Вы находитесь на странице: 1из 76

1

Адриана Миткова
Боряна Кючукова-Петринска

ПОМАГАЛО
ПО ПРЕВОД ОТ БЪЛГАРСКИ НА ИСПАНСКИ ЕЗИК

(за студентите от първи и втори курс


на специалността Испанска филология)

Университетско издателство “Св. Климент Охридски”


София  2002
2

СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор……………………………………………………………………………………………..
Първа част…………………………………………………………………………………………….
El presente de indicativo………………………………………………………………………………
Los pasados…………………………………………………………………………………………….
Los futuros y los condicionales……………………………………………………………………….
El imperativo…………………………………………………………………………………………….
El subjuntivo en oraciones independientes………………………………………………………….
Oraciones subordinadas de sujeto y de complemento…………………………………………….
Oraciones subordinadas temporales…………………………………………………………………
Oraciones subordinadas finales………………………………………………………………………
Oraciones subordinadas causales……………………………………………………………………
Oraciones subordinadas consecutivas……………………………………………………………….
Oraciones subordinadas relativas…………………………………………………………………….
Oraciones subordinadas interrogativas………………………………………………………………
Oraciones subordinadas condicionales………………………………………………………………
Oraciones subordinadas concesivas………………………………………………………………….
Las formas no personales………………………………………………………………………………
Las perífrasis verbales…………………………………………………………………………………..
Ser y estar………………………………………………………………………………………………..
La voz……………………………………………………………………………………………………..
Las preposiciones………………………………………………………………………………………..
Втора част……………………………………………………………………………………………….
Трета част………………………………………………………………………………………………..
Росица Ташева. Ентропията или Жена да не си на тоя свят……………………………………
Росица Ташева. Колата и парите или Заглавието говори само за себе си…………………..
Росица Ташева. Красавецът Роки или Заглавието не говори само за себе си………………
Богомил Райнов. Пътуване в делника……………………………………………………………….
Атанас Наковски. Невъзможни срещи……………………………………………………………….
Димитър Пеев. Алиби…………………………………………………………………………………..
Калина Цанева. Френска болонка……………………………………………………………………
Калина Цанева. Празникът……………………………………………………………………………
Калина Цанева. Немите свидетели…………………………………………………………………..
Богдан Митов. Искам да си винаги при мен…………………………………………………………
Емил Манов. Синът на директора…………………………………………………………………….
Андрей Гуляшки. Трите живота на Йосиф Димов………………………………………………….
Андрей Гуляшки. Краят на Лалелия………………………………………………………………….
Павел Вежинов. Малки семейни хроники……………………………………………………………
Павел Вежинов. Нощем с белите коне………………………………………………………………
Любен Дилов. Наше доказателство за летящите чинии………………………………………….
Весела Люцканова. Живот на ръба…………………………………………………………………..
Виктор Пасков. Германия – мръсна приказка……………………………………………………….
Павел Вежинов. Синият залез…………………………………………………………………………
Тодора Радева. Люляци през есента…………………………………………………………………
Богдан Русев. Лунна соната МХ1849…………………………………………………………………
Здравка Ефтимова. Шишенцето………………………………………………………………………
Стефан Цанев. Духът на баща ми…………………………………………………………………….
Мирела Сотирова. Оксана……………………………………………………………………………..
Богомил Райнов. Този странен занаят……………………………………………………………….
Георги Марков. Мъже……………………………………………………………………………………
Весела Люцканова. Издатели. Пред портите на храма…………………………………………..
Литература ……………………………………………………………………………………………..
3

ПРЕДГОВОР

Това помагало е предназначено за студентите от първи и втори курс на


специалността Испанска филология и е съобразено с учебната програма, която предвижда
обучението по превод от български на испански език в тези курсове да е свързано с
материала, изучаван в часовете по практическа граматика.
Помагалото се състои от три части.
Първата част включва специално създадени за целта изречения и кратки текстове,
обособени в отделни единици, които съответстват на голяма част от темите, изучавани в
часовете по практическа граматика. Подбрани са такива проблеми, които, както показва
преподавателската практика, представляват най-голяма трудност за студентите на този
етап на обучение като например: употреба на времената от indicativo, употреба на
subjuntivo в различните видове подчинени изречения, нелични форми на глагола, глаголни
описателни конструкции, залог и др.
Във втората част се предлагат специално създадени текстове, в които са
комбинирани изучаваните граматични структури. Целта е да се направи преговор на
изучения материал. От друга страна, чрез превода на тези текстове, които са предимно в
диалогична форма, се постига изграждане и развиване на комуникативни умения у
студентите.
В третата част са включени откъси от произведения на съвременни български
автори като Павел Вежинов, Богомил Райнов, Андрей Гуляшки, Георги Марков, Виктор
Пасков, Любен Дилов, Стефан Цанев и др. Предложените текстове принадлежат към
художествения и към разговорния стил. Критерият при подбора им не се различава
съществено от приложения във втората част. Същевременно работата с оригинални
текстове служи и като подготвителна стъпка към обучението по превод в горните курсове.
За постигане на оптимални резултати в обучението се предвижда при работа в
часовете по превод текстовете от първата част непрекъснато да се комбинират с
предложените във втората и третата част преговорни и оригинални текстове, като
структурата на помагалото позволява на преподавателя да проявява по-голяма гъвкавост
при подбора им в зависимост от нивото на подготовка и уменията на студентите.

От съставителите
4

Първа част
El presente de indicativo

1. Сега трябва да тръгвам, но в осем ще съм тук, обещавам.


2. Моля те, не му пречи, че си пише домашните.
3. Тази вечер ще дават хубав филм по телевизията.
4. От опит знам, че това няма да има ефект.
5. Хуан Карлос I е провъзгласен за крал на 22 ноември 1975 г.
6. Тази кола вдига скорост до двеста и петдесет километра в час.
7. С какво се занимаваш сега?
8. Притеснява се твърде много за това, какво ще кажат хората.
9. Ти оставаш тук да се грижиш за сестра си.
10. Ще ми услужиш ли със записките си?
11. В събота съседите пазаруват за цялата седмица.
12. Ако знаех, че ще откаже да ми помогне, нямаше да го моля.
13. Всяка година декларираме доходите си и плащаме данъци.
14. Да дойда ли с теб?
15. Излизам тая сутрин от къщи и на път за Университета разбирам новината.
16. Много бързо почернява от слънцето.
17. Да й кажем ли новината?
18. От десет години не сме ходили в Испания.
19. Годината е 1940. Току-що е свършила Гражданската война и страната тъне в разруха.
20. Знаеш ли, вчера срещнахме Мария. Видя ми се много променена, едва я познах.
21. Ти отиваш с баба си. Разбрахме ли се?
22. Да ти го обясня ли пак?
23. Ще ми помогнеш ли да си реша задачите?
24. Ще се видя с него другата седмица и ще поговорим по-обстойно по въпроса.
25. Веднага да престанете да говорите глупости, иначе си тръгвам.
26. Подхлъзна се и за малко да си счупи крака.
27. След две седмици откриват новата изложбена зала.
28. Какво да се разберем? Добре, ще й се обадя утре и после заедно ще дойдем у вас.
29. Водата завира при 100º С.
30. В момента обмислят възможността да развалят договора.
31. Пред закона всички хора са равни.
32. Правителството ще заседава утре, за да обсъди въпроса.
33. Ако човекът не се беше отдръпнал навреме, щеше да го сгази.
34. Вчера не чух будилника и за малко да закъснея за работа.

Los pasados

1. Вчера цял ден валя сняг и трябваше да отложим пътуването.


2. Снощи гледахме телевизия, докато свърши програмата.
3. Днес го търсих няколко пъти, но го нямаше. Явно вече беше излязъл.
4. Тази сутрин написах само две страници, тъй като нямах вдъхновение.
5. Още не съм виждал жена му, въпреки че преди няколко месеца ми обеща, че ще ме
запознае с нея.
6. До вчера все още не беше получил назначението.
7. Напоследък имах доста ангажименти и затова не съм се обаждал на приятелите си.
8. Фелипе накуцва, защото си е изкълчил глезена, като е играл футбол.
9. Сто пъти съм ти казвал да не излизаш сама вечер.
10. Испанската гражданска война продължила три години.
5

11. Какво каза? Не те чух добре.


12. Завърших образованието си през 1987 г.
13. Несправедливост винаги е имало и ще продължава да има.
14. Баща му е бил във Франция преди много години.
15. Ако до един час не си си написал домашните, няма да те пусна да излезеш.
16. Когато тръгнахме към летището, метеорологичната обстановка беше доста тревожна.
17. Спомням си, че по онова време излизах с едно момче, което учеше архитектура.
18. Поради обилните снеговалежи снощи влакът пристигна с два часа закъснение.
19. Днес изпълнихме задачата, която си бяхме поставили.
20. Миналата сряда по това време бяхме в Сарагоса.
21. Вятърът брулеше дърветата и започваха да падат първите капки.
22. Представи си, бяхме на това ужасно място само до преди три дни.
23. Упътването съдържаше инструкции за употреба на уреда.
24. Това означаваше, че нещата между баща и син не вървят добре.
25. Според тогавашните схващания небесните тела влияели върху характера и
поведението на хората.
26. Никога не беше пътувал из Европа.
27. Министър-председателят заяви, че синдикатите допускат грешка, като призовават към
обща стачка.
28. Накрая прие работата, която му предлагаха в магазина.
29. С удоволствие бих си взел няколко дни отпуск.
30. Хайде да играем футбол. Вие ще сте Атлетик, а ние  Реал Мадрид.
31. В Испания имаше избори преди две години.
32. За човека от Средновековието Бог бил център на вселената.
33. Миналата седмица щеше да се проведе концерт на площада, но беше отложен заради
дъжда.
34. Тази катедрала е била завършена преди повече от четиристотин години.
35. Рамон е бил преподавател в това училище от 1990 до 1998 г.
36. Отпуснаха му стипендията, за която беше кандидатствал през септември.
37. По време на процеса заяви, че никога преди това не е виждал този човек.
38. Имало едно време един крал, който имал две дъщери.
39. Беше зимен ден. Бяхме решили да ходим на ски…
40. Идваше всяка година по това време.
41. Не е честно. Докато ти се забавляваше, аз умирах от скука.
42. Бих искала да Ви попитам нещо.
43. Не я остави да довърши и отново заговори.
44. По средата на пътя огладня и се отбиха да хапнат в един крайпътен ресторант, който
изглеждаше много чист.
45. Отдавна не съм ходил там, но ми изпратиха много снимки и съм в течение на всички
подобрения, които са направени.
46. Разговорът, който водиха по време на обяда, беше изключително интересен.
47. Случили са се много неща от падането на Римската империя до наши дни.
48. Случили са се много неща от падането на Римската империя до Френската революция.
49. Този поет от 19 в. винаги е черпил вдъхновение от природата.
50. Идвам да Ви помоля за една услуга.
51. Чаках я повече от два часа, но не дойде на срещата.
52. Чаках я повече от два часа, когато най-сетне се появи.
53. Тази сутрин, докато говорех с Хосе по телефона, дойде Хулия.
54. Усили телевизора, защото навън беше много шумно.
55. Гостите не хапнаха нищо, защото им бяхме сервирали месо, а те били вегетарианци.
56. Докато оправях леглата, Мария простря прането.
57. Миналия четвъртък излязохме с Хосе и Марта. Не се бяхме виждали от няколко
месеца.
58. – Какво ще кажеш за снощния филм?
– Никак не ми хареса. Толкова ми бяха говорили за него, че очаквах нещо друго.
59. Желаете ли нещо, господине?
6

60. Добре, ти ще си принцесата, а аз – пиратът.


61. Ако ме бяха поканили, разбира се, че щях да отида.
62. Родена съм през 1976 г.
63. Ако вчера е предала превода, най-късно до една седмица ще й го платят.
64. Преди малко ми се обади Хуан да ми каже, че е купил билети за концерта.
65. Щях да ти се обадя снощи, но ми се развали телефонът.
66. Вчера цял ден се разхожда по улиците на тоя студ, настина и днес не отиде на
училище.
67. Пристигна в 9 ч. в офиса. Замисли се. Знаеше, че това е последният му ден във
фирмата.
68. Преди да излезе от кабинета си, погледна всичко още веднъж. Трябваше вече да си
върви. Стана му тъжно. Това беше последният му ден във фирмата.
69. Знаеш ли какво ми се случи вчера? Бяхме се уговорили с Мария да се видим, но първо
трябваше да мина през пощата и закъснях за срещата. Когато отидох, Мария вече си
беше тръгнала. Обадих й се по телефона, за да й се извиня, но като чу гласа ми,
затвори.
70. Работи цели девет години в чужбина и когато се върна, си даде сметка, че нещата
доста са се променили.

Los futuros y los condicionales

1. Доколко ли си вярват на това, което говорят?


2. Може и много добре да играе, но никак не умее да губи.
3. Бях сигурен, че когато ми се обадят, вече ще сме приключили с писането на статията.
4. Може и да е много възпитан, но с мен вчера се държа ужасно.
5. Да забравиш всичко, което ти казах. Ясно ли е?
6. Защо ли се притеснява толкова за такава дреболия?
7. Всеки стипендиант да представи отчет за извършената през учебната година работа.
8. Тоя ненормален ли е! На кого може да му хрумне да каже такова нещо!
9. Как не го е срам да прави подобни изявления!
10. Как може да е толкова нагъл!
11. Може много неща да ти е обещавал, но няма да ти помогне.
12. Не би било зле да обръщаш повече внимание на детето си.
13. Нима е възможно такова нещо!
14. Може би се е подхлъзнал и затова е със счупена ръка.
15. С голямо удоволствие бих дошъл с вас на кино, но имам много работа.
16. Няма да е зле да му хвърлиш един поглед.
17. Космическата надпревара започва в края на петдесетте, но ще минат още години,
докато човек стъпи на луната.
18. Лампите може и да са светели, но там нищо не се виждаше.
19. Докато излезе преводът на български, вече ще са им изпратили книгата в оригинал.
20. Ще добавя, ако ми позволите, само една дребна забележка към казаното.
21. Дали е нанесла много щети снощната буря?
22. Предупредих ви, че когато завършите образованието си, ще сте овладели само най-
необходимото за професията си.
23. Сигурно много сте се смели на вицовете на Едуардо, нали?
24. И да е имал много проблеми, не му личеше.
25. Сигурно са го направили, за да ме изненадат.
26. Колко ли му е струвал ремонтът на колата? В този сервиз е много скъпо.
27. Може и много да си научил в часовете по превод, но по отношение на знанията ти по
граматика има още много да се желае.
28. Може и много да е постигнал, но за мен той е посредствен човек.
29. Вероятно се гордеят много със сина си.
30. Каза им, че няма да търпи неподчинение.
7

31. Може и да са били много щастливи, щом казваш, но накрая се разделиха.


32. След случилото се двамата приятели никога повече нямаше да се видят.
33. Нали те предупредих, че ще ти звънна по домофона.
34. Може и много да знае, но като започне да ти обяснява, нищо не можеш да разбереш.
35. На стадиона имаше около двадесет хиляди запалянковци.
36. Бихте ли ми помогнали да кача куфара?
37. Може и да е вярно. Щом ти казваш…
38. Вероятно не е бил в състояние да отговори.
39. – Срещнах го на улицата и ми каза, че не може да разчита на никого.
– Защо ли ти го е казал?
40. До май ще са завършили последния участък от магистралата.
41. И душата си би продал, само и само да постигне целите си.
42. Как смееш да кажеш такова нещо!
43. Дали са дискутирали този въпрос по време на снощното заседанието на управителния
съвет?
44. Дали се е явил на конкурса миналия месец?
45. Изглеждаше доста изненадан. Явно не са го били уведомили.
46. Нима е възможно да сме си изхарчили вече всичките пари?
47. Ще ни се да дойдем с вас, но се боя, че няма да е възможно.
48. Обещавам да ви помогна, но ще трябва да бъдете малко по-търпеливи с мен.
49. Нима е истина това, което току-що ми каза?
50. Подчерта, че ще разпростре влиянието си върху всички социални слоеве.
51. Може и други да са го казвали, възможно е. Но мисълта все пак беше оригинална.
52. Ние с майка ти ще излезем тази вечер. При вас ще остане Ана. И да не я ядосвате!
53. С военния метеж от 1936 г. в Испания се слага началото на исторически период, който
ще продължи до 1975 г.
54. На твое място щях да остана още няколко дни в Мадрид.
55. Навярно разбираш, че не ми е до шеги.
56. Колко ли туристи са посетили страната през миналата година?
57. Ще сме Ви много благодарни, ако ни направите тази услуга.
58. Кандидатите да представят необходимите документи в десетдневен срок считано от
днес.
59. Ще бъдете ли така любезен да ме изслушате за малко?
60. Може да са го късали по някой предмет, но все пак беше един от най-добрите студенти
на випуска.
61. Без неговата помощ двете страни нямаше да стигнат до споразумение.
62. Имате ли нещо против да изчакате малко?
63. През следващата година инфлацията ще надхвърли пет процента.
64. За мен би било чест да присъствате на нашето тържество.
65. През 1962 г. постъпва в Университета в Овиедо, където години по-късно ще стане
преподавател.
66. Бих Ви помолил да сте по-кратък в изложението си.
67. По всяка вероятност не е в града, иначе щеше да дойде на сбирката.
68. Помислихме, че трябва да се е случило нещо много сериозно, щом са прекъснати
комуникациите.
69. Предупредих го, че ще ми плати за всичко.
70. Вложи спестяванията си в една къща, която по-късно щеше да продаде на двойна
цена.
71. Чудеше се дали пък приятелите му не са го предали.
72. Дълго обмислях какво да й кажа. Щях да й обясня защо съм мълчал през всичките тези
години.
73. Предполагам, че вече сте разбрали какво се е случило вчера в Сан Себастиян.
74. Щях да ти купя речника, но вече беше затворено.
75. Каза ни, че след няколко дни ще са напреднали значително с проекта.
76. Предполагахме, че си е изпълнил задължението.
77. На последния изпит са скъсани около 50 %.
8

78. Навярно е бил изгубил представа за времето, затова ти се е обадил толкова късно.
79. Дали беше получил писмото ми навреме? Струваше ми се, че не.
80. Можеше да се предположи, че са изчезнали безследно.
81. Сигурно не си чул нищо, защото шумът на вълните е заглушавал виковете му.
82. Като млад едва ли е имал подобно преживяване.
83. Сигурен съм, че е бил прав. Иначе не би спорил толкова разпалено.
84. Щеше ми се да отида в Гърция, но не можах да събера достатъчно пари.
85. Трябва да е на около шестдесет години, но не й личат.
86. Дали може да ми го обясни?
87. Струва ми се, че прекали. Аз не бих правил такива изказвания.
88. Утре непременно ще поискам от шефа увеличение на заплатата.
89. Щяха да спечелят срещата, но имаха лош късмет.
90. Нямам особено желание, но щом ме молиш, ще дойда с теб.

El imperativo

1. Деца, вървете си вкъщи, измийте се, облечете се и ви чакам след половин час. Но не
излизайте, без да сте изгасили лампите.
2. Не говори глупости.
3. Не пипай! Опасно за живота!
4. Пресметни го и после ми кажи отговора.
5. Разбъркай хубаво салатата.
6. Не прекалявай с пиенето! Нали ти ще караш.
7. Недейте да разопаковате багажа.
8. Поставете се на мое място, госпожо!
9. Не си прави илюзии!
10. Прибери го на сигурно място.
11. Сметни колко ти дължа.
12. Бъдете безпристрастни, когато описвате фактите.
13. Не заспивайте, без да кажете лека нощ.
14. Закопчай си колана, ще кацаме.
15. Застанете отдясно.
16. Хайде да заспивате!
17. Побързайте.
18. Мини през тях и му предай това съобщение от мое име.
19. Не се пререждайте, ако обичате! Аз съм пред Вас.
20. Бутни.
21. Не се подпирайте на тази ограда, може да паднете.
22. Отдръпнете се малко наляво.
23. Сдобрете се и не се бийте повече.
24. Не се смейте, деца! Не вдигайте толкова много шум!
25. Седни на масата и стой мирен! Сега ще ти дам да ядеш.
26. Подариха ми този парфюм. Помириши го.
27. Да измерим дължината на стаята.
28. Млък!
29. Имате много грешки. Поправете си ги.
30. Да слезем да ги посрещнем.
31. Да се обличаме бързо, че вече е късно.
32. Недей да му противоречиш.
33. Проветрете стаята, преди да оправите леглата.
34. Не се смей толкова високо, че ще те чуят.
35. Ако не се чувстваш добре, полегни си малко на леглото.
36. Не оставяй всичко разхвърляно, бъди по-подреден.
37. Избърши праха и измий пода.
9

38. Ох, уморих се. Хайде да излезем да се поосвежим.


39. Не гази тревата!
40. Да седнем тук.

El subjuntivo en oraciones independientes

1. Да бях разбрал навреме…!


2. Бог да ви възнагради!
3. Да можехме да си позволим такъв лукс!
4. Дано не са му споменавали нищо по тоя въпрос!
5. Тази сутрин не е минавал от тук, доколкото знам.
6. Съжалявам, но нищо не мога да направя. Да се е обадил навреме.
7. Лека нощ! Да си починете добре!
8. На купон ли отивате? Приятно прекарване.
9. Де да можех да си взема няколко дни отпуск!
10. Самолетът трябваше да излети в осем. Може би вече са пристигнали.
11. Не ми повишавай тон! Да не съм го направил нарочно!
12. Весело прекарване на коледните празници!
13. Доколкото си спомням, излязоха с подвита опашка.
14. Как не мога да съм навсякъде!
15. Тоя път ти прощавам, но да не се повтаря!
16. – Знаеш ли, че Мария е изпуснала самолета?
– Ами да е тръгнала навреме!
17. Мен да ме оставят на мира, а те после да правят каквото си пожелаят.
18. Приятно пътуване!
19. Ако не иска да дойде, да не идва. Ние ще отидем сами.
20. Ех, да имах малко късмет!
21. Колко ли е часът? Дано още да не е излязъл от къщи!
22. Ех, да проявяваше малко повече разбиране!
23. Да се оправя сам, щом иска.
24. О, божичко, дано да си изкарам изпита!
25. Вече сме прекалено стари. Ех, да можехме да започнем отначало!
26. Може би се е увлякла по това момче и не му вижда недостатъците.
27. – Знаеш ли, че Хуана продължава да е без работа?
– Хич не ме интересува! Да не се е проваляла на конкурса!
28. Дано да ми е простил!
29. Де да можех сега да се пека на някой плаж!
30. Каза ми, че не се разбират. Хич да не беше го срещала!
31. Главата да си беше строшил дано!
32. Може да ги е уведомил за положението.
33. Да бяхме си останали тая вечер вкъщи! Сега нямаше да ни е яд.
34. Как може да са го скъсали! Невероятно! А толкова беше учил.
35. Толкова съм притеснена. Хич да не ми го беше казвал.
36. – Мария, обажда се Хуана. Какво да й кажа?
– Да ми се обади по-късно.
37. Доколкото ми е известно, има само четири изпита.
38. Да влезе следващият.
39. Не ми крещи! Да не съм глух!
40. – Тръгвате ли вече? Хайде, всичко хубаво и много късмет.
41. – Знаеш ли, че вчера семейство Лопес са заминали за Ибиса. Де да можехме и ние да
отидем на почивка!
– О, Мария, знаеш, че имаме проблем с парите. Да можех да намеря някоя добре
платена работа!
10

Oraciones subordinadas de sujeto y de complemento

1. Подозирам, че е замислил нещо.


2. Възмутително е, че магистралата е толкова лошо асфалтирана и че има толкова много
дупки.
3. Не съм убеден, че си заслужава човек да се тревожи за това.
4. Не помня да си казвал някога подобно нещо.
5. Виждам, че химията не му върви.
6. Категорично заявяваме, че нямаме нищо общо с тази работа.
7. Истинско чудо е, че не е имало повече жертви.
8. Въпреки че съм член на журито, не ми позволяват да изразявам мнението си.
9. Призна ми, че го е страх да не го скъсат.
10. Това, че не ти се е обадил вчера, едва ли означава нещо.
11. По телевизията съобщиха, че похитителите са поискали два милиона откуп за
освобождаването на съпругата на банкера.
12. – Не казвай, че е трудно, защото не е.
– Не казвам, че е трудно, а че въпросът е много деликатен.
13. Моите уважения, но разговорът ми се вижда съвсем неуместен. Едва ли сега е
моментът да се говорят подобни неща.
14. Страхът, че земетресението може да се повтори, накара много хора да напуснат града.
15. Не мога да ти гарантирам, че ще те приемат утре.
16. Не ти ли се струва, че придаваш твърде голямо значение на нещата и че не трябва да
го приемаш толкова навътре?
17. Не е хубаво да си изхарчваш цялата заплата, защото накрая ще се окажеш без
пукната пара.
18. Беше съмнително, че някой ден ще постигнат съгласие, при положение, че имат
толкова различни интереси.
19. Предположих, че няма да има нищо против да ми даде колата си.
20. Радваме се, че вече се е възстановил от операцията.
21. Не съм казал, че телефонът му е повреден, а че даваше заето.
22. Възможно е да съм се държал зле, да съм допускал грешки, но винаги съм те обичал.
23. Страшно бих се зарадвал да се сдобрите най-накрая.
24. Не съм чувал да има някакви връзки в министерството.
25. Болно ми е, че се държиш така с мен.
26. Честно казано, чудно ми е, че е разкрил картите си.
27. Никак не би ми било приятно да изляза сам тази вечер.
28. Сигурно му е станало мъчно, че са продали къщата.
29. Стана ми много неприятно, че вярваш на това, което се говори за мен.
30. Не мога да повярвам, че се оставя да го мамят така.
31. Много обичам в неделя да се излежавам в леглото и майка ми да ми носи закуската.
32. Не виждам да са дошли толкова хора, колкото ти казваше.
33. Много ми е неприятно, че не си си взел изпита по литература.
34. Едва ли ще има наглостта да цъфне тук.
35. Бих желал да ми дадете информация за жилищата, които продавате.
36. Изглежда, че тази вечер ще остане да работи до късно. Какво ще кажеш да отидем да
я вземем от офиса?
37. – Какво най-много желаеше в този момент?
– Да ми прости.
38. Никога не съм казвал, че всички българи мислят еднакво.
39. Не можеше и да си представи, че синът й ще стигне до такива крайности.
40. – Не си мисли, че той е единственият, способен да го направи.
– Не си мисля, че е единственият, а че ще го направи по-добре от всеки друг.
41. Не искаше да повярва, че бракът ви се е провалил.
42. За нищо на света не бих искал да предизвиквам съжаление, а още по-малко смях.
11

43. Предпочиташе да прави инвестиции в дългосрочни проекти.


44. Никой не си представяше, че ще успеят толкова лесно да резервират стая.
45. Бих предпочел да си останем вкъщи и да гледаме някой филм.
46. Родителите й са против това да излиза с мъж, който е толкова по-възрастен от нея.
47. Лекарят им нареди да спазват строга диета.
48. Не съм забелязал да са настъпили съществени промени през последните седмици.
49. Старшината му заповяда да се остриже нула номер.
50. Монтьорът му предложи да смени свещите на колата.
51. Препоръчваме Ви да бъдете по-сдържан в твърденията си.
52. Аз лично не знам с поведението си да е давал повод за такива клюки.
53. Шефът нареди на секретарката да препише на чисто писмото, което й беше
продиктувал.
54. Страхуваме се, че детето ще настине на това течение.
55. Пресата потвърди, че полицията е освободила заложниците.
56. Позволяваха ни да правим каквото си искаме, но не и да закъсняваме.
57. Умолявам Ви да не си правите прибързани изводи.
58. Постарайте се клиентите да останат доволни.
59. Не допусна да го измамят втори път.
60. Не подозираха, че синът им е пристрастен към наркотиците.
61. Не ни позволиха да построим вилата, преди да сме получили одобрение от общината.
62. Достатъчно е да ми пишеш веднъж месечно.
63. Разбрах, че вече няма нужда от мен, и реших да се оттегля.
64. Препоръчах му да спортува повече и да пие по-малко бира.
65. Изчакайте да дойде Мерче и тогава пуснете филма.
66. Фактът, че се е държал така грубо, е достатъчно показателен.
67. Разчитам Хосе Антонио да ни каже какво точно се е случило.
68. Избягвам да пресичам на червено.
69. Насърчаваха ги да продължават да работят все така.
70. Не мога да му простя, че ни обърна гръб, когато най-много се нуждаехме от помощта
му.
71. Жалко, че не забелязваш колко те обичат всички.
72. Съзнавам, че понякога самият аз се държа като глупак.
73. Защо ли кара толкова бързо? Имам чувството, че иска да се претрепем.
74. Според мен това не е цялата истина.
75. Не е вярно, че напоследък животът е поскъпнал много.
76. Наложи се да се намеси полицията и пожарната.
77. Струва ми се малко вероятно да ти даде толкова пари.
78. Не е препоръчително да се вземат такива мерки.
79. Не може да се отнасят така с хората.
80. На неговата възраст беше нормално да му изневерява паметта.
81. Жалко, че не са му отпуснали стипендията за Саламанка.
82. Не мога да повярвам, че са престанали да се поздравяват.
83. Вече e време децата да си лягат.
84. Надявам се да Ви бъда полезен.
85. Глупаво е да оставаме тук, след като е очевидно, че не им е приятно да идваме.
86. Въобще не ме интересува, че е спечелил няколко награди.
87. Достатъчно е да си оставя чадъра вкъщи и започва да вали като из ведро.
88. В това лошо време няма смисъл да ходите на плаж.
89. Направо е невероятно, че има толкова нелюбезни и неуслужливи хора.
90. Чудно ми е, че можеш да спиш на такъв шум.
91. Това, че си по-голям, не ти дава право да се отнасяш така с мен
92. Няма да ти позволя да ми говориш така.
93. Простих му всичко, но не и това, че ме пренебрегва.
94. Съжалявам, че не ти се обадих навреме.
95. Никога не съм се съмнявал, че някой ден ще постигнете успех.
96. Не забравяйте, че цигарите предизвикват рак.
12

97. След дълги размисли решихме, че за никого от нас този въпрос не представлява
интерес.
98. Каза му да си намери заместник колкото е възможно по-бързо.
99. Силното главоболие ми попречи да се съсредоточа върху това, което правя.
100. Не мисля, че Едуардо има особено желание да замине за Англия.
101. Увериха се, че паспортът й е редовен.
102. Това, че по цял ден се шляеш нагоре-надолу и не правиш нищо, не е никак хубаво.
103. Мислех да дойдете вкъщи да си поприказваме малко, но щом сте заети…
104. Неколкократно ни напомниха да не забравим, че имаме час при лекаря.
105. Не си заслужава да се притесняваме за такава дреболия.
106. Като се има предвид ситуацията, не смятам, че е препоръчително да се правят
промени.
107. Убедеността, че правим това, което трябва, ни даваше кураж да продължим.
108. Все ми е едно дали бизнесът му процъфтява или не.
109. Приемам всичко, но не и да ми казват, че съм действал злонамерено.

Oraciones subordinadas temporales

1. Ще Ви дадем отговор, след като обсъдим предложението Ви.


2. Изтичах навън, веднага щом се появиха.
3. Точно когато имах най-голяма нужда от подкрепа, почувствах пълно неразбиране от
страна на някои приятели.
4. Докато не ми кажеш истината, няма да ти проговоря.
5. Ще ми се да си привършил с коректурите, когато се върнем довечера.
6. Останах там и изчаках, докато пристигнаха. После отидохме на дискотека.
7. Ти си остана вкъщи да си решаваш кръстословици, докато аз, горката, трябваше да
отида на пазар в тоя студ.
8. С удоволствие ще ви отделя време, когато свърши часът.
9. Докато чете, винаги си води бележки.
10. Обеща ми да се заеме с това, докато ме няма.
11. Мислехме, че като завършим, лесно ще си намерим работа.
12. Тръгвай си, преди да съм си променил мнението.
13. Докато продължава това положение, ще трябва доста да поработим.
14. Няма да правя повече изявления пред пресата, докато въпросът не се изясни.
15. Предупредих го, че докато не е проверил нещата, трябва да си мълчи.
16. Колкото повече време минаваше, толкова по-сигурен се чувстваше.
17. Обеща ми да се застъпи за мен пред директора, но когато дойде моментът да го
направи, не удържа на думата си.
18. Колкото повече остаряваме, толкова повече губим вяра в хората и гледаме на нещата
по-скептично.
19. Колкото пò на юг отиваха, толкова повече утихваше вятърът.
20. Ще се поуспокои с течение на времето.
21. Когато лекарството подейства, ще се почувстваш по-добре.
22. Докато чаках, разглеждах списания, за да убия времето.
23. Докато не съм забравил, обади му се да го предупредиш.
24. Каза му, че ще му помага винаги когато има нужда.
25. Увери ме, че веднага щом имат някакви новини, ще се свържат с нас.
26. Помисли си добре, преди да ми дадеш окончателен отговор.
27. Работите ще потръгнат много по-добре, след като всичко това приключи.
28. Моите приятели от Испания ми писаха, че ще дойдат веднага щом им дадат виза.
29. Мързи ме да излизам от къщи, когато е студено.
30. Пусни парното, преди да е паднала още температурата.
31. Веднага щом излезеше от работа, хващаше автобуса и се прибираше вкъщи.
32. Докато се вслушва в съветите ти, със сигурност няма да има проблеми.
13

33. Моля те, напомни ми да му върна книгата, защото е у мен, откакто започна
семестърът.
34. Помоли ме да остана там и да чакам, докато не дойдат, но те не се появиха. Тяхна си
работа.
35. Като си дочетеш вестника, можем малко да се поразходим, ако искаш.
36. Докато не го видя у дома, няма да съм спокойна.
37. Няма да престана да ви го повтарям, докато не го научите.
38. От толкова време не се бяха виждали, че когато слезе на перона, едва го позна.
39. Лекарят го посъветва да не става от леглото, докато температурата му не спадне
напълно.
40. Докато човек е здрав, всичко е наред. Лошото е, като започнат болежките.
41. Нямаше търпение да види физиономията на Мигел, когато му каже право в лицето, че
знае всичко.
42. Нямаме намерение да си тръгнем от тук, докато не ни бъде дадено някакво
убедително обяснение.

Oraciones subordinadas finales

1. Ако ти го e казал, предполагам е било, за да го оставиш на мира.


2. Избраха я да ръководи проекта.
3. Този човек иска да говори с теб, за да го посъветваш по някакъв въпрос.
4. Не оставяй колата тук, да не вземе да ти я вдигне паякът.
5. Ще ми се да дойдеш, за да можем да си побъбрим малко.
6. Но бъди много внимателен – кажи му го така, че да не се почувства длъжен да го
прави, ако не иска.
7. Излезе от къщи с твърдото намерение да не се връща.
8. Мисля, че ще е по-добре да изхвърлим парчетата, за да не се ядоса, като види, че
вазата е счупена.
9. Внимавай! Да не ти изгасне колата.
10. Елате утре, за да Ви дам препоръката за курса в Овиедо.
11. Защо се заяждаш с мен, Луиса? За да се ядосам и да направя някоя глупост ли?
12. Сложиха му малко спирт, за да не се инфектира раната.
13. Трябва веднага да отидеш да те види лекар. Изглеждаш зле.
14. За да направи това, му е нужно много време.
15. Подреди си хубаво стаята, че да не ти се кара майка ти, като се върне.
16. Събрах ви, за да обсъдим темата, и ако е възможно, да вземем някакво решение или
поне да си изясним горе-долу какво може да се направи, преди да им дадем
окончателен отговор.
17. Отпуснаха му финансова помощ, за да продължи проучванията си.
18. Мануел ме свърза с него, за да му предам едно съобщение от Хайме.
19. Заключиха се, за да не им пречи никой.
20. Обади ми се, преди да пристигнат. Да не стане така, че да си променям плановете
после.
21. Работи, че да не кажат хората, че си безделник.
22. Купих им няколко списания, за да имат какво да четат по време на пътуването.
23. Разтърсих го, за да не вземе пак да заспи.
24. Донесох ви този подърък, за да имате някакъв спомен от мен.
25. Повярвай ми, правя го с искреното намерение да ти помогна.
26. Чух някакъв шум и излязох да видя какво става.
27. Моля те, обясни ни го съвсем накратко само колкото да добием някаква представа.
14

Oraciones subordinadas causales

1. Спи, че утре трябва да ставаме рано.


2. Ами да, разболя се, защото пиеш толкова студена вода.
3. Не издържам, Хуан. Не че са ми неприятни колегите ти, просто днес не се чувствам
добре.
4. Не се страхувам от обвиненията му, защото са напълно недоказуеми.
5. Едва ли си е отишъл, защото е бил сърдит.
6. Тъй като не знаеше английски, му отказаха стипендията за Съединените щати.
7. Дай повече газ, че ще ти изгасне колата!
8. Никой не му беше казал, и то не защото се опитваха да крият, а защото не
забелязваха нищо.
9. Повярвай ми, не че не искам или не мога. Просто ми се струва, че не си заслужава да
се намесвам.
10. Забъркаха се в някаква история и благодарение на това, че се познаваха с единия от
полицаите, успяха да уредят нещата.
11. Не го правя, защото ми е приятно, а защото ме карат насила.
12. Съжалявам, бих дошъл с удоволствие, но имам много ангажименти. Ще ти се обадя
през седмицата и ще се уговорим за събота.
13. Изглежда Пепе се е върнал, тъй като видях колата му пред гаража.
14. Отпусни ми панталона, че съм надебелял много и ме стяга.
15. Понеже асансьорът не работеше, трябваше да се качим пеша по стълбите.
16. Прибери си парите, защото днес черпя аз.
17. Тъй като се записаха много малко хора, трябваше да отложат екскурзията до Париж.
18. Да, на много хора не им е симпатичен, но не защото е по-лош от другите, а защото е
малко особен.
19. Замълчах, но не защото смятах, че е прав, а защото не исках да се караме.
20. Обличай се бързо, че иначе ще закъснеем.
21. Прекарах страхотно, но не защото купонът беше нещо кой знае какво, а защото там
беше Хорхе.
22. Предполагам, че си е останала вкъщи, но не защото не иска да излезе, а защото
родителите й не я пускат.

Oraciones subordinadas consecutivas

1. Леглото в хотела беше толкова неудобно, че въобще не можах да мигна.


2. Не е толкова голямо, че да не се събере в това чекмедже.
3. Толкова се ядоса, че му удари един шамар.
4. Не се чувстваше добре и затова не дойде на срещата.
5. Надявам се, че не е толкова нагъл, че пак да ми поиска пари назаем.
6. Вече е платено, така че няма за какво да се притеснявате.
7. Толкова са доволни, че скачат от радост.
8. Казаха му го по такъв начин, че изобщо не се учудих, че хукна навън.
9. Вече не е толкова малък, че да не разбира какво прави.
10. Валеше сняг и беше много студено, така че Пепе си остана в хотела.
11. Бяхме се уговорили да обядваме заедно, затова бързах.
12. Бяха толкова отпаднали, че им се подгъваха краката.
13. Не е чак толкова подготвен, че да си изкара изпита с отличен.
14. Така му представиха нещата, че нямаше друг избор, освен да се оттегли.
15. Не е чак толкова привлекателен, че всички жени да са луди по него.
16. Мисля, следователно съществувам.
17. Характерът му е толкова непостоянен, че никога не знам как ще реагира.
18. Покачи се цената на бензина, следователно скоро ще поскъпне и градският транспорт.
19. Може би нещата не са чак толкова сериозни, че да се налага непременно да отида.
15

20. – Говори толкова бързо, че не му се разбира нищо.


– Но не чак толкова бързо, че да не разбереш какво ти каза вчера.

Oraciones subordinadas relativas

1. Не познавам никого от тези, които са ти преподавали миналата година.


2. Момчето, което помолих за лекциите, ще мине у нас към шест да ми ги остави.
3. Всичко, което направи, го направи за твое добро.
4. Мъчно му беше за ония години, когато можеше да прави каквото си поиска в
свободното си време.
5. Казвам ти го така, както ми го разказаха, дума по дума.
6. Ще ми се да си прекарам ваканцията на някое местенце, където да няма много
туристи.
7. Всичко, което се публикува в тази област, ни интересува.
8. Имам да ти разказвам много неща.
9. Предполагам, че са търсели място, където да има всякакви удобства.
10. Постъпиха така, както прецениха, че е най-удачно при дадените обстоятелства.
11. Не познавам човек, който, след като говори с него, да не каже същото.
12. На играчите, които бяха играли слабо, не им дадоха премии.
13. Който иска да го види, да мине за малко през кабинета ми.
14. Няма библиотека, която да дава книги за повече от месец.
15. Би дал всичко да замине някъде, където никой да не знае нито с какво се занимава,
нито кой е.
16. Някой ден ще съжалявате за грешките, които сте допуснали през живота си.
17. Не каза абсолютно нищо, което да може да ни компрометира.
18. Който е приключил с изпита, може да си тръгва.
19. Ще му потърсим отговорност за всичко, което е извършил или казал срещу
компанията.
20. Поръчай си каквото искаш.
21. Ще те държа в течение на всичко, което стане отсега нататък.
22. Тези, които не са съгласни, могат да напуснат залата.
23. Все някога ще признае, че сме прави.
24. Който и да звъни, казвай, че съм излязъл.
25. Този път няма да съм аз тази, която ще започне разговора.
26. Където и да отиде, няма да избяга от правосъдието.
27. Каза, че ще се задоволи с това, което му дадат, но после се отметна.
28. Ти винаги си си хубава, както и да се облечеш.
29. Човек, който има капка мозък в главата си, не би го направил.
30. Има ли някой, който да не е разбрал въпроса?
31. Този проблем може да ти го реши някой, който разбира от компютри.
32. Кофеинът е вреден за хора, които страдат от стомах и черен дроб.
33. Има ли тук наблизо някое място, където бихме могли да хапнем?
34. Който е съгласен да бъдат увеличени заплатите на служителите, да гласува.
35. Говори толкова глупости, че предизвиква смях у тези, които го слушат.
36. Отвърна само, че прави нещата така, както намери за добре.
37. Увериха ме, че ще ми донесат всичко, което намерят.
38. Иска ми се да живея в свят, в който да няма нито войни, нито глад, нито омраза.
39. Няма ли тук някой, който да ми помогне?
40. Спомням си прекрасно деня, когато дойдохме тук за първи път.
41. Има такъв търговски нюх, че каквото и да прави, все е на печалба.
42. – Ще ходите ли на плаж?
– Зависи какво ще е времето.
43. Преговориха за една седмица целия материал, който бяха взели през семестъра.
44. Има още много да учиш.
16

45. Не каза абсолютно нищо за това, което ни интересуваше.


46. Мъжът, когото видяхме преди малко, е новият културен аташе в посолството ни в
Мадрид.
47. Трябва ми един доброволец, който да се заеме с въпроса.

Oraciones subordinadas interrogativas

1. Не знам какво да си облека.


2. Де да беше само това! Не я ли видя как се държа цяла вечер?
3. Ако е узнал истината, не знам какво да правя.
4. Не зная дали ще ходя с влак или самолет. Надявам се утре да ми кажат.
5. Не зная дали да ходя с влак или самолет. Още не съм решил.
6. Попита ме къде да го сложи и аз му казах да го сложи, където иска.
7. Наистина ли искаш да разбереш на кого от двамата се обадих?
8. Все още не знам към кого да се обърна.
9. Няма значение дали си го направил. Важното е, че поне си опитал.
10. Коя чанта мислиш, че ми отива повече на костюма – черната или кафявата?
11. Още не се знае кога ще влезе в сила новият закон.
12. Какво се случи после ли?
13. Не разбрахме защо са бързали толкова.
14. Не зная кога ще изляза.
15. Говорихме съвсем малко. Исках само да разбера склонен ли е да дойде или не.
16. Понякога на децата им задават глупавия въпрос кого обичат повече – мама или татко.
17. Кой е виновен ли? Че ти не знаеш ли кой е виновен?
18. Не бях сигурен дали вече са взели някакво решение.
19. – Да изчакаме ли малко да дойдат и останалите?
– Какво каза?
– Дали да не изчакаме малко да дойдат и останалите.

Oraciones subordinadas condicionales

1. Но нали вчера те преупредиха, че ако не си промениш отношението, ще вземат по-


сериозни мерки.
2. Много е общителна. Пет минути след като ни запознаха с нея, разговаряше с всички,
сякаш се познаваме открай време.
3. Колкото по-скоро го свършим, толкова по-рано ще си тръгнем.
4. Само да се появат, ще им кажа аз на тях.
5. Колкото повече приказваш, толкова повече рискуваш да сгафиш.
6. Щом го е направил, да си понася последствията. Негов проблем.
7. В случай че не ти е възможно да ми се обадиш по телефона, прати ми имейл.
8. Ако са му отпуснали стипендията, за която кандидатства, тази година ще учи в
Испания.
9. Колкото повече печелиш, толкова повече данъци плащаш.
10. Не ме интересува какво ще прави, стига да се държи добре.
11. Ако е нещо сериозно, предпочитам да ми го кажеш без заобикалки.
12. Ще изчакам малко, да не би да се обади по-късно.
13. Ако бях разбрал навреме, щях да те предупредя.
14. Ако не им повишат заплатите, работниците ще вдигнат стачка.
15. Без усилия нищо не можеш да постигнеш. Все едно някой да иска да се научи да
плува, а да не иска да влезе във водата.
16. Можете да правите каквото си поискате, стига, разбира се, да не се налага аз да се
намесвам.
17

17. Хуан се държа много лошо. Сякаш съм го обидил или пък има нещо против мен.
18. Не посмях да им дам мотора, да не вземат да катастрофират.
19. Ако не му бях задължен, да съм го пратил по дяволите.
20. Работата е много проста – колкото повече упражнения направите, толкова повече ще
научите.
21. Само малко усилие да положиш, и ще успееш.
22. Много съм ядосан на Фелипе. Ако не беше толкова разсеян, нямаше да забрави
документите вкъщи и сега нямаше да имаме проблеми.
23. Щом ти го е казал, значи не е било тайна.
24. Казах му, че ако не е точен, въобще няма да го чакам.
25. Слава богу, че не се обадихме в полицията, че ако бяхме се обадили…
26. Щом дори не те е поздравил, сигурно се сърди за нещо.
27. Ако вчера го е купил, ще го донесе и ще ни го покаже.
28. Колкото повече му отстъпваш, толкова по-лошо.
29. Не смятам, че съм постъпил зле. На мое място и ти щеше да реагираш по същия
начин.
30. Ако не беше се намесил оня глупак брат му, още щяхме да сме си добри приятели.
31. – Вчера се сбих с един тип, който беше висок два метра и тежеше повече от 150 кила.
– Това не може да бъде вярно. Ако се беше сбил с някой тип с такива данни, сега
нямаше да си тук и да ми го разказваш.
32. Ако имах опит, щяха да ме назначат.
33. Андрес е голям перфекционист. Аз на негово място не бих полагал толкова усилия.
34. Барселона щеше да спечели първенството, ако Реал Мадрид не беше постигнал равен
резултат на чужд терен.
35. Обясних му го съвсем подробно, но продължи да ме гледа, сякаш нищо не е разбрал.
36. Ако не бяха го мамили толкова пъти, сега нямаше да е толкова недоверчив.
37. Ако нещата продължават така, ще бъда принуден да си подам оставката.
38. В последния момент се отказа да се яви на изпита по френски. И слава богу, защото,
ако беше се явил, щяха да го скъсат.
39. Вчера вече ти казах, че ако го познавах добре, щях да го помоля за тази услуга.
40. Мъжът говореше много тихо, сякаш се страхуваше някой да не го чуе.
41. Ако можеше да ми помогне, щяхме да го направим за нула време.
42. Ако си казал истината, няма за какво да се притесняваш.
43. Нещата продължиха постарому, сякаш нищо не се е случило.
44. По-добре да си вземеш един лист, ако случайно се наложи да си водиш бележки.
45. Щом не можеш да си държиш устата затворена, махай се.
46. Ти, ако искаш, тръгвай. Аз ще изчакам следващия полет, да не би да се е случило
нещо непредвидено и да е решила да пътува по-късно.
47. Ако не спази договора, ще го съдим.
48. Казах им, че ако са си написали домашните, могат да поиграят малко на компютъра.
49. При тия локви, ако някоя кола мине по-бързо, ще ни изкъпе целите.
50. Смятам да си купя нова кола… Стига, разбира се, да ми увеличат заплатата.
51. Ами вече не си спомням добре, но ако съм ти го казал, то е било, за да ме оставиш на
мира.
52. Готови сме да съдействаме, стига това да не ни навлече проблеми.
53. Добре де, аз мисля, че всичко е наред. Е, освен ако на шефа не му хареса и не ни
накара да се събираме пак.
54. Ако не дойдете навреме, ще анулираме резервацията.
55. Ще ти дам книгата, но само ако ми я върнеш утре вечер.
56. Ядосвам се, като си помисля, че само още малко да беше поучил, и щеше да изкара
конкурса.
57. Ще ти дам колата, при условие че сипеш бензин.
58. Само посмей, и ще ти ударя един шамар.
59. Каза, че ще приеме работата, освен ако не му направят по-изгодно предложение.
60. Ако наличният персонал работеше по-добре, нямаше да има нужда от по-голям брой
служители.
18

61. Ако не бяхте толкова нетърпеливи, щяхте по-добре да се справите.


62. Надявам се да ме поправите, ако греша.
63. – Ако се е консултирал с адвокат, ще знае какво да прави. Но се съмнявам.
– Знаеш, че ако имаше пари...
– Ако имаше пари, щеше да си ги спести. Толкова е стиснат.
– Стига глупости! Ако беше стиснат, нямаше да ти даде пари назаем.
64. – Вече им казах: “Няма да дойда на сватбата ви, ако не ми изпратите покана.”
– На тях им е все едно. Ако искаха да отидеш, отдавна да ти я бяха изпратили.
65. (по телефона) Ако наистина ме обичаше, нямаше да отидеш това лято в Испания. Виж
какво, ако останеш, обещавам ти, че… (…) Ако още веднъж ми кажеш такова нещо, ще
ти затворя телефона! И знаеш ли какво ще ти кажа? Щом искаш да заминеш,
заминавай… (…) Лесно е да се каже, но ако ти беше на мое място… (…) Но ти много
добре знаеш, че нашите не ме пускат. Ако ме пускаха, нямаше сега да стоим и да
спорим по телефона… (…) Добре де, ти, щом си толкова смел, ела да поговориш с тях,
ако смееш. (…) Но ако баща ми не те пусне вкъщи или се държи зле с теб, или пък те
изрита, да не кажеш, че не си бил предупреден. (…) Добре де, аз само ти казвам. (…)
Чао.
66. – На твое място бих си сменил апартамента.
– Де да можех да си го позволя!
67. – Разбра ли за Луис и Ана? Този път така са се скарали, че тя си взела нещата и го
напуснала.
– На нейно място щях да направя същото.
68. Защо говориш така? Нали ми обеща, че ако завършите проекта навреме, ще отидем
на почивка през юли.

Oraciones subordinadas concesivas

1. Никога не съм се разбирал с Карлос, въпреки че не храня лоши чувства към него.
2. Колкото и да настояваш, няма да го накараш да се откаже от намеренията си.
3. Допреди малко бяха тук, а хем казаха, че бързат.
4. Въпреки че съм добре облечен, ми е студено.
5. Колкото и да настоявам, няма да си избият тая идея от главата.
6. Не пожела да се намеси, въпреки че знаеше, че така ще е най-добре за всички.
7. Макар и за момента да сте решили проблема, ще трябва непременно да извикате
електротехник.
8. Колкото и спънки да ми правят, ще си осъществя намерението.
9. И да плачеш, и да не плачеш, няма да стане твоята.
10. Дори и с риск да изглеждам глупак в очите на хората, този път пак ще отстъпя.
11. Колкото и да се мъчиха, не можаха да ги открият.
12. Дори утре да има гъста мъгла, автомобилното състезание няма да бъде отменено.
13. И да не ми е приятно, ще трябва да го направя.
14. Казвам ти, че няма да се върна вкъщи, ако ще и на колене да ме моли.
15. Колкото и да крещите, няма да ви чуе.
16. Може и да не е особено интелигентен, но е много работлив.
17. Гордостта не му позволява да се извини, дори и да осъзнава вината си.
18. Данъчната реформа дава добри резултати, въпреки че има още много неща, които
трябва да бъдат направени.
19. И да му се караш, и да го биеш, не слуша.
20. Дори и да беше участвал в конкурса, нямаше да спечели и една стотинка.
21. И милионер да беше, пак нямаше да промени начина си на живот.
22. Макар и с риск да се разсърди, мисля да му го кажа в очите.
23. Колкото и добре да го направиш, пак няма да е доволен.
24. Въпреки че бяха съсипани от умора, отидоха на приема.
25. Поканих го на кръщенето, макар и да знаех, че няма да приеме.
19

26. Дори и да имаше кредитна карта, пак щеше да плати в брой.


27. Колкото и да се мъча, не мога да го убедя. Винаги той се налага. Нали знаеш колко е
упорит.
28. Дори и да бях казал истината, никой нямаше да ми повярва.
29. Уверявам те, че дори и да беше присъствал на вчерашното събрание, нямаше да ти
дадат думата.
30. Колкото и да премисляш тоя въпрос, няма да му намериш разрешение.
31. Може много връзки да има, но не му е лесно.
32. Колкото и да търкаш, няма да махнеш петното.
33. Дори и да бях учил, резултатът щеше да е същият.
34. Колкото и да настоява, не му вярвай, може да ти изиграе някой номер.
35. И да вярвате, и да не вярвате, истината е, че стана точно така.
36. Ще му кажа тези неща, колкото и да са неприятни.
37. Убий го, не ще да работи.
38. Колкото и добър нападател да е, не вярвам да го включат в отбора.
39. Не може да се излезе на глава с него. Съсипа всичко, а хем го предупредих да
внимава.
40. Беше абсолютно убеден, че ще изкара конкурса, дори и да се явят много кандидати.
41. Изобщо не му обърна внимание, а хем са първи братовчеди.
42. Ще не ще, трябва да го направи.
43. Въпреки че от четири години бяха разведени, бившият й мъж беше в течение на най-
малките подробности от живота й. Дори и да нямаше повод, се виждаха сравнително
често.
44. Може и да е много добър специалист, но с този проблем не можа да се справи.
45. Въпреки че преподавателят имаше дар слово, лекциите му бяха доста повърхностни.
46. – И да се скъсаш от учене, за два дни няма да можеш да се подготвиш за изпита.
– Знам. Но дори и да бях учил цяла седмица, пак щеше да е същото. Колкото и усилия
да полагам, не мога да разбера някои неща.
47. Чувствах се щастлива, дори и да не ти се вярва. Току-що омъжена, със съпруг, който
ме обича… Да, чувствах се щастлива, въпреки че майка ми все ми казваше да не се
доверявам на никой мъж, колкото и добър да изглежда. Не съжалявам, макар че
понякога си мисля, че можех да съм по-щастлива с друг. И все пак смятам, че дори
животът ми да можеше да се повтори, щях пак така да постъпя. Може и да сме имали
проблеми, но се обичахме истински.

Las formas no personales

1. Художникът е изобразил потъващ кораб.


2. След като се дипломира, отвори адвокатска кантора.
3. Нямам на кого да възложа тази деликатна задача.
4. Изтичах да го поздравя.
5. Той е роден лидер.
6. Хайде! Всички на обяд!
7. Щом прочете вестника, го изхвърли в кошчето.
8. Паднах, докато се качвах по стъблите.
9. Тъй като винаги е разполагал с много пари, е свикнал да ги пилее.
10. Съжалявам, че ви накарах да дойдете от толкова далеч.
11. Мария да кара кола!? Не мога да повярвам!
12. Накараха ме да измия целия тоя куп чинии на ръка.
13. Съвсем е прегракнал. Сигурно защото е крещял много.
14. Чух я да плаче и влязох да я попитам какво й е.
15. Болят ме мускулите. Трябва да е от дългото ходене.
16. Подписаха договора, без да ме уведомят предварително.
17. Задачата не е чак толкова лесна за решаване.
20

18. Тази вода не е годна за пиене.


19. Ставаш досаден, като повтаряш все едно и също нещо.
20. Учудихме се, че не му помагате, въпреки че сте приятели.
21. Ние на излизане от парка Мария Луиса.
22. Къщата му е надолу по улицата вдясно.
23. Както си вървяхме по улицата, открихме една много приятна кръчма.
24. Да искаш значи да можеш.
25. Ръцете ти парят.
26. Щом вие сте тук, ще се чувствам по-спокойна.
27. Романът, написан преди повече от двадесет години, продължава да има успех сред
широката публика.
28. След като се увери, че никой не го преследва, беглецът спря да си почине.
29. Проникнаха в къщата с взлом.
30. Като видях, че няма никого в залата, реших, че са отложили мероприятието.
31. Змиите се придвижват с пълзене.
32. Новоизбраният президент ще встъпи в длъжност утре.
33. Група момичета събират дарения за кампанията за борба срещу рака (на снимката
вляво).
34. След като изказа мнението си, повече не се обади.
35. На тавана виси паяжина.
36. Вчера следобед заварих Родриго да учи в библиотеката.
37. Ако говориш така, нищо няма да постигнеш.
38. Мисля, че тази възможност заслужава да бъде обмислена.
39. Постигна успехите си с упорит труд.
40. Моля Ви да бъдете по-конкретен и да се придържате само към това, което се обсъжда.
41. Детето не бива да се възпитава само с наказания.
42. Дядо си прекарва времето в четене на стари вестници.
43. Щом попълните бланката, минете на касата.
44. Момиченцето говореше през сълзи.
45. Докато бяхме в градината, дойдоха съседите отсреща.
46. Изгорих се с вряла вода.
47. Ако имаме малко късмет, ще спечелим шампионата.
48. Щом движението е толкава натоварено, предпочитам да отида до аерогарата с метро.
49. Въпреки че е много възрастен, има невероятно бистър ум.
50. Като идвахме насам, видяхме една катастрофа на пътя.
51. Излезе и тръшна силно вратата след себе си.
52. Щом имаме пожарогасители, няма никаква опасност от пожар.
53. Постигнахме го, като използвахме всички средства, с които разполагахме.
54. Оставихме децата да играят на терасата.
55. Като имаш толкова приятели, не разбирам защо скучаеш.
56. С това непрекъснато мърморене нищо няма да постигнеш.
57. Видяхме го да говори с баща си на входа на къщата.
58. Успя да си купи музикална уредба с парите, които изкара от частни уроци.
59. Ако ти присъстваш, няма да го накараме да проговори.
60. Останаха да слушат музика в хола.
61. Ако застанеш тук, ще чуваш всичко, без да те виждат.
62. И да им кажем истината, нищо няма да постигнем.
63. Щом се съвзеха от уплахата, продължиха пътуването, но караха по-внимателно.
64. Вчера получих едно писмо, изпратено от Барселона преди повече от месец.
65. Студентите, издържали изпитите си през юни, могат да се запишат в първата половина
на септември.
66. Предпочитам да не го упреквам за постъпките му, защото не смея да му се
противопоставям.
67. Държи си ценните вещи в сейф.
68. Като узна новината, побърза да изпрати съболезнователна телеграма.
21

69. Не пожела да поеме задачата, преди да е получил изрично обещание, че ще му бъдат


предоставени всички необходими средства.
70. Заведоха дело срещу него, защото беше блъснал с кола една жена.
71. Като видяхме в какво положение се намират, ги приютихме при нас.
72. Все още има много неизлекувани хора.
73. Чуваше се само воят на сирените на линейките.

Las perífrasis verbales

1. Трябва да е изгоряла крушката.


2. Висока е около метър и петдесет и не може да си намери панталон по мярка.
3. Молбата беше адресирана до министъра на образованието.
4. През този семестър е изнесъл повече от десет лекции.
5. Трябваше да му кажа истината, но не посмях, защото се боях да не се обиди.
6. Въобще не му вярваме, непрекъснато лъже.
7. Тази фирма ни доставя нужните материали от основаването си.
8. От няколко месеца не бях го виждал и ми беше мъчно за него.
9. Канех се да излизам, когато Педро се появи вкъщи, и едва не закъснях.
10. Преди да се простре, прането трябва добре да се изцеди.
11. Парите трябва да са били добре скрити, щом крадците не са могли да ги намерят.
12. Знаеше, че няма да успее, но продължи да полага максимални усилия.
13. С годините волята му отслабваше.
14. Говорехме вече цял час, а още не беше ми казал това, което ме интересуваше.
15. Детето се разсмя, когато го погъделичкаха.
16. Вече тече двадесетата минута, а резултатът е равен.
17. Започна собствен бизнес и успя да спечели петнадесет милиона. Накрая обаче загуби
всичко за един ден.
18. Написа завещанието си преди няколко години.
19. Голям си инат, но зная, че накрая ще признаеш, че съм прав.
20. Почвай да си събираш нещата, че става вече късно, а майка ти ни чака.
21. Това трябва да се направи колкото се може по-скоро.
22. Като съберем достатъчно пари, ще направим околосветско пътешествие.
23. – Това сигурно го е направила Пилар.
– Че кой друг?
24. Лека-полека ще преодолеете трудностите.
25. Щом се доближихме, птичките се разлетяха.
26. Председателят откри заседанието и веднага преминахме към обсъждане на въпроса,
заради който се бяхме събрали.
27. Иди че разбери сега кой му го е казал!
28. Не се захващай с неща, от които не разбираш.
29. Фактите доказват, че съм бил прав.
30. Изведнъж рукна пороен дъжд.
31. Напоследък преподавателите са взели много да късат.
32. – Този хотел е много по-хубав, нали?
– О, къде-къде по-хубав!
33. Непременно посетете Катедралата.
34. Когато разбра какво се е случило, избухна в плач.
35. Обиди го и дори го заплаши, че ще го изхвърли от къщи.
36. Сълзите й бавно се стекоха по бузите.
37. – Можеш ли да свириш на пиано?
– А, мога! Вятър!
38. Канехме се да излизаме, когато се обади да ни каже, че току-що е чул новината.
39. Та какво ти разправях?
40. Трябва да са му казали нещо много неприятно, ако се съди по изражението му.
22

41. Опитахме се да ги открием къде ли не, но все още не дават никакви признаци на
живот.
42. Без всякаква причина избухна в смях.
43. Заприказвахме се и не усетихме колко късно е станало.
44. Развика се, сякаш го колят.
45. Трябваше да вляза в едно кафене, защото заваля, а бях забравила да си взема
чадъра.
46. Беше написал само двадесет страници от романа, а никакви нови идеи не му
хрумваха.
47. Почни да приготвяш вечерята, че съм умряла от глад.
48. От известно време в развитите страни възникват проблеми от такъв характер.
49. Разправя, че тя била написала учебника.
50. По едно време започна доста да пие.
51. Учителят премина към обяснението на следващия урок.
52. Трябваше да дойдеш, когато баща ти беше тук.
53. Детето им проходи на десет месеца.
54. – Как сте?
– Караме я някак.
55. За мен доводите му не са съвсем убедителни.
56. Взе да оправя плейъра и го развали.
57. Стига си се мотал и седни най-сетне да учиш.
58. Така и не успяха да им покажат добрите си чувства към тях.
59. Прекаляваш с яденето и накрая ще станеш дебел като свиня.
60. Новият телефонен указател на Барселона ще излезе всеки момент.
61. Откакто насрочиха изборите, събира парите, необходими за кампанията.
62. Разбрах, че си изкарал кандидатстудентския изпит.
63. Иде ми да си остана вкъщи – ужасно е студено.
64. Брат ми трябва да си смени квартирата, защото новата работа му е далеч.
65. Поръчах му да ми направи резервация в хотела.
66. За проекта вече са изхарчени пет милиона песети.
67. Бяхме изминали почти 200 километра, когато ни се повреди колата.
68. Толкова пъти съм му казвала, но той изобщо не ме слуша.
69. От известно време си мисля, че сме жертва на манипулация от страна на средствата
за масово осведомяване.
70. Бях научил половината от темите от конспекта, когато ми казаха, че отлагат изпита.
71. Повредата трябва непременно да се отстрани.
72. Тъкмо си бях легнала, когато навън се чуха изстрели.
73. Кармен изостава в сравнение със съучениците си.
74. От пет години не е близвал алкохол.
75. Из главата му се въртят разни странни мисли.
76. Продължава да си търси работа, но не намира нищо подходящо.
77. Изиграхме вече двадесет партии, а още няма победител.
78. Тя не е лошо момиче, но вечно се забърква в някакви истории.
79. Пералнята ни все още е развалена, защото не можем да намерим една резервна част.
80. Никога вече няма да бъдеш това, което си бил.
81. До този момент са продадени повече от 3000 екземпляра.
82. Когато видя мъжа с пистолета, Хосе се разтрепери и хукна да бяга.
83. – Ако знаех колко е труден изпитът, нямаше да се явя.
– А аз на твое място бих се захванала да уча цяло лято и да се явя отново през
септември.

Ser y estar

1. Съжалявам, че не можете да разговаряте с него, но е в отпуск.


23

2. Не е лошо, но ми се струва, че е малко скучно.


3. – Какво ще стане с мен сега?
– Не се притеснявай, винаги ще бъда до теб. Нали затова са приятелите.
4. Направо е бесен, така че ще трябва да изчакам да се успокои, за да поговоря с него.
5. Това се случило отдавна, когато аз все още не съм бил роден.
6. Знае ли се как е станал пожарът?
7. Погледни Иван! Колко е остарял! Направо е неузнаваем.
8. Къде е станала катастрофата?
9. Стой мирен и не ми пречи повече, че не ми е до шеги.
10. Излиза, че аз съм последният, който научава за това.
11. Кока-колата е много студена и предпочитам да не пия, защото съм малко настинал.
12. Тъй като молбата беше непълна, ми поискаха липсващите данни.
13. Заседанието се проведе при закрити врата.
14. Падна му кръвното и няколко минути беше в безсъзнание.
15. Докато си в сесия, по-добре си стой вкъщи и учи.
16. Много съм надебеляла и полата ми е тясна.
17. Мисля, че премиерата е на двадесет и пети.
18. Престанаха да му пращат пари и сега е беден като църковна мишка.
19. Мачът между Билбао и Севиля бе много оспорван.
20. Почакай, там има едно такси, което май е свободно.
21. Бурната реакция на слушателите бе съвсем неочаквана.
22. – Какво стана с книгата, която ти поисках?
– О, извинявай. Бях забравила. Ей я там, на етажерката. Можеш да я вземеш.
23. Тези обувки вече не са на мода.
24. Много съм ви признателен за услугата, която ми направихте.
25. Свободен сте да правите каквото искате – в правото сте си.
26. Ето от тук би трябвало да започнете.
27. Ама ти не гледаш какво правиш! Внимавай!
28. Ела по-близо до печката! Стаята е много студена.
29. Съжалявам, но не съм на същото мнение.
30. Съзнавам, че не мога да задоволя всичките му желания.
31. Вчера май бяхме прекалено строги с него.
32. Повече от две години е безработен.
33. – Водата в тази река обикновено е студена. Как е днес?
– Направо реже…
34. Добре, щом не искаш да идваш, недей. Но после да не кажеш, че ти е скучно.
35. Да се работи в такива условия е много уморително, разбира се.
36. Това е положението. Какво да се прави.
37. Такъв си е, откакто се е родил.
38. Винаги е много уверен в това, което прави.
39. Не мисля, че той е човекът, който трябва да дава уроци по морал.
40. Купиха си нова къща и сега се местят.
41. Млад е. Проблемът е, че е много състарен.
42. Запали лампата, че тук е много тъмно.
43. Намерих един апартамент, който не е лош. Но е на приземен етаж и стаите, разбира
се, са доста тъмни.
44. Добре е да му направиш забележка, но не прекалявай.
45. Понякога децата са много жестоки.
46. Не зная какво й е. Все е изморена, в лошо настроение...
47. Хуан е инженер, но работи като сервитьор в едно градче на морето.
48. Днес имах много работа и сега съм просто скапана.
49. В групата са дванадесет човека, но обикновено присъстват осем, защото четирима
почти не идват в часовете.
50. Нашият отбор е на първо място и ще спечели шампионата.
51. Не мисля, че тези обеци са от злато, по-скоро са имитация.
52. Не мога да й имам доверие, защото не знам на чия страна е.
24

53. Съжалявам, но не са си вкъщи. На гости са у едни свои приятели.

La voz

1. Препоръчително е нетрайните продукти да се съхраняват в хладилник.


2. Вчера беше извършен обир в една бижутерия на улица Кориентес.
3. Щом започна филмът, всички лампи угаснаха.
4. Що се отнася до молбата ти, боя се, че е била отхвърлена.
5. Бяха ни дадени подслон, храна и приятна компания. Какво повече може да се иска?
6. На всички ни беше казано да внимаваме много.
7. Говореше се, че петролът отново ще поскъпва.
8. Доставят се поръчки по домовете.
9. Ако няма достатъчно пари в брой, му се изпраща чек и въпросът е приключен.
10. Измамникът беше заловен от полицията.
11. Договорът ще е подписан от министрите преди дванадесети.
12. Щом пристигнаха линейките, пострадалите бяха откарани в най-близката болница.
13. Завещанието беше прочетено от нотариуса в присъствието на всички наследници.
14. Първата Испанска република била установена през 1873.
15. По време на юлските намаления се продават стоки на доста по-ниски цени.
16. Проблемът беше решен за отрицателно време.
17. Предполагаше се, че полицията ще се намеси и ще разпръсне демонстрантите.
18. Очакваше се голям приток на туристи.
19. Говори се, че е извършил измама за над десет милиона долара.
20. Голямо количество дървета и храсти са били унищожени от огъня.
21. Тогава ще ни бъде поискана сметка за злините, които сме сторили.
22. Колоездачната обиколка на Франция бе отложена заради дъжда и лошото време.
23. Действително съм впечатлен от това, колко добре е илюстриран ръкописът.
24. Не сядай на пейката, че е току-що боядисана.
25. Много египетски обелиски са били издигнати в чест на Слънцето.
26. Настоя писмото да му бъде върнато веднага.
27. Смята се, че пожарът може да е бил предизвикан от някой от съседите.
28. Считам, че коментарът му не трябва да бъде пренебрегван.
29. Носи се слух, че оставката му е била приета.
30. Коли под наем.

Las preposiciones

1. Вчера му казах да отиде за вестник, но го домързя да излезе.


2. След като се разведе с първата си жена, се ожени за една испанка.
3. Тревожи ме склонността ти към бездействие.
4. Благодаря ти, че ми помогна.
5. Разкая се за всичките си грехове.
6. Трябваше да се подложи на хирургическа операция.
7. Стремеше се към шампионската титла.
8. Ръстът му е доста по-висок от средния.
9. Подпря главата си на стената.
10. Месото е храна, богата на протеини.
11. Моторът на тази кола достига 8000 оборота в минута.
12. По отговора ти съдя, че не си внимавал в това, което те попитах.
13. Прахоса наследството за по-малко от две години.
14. Той не искаше, но го накараха да дойде насила.
15. От хълма едва се виждаше селото.
25

16. Карал с превишена скорост, изгубил контрол и колата се блъснала в едно дърво.
17. Според Педро ти си кръгла нула.
18. Изредих му един по един доводите си.
19. Винаги поставяш под съмнение твърденията ми.
20. Остават много неща за обсъждане.
21. Съмнявам се в невинността му.
22. Не вярвай на слухове.
23. Отложиха пътуването за лятото.
24. Той ми е братовчед по майчина линия.
25. Има фобия към затворени пространства.
26. Честно казано, тази музика не ми харесва.
27. Покрай този калкулатор съм забравил таблицата за умножение. Колко е девет по
осем?
28. Купих си ботуши за сняг.
29. Работи в едно издателство, което е специализирано за детско-юношеска литература.
30. Тази сутрин беше 4º под нулата.
31. Имаш ли молив под ръка?
32. Няма да ходим пеша, ще отидем с кола.
33. Портокалите са по сто песети килограмът.
34. Не мога да се занимавам с всичко. Трябва да ми помогнете да вкарам данните в
компютъра и да ги обработя.
35. Ако нещата не се променят, ще бъда принуден да си подам оставката.
36. Съжалявам, но аз гласувам против.
37. Изпратиха ми документите по куриер.
38. Ще се консултирам с някой специалист по литература.
39. Настоя да го настанят в някой първокласен хотел.
40. Няма търпение да се запознае с нея.
41. Това, което ми каза, е много неуместно.
42. Те са на пряко подчинение на Мадрид.
43. Улицата е затворена поради ремонт.
44. Даде ни колата си за три дни.
45. Ще ви дадем пет процента комисиона.
46. Това ми се полага по право.
47. Има дарба да рисува.
48. По мои изчисления е на около двадесет години.
49. Някой ден ще се срамуваш от постъпките си.
50. Харчиш прекалено много пари за дрехи.
51. На диета е, защото страда от стомах.
52. Непрекъснато страда от главоболие.
53. В тоя студ излезе по тениска и настина.
54. Нямам достъп до тази информация, защото е секретна.
55. Ще работим на групи по десет.
56. Продават ги по триста песети, но ми направиха отстъпка и го купих за двеста и
петдесет.
57. Като вървиш по посока на пазара, ти се пада вдясно.
58. Струва ми се, че вече злоупотребяваш с търпението ми.
59. Склонен съм да мисля, че това не е истина.
60. Приложението на теорията в практиката невинаги е лесно за осъществяване.
61. Трябваше да дадем показания под клетва.
62. Можеш да го направиш, но на своя отговорност.
63. Беше голям любител на театъра.
64. Иска всички да се въртят около него.
65. Носеше сребърно синджирче на врата си.
66. Тъстът му се раздели със съдружника си.
67. Възползва се от обстоятелствата, за да се издигне. Кариерист е.
68. Тайната е в това да изпреварим нашите конкуренти.
26

69. Решен съм да поема този риск.


70. Готови са да приемат неговите предложения.
71. Всъщност го направих заради тях. Мен въобще не ме интересуваше.
72. Да вдигнем наздравица за щастливата двойка.
73. През целия си живот са се борили за своите принципи и убеждения.
74. При тези обстоятелства не мога да откажа да ти помогна.
75. Влезе в стаята и застана с лице към стената.
76. Този крем има вкус на лимон.
77. Наравно са – два на два.
78. Разходите по изпращане на стоката са за сметка на получателя.
79. Поколеба се дали да отговори на въпросите на репортерите.
80. Предпочитам да седна на сянка.
81. Не е хубаво да се прекалява с пиенето.
82. За теб бих направил тази жертва, но за твоето приятелче  не.
27

Втора част

1. Гледах телевизия, докато се обади Моника. После трябваше да отида да я взема от


работа. Само че не бях сипвал бензин, а на бензиностанцията поне десет души чакаха
на опашка. Закъснях, естествено, и Моника ми се разсърди. Никога не съм можел да
се оправям в такива сложни ситуации.

2. – Фелипе изглежда потиснат. Сигурно има проблеми в новата работа.


– Е, аз какво да направя? Да ме беше послушал!

3. – Не си мисли, че съм забравил обещанието си. Просто първо трябваше да мина през
сервиза да си взема колата.
– Не си мисля, че си забравил, но нали знаеш, че не обичам да поемаш ангажименти.
Особено когато вече имаме някаква уговорка.

4. – Четири и половина е, така че отдавна трябва да е приключил.


– Тогава защо не се обажда?
– Възможно е да не те е намерил.
– Но аз цяла сутрин си бях вкъщи. Излязох само за малко, защото трябваше да отида
до съседите.

5. – Ако не се лъжа, влакът тръгва в пет, така че вече трябва да е пристигнала.


– Престани да нервничиш! Знаеш, че не може да ни се обади, преди да пристигне.
– Трудно ще се успокоя, докато не ми се обади.

6. – Говорехме си за брата на Кармен. Ти сигурно не го познаваш.


– Не. С какво се занимава? И той ли е адвокат?
– Не. Завърши икономика. Работи три години за една международна компания, но
жена му реши да се върнат в Испания. След това за два месеца беше заместник-
директор на някаква фирма, но се скара с шефа си и напусна. Сега започна собствен
бизнес.

7. – Кой ли го е направил?
– Не зная, но подозирам, че е Хулио.
– Хулио ли?! Дори и да предположим, че той е виновният, това не разрешава
проблема.
– Настоявам, че той не е направил нищо осъдително.
– А аз настоявам да дойде да ни обясни…

8. – Успя ли да говориш с Луис?


– Не, защото вчера трябваше да взема Мария от училище и закъснях за срещата.
Надявам се да не се е разсърдил.
– Не вярвам да се разсърди за такова нещо. Обади му се и му обясни какво се е
случило.
– Изглежда, че телефонът му е повреден, защото от два часа му звъня и не мога да се
свържа. По-добре да мина през тях. Не знам дали си е вкъщи, но за всеки случай ще
отида.

9. – Изглежда, тази вечер няма да вали. Да излезем да се поразходим малко, а?


– Не зная, нещо съм изморена. Бих предпочела да си останем вкъщи и да си
поговорим малко. От месеци не си се връщал толкова рано.
– Както кажеш, но можем да си говорим и докато се разхождаме, нали? А и ми се ще
малко да се поразведря.
28

10. Повярвай ми, не че не искам или не мога. Просто ми се струва, че не си заслужава да


се намесвам в отношенията им.

11. – Къде ли са тия оригинали? Обещах му, че веднага щом направим копие, ще му ги
дадем, за да е спокоен и да не си мисли, че искаме да го излъжем. Виж дали не са в
чекмеджето на Луис.
– Не мисля, че ги е оставил в офиса, защото, доколкото си спомням, ги взе със себе
си, но все пак ще погледна, да не би да греша.

12. – Като че ли не й се ходи сама. Дали да не отида с нея?


– Да отидеш с нея? Не смяташ ли, че е вече голяма? Сама да се оправя!
– И все пак ми се струва, че е по-добре да отида. Не че няма да се справи, но не се
знае какво може да се случи. А и на мен ще ми е по-спокойно.

13. – Трябва да си подготвя доклада за конференцията, но не знам дали ще ми стигне


времето. А за съжаление сега материалите не са у мен. Трябваше да ги оставя в
офиса, за да ги види Мария. Но дали ги е видяла? Съмнявам се.
– Не мисля, че би постъпила така. Предполагам, че поне ги е прегледала. Защо не й
се обадиш да я питаш?
– Обадих й се. Каза, че е започнала да ги чете, но че не е чак толкова спешно, че да
трябва да бърза. Сега ще мина през офиса да ги взема и довечера, като дойда у вас,
ще ги донеса и ще те питам за някои неща.

14. – Ако знаех, че ще е толкова скучно, нямаше да дойда.


– Ами да си беше останал вкъщи.
– Прав си, щях да си прекарам много по-добре.
– И аз смятам да си ходя, но не защото ми е скучно, а защото се чувствам много
изморена.
– Искаш ли да дойда с теб? Много е късно. По-добре да те изпратя.

15. – Ако този път отстъпиш, загубена си.


– Не мисли, че съм толкова глупава.

16. – Аз бих гледал този филм… Освен ако ти не искаш да правим нещо друго.
– Не, нямам нищо против, но по-добре да отидем половин час по-рано, тъй като е
възможно да има толкова хора, че да не можем да си вземем билети.

17. – Не се тревожи за Ана. Предполагам, че се е консултирала с някой адвокат и няма да


има проблеми.
– Не си мисли, че е толкова лесно.
– Не казвам, че е лесно. Но няма проблем, който да не може да се реши.

18. – Оня ден ти обясних, че когато дойдеш, вече ще е излязъл.


– Аз пък си мисля, че не е бързал чак толкова, че да не може да ме изчака. Надявах се
да го видя и да му кажа една хубава новина.

19. – Дали е говорил вчера с Хулио?


– Предполагам. Ако е успял да го открие…
– А има ли още нещо, което не ми е казал?
– Доколкото знам, не.
– Не мислиш ли, че е странно, че не ми казва цялата истина?

20. – Баща ти каза да купиш мляко и плодове. И да не забравиш да платиш тока.


– Стига си ми го повтаряла. Да не съм малоумна!
29

– Не ми се сърди. Просто не бях сигурна дали съм ти го казала. Пък и няма да е лошо
да се поразходиш малко. От часове вече си пред компютъра. Не мога да разбера как
можеш да работиш толкова, без да ти се уморят очите.

21. – Да предупредя ли Мигел, че няма да присъстваш на събранието?


– Ако му кажеш, ще трябва да му обясняваш и защо. Няма да те остави на мира,
докато не му разкажеш всички подробности.

22. – Как е възможно да е такъв подмазвач!


– Да, ама ако не беше подмазвач, нямаше да го назначат на това хубаво местенце. А
аз трябваше да чакам години наред, за да си намеря по-прилична работа. А хем
завърших четири години преди него.

23. – И на колене да ме молиш, няма да се съглася. Омръзна ми да искаш от мен


невъзможни неща. Да не съм милионер!
– Помолих те не защото си милионер, а защото си мислех, че винаги мога да разчитам
на теб.
– Нали ти обещах, че ако имаш нужда от помощ, ще ти помогна, но само за неща,
които не са свързани с пари.

24. – Дали е тръгнала вече?


– Току-що ти казах, че не знам.
– Каквото и да те попитам, ти все така ми отговаряш. А случайно да знаеш дали ще
пътува с влак или самолет?
– А пък ти никога не слушаш какво ти говоря. Още снощи ти казах, че ако си намери
билет, ще пристигне със самолет. И не разговаряй така с мен. Като че ли аз съм
виновен!
– Не казвам, че ти си виновен. Но няма да излизаш, докато тя не ти се обади от гарата
или от летището.

25. – Предполагам, че поне са се обадили на Исабел. Нали я знаеш каква е. Не вярвам да


искат да се скарат с нея. Да я попитам ли?
– По-добре недей. Ако не знае нищо, ще побеснее и ще ти вдигне скандал на теб.
Поне това можеш да си го спестиш.

26. – Колко ли е часът? Дали се е върнала вече Инес?


– Не зная. Да й се обадя ли?
– Ами! Не вярвам да се е върнала. Но все пак обади се… Може пък родителите й да са
си вкъщи. Те ще й предадат.

27. – Облечи си пуловера, че днес е много студено.


– О, мамо, топло ми е. Не ме карай да се обличам.
– Дори и сняг да завали, пак ще кажеш същото.

28. – Напоследък Мария и Хуан имат проблеми. Опасявам се, че накрая ще се разведат.
– Аз какво да направя?
– Дали пак да не поговорим с нея? Бих го направила, дори и с риск да ме помислят за
досадница.
– Аз не бих се месил в отношенията им. Освен това, ако тя имаше нужда от съвет,
досега да ни се беше обадила.

29. – Да помолим ли Виктория? Знае много добре испански и…


– Виктория ли? Знае тя! Вятър!…
– Тогава да се обадим на Мария. Нали се оплаква, че не може да си намери работа. А
е толкова добра учителка!
30

30. – Ако знаеш колко съм притеснена! Няма да се представя добре на изпита. Снощи се
зачетох в една книга до късно и… най-много да съм спала три-четири часа. А уча от
месеци.
– Спокойно. Едва ли ще е толкова трудно, че да не можеш да го изкараш.

31. – Не съм сигурна, че като се върнеш, ще ме намериш вкъщи.


– Още ли си ми сърдита?

32. – Какво задръстване! А часът е вече седем. Ти си виновен.


– И в три да бяхме тръгнали, пак нямаше да пристигнем навреме.

33. – Тя е много известна писателка. Досега е публикувала осем романа и два сборника
разкази.
– Може да е много известна и да е публикувала всичко това, но за мен тя е доста
посредствена.

34. – Не му обръщай внимание. Нали знаеш какъв е инат. Колкото и да настояваш, няма
да го накараш да се откаже от намеренията си. Негова работа.
– Надявам се накрая да разбере грешката си.

35. – Колкото повече наближава конкурсът, толкова повече се притеснявам.


– А колкото повече се притесняваш, толкова по-лошо става.

36. – Слушай, ако след пет минути не излезем, ще закъснеем. Така че побързай!
– Съжалявам, но ако ми беше помогнал да приготвя вечерята, отдавна вече да сме
излезли.
– Не че не исках да ти помогна, но…
– Омръзна ми да се прибираш толкова късно!
– Извинявай, че не ти се обадих, но…
– Подозирам, че го правиш нарочно.
– Моля те, не се ядосвай!
– И кажи на децата да си легнат веднага щом се навечерят.
– Но нали снощи ме помолиха да им позволим да гледат филма. Обещах им, че ако са
си написали домашните, могат да правят каквото си искат.
– Не мисля, че си прав, но да не спорим.

37. – Не знам защо направи това. На негово място щях да си замълча. Как може да е
толкова наивен!
– Може и да е наивен, но не можеш да отречеш, че е прав.

38. Беше около дванадесет през нощта, когато ми се стори, че се звъни на вратата. "Кой
ли може да е по това време?" – помислих си аз. Приближих се внимателно, погледнах
през шпионката, но не видях нищо. Отворих вратата и наистина там нямаше никого.
“Трябва да си е отишъл, а може и да не съм чула добре" – помислих си аз. В този
момент видях, че нещо се движи на площадката – една котка побягна уплашена
надолу по стълбите.

39. – Карлос, радвам се, че ми се обаждаш. Извинявай, но в понеделник не можах да


дойда на срещата. Много ми се искаше да се видим, но възникна нещо непредвидено в
последния момент и трябваше веднага да замина за Мадрид. Върнах се днес и те
търсих няколко пъти по телефона, но, изглежда, те нямаше вкъщи.
– Няма нищо. Ще го оставим за друг път. А аз ти обещавам, че веднага щом получа
документите, ще ти ги донеса, за да обмислим положението и да решим как да
действаш по-нататък.

40. – Да отидем тази вечер някъде, а?


31

– Трябваше да ми кажеш по-рано. Вече се уговорих с Мария.


– И по-рано да ти бях казал, пак нямаше да се се съгласиш.

41. – Не ти ли се струва странно, че Хавиер все още е без работа?


– Е, при тая безработица... Макар че, ако не беше толкова мързелив, отдавна вече да
е намерил нещо.
– Защо говориш така? Ти да не би да си безгрешен!

42. – Вече е почти осем, а Едуардо го няма. Не зная какво става. А хем обеща, че ако не
дойде да ме вземе до седем, ще ми се обади да ме предупреди.
– Навярно се е случило нещо непредвидено или пък е в заседание.
– Едва ли. Подозирам, че просто ме е забравил.

43. – Ще ти дам книгите, но при условие че ми ги върнеш другата седмица.


– Ще ти ги върна непременно. Дори и да ми се наложи да замина в понеделник рано
сутринта, ще помоля брат ми да ти ги донесе у вас.

44. – Не зная дали е истина това, което ми разказаха снощи. Но, изглежда, че Фелипе се е
развел с жена си. Толкова проблеми му създаде тази жена...
– Ако знаех, че е така...

45. – Ех, да си бях взел изпита навреме! Сега нямаше да ми се налага да се явявам втори
път.
– Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред, ще видиш.
– Едва ли.
– Но нали си учил?
– Да, но… Струва ми се, че колкото повече уча, толкова повече се забърквам.

46. – Много ми е чудно, че Хуана не дойде да посрещне Марта. Та нали са близки


приятелки! Защо трябва аз да вися и да я чакам?
– Добре, ти ако искаш, тръгвай. Но аз ще изчакам следващия полет, да не би да е
решила да пътува по-късно.

47. – Къде ли се е запиляло това дете? Вече не знам какво да правя с него. А го помолих
да се върне в осем!
– Тия деца! И все пак не бих се учудила, ако вече се е върнал и най-спокойно си гледа
телевизия, докато ние с теб обикаляме улиците да го търсим.

48. – Дали да не се обадим на Хулио и Инес?


– Не мислиш ли, че е късно? Минава единадесет. Освен това, дори и да са се върнали,
едва ли ще им се излиза. Пътуването навярно е било доста изморително.

49. Когато се срещнахме, отново започна да ми говори, че ако имал пари или намерел
някой, който да му даде назаем, би си купил къща. Не бях кой знае колко добре
финансово, но щях да му дам някоя и друга пара, ако не знаех, че ще да минат години,
докато ми ги върне. Питах се дали трябва да постъпя като истински приятел, или да се
съобразя със собствените си интереси. "Ако му дадеш парите, от които се нуждае,
няма да можеш да отидеш на почивка" – говореше ми някакъв вътрешен глас. "Ако не
му ги дадеш, цял живот ще те гризе съвестта" – отговаряше друг глас. Най-сетне взех
решение – ще му дам парите, но само ако ми обещае, че ще ми ги върне до края на
годината.

50. – Какво ти е?
– Нищо. Освен че се чувствам все по-потисната. Колкото повече време минава,
толкова по-отчайващо изглежда положението.
– Мога да поговоря с директора.
32

– За какво? Та нали вчера говори с него!


– Ох, не знам какво да ти кажа. Ако ме беше послушала, когато ти казвах да не се
захващаш с тази работа, сега нямаше да имаш проблеми.
– Ех, де да те бях послушала!

51. – Здравей, Хуан. Толкова време не съм те виждал. Кажи сега, какво става с теб?
– Ами ходихме с жена ми в Англия. Бяхме там няколко дни.
– Така ли? Чувал съм, че е много интересна страна, която си заслужава човек да
посети.
– Ами! Не ме питай колко ужасно беше. Дните, които прекарахме в Лондон, бяха
отвратителни. Имаше мъгла, валеше безспир. А един ден мъглата беше толкова гъста,
че загубих жена си на улицата. Не се виждаше нищо на метър разстояние. Търсих я в
продължение на цял час и разпитвах за нея всички наоколо. Накрая, когато я намерих,
беше толкова изплашена горката, че едва можа да дойде на себе си. Когато се
почувства малко по-добре, я заведох в хотела. Накара ме да й обещая, че повече няма
да останем в тоя ужасен град. Така че си взехме багажа и отидохме на аерогарата. По
пътя й говорех за красивата природа на Шотландия, но… напразно. Тя продължаваше
да ме слуша, без дума да продума. Не можах да я убедя. Взехме самолета и се
върнахме вкъщи. Оставаха ни още три седмици отпуск, но не отидохме никъде. Жена
ми отказваше да излезе, тъй като се опасяваше, че отново може да се изгуби.
– Да, но това, че се е загубила в Англия, не означава, че може да й се случи същото
тук.
– Ох, хич да не бяхме тръгвали.
– Аз също смятах да ходя, но след това, което ми разказа, не съм сигурен дали
въобще да предприема това пътуване. Може би ще трябва да помисля за нещо друго.

52. Пристигнаха в подножието на върха, опънаха палатките, събраха дърва, запалиха


огън. И точно когато започнаха да приготвят вечерята, чуха шум от стъпки. За щастие
в района нямаше вълци. Или поне никой от тях не беше чувал да има. След малко
покрай тях мина овчар и ги поздрави. Отдъхнаха си с облекчение. Неочаквано
фенерчето угасна. Изглежда, бяха свършили батериите. Трябваше да вечерят на
тъмно и затова никой не знаеше дали това, което е в чинията му, действително става
за ядене.
– Сигурно сме яли предимно пепел – каза един от тях.
– Няма значение.
– Стига приказки – намеси се трети. – Ако утре в осем не сме станали, аз отказвам да
изкачвам върха.
– Ти не се обаждай. Нека всеки да прави каквото си иска.

53. – А, здрасти. Защо идваш чак сега? Цял ден те чакам. Можеше поне да се обадиш,
нали?
– Извинявай много. Но цяла сутрин обикалях за тия документи. Нали знаеш, че сестра
ми никога не може да се оправя сама.
– Добре де, но защо не ми се обади да ме предупредиш? Такава тенекия ми върза!
– Не се ядосвай, вече ти се извиних, нали? Звънях ти няколко пъти, но все
прекъсваше.
– А, значи ти си бил.
– Не можеш да си представиш как се вбесих.
– Добре, добре, няма значение. Слава богу, че все пак успя да дойдеш. Донесе ли
каквото те бях помолила?
– Уф, как забравих! Нищо, сега ще се обадя на сестра ми да вземе пакета и да го
донесе. Дано само да си е вкъщи по това време!
[…]
– Какво, няма ли я?
– Не, вкъщи си е. Само че има гости. Ако искаш, да вземем едно такси и да отидем до
нас.
33

– Добре, само да се облека.


– Но, моля те, побързай, защото после трябва да отидем у Емилиано. Нали знаеш, че
тая вечер купонът е у тях?

54. – Още го няма. Дали е разбрал за срещата ни?


– Най-вероятно е забравил. Макар че днес пак му напомних. И сега, ако случайно
дойде, ние вече ще сме излезли. Казах му, че излизаме в осем и че ако иска да ни види,
трябва да побърза. Не можеш да си представиш колко е разсеян! Вчера ми се обажда
няколко пъти да ме пита дали и ти ще дойдеш у Едуардо. И то след като съм му го
казал оня ден. Обещах му да му донеса книгата, онази на Муньос Молина. След това
отново ме попита дали я имам или не. Струва ми се, че се е побъркал.
– Виж какво. Той не е виновен. Оня ден разбрах, че има много проблеми в работата.
Някой ми каза, че даже са го уволнили. Не знам дали е вярно, но ако е така,
положението е страшно неприятно.
– Ами как няма да е неприятно! Да остане без средства с тия две деца.
[…]
– Звъни се. Върви да отвориш. Сигурно е той.
– И нито дума за това, което току-що ти казах, нали?
– Разбира се. Не се притеснявай. Ако той има желание да говори за това, да говори.

55. – Добър ден, мога ли да говоря с Хуан?


– Да, аз съм.
– Здравей! Какво става с теб? Къде се изгуби вчера?
– Имах ужасен ден.
– Жалко, че не дойде. Чакахме те цяла вечер. Беше ни обещал да дойдеш.
– Щях да дойда, но тъй като сестра ми пристига с цялото си семейство за коледните
празници, трябваше да ги посрещна на летището в седем.
– Добре де, но защо не дойде след това?
– Когато отидох на летището, разбрах, че ще пристигнат с голямо закъснение. Нали
знаеш, че през зимата полетите често закъсняват поради лошото време. Този път
обаче самолетът изобщо не пристигна. Съобщиха да не чакаме повече, тъй като са
извършили принудително кацане в Сарагоса. Знаех си аз, че нещо ще се случи…
Лошото е, че все още нищо не се знае със сигурност. Току-що звъннах и ми казаха, че
ще тръгнат за Мадрид веднага щом се вдигне мъглата.

56. – Знаеш ли нещо за Кармен?


– Не, от много отдавна не съм я виждала.
– Имам чувството, че напоследък ме отбягва. Когато й се обадя и й предложа да се
видим, все измисля някакъв претекст…
– Че тя и преди се държеше така. Помниш ли къде беше ходила миналата година да
търси Пабло, без никой от нас да разбере.
– Виж какво, не смятам, че човек трябва да се допитва до приятелите си за всяка
стъпка, която предприема. Не е споделила с нас не защото се е бояла от нашата
реакция, а защото не е искала да ни натоварва с проблемите си.
– Все си мисля, че ако ни беше попитала дали знаем нещо за него, можеше да си
спести всички тия унижения… Защо не се вслуша в ничии съвети? Е, освен в тези на
майка си, която дълго време се опитваше да я убеди да зареже тази връзка, макар че
беше очевидно, че двамата се разбират добре. Но тя никога не е харесвала гаджетата
на Кармен, а пък Пабло – съвсем. Мисля, че майка й има най-голяма вина за случилото
се.
– Престани да злословиш по адрес на майка й, че да не вземе да стигне до ушите й.
– Само това липсва…

57. – Не можеш да си представиш колко съм уморена! Снощи заспах около два. Реших да
сготвя, за да ми е готово яденето за обяд. Нали знаеш, че излизам за работа в осем и
предпочитам да готвя вечер. Тъкмо започнах да режа лука и спряха тока. Трябваше да
34

стоя два часа със скръстени ръце. А в мивката ме чакаше цял куп мазни чинии от
вечерята. Вече не смогвам с домакинската работа. Дойде ми до гуша от готвене и
миене на чинии. Поне Педро да ми беше купил една миялна машина.
– Знаеш ли, вчера си купих един белгийски препарат за съдове и се оказа много
сполучлив. Има го в магазина срещу нас. Да ти взема ли и на теб?
– Щом е хубав… На всичко отгоре ми каза, че къщата ни била толкова мръсна, че съм
била мърла…
– Как е могъл точно на теб да го каже! Ти си такава добра домакиня!
– Неблагодарник! Сам да си готви, да си мие чиниите и да чисти къщата! Много лошо
се е научил. Ама аз съм виновна! Всичко правя аз и няма кой да ме отмени.
– Направи като мен. В сряда заминавам за една седмица за Боровец да си
поотпочина.
– Да можех и аз да замина!
– Как да не можеш! Стига глупости!
– Сега не мога да изляза в отпуск. Освен това ме чака много работа вкъщи.
– Стига си го увъртала! Знам, че проблемът е в Педро. Няма да те пусне, нали?
– Ами, не! Защо пък да не ме пусне?
– Няма защо да криеш от мен. До болка са ми познати тоя тип мъже.
– Тогава какво да ти разправям… Снощи за малко да му плисна супата отгоре. Каза
ми, че имал отвращение към моите манджи и че трябвало да изкарам някой готварски
курс. Направо побеснях и му отговорих, че няма да му се отрази зле да се подложи на
диета за отслабване, защото с това шкембе, дето го е пуснал, ме е срам да излизам с
него.
– Ядоса ли се?
– Нищо подобно! Даже започна да се шегува, че ако съм продължавала да готвя така,
щял да остане само кожа и кости. Понякога имам желание да му извия врата!
– Ами да не си се женила за него.

58. – Здравей, мамо.


– Но какво е станало? Защо се обаждаш толкова късно?
– Ако знаеш само колко съм разтревожена! Вече е десет часът, а Антонио още не се е
прибрал.
– Не мисля, че трябва да се притесняваш. Сигурно е останал да работи.
– Едва ли. Търсих го много пъти в работата, но го няма.
– Може да се е случило нещо непредвидено.
– Но той ми обеща да излезем да вечеряме навън.
– Моля те, не се притеснявай. Сигурно скоро ще се върне. А и нали знаеш – ако се
беше случило нещо лошо, досега да си научила.
– Ох, не зная какво да правя. Колкото и да се мъча да се убедя, че всичко е наред…
– Какво да ти кажа? Как да те успокоя? Искаш ли да дойдеш у нас? Не, по-добре аз да
дойда. Макар че е възможно, когато дойда, той вече да се е прибрал.
– А, чакай малко, звъни се. Трябва да е той.

– Не, съседката е. Дойде да ми каже, че Антонио е звънял у тях, защото нашият
телефон давал заето. Щял да дойде да ме вземе. Така че не се притеснявай, мамо!

59. – Снощи ми се искаше да отида на кино с едни приятели, но, както винаги, в последния
момент ми намериха работа в офиса. Трябваше да се заема с един куп задачи, които
някои колеги не си бяха направили труда да свършат. Като че ли само аз работя в тази
фирма! Ами ако се бях разболял, ами ако бях в отпуск? Ще закрият офиса или какво?
Все щеше да се намери кой да свърши работата. Иначе някои са с по-големи заплати
от моята, но когато стане дума да се работи извънредно, всички се скатават. Да не
говорим, че е пълно с некадърници. Все едно не са се явявали на конкурс! Един Господ
знае как ги печелят тези конкурси! Ако знаеш само какъв тъпанар е новият шеф на
отдела за износ! Може и десет висши образования да има, но нищичко не разбира от
търговия. Оня ден говорих с него за една сделка и установих, че в главата му е пълна
35

каша. Като студент май е отсъствал от доста часове. Все си мисля, че шефът не е чак
толкова глупав, че да не прецени, че тоя е некадърник. Ако бях на негово място,
веднага го изхвърлям. Ама нали има такива балами като мен, които бачкат по 12 часа
на ден и носят на гърба си разни паразити.
– Хайде, стига си се оплаквал. Той шефът ти знае, че си голям работяга, и затова може
да си позволи да държи на работа и по-мързеливи.
– Е, все пак не ми се иска аз да се скапвам от работа, докато други пръста си не
помръдват. А някои не само не помагат, ами дори пречат. Миналата седмица
любимката на шефа направи голям гаф. За малко да провали една сделка, която
подготвяхме цели шест месеца. Шефът щеше да я убие. Да беше я убил! Тя и без това
за нищо не става.
– Продължава ли да му е любимка?
– Знам ли… Сложни са човешките взаимоотношения. Не бих се изненадал дори да й
повиши заплатата. Така му е влязла под кожата…
– Да, ама нека му провали още някоя сделка, да видиш как ще я прати по дяволите.
Като му закъса бизнесът…
– Иде ми да зарежа всичко. Ех, да имах малко повече пари…
– И какво щеше да направиш?
– Щях да започна собствен бизнес. Да не съм по-тъп от другите!
– Не съм убеден, че е толкова лесно. В тази работа има много рискове. Дори и да
имаш пари, пак можеш да се провалиш. Познавам много хора с пари, които са
предприемали смели начинания, а резултатът е катастрофален. Защо ли ти ги
разправям всички тези неща точно на теб! Ти го знаеш много добре. Нищо, че сега ми
говориш така. И не че искам да защитавам шефа ти или колегите ти, но където и да
отидеш, все ще попаднеш на подобни хора. Тук поне заплатата ти не е никак лоша.
– Да, ама пак не ми стига.
– Е, на кого му стига! И милиони да ти дават, пак няма да ти стигат. Така че не се
оплаквай. И то защото снощи не си могъл да отидеш на кино.
– Това е най-малкото. Просто не понасям толкова хора да живеят на мой гръб. И
непрекъснато се разкъсвам между няколко задачи. Тъкмо се захвана с нещо и пристига
някой да ме моли да му помогна. Друг се обажда да ме пита как да си свърши работата.
Или пък шефът ме кара да оправям кашата, която е забъркал еди-кой си. Често дори не
ми остава време да обядвам. Най-много да успея да изям някой сандвич пред
компютъра. Докато повечето ми колеги си правят по два часа обедна почивка.
– Ти май им завиждаш.
– Как няма да им завиждам! Живеят си живота, не си дават зор, има кой да им свърши
работата. Де да можех и аз така да я карам!
– А защо не опиташ? Направи някой гаф и ще видиш как няма да ти възлагат толкова
задачи. Сега знаят, че за всичко могат да разчитат на теб.

60. – А, Мигел! Добре, че се върна! Ще ми помогнеш ли малко? Нали не си забравил, че


тази вечер имаме гости? Не мога да смогна сама с всичко! Страх ме е, че като дойдат,
нищо няма да е готово.
– Спокойно бе, мамо, все ще се оправиш някак! Пък и който си е канил гости, да си ги
посреща!
– Какво? Да не си посмял да ми говориш така!
– Добре де... Ох, умирам от глад. Изпържи ми набързо три яйца...
– Хич не си го и помисляй!
– ...че след пет минути излизам.
– Но как така? Та ти току-що дойде и веднага бързаш пак да излезеш. Остани поне за
малко! И не се появявай с тия скъсани дънки, ако обичаш. Новият ти панталон е
изгладен, ризата също. Прибрах ги в гардероба.
– Но, моля те, мамо, та аз не знаех за никакви гости. Ако ме беше предупредила по-
рано, нямаше да поемам ангажименти. Пък и какво да ти помогна? Нито мога да готвя...
[…]
– Добре дошли, влизайте, влизайте!
36

– Хайде, мамо, чао.


– Но, Мигел, нима ще излезеш, без дори да ги поздравиш? И, моля те, поне занеси
приборите и чашите за вино в хола. Аз ще донеса останалите неща.
– Добре, добре. Ще закъснея заради теб. […] Готово. Излизам. А, и не заспивай преди
дванадесет, че не съм си взел ключовете. Не знам къде съм ги оставил.

61. – Мария, ти ли си? Защо не дойде снощи на купона?


– Какъв купон? Не знаех, че има някакъв купон.
– Хосе не ти ли каза?
– Никой не ми се е обаждал, иначе щях да се върна по-рано.
– Къде ходихте?
– На един плаж. Но тъкмо пристигнахме и изведнъж заваля като из ведро. И валя цял
ден. Така че нямахме друг избор, освен да си стоим във вилата. Умряхме от скука. И
не стига това, ами накрая аха да се изпокараме… Но по-добре да не говорим за това.
А вие как прекарахте?
– Страхотно! Жалко, че не дойде. Ще ми се да се видим, когато имаш време, да пием
по кафе и да си поприказваме малко. От месеци не съм те виждала. Искаш ли да се
уговорим нещо за другата неделя?
– Не знам дали ще мога, защото ще дойде племенникът ми, за да му помогна по
математика. Пак са му писали двойка.
– Ти да му помагаш? Ами че да е учил! Освен това ми се струва, че колкото повече му
помагаш, толкова по-малко ще учи. На твое място бих го оставила сам да се оправя.
– Ще направя всичко възможно да се видим в неделя. А ако не стане, ще ти се обадя в
понеделник веднага щом свърша работа.

62. Л. – Е, Марта, как мина изпитът?


М. – Скъсаха ме.
Л. – Но защо?
М. – Откъде да знам! Каза ми да се явя пак през септември.
Л. – Виждаш ли? Ако беше учила, щеше да го вземеш.
М. – Моля те, мамо, не го взимай толкова навътре.
Л. – Марио, чу ли? Не си е взела изпита.
Х. – То си е неин проблем. Щом не го е взела, ще трябва цяло лято да си стои тук и да
учи вместо да си почива.
М. – Де да бях сега във ваканция!
Х. – По-добре мисли за изпитите си.
М. – Иде ми всичко да зарежа…
Х. – Както искаш…
Л. – Аз на твое място не бих го направила. Седни да учиш и всичко ще се оправи, ще
видиш.
Х. – А, някой звъни. Кой ли е?
М. – Сигурно са Ана и Мария. Татко, моля те, отвори. Покани ги да влязат. Нека ме
почакат малко в хола. Аз ей-сега ще дойда. Мамо, ще направиш ли кафе?
Л. – Но, Марта, нали имаш още един изпит?
М. – Ако знаеш само колко е лесен. Пък и имам достатъчно време. Все ще се оправя
някак… Освен ако не се случи нещо непредвидено, разбира се. И моля те, мамо,
побързай, че после ще излизаме.

63. – Добър ден, вкъщи ли е Беатрис?


– Един момент, сега ще се обади.
– Ало.
– Здравей, Беа.
– Здрасти. Кой се обажда?
– Хулия. Не ме ли позна?
– Извинявай, още съм сънена. Какво става, готова ли си с багажа?
37

– Да, но още се чудя дали да си взема банския. Като че ли още не е време за плаж, а
и нали знаеш, че не мога да плувам.
– Е, не е казано, че трябва да плуваш в морето. Можем да отидем на басейн.
– Стой мирен! Ох, извинявай! Писна ми от това куче. Направо ми къса нервите.
Напоследък е взел да отваря кухненските шкафове. Ако знаех, че ще ми създава
толкова проблеми… Махай се! Стига си ми досаждал! Та за какво говорехме?
– За багажа.
– А, да. Не че има проблем, но нали знаеш каква съм. Всичко правя в последния
момент.
– Да не би за първи път да пътуваме заедно! Добре, какво да се разберем? Да дойда
ли утре да те взема? Надявам се да не те заваря по пижама.
– Стига си се шегувала!
– Добре де. Какво ще кажеш за девет?
– Не мислиш ли, че е малко рано?
– Не, а и ми се ще по обяд да сме там. Дали ще стигнем за три чàса?
– Надявам се. Добре, хайде вече да свършваме. Обади ми се веднага щом се
събудиш. Хайде, чао.
– Чао, ще се чуем утре преди тръгване. И да си приготвиш багажа!

64. – Здравей, Марта. Как мина денят?


– Ами добре. Вече привършваме. Но колкото повече се приближаваме към края,
толкова по-нервен и непоносим става шефът. Писна ми!
– И на мен. Много сме преуморени и се нуждаем от почивка. Няма да е зле да си
вземем няколко дни отпуска… Не ти ли се излиза тая вечер? Какво ще кажеш да
отидем на китайски ресторант? Никак не ми се стои вкъщи. Вече цял месец не сме
излизали.
– Ох, не можеш да си представиш колко зле се чувствам. Страшно ме боли глава…
Скапана съм.
– Но какво ти е?
– Не знам.
– Нима не разбираш, че колкото повече стоиш затворена, толкова по-зле за нервите
ти.
– Дали да не се обадим на Мария и Хуан? Може те да ни дойдат на гости. Дали са си
вкъщи, а?
– По това време? Да не си луда! Сигурен съм, че отдавна вече са излезли. А ние?
Всяка вечер си стоим вкъщи и гледаме телевизия.
– Не че не искам да изляза, Луис. Просто не мога. Колкото и да настояваш… тази
вечер си оставам вкъщи.
– Добре, както искаш. Аз излизам.
– Да дойда ли с теб?

65. – Очевидно е, че днес тук не може да се работи. На масата е такава невероятна


бъркотия от документи. Иде ми всичките да ги изхвърля и да започна от нула.
– Недей така! Не хвърляй всички документи, да не вземат после да ти потрябват и да
ни юрнеш да търсим информацията, която ти липсва.
– Решил съм да си потърся някоя добра секретарка, която да си разбира от работата.
Ако не бях такъв добряк, отдавна да съм уволнил Мария. Сигурен съм, че всяка друга
секретарка би била по-добра и по-кадърна от нея. А всъщност, тя къде е?
– Мисля, че е на телефона.
– Да, както винаги! Прекарва с часове на телефона и на всичко отгоре непрекъснато е
болна. С една дума – не ми върши работа.
– Я се успокой! Ще потърсим друга и да се надяваме, че ще имаме повече късмет.
– Можем да дадем обява във вестника. Какво ще кажеш?
– Съгласен съм. Сега ще се обадя на някоя агенция.
– Кажи им, че трябва да знае английски, да има чувство за отговорност, да е
методична, организирана и инициативна, и… ако може да е млада и синеока.
38

– Мисля това последното да не го казвам, да не вземат да си помислят, че си


несериозен шеф.
– Добре, все едно, но ми трябва колкото се може по-скоро. Още днес ще кажа на
Мария, че е уволнена. Чао, Педро, и благодаря за помощта.
39

Трета част



Материята се стреми към максимално безредие и това нейно свойство се нарича


ентропия. По принцип то е нещо като природен закон, който обаче, действа ли вкъщи,
повече го докарва на природно бедствие.
Нещата протичат по следния начин:
В понеделник идва Лили и се преборва с праха, боклуците, чиниите и прането. На
обед аз се прибирам от работа с неописуемото усещане, че вкъщи всичко е наред.
Усещането се оказва твърде мимолетно, защото десет минути след мен се връща Бебето
от училище и си хвърля палтото (якето) на масата, чантата на един стол, торбичката с
гуменките на друг стол, единия ботуш (обувка) в средата на хола, другия в края, шапката,
шала, ръкавиците и т. н.
Нареждам й да прибере половината си вещи, с другата половина се справям аз и
сядаме да обядваме.
Все още пълна с добра воля, прибирам масата и измивам чиниите, слагам Бебето
да спи, тя, разбира се, не спи, но поне кротува и, общо взето, статуквото е възстановено.
Към три и половина идва Мони и си хвърля: палтото на масата, чантата на дивана и
т. н., като не пропуска да обходи всички стаи с калните си обувки, преди да ги събуе. След
това си стопля яденето, пече си хляб, отваря си компот и утолява глада си с такова
упоение, сякаш това му е последната възможност в живота. В резултат на мераклийското
му отношение към храната цялата кухня хрущи и лепне. Помолвам го да разтреби масата,
на което той се отзовава с артистична недобросъвестност. Измитам пода и отново всичко
е приблизително в ред.
Към пет часа се появява Дамян с пакет фъстъци, а към шест сякаш случайно
изникват Мариана и Димчо. В продължение на сума време Дамян и Мариана дъвчат с
блажен вид и безумен поглед, а аз и Димчо се правим, че не обичаме фъстъци, за да
прикрием страха си от зъболекар.
Дамян твърди, че съвсем без да иска купува фъстъци в понеделник, но аз съм
сигурна, че го прави умишлено. Той носи и семки в понеделник и тогава те с Мариана са
готови цяла нощ най-просташки да ми ги цъкат из всички стаи.
Междувременно ние с Димчо решаваме да се почерпим с нещо друго, Мариана и
Дамян сърдечно заявяват, че и те нямали нищо против, и ето че докато се обърна, масата
е отрупана с чаши, паници и фасове, подът с трохи хляб, клечки кибрит и килограми
фъстъци, мивката в кухнята се пука по шевовете, Мони си е пренесъл вечерята при
телевизора, Бебето си е поканила гости в спалнята и когато в края на краищата всички си
отиват, вкъщи е такъв хаос, че няма къде да си легнем.
Във вторник сутринта у мен още мъждука честолюбивото желание да живея в онова,
което хората наричат приятна обстановка, затова ставам рано и започвам да търча като
навита: разтребвам, прибирам, мия, пренасям от стая в стая, лазя по пода, където
намирам най-чудновати неща, хлътвам в банята, излизам от банята и отивам най-после на
работа с въздишка на облекчение. Къщата е в ред. Но не и когато се връщам и заварвам
всичко, както си е било снощи.
Обикновено във вторник следобед прекратявам всякаква съпротива. Нищо не правя
вече, само хитро следя докъде може да стигне безредието. Искам веднага да кажа, че до
много далеч. Всъщност не съм забелязала да има някакъв предел.
Към четвъртък ентропията е в стихията си. Очаквам всеки момент да пораснат
бурени. Понеже хлебарки и без това пълзят.
В петък вечер няма къде да се стъпи. Особено натрапчиви са вестниците и книгите,
които се търкалят буквално навсякъде. Ако се съди по броя на разтворените книги (някои
от които в почти насипно състояние), оставени върху леглата, масите, на парното, в
клозета, в коша за пране, че дори върху кофата за боклук, би могло да се предположи, че
тази къща е някакъв запуснат филиал на Народната библиотека.
40

На всичкото отгоре природният закон се материализира не само в образи, но и в


звуци. В спалнята Бебето си е пуснала грамофона и слуша "Храбрият шивач". Мони се
къпе в съпровод на касетофон, пуснат докрай, та дано заглуши шума на душа. В хола
Дамян се напъва да долови някоя новина по транзистора, а в стаята с телевизора
изнемогва старият "Грундиг", който Мони е слушал, преди да се пренесе в банята.
Телевизорът, естествено, също работи. Само в кухнята е относително спокойно, но аз в
този бардак отказвам да се приютя.
Започва да ми се качва кръвното. Изключвам магнетофона и телевизора като
начало. Моля Мони да намали касетофона. Той не ме чува. Крещя колкото ми глас държи.
Той си подава главата от банята и възпитано се осведомява: "Казваш ли нещо, майче?"
Ще ти дам аз едно майче. Плясвам Бебето по дупето и я пращам да си пише домашните.
Дамян не мога да го плесна по дупето, за което страшно съжалявам. Стискам здраво зъби
и изхвърлям пепелниците. Прибирам от пода мръсното бельо на Мони и се спъвам в
обувките на Дамян. Тук вече не издържам.
След десет минути и на двамата с Дамян ни е малко неудобно от проявеното
красноречие. Затова пък душевното ни равновесие е възстановено. Мони дрънка на
китара, Бебето ме пита може ли да посвири на пианото. Великодушно й разрешавам.
Дамян великодушно изключва транзистора. Хавлията на Мони е направила мокро петно на
креслото. Прибирам я и отивам да мия чинии, а Дамян се залавя да пече пържоли.
Скоро къщата замирисва на бира-скара, шумът ни най-малко не е намалял, а хаосът
е придобил нови измерения. Дамян ми обещава, че утре заедно ще разтребим.
Междувременно е станало осем и половина. Четиримата спешно пренасяме кухнята в
стаята и гледаме телевизия. Ако, разбира се, нямаме гости.
В събота сутринта Дамян наистина е обзет от ентусиазъм и лъска цели два чифта
обувки. Естествено, собствените си. След това, доволен, че ми е помогнал (като че ли щях
да седна да лъскам обувки), отива да си ухажва колата. Както и да е. Следобед
заминаваме на село, а там положението е съвсем различно.
На село, това е къщата на село, която майка ми и баща ми купиха преди години и
която постепенно превърнаха в произведение на изкуството.
На село ние срамежливо осъзнаваме с какво високомерие сме отричали реда и
красотата през седмицата, как дивашки сме си хвърляли парите на вятъра и как сме
кокетничели с бохемските си навици, за да прикрием непригодността си към живота. В
недоумение се питаме защо ни е тази скъпа кола и защо е всичкият този алкохол, и защо
не си лягаме рано, и се мъчим да си спомним откога не сме наблюдавали залеза.
Ако сега някой ни пенсионираше, ние с Дамян тутакси бихме се пренесли на село.
Но никой не желае да ни направи тази услуга. Пък и боя се, че майка ми и баща ми няма
да я оценят.

Росица Ташева. Ентропията или Жена да не си на тоя свят


(из Домашен апокалипсис)



Отивам на работа. Щом излизам от блока, с учудване забелязвам, че Дамян, който


отдавна трябваше да е потеглил, припка около колата по един много странен начин.
Приближавам и го питам какво му се е случило. Дамян ме поглежда така, сякаш ме среща
за пръв път. Повтарям въпроса си. Дамян измърморва нещо като “клю…”. В следващия
миг го виждам да се хвърля върху седалката, след което се пъхва под нея. Бързо
изпълзява изотдолу и се просва върху двете седалки наведнъж. Бърка в жабката, опипва
кормилото и се завира зад огледалото.
– Търсиш ли нещо? – осведомявам се невинно.
Той обаче е вече вън от колата, където изпълнява твърде сложен пирует. Грациозно
застава на пръсти и прекарва ръка по покрива. Веднага след това с изумление виждам
двата му крака да стърчат до дясната задна гума.
41

Започвам да разбирам какво става и си мисля, че за ето такива моменти в живота си


струва човек се е родил на тоя свят. Сещам се за всички неща, които съм търсила, докато
Дамян ми се е подигравал, и удовлетворено присядам на бордюра цялата в слух и зрение.
– Ей сега беше тука някъде – нарежда Дамян. – Възможно ли е така да изчезне? Да
съм си го заврял в джоба? Защо пък ще си го завра! Дай да видя все пак. Е, не, няма го. И
в портфейла го няма. Чудна работа! Трябва да съм се побъркал напълно.
И за да докаже последното си твърдение, Дамян отваря багажника и започва
неистово да рови в него, след което отново проверява в жабката и накрая вдига капака на
мотора.
– Просто да не повярваш! – мърмори той и добавя обидено: – Истинска мистерия!
В края на краищата се уморява, сяда до мен и си бърше потта с кърпа. Изтърсва
кърпата да не би ключът да е там вътре, но той не е.
– Добре де – казвам, – припомни си точно какво направи, като слезе долу.
Дамян си припомня. Възстановява всичко до последната подробност с изключение
на мястото, където е тикнал ключа, и проплаква:
– Този момент ми се губи.
Дамян обикновено си въобразява, че е много паметлив, и оттам иде цялата беля.
Тюхка се още няколко минути и изведнъж рипва като ухапан.
– Я ме огледай хубавичко да не се е закачил някъде по мен.
Оглеждам го, като обикалям около него, после той се върти, а аз стоя на едно място
и минувачите ни се чудят на акъла.
– Ето го и Димчо дойде! – зарадвано се провиква Дамян и разказва цялата история
отначало.
Димчо не е толкова потресен, колкото би следвало да бъде, дори като че ли, о,
Боже, ами да, той се забавлява. Влиза в колата, отваря жабката и изважда ключа.
Дамян го гледа с дълбоко подозрение. Ако не ставаше дума за неговия собствен,
единствен и неповторим ключ, човек би могъл да предположи, че Димчо има дубликат. Но
това, разбира се, е немислимо. Ключът от колата, както и самата кола и всичко, свързано с
нея, са неща, за които Дамян е способен ако не човек да заколи, то поне на работа да не
отиде.
Всичко започва оттам, че като бил малък, Дамян нямал велосипед. Мисля си, че ако
родителите му са предполагали колко скъпо ще ни струва на нас всички тази липса след
години, са щели да затегнат коланите и да му купуват по един велосипед на всяко
тримесечие. Така или иначе, те са били напълно лишени от прозорливост и в момента
поради неизживяното детство на Дамян в нашето мазе има три велосипеда и два мотора,
без да броим фиата пред блока.

Росица Ташева. Колата и парите или Заглавието говори само за себе си


(из Домашен апокалипсис)



Една вечер Данчо решил да се изкъпе. Понеже бил сам вкъщи, а от опит знаел, че
влезе ли човек в банята, някой непременно ще му звънне на вратата, той оставил
отключено и блажено се излегнал във ваната. Предвижданията му се сбъднали и скоро
запъхтяната Мара предпазливо прекрачила гостоприемния праг, с въздишка се отпуснала
на най-широкото кресло и кръстосала могъщи нозе в очакване някой да се появи отнякъде.
Междувременно Данчо бил вече привършил и от пет минути търсел из банята
хавлията си, докато накрая си спомнил, че я е забравил в спалнята. “Който няма глава,
има крака” – забелязал той, поизтръскал се, притичал през коридорчето и цъфнал насред
дневната гол като сокол.
Мара чак зяпнала от удоволствие.
– Ау, Данчо, колко си се поправил! – възкликнала тя съучастнически и се понавела
напред и малко надолу с намерение да го поразгледа по-подробно.
– Много благодаря – недоволно изсумтял новоизкъпаният Адам и се шмугнал в
спалнята, където се отдал на невесели размишления.
42

Яд го било на Мара, яд го било на съдбата и на целия свят, но най го било яд на


себе си. Толкова години да се мъкне с развлечени пуловери, да си купува с два номера по-
големи якета, да ходи брадат като поп и защо? За да падне накрая жертва на нечия
недискретност. Защото Данчо бил сигурен, че Мара ще проговори.
И наистина още на другия ден забелязал колко много от приятелите му се увличат
от гимнастика, бягане за здраве, джогинг, аеробика, алпинизъм и вегетарианство и с какво
усърдие се мъчат да го спечелят за своята кауза. Преди да се орезили пред Мара, Данчо
можел и да повярва на всички тия любители на природосъобразния живот. Но
новосъздането положение не му позволявало да приеме кандърмите им за чиста монета.
Затова решил да си отмъсти. “С техните камъни по тяхната глава”, казал си нашият
поклонник на фолклора и започнал да прави гимнастика с един, да ходи на сауна с втори
(знаел вече, че налятата му физика не е тайна за никого), а с трети се катерел по
непристъпна Витоша и пеел планинарски песни. Играел аеробика с приятелките на Лора и
се упражнявал в хула-хоп с Ани, купил си велосипед и пръснал луди пари по масажистка.
Но както и да се стараел да си отмъсти, Данчо все не можел да отслабне. А в
същото време приятелите и приятелките му ставали от стройни по-стройни. Дори Доньо
Слона се повталил. Впрочем, макар и неотслабнал, Данчо не се предавал. Той решил да
смени тактиката. Оградил се с вегетарианци и диетици. Опитал какви ли не рецепти, някои
от които толкова зловещи, че всеки друг би се стопил като вощеница. Не и Данчо. Данчо
пълнеел и от чистия въздух. Последната диета, на която се спрял, била китайската. Вярно,
че тя била твърде продължителна, но на Данчо не му липсвала воля. Първата сутрин
трябвало да поеме зърно ориз на гладно, втората две, третата три и така до килограм, и
обратно, като иначе можел да си хапва каквото му душа иска. И Данчо си хапвал. Той най-
сетне бил открил диетата, за която отдавна копнеел.
Като приключил курса обаче, забелязал две неща – че е загладил косъма с още
осем кила и че влечението му по Изтока се е изпарило. Същевременно усетил промяна
във възгледите си за прекрасното. Все повече му се нравели заоблените симетрични
форми, а видел ли кръг или кълбо, сърцето му на естет се изпълвало с наслада. Заобичал
също да гледа неща, които се търкалят, и възневидял всичко гърчаво и спаружено. Тогава
именно възвърнал душевното си равновесие. Отново приел себе си и вече нищо не
можело да го отклони от правия път и богатата трапеза.
И досега Данчо често казва: “Охранен човек, добър човек” и “Лора нали и така ме
харесва”. От само себе си се разбира, че нито Данчо е добър човек, нито Лора го харесва.
Но това е без значение. Важното е да са щастливи. А те са. И не на последно място
благодарение на Роки.

Росица Ташева. Красавецът Роки или Заглавието не говори само себе си


(из Домашен апокалипсис)



– … Но само не мисли, че тъгата ме е измъчвала! Не прави тая грешка, защото


имаше много по-лоши работи: отвращение към самия мене и към околните, ужас от
самотата, злоба към хората, безпричинен страх. В сравнение с тези психически мръсотии
тъгата беше сладка и приятна – истински вермут за душата.
Приятелят ми млъкна, пийна от донесената ракия и се облегна на дланта си. Така
той стоя толкова дълго, та помислих, че е заспал. Тъкмо вече ставах да си ходя, когато
оня пак вдигна глава и заговори:
– Казваш, че не разбираш! (Не бях казвал нищо подобно.) Добре, ето моя живот. Ето
сегашния ми ден: събуждам се с горчив вкус в устата, тъпи болки в главата и отвращение
от всичко живо в сърцето. Иде ми да псувам и да бия, който ми попадне, па нека това да
съм и самият аз. Но всъщност нищо ми не иде, защото съм твърде слаб. Обаче в шкафа
има едно шише ракия за този случай. Изпивам две-три глътки, като с мъка се въздържам
да не изпия цялото шише. Разбираш ли? С нечовешка мъка! После излизам. Ако не мога
да дочакам до обед, бутам се в кръчмата и обръщам пет шишенца. Това ми възвръща
тъгата, а тъгата е щастие. Понякога дори ме загризва съвестта, честна дума, съвестта, ако
43

щеш вярвай. Но това е рядко. В такива случаи съм щастлив като дете, което яде бой за
счупения прозорец. Колко по-добре е да те бият и да знаеш, че ще получиш веднага
прошка, отколкото да мълчат сърдито и ти да чакаш бурята. Прав ли съм? Прав съм!
Напълно прав!

Пияният човек върши неща, които никога не е вършил и не би вършил в трезво
състояние. В някои случаи това води до положителни резултати. Спомням си например за
един мой познат, страшно срамежлив, който бе лудо влюбен в една обща позната. И
слепецът би схванал, че тя не е е безразлична към мъките му и че стеснителността на
героя я измъчва повече, отколкото самия него. Срамежливостта му бе толкова силна, че
той за нищо на света не би признал, че е влюбен. А тя не можеше да се хвърли сама на
шията му. И така дълго биха въздишали те един за друг на две крачки разстояние. Може
би въздишките биха ги състарили и те биха умрели преждевременно, а може би някой по-
отворен младеж би спасил девойката от мъчителния копнеж. Случи се обаче друго.

Ако някоя от мумиите, почиващи в големите европейски музеи, възкръсне и тръгне
да разкърши вкочанелите си членове из модерните улици, тя ще види безброй чудеса.
Почтеният египетски сановник, който може би е бил близък приятел на Тутанкамон, ще
остане като гръмнат от напредъка на цивилизацията.
Трамваите, автомобилите и архитектурното безстилие на кооперативните домове
ще накарат хилядолетника да се втрещи: летежът на самолетите и писъкът на джазовете
ще замаят старческата му глава; а женските фризури, пред които и древната прическа на
Нефертити бледнее, ще го доведат до умопомрачение.
Обаче едно нещо ще го учуди най-вече и той, забравил обичайната за мумиите
мълчаливост, ще запита случайния минувач:
– Не знам царски писар ли сте, или надзирател на роби, но все едно, кажете ми:
какви са тези бели пръчици, които димят в ръцете и устата на сънародниците ви? Да не би
това да е нов вид жертвоприношение или знак, по който робите означават низшия си ранг?
– Глупости, това е просто цигара и тя служи… всъщност отде да знам за какво
служи! Просто пуши се. Ето на, заповядайте! Не са египетски, но все пак ги бива!
И любезният минувач ще извади кутията си, за да предложи на учудения старец
една от странните пръчици.
Ако сановникът със свойствената на древните наивност нерешително протегне ръка
и запуши, с него е свършено. Той ще стане страстен пушач и на другия ден хората учудено
ще гледат как мумията лежи в стъкления си ковчег с цигара в ръка и мечтателно изпуща
дим през сбърчените си устни.

Естествено, пари могат да се печелят по различни начини. Най-общоприетият е да
печелиш с труда си. Най-незаконният е да крадеш печалбите на другите. А средният е да
обираш печалбите на околните, обаче с тяхно съгласие. Това се нарича на модерен език –
да играеш комар.
Комарджията не обича да работи, защото това е свързано с излишен труд и много
отегчение. Но той не желае и да краде, защото опасните рискове не са по вкуса му.
Хазартната игра за него е най-приемливата комбинация: и тук има труд, но приятен, и тук
има риск, но малък.
И тъй, комарът е едно средство за печелене на пари в съвременния цивилизован
свят. А парите, както се знае от делничния бит, са средство за сносен живот. Така че, ако
вървим по пътя на силогизмите, ще стигнем до заключението, че комарът е средство за
сносен живот. И дори ако беше моята учителка по логика, тя би казала: комарът е
средство за печелене на средства за сносен живот. И това е право, и тук традиционната
логика съвсем не греши.
За жалост логическите истини се получават с нареждане на думи. А като стигнем до
фактите, всичко се обърква.

Богомил Райнов. Пътуване в делника


44



В същото време, когато излизаше намръщеният клиент, в сладкарницата влезе


млада жена с минижуп. На входа за малко не се сблъскаха, но човекът успя да се задържи
на пръсти и измърмори нещо под нос.
Младата жена мина бавно през сладкарницата, сякаш диреше някого с поглед, и
после седна край свободната маса в ъгъла. Почти никой не й обърна внимание – бе
достатъчно горещо, за да бъдат хората любопитни без нужда. Само сервитьорката
отбеляза за себе си, че няма защо да бърза – тая не идваше да се скрие от слънцето, или
пък да пие нещо, тя идваше да чака. Следователно можеше и да почака.
Продължи да разговаря с момичето от бара. Стоеше с гръб към новодошлата и
макар да нямаше никакви особени причини, все пак изпита леко безпокойство. Да, един
млад човек бе пил кафе на същата маса, но тя още не долавяше връзка между него и
състоянието си.
Над бара висеше голямо огледало и в него се виждаше цялата сладкарница.
Сервитьорката забеляза, че небръснатият мъж вече няколко пъти нервно вдига ръка,
обърна се и с достойнство отиде при него. Дребна работа – още един коняк. Като че ли
светът щеше да се свърши, ако не го изпиеше тъкмо сега! Тя му донесе коняк и мълчаливо
тракна чашката върху масата – да разбере, ако може!
После се върна при барманката.
– Щом облека нова дреха – каза барманката, – веднага ми личи, че току-що съм я
облякла. А онази в ъгъла сякаш се е родила с дрехи! Защо някои жени са така елегантни?
Тя имаше миловидно лице с хубави очи, но го загрозяваше дългият й нос.
Сервитьорката я мързеше да се обръща, само повдигна глава и погледна в
огледалото. Новодошлата търпеливо чакаше. Тя седеше на края на стола и беше
кръстосала дългите си, открити високо над коленете нозе.
– Не обичам изкуствени мигли! – пренебрежително каза сервитьорката. – Никога не
знаеш какво може да ти се случи! Ако пък се наложи да заплачеш...
Миглите на младата жена в ъгъла бяха естествени, тя нямаше дори червило на
устните си, но горещината правеше сервитьорката заядлива. Не беше минал и ядът й към
небръснатия с коняка. Още повече че на самата нея изкуствени мигли не й отиваха и това
бе истинска несправедливост.
– Не... Виж я само колко е хубава! Никакъв лак няма на косата си и пак е лъскава!
Боже, защо и аз не съм такова женче!
– Май че съм я виждала някъде тая! – изведнъж сериозно каза сервитьорката. – Ами
да! Онзи, с когото идва миналата седмица, беше преди малко тук! Беше, ама си отиде!
Тоя път не я домързя, обърна се и преценяващо я изгледа.
– Тя е!... Цял час се натискаха в ъгъла Тя затова пак там е седнала! И ние с тебе
сме млади, ама тая реколта... Хич не й пука, че заведението е пълно! Много ги има такива
дългокраки, дългокоси... Но момчето! Сегашните са като врабците – хем слабосилни, хем
се ежат, цялата им работа като зиме по дърветата на площад "Славейков". Но този ми
хареса!
Небръснатият отново се въртеше на стола и вдигаше ръка.
– Видях де! – раздразнено каза сервитьорката. – Не съм ракета!
Неговото нетърпение й пречеше да разговаря. Отиде да му донесе коняк, но се
оказа, че той искал да плати, и тя се ядоса:
– Като че ли само Вие си плащате!
После се върна при барманката, стоя един миг неподвижна, въздъхна и продължи:
– Обичам такива мъже! – мечтателно каза тя и, разбира се, нямаше предвид
небръснатия. – ... Не съм виждала друг човек да му стои така хубаво сив костюм! Ама тая
го измачка целия, направи го на бербат! Вместо той нея, тя – него! Това вече не мога да го
разбера!
Младата жена в ъгъла, която беше дългокрака, но съвсем не и дългокоса, и до тоя
миг търпеливо чакаше – сервитьорката не си спомняше дали бе пушила миналия път, сега
не запали, – стана изведнъж и бързо тръгна към изхода.
Сервитьорката насмешливо я изпрати с поглед и сви рамене:
45

– Той че си отиде, отиде си, но и на тая търпението е късо като полата й!... Не, не са
като нас тия!...

– Добре, че не заваля! – радостно въздъхна тя. – Ако беше заваляло, сигурно и днес
нямаше да се видим!
– Аз спрях дъжда! – важно каза той. – Ако не бях аз, сега щеше да вали! И град
щеше да падне!… Но го отмених!…
– И как само тръгнах по онази улица! – учудваше се тя, без да го слуша. – Повече от
месец не съм минавала по нея!
Тя затвори очи и допря лицето си до ръкава му. От дрехата лъхаше позната
миризма. Като куче съм – помисли си Елена. – Ако завържат очите ми, и тогава ще го
намеря! Между хиляди ще го намеря! Но сега разбирам, че втори ден като вчерашния не
бих могла да преживея… Не дето чаках в сладкарницата и онази сервитьорка ме гледаше,
сякаш съм експонат без надпис – беше ме страх, че денят никога няма да свърши…
– Така се радвам, че си при мен! Вчера много те чаках, но не ти се сърдя!
Той не отговори. Сигурно не разбра, че и по такъв начин може да се задават
въпроси, но притисна с лакът ръката й към тялото си. Тя обичаше тази негова ласка и
веднага прости недосетливостта му.

Атанас Наковски. Невъзможни срещи


(из Без сенки)



Какво означаваше поведението на Каменов? Дали бе просто излъгал хазяите на


Якимова, за да спечели малко време? Но те не са и подозирали, че е убита. Следователно
не са имали никакво намерение да съобщават на милицията. От една страна – самият той
им казва, че Стефка е убита, а от друга – лъже, че ще съобщи. Дали ги е излъгал, или по-
късно, когато вече е влязъл в телефонната кабина, смелостта му се е изпарила и се е
отказал. Смелостта? Да направи самопризнание. Ами ако не е той? Ако Каменов е знаел
или подозирал кой е убиецът и други са му попречили да съобщи на милицията?
Каменов ли е убиецът, или някой друг – рано беше да се съди. Важното беше да го
намери. Колкото е възможно по-скоро!

Очите на Григоров станаха строги, враждебни. Той ненавиждаше бившия мъж на
Якимова. И не криеше чувствата си.
– Вие познавате ли го?
– Не, не съм бил удостояван с тази чест.
– И въпреки това го мразите!
– Защо да го мразя. Не съм го виждал и не желая… Но от това, което съм чувал за
него, мога да си съставя мнение, нали. И то не най-ласкаво.
Това настроение на Григоров очевидно е само отзвук от чувствата на Каменов към
бившия съпруг.
– А как се кавза той?
– Пиер – отвърна провлечено, с ирония Григоров. – Хаджихристов.
– Да не би все пак да е останало нещо между тях. Имам предвид Якимова и бившия
й съпруг.
– Не. Отношенията им са окончателно прекъснати. В това съм сигурен. Тя обича
Слави.
– Но защо тогава не са се оженили досега? – запита Влахов.
– Вярвам, че това е съвсем предстоящо. Слави все още се смущава от тази
възможност. Сравнява се с Хаджихристов. А той е красив, елегантен… С много добро
обществено положение и още по-блестящи перспективи. Гнети го мисълта, че не
заслужава за съпруга такава красавица като Стефка. Но това са негови фикс-идеи,
глупави, напразни страхове.
– А как би реагирал, ако Якимова го напусне?
46

– Не вярвам в такава възможност – каза решително Григоров. – Тя цени спокойния


му, честен и прям характер. Знае колко искрено и горещо я обича той.
– И все пак, ако се случи така, че тя го разлюби и изостави – настоя Влахов.
– О, това би било истинска катастрофа за него. Не зная как би я надживял. Тогава
неговият живот завинаги или поне за много години би станал безсмислен…
– А ревнуваше ли я? Ревнив ли беше въобще?
– Изобщо дали е ревнив не мога да ви кажа. Това е първата му истинска, голяма
любов. Но Стефка той ревнуваше. Разбира се, без скандали, без външни прояви. Но аз го
познавам. И не защото тя му даваше някакви поводи за това, а заради неговата
натрапчива идея, че не я заслужава. Аз впрочем – сепна се внезапно Григоров – май
започнах да приказвам повече, отколкото е допустимо, за интимния живот на моя приятел.
Пък и той едва ли ви интересува. Вие все още не сте ми казали кое е предизвикало този
ви интерес към него.
Да, Григоров е прав. Време беше да му каже. Пък и нямаше защо повече да крие от
него. Увери се, че той не знае.

След като Пенчев си излезе, Влахов стана и започна да се разхожда нервно из
стаята. Той не беше достатъчно наясно върху целта на предстоящия разпит.
Подозрението, че художникът може да има някакво отношение към убийството, беше
много слабо, необосновано. Всъщност нямаше никакви причини да предполага, че
следите, оставени по чашата и бутилката, са негови. Якимова беше сериозна жена,
средата й беше по-друга. Какво е могло да я свързва с хора от типа на Кофти?
От пропуска позвъниха, че призованият Иван Лаков Иванов се е явил. Влахов
нареди да го пуснат.
След малко се почука силно на вратата.
Донева го беше описала вярно. На Влахов му се стори, че вече е виждал някъде
този субект – но дали във връзка със службата си, или случайно, в заведение, не можеше
да се досети. Не, “клиентите” си той помнеше добре. Сигурно е било случайно, може би
дори на улицата. Такива физиономии се запомнят лесно.
Влахов стана, ръкува се и покани любезно посетителя си да седне.
Художникът се отпусна свободно в креслото, метна крак връз крак и запита:
– На какво дължа тази чест?
– Поканих ви, за да се запознаем и да поприказваме по някои обстоятелства, които
ни интересуват – каза Влахов. – Може би трябваше да се срещнем в някое заведение. Но
предпочетох това да стане тук, за да имаме възможност по-спокойно, несмущавани, да
проведем разговора ни. А за да протече той в приятелска обстановка, предлагам да се
почерпим. Какво ще пиете: сливова, вермут, коняк?…

На тръгване Ковачев му остави вътрешния си служебен телефонен номер в
министерството и го помоли, ако открие нещо, ако си спомни някоя нова подробност, дори
ако му хрумне някоя интересна мисъл – непременно да му се обади. Пък и Лютичев го
покани пак да го посети – така, като приятел – да похапне от крушките.
– А като го хванете, повикайте ме да му ударя един по зъбите – сви заканително
юмруци стругарят.
Ковачев тръгна бавно по тихата слънчева улица и продължаваше да размишлява
над разговора си с Лютичев. Беше доволен не само защото научи много интересни
подробности, не само защото откри следите под прозореца. Изпитваше и някакво особено
чувство на морално удовлетворение – с честния човек бе разговарял по честному.
Внезапен удар прекъсна мислите му – гумена топка го улучи в гърба. Той я натисна с
крак и се озърна. Детският шум, който изпълваше улицата, стихна. На десетина крачки
група момчурляци го гледаха уплашени.
Не се реши да свали сакото си. Щяха да видят пистолета му. Изтупа, колкото
можеше, гърба си, като продължаваше да гледа строго децата. Те не се решаваха да си
поискат топката. Бяха готови всеки момент да побягнат.

47

Голяма роля в съзнанието на всеки, който би се занимавал с въпроса Каменов ли е


убиецът, ще играе обстоятелството, че той няма алиби за времето от десет до дванадесет
часа в неделя вечер. Точно тогава Якимова е била убита. По всяка вероятност той е бил с
нея. Впрочем – дали? Нека не забравяме, че колкото и това да е вероятно, сигурни данни,
че те са се срещали, няма. Ами ако не бяха му позвънили? Ако той си беше останал
вкъщи? Тогава той щеше да разполага с абсолютно алиби. Е, да, но може би и Якимова
щеше да бъде жива!
Каквито и обяснения да се измисляха, фактът, че Каменов е избягал от милицията,
че се е укрил, говореше несъмнено против него. Още повече, след като е изтеглил
благоразумно парите си от ДСК. Това означаваше, че той се е подготвял съзнателно за
дълго укриване. С каква цел? И защо е казал на Лютичев, че в четвъртък ще го напусне?
Дали не е намерил друго, по-надеждно скривалище? Или пък си е бил уредил вече
бягството през граница? Може би “те” – съучастниците му – са го излъгали, за да приспят
вниманието му, преди да го ликвидират.

Не, случаят не е идентичен. Там той наистина заличава, маскира следите си, така че
никой да не ги забележи. И ако не ги беше открил Лютичев, който познава всяко клонче в
любимата си градина, който знае кога и къде е стъпвано – те просто нямаше да ги
забележат. Как не е видял разликата по-рано! Та тя е толкова очебийна. Човек, който
изтрива дактилоскопични следи, знае, че те ще бъдат търсени, че криминалистичната
експертиза ще установи унищожаването им. Ако е искал ДА НЕ ОСТАВЯ пръстови
отпечатъци, той щеше да действа или с ръкавици, или с кърпа. А така той сякаш сам
навежда следствието – ето, вижте, следите са изтрити с одеколон!
Впрочем, чакай!… Изтриването на отпечатъците може да означава още нещо – не
само заличаването на съществуващите следи, но и лишаването на следствието от
възможността да констатира ЛИПСАТА на определени следи. Ами ако Каменов не е бил у
Якимова тази вечер?
Ако следите не бяха изтривани – това щеше да проличи веднага. А така – върви
разбирай бил ли е той, или не е бил. Дали тук не се крие тайният смисъл на изтриването.
Двоен удар! Заличават се истинските следи и същевременно следствието се лишава от
възможността да изключи присъствието на Каменов. Особено ако се свърже с повикването
му по телефона, с лишаването му от алиби за времето от 21,45 до 24 часа… Ловко! Да,
добре е намислено. Само дали е точно така? Дали не досъчинява с въображението си
несъществуващи факти?

Чергарски упорито бе поддържал на разпита, че той не е изхвърлял своите угарки.
Това беше правдоподобно. И да бе искал, не би могъл да го стори пред Якимова. Освен
ако, разбира се, не е той убиецът. Убиец, който се досеща да изхвърли угарките си, да
изтрие едни следи, а да остави отпечатъците си по бутилката и по чашката! Най-вероятно
бе това да е сторила самата Якимова. Но защо? Смятала е да доведе човека, с когото ще
вечеря (значи това не е Каменов!) след това в стаята си, и не е искала той да разбере, че
преди него тук е имало друг мъж. Ловко! Ето това е съобразителност. Само че защо не е
изхвърлила всички цигари с цялата пепел? Това беше по-естествено. Да е бързала?… Но
по-бавно е да се подберат угарките.
Изхвърлянето на угарките… Поставянето на портрета в гардероба… Тези два факта
са някак свързани. Все нещо се укрива. От кого? Защо? Въжможно ли е друг, не Якимова,
а някой друг да е изхвърлил угарките? И защо само угарките?

Димитър Пеев. Алиби


– Ало, господин Василев?
– На телефона.
– Вижте какво… търсих ви в редакцията на вестника, но ми казаха, че сте в отпуск
тази седмица, и затова се осмелих да ви безпокоя вкъщи…
– Кой се обажда? – гласът беше на младо момиче, много плах и притеснен.
48

– Вие не ме познавате. Опитвам се да правя снимки. Искам да ви покажа някои мои


работи и евентуално, ако ви хареса нещо…
– Какво сте завършили?
– Ами… миналата година кандидатствах журналистика, но не ме приеха. Тази
година ще се опитам с фотография. Казаха ми, че няма да е лошо, ако имам и някои
публикации.
– И с какво мога да ви бъда полезен?
– Ами… ако имате възможност да ми отделите малко време… да видите работите
или просто да ме посъветвате като фотограф дали съм на прав път. Когато на вас ви е
удобно.
Василев замълча – мислеше, съобразяваше.
– А защо не дойдете сега?
– Къде? – бодро попита момичето.
– Ами вкъщи.
– Ще е удобно ли да ви притеснявам там.
– Напротив – много е удобно. Жена ми е в командировка, а синът ми след малко
отива на рожден ден. Ще ви чакам в осем часа.
И той подробно обясни адреса си.
Точно в осем първо излая кучето и се втурна към входната врата. След минута се
звънна.
Василев се спря в антрето пред огледалото. Оправи косата си, прошарена на
слепоочията, опипа бръснатата сутринта брада, опита се да прибере колкото може
наедрелия си корем и отвори. На прага стоеше момичето с папка под ръка. Той побърза да
го вкара, докато не е надникнал някой от съседните апартаменти. Целуна й ръка и я
покани в хола. Докато момичето вървеше смутено, той я огледа от горе до долу. “Виж ти!
Дяволът си няма работа - не е лошо мацето!” – и бързо подаде ръка на слисаното от
яростния лай момиче.
– А сега да се запознаем – Александър Василев, а за вас просто Сашо.
– Приятно ми е – Петя. – А кучето как се казва?
– Линда. На испански “Линда” значи хубава. Хубава като вас.
– Каква порода е?
– Френска болонка. Като роди, ще ви подаря едно кученце.
– А докога ще ме лае? Защо не ме харесваш, Линда?
Като чу името си, Линда млъкна, започна да обикаля момичето и да го души. След
проучването отново започна да лае.
– Линда! Марш на мястото си! Чуваш ли – там! – скара й се Василев. – А вие седнете
тук. – И той посочи дивана.
– Защо не ме харесва? Аз много обичам животни. Особено котки. Вкъщи имаме една
ангорска. Тодорка се казва.
– Не се притеснявайте. Не ви познава – затова. По-важно е, че стопанинът ви
харесва. – Петя се усмихна стеснително, сведе поглед към ръцете си, които стискаха
папката.
– Чаша уиски, мартини?
– Благодаря. Няма нужда – аз не съм по пиенето. Може глътка мартини.
– С лед?
– Ами… може – от притеснение Петя се окашля и придърпа полата над красивите си
колене. При всяка нейна дума Линда излайваше от кьошето, където стоеше наказана.
След първата глътка Василев протегна ръка към папката:
– А сега да видим какво е донесло момичето.
Той повдигна първата снимка, отдалечи я, примижа и само каза: “Даа…”. На втората
– “добре, добре”, хареса един пейзаж, по другите направи няколко забележки. Петя
следеше очите му и натискаше с длани коленете си, които трепереха, за да не чуе той как
токчетата й потракват.
– Има хляб у теб. Добре. Вземаш ли уроци?
– Досега не съм, но мисля да вземам един месец преди конкурса.
49

– Един месец е малко. Има какво още да изпипваш. Аз ще ти помогна. А защо точно
фотография реши да учиш?
– Защото обичам журналистиката. Дори… се опитвам да пописвам.

Калина Цанева. Френска болонка


(из Женски капризи)



Вестниците са пристигнали. Опашката е огромна. Ами ако се свърши вестникът!


Толкова съм чакала този ден и да закъснея! Защото не можах да заспя до късно. Хич не
биваше и да лягам. Заставам на опашката след моите първи читатели. На първия ми
разказ. Не им се сърдя, че са ме изпреварили. Обичам ги. Нали заради тях съм мечтала,
писала. Дано само не се свърши пред мен. Иде ми да издуя гърди и да изтикам всички
напред, та час по-скоро да застана пред будката. Най-после:
– Десет броя…
– Моля? – обажда се глас зад мен. – Давайте само по един – да има за опашката.
– Имам разказ… затова…
– Много важно!
– Ами да не е спала и да се е наредила навреме.
– Хайде, не задържайте опашката бе, госпожа! Закъсняваме.

Калина Цанева. Празникът


(из Женски капризи)



– Може ли да седна на вашата маса? – попита младеж на около двайсет и две-три


години, загорял от морето, облечен в тясна фланелка, която трябваше да очертае
широките му рамене и мускулестите ръце. Още по-тесните дънки довършваха
безупречната фигура на млад плувец. И на хубавец.
– Заповядайте – отговори му възрастна жена, след като огледа почти празния
ресторант-градина. На съседната маса вечеряха две момичета, които поглеждаха към
младежа.
– Малко на море, а? Имате късмет с хубаво време. Преди десетина дни беше много
лошо – дъжд, вятър. Отскоро сте тук, като гледам тена ви?
– От шест дни съм, но се пека малко. Много слънце на моите години вече…
– Хайде сега – години! Вие сте запазена жена – я имате петдесет, я не…
– Много сте любезен, млади момко, но са шейсет…
Като се чу, тя се сконфузи. Защо скри пет години? Пред един хлапак!
– На шейсет, та и отгоре…
– Не, вие ме будалкате. Сама ли сте?
– Сама съм. Като бяха внучките малки, все с тях идвах. Сега с компания ходят на
море. Скучно им е с мен. Преча им…
– А на мен не ми е скучно с вас. Вижте какъв готин лаф оформихме.

Калина Цанева. Немите свидетели


(из Женски капризи)



Нали това ми беше животът, най-хубавите си години бях дал на бокса, бях го избрал
от малък. Сега пътят ми бе препречен от ония стотни. Ако бях някой, дето не му пука от
нищо, щях да махна с ръка, но аз съм човек чувствителен и много се засегнах. Защото
можеха тогава от града да ми помогнат, не, не с ходатайства, по законния път. Никой не си
50

мръдна пръста. Е, добре, рекох си, щом е така, аз се отказвам от бокса. И престанах да
ходя на тренировки, седях си у дома, четях по цял ден, много обичам да чета.

Дойде у дома един ден, току-що бях станал и закусвах. През тия дни спях или по-
право лежах до късно. Нашите излизаха рано, жена ми също, оставах сам в цялата къща.
Какво да правя? Търкалях се в леглото, мислех си разни работи.
Влезе тогава треньорът, поканих го на масата, направих му кафе, мене за тия неща
много не ме бива, но ако ми се случи да ги върша, не се посрамвам.
Седяхме така не знам колко време, той си сърбаше кафето, аз си сърбах кафето и
само понякога погледите ни се пресрещаха. Мъчителна работа! Неприятна. Ами като си
дошъл, започвай веднага! Аз така бих постъпил. А той – мълчи.
Най-сетне се престраши. Заразправя ми, че ще направя голяма глупост, ако
наистина се откажа от бокса, че сега тъкмо съм бил в апогея си, че целият ни отбор
залагал на мен, и той – най-много. Все разни такива приказки ми приказва и като го
слушам, аз ту се навивам да му река – тръгвам, още сега тръгвам, ту ме свие оная болка,
моята си, дето се е врязала в мене през тия дни и ми не дава мира. Говори ми той и все на
чувства го избива, знае ми слабото място и аз накрая се предадох. Обещах му, че още
утре ще дойда на тренировки.
Че да го видите как му светнаха очите, чак сълзи заблестяха в тях, че като ме
запрегръща, като ме зацелува, голям мъж, корав мъж, никога не съм предполагал, че може
чак толкова да се развълнува.
И все това ми повтаря:
– Бе знаех си аз, че ти си мъжко момче! Знаех си аз!
Кокалите ми изпотроши от прегръщане.
И станах отново член на нашия боксов отбор. Аз не съм и отпаднал де, така го
казвам само.
Тръгнах на тренировки, на състезания, ама нещо не беше както преди. Мъчех се да
го надмогна, да го изживея това, виках си: Андро, не бъди дребнав, не ти прилича! Знаеш,
че целият отбор на тебе залага, че треньорът те обича, вярва ти, не го подвеждай сега,
стани какъвто беше преди, покажи им, че живееш за едната чест, за обичания си спорт, че
с нищо не са те променили ония келяви стотни и другите там неща, дето се случиха след
това. Ти наистина си мъжко момче! Изживей всичките си мъки, скрий си болките, забрави
ги, мушни ги там някъде, откъдето да не се показват вече. Мислех си ей такива разни
работи, ама нали съм човек, онова все си ме гложди отвътре, все не ми дава мира.

Стори ми се, че доста дълго чаках, докато дойде, погледнах си часовника – само
петнайсет минути. Видя я да се задава откъм входната врата, дребничка, слабичка, с тия
бели дрехи изглеждаше още по-крехка.
И за първи път си помислих: Как ли се справя с тия болни! Ами че нейната работа си
е бая тежка, това инжекции, това разни други неща… И изведнъж ми домиля за нея, още
повече като си представих как ще реагира, като научи за какво съм дошъл. Защото тя ме
обичаше, знаех го. Ако не ме обичаше, отдавна да ме е зарязала, особено пък през
последните няколко месеца. Ами че аз почти всяка вечер се връщах в малките часове, а
напоследъх изобщо не се прибирах.

Два дена не бях виждал Борето, а ние сме свикнали почти всеки ден, макар и за
минутка, да се срещаме. Не че кой знае какво имаме да си казваме. Ей така…
Изпратих сутринта Елена до училището, бях я хванал под ръка, все й разправях по-
бавно да върви, да не се уморява, защото и детето също се уморява, а това никак не е
хубаво за него. То е съвсем мъничко, колкото лешниче, сега се оформя, затова трябва
много да го гледаме, много да се грижим за него, и най-вече тя, защото е непрестанно с
него. Приказвах й ей такива разни неща, тя само се хилеше и се притискаше до мен. По
едно време изтърси:
– Знаеш ли… започвам да те ревнувам от това дете! Ти сега само за него
приказваш, пък представям си, като се роди…
51

– Като се роди, ще те нося на ръце! – отвърнах и я притиснах до себе си. Тя се


отдръпна, хората ни гледали.
Почаках я, докато влезе в училището, и забързах към Борето. Аз, да ви призная, все
бързо вървя. Такава си ми е походката. Още когато бях дете, помня, мама като ме
изведеше на разходка, все тичах, коленете ми бяха все обелени, тя викаше подире ми да
спра, да вървя като хорските деца. Поспирвах за минутка, отново хуквах. И досега си бях
такъв. Не знам, може да ми е в кръвта. Ами да!
Представях си Борето как ще се облещи, като научи, че ще ставам баща. Няма само
той да ми се фука със сина си. Ама синчето му е голям симпатяга. Още на година и нещо
проговори и оттогава не е млъквал. Приказва като голям, понякога такива фантасмагории
измисля, че направо ти обира точките. Винаги съм му завиждал на Борето, е, благородна
завист де, и заради хубавото му семейство, жена му беше свестен човек, и най-вече
заради синчето. Помня как ходехме с Борето до родилния дом по не знам колко пъти на
ден, как после докарахме синчето му у тях, и колко пъти съм помагал на жена му, като го
къпе вечер, нали Борето не можеше да остави бара. И ми беше приятно това занимание,
даже много приятно.

Елена не се върна. Бяхме се разбрали да я чакам вечерта на гарата. Отидох
половин час преди влакът да пристигне, той закъсня с още половин, така че цял час се
шлях по перона, седях на една пейка в градинката край гарата, през две минути си гледах
часовника.
Бях застанал по средата на перона, когато влакът спря. Гледах към предните вагони
да видя една ръка, която ми маха, никаква, към задните – също. И хукнах към началото на
влака, после към средата, към края му. Изчаках да слязат всички пътници, да се опразни
перонът, после изведнъж реших, че може би не съм я видял, но тя знае, че ще я чакам,
щеше също да ме търси и ако не ме види, да ме изчака. Или е решила, че не съм могъл да
дойда, и си е тръгнала.
Качих се на автобуса, той спираше точно пред тях. И вътре все разглеждах хората,
макар че Елена бих я познал не знам от колко километра.
Бегом изкачих петте етажа, асансьорът им пак не работеше, отключих, влязох в
стаята й – никого нямаше. Проснах се на леглото. Какво ли може да е станало? Да не би
пък с нощния влак да е решила, или… техните нещо там…
И си я представих заключена на техния трети етаж, в оня големия апартамент с
огромните фотьойли. Седи сама в стаята си, а майка й я варди от другата страна на
вратата.
И друго също си представих, че майка й я бе завела в болницата, да махнат детето,
и после я бе върнала у тях и сега Елена лежи сама, без нашето дете.
Скочих, заразстъпях се из стаята. Отидох до прозореца, дълго стоях там надвесен.
Долу градът вече притихваше, вече се бе стъмнило и хората се прибираха. Следващият
влак беше след три часа. Какво ще правя дотогава?
И отидох при Борето. Там поне времето ми ще мине по-лесно. Грабнах таблата и
тръгнах между масите, без малко щях да изтърва една чаша с уиски, едва успях да я
задържа.
Митето пак беше в кьошето, на моята маса, сега вече негова, със същото момче и
със същите мацета. Направих се, че не го виждам, но той дойде при мен.
– Говорих със стария. Поставих го натясно, казах му, че зарязвам бокса и край! Той
обеща! Нали ще се върнеш?
Само му кимнах неопределено и продължих да разнасям чашите из претъпкания от
народ, лютив дим и гърмяща музика бар. И все си поглеждах часовника. Когато остана
половин час до влака, предадох таблата на Борето и излязох. До гарата стигнах на бегом.
И тоя влак пак закъсня, но само двайсет и две минути.
Аз пак така се изправих по средата на перона, после хукнах край вагоните, даже по
едно време започнах да викам името на Елена.
Нито ми се обади, нито я видях.

Богдан Митов. Искам да си винаги при мен


52



Прибирам се вкъщи към дванайсет на обяд. Вратата на нашия апартамент се


отваря, преди да съм пъхнал ключа в ключалката.
Мама и Пух. Мама е чула, че асансьорът спира на нашия етаж, и бърза да ме
посрещне. Колко ли пъти е отваряла така вратата тази сутрин? Пух се търка в краката ми,
не ми дава да прекрача прага, ще го настъпя. Вдигам го на ръце и той веднага мушва
муцуна в шията ми, трепери от кеф.
В кухнята мама ме гледа с неизстинала тревога, после лицето й бавно се отпуща:
– Защо не се обади поне по телефона? Колко пъти съм те молила…
Извинявам се. Казвам й, че съм имал работа, и усещам, че се изчервявам. Не
защото я лъжа – ако й кажа истината, тя съвсем ще изпадне в паника, – а защото не
помислих за нея нито веднъж, докато бях при Зорка. Сетих се едва когато си тръгвах и
хукнах да тичам… Каква полза?
Обядвахме заедно както обикновено. На масата – един куп ядене, не знам с кое да
започна. След казармата мама непрекъснато се бои, че съм отслабнал и може да се
разболея. И все си мисли, че с мене “нещо става”… На времето, когато напуснах училище,
тя едва не се поболя. Гледаше ме с болни очи, приказваше с мене предпазливо и нежно
като с ненормален и веднъж я чух да казва на баща ми: “С Петьо трябва да внимаваме,
той сега е в такава възраст…”

Не разбрах кога настъпи май. Дните никога не броя, датите не помня, освен, разбира
се, ако би се случило нещо забележително. Но нищо забележително не се случва и
времето ми просто хвърчи без посока, часовете потъват някъде като камъчета, хвърлени в
дълбока вода. Помня само рождените дати на нашите и на Дима, понеже се засягат, ако
забравя да ги поздравя. Веднъж-два пъти това се случи, когато бях малък, и оттогава
наближи ли съответният месец, почвам да изпитвам неясно безпокойство и това
безпокойство всеки ден расте, докато се сетя за какво е – тогава си отбелязвам на
корицата на блокчето за рисуване датата и съм сигурен, че няма да я пропусна.

Баща ми не дочаква моя отговор:
– Не казвам, че има нещо лошо в това. Човек може да си изкарва хляба с всякакъв
труд, стига да е честен труд. – Той се поизкашлюва. Навярно си припомня своите възгледи
от времето, когато е живял в Ючбунар, преди войната. – Въпросът е другаде. Ти не си
нито глупав, нито некадърен. Беше добър ученик… когато искаше да учиш. Математиката
ти вървеше, машинознанието, по рисуване имаше винаги отличен. Защо се отказваш да
завършиш средния курс, да получиш една специалност? Какво става с теб?
– Нищо особено – казвам. – Има време, ще помисля.
Пак избягвам отговора, но това не може да продължава дълго. Търся в ума си нещо,
което би успокоило баща ми… И отде да знам какво става с мене? Просто нямам желание
да уча и изобщо нямам никакви специални желания. В казармата се бях успокоил и бях
сигурен, че като изляза оттам, веднага ще се нахвърля на учебниците, ще взема
последния клас и след това ще кандидатствам за машинно инженерство.

Навикът е страшно нещо. И сега, когато помисля за нея, усещам слабост в краката и
ми се иска да се завия презглава и да не виждам никого. Просто рефлекс, останал ми е от
едно време… Вчера тя ми позвъни по телефона. Упрекна ме, че съм пренебрегнал
рождения й ден преди два месеца, дори ми се поскара приятелски, че съвсем съм я
забравил, и ме покани на гости. Щяла да черпи по случай приключването на юнската
сесия, издържала си била всички изпити. Не ме остави да затворя телефона, докато не
казах “да”.
А защо съм й потрябвал толкова? Какво общо има сега между нас? Момичетата
никога не можеш ги разбра. Но ще отида. Ако откажа и този път, ще помисли, че още
държа на нея.
53

Мама ме изпраща до вратата, доволна и малко учудена – за това ли, че отивам, или
затова, че съм се изтупал така. Казва да поздравя Таня от нея, но не смее нищо да ме
запита, защото веднъж, когато се върнах от казармата, поиска да узнае какво става между
мене и Таня и аз й отвърнах нещо ядосано и грубо – че Таня не ме интересува и изобщо
да не се бърка в моите работи. Веднага й се извиних, но тя се разплака и докато бършеше
очите си, все повтаряше: “Петьо, мойто момче, какво е станало с тебе?… Мойто момче”…
Идеше ми да скоча от прозореца. Стоях като попарен, а тя ме прегърна и притисна
главата ми към себе си, както правеше, когато бях малък. Оттогава за нищо не ме пита,
без предварително да каже: “Няма да ми се сърдиш…” – и това винаги ме кара да се
чувствам звяр.
– Ще я поздравя – казвам. – Ако закъснея, не се тревожи. Може направо да ида на
работа.
– Но нали трябва да вечеряш?
Тя казва и още нещо, но аз вече вземам стъпалата надолу през две. От сергията на
площада купувам голям букет розови карамфили, нарочно розови, понеже не обичам тоя
цвят. Бабката е от миналия век, кани сам да си ги избера, после ги вади от кофата с вода и
ми ги показва един по един, орязва дръжките им с голяма ръждясала ножица. Оставям й
рестото, четири стотинки, за които тя посяга към мукавената кутия с монети, и тя ме
поглежда с такива добри и благодарни очи, че грабвам цветята и побягвам.

Емил Манов. Синът на директора



– Кажи ми честно, ти ли лъскаш чайника ми?


Тя се възпротиви:
– Как можа да го измислиш? – после каза тихо: – Ако бях се сетила, непременно щях
да го излъскам!
– Ти ли оставяш в чинийката ми бучки захар и парче сладкиш?
– Не ми е минавало дори наум! – каза тя. Сетне помълча и въздъхна: – Ако се бях
сетила, щях непременно да ти купя и захар, и сладкиш! – И ми се усмихна с една ангелска
усмивка: – Ти какъв сладкиш обичаш най-много?
– Само да усетя, че си ми донесла нещо за ядене – рекох, – ще го хвърля през
прозореца, тъй да знаеш!

Тя пребледня, после се изчерви и отново пребледня.
– Забравила съм да ти кажа! – промънка тя. – Ако не бях забравила, непременно
щях да ти кажа!
– Как разбра, че не съм си платил наема? – попитах.
– Срещна ме веднъж хазяйката ти, когато слизах при тебе, и ми рече: “Кажи му, че
има да плаща за три месеца и че хич няма да се церемоня с него, макар и да е болен!”
Тя повдигна глава и с такива кротки очи ме погледна, умоляващи и изпълнени с
толкова покорна всеотдайност, че чак гърлото ми се сви. “Ама че съм звяр!” – упрекнах се
искрено. Но в сърцето ми беше студено. Рекох й:
– Ще се постарая да ти върна тия пари в най-скоро време! – и побързах да се
изпаря, за да не слушам възраженията й. Не й казах дори “довиждане”. Де да знам, току-
виж, че съм се размекнал или че дяволът размътил отново главата ми, а от оня сън още
се плискаше гнуслива утайка в душата ми. Но дали беше о н о в а само сън.

Досадата от скучната ми всекидневна работа и отвратителното чувство на
потиснатост се изпариха още по пътя, докато летяхме за Париж. Колкото повече се
отдалечавах от Яким Давидов, толкова в душата ми ставаше по-светло: сякаш не за
няколко дни, а за десетилетие се откъсвах от тоя омразен човек. И очакването, че на пътя
си ще срещна непременно някакви смайващи и вълнуващи неща, ме караше да се
усмихвам в себе си, без да зная точно за какво. Както някога, през ония младежки години,
54

когато, скачайки от леглото, тичах към прозореца, за да видя дали наистина е навалял
навън голям, приказен сняг.

И тъй, махнах с ръка на миналите работи с Виолета, взех се в ръцете си и си казах,
че както съм днес в лошо настроение, само ми е до концерт. Отидох пак до южния
прозорец, облегнах се на перваза и отново сподирих с очи ония весели туристически
параходчета, които навремени пореха водите на Сена. Загледах ли се подир такъв
параход, имах чувството, че той се плъзга по гърба на реката, като насън.
Но и това ми омръзна. Или може би си помислих, че ми омръзва, кой знае. Освежих
се с един горещ душ в банята, много обичам горещата вода, а след това взех да
разглеждам с критично око вратовръзките си. Отделих оная вратовръзка, която най-
подхождаше, да речем, за театър. Но за театър, откровено казано, на мен и наум не ми
беше минавало. Все пак аз си избрах най-официалната. Вишневочервена, с две силни
жълти линии през средата… Какво пък, всеки посяга дори към официалното според вкуса
си! На мое място Яким Давидов щеше да си избере една тъмносиня вратовръзка, украсена
с дребни сребърни колелца. Да е солидно и сериозно!
После извиках камериера и го изпратих да ми купи една бяла риза с колосана яка.
Яките на моите ризи не бяха колосани.
Към шест часа аз се огледах в огледалото за последен път, пооправих бялата кърпа
в горното джобче на сакото си и си казах, че нещата са в ред. После взех поканата и
погледнах за улицата и залата, където щеше да се състои концертът.
Не зная дали сам ще си повярвам, ако кажа, че до тоя сетен момент не бях решил
къде да прекарам вечерта. Имах две предложени възможности – да ида на официалния
банкет или да посетя концерта на Виолета.
Избрах втората възможност. Сякаш изведнъж бях почувствал непреодолим глад за
музика. Аз не съм бог знае колко музикален, но в сетния момент, когато оправях бялата
кърпа в горното джобче на сакото си, до слуха ми долетя като изневиделица, като от
тилилейски далечини оня основен мотив от “Брилянтния валс” на Шопен, и това
изглеждаше толкова естествено, че аз сам го изсвирих с уста. Дори се завъртях малко
наляво, като да правех една танцова стъпка, та извърнах главата си, за да не изгубя
образа си от огледалото. Може би тоя мотив обърна заровете в полза на Виолетиния
концерт.

После отидохме до най-близкия павилион, седнахме на плетени от тръстика
столове, пред плетена от тръстика масичка и аз поръчах да ни донесат коняк.
Заговорихме за вчерашния концерт (можехме да започнем и с времето, все едно!) и
тя ми каза, че не се учудва, задето съм офейкал, преди да започне втората част. Нали
познавала моя малко старомоден вкус. “Защо старомоден?” – попитах. Тя повдигна
рамене и замълча. Личеше си, че се беше засегнала, задето избягах. Имаше право да се
засяга. Ако й кажех, че не мога да понасям Стравински след Бетховен, щеше повече да се
разсърди. И не заради Стравински и Бетховен, работата не беше в това.
Донесоха кафето и коняка. И понеже започна да ми става чоглаво, аз посегнах към
чашката със златната течност и рекох:
– Хайде да не се сърдим, а по български обичай да вдигнем наздравица и да пием
за нашата добра среща!

– Провървя ми – кимна Виолета, – защото на моя проверочен изпит случайно се
мярна един голям музикант. Ако тоя човек не се беше мярнал тогава и не ме беше чул,
сега сигурно щях още да свиря в оня бар или в друг, в Париж ги има на всеки кръстопът.

Свят ми се зави, аз изпуснах картичката и залитайки, седнах в най-близкото кресло.
Дявол да го вземе, полудявам ли, какво ставаше с моите нерви? Толкова ли болезнено
бяха се засегнали от разправията ми с Яким Димов?
Челото ми беше мокро от студена пот, сърцето ми блъскаше лудо като изплашен
скворец, по невнимание попаднал в клопка. Казах си, че трябва да изпия чаша студена
вода, но понеже усещах коленете си омекнали, реших да почакам.
55

В тоя момент влезе Вася.


Най-напред потърках очите си, за да се уверя дали онова безумие не продължава,
дали Вася е едно видение като Снежана Поатие. Но Вася дойде усмихнат до мен, сложи
дружески ръката си на рамото ми и аз чух как с чудесния си баритон ме питаше дали, както
съм бил заспал, не ме е стреснал насън. Звънял, но като не съм отворил, опитал вратата,
тя била отключена.
– Йосиф, да не ти е лошо? – питаше ме той, загледан някак особено в лицето ми. –
Малко блед ми се виждаш! Да не би да е от умора, или си имал неприятности с твоя шеф?
Заради мен?
“Да беше само заради тебе!” – помислих си горчиво.

Никога не съм страдал от чувството за самотност. Изобщо аз презирам това чувство,
а тия, които се оплакват от самотата, не мога дори физически да търпя. Самота! Ами няма
ли книги, уважаеми страдалци, които да ви отвлекат нанякъде; музика, която да ви
пренесе в други светове, интересна мисъл, която да ви безпокои и интригува, нямате ли
енциклопедии, картички от някогашни познати, стари писма; нямате ли най-после
спомени? Спомените са галактики! Потънеш ли в тях – времето лети с космическа
бързина.

– Все пак какво решихте? – казах аз, като си налях втора чашка коняк.
– Решихме да полекуваш малко нервите си, да починеш, да се поуспокоиш. Ти не си
почивал едно десетилетие, доколкото знам. Ще бъдеш изпратен в едни планински
санаториум за почивка и укрепване на нервната ти система.
– Е, и после? – попитах аз.
– Ще зависи от състоянието ти. Ако си укрепнал, ще се завърнеш в твоя институт…
Ако имаш нужда от още лечение… ще бъдеш изпратен на почивка в някой от
полинезийските острови сред Тихия океан.
– Чудесно! – казах аз.
– Райски искаше да те изпратим още сега на почивка в Нова Каледония, но аз се
възпротивих.
– Благодаря ти – кимнах аз.
– Добре ще сториш, стари приятелю – усмихна се мрачно Яким Давидов, – да
уредиш някои свои по-важни работи до края на седмицата.
– Ще ми стигне времето – казах аз.

Кой знае как щеше да свърши това нервно премаляване, ако в същата тази минута
към мен не се приближи една млада жена, толкова стройна, че ако вече не кръжеха
галактики около главата ми, непременно щяха да закръжат, и с още по-безумна бързина.

Андрей Гуляшки. Трите живота на Йосиф Димов



Но Жозеф Берклей проявяваше своеобразие не само в кройката на костюмите си.


Може би единствен от “стоте” той само не ходеше с лична охрана. Марсел Канотие не
мърдаше, дето се казва, и до тоалетната без човек, а когато се движеше с бронираната си
лимузина из тиванските булеварди – две коли го осигуряваха, една отпред, друга подире.
Кралят на петрола обикаляше Тива с луксозен, но о б и к н о в е н мерцедес, който
понякога шофираше сам. Вкус ли беше това, или прекалено вярваше в звездата си? Макар
да беше отличен стрелец, не беше чак толкова глупав, че да се осланя на пищова си – в
днешно време взривяваха лимузините отдалече, с електрически импулс.
Винаги поставяха на масата изобилие от лакомства, френският комплект се
съчетаваше с английския: млякото, шоколадът, каймакът и сладкишите се състезаваха с
бекона, вареното пиле и пържените яйца. Жозеф се наслаждаваше някое време на този
гастрономически пейзаж – но с очи и душа, и си позволяваше да изяде само едно пържено
яйце, парченце бекон и прозрачна филийка препечен хляб. Не че не му се ядеше, о, той би
56

могъл да погълне всичко, буквално в с и ч к о, гърлото и стомахът му просто с т е н е х а


от чудесен апетит! Но се въздържаше, по никакъв начин не искаше да пусне корем, гуша,
пазеше се да не заприлича на м и л и о н е р и т е, чиито карикатури с такава охота
печаташе левичарският печат. Той не искаше да дава козове на социалните си врагове
дори по отношение на физическата си стойка. Да видят тия естети на колективизма, че
частната собственост може да ги бие “и на външност”, стига да пожелае!

Андрей Гуляшки. Краят на Лалелия



Сега тя говореше бавно, без възбуждение, думите идваха с такава лекота в устата й,
сякаш ги бе премисляла не веднъж и дваж. Той мълчеше поразен. А дали наистина им
вярваше? Или просто търсеше как да си отмъсти?
– И към теб ли съм бил егоист?
– Ами как? – Тя едва ли не се учуди. – Защо не се съгласи да отидем у Мавров?…
Той може и да е свиня… Но обещанието си е обещание. Ето това те уплаши – да не би
наистина да го изпълни.
– И защо да ме плаши?
– Защото си некадърник, затова… Иска ти се винаги да бъда малко по-ниско от тебе.
Та макар и с един пръст…
Това като че ли минаваше границата на нормалните семейни кавги.
– Само бездарник не си ме изкарвала! – погледна я той смаяно.
– Нарекох те некадърник – отвърна тя сухо.
– Все едно!
– За бездарна ти мен ме смяташ… Пък аз и не претендирам. Но поне знам, че съм
кадърна, че работя, че ме харесват. Кажи ми какво работиш ти?… Нали уж си художник…
Какво си нарисувал през последните пет години?
Той не й отговори. Зад пердето се чуваха нервните стъпки на Анета – най-напред
токчета, после сухото шляпане на пантофите. Но колкото и да бе ядосана и сърдита,
колкото и да бе яростна, тя никога не пропускаше своя четвърт час пред тоалетното
огледало. Свалянето на макиажа, масажите, полагането на нощните кремове – всичко
това щеше да бъде извършено с точна и педантична ръка, макар че очите щяха да
изпускат къси мълнии.

Но когато дойде денят на заминаването, тя някак неочаквано се разстрои, стана
много нежна и го целуна продължително зад ухото. Ако поне малко разбираше от жени,
щеше да се разтревожи напълно. Но той предпочиташе да не мисли за недостатъците на
жените си. Това му се виждаше толкова безсмислено, колкото и да пробиваш дупка в
дъното на лодката, с която си излязъл на открито море.
– Не разбрах с какво ще пътуваш?
– С кола – отвърна тя простичко.
– Хачо ли ще те вземе?
– Не, Мавров…
В първия миг той дори не повярва на ушите си.
– Мавров ли? Тая свиня?
Тя едва забележимо се понаежи.
– Не е свиня! Пък и да е свиня! Все пак той ще напише роля за мене, не ти!
– Много евтино! – каза той мрачно. – И всеки ден става все по-евтино!
Но тя благоразумно си замълча.
Вечерта, когато си легнаха, отново го целуна продължително зад ухото. На другата
сутрин Мавров пристигна към десет часа. Тополата му пречеше да ги види, но съвсем ясно
разбра, че няма друг човек в колата. Той изведнъж загуби настроение, макар че Анета все
тъй възбудено чуруликаше около него. След това скръсти красивите си ръце зад врата му,
топлият й дъх обля лицето му.
– Много да внимаваш! И да не пиеш!…
57

– Как да не пия… Аз съм пияница – отвърна той сухо.


– Много те моля! – каза тя настойчиво.
Гласът й звучеше съвсем искрено, в очите й се четеше молба.
– В края на краищата не разбрах колко ще стоиш там…
– Не повече от десетина дни. Аз нямам външни снимки. Всичко мое ще се снима в
Казиното.
– В Казиното?
– То ще работи само за нас… За продукцията, искам да кажа.
Тя взе огромния си куфар и го помъкна сама навън. В друг случай Кирил навярно би
се притекъл да й помогне, но тоя път сякаш някой го дръпна за палтото. Само това остана
– да се появи ухилен и с тежкия куфар пред очите му. Здрасти и приятно пътуване с жена
ми. Той дори не погледна през прозореца, чу само как избоботи стартерът. Заминаха. Той
прекоси като зашеметен стаята и ядосано се тръшна на леглото й. Не беше кой знае какво
отмъщение, но не беше и нищо. Тя не обичаше да сядат на леглото й.

На другия ден той се обади на Генка. Обади й се към четири часа, от един уличен
телефон. Най-напред чу равнодушен женски глас, който удивително приличаше на
Генкиния. Но се оказа, че е сестра й. Едва след това се обади и самата Генка, както му се
стори – доста изненадана.
Тя навярно усети нещо в тона му, защото запита:
– Случило ли се е нещо?
– Не, нищо – отвърна той. – Просто искам да ти покажа някои мои картини.
– А къде са те?
– В ателието ми.
Тя видимо се поколеба, после каза:
– Добре, ще дойда.
Уговориха се къде ще се видят, после той затвори телефона. Чувстваше се
потиснат. Не беше свикнал да търси срещи и да моли за срещи. Но тая му беше
необходима. Малко се поободри, като видя, че Генка пристигна точно в минутката. Беше
облечена необичайно – с тесни джинси, пъхнати във високи, светлокафяви ботушки.
Подаде му тънката си ръка, погледна го почти в упор.
– И все пак е станало нещо – каза тя.
– Да, станало е – отвърна той нетърпеливо. – Сега пък искам ти да кажеш ще стане
ли човек от мен?
– Ако разбирам от картини.
– Разбираш! – каза той убедено.
Тръгнаха пеша към ателието. Вървяха леко, изпълнени и двамата от любопитство и
вътрешно напрежение.

Тя разглежда картините около четвърт час, после седна на коравото диванче. Видът
й беше доста унил. Или тъжен, не можеше да разбере.
– Само тая картина ли е нова? – запита тя, като я посочи с пръст.
– Да, само тя…
– Излиза, че поне десет години не си работил нищо.
– Така излиза… Ако не се смятат тия плакати, разбира се. – Той ги посочи с
нерадостен жест. – И други подобни…
Тя ги погледна тъй, сякаш досега не ги бе забелязала. Видът й не беше особено
въодушевен. После отново седна на диванчето и сякаш забрави за него.
– Слушам те! – каза той.
Генка трепна едва доловимо, събра всичките си сили, после внезапно изтърси:
– Ти беше искрен с мен, аз сега ще бъда искрена, колкото и да ми е трудно. Слушай,
тая жена не е за теб… Анета, искам да кажа.
Кирил я погледна слисан.
– Какво общо има Анета?
– Има, разбира се. Бил си силен и талантлив художник, сега си нищо… Просто си
похабил живота си да тичаш подир нейните празни прищевки…
58

– Чакай, не бързай!… Анета ми е втора жена. Преди това съм бил женен за друга –
близо седем години.
Сега пък тя го гледаше слисано. И с доста объркано изражение.
– Не знам… Изглежда, че и двете са се прехранвали от твоята доброта. И от твоето
мекосърдечие, може би.
– Може и да си права! – отвърна той сдържано. – А може и да не си права. Всичко е
въпрос на характер. Според мен те не са причина, а следствие!… Или просто претекст, за
да се отдам на своя естествен мързел.

Павел Вежинов. Малки семейни хроники



Вече нямаше никакви приятели, никакви близки на тоя свят. Повечето бяха измрели,
а старостта бе разнищила връзките и с последните живи. Старостта не обича да вижда
себе си, угасналите си очи, вдървената си походка. Тя винаги е много самотна, освен ако
не намери нещо в себе си. Той дори нямаше тефтерче с телефонни номера, не търсеше
вече никого, макар че него все още го търсеха. Освен да извика, разбира се, ноо…, не е ли
несправедливо, не е ли малко жестоко? Та той е все още момче, защо трябва да гледа
чужди трупове?
Той преглътна сухо и започна да набира номера. Нямаше никаква надежда да
събуди някого там по това време, но въртеше безпомощно шайбата. Телефонът даде
свободно, той чакаше, като придържаше едва-едва с обезсилената си ръка слушалката до
ухото. И изведнъж чу сънлив мъжки глас.
– Кой е?
– Сашо, ти ли си? – попита академикът.
Младежът оттатък не позна гласа, толкова той бе станал неузнаваем.
– Аз съм… Кой се обажда?
– Вуйчо ти – отвърна той.
– А, ти ли си? – Гласът на младежа оттатък му се стори зарадван. – Да не е станало
нещо?
– Да, стана – отвърна академикът. – Почина вуйна ти…
Нещо щракна, сякаш му бяха затворили слушалката. Но след миг отново долетя
гласът, тоя път доста стреснат:
– Какво приказваш?… Кога почина? От какво?
– Не знам… Навярно инфаркт… Сашо, прощавай, трябва да дойдеш веднага у дома.
– Разбира се, ще дойда! – отвърна с готовност младежът.
– Как те събудих? Нали телефонът е в хола?
– Имам контакт и в моята стая… Пък бях поръчал да ме събудят сутринта.
– Трябва да ставаш рано?
– Не, не мисли за това… Да събудя ли мама?
Академикът замълча. Той все още се плашеше от прекалено любопитната си сестра.
– Не, не е нужно сега… Защо да я будим, тя нищо не може да ни помогне. Но ти
вземи едно такси и ела.
Академикът затвори телефона. Отново го обзе непоносимото чувство на празнота.
Искаше да има болка, а нямаше. Искаше да има жал, а нямаше. А това беше по-
мъчително от болката и страданието. Искаше да има някакъв шум или поне някакво малко
движение, та макар и от махалото на престарелия стенен часовник, който не работеше от
години.

За щастие въпреки късния час намери някакво такси. Като чу адреса, шофьорът се
понамръщи и така лудо зафуча с колата, че Урумов се стресна повече, отколкото при
аварията със самолета. Пресякоха центъра, тих и пуст в тоя час на нощта, и продължиха
нататък. Когато наближиха съвсем, той видя между клоните на дърветата светналите
прозорци на вилата. Това наистина бе шанс – Сашо дори не си бе легнал. Иначе, както
нямаше звънец, кой знае как щеше да го събуди.
59

Той плати на шофьора и тръгна през градината. От отворените прозорци се носеше


слаба музика. Да, сигурно не бе сам, никой не слуша сам музика през късните часове на
нощта. И академикът реши да почука, доста силно и настоятелно при това. Скоро вратата
се отвори, на прага се появи Сашо. Академикът забеляза много добре, че младежът се
смути много повече, отколкото можеше да се очаква.
– Ти ли си? – възкликна той доста объркан. – Ами аз те очаквах към понеделник,
вторник... Нищо, добре дошъл, влез.
Академикът се накани да влезе, но Сашо все още не се отместваше от вратата.
– Исках да ти кажа, че имам гости... Така че не се учудвай.
– Ни най-малко – каза академикът.
– Защо не ми се обади? Чаках телеграма от тебе!
– Това е дълга история – отвърна вуйчо му. – Най-напред да ти видя гостите.
Те влязоха в хола – Сашо с куфарите.
– Боже, как си ги носил – мърмореше той. – Момчета, една мъничка изненада. Това
е вуйчо ми... Както виждате, имам много представителен вуйчо.
Всички в хола станаха. Всъщност бяха още двама младежи и три момичета, всички
много леко облечени. Урумов имаше чувството, че едно от момичетата току-що бе станало
от коленете на някакъв брадат субект с разгърдена до пъпа риза.
– Ще започна с Криста – посочи той хубавото тъмнооко момиче.
Урумов пое суха и лека ръчичка, тъмните очи го гледаха с нескрита симпатия.
– Това е Донка... Препоръчвам ти тоя корнишон, може да ти потрябва. Казва се
Кишев или съкратено – Кишо. А това са семейство Секеларови – и двамата художници.
Значи, тая малка космата госпожичка е била всъщност на коленете на мъжа си.
– Нищо, седнете – каза Урумов. – Ще ме почерпите ли нещо?
Сашо го гледаше с недоумение – шегуваше ли се, сериозно ли говореше?
– Вуйчо, как да ти кажа – имаме само кубински ром. Малко е силен за тебе.
– Добре, тогава ще почерпя аз... Но трябва да ми донесеш най-напред сака –
оставих го под едно дърво до входа.
Докато Сашо изтича за сака, Урумов поразгледа компанията. Най-хубаво
впечатление правеше, разбира се, това – тъмноокото. Както се бяха разпределили по
местата, изглежда, че беше приятелка на неговия племенник. Навярно беше много
чувствителна, той просто усети как потрепера вътрешно като листенце под изпитателния
му поглед. Нещо дръзко, дори до степента на нахалството, се усещаше в брадатия.
Устните му бяха много червени, почти малинови – това го дразнеше. Само погледът му,
макар и малко предизвикателен, бе интелигентен и жив. Другите му се сториха
незначителни.
Сашо скоро се върна със сака, Урумов нехайно измъкна от него бутилката “Джони
Уокър”.
– Ура! – извика самотно Кишо и брадавиците му сякаш се приготвиха да литнат.
Докато Сашо сервираше чашите и леда, Урумов им разказа приключението си със
самолета. И, разбира се, малко преувеличи, беше длъжен да преувеличи. Искаше му се да
стане с нещо интересен на младежите, чувстваше се виновен, дето така неочаквано се бе
втурнал в тяхната компания.
– Като пристигнахме, всички започнаха да се целуват – летци, стюардеси, пътници.
Дори не се изчерви от безсрамната си лъжа.
– Ти имаше ли нещо подръка? – пошегува се Сашо.
– Само един потен експерт.
– Пфу! – обади се Донка.
Тя зяпаше така в академика, сякаш се готвеше да го глътне. Всъщност за пръв път й
се случваше да беседва с жив академик. А тоя като че ли бе изваден от калъф – толкова
приличаше на истински.
– А страшничко ли беше? – попита тя стеснително.
– Нищо на тоя свят не е толкова страшно за един стар човек. – И понеже Донка
продължаваше да го зяпа недоверчиво, той добави, тоя път само на нея: – Всъщност
хората не се плашат толкова от смъртта, колкото от болката. Особено младите хора си
въобразяват, че всяка смърт е придружена от някаква нечувана болка.
60

Павел Вежинов. Нощем с белите коне



– Стига де, видяхме – изгуби Дорчев търпение. – Кажи сега, откъде я взе, тая
шантава коса?
– Откъде! – вцепени се Петров, и ние окончателно проумяхме, че той не ни
разиграва никакъв театър. Ръцето му паднаха, очите му се изпразниха, сякаш бяха се
обърнали навътре и търсеха там обяснението, което чакахме от него…
Като описвам сега тая необикновена сцена, турила началото на цяла върволица още
по-смайващи събития, аз я виждам пълна със съвсем нормални човешки реакции. Някои
от тях ще изглеждат на читателя дори комични, но наблюдаван без съучастие, човекът
много често изглежда смешен и в най-трагичните обстоятелства. А на нас тогава никак не
ни беше до смях, всичко ни се струваше чудовищно неестествено. Дори и това, как Петров
най-после се размърда, отиде до прозореца, как отвори вътрешното крило, за да се
огледа, как вече с омекнали пръсти опипа загадъчната флора по главата си, а лицето му
се изопваше като че ли се превръщаше в парче жълтеникавосив сталактит.
– Наистина ли не знаеш? – запита го пак Дорчев.
Чакахме, чакахме, докато Лекова изхълца. После изхълца втори път, и още дълго
след това съпровождаше страхотната драма, на която ставахме свидетели, със своето
просташко хълцукане. Изглежда, прекалено затаявайки дъх, бе нарушила ритъма на
дишането си.
– Не знаеш ли и къде си бил? – запитах аз предпазливо.
– Икх! – рече Лекова, запуши устата си с длан и се изду като плондир.
– От къщи ида – чухме най-после калцирания глас на Петър Петров.
– А кога се върна? – запитах.
– Откъде?
– Изобщо. Къде беше тая година?
– Ииикх! – изцвили Лекова, а очите и така изхвръкнаха, че само дето не се
търкулнаха по чертожната маса.
– Иди пий вода, ма! – кряснах й, и тя хукна навън, изхълцвайки до вратата още
няколко пъти.
Обърнал се към нас, Петров втренчено ме гледаше. Като срещнах погледа му, аз
почувствах, че всъщност се е случило нещо много по-страшно от това внезапно да ти
порасте коса на главата. Сигурно бе безсмислено да повтарям въпроса си, но сталактитът
изскърца тебеширено:
– Любо, аз не разбрах въпроса ти…
Всичко в мен се надигна да спре думите ми и аз инстинктивно се сниших зад тая
вътрешна барикада, но говедото Дорчев бе лишено от всякакво чувство за такт.
– Работата е там – викна той, сякаш него бяха питали, – че ние, като колеги и
приятели, имаме право да знаем къде си бил през това време…
Да, работата наистина се състоеше в това, че Петър Петров в тоя същия ден, но
точно преди една година, не дойде на работа. Обадихме се към десет часа у тях – нямаше
го. Потърсихме жена му в службата й, тя ни отвърна, че бил тръгнал дори по-рано; не й
казал нищо, защото тя още спяла, усетила го обаче да излиза. И оттогава, както се казва,
от него – ни вест, ни кост.

Аз последен се изнизах, защото до тоя момент бях крепил под ръка вдървения и
безгласен Петров с усещането, че пусна ли го, ще падне. Излязох, след като внимателно
го настаних в креслото до вратата. Отвън ние, естествено, останахме до самата врата,
напрягайки се да чуем какво става вътре. Лекова, като по-смела, бе се навела към
ключалката, а пък ние, забравили дори да погледнем задника й, вардехме някой да не се
зададе по коридора.

Любен Дилов. Наше доказателство за летящите чинии


61

(Из Да нахраниш орела)



Бяхме натрупали доста пари и можех за няколко дни да го ударя на почивка, докато
тя се оправя в болницата. Но не бях в състояние да постъпя така, чувствах се отговорен и
трябваше да бъда до нея. Донякъде й бях повярвал и все пак… съмнението ме гризеше.
Напълно ме убеди, едва когато настоя да я отведа сам в определения ден. Целунах я
почти нежно пред портала, а нещо ме тласна, не зная точно какво, да мина отзад и минах,
гневейки се на себе си и на собствената си деформация да не вярвам никому. Закрачих
напред-назад по тясната уличка, с очи, вперени в изхода, като продължавах да се
упреквам и да се виня, и да си доказвам, че така не бива, че така не може да се живее с
никого, че трябва да повярваш, докато те излъжат поне веднъж… Бяха минали пет минути,
а след тях още пет, и още пет, видяха ми се цяла вечност и бяха, тя навярно вече бе в
операционната, изтръпнала от ужас, както повечето жени, и тъкмо реших да си тръгна,
стиснал устни и ядосан единствено на себе си, когато… В първия миг не я познах.

Времето течеше бавно, но колкото повече напредваше, ме изхвърляше извън
спокойствието, при проблемите ми. Кратката глътка отдих, която поех, ми стигаше за днес
и бях готов да продължа и се доказвам. Отново и отново. Докато жена ми бе до мен, аз
винаги щях да имам глътка отдих и сигурно убежище, в което да се прибера.
– Благодаря ти, скъпа – изправих се.
– За какво? – погледна ме тя изненадано.
– За кафето – засмях се. – За това, че те има. А има ли те теб, ще ме има и мен.

Едно обаждане имаше и от Него. По мобифона. Набрах номера му и Той веднага
вдигна.
– Разбрах кои са. Работата ще бъде свършена още днес. Съвсем чисто. И по същия
начин. Катастрофа… Повече едва ли някой ще посмее, но тя да поседи в изолация. Добре
е да се страхува. Добре е да знае, че ни дължи живота си. Ясно?
Ясно.
– Когато ти се обади, не й казвай нищо. Ясно?
Ясно.
– От утре можеш да отвориш бюрото. Там нали всичко е наред? И никакви
документи… Ясно?
Ясно.
– Действай тогава! Има ли новини, ще се свържа отново с теб. И друг път не оставяй
мобифона си в офиса, длъжен си да е винаги с теб. Представи си, че ми потрябваш за
нещо спешно!
За първи път ми се случваше, не го бях забравил, бях го оставил нарочно снощи.
Явно щеше да ми е за последен път. Обещах му го.

Весела Люцканова. Живот на ръба



Разблъсках тълпата с лакти. Направо бях бесен. Качих се на сцената. Групата ме


гледаше с недоумение. После се ядосаха. Въртяха глави, гледаха свирепо, даваха ми
знаци да се махна от сцената и да не им преча на свирнята.
Аз обаче исках да правя точно това. С риск да се бия за втори път през този ден.
– Не е така! – закрещях на солокитариста. – Това е ад, лайна! Спри веднага! Какво
свириш ти?
Той пребледня и спря. Свали китарата. Колегите му също спряха. Обградиха ме и
ме забутаха към стаичката на музикантите. Тълпата свиреше отдолу. Искаше да ме
линчува.
62

Когато резето хлопна, те не бяха вече прилично сресани и добре възпитани.


Крещяха и ругаеха, както само музиканти могат да ругаят. Задърпаха ме, заритаха ме,
свалиха ме на земята и след миг щях здраво да си изпатя, ако не се бе намесил Зигфрид
Щайн.
– Стоп! – заповяда той. – Оставете го! Това е онзи българин.
Те ме пуснаха. Изправих се. Вече съжалявах.
– Тито, донеси китарата – каза Щайн.
– Ако не свири като Паганини, ще го бием през цялата пауза.
На един поднос върху масата имаше двайсетина бири и още толкова шнапса.
Любезно ми предложиха да пия, преди да ме пребият. Пих. Тито донесе китарата.
– Давай – каза Щайн.

Виктор Пасков. Германия – мръсна приказка



Странни работи могат да се случат почти сред града. Младият човек стоеше
разкрачен на края на площадката и се бранеше с куфара си от дрипавите хора, които се
мъчеха да го отскубнат от ръцете му. “По дяволите! – Той изправи малко гърба си и отново
прибави: – По дяволите!” В тоя миг чуждите пръсти най-после успяха да се вкопчат в него
– в куфара на въжделенията, и младежът извика сърдито:
– Няма ли да се махнеш!
Хамалинът изведнъж омекна, замига почтително:
– Ама остав малко да поносим бе, чорбаджи!… Десет лева!
– Десет лева! – възкликна младият човек. – За десет лева бих те пренесъл на гръб и
през площада…
Един джемодан мина съвсем под носа му и циганинът го нападна изведнъж откъм
тила. В следния миг някаква уплашена женица тичаше с разтреперани крака през площада
пред гарата, тичаше след джемодана си, отнасян с трескава бързина нанякъде. Не бе
единствената. Курортистите, които току-що бяха слезли от влака, замаяни от жегата и
пътуването, трябваше сега да препускат след своите багажи, да препускат и да зоват на
помощ стражарите и светиите. Пирати ли? Напротив, почтени хамали, които разчитаха на
тия пътници, за да отнесат у дома си малко хляб и презрели домати. Но на пътниците
сякаш липсваше социално чувство. А може би пък пари им липсваха? Това поне можеше
да каже за себе си младият човек, който бе изказал желание да пренесе на гръб циганина
през площада за десет лева. Бе преувеличил безспорно, но тъмният му костюм сред тая
тълпа от курортно облечени люде бе все пак някакво указание. Той въздъхна с облекчение
и седна върху спасения си куфар. Какво огнено езеро пред него! Гледаше го загрижено,
премерваше го с око – от бряг до бряг, – сякаш не бе площад, а бърза река, в която
можеше да се удави.

Автомобилът бе много стар двуместен форд, почти с комичен изглед, толкова
комичен, колкото и неговият собственик, който едва се побираше в тясната клетка и
кадеше носа си с дим на пура. Очите му, мънички и възглупави, които разглеждаха
пешеходеца с необикновен интерес, станаха изведнъж почти сериозни. Дали? Хм! Имаше
лице на човек, който размисля трескаво. Да! И той реши да запита:
– Братовчеде, накъде с тоя куфар?
Те наистина бяха братовчеди – трети или пети – никой от двамата не знаеше точно,
защото никой от двамата не бе мислил за другия от години. Лицето на младежа с куфара
изразяваше нетърпение – все още прилично покривало на неприлични мисли: махай ми се
от главата със своя автомобил! Но Тони, скрит под широкополата лятна шапка, може би
имаше на ума си още половин дузина въпроси. Бо реши да ги съкрати, ако може.
– На хотел! – отговори той кратко.
– Как така на хотел? – попита Тони с недоумение. – Защо на хотел?
– Господи, Тони, ами къде другаде? Ако мислиш, че ще ме приберат в някое
сиропиталище…
63

Тони подсмъркваше въпреки жегата.


– Ти си глупав… Ще дойдеш у дома, разбира се… Где се е чуло и видяло да
пристигне Тиховец и да спи по хотелите!… Това ще компрометира фамилията…
Младежът мислеше – плюя на тая фамилия! – но Тони, какви очакващи очи! И той
реши да го поизплаши.
– Да, но ще стоя в града два месеца…
Тони не се изплаши – зарадва се.
– Толкова по-добре!
Проклето, проклето слънце! Чувстваше, че не може да остане нито миг повече под
лъчите му, но как пък да се отърве от този дебелак, който – дяволска работа! – чакаше
сякаш нетърпеливо неговия отговор? И защо? Двете фамилии никога не са били
привързани една към друга, никога не са се радвали при среща.
– Не мога да дойда у вас, Тони! – възрази нетърпеливо младежът. – Причини? Ето!
Иска ми се да живея на свобода и самичък. Това първо. А второ – леля Емилия не е
предупредена за моето идване и ще ми бъде страшно неловко. За своите стаи може да
има други планове, може да е поканила други гости. Помисли! Прилично ли е да се появя
такъв – непоканен!
Тони в автомобила не бе се стреснал ни най-малко. Дори намери време да избърше
лицето си с бяла ленена кърпа и промърмори:
– Друго би било, ако имаше в града любовница, при която да искаш да отседнеш.
– Ще си намеря! – възкликна отчаян младежът.
– А? – обади се Тони със странни очи. – Не съм аз, който ще ти попречи… Освен
това какви са твоите съображения? Да почнем от последното. Ето – аз те каня! Колкото
пък за леля ти Емилия, тя просто жадува за гости, а досега няма нито един…

Изведнъж Тони запита:
– Да имаш случайно някои познания по бриджа?
– Да! Сносни…
Невъздържано възклицание на доволство. Бо вдигна вежди.
– Леля ти много ще се радва! – заяви Тони. – И Дияна също…
Бо не чу добре името – Дияна ли?
– Коя е тя? – запита той вежливо.
Тони отговори съвсем просто.
– Жена ми…
Небето сякаш се събаряше. Ако кормилото бе в ръцете на младежа, фордът
навярно би се вмъкнал в Търговското кафене, което напразно очакваше клиенти. Тони
женен! Е, това наистина беше вече много! Младият човек не би се учудил повече, ако му
бяха съобщили, че неговият чичо е почнал да лае като куче. Странно, странно! Тони
винаги беше изглеждал така, както изглеждат старите ергени, и ако някой допуснеше, че
ще се ожени – би допуснал това колкото да си направи смях.
– Та как, каза, й е името?
– Дияна…
– Дияна! – Сега и Бо подсмъркваше. – Хубаво име… Но като те гледам тебе,
Херкулесе, сигурно ще е някоя Омфала…
Тони се усмихваше загадъчно.
– Ще я видиш…
– Ами такова… отдавна ли?
– Вече две години.
– Бреей! – Младежът все още подсмъркваше. Нещо… наследник?
Тони издаде звук, необясним по интонация, но спонтанен.
– Оо!
Това пък какво ли можеше да значи?

Някакъв сигнал се чу от парахода, някакви хамали отмъкнаха куфарите. Младата
жена беше повдигнала доверчиво брадичката си, за да може да вижда младия човек.
64

Нейното лице беше единствено в сянка и поради това лесно за разглеждане. На него
личаха преди всичко щастливите й възбудени очи.
– Мадам Клайн, ще ни кажете ли на сбогуване какво ще правите в Ориента? –
попита младежът. – Леля Емилия е на мнение, че ще пеете в някой бар…
– Бих могла и това! – усмихна се мадам Клайн. – Ако имах китара, бих ви изпяла
една тъжна песен за сбогуване…
– Не бихме слушали такава лицемерна песен! – обади се девойката. – По очите ви
се познава колко сте радостна …
Лицето на мадам Клайн стана още по-радостно.
– Нима е малко да си намери човек работа, Дани? Представи си, ще бъда най-после
независима и свободна…
– Хм! – обади се младежът.
– Съмнявате ли се?
– Не, мила госпожо, ноо… пазете се от увлечения… Все ми се струва, че заминавате
с някакви надежди, които имат малко общо с работата ви. Екзотика ли мислите? Или
сърдечни приключения? Ако се заинтересувате повече от работата си, нещата могат
наистина да се наредят… Та каква е тази работа най-после?
Мадам Клайн бързо премигна.
– Говорителка в Александрийското радио…
Това му направи впечатление, той се замисли.
– Навярно имат предвид, че знаете български?
– Да! – каза тя малко учудено.
– Твоят баща е прав, Дани! – въздъхна младежът. – Войната идва…
Върху групичката падна сянка. Само параходът все още се червенееше под
полегатите лъчи на слънцето. Един миг всички мълчаха разтревожени, после мадам Клайн
каза:
– Щом пристигна, ще ви пратя адреса си… Пък и вие ще можете поне гласа ми да
чувате по радиото, той ще ви напомня, че сте обещали да ми пишете…
Защо виенчанката говореше в множествено число, като че ли младежите щяха да
бъдат винаги заедно? Тя отпусна клепачите си и погледна към белия град. Неговата
красота за последен път я порази. Нещо тъжно се появи по лицето й, когато обърна очите
си към парахода, който щеше да я отнесе завинаги от тези бели улици и от хората, с които
бе свикнала повече, отколкото с виенските си приятели. И другите погледнаха нататък.

Павел Вежинов. Синият залез



Тази сутрин започна с обичайното пътуване и всичко щеше да е същото, ако някакъв
скандал в тролея не я накара да вдигне очи от книгата. Тогава видя на стената на една
кооперация в центъра, която явно се използваше за реклами, надпис “Място за вашето
любовно обяснение”. Силвия не успя да забележи марка презервативи, цигари, парфюм
или нещо, което би подхождало на такъв надпис. Но няколко дни по-късно, когато видя
огромен плакат, залепен отдолу, слезе още преди да е взела такова решение.

Силвия не знаеше вече колко време стои пред плаката. Беше все още топло за
ноември, но влажно и сумрачно. През меката мъгла слънцето изглеждаше като пълна
луна. Тъкмо си тръгваше, когато забеляза още нещо до вратата – написано с тъмни букви
върху тъмен фон, то се виждаше само от определен ъгъл.

Силвия се качи, без да се пита защо. Не знаеше какво търси, но трябваше да го
намери. Поне да опита. Не искам да мислите, че тя непременно се е познала в описанието
на плаката и е хукнала по указаните следи. В такива моменти има нещо магично,
съдбовно. […] Тя предполагаше, че бъдещето вече се е случило и пътува към нея така,
както и тя го търси. Важното е само да намери мястото. Мястото, където ще е възможна
срещата между спомена и желанието. Където ще разпознае това, което още не се е
65

случило, като вече изживяно. Силвия не знаеше къде отива, но за първи път този град й
беше близък. Не говоря за погледа на туриста, който отсява само хубавото, интересното.
А за това, че диалогът с града е възможен само когато търсиш нещо или обичаш някого
там.

В тролея останаха само две баби и един човек, който си говореше сам. Силвия
попита шофьора коя е последната спирка и той неизвестно защо се усмихна – след малко.
Навлязоха в квартал с кокетни двуетажни къщи. Силвия слезе, когато шофьорът й кимна,
и загледа с колебание заминаващия тролей – за миг бе готова да му махне да спре и да се
върне обратно. Пред нея имаше запустяла градинка, а отзад – улица с кестени. Тя тръгна
по улицата – не се виждаше никой, нямаше лай на кучета или друг шум, но имаше
чувството, че я наблюдават. Улицата се оказа еднопосочна, затворена с къща накрая и тя
свърна по една пресечка, разположена под странен ъгъл. Не знаеше къде отива, но се
надяваше, че нещо ще й подскаже правилното място. Беше късно да се отказва и да се
страхува. Нямаше представа колко време се е въртяла в лабиринта от малки улички.
Някои къщи й изглеждаха познати, но й се струваше невъзможно да е измислила вече
съществуващи къщи или макетите й внезапно да са оживели. През цялото време имаше
чувството, че знае къде трябва да иде, но не може да намери пътя. Накрая излезе пак на
първата улица и реши да се прибира. Тогава видя цъфналия кестен. Дори не й се стори
странно. И то не заради необичайно топлата есен. Отиде да си откъсне цвят и тогава
съзря процепа между двете къщи отзад. Потъна между тях и, както очакваше, в края от
дясната страна намери вратата. Силвия я бутна и се оказа във вътрешен двор на къща,
чието лице беше на друга улица. Листата под краката й изшумоляха приятно. Подмина две
ябълкови дръвчета и една круша и до входа към къщата позна голите клони на люлякови
храсти.

Тодора Радева. Люляци през есента



Вечерта на 18 септември 1849 беше толкова необяснима, че дори след толкова


години все още не знам какво се случи тогава. Въпреки че обещах на г-н Щрайх да не
споделям разговора ни с никого, с напредването на възрастта тайната започна да ме
измъчва непоносимо и вече просто нямам избор.
Годината беше необичайно хладна и последната ми седмица в малкия швейцарски
курорт Н. – белязана от студени дъждове и тежки сиви облаци, пълзящи около върховете
на планините. Въпреки това бях решил, че времето няма да попречи на всекидневните ми
разходки, които предприемах по предписание на личния си лекар, така че в онази паметна
вечер отново излязох от хотела и се отправих по застланата с плочи пътека към брега на
езерото, загърнат в топъл вълнен шал и леко замаян от двете чаши грог, които бях изпил
след вечерята. Лекият, но режещ ветрец, който браздеше повърхността на водата с
миниатюрни вълнички, бързо прочисти главата ми и вече се канех да се връщам, когато
забелязах тъмна фигура, застанала на края на кея. Човекът беше висок, леко прегърбен и
аз разпознах в него неизвестния мъж, когото често срещах късно вечер в околностите на
хотела. Шапката му беше твърде тъмна и с необикновено широка периферия – сякаш не
просто демодирана, а с модел, който никога не е бил на мода. Щом чу плахите ми стъпки
по кея, мъжът се обърна малко рязко и в очите му за миг проблясна отражението на
луната върху развълнуваните води на езерото.
– Добър вечер, свалих шапката си и протегнах ръка. Позволете да се представя,
името ми е Вирош Мещерхази.
Мъжът стисна ръката ми, но не отвърна нищо. Едва тогава, стъписан от липсата на
отговор, за пръв път си позволих да разгледам лицето му по-подробно. Беше дълго и сухо,
с дълбоки бръчки около устата, но черните му очи бяха бързи и проницателни зад малките
стъкла на очилата с телени рамки. Истината ме порази като светкавица.
– Господин Щрайх? – възкликнах, забравил за миг изискванията на добрия тон. Нима
това сте вие?
66

Той се усмихна сухо и за пръв път проговори. Немският му беше поръбен с


неопределим акцент, който тогава отдадох на еврейския му произход.
– Самият той. Но ще ви бъда благодарен, ако не споделяте откритието си с никого,
млади господине.
Рихард Щрайх беше един от най-изтъкнатите пианисти на моето време. През 1849
всеки цивилизован човек познаваше неговите интерпретации на Шопен, а един доста
популярен виенски вестник беше описал концертното му изпълнение като “прозорец към
други светове”.
– Исках поне за малко да поживея инкогнито, отвърна той на неизказания ми въпрос.
Да речем, че се опитвам да намеря себе си.
– Разбира се, кимнах. Но ако знаех, че сте отседнали в нашия хотел, може би...
Г-н Щрайх вдигна ръка, за да прекъсне бърборенето ми.
– Приятна вечер, съобразих изведнъж. Извинете, че ви обезпокоих.
– Останете още малко, помоли той изведнъж. Тази вечер имам необяснима нужда от
събеседник.
Останах на кея, под лунната светлина, приех предложената ми пура и двамата
мълчаливо запушихме, загледани във водата. А после Рихард Щрайх започна да разказва,
отначало бавно, а сетне все по-увлечено, докато накрая крачеше напред-назад по
скърцащите дъски на кея и жестикулираше с дългите си сухи ръце, сякаш дирижираше
невидим оркестър.
Не смеех да го прекъсвам както поради уважение към таланта му, така и поради
разликата в годините, но постепенно към тези две неща се добави и трето чувство,
непознато и остро като бръснач: страхът. Преди да измине и половин час, вече бях
сигурен в откритието си. Рихард Щрайх беше напълно, безвъзвратно луд.
Според всички вестници от онова време г-н Щрайх прекъсна концертната си кариера
в същата тази 1849 и се оттегли в малка вила в швейцарските планини, където няколко
месеца по-късно почина от възпаление на белите дробове, без да се среща с никого. Най-
близките му приятели, които бяха разговаряли с него преди това, не бяха открили в
поведението му нищо необичайно освен категоричния отказ да свири на пиано.

Богдан Русев. Лунна соната МХ1849



В моя магазин идват малко клиенти. […] Продавам жаби, насекоми, гущерчета.
Скоро ще се откажа, не мога да покривам загубите. Ала така съм свикнала с тази стаичка,
с мрака и миризмата на формалин.
Един ден в магазинчето влезе жена. […] Не ме погледна. Сигурно не идеше да купи
нещо, просто й бе прилошало на улицата. Заклати се, щеше да падне, ако не бях хванала
ръката й.
– Имате ли къртици? – изведнъж запита непознатата. […]
– Къртици ли? – спрях. Трябваше да й кажа, че никога не съм продавала и никога не
съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе […]
– Нямам – казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана.
– Ей, стойте! – викнах. – Може да имам къртици.
Тя спря. Погледна ме.
– Кръвта на къртицата лекувала – прошепна жената. – Трябва да изпиеш три капки.
Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите й.
– Поне болката за малко спирала... – прошушна тя, после гласът й угасна.
– Вие ли сте болна? – попитах.
– Синът ми.
Ръцете й, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я
успокоя, да й дам нещо – поне чаша вода. Раменете й бяха тесни и се губеха в
тъмносивото палто.
67

– Искате ли вода? – Когато взе чашата и отпи, бръчиците около очите й


затрепериха. – Нищо, нищо – разбъбрих се аз. Не знаех как да продължа. Тя се обърна и
тръгна към вратата.
– Ще ви дам кръв от къртица! – креснах.
Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше, че ще я
излъжа. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше. Блъснах вратата,
за да не се вижда какво правя. Порязах китката си с малкото ножче, което държах в
чекмеджето при кутиите с рибарска стръв. От раничката полека започна да изтича кръв.
Не болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в шишето. […] Излязох от задната
стая, забързах към нея.
– Ето ви – казах. – Тази кръв е от къртица!
Тя се взря в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки. Въобще не
посегна към шишенцето. Насила го блъснах в ръцете й.
– От къртица е! От къртица е!
Опипа шишенцето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади
пари от оръфаната си чанта.
– Не. Не ща – казах аз.
Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и закрета към вратата. Исках
да я изпратя, или поне пак да й дам вода, преди да си отиде. Ала усещах, че не й трябвам,
никой не й беше необходим.
Есента продължаваше да засипва града с мъгливите си дни. Скоро трябваше да
закрия магазина. Беше мразовито, хората бързаха край витрината. Нямах купувачи в тоя
студ.
Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре. Затича
към мене. Исках да се скрия в съседния коридор, ала тя ме настигна. Прегърна ме.
Заплака. Задържах я да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми
ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката,
сълзите й навлажниха кожата на ръката ми […].
– Той ходи – изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка.
Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голям сак. Усетих, че се е стегнала,
че малките й пръсти са твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго стоя на ъгъла –
дребна и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така
сладка ми се стори старата, глупава миризма на формалин.
Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек. Висок,
приведен, подплашен.
– Имате ли кръв от къртица? – запита, очите му, залепнали към лицето ми, не
мигаха.
– Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.
– Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! – хвана лявата ми ръка,
повдигна насила китката, изви я.
– Три капки! Иначе ще я загубя!
Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше шишенцето, капките
се търкаляха като мравки към дъното. После той остави на масата пари.
На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора.
Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.
– Кръв от къртица! Кръв от къртица! – викаха, кряскаха, блъскаха се.
Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.

Здравка Ефтимова. Шишенцето


(адаптиран текст)



Другите пееха и пляскаха с ръце като малки, аз гледах през прозореца на детската
градина и си мислех: как ще го намеря в този огромен град, къде да го търся? Поне да
беше лято, а то ето – задуха, скоро ще дойде зимата…
68

– Викторе, защо не пееш?


Стреснах се:
– А?
Госпожицата направи знак на идиотчетата да млъкнат, сложи ръка на челото ми:
– Да не си още болен?
– Не съм.
– А какво ти е?
– Колко разбойници има в София, госпожице?
– Какво-о?
Тя се засмя. После колкото се може по-скучно започна да тъпче в главите на
тъпаците:
– Деца, Виктор зададе съвсем правилен въпрос. Нашата родна столица вече
наброява повече от един милион жители! Така тя се нарежда достойно сред най-големите
градове на Европа. Разбрахте ли, деца? А сега повторете: нашата родна столица София
наброява повече от един милион жители!
Повториха. Аз не повторих.
– Не разбра ли, Викторе?
– Аз питах колко разбойници има в София, госпожице.
Тя запецна. Мълча век и половина. Накрая каза:
– Много. Много разбойници, мойто дете. Напоследък съвсем много… Деца, пазете
се! Не излизайте сами на улицата! Хайде сега, всички на двора, но никой да не излиза вън
от оградата!
Другите тичаха по двора и викаха, аз се усамотих на пейката до оградата и си
мислех – колко бърже минава детството! Като си спомня колко малък бях преди една
седмица, как тичах и виках като ей тия глупаци – и ми стана тъжно…
– Викторе, ела да играем!
Беше Катя. Прекъсна ми разсъжденията.
– Не искам – казах.
– Защо?
– Не мога да ви понасям.
– Кого?
– Жените.
– И мене ли?
– И тебе. Махай се!
Тя се разрева, понеже щяхме да се женим и, портата й с порта, цъфна направо при
госпожицата:
– Госпожице, пък Виктор ме изгони и ми каза…
Ставам безсърдечен. Не мога да обичам вече никого. Дори не ми се целува вече.
Освен Катя аз съм целувал и Магдалена. Заради името я целунах, много ми харесваше.
Сега и тя ми е безинтересна.
– А бе, Вики, какво си обесил нос, да не е умрял баща ти?
– Да – казах аз и се стреснах.
Сашо ме погледна със завист:
– Сериозно?
И той се втурна през двора, крещейки:
– Г-це, на Вики баща му умрял!
Чак сега осъзнах какво съм казал, но не можех вече да си върна думите. А може би е
вярно? Нали мама ми каза, че е умрял? Ако ме е излъгала – аз какво съм виновен? Ами
ако не ме е излъгала – какво ще правя без баща? Всички се струпаха да ме гледат, сякаш
аз съм умрял. Заплаках.
Госпожицата ме изпрати до улицата, галеше ме по главата и ми говореше някакви
лиготии…

Върнах се отчаян и, за още по-голямо съжаление, навреме. Още като влизах в
къщата, видях отгоре по улицата моите скъпи другарчета от детската градина, чудно – не
69

тичаха, не врещяха, а вървяха под строй, в редица по двама, обаче не се замислих –


защо?.. Изкачих стълбището и натиснах звънеца. Отвори ми мама. Беше много весела:
– Здравей! Как мина? Весело ли беше?
– Много – казах.
– Добре ли си? – и ме пипна по челото.
– Добре съм.
– Това е най-важното. Има ли здраве, всичко друго е… Влизай де!
Прекрачих прага и надникнах през вратата на хола. Тя ме разбра:
– В банята е, бръсне се.
Тогава влязох. Със същия весел тон тя каза ужким сякаш между другото:
– Тези дни ще трябва да си поговорим двамата с тебе, Вики, сериозно, като
възрастни. А?
– Щом трябва…
В този момент на вратата се звънна.
– Иди виж кой е.
Отидох. Отворих. Пред вратата стоеше госпожицата с цветя и цялата в черно, зад
нея по стълбището бяха строени децата, всички носеха цветя. Госпожицата пошепна
скръбно:
– Тук ли е… – сигурно искаше да каже: покойникът?
– Тук е – казах. – Заповядайте.
Пуснах я да влезе, тя направи знак на децата, те тръгнаха след нея. Останах отзад,
наблюдавах какво ще стане.
Мама беше доста изненадана, това донякъде скри веселото й настроение.
– Ах! – възкликна тя. – Заповядайте.
– Моите съболезнования, г-жо Илчева… – каза тихо и развълнувано госпожицата и
прегърна мама, целуна я тъжно. – Главното е да не приемате нещата прекалено
трагически, да не се отчайвате, след като имате такъв син, на всекиго се случва…
Мама ме потърси тревожно с очи:
– Но… какво чак толкова се е случило?
– Ах, случилото се е… – каза госпожицата съкрушено и продължи по-бодро: – Но
правилно, какво чак толкова, няма нищо незаменимо в този свят, особено в нашето
общество, където човекът не е сам, обществото… демократичното общество…
Отдавна съм забелязал, че възрастните не се слушат, всеки си кара своето… Мама,
изпълнена с лоши подозрения към мене, извика:
– Викторе!
Госпожицата взе това за вик на скръбта:
– За Виктор не се безпокойте – каза тя, – колективът ще му помогне, ето, виждате…
– и посочи струпалите се в хола деца. – Бащата си е баща, ще му отдадем дължимото,
но… – тя стисна юмрук в знак, че дружно ще се справим, после даде знак на децата да
приготвят цветята и попита: – Може ли?… Къде е?
Огледа се. Явно търсеше ковчега. Мама нищо не разбираше.
– Кой? – попита тя объркано.
– Той… – понижи глас госпожицата. – Или вече сте го…
И посочи към външната врата.
– А, не, как… – засмя се мама глупаво. – В банята е…
И тя посочи към банята. Госпожицата направи знак на децата да не шумят и да
тръгнат след нея, пооправи букета си и за голямо удивление на майка ми тръгна на пръсти
към банята, открехна вратата, без да почука, разбира се, и когато рече да влезе – на
вратата се показа насапунисаната глава на покойника, ухили се насреща й.
Госпожицата не припадна, а направо падна, без да каже нищо.

Стефан Цанев. Духът на баща ми


70

Наблюдавах я от прозореца на кухнята. Пети час седеше върху голям куфар на


тротоара. Термометърът на балкона показваше 39 градуса. На сянка. Не знам как не й
прилоша. Стоеше на слънце, отпуснала глава на ръцете си, гледаше надолу. Сякаш
позираше на скулптор. Приличаше на рускиня. И се оказа рускиня. Имаше някаква
ретрохубост – откъдето и да я погледнеш, все си я представяш в полупрофил, със зареян
нагоре поглед. Приличаше ми малко на героиня от руската литературна класика. Но
героиня, изиграна от Шарън Стоун.
Налях чаша студен чай и отидох при нея.
– Здравейте – казах. – Страшна жега.
Тя бавно извъртя глава и ме изгледа.
– Живея в блока отзад. Гледам ви от доста време, явно чакате някого. Можете да
припаднете тук. Не искате ли чаша чай?
Тя взе чашата и ми благодари.
– Никого не чакам – каза тихо. – Няма къде да отида.
Стана ми неловко.
– Защо не дойдете у дома, там ще решите – предложих.
Тя се съгласи. Оксана се казваше. Настаних я в детската, казах й, че може да вземе
душ, ако иска, да си полегне, а после да мисли къде да ходи.
Каза, че нямала никакви пари. Дошла в България с някакъв руснак, той крадял коли
и ги карал тук. Предложил й голяма сума, ако дойде с него, за да изглежда пътуването
невинна семейна почивка на море. Още щом пристигнали, дал колата на някакъв тип да я
продаде. Онзи офейкал, руснакът тръгнал да го търси и повече не се върнал. Оксана
изхарчила малкото пари, които имала, и сега не знаела какво да прави.
Казах й, че може да остане, докато измисли нещо. Място у нас има предостатъчно,
дъщеря ми това лято не се върна от Щатите. В детската има хладилник, оставих й храна,
за да не стои гладна от неудобство.
Минаха няколко дни, тя почти не излизаше от стаята. Взех да се притеснявам. Не
знаех как да постъпя – нито да я изгоня, нито да я задържа. И какво мислеше да прави?
Веднъж ми поиска сънотворно. Дадох й една таблетка, останалите скрих, достраша ме да
не е решила да се самоубива. Знае ли човек какво ще измисли в нейната безизходица?
Ами ако ме окраде? Или навърти огромна сметка от телефонни разговори с Русия? Или я
открият нейните бандюги и решат да си разчистват сметките у дома? Луда ли бях да я
каня?
[…] Започнах да излизам навън само в краен случай. И не знам какво ме спираше да
я изпъдя.
След една безсънна нощ отидох при нея. Нямах представа какво точно ще й кажа,
но трябваше да поговорим.
Беше се свила в леглото и четеше. Като ме видя, остави книгата и се усмихна. И аз
направих опит да се усмихна.
– Взех да чета една ваша книга – каза Оксана.
Погледнах да видя коя е. “Цветя на злото”. Изненадах се, но си замълчах – може пък
да се преструва, че чете, за да приспи подозренията ми.
– Имате доста книги на руски. И изобщо – такава огромна библиотека... – чудеше се
какво да каже Оксана.
– Навремето най-хубавите книги можеха да се купят само от руската книжарница,
бях абонирана. Харесвате поезия?
– Харесвам Бодлер – отвърна.
Отворих на мястото, до което беше стигнала.
– Албатросът – прочетох заглавието на стихотворението, колкото да се намирам на
приказка. Не знаех как да продължа разговора.
– Аха... И знаете ли, чудя се дали птиците на Хичкок не са албатроси – каза тя вяло,
с тъга и ирония.
– Моля? – не повярвах на ушите си. […]
– Е, за филма на Хичкок говоря. “Птиците”, сигурно сте го гледали, много е известен.
– Какво образовение имате? – попитах.
71

– Нищо особено, инженер-физик съм, но не съм работила по специалността си.


Когато завърших, вече нямаше работа за такива като мен. А преди, нали знаете – научни
институти, престиж, прогрес... Глупости. Въобще не исках да уча физика, не съм си и
представяла, че това ще завърша, но така се получи. Сама знаете как беше там, у нас.
– Зная, зная. Аз дойдох само да видя дали сте добре – смънках и побързах да си
тръгна. Не ми се видя най-удобния момент да я питам какво е решила да прави.
Като видя, че не успява да ме предразположи към разговор, Оксана загледа унесено
през прозореца.
– А птиците на Хичкок са врани – казах, преди да изляза. – И знаете ли – веднъж
попитали Хичкок как е успял да ги режисира. А той казал: много просто – платих им добре.
По устните на Оксана плъзна отровена усмивка. И загледа с досада през прозореца.
Излязох от стаята с твърдото намерение да чакам тя сама да ми каже какво смята
да прави.
И тя действително дойде след два дни. Остави на масата двайсет лева. Знаела, че
са малко, но да съм ги приемела в знак на благодарност.
Предния ден излязла да си търси някаква временна работа, за да събере пари за
самолетен билет до Русия. Отишла в някакво хотелско барче и попитала дали не търсят
миячка. Барманът се оплакал, че няма оборот. Хотелът бил пълен с араби и не ходели в
бара. Само един от тях му бил клиент, но пиел кока-кола. Парите не са проблем за него,
казал барманът, само по една бутилка на вечер да поръчва, ми стига. Ако го накараш да
поръча цяла бутилка, получаваш двайсет лева, й казал.
Оксана нямала и идея как да накара арабин да поръча бутилка уиски, но отишла и
му се представила. Бил дебел, с мазна коса и очилца със златни рамки. Учтиво я попитал
какво ще пие. Уиски, казала. Поръчал сто грама. Тя го изпила. Не може ли да поръчате
цяла бутилка, попитала с придобит от алкохола кураж. Арабинът се подсмихнал и
пъргавите му оченца светнали. Попитал я откъде е, с какво се занимава. Казала, че е
завършила ядрена физика. Той се изненадал. Питал я дали й се отдават точните науки.
Донякъде, отговорила. Арабинът помолил бармана да донесе кутийка кибрит. Взел
няколко клечки и ги наредил на масата, тъй че се получила следната картинка.

ХХII = III
VII

Това е математическа задача, казал арабинът. Над дробната черта е римско 22,
отдолу 7, а след знака “равно” е римско 3. Можеш ли с преместване на една единствена
клечка да направиш равенството вярно, попитал той Оксана. Тя само с един поглед
решила наум задачата. Но се престорила на глупачка. Много е трудно, казала. Той
изхихикал. Ако случайно я реша, ще поръчаш ли бутилка уиски, попитала. Той кимнал.
Половин час давала вид, че си блъска ума, накрая с рязък жест преместила една от
клечките на римско три над останалите две, тъй че вдясно да се получи гръцката буква пи.
Три цяло и четиринайсет! – това е отговорът, заявила Оксана. И какво знаеш ти за това
число, попитал мъжът. Ами доколкото си спомням е... ирационално... трансцендентно...
число... – отвърнала тя. Арабинът я поздравил сдържано и поръчал бутилката. Барманът й
дал двайсет лева.
Тези пари беше оставила на масата пред мен и настояваше да ги взема в знак на
благодарност. Каза, че ще се обиди, ако откажа. После взе куфара и си тръгна.
– Къде смяташ да отидеш? – осмелих се да я попитам.
– Там – каза тихо, без да ме погледне.
– В бара ли?
Тя не отговори.

Мирела Сотирова. Оксана


72

Междувременно хазяйката, една добра женица, бе прегазена от трамвая и това


дълбоко разклати моята вяра в максимите на баба ми, която поддържаше, че господ
помага на добрите хора и наказва само лошите. Синът на собственика, женен за кротка
немкиня, ненадейно заряза жена си с пеленаче на ръце. По тоя повод в махалата се
разгоряха оживени спорове и едни казваха :”не го е срам”, а други възразяваха: “Я иди ти
живей с немкиня, че да те питам.” Дъщерята на хазяина се държеше по-прилично,
свиреше на пиано, учеше френски и изобщо готвеха я за висшия свят, но на следната
година най-неочаквано избяга и се ожени за някакъв си бръснар.
Изобщо бъркотиите по любовна линия бяха най-чести и в това окончателно ме
убеди случаят с младия зъботехник, дето работеше над нас. Той изкарваше сума пари и
често ме водеше на кино, но филмите не успяваха да го разтушат, понеже бе жертва на
нещастна любов. Не че любовта му липсваше – ползваше се с добър успех сред слугините
в квартала, – но човек винаги презира туй, дето го има, и мечтае за онуй, дето го няма,
така че нашият зъботехник бе лапнал здравата по една знатна дама от съседната улица,
една вдовица с кожено палто и високи токове, изобщо същество от съвсем друг свят.
Положението му бе направо безнадеждно, обаче на тоя зъботехник, изглежда, адски му
вървеше, защото една заран, като отивах на училище, го срещнах на същата тая съседна
улица и ми се похвали, че току-що е излязъл от спалнята на знатната дама и че изобщо
мечтата му се е сбъднала. А няколко дни подир туй най-ненадейно почна да псува жената
на своите блянове и да я нарича не знам си как и като го питах какво е станало,
отговаряше: “Какво ще ти разправям, ти си малък и не ги разбираш тия работи, но да
боготвориш едно същество, а то да ти лепне такава болест…”
И понеже стана дума за болест, сетих се и за лекаря в махалата. Над бюрото му бе
закачена гипсовата маска на Ницще, доста банална по онова време, но и доста ефектна с
рунтавите вежди и мрачно увисналите мустаци. Докторът бе заклет ницшеанец и
наричаше човечеството “тор”, “стадо” и други от тоя род, а в същото време бе извънредно
състрадателен и грижовен към пациентите си, така че аз въпреки детинския наивитет бях
твърдо убеден, че това е един непоправим лицемер, и единственото, което не можех да
реша, беше дали е лицемер спрямо болните, или спрямо Ницше.
Имаше и други неща, които ме озадачаваха. Това, че нашата прислужница Емилия
бе чехкиня, а не знаеше дума чешки; че баба ми, копривщенка без образование, четеше
дебели немски книги; че Йоско, едно нисичко и хилаво момче, намуши с нож бабаита на
махалата, а бабаитът, макар да бе само леко мушнат в ръката, тичаше по улицата и
плачеше, ужасен от вида на собствената си кръв; че баща ми, тоя високонравствен човек,
приемаше у дома си един касоразбивач само защото оня му бил приятел от фронта.
Стария, от когото най-малко бях свикнал да очаквам изненади, ме изненада и с
нещо друго: ожени се повторно. По-късно ми стана ясно, че той се бе решил на тая стъпка
от страх, че ще ни изтърве напълно, мене и брат ми. Бе погълнат от работата си и нямаше
възможност да върви непрестанно подире ни и ние растяхме доста буйни, доста
независими или, по-точно, зависими от неведоми влияния.
Баща ми очакваше, че втората съпруга ще се заеме с децата, и в това отношение
очакването му се оправда. Тя бе добра жена и се привърза към нас и правеше каквото
беше по силите й, но сполуката на брака свърши дотук и достатъчно беше човек да ги
види двамата, нея и Стария, за да разбере, че тия два камъка едва ли ще могат да мелят
брашно. Тя се казваше Елена и близките на баща ми я наричаха Елена Фурман, като
втората жена на Рубенс, защото тя бе доста пълна и изобщо Рубенсов тип, а Стария бе
слаб и изпит като отшелник и ако трябва да говорим за тип, той приличаше по-скоро на
образите на Греко, удължени и безплътни и с очи, втренчени в отвъдното. Естествено,
работата не се свеждаше до външностите и ако споменавам за тях, то е, защото
външностите говорят и за нещо друго, а на всичко отгоре баща ми бе от хората, дето
могат да имат само една жена в живота си, само една истинска. Така че един ден втората
съпруга изчезна от нашия дом също тъй ненадейно, както се бе появила, и това за мене бе
още една изненада, прибавила се към всички останали.

Богомил Райнов. Този странен занаят


73



“Един месец – представя си Иван. – Ще напусна града и никога няма да се върна в


него! Рано заранта ще сляза на Софийската гара, ще взема единицата и ще отида у дома,
където няма да намеря никого. (Колко пъти съм си представял това първо отваряне на
вратата, нея, нашата първа истинска прегръдка!…) Сигурно завесите са спуснати, сигурно
е прашно и навярно променено… взела е всичките си неща… какво ли стои на мястото на
пианото й? В тоя дом винаги е имало много звуци, а сега ще бъде тихо… и на масата
нейният ключ… Защо ме е страх? Толкова ли съм остарял, че се боя от промените! Нима
съм виновен с нещо? Ще поседя малко, за да отдъхна (и сигурно ще си припомням много
неща), ще стопля вода в банята и ще се измия… навярно и телефонът ще иззвъни и аз ще
си помисля не е ли тя! Но ще бъде някой глупак, който ще пита за Пренос-превоз… После?
Всичко продължава. Ще има дело, ще ни сложат по един печат в паспортите… все едно,
че никога не съм я срещал, все едно, че никога не съм я различавал от другите лица…
като че тя е мъртва! (Като че желая тя да бъде мъртва!)… Трябва да започна отново!
Би трябвало да си внуша, че съм се родил втори път, би трябвало да преустроя
целия си живот, би трябвало да търся някаква истина, някакъв смисъл… както някога,
преди да я срещна.”

“Всичко това е вярно, но аз все пак я обичам и никой не може да ме спре да я
обичам! Любовта не е премия за положителни хора, нито се дава за заслуги. Може би
всичко е самовнушение, лудост или друга болест, но аз не мога да я намразя, макар че
има предостатъчно причини. Ако тя сега поиска да се върне, сигурно ще бъда най-
щастливият човек на света. Какво от това, че е била с другиго, какво от това, че хората ще
си помислят обидни за мене неща!”
През деня си бе спомнил:
Последната сутрин у дома. Прибираше нещата си в куфара. А тя седеше на дивана
и спокойно наблюдаваше. Не се помръдна да му помогне. Всичко й изглеждаше
безразлично.
– Довиждане! – каза той, обзет от неудържимо вълнение. Чувстваше, че се разделя
с нея завинаги. Знаеше, че когато се завърне, няма да я намери.
– Довиждане! – отвърна тя.
Той искаше за последен път да поговорят.

Георги Марков. Мъже



Момчетата се бавеха. Погледна часовника си, дръпна се от перваза и бавно тръгна


към кухнята, за да си направи кафе. До масата седеше дъщеря му, надвесена над чаша с
какао и мляко, тя светна цялата, като го видя. Скочи, едва не катурна чашата и се метна в
прегръдките му. Вики, изправена до печката, измърмори нещо. Вкисваше я всяка
прекалена проява на обич от Аксиния към него.
Не можеше да й се сърди, това последно раждане бе отнело не само блестящото й
здраве, бе я превърнало във вечно болнава, застаряваща бързо жена. От онова хубаво
момиче, което бе някога, дори след израстването на момчетата, не бе останало и спомен.
Като че ли Аксиния бе отнела цялата й красота и блясък, преди още самата тя да
разцъфне в девойка…
Но не бе ли искала точно това? На всяка цена, дори да трябваше да умре? И не
беше ли му го казала, когато лекарите питаха тя или детето? Той бе отвърнал тя, Вики бе
отвърнала… детето.
Не можеше да се сърди на никого…
– Вальо се обади – започна да бъбри дъщеря му, – ще закъснее около час, имал
важна работа…
– Той винаги има важна работа, от неговата по-важна няма – намуси се Асен.
74

– Светльо и Румен са в стаята си – продължи да бъбри тя, все едно не бе чула гнева
му, – играят на компютъра и щом дойде Вальо, ще ги предупредя.

Колкото повече слушаше, толкова повече го заболяваше главата. Правилата бяха
нови, отношенията също. Щеше ли да се справи? Тръпки хукнаха по гърба му, чувстваше,
че се изпотява със студена лепкава пот. Навярно бе и пребледнял, защото Стоян Марчев
внезапно замълча и го загледа. После се засмя:
– Не се плаши, де! Ще се оправиш. Знаеш ли докъде я бях докарал? Щях да продам
апартамента си за едната бройка, едва не ме гътна инфаркт. […] Ти поне съвети получи,
на мен да имаше някой, който да ми ги даде навреме! Ама човек се учи от грешките си.
Няма начин да не сбъркаш, но ще продължиш…
– Не трябва да бъркам…
– Ей затова ти ги наговорих тия! Риск е и ще си бъде риск, каквото и да правиш.

Колкото и да избягваше срещите с Аспарух, след като подписаха споразумението и
всичко бе платено, пътищата им се пресичаха непрекъснато и един ден застанаха лице в
лице.
– Ти като че ли ми се сърдиш! – спря го Аспарух, препречил отстъплението му назад.
– Има си хас – отвърна Асен.
– Не зная за кой път те уверявам, че ако знаех…
– Знаел си и моля те, нека прекратим веднъж завинаги…
– Няма да прекратим, щем не щем. Виждаш, въртим се в едни и същи орбити,
печатници, борси, търговци и…
– Може би искаш и да ти благодаря? – злъчно го прекъсна Асен.
– Бих могъл да ти помогна…
– Ти веднъж вече ми помогна. Достатъчно!
– Няма да можеш сам, разбери ме…
– Какво искаш от мен? – не издържа избухването си Асен, ръцете му се бяха свили в
юмруци, като че ли готов да го удари. Не го удари, но не премълча: – […] Нима очакваш
жертвата да заобича палача си? Аз не съм мазохист. Най-нормален съм и реагирам най-
нормално.
– Не искам да се разминаваме като врагове.
– А какви сме? – усмихна се на наглостта му да продължава и да не отстъпва.
– Просто… конкуренти. Приемеш ли го веднъж, ще ти е по-лесно да общуваме.
– Не търся общуване, остави ме на мира!

Весела Люцканова. Издатели. Пред портите на храма


75

Литература

Вежинов, П. Нощем с белите коне. С., Български писател, 1976.


Вежинов, П. Малки семейни хроники. С., Български писател, 1979.
Вежинов, П. Синият залез. С., Хемус, 1995.
Гуляшки, А. Трите живота на Йосиф Димов. С., Български писател, 1977.
Гуляшки, А. Краят на Лалелия. С., Български писател, 1987.
Дилов, Л. Да нахраниш орела. Пловдив, Христо Г. Данов, 1977.
Ефтимова, З. Шишенцето. Капитал 9–15 февр. 2002.
Люцканова, В. Живот на ръба. С., Весела Люцканова, 1997.
Люцканова, В. Издатели. Пред портите на храма.С., Весела Люцканова, 1999.
Манов, Е. Синът на директора. С., Профиздат, 1977.
Марков, Г. Мъже. С., Христо Ботев, 1990.
Митов, Б. Искам да си винаги при мен. Пловдив, Христо Г. Данов, 1983.
Наковски, А. Без сенки. С., Български писател, 1970.
Пасков, В. Германия – мръсна приказка. С., Христо Ботев, 1993.
Пеев, Д. Алиби. Варна, Георги Бакалов, 1979.
Радева, Т. Люляци през есента. Капитал, 26 ян. –1 февр. 2002.
Райнов, Б. Този странен занаят. С., Български писател, 1976.
Райнов, Б. Пътуване в делника. С., Народна младеж, 1982.
Русев, Б. Лунна соната МХ1849. Капитал 2–8 фев. 2002.
Сотирова, М. Оксана. Капитал, 9–15 март 2002.
Ташева, Р. Домашен апокалипсис. С., Колибри, 2000.
Цанев, Ст. Духът на баща ми. С., Библиотека 48, 1999.
Цанева, К. Женски капризи. С., Христо Ботев, 1999.
76

Помагалото е предназначено за студентите от първи и втори курс на специалността


Испанска филология и е съобразено с учебната програма, която предвижда обучението по
превод от български на испански език в тези курсове да е свързано с материала, изучаван
в часовете по практическа граматика. Може да бъде използвано и от всички, изучаващи
испански език на ниво “напреднали”.
Помагалото се състои от три части, като в първите две са включени специално
създадени за целите на обучението текстове, а в третата - откъси от произведения на
съвременни български автори.

Вам также может понравиться