„Минало“, 2016, бр. 4, с. 39-49.

ISSN: 1310-3415

Биографични бележки за Хрисант Рашов – един от първите български

фотографи
Николай Вапирев

Тази статия разглежда в подробности данни за живота на един от първите

български фотографи в страната ни – монахът Хрисант Рашов (Рашович) от гр.
Казанлък. Досега за неговата работа в областта на фотографията са писали трима
автори: Петър Хлебаров1, Иван Топузов2 и Петър Боев3. Новото в тази статия е, че тук
са добавени още множество източници за отец Хрисант (повечето от които са от
българския предосвобожденски периодичен печат), както и че е обединено на едно
място казаното и написаното за него.
Точните години на живота на Хрисант Рашов не са известни. От едно писмо в
„Цариградски вестник“, за което ще стане дума по-долу, може да се изчисли, че той е
роден около 1820 г. Според някои предположения той е починал през 70-те години на
XIX век.
Според Петър Хлебаров Хрисант Рашов е посетил Русия и е получил духовно
образование. Там той е завършил семинария. Хлебаров предполага, че в Русия Хрисант
е изучил и фотографията.4 След завръщането си в България, Хрисант продължава да се
занимава с фотография. По-късно открива ателие в Казанлък, но посещава и съседните
градове и села и прави снимки.5
От едно съобщение във вестник „Казанлъшка искра“ научаваме, че йеромонах
Хрисанд Рашев е служил или е бил спомоществовател на църквата „Св. Йоан
Предтеча“ в гр. Казанлък, неизвестно през кои години.6
През есента на 1861 година Хрисант е посетил гр. Стара Загора и е живял
известно време там. Следните две дописки в „Цариградски вестник“ ни дават
интересни подробности за неговите технически знания и умения. Оказва се, че освен да
прави портрети с фотографски апарат, той е можел да поправя часовници, да работи с
бои и да боядисва различни видове платове и кожи, както и да подвързва книги.
Показаното тук първо писмо е от 27 октомври 1861 г. То разказва за борбите между
някои старозагорски граждани и махали и ни дава информация и за Хрисант. Ето какво
казва то:
„Той [Захари Княжески] не губи какво да е благовремие, когато се случи да
причинява смущения и раздори между първите ни съграждани, както напоследък
доведе тука един Калугер Казанлъчанин на име Хрисант, и като се споразумял с едного
от Чорбаджиите, (на когото за уважението ми към възрастта му името премълчавам),
изпъдил двете момчета селянчета, които са учат в училището „Св. Никола“7, и живеят в

1
Хлебаров, Петър. Възникване и развитие на фотографията в Казанлък. – в: Българско фото,
1969, бр. 7 (26), с. 25-26.; Хлебаров, П. Оригинална снимка на 100 години. – в: Вечерни новини,
1970, 24 август, бр. 5880, с 3.
2
Топузов, Иван П. Нови данни за фотографията в Казанлък. – в: Българско фото, 1971, бр. 9
(49), с. 16.
3
Боев, Петър. Фотографското изкуство в България /1856-1944/. София, ДИ „Септември“, 1983,
с. 25.
4
Хлебаров, П. Цит. съч., с. 26.
5
Боев, П. Цит. съч., с 25.
6
Ч.Ч. Църквата „Св. Иван Предтеча“. – в: Казанлъшка искра, 30 юни 1936 г., бр. 285, с. 2.
7
При църквата „Св. Никола“ в гр. Стара Загора.
една от одаите на училището, и натъкмил речения калугер да стои в тяхната одая, от
която му постъпка много възнегодуваха съжителите на тази Енория, и Школската
комисия, която спомага и желае да прибере от селата деца, които като се изучат, да
бъдат учители в селата си. И страшно е от това да се не породи някой раздор между
тези Енориати, защото неколцина от тях рекли на калугерина да излезе от общото
притежание, а Чорбаджията му рекъл да стои тамо. От това се разумява и характера на
този Калугер, който възприема да стане предмет на раздор и постоянства да стои тамо.
За поведението на речения калугер ще ви пиша после, засега само явявам, че той от
многото си скитание нагоре-надолу изучил е и много мурафети: знай да прави сахати8,
да подвезова книги9, да вади образи (портрети) на дагеротип10 и да вапцова11 всякакъв
вид боя, хем хас, с една реч има всичките преимущества, които украшават един
шарлатанин, какъвто е и негова защитник [З. Княжески]; още казват, че бил имал
сношение12 и с новообращенните13, което се потвърдява от долуказаните.
Завчера в събота имахме чест да приемем в града си и прочутия Уният-башия г-
на Д. Цанкова. Той слезе на фабриката при г-на А. Бунала14, и в неделя утрената посети
Читалището ни, гдето бяха събрани до 15 души от членовете му. Читалището ни
направи му прилична церемония чрез едно дете четири годишно!... Този г-н
впоследствие на един пространен разговор с неколцина от съгражданите ни разумя, че
тука няма за него лов, и тъй направи тука първия ден на Рождеството, и вчера замина за
Едрене. Гореказаният калугер често го посещаваше на фабриката, и заедно с него
ходиха на няколко къщи на визита! Забележи ся обаче, че този гостянин освен в
казания продължен разговор за Унията с наши някои съграждани, другаде нигде не
отвори такъв разговор.“15
Следващото писмо е написано от Захари Княжески и представлява обяснения и
опровержения на обвиненията към неговите действия в Стара Загора. То е написано на
17 януари 1862 г. и е публикувано в Цариградски вестник три седмици след показаното
по-горе писмо. Ето част от неговия текст, касаещ и отец Хрисант:
„Да кажа сега няколко слова за упоменатия калугерин (който може да има
повече от 40 години) Отца Хрисанда. Него аз го недоведох, нито за дохождането му
знаех, но той дойде в града ни с предложението на Г. Анри Бунала и на други
граждани, и с време му показали за живеене в една коя да е от църковните одаи, да
поживей 4 или 5 месяца, за да им подвежи църковни и граждански книги, и в това
време да изучи един чирак на изкуството си, че да отиде където пожелай.
Аз го видях като доде с калабалъка си в студа, почаках та си приноси вещите в
една от стаите, и го заведох в къщата си да се постопли и поживей доде му се покаже
къде да живей. На 3-я или 4-я ден му се определи не от мене, но от някой за уважавани

8
Часовници. Вероятно става въпрос за поправка на часовникови механизми.
9
Да подвързва книги.
10
Фотографски апарат. По името на Луи Дагер, френски художник, един от създателите на
фотографията.
11
Да боядисва.
12
Разговори, общуване.
13
Драган Цанков, униатите.
14
Анри Бунал – французин, през 1857 г. открива в Стара Загора най-голямата в Тракия фабрика
за коприна. Проводник е на униатското движение в града. (Аяров, И., Кънев, Н., Ганева, Н.
Възрожденска „Акарджа“ и Стара Загора. Стара Загора, 2004, с. 16.; Славов, Господин.
Хронологическо описание на по-важните и забележителни събития в град Стара Загора в
черковно, училищно и общенародно отношение в XIX в. Стара Загора, Изд. „Кота“, 2008, с. 91-
93.)
15
Цариградски вестник, 1862, 6 януари, годишнина XII, брой 2, с. 74.
благонамерени лица да живей в тая голямата одая, в която живеяха двете момчета от
Меричлери, а тях ги не изпъдиха, но само им казаха да си пренесат покривките в
другата по-малка, по-топла и по-светлива одая; те пак си следват по-добре науките
нежели да изгубят за пара нещо от нужните за учението средства.
Освен това в церквата има още няколко празни одаи, дето мишките играят, без
да са принесе някоя вреда или полза на Енориатите, които се сърдили, защото според
Христовата реч позволили на един странен16 человек да презимува в едно кюше, и да си
остави таланта в града и за народа ни. Укоряват го, че знаял сахатчалък, подвезия на
книги, да снима портрети (дагеротип), да вапцува всякакви материи и мешини17,
колкото знаял един шарлатанин и неговия защитник (аз). Правим се, че человек
колкото много изкуства знае, толкова е повече похвален и полезен за человечеството, а
в този случай шарлатанството справедливо остава за тях, защото досега никоя помощ
още не са показали за народа, нито за народното просвещение, освен едни интриги,
смущение, укоризни, хули навръх честните человеци, които и най-простия человек не
прави. А крещят, че всичко те направили и правят.“18
От показаните две дописки узнаваме, че през месец октомври 1861 г. отец
Хрисант вече е бил фотограф. Той е можел да снима фотографски портрети.
Освен че владее в тънкости фотографското изкуство /„светлопис“/, отец Хрисант
е бил и много добър учител по фотография. Той посвещава в нейните тайни няколко
свои съграждани, между които и своя роднина казанлъчанина Христо Рашоолу, когото
приема за свой съдружник.19
През 1867 г. отец Хрисант посещава с „фотографическата си машина“ гр.
Чирпан и прави фотографии на желаещите. Там той запознава със своето изкуство
Георги Данчов-Зографина, който купува от Хрисант „фотографически апарат“, кани го
да му гостува два дни и си записва указанията му.20 По-късно в едно свое писмо от 15
февруари 1874 г. от Диарбекир, където е заточен, Георги Данчов пише до брат си
Никола в Чирпан:
„Аз тука за сега ще работя фотография. С г-н Христо Илич се сдружихме.
Намерих фотографическата машина тук у един благороден човек, който я взел за него
си. Той ни я даде да работим с нея безплатно. За това ще те моля час по-скоро да ми
препишеш на тънка книга и чистичко и ясно правилата на фотографията, които съм
написал сам-си от Хрисанда фотографа Казанлъчки. Като ги напишеш гледай писмата
ти да са ситни, да не захващат много книга, защото до тук поща парасъ е много скъпо.
Пиши на г-н Христо С. Златаров в Хасково да ми изпроводи двете си фотографически
французки книги, които има той, защото вече ще работя фотография.“21
През септември 1867 г. или малко преди това по време на едно от своите
пътувания отец Хрисант е пострадал от едно нападение над себе си и спътниците си от
разбойници край гр. Карнобат:
“Тъй също не е бил от блажените хора и дописникът ни от Казанлък Отец
Хрисант. Защото се случила с него история, и история кървава. Близо до Карнобат, тая
богата с исторически събития и възпоминания страна, почти на същото историческо
място, дето малко по-напред бяха на дваж разблаженчали приятеля ни Г. Найденова,
тамо няколко исторически дейци саташтисват негово преподобие и другарите му, и

16
Външен, не от този град.
17
Ощавена и обработена тънка животинска кожа, обикновено овча.
18
Цариградски вестник, 1862, 27 януари, годишнина XII, брой 5, с. 85.
19
Боев, П. Цит. съч., с. 25.
20
Стъпов, Петър. Георги Данчов Зографина. С., 1979, с. 82-83.; Боев, П. Цит. съч., с. 25.
21
Топузов, Иван П. Малко известни данни за българина-фотограф в Диарбекир. – в: Българско
фото, 1973, бр. 5 (65), с. 13.; Стъпов, П. Цит. съч., с. 267.
като ги турят на историческа почва земат им всичкото блаженство, и дават им
историческо свидетелство за това, като записват подвизите си с ятаганите по живия
пергамент на месата им, а на Негово Преподобие, като на лице по-важно, по-знаменито,
и свидетелство му дават като отварят извор на главата му и така облян с кръв го
разкарват водещи го триумфално за брадата.”22
През периода от около 1869 г. до 1871 г. отец Хрисант е бил игумен на
Мъглижкия манастир. Освен с фотография и работата си като игумен на манастира
Хрисант Рашов се е занимавал и с благотворителност в сферата на образованието. За
тази му дейност черпим сведения от следните дописки към вестници и спомени от
периода 1869-1871 г.:
„Публично говорим още и за Н. Високопреподобие Игумена на Мъглишкия
манастир Г-на Отца Хрисанта, който, като се случи завчера в града ни и присъствува на
едно от девическите ни изпитания, като се задоволил от това изпитание, доброволни
подари на училищната каса 10 бели меджидиета. Негово преподобие е похвален пример
на нашето народно духовенство.“23
„През юния месеца 1869 год. се извършиха изпитанията, както на мъжките, тъй и
на девически училища, най-тържествено, както се каза и за другите години. На тия
изпитания се случи да присъствува и отец Хрисант, тогавашният игумен на
Мъглижския манастир, който се благодарил от дадените отговори на изпитаните
девойки, благоволи да подари на училищната каса двадесет бели меджидиета и помоли
учил. настоятелство да отпусне ученичките от дев. пансион заедно с учителките им, да
прекарат вакантното си време в Мъглижкия манастир на негови разноски за храната им
в това време, което стана и според желанието му. След изпитанията, като отидоха,
както се каза от учителите Георги Бенев и Мирчо Атанасов, да продължават науките си
в Европа, след тях отидоха в Табор и Прага /Чехия/ и други младежи от града ни за
учение с разноски на родителите им, а именно Атанас Т. Илиев, Димитър М. Наумов,
Атанас Макаков, Иван П. Салабашев, Иван Черепов, Койчо Славов, и Генчо Белчев,
всички свършили петокласното главно училище; последния Г. Б. беше изпратен по-
преди от общината с първите момчета в Букурещ да учи медицина, но като се беше
разболял, върна се в града ни и след оздравяването му отиде с една част помощ от отец
Хрисанта игумена на Мъглижкия манастир да продължава науките си; след тези
момчета и други десетина момчета от града ни отидоха в Табор и Прага, за да учат
занаяти. Всичките тези младежи бяха препоръчани от Господин Славов до господина
Христо Данов, а този последният беше ги препоръчал на приятелите си в Немско,
Прага, Табор и други и от тези момчета, като се завърнаха, някои от тях станаха
учители, а някои се заловиха за занаятите, които са учили: сапунджии, бояджии,
дормаджии и пр., а след войната пък всичките станаха чиновници.“24
„Дружеството ни има крайно да благодари и на Негово Високо преподобие Отец
Хрисант Игумена на Мъглишкия манастир, дето благоволи да храни един месец във
времето на ваканцията, както нашите възпитаници, тъй и от вънкашните ученици
девойки на число десет, които бяха отишли в речения манастир.“25

22
Македония, 1867, 30 септември, годишнина I, брой 44, с. 4.
23
Македония, 1869, 26 юли, годишнина III, брой 35, с. 2 (138).
24
Славов, Господин. Цит. съч., с. 159-160. Според редакторите на посоченото издание,
търновският протосингел Хрисант и игуменът на Мъглижкия манастир Хрисант са едно и също
лице (в показалеца на стр. 275). За протосингела Хрисант от Търновската Митрополия имаме
също историческа информация, но считам, че това са две различни лица.
25
Читалище, 1871, 15 март, книжка 12, с. 371. Става въпрос за Женското дружество в гр. Стара
Загора.
 От една дописка научаваме, че читалище „Просвещение“ в гр. Казанлък
благодари на поп Хрисант заради проповедта му за съгласието и любовта:
„Казанлъшкото народно читалище „Просвещение“ изявява своята признателност
и благодарност към Негово Преподобие Г-на Поп Хрисанта задето има добрината да
занимае членовете му в заседанието им от 28 декм. със своята проповед върху
съгласието и любовта, която всички с особено любопитство и внимание слушаха и
направи най-голямото впечатление в духовете им. Казанлък, 29 дек. 1869.“26
През 1869 г. игуменът Хрисант е правил опит да открие духовна семинария в
Мъглижкия манастир. Този факт е бил коментиран в тогавашния периодичен български
печат със следните три дописки:
„С крайно удоволствие се научаваме от пътници, че почтените общини от
Казанлък, Железник, Чирпан и Ени-Загра се съгласили вече с Негово Преподобие
Игумена на Мъглишкий манастир Отца Хрисандра да отворят една Семинария в тоя
манастир. От тези общини по едно две лица вече били пристигнали в Мъглиш и няколко
събрания за тоя предмет станали, а Н. Пр. Отец Хрисант принесъл от своя страна 100 сто
лири турски за тази свята цел.
Ний от сърце благодарим в името на цял Българский народ за похвалната
постъпка на гореречените почитаеми общини. Препоръчваме това на вниманието на св.
Старци в Хилендар, Зограф и Рила и се надяваме скоро да дадем точни сведения на
читателите си.“27
„Според в. „Право” съотечествениците ни от Казанлък, Железник, Чирпан и
Ени-захра се съгласили и споразумели с игумена на Мъглишкий манастир Н. Преп.
отца Хрисанта, за да отворят една семинария в тоя манастир. Сам си игуменът сторил
начало за туй свято дело като принесъл 100 лири. „Отечеството” се надява скоро таквоз
нещо да чуе, че е станало и в някой от манастирите на Търново. Ето предмет на
патриотическа деятелност! На след църковний въпрос, образованието на нашето
духовенство трябва да бъде една от най-главните наши занимания.“28
„Достозабележителни работи [за 1869 г.]. В Мъглишкий манастир (в
казанлъшко), един от най-последните манастири, се отвори Духовно училище по
съизволението на неговий Игумен отца Хрисанта и със съгласието и помощта на
околните общини: Казанлъшка, Железничанска, Чирпанска и Енизагорска. Негово
преподобие поклонил за това свято нещо 100 т. л. Ето достоен старец за своето звание!
Ето пример за подражание от неговите събратя, особено ония, на които се е могло да
направят това нещо много по-напред. Отец Хрисанта е дал 100 т. л., за да поведе и
подпомогне това свято дело, толкоз нужно днес на народа, а по смъртта на тоя старец
народът е длъжен да даде 1000 т. л., за да му подигне навръх Стара Планина позлатен
паметник, който да сочи неговото безсмъртно име до во веки веков на потомството за
това негово добро дело.“29
Опитът на игумена Хрисант да открие семинария в манастира е завършил без
успех. Ето какво пише например Захари Княжески в едно свое писмо от 13 януари 1872
г. до Найден Геров:
„Такива са и мъжките ни манастири. Казанлъчани извадиха отца Рафаила
сопотненеца от Маглишкия Монастир, който беше изплатил до 35 хиляди гроша
Манастирски дълг, и беше придобил овци и ниви за манастира. Туриха наместо него
Казанлъчанина отца Хрисанта, който и себе си не можеше да управлява. Намислял без
да има пари и материал Семинария да направи. Събори един ред стаи и ахърите, изсече
26
Македония, 1870, 10 януари, годишнина IV, бр. 15, с. 4.
27
Право, 1869, 16 август, годишнина IV, бр. 25, с. 100.
28
Отечество, 1869, 29 август, годишнина I, брой 6, с. 24.
29
Летоструй, 1870, с. 203.
толкова плодовити дървета, и направи около 40 хиляди гроша дълг на манастира и
отиде пак в Казанлък да снима портрети фотографически. Ето какви Духовни отци и
матушки просвещават народа.“30
През 1871 г. през с. Мъглиж и манастира минал унгарският изследовател на
българските земи Феликс Каниц. Ето какво е записал той за Мъглижкия манастир,
споменавайки и за Хрисант:
„За да възвърне изразходваните средства и да даде значителни доходи,
възстановеното място за поклонение се нуждаело в началото от ловки монаси или най-
малкото от хитър игумен, който би съумял да прослави името на манастира с
всевъзможни истории и чудеса и да привлече посетители. Жителите на Мъглиш бяха
успели в тази насока за известно време. Игуменът Хрисантимос, високо интелигентен
човек, един вид алхимик, занимаващ се и с фотография, превърна с привлекателния си
нрав новия манастир и големите му постройки за гости не само на съборния ден Св.
Никола, но и през цялата година в място, посещавано от много поклонници, потърсили
спасение на душата си или развлечение. Казанлъчаните обичаха и да летуват в
манастира, което увеличаваше естествено много доходите. Спекулативният
Хрисантимос започнал да проявява дарбата си, подобно на някои източни
административни съветници, вече не толкова за добрите чорбаджии-акционери на
Мъглиш, колкото за собствения си джоб; а той бил – както ми разказаха – много
дълбок. Това довело в 1871 г. до разрив между общината и игумена; друг не беше още
назначен и аз заварих манастира под опекунството на селския кмет, поверил
управлението на изумително невежия духовник Димитър.“31
През есента на 1871 г. отец Хрисант отишъл в с. Шипка, Казанлъшко, да направи
снимки на учителите Петър Богоев и Шиньо Чомаков. Направил ги пред шкафа на
библиотеката в учителската стая на новото училище. В същото време там се събрали и
група читалищни дейци. Отец Хрисант фотографирал и тях. На фотографията, голям
формат, си личат ясно лицата на двадесет и трима шипченски читалищни дейци.32
След 1872 г. не са ми известни данни за живота на Хрисант Рашов. Според някои
местни предположения той се е завърнал окончателно да живее в гр. Казанлък,
размонашен, като цивилно лице и там е и починал. Не са известни негови преки
наследници.
Едно писмо от Чудомир обаче ни казва друго. Върху една пощенска картичка
изпратена до Иван Топузов33 той е преписал от оригиналната фотография следния
текст: “Семейство Ганчо Павлов Пипалов, търговец на розово масло фотограф[иран] в
1871 год. от любител фотограф Христо Рашоолу научил това изкуство от свой роднина,
монах в Светогорския мънастир. Така писува на фотографията. Чудомир.“34 Едно
такова отиване на отец Хрисант в някой от Светогорските манастири всъщност
обяснява липсата на информация за него след 1872 г.

30
Из архивата на Найден Геров. Книга 1, под редакцията на Т. Панчев, БАН, 1911, с. 899, №
1471. В писмото се разказва за Казанлъшкия женски манастир и за живота на калугерките,
споменава се накратко и за Мъглижкия манастир.
31
Каниц, Феликс. Дунавска България и Балканът. Изд. „Борина“, 1995, с. 288-289.
32
Доксанлиев, Пенчо. Шипка. Изд. на ОФ, София, 1971, с. 58.; Чомаков, Б. Читалищното дело в
Шипка. – в: Казанлъшка искра, 31 януари 1937 г., бр. 298, с. 2-3.
33
Иван Петров Топузов (1906-1985), агроном, син на Петър Топузов – създателят на
Исторически музей „Искра“ в гр. Казанлък. Иван Топузов е автор на множество статии, две от
които в списание „Българско фото“ са цитирани по-горе.
34
Недялка Ножарова. Из архивното наследство на Чудомир, съхранено в Централен държавен
исторически архив. – в: Известия на държавните архиви. Т. 62, София, 1991, с. 58.
 Известните на мен фотографии, направени от Хрисант Рашов и достигнали до
нас днес (в копие или оригинал), са три броя. Вероятно има и други запазени, за които
аз нямам информация. Ето трите известни: портрет на Стефан Касъров от 1869/70 г.;
портрет на художника Николай Павлович от 1871 г.; групова снимка на част от
основателите на читалище „Братско дружество“ в с. Шипка, 1871 г. От Христо
Рашоолу, ученик и близък роднина на отец Хрисант, е известна една фотография, тази
на семейството на розотърговеца Ганчо Пипалов от гр. Казанлък. Във фондовете на
музеите в Казанлък и Стара Загора се съхраняват и други фотографии от 60-те години
на XIX век, но не винаги тяхното авторство може да се установи, не е ясно от кой
фотограф те са правени. Някои от фотографиите са близки в композиционно отношение
на казаните по-горе – като стойка и място на фотографираните (един човек седнал или
няколко души на първи и втори ред), като местоположение и заета форма на
свободните ръце (при груповите снимки), като декор и уредба на поставените предмети
(стол, книга, броеница) и др. Възможно е такива да са били общите правила за
фотография тогава или пък това да е специфичен почерк на съответния фотограф и
школа.
Предполагам, че съществуват още исторически източници, освен споменатите
тук, които биха могли да осветлят жизнения път на Хрисант Рашов – монах, игумен и
един от пионерите на българската фотография. Базирайки се на казаното от Петър
Хлебаров в цитираната негова статия в началото, може да се предположи, че Хрисант е
донесъл в българските земи своите знания и умения по фотография, когато се е
завърнал от Русия. Кога точно е станало това, засега не е известно, но е преди 1861 г.
Този факт поставя Хрисант Рашов като един от първите българи донесли и занимаващи
се в родината си България с новото за времето си изкуство на фотографията.
Причините името на фотографа Хрисант Рашов да остане слабо известно и да
имаме малко на брой запазени фотографии от него са няколко. Най напред, след 1872 г.
неговото име се губи. Той или е окончателно заминал за някой от Светогорските
манастири, или е починал наскоро след тази година. Второ, като монах той не се е
женил и се предполага, че няма преки наследници. И трето, трябва да се има предвид
мястото на неговата дейност – основно Казанлък и околията, Стара Загора и др. През
войната 1877/78 г. градовете Стара Загора, Нова Загора и повечето близки български
села са ограбени, изгорени, разрушени. Същата е съдбата и на българските селища и
махали в Казанлъшката долина. Изключение единствено прави гр. Казанлък, където
няколко махали не са били опожарени и са останали добре запазени до
Освобождението.
Портрет на художника Николай Павлович от 1871 г.
Фотограф Хрисант Рашов. Размери: 10,5 x 6 см
Част от основателите на читалище „Братско дружество“ в с. Шипка, 1871 г.
Фотограф Хрисант Рашов
Розотърговецът Ганчо Павлов Пипалов от гр. Казанлък със семейството си, 1871 г.
Фотограф Христо Рашоолу, ученик и роднина на отец Хрисант