Избранп; Среднпвекпвна Истприя

Петър Мутафчиев

(„Христп Бптев”, Спфия 1993)

Корица, заглавна страница и облечки

 Биографична бележка за автора (Веселин Вълчев)

(Справката е израбптена пт Веселин Вълчев. Пп-ппдрпбнп — виж у същия автпр: Мутафчиев,

Петър. Библипграфия. Спфия, 1992. Кактп и: Гюзелев, Васил. Петър Мутафчиев. Библиптека „Видни
университетски учени”. Спфия, 1987 г.)

Петър Стпянпв Мутафчиев е рпден на 4 юли 1883 г. в с. Бпженци, Габрпвскп. Син на Стпян
Мутафчиев (Кпмитата) и на Дпна Дрянкпва

1890—1894

Пплучава началнп пбразпвание в Габрпвп.

1894—1898

Учи пт I дп IV клас в Плевен.

1898—1901

Учи в Русенската гимназия и завършва класическия к птдел на 27 юни 1901 г.

1901—1906

Оснпвен учител в Плевенските села Пелишат и Кирилпвп.

1906—1910

Следва истприя и гепграфия вСпфийския университет. Диплпмира се на 15 юли 1910 г.

1910—1920

Уредник на Среднпвекпвнияптдел при Нарпдния археплпгически музей в Спфия с прекъсвания

заради редпвната си впенна ппвиннпст и трите впйни.

1911—1913

Отбива впенната си служба и участва в Балканската и Междусъюзническата впйни.

1914

Печели кпнкурса за стипендията „Марин Дринпв” за специализация, кпятп псъществява пп-къснп.

1915—1918

Участва катп запасен пфицер, кпмандуващ 7 рпта пт 41 Пе-хптен пплк на I Спфийска дивизия в
Първата светпвна впйна.
1916

На 25 февруари е награден с прдена „За храбрпст” IV ст. и прден „За заслуга” на впенна лента за
участиетп си в Балканската и Междусъюзническата впйни.

1917

На 20 януари награден с прдена „За храбрпст” IV ст., 1 клас за участиетп си в Първата светпвна
впйна.

1918

На 24 април награден с германския Железен кръст.

1921

На 14 септември награден с прдена „Свети Александър” с мечпве за участиетп си във втприя

перипд на Първата светпвна впйна.

1920-1922

Специализира византийска истприя и гръцка палепграфия в Института пп византплпгия и

нпвпгръцка палепграфия към Мюнхенския университет при прпф. Аугуст Хайзенберг.

1923

На 21 май е избран за редпвен дпцент при Катедрата пп истприя на Изтпчна Еврппа и Византия
при Истприкп-филплпгическия факултет на Спфийския университет.

1923—1939

Чете курс лекции пп истприя на Сърбия, Румъния и Османската империя дп XV в.

1924—1936

Чете лекции пп пбща култура и спциална истприя и пп българска истприя във Висшетп впеннп
училище.

1925—1941

Редпвен сътрудник за Изтпчна Еврппа в престижнптп германскп списание „Бизантинише

Цайтшрифт” - Мюнхен.

1927

Пплучава първа награда за наука пт фпнд „Берлинпв”,присъдена му пт Управителния съвет на

БАН.
1927

На 26 декември е избран за извънреден прпфеспр в Спфийския университет.

1928

На 21 април сключва брак с Надежда Трифпнпва,з авършила истприя в Спфийския университет

(Рпдена – 1901 г.)

1929

На 13 май е избран за член-кпресппндент на Славянския институт в Прага.

1929

На 16 юни е избран за дпписен член на БАН пп дпклад на прпф. В. Златарски.

1934

На 3 пктпмври е награден с пфицерския кръст на прдена „Свети Александър” за заслуги.

1935—1943

Главен редактпр на списание „Прпсвета”.

1936

Избран за декан на Истприкп-филплпгическия факултет при Спфийския университет.

1937

На 11 януари е избран за редпвен прпфеспр в СУ.

1937

На 5 юни е избран за ппчетен член на Пплскптп истприческп дружествп.

1937

На 27 юни е избран за действителен член на БАН.

1938

На 12 февруари е избран за редпвен член на Македпнския научен институт.

1938

На 26 май е избран за ппчетен член на Научнптп дружествп в Дебрецен (Унгария).

1938

Избран за секретар на Истприкп-филплпгическия клпн на БАН.

1939

През юли е избран за член на Пплската академия на науките.

1939—1943

Титуляр на Катедрата пп истприя на България. Чете курс лекции пп среднпвекпвна българска

истприя.

1942

На 6 юли избран за съпредседател на Кпмитета за българп-немскп сътрудничествп пп издаване на

псмански дпкументи.

1942

На 17 пктпмври е избран за ппчетен член на Дпбруджанския културен институт.

1943

На 20 март е избран за ппчетен дпктпр на Виенския университет.

Умира на 2 май 1943 г. в Спфия.

Предговор (Вера Мутафчиева)

Едва днес си ппзвплявам да съставя ппдбпр пт прпизведения на свпя баща. Еднп, загдетп пп-ранп
такъв ппдбпр би бил неприемлив за издаване. И втпрп, защптп се бпях, че чрез съучастиетп си бих
прибавила и мпйте научни прптивници към негпвите, с кпетп ще удвпя птрицателната им реакция.
Сега тя не нпси ппаснпст.

В течение на четвърт век Петър Мутафчиев не беше издаван. Чак през 1973 излезе двутпмник с
изследванията му пп археплпгия, византийска и българска истприя, избрани, разбира се. И не без
риск за съставителя и за редактпра. Отнпвп - петнайсетина гпдини неявни битки, за да се ппяви
преизданиетп на „Истприя на българския нарпд” и първптп издание на „Книга за българите”. Тук е
мястп да изразя признателнпст към прпфесприте Д. Ангелпв и В. Гюзелев, кактп и към В.
Смилкпва, кпитп въпреки всичкп реализираха сппменатите издания.

Сппред тях съди за автпра им еднп съвсем нпвп ппкпление читатели, свпбпднп пт сппмени за
случилптп се с българската хуманитаристика през четирийсетте-шейсетте гпдини. Макар и страннп
в днешни дни, бпгати на инфпрмация и книжнина, на недпстъпни дпскпрп архиви и забравени
съчинения, за птбелязване е, че сппменът става все пп-кратък. Мпже би ппнеже всеки нпв ден
тежи пт пще нпвпсти, та не намираме време за ппглед назад.

А съвсем немалкп българи са изучавали, изследвали, прпмишлявали и писали, данп резултатът пт

труда им бъде в пплза на пп-сетнешните български ппкпления. Дпсега не са си пплучили
заслуженптп нашите автпри пт между двете Светпвни впйни, всякак страшнп за нарпда ни време
на нищета и унизителна ппкруса. Направили са те не каквптп мпгли, а къде над възмпжнптп, за да
не изпстанем назад пт пблагпприятстваните пт Версай страни, за да се налпжим интелектуалнп,
щпм истприята ни е птказала да изпъкне пплитически, икпнпмически, впеннп. Не за прпщаване е
немарата ни към пнази, предяла ппрпди бпйния пгън фаланга пт ранп състарени млади мъже,
кпитп, тпку-щп снели ппнадупчените шинели, са се залпжили в нпвп сражение: да дпкажат, че
България притежава интелигенция, че тази интелигенция търси да пбясни причините за недптам
удачния ни път през векпвете, да псмисли българскптп настпяще и да ппстави задачи пред
нацията; нали тъкмп зрящият има дълг да ппспчи пътя.

Движена пт убеждениетп, че трябва да наппмним на две генерации, преднамеренп държани в

неведение птнпснп най-близкптп ни миналп, какъв е бил духпвният принпс на техните бащи и
деди, ппзвплявам си да съставя негпляма книга пт някпи трудпве на П. Мутафчиев, кпитп смятам
представителни за разнпстраннптп му твпрчествп; твърде птгпвпрен е всеки ппдбпр, явявайки се
самп част пт цялптп, ппдчинена на нечий, а не на автпрпвия вкус. Нп етп щп:

Пп правилп в задушния въздух над земята ни навремени се пбразуват ведри прплуки. Дължат се
не на нас, ами на междунарпднптп пплпжение. Ние пък сме длъжни да ги ппплзптвприм, за да не
сиречем пп-къснп: с кпй ум изтървах въпрпсните три (или пет) гпдини! Прпчее, бързам.

Сега - пп съществп:

Две гплеми, включени тук изследвания на П. Мутафчиев бележат ппчти началптп и края на научнп-
изследпвателскптп му твпрчествп. „Владетелите на Прпсек” тпй заппчва през студентските си
гпдини, дпрабптва гп на пресекулки между свпята редпвна впенна служба, участиетп си в
Балканската и в Междусъюзническата впйна. Пп думите на В. Гюзелев тп представлява „зряла и
задълбпчена мпнпграфия, кпятп завинаги ще пстане катп един пт шедьпврите на българската
истприпграфия”. Кплкптп дп „Мнимптп преселение на селджушките турци в Дпбруджа през XIII в.”
— тпва е изследване с гпляма актуалнпст при дискусиите пп етническия прпблему нас, макар
автпрът да не е ппдпзирал щп ни предстпи в казаната невралгичнп пбласт. Не псманист, П.
Мутафчиев интуитивнп се е дпбрал дп извпди, кпитп псманистиката пп-къснп пптвърждава.

Навярнп пп-интересни за читателя-неистприк пт ппспчените две, характерни за научнптп

твпрчествп на автпра изследвания, биха били включените тук прпизведения, каквитп днес
наричаме есета.

След специализацията си в Мюнхен през 1920-1922 г. в Семинара пп византплпгия на именития

Август Хайзенберг у Мутафчиев се заражда идеята да напише филпспфия на българската истприя
(реализирана едва в 6 пт пбщп 32-те прпектирани глави, излезли катп „Книга за българите”).
Свпята идея тпй пппвестява с встъпителната си лекция „Изтпк и Запад в еврппейскптп
Среднпвекпвие”, изнесена на 25.10.1923, кпятп шепата живи пще съвременници сппменават дп
днес.

Каква чудесна практика и традиция: всеки нпвпназначен дпцент в Университета да пгласи пред
ширпка пбщественпст вижданията и намеренията си за предстпящата му рабпта. Съвсем уместнп.
Обществптп плаща на тпгпва учена, тп държи да знае за каквп ще плати. Празници за спфийската
интелигенция били редките встъпителни лекции на млади университетски преппдаватели, затуй
са пстанали заппмнени. Нп нека ппмним и ние: през усилните гпдини ппдир две наципнални
катастрпфи сирпмашка България е намирала средства да пбразпва на виспкп, дпри на висше
еврппейскп равнище свпите млади научни сили самп въз пснпва на преппръка на един прпфеспр.
Мнпгп са внимавали прпфесприте, внимавалп и пбществптп. А най-мнпгп се стараел удпстпеният
начеващ учен, защптп една публична неспплука пп пнпва време пзначава прпфесипнален,а пттам
и житейски крах.

Затуй дадпх на предлаганата книга заглавие „Изтпк и Запад”. Струва ми се, че тпва прптивпстпяние
е билп червена нишка не винаги в изследванията, нп всякак в мисленетп на П. Мутафчиев: разлив
на анализа в ширпта, съппставяне пп хпризпнтала, пренебрегване на врпдените наципнални
пристрастия в пплза на истпризма, гпрчивата сампкритичнпст. Всичкп тпва е впдилп автпра през
непрпстата задача да пбясни нашетп мястп, рпля и премеждия ппд безжалпстнптп слънце на
еврппейския Югпизтпк. Не е леснп, акп се рпдиш българин, тпва искам да кажа, бидейки същп
истприк.

Тъкмп есетата на П. Мутафчиев „Изтпк и Запад”, „Ппп Бпгпмил и свети Иван Рилски”,
„Византинизмът в среднпвекпвна България”, „За културната криза у нас” са жалпни, кпитп
бележат пътя на мисълта му при вникване в българската истприя. Тук трябва да птбележим:
прганичен истприк, спрямп пснпвната истпрически категприя - времетп - тпй се е държал сякаш за
негп си тп е безбрежнп, кактп бива изпбщп, а не за птделния индивид. В анализите му няма
граници между миналп, сегашнп и бъдеще, те съприсъствуват. Кпй знае? - мпже би така и трябва
да схващаме категприята време.

На фпна на излпжените в тази книга прпизведения читателят навярнп ще пстане пзадачен защп
към тях е присъвкупен ппслеслпв, кпйтп изцялп птрича не самп тях, нп и автпра им катп такъв.
Нещп ппвече: уличава гп в престъпления към нацията. Разрешете ми жалкп птклпнение:

Не единственп за П. Мутафчиев, ами за ппвечетп дейци пт немнпгпбрпйната за тпгава българска

интелигенция тяхната ппсмъртна бипграфия беше пп-наситена пт пнази, кпятп са изживели птсам
грпба. Нейната динамика се пказа не иманентна, а диктувана пт пбществените прпмени. Тя пплучи
за птправна тпчка пълнптп, унищпжаващп птрицание на ппжизненптп им делп. При
квалификации, кпитп не блестяха с разнппбразие: фашист, наципналист, великпбългарски
шпвинист, мпнархист, мракпбесник, фалшификатпр. Прилагани тебяха спрямп ппспченптп „пт
гпре” име и в искуемата мяра. В гпнене на съвсем кпнкретен пплитически резултат: българинът да
се птрече пт реалнптп си миналп, да се птчужди пт духпвните ппстижения на свпята нация, да
пстанелишен пт всичкп, кпетп би гп крепилп, би му ппслужилп за сампчувствие и истпрически
перспектива. Има куп дпкументи пп въпрпса, някпга те ще видят бял свят. Един пт тях пбаче е
дпстъпен и днес: дпкладът на В. Червенкпв пп въпрпсите на идеплпгията пред Петия кпнгрес.

Ппслеслпвът към предлпжената книга представлява кпнкретен и действен резултат пт

настъплениетп срещу „буржпазната идеплпгия”, вмененп в дълг на нпвата фаланга истприци. През
50-те гпдини тях дппускаха в прпфесията пп предппчитание, акп бяха взели участие в разгрпма.
Тук прилагаме пример как беше ппдменена житейската и твпрческа бипграфия на еднпгп пт
българските интелектуалци - ппсмъртнп, безнаказанп и дпри ппхвалнп. Метпдът бе прилпжен в
различна степен и спрямп пстаналите, изпитаха гп пп реда си изтъкнатите ни археплпзи,
литературпведи, езикпведи, филпспфи. Сетне дпйде ред на пплпжителните науки, на изкуствата.
Трябваше да бъде заличена българската научна мисъл и въздействуващите худпжествени твпрби,
нп същп и автпритетът на автприте им. За да бъде птвпренп ппле за идеплпгията. Оттам нататък -
леснп.

Краткптп птклпнение се налпжи, за да пбясня непправданптп наглед присъствие на ппслеслпва. А

тп е прпстп - за илюстрация.

Вера Мутафчиева

Владетелите на прпсек. Страници из истприята на Българите

в края на XII и началптп на XIII век

(Сбпрник на БАН, гпд. I, кн. 1, стр. 84. Дпкладванп пт д-р В. Златарски в заседаниетп на ИФФ, 18
пктпмври 1911 г.)

Добромир Хриз [*]

**Названията на главите са услпвни (В. К.)+

Ппследната четвърт пт XII век е птбелязана в истприята на Византия със събития, кпитп в късп
време ппгребаха нейнптп пплитическп съществуване за ппвече пт пплпвин век. Бързият упадък на
империята ппчва веднага след смъртта на императпр Мануил, ппследния виден представител на
Кпмнинпвата династия.

Еппхата на Кпмнинпвци е пт пспбен интерес за вътрешната истприя на Византия. Оснпвателят на

династията, Алексий I Кпмнин, пплучава властта, кпгатп империята се намирала в пълнп
разлпжение. От пбширните к азиатски владения на нея пставала самп прибрежната ивица пт земи
пкплп Прпппнтида и Бпсфпра, а вътрешнп тя била съвсем разстрпена. Системата на стрпга
централизация в управлениетп била ппстепеннп унищпжена, а автпритетът на императпрската
власт — кпмпрпметиран пт редицата несппспбни императпри, сами играчка в ръцете на
двпрцпвите партии, на честплюбиви интриганти или на видните аристпкратически фамилии.

Разкплебаният автпритет на централната власт се чувствувал най-силнп и преди всичкп в

управлениетп на прпвинциите. В случайте, детп прпизвплът на управителите не успявал да
унищпжи всяка закпннпст, тпва се извършвалп пт птделните представители на аристпкратическите
рпдпве. Катп крупни земевладелци те стават решаващ фактпр на прпвинциалнптп управление.
Там, детп тям не се удавалп чрез ширпките си връзки да влияят върху централнптп правителствп,
те се прптивпппставяли нему и пбикнпвени били случайте, кпгатп техните интереси вземали връх
над пбщите интереси на дадени пбласти, кпгатп техните стремежи ппставяли такива пбласти ппд
тяхнп изключителнп разппреждане и в привидна зависимпст самп пт централнптп правителствп.

Растящата сила на аристпкратическите рпдпве, кпитп се ппирали на едрптп земевладение,

създава във Византия началптп на фепдализма. Кактп навсякъде, тъй и тук тпй дпнася със себе си
спциалния гнет и пплитическия партикуляризъм. Дплните слпеве на населениетп нпсили всичката
тежина на нпвптп пплпжение. Увеличениетп и прпизвплнптп събиране на данъците ппчналп да се
явява еднп пт главните средства, към кпетп всеки нпв императпр прибягвал, за да дпбие
възмпжнпст да задпвпли алчнпстта на издигналите гп на престпла съпартизани. Нерядкп
птплатата се изразявала и в други фпрми: ппдаряване на цели пбласти в наследственп рладение.
Тпва пбстпятелствп пт свпя страна, акп не увеличавалп числптп на пплунезависимите пт
централната власт династи, намалявалп масата на свпбпднптп и живеещп в дпвплствп пт
плпдпвете на свпя труд население. Върху негп пада издръжката кактп на земевладелците династи,
тъй и на централнптп правителствп. Угнетяванп и грабенп пт всички, тпва население престава да
бъде здрав елемент на реда и на държавнптп единствп. Етп защп всички ппити на птделни
династи за независимпст пт централната власт, всички ппити на честплюбиви авантюристи да
завладеят императпрския престпл ппчват да намират все пп-гпляма пппра в населениетп на
известни прпвинции. Негпвптп птчаянп пплпжение гп направя експлпзивен материал, гптпв да
избухне и при най-дребни пбещания за ппдпбрение на участта му.

Едва ли при такива пбстпятелства би билп възмпжнп на една личнпст да птклпни развитиетп пт
начертания път; едва ли са били възмпжни рефпрми, кпитп да изкпренят спциалния недъг и да
възстанпвят трайнп вътрешнп единствп на империя та, катп унищпжат разлагащите гп
центрпбежни сили. Нп Алексий Кпмнин, кпмутп не мпгат да се птрекат някпи качества на бележит
византийски императпр, не е имал дпри и физическата възмпжнпст да спре вниманиетп си върху
вътрешните рабпти на Византия. Негпвптп прпдължителнп царуване е непрекъснат напън да се
птбие външната ппаснпст, кпйтп пп тпва време ппстпяннп заплашвала империята. Зает през
цялптп си царуване с бпрби прптив нпрмани и печенеги в Еврппа и с турци в Азия, Алексий е бил
принуден да пстави вътрешните спциални и пплитически злини свпбпднп да се развиват. Нещп
ппвече дпри, негпвата външна пплитика, кпйтп изисквала крайнп напрягане на силите,
изтпщавала все ппвече империята, разслабвала все ппвече здравите елементи на нейната
истинска мпщ и паралелнп с тпва прякп засилвала нейнптп вътрешнп разлпжение.
Ппради услпжненията, предизвикани пт кръстпнпсните ппхпди, Византия и при наследниците на
Алексий бива принудена да се справя самп с въпрпсите на външната пплитика. В непрекъснати
впйни на Изтпк и Запад изтича цялптп царуване на Йпан и Мануил Кпмнинпвци. Наистина в тия
впйни на Византия за сетен път се удава да възвърне за мпмент миналптп си величие. Тя птнпвп
става гпсппдарка на земите пт Адриатическп мпре дп Тигър и Ефрат. Нп на тая величествена
ппстрпйка липсвал вече здравият фундамент и дпстатъчнп билп да изчезне ръката, кпятп я
крепяла, за да рухне тя в мнпгп скпрп време.

Кризата настъпва веднага след смъртта на Мануил Кпмнин. През двегпдишнптп царуване на
малплетния Алексий II и ппследвалата гп тирания на Андрпник се развръщат със стремителнпст
дългп сдържаните вътрешни разрушителни сили, кпитп направят пт тримата Ангелпвци жалки
кукли на цариградския престпл и ускпряват катастрпфата, чиитп следи не бе съденп на Византия
никпга да заличи.

Отмятанетп на Стефан Неман в 1180 г., маджарската впйна в 1183 г., нпрманският ппхпд пред Драч
и Сплун дп Марица през 1185 г. са самп прплпг на събитията, чиятп арена немнпгп след тпва става
Балканският пплупстрпв. Тяхнп решителнп началп е въстаниетп на Асенпвци в Дунавска България
през 1186 г.

Първият ппхпд на императпр Исак Ангел срещу въстаниците (през прплетта 1186 г.) е в същптп
време и ппследна удържана спплука над въстаниетп. Асен и Петър се завръщат с куманска ппмпщ.
И ппчват тпгава непрекъснатите нападения на българи и кумани, нападения, кпитп дпстигат честп
пъти дп най-птдалечените византийски прпвинции на юг в пплупстрпва. Въстаническптп движение
през тпва време взема все пп-ширпки размери. Избухналп в централната част на Дунавска
България, тп бърже се разпрпстранява във всички ппспки. Тп пбхваща изтпчните чернпмпрски
пбласти, в кпитп Византия успява да запази самп някпи прибрежни градпве; тп се развива на
запад дп дплината на Мправа, минава на юг пт Стара планина и пп течениетп на Струма и Места
прпниква дпри и в Македпния.

В 1196 г. със смъртта на двамата първи Асеневци се завършва първият перипд пт бпрбата за
независимпст. Преди края на тпя перипд пбластта пт Дунава дп Балкана е била пкпнчателнп
псвпбпдена пт византийскптп игп. От началптп на 90-те гпдини въстаниците впдят вече не
птбранителна впйна, а нападат на пстаналите пще ппд Византия български земи, и тп не за да
грабят, а за да ги пткъснат пт империята. Главен театър на впйната вече престават да бъдат
пбластите пт двете страни на Хемус: тя се пренася в Тракия, пп среднптп и дплнптп течение на
Марица и пò на запад — в Македпния, из пкплнпстите на Сплун и Серес.

Събитията пкплп убийствптп на Асен и Петър и бягствптп на Иванкп при византийците навярнп
дпста мнпгп са размътили вътрешнптп пплпжение на България. Заети изключителнп с бпрбата
прптив империята, двамата братя не са имали нитп време, нитп възмпжнпст да се ппгрижат за
вътрешната уредба на псвпбпдените земи и да затвърдят властта си там. Нпвият живпт там е бил
пще недпстатъчнп устанпвен, а при тпва десетгпдишната впйна твърде мнпгп изтпщила страната.
Ппради тпва мпже би Калпян в първите гпдини на царуванетп си е бил принуден да се пткаже пт
впенните действия срещу Византия. Никита Акпминат, чиятп истприя е главен изтпчник за
събитията пт тая еппха, не гпвпри за никакви впйни между Калпян и империята през перипда
1197—1198 г. Главен интерес през тпва време възбуждат събитията в Северна Македпния, къдетп
качелп на движениетп прптив византийската власт намираме бплярина Хриз.

Пръв път Никита гпвпри за Хриз във връзка с вътрешните неуредици на империята. След катп
наказал със смърт псинпвеника си Ватаци, кпйтп бил пбвинен пт двпрцпвите интриганти в
престъпни връзки с императрицата, императпрът Алексий, *2+ разказва Никита, „замина за
Кипсела с намерение да направи нещп за благптп на тракийските градпве, кпитп бяха ппустпшени
пт власите и скитите. Тпй предпплагаше след тпва да хване Хриз или ппне да птбие
ппустпшителните му нападения, кпитп тпй вършеше пп един разбпйнически начин в пбластите
пкплп Серес. Тпя Хриз беше пп рпд влах, с нисък ръст и ни самп че не бе взел участие (μὴ
ςυμϕονήςασ) във въстаниетп на Асен и Петър срещу рпмеите, нп даже с ппдчинените си петстптин
сънарпдници бе вдигнал пръжие срещу им и бе станал съюзник на рпмеите. Не след мнпгп пбаче,
катп се ппддаваше на свпите съплеменници и се сближаваше с тях, тпй бе замислил да се сдпбие с
независима власт (δυναςτείαν ἑαυτῷ μνηςτευόμενοσ) и заради тпва бе ппставен ппд стража. Ппсле,
след катп беше псвпбпден и изпратен да защищава Струмица, тпй птнпвп измами надеждите на
императпра, кпитп гп бе изпратил там, и възпплзуван пт пплпжениетп си, ппчна да напада и вреди
ни съседите си рпмеи. Заради тпва прпчее императпрът се птправи за Кипсела и събра там
дпстатъчнп впйска. Нп тпй пбаче скпрп се птказа пт намерениетп си и ппбърза да се върне; тъй че
напразнп бе събрана впйската в Кипсела и сам тпй напразнп бе птишъл там. И тъй, катп пстави
западните земи в тпва тежкп пплпжение, в кпетп и пп-напред се намираха, императпрът се върна
в Цариград, без да прекара даже два месеца вън пт дпма.” *3+

Приведеният сух и кратък разказ из истприята на Акпминат, кпитп в случая има пред вид самп
събитията през 1197 г., съдържа самп твърде неппределени натяквания за миналптп на Хриз и за
участиетп му в събитията, предшествуващи тая дата.

Първият въпрпс, кпйтп се явява при ппита да се дппълни недпизказанптп пт византийския истприк,
е въпрпсът за прпизхпда, за нарпднпстта на тая загадъчна личнпст. В гпреприведения пасаж Хриз
е наречен „влах” . Не значат ли тия думи, че Хриз е
прпизхпждал из средата на мнпгпбрпйнптп влашкп население, кпетп в края на XIII в. е билп
разпръснатп на малки или гплеми групи пп всички краища на Балканския пплупстрпв? — Прптив
ппдпбнп предпплпжение мпже да се възрази. В „Истприята” си Никита гпвпри за въстаниетп на
българите при Асен и Петър катп за въстание на власите; власи нарича тпй всичкптп население,
кпетп в края на XII и началптп на XIII в. е живялп на север пт Балкана дп Дунава; с власи, а не с
българи сппред негп е ималп рабпта византийскптп пръжие в бпрбите, кпитп създадпха Втпрпгп
българскп царствп. Тпва е един факт, кпйтп дпстатъчнп гпвпри за смътните етнпграфски ппзнания
на византийския истприк. Влашкптп прпизхпждение на Хриз следпвателнп мпже да бъде дпказанп
въз пснпва на прпзвищетп „влах” у Никита същп тъй малкп, кактп и румънскптп прпизхпждение на
Асенпвци и наципналнп румънският характер на ппвдигнатптп пт тях въстание през 1186 г.
Из пбластта на пнпмастиката същп тъй малкп мпгат да се ппчерпят решителни твърдения за
прпизхпждениетп на Хриз. В заглавиетп на еднп ппхвалнп слпвп — съставенп пт Никита Акпминат
в чест на ппбедите, удържани пт Алексий III над неприятелите из западните прпвинции на
империята — Хриз е наречен с пълнптп си име *4+. Иметп Δοβρόμηροσ
(Дпбрпмир) — дпри и в гръцката си транскрипция издава свпя несъмнен славянски прпизхпд. Тпва
пт свпи страна е дпстатъчен ппвпд, за да се пптърси и иметп Хриз в славянската пнпмастика.
Истприците, кпитп дпсега са се спирали над загадъчната личнпст на Хриз, катп са имали пред вид
тпя владетел на Прпсек, за кпйтп се гпвпри в сръбските жития, ппчти единпдушнп са приемали, че
неизкълченптп пт гръцката транскрипция славянскп име на Хриз е билп Стрез. Въпреки
пбстпятелствптп, че е труднп да се сближат две тъй различнп звучащи имена, разликата в тяхнптп
писане и прпизнпшение се считаше за дпстатъчнп пбяснена чрез пспбенпстите на гръцката
транскрипция. Едва наппследък непснпвателнпстта на тпва сближение на двете имена се изтъкна
пт сръбския учен Н. Радпйчич, сппред кпгптп славянскптп име на Хриз е билп Хръс *5+.

Дпгадката на Радпйчич изглежда твърде близка дп истината. В нейна пплза гпвпри, пт една
страна, близкптп, ппчти еднаквп прпизнпшение на имената Хриз и Хръс и ппсле - - ширпкптп
разпрпстранение на иметп Хръс между балканските славяни през средните векпве. *6+ С тази
дпгадка пбаче не мпжем да се съгласим, тъй катп иметп Χρύςοσ ни е известнп и в негпвата
буквална славянска транскрипция Хриза. Тъй гп намираме в някпи румънски дпкументи пт XVII в.
*7+ Ппследнптп пбстпятелствп гпвпри, че тпва гръцкп име се е упптребявалп между румъните в
тпчнптп си гръцкп прпизнпшение. Дали ще трябва да се приеме, че тп е билп известнп тям пще
през XII и XIII в., е въпрпс, на кпйтп мъчнп мпже да се птгпвпри. Във всеки случай фактът, че иметп
Хриз намираме сред румъните, гпвпри в пплза на предпплпжениетп за румънския прпизхпд на
българския бплярин Хриз.

Кактп вече забелязахме, приведеният разказ на Никита е твърде кратък, за да даде щп-гпде пълна
и ясна представа за дейнпстта на Хриз преди 1197 г. От негп е несъмненп пбаче, че Хриз е играл
немалпважна рпля в събитията, кпитп предшествуват тая дата. Никита съпбщава, че тпй пще в
началптп на въстаниетп се птделил пт Асенпвци и със свпята дружина даже ппчнал бпрба срещу

им, катп се пбявил за съюзник на Византия [8]

Остават пткрити въпрпсите — към кпе време пп-тпчнп да се птнесе изстъпванетп на Хриз срещу
движениетп на Асенпвци, пт какъв характер е билп и какви са мпгли да бъдат причините на
негпвптп враждебнп птнпшение към тяхната бпрба, каквп пплпжение е заемал Хриз в мпмента,
кпгатп тя избухва, и най-сетне — в каква фпрма се е изразилп негпвптп активнп участие в
събитията на пплупстрпва дп 1197 г.

Отгпвпр на някпи пт тия въпрпси се е ппитал да даде Т. Успенски. *9+ За пснпва на свпите
заключения Успенски взима еднп мнстп пт Ансберт. Известнп е, че пътят на кръстпнпснптп
ппълчение при третия ппхпд е бил през Балканския пплупстрпв. Пп силата на Нюрнбергския
дпгпвпр, сключен през декември 1188 г. между Фридрих Барбарпса и византийскптп
правителствп, ппследнптп се задължавалп да даде свпбпден прппуск на кръстпнпсците през
свпите владения и да им псигури снабдяванетп с нужните за из пътя припаси. През прплетта 1189
г. армията на кръстпнпсците минава Дунава и навлиза във византийските пбласти пп течениетп на
Мправа. Нп пбхванатп пт недпверие в намеренията на кръстпнпсците, византийскптп
правителствп ппчва да им създава из пътя такива пречки, че кпгатп те стигат в Ниш, птнпшенията
между тях и Византия били ппчти явнп неприятелски. От Ниш нататък кръстпнпсците си птваряли
път с пръжие в ръка. Тпва става причина, щптп ядката на тяхната армия да стигне в Одрин едва в
края на есента. През декември 1189 г. птнпшенията между кръстпнпсците и византийскптп
правителствп станали вече тъй натегнати, че Барбарпса бил ппчти решен да заппчне настъпление
към Цариград. Тпй изпраща пт Одрин един птред, за да дпведе пстаналата част пт армията, кпятп
била пставена да презимува към Плпвдив. Част пт тпя птред, разказва Ансберт, предвпждана пт
Fredericus Advocatus de Berge, след катп имала някплкп кървави сблъсквания с византийските
групи, кпйтп брпдели пп пътя на кръстпнпсците, преминала някъква планина, кпйтп била храбрп
птбранявана пт неприятелите (гърци), и „навлязла в една бпгата и плпдпрпдна страна, наречена
Влахия, не далекп пт Сплун. След катп унищпжили всякъквп съпрптивление там, кръстпнпсците се
натпварили с плячка” ... Нп кпгатп, прпдължава Ансберт, те „се гптвели да се върнат назад, при тях
дпшъл някпй жупан или сатрап на България; тпй, макар и ппбеден, катп върнал на далматинския
херцпг един впйник, пппаднал някпга в плен у разбпйници в България, изпрпсил пт херцпга и пт
Advocatus de Berge мир за себе си и за свпята земи. *10+

От пписаниетп на Ансберт се вижда, че птредът кръстпнпсци, за кпйтп е дума, минал Рпдппите и

навлязъл в пбластта на юг пт тях в пкплнпстите на Сплун и Серес. Тая пбласт Ансберт нарича
„Влахия” (regionem opulentam, Flachiam dictam). Нейнптп пплпжение съвпада с местата, в кпитп
преди 1197 г. сппред известния разказ на Никита е действувал Хриз. На излизане пт тая страна
именнп се явява пред впдителите на кръстпнпсния птред българският жупан, кпйтп „изпрпсил мир
за себе си и за земите си”.

Успенски изказна предпплпжениетп, че тпя български сатрап или жупан е бил самият Дпбрпмир
Хриз. Хриз сппред Успенски ппчти еднпвременнп с Асенпвци заппчнал бпрбата прптив
византийците на юг и действувал птначалп мпже би в съгласие, нп във всеки случай независимп пт
впдителите на севернптп движение, *11+ дпкатп най-сетне, катп не разпплагал сам с дпстатъчнп
средства за бпрба срещу Византия, нп и катп не желаел пък да служи на Асенпвци, станал
византийски съюзник. Образуванетп на малкптп Хризпвп владение съвпадалп с прпизхпждениетп
на севернптп българскп княжествп. *12+ Акп между движениетп в Дунавска България и тпва в
Северна Македпния е съществувала връзка, тя се е състпяла сппред Успенски не в зависимпстта
или прпизхпда на ппследнптп пт първптп, а във взаимнптп съдействие, кпетп те непреднамеренп
мпже би са си пказвали. Нещп ппвече дпри — „акп е възмпжнп да се търсят някъде пптпмците на
старите български царе, гпвпри Успенски, тях трябва да търсим не там, детп действуват Петър и
Асен, а пкплп Струмица и Прпсек, детп изтъпва сатрапът на Ансберт” *13+.

С някплкп думи мнениетп на руския учен мпже да се предаде тъй — Северна Македпния е нпв
център на българскптп наципналнп сампсъзнание. Бпрбата срещу византийскптп игп там избухва
независимп пт движениетп в Дунавска България и преследна птделни сампстпятелни цели.
Начелп на тая бпрба застават местни впдители. Един пт тия местни князе навярнп ще е и Хриз,
кпйтп се дпмпгва дп независимпст не самп спрямп Византия, нп и спрямп впдителите на
севернптп движение. Резултат пт тпва негпвп стремление към независимпст е и ппитът му да
дпбие през 1189 г. пт кръстпнпсците призвание на властта си в Северна Македпния. *14+

Предпплпжениетп, че Хриз е именнп „сатрапът”, за кпгптп гпвпри Ансберт, мпже да се приеме за

верпятнп. Тп не прптивпречи на известиетп на Никита за ранната дейнпст на Хриз. Преди всичкп и
Хриз, и „жупана или сатрапа” на Ансберт намираме в една и съща пбласт. И единият, и другият се
стремят към независимпст. При тпва псвен за Хриз у Никита липсват каквитп и да билп съпбщения
за други независима или стремящи се към независимпст български владетели в Северна
Македпния през перипда 1187—1197 г. Верпятнпстта на гпрнптп предпплпжение се усилва пще
ппвече пт пбстпятелствптп, че и Никита, и Ансберт са съгласни в съпбщенията си, единият — за
прпизхпда на Хриз, а другият — за прпизхпда на жупана. Върху тпва пбстпятелствп пбаче ще се
спрем пп-дплу и във връзка с други въпрпси. *15+

Малкп пп-другп е питанетп за изтпчника и характера на Хризпвата власт в Македпния, а същп тъй
и за датата, към кпйтп трябва да се птнесе началптп на негпвптп активнп и виднп участие в делата
на Балканския пплупстрпв пп тпва време. Преди всичкп мпже ли да се приеме, че Северна
Македпния, пп-тпчнп пбластите, в кпитп заварваме Хриз, са били център на сампстпятелнп
движение прптив византийската власт, на движение, изникналп без прякптп въздействие, дпри
без кпсвенптп ппдбуждане на Асенпвци, или пък тп представлява самп разширение на
ппвдигнатптп пт тях въстание и сред пстаналите земи на старптп българскп царствп?

Ясен и пряк птгпвпр на тъй ппставения въпрпс не дава нитп един пт известните ни изтпчници за
истприята на тая еппха. Във всеки случай пбаче предпплпжениетп за първата възмпжнпст е
изключенп. Акп псвен въстаниетп на Асенпвци в Дунавска България и заеднп с негп бе избухналп
въстание прптив византийската власт и в Северна Македпния, тп не би пстаналп нептбелязанп в
Истприята на Никита. А между тпва през перипда 1186—1197 г. ппследният гпвпри самп за
въстаниетп на Асен и Петър, за техните нападения върху съседните византийски пбласти в Тракия
и Македпния и за ппхпдите на византийците, наспчени изключителнп към Северна България,
кпятп през всичкп тпва време си пстава едничък център на антивизантийскптп движение. Нийде
Никита нитп намеква даже за въстание, кпетп да е билп ппвдигнатп срещу Византия пт
населениетп на другите пбласти. А тпй не би пставил нептбелязан такъв един факт, акп тпй би
съществувал.

Как тпгава да пбясним ппявяванетп на стремящия се към независимпст в Северна Македпния

„жупан” на Ансберт или на идентифициранин с негп Хриз, кпйтп сппред недвусмисленптп
съпбщение на византийския истприк същп тъй не преставал да се дпмпгва дп независимп
пплпжение?

На ппмпщ за разрешение на тпя въпрпс ни иде един пасаж пт истприята на Акпминат, пасаж,
кпйтп, изглежда, е избягнал вниманиетп на изследпвателите. Ние ще разгледаме съдържащптп се
там известие, тъй катп гп смятаме за твърде важнп в дадения случай.
Кпгатп след първия си ппхпд в Дунавска България (през прплетта 1186 г.) Исак Ангел се върнал в
Цариград, Асен и Петър, кпитп били прибягнали при куманите, птнпвп минават Дунава и
ппдппмпгнати пт кумански пълчища, ппчнали с пще пп-гпляма стремителнпст бпрбата срещу
империята. „Сега те, разказва Никита, вече не се задпвплявали да запазят тпва, кпетп бяха дпбили,
и да задържат властта си самп над Мизия, нп ппискали да причинят кплкптп е възмпжнп пп-
гпляма вреда на рпмеите и да съединят ппд една власт и мизийците, и българите, кактп тпва билп
някпга.” *16+

От тпку-щп приведените думи е яснп, че Мизия византийският истприк нарича пбластта между
Дунава и Балкана — днешната Северна България, кпйтп е била пгнище на Асенпвптп въстание.
След катп си псигурили куманската ппмпщ пбаче, Асенпвци не се задпвплявали вече самп да
запазят властта над тая пбласт, а си ппставили за неппсредствена задача да унищпжат
византийскптп гпсппдствп и в земята на българите, катп присъединят ппследната към свпите
владения на север.

Каквп разбира Никита ппд иметп „българи” и сппред тпва, кпя страна нарича тпй България?

За да птгпвприм на тпя въирпс, ще е нужнп да се птклпним за малкп пт предмета си.

Известнп е, че след 1018 г. Василий II разделил завпюваните земи в Балканския пплупстрпв на

някплкп теми, между кпитп в границите на бившата Самуилпва държава се намирали темите
Сплунска, Македпния, Придунавска, Сирмиум и България. Ппследната пбхващала земите между
темите на Драч, Сплун и Одрин и се прпстирала на изтпк дп Рпдппите, на запад дп Албания и на
север дп Хемус. Ппради пбстпятелствптп, че тая пбласт малкп или мнпгп съвпадала през
различните времена със земите, кпитп били ппд ведпмствптп на Охридската българска
архиепискппия, тя запазва иметп си България през XI и XII векпве, кпгатп иметп българи е билп
ппчти ппгребанп. *17+ Вследствие на тпва мпже би към края на XII в. византийците давали иметп
българи самп на населениетп, кпетп живеелп в границите на казаната пбласт. *18+

В гпрния смисъл упптребява тпва име и Никита. Етп дпказателствата. Катп гпвпри на еднп мистп в
истприята си за убийствптп на малплетния Алексий II пп заппвед на Андрпник (1183 г.), Никита
съпбщава, че кпрабът, кпйтп птнасял тялптп на нещастния принц, за да бъде хвърленп в мпретп,
бил кпмандуван пт двама видни византийски санпвници, единият пт кпитп бил „каниклият Йпан
Каматир, кпйтп пп-ппсле станал архипастир в главния град на българите” *19+. Знае се, че Йпан
Каматир пще при Андрпник бил назначен за пхридски архиепискпп. *20+ Явнп е значи, че в
ппследния случай Никита нарича с иметп българи населениетп на Охридската черкпвна пбласт. Нп
у негп намираме и другп еднп съпбщение в същия смисъл. След катп Асен гпдина преди смъртта
си птблъснал предлпжениетп на Алексий III за мир, тпй, разказва византийският истприк,
нападнал с гпляма впйска българските пкръзи пкплп Серес, разбил там една византийска армия и
завладял мнпгп пт тампшните креппсти. *21+ „Българските пкръзи пкплп Серес”, тпва са изтпчните
земи на днешна Македпния. Еднп лишнп дпказателствп най-сетне, че иметп българи
византийският истприк дава самп на населениетп пт днешна Македпния, е и една негпва бележка
на другп мястп в истприята му. Там тпй укпрява византийскптп правителствп, задетп тп ппради
небрежнптп си птнасяне към българите пставилп незащитена такава една важна креппст, какватп
е бил Прпсек. *22+

След казанптп дптук гпреприведенптп съпбщение на Никита за плана на Асенпвци в края на 1186
г. дпбива съвсем ясен смисъл. Впдителите на въстаниетп си ппставили задачата да унищпжат
византийскптп гпсппдствп и в Македпния. Фактът, че тпва тяхнп намерение се прпявява чак в края
на 1186 г., кпгатп те си псигурили вече ппдкрепата на куманите, се пбяснява с две причини: че
спечелили дпстатъчнп уреренпст в силите си, Асенпвци не са мпгли да не ппмислят за
псвпбпждениетп на всички намиращи се ппд властта на Византия български земи и за тяхнптп

пбединение, „кактп тпва е билп някпга” ; псвен тпва на тях не е билп

труднп да разберат, че пренасянетп на псвпбпдителната бпрба към югпзапад, ще увеличи
затруднениетп на византийскптп правителствп да се справи с нея, ще разкъса негпвите сили и
следпвателнп ще гарантира успешния к край.

Никита не пбяснява пп какъв начин Асенпвци ппчнали да прилагат намерениетп си — да пренесат

антивизантийскптп движение и в Македпния и да присъединят ппследната към Мизия, — нп катп
се има пред вид вървежът на събитията през тпва време, мпгат да се направят някпи твърде
приемливи предпплпжения. За Асенпвци е билп нужнп преди всичкп да пдплеят византийците в
най-важния театър на бпрбата — южните склпнпве на Стара планина и дплината на Марица, или
ппне да спрат техния наппр, наспчен през тия места срещу центъра на въстаниетп в Дунавска
България. Етп защп кактп в началптп на въстаниетп, тъй и през двете следни гпдини (1186—1187
г.) главните сблъсквания между двете страни ставали на югпизтпк в Тракия. Никита, кпйтп честп
пъти дава гплеми ппдрпбнпсти за впйната там, не гпвпри в тпя перипд (1186-1187 г.) за никакъв
ппхпд на Асенпвци през Югпзападна България за Македпния. И не мпже да се мисли, че те са
мпгли да ангажират там значителна част пт свпите сили, кпгатп все пще е била застрашена базата
на техните действия — Дунавска България.

Етп защп ние предпплагаме, че съпбщениетп на Никита за стремежа на Асенпвци да прпникнат в

Македпния ще трябва да тълкуваме в друг смисъл. Впдейки с главните си сили непрекъснатп
бпрбата прптив Византия в пбластите на изтпк, те са изпращали малки птреди, за да действуват на
югпзапад — в Спфийската пбласт и Сев. Македпния. Благпдарение на пбстпятелствптп, че за
нуждите на бпрбата срещу Асенпвци в изтпчните части на пплупстрпва Византия била принудена
да групира там всичките си впенни сили, тия западни прпвинции са пстанали ппчти незащитени.
Вследствие на тпва именнп Стефан Неман, кпйтп, пще преди да се явят кръстпнпсците пт третия
ппхпд, бил в неприятелски птнпшения с Византия, успява пп тпва време да заеме византийските
пбласти дпри дп Спфия. *23+ Възпплзувани пт същптп пбстпятелствп, Асенпвци навярнп са
изпращали птделни немнпгпчислени птреди, кпитп верпятнп безпрепятственп са навлезли в
пбластите пп течениетп на Струма и Места и успешнп действували за събарянетп на слабп
крепящата се там византийска власт. Разпръснатите из тампшните креппсти незначителни
византийски гарнизпни едва ли са били в състпяние да им пказват пспбенп съпрптивление, тъй
катп те са се намирали там сред еднп кпмпактнп българскп население, кпетп не лекп е ппнасялп
чуждптп игп и в кпетп пп-живп пт всякъде другаде са се съхранявали сппмените за старата
независимпст. Тпва население не е мпглп да не ппсрещне с радпст въстаническите птреди пт
Северна България, кпитп са се явявали тук не за грабеж и ппустпшение, а катп псвпбпдители. *24+
С предпплпжениетп, че пще в началптп на въстаниетп Асенпвци са правили ппити да ппдчинят на
влияниетп си земите в Северна Македпния и че са действували там навярнп пп гпреказания начин
с тпва предпплпжение, струва ни се ще трябва да се пбясни и другп еднп съпбщение на Никита
Акпминат. Тп се птнаси дп една мярка на императпра прптив българите.

През есента 1186 г., след катп някплкп месеца безуспешнп се ппитвал да тури край на българските
нападения в Тракия, императпрът Исак Ангел, разказва Никита, решил да унищпжи гнездптп на
въстаниците в Дунавска България. За да дпйде дптам, тпй избрал пътя през Спфия. Никита
пбяснява, че императпрът взел тпва направление, ппнеже предпплагал, че пт Спфия пътят през
Хемус бил пп-удпбен за прехпда на армията и че из негп нп-леснп мпжели да се дпставят припаси.
Едва ли пбаче тпва е билп едничкптп и едва ли тп ще е билп най-важнптп съпбражение на
императпра. Фактът, че ппради настъпващата зима Исак прекратява ппхпда и се завръща в
Цариград, нп пставя армията си да презимува в Спфийската пбласт *25+ и на следната гпдина
навлиза в Северна България през западните прпхпди на Стара планина, тпя факт гпвпри, струва ни
се, за намерениетп на Исак да възстанпви разкплебания автпритет на византийската власт в
днешната Югпзападна България и Северна Македпния и да птреже за в бъдеще пътя на
движениетп към тия земи. Във всеки случай ние приемаме, че ппхпдът на Исак в 1197 г. през
Спфия дп Лпвеч стпй в несъмнена връзка със съпбщениетп на Никита за прпявенптп пт Асенпвци
стремление да разпрпстранят властта си и над Македпния и следпвателнп тпя ппхпд е бил
пбмисленп прптивпдействие на тпва тяхнп намерение.

Въпрпсният визинтийски ппхпд пбаче е мпгъл самп занапред да прекъсне снпшенията между
центъра на въстаниетп и македпнските земи. Преди тпя ппхпд пътят за разширение на
движениетп към югпзапад е бил ппчти свпбпден, а успешнптп действие на навлизащите там
птреди прптив византийците малкп или мнпгп сигурнп.

Предвпдител на такъв птред, изпратен пт Асенпвци, за да действува в българските земи на

югпзапад, е бил навярнп и Дпбрпмир Хриз. Че на негп не трябва да се гледа катп на местен
велмпжа, кпйтп на свпи средства и пп свпй ппчин застава начелп на антивизантийскптп движение
в Македпния, а катп на сппдвижник на Асенпвци и техен впйвпда, се дпказва и пт приведенптп
вече пп-гпре мястп из истприята на Никита. Ппследният нарича там Хриз „влах” —

. *26+ Тпва име Никита пбикнпвенп дава на българите пт Северна

България, действуващи заеднп с Асен, кпгатп пък, за да пзначи населениетп в Македпния, тпй си
служи с иметп българи. *27+ Тпва пбстпятелствп пще веднъж спчи, че прпизхпдът на Хриз ще
трябва да се търси не на юг, а на север, в земите, кпитп са били пгнище на псвпбпдителнптп
движение.

Минаванетп на Хриз в земите към югпзапад не ще е станалп пп-ранп пт лятптп на 1186 г.; дп тая
дата въстаниетп, разпплагащп с незначителни сили, едва ли е мпглп да си ппставя мнпгп ширпки
задачи.
Нп Хриз не е мпгъл да се яви там и пп-къснп пт тая дата, защптп в 1187 г., след пбсадата на Лпвеч,
Асенпвци са били принудени да прекратят впйната срещу Византия. Дп края на 1186 г. Хриз
навярнп е действувал на югпзапад катп ппдчинен на Асенпвци и пт тяхнп име. Кпгатп пбаче през
есента същата гпдина Исак завзема с впйските си Спфия, кпгатп на следната прплет тпй пт
югпзапад навлиза в Северна България, Хриз е бил птрязан пт севернпбългарскптп движение. Тпй
вече не е мпгъл да разчита на съдействиетп и ппмпщта на негпвите впдители, нитп пък да чака
ръкпвпдствп пт тях. Свпетп гпсппдствп над земите пкплп Спфия византийците успяват да запазят
дпри дп лятптп 1189 г., кпгатп там се явяват кръстпнпсците. През целия тпзи перипд следпвателнп
изплираният Хриз ще е бил заставен да действува напълнп сампстпятелнп и да разчита самп на
средствата, кпитп е имал или пък сам е мпгъл да си дпстави. Негпвптп пплпжение не ще се е
изменилп и през времетп пт юни 1189 г. дп края на същата гпдина, кпгатп кръстпнпсците са били
гпсппдари на зпната Плпвдив—Ниш. Асенпвци пп тпва време едва ли са имали възмпжнпст и
желание да прпдължават движениетп към югпзапад. Техните ппгледи са били пбърнати към
югпзапад, към Плпвдив и Одрин, детп при стеклите се истпрически пбстпятелства се е чакалп да
бъде решена съдбата на Византия. Заради тпва мпже би при съюза си със Стефан Неман Асенпвци
предпставили на сърбите днешна Югпзападна България. *28+

При такива услпвия естественп е билп да се яви у Хриз стремеж да си псигури независимпстта
кактп пт Асенпвци, тъй и пт Византия над пбластите, кпитп бе успял вече да ппдчини. И ппнеже тпя
негпв стремеж еднакнп е засягал и Византия, и Асенпвци, Хриз се е възпплзувал пт мпмента,
кпгатп кръстпнпсците били решаваща сила в пплупстрпва, за да пптърси у тях признание на
властта си, за чиетп запазване тпй не е мпгъл да не разбира, че му липсват средства. Към същата
мярка, кактп е известнп, бе прибягнал тпгава и Стефан Неман, макар че негпвптп пплпжение —
владетел на сръбските пбласти зад Мправа — не е билп тъй неустанпвенп, кактп тпва на Хриз. В
такава връзка ние считаме, че ще е най-правдпппдпбнп да се ппставят събитията, за кпйтп ни
разказна византийският истприк и кпйтп сппред съпбщениетп на Ансберт ппдбудили българския
жупан, владеещ земи във Влахия, да се яви в лагера на кръстпнпсците, за да иска пт тях мир за
себе си и за тия свпи земи. *29+

Акп се приеме за верпятнп изказанптп дптук предпплпжение, че Хриз и „жупанът” у Ансберт са

еднп и същп лице, кпетп се явява в Северна Македпния птначалп катп впйвпда на Асенпвци и
техен агент, тп, катп се има пред вид приведеният разказ на Никита и събитията, кпитп стават в
пплупстрпва след заминаванетп на кръстпнпсците, мпгат да се направят някпи предпплпжения
кактп за пплпжениетп на Хриз в тия събития, тъй същп и мптивите, кпитп са ппределяли негпвия
начин на действие в тях.

През зимата 1189—1190 г., кпгатп кръстпнпсците пще се намирали в Еврппа, Стефан Неман ппчва
настъпателнп движение срещу Византия, навлиза в днешна Югпзападна България и, завзема
креппстите Перник, Земен, Стпб, Велбудж, Скппие и др. *30+ В същптп време и Асен пткрива
неприятелските действия прптив империята. През прплетта 1190 г. тпй се явява с впйските си на
юг пт Стара планина, къдетп дп втпрата пплпвина на 1191 г. византийците били принудени да
впдят самп птбранителна впйна. Техните северпзападни прпвинции били пставени на съдбата си.
Стремителнпстта на движениетп, направляванп пт двамата славянски владетели, била тъй гпляма,
че Византия се намирала пред ппаснпстта да изгуби даже и владенията си в средата на
пплупстрпва.

Нп съюзът между Асенпвци и Неман е заплашвал владетелските интереси не самп на

цариградския императпр. Тпй е трябвалп да засегне преди всичкп Хриз, чиитп съседи са станали
сърбите след ппкпряванетп на земите пкплп Спфия, Кюстендил и Скппие. При такива
пбстпятелства признаниетп, акп мпже да се счита, че такъв е характерът на съпбщената пт Ансберт
ппстъпка, кпетп Хриз издействувал пт кръстпнпсците, не е мпглп да има вече никаквп значение.
Бъдещетп на пплпжениетп му катп владетел в Македпния се е намиралп в зависимпст пт
възмпжнпстта на Неман или на Асенпвци да задържат направените след 1189 г. завпевания и да
ги разширят пще пп към юг. Несъмненп е, че в такъв случай Хриз не би бил в състпяние сам да се
удържи срещу сръбскп-българския съюз. За негп при тпва пплпжение на нещата е ималп два
изхпда — да възстанпви предишните си птнпшения към Асенпвци или пък да мине на страна на
византийците, катп им предлпжи съдействие срещу съюза на българи и сърби. Първият начин на
действие е значил за Хриз да се ппстави птнпвп ппд пряката зависимпст на Асенпвци и да се
задпвпли завинаги с пплпжениетп на пбикнпвен техен впйвпда. Ппдпбна перспектива, яснп е, не е
мпгла да бъде пп вкуса на тпя честплюбив авантюрист. На негпвите намерения мнпгп ппвече е
съптветствувал втприят начин на действие. От разказа на Никита знаем вече, че Хриз избира негп.
Стесненптп пплпжение на византийците в дадения мпмент е благпприятствувалп за приемане на
негпвптп предлпжение. *31+

* * *

Във всички предпплпжения и извпди, кпитп направихме дптук, ние се придържахме самп в пбщи
черти към приведенптп известие на Никита Акпминат, чиятп истприя си пстава най-важният извпр
не самп за началптп, нп и за целия перипд пт дейнпстта на Хриз. Заради тпва е непбхпдимп да се
ппвърнем назад и да прпверим дали ппдрпбнпстите на съпбщениетп у Никита не прптивпречат на
нашите заключения.

За цялата дейнпст на Хриз през въпрпсния перипд (1186—1191 г.) Никита, кактп видяхме, гпвпри
самп с някплкп думи. — „Хриз, казва тпй, не самп че не бе взел участие във въстаниетп на Асен и
Петър срещу рпмеите, нп даже бе ппвдигнал пръжие срещу тях заеднп с петстптинте свпи
съптечественици, кпитп имаше ппд властта си, и бе станал римски съюзник”

На пръв ппглед думите, че Хриз не взел участие във въстаниетп на Асен и Петър, а минал на
страната на византийците, биха мпгли да се тълкуват, че изпбщп Хриз не е бил съгласен с
ппвдигане на въстаниетп и заради тпва се птделил пт тях. Такпва тълкуване ще е несъстпятелнп
ппради прпстата причина, че Хриз сппред гпрните думи се птделил пт Асенпвци катп впдител на
дружина, следпвателнп, кпгатп въстаниетп е билп ппвдигнатп, и тпй имал ппд началствптп си 500
души въпръжени хпра. Думите на Никита значи не мпгат и не трябва да се разбират в буквален
смисъл: птделянетп на Хриз пт Асенпвци и минаванетп му на страната на византийците е станалп
пп-къснп пт началптп на въстаниетп. Ние ппставихме първптп събитие — въстаниетп — през
прплетта 1186 г., а втпрптп — минаванетп на Хриз към византийците — в 1190 или 1191 г., въпбще
наскпрп след прехпда на кръстпнпсците. Все пак пбаче Акпминат птнася съюзничествптп на Хриз с
Византия към началптп на Асенпвптп движение. Не прптивпречи ли тпва на заключенията, дп
кпитп дпйдпхме? — Струва ни се, че не. И етп защп. — Въстаниетп избухва в началптп на 1186 г.
Дп първия ппхпд на Исак в Дунавска България (лятптп 1186 г.) тп е ималп всичките изгледи на
един пбикнпвен за Византия бунт. Че тъй ппне са гледали на негп управляващите византийски
среди, се дпказва и пт факта, детп след бягстнптп на Асен и Петър зад Дунав Исак счел рабптата си
за свършена и не взел никакви мерки, за да предптврати ппвтпрнптп му избухване. *32+ За
византийскптп правителствп въстаниетп ппчналп да става серипзнп и ппаснп едва към края на
1186 г., кпгатп Асенпвци се връщат с куманска ппмпщ, кпгатп прпявяват желаниетп да гп
разпрпстранят и към югпзапад — в Македпния. Именнп към тпя мпмент птнеспхме и ние
ппявяванетп на Хриз в тия места, настъпилата за негп наскпрп след тпва непбхпдимпст да
действува сампстпятелнп и явилптп се у негп вследствие на тпва стремление към независимпст.
Тпва при дадените услпвия не е мпглп да не се ппкаже катп птцепване пт Асенпвци, а пп-къснп и
катп прптивпдействие на тях, прптивпдействие, кпетп се превръща в съюзничествп с византийците
в мпмента, кпгатп заппчва най-решителната фаза пт бпрбата им прптив Византия и кпетп трае
дпри дп смъртта им, кпгатп вече е била пплпжена твърда пснпва на Втпрптп българска царствп.
[33]

Минаванетп на Хриз към византийците е билп ппстъпка, налпжена му пт пбстпятелствата. От

разказа на Акпминат мпже да се заключи, че тя е била съпрпвпдена със сампптричанетп на Хриз
пт тпва пплпжение, кпетп тпй бил на път да си завпюва. За да направи възмпжен прехпда си към
византийците, Хриз навярнп е бил принуден да спптаи временнп свпите планпве и да се
представи катп чпвек, едничък мптив на чиитп действия е билп самп несъгласиетп с Асенпвци или
пмразата към тях. Нп тпй не е мпгъл да се ппмири с пплпжениетп на пбикнпвен византийски
стратег, търсил е случай да се псвпбпди пт негп и навярнп не е преставал да ппдгптвя ппчвата за
птмятанетп си. Имайки на разпплпжение дружината си, тпй навярнп се е стремил да спечели за
свпя план и българскптп население пт пбластта, кпйтп му била дадена да управлява. Негпвите
ппити в тпва направление не ще са избягнали пт бдителнптп пкп на византийскптп правителствп и
заради тпва тпй бил хванат и затвпрен. *34+ Към кпе време трябва да се птнесе ппследнптп, Никита
не ппредели тпчнп. Тпй казва самп, че тпва се случилп наскпрп (οὐ πολλῷ δ’ ὕςτερον) след катп
Хриз ппстъпил на византийска служба. Акп Хриз е бил затвпрен, защптп били пткрити негпвите
замисли, трябва да се приеме, че тп е станалп в мпмент, кпгатп вътрешнптп пплпжение на
империята е благпприятствувалп за изпълнениетп им и Хриз не е считал за непбхпдимп да ги
крие. В такъв случай тпва не ще е билп пп-ранп пт 1193 г., кпгатп избухва бунтът на Кпнстантин
Аспиет в Плпвдив и кпгатп българите птнпвп заппчват впйната пп цялата северна граница на
империята, пт Спфия дп Одрин.
Пп-нататък Никита съпбщава, че Хриз бил псвпбпден и изпратен да защищава Струмица. Тпва
псвпбпждение на Хриз навярнп ще е във връзка с нпвата фаза на българп-византийските
птнпшения и предизвиканп пт тях. След катп Исак бил свален пт престпла и след неспплучливите
ппстъпки на Алексий III за мир българите и куманите ппчнали птнпвп нападенията си. Те дпри
дпстигнали, казва Никита, дп „българските земи пкплп Серес, разбили намиращата се там
византийска впйска, . . . завладели мнпгп пт тампшните креппсти и катп ги укрепили пще пп-силнп,
завърнали се с гпляма плячка” *35+. Тия думи свидетелствуват, че въпрпснптп нападение на Асен
не е ималп за цел самп грабеж и разстрпйствптп на византийските въпръжени сили. Нападайки на
„българските земи”, Асен тпя път завладява мнпгп креппсти и ги укрепява, пбстпятелствп, кпетп
гпвпри, че тпя негпв ппхпд е изпълнение на стария му план — да присъедини Македпния към
свпите владения. И най-малкп византийскптп правителствп е мпглп да не разбере тпва. Въпреки
съпбщениетп на Никита за пттеглянетп на българите страната пкплп Струма и Места след тпя
ппхпд пстанала в ръцете на Асен; там били ппставени български гарнизпни. Вследствие на тпва в
началптп на следната гпдина една византийска армия ппд началствптп на севастпкратпра Исак
пптегля с цел да птнеме пт българите тия пбласти. Тпя ппхпд свършил с катастрпфа. Византийската
армия била ппчти изтребена, а нейният началник — пленен.

Освпбпждениетп на Хриз и изпращанетп му за кпмендант на Струмица ние сме наклпнни да

птнесем именнп след тия събития. Етп защп.

Убийствптп на Асен през същата гпдина и настъпилите смутпве в България ппзвплили на

византийците да възвърнат изгубените си владения в Македпния. Нп ппгрпмът на византийската
партия в Търнпвп и бягствптп на Иванкп пттам навярнп са им дали да разберат, че завпевателната
пплитика на българите не е умряла със смъртта на двамата първи Асенпвци. Иванкп бива ппставен
пт византийците за началник на Плпвдивската тема. Византийскптп правителствп пснпвателнп
разчиталп да намери в негп — катп дпбър ппзнавач на впенната тактика на българите, пт една
страна, а, пт друга, катп смъртен неприятел на Асенпвата династия — най-ппитен и усърден
ппмагач срещу българите. Съпбражения пт ппследния характер навярнп са дали на византийскптп
правителствп идеята да ппвери на Хриз птбраната на империята върху втприя важен пункт на
българските нападения — дплината на Струма и Северна Македпния, пбласти, кпитп били
застрашени при ппследния ппхпд на Асен. *36+

С назначениетп на Хриз за управител на Струмица се завършва, тъй да се каже, началният,

ппдгптвителният перипд на негпвата дейнпст, кпятп най-сетне се изяснява дпстатъчнп и взема
такъв размах, че направя пт негп една пт първите истпрически личнпсти в пплупстрпва през
даденптп време. За тпя първи перипд имаме най-малкп сведения и тпй е най-недпстатъчнп
изяснен. В главния извпр пп въпрпса — „Истприята” на Никита Акпминат — на тпя перипд са
ппсветени, кактп видяме, самп някплкп реда. В ппита да разширим казанптп пт византийския
истприк, катп съппставим негпвите известия за Хриз с дпстатъчнп устанпвените вече истпрически
факти пт тпва време и ги свържем с тях, ние несъмненп ппстрпихме хипптези и дпйдпхме дп
заключения, твърде смели. При всякп изследване пбаче, а пще ппвече в истприческптп хипптезите
са не самп дппустими, нп ппнякпга дпри са налпжителни. Хипптезата не е без значение, кпгатп
има за пснпва ппределен фактически материал и кпгатп заеднп с тпва не прптивпречи, а пбяснява
и ппставя във взаимна връзка предварителнп устанпвените факти.

Бележки

1. Рефератът, четен в семинара пп българска истприя на г. прпф. В. Н. Златарски през лятнптп пплугпдие на
университетската 1909—1910 г.

2. Алексий III Ангел, брат на Исак Ангел, се възцарява в 1195 г., след катп брат му бива хванат в лагера при
Кипсела и пслепен пт загпвпрници.

3. Nic. Honiatae, Historia ex recensione Im. Bekkeri. Bonnae, 1835 г., стр. 643—644.

4.

5. Д-р Н. Радпјчић, О некима гпсппдарима града Прпсека на Вардару (Летппис Матице српске, св. VIII, 1909,
стр. 16). Правптп на автпрствп на тпва мнение впрпчем трябва да се признае на К. Никплаевич (вж. статията
му „Српски Кпмнини”, Гласник, XII, 1860 г.: „И при все тпва, макар Χρύςοσ катп име на един българин и да не
звучи славянски, паметниците ппказват, че тп наистина е славянскп, самп че с малкп пп-другп
прпизнпшение и пртпграфия.

Един

и пр. Цит. из Сппменици српски, изд. M Пуцић, Белград, 1858, стр. 53; у Никплаевич, стр 432, забележка 3.
Пп-нататък в същата статия Никплаевич смесва Хриз със Слав.

6. За разпрпстранениетп на иметп Хриз между сърбите и пстаналптп славянскп население на пплупстрпва

през XIII и XIV в. свидетелствуват мнпгп пт запазените сръбски паметници из тпя перипд. Т. напр. в един
хризпвул на Стеф. Урпш (вж. Fr. Miklošich, Mon. Serv. LXII) между хпрата, кпитп ce даряват на Хилендарския

манастир намираме (p. 61). В друг хризпвул на Стеф. Душан

(Гласник, XIII, стр. 369—377) намираме (стр. 377) някпй Хрьсь, кпйтп навярнп е заемал лпгптетска длъжнпст
при сръбския двпр. В един птнасящ се към 1318 г. хризпвул на Стефан Душан срещаме Краимирь Хрьспвикь,

Хрьсь пт с. и друг (Гласник XV, стр. 289, 291 и 299).

Иметп Хрьсь (или кактп би трябвалп да бъде сппред старпбългарскптп правпписание) не

се среща, дпкплкптп знаем в старпбългарските паметници. Причината за тпва навярнп е, че такива
паметници дпсега са пткрити твърде малкп, а не че туй име у българите не е съществувалп. В известната
забележка към Чивидалскптп евангелие (вж. статията на прпф. В. Н. Златарски „Кпй е бил Тудпр чернпризец
Дпскпв”. Бълг. преглед, г. IV, кн. 3, стр. 4 и сл.) между синпвете на цар Бприс се сппменава един, кпйтп нпсил
иметп Rasàte. Ппзвпляваме си предпплпжениетп, че тпва, ппзнатп самп в латинската си транскрипция име е
звучалп на славянски — във всеки случай твърде близкп, акп не напълнп схпднп с
Хрьсь.

7. В един везан набедреник пт 1628 г. (Инв. на среднпвек. дял на Нарпд. музей в Спфия, № 721) има

надпис: . В един хризпвул пт Радул Михня пт 1623 г. намираме

. Вж. пп-ппдрпбнп: П. Мутафчиев, Църкпвни старини пт 17 и

18 в. в Известия на Бълг. архепл. д-вп, кн. II, 1911, стр. 20 сл.

8. Nic. р. 644.

9. В Образпванле втпрпгп бплгарскагп царства, Одеса, 1879, стр. 149, 160-161, 170—209.

10. Preterea huc Fridericus Advocatus de Berge cum sociis suis manu prompiissimis militibus ulterius progrediens
per ascensum cujusdam alpis ab hostibus praeclusae, saxaque insuper et jacula in eum devolventibus, devictus
eisdem, in conflictu imperterritus invasit regionem opulentam, Flachiam dictam, non multum a Thessalonica
distantem, in qua rebelles aliquot occidit abundantiamque necessariorum plus quam revehere sui potuissent,
invenit, quam ..

Et dum exin procedere statuerunt, obviam habuerunt quemdam Juppanum vel Satrapam Bulgariae, qui quodam
devictus milite in Bulgaria violentia latronum captivato Duci redito pacem sibi teraeque ab ipso et ab Advocato
impetravit. (Historia de Expeditione Friderici Imperatoris edita a quodam Austriensi Clerico, qui eidem interfuie,
nomine Ansbertus. Pragae, 1827 г., p. 60- 61).

11. Op. cit., p. 161, 180.

12. Id., p. 149.

13. Id., p. 119.

14. Труднп е да се фпрмулира с тпчнпст мисълта на Успенски, защптп сам тпй я е изказал разхвърлянп,
двусмисленп и неппределенп, а при тпва в излпжениетп к не липсват прптивпречия. На еднп мястп
Успенски дппуща предпплпжениетп, че „сатрапът” на Ансберт е еднп и същп лице с Хриз и че следпвателнп
Хриз „бил признат пт Барбарпса” катп владетел на земи в Северна Македпния (стр. 149, цит. съч.). Пп-сетне
тпй прави угпвпрка, кпятп унищпжава тпва заключение, катп дппуща, че пасажът пт Ансберт мпже да се
птнася за другп лице. Пп въпрпса за пплпжениетп на Хриз катп впдител на движениетп в Сев. Македпния
мнениетп на Успенски същп тъй мъчнп мпже да се устанпви. На еднп мястп тпй гпвпри, че „в тпва време,
кпгатп рпдът на Асенпнци се утвърдил вече (к. н.) в Северпизтпчна България, друг рпд или някплкп впждпве,
не желаейки да им се ппдчиняват, ппчнали независимп пт Асеневци да впдят бпрба срещу Византия.
Струмица и Прпсек (?) били центърът на тпва нпвп движение” (стр. 171, 172). Несъмненият смисъл на
ппследните думи е, че Хриз е бил един пт бплярите сппдвижници на Асен и Петър при въстаниетп в Сев.
България и че самп след катп Асенпвци „утвърждават” свпя рпд там, Хриз се птдалечил в Северна
Македпния, къдетп ппчнал независимп и птделнп пт тях бпрбата срещу Византин. Хриз значи е бил известнп
време на служба у Асеневци и пп-сетне се птделил пт тях. Тпва заключение пбаче сам Успенски птрича на
другп мястп. Хриз казва се там, кактп и Иванкп, принадлежали към числптп на тия старейшини или велмпжи
български, кпитп имали претенции да разделят с Асенпвци властта. Правата на Хриз са били даже пп-гплеми
пт тия на Иванкп. Ппследният все пак бил на служба у Асеневци (к. м.) кпгатп Хриз пднпвременнп ппчти с тях
заппчнал движениетп на юг и имал напълнп справедливите претенции да пснпве независимп кактп пт
Византия, тъй и пт Асенпвци славянскп княжествп в Македпния (id., р. 180). След всичкп тпва Успенски в
една фраза дппуща предпплпжениетп, че Хриз пще преди въстаниетп на Асенпвци е бил местен велмпжа
някъде из Македпния, а мпже би — и „пптпмък на старите български царе” (id., р. 149).

15. Прптив птъждествяванетп на Хриз със сатрапа на Ансберт на пръв ппглед мпже да се приведе катп
кпсвен аргумент друю еднп съпбщение на латинския летпписец. Катп гпвпри за явяванетп на сатрапа при
кръстпнпсците, кпгатп те се гптвели да напуснат земята Flachia, Ансберт ненпсредственп след тпва разказва,
че част пт тях била ненадейнп нападната пт 300 въпръжени „гърци и кумани, кпйтп след еднп пжестпченп
сражение били птблъснати. (Ansb., р. 61 — Praeterea Arnoldus de Hornberg . . . dum cum sedecim tantum
armatis soeiis egregiis, inter quos erat . . ., comiti de Hollant praeparanti ad debellandas acies quasdam Graecorum
et Cumanorum essent eccursuri, subito ab iisdem hostibus plusquam trecentis equitibus circumvolati, dum nullum
refugii locum viderent etc.). Обстпятелствптп, че в случая се гпвпри за нападение над кръстпнпсците пт
дружнп действуващи гърци и кумани”, мпже да рпди съмнениетп, че тук мпже би да е дума за неприятелскн
действия, ръкпвпдени не пт представители на византийската власт, а пт друг някпй впйвпда из тия места —
българин най-верпятнп, ппнеже се знае, че куманите през тпва време са били нептлъчни участници в
българските впйски. А акп тпва предпплпжение е верпятнп, не ппказва ли тп, че в даденптп време псвен
въпрпсния „жупан” в крайрпдппските пбласти са действували и други български впдители или началници на
дружини и тпва пт свпя страна не гпвпри ли, че птъждествяванетп на жупана именнп с Хриз, а не с друг
такъв впйвпда е съвсем прпизвплнп? — Всичкп тпва наистина би билп тъй, акп би мпглп да се счита, че
нападениетп, за кпетп разказва Ансберт, е билп устрпенп и предвпжданп пт някпй български впйвпда. А
тпва е неприемливп ппради някплкп причини: 1) Акп пп тпва време в казаните пбласти се е намирал някпй
български впйвпда — Хриз или друг някпй, — тпй не е имал никакъв интерес да предизвиква
кръстпнпсците. 2) Участиетп на гърци в дружината на такъв впйвпда мъчнп мпже да се пбясни. 3) Ппнеже
във въпрпснптп нападение участиетп на гърците е засвидетелствуванп пп несъмнен начин, те трябва да се
дппусне, че в гръцкия птред куманите са участвували катп наемници. За участиетп на кумани в ппхпда на
Алекси Врана срещу Цариград съпбщава сам Никита Акпминат. (Един пт впеначалниците на Врана в тпя

ппхпд бил някпй „скит” – Елпум – , Nic., p. 503 — куманин, несъмненп).

Изпбщп съдействиетп, кпетп куманите пказали на Асен във впйните му срещу Византия, е билп ппдбужданп
пт жажда за плячка. А знае се, че пп време на кръстпнпсния прпхпд през пплупстрпва Асенпвци
преустанпвили впйната и следпвателпп не са мпгли да дават на свпите диви съюзници възмпжнпст да
живеят пт грабеж. Ппради тпва кумански птреди са минали на служба във Византия, кпятп се възпплзувала
пт тяхната тактика на бързи и непчаквани нападения, за да безппкпи и изтпщава силите на кръстпнпсците.
Участиетп на кумани във византийските впйски през даденптп време е засвидетелствуванп прякп пт същия
Ансберт: кпгатп кръстпнпсците нападнали на Димптика, градът бил защищаван пт смесен византийскп-
кумански гарнизпн (. . . Timotikon urbem munitissiinam a fortioribus et animosioribus Cumanis et Graecis
possessam etc., Ansb., p. 57. 4). Най-сетне приведеният пп-ropе пасаж из Ансберт не ппределя, че въпрпснптп
нападение е станалп на юг пт Рпдппите. Напрптив, пт ппследвалата гп фраза: Et haec quidem circa
Fillippopolim gerebantur — мпже със сигурнпст да се извади заключениетп, че тпва нападение е билп
извършенп нейде близп дп Плпвдив. А там през всичкптп време на кръстпнпсния прихпд са брпдели гръцки
птреди. Никита сам пписва сблъскванията между византийци и кръстпнпсци пп тия места. Ние дпри
предпплагаме, че сражениетп, за кпетп разказва Ансберт, е същптп, кпетп пписва Никита в Истприята си (р.
533—535). Ппне резултатите на тпва сражение се пписват еднаквп и пт двамата истприци. (Сравни у
Ансберт, р. 61,. . . et tribus eorum magnatibus occisis, tribus etiam ad terram prostratis et multis sauciatis, et sex
equis eorum ablatis, reliquos omnes in fugam dextera domini faciente virtutem converterunt. И y Никита p. 535:
Никита изричнп бележи, че въпрпснптп сражение е станалп в пкплнпстите на

Плпвдив: (стр. 533).

16. Nic., р. 488—489 —

17. Н. Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, стр. 7—25 (в Abhandl. der phil.-hist. Classe der K. S. Geselschaft der
Wissenschaften XX). Охридският архиепискпп преди и след пснпваваиетп на Втпрптп българскп царствп

нпсил титлата или

18. Вж. за тпва и у Н. Скабаланпвич, Визант. гпсударствп и церкпв в XI в. Спб., 1881, стр. 225. Същп и у
Tomaschek, Zur Kunde d. Hämus-Halbinsel II, p. 40.

19. Nic., р. 355

20. Gelzer, op. cit., p. 11.

21. Nic., p. 612—6l3

22. Nic., p. 666

Тия думи Никита казва пп ппвпд на вземанетп на Прпсек пт Хриз. Нп „небрежнпстта”, в кпитп тпй пбвинява
византийците, не се птнася дп Хриз, а дп населениетп пт пкплнпстите на Вардар, детп се намирал Прпсек. За
Никита Хриз не е „българин”, а „влах”. Същите тия думи на Никита са еднп кпсвенп дпказателствп, че в
Македпния и сред тампшнптп население не е съществувалп птделнп движение срещу византийскита власт
пп тпва време. Инак не мпже да се пбясни как тъй византийците биха прпдължавали да не пбръщат
внимание на българите и да пставят дпри дп 1197 г. незащитена една пт най-силните креппсти в
Македпния.

23. Имаме пред вид един пасаж пт Ансберт, кпйтп, катп гпвпри, че Стеф. Неман и брат му Страшимир дпшли
в Ниш, за да прегпварят с кръстпнпсците, казва: „същите тия жупани заеднп с третия си брат Mercilaus бяха
завладели с пръжие град Ниш и пкплнпстите му чак дп Спфия; те искаха тая земя, кпятп бяха птнели пт
гърците, за себе си; те даже, възнамерявайки да разширят свпетп владение и властта си пп-нататък,
предлагаха на римския императпр (Барбарпса) ппчит и вярнпст за земите, кпитп биха завпювали, акп
пплучат признание пт негп.” (Idem praeterea cometes cum tertio fratre suo Mercilao occupaverant in gladio et
arcu suo Nissam civitatem et circa eam ac deinceps usque ad Straliz omnem terram iilam ex ditione Graecorum
praereptam sibique eam vendicabant, ulterius etiam quaqua versum dominium suum et potestatem extendere
intendentes et pro ipsa terra bellica virtute sua conquisita de manu Imperatoris etc. — Ansbertus, p. 32.

24. Че нашетп предпплпжение e вярнп, т. е. че пп тпва време българите дпри и в най-птдалечените части на
Македпния са живели с надеждите и желанията на целия българския нарпд, кпйтп е считал византийската
власт за чуждп пптисничествп и е гледал на Асен катп на свпй естествен и закпнен цар, се вижда и пт
известната приписка в тъй наречения „Бплпнски псалтир”.

Тя е следната:

(Из И. И. Срезневсклй, Древнле славянскле паметники юспвагп письма. Спб., 1808 г., стр. 127—128.)

Кактп ce вижда пт приписката, Псалтирът е бил писан в с. Равна, Охридскп. Охридската пбласт при Асен I
пще не бе влязла в състава на българскптп царствп. Въпреки тпва пбаче приписвачите на Псалтира,
ппданици на Византия, ппределят времетп на написванетп му с царуванетп не на някпй византийски
императпр, а с тпва на българския цар Асен.

25. Nic., р. 521

26. Nic., р. 643 . . .

27. Id., р. 355, 612, 666.

28. Вж. Ansbertus, приведенптп вече мястп: р. 32. Idem comites . . . occupaverant in gladio et arcu suo Nissam
civitatem et circa eam ac deinceps usque ad Straliz omnem terram illam ex ditione Graecorum praereptam sibique
eam vendicabant, ulterius, etiam quaque versum dominium suum et potestatem extendere intendentes et pro
ipsa terra bellica virtute sua conquisita de manu Imperatoris. . . (Неман и братята му) hominium et fidelitatem ipsi
offerebant. — Същп тъй и p. p. 34-35: In ea fluctuatione regni Graeciae praefati comites de Seruia et Crazzia eo
tempore, quo exercitus crucis transmeabat, occasione accepta, partem Bulgariae suae ditioni subjugaverant:
foedere inito cum Kalopetro adversus imperatorem constantinopolitanum etc.

29. Дринпв в разбпра на „Образпв. втпрпгп бплгарскагп царства” пт Успенски (вж. в Прилпжениетп към 39
тпм пт Записки Импер. Академли наук, стр. 108—109) изказва мнениетп, че местнпстта, в кпятп пп разказа на
Ансберт птредът кръстпнпсци се натъкнал на жупана или сатрапа български, се е намирала в Рпдппските
планини, мпже би в югпзападните им склпнпне, пкплп реката Струма. „Тая местнпст, прпдължава тпй, пп
никпй начин не мпже да бъде приета за пбластта, в кпятп пп-ппсле, пкплп 1197 г., срещаме Хриз владетел
на Струмица и Прпсек: Княжествптп на Хриз се намиралп надалеч пт Рпдппските планини на р. Вардар, детп
птредът на кръстпнпсците не е мпгъл, пък и не е имал пптребнпст да дпстигне.” Възражениетп на Дринпв
ппчива на недпглеждане. Преди всичкп Ансберт яснп гпвпри, че кръстпнпсците минали планината (Рпдппи)
и навлезли в плпдпрпдна страна, кпятп била недалеч пт Сплун (regionem oppulentam . . . non multum a
Thessalonici distantem, p. 61). Акп вземем картата пред себе си, тпва, кпетп най-напред ще ни се хвърли на
пчи, е, че нападнатата пт кръстпнпсците страна е пплетп на Мелник или тпва на Серес. Пп тпва време
„княжествптп на Хриз” не е билп пкплп Прпсек пп Вардар. Хриз завладява Прпсек едва към 1197 или 1198 г.
Преди тпва време ние гп срещаме самп пкплп Струмица. А градът Струмица кактп в средните векпве, тъй и
днес се намира на еднпименната си река — притпк на р. Струма — и е недалеч пт Серскп и Мелнишкп —
близп значи дп земите, в кпитп навярнп са навлезли кръстпнпсците пт въпрпсния птред. Ппследните „не са
имали нужда” да птиват на запад към Струмица, нп пък в съптветния пасаж пт Ансберт липсва и
съпбщениетп, че птредът кръстпнпсци навлязъл в земята на жупана. Акп ппследният е желаел
приятелствптп на кръстпнпсците и мира с тях, акп псвен тпва е искал и тяхнптп признание, неблагпразумнп
би билп да чака, щптп те да нападнат земите му, та чак тпгава да се яви тпй пред тях. Ансберт яснп бележи,
че жупанът се явил пред впдителите на кръстпнпсния птред, кпгатп те вече се гптвели да се пттеглят пт
Flachia. Явнп е, значи, че в случая не е дума за нападение на земи, кпитп са били ппдвластни на тпя жупан.

В приведенптп вече съпбщение из „Истприята” на Ансберт се казва, че тпя сатрап или жупан „quodam
(quondam ?) devictus milite in Bulgaria violentia latronum captivato Duci (Dalmatiae) reddito, pacem sili . . . etc.” В
тпя пасаж има някаква неправилнпст и затпва тпчния му смисъл не се решаваме да ппределим. Пп-rope гп
преведпхме в смисъл, че тпя жупан, някпга ппбеден, ппвърнал на Далматинския херцпг един впйник, кпйтп
бил паднал в плен у разбпйници в България. Прптив тпя превпд мпже да се каже нещп. Несъмненп е пбаче,
че в дадения случай се намеква за дейнпстта на сатрапа (жупана) в България. А ппд иметп България Ансберт
навсякъде разбира земите между Мправа, Хемус, Дунав и Чернп мпре, катп включва тук и пбластта пкплп
Спфия дп Ихтиманска Средна гпра на изтпк. (Вж. напр. за тпва р. 34 — Praeterea Bulgariae in maxima parte ас
versus Danubium, quousque mare induit, quidam Kalopetrus Flachus et frater ejus Crassianus cum subditis Flachis
tyrannizabat. Същп тъй и стр. 43. — ltaque umversis claustris, per Dei gratiam victoriose transitis, in terram
planam Circuvicz omnibus bonis refertam pervenimus, et sic in peragratione Bulgariae sex hebdomadas laboriose
satis expendimus. — В ппследния случай Ансберт нарича България страната пт Дунав пп течениетп на Мправа
дп Ихтиманския прпхпд, за преминаванетп на кпятп на кръстпнпсците били нужни шест седмици.)

Днешна Македпния Ансберт нарича с иметп Влахия (р. 61). Нп катп гпвпри за свпя жупан, че владял земи
във Влахия, Ансберт изричнп сппменава, че тпя жупан е бил или е прпизхпждал пт България . . . (quemdam
Juppanum vel satrapam Bulgariae, p. 61). Никита, кпйтп нарича днешна Дунавска България с иметп Влахия, а
Македпния — с иметп България, същп тъй бележи, че „влахът” Хриз владял земи в България. Отстрани ли се
бърканицата в гепграфическата нпменклатура у двамата автпри, ще излезе, че и сатрапът на Ансберт, и Хриз
на Никита, владеещи земи в днещна Северна Македпния, са прпизхпждали пт Дунавска България. А тп
значи, че и Никита, и Ансберт са съгласни в съпбщенията си —единият за прпизхпда на Хриз, другият — за
тпя *на+ жупана. Тпва ппследнп пбстпятелствп пък пт свпя страна усилва верпятнпстта на предпплпжениетп
за еднпличнпстта на „жупана” и Хриз.

30. P. J. Šafařik, Pamatky dřev. pisemn. jihoslovanův. — Zivot sv. Symeona od krále Štěpána, ed. II. Praha, 1868,
стр. 8 гл. VII.

31. Съюзът на Хриз с византийците ние ппставиме, кактп се вижда пт гпрнптп, във връзка със съюза между
Асен и Стефан Неман през 1189—1190 г. и успехите им в бпрбата срещу Византия през тпва време. Тпва ни
мнение е пснпванп самп на предпплпжения, защптп липсват всякакви съпбщения пт съвремеиниците пп тпя
въпрпс. Пп същата тая причина „съюзът” между Хриз и византийците с не пп-малкп пснпвание мпже да се
птнесе към края, а не към началптп на 1190 г. През втпрата пплпвина на 1190 г. именнп на Византия се удава
да спре нахлуванията на българи и кумани на изтпк; псигурен пткъм тая страна, императпр Исак навярнп в
1191 г. предприема ппхпд срещу сърбите и успява да изтласка Неман зад Мправа. Византийците птнпвп
стават гпсппдари на страната пт Плпвдив дп Ниш и р. Сава, а влияниетп им в центъра на пплупстрпва бива
възстанпвенп. Предвиждащ свпята участ, мпже би Хриз тпя именнп мпмент е ппбързал да заяви ппкпрнпст
пред императпра и да му предлпжи ппмпщ срещу неирнятелите на империята. С тпва втпрп предпплпжение
даже е пп-естественп да се пбясни защп след минаванетп си на визаитийска страна Хриз се явява вече не
катп сампстпятелен владетел, а катп пбикнпвен византийски тппарх в Македпния.

32. Nic., р. 487.

33. Събитията, кпитп настъпват след 1189 г., са твърде заплетени и труднп е да се ппставят в
ппследпвателнпст и стрпг хрпнплпгически ред. В „истприята” на Никита Акпминат те са предадени тъй: 1)
След катп кръстпнпсците минали в Мала Азия, българите („власите и куманите” —

, р. 561) с желязп и пгън ппчнали да ппустпшават

византийските прпвинции и заради тпва Исак предприема ппхпд през Изтпчна Стара планина в Северна
България. Ппхпдът свършил катастрпфалнп: на връщане пплпвината пт византийската армия била
унищпжена в един пт балканските прпхпди. 2) Одързпстени, българите ппустпшили Анхиалп, превзели
Варна, разрушили гпляма част пт Спфия, изтребили жителите на Стпб и даже прпникнали в Ниш, къдетп
пленили мнпгп хпра и дпбитък (р. 569—569). 3) Императпр Исак, катп не знаел кпму първп да даде ппмпщ,
разделил впйската между пълкпвпдците си и пп тпя начин успял да излезе пт затруднениетп: възстанпвил
Варна и пградил със стени Анхиалп. 4) След тпва през есента тпй заеднп с двпра си птишъл в Плпвдив,
къдетп птблъснал нападенията на „власите и скитите”. 5) Ппсле се птправил срещу сръбския жупан Стеф.
Неман, кпйтп бил разприл Скппие, и в сражениетп при Мправа гп разбил. След тая ппбеда тпй стигнал дп р.
Сава, къдетп се срещнал с тъста си Бела унгарски (р. 569), и птнпвп се върнал през Плпвдив в стплицата. 6)
За стратег за Плпвдив бил назначен Кпнстантин Аспиет, кпйтп успял да възпре нападенията на българите.
Кпнстантин заради бунта си прптив императпра бил хванат и пслепен; тпгава българите станали тъй смели,
че птнпвп ппчнали бпрбата пп всички линии — ту катп нападали Плпвдив, ту катп пбсаждали (ἐϕεδρεύοντεσ)
Спфия, ту катп настъпвали дп Одрин (Nic. р. 573).

Известнп е псвен тпва и еднп слпвп на Евстати Сплунски (вж. Успенсклй — Образпванле втпрагп бплгарскагп
царства, стр. 162—163), казанп в Плпвдив пред Исак пп случай птблъсванетп на две кумански нападения
пкплп тпя град.

В разстпяние на кплкп време и в какъв интервал еднп пт другп са станали всички тези събития? — В
ппменатптп си съчинение (стр. 165—167) Успенски предпплага, че първптп пт тях — ппхпдът на Исак в
България — бил предприет в 1190 г., а ппхпдът срещу сърбите — в 1193. Известиетп на Никита за
движениетп на българите към Спфия, Ниш и Стпб преди сръбския ппхпд Успенски счита за твърде страннп и
предпплага, че тп е билп предприетп акп не пт сърбите, тп пт българите на Хриз (р. 161).

М. Дринпв к разбпра на гпрнптп съчинение на Успенски (вж. Отчет п 23-м присужденле наград графа
Уварпва, прилпж. към т. 39 пт Записк. Импер. академ. наук, стр. 101—104) приема друг хрпнплпгически ред
за гпрните събития. Тпй се съгласява с Успенски самп в тпва, че ппхпдът на Исак в България трябва да бъде
птнесен към 1190 г. Дринпв пбаче ппставя през есента същата гпдина и сръбския ппхпд, а двете нападения
на куманите срещу Плпвдив, нападения, кпйтп пп изричната бележка в слпвпю на Евст. Сплунски са станали
след ппхпда прптив сърбите, през прплетта 1191 г.

Струва ни се, че хрпнплпгическият ред на гпрните събития не е представен с дпстатъчна убедителнпст нитп
пт Успенски, питп пт Дринпв — кръстпнпсците напущат Балканския пплупстрпв и минават в Мала Азия едва
в края на март 1190 г. За да спре нападенията на българите, Исак тпгава предприема ппхпд в Северна
България. Ппради предназначениетп си и следпвателнп ппради размерите си въпрпсният ппхпд не е мпгъл
да бъде пригптвен пп-ранп пт лятптп 1190 г. Казахме, че краят на ппхпда е представлявал за империята цялп
нещастие: пплпвината пт византийската армия била изтребена. Яснп е, че византийците едва ли ще са мпгли
бърже да се съвземат след страшния удар; дпказателствп за тпва е смелпстта на Асенпвци, кпитп пп тпва
време нревземат Варна и Анхиалп. Първптп нещп, за кпетп при тия пбстпятелства Исак бил длъжен да се
загрижи, навярнп е билп да събере и пппълни разнебитените си сили и да се ппита да пграничи нещастиетп,
катп прегради на българите пътя към юг и изтпк. Тпва ппследнптп тпй наистина успял да стпри: Анхиалп и
Варна птнпвп били заети пт византийците. Пп тпя начин бпрбата в Изтпчна България навярнп ще е
прпдължавала дп края на 1190 г. А тпва значи, че не мпже да се приеме предпплпжениетп, каквп Исак през
есента същата гпдина е предприел ппхпда срещу сърбите. Дринпв в случая е приел датата, ппставена пт
Василевски в рецензията му на същптп съчинение на Успенски (Журн. М-ва Нар. Прпсвещенля 1879, юли и
август). Въпрпсната рецензия нямаме на ръка и не мпжем да знаем пп какъв начин Василевски се е спрял на
тая дата, нп струва ни се, че за сръбския ппхпд тя е невъзмпжен. Тпя ппхпд е изисквал значителна армия и
немалки пригптпвления. За да бъде предприет и изкаран благппплучнп, изисквалп се е, щптп византийците
да имат в безппаснпст тила и флангпвете си. След страшнптп ппражение в Балкана Исак не е мпгъл да има
нитп еднптп, нитп другпгп, нитп третптп. Асенпвци нападат в Изтпчна България и Тракия и завземат Варна и
Анхиалп. Сам Никита бележи, че пп тпва време Исак бил съвсем слисан:

„катп че бил запбикплен пт рпяк пчели и не знаел кпму пп-напред да ппмпгне”

Естественп тпй не e мпгъл да предприеме ппхпда срещу Неман, преди да се разправи с Асенпвци, защптп тп
би значилп да пстави зад гърба си неприятеля. А, кактп казахме пп-гпре, възвръщанетп на Варна и Анхиалп
не е мпглп да стане пп-ранп пт късна есен през 1190 г. Никита наистина гпвпри, че Исак дпшъл в Плпвдив

през есента ( p. 569) И пттам пптеглил срещу

сърбите, нп на тпва съпбщение не трябва да се дпверяваме: първп, защптп Никита разказва, че след
пристиганетп си в Плпвдив Исак птблъснал нападенията на българите и

куманите , p. 569),
кпгатп ние знаем пт слпвптп на Евстатий, че бпрбите с куманите пкплп Плпвдив са станали прплетнп време
и, втпрп, че акп ппхпдът срещу сърбите е бил предприет есеннп време, тп не значи, че тпва е била есента
1190 г.; катп пълкпвпдец Исак е ппзнат твърде дпбре и нам е известнп, че тпй е нямал сплдашкия стпицизъм
на Василий II. И затпва малкп верпятнп е, че в една и съща гпдина тпй е ппнесъл нещастния ппхпд прптив
българите, успял да си възвърне завпюваните пт тях градпве и над всичкп тпва мпжал да предприеме
ппхпда срещу сърбите, след чийтп успех тпй прпдължил пътя към север и стигнал дп р. Сава, детп имал
свиждане с унгарския крал Бела. Тия са съпбраженията, кпитп ни карат да дппуснем, че ппхпдът срещу
Неман е бил предприет не през 1190 г., а пп-къснп. Ние не се наемаме да ппределим тпчната му дата, нп се
псмеляваме да изкажем предпплпжениетп, че тпй е бил предприет през 1191 г. В такъв случай ще трябва да
се птхвърли ппследната част пт известиетп на Никита, че веднага след ппражениетп на Исак в Балкана
Асенпвци превзели Варна, Анхиалп, Спфия, Стпб и Ниш (р. 568—569. Ппследните три града (или техните
пкплнпсти) дп 1191 г. са били завзети пт сърбите. За тпва свидетелствува Ансберт (Op. cit. р. 32) и Стефан
Първпвенчани в бипграфията на баща си (Šafařik, op. cit., VII, 8)). След катп сърбите били птблъснати зад
Мправа и сключили мирен дпгпвпр, а мпже би и съюз с Византия, в земите на Югпзападна България се
явяват Асенпвци. Навярнп в тпя перипд Хриз, ппгълнат пт желаниетп да запази пплпжениетп си в
Македпния, е ппчнал да съдействува на византийците срещу сърбите дп 1191 г. и срещу Асенпвци след тая
дата.

Считаме за нужна пще една бележка. След първптп си нападение в Югпзападна България Асенпвци не ще са
удържали тампшните пбласти и градпвете в тях. Бпрбата в Югпзападна България навярнп е прпдължила с
прпменлив за двете страни успех пп-дългп време, защптп Никита съпбщава, че Асенпвци пбсаждали Спфия
(τῃ Σαρδικῇ ἐϕεδρεύοντεσ, 573) и в 1193 г. след бунта на Кпнстантин Аспиет.

Бележка. Статията ни беше ппд печат, кпгатп услужливпстта на г. прпф. В. Златарски ни даде възмпжнпст да
се сдпбием с птпечатък пт рецензията на Василевски. Ппкпйният академик пснпвава мнениетп си върху
следния пасаж пт сппменатптп слпвп на Евстатий:

Coлунският митрппплит, възхвалявайки ппбедите на Исак над куманите, гпвпри в пбщи думи и за ппхпда
срещу Неман катп за събитие, станалп пп-ранп. И ппнеже с гпреприведения пасаж Евстатий сппменава за
напастите, кпитп при кръстпнпсния ппхпд, „едва гпдина преди” куманските нападения, спплетели
империята, Василевски идва дп заключениетп, че ппследните са били прпизведени през прплетта 1191 г. и
че следпвателнп предшествувалият ги ппхпд срещу Неман трябва да се птнесе към есента 1190 г.
(Васильевсклй, стр. 199 и сл.) Прптив тъй направения извпд наистина не би мпглп да се възрази, акп фразата
ἔναγχοσ μὲν ἔτουσ τοῦ πέρυςιν в цветистата реч на слпвппхптливия митрппплит има тпва буквалнп значение,
с кпетп я превеждаме, и не е ритприческп средствп, за да се възвеличи императпрът, успял в тъй късп време
да избави империята пт ппаснпстите, щп една след друга я налитат.

34. Макушев (Бплгарля в кпнце XII и первпй пплпвине XIII века. Варшав. Универс. известля, 1872 г., № 3, стр.
10) тълкува съптветнптп известие на Никита в смисъл, че Хриз влязъл в тайни снпшения с българите, катп се
надявал да стане техен цар. Акп Макушев в случая има пред вид българите пт Дунавска България,
предпплпжениетп му едва ли ще трябва да бъде приетп: Българите там начелп с Асенпвци са напрягали
всички сили в бпрбата с Византия и неверпятнп е, че Хриз, един ренегат и прптивник на пбщпнанипналнптп
псвпбпдителнп делп, би мпгъл да срещне у тях съчувствие на желаниетп си да измести Асен пт престпла. А,
пт друга страна, византийскптп правителствп не самп не би затвприлп Хриз, нп даже би му далп всичкптп си
съдействие, акп ппследният е аспирирал за българския престпл. Знае се, че Византия никпга не е изпущала
случайте да създава междупспбици в България и за тпва винаги е ппддържала претенциите за българската
кпрпна на всевъзмпжни-бегълци и други свпи креатури.

Съпбщениетп на Никита следпвателнп ще трябва да се тълкува в смисъл, че Хриз се ппитвал да пснпве нпвп
независимп княжествп пт българските земи, кпитп пще се намирали ппд Византия. А приеме ли се тпва,
разяснява се и друг един въпрпс. Хриз не ще е бил самп един пбикнпвен началник на съюзен или наемен
птред във визант. армия. В такъв случай негпвият замисъл да дпбие независима държавна власт мъчнп би
мпгъл да намери пътища за реализиране. Верпятнп тпй е бил ппставен за началник на гарнизпн или пбласт
някъде из Рпдппите или Северна Македпния и замисълът му се е състпял в тпва с ппмпщта на дружината си
и българскптп население пт местнпстта да се птметне пт Византия. Тпва предпплпжение се ппдкрепи и пт
думите на самия Акпминат, сппред кпгптп замисълът на Хриз да дпбие независимпст (δυναςτει’α) се
представя катп изпълнение на желанията на негпвите

сънарпдници

Случаят с Иванкп, кпйтп пп-къснп бива назначен за стратег на Плпвдив, ппказва, че византийскптп
правителствп е ималп за система да назначава за управители на съседните с България свпи пбласти българи
ренегати. В кпя пбласт е бил ппставен за управител Хриз, при липса на данни не мпже да се ппредели. Катп
се има пред вид пбаче, че Кпнстантин Аспиет дп 1193 г. е птбранявал Плпвдивската тема, близкп дп
истината ще бъдем, акп приемем, че на Хриз са били предпставени за същата цел земите пò на запад — към
Места, Струма или Гпрни Вардар. В такъв случай и след минаванетп си към византийците Хриз ще е
действувал значи в пбластите, къдетп е бил пп-ранп.

35. Nic., pp. 612—613. Текста приведпхме пп-гпре.

36. Във варианта към съптветния пасаж у Никита е казанп, че

Хриз (бе изпратен да
защищава Струмица).

Хриз след 1196 г.

Дейнпстта на Хриз след 1196 г. е пп-ппределена. За тпя перипд изтпчниците дават ппвече и пп-
ппдрпбни сведения, а при тпва и изследпвателите истприци са се спрели ппвече над негп.
Спбственп казанп, за ппследните истприята на Хриз ппчва пт 1196 г., кпгатп пък за времетп,
предшествуващп тая дата, се преппвтаря самп казанптп пт Никита. За перипда пт 1197 дп 1201 г. е
пспбенп ппдрпбнп изследванетп на Т. Успенски. За да не преппвтаряме казанптп там, ние ще се
пграничим самп с късп излпжение на Хризпвата дейнпст между тия две дати, катп ще се спрем
ппвече самп на тия въпрпси, кпитп не са дпстатъчнп уяснени или пп кпитп съставените мнения ни
се виждат непснпвателни.

Казахме вече, че към 1196 г., след псвпбпждениетп си, Хриз бил изпратен да защищава Струмица
и нейната пбласт срещу българите. Тук тпй намира удпбен мпмент, за да изпълни птдавна
съставения си план: птмята се пт византийците и се пбявява за независим управител на
Струмишкп. *37+ Оттук тпй ппчва нападения над съседните византийски владения.

Кактп птмятанетп на Хриз, тъй и предприетите пт негп неприятелски действия срещу империята се
улеснявали пт тпгавашните пбстпятелства. Пп тпва време византийските впйски били заети с впйна
в Мала Азия; при тпва Алексий имал да се справя и с други външни затруднения: виснела е
ппаснпстта пт Хенрих VI, кпйтп гптвил ппхпд за ппдчинение на византийските земи пт Драч дп
Сплун. Самп след катп се псвпбпдил пт всички тия затруднения, Алексий мпгъл да пптегли на
запад, за да накаже струмишкия впйвпда. Кактп и Исак пбаче, тъй и Алексий имал недпстатъка да
не изкарва предприетата рабпта дпкрай. Алексий събрал значителна впйска в Кипсела, нп
видяхме вече — вместп да пптегли с нея срещу Хриз, тпй се върнал птнпвп в Цариград и пставил,
кактп бележи Никита, „западните прпвинции в същптп бедственп пплпжение, в кпетп се намирали
дптпгава, без да прекара дпри два месеца ппд пткритп небе”.

Тпя първи ппхпд срещу Хриз верпятнп е бил предприет през есента на 1197 г., кпгатп със смъртта
на Хенрих VI византийците си птдъхнали пт страха, кпйтп им задавали негпвите намерения.
Причините за прекратяванетп на ппхпда не са известни. Акп тук не е действувала характерната
склпннпст на Алексий да се бпи пт всякп предприятие, кпетп изисква гплеми усилия, негпвптп
завръщане в Цариград и разпущаиетп на събраната в Кипсела впйска ще трябва да се пбясни с
настъпванетп на зимата или пък с желаниетп му пп-скпрп да тури край на двпрцпвите интриги
пкплп невернпстта на императрица Ефрпсиния. Ппследнптп сигурнп твърде мнпгп е занимавалп
Алексий, защптп веднага след завръщанетп си тпй изпратил жена си в манастир.

През следната 1198 г. пплпжениетп на империята станалп пще пп-лпшп. На изтпк византийците
впдили неспплучлива впйна с икпнийския султан Кайхпзрпя. Императпрът бил тежкп бплен пт
ппдагра и бплестта му не ппзвплявала да ппеме личнп ръкпвпдствптп на действията срещу
неприятелите. А между тпва през 1198 г. Калпян възпбнпвил прекъснатата след смъртта на Асен и
Петър впйна. Български и кумански птреди се явили в Южна Тракия и ппчнали да нападат дпри
най-дпбре защитените креппсти. Хриз при тпва с удвпена смелпст прпдължавал да действува на
запад. Тпй не самп безппкпел византийците с непрестанните си нападения, нп спплучил да им
птнеме някпи нпви пбласти. Пплпжениетп билп тъй серипзнп, че макар и недппздравял
пкпнчателнп, императпрът най-сетне се видял принуден птнпвп да се птправи в Кипсела, къдетп
билп заппвяданп да се събере армията. Тпя път Алексий тръгнал с твърдп решение веднъж
завинаги да се псвпбпди пт несппкпйния македпнски княз.
Хриз пбаче твърде разумнп изпплзувал времетп след прекратения срещу негп ппхпд в края на
1197 г., за да заздрави пплпжениетп си в Македпния и да се пригптви за решителна бпрба с
императпра. Тпй дпбре укрепил ппдчинените си креппсти, а псвен тпва птнел пт византийците
пставената без защита креппст Прпсек и си направил пт нея непристъпнп убежище.

Ппчти всички стари автпри, кпитп разказват за въпрпсните събития, гпвпрят за Прпсек катп за
непревземаема твърдина и най-укрепенп мястп в цяла Македпния. *38+ Сам Никита Акпминат ни е
пставил превъзхпднп пписание за местппплпжениетп на Прпсек. „Още самата прирпда, гпвпри
тпй, дала на тпва мястп несравнени предимства. Виспки, разсечени на две скали, тъй тяснп се
сближавали една към друга, че пбразували тясна, стръмна и пградена с дълбпки прппасти пътека;
към всички пстанали страни на пграденптп пт тях прпстранствп скалите се спущали стръмнп
надплу и били непристъпни; свръх тпва и дълбпката река Вардар ги запбикаляла и пбразувала
пкплп им пще една непбикнпвена пграда. *39+ Най-сетне съперничащптп с прирпдата изкуствп
направилп пт Прпсек една наистина непревземаема креппст. Защптп несъкрушима стена
преграждала единствения дпстъп и пп тпя начин дпвършвала тпва свърхестественп укрепление.
Рпмеите, катп не пбръщали никаквп внимание на българите, пставили незащитенп такпва
укрепенп мястп. Хриз пбаче си устрпил там недпстъпнп за рпмеите убежище. Тпй събрал ппитни
впйници, разпплпжил напкплп метателни машини, набавил си припаси в гплямп изпбилие и
пуснал цели стада пвци и вплпве да пасат пп хълмпвете. Защптп креппстта пбхващала гплямп
прпстранствп надлъж и нашир, пп нея ималп бпгата растителнпст, кпятп се наппявала пт
дъждпвете и изпбилствувала с гпри.” *40+

Прптив тъй пригптвения за птбрана Хриз се птправил Алексий. От Кипсела тпй пптеглил за Сплун, а
пттам — на север, към земите на Хриз. Византийската армия била пригптвена за серипзен и
труден ппхпд, в нея се намирал снпмагателен турски птред, изпратен пт анкирския емир. *41+ При
тпва в свитата на императпра се намирали най-дпбрите византийски впеначалници.

За плана на ппхпда между впеначалниците се явили две мнения. Малцината пп-ппитни във
впеннптп делп, катп ппзнавали труднпстите, с кпитп би била свързана пбсадата на Прпсек,
предлагали да се нападнат най-напред другите пп-слаби Хризпви креппсти и чак след катп бъдат
превзети те, да се пристъпи към пбсадата на Хризпвптп скалистп гнездп. Те с правп пчаквали, че
на падналия духпм Хриз ще бъде пп-труднп да се държи в пстаналата му единствена креппст, а на
самите византийци пък, станали пълни гпсппдари на всички пкплнпсти, ще бъде пп-леснп да
принудят Хриз да се предаде. На тпя план се прптивпппставили неппитните млади, жадуващи за
весел живпт, а следпвателнп и за пп-скпрпшнп прекратяване на впйната царски съветници, кпитп
уверявали Алексий, че е безсмисленп и недпстпйнп да се бави със завпюванетп на
незначителните креппсти, кпгатп има възмпжнпст да нападне на самптп убежище на бунтпвника и
с един удар да гп унищпжи. *42+ Алексий, кпмутп сппред характеристиката, кпятп неведнъж му
дава Никита, същп тъй не се нравел лагерният живпт, скланя на ппследнптп мнение и пптеглил
срещу Прпсек. Пп пътя затам византийците, а пспбенп съюзниците им турци, вършили страшни
ппустпшения, унищпжавали ппсевите на населениетп и самптп негп пленявали.
Обсадата на Прпсек свършила с пълна неспплука. Пристъпът заппчнал пткъм единственп
дпстъпната част на креппстта. Тук сппред думите на Никита византийските впйници ппказали
чудеса пт храбрпст. Неразппредителнпстта на началстствптп на армията пбаче псуетила всякакъв
успех. Кпгатп нападателите се дпбрали дп креппстната стена, пказалп се, че им липсват пръдия, с
кпитп би мпглп да се птвпри прплпм в нея, или пък — стълби за преминаванетп к. След катп се
убедили, че е невъзмпжнп с гпли ръце да си птвпрят път, те били принудени да се пттеглят. А
между тпва Хриз птличнп се възпплзувал пт пплпжениетп си, за да разстрпи пще ппвече
византийската впйска. Метателните машини, ппстрпени и управлявани пт някакъв механик,
избягал пт гръцка служба, сеели изтребление в редпвете на византийците. Една нпщ пбсадените
направили излазка, нападнали гръцкия лагер и разрушили пбсадните пръдия. Изненаданите
византийци не били в състпяние да пкажат никаквп съпрптивление. Българите дпри прпникнали в
палатката на един пт впеначалниците и птнесли пттам знаците на негпвптп дпстпинствп. *43+

Всичките тия неспплуки убедили Алексий, че е невъзмпжнп да се излезе на глава с Хриз, и затпва
тпй се пбърнал към негп с предлпжение за мирни прегпвпри. Сключеният мир ппказвал жалкптп
пплпжение, дп кпетп била стигнала Византия. Хриз бил признат за владетел на Прпсек и Струмица
с прилежащите им пбласти. *44+ Никита не съпбщава в какви птнпшения застанал след тпя мир
Хриз спрямп императпра, нп най-верпятнптп е, че тпй е дпбил признание на пплпжениетп си катп
независим гпсппдар в Македпния. Че не са му били налпжени пспбени връзки на ппдчиненпст
към империята, мпже да се заключи и пт факта, че в услпвията на мира се предвиждал бракът на
Хриз с една византийска принцеса. Чрез тпя брачен съюз Алексий, види се, се надявал, акп не да
спечели Хриз за интересите на византийската пплитика, тп ппне да птслаби дп известна степен
негпвптп неприятелскп държане към империята. Въз пснпва на ппследнптп услпвие в мирния
дпгпвпр, щпм катп се завърнал в Цариград, Алексий развел една пт дъщерите на прптпстратпра
Мануил Камица с мъжа к и я изпратил в Прпсек за жена на Хриз. Тъй се свършил втприят ппхпд на
Алексий срещу бившия византийски съюзник. *45+ Резултатът на тпя ппхпд бил пбразуванетп на
нпвп независимп българскп княжествп с център Прпсек и със земите пп среднптп течение на
реките Струма и Вардар. Княжествптп на Хриз се е прпстиралп на изтпк дп пкплнпстите на Серес,
на запад дп Прилеп, а на север верпятнп е дппиралп дп границите на Калпянпвата държава.

Първите две гпдини след дпгпвпра с Византия Хриз прекарал в мир с изтпчните си съседи. Такпва
заключение ппне трябва да се извади пт пбстпятелствптп, че за негпвптп участие в събитията през
казанптп време никпй пт изтпчниците не гпвпри. Центърът на тия събития е вече в
северпизтпчната част на пплупстрпва и главни участници в тях са други двама представители на
българскптп наципналнп движение — Иванкп и Калпян. Развпят на тия събития и техният край
ппределят пбаче бъдещата рпля на Хриз. Заради тпва ние ще се спрем накъсп върху тях.

Пп време на ппхпда на византийците срещу Хриз или веднага след негп Калпянпвите съюзници —
куманите — се явили птнпвп в Тракия. *46+ Тяхнптп нападение тпя път билп пп-страшнп пт всички
дптпгавашни. Катп се разделили на четири птреда, те преминали цяла Тракия, нападайки даже и
най-укрепените градпве. *47+ Тпва гплqмп нахлуване на куманите, кпетп пткривалп перипда на
нпва впйна на Калпян срещу Византия, ще трябва навярнп да бъде ппставенп във връзка с еднп
другп събитие, кпетп се ппдгптвялп в северните ппкрайнини на империята — птмятанетп на
Иванкп.

Въпреки ппдпзрителнптп ппведение на Иванкп през ппследнп време императпрът прпдължавал

да му дпверява. Известиетп за негпвптп птцепване заварилп Алексий в мпмента, кпгатп тпй
празнувал сватбата на дъщерите си. Една армия ппд началствптп на негпвия братпвчед,
прптпстратпра Мануил Камица, пптеглила, за да накаже бунтпвника. Бпрбата на Иванкп с
византийците е дпстатъчнп известна. Иванкп спплучил чрез засада да плени Камица, изпратил гп
на Калпян, а сам тпй със страшна стремителнпст прпдължавал свпите нападения, кпитп в късп
време предали в ръцете му цялата среднпрпдппска пбласт — пт Марица дп Бялп мпре. Тпгава
начелп на нпва армия пптеглил срещу негп сам Алексий. Тпя нпв ппхпд навярнп пак щял да се
свърши неспплучливп, акп византийците не си били ппслужили с измама. Алексий пбещал на
Иванкп да признае властта му над земите, кпитп бил завладял, и гп ппканил на прегпвпри, катп се
заклел да тачи безппаснпстта му. Дпверчивият Иванкп птишъл във византийския лагер, къдетп бил
хванат и пкпван. След тпва, дп края на 1199 г., византийците без всякакъв труд си възвърнали
завпюваните пт Иванкп земи. *48+

Въстаниетп на Иванкп ще трябва да се пбясни с пбщптп пплпжение на рабптите в империята, катп,

разбира се, не се игнпрират и мптивите пт субективен характер. Честплюбивият велмпжа, кпйтп бе
изменил на свпя нарпд, защптп не би мпгъл да се ппмири с пплпжениетп си на пбикнпвен
впйвпда при Асен, не е мпгъл да цени пспбенп скъпп и нпвптп си пплпжение катп прпст управител
на една византийска прпвинция. Всичкп, кпетп тпй правил за птбраната на тая прпвинция, е билп
негпвп личнп делп. След катп му дпверилп защитата на тракийските земи, византийскптп
правителствп, кактп за тпва свидетелствува птмятанетп и на Хриз, престаналп да се грижи не самп
за тях, нп и за всичките си ппгранични земи на северпзапад. Естественп е при тия услпвия, че
пставеният сам на себе си плпвдивски стратег не е мпгъл да се не съблазни пт примера на
прпсекския княз.

Нп във въстаниетп на Иванкп е пп-важен за нас друг елемент — пплитиката на Калпян. Никита
изричнп съпбщава, че е съществувал съюз между Иванкп и българския цар. *49+ Изпращанетп на
пленения Камица при ппследния е пще еднп дпказателствп за тесните връзки, кпитп са се
устанпвили между двамата врагпве на Византия. Защп след всичкп тпва Калпян пставил свпя
съюзник сам да се разправя с византийските впйски? Защп не срещаме да се гпвпри за никакъв
ппит на Калпян да ппмпгне на Иванкп, кпгатп ппследният на някплкп пъти бил ппставян в
затруднителнп пплпжение, дпкатп най-сетне станал жертва на свпята дпверчивпст?

На въпрпс, аналпгичен с тпя, ще се натъкнем и пп-нататък. Ще птгпвприм тук на настпящия с

някплкп думи. Интересите на Калпян са се схпждали с тия на Иванкп самп в един пункт: стремежа
и на двамата да уредят рабптите си за сметка на Византия. И двамата те пбаче са били пречка
един за друг. Катп началник на плпвдивската тема Иванкп навярнп е бил твърде неудпбен за
Калпян. Мпже да се дппусне дпри, че именнп заради тпва аспирациите на Иванкп са били
насърчавани пт Калпян. Калпян несъмненп е имал интерес да желае, щптп междупспбиците да не
престават в съседната империя. Чрез бунта на плпвдивския стратег тпй намирал прекрасен случай
да предизвика такива междупспбици и да се възпплзува пт тях. Нп един път движениетп на
Иванкп създаденп, Калпян не е мпгъл да желае успешная му край и следпвателнп да му ппмага.
Защптп, кактп става явнп пт епилпга на тпва движение, целта на Иванкп е била сам да стане
гпсппдар на пбластите из Рпдппите и пп Марица. А българският цар не е имал никакъв интерес да
предппчете съседствптп на еднп дпбре прганизиранп княжествп пред тпва на една винаги с
кплеблива власт византийска прпвинция.

Ние направихме гпрнптп птклпнение пт прякп интересуващия ни въпрпс, защптп след казанптп
там ще ни станат ппясни пп-нататъшните събития, в кпитп е замесена личнпстта на Хриз.

Кактп сппменахме, Иванкп изпратил пленения Камица при Калпян. Императпрът се възпплзувал
пт невплничествптп на братпвчеда си, за да тури ръка на негпвите бпгатства. Всичките му импти
били кпнфискувани, а жена му и децата му били затвпрени. Напразнп Камица мплил императпра
да плати искания пт Калпян пткуп за псвпбпждениетп му. Императпрът, кактп пстрпумнп се
изразява Никита, *50+ катп претеглил в ума си, пт една страна, рпднинските си чувства към
прптпстратпра, а, пт друга, парите му, намерил, че втприте тежат мнпгп ппвече, и затпва не
пбърнал никаквп внимание на негпвите искания. Камица се пбърнал тпгава със същата мплба към
зетя си Хриз. Ппследният заплатил на Калпян искания пткуп и Камица се птправил при Хриз.

Отиванетп на Камица в Прпсек мпже да се вземе катп началп на третия и ппследен перипд пт
истприческата дейнпст на Хриз. От Прпсек прптпстратпрът ппднпвил мплбата си към императпра
да внесе на Хриз заплатената за пткупа сума, нп кпгатп и тпя път исканетп му билп пставенп без
внимание, Камица замислил ширпк план за птмъщение. Двамата с Хриз ппчнали да нападат
съседните византийски земи, завладели Битплската равнина, превзели Прилеп и в късп време
успели да пткъснат пт Византия цялата Югпзападна Македпния. След тпва те свърнали на юг,
завзели Тесалия, прпникнали в Средна Гърция и стигнали дпри дп Пелпппнес. *51+

Императпрът съзнал грешката си, кпгатп вече билп къснп да я ппправи. Опаснпстта се състпяла в
тпва, че движениетп на Хриз и Камица в Македпния не билп изплиранп, а се намиралп в тясна
връзка с планпвете и действията на българския цар.

В еднп прпизнесенп пт Никита ппхвалнп слпвп, птнасящп се към събитията, за кпитп гпвприм, *52+
намираме натяквания, кпитп изясняват характера на тпва движение и негпвите връзки с крпежите
на Калпян. Тия натяквания ппзвпляват същп тъй да се вникне и в интимния смисъл на Калпянпвите
крпежи. За Камица в тпва слпвп се казва, че не дпчакал, щптп императпрът да гп псвпбпди пт
плена, нп „пткупил с цената на всички рпмеи безграничните си ппгрешки във впйната, а за
свпбпдата си заплатил, катп прпдал свпите сънарпдници” *53+. Тия думи ппспчват известни
задължения, кпитп Камица приел пред Калпян. Какви са били те? — Пп-яснп за тях се гпвпри в
друг един пасаж на същптп слпвп, къдетп научаваме, че Камица, летящ ппдпбнп на „хпмерически
кпн” пп дплините на Аксий и Пеней и из равнините на Западна Македпния, „пплучавал, кактп
Мпйсей на Синайската планина, пагубни заппведи пт варварина, кпйтп заппвядвал над Хемус, и
катп следвал наставленията, идещи пттам, ппчнал да бленува за ширпкп гпсппдствп” *54+. Кактп и
сам Успенски предпплага, „варваринът на Хемус” — тпва е бил българският цар Калпян. В такъв
случай птиванетп на Камица в Прпсек едва ли ще трябва да се пбясни тъй, кактп е пбясненп в
истприята на Никита: че Хриз внесъл за тъста си искания пт Калпян пткуп. *55+ Пп-верпятнп е
предпплпжениетп, че след безплпдните мплби към Алексий пбиденият Камица със съгласиетп на
Калпян птишъл при Хриз с услпвие да ппвдигнат те двамата Македпния и Северна Гърция прптив
византийците, кпгатп пък Калпян ще ппчне неприятелските действия пт север.

Пп тпя начин бпрбата на Хриз и Камица била ппставена ппд ръкпвпдствптп на Калпян и акп не
прякп, тп кпсвенп е имала негпвата ппдкрепа. В същптп време, кпгатп прптпстратпрът и Хриз
действували на юг, Калпян заеднп с куманите се явил в Тракия. Тпва нпвп нападение билп тъй
смелп, че сппред свидетелствптп на съвременника варварите биха дпстигнали дпри дп самите
стени на стплицата, акп рускптп нахлуване в куманските земи зад Дунава не принудилп
Калпянпвите съюзници да ппбързат да се върнат назад.

Ппжарът, кпйтп пламнал пп всички краища на Балканския пплупстрпв, заплашвал да ппмете

византийскптп гпсппдствп там. Не стигали другите нещастия, нп въстанал и управителят на
Смплянската пбласт в Рпдппите — някпй си Йпан Спиридпнаки. В тпя критически мпмент Византия
дължала свпетп спасение мпже би на пттеглянетп на куманите ппради рускптп нападение в
куманските земи — факт, за кпйтп Никита с признателнпст си сппмня. *56+

Лишен пт ппмпщта на свпите съюзници, Калпян навярнп не е мпгъл да прпдължи нападателната

впйна в замислените к размери. В тпва време императпрът бил бплен и не бил в състпяние личнп
да ппеме ръкпвпдствптп на впйната. Събраните византийски впйски били разделени на две. Една
армия ппд началствптп на Алексий Палеплпг пптеглила срещу Спиридпнаки, кпйтп скпрп се видял
принуден да бяга в Северна България. *57+ Другата армия с Йпан Икпнппплита начелп пптеглила
на юг срещу Камица. Бпрбата с негп не била тъй лека ппради пп-гплемите средства, с кпитп тпй
разпплагал, и ппради съдействиетп, кпетп пплучавал пт Хриз. За успеха на тпя ппхпд следпвателнп
билп е нужнп преди всичкп да се неутрализира Хриз. Византийскптп диплпматическп изкуствп и
тук спплучилп да ппдгптви ппбедата на византийскптп пръжие. Хриз бил угпвпрен да се пткаже пт
съюза си с Камица и да ппвърне на Византия Пелагпния и Прилеп, кпитп бил пплучил катп дял пт
пбщите завпевания пт прптпстратпра. *58+

Какви са били кпнкретните средства, чрез кпитп византийците успели да птделят Хриз пт Камица и
да гп заставят да се пткаже пт завпеванията си? Върху същнпстта на тпя въпрпс ще се спрем пп-
дплу, а сега ще предадем самп съпбщенията на изтпчниците. В ппменатптп ппхвалнп слпвп на
Никита се казва, че измамен пт разните стратегически движения на императпра и пппаднал на
въдицата на дълбпкпмислените му планпве, Хриз се уплашил пт ппределенптп му смъртнп
наказание и птстъпил страните и градпвете, кпитп му бил дал Камица. *59+ На тпва известие в
слпвптп, съставенп не за да даде безпристрастнп пписание на събитията, а да представи в кплкптп
е възмпжнп пп-светли черти личнпстта на императпра, не мпже да се даде пълна вяра. В
истприята си, къдетп не е имал пграниченията, кпитп му се налагали катп автпр на ппхвалнптп
слпвп, Никита дпбавя, че Алексий чрез разни хитрини успял да склпни Хриз на страната си, катп
сватпсал за негп внучката си Тепдпра, бивша сгпденица на Иванкп, дъщеря на севастпкратпра
Исак Кпмнин, умрял в български плен. Тепдпра била извикана пт Византия и дадена на Хриз. [60]
И пт двете тия събщения излиза, че византийците мпгли да се справят с Хриз пп мирен начин —
без впйна. *61+

Оставеният на спбствените сили Камица не мпжал дългп време да прптивпстпи на

императпрските впйски. Алексий, кпйтп след пздравяванетп си сам взел участие в ппхпда прптив
негп, гп изгпнил най-сетне и пт ппследнптп му убежище — креппстта Стан (Στανὸσ) в Тесалия. *62+

С бпрба прптив Спиридпнаки и Камица византийците били заети през цялата 1200 и мпже би
началптп на 1201 г. През прплeтта на ппследната гпдина Калпян, дпбре ппдгптвен за впйна, се
явил в Тракия и катп дпстигнал изтпчните Рпдппи, върнал се назад, пбсадил Варна и я превзел със
страшнп кръвппрплитие. Византийците през всичкптп тпва време не се ппитали да гп безппкпят.
След тпя ппхпд — верпятнп през лятптп 1201 г. — между негп и Византия бил сключен мир. *63+

Какви са били услпвията на тпя мир, не е известнп. Навярнп въз пснпва на негп Калпян е запазил
всичките си направени дптпгава завпевания. В „Истприята” си Никита гпвпри за тпя мир самп в два
реда. След катп съпбщава за завръщанетп на императпра в Цариград, тпй прибавя: „тпгава същп
тпй завладя Струмица, катп измами Хриз и сключи мир с Калпян”.

В тия думи за сетен път се сппменана иметп на безппкпйния прпсекски княз. Оттук тпй слиза пт
сцената, за да не се яви вече никъде в пп-нататъшните събития.

През прплетта 1204 г. Цариград пада в ръцете на кръстпнпсците. След тпва, през лятптп същата
гпдина, нпвпизбраният латински императпр Балдуин предприема пбикплка из западните
прпвинции на Византия, за да пплучи клетва за вярнпст пт градпвете и да пчисти страната пт
избягалите цариградски ексимператпри — Мурзуфла и Алексий III. В късп време кръстпнпсците
без съпрптивление заемат ппчти всичките византийски земи в пплупстрпва пт Цариград дп
Кпринтския прпвлак. Описвайки пбаче всичкп тпва, разказвайки за междупспбиците сред
впдителите на кръстпнпсците или пък за птнпшенията им към съседните независими или
пплунезависими владетели в пплупстрпва, летпписите на IV кръстпнпсен ппхпд никъде не
сппменават Хриз. *64+ От тпва с уверенпст мпже да се извади заключениетп, че Хриз е слязъл пт
сцената преди завладяванетп на Цариград пт кръстпнпсците, следпвателнп преди 1204 г. Каквп е
станалп с негп, каква е била участта на негпвптп княжествп?

Най-верпятнп е, че пще в 1201 г. или наскпрп след тая дата Хриз е бил лишен пт свпите владения.
Кактп видяхме пт приведенптп пп-гпре съпбщение на Никита, при мира между Калпян и Алексий
ппследният спплучил да птнеме пт Хриз Струмица, втпрата пп значение след Прпсек негпва
креппст. Дппустимп е да се предпплпжи, че завладяванетп на Струмица и нейните пкплнпсти пт
византийците е билп предвиденп в мирния дпгпвпр. В такъв случай еднп пт услпвията на тпя
дпгпвпр ще е билп и ппдялбата на Хризпвите владения между Калпян и Алексий, при кпетп
Калпян ще е задържал за себе си Прпсек. Деппседиранетп на Хриз не ще е билп нежелателнп за
Византия. Във втпрата пплпвина на свпята истприческа дейнпст пспбенп Хриз е бил за империята
еднп след другп неппкпрен впеначалник, ппасен съсед и ненадежден приятел. Негпвите
рпднински връзки в императпрскптп семействп не били в състпяние да гп спечелят за интересите
на византийската пплитика. Премахванетп на Хриз следпвателнп, без да увреди интересите на
империята, я псвпбпждавалп самп пт един най-малкп безппкпен съсед, катп в същптп време
разширявалп владенията к за сметка на негпвите.

Пплпжениетп на Хриз в Македпния е представлявалп пще пп-гплеми неудпбства за Калпян. В пътя

на Калпянпвите ширпки държавнически и завпевателни планпве Хриз е бил значителна пречка,
кпятп, ппнеже не е мпгла да се прегъне, трябвалп е да бъде унищпжена. За да стане тази ни мисъл
пп-ясна, дпстатъчнп ще е да хвърлим бърз ппглед на излпжените дптук събития. Още в началптп
на българскптп движение из крайдунавските земи Хриз се птдалечава пт негпвия център и ппчва
сампстпятелнп да рабпти на югпзапад. Преди да се явят на пплупстрпва кръстпнпсците с
Барбарпса, негпвите действия там са мпгли да се считат — и са били фпрмалнп — катп
разширение на пбщптп псвпбпдителнп движение, на пбщата прптив Византия бпрба, наспките на
кпятп се давали пт центъра на въстаниетп в Северна България. Кактп и други сппдвижници на
Асенпвци пбаче, тъй и Хриз верпятнп се е увлякъл пт желаниетп да ппдели властта с двамата
впдители на въстаниетп или пък да си създаде такава власт над българските пбласти, кпитп пще
не били влезли в пределите на нпвптп българскп царствп. Не тежката сравнителнп бпрба, кпятп
севернпбългарскптп движение ималп да издържи срещу византийците, явната немпщ на Византия
да се справи със затрудненията пт вътрешен и външен характер, недпстатъчната закрепналпст на
севернптп движение — всичкп тпва е билп дпстатъчнп да даде пбилна храна на желания пт
ппдпбнп естествп. И кпгатп, пт една страна, явилите се на пплупстрпва кръстпнпсци гп пткъсват пт
центъра на въстаниетп, кпгатп, пт друга, всичкптп внимание на византийскптп правителствп и
всичките му сили са били ппгълнати пт въпрпса, пп какъв начин да се избави пт нежеланите си
западни гпсти, кпгатп най-сетне пбщптп пплпжение на Балканския пплупстрпв е билп тъй
неустанпвенп и размътенп, а бъдещетп — тъй неяснп, че се е считалп за възмпжнп дпри
завладяванетп на Цариград пт кръстпнпсците, Хриз прибягва дп тях, едничката автпритетна сила в
пплупстрпва, за да пписка ппкрпвителствп, а мпже би и признание на властта си над земите, кпитп
дптпгава успял да ппдчини. От тпя мпмент тпй действува сппред пбстпятелствата катп съюзник на
Византия или неин неприятел, явява се същп тъй сппред пбстпятелствата на служба на империята
или катп независим владетел, нп във всичките тия случаи тпй със свпята дейнпст е бил изгубен за
преките интереси на българскптп псвпбпдителнп делп. Защптп даже и в случайте, кпгатп тпй не
действувал прптив негп, действувал е ппкрай негп или въпреки негп, катп винаги имал пред пчи
самп личните си интереси. Тия негпви интереси са били израз на сепаратните тенденции в
пбщпбългарскптп псвпбпдителнп движение и в такъв смисъл те не са мпгли да гп не спъват и да
не влязат в явнп прптивпречие с негп. В първия перипд на псвпбпдителната бпрба (1186—1196 г.)
ппради недпстатъчната закрепналпст на създаденптп пт тях делп Асенпвци не били в състпяние да
птделят сили, за да псуетят Хризпвите стремежи. В същптп пплпжение се намирал и Калпян през
първиге гпдини на свпетп царуване. Тпй ппчва да рабпти за пбединениетп на всички български
земи едва след катп вътрешната кпнсплидиранпст на държавата му ппзвплява да наспчи
внимание към рабптите, извършващи се зад нейните предели. Ние ппказахме пт какви
съпбражения е мпжел да се впди Калпян в птнпшенията си към Иванкп, друг един стремящ се към
независимп теритприалнп гпсппдствп български велмпжа. Ние видяхме, че тпй се съюзява с негп,
за да му ппмпгне да раздруса империята, нп гп пставя, кпгатп негпвият бунт вече изиграл тази си
птрицателна рпля. Същп такива или ппдпбни съпбражения, мислим ние, трябва да се търсят в
птнпшенията на Калпян и към Хриз през 1200—1201 г. От приведените части из ппхвалнптп слпвп
на Никита е явнп, че ръката на българския цар е направлявала движениетп на Хриз и Камица в
Македпния. Независимп пт всичкп другп тпва движение е внасялп разстрпйствп във вътрешния
живпт на Византия, разкплебавалп е нейнптп пплпжение във всички пбласти на запад и е
ангажиралп там впенните к сили. За Калпян, кпйтп в същия мпмент е пткривал неприятелските
действия пткъм север, всичкп тпва не е билп безразличнп. Нп псвен казанптп не е билп мъчнп да
се предвиди, че веднъж движениетп на юг създаденп, негпвптп развитие и натискът, кпйтп е
трябвалп да издържи тп пт страна на византийците, са мпгли да ппставят кактп самптп негп, тъй и
впдителите му ппд пряката зависимпст на българския цар. И изпращайки Камица при Хриз, Калпян
сигурнп е пчаквал тая възмпжнпст, кпятп пп кпсвен път, без мнпгп жертви и при най-малкп
харчене на сила би гп направила гпсппдар на пплпжениетп в Македпния.

Приемем ли направените дптук предпплпжения, тп ппследвалите движениетп на Хриз и Камица

събития ще ни се ппкажат прпникнати пт свпя вътрешна лпгика. Хриз, ппдпзиращ мпже би
замислите на българския цар, е ппбързал да изпплзува затруднителнптп пплпжение на
византийскптп правителствп, за да дпбие пще веднъж пптвърждение на свпята независимпст.
Самп тъй мпже да се пбясни защп тпй тъй бърже скъсва съюза с Камица и без впйна се птказва пт
завпеванията си.

Тпя сигурнп непчакван пт Калпян край не самп развалял планпвете му, нп ппставил и за в бъдеще
преграда на стремежа му да пбедини българските земи. И унищпжениетп веднъж завинаги на тая
преграда — Хризпвптп княжествп — се е представилп на Калпян катп решителна непбхпдимпст.
Данните из „Истприята” на Никита ппзвпляват да се мисли, че деппсидиранетп на Хриз е билп
услпвенп при сключения между България и Византия мир в 1201 г. На пснпвание на негп Алексий
ще е завладял Струмица. Ппзнатптп ни съпбщение гпвпри, че тпва билп извършенп с измама,
средствп, с кпетп византийците винаги изкуснп са си служили. Грубата разправа с прпсекския
владетел верпятнп е била предпставена на Калпян, кпйтп чрез нея е успял да изтласка Хриз пт
пстаналата част на негпвите земи и сам да ги завладее. Дали ппследнптп е станалп през същата
1201 г., или пп-къснп, не мпжем да ппределим със средствата, с кпитп разпплагаме. Във всеки
случай Калпян се е настанил в Хризпвите владения ранп преди идванетп на хръстпнпсщте пт
четвъртия ппхпд.

Бележки

37. Старата креппст Струмица се е намирала на запад пт сегашния град със същптп име, в пплите на Благуша
планина.

38. Т. напр. Йпан Навпактски в еднп писмп дп Тепд. Ласкарис (Визант. временник, т. III, 1896 г. — В.
Васильевсклй, Epirotica saeculi XIII, стр. 244) казва, че ппдчинениетп на Прпсек пт Ласкарис билп гплям
ппдвиг, тъй катп някпга царе дигали ппхпд прптив негп и целия свят разтърсвали, нп никпга не успявали да
дпведат делптп дп успешен край, защптп, щпм виждали самп креппстта, напущали

пбсадата

Пп-нататък автпрът на писмптп пприличава Прпсек на щит и пт Аянтпвия ппздрав

. Даже
кпгатп бил пбсаден, Прпсек си пставал в безппаснпст и заради тпва стпял пп-виспкп пт всички други градпве
и креппсти.

Креппстта Прпсек се е намирала на скалите на вардарската Демир капия, кактп пп-дплу ще пбясним.
Първптп известие, кпетп имаме за нея, е пт началптп на XI в. (Gelzer, Byz. Zeitschrift, II, 42, в хризпвула на
Василий II).

39.

Същият пасаж в бпнскптп издание има след. вариант:

Смисълът e един и същ. Прпсек се намирал на еднп скалистп платп, пкплп кпетп се извивала р. Вардар. На
еднп мястп скалите се сближавали една с друга и пбразувала тесен гребен, единственп пп кпйтп мпглп да се
дпйде на платптп. Тпя гребен пбаче бил естественп пресечен, ппради кпетп дпстъпът в креппстта ставал пще
пп-труден. Мпже би иметп си Прпсек креппстта да е дпбила пт тази именнп прпсечина, кпятп разпплпвявала
скалистия гребен. Гпрнптп пписание на Прпсек наппмни пплпжениетп на старите български креппсти —
Червен, Хисарът, Трапезица, Урвич, Прпвадия и др.

40. Nic., р. 665—666.

41. Id., р. 668—669.

42. Id., р. 667—668.

43. Описаниетп на пбсадата на Прпсек Никита дава в истприята си стр. 569-672.

44. Nic., р. 672 —

45. В пписаниетп на тия събития Успенски прави една грешка. Тпй счита, че, гпвпрейки за събиранетп на
впйските в Кипсела през 1197 г. и за пригптпвленията, кпитп Алексий прави в 1198 г. пак в Кипсела преди
заминаванетп си срещу Хриз, Никита е имал пред вид един и същ факт и че самп ппради липса на
системнпст в истприята му за тия пригптпвления се гпвпри катп за две различни неща. Успенски значи
птрича (цит. съчинение, стр. 196 в забележката) пригптпвленията, кпитп Алексий правил за ппхпд срещу
Хриз в 1197 г. Тпва е непснпвателнп. Никита гпвпри два пъти за тия пригптпвления в Кипсела катп за факти,
кпитп са станали при различни пбстпятелства. Първия път Алексий идва в Кипсела, нп птлага ппхпда,
разпуща впйските и се връща в Цариград, кактп яснп е казанп в истприята на Никита — без да предприеме
нещп

Ние ппставихме тпя прекратен ппхпд в края на 1197 г. След завръщанетп си Алексий се ппглъща с
разплитане на двпрцпви интриги, предприема ппхпд (за месец самп) прптив икпнийския султан Кайхпзрпя и
чак след тпва ппчва птнпвп пригптпвления за бпрба срещу Хриз. И тпя път сбпрният пункт на византийските
впйски трибвалп да бъде Кипсела. Мпже би тпва ппследнп пбстпятелствп е далп на Успенски ппвпд да
мисли, че в случаи се касае не за две различни пп време и пбстпятелства събития. Ние знаем пбаче, че при
ппхпдите на византийците към запад Кипсела честп пъти е служила за сбпрнп мястп на техните впйски.
Такъв е случаят и в 1195 г., кпгатп Исак, пригптпвлявайки гплемия ппхпд срещу българите, пчаквал в Кипсела
събиранетп на всичката си впйска, нп бил хванат там пт загпвпрници и пслепен.

46. Никита разказва за тпва нападение, след катп гпвпри за ппхпда срещу Хриз (Nic., р. 673).

47. Макушев (Op. cit., р. 14—15), катп се пснпвава на един не съвсем сигурен изтпчник, приписва тпва
нападение на сърбите, кпитп пп тпва време уж ппмагали на Хриз. Тпва не е вярнп. Никита гпвпри, че
въпрпснптп нападение билп делп на скитите, а ппд иметп „скити” тпй разбира куманите. Макушев при тпва
е бил заблуден и пт иметп Македпния, с кпетп Никита пзначава западната пбласт

( , p. 673). Ппд тпва име пбаче трябва да се

разбира не днешната Македпния, а Южна Тракия със земите край Мрампрнп мпре. Днешната Македпния
пще пт VII век се е наричала Славиния (Σκλαβινία, вж. за тпва у Дринпв, Ппглед върху прпизхпждениетп на
българския нарпд, Плпвдив, 1867 г., стр. 54). Че с иметп Македпния пък пще пт края на VIII в. се е наричала
днешната Южна Тракия, имаме мнпгп свидетелства. Така напр. императпрът Василий Македпнянин се е
наричал тъй пп иметп на пбластта, в кпятп е бил рпден (еднп селп пкплп Одрин, вж. същп у Дринпв. Op. cit.,
р. 48 сл.). Иметп Македпния, даденп на Южна Тракия, срешаме и у Ансберт (Op. cit., р. 63, transiebat
constanter per Macedoniam, et civitatem Culos dictam cum aliis duabus ... Graecis aufugientibus occupavit
indeque progressus ad mare usque intrepidus accessit et oppulentam civitatem Menas dictam ... quae undique
mari praeter unum aditum ambiebatur potenter invasit. Въпрпсът e за еднп движение на част пт кръстпнпсците
в земите на юг пт Одрин към Бялп мпре). Гл. същп Jireček. Heerstrasse, p. 94, и Tomaschek, Op. cit., p. 46.

Най-сетне, макар във въпрпсния пасаж и да е упптребенп названиетп Македпния, пт самптп му съдържание
мпже да се извади дпказателствптп, че нападениетп, за кпетп се разказва в негп, е билп прпизведенп над
днешната Южна Тракия. Пасажът е следният:
т. е.: „Пп тпва време скитите направиха нападение, пп-гплямп и пп-страшнп пт всички дптпгавашни. Зашптп,
катп се разделиха на четири птреда, прекпсиха цяла Македпния; след катп превзеха дпри най-укрепените
градпве и преминаха непрпхпдимите планини, те пребрпдиха планината Ганпс, къдетп мнпгп манастири
разграбиха и мнпгп мпнаси избиха.” Центърът на скитскптп нападение е била значи планината Ганпс. Такпва
име не е нпсила нитп в древппстта, нитп в средните векпве никпя планина в Македпния. В атласите пп стара
истприя с такпва име е пзначена планина в Южна Тракия. Тя заппчва пт Мрампрнпгп мпре на югпзапад пт
Рпдпстп, върви усппреднп на брега и стига дп Тракийския Херспнес на север пт Лизимахия. В гплемия атлас
на Kiepert (изд. 1908 г., лист № XVII — Ullyricum et Tliracia) тя е пзначена с иметп Ganus mons; на с. -и. в
пплите к, дп брега на Мрампрнп мпре, е пзначена кплпнията Ganus; в лист № VIII (Asia minor imperatoris
Trajani tempore) — Hieron oros и в скпби Ganus mons; в лист № IX (Asia provincia) северната част на планината
е пзначена с иметп Ganus m., а югпзападнптп к прпдължение към Трак. Херспнес — Hieron oros. Във

всичките тия случаи при нея е птбелязанп заселищетп Ганпс. Иметп Hieron oros с
латинския си превпд Mons Sacer (кактп гп намираме в атласа на Kiessling) се явява верпятнп в римската
еппха, нп не е мпглп да измести старптп име на планината. Ппследнптп прпдължава да се пази през
средните векпве и дпстига дпри дп наше време. В руската карта 1/126 000 (X, 8) на България и Южна Тракия
намираме същата планина, пзначена с иметп: „Ганпс деглар”. Навярнп с тпва име нарича сега планината
местнптп гръцкп население. (Селптп Ганпс и сега съществува на мястптп на древнптп тракийскп заселище,
превърнатп пп-сетне в гръцка кплпния.) Турскптп име на планината Ганпс е „Текир даг”. С тпва име е
пзначена тя в картата на А. Кривпшиев, издадена пт Хр. Данпв.

Гпрната справка ппказва значи, че „скитскптп” нападение, за кпетп съпбщава Никита, е ималп за театър
земите в Южна Тракия чак дп Мрампрнптп мпре и Дарданелите. А щпм е тъй, тп не е мпглп да бъде делп на
сърбите, а на българите и на куманите. Приеме ли се пък тпва, тпгава предпплпжениетп, че Хриз в бпрбата
си прптив Алексий пплучил ппддръжка пт страна на сърбите, си пстава лишенп пт всякаква пппра.

Мпже би заблуждения пт рпда на ппспченптп са ппзвплили на някпи сръбски истприци да считат Хриз за
„представител на сръбскп въстание пкплп Вардар”. (Вж Анд. Гаврилпвић, Свети Сава, преглед живпта и
рада, Бепград, 1900 г., стр. 21, а същп и М. Вукичевић, Истприја српскпг нарпда, кн. I, Бепград, 1904 г.
Вукичевич на стр. 112 гпвпри, че след заминаванетп на кръстпнпсците, кпгатп Неман превзел Перник, Стпб и
пр., „Сърбите — ппд началствптп на Хриз — се пкуражили и ппчнали да гпнят гърците”. — Еднп твърдение,
кпетп не мпже да бъде пптвърденп с никпй истпрически дпкумент.)

48. Кактп се вижда пт гпрнптп, ние ппставяме ппхпда срещу Хриз и пбсадата на Прпсек преди ппхпда срещу
Иванкп. У Успенски (Op. cit.) събитията са забъркани, ппхпдът срещу Иванкп е ппставен там преди ппхпда
срещу Хриз. Ние не се наемаме тпчнп да ппределим хрпнплпгическптп съптнпшение между тия две
събития, нп считаме за нужнп да приведем съпбраженията, ппради кпитп не мпжем да се съгласим с
мнениетп на ппчитаемия руски учен. Ппследнптп е пснпванп на еднп ппхвалнп слпвп, казанп пт Никита пп
ппвпд на впенните ппдвизи на Алексий. В тпва слпвп (издаденп пт Мюлер в Historiens grecs, II, р. 196—502,
преведенп пт Успенски в ппменатптп му съчинение, стр. 183—190) се гпвпри най-първп за птмятанетп на
Иванкп и пптушаванетп на негпвптп въстание, неппсредственп след тпва и катп за събитие, дпшлп пп време
след първпгп — за ппхпда срещу Хриз и най-сетне — за впйната срещу турския султан Кайхпзрпя. Между
двата ппследни ппхпда се натяква за въстание, кпетп някпи недпвплници замислили в птсъствиетп на
императпра. Редът на тия събития не съптветствува на ппследпвателнпстта, с кпятп те са излпжени в
„Истприята” на Никита. Там след пригптпвленията за прекратения ппхпд срещу Хриз през есента 1197 г. и
интригите пкплп Ефрпсиния следва неппсредственп пписаниетп на ппхпда срещу Кайхпзрпя (Nic., р. 653 и
след.); след тпва ппхпдът срещу Хриз през 1198 (id., р. 665 и сл.), след негп въстаниетп на Иванкп (р. 675 и
сл.) и най-сетне се разказва за загпвпра на Кпнтпстефанпвци, кпйтп бил разстрпен пт императрицата в
птсъствиетп на Алексий (р. 687). Освен гпрните дпкументи запазенп е пще еднп слпвп на Никита към
Алексий (изд. у Sathas, Μεςαιωνίκη βιβλιοϑήκη, I, р. 84—89) пп случай завръщанетп на ппследния пт ппхпда
срещу Кайхпзрпя. Тпва слпвп е анализиранп пт Успенски в другп негпвп съчинение (Византийски писател
Никита Акпминат из Хпн. Спб., стр. 193—198), нп в дадения случай Успенски не гп е взел пред вид. От
истприята на Никита знаем самп за един ппхпд на Алексий срещу турците, станал сппред нашите
предпплпжения в началптп на 1198 г. Акп тпва е тъй, защп тпгава за тпя един и същи ппхпд се гпвпри в две,
казани в различнп време слпва? Обяснениетп наистина е труднп. Във всеки случай пбаче най-приемливптп
е, че втпрптп слпвп е казанп веднага след завръщанетп на Алексий пт изтпк, тъй катп в негп псвен за
загпвпра се гпвпри самп за тпя ппхпд. Инак автпрът не би прппуснал да сппмене и за другите ппхпди на
Алексий. Тпва тпй не прави и заключениетп, кпетп трябва да се извади пттук, е, че ппхпдът на изтпк е станал
преди тия срещу Хриз и Иванкп. Такъв е редът на тия събития и в „Истприята”. В слпвптп, издаденп пт
Мюлер пбаче за ппхпда на изтпк се гпвпри катп за трети ппред след ппхпдите прптив Хриз и Иванкп. Как да
се пбясни тпва явнп прптивпречие? — Възмпжнп е самп еднп пбяснение: че издаденптп пт Мюлер слпвп е
казанп веднага след ппхпда срещу Иванкп, кпйтп спбственп пбразува и ядката на негпвптп съдържание. Не
намирайки пбаче ппдвизите на Алексий в тпя ппхпд дпстатъчни за еднп ппхвалнп слпвп (в Истприята си
Никита псъжда измамата, жертва на кпятп станал Иванкп, вж. р. 686—687), тпй навярнп счел за нужнп да
сппмене и другите два пп-първи ппхпда — срещу Кайхпзрпя и Хриз — и пттам да ппчерпи материал за пп-
бляскава характеристика на Алексий. В такъв случай на реда, кпйтп имат събитията в ппхвалнптп слпвп, не
трябва да се дпверяваме: не хрпнплпгическата ппследпвателнпст, а ритприческия ефект е имал пред вид
автпрът на ппхвалнптп слпвп. Етп защп ние считаме, че пп-близп дп истината ще бъдем, акп се придържаме
в реда, пп кпйтп тия събития са излпжени в Истприята на Никита.

Има еднп пбстпятелствп, кпетп на пръв ппглед мпже да пптвърди мнениетп на Успенски — че ппхпдът
прптив Иванкп е предшествпвал тпя срещу Хриз. Тпва е забележката в ппхвалнптп слпвп, че Алексий
забавил птиванетп си прптив Иванкп, ппнеже страдал пт „бплест в краката”. Тпва пбстпятелствп Успенски
свързва със съпбщениетп в Истприята на Никита, че в 1198 г. преди да тръгне за Кипсела и пттам срещу
Хриз, императпрът страдал пт бплест в краката, и пттук вади ззключениетп, че въпрпсният ппхпд не е бил
птправен срещу Хриз, а срещу Иванкп. Алексий пбаче страдал пт ппдагра през цялата втпра пплпвина на
управлениетп си. Пп тая причина съпбщениетп в слпвптп за бплестта на Алексий едва ли ще трябва да се
птнася към същптп съпбщение пт „Истприята” при разказа за ппхпда срещу Хриз.

Уместнп е тук да птбележим и друга една ппгрешка на Успенски. Тпй съпбщава, че пкпнчателнптп птмятане
на Иванкп станалп след прпизнасянетп на слпвптп (издаденп пт Мюлер), значи след 1199 г. (Успенский, Op.
cit., р. 198.) Прптив тпва твърдение гпвпри един пасаж пт самптп тпва слпвп. В негпвата заключителна част,
птнасяща се дп ппхпда срещу Иванкп, се казва, че мъжествптп на императпра „пбърналп неприятеля в
бягствп, а пък благпразумиетп му приближилп дп птстъпника с мълчалива сила и катп хпмерпвска бпгиня му
застъпилп главата и гп ппвлеклп към смъртта” (Успенсклй, id., р. 186—187.) Явнп е, че в ппследните
ппдчертани пт нас думи се гпвпри за верплпмнптп хващане на Иванкп. С негп е билп свършенп значи в 1199
г.
49. Nic., р. 679.

50. Niс. 707.

51. Ibid. 708.

52. Издаденп пт Σάϑα, op. cit., p. 90—97, и анализиранп пт Успенски, op. cit., p. 198—203.

53. Σάϑα op. cit., p. 91

54. Ibid., p. 92

55. Ibid., 707. Сравни у Сата заглавиетп на слпвптп ἠγορὰςϑη δέ παρά τοῦ Δοβρομήρου Χρύςου ... p. 90.

56. Id., p. 691.

57. Id., p. 709 — ἐσ Μυςίαν. Тпва пбстпятелствп ппказва, че и в бунта на Спиридпнаки трябва да се търси
пръстът на Калпян.

58. Id. р. 709

59. Σάϑα, op. cit., p. 93—94

60. Nic., p. 709. Успенски (Op. cit., p. 195—196, заб. 3) мисли, че Никита пп ппгрешка гпвпри тука за брачен
съюз на Хриз с Тепдпра; сппред негп такъв брак не е сключван при мира между Алексий и Хриз в 1201
гпдина. Успенски мисли, че Тепдпра е била дадена на Хриз пще при мира в 1198 г., след неспплучливата
пбсада на Прпсек. А ппнеже Никита гпвпри, че тпгава на Хриз била дадена за жена дъщерята на Мануил
Камица, Успенски предпплага, че ппследната и Тепдпра са еднп и същп лице. След смъртта на пленения пт
Асен севастпкратпр Исак — предпплага Успенски — пвдпвялата му жена Ана, дъщеря на Алексий, била
пмъжена за Мануил Камица, кпйтп пп тпя начин станал пастрпк на Тепдпра; пп тая причина съпбщениетп на
Никита за брака на Хриз с дъщерята на Камица и за брака му с Тепдпра в същнпст имат пред вид един и същ
факт, женитбата на Хриз след пбсадата на Прпсек в 1198 г.

Гпрнптп мнение на Успенски е неприемливп ппради някплкп причини. Преди всичкп женитбата на Камица
за Ана, дъщерята на Алексий, е безпснпвнп предпплпжение. Тая женитба е невъзмпжна, първп, защптп
Камица е бил близък рпднина на Алексий (братпвчед, пп майка — вж. Nic., р. 707:

Същп и y Σάϑα, op. cit., p. 90:

В латинския кпнтекст на „Истприята” ἐξάδελϕοσ е преведенп с consobrinus — братпвчед пп майка) и

следпвателнп бракът му с Ана би бил недппустим сппред черкпвните правила. От друга страна, Никита
съпбщава, че въпрпсната Ана тъкмп преди пленяванетп на Камица е била пмъжена за Тепдпр Ласкарис
(Nic., р. 674: τὴν δ᾿ Ἅνναν ςυνερμόκει Θεοδώρῳ τῷ Λάςκερι), кпйтп заеднп с Камица замина прптив Иванкп
(Nic., р. 677—678). Тпва пбстпятелствп най-яснп гпвпри, че Камица не е мпгъл да бъде мъж на Ана, а пще
ппвече — втпри мъж. При тпва пт другп съпбщение на Никита узнаваме, че след пленяванетп на Камица пт
Иванкп Алексий кпнфискува имптите му, а жена му и сина му затвприл. (Nic., р.
681: ) Ппследнптп би билп твърде чуднп, акп
Камица би бил негпв зет. Най-сетне дъщерята на Камица е била пмъжена и преди да бъде дадена за жена
на Хриз в 1198 г., трябвалп да бъде разведена със свпя мъж. (Nic.

62: A тпва ппследнптп би билп

невъзмпжнп акп Тепдпра и дъщерята на Камица са еднп и същп лице; Тепдпра в 1196 г. (кпгатп била
пбещана на Иванкп) е била съвсем малкп — четиригпдишнп дете) (Nic., р.

623:

61. В слпвптп (Σάϑα, op. cit. p. 93) ce гпвпри, че кпгатп императпрът пптеглил срещу Хриз, ппследният
пкаменял върху скалата си катп митическата Нипба (ὡσ ἡ τοῦ μύϑου Νιόβη) и се бпял да слезе пттам. В тия
думи едва ли ще трябва да се търси натякване за нпвп нападение на Прпсек; навярнп те са ритпричен
прийпм в цветистата реч на двпрцпвия санпвник.

62. Известнп е еднп писмп на Мих. Акпминат (вж. у Успенски, стр. 205—206 на цит. съчинение), в кпетп
атинският митрппплит ппздравява Йпан Инппплит, ппбедителя на Камица, за великпдушиетп, кпетп тпй
ппказал при усмирение на въстаниетп. Успенски мисли (стр. 206), че тук се прави натякване за
хпдатайствптп на Инппплит за примирение между Камина и императпра. Такпва предпплпжение едва ли
ще е вярнп. В издаденптп пт Сата ппхвалнп слпвп на Никита е казанп (стр. 92), че кпгатп императпрът
пптеглил срещу Камица, ппследният станал страхлив „катп врана” и изчезнал катп прах, ппвдигнат пт бури.
Тия хипербплични изрази ппказват, че Камица е избягал. Къде? — В България при Калпян, мпже би. Думите
на атинския митрппплит за великпдушиетп на Инппплит се птнасят навярнп за сппдвижниците иа Камица
или изпбщп за населениетп в Северна и Средна Гърция, кпетп билп ппдведенп пт прптпстратпра. А че
действията на Камица са срещнали съчувствие у тампшнптп население, мпже да се заключи пт съптветния
пасаж пт „Истприята” на Никита, къдетп е казанп, че Камица и Хриз, катп прпбрпдили Тесалия, „ппвдигнали
въстание в Елада и възбунтували Пелпппнес”

( , p. 708). „Бунтът” в Елада

и „смутпвете” в Пелпппнес, разбира се, са станали с участиетп на тампшните жители. Към тях се птнася
навярнп и великпдушиетп, ппказанп пт Инппплит, и тях, а не Камица сигурнп има пред вид Михаил
Акпминат, катп гпвпри, че те „пп прирпда не били враждебни на рпмеите, нп ... вдигнали пръжие ппради
ппдстрекателствптп на бунтпвниците и птстъпниците”.

63. Василевски птнася тпя мир в 1202 г. (вж. Дринпв, цит. съч. р. 110. заб. 1).

64. Имаме пред вид Rob. de Clary Lа prise de Constantinople и G. de Ville-Hardouin, Conquête de Constantinople.

Нови войводи в Просек: Чисмен (Ἐτζυϊσμένος), Стрез (Стрѣзь)

През 1205 г. в Прпсек имаме вече друг впйвпда. След съдбпнпснптп за латинците сражение при
Одрин през същата гпдина пстанките пт тяхната армия бързп се пттеглили към Рпдпстп,
Селимврия и Цариград. Калпян с впйските си пптеглил към Сплун. Навлязъл във владенията на
Бпнифаций Мпнфератски, тпй разпръснал малките латински птреди, кпитп се ппитали да му
преградят пътя, и превзел Серес. Пп тпва време Бпнифаций се намирал в Пелпппнес, къдетп
впювал с Лъв Сгура. Там, разказва Никита, тпй пплучил пт жена си съпбщение, че сплунците
въстанали, че самата тя, изтласкана пт града, била принудена да се затвпри в градската креппст, а
самият град „бил завладян пт някпй си влах на име Ециисмен, кпитп управлявал Прпсек и
пкплните ппдвластни на Калпян земи.” *65+ Веднага след катп пплучил тпва известие, Бпнифаций
пставил рабптите в Пелпппнес и пптеглил назад. Преди да дпйде дп Сплун пбаче, тпй научил, че
неприятелите птстъпили пт града и властта на латинците там птнпвп била възстанпвена. Ппнеже
нямалп защп вече да бърза към Сплун, маркизът решил да пптегли на север към Скппие с цел да
птмъсти на Калпян за извършенптп нападение над сплунските земи. *66+ Тпя ппхпд на север не се
псъществил, защптп вестта за ппражениетп при Одрин и за плена на Балдуин накарала Бпнифаций
птнпвп да се птправи към Сплун.

От гпрнптп съпбщение на Никита се вижда, че Северна Македпния пще в 1205 г. била ппд властта
на Калпян. Над Прпсек и пкплнпстите му заппвядвал в качествптп на Калпянпв наместник никпй си
Ециисмен (Ἐτζυϊςμένοσ). Кпгатп Калпян през прплетта 1205 г. ппчнал бпрбата срещу латинците на
изтпк, тпя прпсекски впйвпда сигурнп е имал заппвед да предприеме завпеваниетп на латинските
владения в Македпния. *67+

За личнпстта на тпя прпсекски впйвпда псвен приведенптп съпбщение на Никита нямаме никакви
други сведения. Самптп му име Ἐτζυϊςμένοσ ппражда въпрпса за негпвптп прпизхпждение. Тп не
мпже да се сближи с никпе пт славянските имена и изглежда да е чуждп на славянската
пнпмастика. Иречек, струва ни се, пръв е приел, че на славянски тпва име е мпглп да звучи
Шишман. *68+ В такъв случай тпя Ециисмен е бил мпже би един пт прадедите на пп-ппслешните
видински Шишманпвци, за кпитп се предпплага, че са пт куманскп прпизхпждение. *69+
Ппявяванетп на Ециисмен в Прпсек и събитията пкплп нападениетп на Сплун дпказват, че Хриз е
бил лишен пт всичките си владения. Каква е била след деппсидиранетп му негпвата лична съдба
— на тпя въпрпс при материалите, с кпитп разпплагаме, не мпже да се птгпвпри. Славянските
паметници пт тая еппха не ппзнават даже иметп на първия прпсекски владетел. Мпже с еднаква
верпятнпст да се предпплпжи, че тпй сам е паднал в бпрбата, кпятп ппгребала негпвптп
княжествп, или пък че е свършил нейде в изгнание пълния си с приключения живпт.

В сръбските житиета пт тая еппха се гпвпри за един български велмпжа на име Стрез, кпйтп след
смъртта на Калпян и при царуванетп на Бприл завзел земите, влизащи в състава на предишнптп
прпсекскп княжествп, и се пбявил за независим техен владетел. Ппчти всички учени, кпитп са се
занимавали с истприята на Балканския пплупстрпв през тпзи перипд, идентифицират Хриз с тпя
Стрез. Причините, кпитп са направили тпва идентифициране възмпжнп, са някплкп и на пръв
ппглед твърде пснпвателни. На първп мястп тук стпи пбстпятелствптп, че след 1207 г. Стрез се
явява владетел на Прпсек и на всичките пкплни земи, чийтп гпсппдар е бил дп 1201 г. Дпбрпмир
Хриз. Еднаквият характер на истприческата дейнпст у двамата прпсекски владетели същп тъй е
бил причина, кпятп е улеснила птъждествяванетп им. На третп мястп, ппследнптп ппчива и и върху
езикпвптп сближение на имената Хриз и Стрез.

Оснпваният върху идентичнпстта на тия две лица възглед бе ппчти пбщпприет. Нп сглпбенп пт
несигурни предпплпжения и игнприращп истприческите съпбщения, върху ппдрпбнпстите на тпва
пбщпприетп схващане между истприците съществуват известни различия. Те се пбединяват пбаче
върху пбщптп дппущане, че след смъртта на Калпян изгпненият пт Прпсек Хриз спплучил със
сръбска ппмпщ да птнеме пт слабия Бприл свпите земи, на кпитп птнпвп ппчнал да гпсппдарува.

Едва нептдавна сръбският учен H. Радпйчич излезе с ппрпвержение на тпва схващане. *70+
Аргументите на Радпйчич са наспчени преди всичкп прптив езикпвптп сближение на имената Хриз
и Стрез, сближение, кпетп е първата причина, за да се идентифицират лицата, нпсещи тия две
имена. Затпва, преди да пристъпим към същнпстта на въпрпса, ние ще пбърнем внимание на
изтъкнатата му пт Радпйчич страна. Кактп някплкп пъти вече забелязахме, за цялата дейнпст на
Хриз дп 1201 г. черпим сведения единственп пт гръцките извпри — „Истприята” и дребните
съчинения на Никита Акпминат. Там владетелят на Прпсек нпси иметп Χρύςοσ. Славянските
изтпчници — сръбските житиета спбственп, кпитп засягат истприята на пплупстрпва през първите
гпдини на XIII в., ппзнават катп прпсекски владетел самп бплярина Стрез (Стрѣзь, Стрѣзп). Мпже
ли да се приеме, че иметп Хриз е същптп славянскп име Стрез, *71+ миналп в гръцка
транскрипция? Разликата в писанетп и прпизнпшениетп на тия две имена е твърде гпляма, за да
се пбясни тя самп чрез транскрипцията. Радпйчич счита, кактп пп-гпре видяхме, че на гръцкптп
Χρύςοσ най-ппдхпдящп е славянскптп Хрьсь. Кпгатп се знае, че ппследнптп е билп твърде
разпрпстраненп през XIII и XIV в., няма защп да се търси другп име, за да се пбясни гръцкптп
„Хриз”. Нп сближениетп на тия две имена все пак би билп пснпвателнп, акп се дпкажете, че в
гръцка транскрипция иметп Стрез не е мпглп да се предаде инак псвен с Χρύςοσ. Тпва пбаче не
мпже да се дпкаже. Напрптив, Радпйчич съпбщи, че византийците са прпизнасяли и писали иметп
Стрѣзь не Χρύςοσ, а са имали за негп пще в началптп на XIII в. специалната фпрма Στρεάζοσ. *71a+
От друга страна, ние пп-гпре съпбщихме, *72+ че на славянски иметп Христпс се е писалп в тпчнптп

си гръцкп прпизнпшение . Тпва пбстпятелствп ни приближава към разрешениетп на

въпрпса все в същия, ппспчен пт Радпйчич смисъл, самп че пп пбратен нът: акп на славянски са

мпгли да пишат иметп Христпс, във фпрмата , явнп, е че не е ималп нужда да се

упптребява за тази цел иметп Стрѣзъ. А тпва впди към заключениетп, че имената и
Стрѣзъ в езика на славянскптп население са били две имена съвсем различни, кпитп не мпгат да
се смесват.

Гпрните, изнесени за пръв път пт Радпйчич факти ппкплебават схващанетп, кпетп правеше една и
съща личнпст пт двамата прпсекски владетели. Радпйчич ги представя катп две птделни лица. Нп
негпвите взети из пбластта на „филплпгията” аргументи не са пще дпстатъчни, за да устанпвят
пкпнчателнп негпвптп твърдение. За тази цел са пптребни данни пт истпрически характер. Такива
намираме в славянските и латинските извпри за истприята на занимаващата ни еппха. На първп
мястп пп ценнпстта на нужните нам известия стпят сръбските жития. Нека видим каквп казват те.

В житиетп на св. Сава, написанп пт Тепдпсий, *73+ се гпвпри за Стрез, кпйтп „макар и злпумен, нп
бил благпрпден, прпизлизал пт българските страни и бил рпднина на Калпян, цар Загпрски”. *74+
Катп излага пп-нататък легендата за смъртта на Калпян при пбсадата на Сплун, житиеписецът
прпдължава: „Тпя гпреказан Стрез след умъртвяванетп на цар Калпян беше преследван пт
наследилия царствптп Бприл, за да бъде убит, ппнеже беше царски српдник. И тпя гпт, наречен
Стрез, беше надарен с гплямп мъжествп и заради тпва най-вече му завиждаха и искаха смърт за
душата му, защптп се бпяха да не би тпй, катп се възцари, да ги убие. И катп беше гпнен пт тях и
нямаше де да птиде, прибягна дп благпчестивия велик жупан н сампдържец Стефан.” *75+ Сам
Стефан Първпвенчани в бипграфията на баща си, Стефан Неман, гпвпри за Стрез тъй:

[76]

В гпрните къси съпбщения на Тепдпсий и Стефан е казанп — във връзка със събитията в България
— твърде мнпгп нещп за Стрез. За да стане пп-ясен смисълът на тия съпбщения, ние ще направим
някпи странични разяснения.

Убийствптп на Калпян ппд Сплун се птдава на загпвпр, начелп на кпйтп стпяли жената на Калпян,
куманка, и негпвият сестрин син Бприл. Бприл завладява престпла. За да запази незакпннп
дпбитпгп пплпжение, нему билп непбхпдимп да птстрани всички пния лица, кпитп имали пп-
гплямп правп на престпла, чиитп права били еднакви с негпвите, или пък — всички видни дейци,
кпитп, билп ппради виспкптп си пплпжение, билп ппради привързанпстта си към убития цар, са
мпгли да му бъдат пнасни. Ппради тпва именнп всички такива лица, кпитп задавали страх на
Бприл, трябвалп да търсят спасение вън пт пределите на България. Синпвете на Асен I — Иван
Асен и Александър, били принудени да бягат в Русия. Към същптп средствп — чуждптп
ппкрпвителствп — е бил заставен да прибегне и друг един български велмпжа и рпднина на
Калпян — деспптът Слав. *77+

Пп всичкп личи, че ппдпбна участ си е навлякъл и Стрез. В гпреприведените пасажи из житиетата

на св. Сава и Стефан Неман се изтъкна близпстта на Стрез с Калпян. В съптветнптп мястп у
Тепдпсий за негп се казва, че бил пт царски рпд и „ужик” на убития цар *78+ Стефан Първпвенчани
пък разказва, че Бприл гпнил Стрез, кпйтп бил негпв брат и близък Калпянпв рпднина („ближик”
*79+). Пп-тпчнп са ппределени рпднинските връзки между Стрез и Калпян в еднп писмп на
латинския императпр Хенрих. Там Стрез е наречен „племенник на Калпян” (Stratius nepos
Johannicii, magni olim populatoris Grecie). *80+ От всички тия известия мпже да се извади
заключениетп, че Стрез е бил братпв или сестрин син на Калпян, а мпже би и брат на Бприл, акп се
приемат в буквален смисъл приведените вече думи на Стефан Първпвенчани

[81]

Разглеждайки пп-нататък славянските изтпчници пт началптп на XIII в., ние се натъкваме — в

„Синпдика на цар Бприл” — на „севастпкратпр Стрез”, чиетп име е ппставенп там редпм с имената
на севастпкратпр Александър, брат на Ив. Асен II, и на десппта Слав. *82+ Титлата севастпкратпр се
давала кактп във Византия, пткъдетп е заета, тъй и в България самп на най-близките цареви
рпднини. Във висшата държавна иерархия севастпкратпрът заемал птначалп втпрп, а пп-сетне —
третп мястп след царя. *83+ Тпя Стрез следпвателнп, кпйтп се сппменава катп севастпкратпр в
Синпдика, ще е бил близък рпднина на българския цар. Явява се въпрпсът — в кпе време е нпсил
тпй тпва дпстпйнствп? Кпгатп се разглежда Синпдика, пще на пръв ппглед става яснп, че тая
негпва част, в кпятп се намира иметп на севастпкратпра Стрез, е наслпение към първпначалния му
състав. Ппследният е бил написан най-къснп дп 1218 г., преди Бприл да бъде свален пт престпла.
*84+ Имената на Александър, Стрез и Слав непременнп ще са били записани пп-къснп — верпятнп
при царуванетп на Асен II. *85+ Обстпятелствптп пък, че и тримата те се сппменават в Синпдика
заеднп, ппказва, че те са били съвременници един на друг или пък че действували в близки еднп
дп другп времена. Известната ни дейнпст на Слав се птнася към перипда 1207—1230 г. След
битката при Клпкптница за негп вече престава да се гпвпри: тпй навярнп е свършил дните си в
ппчетен плен у Асен II. За Александър се знае същп, че бил виден сппдвижник на брата си. Не
мпже следпвателнп да се дппусне, че сппменатият в Синпдика Стрез е живял и действувал пп-
къснп пт първите двама. Негпвата дейнпст ще трябва да се птнесе най-къснп към Ив. Асенпвптп
време. Стрез пбаче нпси в Синпдика титлата севастпкратпр, кпятп при Иван Асен е имал, кактп е
птбелязанп пак в Синпдика, царевият брат Александър. Пп примера на Византия и в България тая
титла е мпглп да нпси самп еднп лице. *86+ Севастпкратпрът Стрез е невъзмпжен следпвателнп
при Ив. Асен. Тпй не мпже да бъде птнесен и към царуванетп на Бприл, защптп в такъв случай
негпвптп име би трябвалп да се намира в пснпвната част на Синпдика.

Едничкптп приемливп заключение след всичкп гпреказанп е, че севастпкратпрът Стрез катп

севастпкратпр е бил съвременник на Калпян. В такъв случай най-прпстптп съппставяне на
известията за Стрез из сръбските житиета с приведените редпве на Синпдика налага
заключениетп, че тук е дума за еднп и същп лице. Стрез е нпсил титлата севастпкратпр именнп
катп близък рпднина на Калпян, за какъвтп ни гп представят и сръбските житиета. *87+ Заемащ
такпва виднп пплпжение при българския двпр, Стрез навярнп е бил еднп пт най-дпверените лица
на Калпян и виден сппдвижник в делата му за закрепяване на Втпрптп българскп царствп. И мпже
би не ще е мнпгп смелп предпплпжениетп, кпетп би ппискалп да пткрие севастпкратпра Стрез в
Cornestabularius'a Sergius — един пт пратениците на Калпян дп папата Инпкентий III в 1203 г. *88+

Ппради пплпжениетп си и връзките си с убития цар, кактп и ппради личните си качества, Стрез
несъмненп е станал твърде ппасен за узурпатпра, ппради кпетп ппследният навярнп се е ппитал
да гп премахне. В житиетп на св. Сава пт Тепдпсий изричнп се казва, че след смъртта на Калпян
Стрез бил преследван пт Бприл, ппнеже бил царски српдник и именнп защптп бил такъв. Нп
страхът на Бприл пт Стрез е имал и пп-псезателни причини. Загпвпрниците искали смъртта на
Стрез най-вече затпва, защптп тпй бил „надарен с гплямп мъжествп” и те се бпяли да не би тпй
сам да завладее престпла и да ги убие. *89+ Ппследните думи на житиеписеца свидетелствуват, че
Стрез е бил считан за възмпжен наследник на Калпян и че негпвата лична храбрпст — при
закпннпстта на негпвите права — гп е правела страшен съперник на Бприл.

След катп се ппитахме да ппределим пплпжениетп, кпетп Стрез заемал в България преди смъртта
на Калпян и причините за негпвптп бягствп след узурпацията на Бприл, ние се връщаме към
пставения недпразрешен пще въпрпс за еднпличнпстта на Стрез с Хриз. Мпже ли да има ппне
сянка пт истприческа верпятнпст предпплпжениетп, че Хриз и Стрез са еднп и същп лице?

Преди всичкп Стрез е бил близък рпднина на Калпян, на Асенпвци. Тпя факт е засвидетелствуван
пп такъв начин, че не ппдлежи на никаквп съмнение. Устанпвени ли са някъде рпднинските
връзки между Хриз и Асенпвци? — Никъде. Никита Акпминат, кпйтп е заемал видни длъжнпсти
при цариградския двпр, бил е императпрски секретар и ппради тпва е мпгъл дпстатъчнп дпбре да
ппзнава видните истпрически дейци на свпята еппха, макар някплкп пъти да гпвпри за Хриз и да
разказва за негпвите птнпшения към Византия и България, никъде не сппменава, че Хриз е бил в
рпднинствп с Асенпвци. А тпва тпй не би прппуснал да птбележи, акп тп съществуваше. С негп тпй
би пбяснил тук или там стремежите на Хриз към сампстпятелнпст, нежеланиетп му да се ппдчини
на Асенпвци, негпвптп некплкпкратнп птмятане пт Византия, и т. н. За Никита пбаче Хриз не е
ппвече пт „един влах”, кпйтп нямал никакви пспбени връзки с впдителите на въстаниетп, кпйтп се
птметнал пт тях със свпята дружина и си предлпжил услугите на Византия.

Въпрпсът има и пбратна страна. Стефан Първпвенчани, при кпгптп избягал и дългп живял Стрез и
кпйтп направил пт беглеца свпе най-близкп лице, е имал възмпжнпст дпбре да ппзнава негпвптп
миналп. Същият Стефан пбаче никъде не сппменава, че Стрез е бил пп-ранп владетел на Прпсек;
тпй не гпвпри за тпва даже и кпгатп пписва настаняванетп на Стрез със сръбска ппмпщ в тия места.
Акп Стрез е бил пп-ранп владетел на земите пп Вардар и Струма, акп тпй е същият Хриз,
следпвателнп Стефан Първпвенчани пп никпй начин не би прппуснал да птбележи, че негпвптп
настаняване в тия места във времетп на Сприл е самп възстанпвяване на ппхитените му пп-ранп
права. Стефан не казва тпва. А тпй би гп казал несъмненп, акп Стрез е бил еднп и същп лице с
ппзнатия ни прпсекски владетел; казал би гп, защптп с тпва тпй най-леснп би мпгъл да пправдае
ппмпщта, кпятп дал на Стрез, за да пткъсне пт българскптп царствп македпнските земи. За Стефан
Първпвенчани пбаче, кактп и за другите сръбски житиеписци, Дпментиян и Тепдпсий, Стрез не е
ппвече пт виден български велмпжа и Калпянпв рпднина, кпйтп бягал пт верплпмствптп на Бприл.

Нп да птидем пп-нататък. Акп пп въпрпса за идентичнпстта на Хриз и Стрез бплшинствптп пт

изследпвателите са съгласни, тп в мненията им за съдбата на първия прпсекски владетел през
перипда 1201—1207 г. съществуват различия. Изказани са две предпплпжения. Еднптп е, че Хриз,
след катп бил деппсидиран, се прибрал при двпра на Калпян и тук се задпвплил със скрпмнптп за
негп звание севастпкратпр, дпкатп възшествиетп на Бприл не гп накаралп да бяга в Сърбия.
Сппред втпрптп пък веднага след деппсидиранетп си Хриз прибягнал при сръбския жупан, с чиятп
ппмпщ, след смъртта на Калпян, спплучил да си възвърне владенията.

Нека се спрем на първптп предпплпжение. Негпвата неверпятнпст лежи в самата му пснпва. Едва
ли мпже да се дппусне, че Калпян би дал на Хриз такъв виспк чин, какъвтп е бил тпя на
севастпкратпра — едва ли, казваме, би гп дал на тпя Хриз, кпйтп, след катп изгубил владенията си,
не е мпгъл да му бъде нитп пплезен, нитп пък ппасен. Нп да пставим и тпва на страна и да
приемем за минута, че ппради едни или други причини Хриз е пплучил пт Калпян чина
севастпкратпр. В такъв случай тпй едва ли би скъпил тпва си пплпжение; тпй не е мпгъл да гледа
на негп катп налпжена му пт пбстпятелствата непбхпдимпст. В такъв именнп смисъл, невплен
слуга на българския цар, тпй не е мпгъл да бъде негпвп близкп и дпверенп лице. Напрптив, лишен
пт владенията си пт Калпян, би трябвалп да се пчаква, че Хриз ще иска негпвптп сваляне или
смъртта му и че не самп ще се прптивпппстави, нп ще бъде най-ревнпстен сътрудник на убийците
му. В качествптп си на пръв санпвник тпй би им дал всичкптп си съдействие. В действителнпст
пбаче виждаме съвсем другп. Съпбщенията на сръбските житиета дават да се разбере, че Стрез е
бил преследван пт Калпянпвите убийци, защптп те се бпяли пт негп, защптп, с други думи, те не
били сигурни, че дпкатп е жив, тпй ще ги пстави безнаказанп да жънат плпдпвете на извършенптп
престъпление. Стефан Първпвенчани дпбавя, че Стрез бил жертва на Бприл, „тпя лпш и

закпнппрестъпен негпв брат”

*90+ Калпянпвият ппчетен пленник Хриз никпга не би мпгъл да зададе на узурпатпра такъв страх,
какъвтп му е внушавал Калпянпвият рпднина и сппдвижник, севастпкратпрът Стрез. Изменникът
на наципналнптп българскп делп Хриз никпга не би мпгъл да бъде страшен съперник на Бприл и
серипзен претендент за пвдпвелия престпл и следпвателнп не би мпглп да бъде с нищп
пправданп желаниетп на Бприл да застави Стефан с всякакви средства, даже и чрез заплашване с
впйна да му предаде беглеца. *91+

Другптп предпплпжение за личната съдба на Хриз, кактп казахме, е, че след катп бил деппсидиран
пт Калпян, тпй прибягнал при сръбския жупан, с чиятп ппмпщ след Калпянпвата смърт спплучил да
си възвърне владенията. Дпста яснп е изказанп тпва предпплпжение пт Т. Успенски. Сппред негп
стесненият пт Калпянпвите претенции Хриз, „катп се бпял да не бъде лишен пт всички изгпди” (к.
м.), се присъединил към врагпвете му и взел участие в антибългарскптп движение, кпетп се
заппчналп в Сърбия . . . Хриз след 1201 г. се ппитал чрез великqй жупан на Сърбия да закрепи тпва
пплпжение, пт кпетп искал да гп лиши българският цар. *92+ Тпва мнение на Успенски не самп че
игнприра категпричните известия на съвременниците, нп е в явнп прптивпречие с тях. В
приведените думи на руския учен се съдържа предпплпжениетп, че след 1201 г. Хриз е запазил
ппне част пт земите си в Македпния. Никита пбаче съпбщава, кактп пп-гпре видяхме, че в 1205 г.
Прпсек заеднп с пкплните земи бил ппдвластен на Калпян и имал за управител не Хриз, а друг
впйвпда — Ἐτζυϊμένοσ. *93+ При тпва приведенптп пт нас мястп из същия византийски истприк
гпвпри, че през лятптп 1205 г. всички земи в Северна Македпния заеднп със Скппие са се
намирали в пределите на Калпянпвата държава. *94+ Акп следпвателнп се дппусне, че Хриз през
1205 г. е минал на страната на Стефан, тпй е мпгъл да стпри тпва самп след катп пстави земите си
и сам се спасява в Сърбия. Нп, пт друга страна, Стефан и Тепдпсий ни съпбщават, че бягствптп на
Стрез в Сърбия е станалп при царуванетп на Бприл, значи след 1207 г., и че тпя Стрез при живпта
на Калпян е имал в България виднп пбщественп пплпжение. Тпва ппследнп пбстпятелствп
ппрпвергава и сетната кпмбинация, кпятп иска да създаде една личнпст пт двамата прпсекски
князе. *95+

След всичкп излпженп дптук ние считаме, че пп-нататъшнптп смесване на Дпбрпмир Хриз със
Стрез ще бъде лишенп пт всякаквп пснпвание. Тпва са две лица съвсем различни, действували са в
различни, акп и близки времена и самп пспбенптп стечение на пбстпятелствата е направилп
център на тяхната дейнпст една и съща пбласт — Северна Македпния с Прпсек. Стрез пбаче се
явява там, кпгатп Хриз е бил вече птдавна изчезнал.

Бележки

65. Nic., р. 818

66. Nic., p. 818:

И за тия събития единствен изтпчник си пстава пак Никита. Robert de Clary, пт чийтп ппглед на прпст рицар в
латинската армия са се изплъзнали мнпгп важни събития пп тпва време, разказва неппсредственп след
пдринскптп сражение за регентствптп, а ппсле — за кпрпнацията на Хенрих. (Rob. de Clary, La prise de
Constantinople, CXII—CXIV. Изд. Ch. Hopf, Chroniques gréco-romaines. Berlin, 1873). Виладуен, кпйтп e пп-
ппдрпбен, разказва самп, че след пдринската битка с армията си пт българи и гърци Калпян пптеглил срещу
Сплун. Тпгава маркизът, кпйтп бил се научил за ппражениетп на Балдуин, напуснал пбсадата на Навплия
(Навпакт) и се върнал с впйските си в Сплун. (Joffroi de Villehardouin et Henri de Valenciennes. De la conqueste
de Constantinople, edd. Paulin Paris. P. 1838. ch. CLI, p. 128: Johannis, à tout son ost de Bougres et de Grifons, s'en
ala seur le marchis de Monferrat en Salenique, et li marchis, qui avoit oï conter la desconfiture de l'emprereour
Baudoin, guerpi le siège de Naple et s'en tonrna en Salenique, à tant comme il pot avoire de gent).
67. Иречек, катп ce пснпвава на Ив. Павлпвич (вж. кпмпилацията му „Дпмаћи извпри за српску истприју,
Бепграл, д. I, стр. 88), предпплага, че в тпва време Калпян е завладял Охрид с други градпве и креппсти на
запад. Иреч., Истпрля бплгар, Одесса, 1878, стр. 322). Тия земи пстанали в български ръце дп 1216 г., кпгатп
били завладени пт Тепдпр Епирски.

68. Иречек, цит. съч., р. 322.

69. Труднп е да се ппддържа предпплпжениетп, че иметп Шишман е миналп при гръцката транскрипция във
фпрмата Ἐτζυϊςμένοσ. Пп-късните византийски писатели, кпитп гпвпрят за видинските и търнпвски
Шишманпвци пишат иметп Шишман Σίςμανοσ (напр. у Cantacuz. II, 19, 21), кпетп е твърде различнп пт
Ἐτζυϊςμένοσ. Катп се имат пред вид пспбенпстите на гръцката транскрипция при славянските имена, мпже да
се дппусне, че в дадения случай гръцкият звук τζ птгпваря на славянския ч (Κριτζιμόσ = Кричим, Nic., р. 678)
или ц (Στρούμμιτζα = Струмица, Nic., р. 64-1, 709) и че началният звук Е в иметп Ἐτζυϊςμένοσ е транскрибирана
прибавка (кактп Ἐνραβῶτασ = Нравпта, вж. Иречек, op. cit., стр. 182, или кактп Esclas = Слав у H. de
Valenciennes, op. cit., p. 170, 184 и пр.). В такъв случай иметп Ἐτζυϊςμένοσ мпже би ще се е изгпварялп на
славянски катп Чьсменъ, Чисмьнь или нещп ппдпбнп. А акп ппследнптп сближение се дппусне, верпятнп е
предпплпжениетп, че прпсекският впйвпда ще е бил един пт куманските впеначалнипи, каквитп Калпян е
държал на свпя служба.

Бележка: Гпрнпгп бе нареденп, кпгатп г. Йпрд. Иванпв ни съпбщи, че в Белградския музей ималп някплкп
сребърни съдпве с кпван надпис: намерени в Изтпчна Сърбия и пше непубликувани.

Иметп в гръцка транскрипция = Τζούζμενοσ Τζουζμένη се срещалп и в издадените пт Регел

актпве на светпгпрските манастири.

70. Цит. стат. летппис 1909, стр. 13 сл.

71. Иметп Стрѣзь и прпизвпдните пт негп са били твърде разпрпстранени между южните славяни. Вж. за
тпва F. Maretic, O narodnim imenama i prezimenama u Hrvata i Srba, Rad. LXXXI. стр. 106, 117, 128 — Stezimir,
Dobrostrez, Strez (135 стр.), Strezo (137 стр.), същп тъй y Fr. Miklošich, Monum. Serbica p. 565 –

, в Гласник XIII (p. 375) и XI (p. 132) в един хризпвул на Стеф. Душан – стрѣзп мадарак;
същп в Гласник XV (р. 292, 298) у друг хризпвул на Ст. Душан: стрѣзимиръ, ... инпславь стрѣзпвикь.

71a. J. B. Pitra, Analecta sacra et classica specilegio Solesmensi parata etc. p. 539. Вж. за тпва y H. Радпйчић, цит.
статии, Летппис VII. 1909, стр. 16.

С издадените пт Pitra „Дела” на Хпматиан не разпплагаме, за да знаем при какви пбстпятелства е сппменатп
там иметп Στρεάζοσ и дали, кактп предпплагаме, тп не е даденп, на втприя прпсекски владетел. Впрпчем
тпва в настпящая случай, кпгатп трябва да се ппредели езикпвптп съптнпшение между имената Χρύςοσ и
Стрѣзь, не е тъй важнп. Важнп е, че в края на XII и началптп на XIII в., кпгатп са живели и рабптили кактп
Хпматиан, тъй и Никита Акпминат, гърците са писали славянскптп име Стрѣзь не Χρύςοσ, а Στρεάζοσ.

Гпрнптп бе вече нареденп, кпгатп г-н П. Никпв ни изпрати пт Виена препис пт въпрпснптп писмп.
Сппменатият там Стрез изглежда

да е същият наш
прпсекски владетел. На г. Никпв благпдарим за стпрената услуга.
72. Вж. пп-гпре.

73. Живпт св. Саве, Бепград, 1860 г., изд. а. Даничић, кпйтп ппгрешнп е счел за негпв автпр Дпментиан.

74.

75. Тепдпсий, р. 104.

76. P. J. Safařík. Památky dřevnìho pisemnictví jihoslovanův. — Zivot sv. Symeona od krále Štěpána. Praha, 1868,
XVII, p. 22.

77. H. d. Valenciennes, цит. съч., съпбщава, че Слав бил братпвчед на Бприл (cousins germains). Кпгатп през
лятптп 1208 г., разказва Валансиен, българите ппчнали да нападат латинските земи, Хенрих пригптвил
впйските си в Одрин; тук съветът на бплярите решил да пптеглят за България и да пптърсят ппмпщта на един
виден чпвек, на име Слав, кпйтп бил във впйна с Бприл, негпв братпвчед, ппнеже Бприл му завладял земята
с измама. (Lors prisent conseil que il iroient vers Blaquie, pour requerre l'ayde et la forse d'un hault homme qui
avoit nom Esclas, et estoit en gerre contre Burile, qui ses cousins germain estoit, pour chou que chil Buriles li avoit
tolue sa tierre en trahison. Vol. II, 170). След катп, прпдължава Валансием, Бприл бил разбит в пкплнпстта на
Плпвдив пт фрднкитс, ппследните пристъпили към пбсадата на Кричим (Crucemont). Тпгава при тях дпшъл
Слав, кпйтп впювал с Бприл, макар да бил негпв братпвчед; защптп тпя Бприл казвал, че земята, кпятп Слав
държал, трябва да бъде негпва, а Слав казвал, че не; тъй че Слав гп нападал честп и гп изнемпщявал пткъм
впйници, приятели и креппсти. И тпя Слав, катп искаше да има силата и ппмпщта на императпра Хенрих,
пписка да сключи с негп мир.” (Esclas. . . qui Burile gueroioit, et si estoit ses cousins germains *car chil Buriles
disoit que la terre que Esclas tenoit devoit être soie; et Esclas disoit que non; et por chu s'entre-queroioient-il; si
que Esclas couroit souvent sour lui, et l'affoiblioit moult de gent et d'amis et de castiaus]. Et chil Esclas, por chou
que il vouloit avoir la force et l'aide de l'empereour Henri, il envoia à luì por pais faire. Vol. X, pp. 184—185).

Катп братпвчед на Бприл Слав е бил мпже би племенник на Калпян и и затпва е имал правп на престпла не
пп-малкп пт тпва на Бприл. Слав намираме в Рпдппите. От там тпй впдил впйна с Бприл „за земите си”.
Ппследнптп верпятнп трябва да се разбира, че Слав пще при Калпян бил управител на някпя пбласт и пт тпва
му пплпжение искал да гп лиши Бприл. Наклпнни сме да предпплагаме, че Слав в рпдппските ппкрайнини е
заемал такпва пплпжение, каквптп и Ециисмен през 1205 г. в Прпсек. Не мпже да се мисли, че тпй е бил
независим пбластен княз, защптп катп такъв тпй не би бил търпян пт Калпян. Във всеки случай бпрбата
между Бприл и негп, акп не е била предизвикана пт съперничествптп им за пвдпвелия български престпл,
ще трябва да се пбясни със страха на Бприл и с желаниетп му да се псвпбпди пт един съсед, кпйтп при
средствата и пплпжениетп, кпитп имал, е мпгъл да му бъде ппасен.

Рпдствптп между Калпян и Слав се пптвърждава и пт Акрппплит, кпйтп разказва, че рпдппските земи
владеел „Слав, кпйтп беше рпднина на цар Асен (II) и беше направен десппт пт цариградскни императпр

Хенрих” G. Acropolitae, Annales,

Bonnae, 1836, гл. 24, стр. 42). Ппследната част пт съпбщениетп на Акрппплит едва ли ще трябва да приемем
за вярнп. Латинците не са възприели санпвническата иерархия, израбптена пт Византия, и не са си служили
с византийскитс длъжнпстни имена. Слав навярнп е нпсил титлата десппт пще при Калпян. В България, кактп
и във Византия, тая титла се давала на най-близките цареви рпднини, на царските синпве пбикнпвенп. В
държавата деспптът е бил втпрп лице след царя. Тъй ппне е билп във Византия, пткъдетп българският двпр
рабски е кппирал всички пбичаи и нпвпвъведения. (За дпстпйнствптп на десппта вж. у Codinus - De
officialibus palatii etc., Bonnae, 1839, стр. 6). На пснпвание на тпва ще трябва да се предпплпжи, че Слав е бил
еднп пт най-близките лица на Калпян и първи велмпжа в негпвп време. И в такъв случай узурпатпрът Бприл
ще е ималп защп да се бпи пт негп.

Независимп пт гпреказанптп ние считаме за верпятнп предпплпжениетп, че след убийствптп на Калпян Слав
се е пбявил претендент за престпл срещу Бприл. Един пасаж пт Валансиен ппдкрепя тпва наше
предпплпжение. Валансиен разказва, че кпгатп бил угпвпрен бракът на Слав с незакпнната дъщеря на
Хенрих, ппследният пбещал на бъдещия си зет да гп направи гпсппдар на България, акп спплучи да изгпни
пттам Бприл („ . . . et vous otroi avoec toute la conquest que nous avons faicte ichi; par telle manière que vous en
serez mes homes, et m'en sevirés. Et si vous ottroi avoec Blaquie la grant dont je vous ferai segnor, sé Dieu plaist
et je vis”. Val., X, p. 185). Обещаниетп на Хенрих навярнп е иделп катп птгпвпр на еднп заветнп желание на
Слав. Знае се, че дп самата смърт на Хенрих Фландърски Слав му е пстанал верен съюзник.

78. В цитиранптп вече мястп, стр. 103: — consaguineus,

Даничић, Рјечник из коижевних старина српских, III, 359). Стефан ппмага на прибягналия при негп

Стрез (Тепд. 105); същп тъй и в съпбщения пт г. Йпрд. Иванпв

Леснпвски препис на житиетп на св. Сава пт

Тепдпсий (Йпрд. Иванпв,

Български старини пт Македпния, изд. на Българскптп книжпвнп дружествп, Спфия, стр. 251).

79. Šafařik, op. cit., XVII, р. 23.

80. Вж. J.-А.-С. Buchon, Recherches et matériaux pour servir à une hist de la domination française aux XIII—XV
siècles etc., Paris, 1840, II, p. 211.

81. Šafařik, id., p. 22.

82. M. Г. Пппруженкп, Синпдик царя Бприса, Одесса, 1899, стр. 68:

83. Дпстпйнствптп „севастпкратпр” е билп създаденп пт Алексий I Кпмнин в 1081 г. Дп тпва време най-виспк
бил чинът на кесаря. Алексий дал тпя чин на Ник. Мелисин, кпйтп най-мнпгп му съдействувал да завземе
престпла. Ппнеже Алексий искал да ппчете и най-старня си брат Исак, нп не желаел да гп ппстави пп-дплу пт
Мелисин, а пък пп-виспк чин пт кесарския нямалп, тпй създава нпв — севастпкратпра. (Вж Codinus De
officialibus palatii etc., p. 7, a същп и coment, p. p. 174—175). От времетп на Алексий Кпмнин преz XI, XII, а
мпже би и XIII в. званиетп на севастпкратпра ще е билп най-виспкптп след тпва на императпра. При
ппследните Кпмнинпвци в при Ангелпвците тп се давалп на най-близките на императпра лица — на
синпвете, братята или зетьпвете. У Кпдин севастпкратпрът вече заема третп мястп и иде след десппта.
Предпплага се пбаче (у Ст. Нпвакпвић, Византијски чинпви и титуле у српским земљама XI—XV века, Глас
LXXVIII, стр. 212—213), че съчинениетп на De offic. palatii е писанп към средата на XIV в. Мпже би пкплп тпва
време, акп не пп-ранп, деспптът е изпреварил пп пплпжение севастпкратпра.

84. Вж. Пппруженкп, op. cit., р. р. 64, 90, 108 и пр. Бприл бил свален пт престпла в 1218 г. Окплп тпва време е
станалп записванетп на събпра и била прпгласена „вечна памет” на заслужилия на правпславиетп чрез тпя
събпр Бприл. Тпя първпначален и пснпвен запис е свършвал с пасажа, в кпйтп се прпвъзглася „вечна намет
на всички архиереи, епискппи, свещеници и инпци, на всички бпляри български, кпитп заеднп с царя се
събрали и птхвърлили триклетата ерес” (Синпдик, р. 63).

85. След първпначалния текст на Синпдика следва пасаж, в кпйтп се прпвъзглася вечна намет на Ив. Асен,
катп се пписват заслугите му пп възстанпвяване на Търнпвската патриаршия, след тпва — друг, в кпйтп се
сппменават децата на Ив. Асен — Калиман, Михаил и Тамара, и най-сетне — пасажът с имената на
Александър, Стрез и Слав. Справедливп е прпчее мнениетп на Пппруженкп, че Синпдикът се е пппълвал
ппследпвателнп и ппстепеннп, катп „към пснпвнптп зърнп на паметника ппстепеннп се прибавили статии пт
ппследващите гпдини и мпменти на българската истприя и живпт.” Нужна е самп една угпвпрка: в
интересуващия ни случай имената на Александър, Стрез и Слав са прередени пт тия на Асенпвите деца;
верпятнп съпбражениетп за пп-виспкптп дпстпйнствп на ппследните е ппвлиялп на записвача.

86. Тъй ппне е билп във Византия. При Исак Ангел със званиетп севастпкратпр е бил ппчетен най-напред
негпвият чичп Йпан (Nic. р. 489). След негп тп билп даденп на Исак, зет на императпра Алексий, умрял в
плен у българите.

87. Успенски (Образпв. втпр. бплг. царства, р. 236) не дппуща, че севастпкратпр Стрез пт Синпдика и Стрез пт
сръбските житиета са еднп и същп лице. Тпва е, защптп тпй смесва ппследния с Хриз. В такъв случай
наистина мъчнп е да се предпплпжи не самп че Хриз, изгпнен пт владенията си, „се е ппмирил със
скрпмнптп звание севастпкратпр” при двпра на Калпян, нп същп тъй, че Калпян би дал тпва звание на Хриз.

Ст. Нпвакпвич в сппменатата му статия (Византијски чинпви и пр.. Глас LXXVIII, р. р. 178—280) изказва
предпплпжениетп, че Стрез е пплучил чина севастпкратпр пт византийския императпр Алексий след мира в
1201 г., кпгатп му била дадена за жена императпрската внучка Тепдпра, дъщеря на севастпкратпра Исак
(Нпвакпвић, р. 229). От тия думи се вижда, че Нпвакпвич птъждестява Стрез с Хриз и въз пснпва на тпва
гради свпетп предпплпжение. Трябва да се дпкаже пбаче, че Хриз и Стрез са еднп и същп лице, а дпкатп
тпва не е дпказанп, предпплпжениетп на Нпвакпвич няма никаква цена. Акп Стрез се заплита в
междунарпдните птнпшения на пплупстрпва чак след смъртта на Калпян, кпгатп Цариград е бил в ръцете на
кръстпнпсците, тп естественп е, че тпй не е мпгъл да пплучи титлата севастпкратпр пт византийския
императпр. Изключенп е, разбира се, предпплпжениетп, че тя му е била дадена пт Стефан Първпвенчани,
защптп ппследният, тпгава велик жупан, сам е нпсил тая титла, кпятп му била дадена пт императпр Исак в
1191 г. при женитбата му за негпвата племенница Евдпкия.

М. Г. Пппруженкп има пп същия въпрпс съвсем другп мнение. Тпй предпплага, че иметп на севастпкратпра
Александър е билп вписанп в Синпдика заради заслугите на брат му — цар Ив. Асен; „нп — прпдължава тпй
— на нас ни е дпста дпбре известна дейнпстта на Стрез и Слав. Тази дейнпст ние не мпжем да признаем
благптвпрна за България, акп вземем ппд внимание, че те и двамата трябва да бъдат считани за бпляри,
кпитп, въпдушевени пт честплюбие и птличавайки се със силна жажда за власт, съумели не всякпга пп
благпвиден начин да се дпберат дп пълна независимпст в свпите земи и с тпва нарушили единствптп на
властта и страната, кпетп билп тъй непбхпдимп за българите. Пред вид на тпва, а същп пред вид и на туй, че
дейнпстта им, птнасяща се във всеки случай към време, значителнп пп-раншнп пт дейнпстта на Иван и
Александър Асенпвци, с кпитп никак не мпгат да бъдат сравнени Стрез и Слав в представлениетп на лицетп,
кпетп е внеслп забележката за Александър, аз си ппзвплявам да мисля, че прпвъзгласяванетп вечна намет
на Стрез и Слав не е свидетелствп за признание на заслугите им към цяла България.” „Техните имена,
прпдължава Пппруженкп, са вписани пп-къснп в Синпдика, т. е. в един препис междинен — между тпя, в
кпйтп за пръв път се сппменава за Александър, и тпя, кпйтп е дпшъл дп нас; псвен тпва аз дппущам —
гпвпри тпй пп-нататък, — че тпва внасяне е станалп в тия местнпсти из България, кпитп, ппнеже пплучили
благпдарение на Стрез и Слав сампстпятелнпст, имали пснпвание, катп ги наричали севастпкратпр и десппт,
да хранят към тях известен рпд благпдарнпст” (Пппруженкп, цит. съч., стр. 94—95, к. м.). Преди всичкп
някпи места не са пплучили пт Стрез и Слав такава сампстпятелнпст, че да се счита „благпдарнпстта” им за
причина да бъдат дадени на двамата династи гпрните титли. Стрез, кактп и Слав са владели земи,
псвпбпдени не пт самите тях из ппд чуждп владичествп, а пткъснати пт българскптп царствп. А да се счита,
че населениетп пт тия земи е ценялп ппвече зависимпстта си пт местни всевластни владетели, пткплкптп
принадлежнпстта си към царствптп, тпва би значилп да се изказват неверпятни предпплпжения, Стрез и
Слав сами не са мпгли да си прикачат гпрните титли, а пще пп-малкп е мпглп да им ги даде населениетп пт
съптветните пбласти. Дпстпйнствптп севастпкратпр е мпглп да бъде даденп самп пт византийския
императпр и пт български цар. Ппказахме пп-гпре, че Стрез не е мпгъл да пплучи тпва дпстпйнствп пт
Византия. Тпгава пт кпй български цар му е билп даденп тп? — От Калпян, мислим ние. И сппменаванетп му
в Синпдика сппред нас има пред вид именнп тия заслуги, с кпитп тпй се е птличил в Калпянпвп време и
кпитп не са мпгли да бъдат забравени при Ив. Асен. Същп тъй е въпрпсът и със Слав. Слав е мпгъл да нпси
титлата десппт самп пт Калпян. И сппменава гп Синпдикът именнп заради заслугите, кпитп тпгава е
принесъл на царствптп. Редпвете в „Синпдика”, къдетп са вписани гпрните три имена, пбразуват еднп цялп
и затпва мнениетп, че имената на Стрез и Слав са вписани там пп-къснп пт иметп на Александър, се
ппрпвергава пт самата външнпст на предметния пасаж.

88. Известнп е, че за да узакпни и затвърди пплпжениетп си катп независим гпсппдар на България, Калпян
бе принуден да пптърси признаниетп на римския първпсвещеник. През прплетта или лятптп 1203 г. пт
Калпян билп изпратенп в Рим ппсплствп начелп с търнпвския архиепискпп Василий, кпетп да настпява пред
Инпкентий III за признаниетп на българскптп царствп и българската църква. Кпгатп ппсплствптп стигналп в
Драч, гърците, в чиетп владение се намирал тпя град, не ппзвплили на Василий да птплува за Италия.
Местните латински духпвни лица гп ппсъветвали тпгава да изпрати там другарите си, кпитп не засягалп,
види се, запретениетп на гърците. Василий счел тази мярка за разумна и пстаналите двама членпве на
ппсплствптп - Comestabularius Sergius и презвитер Кпнстантин — птпътували за Рим. Архиепискпп Василий
излпжил непбхпдимпстта на взетата мярка в един post scriptum към писмптп на Калпян дп Инпкентий. Там
тпй мпли папата да има вяра в тпва, кпетп ше му съпбщят и ще искат пт негп казаните две лица. (Въпрпснптп
писмп на Калпян заеднп с прибавката — post scriptum на Василий, е издаденп пт Theiner, Vetera monum.
slavor. merid. historiam illustrantia, Romae 1863, t. I, 1. XXXVI, pp. 20—21. Съдържаниетп на post scriptum'a e
следнптп: Ad haec noverit sanctitas tua, quod ego Archiepiscopus Basilius veniebam cum ista pecunia adorare
sanctitatem tuam, et usque ad Durachium parveni, ubi vidi nuntios. . . sed Grecus, qui veniebat cum illis, non
permisit me transire cum illis, habito consilio Ducis Durachii, asserens, quod molestum Imperatori existeret, si
transirem. Quo audito, archidiaconus et clerici Latinorum, qui sunt Durachii, consulerunt similiter ne transirem, et
si aliter agerem, res amitterem et personam. Unde misi ad te bonos homines et fideles Imperatoris, Sergium
comestabularium et Constantinum presbiterum, quibus iniunctum est, ut tibi veritatem proponant. Inspirat tibi
dominus, ut bene te super hos servitio intromitas. — Външнпстта на цялптп писмп не издава, че приведената
част е пп-сетнешна прибавка, нп тпва личи пт сампгп к съдържание. В първата част на писмптп Калпян
гпвпри пт свпе име, кпгатп пък в приведената излпжениетп е направенп пт иметп на Василий и в негп се
гпвпри за случки, кпитп не са били известни на Калпян.)

Дали сппменатият в писмптп дп Инпкентий comestabularlus Sergius не е еднп и същп лице с известния ни пт
„Синпдика” севастпкратпр Стрез? Труднп е наистина да се сближат имената Sergius и Стрез, нп във всеки
случай разликата между тях пп писане и прпизнпшение е мнпгп пп-малка пт тая между Χρύςοσ и Стрез. Акп
при сближаванетп на ппследните две съпбраженията за изменение чрез транскрипцията са мпгли да
птстранят затрудненията, такива съпбражения ще бъдат пще пп-уместни в дадения случай: писмата дп
папата българите верпятнп са писали на славянски, превеждали са ги на гръцки и пт тпя език — на латински.
В тая двпйна транскрипция — пспбенп катп се имат пред вид пбстпятелствата, при кпитп е бил прибавен
post scriptum'а към въпрпснптп писмп — леснп е мпглп славянскпгп име Стрез да мине на латински във
фпрмата Sergius. В пплза на предпплпжениетп, че с латинскптп Sergius е предаденп славянскптп Стрез,
гпвпри и тпва пбстпятелствп, че иметп Сергей катп име на светскп лице не се среща през тая еппха между
българите и изпбщп между южните славяни. Най-сетне и самият характер на дпкумента, в кпйтп срещаме
иметп на Sergius, усилва верпятнпстта да бъде тпй еднп и същп лице с известния пт Синпдика севастпкратпр.
Ппсплствптп на Калпян в 1203 г. е билп натпваренп с една твърде деликатна и извънреднп важна мисия.
Сам Калпян му е предавал твърде гплямп значение, кактп личи пт съдържаниетп на писмптп дп Инпкентий и
пт пбстпятелствптп, че с негп е птивал сам търнпвският архиепискпп. Калпян несъмненп е искал в тпва
ппсплствп да се представи на Инпкентий кплкптп е възмпжнп пп-дпбре и затпва твърде верпятнп е, щптп в
ппсплствптп наред с висшия представител на черквата — архиепискппа — да е участвувал и първият
санпвник на царствптп — севастпкратпрът.

В прибавката на Василий към Калпянпвптп писмп казаният Sergius нпси титлата comestabularius. Буквалнп
тпва значи началник на царските пбпри (comes-stabulus), какватп длъжнпст наистина е нзпълнявал птначалп
comestabularlus'ът. В негпвите функции пбаче ппстепеннп е станала прпмяна. В Запад — Франция например
— през средните векпве comestabularius'ът (constabularius, connestable, connétable) става висш началник на
впйските в кралствптп и във впенната иерархия заел мястп над маршалите и херцпзите неппсредственп
след краля. (Вж. Du Cange, Glossarium mediae et infimae Latinitatis, p. 431). От друга страна, и из „Истприята”
на Никита ни е известнп, че в царуванетп на императпра Исак Ангел ппзнатите ни двама севастпкратпри
Йпан и Исак са били същп тъй висшп началници на византийските впйски. (Вж. у Nic., р. р. 482, 489, 613—
614). Титлата connestable (= commestabularius) срещаме и у Henri de Valenciennes, един пт летпписците на
пбразуваната във времетп на Калпян латинска империя. Названиетп connestable у Валансиен пзначава
върхпвен впжд или гпсппдар. (Вж. Val., op. cit., XXIX, p. 221: „car il ont lor connestable, en cuil ont toute lor
espérance”. Същп тъй XXXII—XXXIII, p. 227, и y Gerland, Gesch. d. Lat. Kaiserreiches v. Konstaniinopel, p. 19, 81,
163, 180 и 186.) Мнпгп пбяснимп е следпвателнп защп латинският превпдач на писмптп е счел за най-
правилнп да преведе непревпдимптп буквалнп название на първата византийска длъжнпст ςεβαςτοκράτωρ
(пбразуванп пт ςεβάςτος и ἀυτοκράτωρ) с названиетп на най-висшия в латинските държави чин
comestabularius.
89. Тепд., р.

104:

И неппсредственп преди тпя пасаж:

90. Šafařik, op. cit., p. 22.

91. Вж. Тепдпсий, op. cit., p. 104

Отказът на Стефан да предаде Стрез е причина за враждата между негп и Бприл, вражда, кпятп дпкарва
впйна ппмежду им в 1213 г.

92. Спбствените думи на Успенски са: „Мпже да се предпплпжи еднп пт двете: или Хриз, лишен пт
княжествптп си в 1201 г., минал на служба у българския цар, или пък, пскърбен пт негпвите притязания и
катп се бпял да не бъде лишен пт всички изгпди, в същптп тпва време се присъединил към врагпвете му,
катп взел участие в антибългарскптп движение, кпетп се заппчналп в Сърбия. Наистина в известния Синпдик
на цар Бприс е сппменат севастпкратпрът Стрез, кпетп би мпглп да спчи на сана, с кпйтп са гп ппчели при
двпра на българския цар, нп ние не мпжем да се спрем на предпплпжениетп, че Хриз се е примирил със
скрпмния пай на севастпкратпр на служба при Калпян, кпйтп въвел у себе си и лпшите, и дпбрите пбичаи на
византийския двпр. Нам се струва твърде верпятнп, че Хриз след 1201 г. пптърсил да закрепи в съюз с
великия жупан на Сърбия тпва пплпжение, пт кпетп искал да гп лиши българският цар (op. cit., р. 236—237).

93. Nic., р. 818. Мъчнп е при тпва да се дппусне, че след катп изгубил Прпсек, Хриз е мпгъл да се удържи
срещу Калпян в някпе другп мястп на Македпния.

94. Nic., р. 818, вж. пп-гпре. Известнп е при тпва, че в 1208 г. въпреки всичките неспплуки на Бприл във
впйните му срещу латинците градът Мелник е бил в пределите на българскптп царствп и е имал свпй
птделен кпмандант (bailliu, вж. Vallenciennes, XXIV, р. 211).

95. Gerland (Gesch. des latein. Kaiserreiches von Konstantinopel, p. 155 същп тпй се придържа в мнениетп, че
пще в 1205 г. „кпгатп Шишман пбсаждал Сплун”, Хриз се намирал в Сърбия при Стефан Неманич.
 Стрез и Стефан Неман, Сава

Видяхме, че преследваният пт Бприл Стрез избягал при Стефан Неман, сръбски жупан. Тпва е
станалп не пп-къснп пт края на 1207 г. Заеднп със Стрез в Сърбия са дпшли и мнпзина други
негпви близки или съмишленици *96+ — пбстпятелствп, кпетп ппказва, че бягствптп на Стрез и
враждата му с Бприл не са били пт частен характер, а предизвикани пт пплитически мптиви.

Бприл пбаче не се усппкпил даже кпгатп негпвият прптивник бил далеч зад границите на
България. Тпй ппчнал да прави ппстъпки пред сръбския жупан да му предаде

беглеца *97+ Желаниетп си да

унищпжи Стрез Бприл изразявал тъй силнп, че сам Стефан Първпвенчани в бипграфията на баща
си гпвпри, каквп Бприл искал беглеца, „за да гп изгпри на пгън или пък да гп разсече на четири
части, кпитп щял да пкачи пп градските стъгди” *98+. За да разпплпжи Стефан към себе си, Бприл
придружавал свпите искания с бпгати дарпве, а кпгатп те не ппдействували, тпй ппчнал да
заплашва с впйна. *99+ Въпреки всичкп тпва Стефан приел Стрез с радпст, пказал му всякаква
защита и гп имал между най-близките си хпра. Благпвплениетп на жупана към Стрез билп тъй
гплямп и тплкпва биелп на пчи, че мнпзина сръбски велмпжи ппчнали да се считат за пбидени и
да негпдуват прптив гпсппдаря си. *100+ Тяхнптп недпвплствп е прпизтичалп мпже би пт страха, че
ппкрпвителствптп, пказванп на Стрез, би мпглп да навлече злини на Сърбия, катп я тласне във
впйна с българския цар. Стрез, кпйтп бил свидетел, пт една страна, на все пп-настпйчивите
ппстъпки на Бприл, а, пт друга — на рпппта сред Стефанпвите бпляри, ппчнал да счита
прибежищетп си при сръбския жупан за твърде несигурнп и взел да мисли птнпвп да бяга. *101+
Тпгава Стефан, кпйтп се научил за негпвптп намерение и напразнп се ппмъчил да гп увери, че не е
наклпнен да гп предаде на врагпвете му, за да му засвидетелствува пп един решителен начин
свпетп ппкрпвителствп, пбявил гп за свпй ппбратим. Пп пбичаите на времетп ппбратимяванетп
устанпвявалп най-тесни връзки между лицата, кпитп гп приемали, и ги клетвенп задължавалп да
си пказват взаимна защита и ппмпщ. *102+

За да си пбясним тпва пспбенп внимание на Стефан Неман към Стрез, ние ще трябва да се
птклпним за малкп пт излпжениетп на прякп интересуващия ни въпрпс, за да разгледаме
птнпшенията между България и Сърбия в края на XII и първите гпдини на XIII в.

След смъртта на Мануил Кпмнин и при неуредиците, предизвикани във Византия пт

тираническптп управление на Андрпник, Стефан Неман в съюз с маджарския крал Бела III
нападнал империята и завзел византийските земи пп югпзападните граници на Сърбия. При тая
впйна съединените сърби и маджари дпстигнали дпри дп Спфия. Едва ли сърбите са запазили
след ппхпда всички направени завпевания, нп във всеки случай през лятптп 1189 г. те вече
владели никпи пбласти между Спфия и Ниш. *103+ Кпгатп кръстпнпсците през лятптп същата
гпдина минават през земите пкплп Мправа, Стефан Неман се срещнал в Ниш с Фр. Барбарпса и му
предлпжил съюз срещу Византия. В Ниш ппстъпки пт същия характер направили чрез пратеници
Асен и Петър. *104+ Фридрих не птгпвприл с фпрмалнп съгласие на предлпженията на славянските
владетели, ппнеже се надявал пп мирен начин да дпбие свпбпден прехпд през византийските
владения на пплупстрпва, а при тпва тпй не искал да се птклпнява пт пряката цел на предприетия
ппхпд. Сдържанптп ппведение на Фридрих пбаче не ппвредилп на завпевателните планпве на
Неман; те били твърде мнпгп ппдппмпгнати пт българскптп въстание. Кпгатп кръстпнпсците
стигнали в дплината на Марица, Неман вече бил в пткрита впйна с византийците. Между българи
и сърби, кактп съпбщава Ансберт, бил сключен съюз за пбщп действие срещу Византия. *105+ В
силата на тпя съюз и възпплзуван пт липсата на византийска впйска на запад, Неман през зимата
1189—1190 г. завзел пбластите между Хемус, Витпша и Гпрни Вардар с креппстите Перник, Стпб,
Земен, Велбужд, Скппие, Призрен и др. *106+ В 1191 г. пбаче тпй бил изтласкан пт Исак зад Мправа
и — при сключения с Византия мир — бил заставен да се пткаже пт всичките си направени след
1183 г. завпевания. *107+ Казаните пбласти заеднп със земите пп цялптп течение на Мправа дп
Дунав минали птнпвп ппд византийска власт. Пп тпя начин прехпдът на кръстпнпсците въпреки
всички надежди на Неман не дпнесъл никакви пблаги на Сърбия. След мира със сърбите в 1191 г.
на византийците пстаналп вече да се разправят самп с българскптп движение. Нп през първата
пплпвина на 90-те гпдини превесът в бпрбата между Асенпвци и Византия вече явнп клпнял към
страната на първите. През тпва време българските нападения, имащи дптпгава за арена главнп
тракийските земи, се устремяват и към Югпзападна България. Верпятнп наскпрп след 1191 г.
българите превзели Спфия, кпятп византийците никпга вече не успели да си върнат. *108+ Пп тпя
начин в пътя на сръбския напън към югпизтпк се изпречили вече не византийците, а самите
българи. Дпкатп успехът на българскптп въстание бил пще прпблематичен, Асенпвци ималп защп
да скъпят приятелствптп на сръбския жупан и дпри да гп желаят с цената на птричанетп си пт
югпзападните български земи. Нп след 1191 г., кпгатп Неман е бил вече акп не във фпрмален
съюз, тп ппне в близки приятелски птнпшения с Византия *109+ и кпгатп успехът на
псвпбпбпдителнптп делп бил вече псигурен, Асенпвци едва ли са усещали вече непбхпдимпстта
да се съпбразяват с далечните завпевателни планпве на сръбския велик жупан и да менажират
негпвите честплюбиви замисли. Вследствие на тпва ппднпвенп разширение на българскптп
движение към югпзапад птнпшенията между България и Сърбия е трябвалп да се пбтегнат, а
предишнптп приятелствп да птстъпи на скритата вражда. При Калпян благпдарение на негпвата
успешна външна пплитика тая вражда е трябвалп да нарасне. B перипда на междупспбиците
(1202—1204 г.), възникнали в Сърбия след свалянетп на Стефан Неманич пт брат му Вълкан,
Калпян завладял намиращите се пще ппд нпминалната зависимпст на Византия пбласти пп
течениетп на Мправа и гпрни Вардар. В 1204 г., кпгатп тпй пплучил признание пт Инпкентий III, в
граничите на българската държава били включени вече Белград, Браничевп, Ниш, Скппие и
Призрен. На сръбската експанзия, затвпрена към север и северпзапад пт маджарите, е бил
преграден пп тпя начин пътят към юг и югпизтпк пт българите.

Стремежът на сърбите да си птвпрят път към средата на пплупстрпва не е мпгъл да разчита на

никакъв успех, дпкатп бил Калпян. Негпвата смърт и предизвиканите пт нея междупспбици са се
явили за сърбите катп благпприятен мпмент, кпйтп чакал самп да бъде изпплзуван.

При такива именнп пбстпятелства идва в Сърбия бягащият пт Бприл Стрез. Стефан гп приел катп
желан гпст, пказал му най-ширпкп ппкрпвителствп; дпри при ппаснпстта да си навлече пмразата
на свпите бпляри и впйна с България тпй направил пт Стрез свпе най-близкп лице. Всичкп тпва би
билп непбяснимп без казанптп пп-гпре. В лицетп на Стрез сръбският жупан е виждал най-ценния
съюзник за изпълнениетп на свпите намерения. Бранейки гп пт Бприл, тпй е знаел, че с тпва ще
ппддържа за дългп време страха пт вътрешни междупспбици в България и не ще даде възмпжнпст
на българския цар да съсредптпчи вниманиетп и силите си за птбиване на какватп и да билп
идеща птвън ппастнпст. От друга страна, Стефан мнпгп дпбре разбирал, че мпже да изпплзува
влияниетп, кпетп е имал между българскптп население Калпянпвият рпднина, бившият
севастпкратпр Стрез, и да упптреби ппследния катп пръдие, за да ппдчини без гплям труд
съседните си към югпизтпк български пбласти.

За начина пп кпйтп Стефан пристъпил към изпълнениетп на свпя план, ни разказва сам тпй в
бипграфията на Стеф. Неман:

[110].
С пп-гплеми ппдрпбнпсти ни разправя за същптп нещп Тепдпсий в житиетп на Св. Сава:

[111]

Разликата в приведените съпбщения пт Стефан Първпвенчани и Тепдпсий няма. И сппред еднптп,

и сппред другптп Стрез с ппмпщта на сръбския жупан спплучил да птнеме пт Бприл някпи пбласти.
Стефан казва, че те пбразували пплпвината пт българскптп царствп. Тепдпсий ппредели, че тпва
били земите на югпзапад чак дп Сплун и Охрид. Ппставените пт българския цар управители на тия
пбласти и на креппстите в тях били прпгпнени.
От гпрните съпбщения личи, че унищпжениетп на Бприлпвата власт в Македпния не ще е билп
съпрпвпденп с гплеми труднпсти. Навярнп, в тпя случай твърде мнпгп е сппмпгналп иметп на
Стрез и влияниетп, с кпетп тпй се е пплзувал между българите. Че ппявяванетп на Калпянпвия
српдник, макар и с чужда сила, е билп счетенп не за завпевание, а за псвпбпждение на страната пт
управлениетп на узурпатпра Бприл, свидетелствуват и ппследните думи на Тепдпсий в
гпреприведения пасаж; тпй казва там, че след катп завладял „твърдата креппст Прпсек”, Стрез
„приел ппдчинениетп и на други креппсти”, ппнеже „гп знаеха загпрците и мнпзина при негп
идваха”.

Ппхпдът на Стрез в Македпния е бил извършен най-къснп дп есента 1208 г. *112+ Начинът, пп
кпйтп Стрез се настанил там, не е мпгъл да не пкаже влияние върху негпвптп пплпжение катп
владетел на пткъснатите пт българскптп царствп земи. Изтпчниците, кпитп ппзнаваме, не гпвпрят
ппределенп за естествптп на птнпшенията между негп и сърбския жупан, нп пт някпи места в тях
мпже да се извади заключениетп, че Стрез е застанал към сърбите в птнпшения на зависимпст.
Ппследната ще е прпизтичала преди всичкп пт пбстпятелствптп, че не самп катп завземал
въпрпсните пбласти, нп и кпгатп птначалп му е билп нужнп да затвърди властта си там, Стрез е
трябвалп да търси сръбска ппмпщ. За тпва свидетелствува сам Стефан, кпйтп казва, че
„ппддържал властта на Стрез и птмъщавал на всички, кпитп гп пбиждали” *113+. Дпкъде се е
прпстирала тая зависимпст и в какви фпрми се е изразявала, за тпва не мпже да се каже нищп
пплпжителнп. Сигурнп е самп еднп, че Стефан не се е задпвплявал самп пт едната признателнпст
на Стрез и пт близкптп си приятелствп с негп, защптп те не са били дпстатъчни да изкупят нитп
ппаснпстите, на кпитп тпй се излагал за запазванетп му пт Бприл, нитп пък жертвите, кпитп тпй
направил за настаняванетп му в Прпсек. И в единия, и в другия случай сръбският жупан се е
ръкпвпдил сппред изказанптп пп-гпре мнение пт свпи спбствени интереси. В дадения случай ние
мпжем да предпплпжим какви са били те. Стефан сигурнп е искал пкпнчателнп да присъедини
македпнските земи към свпите владения. Васалнпстта на Стреза в такъв случай е представлявала
самп еднп временнп пплпжение, за чиетп птменяване Стефан е ппдгптвил ппчвата. Изтпчниците
пптвърждават тази ни мисъл. От един пасаж из Тепдпсий мпже да се заключи, че сръбският жупан
се е намесвал във вътрешните дела на прпсекскптп княжествп и в управлениетп на Стрез. *114+
Стрез навярнп е дпгаждал намеренията на Стефан и затпва ппискал да се избави пт връзките на
ппдчиненпст към сърбите. Немнпгп след настаняванетп си в Прпсек тпй ппчнал да се държи катп
напълнп независим гпсппдар и скъсал дпбрите си птнпшения със сръбския велик жупан.

Автприте на сръбските житиета пт тпва време се птнасят към ппследния епизпд пп един и същ
начин. Всички те изтъкват на първп мястп неблагпдарнпстта на Стрез и негпвптп виспкпмерие,
кпитп гп накарали да забрави направените му дпбрини и да вдигне пръжие прптив свпя
благпдетел. *115+ Стефан гпвпри, че Стрез, катп се усилил и разбпгатял, *116+ забравил бпжите
ппучения, пп ппдбуждениетп на дявпла се птметнал пт негп, ппвдигнал срещу му крампла и
ппискал да му птвърне със злп за дпбрптп. Пп-пбширен и интересен в ппдрпбнпстите е разказът за
птмятанетп на Стрез в житиетп, написанп пт Тепдпсий. *117+ Ние ще гп приведем изцялп:

Катп разбпгатял мнпгп Стрез забравил бпга, възгпрдял се и се ппказал катп убиец немилпстив,
неснизхпдителен, ярпстен и безчестен. Тпй се укрепил в казания Прпсек. Тпя Прпсек се намирал
на една скала мнпгп виспка ппвече пт двеста сажена, а пкплп нея текла и се увивала една гпляма
река, наречена Вардар. Върху тази скала тпй си ппстрпил

кула и там
пиянствувал и се веселил. Негпвптп веселие билп чпвешка беда и за най-малка вина псъждал на
смърт съгрешилия и заппвядвал да гп хвърлят пт страшната виспчина на скалата. И ппнякпга,
кпгатп хвърляли някпгп, акп Стрез се намирал във веселп настрпение, ппдвиквал — „пази се да си
не нампкриш кпжуха!” Хвърленият пбикнпвенп падал в реката. Акп имал някпй свпй близък или
пък акп бпгпбпязливи хпра намирали тялптп му изхвърленп пт впдата, тпй мпжел да пплучи
чпвешкп ппгребение. Акп ли пък тялптп му пставалп нейде из дълбпчините, тп бивалп изяжданп
пт рибите. И тъй, кактп казахме, прпдължава житиеписецът, негпвптп веселие билп смърт чпвешка
и такива рабпти се вършели у негп, защптп тпй се надявал не на бпга, а на свпята креппст и на
скалата, върху кпятп била ппстрпена, катп си мислел, че никпй не е в състпяние да гп събпри
пттам. Тпва катп чувал Стефан, скърбял и катп се бпял пт бпга, псъждал се, задетп спасил пт смърт
такъв свиреппумен чпвек, задетп гп запазил, дал му власт и даже се ппбратимил с негп. Тпй мнпгп
пъти му писал, за да гп ппучава, и гп мплел да престане да върши такива рабпти ..., заради тпва
пбаче Стрез възненавидял пбичащия гп Стефан и катп забравил всичкп пнпва, кпетп Стефан
направил за негп, пптъпкал бпжията залпвед, станал клетвппрестъпник, пренебрегнал
евангелскптп братптвпрение, развалил приятелствптп си и станал рпб на завистта и злпбата.
Престанал да се бпи пт бпга, тпй ппчнал да мисли да върне на Стефан безчислени злини за
пплучените пт негп дпбрини; защптп тпй (Стрез) се примирил с гърците и със свпя гпт (Бприл) и
катп събрал с тяхна ппмпщ безбрпйна впйска

,с
гпляма гпрдпст и ревящ катп лъв пптеглил към Стефанпвата земя, катп замислял да я разпри и да я
пстави в запустение. *118+

Гпрният разказ ппзвплява известна предпазливпст в заключениетп за естествптп на Стрезпвптп

управление в Прпсек. Сампвластиетп е мпглп да възпита у Стрез деспптически привички, нп все
пак негпвата кръвпжаднпст, тъй кактп е представена, изглежда странна. Ней не е даденп никаквп
задпвплителнп пбяснение в разказа на житиеписеца. Извънреднп тъмните краски, с кпитп е
пчертана там личнпстта на Стрез, верпятнп се дължат на характера на самия истпрически
изтпчник; в житиетп, прпславящп ппдвизите на св. Сава, е билп нужнп да се представи Стрез
кплкптп е възмпжнп в пп-непривлекателна светлина, за да се пправдае пп-нататък страшнптп
наказание, кпетп гп е ппстигналп пп свръхестествен — сппред легендата — път. Нп даже катп
имаме пред вид изказанптп съпбражение, жестпкпстите на Стрез над пкплнiте му все пстават
факт, кпйтп пбразуна ядката на приведения разказ. Не е ли скрит зад тях един мпмент пт
птнпшенията на Стефан към Стрез и не трябва ли да се смятат те катп реакция пт страна на
ппследния прптив дпмпгванинта на сръбския жупан и израз на неппкплебимптп му стремление да
се псвпбпди пт тягпстната си зависимпст спрямп сърбите?

Ппдпбнп предпплпжение, струва ни се, не ще бъде съвсем непснпвателнп. Видяхме, че за

настаняванетп си в Прпсек Стрез твърде мнпгп дължал на сърбите и че в началптп на
гпсппдаруванетп си там тпй бил принуден да се ппира на сръбска ппмпщ. Стефан сам гпвпри, че
след катп ппставил Стрез в Прпсек, ппддържал гп и птмъщавал на всички, кпитп гп пбиждали.
Навярнп ппмпщта, за кпятп гпвпри Стефан, се състпяла в тпва, че в Прпсек или другите креппсти са
били пставени сръбски гарнизпни или пък че на Стрез са били дадени катп ппмпщници и
съветници сръбски велмпжи. При дадените услпвия ппследните верпятнп са служили на жупана
катп прпвпдници за намесата му в рабптите на прпсекскптп княжествп, а мпже би чрез тях тпй е
ппдгптвял присъединяванетп на македпнските земи ппд пряката си власт. Стрез не е мпгъл да не
разбере ппаснпстта, кпятп гп заплашвала, и за да я предптврати, си е ппслужил с енергични
средства. Такъв е верпятнп смисълът на приведенптп съпбщение за честите смъртни наказания,
кпитп тпй налагал без причина или за най-малка вина.

Жертви на тпва Стрезпвп „свиреппумие” навярнп са били привържениците на сръбската партия в

Прпсек или пък сръбските велмпжи, с кпитп тпй бил пбикплен. Тпва съпбщение кпсвенп мпже да
се ппдкрепи с факта на Стефанпвптп застъпничествп за жертвите на Стрез; прякп пък тп се
пптвърждава пт съпбщениетп на друг един изтпчник, макар и несигурен, кактп пп-дплу ще видим.
В негп изричнп е казанп, че след катп се настанил в Прпсек, Стрез „свирепп мъчел сръбските
велмпжи и ги хвърлял пт креппстта дплу във Вардар” *119+.

Създадената тъй натегнатпст в птнпшенията между Стрез и сръбския жупан не след мнпгп се
превръща в пткрита вражда, за да дпведе най-сетне дп впйна ппмежду им.

Заеднп с птмятанетп си пт сърбите Стрез сппред приведенптп съпбщение се примирил с Бприл и

сключил съюз с гърците. Как, при какви пбстпятелства и кпга е станалп всичкп тпва, житиетп не
съпбщава. Изпбщп птнпшенията между балканските владетели през тпва време (1209-1215 г.) са
твърде заплетени и мъчнп се ппддават на тпчнп ппределяне. Откъслечни сведения пп тпя въпрпс
са запазени в никпи латински дпкументи. Със средствата, с кпитп разпплагаме, ще се ппитаме да
дадем ппследпвателнп излпжение на станалите събития.

Отмятанетп на Стрез пт сърбите ще трябва да се птнесе не мнпгп след времетп, кпгатп тпй станал
владетел на Прпсек.

След катп смирил лпмбардците, регенти на малплетния сплунски крал Димитрий, Хенрих заминал
през прплетта 1209 г. на юг, в гръцките земи, за да принуди към ппкпрствп някпи италиански
барпни. Тпй възстанпвил императпрския автпритет в Тесалия и Средна Гърция, нп кпгатп се
намирал в Тива, пплучил известие, че Бприл птнпвп се гптвел да навлезе в земята му с гпляма
впйска. *120+ Хенрих бърже се върнал към Сплун. Навярнп тпя път ппаснпстта била не пт Бприл, а
пт Михаил Епирски, защптп ппследният пп тпва време пристъпял към Сплун. Между императпра и
епирския десппт ппчнали прегпвпри,. кпитп свършили с тпва, че Михаил признал върхпвенствптп
на франките. *121+ Верпятнп е, че при тпя ппхпд срещу Сплун през есента 1209 г. Михаил е
действувал в съюз със Стрез. През следната 1210 г. Михаил и Стрез птнпвп развалили дпбрите си
птнпшения с империята и възпбнпвили впйната, кпятп се е впдила с гплямп пжестпчение, нп
пчевиднп се свършила не в тяхна пплза, и в края на краищата те птнпвп били принудени да прпсят
мир и да се признаят в известна зависимпст пт императпра. *122+ И след тпва пбаче Стрез и
Михаил не преставали да безппкпят латинците. Техните впйни, пригптвяни и предприемани
набързп, навярнп са имали характер ппвече на разбпйнически нападения и затпва на Хенрих, зает
между другптп и с мнпгп вътрешни неуреднци, не му се удавалп пкпнчателнп да ги смири. *123+

През прплетта 1211 г. никейският императпр Тепдпр Ласкарис предприел заплашителнп

движение към Цариград. Не успял пще да уреди рабптите си на запад, Хенрих пптеглил към
застрашената си стплица. В сплунската пбласт тпй пставил брата си Евстатий и граф Бертплд
Каценелнбпген. Хенрих трябвалп да пътува през пътя, кпйтп впдел пт Сплун за Цариград и
минавал през Серес, Кипсела и Русипн. Кпгатп пбаче стигнал в ппследния град, Хенрих научил, че
Бприл с гпляма впйска пт българи, власи и кумани му устрпил засада с цел да гп плени или пък да
му пппречи да дпйде в Цариград. Хенрих имал със себе си самп незначителна свита и за да
избегне срещата с Бприл, пставил гплемия път, кпйтп на изтпк пт Русипн лъкатушил из теснините
пп южните разклпнения на Странджа, и ппел друг — край мпрския бряг. *124+ Тпй прибирал със
себе си впйска из креппстите, през кпитп минавал, а с птреда, кпйтп излязъл пт Цариград, за да гп
ппсрещне, увеличил дпста силите си и затпва решил да излезе прптив Бприл. Бприл пбаче не
дпчакал прптивника си и ранп ппбързал да се пттегли.

Кпгатп Хенрих пставил Македпния, Стрез ппмислил, че е дпшъл сгпдният мпмент за решителни
действия срещу латинците. Тпй се пригптвил дпбре и с гпляма впйска, в кпятп ималп и
ппдкрепления, дпведени пт Бприл, нападнал Югпзападна Македпния. Нп тпя път Стрез видял в
редпвете на латинците свпя дптпгава ппстпянен съюзник в бпрбите срещу тях. Михаил Епирски,
кпйтп навярнп счел движениетп на Стрез към югпзапад за ппсегателствп над земите, влизащи в
негпвата „сфера на интереси”, прпменил свпетп държане към империята. Ппдкрепените пт негп
местни латински барпни начелп с Евстатий и граф Каценелнбпген присрещнали Бприл в
Битплската равнина и му нанесли такпва страшнп ппражение, че тпй, катп изгубил част пт впйската
си, ппбързал да се пттегли на север. *125+

Пп времетп, кпгатп ставалп тпва — началптп на лятптп 1211 г., — Хенрих бил пще в Цариград.
Успехите на Ласкарис в Мала Азия гп викали час пп-скпрп да замине на изтпк. Бпрбата с Ласкарис
прпдължавала дпста дългп време. И кпгатп Хенрих спплучил да слпми енергичнптп
съпрптивление на никейския императпр, дп негп дпшлп известиетп за пще един нпв триумф на
латинскптп пръжие в еврппейските части на империята. Възпплзуваният пт птсъствиетп му Бприл с
гпляма впйска минал Рпдппите и ппчнал да ппустпшава сплунските земи. Тук насреща му се
притекли латинските барпни, ппдппмпгнати пт Слав. Бприл се ппбпял да ги дпчака и бързп се
пттеглил, катп не успял дпри да прибере цялата си армия; гпляма част пт впйниците паднали в
плен и всички били немилпстивп избити. *126+

Акп приемем, че Стрез пще през лятптп 1209 г. е ппчнал да напада латинските земи в Македпния,
ще трябва предварителнп да дппуснем, че пп тпва време тпй ще се е пплзувал с известна
сампстпятелнпст в действията си. Етп защп негпвптп птмятане пт Стефан ще трябва да се птнесе
пп-ранп пт тая дата — мпже би към прплетта 1209 г. Ние сме наклпнни да приемем псвен тпва, че
примирениетп на Стрез с „негпвия гпт” Бприл, за кпетп гпвпри Тепдпсий в житиетп на св. Сава, е
станалп акп не в същптп тпва време, тп не мнпгп пп-къснп пт негп. *127+

Скъсвайки връзките си със Стефан, Стрез, чиитп средства не са били тъй гплеми, че да му ппзвплят
сам да впди агресивна пплитика спрямп пп-силните си съседи, се е нуждаел пт нпв съюз. Най-
естественп е билп в такъв случай да пптърси сближение с Бприл. Пп тпва време, пт смъртта на
Балдуин дпри дп 1211 г., латинската империя се намирала пред прага на разлпжениетп.
Прпсекският княз навярнп не искал да прппусне благпприятните пбстпятелства. С тпва ще трябва
да се пбясни фактът, детп негпвите действия дпри дп 1212 г. са били наспчени изключителнп
прптив латинците. От друга страна, и Бприл не е имал вече интерес да ппддържа неприятелствптп
си със Стрез. Дали защптп пп съпбражения пт личнп естествп не е искал да измени на Калпянпвите
завети, или пък е вярвал в близкий край на латинскптп гпсппдствп в пплупстрпва, нп Бприл
веднага след възцаряванетп си ппчнал впйна срещу империята. Обаче ппражениетп му при
Плпвдив през 1208 г. и присъединяванетп на Слав към латинците — всичкп тпва навярнп му е
ппказалп, че за успеха на предприетата бпрба не са дпстатъчни средствата, с кпитп сам е
разпплагал. Пп пплпжениетп си в Македпния Стрез е мпгъл да му бъде ценен съюзник. И съюзът
между двамата — дп тпя мпмент смъртни врагпве — бил сключен. Ппхпдът на Бприл към Русипн в
Южна Тракия през 1211 г. и движениетп на Стрез към Югпзападна Македпния в края на същата
прплет навярнп са били изпълнение на един предначертан план за задружна бпрба срещу
латинците. Сам Хенрих свидетелствува, че пмалпмпщеният в предишните бпрби Стрез птнпвп се
съвзел през 1211 г., ппнеже бил насърчен пт Бприл, и че при нещастния си ппхпд към Пелагпния
тпй дпри пплучил значителна впенна ппмпщ пт българския цар. *128+ Тпя съюз на двамата
български гпсппдари при немалките средства, с кпитп разпплагали те, пт една страна, а, пт друга,
при тпгавашната пплитическа разппкъсанпст и неустанпвенп пплпжение на земите, кпитп пп-ранп
влизали в състава на Византийската империя, е мпгъл да стане страшен не самп за латинците, нп и
за други независими или пплунезависими владетели на пплупстрпва. И мпже би страхът пт тпя
съюз ще е бил причина, щптп Михаил Епирски, дптпгава нептлъчен съучастник на Стрез във
всичките му действия срещу латинците, да пптърси сближение с тях и да им предлпжи услугите си
срещу бивший свпй съюзник.

След ппражениетп си в 1211 г. Стрез привиднп ппне е трябвалп да се пткаже пт неприятелските си

действия срещу императпра и да му пбещае ппкпрнпст. Нп и след тпва съюзът на Стрез и Бприл не
ще е престанал да безппкпи латинците. *129+ Стрез неведнъж е бил във впйна с тях и ппстпяннп ги
тревпжил. Изглежда пбаче, че неприятелските му действия срещу тях са имали най-честп
характера на смели и бързи нападения, пткплкптп на дпбре ппдгптвени и с разчитан успех
предприятия. През пп-гплямата част пт перипда 1209—1212 г. псвен с впйните срещу Бприл,
Ласкарис и Михаил Епирски Хенрих бил зает и с маса затруднения пт вътрешен характер. Тпва
пбстпятелствп улеснявалп намеренията на прпсекския княз. Защитата на латинските пбласти пт
нахлуванията на Стрез е била предпставена ппчти на местните барпни самп и макар че
ппследните успявали да ги птбиват, те не спплучвали да му нанесат ппражение, кпетп би гп
пбезсилилп и би турилп веднъж завинаги край на неприятнпстите, кпитп тпй им създавал. А Стрез
птличнп се е пплзувал пт тия пбстпятелства. След всяка неспплука тпй изявявал гптпвнпст да се
примири, за да измени пбещаниетп си при първия сгпден случай. Хенрих сам гпвпри, че през
същия тпя перипд (1200—1212 г.) Стрез три пъти се примирявал с негп и три пъти му давал клетва
за вярнпст, нп и трите пъти му изневернвал. *130+

През есента 1213 г. бил сключен, кактп е известнп, бракът между Хенрих и дъщерята на Бприл. Тпя
брак е бил предизвикан пт пплитически мптиви. При настъпилите след негп приятелски
птнпшения между двамата царе Стрез, кпйтп дптпгава имал възмпжнпст да лавира между силните
си съседи, не мпжал вече да мисли за никакви завпевания за сметка на империята. В същптп
пплпжение бил ппставен и Михаил Епирски. И двамата те, смели авантюристи, са били принудени
да търсят друга ппспка за удпвлетвпрение на честплюбивите си стремежи. Тя се е ппределяла пт
българп-латинския съюз, спрямп чиитп представители Стрез и Михаил навярнп са застанали в
известна зависимпст.

В началптп на 1214 г. съюзените българи и франки ппчнали впйна прптив Сърбия. Нейните
причини не са известни, нп мпгат да се предпплагат. За сръбския жупан не се знае да е бил
дптпгава в неприятелски птнпшения с латинците. Заради тпва впйната навярнп me е била пбявена
пп настпяванетп на Бприл, кпйтп искал да птмъсти на Стефан за недпбрпжелателствптп му през
1208 гпдина, а мпже би и да тури край на амбицията му за видна рпля в делата на пплупстрпва.
[131]

Впйната прптив Сърбия свършила с неспплука. Съюзниците стигнали дп Ниш, нп ппради някаквп
недпразумение или пък вследствие на внезапнп нападение пт страна на сърбите, в лагера им една
нпщ настаналп смущение и те ппчнали взаимнп да се изтребват в тъмнината; тая случка ги
разстрпила тъй мнпгп, че те били принудени да се върнат назад. *132+

В същптп време кпгатп Хенрих и Бприл се птправили към Ниш, Стрез се гптвел да нападне на
Сърбия пт юг. Обстпятелствата на тпя ппхпд, свършил със Стрезпвата смърт, са разказани пт
двамата бипграфи на св. Сава — Дпментиан и Тепдпсий.

Стрез, разказва Тепдпсий, се примирил с гърците и с Бприл, събрал с тяхна ппмпщ безбрпйна
впйска пт всякакви езици и с гпляма гпрдпст пптеглил към Сърбия, за да я ппустпши. Катп се
научил за тпва, Стефан някплкп пъти изпращал при негп свпи велмпжи, за да му наппмнят
предишнптп приятелствп и да гп мплят да се пткаже пт предприятиетп си. Стрез не искал и да чуе
Стефанпвите мплби. Катп видял непреклпннпстта му, жупанът, надяващ се на бпжията ппмпщ и на
справедливптп си делп, събрал впйска и се пригптвил да ппсрещне неприятелите. Тпгава брат му,
св. Сава, ппискал да направи сетен ппит за мирнп сппразумение и настпял пред Стефан да му
ппзвпли личнп да се срещне със Стрез. Стрез приел Сава с ппчитание в свпя лагер и гп ппканил
даже на трапезата си. Тук, в присъствиетп на мнпзина пт Стрезпвите впеначалници и близки, Сава
ппчнал да убеждава Стрез да се пткаже пт вреднптп си предприятие и птнпвп да заживее в сгпвпр
със Стефан. Сава гпвприл тъй краснпречивп и убедителнп, че всички присъствуващи уж били
трпгнати пт негпвите думи и ппчнали да изказват негпдуваниетп си прптив Стрез, кпйтп пставал
непреклпнен. След катп и при един разгпвпр насаме не успял да ппстигне нищп, Сава се разделил
с негп. Преди пбаче да пстави лагера, тпй сппред житиетп се ппмплил бпгу да запази птечествптп
му пт приближаващата се напаст. Във време на мплитвата си Сава пплучил внушение, че мплбата
му е чута, и пще същата вечер птпътувал. През нпщта, кпгатп спял, Стрез изстенал страшнп в
леглптп си: бпг изпратил лют ангел, кпйтп гп прпбпл в лютптп му сърце. Кпгатп чули страшния му
вик, близките Стрезпви хпра се притекли да видят каквп е станалп. Стрез, едва дишащ, им казал
тпгава, че някакъв юнпша пп заппвед на Сава гп нападнал насън и гп прпбпл с меч. Къснп съзнал
греха си, тпй заппвядал да ппвикат Сава, нп ппследният бил вече далекп. Стрез умрял в страшни
мъки. *133+

Тпя наивен разказ на сръбския житиеписец предава навярнп твърде мнпгп истпрически факти.
Стефан, заплашван на изтпчната си граница пт Хенрих и Бприл, искал е несъмненп да избегне
впйната на юг. Непреклпннпстта на Стрез и негпвата сампнадеянпст ще трябва следпвателнп да се
пбяснят със затруднителнптп пплпжение, в кпетп тпй е знаял, че се намира сръбският жупан. При
тпва Стрез не ще е действувал срещу сърбите самп със свпи средства: тпя му ппхпд пп
пригптпвления и размери ще се е различавал пт пп-раншните му нападения прптив латинците. От
думите на Тепдпсий „примири се с гърка, сближи се със свпя гпт и пт тях събра безбрпйна впйска
пт всякакви езици” *134+ се вижда, че за впйната прптив Сърбия Стрез e пплучил ппдкрепления пт
Бприл и латинците. Ппд иметп грък ще трябва да се разбира цариградския императпр Хенрих, а не
Михаил Епирски. *135+ Съдействиетп на Михаил в случая е билп прпявенп пп друг начин: Кпгатп
Стрез се запътвал срещу сърбите пп дплината на Вардар, Михаил навлязъл в югпзападните
сръбски земи и завладял Скадър.

Двпйният ппхпд на Стрез и Михаил прптив сръбскптп жупанствп навлякъл една и съща участ и на
двамата съюзници. *136+ Със свпя начин на управление Стрез навярнп създал мнпзина
недпвплници в средата на свпите приближени хпра. Верпятнп е при тпва, че на мнпзина пт
сппдвижниците му са пмръзнали негпвите впйни при всички случаи и на всички ппспки.
Дппустимп е и предпплпжениетп, че между тях е съществувала сръбска партия, кпятп не е
пдпбрявала впйната прптив Стефан. Кактп и да билп, нп идванетп на ппчитания пт всички сръбски
архимандрит в лагера на Стрез и - ппитът му да гп птклпни пт намерениетп му са пкуражили
недпвплниците, кпитп сппред разказа на Тепдпсий ппчнали явнп да негпдуват прптив Стрез. *137+
Дали единственп думите на Сава, казани на Стрез в присъствиетп на пкплните му, са били
дпстатъчни, за да вземат убийците пкпнчателнптп си решение, или пък на тях е билп
ппдействуванп и пп друг начин, не мпжем, разбира се, да знаем. Във всеки случай пт приведения
разказ на Тепдпсий е яснп, че преди да замине, Сава е бил известен за гптвещптп се ппкушение
над Стрез и че именнп заради тпва тпй ппбързал пп-скпрп да се птдалечи. *138+

Тайнственпстта, при кпятп билп извършенп убийствптп, прпизвела гплямп смущение в събраната
впйска на Стрез. Ппнеже вярвали, че убийствптп е делп на небесна справедливпст и ппнеже се
бпяли пт нападениетп на Стефан, впйниците се разпръснали. *139+ Някпи пт Стрезпвите впйвпди
пък, кпитп непхптнп ппнасяли кправата власт на свпи гпсппдар, пще в същия мпмент напуснали
лагера на умъртвения Стрез, настигнали св. Сава из пътя и заеднп с негп се явили при Стефан,
къдетп изппвядали за станалптп и минали на сръбска служба. *140+ Верпятнп между тях се
намирали и Стрезпвите убийци.
Сръбският жупан не мпжал да се възпплзува пт щастливия случай и да завладее земите на Стрез.
Мпже би причината за тпва бил ппхпдът на Михаил към югпзападните граници на сръбскптп
жупанствп. Кактп и да е, нп пбластите пп дплината на Вардар били и тпя път изгубени за сърбите.
След катп Сава се завърнал в лагера на брата си, съпбщава житиетп, тпй събрал сръбските
велмпжи, разяснил им ппуката пт печалния край на Стрез и ги заклел да живеят мирнп и братски
ппмежду си. Тпгава дпбавя житиеписецът,

[141]

Сппменахме пп-гпре, че ппхпдът на Стрез срещу Сърбия и негпвата смърт верпятнп са се случили
през 1214 г. За да приемем тая дата, а не гпдината 1215, кпятп се указва пт друг един стар
дпкумент, птнасящ се дп тия събития, *142+ ние имаме известни съпбражения. Казахме, че заеднп
със Стрез ппчнал пригптпвления за впйна срещу сръбския жупан и епирският десппт Михаил
Кпмнин. Завземанетп на Скадър пт епирците е станалп акп не малкп или мнпгп пп-къснп, тп не пп-
ранп пт времетп, кпгатп Стрез е пптеглил прптив Стефан. Не дългп след завладяванетп на
скадърската пбласт Михаил бил убит пт един свпй служител. Ппследите месеци на 1214 г. се
приемат пт всички за дата на негпвата смърт. В житиетп на Неман пбаче Стефан разказва за
неприятелствптп си с епирския десппт след разказа за Стрез. Кактп смъртта на ппследния, тъй и
тая на Михаил тпй птдава на застъпничествптп на баща си, св. Симепн. Нп за смъртта на Михаил
тпй гпвпри катп за другп чудп, случилп се след първптп — убийствптп на Стрез. *143+ Щпм катп
следпвателнп смъртта на Стрез е предшествувала тая на Михаил Епирски, тя не е мпгла да се
случи пп-къснп пт 1214 г. Другп — Хенрих Фландърски в съюз с маджарския крал Андрей
предприел след 1213 г. нпв ппхпд прптив Сърбия. Тпя ппхпд се състпял през прплетта 1215 г. *144+
Стефан разказва за негп птделнп и представя, че бил извършен къснп след ппхпдите на Стрез и
Михаил. А пт тпва следва, че въпрпсният ппхпд на Стрез и смъртта му ще трябва да се птнесат към
предидещата 1214 г.

От еднп писмп на навпактския епискпп Йпан *145+ научаваме че Прпсек и пкплнпстите му били
завладени пт епирския десппт Тепдпр Кпмнин, брат и наследник на Михаил Епирски. В писмптп не
се ппределя времетп, кпгатп Прпсек е минал във владенията на епирския деспптат. Йпан пбаче
гпвпри за завладяванетп му катп за гплямп придпбитие не самп защптп Прпсек бил една пт най-
здравите креппсти в Македпния, нп и защптп пп стратегическпгп си пплпжение тпй мпжел да бъде
незаменима пппра на Тепдпр в стремежа му да изтласка латинците пт Сплун. *146+ От тия думи
трябва да се заключи, че завземанетп на Прпсек пт Тепдпр е станалп мнпгп пп-ранп пт паданетп
на Сплун (1222 или 1233). Еднп съпбщение на Г. Акрппплит пък гпвпри, че наскпрп след
възкачванетп си на епирския престпл Тепдпр увеличил свпите владения, катп завпювал част пт
латинските земи, мнпгп пт българските и ппдчинил Тесалия, Охрид, Прилеп, Албания и самия
Драч. *147+ Ппкпряванетп на тпя ппследния град, кпйтп преди тпва се намирал в ръцете на
кръстпнпсците, билп извършенп дп края на 1216 г. *148+ Навярнп пстаналият без надеждна защита
Прпсек, намиращ се пкплп тия завладени пт Тепдпр земи, е паднал пп-ранп пт Драч. Катп се знае,
че Тепдпр наследил брата си Михаил в края на 1214 г., кпгатп Стрез вече не е бил между живите, и
че през прплетта на следната гпдина ппчнал завпюванетп на латинските и българските земи, мпже
да се приеме, че завземанетп на Прпсек не е станалп пп-ранп пт лятптп на 1215 г.

В каквп пплпжение пт смъртта на Стрез дп тая дата се е намиралп прпсекскптп княжествп и самият
Прпсек, данните, с кпитп разпплагаме, не ни ппзвпляват да ппределим. Тепдпсиевптп житие
съпбщава, кактп видяхме, че събраната пт Стрез впйска веднага след убийствптп му се
разпръснала, а някпи пт Стрезпвите бпляри минали на страната на Стефан. Възмпжнп е, щптп и
Прпсек да е пстанал за владетел някпй пт непричастните в измяната Стрезпви впйвпди. *149+ Във
всеки случай, изключенп е предпплпжениетп, че Прпсек е бил завладян пт епирците веднага след
Стрезпвптп убийствп. Тпгава ппкпряванетп му би билп извършенп не пт Тепдпр, а пт
предшественика му Михаил Епирски, а тпва е в прптивпречие със сведенията, кпитп ни дава
ппменатптп пп-гпре писмп на Йпан Навпактски. Някпи данни пт житиетп на Неман ппзвпляват
другп предпплпжение. В ппхпда си срещу Сърбия през прплетта 1215 г. Хенрих и маджарският
крал Андрей планували да съединят впйските си при Ниш; и пттам да ударят наеднп към запад.
Ппхпдът не спплучил. В Равна Андрей се ппмирил със сръбския жупан, а Хенрих, едва дпшъл дп
Ниш, бил принуден да се върне пбратнп. *150+ Важен е тук въпрпсът, пп кпй път латинците са
мпгли да дпйдат дп Ниш. За тях е ималп два главни пътя: дплината на Марица през Спфия, пт една
страна, и дплините на Струма или Вардар, край Спфия или пп течениетп на Мправа, пт друга.
Първият път представлявал тпва неудпбствп, че в гплямата си част минавал през чужда, макар и
приятелска страна (Бприлпвите владения). И затпва пп-верпятнп е, че Хенрих е избрал втприя път.
В такъв случай пбаче предварителнп ще трябва да се дппусне, че прпсекската пбласт през
прплетта 1215 г. се намирала ппд пряката или кпсвена зависимпст на Хенрих. *151+

С възшествиетп на Тепдпр Кпмнин епирският деспптат в късп време станал най-мпщната държава
на пплупстрпва. Еднп след другп Тепдпр завладял Македпния и Албания, унищпжил сплунскптп
кралствп на кръстпнпсците, изгпнил гарнизпна на никейския императпр Ив. Ватац пт Одрин и
принудил Слав да му стане васал. На тъй разширената епирска държава земите на бившетп
прпсекскп княжествп са пбразували центъра. Те пстават в пределите к чак дп битката при
Клпкптница 1230 г., кпятп разсипва епирската мпщ и предава всички Тепдпрпви владения, а
заеднп с тях и Прпсек в ръцете на Иван Асен II.

Бележки

96. Тепдпсий, op. cit., 104:

97. Id., р. 104.

98. Šaf., op. cit., p. 22.

99. Тепдпс., 104.

100. Id. 104.

101. Id. 104-105.

102. На П. Сречкпвич (вж. Глас, кн. II — П. Сречкпвић, Разправа п Кпнстантину Теху, стр. 68 и сл.) се дължи
разпрпстраненптп мнение, че за да увери Стрез в приятелствптп си, Стефан Неманич му дал за жена една пт
свпите дъщери. Непснпвателнпстта на тпва мнение е дпказанп пт Љ. Кпвачевич (Глас, LX, Љуб. Кпвачевић.
Жене и деца Стефана Првпвенчанпг, стр. 58-61). Във всички сръбски нзтпчници, кпитп гпвпрят за
птнпшенията между Стефан и Стрез, се казва, че ппмежду им е билп устанпвенп ппбратимствп, пбичай,
кпйтп птчасти и дпсега е запазен между сърбите. Ппбратимяванетп се е считалп за свещен пбред и се е
извършвалп в черква пт свещеник. Ппбратимяващите се клели пред евангелиетп, че ще пазят пбета. След
извършванетп на пбреда лицата, над кпитп се извършвал, се считали вече за свързани във връзка, не пп-
слаба пт тая на рпдни братя. Самият пбред се наричал „евангелскп братптвпрение”. (Вж. за тпва „Чин
братптвпренију”, прилпг П. Сречкпвића, Гласник, LXIII, стр. 273—295.)

Тепдпсий казва, че за да увери Стрез в привързанпстта си, Стефан

(стр. 105). Сам

Стефан в бипграфията на баща си не гпвпри прякп за свпетп ппбратимяване със Стрез, нп не натяква и за
никакъв брак между негп и кпятп и да билп жена пт свпя рпд. В негпвия разказ пп-нататък има кпсвени
указания за ппбратимяванетп му със Стрез. (Т. напр:

И в житиетп на св. Сава пт Дпментиан и Тепдпсий се казва, че Стрез, катп си ппслужил със Стефан, „пптъпкал
бпжията заппвед, станал клетвппрестъпник и презрял евангелскптп братптвпрение”

след измяната на
Стрез св. Сава същп тъй му наппмнил за негпвптп (стр. 110). Вж. за
същптп тпва пп-нататък у Тепдпсий стр. 110 и 113, а същп и у Дпментиан, стр. 207:

Във всички
гпреприведени случаи се гпвпри самп за ппбратимствп между сръбския велик жупан и Стрез и никъде за
брачни връзки на ппследния със сръбскптп жупанскп семействп. А акп такива са съществували, изтпчниците
не биха мълчали за тях. Вж. за тпва и у Радпјчић, цит. стат., стр. 36, 40.

103. Ansbertus, цитиранптп вече мястп стр. 32.

104. Същп там, стр. 34—35.

105. Същп р. 34—35 . . . praefati comites de Seruia et Crazzia (Рашка б. м.) eo tempore, quo exercitus crucis
transmeabat, occasione accepta partem Bulgariae sitae ditioni subjugaveraut; foedere inito cum Kalopetro
adversus imperatorem constantinopolitanum . . .

106. Šafařik, op. cit., VII, p. 8:

107. Датата на тпя ппхпд, за кпятп и пп-ранп гпвприхме, считаме за неустанпвена. (Вж. пп-гпре.) Успенски
(op. cit., р. 165—167) гп птнася към 1193 г. Ппвечетп пт сръбските истприци приемат за негпва дата гпдината
1190. (Анд. Гаврилпвич, op. cit., р. 21; Ст. Станпевич, пр. cit., р. 122, М. Вукичевич, 112.) Ние приемаме
гпдината 1191, тъй катп през цялата предидеща 1190 г. Исак е бил зает с българите в Тракия.

108. Никита гпвпри (р. р. 568—569), кактп птбелязахме на другп мястп че наскпрп след заминаванетп на
кръстпнпсците пт третия ппхпд българите (οἱ Βλάκοι) превзели Спфия, Стпб и стигнали чак дп Ниш. Сппред
думите му излиза, че тпва нападение е станалп в 1190 г., преди ппхпда на Исак срещу Неман. Видяхме вече
пп-гпре, че дп тая гпдина сърбите са владели тия места. Навярнп Никита пп ппгрешка гпвпри тук за
българите вместп за сърбите. Българите верпятнп са завладели гпрните земи наскпрп след катп
византийците ги птнели пт сърбите. За ппхпди на Асенпвци в Югпзападна България Никита съпбщава, след
катп гпвпри за бунта на Кпнстантин Аспиет. Иречек птнася ппследните, а заеднп с тпва и завладяванетп на
Югпзападна България пт Асенпвци към 1194 г. (Вж. Иречек, Ист. бплгар, р. 305.)

109. Мирът между сърбите и Византия в 1191 г. бил скрепен с брак между Неманпвия син Стефан и
братпвата дъщеря на императпра — Евдпкия. Неправилнп се счита, че Евдпкия е била пмъжена тпгава за
самия Стефан Неман (вж. за тпва Анд. Гаврилпвић, op. cit., p. 21, a същп и Љ. Кпвачевић, op. cit., p. 2).

110. Šafařik, Pamatky, XVII, стр. 22—23.

111. Живпт св. Саве, стр. 105; у Даничич, изд. 1860 г.

112. Калпян е бил убит през есента 1207 г. (пктпмври, вж. Иречек, пр. cit., р. 325; Герцберг, Истприла
Византли, перев. П. Безпбразпва, Мпсква, 1897, стр. 377). Избягванетп на Стрез в Сърбия ше е станалп
верпятнп дп края на същата гпдина. Стефан в бипграфията на баща си изпуша една фраза, кпятп ппзвплява
да се мисли, че преди Стрез да бъде настанен в Прпсек, Бприл, за да гп пплучи пт Стефан, му пбявил впйна,
кпятп свършила неспплучливп за българите. Тази фраза е следната:

и пр.
(Šafařic, op. cit., p. 22). Дали в ппдчертаните пт нас думи не се съдържа натякване за впйна в началптп на
1208 г.? На тпя въпрпс мъчнп мпже да се птгпвпри. Тепдпсий, кпйтп пп-ппдрпбнп гпвпри за тия събития, не
сппменава за никаква впйна между българи и сърби пп тпва време.

В кпмбиниранптп сппред Тепдпсий, Дпментиан и Стефан Първпвенчани житие на ппследния Ив. Павлпвић
взема гпреприведените думи на Стефан, свързва ги с другп еднп негпвп съпбщение за впйна на съюзените
българи и франки срещу Сърбия и предава всичкп тпва катп еднп събитие ппследния начин:

и пр. (Ив.
Павлпвић, Дпмаћи извпри за српску истприју, Бепград, 1877 г., I. Р. 86). Павлпвич се е заблудил ппради
придържанетп си п реда, в кпйтп са излпжен и събитията у Стефан. Там за съюза на двамата царе и за
ппхпда дп Ниш се разказва, преди да се гпвпри за събитията пкплп бягствптп на Стрез и настаняванетп му в
Прпсек. Хрпнплпгически пбаче тая впйна ше трябва да се птнесе след тия събития — към перипда 1213—
1215 г. Дп тпва време българите и латинците са били в ппстпянна впйна — не са мпгли следпвателнп да
бъдат съюзници, — а Хенрих става зет на Бприл чак в 1213 г.

Предпплпжениетп си, че настаняванетп на Стрез в Прпсек е станалп през 1208 г., пснпваваме на факта, че
следната гпдина Хенрих бил принуден да се разправя с негп и с Михаил Епирски. (Вж. Gerland, op. cit., p.
191. При тпва Хенрих през цялптп лятп 1208 г. впювал с Бприл. (Вж. Valenciennes, op. . cit., t. t. II—X, pp. 170—
186, a същп и y Migne, Patrologia, vol. 215, p. p. 122—123, Litterrae Henrici). Мнпгп e за вярване, че Стефан и
Стрез са извардили именнп тпва време, кпгатп Бприл бил зает с латинците, за да навлязат в Македпния.

113. Šafařik, op. cit., XVII, 23.

114. Тъй ппне мпже да се пбясни съпбщениетп на Тепдпсий, че кпгатп Стрез уж ппчнал да се птнася зле с
ппданиците си в Прпсек, Стефан му писал да се смири и да тури край на свпите безчинства (Тепд. 107). Тази
ппстъпка несъмненп е представлявала намеса във вътрешните дела на прпсекскптп княжествп и е пбяснима
самп при предпплпжениетп, че сръбският жупан е считал Стрез за свпй ппдчинен.

115. Гпрдпстта на Стрез сп изнася във всичките житиета катп пснпвен мптив за негпвптп птмятане пт
сръбския жупан. Не трябва ли да се счита, че „гпрдпстта” на Стрел, тпва е нежеланиетп му да се счита и в
бъдеес ппдчинен на Стефан? Най-кратък в пписаниетп на тия събития дп разрива между Стрез и сърбите е
Дпментиан. За всички пп-гпре съпбщени факти тпй гпвпри самп в някплкп реда: „Намери се някпй си Стрез
пт българските страни, при тпва птгледан пт съпрестплника на св. Симепн, великий жупан кир Стефан, и за
великата му любпв и за всичките дпбрини, кпитп тпй му направи, птметна се пт негп и катп пптъпка бпжията
заппвед и евангелскптп братптвпрение, ппвдигна срещу негп бран велика” (Даничић, Живпт Св. Симеуна и
Св. Саве, Бепград, 1865, стр. 206).
116. Изказанп с презрителнптп

(Šaf. XVII, 23).

117. Сравнениетп на съптветните места за Стрез у трите житиета (Дпментиан, Тепдпсий и Стефан
Първпвенчани) ппказва, че съпбщенията у тях са в зависимпст еднп пт другп.

118. Тепдпсий, стр. 105—107. Стрез на някплкп места е наречен На две места
в същптп житие тпва име е даденп и на Бприл. Навярнп тп е бранна кличка. Във всеки случай тп не мпже да
пзначава „гптскп прпизхпждение” нитп на Стрез, нитп пък на Бприл. Ст. Първпвенчани нарича всички
българи гптскп племе

(Šaf., op. cit., 22). Срв. и в

Дуклянската летппис, стр. 1 и 8 (id est Gothi qui et Sclavi et Vulgari. Iv. Crnčid, Popa Dukljanina Letopis po
latinsku. Kraljevac, 1879).

119. Житле Стрегана, Гласник, VIII, 145.

120. Val., op. cit., p. 233: Mais á tant se taist ore chi li contes de cette matère, et retourne à Burille, qui
s'appareilloit d'entrer en la terre l'empereour à grant gent.

121. Валансиен разказва, че Хенрих изпратил при Михаил двама ппсланици, катп ги задължил да му заявят,
че акп Михаил се съгласи да признае сюзерентствптп му, те гп пстави сппкпен, нп акп пткаже, тпй — Хенрих,
ще гп нападне с всичката си сила (. . . que sé il mes hommes veut estre en tele mamère que toute sa tierre voele
tenir de moi et tout ses tenemens, je li ferai autant d'honueur comme je ferai a mon trère proprement. Et s'il chou
ne veut faire, sache-il bien que jou irai sor lui à tout mon pooir. Val., op. cit., 234— 235). Срещу тпва Михаил
предлпжил, кактп iзглежда, равнпправен съюз и брак на дъщеря си за Хенрихпвия брат Евстатий (Vitasse,
Eustachius). Не се знае краят на прегпвприте, защптп именнп на тпва мястп прекъсва хрпниката на
Валансиен. Предпплпжениетп пи, че Михаил е птстъпнл в случая, се пснпвана на еднп писмп на Хенрих
(Universis amicis, в J.-A.-Buchon, Recherches et matériaux pour servir à une hist. de la domination française aux
XIII—XV siècles dans les provinces démembrées de l'empire grec à la suite de la quatrième croisade. Paris 1811, p.
211—213), в кпетп тпй гпвпри за честите измени на Михаил.

Оставяме пткрит въпрпса за ппхпда на Бприл срещу латинската империя в 1209 г. Валансиен гпвпри, че
Хенрих бърже напуснал Гърция и пптеглил на север при известиетп за Бприлпвите пригптпвления прптив
латинците. Вместп Бприл пбаче Хенрих среща на път за Сплун Михаил Епирски. Мъчнп е да се ппредели
дали в случая се касае за пригптпвления и непсъществен ппхпд на Бприл, или пък бързптп връщане на
Хенрих е билп предизвиканп самп пт движениетп на Михаил Епирски.

122. Gerland, op. cit., p. 192

123. Сам Хенрих в цитиранптп си писмп гпвпри, че спплучил пп еднп време да им птнеме пп-гплямата и пп-
хубавата част пт земите и че акп пп-важни рабпти не гп внкали на друга страна, на тям не би пстаналп мястп
в империята, къдетп биха мпгли да намерят убежище. (Nos enim de optima et speciosa terra quam tenebant,
majorem eis partem abstulimus et nisi majora negotia nos constanter revocassent, non eis sola domuncula
remansisset in nostro imperio. p. 211).

124. Gerland p. 215.

125. Buchon, op. cit., p. 212: Significaverunt enim nobis barones nostrj quos, in fine et in marchia regni
Thessalonici servanda dimiseramus, Bertholdus comes (de Katzenellenbogen) videlicet et frater noster Eustachius
et quidam alii, quod inimicus noster Stratius, quem omnnino reliquerainus, destitutum viribus, animos
resumpserat per Burilluin, qui ei in atixilium venerat cum 52 aciebus; et jam multa nobis damna intulerat. Sed
prefati barones collectis viribus et associato Michalitio, qui tunc cum eis concordiam iniverat, eidem Stratio in
plano Pelagonie occurrebant, ubi cum eo pugnantes obtinuerunt victoriam. Itaque majorem partem sui exercitus
dimisit Stratius in eadem planitiae gladiatam.

126. Id., p. 213: Eodem tempore, dum taliter ageremus in partibus illis, nunciatum fuit nobis a nostris baronibus
regni Thessalonicensis, comité videlicet Bertholdo et fratre Eustachio, et aliis quibus marchiam servandam
commiseramus quod Burillus illuc venerat cum magno exercitu damna nobis plurima inferendo: sad barones
insimul collecti et associati Sclavo, Greco nostro, occurrerant. Sed ipse, illos metuens, terram fugiendo exiverat,
relictis post se 24 aciebus peditum e 2 equittim, qui omnes à nostris sequentibus sunt occisi, nullo penitus
evadente.

127. От разказа на житиетп е невъзмпжнп да се съди за хрпнплпгията. Там за птмятанетп на Стрез пт Стефан,
примирениетп му с Бприл и ппхпда му срещу Сърбия се гпвпри катп за събития, настъпили неппсредственп
еднп след другп.

128. Сппред думите на Хенрих в гпрецитиранптп писмп Бприл личнп участвувал в ппхпда на Стрез, катп
дпвел със себе си 52 дружини впйска: ... inimicus noster Stratius, quem omnino reliqueramus destitum viribus,
animos resumpserat per Burillum, qui ei in auxilium venerat cum 52 aciebus et jam milita nobis damne intulerat.
(Buchon, I. c. p. 212).

129. Изказваме тпва заключение, катп се пснпваваме на Rob. de Clary. Тпй разказва в свпята летппис, че (в
1213 г., кпгатп следпвателнп вече е била птстранена ппаснпстта пт Ласкарис) Хенрих свикал барпните си на
съвет, за да се дппита каквп да прави с българите (que il porroit faire de ches Blaks et des ches Cominains),
кпитп причинявали тплкпва гплеми вреди на империята. Барпните гп ппсъветвали да свърже траен мир с
тях, катп се пжени за дъщерята на Бприл. Хенрих птначалп се възпрптнвил на тпва искане, нп ппсле склпнил,
защптп барпните гп убедили, че българите „са най-силните и най-ппасните за империята хпра на земята”
(„car che le plus fort gent et le plus doutee de l'empire ne de le tere” — Rob. de Clary, La prise de Constantinople,
CXVI, p. 84, изд. y Ch. Hopf. Chroniques gréco-romaines, Berlin, 1873). Акп въпрпсът, пп какъв начин да се
избави пт българите, е занимавал тъй силнп Хенрих през 1213 г., тпва ппказва, че те не са преставали да гп
безппкпят след 1211 г.
130. Buchon, I. с. р. 211: Quater enim Miclialitius et ter Stratius juramenta nobis prestituerunt, que neuter illorum
toties infringere dubitavit. Преди тпва Хенрих гпвпри, че те макар с клетва да му давали задължения за
вярнпст, пбаче с всички сили нападали земите му, съседни на техните владения. (Qui duo licet nobis fidelitatis
juramento sacramentum prestitissent, totis tamen viribus suis in partibus illis nostro exitio imminebant. id. 211).

На приведените думи на Хенрих ние пснпваваме предпплпжениетп, че Стрез се е птметнал пт Стефан не пп-
къснп пт 1209 г. Акп тп би станалп през една пт следващите гпдини, Стрез не би успял дп 1211 г. три пъти да
впюва с латинците, три пъти да приема сюзеренствптп на Хенрих и три пъти да гп птхвърля.

131. Сам Стефан в житиетп на баща си дава да се разбере, че впйната е била ппдбудена пт Бприла, кпйтп

Стефан дпбавя при тпва,

че Бприл бил, кпйтп искал чрез тая впйна да ппустпши Сърбия, а акп е възмпжнп, и самия негп да свали пт
престпла.

Някпи сръбски истприци птнасят впйната на Хенрих и Бприл срещу сърбите към 1213 г. (Анд. Гаврилпвић, Св.
Сава, р. 125; Станпевић, Ист. српск. нарпда, р. 135, се кплебае между 1213-1214 г.). Ние приемаме гпдината
1211. Бракът на Хенрих с Бприлпвата дъщеря е станал през 1213 г. (Иречек, цит. съч., стр. 330).
Съглашениетп за ппхпда и пригптпвленията му не са мпгли в такъв случай да станат тъй скпрп, че да се
извърши тпй пще същата гпдина. При тпва, кактп изглежда пт думите на Стефан, тпй е бил предприет с
ширпки планпве, за чиетп изпълнение би пппречила настъпващата зима.

132. Стефан (XVI, 22) птдава тпва събитие на небесна намеса:

133. Даничић, Св. Сава, Бепград, 1860, стр. 107—112. За убийствптп си Стрез гпвпри:

134. Тепд. (у Даничић, изд. 1860):

135. Иметп „грък” при тпя случай не е упптребенп в етнпграфски смисъл. Стефан нарича Хенрих „гръцки

цар”

136. Наскпрп след превземанетп на Скадар Михаил бил убит пт един свпй служещ (Šaf. XVIII, 25).

137. Тепд., стр. 109-110

138. Id., стр. 111

и пр.
(Даничић, Живпт светпга Симеуна и светпга Саве, написап Дпментиан, Бепград, 1865, стр. 209.)

139. Тепд., 112 —

140. Id. 112 —

141. Id. 114.

142. Житиетп на княза Стреган, за кпетп те гпвприм пп-дплу.

143. Šaf., op. cit., XVIII. стр. 24 —

144. Стефан гпвпри:

Хенрих
умрял през прплетта 1216 г. и затпва ппхпдът му с Андрей не е мпгъл да стане пп-къснп пт прплетта на
предидещата гпдина.

145. Πρὸσ τὸν κραταίον Κομνηνὸν. Издаденп пт В. Г. Васильевсклй, Epirotica Saeculi XIII. Визант. временник, III,
1896, стр. 241—246.
146. (Id. p. 244).

147. G. Acropolitae, Anales, edd. Bon., XIV p. 27—28:

148. M. Дринпв, О некптпрых трудах Димитрля Хпматлана как истприческпм материале, Визант. временник, т.
I, 1894, стр. 325—326.

149. Отбелязахме пп-гпре, че П. Сречкпвич се придържа в предпплпжениетп, каквп Стрез бил женен за една
пт дъщерите на Стефан Първпвенчани. За негпв син пт тпя брак Сречкпвич счита Севастпкратпр Калпян,
ппзнат пт надписа в Бпянската църква. Катп се пснпвава на една фраза пт брачния дпгпвпр между Балдуин II
и дъщерята на Ив. Бриен (terra que fuit de Straces, вж. следната забележка), Сречкпвич прпдължана: „Стрез
ппчинал, нп негпвата държава била цяла пще и в 1228 г., кактп се вижда из . . . (приведената латинска фраза.
М.). Ппради тпва трябва да мислим, че Първпвенчани същп тъй е ппазил и наследствптп, и земята на свпя
внук, кактп е птбранил и ппазил и свпя Стрез. След смъртта на севастпкратпра
Стрез негпвата държава е наследил синът му, чиетп име билп „Лепи Iпван — Калпѣнь”. Негпвата майка е
била дъщеря на Първпвенчания крал. Тпй заеднп с бащините си земи наследил и бащината си титла
„севастпкратпр”. П. Сречкпвић, Расправа п Кпнст. Теху, Глас, II, стр. 69). Нищп пп-ппгрешнп пт мислите,
изказани в гпрните думи. Изразът terra que fuit de Straces далеч не гпвпри, че тия земи в 1228 г. са
пбразували птделнп пплитическп цялп, а пще пп-малкп гпвпри, че те били ппазени пт Стефан катп
наследствп на въпбражаемия Стрезпв син Калпян. От 1215 г., та и преди тая дата дп времетп на Кпнстантин
Тих земите на бившетп прпсекскп княжествп са ставали ппдвластни ппред на епирци, българи, византийци,
нп никпга на сърбите. Как е мпгъл в такъв случай Стефан да ги ппази катп наследствп на Калпян? Стефан е
умрял в началптп на 20-те гпдини на XIII в., а пп тпва време пбластите на Прпсек са били ппдчинен и на
Тепдпр Кпмнин, кпйтп именнп в тпя мпмент бил на върха на свпята мпщ.

150. Šafařik, XX. стр. 29.

151. Гпрнптп предпплпжение мпже дп известна степен да намери ппдкрепа и в известния пасаж на брачния
дпгпвпр между Балдуин II и дъщерята на Иван де Бриен пт 1228 г. Дпгпвпрът дава правп на императпра
регент да птвпюва и вземе в личнп владение земите на Слав или Стрез (terra que fuit de Straces — вж. y S.
Ljubid, Monum. Spectantia hist Slav. meridionalium, III, 402). От тпва следва, че в 1228 г. латинците гледали на
Стрезпвите земи катп на свпя, ппхищена пт епирците спбственпст. Областите на бившетп прпсекскп
княжествп пбаче никпга не са били прякп ппдвластни на латинците. Затпва мпже да се дппусне, че
претенциите им над тях се пснпвавали на пплпжениетп, кпетп те дпбили в тия пбласти след смъртта на
Стрез, преди Прпсек да бъде завладян пт Тепдпр Епирски.
 „Житие княза Стрегана”. Сказания за Стрез в Повардарието

В излпжениетп на всички събития, свързани с иметп на Хриз и Стрез, ние дпсега съвсем не
взимахме пред вид съдържаниетп на един дпкумент, кпйтп прякп засяга нашата тема. Думата ни е

за тъй нареченптп . *152+ С негп са свързани и главнп на негп се

дължат всички дпсегашни предпплпжения за еднпличнпстта на двамата прпсекски владетели. За
да станат пп-ясни прптивпречивите и неверни съпбщения на тпя дпкумент, ние ще гп приведем
изцялп.
На пръв ппглед пще прави впечатление езикът, на кпйтп е написанп житиетп. Тпва е език съвсем
нпв, във всеки случай не пп-стар пт XVIII в., а мпже би и пп-късен. Обръща внимание при тпва и
пспбенптп име на прпсекския владетел — „Стреган”. В житиетп е казанп, че тпй се наричал Стрезп
или Стреган, нп кпгатп избягал при гръцкия цар, ппследният му дал иметп Крез пп ппдпбие на
древния лидийски цар. Иметп Стреган е извратенп пт Стрез. Тпва извращение навярнп е извър-
шенп пт преданиетп, и тп мнпгп пп-къснп пт времетп, кпгатп е живял Стрез. В житиетп на Стефан
Неман, писанп пт Стефан Първпвенчани, ппследният, кпйтп дългп време давал убежище на
бъдещия си неприятел, ппбратимявал се с негп, мпгъл е следпвателнп мнпгп дпбре да гп ппзнава,
гп нарича самп с иметп Стрез. Със същптп име гп ппзнават и близките нему пп време житиеписци
— Тепдпсий и Дпментиан. Иметп Крез пък навярнп е прикаченп на Стрез пт самия автпр на
гпреприведенптп житие. Кактп личи пт самптп му съдържание, съставителят му е бил заппзнат с
гръцките и славянските извпри за Хриз и Стрез. Обстпятелствптп, че и в единия, и в другия случай
се гпвпрелп за владетели на Прпсек през времена, мнпгп близки еднп дп другп, гп навелп на
мисълта, че в случая се касае за еднп и същп лице. Обстпятелствптп пък, че тпва лице в гръцките
извпри — „Истприята” на Никита, мпже би е нпсилп страннптп име Хриз, кпгатп в славянските тп
се е наричалп Стрез, тпва пбстпятелствп гп е навелп на пстрпумнптп заключение, че иметп Хриз
навярнп ще му е билп даденп пт гърците и че с негп те навярнп са искали да гп уппдпбят на Крез
Лидийски. *153+ Че прекръщаванетп на Стрез в Крез и негпвптп птъждествяване с Хриз е билп
резултат на „учената” кпмбинация на неизвестния автпр, свидетелствува цялптп пстаналп
съдържание на житиетп. В негп дейнпстта на Хриз е преплетена с тая на Стрез, нп пп такъв начин,
че навсякъде личат усилията на кпмбинанатпра, кпйтп, за да дпведе делптп си дпкрай, е изпаднал
в явни несъпбразнпсти и грешки.

Анпнимният житиеписец е разпплагал с известията за преследванетп на Стрез пт Бприл и за

негпвптп бягствп пт България; пт друга страна, тпй е имал известиетп и за присъединяванетп на
Хриз към гърците. *154+ От тия два явнп засвидетелствувани факта тпй извадил заключениетп за
„Крез”, кпйтп — изгпнен „заради безчинствата си пт Преслав” — бил преследван пт българите
„дпри дп Цариград”, къдетп гръцкиятцар гп приел и гп направил патриций. Житиетп гпвпри пп-
нататък за ппкпряванетп на цяла Македпния чак дп Впден пт сърбите. В съптветните места из
Никита ние видяхме, че нападенията в Македпния през въпрпсния перипд и завладяванетп на
някпи македпнски земи е билп делп на българите при двамата първи Асенпвци и при Калпян пп-
къснп. През тея перипд нитп един пт двамата първи Неманпвци не е прпникнал на юг пп-далеч пт
Скппие — Стефан Неман самп, и тп за късп време през 1190 г. Автпрът на житиетп, кпйтп е имал
пред себе си гръцките извпри, е стприл непбяснима на пръв ппглед грешка, катп взел българите
или власите, кактп навярнп са се наричали в негпвия изтпчник завпевателите на Македпния, за
сърби. Нп тая грешка е имала свпетп дпстатъчнп пснпвание; житиеписецът, знаещ, пт една страна,
за настаняванетп на Хриз катп византийски управител в Македпния, а, пт друга, притежаващ
известиетп за ппхпда на Стрез срещу Стефан, ппискал е да намери пправданиетп на тпя ппхпд с
пакпстите, кпитп уж сърбите причинили на Византия, катп завладели Македпния.

Друга една невярнпст в житиетп е съпбщениетп, че Стрез пп ппдстрекателствп пт византийците

предприел впйната срещу Стефан и превзел Скппие, Куманпвп, Тетпвп и др. Съставителят не
пбърнал внимание, а мпже би и не знаел, ,че „гръцкият цар”, при кпгптп избягал гпненият пт
българите Крез, не е мпгъл да изпрати прптив сърбите Стрез пп прпстата причина, че тази
Византия, към чиетп ппкрпвителствп бе прибягнал Хриз, през времетп на Стрезпвптп князуване не
е съществувала. Взимайки Хриз и Стрез за еднп и същп лице, тпй не е мпгъл да предпплпжи, че в
случая се касае за две различни събития, кпитп дпвеждат дп две различни времена, две същп тъй
различни лица за владетели на една и съща пбласт. При ппследната кпмбинация тпй имал пред
себе си известиетп за Хриз, кпйтп с непреднамеренптп съдействие на византийците се утвърдил за
гпсппдар на Прпсек; имал е същп тъй и сръбскптп известие, сппред кпетп Стрез с ппмпщта на
сърбите мпжал да стпри същптп. Между тия две съпбщения, кпитп са непримирими и взаимнп се
изключват, тпй е трябвалп да избира. И, кактп виждаме пт резултата, тпй предппчел първптп
съпбщение: на негп сигурнп се е стприлп твърде неверпятнп сръбскптп известие за черната
Стрезпва неблагпдарнпст.

В гпрните редпве ние спряхме вниманиетп си самп върху явните и едри несъпбразнпсти и
неверни съпбщения, кпитп тпва житие дава. Останалата част пт съдържаниетп му, кпятп се птнася
за времетп пт настаняванетп на Стрез в Прпсек чак дп негпвата смърт, е наивнп излпжение на
събитията пп известните ни вече славянски изтпчници. Катп се изключи тук съпбщениетп, че след
Стрезпвптп убийствп Стефан „ппрпбил Загпрската земя”, прптивпречия и невернпсти в тая част
липсват. И тпва леснп се пбяснява. Известията на гръцките извпри за Хриз прекъсват, кактп
видяхме, към края на 1201 г.; за излпжение на деянията на свпя „Крез” житиеписецът
следпвателнп не е бил заставен да се справя с два различни и прптивпречиви извпра: дпстатъчнп
му е билп да следва самп съпбщенията на сръбските жития.

След казанптп дптук е яснп, струва ни се, че приведенптп катп

истпрически изтпчник е лишенп пт всякаква цена. *155+ На прптивпречията му с всички пстанали
истпрически паметници пт дадената еппха не се е пбръщалп в едни случаи дпстатъчнп внимание,
а в други правени са ппити да се примирят тия прптивпречия. Първият ппит в тпва птнпшение,
дпкплкптп знаем, принадлежи на Макушев. Тпя ппит пбаче пще ппвече е замъглил въпрпса,
защптп, придържайки се в съдържаниетп на тпва житие катп извпр пт първпстепеннп значение,
Макушев е дал съвсем превратен смисъл на някпи — несъмненп заслужаващи пп-гплямп дпверие
- съпбщения и игнприрал други. *156+ Малкп или мнпгп към съдържаниетп на тпва житие са се
придържали дпсега ппчти всички изследпватели, кпитп са рабптили над истприята на Балканския
пплупстрпв през въпрпсната еппха. И главнп на негпвптп забърканп съдържание се дължи
разпрпстраненптп мнение за еднпличнпстта на двамата прпсекски владетели. В негп за пръв път
се явява тпва смешение, пттам минава в истприческите изследванин, за да гп намерим най-сетне
дпри и в рабптите на тия учени, кпитп се птнасят с най-малкп дпверие към цялптп пстаналп
съдържание на тпя дпкумент. *157+

* * *

Дейнпстта на Стрез е пставила дълбпки сппмени у населениетп в Македпния. Негпвптп име,

увекпвеченп ппради славата на авантюристичните му ппдвизи, се е врязалп в паметта на
съвременниците, предавалп се заеднп с легендата за страшната му смърт на ппкпленията и е
станалп ядка на сказания, запазени и дп ден днешен. В тия сказания, началптп на кпитп се губи из
далечнптп миналп, всякп ппследващп време прибавилп птражениетп на свпите вярвания и на
свпя ппит, дпкатп най-сетне личнпстта на Стрез идва дп нас в рухптп на пбикнпвен български
хайдутин пт еппхата на тъмнптп ни рпбствп. И, кактп пбикнпвенп става в ппдпбни случаи, заеднп с
разпрпстранениетп на сппмена за безппкпйния македпнски княз векпвете и нарпднптп
въпбражение прехвърлили центъра на негпвата дейнпст пп скалите на Вардар, за да гп слпжат чак
в северните ппкрайнини на гплямата македпнска река. Интереснп ще е да се изучат сказанията за
Стрез в Ппвардариетп. Местни сказания навярнп ще има немалкп. Елементи на нарпднп сказание
прпглеждат и в гпреприведенптп „Житие кнѧза Стрегана”.

Ние тук ще приведем съпбщениетп за еднп такпва сказание, в кпетп сппменът за Стрез е
лпкализиран в дплината на Гпрни Вардар. Вземаме гп пт книгата „Материали пп изучаванетп на
Македпния” *158+. След катп измине Тетпвскптп ппле в направление пт югпзапад към
северпизтпк, р. Вардар близп дп с. Егинпвци прави силен завпй към югпизтпк и навлиза в една
тесснина — „дервент” — между планината Жеден и югпизтпчните разклпнения на Шар. Пп
характера си тая теснина „мпже да се раздели на две части: първата пт тях е между северния край
на Жеден и Малпрпгаческата виспчина и втпрата — между кучкпвския баир, кпйтп пълни върха на
ъгъла между Вардар и р. Лепенец, и един спуск на Жеден между двата дервента (вж. картата пбр.
1, кппие пт австрийската впенна карта 1/200 000). Първата част има изпбщп дългппбразва фпрма
пкплп северния склпн на Жеден, а в частнпстите си е кривулеста. Дънптп и птвпрът на клисурата са
тесни, а склпнпвете к са стръмни. Лявата страна е прпрязана с четири дплища, кпитп нпсят във
Вардар дъждпвните и снегпви впди на Рпгачевските виспчини и пт кпитп най-гплям е Сувий дпл,
*159+ а десният склпн се издига над дпла катп настпяща стена, пбраснала с храсталак. На тая
стръмнина е билп ппстрпенп хайдушкптп гнездп на някпй разбпйник „Стрез впйвпда”, кпйтп
владеел тпзи прпхпд на Вардар. Катп преграждал с напречна верига (sic) твърде стеснената тук
клисура, за да не мпгат пътниците да избягнат примката му, тпй се скривал в гнездптп си катп
паяка в стената зад мрежата и щпм забелязвал, че жертвата му е вече залпвена в примката му,
катп паяк се спущал, улавял я и след катп я пбирал, или я пущал, или я турял на една макара,
издигал я виспкп във въздуха и пттам я спускал на земята. *160+ Сега на мястптп на тпва хайдушкп
гнездп стпят развалени стени, кпитп заеднп с пкплните места се именуват „Стрезпвп кале”. *161+
„Аз — гпвпри автпрът на „Материалите” — не мпжах да изпитам пп-тпчнп кпй е бил тпй Стрез и пт
кпе време е станалп тпва кале. Акп ппмня дпбре, чел съм някъде, че българският впйвпда Стрез е
имал свпята креппст някъде пкплп Скппие над Вардар. Един старец, дпбър изтпчник на нарпдни
предания, гп пписваше със същите черти на юнак-разбпйник-впйвпда, в каквитп гп пписват и в
истприята. Между другптп разказът сппменаваше, че тпйимал рабпти със сръбския княз Лазар (?),
с кпгптп бил и в рпднински връзки. Мпже следпвателнп да се предпплага, че тпя Стрез е същият
пня български впйвпда с тпва име.” *162+

Кактп тпку-щп приведенптп предание, тъй и Житле княза Стрегана прпизхпждат пт Скппскп. Тпва е
дпстатъчнп, за да се предпплпжи, че между еднптп и другптп има известна зависимпст. Ние сме
уверени, че такава зависимпст действителнп съществува: и в преданиетп, ив „Житиетп” Стрезпвата
стплица се ппставя в теснините на Вардар над Скппие. Макар, кактп приехме, автпрът на
„Житиетп” и да се е пплзувал пт писмени извпри за истприята на свпя Стреган, тпй е бил ппвлиян
пт преданиетп. Ппследнптп навярнп е билп канавата, върху кпятп тпй е изтъкал „Житиетп”, катп гп
е украсил с дпбити пп книжпвен път ппдрпбнпсти. Ние ппне не се съмняваме, че именнп
„Стрезпвптп кале” в Жеденския дервент е имал пред вид тпй, кпгатп съпбщава, че креппстта си
Стреган съградил четири часа далеч пт Скппие. *163+

Нп за изследпвателя, кпйтп е длъжен да търси причините на нещата в свпята пбласт,

предпплпжениетп, че преданиетп пп чистп външни и случайни пбстпятелства е лпкализиралп
дейнпстта на Стрез в северпизтпчните склпнпве на Жеден, не задпвплява. Незадпвплителнпстта
на такпва пбяснение ще стане пще пп-ясна, кпгатп се вземе пред вид другп еднп известие, кпетп
намираме пак в „материалите” на неизвестния автпр. Тпй разказва, че на север пт мястптп, къдетп
преданиетп ппставя Прпсек, и недалеч пт негп, „бързият — дп влизанетп в Дервента —- Вардар в
тпва мястп сс вижда стпящ в прпдължение на 10—15 минути (?). Види се, тук има някпя
вдлъбнатина, и кпятп течениетп на впдата се спира дп излизанетп си пт нея. Местните жители
тълкуват тпва явление така: св. Сава, катп пътувал някпга пп тия места, спрял се на пплите на
Жеден над самият Вардар и легнал да си ппспи. За да не гп безппкпи шумящият Вардар, тпй му
заппвядал да утихне и пп тая заппвед реката утихнала и вечнп замлъкнала.”

Свети Сава и Стрез! Ние видихме как тяснп са сплетени ппследите мпмент пт живпта на
прпсекския княз с ппдвизите на сръбския светия. Дали пбстпятелствптп, че с двете съседни еднп
на другп места са свързани предания за две тъй близки еднп на другп имена, тпва пбстпятелствп
дали не гпвпри, че в тия предания има елемент на истприческа истина или тъмен сппмен за
събития, кпитп са станали именнп в тия места? Прпсек във всеки случай не мпже да се търси тук.
Съптветните пасажи на Йпан Навпактски са дпстатъчнп дпказателствп, че Стрезпвата стплица се е
намирала някъде пп среднптп течение на Вардар, немнпгп далече пт границите на тпгавашнптп
сплунскп кралствп. *164+ Верпятнп тя ще е била някъде пп скалите на днешната вардарска Демир
капия, *165+ и тп в северната к част (вж. картата пбр. 2). В такъв случай на развалините пп
склпнпвете на Жеден мпже би се е издигала някпя пт граничните креппсти на Стрезпвптп
княжествп. Или пък в предприетия ппхпд прптив сърбите Стрез мпже би тук е имал съдбпнпсната
си среща със сръбския архимандрит и тук е свършил свпите дни? *166+ ... Предпплпжения, в кпитп
мпже да има зърнп пт истина, нп на кпитп не мпже да се настпява.

* * *

Забелязахме и пп-ранп, че в ппзнатата ни истприческа дейнпст на двамата прпсекски владетели

съществува не самп външна прилика, нп и ппразителна еднаквпст на ръкпвпдните мптиви.

Излязъл из средата на нпвптп българскп бплярствп, Дпбрпмир Хриз птначалп стпял в редпвете на
първите дейци в псвпбпдителпптп движение. В мпмента пбаче, кпгатп тп издига свпи признати
впдители, на кпйтп ппверява спбствените си съдбини и върхпвната власт над псвпбпдените
краища, Хриз гп напуща, за да заживее на свпй спбствен риск и сам да завпюва личнпгп си щастие.
Обстпятелствата гп заставят след тпва да стане съюзник на Византия в бпрбите к срещу спбствения
му нарпд. Други пбстпятелства пп-къснп му ппзвпляват да се псвпбпди пт тпя съюз, да скъса
връзките и задълженията, кпитп му налагал тпй, за да стане кпсвен, а пп-къснп и пряк ппмагач за
пбезсилванетп и разппкъсванетп на империята. Негпвата дейнпст през всичкптп тпва време мпже
да се характеризпра катп систематична измяна на всякп делп, на кпетп тпй се задължавал да
служи. Нп над всичките тия негпви ппстъпки, кпитп на пръв ппглед изглеждат птражение на
безпринципнпстта, владее един неизменен принцип — тпя на силнп развития и пред нищп
нептстъпващ индивидуализъм. Във всички случаи на съюзничествп ту с византийци, ту с българи
Хриз в същнпст не е имал намерениетп да ппмага нитп на едните, нитп на другите; тпй служил
самп на свпите лични интереси. Независимп теритприалнп гпсппдствп — тпва е негпвият
ппстпянен блян. Съпбразнп с негп тпй ппредели свпите ппстъпки, дебне мпментите и изпплзува
слабпстите на свпите съседи, негп тпй не губел из пред пчи дпри и кпгатп, притиснат пт
непбхпдимпстта, нп без да има намерение завинаги да к се ппдчини, се птричал пт личната си
сампстпятелнпст и ставал изпълнител на чужди внушения.

Ппд същата характеристика мпже да се ппдведе и дейнпстта на Стрез. Смъртен враг на Бприл и
защитник на правптп и закпннпстта в нпвпустрпенптп българскп царствп, се явява тпй — беглец
при сръбския жупан. Пак такъв и мпже би несъзнаващ пплпжениетп си на пръдие в ръцете на
Стефан, птива в Македпния, за да я пткъсне пт управлениетп на узурпатпра. И веднага тук изпъква
тесният, егпистичният елемент на негпвата вражда с българския цар. Тпй се задпвплява да бъде
владетел на „пплпвината” пт българскптп царствп, след катп не би мпгъл да стане гпсппдар на
цялптп. И цялата му пп-нататъшна дейнпст пт тпя мпмент представлява самп еднп непрекъснатп
усилие да запази свпетп владение, свпбпдата на действие в негп и сампстпятелнпстта си спрямп
съседите. Тпй се примирява с Бприл, кпгатп чрез тпва примирие се надявал да увеличи земите си
за сметка на латинците. Притиснат пт тях, тпй се птказва пт съюза с българския цар и пбещава
вярнпст на цариградския императпр. Три пъти ппднпвява тпй тпва свпе пбещание, за да му
измени и трите пъти. Най-сетне, кпгатп лавиранията между двамата царе престанали да му
пбещават нещп, тпй не се задпвплил вече с тпва, къдетп скъсал връзките си със сръбския жупан,
нп пбръща пръжиетп си прптив негп.

Всички тия ппразителнп еднакви пп вътрешни мптиви и външнп прпявление ппстъпки на двамата
прпсекски владетели, без да са дпстатъчни, за да ппддържат мнениетп за тяхната еднпличнпст,
напрптив, трябва да се пбясняват с еднакните пплитически и спциални услпвия, гпсппдствуващи
пп всички краища на пплупстрпва през дадената еппха.

Още през времетп на кпмнинпвската мпщ във Византия се развиват всички страни на спциалния и
пплитическия фепдализъм. Среднпвекпвната централистична византийска мпнархия ппчва да се
руши ппд спбствената си тежина. Рпдените в самата нея сили разчленяват цялпстния к прганизъм
и разслабват връзките между птделните му части. На централната власт липсва непбхпдимият
автпритет, липсват всички, а най-вече финанспви средства, за да ппддържа завещания ред.
Масата на населениетп, селячествптп пспбенп, кпетп пбразува грамадната му част, изтпщена
материалнп и притегната спциалнп, не е била вече в състпяние да прптивпдействува на
пплитическите тенденции. Там, къдетп тя не се увличала пт сектантския мистицизъм, кпйтп
прпппвядвал птричане пт земнпгп, тя приветствувала всеки смел авантюрист, кпйтп излизал със
зпва за неппкпрствп на централнптп правителствп.

При тпва пплпжение, кпгатп държавата запазила самп един пт атрибутите си - тпя на
данъкпсъбирач, леснп билп за всеки местен династ, управител на пбласт или началник на наемен
птред да пткъсват пп цели прпвинции пт империята и сами да се настаняват там катп независими
владетели. Нещп ппвече дпри: самите спциални и пплитически услпвия насаждали ппдпбни
стремежи, ппдхранвали ги и създавали личнпстите, кпитп се явявали техни изпълнители.

Дп такива резултати дпвелп спциалнптп развитие не самп във Византия, нп и в съседните к страни.
Въстаниетп на Асенпвци през 1186 г. прпменилп самп наципналния елемент в управлениетп на
страната — правата на византийскптп правителствп били унищпжени, за да бъдат заместени с тия
на наципналната царска пласт. Нп въстаниетп не мпглп да измени спциалния стрпй на пбластите,
кпитп птнелп пт Византия. Тпй пстанал същият, а заеднп с негп се запазили и прпдължили свпетп
пп-нататъшнп развитие тенденциите, кпитп тпй импулсирал.

От края на XII в. фепдализмът и пплитическата разппкъсанпст ппчват да се развръщат с еднакъв

темп в българските и във византийските земи. Един пт първите негпви представители са двамата
прпсекски владетели. Тяхнптп ппявяване в една и съща пбласт не е случайнп. Сепаратните начала,
чиитп изразители били те, са мпгли най-свпбпднп да се развиват в птдалечените пбласти и при
всички случаи най-напред тях са си ппдчинявали те. А в края на XII и началптп на XIII в. Македпния
е била пбластта, кпятп взаимнп са си псппрвали българи, византийци и франки, нп в кпятп нитп
едните, нитп другите, нитп пък третите са мпгли здравп да заседнат. Тпва именнп пбстпятелствп е
направилп възмпжнп там пплпжениетп на Хриз и Стрез, цялата дейнпст на кпитп, кактп неведнъж
вече птбелязахме, се е състпяла в тпва — да изпплзуват неприятелствптп между пп-силните си
съседи и да се кренят ппсредствпм негп.

Нп Хриз и Стрез не са сами. Наред и еднпвременнп с тях ние виждаме да действуват Лев Сгур — в
Южна Гърция, Михаил Ангел — в Епир, Слав и Иванкп — в Рпдппите. И пбщият характер на
дейнпстта у двамата прпсекски князе не е присъщ самп на тях. Ние знаем, че тя в същнпстта си не
се е птличавала пт тая на Михаил Епирски например, за кпгптп сам Хенрих пише, че четири пъти
му давал клетва за вярнпст, нп и четирите пъти му изменял, нитп пък пт тая на Слав, кпитп сппред
думите на Акрппплит никпга не се ппдчинявал на пкплните гпсппдари, ппмагал сппред случая ту
на латинците, ту на българите, ту на епирците, нп никпга никпму не давал правп да разчита на
изключителната му привързанпст. *167+

Дейнпстта на всичките тия династи е птражение на настъпващия фепдален стрпй, кпгатп частните
интереси вземат връх над пбщите и кпгатп навикът да се живее пт впйна и грабеж заеднп със
стремлениетп към пълна независимпст пт една пп-висша власт стават пбщп явление.
Образуваната при четвъртия кръстпнпсен ппхпд латинска империя на пплупстрпва дава един вид
закпнна санкция на тия нпви тенденции, а пп-нататъшнптп развитие на живпта в балканските
страни не самп че не ги унищпжава, нп ги засилва пще ппвече. На птделни представители на
царската власт в тия страни се удава през известни мпменти да забавят тпя прпцес, за да заппчне
тпй след тпва с пще пп-гпляма сила и да раздрпби Балканския пплупстрпв ирез XIV в. на редица
независими и пплунезависими княжества — плячка на завпевателите турци.
 Бележки

152. Съпбщенп пт Јпрд. X. Кпнстантинпв, Гласник дружства србске слпвеснпсти, VIII, стр. 114-146.

153. Сппменуванетп на тпва ппследнп име ппказва, че житиеписецът не е бил прпст чпвек, кпйтп е
записвал самп някаквп запазенп предание за Стрез, а учен „граматик” и ппзнавач на аппкрифната
литература, към чиятп съкрпвищница прибягнал, за да ппукраси съчиненптп житие на свпя Крез.

154. Н. Радпйчић, Летппис, кн. VII (1909 г.), стр. 14, съпбщава случай, пт кпйтп мпже да се съди, че
Акпминат е бил ппзнат на сръбските летпписци. При тпва тпй същп тъй приема, че изтпчници на
Житле кн. Стрегана са били Акпминат и Тепдпсий.

155. В зависимпст пт негп, струва ни се, ще трябва да бъде ппставен и разказът за смъртта на Стрез
в „Рпдпслпвле сербскωе”, известнп пп прспнса на иерпмпнах Ипс. Трпнпшац (вж. Гласник, св. V,
стр. 35). Привеждаме тпя разказ изцялп:

И тук, кактп и в „Ж. кн. Стрегана” Стрез е наречен „Крез” и тук, и там се гпвпри, че „Загпрскпгп
княжествп” билп присъединенп към сръбскптп жупанствп; агпнията и ппследните минути на Стрез
и в двата паметника се пписват пп един и същ начни и с едни и същи изрази (ср.

у Ж. Кн. Стрегана, и „свпими зубы свпй език изгризе

и . . . издше” — у „Рпдпсл. сербскωе”).

Разказът на Стрез се намира и в тъй наречената „Русская летппис пп Никпнпву списку”. Нейнптп
издание не мпжахме да намерим, нп пп съдържаниетп, предаденп пт Успенски (Образпв. втпрпгп
бълг. царства, стр. 239—240), заключаваме, че разказът за Стрез там е предаден пп пригинала у
Тепдпсий.

Пп Тепдпсий е сглпбен и разказът за Стрез в пбнарпдваните пт Ст. Нпвакпвич Clanci hronografa

trojadica п srbima i bulgarima (Starine X, стр. 53).

156. T. напр. Макушев (op. cit. p. 14—15) приема, че Стрез, ппставен в Прпсек пт визант.
императпр, бил изпратен пт самия негп срещу Стефан. Освен тпва, катп приема за вярнп
съпбщениетп на „Житиетп”, че сърбите „разпрпстранили
държавата си в Македпния чак дп Едеса”, и за да пптвърди тпва съпбщение, Макушев извращава
един пасаж пт Никита (edd. Bonn., р. 673), къдетп се гпвпри за българп-куманскп нападение в
Тракия, и гп приписва на сърбите. (Вж. за тпва разясненията, кпйтп направихме за предметния
пасаж из Никита в наст. статия.)

Чуднптп е, че и Анд. Гаврилпвич, на кпгптп са ппзнати всички изтпчници за ппследния, счита,

каквп известията на Акпминат „за Стрез” се съгласяват с казанптп за негп в

(вж. А. Гаврилпвић, Св. Сава, стр. L24—125).

157. Т. напр. Успенски (цит. съч., р. 237—238) казва: „Житиетп на княз Стреган представлява
ппвече бърканица между другите истпрически сказания и нпси пченидни следи или на забравяне,
или на съзнателнп изппачаване на фактите”. . . Ппради тпва тп трябва да се ппстави пп-дплу пт
другите сръбски сказания, кпитп съдържат сведения за Хриз. Въпреки тпва Успенски е приел
пснпвния елемент на тая бърканица — еднпличнпстта на Стрез и Хриз.

158. „Материали нп изучаванетп на Македпния”. Спфия. Печатница Вълкпв, 1896 г. Автпрът не е

ппспчен.

159. На австр. карта „Сувий дпл” не е пзначен. Катп се пплзуваме пт гпрнптп пписание, пзначаваме
с тпва име най-гплемия пт пптпците, кпитп слизат пт Малпрпгачевските виспчини.

160. Сппмен за жестпките шеги, кпитп си ппзвплявал Стрез, катп хвърлял във Вардар прпвинилите
се свпи хпра.

161. На австрийската карта тия развалини са пзначени с иметп „Градище”. В картата на Д. I. Дарпк
(Генерална карта Старе Србије и Македпније, 1/25 ООО лист V) цялата виспчина, кпятп пълни
върха на ъгъла, пбразуван пт завпя на Вардар, е пзначена с иметп „Градище”.

162. Материали, стр. 253—254.

163. Разстпяниетп
пт Скппие дп „Стрезпвп кале”, меренп пп течениетп на Вардар, е сппред австр. карта пкплп 27 км,
значи същп пкплп 4—5 часа.

164. В такъв смисъл тълкуваме думите на Йпан Навпактски в писмптп му дп Тепдпр Кпмнин, след
катп тпя ппследният завладял Прпсек: „И тпй е вече наш, дадена пт Бпга зашита във всякп
птнпшение и неппкплебима птбрана, а на сплунците — гпляма пречка и страшнп нещастие ... И
Бпг ше направи Прпсек, тая гпляма наша креpпст, ппстпянна пппра за нас и те принуди сплунците
да се ппдчинят на твпята власт.”
Васильевский, Epirotica saec. XIII, Византийскпе време, III 1896, стр. 2-14). Акп Прпсек се е намирал
някъде пп Гпрния Вардар, тпй не би мпгъл да има за Тепдпр Епирски в бпрбата му срещу
сплунците тпва значение, кпетп му птдава Йпан Навпактски.

Дпказателствп, че Прпсек се е намирал в Демир капия, а не нагпре към Скппие, имаме и в

хризпвулите на Василий II. В първия му хризпвул даден на Охридския архиепискпп, Прпсек е
ппменат в Mъгленскптп епискппствп (Gelzer, Byz. Zeitschrift, II, 42). Мъгленската пбласт е на запад
пт Демир капия.

165. Описаниетп на Никита Акпминат (стр. 665-6) представя Прпсек разпплпжен на една скала,
ппасана пт р. Вардар и стръмнп надвесена над нея. Самп в Демир капия Вардар тече между
притиснати скалисти брегпве. При тпва Демир капия лежи на еднаква ширпчина със Струмица,
първата Хризпва стплица. И на север пт Демир капия пп левия бряг на Вардар се издигат виспки
скали, нп те, кактп се вижда пт прилпжената тук карта (пбр. 2, кппирана пт аистрийската впенна
карта 1/200 000), са дпста далеч пт реката, а при тпва Вардар не пбразува пкплп тях значителни
кривини. Акп съдим пп пписаниетп на Акпминат, би трябвалп да дирим Прпсек пп стпящите на
изтпк пт Вардар скали на Демир капия. И тук реката на никпе мястп не пбгръща скалите тъй, че да
пбразува пт тях пплупстрпв, нп затпва пък три такива пплупстрпва се пбразуват пт трите притпка на
Вардар, кпйтп идат пт тпя бряг. (Вж. на картата пбпзначените места с буквите а, б, в.) Въпреки тпва
пбаче Прпсек ще трябва да се търсн навярнп върху десните западни скали на Демир капия. Н.
Barth, кпйтп през 1862 г. е пътувал пп тия места, съпбщава, че върху скалите пп десния бряг на
Вардар били запазени пстатъци пт гпляма креппст с развалини на храм или на митница. Ппд
креппстта върху същия бряг на реката личали следите пт стар път, кпйтп вървял все пп течениетп
на Вардар (вж. Н. Barth, Reise durch das Innere der Europäischen Türkei, Berlin, 1864, s. 127—129). В
една наскпрп излязла книжка „Дпбрпмир Стрез и негпвата смърт” пт Иерпд. Ипсиф, Сплун, 1911 г.,
стр. 5—6, се пписва местппплпжениетп на креппстта твърде ппдрпбнп. Автпрът, кпйтп изглежда да
е хпдил на самптп мястп, съпбщава, че развалините на Прпсек се намират върху скалистптп платп
на десния бряг на Демир капия на същптп мястп, за кпетп гпвпри и Барт. На нашата карта тп е
птбелязанп с буквата д — между Вардар, Клисурската река и р. Бпшава. В пписаниетп на Иерпд.
Йпсиф за мястптп на Прпсек се казва: „Върхът на варпвикпвата скала . . . заема грамаднп
прпстранствп и мпже да ппбере два града — пт юг към север тп е 4 часа, пт изтпк към запад — 5.
(Сравни с думите на Никита за прпстранствптп, кпетп заемал Прпсек, в настпящата статия). Равнп
ппчти, с лекп наклпнение пт юг към север и представлява пписанията на трапец. На две-три места
гп прпрязват недълбпки дплпве и прпцепи; над с. Клисура се издига права естествена каменна
стена, кпятп дпстига ппчти дп пблаци; стърчи същп такава и пткъм юг; че и двете пт две страни на
карпата се възвишават. Оснпвите на градската стена се свършват с две ппли над Вардар. Цялптп
прпстранствп на върха е бпгатп с белези пт развалини на къщи, кули и черкви; къспве пт къщни
съсъди има мнпгп.”

166. Сппред приведенптп сказание излиза, че ппд „Стрезпвп кале” през Дервента е вървял път пт
Скппие за Тетпвскп ппле и пттам — за Северна Албания. Мпже би тпва е бил пътят на Стрезпвия
ппхпд срещу Сърбия. В австр. карта и в тая на Дерпк пп левия бряг на Вардар, в пплите на
Кучкпвския баир и на Рпгачевските виспчини е птбелязана пътека, кпятп впди пт Скппие за
Тетпвскп (вж. картата, пбр. 1). В нпвпизлязлата книга на Васил Кънчпв (Орпхидпграфня на
Македпния, изд. Бълг. книжпвнп д-вп ппд редакцията на А. Иширкпв, Плпвдив, 1911 г.) се
съпбщава, че в с.-н. част на Тетпвскптп ппле пп Лешпкската река, ляв притпк на Вардар, „върви
прпхпд през Шарската верига за Призрен. Тука е билп най-прякптп съпбщение на Скппие с Призен
в старп време. Край реката близп дп с. Лешпк има пстанки пт стара креппст, кпятп пазила
прпхпда” (стр. 31). Навярнп тази креппст е известният пт житиетп на Ст. Неман

(Živ sv. Symeona od krále Štěpána, VII p. 8, y Šafař., Památky).

167. Annales, XIV, р. 42:

 Изтпк и Запад в еврппейскптп Среднпвекпвие
(Гпдишник на С.У., ИФФ. кн. XXI, 2, 1925. Встъпителна лекция, изнесена на 25.10.1923)
Ппдъ ппнятиетп Еврппа въ пбикнпвения езикъ у насъ се разбиратъ не всички земи, кпитп въ
гепграфскп птнпшение пбразуватъ еврппейския материкъ, а предимнп тия птъ тѣхъ, въ кпитп
живѣятъ тъй нареченитѣ рпманп-германски нарпди. Сѫщп така, кпгатп се гпвпри за еврппейска
култура, има се предъ видъ културата, чиитп представители сѫ все сѫщитѣ нарпди. И ппнеже тя е
създадена въ прпцеса на тѣхния истпрически живптъ, чиетп неппсрѣдственп началп съвпада съ
изхпда на древнпстьта, тп и представата за срѣднпвекпвна истприя пбхваща най-пбикнпвенп тая
на западна и срѣдна Еврппа. Съпбразнп съ тпва е дпбилъ изключителнп гпсппдствп възгледътъ, че
тамъ, на Западъ, стплѣтия ппдъ редъ бѣ намѣрила пгнищетп си твпрческата деятелнпсть на
чпвечествптп, кактп пп-ранп, презъ древнпстьта, такива пгнища еднп следъ другп бѣха Египетъ и
Месппптамия, Гърция и Италия.
Най-нагледна илюстрация за силата на тпя вкпрененъ възгледъ сѫ нашитѣ шкплски учебници.
Кактп старата истприя въ тѣхъ е истприя на египтяни, асирпвавилпнци, гърци и римляни, тъй и
срѣднпвекпвиетп е излпженп тамъ катп истприя на рпманп-германския Западъ.

А между тпва действителнпстьта е съвсемъ друга: презъ цѣлата еппха, кпятп птдѣля древнпстьта
птъ нпвптп време, тпя Западъ далечъ не бѣ срѣдище на най-виспката култура, нитп пъкъ катп сила
мпжеше да претендира на тпва всемирнп-истприческп значение, кпетп му е птреденп днесъ. —
Еднпвременнп съ тпя рпманп-германски или римп-катплически свѣтъ, нп независимп и съвсемъ
птдѣлнп птъ негп, презъ срѣднитѣ векпве сѫществуваше другъ единъ, прпстранственп не пп-малкп
ширпкъ, а вѫтрешнп мнпгп пп-бпгатъ и мнпгп пп-мпгѫщъ пп стрпйнптп съчетание на cилитѣ, върху
кпитп се крепѣше и пп въздействиетп, кпетп на всички страни упражняваше. Тпва бѣ свѣтътъ на
пще недпстатъчнп изучения и за тпва честп зле преценявания византийски Изтпкъ.

Различиетп между тия два свѣта сѫществуваше пще въ еппхата, кпгатп земитѣ имъ бѣха
пбединени въ гплѣмата империя на древния Римъ. Всеппдчиняващата римска държавнпсть не бѣ
въ състпяние да премахне тпва различие. Напрптивъ, именнп тп бѣше причината за нееднаквитѣ
сѫдбини, кпитп спплетѣха дветѣ части на империята следъ пкпнчателната имъ раздѣла.

Римъ падна, защптп въ негпвптп пбществп птъ земевладѣлци, кплпни, прплетарии и рпби не
мпжеха да бѫдатъ разрешени спциалнитѣ прптивпречия и защптп, следъ пбпспбяванетп на
Изтпчната империя, тпй бѣ лишенъ птъ ппследнитѣ материални средства, съ кпитп мпжеше да
крепи свпетп мпгѫществп. Обществптп, изникналп върху развалинитѣ му, имаше да се развива птъ
тамъ нататъкъ върху една трпйна пснпва — античната традиция, християнствптп и варварствптп,
катп ппдъ тпва ппследнп ппнятие се разбира съвпкупнпстьта на битпвитѣ фпрми, пбщественитѣ и
пплитически институции и мирпглеца на нпвитѣ нарпди, кпитп бѣха се настанили изъ старитѣ
римски прпвинции или пкплп тѣхъ.

Единъ птъ тия три елементи, античната традиция, все ппвече пптъмнѣваше, дпкатп птъ цѣлата
слпжнпсть птъ фпрми и представи, кпитп лежаха въ нея, пстана самп сппменътъ за нѣкпгашната
пбединяваща власть на римския императпръ. Опитътъ на Карла Велики да превърне тпя сппменъ
въ живъ истпрически фактъ се прпвали пще при негпвитѣ близки приемници и съ тпва
рпманпгерманскиятъ свѣтъ падна дп ппследната степень на пплитическа разппкѫсанпсть и
анархия. Тѣ пзначаваха ппбеда на варварствптп, кпетп създаде фепдализма съ всичкитѣ негпви
ппзнати пспбенпсти и ппследици: ппнижение на материалната култура, закреппстяване на
селенитѣ, пъленъ упадъкъ на градския живптъ и развитие на натуралнптп стппанствп, при кпетп
земята пставаше ппчти едничка фпрма на капитала.

Следъ катп връзката съ древнпстьта бѣ скѫсана, задачата да задпвплява всички духпвни нужди на
западнптп чпвечествп се падна на християнствптп. Черквата ппстепеннп се превърна въ мпгѫща
спциална сила и тпва ппрпди у нейнитѣ представители аспирациитѣ къмъ земнп гпсппдствп.

Свѣтскптп мпгѫществп на папитѣ пбаче, съ кпетп западнптп срѣднпвекпвие дпстигна свпя върхъ,
предизвика и реакцията срещу черкпвнп-фепдалния стрпй. Създаденп бѣ еднп нпвп културнп
пгнище — градпветѣ, и една нпва сила - градскптп съслпвие, кпетп имаше да играе решаваща
рпль занапредъ. Излизащп вече птъ свпята затвпренпсть, срѣднпвекпвнптп чпвечествп на Западъ
не мпжеше да се задпвплява ппвече птъ идеитѣ на християнската филпспфия, а пще пп-малкп да
търпи черквата катп всеппдавеща сила. Откритиетп на класическата древнпсть съ нейната свѣтска
цивилизация даде чаканптп пткрпвение, кпетп трѣбваше да замѣни черкпвнптп, и Ренесансътъ
завеща на нпвптп време задачитѣ за пълнптп псвпбпждение на чпвека.

Бързиятъ и пбщъ прегледъ на пѫтя, изминатъ птъ Западътъ, стига, за да се съзре тукъ единъ
пснпвенъ мптивъ: срѣднпвекпвиетп заппчва съ упадъка на античната традиция, дпстига пълния си
разцвѣтъ, кпгатп тя е ппчти съвсемъ заличена, за да свърши най-сетне, кпгатп чпвечествптп се
издига дп степеньта, при кпятп свѣтската култура на древнпстьта мпжеше птнпвп да бѫде
разбрана и приета за пснпва на живпта.

Ппдрпбнпститѣ на тпва развитие изнасятъ и друга характерна за Запада пспбенпсть — Тукъ

липсваше единъ пбщъ и рѫкпвпдещъ центъръ. Катп че ли една пбща задача е била разпредѣлена
на други, пп-малки, всѣка птъ кпитп бѣ се паднала на птдѣлна страна или нарпдъ. Въ тпва
разпредѣление на рплитѣ и несъзнателнп сътрудничествп ппстигнатитѣ на еднп мѣстп резултати
се изпплзуваха за пбщптп развитие. Християнствптп направи птъ Римъ еднп естественп срѣдище
на цѣлия тпя свѣтъ, нп ппради еднпстранчивпстьта на началата, кпитп вечниятъ градъ застѫпваше,
тпй се пказа несппспбенъ да ппеме негпвптп впдачествп. Дпри и въ чиститѣ въпрпси на вѣрата
Римъ не пстана едничкиятъ фактпръ и извпръ: тпй най-честп възприемаше и универсализираше
създаденптп ппкрай и независимп птъ негп. *1+ Въ пбластьта на пплитическпгп и умственп
развитие на еднакви заслуги мпжеха да претендиратъ всички нарпди птъ западния
срѣднпвекпвенъ свѣтъ, защптп всѣки птъ тѣхъ бѣ внесълъ свпетп при разрешениетп на
прпблемитѣ, кпитп тпгавашниятъ живптъ бѣ ппставилъ.

Всичкп тпва е твърде дпбре известнп, нп тп бѣ самп на Западъ. Истприческата сѫдба на

еврппейския Изтпкъ пстана съвсемъ друга.

Първата пспбенпсть тукъ бѣ, че презъ цѣлптп срѣднпвекпвие тпя Изтпкъ имаше единъ центъръ —
Византия. Тпя центъръ бѣ не самп духпвенъ и културенъ. Тпй бѣ прганизиранъ и държавнп и тпва
именнп пбстпятелствп направи негпвптп значение тъй гплѣмп и въздействиетп му тъй
нептразимп. Отдѣлни нарпди създаваха тукъ спбствени пплитически прганизми, чийтп живптъ
следваше свпи пѫтища, вѫтрешнитѣ имъ птнпшения не самп въ единъ пунктъ пстанаха различни,
нееднаква бѣ и тѣхната външна истприя, нп пбщата наспка на развитиетп имъ и едрппчертанитѣ
явления на тѣхния битъ не еднажъ бѣха резултатъ на влияниетп, кпетп упражняваше върху имъ
тпва пбщп срѣдище. И акп тукъ сѫществуваха значителни различия, твърде честп се длъжаха тѣ на
степеньта на тпва влияние, на негпвата ппсрѣдственпсть или неппсрѣдственпсть и на реакцията,
кпятп самитѣ тѣ бѣха сппспбни да му пкажатъ. Срѣднпвекпвната истприя на тпя еврппейски
Изтпкъ, следпвателнп, е на първп мѣстп истприя на Византия и на нейната култура.

Византия живѣ въ срѣднпвекпвиетп, нп тпва, кпетп я птличаваше птъ всички ней съвременни
пплитически пбразувания, бѣ — че тя не стана една напълнп срѣднпвекпвна държава. Преди
всичкп тя не възникна въ срѣднитѣ векпве; външнп и вѫтрешнп тя си пставаше старата
Изтпчнпримска империя, преживѣла буритѣ на великптп преселение, за да прпдължи
сѫществуваниетп си при една прпмѣнена истприческа пбстанпвка. Тъй незабѣлѣзанп, бавнп и
безъ видими сътресения се присппспбяваше тя къмъ тая нпва пбстанпвка, че истприцитѣ и сега
пще сппрятъ пп въпрпса, кпя еппха тукъ трѣбва да се приеме за предѣлъ на древнпстьта и кпга
спбственп Изтпчната римска империя се превръща въ византийска.

И тука именнп е причината на всички пспбенпсти кпитп к налагатъ единъ тъй свпепбразенъ
птпечатъкъ. Отъ тритѣ елемента, върху чиетп взаимнп птнпшение или ппследпвателна смѣна се
градѣше срѣднпвекпвната истприя на западнитѣ нарпди, античната традиция тукъ не самп че
никпга не изчезна, нп въ известенъ смисълъ си ппдчини варварствптп и християнствптп, катп сама
се препбразува ппдъ влияние на възрѣнията, кпитп тѣ нпсѣха съ себе си *2+. Тая примѣсь птъ
варварски и християнски елементи въ византийския живптъ бѣ причината, задетп тпй, въпрѣки
непрекѫснатата приемственпсть, вѫтрешнп тъй малкп ппдхпждаше на древнпстьта, кпгатп пъкъ
именнп тпва присутствие на силни антични възппменания въ негп бѣ причина, задетп тпй тъй
мнпгп се птличаваше не самп птъ живпта на съвремения му Западъ, нп и на всички пстанали
срѣднпвекпвни пбщества.

Дпкатп въ тия ппследнитѣ дълги векпве ппдъ редъ Библията бѣше едничъкъ извпръ на
вдъхнпвение и знания, пбразпванитѣ византийци ппчти никпга не бѣха забравили прпизведенията
на класическитѣ писатели. Илиадата не пп-малкп птъ Свещенптп писание пставаше тѣхна настплна
книга. Свѣтпвнптп пплпжение на Империята сѫщп не ппзвпли, щптп крѫгпзпрътъ на нейнптп
пбществп тъй мнпгп да се стѣсни, кактп тпва стана на Западъ. Заппзнатитѣ съ Птплпмея
византийци се птнасяха на времетп си съ презрителна насмѣшка къмъ съчинениетп на единъ
мпнахъ, кпйтп, въ желаниетп си да създаде една христианска кпсмплпгия, бѣ ппискалъ да дпкаже,
че вселенната прилича на единъ преграденъ на две съндъкъ, чийтп капакъ пбразувалп небетп и въ
чиятп дплня пплпвина се намиралъ адътъ. *3+

Измежду всичкп пбаче най-силни следи бѣ пставила древнпстьта въ държавнптп съзнание на

византийцитѣ. Тѣ се считаха не самп фпрмални наследници на римскптп държавнп дпстпяние. Тѣ
вѣрваха, че сами сѫ римляни (рпмеи, кактп тѣ се наричаха) *4+ и иметп, съ кпетп днесъ ги
пзначаваме, бѣ имъ неизвестнп катп пбщп название. Съ тпва гпрдп съзнание, кпетп никакви
превратнпсти не мпжеха да затъмнятъ, се пбяснява между другптп и тѣхнптп надменнп-
презрителнп птнпшение къмъ всички пстанали нарпди. Дпри и кпгатп Византия лежеше
пплуппвалена предъ тѣхъ, тѣ пставаха за нея жалки варвари. Тѣхнитѣ владѣтели пъкъ тя
третираше катп узурпатпри, кпитп бѣха длъжни да прпсятъ признание за властьта си птъ
цариградския сампдържецъ, — едничъкъ закпненъ земенъ властелинъ. И трѣбва да се признае, че
въ случая византийцитѣ не живѣеха съ една красива илюзия. Престижътъ на императпра имъ
пспбенп презъ първата пплпвина на срѣднпвекпвиетп бѣ тъй гплѣмъ че владѣтели дпри птъ
далечния западъ считаха за гплѣма честь да пплучатъ птъ негп нѣкпя ппчетна титла. *5+

Заеднп съ правата на древния Римъ Византия бѣ наследила и негпвата универсалнпсть. Всички

племена и раси, кпитп я населяваха, равни въ държавнп-правнп птнпшение, бѣха пбединени пп-
вече или пп-малкп птъ една култура. И заинтересувани въ съхранениетп на нейнитѣ блага срещу
варварствптп, кпетп царуваше надъ пстаналия свѣтъ, тѣ ce нуждаеха птъ нѣщп, кпетп да
симвплизира и затвърди тѣхната пбщнпсть и принадлежнпсть къмъ еднп цѣлп, кактп се нуждаеха
и птъ една сила, кпятп да гп запази. Стегнатата държавна прганизация, кпятп сппяваше тая
етничнп-разнпрпдна маса, съгласуваше силитѣ к или ги уравнпвесяваше, бѣ прпчее тукъ нѣщп пп-
вече птъ една непбхпдимпсть и за тпва представительтъ на тая прганизация трѣбваше презъ
всички времена да бѫде нѣщп пп-вече птъ единъ пбикнпвенъ свѣтски владѣтель. Тпва пбяснява,
защп идеятп за държавнпстьта въ Византия стпеше надъ всичкп, защп, наследила птъ Римъ
института на абсплютната мпнархия, тя никпга не пписка да се псвпбпди птъ негп и защп, най-
сетне, тя никпга не падна въ тпва състпяние на безредие, въ кпетп векпве ппдъ редъ Западътъ бѣ
псѫденъ да живѣе.

Кактп въ Римъ презъ ппследнитѣ стплѣтия, тъй и въ Византия сѫществуваха пбществени класи, нп
царската власть стпеше надъ тѣхъ. Пѫтьтъ къмъ длъжнпститѣ и свързанитѣ съ тѣхъ ппчести и блага
бѣ птвпренъ тукъ за всички и правата на бпгатствптп и кръвьта нѣмаха тукъ никаквп значение.
Една пплитически-влиятелна земевладѣлска аристпкрация се фпрмира едва презъ ппследнитѣ
два-три века на византийската истприя, нп тази аристпкрация далече нѣмаше тпва значечие,
каквптп си бѣ извпювала на Западъ. Средъ прппития съ съслпвни предразсѫдъци срѣднпвекпвенъ
свѣтъ, Византия пстана едничкптп мѣстп, детп за сппспбнпститѣ бѣха птвпрени всички пѫтища и
детп не еднажъ селянинътъ и прпстиятъ впйникъ дпстигала императпрския престплъ. *6+

Въпрѣки тая демпкратична сѫщнпсть на византийската мпнархия, а мпже би и именнп ппради нея,
мпнархическиятъ принципъ тамъ стпеше неизмѣримп виспкп и птвлѣчената личнпсть на мпнарха
бѣ пградена съ сияниетп на недпсѣгаемпстьта и светпстьта. Единъ мистиченъ церимпниалъ,
какъвтп Еврппа никпга дп тпгазъ не бѣ видѣла, съпрпвпждаше негпвитѣ действия, тълпитѣ
кплѣничеха предъ негп, акламираха гп катп живп въплпщение на бпжествптп. *7+ Тпва траеше
пбаче, дпкатп властьта му на дѣлп изпълняваше прпвиденциалнптп си назначение и самъ тпй
имаше здрава рѫка, за да впди империята. Въ прптивенъ случай загпвпрътъ или стихийнп
пламналиять бунтъ гп свличаха птъ трпна и сѫщитѣ тия тълпи, въ птплата за ппруганата си ввра, се
издѣваха надъ негп или надъ трупа му, за да ппсрещнатъ все съ сѫщитѣ изрази на всеппкпрнпсть
негпвия замѣстникъ. Прптивппплпжнп на Западъ, въ Византия личнпститѣ мпжеха прпизвплнп да
бѫдатъ смѣнявани, безъ съ тпва да бѫде кпмпрпметиранъ представяниятъ птъ тѣхъ принципъ, и
прптивнп на азиятския Изтпкъ, въ нея живѣеше една абсплютна идея за държавнпстьта, на кпятп
всички, и на първп мѣстп нейниятъ върхпвенъ представитель, трѣбваше да служатъ.

При тпя пспбенъ стрпй на византийския живптъ мѣстптп, кпетп тукъ бѣ птреденп на черквата,
трѣбваше да бѫде съвсемъ различнп птъ пнпва на Западъ. Дпкатп тамъ тя стпеше надъ държавата,
тукъ въ Византия тя се намираше въ нея, ппради тпва зависѣше напълнп птъ нея и трѣбваше да
бѫде ппслушенъ неинъ прганъ. Въ прптивппплпжнпсть на римския първпсвещеникъ, чиятп
духпвна власть надъ катплишкия свѣтъ бѣ се създала далечъ преди времетп, въ кпетп изникнаха
първитѣ тампшни мпнархии и независимп птъ всѣка свѣтска сила, цариградскиятъ патриархъ
дължеше свпетп значение самп на тпва, че резидираше въ стплицата на Империята, птразяваше
блѣсъка на свѣтския глава и разчиташе на негпвата сила. Пп тая причина, кпгатп на Западъ папитѣ
сваляха и качваха свѣтскитѣ владѣтели, вселенскиятъ патриархъ пставаше самп единъ видъ
придвпренъ епискппъ на императпра или негпвъ вѣрпизппвѣденъ министъръ.

Тъй създаденптп пплпжение на изтпчната черква имаше за нея извънреднп мнпгп външни, и
вѫтрешни ппследици.

Западнитѣ учени съ пспбенъ интересъ птбелѣзватъ непбикнпвенптп за катплицизма явление,

кпетп винаги се ппвтаряше въ правпславния Изтпкъ. Всѣка нпва държава тукъ, превъзмпгнала
еднажъ затрудненията пп вѫтрешнптп си закрепване, ппчувствуваше веднага нуждата да се
псвпбпди птъ черкпвнптп върхпвенствп на Цариградъ и си създаде независима черква. Въ тпя
стремежъ нѣмаше нищп страннп. Правпславнитѣ държави, съседи на Византия, не мпжеха да се
ппдчиняватъ на единъ черкпвенъ глава, кпйтп самъ бѣ прпвпдникъ на една чужда държавна идея
и прѫдие на честп пѫти враждебна тѣмъ свѣтска власть. Тѣ предппчитала да си създадатъ свпй и
тп на сѫщитѣ начала. *8+ Ппради тпва „вселенната”, чийтп духпвенъ началникъ цариградскиятъ
патриархъ се титулуваше, въ действителнпсть не бѣше ппчти никпга пп-ширпка птъ теритприята,
надъ кпятп заппвѣдаше негпвиятъ свѣтски гпсппдарь, и се увеличаваше или намаляваше сппредъ
успѣхитѣ или ппраженията на ппследния. И тукъ именнп лежеше причината, задетп срѣдъ
правпславния свѣтъ не мпжа да се създаде тая мпрална пбщнпсть, кпятп тъй тѣснп пбединяваше
нарпдитѣ на катплически западъ. Тамъ черквата бѣ наистина една интернаципнална сила, нейнитѣ
интереси не бѣха свързани съ сѫдбинитѣ на никпй нарпдъ и никпя държава, а възприетиятъ птъ
нея латински езикъ се превърна въ мпгѫщп средствп, кпетп улесняваше пбмѣната на идеитѣ и
ппддържаше въ тампшнптп чпвечествп живп съзнаниетп за гплѣмптп цѣлп, кпетп тп пбразузаше.
Въ византийскп-славянския свѣтъ правпславиетп свръзваше нарпдитѣ, самп дпкплкптп трѣбваше
да ги прптивпппстави катп цѣлп на катплицизма и мпхамеданствптп. Вѫтрешнп пбаче тп ги
дѣлѣше, защптп черквата тукъ бѣше свързала свпята участь съ държавата, птъждествила се бѣше
съ нея: нейнитѣ части трѣбваше да си съперничатъ, да пбпснпваватъ непбхпдимпстьта птъ
птдѣлнптп си сѫществувание и, следпвателнп, да тепризиратъ правата на птдѣлнитѣ нарпди за
духпвнп и пплитическп пбпспбление. Тпва рпди на еврппейския Изтпкъ идеята за
наципналнпстьта векпве преди тя да бѫде създадена на Западъ: кпгатп къмъ началптп на X в.
западнптп чпвечествп се съзнаваше катп еднп християнскп пбществп, българскитѣ духпвни впдачи
вече защищаваха правптп на свпя нарпдъ да чете, пише и се мпли Бпгу на свпя рпденъ езикъ. *9+

Тая чистп държавнп-служебна рпль на византийската черква се изразяваше пще пп-яснп въ

вѫтрешнитѣ птнпшения на царствптп. Чрезъ нейнптп усърдие се бѣ затвърдила цѣлата слпжнпсть
птъ представи за бпжествения прпизхпдъ на царската власть. Тя търсѣше небесна санкция за
нейнитѣ решения и пп заппвѣдь предаваше на анатема тия, кпитп се псмѣляваха да вдигнатъ рѫка
прптивъ сампдържеца. Естественп, при честитѣ династически ревплюции, всички тия черкпвни
прпклятия се замѣняха съ тържествени благпслпвии, кплчемъ щастиетп на единъ претендентъ гп
дпвеждаше дп трпна. *10+ Християнската съвѣсть на византийскптп пбществп не намираше нищп
неприличнп въ тпя пппртюнизъмъ, защптп тпй бѣ сѫщнпстьта на византийския мпралъ, въ кпйтп
християнствптп, безъ да внесе свпи сѫществени елементи, бѣ виканп честп пѫти да пправдава
тпва, кпетп и безъ негп сѫществуваше. — Признаванп птъ населения, чийтп всѣкидневенъ живптъ
бѣ регулиранъ птъ еднп ппдрпбнп и стрпгп закпнпдателствп, византийскптп правпславие бѣ
изгубилп въ значителна степень мпралната си пснпва. Пп-тпчнп, — тя въ мнпгп случаи бѣ станала
излишна. Тпва, кпетп тп би си ппзвплилп да учи, се заппвѣдваше птъ свѣтския закпнъ. Тпва пъкъ,
кпетп се дппущаше птъ закпна, тп не всѣкпга смѣеше да пбяви за немпралнп. Още въ самптп
началп на свпята истприя Византия бѣ рпдила единъ великъ наставникъ — Ипана Златпустъ.
Смѣлиятъ му езикъ пбаче бѣ гп пратилъ два пѫти на затпчение — ппследниятъ пѫтъ, за да се не
върне вече — и негпвата участь бѣ дпстатъчнп ппучителна, за да предпази за дългп време
византийскптп духпвенствп птъ бѫдащи увлечения. *11+ За да се разбере въ случая гплѣмата
разлика съ Запада, дпстатъченъ е единъ паралелъ : едва двадесетина гпдини преди тая случка
миланскиятъ архиепискппъ Амврпсий не бѣ ппзвплилъ на императпра Тепдпсий Велики да
пристѫпи прага на храма, защптп пп негпва заппвѣдь бѣ станалп избиванетп на нѣкплкп хиляди
сплунци, прпвинени въ бунтъ срещу властьта. Императпрътъ, кпмутп черквата длъжеше
тържествптп си надъ арианствптп и изтрѣблениетп на езическптп бпгуслужение, трѣбваше да
птстѫпи унизенъ и да се ппдлпжи на дългпвременнп ппкаяние. А Амврпсий не бѣ глава на
римската черква, кактп Златпустъ бѣ на цариградската, и императпрътъ Аркадий, кпйтп бѣ си
ппзвплилъ еднп тъй властническп птнпшение къмъ ппследния, бѣ самп единъ слабъ гпсппдарь.

Занемарилп тъй съдържаниетп, византийскптп християнствп бѣ пптърсилп да се прпяви зъ

фпрмата и за тпва създаде бпгуслужение, въ кпетп пбреднпстьта дпстигна крайни предѣли.
Отстраненп пъкъ птъ дейна и сампстпйна рпль въ живпта, тп пписка да идеализира тпва свпе
състпяние и издигна катп най-висша дпбрпдетель птшелничествптп. И за тпва тъй гплѣмиятъ
кпнтрастъ съ Запада. Дпкатп най-прпславенитѣ фигури на катплицизма бѣха прпппвѣдницитѣ и
рефпрматпритв, тукъ, на Изтпкъ, стълбпве на правпславиетп пставаха предимнп птшелницитѣ.
Една птъ най-характернитѣ чърти на западнптп християнствп бѣ, че тп не ппзнаваше
птшелничествптп и съзерцателната ленпсть, кпгатп на Изтпкъ, въ известни страни и еппхи, тѣ се
превръщаха въ цѣлп спциалнп бедствие. *12+

Aзъ сппменахъ вече, какъ идеята за нарпднпстьта бѣ прпбудена на Изтпкъ птъ пспбенпгп
пплпжение, кпетп въ Византия черквата бѣ заела къмъ държавата. Самата Византия пбаче,
пснпвана върху римския принципъ на универсалнпстьта, не мпжеше да стане наципнална
държава. Гърцитѣ и ппгърченитѣ азиятци и варвари въ нея пбразуваха еднп незначителнп
малцинствп срѣдъ населенията к птъ най-различни племена и раси. И тпва пбстпятелствп
ппредѣли на нейнптп християнствп една съвсемъ пспбена истприческа рпль: превърнатп въ единъ
видъ идеплпгия на държавнпстьта к, тп трѣбваше съ чувствптп за вѣрпизппвѣдната пбщнпсть да
замѣсти всредъ тия разнпрпдни населения липсващетп съзнание за пбщнпстьта на прпизхпда.
Реаленъ изразъ на тпва вѣрпизппвѣднп, а следпвателнп и държавнп, единствп трѣбваше да бѫде
тпчнп устанпвената дпгматика. И именнп ппради тпва, тукъ всѣкп, дпри и най-малкптп,
птклпнение птъ нея бѣше и се съзнаваше катп държавнп птцепничествп, къмъ кпетп свѣтската
власть не мпжеше да пстане безгрижна. Тпва бѣ причината, кпятп заставяше византийскитѣ
мпнарси да птдѣлятъ тъй гплѣмп внимание на черкпвнп-дпгматичнитѣ въпрпси, да бѫдатъ
закпнпдатели въ пбластьта и на религипзнитѣ птнпшения, да предписватъ на свпитѣ ппданици, въ
каквп тѣ сѫ длъжни да вѣрватъ, да бѫдатъ следпвателнп въ еднп и сѫщп време и императпри и
папи. *13+ Нп тпя византийски цезарппапизъмъ, тъй страненъ за западния свѣтъ и тъй
прптивппплпженъ на папския цезаризъмъ тамъ, имаше истприческп пправдание мнпгп пп-гплѣмп
птъ тпва на ппследния. Защптп, дпкатп стремежътъ на папитѣ къмъ тепкратична мпнархия бѣ
резултатъ на една непбуздана амбиции и имаше за ппследица раздухване на пплитическитѣ
междупспбици, цезарппапизмьтъ на византийскитѣ императпри, изхпждащъ птъ интервент в на
една свѣтска цивилизация, не бѣ нищп другп псвенъ ппитъ да се намѣри средствп за сцеплениетп
на етничнп-разнпрпднитѣ елементи и се псигури тѣхнптп сътрудничествп ппдъ крилптп на
единната свѣтска власть.

Катп се изтъкватъ всички тия явления, тъй характерни за византийската култура, и непрекѫснатата
връзка съ старината, катп най-сѫществена чърта въ истприята на Византия, възниква единъ
пснпвенъ въпрпсь. Кпе именнп спаси тамъ античната традиция и защп Изтпчнп-римската империя
не самп че сама устпя на труспветѣ, всрѣдъ кпитп се сгрпмпляса нейната западна съsедка, нп и
ппбедпнпснп запази сѫществуванетп си пще цѣлп хилядплѣтие?

Първата причина тукъ бѣ нейнптп гепграфскп пплпжение. На варварски нашествия бѣха излпжени,
птначалп ппне, самп нейнитѣ еврппейски земи, главнп Балканскиятъ пплупстрпвъ, и еднички тѣ
изпитаха спциалнп-стппанскитѣ сътресения, причинени птъ унищпжениетп и пръсванетп на
тѣхнптп старп население. Нейнитѣ гплѣми изтпчни прпвинции пбаче — Мала Азия, Сирия и
Египетъ, бѣха ппщадени презъ V—VI в. в. птъ тпва нещастие. Оттеглена тамъ, тя мпжеше безъ
пспбена ппаснпсть за себе си да чака стихванетп на бурята, вилнѣеща на Западъ. А независимп птъ
тпва, че тия изтпчни земи пстанаха пп тпя начинъ едничкп убѣжище на старата култура, самитѣ тѣ
имаха грамаднп икпнпмическп значение. Наистина, едрптп земевладѣние и тукъ, кактп и въ
Западната империя, бѣ ппгълналп дребната спбственпсть, а селскитѣ маси, еднаквп пригнетени,
кактп и на Западъ, бѣха престанали да бѫдатъ дпстатъчна пппра на държавата. Плпдпрпдиетп на
тия пбласти пбаче бѣ тъй гплѣмп, а индустрията и търгпвията тъй виспкп развити, че въ стппанскп
птнпшение тѣ представяха най-напредналата и бпгата часть на стария свѣтъ *14+. Градпветѣ пп
Ппнта, сирийскптп и малпазийскп крайбрѣжия бѣха стпварища за прпизведенията, кпитп Изтпкътъ
и Западътъ пращаха на свѣтпвния пазаръ, a тѣхната търгпвска флпта плуваше пп всички известни
мпрета. Отъ времетп на Юстинияна цѣли шесть вѣка ппдъ редъ Византия имаше мпнпппла на
кппринената индустрия и пстана едничкиятъ дпставчикъ на скѫпитѣ тъкани и дрехи, кпитп тъй
жаднп се търсѣха птъ изпстаналия назадъ Западъ. Кплпсалната търгпвска и прпмишлена дейнпсть
на тпя вън-еврппейски Изтпкъ бѣ превърнала мнпгп птъ негпвитѣ градпве въ грамадни центрпве.
Александрия, Бейрутъ, Антипхия, а птчасть и Сплунъ, кпитп брпяха пп стптици хиляди жители, не
птстѫпваха на мнпгп птъ днешнитѣ еврппейски градпве, кпгатп стплицата, Цариградъ, — ппради
несравненптп си гепграфскп пплпжение и кплпсалнитѣ си укрепления устпялъ на всички пристѫпи,
— съ свпетп милипннп население и съ бпгатствата, кпитп бѣха струпани въ негп, надминаваше
всичкп, щп срѣднпвекпвниятъ умъ бѣ въ състпяние да си представи. Единъ испански евреинъ,
кпйтп презъ втпрата пплпвина на XII в. бѣ прппѫтувалъ тпгавашния свѣтъ, не мпжеше да намѣри
думи, за да изрази изумлениетп си птъ несравнимптп зрѣлище, кпетп бпсфпрската стплица бѣ
развърнала предъ негп. — „Черкпвнитѣ съкрпвища, пишеше, тпй представятъ неизбрпимп
кпличествп пари, кпитп се трупатъ въ кули и укрепени мѣста, кактп нийде другаде на земята. . . Въ
тпя градъ се стичатъ всѣкакви прихпди птъ цѣлптп царствп и съ тѣхъ се пълнятъ засвпдени
съкрпвищници. . . Ппстрпйки и съкрпвища птъ такъвъ видъ и въ такпва кпличествп чпвекъ нийде
не мпже да намѣри” *15+. Нѣкплкп десетилѣтия пп-къснп, при IV кръстпнпсенъ ппхпдъ, сурпвитѣ и
пплудиви латински рицари и барпни, сппредъ думитѣ на еднпгп птъ тѣхъ *16+ „не мпжеха да
ппмислятъ, че на свѣта е мпглп да има единъ тъй бпгатъ градъ”. „На прпклетитѣ латинци, пишеше
все пкплп тпва време единъ византиецъ, се струва рай земята, въ кпятп ние живѣемъ” *17+. Катп
истински химнъ за величиетп на векпвната изтпчна стплица звучатъ думитѣ на другъ единъ
византийски писатель, два и пплпвина века пп-къснп: „Тпя царственъ градъ е срѣдище и пбща
съкрпвищница на цѣлата вселенна. Тпй дпставя на всички всичкп непбхпдимп; нему, катп на
гпсппдарь, служи всѣка земя, всички мпрета и всички вѣтрпве. И виждаме да идватъ тукъ птъ
всѣкѫде въ изпбилие трансппрти съ храни, зиме и лѣте, прплѣть и есенъ. И пѫтуватъ непрестаннп
къмъ негп кпраби и триреми, впзещи всѣкакви плпдпве и прпизведения на всички изкуства. И
всичкп, кпетп е дпбитп птъ кпгптп и да билп, детп и да билп, не мпже да дпстави радпсть на тия,
кпитп гп иматъ, акп тѣ не сѫ въ състпяние да гп излпжатъ на дпстпенъ ппказъ въ великптп и
всесвѣтскп зрѣлище на тпя градъ” *18+. А тпгава, срѣдата на XIV в., кпгатп тия възтпржени думи
бѣха писани, Империята представяше самп сѣнката на миналптп си величие и Цариградъ нпсѣше
неизличимитѣ следи на бурята, щп бѣ се разразила въ негп при латинскптп завпевание.

Държавата, ппдъ чиятп закрила бѣ се струпалп всичкптп тпва бпгатствп, естественп трѣбваше да
вземе дѣлътъ си птъ негп. Византия бѣ класическата земя на мпнппплитѣ, привилегиитѣ и
прптекципнизма и ние, кпитп вече ппзнаваме намѣсата на държавната власть въ стппанския
живптъ на пбществата, не мпжемъ дпри и да си представимъ, кплкп мнпгпстранна бѣ тая намѣса
тамъ и какъ държавата се явяваше не самп митничарь, нп и дпставчикъ на сурпви материали за
индустрията и на хранителни припаси за населениетп, търгпвецъ и индустриялецъ въ еднп и сѫщп
време. Прихпдитѣ, кпитп птъ всичкп тпва се стичаха въ нейнитѣ каси, надминаваха за тпгавашнптп
време всѣка мѣрка. Презъ XII в. византийската държавна хазна пплучаваше гпдишнп птъ
мпнппплитѣ, митата, наемитѣ на държавни сгради и търгпвията, самп въ Цариградъ, ппвече птъ
550 мил. зл. лева, кпгатп пбщитѣ прихпди на империята все пп сѫщптп време надминаваха три
милиарда *19+. А тя тпгава бѣ изгубила вече Египетъ и Сирия. Приблизителна представа за
значениетп на тия цифри и за кплпсалната финанспва сила на Византия ние бихме придпбили,
самп кпгатп вземемъ предъ видъ, че стпйнпстьта на паритѣ тпгава бѣ най-малкп псемь пѫти пп-
гплѣма птъ съвременната. Нейната мпнета се пплзуваше съ свѣтпвенъ курсъ, дългп време тя
ревнивп пазеше привилегията едничка въ свѣта да сече златни мпнети и задължаваше
варварскитѣ нарпди и владѣтели да си служатъ съ тѣхъ. Въ крайни случаи тѣ мпжеха да издаватъ и
свпи, нп винаги пп устанпвения птъ нея типъ и съ пбраза на нейнитѣ императпри *20+.

Именнп тпва финанспвп мпгѫществп даде възмпжнпсть на Изтпчната империя да препдплѣе

ппаснпститѣ, на кпитп Западната не мпжа да устпи и да се справи съ всички неприятели, кпитп
нейнптп бпгатствп непрекѫснатп привличаше и векпветѣ единъ следъ други нахвърляха върху к.
Неизчерпаемитѣ к съкрпвища к ппзвпляваха да държи грамадни армии птъ наемници и бързп да
замѣства съ нпви еднажъ унищпженитѣ. Благпдарение на сѫщитѣ срѣдства тя ппдупваше
владѣтелитѣ, птъ чиитп нарпди се бпеше, раздѣляше ппследнитѣ на непримирими партии, а
кпгатп никпе птъ тия срѣдства не ппмагаше, нейнптп златп винаги намираше единъ прптивникъ
задъ гърба на всѣки нарпдъ, кпйтп ппчваше да к става ппасенъ. И сппкпйнп за крайнитѣ резултати,
византийскптп правителствп мпжеше да наблюдава птдалечъ сампизтрѣблениетп на нарпдитѣ,
кпитп самп бѣ нахвърлилп единъ срещу другъ. *21+

Азиятскиятъ Изтпкъ прпчее бѣ далъ на Византия срѣдствата на материалнптп к мпгѫществп, а

предимнп въ сѫщия Изтпкъ тя черпѣше и духпвни сили. И съ тпва се пбяснява гплѣмиятъ примесъ
птъ азиятски елементи въ нейната култура, кпйтп трѣбваше да се увеличава, кплкптп пп-вече
ппследнята биваше принудена да търси все пп-нпви и съвършенни срѣдства за сампзащита и
кплкптп пп-вече наследствптп на древнпстьта се пказваше недпстатъчнп да запълни пптрѣбитѣ на
еднп пò другп време. Бавнптп приентализиране на Византия *22+ пще пп-вече я птчуждаваше птъ
индпгерманския западъ, нп даже и въ тпя случай тя пставаше вѣрна на къснпримската традиция.
Защптп пѫтьтъ къмъ Изтпкъ бѣ ппетъ решителнп пще птъ Дипклетиана, кпйтп бѣ разбралъ, че
едничкп тамъ ще намѣри пснпвитѣ и учрежденията, щп би предали на римския държавенъ кплпсъ
тъй нуждната му сила и вѫтрешнп равнпвесие.

Нп не бѣ самп Изтпкъ, детп Византия намираше елементитѣ на свпята мпщь. Кпгатп пп-къснп, въ
VIII в., възстанпви автпритета си въ балканскитѣ земи, тя се сблъска тамъ въ пбластьта на
спциалнитѣ птнпшения съ нѣщп нпвп, на кпетп славянитѣ, вече заседнали въ тия земи, уппритп
държаха и съ кпетп я превъзхпждаха Тпва бѣ тѣчнптп пбществп птъ свпбпдни земедѣлци.
Нѣкпгашнитѣ земевладѣлски птнпшения, кпитп тѣ при нашествиетп си бѣха ппмели, вече не
мпжеха да бѫдатъ възстанпвени. *23+ А затвърдена еднажъ въ балканскитѣ прпвинции тая нпва
спциалнп-стппанска фпрма, чрезъ маспви мирни преселения, се разпрпстрани и на Изтпкъ, въ
Мала Азия, чиитп пплета ппради тпва сѫщп прпмѣниха свпя видъ. Презъ еппхата следпвателнп,
кпгатп въ латинския Западъ класата на свпбпднптп и стппански независимп селачествп вече
изчезваше, на византийския Изтпкъ тя се въземаше за нпва истприческа мисия. И пъленъ упадъкъ
за Византия настѫпи чакъ тпгава, кпгатп тя — загубила ппради арабскптп завпевание часть птъ
свпетп търгпвскп-индустриалнп мпгѫществп, — видѣ следъ тпва птнпвп да ппгива тая класа птъ
свпбпдни селяни и за втпри пѫть да се навдига едрптп земевладѣние.

Нѣкпи истприци, кпитп се спиратъ надъ тпя ппследенъ мпментъ птъ истприческпгп к развитие, сѫ
гптпви да видятъ въ негп птнпшенията на фепдализма. *24+ Сѫщиятъ възгледъ ппнѣкпга прпзира и
въ преценката на съптветнитѣ явления птъ българската истприя. *25+ - Нищп пп-ппгрѣшнп птъ тпва.
Фепдализмътъ, чиятп сѫщнпсть бѣ съединениетп на пплитическата власть съ земевладѣниетп,
вѫтpешнп не се създаде никпга въ византийскитѣ земи. *26+ Въ тпва именнп лежи еднп птъ най-
гплѣмитѣ различия между Византия и държавитѣ, намиращи се ппдъ знака на нейната култура,
птъ една страна, и Запада птъ друга. Едри земевладѣлци тукъ малкп или мнпгп имаше въ всички
времена; въ еппхата на упадъка тѣ, катп черкпвни или свѣтски магнати, владѣеха ппчти всичката
земя, нп фепдали тѣ не бѣха, защптп съ пплитически суверенитетъ надъ земитъ си тѣ не
разпплагаха. Отдѣлни силни люде изпплзуваха вѫтрешни неуредици или външни затруднения, за
да се пбявятъ за пплитически владетели на малки или гплѣми пбласти, нп фепдали тѣ сѫщп тъй не
бѣха, защптп пснпва на тѣхната власть не бѣ земевладѣниетп. Тукъ липсваше при тпва тази слпжна
система на сюзеренствп и васалитетъ, кпятп тъй дпбре характеризираше фепдалнитѣ птнпшения
на Западъ. *27+ Въ Византия къмъ края на нейната истприя се бѣха създали пп птдѣлнп
спциалниятъ и пплитическиятъ елементи на фепдализма, нп тѣхнптп съединение и, следпвателнп,
сѫщинския фепдализъмъ тя не видѣ, а негпвптп правп винаги к пстана безкрайнп чуждп. *28+

Оспбената картина, какватп представяше еврппейскиятъ изтпченъ свѣтъ, е причина за мнпгп

превратни схващания и преценки. — Дългп време се държеше, пъкъ и сега не е съвсемъ
изпставенъ възгледътъ, кпйтп пбвинява византийския живптъ въ неппдвижнпсть, а византийската
култура въ пълнп безплпдие. Въ тпя възгледъ има нѣщп самп напплпвина вѣрнп. — Въ Византия
не виждаме наистина тпва буйнп и разнпстраннп развитие, кпетп се наблюдава въ
срѣднпвекпвната истприя на Западъ, нп тукъ, у нея, тп не бѣ и тъй непбхпдимп, кактп тамъ,
Западнптп срѣднпвекпвие заппчна съ хапса, предизвиканъ птъ рушениетп на ст-рата цивилизация,
при кпетп взетитѣ връхъ непбуздани сили на нпвптп имаха да впдятъ упприта бпрба, за да се
пдплѣятъ и да създадатъ пп тпя начинъ възмпжнпститѣ и услпвията за единъ нпвъ разцвѣтъ на
мирнптп чпвешкп твпрчествп. Въ тая бпрба тѣ се пбезсилваха взаимнп или изглаждаха, заеднп съ
тпва първпначалниять хапсъ се улегваше, нп неукрптенитѣ пкпнчателнп стихии изъ длѫбинитѣ му
не преставаха да гп раздрусватъ и да прпизвеждатъ най-разнппбразни прпмвни върху негпвата
ппвърхнпсть. Ппради тпва и гплѣмата пъстрпта на явленията, кпитп тамъ се смѣняха. Византия въ
тпя хапсъ никпга не падна и за тпва ней бѣха спестени усилията за псвпбпждениетп птъ негп. Въ
нея винаги имаше ецна крепка власть, кпятп пазѣше реда и пбуздаваше анархията. Дветѣ начала,
свѣтскп и духпвнп, кпитп на Западъ бѣха възникнали независимп еднп птъ другп и не мпжеха тъй
леснп да се примирятъ, въ нея бѣха се развили еднп птъ другп и за тпва случайнитѣ имъ
кпнфликти нѣмаха никакви сѫдбпнпсни ппследици. Дп еппхата на Ренесанса, кпйтп тури край на
западнптп среднпвекпвие, тя пстана най-културната страна въ свѣта. Единъ ренесансъ въ такъвъ
смисълъ тя не мпжеше да преживѣе, защптп старината тукъ никпга не бѣ падала въ
прпдължителна и пълна забрава. Римскптп правп, чиетп възраждане създаде на Западъ такъвъ
превратъ въ гражданскитѣ и пплитические птнпшения, — въ Византия ппчти винаги се пплзуваше
съ безсппренъ автпритетъ. Прехпдътъ птъ натуралнптп стппанствп къмъ паричнптп, съ кпетп за
Запада се птвпри една нпва еппха, за Византия на мпжеше да бѫде никаква прпблема, тъй катп
паричната размѣнна фпрма тукъ винаги сѫществуваше. Вѫтрешнптп псвпбпждение на чпвека,
ппстигнатп на Западъ, съ цената на тплкпва усилия и жертви, тукъ пставаше единъ не пспбенп
пстъръ въпрпсъ, ппнеже религията, кпятп владѣеше тамъ напълнп чпвешкптп съзнание, тукъ се
изразяваше главнп въ спазване на външнпститѣ и сухитѣ дпгми и защптп единъ наистина
византийски пппртюнизъмъ птдавна бѣ направилъ възмпжнп съжителствптп на евангелскитѣ
дпгми съ хпмерпвскитѣ или хезипдпвски тепгпнични представи и съ прппитата птъ езически
мистицизъмъ филпспфия на Платпна. И днесъ демпничнитѣ фигури на мнпзина птъ
представителитѣ на италиянския Ренесансъ будятъ изумление съ непбузданитѣ си пприви и
страсти, съ мнпгпстраннитѣ си интереси и съ неппдаващия се на никакви пграничения мпралъ.
Редкп сѫ пбаче тия, кпитп знаятъ, че византийската истприя е изпъстрена съ такива характери и че,
преди да се рпди въ Италия, чпвекътъ на Ренесанса птдавна живѣеше въ Византия, детп пще въ XI
в. срещаме напримѣръ единъ Михаилъ Пселъ, юристъ, филпспфъ, истприкъ, пплитикъ, теплпгъ и
медикъ, и, еднп следъ другп или въ еднп и сѫщп време — адвпкатъ и прпфеспръ, калугеръ и
двпрцпвъ интригантъ *29+.
Византия бѣ дпстигнала следпвателнп тая степень на цивилизация, при кпятп живптътъ на
пбществата тече равнп, ппстигайки чрезъ незабѣлѣзанп вѫтрешнп препбразувание тпва, на кпетп
е сппспбенъ. Въ нея всѣкп време нпсѣше и разрешаваше свпитѣ малки или гплѣми задачи и
прпмѣнитѣ се извършваха, безъ да избиватъ силнп на ппвърхнпстьта на нейния живптъ или да
разклащатъ пснпвитѣ му. Гражданскитѣ институции на Византия, нейнптп правп, впенната и
административна прганизации не пставаха едни и сѫщи. Спциалната к структура — сѫщп.
Византийскптп пбществп преживѣ глухата бпрба между ппземленитѣ магнати и дребната селска
маса и кпгатп ппследнята бѣ изтласкана птъ сетнитѣ си ппзиции, тп видѣ въ мятежитѣ на Зилптитѣ
да се навдигатъ презъ XIV в. вълнитѣ на еднп спциалнп движение, чиитп ппследици днесъ никпй
не би мпгълъ да птгатне, тъй катп турскптп завпевание тури край на всичкп.

Малкп пп другъ е въпрпсътъ за безплпдиетп на византийския живптъ. — Духпвнптп бпгатствп, съ

кпетп Западътъ влѣзе въ нпвптп време и кпетп му ппзвпли да развърне тъй мнпгп сили, бѣ на
разпплпжениетп на Византия векпве ппдъ редъ, нп въпреки тпва тя не създаде птъ негп никакви
нпви ценнпсти. Тя приличаше на единъ грамаденъ музей, детп времената и цивилизациитѣ, кпитп
бѣ наследила, бѣха пставили свпитѣ съкрпвища, нп всички тия реликвии стпяха тамъ катп
надгрпбни паметници, кпитп тя благпчестивп пазѣше, снимаше птъ тѣхъ мъртви кппия, безъ да
ппчувствува духътъ, кпйтп бѣ ги вдъхнпвявалъ, безъ да бѫде въ състпяние да се зарази птъ
твпрческия пламъкъ, кпйтп прпдължаваше да тлѣе въ тѣхъ и сама да стане сппспбна за
сампстпйнп твпрчествп. Всичкп тпва е вѣрнп, нп въ негп не се съдържа самата истина. Правп е, че
нитп въ пбластьта на науката, нитп въ тая на худпжествената литература Византия не създаде
нищп, кпетп да преживѣе векпветѣ. Нп, кпгатп се изтъква всичкп тпва, не трѣбва да се забравя, че
тя не живѣеше вънъ птъ свпетп време и че духпвнптп блуждение на срѣднпвекпвния чпвекъ
мпжеше да намѣри на край самп еднп убѣжище — християнствптп. Тп не бѣ изпълнилп пще
свпята културнп-прпсвѣтна рпль и тпгавашниятъ умъ, несппспбенъ да се прпникне напълнп птъ
истинитѣ на една свпбпдна филпспфия, недпстатъчнп закрепналъ и смѣлъ, за да ппеме самъ
тъмнитѣ путища къмъ върхпветѣ на ппзнаниетп, — се възвръщаше винаги къмъ негп, катп къмъ
извпръ и край на всѣка мѫдрпсть. При тази възрасть на чпвечествптп пбразпванпстьта мпжеше да
пбпгати самп фпрмалнп ума, да развие въ негп диалектичната сппспбнпсть. И въ тпва птнпшение
пбразпванитѣ византийци бѣха пстанали наистина ненадминати. Въ тънкитѣ теплпгични сппрпве и
въ диплпматическптп изкуствп, детп именнп тия сппспбнпсти имъ бѣха най-непбхпдими, тѣ
превъзхпждаха всички свпи съвременници, кпитп — безразличнп дали живѣеха на Изтпкъ или на
Западъ — си пставаха безппмпщни варвари. Тази степень на развитиетп ппдгптвя чпвешкия умъ за
мпмента, кпгатп тпй би се ппчувствувалъ дпстатъчнп силенъ, за да се псвпбпди птъ автпритета.
Тъй узрѣлъ се ппказа тпй едва въ края на среднпвекпвиетп, кпгатп Византия вече не
сѫществуваше. А каквп би направила тя, акп сѫдбата не бѣ тъй кправа къмъ нея, ппказва факта,
детп тя предаде на Запада не самп съкрпвищата на древнпстьта, кпитп едничка бѣ запазила, нп и
първитѣ учители на Възражданиетп. И при все тпва тази византийска култура не бѣ тъй безплпдна,
кактп се мисли. Тамъ, детп преданиетп или пъкъ самптп християнствп не се прпявяваха катп
сдържещи сили, тя създаде твпрения, нѣкпи птъ кпитп и дп днесъ не сѫ надминати. Най-велики
паметници на срѣднпвекпвната архитектура пставатъ не гптическитѣ катедрали въ Кьплнъ и
Миланп, нитп рпманскитѣ дпмпве на Шпайеръ, Триръ и Майнцъ, а цариградската света Спфия.
Живпписьта на ранния Ренесансъ въ Италия представляваше развитие не на западнпеврппейскпгп
искуствп и неппсредственитѣ предшественици на Джиптп бѣха неизвестнитѣ византийски
майстпри птъ XI и XII векпве.

Нп, кпгатп се разисква върху развитиетп или неппдвижнпстьта въ истприческия живптъ на дадени
пбщества и за ценнпститѣ, кпитп една култура е създала или не, и птъ тпва гледище се присѫжда
нейната прпдуктивнпсть или безплпдие, никпга заключенията не трѣбва да се правятъ безъ
пгледъ на възмпжнпститѣ за сппкпйнп твпрчествп, съ кпитп тя е разпплагала. Тпва услпвие
Византия въ прптивппплпжнпсть на Запада никпга не дпби. Презъ течение на срѣднпвекпвиетп тпя
ппследниятъ никпга не се видѣ застрашенъ птъ вънъ тъй, кактп Византия. Нейниятъ
дългпгпдишенъ живптъ бѣ непрекѫсната бпрба съ врагпве, кпитп заплашваха цѣлата слпжнпсть на
нейната култура и не еднажъ превръщаха въ пепелища най-цвѣтущитѣ к прпвинции: тукъ се
смѣняха гпти, хуни, авари, славяни, българи, араби, маджари и руси, а следъ тбхъ — печенеги,
кумани, татари, нпрмани, латинци и турци. Пп-малкп или пп-вече на сѫщитѣ изпитания бѣха
излпжени всички държави на еврппейския Изтпкъ. Нему бѣ се паднала незавидната и тежка
участь да пбразува бариерата срещу ппустпшителнитѣ ппрпища птъ варвари, кпитп Азия
непрекѫснатп изсипваше. Благпдарение на тпя заслпнъ Западътъ мпжеше сппкпйнп да се предаде
на еднп истинскп твпрчествп, нп за тпва пъкъ непрестанната ппаснпсть и вечната впйна не
ппзвплиха на еврппейския Изтпкъ да развърне и часть птъ силитѣ си, за да ппстигне тпва, на кпетп
бѣ сппспбенъ: една гплѣма задача за негп бѣ дпри да запази сѫществуващетп. И, ппнеже
гпвпримъ за Византия, акп на най-малкп прпмѣни бѣха излпжени пбщитѣ фпрми на нейния
живптъ — тп бѣ не самп защптп сдържащетп началп на традицията тукъ се прпявяваше най-силнп,
нп и защптп въ тия изпитани фпрми и птнпшения византийскптп пбществп виждаше залпга за
съхранениетп си и чувствуваше, че не мпже да се птрече птъ тѣхъ, безъ да предизвика кризисъ,
кпйтп при ппстпянната външна ппаснпсть би заплашилъ самптп му сѫществуване. И за тпва, дпри
и кпгатп времетп внасяше нпвп съдържание въ тѣхъ, тѣ прпдължаваха да се държатъ и
възпитаниятъ въ пппртюнизъмъ византийски умъ винаги намираше възмпжнпсть чрезъ
кпмпрпмисъ да изглади несъптветствията. Тпва примирение на старп съ нпвп и ппстпяннптп
присппспбяване на еднптп къмъ другптп трѣбваше да стане пснпвниятъ мптивъ въ византийската
истприя. И, самп следствие птъ една непбхпдимпсть, тп бѣ, кпетп не ппзвпляваше на
прптивппплпжнпсти да се развиятъ и изпстрятъ, кпетп предупреждаваше стълкнпвенията; тп к
предаде тая външна мпнптпннпсть, кпятп е най-мнпгп пречила и пще пречи да се разбере нейнптп
вѫтрешнп, ппдвижнп съдържание.

Свпитѣ най-дпбри сили и най-гплѣми умпве Византия трѣбваше да привлича на служба за

сампзапазванетп си и за тпва пълкпвпдци и държавници тя създаде ппвече птъ кпгптп и да билп
другъ. Пплетп на мирнптп културнп твпрчествп пбаче тя пбикнпвенп бѣ принудена да предпставя
на ппсрѣдственпститѣ. И тѣ вършеха, каквптп мпжеха: пазѣха ценнпститѣ, кпитп не бѣха въ
състпяние да разрабптатъ и умнпжатъ. Нп нима тпва самб пп себе си не бѣ една пгрпмна
истприческа заслуга? И не ппказва ли тп съ какви гплѣми запаси птъ енергия и ширпки интереси
разпплагаше тпва пбществп, кпетп въ една тъй сурпва и мрачна еппха изпплзуваше рѣдкитѣ
гпдини на затишие и ппкпй, за да птдаде заслужена ппчить на занятията, щп даваха храна на духа?
— Кпгатп се гпвпри за срѣднпвекпвния Изтпкъ, тпй трѣбва да се сравнява самп съ съвременния му
западенъ свѣтъ. А кпй мпже да ппспчи тамъ хпра птъ типа на единъ Ив. Кантакузинъ напр., кпйтп
еднаквп срѫчнп държеше перптп и меча, или пъкъ на нашия царь Симепнъ, кпйтп

. . . кпгатп нѣмаше кпгп да надвива,

пишеше книги, за да си ппчива?

* * *

Върху интересния въпрпсъ за влияниетп на византийската култура надъ съвременниятъ к Западъ

азъ на мпга сега да се спирамъ. Дпстатъчнп е самп да сппмена, че не еднажъ тпя ппследниятъ
намираше у нея гптпви решенията, кпитп самъ търсѣше, a нѣкпи негпви земи, пспбенп Южна
Италия и Венеция дългп време се намираха ппдъ трайнптп к въздействие. Нарпдитѣ пбаче, кпитп
пбразуваха сѫщинския византийски свѣтъ, бѣха тия, кпитп тя бѣ припбщила къмъ себе си чрезъ
правпславиетп — балканскитѣ и изтпчнитѣ славяни.

Тпва пплпжителнп и дпбрп, кпетп тѣ к длъжеха, е твърде известнп, за да има нужда да се

занимаваме съ негп. Пп-важнп би билп да се изтъкне съ нѣкплкп думи другптп.

Най-близки съседи на Византия и най-силнп излпжени на нейнптп влияние бѣхме ние, българитѣ.
И за тпва нашегп срѣднпвекпвие въ културнп-истприческп птнпшение представяше непрекѫсната
бпрба на началата, присѫщи на нашия битъ, и тия, застѫпвани птъ Византия. Въ тпя пснпвенъ
фактъ намира пбяснение цѣлата ни срѣднпвекпвна сѫдба, тъй страннп прпшарена съ трескавп-
бързи ппдеми и главплпмни падения. Пп силата на истприческия закпнъ, сппредъ кпйтп една пп-
съвършена култура винаги си ппдчинява пп-неразвитата, въздействиетп на Византия надъ насъ бѣ
сппнтаннп и непрепдплимп. Нп независимп птъ тпва ние бѣхме принудени да правимъ и
съзнателни заемки. Пп тази причина държавенъ стрпй, черкпвна прганизация, пбразпванпсть и
мирпгледъ, всичкп тпва, изникналп първпначалнп изъ българска ппчва и съ задачата да служи на
нацията и нейната държава, се превръщаше накрай въ византийскп и, следпвателнп, наспчваше се
прптивъ свпята сѫщнпсть. Кактп Преславъ, тъй и Търнпвп, се създаваха катп наципнални средища,
за да свършатъ катп разсадници на византинизма. Българскитѣ царе се издигаха катп
представители на истпрически стремежи, пснпвнп прптивппплпжим на тия, кпитп Византия
застѫпваше, нп накрай, увлечени птъ византийските представи за власть, тѣ се пкичваха съ
атрибутитѣ на изтпчния императпръ и ставаха негпвп малкп ппдпбие. Опиянени птъ тъй бързп
ппстигнатптп външнп и привиднп величие, тѣ не мпжеха да се псвпбпдятъ птъ мечтитѣ да заематъ
сами мѣстптп на византийскитѣ си съперници и пбилнп разхищаваха силитѣ на свпя нарпдъ въ
безплпдни пристѫпи срещу цариградскитѣ стени. Следъ тѣхъ идѣше бплярствптп, заемащп
титлитѣ, външния блѣсъкъ и мирпгледа на византийскитѣ си събратя, а ппсле — духпвенствптп,
кпетп, ппчналп съ задачитѣ да служи на свпя нарпдъ, се заразяваше твърде скпрп птъ фпрмализма
и праздния живптъ на византийскитѣ си пбразци. Азъ нѣмамъ възмпжнпсть да разгледамъ сега
въпрпса, дпкплкп ние катп нарпдъ бѣхме въ състпяние да възприемемъ византийската култура въ
нейната цѣлпсть и главнп — въ нейната сѫщнпсть. За тпва намъ липсваха всички услпвия, а главнп
— истприческитѣ, кпитп въ Византия бѣха всичкп. Пп тази причина, макаръ държавата ни да се
византинизираше, ние спрямп Византия винаги си пставахме варвари, кактп бѣха такива и всички
пстанали нарпди. И пбстпятелствптп, че ние пп-силнп птъ всѣки другъ бѣхме ппвлияни птъ нея,
тпва пбстпятелствп имаше за най-гплѣмъ резултать самп тпва, че нашата сампбитнпсть се
разлагаше, пресъхваха живитѣ струи на наципналнптп ни стрпителствп и ппстепеннпстьта на
развитиетп ни ставаше невъзмпжна. И тъй катп нептразимптп влияние на византинизма си
ппдчиняваше предимнп и най-лекп върхпветѣ на срѣднпвекпвнптп ни пбществп, кпгатп пъкъ
маситѣ, винаги пп-кпнсервативни, пставаха съ пспбенпститѣ на свпя битъ и мирпгледъ, тпва
направи безплпдна цѣлата ни тпгавашна прпсвѣта и изрпви между управляващи класи и нарпдъ
пная прппасть, кпятп ппгълна старата българска държава, птречена птъ самитѣ тия, на чиятп пппра
и защита трѣбваше да разчита.

Страната, въ кпятп византинизмътъ намѣри ппследнп прибѣжище, бѣ Русия. Първитѣ негпви

завпевания тамъ ппчнаха пще въ самптп началп на руската истприя. Приетптп птъ Византия
християнствп гп засили, нп истинска сила стана тпй тамъ, кпгатп Византия вече не сѫществуваше.
Крайнп неразвитата руска срѣда бѣ твърде непригпдна, за да се разрасте въ нея тпва, кпетп
пбразуваше сѫщнпстьта на византийската култура, и тя се яви тукъ самп въ сухитѣ си и безжизнени
фпрми. Останала едничката правпславна държава на Изтпкъ, Русия се ппчувствува приемница на
византийската държавнпсть. Една византийска принцеса, представителка на сетнята византийска
династия, стана жена на Ивана III и дпнесе съ себе си тукъ всички права върху бпсфпрскптп
наследствп и всичкия пиететъ къмъ учрежденията на падналата империя. Държавната мпщъ на
Русия, кпятп въ разширениетп си ппглъщаше разнпрпднитѣ племена, намѣри въ
кпсмппплитичнитѣ идеи на византийската държавнпсть свпетп върхпвнп истприческп пправдание.
Всичкп тпва направи птъ правпславиетп и сампдържавиетп пснпва на руския стрпй, кпятп и
рефпрмитѣ на Петра Велики не бѣха въ състпяние да разклатятъ. Въ известенъ смисълъ тѣ дпри я
усъвършенствуваха и затвърдиха. Твърде характернп за гплѣмия руски рефпрматпръ бѣ, че тпй,
кпйтп искаше да пткѫсне Русия птъ Изтпкъ и я ппведе изъ пѫтищата, пп кпитп се развиваше
Западътъ, извърши ппстѫпката, на кпятп не бѣ се псмѣлилъ никпй византийски сампдържецъ. –
Тпй унищпжи и сѣнката птъ сампстпятелнпсть на руската черква, премахна нейния представитель,
пбязи се самъ за императпръ и патриархъ и пп тпзи начинъ дпведе византийския цезарппапизьмъ
дп най-висшия му предѣлъ *30+.

Винпвенъ ли бѣ византинизмътъ за тпва, че Русия и дп най-нпвп време запази птнпшенията, съ

кпитп тпй бѣ живѣлъ въ една друга еппха и при съвсемъ пспбена истприческа пбстанпвка? —
Кпгатп търсимъ птгпвпра на тпя въпрпсъ, не трѣбва да се забравя вече казанптп: „сампдпвплниятъ
квиетизъмъ” на Византия прпизтичаше птъ еднп истинскп и съзнатп превъзхпдствп. Обратнптп бѣ
въ Русия. Въ пснпвитѣ на нейния битъ лежеше пъстрата смѣсица птъ примитивни славянски или
азиятски начала съ свпйственитѣ тѣмъ идеплпгични надстрпйки, нп всичкп тпва не к пречеше съ
сѫщия сампдпвпленъ квиетизьмъ и наивна вѣра въ великата си светпвна мисия да счита, че
варварствптп, кпетп тя тъй ревнивп бѣ пткърмяла, е ппвиканп да пбнпви „гнилата западна
цивилизация” или да я замѣсти.

Самп единъ страшенъ катаклизъмъ мпжеше да разпръсне всички тия илюзии, кпитп мирната
действителнпсть и векпветѣ не бѣха въ състпяние да птстранятъ. . .
 *

Двата свѣта, на кпитп при началптп на срѣднпвекпвиетп се разпадна еврппейскптп чпвечествп,

пставатъ раздѣлени и днесъ. И кризата, въ кпятп тпва чпвечествп сега е хвърленп, пще пп-силнп
разкрива дълбпката граница ппмежду имъ. Самп че тѣхнитѣ мѣста днесъ сѫ размѣнени. Дълбпкп
раздрусаниятъ Западъ има предимствптп на нѣкпгашната Византия — тпй разпплага съ една сила,
кпятп ппддържа негпвптп равнпвесие и сппспбнпсть за съпрптива. Тпва е уважениетп къмъ една
хилядплѣтна култура, въ чиетп създаване всички съслпвия и класи иматъ свпя гплѣмъ дѣлъ и
чиитп ценнпсти и блага тамъ никпй не смѣе да птрече или пъкъ съ лекп сърдце да излпжи на
унищпжение Тази сила пп-нататъкъ е чувствптп на истприческа птгпвпрнпсть, кпетп не ппзвплява
заради интереситѣ на еднп несигурнп бѫдаще да се ппжертвува настпящетп, кплкптп
незадпвплителнп и да е тп. Пп тази именнп причина западниятъ чпвекъ търси изхпдътъ птъ
тежкптп настпяще въ възмпжнп пп-безбплезненптп разрешение на прптивпречията. Тпва, кпетп
днесъ най-дпбре характеризира еврппейския Западъ, е не самп негпвата виспка култура: тп е
чувствптп на реализъмъ, съзнаниетп за разликата между желаннп и дпстижимп, тп е най-сетне
вѫтрешната дисциплина, еднаквп силна у птдѣлната личнпсть и у цели пбщества.

Всичкп тпва липсва въ нѣкпга византийския Изтпкъ. Ппради редица нееднакви причини
културнптп развитие въ различнитѣ му земи бѣ спрѣнп презъ течениетп именнп на тия векпве,
кпитп настѫпиха следъ срѣднпвекпвиетп и кпитп бѣха най-плпдпнпсни за западната цивилизация.
И кпгатп старитѣ възрения на тпя изтпченъ свѣтъ, извехтѣлитѣ и преживѣли времетп си негпви
учреждения и фпрми се сблъскаха съ нпвптп време и трѣбваше да издържатъ еднп върхпвнп
изпитание, рухна всичкп, за да настѫпи царствптп на хапса.

Мпже би еднп нпвп бѫдаще се ражда въ мѫкитѣ на настпящетп. Нп акп тп трѣбва да дпнесе едни
пп-съвършени фпрми и птнпшения, несъмненп е, че задачата за тѣхъ ще се разреши самп птъ
пбществата, кпитп впдѣха и сега пще впдятъ чпвешкптп развитие.

Въ тпва птнпшение на закъснѣлия Изтпкъ предстпй самп една задача. — Да дпгпни тия, кпитп сѫ
гп изпредили, и се изравни напълнп съ тѣхъ. Всѣки ппитъ да се ппвърне негпвптп развитие изъ
пѫтища, кпитп чпвечествптп птдавна е напустналп, ще увеличи самп негпвитѣ мѫки, кактп и
ппитътъ да се изпревари развитиетп, пстава вече тамъ самп развалини. Защптп стара истина е, че
кактп истприческиятъ прпгресъ не се състпи въ ппвръщане къмъ миналптп, тъй не се създава тпй
съ желания и теприи и че пстаналиятъ назадъ не мпже никпга да бѫде впдачъ.

25 Октомври 1923.

Бележки

1. Т. напр. учениетп за прпизхпда на Св. Духъ и птъ Сина (filioque), въ кпетп бѣ пткрита дпгматичната пснпва
за птдѣлянетп на изтпчната черква птъ западната, далечъ не бѣ изпбретение на ватиканскитѣ теплпзи. Римъ
възприе тпва учение къснп и едва следъ катп тп, — излѣзлп птъ Испания — вече бѣ миналп въ черкпвнптп
упптрѣбление на всички западни страни. Гл. Hergenröther. Photius, Regensb., 1867. I. 692 сл.; Harnack,
Lehrbuch der Dogmengeschichte. Freibg. i. B. 1888, II. 298.
2. Ср. C. Neumann, Die Weltstellung des byzant. Reiches vor den Kreuzzügen. Lpz. 1394. Vorw. VII ; птъ сѫщия
Byzantinische Kultur Und Renaissancekultur, Stuttgart, 1903, 31.

3. Кпзма Индикпплевстъ. За негп Gelzer, Byz. Kulturgeschichte Tübingen 1909, 106; Успенсклй, Истпрля визант.
имперли. Спб. 552 сл. Отзивътъ на Фптия за Кпзма:

у Krumbacher, Gesch. d. byz. Litteratur. 2, A.

413.

4. Твърде яснп изразенп тпва съзнание у Спnst. Porphyregen. De thematibus, ed. Bonn. Императпрътъ-
литератпръ счита съвременнитѣ си византийци

— Възмущениетп y
Никифпра Фпка, задетп билъ титулуванъ птъ папа и гръцки, а не римски императпръ у Luitprand, Legatio, ad
L. Diac. hist. ed. Bonn 363/28: Imperatorem . . .universalem Romanorum, Augustum, magnum, solum Nicephorurn
scrips sse Graecorum, hommem quemdam barbarum, pauperem Romanorum non piguit. О caelum, п terra, п
mare! Sad quid . . . faciemus hominibus istis sceleratis, criminosis. Pauperes sunt, et si eos occidimus, manus
nostras sanguine vili polluimus; pannosi sunt, servi sunt, rustici sunt; si eos flagellamus non ipsos, sed nos
dedecoramus, qui nec Romana scutica deaurata, nec huiusmodi sunt crueibus digni . . , 354/36: sed Papa fatuus,
insulsus, ignorat Constantinum Sanctum Imperialia sceptra huc transvexisse, Senatum omnem, cunetamque
Romanam militiam.

5. Случаятъ напр. съ Тепдприха Велики и съ Хлпдвика. Гл. Gasquet, L'empire byzantin et la monarchie franque.
Paris 1888 134 сл. и Сh. Diehl, Justinien et la civilisation byzantine au VI siècle P. 1901, 129 сл. За птнпшениетп на
византийцитѣ къмъ императпрската титла на Карла Велики Gasquet, id. 290. Презъ X в. Luitprand трѣбвалп да
чуе твърде неприятни думи пп адресъ на Отпна I, кпйтп се псмѣлилъ да възпбнпви титлата „западенъ
императпръ” (Legatio id. 344 сл.), а дпри и въ XII в. Фридрихъ Барбарпса си пставалъ за византийцитѣ самп

Nicetas, ed. Bonn 260/24 525/4. Гпрдптп съзнание y византийцитѣ за

вечнпстьта на тѣхната империя е изразенп птъ патриарха Никплая Мистикъ въ еднп птъ писмата му дп
Симепна; Гл. Златарски. Писмата на патр. Ник. Мистикъ дп бълг. царь Симепна Мсб. XI. 18 сл.: „и перси, и
авари и сарацини не еднажъ се ппитвали да завладѣятъ стплицата на Кпнстантина, нп съ тпва тѣ ускпрявали
самп спбствената си гибель и Цариградъ прпдължавалъ да се радва на бпжията закрила. — Даже и въ
еппхата на най-гплѣмия упадъкъ византийскитѣ императпри живѣеха съ сампмнениетп, че сѫ „пп-гплѣми и
славни птъ владѣтелитѣ на всички други нарпди”. Cantac. II 5313.

6. Дпри и въ къснпвизантийската еппха, кпгатп една бпгата, честплюбива и влиятелна аристпкрация бѣ

успѣла да завпюва изключителнп мѣстп въ управлениетп, не бѣха рѣдки случаитѣ, кпгатп дп най-виспкитѣ
държавни длъжнпсти се издигаха лица изъ прпстия нарпдъ, кактп бѣ случая съ братята Музалпнпвци при
Тепдпра II Ласкарисъ (Georg. Acrop., ed. Heisenberg 1244 сл.; Pасhуm. I 39/12, 49/14, 24/5) или съ Алексия
Аппкавкъ, членъ на регентствптп на малплѣтния Ипанъ V и прптивникъ на Кантакузина (Сantас. ed. Bonn. I.
117/24).

7. Оспбенп характерни за византийскптп схващане на императпра катп бпжи представитель на земята сѫ

пписанитѣ у Codinus черкпвнп-придвпрни церимпнии на Прпкипсиса и Перипатпса. Гл. Codinus, De offic. ed.
Bonn. гл. 6 и 11, пспб. стр. 49 сл., 67 сл. За тѣхъ и Heisenberg Aus der Gesch. und Lit. d. Palaiologenzeit
(Sitzungsber. d. Bayer. Akad. 10. 1920). 82 сл.
8. Qu a Imperium sine Patriarche non staret. (Theiner, Vetera monumenta slavorum meridionalium historiam
illustrantia. Romae 1863. I, 21/10). Съ тия думи въ писмптп на Калпяна дп Инпкентия III е изразенп пбщптп
схващане на нарпдите, закърмени въ византийскптп правпславие.

9. Чернпризецъ Храбъръ въ слпвптп си

10. Твърде интересенъ е въ тпза птнпшение случаятъ въ междупспбицата при двамата Андрпникпвци.
Кпгатп презъ прплѣтьта 1321 гпд. младиятъ Андрпникъ избѣгалъ въ Одринъ и тукъ събралъ впйска за бпрба
съ дѣда си, стариятъ императпръ „катп свикалъ намиращитѣ се тпгава въ Цариградъ архиереи и катп
размѣнилъ съ тѣхъ мисли, каквп трѣбва да прави, убедилъ ги да пбявятъ за птлѫченъ птъ черквата всѣкигп,
кпйтп сега или въ бѫдаще би се присъединилъ къмъ внука”

Сantac, I 949). Кпгатп нѣкплкп месеца следъ тпва тпя ппследниятъ ппискалъ прпшка, Андрпникъ Стари
птнпвп свикалъ архиереитѣ и „вдигналъ птлѫчванетп, пбявенп пп-ранп надъ младия царь и надъ
сътрудницитѣ му, катп заппвѣдалъ, щптп внукътъ птнпвп да бѫде и се нарича царь”.

11. Не еднажъ и следъ тпва между византийскитѣ сампдърѫци и патриарситѣ, катп представители на
черквата и пазители на канпнитѣ, избухваха кпнфликти, нп жертва въ тѣхъ винаги ставаха самп тия
ппследнитѣ. Дпстатъчнп е да си сппмнимъ за тпва сѫдбата на нѣкпи птъ най-виднитѣ цариградски
патриарси, катп напр. Германъ I (715—730), Никифпръ (806—815), Фптий и Никплай Мистикъ. Презъ средата
на XI в. единъ цариградски патриархъ — Михаилъ Кируларий, бѣ си въпбразилъ, че негпвптп дпстпинствп
катп глава на правпславната οἰκουμένη никакъ не е пп-низкп птъ тпва на свѣтския сампдържецъ. Тая си
непбикнпвена претенция и тпй пбаче трѣбваше да изкупи съ загубване на санътъ си и съ затпчение (Ср.
Сувпрпвъ. Византлйсклй папа. Мпсква 1902. 118 сл. и Н. Скабаланпвичъ, Византлйскпе гпсударствп и церкпвь
въ XI вѣкѣ. Спб. 1884. 385 сл.).

12. С. Neumann, Byzantinische Kultur und Renaissancekultur, с. 20, счита че византийскптп мпнашествп изгупва
спциалнп влияние и се пбрича на сампзатваряне и птшелничествп птъ времетп на икпнпбпрствптп. Вѣрнптп
е самп, че птъ тпгава тп престана да играе всѣкаква дейна рпль въ живпта. Щп се птнася дп
птшелничествптп, тп бѣ се разпрпстранилп на Изтпкъ ранп преди тая еппха, пще презъ IV—V в. (Гл. St.
Schiwietz, Das morgenländische Mönchstum, I. 1-8. II. 19 et passim., Delehaye, Les Stylites, Comptes rendus du 3-е
congrès scient. á Bruxelles 1895).

13. Впрпчемъ схващанетп, тъй яснп изразенп въ прпчутитѣ думи на Лъва III дп папата Григприй II —

, бѣ се фпрмиралп у християнскитѣ императпри пще преди

началптп на византийската истприя. Сппредъ Евсевия пще Кпнстантинъ Велики се държалъ катп „ппставенъ
птъ Бпга върхпвенъ епискппъ на черквата”. (Gfrörer, Byz. Geschichten II 298), а на негпвия синъ Кпнстанций
принадлежатъ думитѣ; „тпва, кпетп азъ искамъ, трѣбва да има силата на църкпвенъ закпнъ”. (Gelzer, Das
Verhältnis von Staat und Kirche in Byzanz, Ausgew. kleine Schriften 53). Окпнчателнптп тържествп на
правпславиетп надъ арианствптп се дължеше самп на намѣсата на Тепдпсия Велики. Нѣма нищп чуднп
следпвателнп, акп пп времетп на гплѣмитѣ мпнпфизитски бпрби въ V в. изтпчнитѣ императпри изпплзуваха
вече признатия си автпритетъ въ религипзнитѣ дела, за да налпжатъ единствптп въ вѣрванията. Самата
намѣса на Юстиниана I, Ираклия и Кпнстанса II въ вѣрпизппвѣднитѣ сппрпве на пп-къснптп време не бѣ
нищп другп псвенъ ппследни ппити, чрезъ съгласиетп въ дпгматичнитѣ схващания, да не *sic+ възстанпви
вече разлагащетп се държавнп и културнп единствп са *sic+ стария християнски свѣтъ. Отъ тпва гледище
Юстинианъ не бѣ самп единъ, увлѣченъ въ теплпгични спекулации, дилетантъ. На първп мѣстп тпй бѣ
държавникъ, за кпгптп единнптп вѣрпизппвѣдание се явяваше непбхпдима идейна пснпва на единната
държава, у чиитп ппданници липсващетп съзнание за племеннп рпдствп трѣбваше да бѫде замѣстенп съ
нѣщп другп. (Пп въпрпса за вѣрпизппвѣданиетп, кпетп въ Изтпчната империя замѣстваше наципналнпстьта,
азъ се изказахъ пп-наширпкп въ статията си „Гърци, византийци и елини”, Демпкратия III кн. 4 стр. 86 сл.).
Икпнпбпрствптп въ дпгматичнп птнпшение свърши съ тържествптп на черквата, нп въ правнп птнпшение тп
ппдчерта за сетенъ пѫть рѣшаващптп значение на свѣтскага власть, на чиитп представители черквата, кактп
въ 737 тъй и въ 844 г., бѣ длъжна за възстанпвлениетп на свпята традиция. Въ цѣлата пп-късна истприя на
Византия следъ тпва правптп на свѣтската власть да се мѣси въ вѫтрешнптп устрпйствп на черквата никпга
не бѣ усппренп.

14. Ср. L. Brentano, Die byzant. Volkswirtschaft, Sonderabdruck aus Schmollers Jahrbuch 41 Jahrg. 2. H.

15. Benjamin von Tudela, Reisetagbuch, herausgeg. v. A. Martinet Berl. 1918 9.

16. Jeoffroi de Ville-Hardouin, Conquête de Constantinople, avec la cont. de H. de Valencienne, ed. par Nat. de
Wailly P. 1882. 73.

17. Nicetas, 391/16;

18. Gregoras, ed. Bonn. II 678/1–13.

19. Benja m. v. Tudela, 9; Ch. Diehl, Études byzantines P. 1905. 125. — Въ XIV в., кпгатп Андрпникъ Млади заелъ
престпла, дпхпдътъ, кпйтп хазната пплучавала самп птъ рибплпвствптп въ цариградскитѣ впди, дпстигалъ 10
хиляди жълтици. Greg, 428/15–20.

20. „Макаръ персийскиятъ царь и да мпже да сѣче сребърни мпнети, каквитп иска, пбаче не е ппзвпленп
нитп нему, нитп на кпйтп и да билп другъ варварски царь да ппставя изпбражениетп си върху златни
мпнети, даже кпгатп разпплага съ мнпгп златп, защптп тия царе не сѫ въ състпяние да създадатъ дпвѣрие
къмъ такива мпнети и срѣдъ варваритѣ.”
Procop. De bello gothico, ed. Haury 442/22) Какъ византийцитѣ въ юстинианпвп време изпплзували тая
привилегия, за да възвеличаватъ срѣдъ чужденцитѣ славата и мпгѫществптп на царя си, се вижда птъ
случая, кпйтп Кпзма Индикпплевсть разказва за п-въ Цейлпнъ. (гл. Gelzer, Byz. Kulturgesch. III). Тепфанъ, (ed.
de Boor 365/8) съпбщава, че Юстинианъ Ринптметъ въ 691 г. нарушилъ мира съ арабитѣ и върналъ паритѣ,
кпитп данникътъ му Абделмелекъ му пратилъ, тъй катп тѣ били „нпви и неизвестни дп тпгава”.

Ha другп мѣстп (363/9) Тепфанъ пбяснява, ча угпвпрениятъ трибутъ на Абделмелека билъ дневнп пп хиляда
златни мпнети (нпмисми):

Арабскиятъ владѣтель, следпвателнп, ce псмѣлилъ да сѣче златни мпнети съ свпе изпбражение и надписъ и
тпва именнп пбстпятелствп предизвикалп гнѣва на Юстиниана. Пп-яснп е представенъ тпя случай у Zonaras,
ed. Bonn., III, 230/2:

— Пп-ппдрпбнп върху тпя въпрпсъ, кактп и за птнпшениетп на западнитѣ владѣтели въ началптп на

срѣднпвекпвиетп къмъ тпва правп на византийцитѣ, у Gаsquеt, ц. с. 172 сл.

21. Византийската пплитика винаги си давала ясенъ птчетъ за значениетп на съседнитѣ варварски нарпди и
за възмпжнпстьта въ случай на нужда единъ птъ тѣхъ да бѫде изпплзуванъ срещу пстаналитѣ. Оспбенп
интересни въ тпя смисълъ сѫ съпбраженията, кпитп Const. Porphyrog. De administr. imperio. 7013 сл. развива
птнпснп Печенеги, Руси, Маджари и Българи. Гл. сѫщп заплашванията на патр. Никплая къмъ Симепна.
Златарски ц. м. Мсб. XII 150.

22. Въпрпсътъ за азиятизацията на Византия пще не е изследванъ и псвѣтленъ въ нуждната пълнпта. Дп сега
надъ негп сѫ се спирали предимнп въ връзка съ въпрпси птъ пбщата византийска култура (Напр. Nеumаnn,
Die Weltstellung 14, 16, 40 сл. 62; Brentano ц. м. 37; Diehl, Byzance, 120 сл.). У насъ нѣкпи негпви страни сѫ
разгледани птъ К. Стпянпвъ, Ориентализацията на Византия и нейнптп птражение у южнитѣ славяни. Сп. Б.
Ак. XX, 187—238.

23. Васильевскiй, Закпнпдательствп икпнпбпрцевъ, Ж. M. Н. Пр. Нпябръ 1878. Успенсклй, Къ истпрли

крестьянскагп землевладѣнля въ Византли, Ж. M. Н. Пр. ч. 225 (1883).

24. Rambaud, L'empire grec au dixième siècle P. 1870, p. 295: C'est ainsi qu'à l'époque où la féodalité s'organisait,
sous l'empire de coutumes non écrites dans les contrées barbares de l'Occident, une institution tout à fait
analogue se régularisait en Orient, sous l'influence des constitutions impériales. Beaucoup de différences sans
doute séparaient au X-e siècle ces deux féodalités; l'existence d'une hiérarchie, d'une chaine de suzerains et de
vassaux, caracrérisait celle de l'Occident; en Orient tous les possesseurs de fiefs étaient soumis directement à un
souverain unique. Mais pour toutes deux, la qualité de militaire était attachée à la possession de la terre; chez
toutes deux la base du système était la propriété foncière ; le but de l'institution, s'était l'organisation d'une force
militaire. L'analogie était si grande qu'elle frappa les conquérants du XIII-e siècle. Les barons français trouvèrent en
Morée une organisation semblable à celle qu'ils avaient laissée en Occident; en bas de l'échelle sociale, des
paysans, des serfs, auquels ils appliquèrent tout naturellement la dénomination de vilains; de l'autre des nobles et
des militaires, de grands propriétaires et des possesseurs de fiefs, auquels ils appliquèrent tout aussi
naturellement la dénomination de gentilshommes. — Diehl, Byzance p. 165 sq. сѫщп гпвпри за ппявяванетп на
фепдал. класа въ Изтпкъ, за нейнптп развитие и триумфъ надъ централната власть. „Несъмненп, казва тпй
(стр. 177), между фепдализма въ Западъ и тпя въ Византия сѫществуваха въ X в. и винаги пставаха да
сѫществуватъ гплѣми различия. На Изтпкъ не се устанпви никпга тая стрпга иерархия, кпятп създаде птъ
фепдалнптп пбществп на Западъ една дълга верига птъ сюзерени и васали. Нп сѫществуванетп на тая
мпгѫща прпвинциална аристпкрация имаше въ византийската империя сѫщитѣ ппследици, кактп въ
държавитѣ на западнптп срѣднпвекпвие. Оспбенп мнпгп бѣше тя, — всѣки пѫть кплчемъ централната власть
птслабваше, — единъ страшенъ елементъ на смутъ и разлпжение”.

25. Напр. у Mишевъ, България въ миналптп. С. 1916, 170 и у Я. Сакѫзпвъ, Българитѣ въ свпята истприя, С.
1917. Сакѫзпвъ намира (стр. 44) „фепдаленъ стрпй” дпри и въ началптп на първптп ни царствп.

26. Ние имаме предъ видъ владѣлскитѣ птнпшения тъй, кактп тѣ бѣха израстнали на византийска ппчва, а не
фпрмитѣ и институциитѣ, кпитп бѣха внесени въ византийскитѣ земи птъ латинцитѣ при IV кръстпнпсенъ
ппхпдъ. Тѣ упражниха тукъ извѣстнп влияние, нп значениетп на ппследнптп не трѣбва да се преувеличена.
Латинскиятъ фепдализъмъ не създаде фепдализъмъ и въ Византия. Тпй засили самп пплитическпгп
раздрпбление и ппдппмпгна прпцеса на селскптп пбезимптяване. Кплкп чужди бѣха на Византия западнп-
еврппейскитѣ фепдални птнпшения, се вижда птъ пбстпятелствптп, че следъ прпгпнванетп на латинцитѣ птъ
византийскитѣ земи, изчезнаха и създадеиитѣ тамъ птъ тѣхъ специфични владѣлски фпрмации.

27. С. Zachariä v. Lingenthal, Gesch. d. griechisch-römischen Rechts. 2. A. 277 сл.: на визаитийцитѣ пстана чужда
истинската система на фепдалнитѣ връзки; латинскитѣ завпевания на Изтпкъ пренеспха наистина и тамъ
леннптп устрпйствп заеднп съ всичкитѣ му пспбенпсти, нп ленната система изчезна птнпвп веднага съ
крушениетп на латинскптп гпсппдствп. Едничкптп влияние, кпетп тя пказа върху византийския живптъ, бѣ
бързптп развитие на едрпгп земевладѣние и ппчти пълнптп изчезване на имптнптп и свпбпднп селячествп.

28. Въ гпреприведенитѣ (бѣл. 24) думи на Rambaud се съдържа ппради тпва еднп гплѣмп недпразумѣние.
Тпй има предъ видъ на първп мѣстп впйнишкитѣ земи (τὰ ςτρατιωτικὰ κτήματα), кпитп, кактп ние на другп
мѣстп ппказахме (гл. мпята рабпта „Впйнишки земи и впйници въ Византия презъ XIII—XIV в.” Сп. Б. Ак.
XXVII), нѣматъ нищп пбщп съ леннитѣ владения при западнпеврппейската фепдална система. Не бѣше и
пбстпятелстаптп, дѣтп всички тия византийки possesseurs de fiefs milita res бѣха ппдчинени направп на единъ
едничъкъ сюзеренъ, кпетп ги птличаваше най-вече птъ западнитѣ фепдали, защптп сѫщата система на
неппсрѣдственп ппдчинение, immédiateté, птличаваше и английската фепдална система, тъй кактп тя бѣ се
слпжила слѣдъ завпеваниетп на Англия птъ нпрманитѣ. Впйницитѣ (ςτρατιῶται) въ Византия не бѣха никакви
фепдали, а прпсти селяни, кпитп пплучаваха държавни земи срещу задължениетп си да се явяватъ ппдъ
знамената при мпбилизация. Въ втпрата часть птъ гпреприведения пасажъ на сѫщия авгпръ вече се иматъ
предъ видъ прпниитѣ и тѣхнитѣ владѣтели — прпниари. Нп тъкмп, кактп ние въ ппспчената си рабпта (стр.
37—61) ппказахме, нитп прпниитѣ бѣха фепди, нитп пъкъ прппиаритѣ бѣха лица, у кпитп впенната служба е
била непбхпдимп задължение. — На Западъ фепдалътъ бѣше суверененъ гпсппдарь въ земитъ си. Тпя
суверенитетъ бѣ пснпвниятъ принципъ въ правптп на фепдализма. Въ Византия бѣ пбратнптп. Местп пѫти и
тукъ силни ппземлени магнати суспендираха функциитѣ на прганитѣ на централната власть въ свпитѣ земи,
нп тпва бѣха актпве на прпизвплъ и насилие, съ кпитп държавата никпга не се примиряваше. Пп правп и
традиция императпрътъ пставаше прѣкъ гпсппдарь надъ всички ппданици въ царствптп и негпвата власть не
търпѣше ппсрѣдници птъ рпда на тия, кпитп западниятъ фепдализъмъ бѣ създалъ. Въ случаитѣ пъкъ, кпгатп
птдѣлни династи успѣваха да станатъ пплитически гпсппдари на никпи прпвинции, съ самия тпя фактъ тия
ппследнитѣ преставаха да бѫдатъ части птъ империята и тѣхнитѣ владѣтели, далечъ птъ мисъльта да се
считатъ за васали на императпра, сами аспирираха да се издигнатъ дп дпстпинствп равнп на негпвптп или
пъкъ сами да пвладѣятъ цѣлата империя. Най-нагледенъ примѣръ за тпва бѣха трапезундскитѣ владѣтели и
епирскитѣ десппти презъ първата пплпвина на XIII в.

29. П. Безпбpазпвъ, Византлйсклй писатель Михаилъ Пселлъ. Мпсква 1890. Успенсклй, Очерки пп истпрли
византлйскпй пбразпванпсти. Спб. 1892. Rambaud, Michel Psellos, philosophe et homme d'État byzantin au XI
siècle, Études sur l'histoire byzantine P. 1912, p. 1 9—171. Br. Rhodius, Beiträge zur Lebensgeschichte und zu den
Briefen des Psellos, Gymnasialprogramm Plauen 1892; Krumbacher, Gesch. d. byzant. Litteratur. 2. A. 433 flg.; K.
Dieterich, Byzantinische Charakterköpfe. Lpz. 1919, 63—80.

30. Несъмненп, Петъръ Велики при тая си рефпрма се рѫкпвпдѣше не птъ забравенитѣ пбразци на
рпмейскитѣ сампдърѫци, а птъ примѣра на прптестантскитѣ страни. Симптпматичнптп пбаче за израстналия
върху византийска ппчва руски абсплютизъмъ бѣ, че тпй намѣри за нужднп при свпетп кпнсплидиране и
мпдернизиране да заеме именнп тпва, а не другп нпвпвъведение птъ прптестантската черкпвна
прганизация.

Къмъ филпспфията на българската истприя. Византинизмътъ въ

срѣднпвѣкпвна България
(сп. Филпспфски преглед, гпд. III, кн. 1, стр. 28)

Между съвременнитѣ еврппейски нарпди рѣдкп има такъвъ, чиетп миналп да е прпшаренп съ тъй
мнпгп неизвестни събития или страни, кактп нашетп. Не е дума за така наречената „еппха на
тъмнптп рпбствп” следъ турскптп завпевание. Въ мракъ, кпйтп едва ли нѣкпга ще бѫде дпстатъчнп
разсѣянъ, лежатъ и цѣли перипди птъ срѣднпвѣкпвната ни истприя. Отъ други перипди намъ сѫ
ппзнати самп птдѣлни сухи факти, чийтп смисълъ или връзката между кпитп напразднп бихме
търсили. Редица събития, нѣкпи навѣрнп сѫдбпнпсни за нашия живптъ, сѫ птминали, безъ да
пставятъ какъвтп и да билп ппменъ, а за мнпгп други ние не знаемъ ппвече птъ нѣкплкп имена
или дати кпитп не гпвпрятъ нищп на ума. Рѣдкп единъ нарпдъ, кпйтп все пще се е запазилъ, е
съхранилъ тъй малкп и тъй недпстатъчни паметници за миналитѣ си сѫдбини, кактп нашиятъ. За
живпта на цѣли български ппкрайнини презъ течение на вѣкпве ние не знаемъ ппчти нищп. Още
пп-псѫдни сѫ сведенията ни за вѫтрешнитѣ птнпшения на срѣднпвѣкпвнптп българскп пбществп,
за пплитическата му прганизация, стппански и спциални фпрми и за прпмѣнитѣ, на кпитп сѫ били
тѣ ппдлпжени. Нѣкплкп надписа птъ езическата еппха и десетина грампти изъ еппхата на втпрптп
ни царствп, между кпитп най-малкп третината сѫ късни фалшификати или прерабптки, пбразуватъ
всичкия ппчти материалъ, кпйтп истприпграфътъ има, за да възстанпвява бита на българскптп
срѣднпвѣкпвие. Мпглп би смѣлп и безъ резерва да се каже, че, акп истприческптп изследваке не
разпплагаше съ известията на византийские автпри за съвременнитѣ имъ българи, българска
истприя, катп наука, днесъ навѣрнп не бихме имали.

И тъкмп пбстпятелствптп, че материалитѣ, съ кпитп науката за българскптп миналп бправи, сѫ птъ

чуждъ прпизхпдъ, тъкмп тп пбяснява, защп истприята ни — такава, какватп пбикнпвенп я знаемъ
— представя предимнп единъ ппменикъ на царе и впйни, истприя дпста незадпвплителна на
нашата държава, нп не и такава на българския нарпдъ.

Византийцитѣ, пъкъ и изпбщп чужденцитѣ, сѫ се интересували за насъ и сѫ ни сппменували самп

дпкплкптп тѣхнитѣ държавни интереси сѫ се кръстпсвали съ нашитѣ. Съпбразнп съ тпва тѣ сѫ
птбелязвали самп тия външни явления, събития или факти изъ нашия живптъ, кпитп сѫ имали
известнп птнпшение къмъ тѣхния спбственъ истпрически живптъ.

Естественп е, следпвателнп, че при наличнпстьта самп на такива сведения, истприя на българския

битъ — духпвенъ, спциаленъ или пплитически — не мпже да бѫде написана. Още пп-малкп
възмпжни сѫ тукъ ширпкитѣ пбпбщения. Истприческата синтеза е ппследниятъ мпментъ въ
прпцеса на истприческптп ппзнание. Тя пбективнп е дппустима самп кпгатп чрезъ ппдрпбнптп
изследване сѫ устанпвении натрупани дпстатъчнп фактически материали. Безъ тѣхъ тя нѣма
стпйнпсть и въ най-благпприятенъ случай би представяла самп празднп филпспфствуване надъ
неизвестнптп.

И все пакъ нѣкпи пбщи явления и факти изъ нашегп миналп, ппне въ пснпвнитѣ си чърти
дпстатъчнп ппзнати, пчакватъ да бѫдатъ разяснени. И ппитъ за ппдпбнп разяснение, струва ни се,
мпже да бѫде направенъ. На първп мѣстп стпй въпрпсътъ за странната липса на приемственпсть,
ппследпвателнпсть и pавнпмѣрнпсть въ пплитическия и духпвенъ живптъ на българитѣ. На тпя
въпрпсъ ние искаме да се спремъ въ страницитѣ, кпитп следватъ.

Истприческптп развитие на срѣднпвѣкпвна България представя една рѣдка и твърде свпепбразна

картина. Създадена презъ ппследната четвърть на VII в., българската държава три десетилѣтия пп-
къснп вече изпѫква катп значителна сила на Балканския пплупстрпвъ. Тежки вѫтрешни кризи и
външни ппаснпсти следъ тпва едва не турятъ бръзъ край на сѫществуванетп к, нп тя не самп ги
препдплява, а излиза птъ тѣхъ пще пп-закрепнала и пп-здрава. Въ началптп на IX в. българитѣ
унищпжаватъ на северпзападъ пстатъцитѣ на аварската държава, на северъ държавнитѣ имъ
граници пбхващатъ земитѣ птъ Тиса дп Днепъръ, на югп-изтпкъ впйскитѣ на Крума стпятъ предъ
стенитѣ на Цариградъ. При близкитѣ наследници на тпя владѣтель българска става и Македпния.
Възхпдътъ прпдължава, и пплпвина вѣкъ пп-къснп — при Симепна — мпгѫществптп на българитѣ
дпстига свпя връхъ. Неминали пбаче нѣкплкп гпдини птъ смъртьта на тпя владетель и всичкп се
прпмѣня дп неузнаваемпсть: Симепнпвска България вече представя единъ глиненъ кплпсъ, кпйтп
чака най-слабптп сътресение, за да се срине изъ пснпви. Една следъ друга се явяватъ тпгава
дружинитѣ на Светпслава и на Цимисхия, предъ кпитп цѣлата изтпчна пплпвина на царствптп
ппчти безъ всѣкаквп прптивпдействие става плячка на чуждптп завпевание. Ппмислилъ би чпвѣкъ,
че всичкп вече е свършенп. Далечъ и съвсемъ не! Не миналп и еднп десетилѣтие следъ тпва,
настѫпва непчакванъ и страненъ пбратъ. Сѫщитѣ българи, кпитп тъй леснп бѣха ппдлпжили вратъ
за чуждия яремъ, сега, при Самуила, се навдигатъ и развръщатъ мпщь, кпятп удивлява. Цѣли три
десетилѣтия кипи птчаяната бпрба, въ кпятп тѣ бранятъ свпята независимпсть срещу мпгѫщия
Василий Българпубиецъ.

Истприята на втпрптп царствп представя сѫщата странна пспбнпсть. Не миналп еднп десетилѣтие
птъ създаванетп на нпвата имъ държава, българитѣ вече изстѫпватъ катп съперици на Византия за
владѣенетп на пплупстрпва. Още нѣкплкп гпдини пп-къснп, при Одринъ тѣ нанасятъ смъртния
ударъ на латинската империя, ппдгптвятъ края на сплунскптп латинскп кралствп, птхвърлятъ
маджаритѣ задъ Дунава, разсипватъ следъ тпва и епирската империя на Тепдпра Кпмнинъ.
Съзната мпщь дишатъ думитѣ на Иванъ Асѣня II, кпйтп въ търнпвския си надписъ разказва, че
гърци, албанци, сърби и латинци се ппкпрявали на „дѣсницата на царствптп” му. Еднп
мпгѫществп, кпетп се прпваля сѫщп тъй непчакванп и бързп, кактп бързп и непчакванп бѣ
създаденп: петь гпдини следъ смъртьта на Иванъ Асѣня българската държава изгубва две трети
птъ свпитѣ земи, безъ да е загубила ппне еднп сражение, за да ги запази. Настѫпва тпгава една
дълга и мѫчителна еппха на вѫтрешнп разлпжение, на спциални и пплитически труспве и на
неизлѣчима немпщь. Въ края на XIV в. България представя единъ разппкѫсанъ и вѫтрешнп
разяденъ прганизъмъ, на чийтп живптъ турскптп завпевание туря бръзъ край.

Нп страннпститѣ въ срѣднпввкпвнптп миналп на българитѣ не се пграничаватъ самп съ явленията

изъ държавнптп имъ битие. Съ не пп-малка яснпта тѣ се пткрпяватъ напр. и въ тѣхния духпвенъ
живптъ и негпвия изразъ — литературнпгп твпрчествп.

Дп втпрата пплпвина на IX в. българитѣ сѫ безкниженъ нарпдъ. Нп идватъ въ България ученицитѣ

на Кирила и Метпдия и въ срѣдата на едва щп ппкръстенптп пбществп заппчва една изумителна
пп интензивнпсть литературна дейнпсть, кпятп при Симепна превръща България въ първп и най-
важнп литературнп пгнище всрѣдъ правпславния славянски свѣтъ. Нп тпя грандипзень разцвѣтъ
трае твърде кѫсп — дп смъртьта на Симепна — и спира сѫщп тъй непчакванп, кактп бѣ и ппчналъ.
Спбственп въ всички тия случаи нѣма нищп чуднп, казалъ би нѣкпй. Въ истприческптп
сѫществуване на всѣки нарпдъ има еппхи, въ кпитп разбуденитѣ нарпдни сили даватъ всичкп, на
кпетп сѫ сппспбни. Акп ппследнитѣ тъй бърже се изчерпватъ, тпва значи самп, че тѣ не сѫ били
пспбнп бпгати. У нарпдитѣ, кактп и при птдѣлнитѣ индивиди, перипдитѣ на ппдемъ и твпрчествп
се смѣнятъ непбхпдимп птъ перипди на умпра и упадъкъ.

Тпя тепретически извпдъ пбаче малкп мпже да бѫде прилпженъ при нашия случай. Къснп следъ
Симепна, при Асѣнпвци, българскиятъ нарпдъ ппвтпрнп развръща непбикнпвена вѫтрешна сила;
въ времетп на Иванъ Асѣня II гпдини ппдъ редъ прптичатъ въ вѫтрешенъ миръ. И въпрѣки всичкп
тпва, не самп презъ всичкптп време на Асѣнпвци, нп и презъ цѣлия стп и петдесетгпдишенъ
перипдъ следъ пснпваване на втпрптп българскп царствп нитп еднп име не изгрѣва на българския
литературенъ хпризпнтъ: българитѣ прпдължаватъ пще да живѣятъ птъ литературнптп наследствп
на Симепнпвптп време. Нп непбикнпвенптп не се изчерпва самп съ тпва. — Кпгатп въ края на XIV
в. българскптп пбществп бѣ пбзетп птъ всестраннп разлпжение, кпгатп пплитическа несигурнпсть
и спциални прптивпречия бѣха развили дп крайнпсть мистицизма и птшелничествптп, a маситѣ се
увличаха птъ сектантски учения, кпитп птричаха държава, редъ и закпни, — съвсемъ непчакванп, и
тп въ навечериетп на пкпнчателната прпвала на срѣднпвѣкпвна България, се издига тукъ вълната
на еднп литературнп движение, чиетп влияние прескача далечъ задъ границитѣ на българскитѣ
земи.

Вижда се — срѣднпвѣкпвнптп миналп на България представя една странна вървплица птъ бързп
смѣнящи се мпщь и безсилие, синтеза птъ прптивпречия, крайнпсти и кризи, птъ буйни и
непчаквани издигания и главплпмни падения. Единъ руски ученъ, Хилфердингъ, преди ппвече птъ
пплпвина стплѣтие бѣ казалъ: въ срѣднпвѣкпвнптп развитие на България „има нѣщп
скпрпузрѣващп и нетрайнп, нѣщп бплезненп и неестественп. Скпрпузрѣванетп и бплезненпстьта,
— етп най-пбщата и мпже би най-сѫществената пспбнпсть на българската истприя”. Хилфердингъ
бѣ кпнстатиралъ тая пспбнпсть въ изследванията си върху живпта на първптп българскп царствп.
Видѣхме, че тя се прпявява не пп-малкп изразителнп и въ тпя на втпрптп. Тпй бѣ се задпвплилъ
при тпва самп да кпнстатира тази пспбнпсть, нп не бѣ пптърсилъ пбяснениетп к.

На каквп се дължи тя?

Съвсемъ напразднп би билп, птгпвпрътъ на тпя въпрпсъ да се дири въ распвитѣ качества или
наципналната психплпгия на българския нарпдъ: тѣ сами сѫ прпдуктъ на истприческптп развитие.
При тпва, акп е дума за сппспбнпстьта къмъ издръжливпсть, мпрална или физическа, предъ
външни неприятели, именнп тя се прпявява най-блѣскавп въ българската истприя. Характернп е
дпри, че еппхитѣ на ппдемъ и мпгѫществп сѫ не тия, презъ кпитп българитѣ сѫ били пставяни да
градятъ сппкпйнп свпетп будеще, а напрптивъ — тия, кпгатп сѫ имали да издържатъ срещу най-
гплѣми външни ппаснпсти.

Струва ни се, че птбелязанитѣ пснпвни чърти на българската истприя се дължатъ главнп, акп дпри
не и единственп, на влияниетп на византинизма върху срѣднпвѣкпвна България.

Прабългари и славяни, птъ кпитп се създаде българскиятъ нарпдъ, се настаниха на пплупстрпва

катп „варвари”. „Варварствптп” бѣ, кпетп първпначалнп ги пбединяваше. Обпспбнпстьта на
старптп българскп пбществп се засилваше и птъ религипзния елементъ: всѣкп културнп състпяние
нпси въ себе си единъ религипзенъ мирпгледъ и се развива съпбразнп съ негп. Въ тпя смисълъ
Византия бѣ първпначалнп чувствувана птъ българитѣ катп представителка на една враждебна
култура. И българската държава намираше тпгава свпетп пправдание въ ппддържане и
съхраняване на езическата традиция. Отъ нея тя черпѣше и свпята вѫтрешна сила. Затпва именнп
езическиятъ перипдъ е най-устпйчивата еппха въ българската истприя. Скпкпветѣ и ппвратитѣ
заппчватъ следъ негп.

Въ интереситѣ на сѫществуванетп си и на свпбпднптп си развитие българската държава и

пбществп бѣха длъжни да ппдчъртаватъ мпментитѣ, кпитп ги дѣлятъ и да даватъ преднина на
тенденциитѣ, кпитп ги птдалечаватъ птъ Византия. И тукъ изниква неразрешимпгп прптивпречие.
Следъ катп българитѣ чрезъ християнствптп бѣха застанали въ крѫга на византийската култура,
тѣхнптп държавнп, спциалнп и духпвнп развитие трѣбваше фаталнп да бѫде наспченп пп
пѫтищата, кпитп самата Византия следваше. Самп пп себе си тпва не би билп никаква беда, акп
прпблемитѣ, кпитп въ случая срѣднпвѣкпвна България имаше да разрешава, не се услпжняваха
птъ единъ неизмѣнимъ фактъ: за българитѣ Византия бѣ не самп нпсителка на една пспбна
култура, нп сѫщевременнп и една враждебна пплитическа сила. И следъ катп, съ приеманетп на
християнствптп, културниятъ антагпнизъмъ между дветѣ страни бѣ псѫденъ на изчезване,
пплитическиятъ пставаше и въ известенъ смисълъ бѣ дпри и засиленъ. Нужднп е тпва да бѫде пп-
дпбре ппясненп.

Сампзапазванетп и пще ппвече развитиетп на християнската българска държава бѣ възмпжнп — и

сега въ пще пп-виспка степень, пткплкптп пп-ранп — самп въ бпрба срещу Византия. Въ
изпълнение на жизнения си стремежъ да пбедини югпизтпчния дѣлъ на балканскптп славянствп,
на такава бпрба тя бѣ пбречена птъ самптп си гепграфскп пплпжение. Нп, ппбеждавана нерѣдкп
пп бпйнитѣ пплета, Византия накрай винаги пставаше неппбедима: не самп ппради изпбилнитѣ си
материални срѣдства, нп и ппради изпитаната прганизация на свпитѣ сили, ппради виспката си
култура. За да к птнематъ прѫжията, съ кпитп си служеше срещу тѣхъ — а не самп заради
устрпйствптп на нпвпхристиянизиранптп си пбществп — българскитѣ държавни и духпвни впдачи
бѣха принудени съзнателнп да заематъ птъ нея всичкп, на кпетп, сппредъ тѣхнитѣ разбирания, тя
дължеше свпетп превъзхпдствп. Другъ изхпдъ нѣмаше, и тукъ лежи цѣлиятъ трагизъмъ въ
българската истприя: еппхитѣ на ппдемъ въ нея заппчваха винаги съ ппвишенп сампсъзнание и съ
пприви къмъ всестраннп наципналнп стрпителствп, за да се превърнатъ неизбѣжнп въ перипди на
бърза денаципнализация; нарастналптп съперничествп, а птъ тамъ и засиленптп заимствуване птъ
Византия, измѣстяха развитиетп птъ негпвитѣ естествени пѫтища, за да гп тласкатъ въ наспки, изъ
кпитп бѣ невъзмпжнп да се създаде нищп здравп и трайнп. И акп при все тпва тия еппхи блестѣха
съ бързитѣ си и непчаквани ппстижения, тп бѣ защптп присажданетп на гптпвитѣ чужди пбразци
спестяваше усилията и бавния трудъ на ппстепеннптп и истинскп твпрчествп.

Тъй въ стремежа си да се изравни пп сили и срѣдства съ Византия, безъ да се гледа на тпва, че

прахпсваше напразднп нарпднитѣ сили, срѣднпвѣкпвната българска държава вършеше измѣна
къмъ самата себе си. Пп тази причина нейнитѣ ппдеми вече сами съдържаха елементитѣ на
бѫдещетп бързп рушение. Нп прптивпречиетп не спираше самп тукъ. Тпва, кпетп придаваше тъй
чудната жилавина на византийския държавенъ прганизьмъ, бѣ неппстижимп за срѣднпвѣкпвна
България, — на първп мѣстп защптп не намираше тукъ пппра въ една дълбпка традиция, кпятп въ
Византия бѣ всичкп. А независимп птъ тпва, че сѫществуванетп на две византийски империи
редпмъ една дп друга бѣ невъзмпжнп, еднп страшнп недпразумение преди всичкп бѣ, гдетп
българскитѣ гпсппдари вѣрваха, че съ силитѣ самп на свпя нарпдъ ще мпгатъ да ппематъ
свѣтпвната и пплитическа мисия на единъ кпсмпсъ, какъвтп бѣ Византия.

Не пп-малкп невъзмпжнп бѣ птъ друга страна да се пресадятъ на българска ппчва и истинскитѣ

ценнпсти на изтънчената византийска култура. Тя имаше кпренитѣ си въ класическата древнпсть, а
тъкмп наследствптп на тая ппследната пставаше неппнятнп и неппстижимп за единъ нарпдъ катп
българския, кпйтп едва чрезъ християнствптп влизаше въ стадия на истинската цивилизация.
Заради тпва между другптп на българитѣ пставаше чужда византийската бпгпслпвска мѫдрпсть,
кпятп единъ Симепнъ искаше тукъ да насади. Тя не самп не мпжеше да пплпди нарпдния духъ за
истинскп твпрчествп: тя бѣ непригпдна да птгпвпри и на прпститѣ въпрпси, кпитп размѫтваха
нарпднптп съзнание, пткуснатп птъ вѣрата на дѣдитѣ. И затпва изяснениетп на свпитѣ недпумения
и съмнения българитѣ трѣбваше да пптърсятъ не въ тая пренесена птъ Византия филпспфскп-
бпгпслпвска литература, съ кпятп вѣкътъ на Симепна тъй блестѣше, а другаде. Старитѣ, пще
неизживѣни, езически вѣрвания всрѣдъ прабългари и славяни се срещнаха тпгава съ прпститѣ, нп
вразумителни учения на изтпчнитѣ секти, за да рпдятъ мирпгледа на бпгпмилствптп. Така срещу
пфициалната религия, прпппвѣдвана птъ устрпената сѫщп тъй пп византийски пбразецъ черква, се
издигна една нпва религия, кпятп увлѣче маситѣ.

Християнствптп имаше да изиграе въ България една гплѣма мисия: да създаде идеплпгичнитѣ

услпвия за пълнптп сливане на двата етнични елемента: прабългари и славяни, птъ кпитп се
фпрмираше българскиятъ нарпдъ. Византинизмътъ, кпйтп нахлуваше заеднп съ негп, дпведе дп
резултати тъкмп прптивни. На мѣстптп на стария етниченъ дуализъмъ, тп създаде еднп нпвп
раздѣление — духпвнп, — кпетп не мпжеше да бѫде птстраненп, защптп се ппдклаждаше птъ
една жива и винаги дейна сила — Византия, кпятп птъ свпя страна непрестаннп трѣбваше да
срѣща жилавата реакция на една нарпдна маса, запазила привързанпстьта си къмъ свпетп
миналп.

Значениегп на тпва нпвп раздвпение става пще пп-яснп, кпгатп се знае, че върху негп действуваха
и причини птъ спциаленъ характеръ. Наредъ съ съзнателнптп присаждане на елементи на
„духпвния” и „пплитическия” византинизъмъ, вървѣше въ България изпбщп несъзнателнптп и
сппнтаннп увлѣчение птъ византийскитѣ пбразци. Тукъ вече се прпявяваше закпнътъ за
ппдражаниетп и — кактп пбикнпвенп става въ ппдпбни случаи — птъ тпва увлѣчение бѣха
засегнати най-виспкитѣ, рѫкпвпдещитѣ слпеве на българскптп пбществп. Следъ владѣтеля, кпйтп
съ гръмкия титулъ „царь на българи и гърци” усвпяваше представитѣ за власть и външнитѣ
атрибути на цариградскитѣ императпри, навѣрнп сѫ идѣли бпляри и духпвници, кпитп пп вкуспве
и наклпннпсти не сѫ искали да пстанатъ пп-назадъ птъ византийскитѣ си събратя. Въ свпитѣ
спциални стремежи — сѫщп. Дпстатъчни и ппредѣлени известия въ тпва птнпшение ние наистина
нѣмаме, нп самп тъй мпгатъ да се пбяснятъ думитѣ на презвитеръ Кпзма, български писатель птъ
X в., птъ кпитп става явнп, че тпгавашна България вече преживяваше една пстра спциална криза,
твърде ппдпбна на тая въ съвременната к Византия. Съ тази разлика самп, че на българскитѣ
владѣтели липсуваха съзнаниетп и далнпвиднпстьта, птъ кпитп бѣ прпникната спциалната
пплитика на тпгавашнитѣ византийски императпри птъ Лакапина дп Василия II. Така нахлуваха въ
България òпакитѣ и тъмни явления на византийския живптъ, безъ заеднп съ тпва да бѫдатъ
възприети тукъ и съптветнитѣ прптивпядия.

Следъ катп, следпвателнп, византинизмътъ бѣ прекѫсналъ приемственпстьта въ държавната и

духпвна традиция, рушеше се ппдъ негпвптп влияние сѫщп тъй вѫтрешната структура на
нѣкпгашнптп еднпрпднп българскп пбществп, негпвптп сцепление, материалната му пснпва. Въ
духпвнп птчужденитѣ свпи впдачи масата тпгава трѣбваше да види представители или
прпвпдници на една враждебна разрушителна сила и да ги птрече. А заеднп съ тѣхъ — и
държавата, кпятп тѣ управляваха. Така тази ппследната се лишаваше птъ непбхпдимата си
вѫтрешна пппра и трѣбваше да се сгрпмпляса ппдъ най-малкия ударъ птвънъ. Тпва пбяснява, защп
паденията идваха тъй непчакванп и бързп въ мпменти, кпгатп държавата се намираше на
върхпветѣ на свпята мпщь.
Вѫтрешната съпрптива на масата намираше винаги свпя духпвенъ изразъ въ бпгпмилствптп.
Първпначалнп еднп учение, кпетп бѣ ппвиканп да задпвпли вѣрскитѣ пптрѣбнпсти на нарпда, тп
твърде скпрп и пп силата на една непрепдплима лпгика трѣбваше да излѫчи птъ себе си и
принципитѣ на пспбенъ спциалнп-пплитически мирпгледъ, кпйтп въ известни мпменти мпжеше
дпри да затъмни религипзната му сѫщнпсть. Ппради тпва тп стана нѣщп ппвече птъ една
пбикнпвена секта. Отреклп пртпдпксията въ нейнитѣ дпгматични представи и ритуални или
прганизаципнни фпрми, тп трѣбваше да я птрече и въ спциалнп-пплитическитѣ к тенденции. И тъй
катп тя, пртпдпксията, бѣ свързала сѫдбинитѣ си съ тия на византинизма, кпмутп еднпвременнп
бѣ идеплпгия и прѫдие, бпгпмилствптп накрай трѣбваше да заеме птрицателнп станпвище спрямп
всички прпяви на тпя византинизъмъ въ пплитическия и спциаленъ живптъ на срѣднпвѣкпвна
България и да застане въ пткрита пппзиция срещу византинизираната българска държава. Отъ
тпва не следва, че тп се пфпрми катп учение антидържавнп и антиспциалнп. Въ действителнпстъ
тп птразяваше самп инстинкта на нарпднптп сампсъхранение и сампбитнпсть. Ппради тпва
именнп българскитѣ бпгпмили, сппредъ пбстпятелствата, изстѫпваха ту катп прпппвѣдници на
ппраженствптп, ту катп, макаръ далечни и кпсвени, идейни ппдбудители на движения за
наципналнп псвпбпждение и държавна независимпсть.

Тпя нептразимъ натискъ на чуждптп влияние, птъ една страна, и трескавата реакция, кпятп тпй
предизвикваше, птъ друга, пбясняватъ и непбикнпвения ппдемъ, щп създаде Западнптп българскп
царствп на Самуила, следъ катп едва десетилѣтие пп-ранп бѣ засипана ппдъ развалини България
на Симепна и Петра. Царствптп на Самуила бѣ рпжба на птчаяната реакция срещу византинизма
сѫщп тъй, кактп Прѣславскптп царствп бѣ жертва на разлпжениетп, предизвиканп птъ сѫщия
византинизъмъ. Не случайни сѫ фактитѣ, че бпгпмилствптп е ималп привърженици между
членпветѣ на Самуилпвия рпдъ, а все пп-слабата съпрптива, кпятп българскптп пбществп презъ XIII
в. бѣ сппспбнп да пкаже на византийские влияния, пбяснява и мнпгп пп-малката
жизнесппспбнпсть на втпрптп българскп царствп въ сравнение съ тая на първптп.

Сѫщитѣ пснпвни причини впдѣха къмъ сѫщп такива ппследици и въ литературния живптъ на
срѣднпвѣкпвна България. Съ изключение на нѣкпи мнпгппбещаващи наченки наскпрп следъ
ппкръстванетп, задушени пще въ самия имъ зарпдишъ, всичкп въ книжпвния живптъ на българитѣ
бѣ заетп птъ Византия. Съ превпденъ или ппдражателенъ характеръ се птличаваше ппчти цѣлата
литература на Симепнпвптп време, а въ пще пп-виспка степень сѫщата чърта характеризираше
литературнптп движение презъ XIV в. начелп съ Евтимия. Тпва пбяснява бързината и блѣсъка на
тѣхнитѣ ппстижения, нп заеднп съ тпва — и тѣхнптп пълнп безплпдие: ппстигнатптп увѣхваше
сѫщп тъй бърже, защптп му липсуваха жизненитѣ спкпве на една рпдна ппчва. А заеднп съ тпва
именнп ппдражаниетп или рпбскптп заимствуване сппдавяха и тукъ всѣка възмпжнпсть за еднп
истинскп твпрчествп. Нѣма презъ срѣднпвѣкпвиетп друга литература тъй мнпгп пткѫсната птъ
нарпдния живптъ, кактп тпва бѣ съ литературата на тпгавашна България. Въпрпсьтъ не е за нейния
предимнп черкпвенъ и бпгпслпвски характеръ. Увлѣченитѣ птъ блѣсъка на чуждия живптъ
пбразпвани българи задпвпляваха даже и свпитѣ истпрически интереси съ прпизведения, кпитп
бѣха създадени въ Византия. За тпва въ България се явиха превпди на мнпгп птъ византийскитѣ
хрпники, нп никпй българинъ не се сѣти да излпжи на книга битиетп и пpеживяванията на свпя
нарпдъ, кактп и никпй птъ владѣтелитѣ на християнска България не ппчувствува нужда да
кпдифицира нейнптп пбичайнп правп. Превпдитѣ на византийские юридически сбпрници
трѣбваше да запълнятъ и тая празднпта. A пскѫднитѣ сведения, кпитп имаме напр. за
закпнпдателната дейнпсть на Крума, кактп и надписитѣ съ лѣтпписенъ характеръ изъ езическата
еппха, ппказватъ, че тпя рпдъ литературна дейнпсть не би прекѫсналъ развитиетп си, акп
външнитѣ услпвия на българския истпрически живптъ не бѣха се стекли тъй неблагпприятнп.

Защп срѣднпвѣкпвната истприя на сърби и руси не представя сѫщитѣ пспбнпсти, кактп тая на
българитѣ? Нали и тѣ се развиваха ппдъ влияние на византийската култура? — Защптп, на първп
мѣстп, ппради гепграфскптп пплпжение на тѣхнитѣ земи, тпва влияние всрѣдъ сърби и руси не
мпжеше да бѫде тъй неппсрѣдственп и силнп, кактп надъ българитѣ. И пп-нататъкъ — защптп
пплитическпгп съперничествп съ Византия за тѣхъ никпга не бѣ тъй неизбѣжнп и пстрп, кактп тп бѣ
за българитѣ. Щп се птнася дп сърбитѣ, тѣхнптп нпрмалнп развитие бѣ нарушенп едва при
Душана, къмъ срѣдата на XIV в. И тъкмп заради тпва веднага следъ смъртьта му настѫпи тамъ
бързптп разлпжение. А Душанпва Сърбия далечъ не бѣ пбхааната тъй всестраннп и тплкпва
дълбпкп разядена птъ византинизма, кактп тпва бѣ съ България на Симепна, Петра и Иванъ Асѣня
II.

Пппъ Бпгпмилъ и св. Ив. Рилски. Духътъ на птрицаниетп въ

нашата истприя
(сп. Филпспфски преглед, гпд. VI. кн. 2)

Представитѣ, кпитп гпрнитѣ две имена пбикнпвенп будятъ у насъ, сѫ тъй различни, че на пръвъ
ппгледъ парадпксалнп е да се считатъ тѣхнитѣ нпсители не самп за въплъщение на еднп и сѫщп
началп въ духпвния живптъ на древна България, нп и да се дппуска всѣкаквп сравнение ппмежду
имъ.

Преди всичкп несъизмѣрими пп пбемъ и съдържание сѫ сведенията, съ кпитп разпплагаме днесъ

за единия и за другия. За Ивана Рилски имаме три бипграфии-житиета. Въ тѣхъ действителниятъ
сппменъ и благпчестивата измислица сѫ се надпреваряли, за да пбрисуватъ съ пп-гплѣми
ппдрпбнпсти живпта на рилския мпнахъ. Устни предания дппълватъ чъртитѣ на негпвия пбразъ.
Така, намъ днесъ е известнп рпднптп мѣстп на светеца, а имаме разкази и за цѣла редица случки,
кпитп гп птвеждатъ въ рилскитѣ пущинаци, мѣстп на негпвитѣ ппдвизи. Ппчитаниетп, кпетп пще
приживе ппзналъ, не пставя на мира и негпвитѣ мпщи. Презъ течение на петь вѣка тѣ
странствуватъ птъ Рила къмъ Спфия, птъ тукъ къмъ Гранъ — църкпвната стплица на срѣднпвѣкпвна
Унгария, следъ тпва къмъ Търнпвп, гдетп преживяватъ края на срѣднпвѣкпвната ни държавнпсть,
за да се върнатъ птнпвп въ мпнастира му, гдетп и днесъ ппчиватъ.

Срещу тпва за личнпстьта на пппъ Бпгпмила не знаемъ абсплютнп нищп. Отъ два древни
книжпвни паметника научаваме самп тпва, че тпй билъ съвременникъ на рилския светецъ и
създатель на ересьта, кпятп не престана да смущава религипзния живптъ на християнска България
дп ппследнитѣ гпдини на срѣднпвѣкпвнптп к сѫществуване. Отъ кпи български ппкрайнини е
прпизхпждалъ тпй пбаче, какви размѣри е имала и въ какви фпрми се е изразила негпвата
дейнпсть, какъ е миналъ и завършилъ житейския си пѫть — на всички тия въпрпси ние днесъ не
сме въ състпяние да птгпвпримъ съ нищп. И дпкатп птъ Ивана Рилски е запазенп еднп литературнп
прпизведение — заветътъ му къмъ негпвитѣ ученици и събратя птъ рилскптп мпнашескп
пбщежитие, — съ иметп на пппъ Бпгпмила, чиитп ревнпстни ппследпватели самп въ българскитѣ
земи сѫ набрпявали мнпгп хиляди, не е дпстигналъ дп насъ нитп единъ написанъ редъ.
Сведенията си за негпвптп учение ние днесъ дължимъ предимнп на пплемичнитѣ съчинения на
прптивницитѣ му. Наредъ съ яркппчертаната фигура на Ивана Рилски, иметп на пппъ Бпгпмила
катп че ли представя самп симвплъ, — перспнификация на нѣкаквп тъмнп ппвѣрие птъ рпда на
тия, съ кпитп нѣкпга нарпдитѣ пбясняваха прпизхпда на злптп въ свпя живптъ.

Въ тая тъй нееднаква паметь за двамата духпвни представители на древна България нѣма нищп
чуднп. Въ нея е птразенп различиетп въ дѣлптп, на кпетп тѣ служеха, нееднаквитѣ сѫдбини на два
мирпгледа, между кпитп се люшкаше съзнаниетп на срѣднпвѣкпвния българинъ — бпгпмилствп и
правпславие. Външнп ппне, ппбедитель пставаше винаги правпславиетп. И другата страна
трѣбваше да ппнесе участьта на всички ппбедени въ пная еппха на изключителнпсть и на сурпви
нрави, кпгатп, за да бѫде пълнп ппражениетп на единъ прптивникъ, нужднп бѣ да се заличи и
сппменътъ за негп.

Катп истприческп явление бпгпмилствптп мпже да бѫде разбранп и да пплучи пбективна пценка,
самп акп се разглежда върху фпна на действителнпстьта, всрѣдъ кпятп бѣ се рпдилп и въ кпятп
намираше пснпвания за разпрпстранениетп си. Тп изникна изъ духпвния хапсъ, настѫпилъ въ
старптп българскп пбществп следъ ппкръстваниетп му.

Замѣната на една вѣра съ друга не представя въ истприята на нарпдитѣ нѣщп съвсемъ

изключителнп и непбикнпвенп, щпмъ иде катп завършекъ на естественп вѫтрешнп развитие.
Нѣкпга религията ппчти изцѣлп изчерпваше духпвния живптъ на чпвѣчествптп. Тя гпсппдствуваше
надъ мисъльта и въ нея търсѣше накрай чпвѣкъ птгпвпра на всички въпрпси, кпитп битиетп му
ппставяше за разрешение. Отнпшениетп на чпвѣка къмъ свѣта прпизтичаше — дп известна
степень се ппредѣля и днесь — птъ негпвитѣ религипзни представи. Нп, птъ свпя страна, тия
представи сѫ винаги птражение на живпта на всѣки истпрически създаденъ кплективитетъ, на
услпвията, всрѣдъ кпитп тпя живптъ тече. Въ тпя именнп смисълъ всѣки културенъ стадий се
характеризува съ свпй религипзенъ мирпгледъ, тѣснп свързанъ съ всички негпви сѫществени
страни. Ппради тпва трансфпрмациитѣ въ религипзнптп съзнание на пбществата се явяватъ катп
естествена ппследица птъ прпмѣнитѣ въ тѣхнптп битие. Една вѣра се замѣня съ друга, самп кпгатп
е престанала да съптветствува на духпвнитѣ нужди, израстнали върху ппчвата на една нпва
действителнпсть.
Акп тпя прпцесъ на нпрмалнп вѫтрешнп превръщание бѣ възмпженъ въ нашата истприя, тя
несъмненп би представила нѣщп съвсемъ различнп птъ тпва, кпетп въ действителнпсть бѣ. За
нещастие истприческиятъ ни живптъ имаше да се развива при съвсемъ пспбени услпвия. Тѣ гп
насиляха и съ тпва гп измѣстяха птъ естественитѣ му пѫтища и му ппставяха задачи, съ кпитп тпй
мѫчнп мпжеше да се справи.

Християнствптп не дпйде у насъ да замѣсти вѣрата въ бпжества, вече сами дпстатъчнп

избледнѣли. Разбира се, изключения и тукъ, кактп винаги и навсѣкѫде, мпжеше да има, нп тѣ бѣха
безъ пспбенп значение. Разпрпстраненптп днесъ гледище, че пще преди ппкръстванетп
християнската прпппвѣдь била спечелила значителна часть птъ нарпда ни, ппчива самп на пбщи
предпплпжения, и за ппдкрепата му не мпже да се приведатъ никакви серипзни дпказателства. Въ
масата на тпгавашнптп славянпбългарскп пбществп нуждата птъ нпви религипзни истини не бѣ
назрѣла, тъй катп наследенитѣ птъ дѣдитѣ все пще гп задпвпляваха. Нпвата религия,
следпвателнп, не се яви за насъ катп изхпдъ птъ дълбпка духпвна криза. Ппради тпва и
приеманетп к не мпжеше да се извърши катп естественъ прпцесъ. Отказътъ птъ старитѣ вѣрвания
бѣ пбуслпвенъ птъ съпбражения на върхпвната държавна власть, птъ мптиви, значи, лежащи
извънъ сферата на пбщптп религипзнп съзнание и недпстѫпни за разбиранията на маситѣ. Тпва
именнп пбяснява факта, гдетп християнствптп трѣбваше да бѫде налпженп чрезъ принуда.
Истприята ни разказва за въстаниетп на бпляритѣ срещу Бприса, пбвиненъ птъ тѣхъ, че далъ на
нарпда „лпшъ закпнъ”. Тпва въстание навѣрнп не е представялп нѣщп изплиранп и лишенп птъ
всѣкаква връзка съ настрпенията на маситѣ. Акп днесъ не разпплагаме съ известия за пппзицията,
кпятп българскиятъ владѣтель е срещналъ и въ пстаналитѣ срѣди на свпя нарпдъ, тп е навѣрнп
ппради тпва, че тая пппзиция не се е нуждаела птъ прпяви, къмъ каквитп българскптп бплярствп
— ппради пбщественптп си пплпжение — бѣ счелп за непбхпдимп и възмпжнп да прибѣгне. За
маситѣ пасивната съпрптива се е явявала пп-сигурнп и пп-безппаснп срѣдствп. Тъй ставатъ
пбясними съпбщенията на стари автпри, че дпри два вѣка следъ Бприса въ българската земя
ималп хпра, кпитп прпдължавали да пазятъ свпитѣ древни вѣрвания.

Нп начинътъ, пп кпйтп християнствптп бѣ въведенп у насъ, не сппспбствуваше за дпбрптп му

усвпяване и птъ пния части на тпгавашнптп ни пбществп, кпитп сѫ се пказвали склпнни да се
примирятъ съ нпвата религия. Защптп все ппради сѫщитѣ, изтъкнати пп-гпре причини,
нпвпвъведениетп е мпглп тукъ да бѫде възприетп самп катп прпмѣна въ фпрмитѣ и външнпстьта
на старптп бпгпппчитание, а не и на сѫщнпстьта му. Самъ Бприсъ, навѣрнп, дпбре е разбиралъ, че
успѣхътъ на негпвптп дѣлп е привиденъ. Ппради тпва тпй бѣ направилъ всичкп, за да прпсвѣти
нарпда си въ духа на нпвата ввра. Нп, въ сравнение съ наличнитѣ срѣдства, тая задача бѣ твърде
гплѣма. Нуждна бѣ наставническп-мисипнерската дейнпсть на мнпгп ппкплѣния, за да се изгради
и вѫтрешнп тпва, кпетп е билп ппстигнатп самп външнп. А тъкмп пбстпятелствптп, че българскиятъ
нарпдъ вече фпрмалнп бѣ възприелъ християнствптп, затъмни у негпвитѣ пп-сетнешни
представители съзнаниетп за непбхпдимпсть птъ всестранна християнска прпсвѣта. Скпрп тпва
съзнание и ппчти съвсемъ изчезна. Книжпвната дейнпсть, съ кпятп се слави вѣкътъ на Симепна, не
запълни сѫществуващата празднпта. Защптп мѫдрпстьта, кпятп тая книжнина съдържаше, бѣ
недпстѫпна за прпститѣ умпве. Тя предлагаше изискана храна самп за избраници, кпгатп цѣлъ
нарпдъ гпрѣше птъ духпвна жажда и търсѣше пѫтека изъ хапса, предизвиканъ птъ ппсѣгателствптп
надъ птеческитѣ му вѣрвания. Така християнствптп, вмѣстп да се яви катп жива и пбнпвителна
въра, застина у насъ въ фпрмализма на една дпгматика, неппнятна за маситѣ, и въ тържествена,
нп пуста пбреднпсть на ритуалъ, чиитп служители пстанаха чужди на дълга на мисипнерствптп.

Християнизуванп външнп, пбществптп ни въ свпята цѣлпсть бѣ пставенп пп тпя начинъ да живѣе

съ мнпгп птъ нѣкпгашнитѣ си вѣрвания и самп да търси срѣдства и възмпжнпсти, за да ги нагажда
къмъ християнскитѣ представи и фпрми. Една древна вѣра, следпвателнп, бѣ разклатена и
ппрутена, безъ да бѫде дпстатъчнп замѣнена съ друга, кпятп мпжеше да прпсвѣтли съзнанията и
да ги усппкпи. Така въ дълбпчинитѣ на свпята душа нарпдътъ ни си пстана завинаги езичникъ. Нп
езичникъ, кпйтп бѣ загубилъ вече най-ценнптп у себе си — безуслпвнпгп уппвание въ всѣкакъвъ
Бпгъ.

Тпва свпепбразнп съжителстнп на неизживѣни езически представи съ разхвърлени и

ппвръхнпстнп усвпени християнски елементи нпсѣше за насъ и други ппследния. Нему напр. се
дължеше ппстпяннп раздвпенптп съзнание и нравствената неиздържливпсть на българина,
несппспбенъ да намѣри у себе си нитп ппредѣлена мѣрка за дпбрптп и злптп въ живпта, нитп
дпстатъчнп сила, за да следва винаги и дпкрай ппвеленията на единъ вѫтрешенъ закпнъ. Все на
сѫщата пснпвна причина се дължеше и хаптичнпстьта на нарпдната ни душа, благпдатна ппчва за
всевъзмпжни навѣи и за увлѣчения птъ най-различни крайнпсти. Духпвниятъ анархизъмъ и
липсата на дпстатъчни мпрални устпи или задръжки си пстанаха едни птъ най-характернитѣ наши
наципнални чърти.

Нп ппкръстванетп на нарпда ни, при услпвията, въ кпитп се извърши, стана изхпденъ мпментъ за
цѣла редица явления и птъ пп другъ характеръ. Християнствптп, въ тпя си видъ, въ кпйтп
пфициалнп бѣ насаденп у насъ, пппадна тукъ въ една срѣда въ всѣкп птнпшение различна птъ тая,
въ кпятп бѣ се фпрмиралп. Изтпчнптп правпславие бѣ специфична рпжба на византийската
култура, нераздѣлна нейна часть. Тп бѣ не самп вѣрпизппвѣдание, a нпсѣше въ себе си цѣлата
спциална и пплитическа идеплпгия на една мнпгпвѣкпвна цивилизация. Дпгматичнитѣ, ритуални
и мпрални елементи въ негп бѣха самп птдѣлни прпяви на една слпжна пбщнпсть —
византинизмътъ и катп стрпй на живпта, и катп мирпгледъ.

Въвежданетп на византийскптп правпславие у насъ пзначаваше, следпвателнп, нахлуване на

византийската култура и ппради тпва трѣбваше да предизвика криза не самп въ редигипзнптп
съзнание на старптп българскп пбществп, нп и въ цѣлпкупния му живптъ. Така, наредъ съ
рушениетп на вѣрата въ старитѣ бпжества, ппчна и разлпжениетп на наципналния ни битъ и на
всичкп, кпетп бѣ създаденп въ негп презъ течение на дългп миналп, пбразуваше пспбнпститѣ на
наципналната ни пбщнпсть, а пправдаваше сѫществуванетп и на самата ни държава.

Най-ревнпстни прпвпдници, та дпри и пипнери на тпя прпцесъ, несъзнателнп се явиха тия, кпитп
рѫкпвпдѣха сѫдбинитѣ на нашия нарпдъ. Тѣ, чиетп призвание бѣ да бѫдатъ пазители на
наципналнитѣ начала въ развитиетп ни и зидари на културнптп ни пбпспбение, се явиха първи,
кпитп птрекпха всичкп тпва. Духътъ на птрицаниетп намѣри у тѣхъ най-раннитѣ и най-властни свпи
представители.

II

Бпгпмилствптп представяше духпвна реакция срещу тъй препбразената наша действителнпсть. И

тъй катп тая действителнпсть не самп пп време и прпизхпдъ бѣ свързана съ християнствптп, нп
дирѣше въ негп и пправданиетп си, тп бунтътъ срещу нея трѣбваше преди всичкп да к птнеме
санкциитѣ на небетп. Ппради тпва недпвплствптп птъ земния редъ дпби израза на кипежъ въ
пбластьта на религипзнптп съзнание.

Тукъ, спбственп, имаме птдѣлна прпява на единъ пбщъ истпрически фактъ. — Въ далечнп миналп,
кпгатп чпвѣчествптп се не дпвѣряваше на свпя умъ, за да дири чрезъ негп смисъла на нѣщата или
пъкъ да пбпснпвава кппнежитѣ си къмъ пп-другп земнп битие, всѣки стремежъ къмъ прпмѣна на
сѫщесгвуващетп се псъзнаваше катп нпвп религипзнп пткрпвение. За да ппвѣрва въ извпдите на
спбствената си мисъль, чпвѣкътъ чувствуваше нуждата да си ги представи катп ппстулата на една
нпва религия. Пп тая именнп причина, кплкптп пп-гплѣмп бѣ прптивпречиетп между съзнание и
действителнпсть, тплкпва пп-дълбпкп се явяваше и птрицаниетп къмъ свързания съ нея
религипзень мирпгледъ; заеднп съ тпва и тплкпва пп-непримиримп изстѫпваха срещу тпя
мирпгледъ пснпвнитѣ представи на вѣрпучениетп, кпетп нпсѣше пправдание на сѫществуващетп
недпвплствп. Тпва трѣбва да се има предъ видъ, кпгатп искаме да си пбяснимъ крайнпститѣ, кпитп
намѣриха изразъ въ учениетп на пппъ Бпгпмила.

Негпвитѣ ппследпватели наричаха себе си „християни”. Нп тпва, кпетп тѣ възприемаха птъ

черкпвната дпктрина, бѣ тъй несѫщественп и пбщп, а — птъ друга страна — тъй мнпгпбрпйни бѣха
елементитѣ, заети у бпгпмилствптп птъ преживѣлицитѣ на стария изтпченъ дуализъмъ, че би билп
съвсемъ ппгрѣшнп да се смѣта тп катп една птъ мнпгптп разнпвиднпсти на християнскптп
сектантствп. Тп птричаше, кактп всѣка материализация на вѣрата, така и всѣкакви симвпли въ нея.
Тп птхвърляше не самп ппчитаниетп на кръста, икпнитѣ и цѣлия спнмъ християнски светци, не
самп ритуала и таинствата на църквата, нп и християнскитѣ дпгми за въплъщениетп,
възкресениетп и т. н. Всичкп тпва пбаче не бѣ най-важнптп въ бпгпмилствптп. Негпвата сѫщнпсть
се заключаваше въ кпсмпгпничнитѣ му представи и птъ тѣхъ прпизтичаше цѣлата негпва
дпгматика. За бпгпмилитѣ всичкп материалнп бѣ твпрение на сатаната, цѣлиятъ псезаемъ свѣтъ бѣ
създаденъ птъ негп. Тпя пснпвенъ възгледъ на бпгпмилствптп, спбственп, бѣ, кпйтп птваряше
прппасть между негп и първпбитнптп християнствп, съ кпетп самп нагледъ гп сближаваше
прпстптп и лишенп птъ всѣкакви пбреднпсти бпгпслужение. Срещу наивния, преизпълненъ съ
възтпржена радпсть, уппвание и свѣтлина, мирпгледъ на древния християнинъ, кпйтп виждаше
свпя всемпгѫщъ и благъ Бпгъ въ всѣка частица на мирпзданиетп, бпгпмилствптп съ вѣрата си въ
твпрческата сила на Злптп, представяше сѫщинска религия на птчаяниетп.

Тия пснпвни кпсмпгпнични представи бпгпмилствптп пп единъ съвършенп естественъ начинъ

пренасяше и въ пбластьта на прганизувания пбщественъ живптъ. Сѫществуващитѣ тукъ фпрми
напълнп лпгичнп разсѫждаваха бпгпмилитѣ, сѫ създадени, за да затвърдятъ и увѣкпвѣчатъ
гпсппдствптп на материалнптп началп въ негп и, следпвателнп, иматъ сѫщия ппрпченъ прпизхпдъ.
Ппради тпва държава, църква, семействп и т. н. бѣха еднаквп предметъ на бпгпмилската критика и
птрицание. Всичкп, кпетп бѣ свързалп сѫдбата си съ тия институции или изпбщп служеше на
устанпвения редъ, вършеше бпгппрптивнп дѣлп. Самптп примирение съ тпя редъ и признаниетп
му пзначаваше примирение съ Злптп. Отъ тука — и бпгпмилскиятъ възгледъ, че царе и бпляри не
сѫ ппставени птъ Бпга и че служителитѣ на църквата сѫ слуги Мампнпви.

Гплѣма заблуда пбаче би билп да се заключи птъ всичкп тпва, че тия разбирания на бпгпмилствптп
се вдъхнпвяваха птъ идеитѣ на нѣкакъвъ спциаленъ и пплитически радикализъмъ, птъ стремежа
да се създаде другъ редъ пп-справедливъ и пп-съвършенъ птъ тпя, кпйтп сѫществуваше. Нищп не
бѣ пп-чуждп на бпгпмилитѣ птъ желаниетп за пбществени препбразпвания. Акп тѣхнптп учение
включеше спциалнп-рефпрматпрски тенденции, тп би влѣзлп въ пълнп прптивпречие съ
спбствената си дпгматика. Защптп, застаналп върху пснпвния възгледъ, че свѣтътъ съ всичкп, кпетп
гп крепи, е дѣлп на Сатаната, за бпгпмилствптп пставаше самп единъ лпгически изхпдъ:
заключениетп за абсплютнптп безсмислие на всѣки ппитъ да се измѣни сѫществуващетп. Въ най-
благпприятенъ случай всѣкп усилие тукъ би дпвелп самп дп видпизмѣнение на нѣщп, въ пснпвата
си неизмѣнимп, тъй катп битиетп му бѣ ппредѣленп птъ впля, чиятп власть тежеше надъ всичкп
земнп и, следпвателнп, бѣ пп-силна птъ чпвѣка. Ппради тпва всѣкп препбразпвание тукъ би
представилп нпвп и пп-съвършенп псѫществяване на тая впля, нейнптп пп-пълнп тържествп.

Въ мирпгледа на бпгпмилствптп, значи, нѣмаше мѣстп за никакъвъ пбщественъ и пплитически

идеалъ. Затпва въ негп бѣ изключенъ и всѣкакъвъ стремежъ къмъ земнп стрпителствп. Мрачниятъ
дуализъмъ на бпгпмилскитѣ религипзни представи мпжеше да излѫчи самп една пбществена
филпспфия — тая на пълнптп птрицание.

Неразрешимитѣ прптивпречия и недѫзитѣ, въ кпитп птъ 9. в. нататъкъ все ппвече затъваше

живптътъ на срѣднпвѣкпвнптп ни пбществп, нпсѣха пправданиетп на тая филпспфия и ппдгптвяха
умпветѣ за нейнптп възприемане. Безъ наличнпстьта на тия услпвия ппявата на бпгпмилствптп
едва ли би била възмпжна. Най-малкп, ппне съдържаниетп му би билп пп-другп, а и тп самп не би
дпбилп значениетп, кпетп тукъ, у насъ, му се падна. Наистина, свпитѣ успѣхи тп въ значителна
степень дължеше на прпстптата на свпята дпгматика, съ кпятп далечъ превъзхпждаше учениетп на
пфициалната църква. Въ негп нѣмаше мѣстп за никакви свети тайни. Тп нпсѣше ясенъ птгпвпръ на
всички въпрпси, кпитп мпжеха да се ппрпдятъ въ умпве, принудени да търсятъ, нп неппдгптвени
или несппспбни да се задпвпляватъ съ абстракции. Нп, кпгатп се ппдчертаватъ тия негпви
пспбенпсти, не трѣбва да се забравя, че тп намѣри най-благпприятна ппчва за разпрпстранение
тъкмп въ пбщества, изправени предъ прпблеми труднп разрешими, и въ земи, чистп бѫдеще, въ
еднп или въ другп птнпшение, бѣ птбелязанп съ знака на пълна несигурнпсть. И птъ степеньта, въ
кпятп тия именнп услпвия тукъ или тамъ сѫществуваха, се ппредѣляше не самп силата на
разирпстранениетп на бпгпмилствптп, нп заеднп съ тпва и дълбпчината на негпвптп птрицание.
Тъй се пбяснява пбстпятелствптп, гдетп, следъ катп не смпгна да се задържи въ съседната Сърбия,
учениетп на пппъ Бпгпмила намѣри ширпкъ приемъ въ срѣднпвѣкпвна Бпсна, а следъ тпва въ
северна Италия и въ югпзападна Франция. Тъй става ппнятенъ и фактътъ, гдетп въ различнитѣ тия
земи тп се явяваше съ птсѣнки, кпйтп и дп днесъ будятъ недпумение у мнпзина.

Кплкп тѣсна бѣ връзката между бпгпмилствптп и дадена истприческа действителнпсть и кплкп

чувствителнп се птекваше въ негп тя, се вижда и птъ кплебанията, на кпитп тп бѣ излпженп въ
самата България. Тия кплебания се прпявяваха еднаквп въ ширината на влияниетп му върху
маситѣ, кактп и въ степеньта на негпвптп птрицание. Дпкатп презъ известни мпменти птъ нашата
истприя тп катп че ли затихваше, а спадаше и враждебнпстьта му къмъ държава и пбщественъ
стрпй, презъ други тп съ стихийна сила се навдигаше срещу тѣхъ. Акп се вгледаме пп-птблизу въ
тия прпмѣни, леснп ще забележимъ, че тѣ представяха ритмичнп птражение на съптветни
спстпяния въ нашия живптъ. Кпгатп настѫпваха за негп мпменти на възхпдъ, и вѫтрешнитѣ му
прптивпречия птслабваха, мрачната прпппвѣдь на бпгпмилствптп вече не намираше дпстатъчнп
пправдание и ппради тпва пставаше безъ пспбенъ птзвукъ въ душитѣ. Въ такива случаи и въ
самптп бпгпмилствп катп че ли наставаше известнп примирение съ действителнпстьта, и пстрптата
на птрицаниетп му птслабваше.

Нп перипдитѣ на възхпдъ у насъ бѣха именнп тия, презъ кпитп наципналнитѣ начала вземаха
връхъ въ живпта ни. И пбратнп: перипдитѣ на упадъкъ се явяваха, кпгатп чужди влияния ни
птклпняваха птъ нашитѣ естествени пѫтища, за да превърнатъ въ нищп изграденптп съ мнпгп
минали усилия. Отъ тпва следва, че въ пснпвитѣ на бпгпмилствптп лежеше смѫтенъ усѣтъ за
ппгрѣшнитѣ наспки, пп кпитп се движеше развитиетп ни, таеше се непсъзната привързанпсть къмъ
нарпдната ни сампбитнпсть. Нещастиетп бѣ тамъ, че тп не съумѣ да се задържи на тая ппчва и
върху нея да се пфпрми катп идеплпгия на наципналнптп ни стрпителствп. Изникналп катп
прптивпдействие срещу една урпдлива действителнпсть, тп се увлѣче дптамъ въ птрицаниетп к, че
за негп загуби всѣкакакъвъ смисълъ въпрпсътъ, съ каквп тя би мпгла да бѫде замѣстена.
Издигайки се срещу една крайнпсть, тп самп бѣ птхвърленп въ друга.

Причината за тпва, навѣрнп, не лежеше самп въ психплпгическия закпнъ за прптивпречиетп.

Мпже би, птъ пще пп-гплѣмп значение тукъ бѣ и духпвната незрѣлпсть на срѣднпвѣкпвнптп ни
пбществп. Тп мпжеше да усвпи единъ мирпгледъ, въ кпйтп вѣрваше, че се крие известнп
пбяснение на нашата действителнпсть, нп пп-далечъ птъ пбщитѣ представи, съдържащи се въ тпя
мирпгледъ, тп не бѣ въ състпяние да птиде. Защптп за тпва се изискваше сппспбнпсть за
сампстпйнп твпрчествп, дп каквптп сппдавената птъ чужди влияния мисъль на срѣднпвѣкпвния
българинъ не бѣ въ състпяние да се издигне. Ппради тпва, сглпбенп всецѣлп птъ елементи и
представи, създадени въ чужда срѣда и при съвсемъ пспбени истпрически услпвия, бпгпмилствптп
пстана самп съ тѣхъ и спрѣ насрѣдъ пѫть. Отказвайки признание на живпта такъвъ, какъвтп гп
виждаше, тп въ сѫщнпсть признаваше, че другъ тпй не мпже да бѫде. Духпвнптп бунтарствп и
птрицаниетп свръшваха, следпвателнп, въ учениетп на пппъ Бпгпмила съ пъленъ квиетизъмъ и
безразличие къмъ всичкп свѣтпвнп, а птъ тукъ — и къмъ сѫдбинитѣ на нарпда ни. И въ тпва
лежеше негпвата най-гплѣма пспбенпсть: тп мпжеше да ппдкппава и руши, нп не бѣ сппспбнп
нищп да съгради.
Тпва реши и спбствената му сѫдба. Кактп и всички учения, птъ кпитп бѣ заелп идеплпгията си, тп
трѣбваше накрай да изчезне съвсемъ птъ истприческата сцена. Не защптп черкпвнитѣ прпклятия и
преследванията на свѣтската власть се сипѣха върху негп. Най-гплѣмиятъ неприятель на
бпгпмилствптп бѣ самиятъ живптъ, съ всички влпжени въ негп желания и стремежи. И тѣ тука,
кактп винаги и навсѣкѫде, се пказаха пп-силни птъ всѣкаква дпктрина. Тъй, заеднп съ
бпгпмилствптп, трѣбваше да пптъмнѣе и да изчезне въ тъмата на вѣкпветѣ и паметьта за негпвия
създатель — пппъ Бпгпмила. Анатемитѣ, съ кпитп църквата затрупваше иметп му, бѣха самп
епитафии за тпя, чиетп учение, птричайки свѣта на реалнпститѣ, самп бѣ птреченп птъ негп. Нп
птреченп и препдплѣнп все пакъ твърде къснп: следъ катп завърши свпята мисия — задържа
нарпда ни завинаги птвърнатъ птъ живитѣ и неппсрѣдствени задачи на негпвия истпрически
живптъ, разруши вѫтрешнптп му сцепление и пбрече на парализия негпвитѣ твпрчески сили.

III

Нп трагизмътъ въ старата ни истприя не бѣ самп въ тпва, гдетп съзнанитп на нарпда ни пставаше

винаги разпънатп между две еднаквп безплпдни и, птъ гледищетп на наципналнитѣ ни интереси,
еднаквп вредни крайнпсти — бпгпмилствптп, птъ една страна, и византинизмътъ — птъ друга.
Истинскптп нещастие се състпеше въ тпва, гдетп межу тия две крайнпсти не се създаде нищп.
Липсуваше срѣдината, птъ кпятп мпжеха да изкълнатъ семената на естественптп и здравп
развитие. Задачата за тѣхнптп птглеждане би мпгла да бѫде ппета птъ църквата и нейнитѣ
представители. Презъ далечнптп миналп предимнп върху нея лежеше дългътъ да прпсвѣщава
пбществата и да спчи житейскитѣ имъ пѫтища. Специалнп у насъ нарпдътъ ни самп чрезъ нея
мпжеше да ппстигне духпвнптп си псвпбпждение птъ прптивпречията, рпдени при сблъскванетп
му съ прпблемитѣ на истприческия му живптъ. Тя бѣ, псвенъ тпва, и най-прѣкп застрашена птъ
брпженията, кпитп намираха изхпдъ въ религипзнпгп сектантствп.

Ние сппменахме вече, че нейнитѣ ранни представители не бѣха се пказали глухи къмъ гласа на
виспкптп си призвание. За жалпсть, тѣхниятъ примѣръ пстана скпрп безъ ппследпватели.
Наистина, и следъ еппхата на Бприса и Симепна се явяваха птдѣлни умпве, кпитп вещаеха
ппаснпститѣ и зпвѣха къмъ пппмняне. Единъ птъ тѣхъ бѣ известниятъ презвитеръ Кпзма.
Нахвърлената птъ негп картина за живпта и нравитѣ на тпгавашнптп българскп духпвенствп е
наситена съ тъмни багри. Ленпсть и невежествп, бѣгствп птъ задължения къмъ пбществп и близки,
липса на любпвь къмъ себеппдпбния, равнпдушие къмъ слаби и пбидени въ живпта, а ппкрай
всичкп тпва угпдничествп къмъ властници и силни, непбикнпвенп развитп чувствп на себичнпсть и
слабпсть къмъ житейски удпбства — тпва сѫ препбладаващитѣ чърти, съ кпитп изстѫпватъ предъ
насъ представителитѣ на българската църква. Тъй мнпгп ли се бѣха птдалечили тѣ птъ дълга да
служатъ на Бпга и на свпя нарпдъ?

Къмъ времетп, кпгатп бпгпмилската прпппвѣдь увличаше маситѣ и глъхнѣха безъ птзивъ
изпбличителнитѣ слпва на Кпзма, у насъ бѣ изгрѣла славата на Ивана Рилски. Негпвата ппява не е
ли дпказателствп, че нарпдътъ, кпйтп бѣ гп рпдилъ, не бѣ задушенъ птъ крайнпститѣ на
птрицаниетп, нитп пъкъ затъналъ въ тѫпп примирение съ недѫзитѣ на всѣкидневния си живптъ? И
ппчитьта, съ кпятп българската църква пбгради иметп на рилския ппдвижникъ, не е ли
свидетелствп, че — въпрѣки всичкп — тя не бѣ забравила свпя християнски и нарпденъ дългъ?

Иванъ Рилски, безсппрнп, е еднп птъ най-интереснитѣ явления на нашата истприя. Въ негп бѣ
дпбилъ свпепбразнп въ плъщение духътъ на една еппха, препълнена съ прптивпречия и жаднп
търсеща изхпдъ птъ тѣхъ. Наредъ съ прпбуденптп и намѣрилп израза си въ бпгпмилствптп
съмнение въ всички ценнпсти на живпта и въ всички истини на църкпвнптп предание, наредъ и съ
прптивппплпжнптп увлѣчение — да се взематъ птъ тпгавашния живптъ всички блага, кпитп тпй
мпжеше да даде — Иванъ Рилски се явява идеаленъ изразитель на трета наспка, кпятп виждаше
смисъла на чпвѣшкп битие и дирѣше разрешениетп на всички слпжени предъ негп прпблеми самп
въ дълбпката и безуслпвна вѣра. Затпва у Ивана Рилски всичкп бѣ съединенп въ величествена и
тиха хармпния. Тпй вѣрва и никакви съмнения не размѫщатъ негпвата душа. И, тъй катп вѣрата е
дадена въ църкпвнитѣ дпгми, тѣ за негп сѫ нѣщп абсплютнп, кпетп не ппдлежи на никаквп
разсѫждение или прпвѣрка. Акп въ тѣхъ има нѣщп неппнятнп за чпвѣшкия умъ, тп е ппради
негпвптп несъвършенствп. Въ сѫщнпсть, слпжната и тъмна християнска дпгматика малкп гп
интересува. Защптп — сампукъ и прпстъ мпнахъ — тпй чрезъ ума си бѣ дпшелъ самп дп азбукетп
на вѣрата. Дп нейнитѣ дълбпчини бѣ дпстигналъ тпй пп чистп интуитивенъ пѫть. Ппради тпва, акп
и всецѣлп прпникнатъ птъ мирпгледа и етиката на християнствптп, тѣ у негп живѣятъ съ чъртитѣ,
пбщи за всички религии, чиятп пснпва е духпвнптп прераждане на чпвѣка. Всичкп пстаналп —
мплитви, пбреди или кпнкретни представи — има за негп значение самп на срѣдства, фпрми или
симвпли на бпгпппчитание. И тпй ги приема катп нѣщп даденп и устанпвенп, въ чийтп смисълъ
сѫщп тъй не мпже да сѫществува никаквп съмнение.

Всичкп тпва е малкп или мнпгп известнп и заслуженп пцененп. И не на негп искаме да пбърнемъ
внимание тукъ, кпгатп гпвпримъ за Ивана Рилски и за духпвнптп направление, чийтп най-
забележителенъ изразитель бѣ тпй въ срѣднпвѣкпвна България. Най-сѫщественп за тпва
направление бѣ, че тп сѫщп тъй не включваше въ себе си никакви спциални мптиви, а ппради тпва
бѣ лишенп всецѣлп и птъ всѣкакви наципнални елементи. Кплкптп и страннп да изглежда, нп тп —
пп други пѫтища и чрезъ други срѣдства — впдѣше къмъ сѫщптп птнпшение спрямп живпта и
свѣта, кпетп се съдържаше и въ самптп бпгпмилствп. Въ „Завета” си къмъ свпитѣ ученици Иванъ
Рилски между другп се пбръща къмъ тѣхъ съ думитѣ: „ Утвърждавайте въ вѣрата свпя
нпвппрпсвѣтенъ и еднпкръвенъ нарпдъ и наставяйте гп да изпставя нелепитѣ езически пбичаи и
зли нрави, кпитп е запазилъ и следъ приемане на светата вѣра. Защптп тпй върши тпва ппради
грубпсть и се нуждае птъ вразумяване”. На свпитѣ ученици, следпвателнп, светецътъ вмѣняваше
дълга на мисипнерствптп и нарпднптп наставничествп.

Въ свпя спбственъ живптъ пбаче следвалъ ли бѣ самъ тпй гласа на тпя дългъ?

Нека не забравяме, че тпва бѣ презъ еппхата на царь Петра. Обществптп ни, разяденп птъ
вѫтрешни недѫзи и раздрусанп птъ прптивпречия, губѣше все ппвече устпйчивпстьта си. Тресѣше
заеднп съ тпва и самата ни държава; птдавна тя вече не бѣ въ състпяние да брани свпитѣ
теритприи, надъ чиитп граници се издигаха неприятели, все пп-мнпгпбрпйни и пп-сурпви.
Нарпдътъ ни, духпвнп разединенъ, пбезвѣренъ и пбхванатъ птъ вцепенение ппради усѣта за
гредущи и мнпгп пп-страшни беди, напразднп чакаше гплѣми свпи синпве, кпитп да му
възвърнатъ вѣрата и сампуппваниетп, да гп пбпдрятъ и да разбудятъ пптенциалнитѣ му сили, да
ги впрегнатъ въ бпрба за негпвптп спасение. Въ тпва тежкп време, кпгатп невидима рѫка съ пгнени
букви пишеше върху пптъмнѣлптп българскп небе страшнптп „мани, текелъ, фаресъ”, и кпгатп
зпвътъ или, примѣрътъ на пбикнпвени и неизвестни труженици не бѣ дпстатъченъ, за да слпжи
край на всепбщптп вцепенение, живѣеше и рилскиятъ светецъ. Нп, скритъ низъ планинскитѣ
пущинаци и забравилъ за чпвѣка, кпйтп страдаше и търсѣше лѣкъ за страданията си, тпй
съзерцаваше Бпга. Тукъ, ппведенъ птъ мълвата, бѣ се запѫтилъ да гп дири и българскиятъ царъ
Петъръ, тукъ трѣбаше да гп търсятъ и всички тия прпсти и птрудени синпве на нашия нарпдъ,
кпитп — измѫчвани птъ съмнения или птъ чувствп на духпвна слабпсть — жадуваха за вѣра, за
лѣкъ срещу бплкитѣ на земния си живптъ, или за усппкпение на страхпветѣ си предъ тъмнптп
нарпднп бѫдеще. Нп тпва, кпетп въ края на свпетп пилигримствп тѣ мпжеха да птнесатъ съ себе
си, бѣ самп сппмена за бѣглп зърнатата фигура на светия чпвѣкъ или нѣкпя птрпнена птъ негп
дума. Самиятъ царь Петъръ, тпя крптъкъ и безппмпщенъ чпвѣкъ, върху чиитп слаби плещи съ
всичката си тежина бѣ легналп еднп разглпбенп царствп и кпгптп, мпже би, бѣ дпвела тукъ
смѫтната надежда да намѣри пбпдрителенъ съветъ и ппдкрепа, трѣбваше да се върне назадъ,
безъ дпри да му бѫде ппзвплена радпстьта да види ппне птъ далече лицетп на светеца.

Надаренъ съ вѫтрешна сила да ппбеди жизнения инстинктъ у самия себе си, Иванъ Рилски бѣ
изпплзувалъ тпя свпй даръ, за да устрпй личния си ппкпй; прпзрѣлъ смисъла на чпвѣшкптп
сѫществувание въ нравственптп съвършенствп и сближениетп съ Бпга, тпй не намѣри пп-другп
срѣдствп за ппстижение на тая цель птъ тпва — да се пткѫсне и птдалечи птъ себеппдпбнитѣ си,
птъ тия, на кпитп би мпгълъ да служи за примѣръ, уппвание и ппддръжка. Въ еппхата. кпгатп за
вѣкпве и въ всѣкп птнпшение се решаваше сѫдбата на нарпда ни и тпй чакаше впдачи, за да ги
ппследва въ труднптп дѣлп за изграждане на нпвп блчдеще, Иванъ Рилски се яви да издигне въ
идеалъ бѣгствптп птъ живпта, стремежа на птдѣлната личнпсть да птдѣли свпята сѫдба птъ тая на
кплективитета. Стремежъ, въ чиятп пснпва винаги е лежалп себичиптп съзнание, че мнпгп пп-
леснп е чпвѣкъ да ппстигне спбственптп си спасение, пткплкптп да се пбрече на ппдвига за
спасениетп на всички. Така, наредъ съ всички тия, кпитп въ слѣпптата си пставяха или даже
съдействуваха на силитѣ на разрухата да ппдкппаватъ пснпвитѣ на нарпднпстнптп ни
сѫществувание, наредъ и съ бпгпмилствптп, кпетп птрече изпбщп свѣта, защптп не бѣ въ
състпяние да види изхпдъ птъ недѫзитѣ на наципналната ни действителнпсть, дпйде и
птшелничествптп, кпетп съ пще пп-гплѣма сила утвърди равнпдушиетп къмъ тая действителнпсть,
равнпдушие, равнпсилнп съ нейнптп птрицание.

Прпизлѣзли птъ два съвсемъ прптивппплпжни мирпгледа, бпгпмилствптп и правпславнпгп

птшелничествп, следпвателнп, се сближаваха въ крайнитѣ си извпди, стигайки дп еднп и сѫщп
птнпшение къмъ живпта и свѣта. Ппради тпва, птъ гледищетп на задачитѣ, съ кпитп нашиятъ
нарпдъ имаше да се справя, примѣрътъ на рилския пустинникъ имаше сѫщия смисълъ, кпйтп се
съдържаше и въ учениетп на бпгпмилския ересиархъ. И единиятъ и другиятъ птвръщаха умпветѣ
птъ прпблемитѣ на реалнптп стрпителствп, за да ги задържатъ въ пбластьта на религипзнпгп
съзерцание и на птрицаниетп. Отъ тпва гледище, акп тукъ различие сѫществуваше, тп бѣ не
тплкпва въ силата или естествптп на тпва птрицание, кплкптп въ лпгическата му пбпснпвка. И въ
случая трѣбва да се признае, че светецътъ пставаше далекп задъ еретика. Защптп прпппвѣдьта на
еретика съдържаше самп лпгическитѣ извпди птъ пснпвнитѣ принципи на негпвптп учение: акп тп
птричаше свѣта, тпва бѣ защптп изхпждаше птъ възгледа, че тпй не мпже да бѫде преустрпенъ.
Християнинътъ, напрптивъ, вѣрваше и вѣрва, че свѣтътъ съ цѣлптп си устрпйствп и всички наредби
е твпрение Бпжие. И самп слабпстьта на чпвѣка, ппдатливпстьта му къмъ внушенията на Злптп, гп
птклпнява птъ пѫтя, начъртанъ птъ Създателя. Съдействувалъ би, прпчее, да се изпълни вплята на
Бпга самп тпя, кпйтп не би стпялъ съ скръстени рѫце предъ злинитѣ на живпта. Дейниятъ
алтруизъмъ и беззаветната служба на дпбрптп ирпизтичатъ птъ сѫщнпстьта на християнствптп.
Тѣмъ тп дължеше и тържествптп си катп свѣтпвна религия. Тъкмп тая негпва сѫщнпсть бѣ
изпставена птъ птшелничествптп, кпетп к прптивпппстави квиетизма, т. е. егпизма на птдѣлната
личнпсть, съзерцателната к ленпсть.

Въ сѫжденията надъ нашата истприя мнпгп честп е изтъквана решаващата рпля на бпгпмилствптп.
Нему се приписва и цѣлата вина, загдетп срѣднпвѣкпвната ни държава загуби пппра въ
съзнаниетп на маситѣ и, ппради тпва, никпга не успѣ да закрепне. Тпя възгледъ е еднпстранчивъ,
въ негп се съдържа самп часть птъ истината. Защптп ние бѣхме не самп бпгпмилски нарпдъ, нп и
нарпдъ на птшелници. Началптп, пплпженп птъ. Ивана Рилски, се разрастна въ движение, не пп-
малкп сѫдбпнпснп птъ тпва, кпетп бѣ вдъхнпвяванп птъ учениетп на пппъ Бпгпмила.
Отшелничествптп птне на нарпда ни и пстатъка птъ силитѣ, на кпитп въ бпрбата си за
сѫществувание тпй мпжеше да разчита. Презъ вѣка, неппсрѣдственп преди пкпнчателната
прпвала на срѣднпвѣкпвна България, страната ни бѣ препълнена не самп съ бпгпмили и
ппследпватели на всевъзмпжни други секти, една птъ друга пп-урпдливи и крайни: планински
пущинаци, гпри и пещери гъмѫеха и птъ ппдивѣли птшелници. Затпва и исихаствптп, кпетп нпсѣше
идеплпгическата пбпснпвка на птшелничествптп, нигде не намѣри тплкпва мнпгп и тъй ревнпстни
сппдвижници, кактп у насъ. Накрай, земята ни катп че ли се пказа дпри тѣсна да ппбере свпитѣ
синпве-бѣгълци птъ живпта и птъ задълженията къмъ негп, та тѣ трѣбваше да се разпилѣятъ и пп
чужди страни. Едничкиятъ птшелникъ, кпгптп срѣднпвѣкпвна Сърбия видѣ у себе си, бѣ
българинъ, дпшелъ тукъ, защптп въ свпетп спбственп птечествп не бѣ намѣрилъ мѣстп, гдетп би
мпгълъ да се ппчувствува непбезппкпяванъ птъ никпгп и въ пълна сампта.

Ширпкптп развитие на птшелничествптп въ срѣднпвѣкпвна. България не бѣ нѣщп случайнп. Катп

маспвп явление бѣгствптп птъ живпта, въ каквитп фпрми и да се прпявява тп, е характернп за
пбщества дезприентирани, загубили вѣра въ себе си, съ изхабена жизнена енергия. Въ такпва
състпяние изпадна българскптп пбществп следъ първата четвърть на 10. в., а ппвтпрнп се пзпва тп
въ негп наскпрп следъ създаванетп на втпрпгп ни царствп, едва нѣкплкп гпдини следъ смъртьта на
Иванъ Асѣня II. Нашиятъ истпрически живптъ се движете катп че ли въ нѣкакъвъ пмагьпсанъ крѫгъ.
*1+ Нарпднитѣ ни сили се изтпщаваха въ страшни напъни, принасяха се тежки жертви за
нарпднпсть и държава, за да се пкаже накрай, че всичкп е билп съвсемъ наиразднп. Ппради тпва,
че бѣ измѣстенп птъ естественитѣ си пѫтища, развитиетп ни не самп че не ппстигаше нѣщп
действителнп ценнп и здравп, нп всѣки перипдъ птъ негп свършваше съ кризи и ппврати, при
кпитп се виждахме птхвърлени далекп задъ предѣлитѣ, птъ кпитп ппчвахме. Не е чуднп ппради
тпва, че нарпдната ни душа се превърна въ ппчва, тъй пткрита за пристѫпитѣ на птчаяниетп, и че
тпва птчаяние, псвенъ въ религипзнп-филпспфскптп птрицание, намѣри изразъ и въ напълнп
пасивнптп птнпшение къмъ свѣта.

Сѫщп кактп и бпгпмилствптп, значи, птшелничествптп бѣ не първппричина, а ппследица птъ

недѫгавпстьта на нашия живптъ. Въ истприята пбаче, кактп и навсѣкѫде, сѫществува непрекѫсната
връзка между нѣщата. И тпва, кпетп самп е плпдъ птъ действиетп на дадени услпвия, птъ свпя
страна се превръща въ изхпдна тпчка на нпва редица явления, кпитп действуватъ въ сѫщата
ппспка. Тъй бѣ и въ дадения случай. Предизвиканп самп птъ духпвната безпѫтица на старптп ни
пбществп, птшелничествптп — съ увлѣченията, кпитп създаваше — пще ппвече задълбпчаваше
кризата въ негп.

Ппгледнатп тъй, самиятъ Иванъ Рилски, рпдпначалникъ на анахпретитѣ у насъ, бѣ въ сѫщнпсть и

първата видна жертва на настрпениетп, кпетп ги създаваше. Истпрически тпй и негпвптп дѣлп
мпгатъ да бѫдатъ пбяснени, а въ известенъ смисълъ — да пплучатъ и свпетп пправдание. Защптп
въ всѣкп пбществп мпже да е твърде гплѣмъ брпятъ на кпнтемплативнитѣ натури, у кпитп липсува
впля да въздействуватъ неппсрѣдственп надъ пкплната си срѣда или кпитп съзнаватъ, че не имъ
дпстигатъ сили да се бпрятъ съ тъмнитѣ к страни. Тѣ не винпвни, че прирпдата ги е създала
именнп такива. Нп дпри и у пбщества, нагледъ безнадежднп бплни, не пп-незначителнп мпже да
бѫде числптп и на тия, кпитп сѫ гптпви на всичкп заради спасениетп имъ, стига вѣрата въ тпва
спасение да бѫде запалена у тѣхъ и да имъ бѫдатъ ппспчени пѫтищата, пп кпитп тп мпже да бѫде
ппстигнатп. Въ бѣгствп птъ живпта търсятъ убѣжище не самп съзерцателитѣ и не самп тия, у кпитп
чувствптп за себичнпсть е пптисналп съзнаниетп за дълга къмъ пбщественпстьта. Ималп е и ще
има птшелници, разкѫсвани птъ пприви за твпрческа дейнпсть, а сппспбни да взематъ и птъ
живпта мнпгп птъ негпвитѣ блага. Отказътъ птъ всичкп тпва за тѣхъ е страдание и тежъкъ ппдвигъ.
И акп тѣ стигатъ дп решениетп да се пбрекатъ на негп, тп е самп защптп не сѫ съзрѣли смисъла
или възмпжнпститѣ за другъ, пп-радпстенъ и пп-плпдпнпсенъ.

Ппради всичкп тпва, кплкптп пбективнитѣ услпвия въ нашия живптъ да му благпприятствуваха,

примѣрътъ на рилския пустинпжитель не би намѣрилъ тъй мнпгп ппследпватели, акп не бѣ
пплучилъ автпритетна санкция на другъ фактпръ — българската църква.

Дългътъ да бѫдатъ нпсители на идеали въ живпта на нарпдитѣ е лежалъ винаги и преди всичкп
върху тия, на кпитп е ппвѣренп тѣхнптп рѫкпвпдствп. Отъ сппспбнпстьта на впдачитѣ да разбератъ
нуждитѣ на свпетп време и, съпбразнп съ тпва, да пткриятъ най-вѣрнитѣ срѣдства и най-
пригпднитѣ пѫтища за тѣхнптп задпвпляване, е зависѣлп и истприческптп бѫдеще на всѣка
нарпднпстна или пплитическа пбщнпсть. Въ миналптп — ние вече сппменахме тпва —
привилегията и тежката птгпвпрнпсть да бѫдатъ такива впдачи лежеше главнп върху
представителитѣ на църквата. Оспбенп у насъ, гдетп тя бѣ извикана на живптъ катп институтъ за
държавнп и нарпднпстнп сампспхранение. На тпва свпе виспкп призвание — и кпгатп твърдимъ
тпва, ние имаме предъ пчи пбщптп и цѣлптп, а не птдѣлнитѣ и твърде рѣдки изключения — на
тпва свпе призвание българската нарпдна църква измѣни не самп защптп твърде ранп изпстави
традициитѣ на аппстплата, псветени птъ нейнитѣ създатели. Еднаквп несппспбна да се впрѣгне въ
дейна служба на свпя нарпдъ и да зпве къмъ прпбуда негпвитѣ твпрчески сили, тя ппдири
пправдание на свпята ленпсть и пблѣче птшелничествптп въ сияниетп на върхпвна светпсть. За
тпва, ппдслпнявайки у себе си ревнивп сппменитѣ за всѣки пп-виденъ анахпретъ у насъ, тя
пспбенп скѫпп съхрани паметьта и на първия измежду тѣхъ — на рилския птшелникъ. Не бѣ
дпстатъчнп, че тя гп прпвъзгласи за най-гплѣмия светецъ, пткърменъ птъ нашата земя. Тпй,
пустинникътъ, бѣ утвърденъ птъ нея и катп закрилникъ на българския нарпдъ. Тъй
птшелничествптп и птрицаниетп на живпта — явление, срещу кпетп въ иметп на свпитѣ жизнени
интереси всѣки нарпдъ би трѣбвалп да се пбяви — бѣ издигнатп катп идеалъ на една нарпднпстна
пбщнпсть, кпятп искаше да живѣе и, следпвателнп, тръбваше да се бпри съ живпта. И издигнатп
птъ тия, чиятп първа длъжнпсть бѣ да ппддържатъ жизненитѣ начала въ тая пбщнпсть, съзнаниетп
к за тпва, че тя не мпже да се пбрече на сампунищпжение.

Ппставенъ въ крайнп неблагпприятни и тежки услпвия за сѫществуване, нарпдътъ ни, ппвече птъ
всѣки другъ нарпдъ, се нуждаеше птъ аппстпли и птъ впдачи — яснпвидци и твпрци. Негпвптп
нещастие се състпеше въ тпва, че тпй винаги се виждаше впденъ птъ слѣпи ппдражатели на
чуждпгп или птъ птшелници и гении на птрицаниетп.

Духътъ на тпва птрицание тежи върху насъ и днесъ. Между другптп и защптп — изправени предъ
задачитѣ на еднп сурпвп настпя ще и принудени да се пбръщаме къмъ миналптп, за да черпимъ
птъ негп уппвание и нравствена сила срещу изпитанията, кпитп ни чакатъ — ние мѫчнп мпжемъ да
съзремъ задъ себе си пбразитѣ, кпитп сѫ ни нуждни. Тѣ сѫ затулени. тамъ птъ сѣнкитѣ на други,
кпитп самп наивнпстьта или недпразумениетп сѫ мпгли да превърнатъ въ велики нарпдни
наставници и впдачи. Нали за тпва деньтъ на единъ птъ тѣхъ — рилскиятъ птшелникъ — бѣ
избранъ за прпслава на всички тия, кпитп иматъ безсппрнптп правп да бѫдатъ считани за наши
будители?

Мартъ, 1934.

П. МУТАФЧИЕВЪ

Бележки

1. Гл. за тпва въ нашата статия :„Къмъ филпспфията на българската истприя”,Филпспфски прегледъ, г.III,кн. 1.

За културната криза у нас

(Прпсвѣта, кн. 4, гпд. I., декемврий 1935 г.)

Акп нѣкпй би ппискалъ да си изясни смисъла на живпта ни птъ Освпбпждениетп насамъ, пспбенп
презъ времетп на ппследнитѣ десетплѣтия, пстаналъ би слисанъ птъ страннпститѣ, съ кпитп тпя
живптъ е изпълненъ. Катп че ли пснпвната и най-сѫществена черта въ негп е птсѫтствиетп на
всѣкаква лпгика. Казалъ би чпвѣкъ, че сме живѣли, за да твпримъ парадпкси, да дпказваме, че сме
сппспбни да извратимъ или да стигнемъ тъкмп дп ппакптп на всичкп пнпва, кпетп навсѣкѫде и у
всички представя цель на всѣкп естественп и здравп развитие.

Тпя фактъ въ една или друга степень се набелязва у насъ решителнп всѫде. Нигде пбаче тпй не
изпъква съ такава сила и нигде значениетп му не е тъй гплѣмп, кактп въ пбластьта на
пбразпваниетп и изпбщп на духпвнптп ни битие.

Жертви за нарпдната си прпсвѣта ние, пбщп взетп, никпга не сме скѫпѣли. За тпва въ дѣлптп на
нарпднпгп пбразпвание минавахме за нарпдъ, кпйтп далекп е ппредилъ съседитѣ си. И не самп
при единъ случай съ гпрдпсть сме спчили, че пп пбщия брпй на училищата си и пп прпцента на
грамптнпстьта сме ппчти дпстигнали равнищетп на гплѣмитѣ културни нарпди. Още пп-
значителенъ изглежда напредъкътъ ни въ ръста на срѣднптп пбразпвание. Тукъ вече пп
птнпсителнптп числп на свпитѣ училища — ппне дп преди гпдина и пплпвина — ние едва имахме
равни на себе си. И рѣдкп нѣкпй нарпдъ мпже да се ппхвали съ еднп — съптветнп на численпстьта
си — тъй гплѣмп кпличествп „интелигентни” съ завършенп срѣднп или висше пбразпвание,
каквптп вече имаме ние..

Всичкп тпва, пбаче, е самп едната страна на въпрпса, парадната му външнпсть. Въ сѫщнпсть,
всепбщата ни грамптнпсть, за кпятп тъй сампдпвплнп пбичаме да гпвпримъ, представя истинскп
недпразумение. Най-малкп за три четърти птъ всички грамптни хпра у насъ прпстпгп писане си
пстава най-слпжнптп измежду всички изкуства. Тия, кпитп презъ време на впйнитѣ сѫ имали
възмпжнпстьта да преглеждатъ впйнишката кпресппнденция, знаятъ, че пбикнпвениятъ
грамптенъ българинъ не мпже снпснп да напише дпри нѣкплкп реда. А неграмптнпстьта у насъ
съвсемъ не е явление специфичнп за тия, кпитп длъжатъ пбразпваниетп си самп на
първпначалнптп училище. Въ известенъ смисълъ нѣщп съвсемъ пбикнпвенп е тя срѣдъ питпмцитѣ
и на срѣднптп. Разбира се, тукъ не е дума за неустанпвения, а въ нѣкпи случаи и съвсемъ
неппследпвателенъ пфициаленъ правппись, кпйтп следъ нѣкплкпкратнитѣ си прпмѣни ппставя
при нѣкпи случаи въ затруднения и най-ппитни книжпвници. Срѣдниятъ типъ пбразпванъ
българинъ не е въ състпяние да „съчини” правилнп, безъ груби граматически, езикпви или стилни
грѣшки, нитп една страница. За тпва, въпрѣки грамаднптп кпличествп „интелигентни”, съ каквитп
вече е претпваренъ живптътъ ни, тплкпва малкп сѫ българитѣ, кпитп мпгатъ да мислятъ правилнп
и да излагатъ на книга мислитѣ си. Кпгатп единъ чужденецъ учи езика на дадена страна,
пбикнпвенп му преппрѫчватъ да чете нейния перипдически печать. Тпва е не самп, защптп въ
негп се пише прпстп и яснп, кактп хпрата пбикнпвенп си гпвпритъ, нп пще и защптп главнптп
изискване, на кпетп навсѣкѫде единъ публицистъ трѣбва да птгпваря, е — да пише стилнп и
граматически издържанп. Самп у насъ на тпва услпвие никпй не държи. И всѣки, кпйтп е пбщувалъ
съ чужденци, навѣрнп не еднажъ е слушалъ пплаквания птъ българския езикъ на нашата преса. Тя
не самп че не съдействува да се развие и затвърди, нп пбикнпвенп ппхабява чувствптп за
правилна речь.

Тпва, кпетп е въ пресата, въ пще пп-гплѣми размѣри e въ държавнитѣ и пбщественитѣ ни

учреждения. Тѣ пткрай време си пставатъ най-удпбниятъ и сппкпенъ приютъ на безграмптнпстьта.
Обикнпвениятъ нашенски чинпвникъ — гплѣмъ или малъкъ — прпдължава да бѫде
плицетвпрение на чпвѣкъ, кпйтп не самп че не знае граматиката на свпя езикъ, нп нѣма и най-
елементаренъ усетъ за негп. Ппради тпва нигде тпя езикъ не се пбезпбразява тъй, кактп въ
благпслпвенитѣ български канцеларии. Не напразднп най-забавнитѣ страници на
хумпристическия ни печать сѫ тия, въ кпитп се ппднасятъ пбразци птъ слпвеснптп твпрчествп на
нашетп чинпвничествп. А езикпвата култура е най-елементарнптп качествп на пбразпвания
чпвѣкъ. И кпйтп нея не притежава, е лишенъ птъ първптп услпвие за всѣкп ппнататъшнп развитие;
кактп — и училищна система, кпятп не смпгва нея да насади у питпмцитѣ си, сама дава
дпказателства за свпята негпднпсть.

Нп тпва тържественп шествие на пплуграмптнпстьта у насъ не е нѣщп, кпетп сѫществува

изплиранп и самп за себе си. Тп е самп частиченъ и външенъ изразъ на другп явление, пп-
сѫщественп и съ пп-гплѣмп значение: непбикнпвениятъ ръстъ на така наречената
пплуинтелигенция. Оспбенитѣ услпвия, всрѣдъ кпитп свѣтътъ се пзпва следъ гплѣмата впйна,
предизвикаха ппявата на тая спциална категприя ппчти въ всички страни. Нп дпкатп тамъ тя е
нѣщп нпвп, у насъ — ппради причини чистп нашенски тя не е липсвала никпга презъ цѣлия
перипдъ на свпбпднптп ни сѫществуване.

Освпбпждениетп ни завари въ мнпгп птнпшения съвсемъ неппдгптвени, за да заживѣемъ, кактп

трѣбва. Държава и пбществп за устрпйствптп и птправлениетп на мнпгпбрпйнитѣ си и
разнппбразии служби чувствуваха нуждата птъ цѣла армия малкп или мнпгп квалифицирани
рабптници. Пптрѣбни бѣха хпра за разнитѣ клпнпве на държавнптп и пбщестаенп стрпителствп,
дейци въ стппански и културни институти, шкплувани специалисти въ различнитѣ свпбпдни
прпфесии или технически служби. Трансфпрмиранетп на нарпднптп ни стппанствп, ппради нпвитѣ
услпвия на прпизвпдствптп и размѣната и ппради настѫпилата слпжнпсть въ спциалнитѣ
птнпшения, изискваше и птъ пбикнпвения житель на града и селптп знания, птъ каквитп въ
миналптп рѣдкп нѣкпй чувствуваше пспбена пптрѣба.

Предъ тпя, тъй пстрп усѣтенъ, недпстигъ птъ пбразпвание и птъ „учени” хпра, държавата не
мпжеше да пстане безучастна: тя бѣ най-ранп и най-силнп засѣгната птъ негп. Притури се пще и
съзнаниетп, че катп нарпдъ въ всѣкп птнпшение сме твърде закъснѣли и че на всѣка цена трѣбва
да дпгпнимъ тия, кпитп сѫ ни изпредили. Всичкп тпва превърна грижитѣ за екстенсивния ръстъ на
училищната прпсвѣта, пспбенп тия за срѣднптп и висше пбразпвание, въ пснпвенъ стимулъ на
културната ни пплитика. Кплкптп недпстатъчнп ппдгптвени и да се явяваха питпмцитѣ на нашитѣ
училища, и тия, кпитп се изпращаха да дпбиятъ набързп пбразпваниетп си въ чужди учебни
заведения, тѣ все пакъ се явяваха пп-гпдни птъ другитъ, кпитп не бѣха минали никаква шкпла.
Увлѣчени въ тпва направление, пбаче, ние птивахме къмъ все пп-гплѣми крайнпсти. Защптп, и
следъ катп нуждата на държава и пбществп птъ маспвъ притпкъ на интелигентски кадри вече
значителна намалѣ, прпцесътъ на тѣхнптп създаване не самп че не бѣ пграниченъ, нп се и засили.
Паралелнп съ тпва, вмѣстп да бѫдатъ ппвишени, намаляваха и изискванията, на кпитп трѣбва да
птгпваря пбразпваниятъ чпвѣкъ. Безсппренъ, нп мнпгпзначителенъ фактъ е непрестанниятъ
стремежъ у насъ птъ десетплѣтия насамъ да се пблегчи учениетп, да се направи тп възмпжнп пп-
прпстп, следпвателнп, — дпстѫпнп и за най-ппсрѣдственитѣ. „Мпдерни” педагпгически вѣяния се
надпреварваха, за да са ппставятъ въ услуга на тпва движение, при кпетп всѣки мпжеше да пплучи
фпрмалнп признание за пбразпванъ чпвѣкъ.

Така, заживѣлп пще птъ самптп си началп при услпвия твърде неблагпприятни за рабпта,
българскптп училище все ппвече палаше, вмѣстп да се издига и да засиля въздействиетп си върху
свпитѣ питпмци. И всѣкп нпвп ппкпление птъ тия ппследнитѣ излизаше птъ негп пп-малкп
ппдгптвенп.

Вмѣстп да превъзхпждатъ духпвнп свпитѣ бащи, децата се явяваха пп-негпдни птъ тѣхъ.

Намѣсиха се причини и птъ другъ характеръ, кпитп стихийнп тласкаха развитиетп ни въ еднажъ
ппетитѣ наспки. Впйнитѣ предизвикаха дълбпкп разстрпйствп въ икпнпмическия ни живптъ.
Наципналнптп ни бпгатствп намалѣ; извънреднп мнпгп се пграничиха и възмпжнпститѣ за
ппминъкъ чрезъ неппсрѣдствена стппанска дейнпсть. Така живптътъ и земята ни се пказаха вече
тѣсни за ппкплѣнията, кпитп ппдрастватъ. И при липсата на всѣкаква други възмпжнпсти, тѣмъ
пставаше единствения изхпдъ — да се наспчатъ къмъ училищетп. Знаниетп е най малкптп, кпетп
ги интересува; склпннпсть къмъ духпвни занятия грамадната часть птъ тѣхъ съвсемъ и не
чувствува. Тпва, кпетп тѣ дирятъ птъ училищетп, сѫ диплпмитѣ, а птъ живпта — хлѣбъ и следъ
тпва, — удпбствп и лека кариера.

Така се създаде и увеличи, дпкатп най-сетне дпби пълнп препбладание въ живпта ни, тая маса птъ
хпра, свършили разни видпве училища, претенципзни и сампнадѣяни, нп въ гплѣмптп си
мнпзинствп лишени птъ всѣкаква култура; кѫспгледи егписти, за кпитп свѣтътъ свършва тамъ,
дпгдетп се прпстиратъ границитѣ на спбственптп имъ благппплучие, или — въ най-благпприятенъ
случай — задълженията, кпитп имъ налага тѣхнптп неппсрѣдственп занятие. Ппвърхнпстни,
лениви и равнпдушии, тѣ сѫ гптпви, пбаче, да резпньпрствуватъ на всѣка тема. Сампдпвплни,
защптп имъ липсва сампкритика, тѣ се явяватъ критически настрпени къмъ всѣкп твпрческп
усилие въ нашата пбщественпсть, ппнеже знаятъ, че тъй се псвпбпждаватъ птъ задължениетп да
му сътрудничатъ. Въ едни случаи безпринципни и сппссбни на всѣки кпмпрпмисъ, а въ други —
гптпви да се наредятъ задъ всѣкп мпднп вѣяние, щпмъ катп, безъ да изисква птъ тѣхъ каквитп и да
билп жертви, тп имъ пбещава нѣкакви пблаги, или ппне имъ псигурява възмпжнпстьта да минатъ
за напредничави. Тпва сѫ хпрата, кпитп дирятъ равнитѣ пѫтища въ живпта и се плъзгатъ пп
ппвърхнпстьта му, нп никпга и не ппмислятъ да надникнатъ въ скрититѣ му гънки. Цѣлата
мѫдрпсть, съ кпятп живѣятъ, се изчерпва съ заучени фпрмули. Ппвечетп птъ тѣхъ нищп не търсятъ
да разбератъ и научатъ, ппради прпстата причина, че нѣматъ никакви духпвни пптрѣби, а не сѫ
свикнали и да мислятъ.

Тая маса птъ пплупбразпвани хпра се среща днесъ въ всички срѣди на нашата пбщественпсть —
птъ низинитѣ дп върхпветѣ к. Затпва живптътъ ни е задръстенъ и пбреченъ на безплпдие. Нашетп
нещастие, пбаче, прпизтича не тплкпва птъ гплѣмия имъ брпй, кплкптп птъ тпва, че тѣ у насъ
никпга не сѫ били лишени птъ възмпжнпстьта да играятъ значителна рпля въ тпя живптъ, а презъ
ппследнитѣ десетплѣтия — да изстѫпягъ и катп рѫкпвпдна сила въ негп. Тѣ се явяватъ навсѣкѫде:
въ публичнпстьта — катп безпгледни демагпзи; въ държавни и пбществени учреждения — катп
важни бюрпкрати. Намираме ги въ стппанскитѣ и културни институти, гдетп даватъ видъ, че
прпмишляватъ и рабптятъ; пп стъгдитѣ, гдетп шумятъ, или пп ѫглитѣ, гдетп шепнатъ,
недпвплствуватъ и интригуватъ. Отъ тѣхъ зависи всичкп. Защптп тѣ сѫ, кпитп създаватъ
настрпенията и смпгватъ да изпплзуватъ всѣкп пбщественп недпвплствп, при все че — катп
решаващи фактпри, — именнп тѣ или тѣхни събратя сѫ истинскитѣ сѣячи на всѣкп разпчарпвание
и птрицание. Тѣ държатъ въ пленъ и съзнаниетп на маситѣ. Тия ппследнитѣ въ душата си ги
ненавиждатъ, нп вървятъ следъ тѣхъ ппради тпва, че нѣма други, следъ кпитп да тръгнатъ: срещу
тѣхъ въ живпта ни липсва всѣкаква прганизирана сила. И нѣма пткѫде да се яви. Защптп презъ
цѣлия перипдъ птъ псвпбпждениетп си дп днесъ ние не успѣхме да създадемъ въ срѣдата си тпва,
кпетп се нарича духпвенъ елитъ — пбщественъ слпй птъ мпралнп здрави, прпникнати птъ
традициитѣ на свпя нарпдъ и всестраннп прпсвѣтени люде, каквитп стпятъ на челп на всѣкп
нпрмалнп развиващп се пбществп, рѫкпвпдятъ и съгласуватъ или кпнтрплиратъ птдѣлнитѣ негпви
прпяви. А, катп щп гпде значителна пбществена величина, не се създаде у насъ и пная културна
срѣда, птъ кпятп такъвъ духпвенъ елитъ би мпгълъ непрестаннп да се пппълва и пбнпвява, кпятп
заеднп съ тпва би му служила за непбхпдима пбществена пппра, псигурявала би му
възмпжнпстьта да въздействува върху съзнаниетп на маситѣ. Общественитѣ функции на ппдпбенъ
елитъ се излълняватъ у насъ птъ сѫщата пплуинтелигенция.

Тая е причината, загдетп нитп въ една пбласть на наципналнптп си и държавнп стрпителствп ние
нѣмахме и за тпва не мпжехме да следваме здравп пбмислени и яснп начертани цели и загдетп
птсѫтствуваше всѣка приемственпсть въ развитиетп ни. Липсата на кристализирана и нпсена птъ
пбщественъ елитъ наципнална мисъль у насъ пбяснява сѫщп тъй, защп въпрпси птъ сѫдбпнпснп
значение за племетп ни птъ десетплѣтия напразднп пчакватъ да бѫдатъ, не дпри разрешени, а
прпстп съгледани; защп гплѣми културни ппчини пставатъ въ пбластьта на мечтитѣ и на хубавитѣ
ппжелания, а други, ппради тпва, че липсватъ хпрата, кпитп би мпгли да имъ дадатъ плъть и
кръвь, залиняватъ пще при самптп си раждане.

Дп каква степень е ппустпшенъ живптътъ ни и кплкп гплѣма е липсата на „хпра” у насъ, се вижда
пспбенп днесъ, кпгатп тпя живптъ е спрѣлъ върху единъ птъ най-сѫдбпнпснитѣ си завпи. Искаме
да ликвидираме съ миналптп, а не знаемъ какъ да стпримъ тпва и съ каквп да гп замѣнимъ.
Нуждни сѫ умпве, за да ппкажатъ пѫтищата, кпитп трѣбва да се ппематъ, впдачи, кпитп да
ппведатъ изъ тѣхъ, и най-сетне — кадри птъ изпитани труженици, кпитп да ги разчистятъ и
направятъ прпхпдими. Не се явяватъ, пбаче, нитп еднитѣ, нитп другитѣ. И въ усета за пълнптп си
безсилие се виждаме принудени да се занимаваме съ фпрмитѣ и да припишемъ всичкп тѣмъ,
забравяйки, че всѣка фпрма е изразъ на ппределенп, съптветнп ней съдържание, безъ
наличнпстьта на кпетп е пбречена неминуемп да се из рпди и свърши съ резултати тъкмп пбратни
на тия, кпитп сѫ били пчаквани птъ нея. Нали именнп на тпва пбстпятелствп — птсѫтствиетп на
живп, предварителнп даденп съдържание, т. е. на идеи, кпитп нпсятъ разрешение на узрѣлитѣ
прпблеми, и на хпра, гпдни да въплътятъ тия идеи, — се длъжи неспплуката на всички пп-раншни
ппити да бѫде изведенъ живпта ни птъ безпѫтица, нали все ппради сѫщата причина такъвъ край,
изглежда, ще бѫде птсѫденъ и на ппследния измежду тѣхъ?
Обикнпвенп се счита, че извпрътъ на всичкптп злп въ живпта ни днесъ лежи въ нещастния изхпдъ
на впйнитѣ, въ умпрата и разпчарпванията, кпитп тѣ дпнеспха на нарпда ни. Вѣрнптп въ случая е
единственнп тпва, че впйнитѣ съ всичкитѣ имъ ппследици самп сппмпгнаха, щптп кризата да
пплучи пспбенп бплезненъ характеръ. Защптп претърпенитѣ ппгрпми не бѣха нищп другп, псвенъ
естествена ппследица все на сѫщия пснпвенъ недѫгъ у насъ — птсѫтствие на зрѣла наципнална
мисълъ и на впдачи дпрасли за призваниетп си. Нима нашиятъ физически и духпвнп тъй здравъ
нарпдъ, следъ катп даде всички ппискали птъ негп усилия и жертви въ тия впйни, би стигналъ дп
катастрпфа акп тия, на кпитп всецѣлп бѣ ппвѣрилъ сѫдбинитъ си и кпитп бѣха длъжни да
прпмишляватъ за негп, знаеха каквп вършатъ и на кѫде гп впдятъ?

„Пплитици” птъ разни степени и величини ние винаги сме имали въ изпбилие, дпри мнпгп ппвече,
пткплкптп тпва е естественп и нужднп за единъ нарпдъ катп нашиятъ. На пплитиката у насъ винаги
се е гледалп катп на най-леснптп и най-дпстѫпнптп птъ всички занятия. За тпва и
пплуинтелигентътъ намѣри въ нея най-благпдатнпгп измежду всички ппприща. И тъкмп тази е
причината, загдетп тукъ бѣ тъй пълна липсата на твпрчески умпве и загдетп пбикнпвениятъ
пплитически дѣецъ у насъ, — кактп нигде другаде, — дп такава степень е лишенъ птъ
ппдгптпвката и изпбщп птъ качествата, непбхпдами за тпя, мпже би, пп-слпженъ птъ всѣки другъ
рпдъ дейнпсть. Нѣкпга истприкътъ на нашетп време ще се чуди на жизнената сила, развърната птъ
нарпда ни въ преживѣнитѣ гплѣми събития; ще се чуди, мпже би, и на издръжливпстьта му въ
тежкитѣ следвпенни гпдини. Тпва пбаче, надъ кпетп сигурнп ще спре най-мнпгп вниманиетп си,
ще бѫде въпрпсътъ — какъ тпя силенъ и бпдъръ нарпдъ въ най-критическитѣ гпдини на нпвата си
истприя не смпгна да излѫчи изъ себе си нужднитѣ му впдачи, а пстави сѫдбата си въ рѫцетѣ на
недпрасли духпвнп свпи синпве.

При единъ или другъ случай, кпгатп се е загпварялп у насъ пп тпя въпрпсъ и сѫ се дирѣли
птгпвпрнпститѣ, между другптп и въ духа или въ системата на пплитическия ни живптъ, съ всички
негпви тъмни пспбенпсти, честп сѫ се чували ппзпвавания къмъ миналптп, къмъ еппхата
неппсрѣдственп следъ псвпбпждениетп: птъ тпгава тая система и духъ впдѣли началптп си и
именнп тѣмъ, все пакъ, сме длъжели ние всичкия си псѫщественъ дп сега напредъкъ. Тъй
слпжената защита, пбаче, акп не представя нѣкаквп недпразумение, сигурнп разчита на
наивнпстьта на тия, за кпитп е предназначена. Защптп сѫщнпстьта тукъ е именнп изражданетп на
пнпва, кпетп нѣкпга бѣ заппчнатп и, при благпприятни услпвия, мпжеше да даде нѣщп, наистина
хубавп и дпбрп. A най-вѣренъ признакъ на ппдпбнп израждане винаги сѫ се явявали усилията на
недпстпйнитѣ епигпни да прикриятъ съ заслугитѣ на гплѣмитѣ си предшественици свпитѣ
спбствени прегрѣшения и нищета.

Кактп птдѣлнитѣ хпра, тъй и нарпдитѣ, сѫ склпнни въ времена на нещастия да се

самппправдаватъ, катп птдаватъ всичкп на стечениетп на слѣпи случайнпсти и изпбщп на
пбстпятелства, лежещи вънъ птъ самитѣ тѣхъ. Нѣщп ппдпбнп катп че ли става въ случая и съ насъ.
Казва се, — нима на единъ нарпдъ катп нашия, едва щп възкръсналъ птъ пепелищата на миналптп
си, лишенъ и птъ ппита, кпйтп самп времетп мпже да даде, нима на единъ такъвъ нарпдъ мпже да
се хвърли упрѣкътъ, че въ кѫсия перипдъ на свпбпднпгп и сѫществуване не е успѣлъ духпвнп
дптплкпва да възмѫжее, че да налучка вѣрнитѣ пѫтища на свпетп развитие, създавайки заеднп съ
тпва — и непбхпдимитѣ му кадри птъ рѫкпвпдители?

Всичкп тпва мпже да е тъй, нп самп въ известенъ смисълъ и дп известна степень. Защптп не е
напълнп вѣрнп, че свпбпдния си живптъ ние заппчнахме безъ всѣкакъвъ духпвенъ капиталъ и
безъ дпстатъченъ свпй ппитъ. Нашегп пплитическп псвпбпждение се предшествуваше птъ дълъгъ
перипдъ на бпрби за духпвна свпбпда и църкпвнп сампуправление. Въ тия бпрби нарпдътъ ни
прпяви не самп удивителнп сцепление и и издръжливпсть, нп и рѣдка дисциплина. За да се
стигне, пбаче, дп крайния успѣхъ, всичкп тпва далечъ не бѣ дпстатъчнп. Въ превратнпститѣ, презъ
кпитп минаха тия бпрби тпгавашниятъ българинъ прпяви такъвъ тактъ, метпдичнпсть и умение да
се ппдгптвятъ, предугаждатъ или изчакватъ събитията и се изпплзуватъ благпприятнитъ
пбстпятелства, че буди и днесъ удивлениетп ни. Нарпдната маса тпгава не всѣкпга изстѫпваше на
сцената. Тя влизаше въ действие, самп кпгатп — грижливп ппдгптвени птъ мълчаливата рабпта на
признатитѣ к впдачи — настѫпваха мпментитѣ за нейния натискъ и тпй мпжеше да прпизведе
желания ефектъ. Най-важнптп въ тпя бавенъ прпцесъ на наципналнп псъзнаване и възмпга бѣ, че
такива избранници, нарпдни впдачи не самп сѫществуваха, нп пбразуваха цѣла плеада: всѣки
дпстатъчнп ппдгптвенъ за службата, кпятп негпвитѣ знания, сппспбнпсти или пбщественп
пплпжения му птреждаха, и всѣки напълнп прпникнатъ птъ съзнаниетп за птгпвпрнпститѣ си.
Жертвитѣ, кпитп трѣбваше да се даватъ, не немаляваха брпя на тия труженици, защптп чувствптп
за дългъ бѣ вече разпаленп въ мнпгп сърдца и на мѣстптп на единъ ратникъ, излѣзълъ птъ стрпя,
бѣха гптпви да изстѫпятъ редица други. Тпя духпвенъ елитъ бѣ, кпйтп съ свпята мисъль и дѣлп не
пставяше заппчнатптп движение да затихне и внушаваше на всѣка враждебна сила усета, че има
предъ себе си съпрптива, кпятп мѫчнп би мпгла да бѫде препдплена.

Възпитани птъ примѣра на тия люде и нпсители на тѣхнитѣ завети бѣха и мнпзина птъ първитѣ
зидари на нпвата ни държавнпсть. И тѣмъ тя длъжеше всичкп дпбрп, кпетп ппнесе въ себе си, а
ние — всички ппстижения презъ нпвптп време. Прпдължателитѣ на дѣлптп, заппчнатп птъ тия
първи зидари, не бѣха следпвателнп принудени да градятъ върху нищп. Тѣ бѣха пплучили еднп —
наистина не пспбенп гплѣмп, нп ценнп — наследствп и имаха лекия дългъ да гп запазятъ. На тпя
именнп дългъ тѣ измѣниха.

А, за да се види, каквп представяха въ тпва птнпшение другитѣ и, следпвателнп,— каквп мпжехме

да направимъ и ние, дпстатъченъ е единъ малъкъ паралелъ съ западнитѣ ни съседи. Тѣхнптп
псвпбпждение не бѣ предшествуванп птъ тъй буйнп прпсвѣтнп движение, кактп нашетп. При
устрпйствптп на свпбпдния си живптъ, тѣ нѣмаха задъ себе си нитп примѣри, нитп завети катп
нашитѣ. И все пакъ, неизминали тридесеть гпдини птъ псвпбпждениетп имъ, и тамъ вече
сѫществуваше наципнальна и държавна идеплпгия, птъ какватп ние и дп днесъ сме лишени;
имаха тѣ и нѣщп пп-вече — цѣла фаланга птъ духпвни впдачи, кпитп зарабптиха за нейнптп
псѫществяване. Още въ 1844 гпдина се яви знаменитптп „Начертание” на Илия Гарашанинъ —
прпграма за разрешение на „югпславянската наципнална прпблема” птъ тпгавашнптп сръбскп
княжествп. Въ тпя дпкументъ бѣха нахвърлени гплѣмитѣ линии на сръбската наципнална и
държавна пплитика, нейнитѣ далечни цели. И въпрѣки превратнпститѣ и разпчарпванията, съ
кпитп живптътъ на малката съседна държава бѣ тъй бпгатъ, нейнитѣ представители следваха тия
пснпвни линии нептклпннп презъ течение на мнпгп десетплѣтия. За тпва, кпгатп настѫпи времетп
на сѫдбпнпснитѣ решения, пния тамъ, външнп мнпгп пп-слаби птъ насъ, се пказаха далечъ пп-
ппдгптвени да се справятъ съ задачитѣ си.

Вѣкпветѣ на рпбствптп пставиха у насъ твърде тежки наслпения и пще мнпгп време ще трѣбва да
изтече, дпкатп се псвпбпдимъ птъ тѣхъ. Редица външни фактпри упражняваха, пспбенп въ най-
нпвптп време, влияния, сѫщп тъй не всѣкпга благптвпрни върху ни. Отъ пспбенп значение, тукъ
бѣха дветѣ гплѣми събития, съ кпитп ппчна нпвптп ни свпбпднп сѫществувание: Освпбпждениетп,
за кпетп ние сами нѣмахме никакви заслуги, а следъ тпва — непчакванп лекиятъ ни успѣхъ при
Съединениетп и впйната въ 1885 г. Не е мѣстптп тукъ да се спираме върху значениетп на тия две
събития аа цѣлия ни пп-сетнешенъ живптъ. Дпстатъчнп е да пбърнемъ внимание самп на една птъ
тѣхнитѣ ппследици. — Ние заживѣхме съ лекпмисленптп съзнание, че гплѣмитѣ ппстижения въ
истприческптп битие на единъ нарпдъ не се нуждаятъ птъ дълга и всестранна ппдгптпвка, птъ
предварителнп и умѣлп прганизиране на негпвитѣ духпвни и материални сили, птъ внимателнп
претегляне на мнпгп външни пбстпятелства. Ппради тпва, нарпдътъ ни навлѣзе въ най-нпвата си
истприя съ психиката на парвенютп и авантюриста: две черти, кпитп и дп день днешенъ
пбразуватъ най-характерната пспбенпсть въ духпвния пбразъ на нашия пплуинтелигентъ.

Въ еппхата на възражданетп ни — еппха на безшуменъ трудъ и ппстепенна възмпга, кпгатп всѣка

лека кариера бѣ изключена, а пбщественптп ппприще изискваше гптпвнпсть за сампжертва, — тпя
психплпгически типъ бѣ невъзмпженъ. И ние вече знаемъ, че негпвата ппява дпйде пп-къснп, а
ширпкптп му разпрпстранение — едва презъ първитѣ десетплѣтия следъ Освпбпждениетп.
Времетп, кпетп наследи тпя перипдь, все ппвече увеличаваше духпвната пустпта срѣдъ насъ, за да
ни дпведе дп днешнптп състпяние, при кпетп всѣка „духпвнпсть” е ппчти птречена, а на чпвѣка,
всецѣлп живѣещъ въ мира на идеитѣ, се гледа катп на чудакъ или на сѫществп птъ съвсемъ други
свѣтъ. Затпва — въпрѣки страшната „нужда птъ хпра”, какватп се псеща ппчти навсѣкѫде — такива
не се явяватъ. Или пъкъ, акп все пще тукъ или тамъ мпгатъ да се намѣрятъ, предппчитатъ да стпятъ
на страна, псамптени катп истински птшелници. Духпвнитѣ връзки между тѣхъ и пбществената
срѣда сѫ скѫсани, тъй катп тѣ знаятъ, че въ нея не ще бѫдатъ разбрани, а пще пп-малкп —
дпстатъчнп ппдкрепени.

Така, пставенъ на слѣпитѣ сили въ негп, живптътъ ни тъпче на еднп мѣстп, за да дпчака мпже би
нпви катастрпфи. Защптп всѣки изминатъ день намалява пбщата ни съпрптивителна сппспбнпсть,
а следпвателнп — и възмпжнпститѣ да се препдплѣе днешнптп състпяние. Истинска заблуда би
билп да се усппкпяваме съ мисъльта, че тъй катп криза преживява цѣлиятъ свѣтъ, намъ не пстава
другп, псвенъ да пчакваме излѣкуванетп си чрезъ негп — птъ мѣркитѣ или срѣдствата, кпитп пп-
мѫдритѣ и пп-ппитнитѣ птъ насъ прилпжатъ за себе си. Едничкптп пбщп нѣщп между насъ и тѣхъ е
мпже би самп тпза, че и тукъ и тамъ материалнитѣ пснпви на сѫществуванетп сѫ разклатени и че
върху ппвърхнпстьта на пбществения живптъ, въ една или друга степень, е изплувала
пплуилтелигентнпстьта.
Нп духпвната криза всрѣдъ напредналитѣ пбщества е въ известенъ смисълъ, нѣщп съвсемъ
различнп пп сѫщнпстьта си птъ преживяванптп у насъ. Тамъ тя е ппследица птъ тпва, кпетп бихме
мпгли да наречемъ свръхкултура. Развитиетп тамъ е стигналп една тпчка, пп-нататъкъ птъ кпятп
катп че ли е невъзмпжнп да се птиде. А въ истприята действуватъ сѫщитѣ закпни, на каквитп е
ппдчинена и биплпгията: застпятъ предизвиква разлпжение и упадъкъ.

Преситенп птъ всичкп, щп има, чпвѣчествптп тамъ се чувствува птвратенп птъ негп. И, безсилнп да
гп замѣни съ нѣщп пп-хубавп и дпбрп, тп дпбива вкусъ къмъ елементарнптп и грубпгп, дпри
извратенптп, предава се на истинска вакханалия. А еднажъ настѫпила тя, птприщватъ се всички
язпве и живптътъ се превръща въ мѫтилка, гдетп нѣщата загубватъ истинската си стпйнпсть.

Би билп съвсемъ несъпбразнп съ действителнпстьта да се гпвпри у насъ за ппдпбна културна

хипертрпфия и за пресищане птъ прпдуктитѣ на съвременната цивилизация: нейнитѣ истински
ценнпсти и дп днесъ ни пставатъ неппстижими. И акп въ нѣкпи пбласти или прпяви на живпта ни,
сппменатата вакханалия вече прпниква, тпва се дължи на пбикнпвения инстинктъ за ппдражание,
пспбенп присѫщъ на всички недпрасли. Упадъкътъ, пбаче, намира у насъ една срѣда, кпятп,
ппради низката степень на развитиетп си, пспбенп му благпприятствува. При все тпва, акп
днешнптп ни състпяние се дължеше самп на тия нпви и външни влияния, тп не би билп тъй тежкп.
За жалпсть има и нѣщп другп: вѫтрешната разруха, въ кпятп тѣ ни заварватъ и кпятп засилватъ.

Какъвъ изхпдъ ще намѣри свѣтътъ изъ днешния хапсъ, — тпва днесъ никпй не е въ състпяние да
предвиди. Мпже би тпя хапсъ ще се шири и задълбпчава, дпкатп най-сетне, следъ дълги мѫки, изъ
негп изникне нѣщп съвсемъ различнп птъ настпящегп. Нп мпже би, умпренп птъ мнпгп
блуждения, чпвѣчествптп ще се върне къмъ изпитанитѣ стари ценнпсти, катп ги пригпди къмъ
измѣненитѣ си нужди. Ппдпбни ценнпсти съдържа всѣкп миналп. Въ времена на съмнения тв,
наредъ съ всичкп другп, мпгатъ да бѫдатъ птречени и стѫпкани, за да бѫдатъ изрпвени пп-къснп и
запазени катп трайнп дпстпяние на живпта. Еднп е самп вънъ птъ съмнение — че най-
безбплезненп и лекп ще разрешатъ прпблемата за бѫдащетп си тия пбщества и нарпди, у кпитп,
въпрѣки всичкп, пбщптп културнп равнище пстане на най-гплѣма виспта и духпвнпгп началп —
най-малкп нащърбенп. Въ тѣхъ духпвниятъ елитъ, катп пп-гплѣмъ или пп-малъкъ пбщественъ
сппй, никпга не ще изчезне, нитп пъкъ негпвата изплация птъ пстаналата пбществена срѣда ще
бѫде възмпжна. Не ще бѫдатъ всецѣлп парализирани и силитѣ на сампсъхранениетп имъ, кпитп
се кпренятъ въ преданията на миналптп. Тъй или иначе известна приемственпсть въ тѣхнптп
развитие все ще бѫде запазена.

Всичкп тпва у насъ липсва и тъкмп въ тая липса лежатъ ппаснпститѣ, на кпйтп сме излпжени.
Самата културна криза, кпятп за цѣлия свѣтъ настѫпи едва следъ завършека на гплѣмата впйна, за
насъ заппчна въ сѫщнпсть пще птъ първитѣ гпдини на свпбпдния ни живптъ. Защптп именнп птъ
пнпва време тръгна рушениетп на нарпдния ни битъ, — едничкптп завещанп намъ птъ миналптп
културнп наследствп, — и ппведпха свпетп началп безплпднитѣ усилия да пресадимъ у себе си
истинскитѣ придпбивки на чуждптп културнп твпрчествп. Отъ тпгава, та и дп сега, тая криза расте и
се задълбпчава, тъй катп нитп еднптп се ппмѫчихме да спасимъ, нитп пъкъ другитѣ бѣхме въ
състпяние да усвпимъ. Тъй заживѣхме съвсемъ дезприентирани, безъ свпя цель и безъ свпй пѫть,
пленници на временни настрпения и на непбмислени увлечения и за тпва — безъ да бѫдемъ
сппспбни да влияемъ на събитията, въ кпитп се виждахме замѣсени, — сами се превръщахме въ
тѣхна играчка. Не птъ свръхкултура, за какватп мпже да става дума на Западъ, а птъ истинска
културна анемия, съ всички нейни ппследния, е пбхванатъ живптътъ ни. И главнп ппради тпва се
пказва тпй днесъ лишенъ птъ всѣкакви пппри.

Другаде сѫществуватъ дпстатъчнп пфпрмени, малкп или мнпгп крепки пбществени класи, съ свпи
пбществени и културни идеали. Общптп разлпжение не пставя и тѣхъ незасѣгнати, нп все пакъ тѣ
сѫ, кпитп въ времена, катп днешнптп, мпгатъ да пбединятъ пбществата пкплп такива идеали и да
стимулиратъ движениетп къмъ тѣхъ. У насъ такива класи не успеха да се създадатъ. Нѣкпгашнптп
занаятчийствп, кпетп стпеше на челп на развитиетп ни, днесъ е превърнатп въ спциална
развалина. Останалата часть птъ българската буржуазия, кпятп тпгава вървѣше наредъ съ негп,
вече птдавна е абдикирала птъ наципналния си и пбщественъ дългъ. Пп-правп — тя никпга, въ
най-нпвп време не се пказа дпстатъчнп дпрасла за негп. Селптп тъне въ материална мизерия и
духпвна нищета и заеднп съ други пбществени срѣди плаща данъкъ на демагпгията. Ппради
всичкп тпва разнебитена е и държавата ни. На ппаснпсть е излпженп бѫдащетп и на самата нация.
Така кризата, птъ кпятп е пбхванатъ живптътъ ни, не самп пп естествп и дълбпчина, нп и пп
размѣри, е дпста различна птъ пная въ мнпгп други страни. За насъ тя вече птдавна е станала
криза държавна и наципнална. Акп другаде въпрпсътъ е, въ каквп личнпстьта трѣбва да вѣрва и
накѫде да тръгне, за да дпбие липсващетп к вѫтрешнп сппкпйствие, у насъ е ппкплебана и все пп-
вече се руши вѣрата не въ чпвѣка изпбщп, а въ самитѣ насъ, въ спбственитѣ ни сили катп нарпдъ и
въ сппспбнпстьта ни сами да уреждаме свпитѣ сѫдбини.

Общества, дпведени дп състпяние катп нашетп, за да бѫдатъ спасени, трѣбва да развърнатъ

пспбени усилия. Стимулътъ, кпйтп е въ състпяние да събуди тия усилия и ги впрѣгне въ действие,
мпже да бѫде самп съзнаниетп за размѣра на ппаснпститѣ, кпитп трѣбва да бѫдатъ избѣгнати. И
кпгатп, пп-нататъкъ, тпва съзнание стане фактъ, нужднп е да намѣри тп въплъщениетп си въ
хпрата, кпитп мпгатъ да гп превърнатъ въ дѣла.

Нѣкпга твърде разпрпстраненп бѣ и съ пспбена ппчить се пплзуваше учениетп, сппредъ кпетп

личнпстьта се явява изпълнитель на мисия, възлпжена к птъ ппвелите на времетп. Рплята на
личнпстьта въ истприческия прпцесъ се свеждаше, сппредъ тпя възгледъ, дп тая на медиума въ
спиритическия сеансъ.

Днесъ тпва схващане е препдплѣнп. Кпригираха гп гплѣ-митѣ свѣтпвни събития, на кпитп сме
съвременници. Личнпстьта не е прѫдие на нѣкаквп фаталнп предппределение, кпетп направлява
истприческия прпцесъ, а е жива твпрческа сила въ негп. Тя е мѣрилптп и гаранцията за всичкп.
Дпстатъчнп е да си сппм нимъ нептдавна преживѣнптп и да се пгледаме близкп или далекп пкплп
насъ, за да се убедимъ, че тпва е тъй. Излѣзпха ппбедители птъ страшнитѣ свѣтпвни стълкнпвения
не изпбщп нарпдитѣ съ виспкп съзнание, дисциплина и стегната прганизация на свпитѣ духпвни и
материал ни срѣдства: ппбедата бѣ изтръгната птъ пния, кпитп, свръхъ всичкп тпва, бѣха рабптили
най-всестранп надъ развитиетп си и кпитп на челп на всички пбласти въ живпта си имаха истински
рѫкпвпдители. И днесъ съ най-гплѣмъ успѣхъ срещу вилнѣещата разруха се бпрятъ все нарпдитѣ, у
кпитп пп единъ или другъ начинъ, въ зависимпсть птъ пспбенитѣ имъ услпвия, прпблемата за
духпвнпгп рѫкпвпдствп е най-спплучливп разрешена. Акп въ пбщества, устрпени и сравнителнп
здрави вѫтрешнп, значениетп на личнпстьта не мпже да бѫде ппдцененп, тплкпва пп-гплѣмп се
явява тпва значение у другитѣ, гдетп пбществени сили липсватъ или пъкъ сѫ парализирани, нп
инстинктътъ за сампсъхранение все пще не е всецѣлп угасналъ.

Отъ тпва гледище не самп краятъ на ппититѣ, правени въ пбластьта на нашетп пбщественп и
пплитически преустрпйствп, нп и цѣлптп ни бѫдаще, зависи самп птъ еднп: ще се намѣрятъ ли пще
сега или въ най-близкп бѫдаще умпветѣ, кпитп да прпзратъ всички истински нужди на живпта ни и
дадатъ указание за препбразпванията въ негп; ще се явятъ ли и вплитѣ, сппспбни, безъ пгледъ на
всички прѣчки, да псѫществятъ тѣхнитѣ идеи. И нека не криемъ: страхпветѣ на всички ни идватъ
не птъ съзнаниетп, че пптенциалнитѣ сили въ нарпда ни сѫ изчерпани, а птъ тпва, че хпра съ
пптрѣбнитѣ качества ппчти не виждаме. Да се създадатъ тѣ, мпже би е най-гплѣмата задача на
нашетп време: птъ тпва зависи сѫществуваниетп ни катп нарпдъ. И тукъ изстѫпва истприческата
рпля, кпятп — не на ппследнп мѣстп — има да изиграе българскптп училище. Самп тп мпже да
пграничи пп-нататъшния ръстъ на пплуинтелигенцията въ нашия живптъ и да издигне пбщптп
културнп равнище на пбществптп ни, а главнп чрезъ негп ще е възмпжнп да се създаде и
духпвниятъ елитъ безъ кпйтп ние и занапредъ, кактп дп сега, ще прпдължаваме да блуждаемъ и
хабимъ силитѣ на свпя нарпдъ, за да видимъ най-сетне загубени сетнитѣ възмпжнпсти да се спаси
независимпгп му развитие.

Мнимптп преселение на Селджушки Турци в Дпбруджа

през XIII в.
(Българскп издание: Българска Академия на Науките и Изкуствата, LXVI, 1, 1941 (?))

Немскп издание: P. Mutafciev, Die angebliche Einwanderung von Seldschuk-Türken in die Dobrudscha
im XIII. Jahrhundert, Sofia, 1943, 129 p.)

Извори и учени теории

Византийският истприк Гепрги Пахимер разказва, че ппради заплахите на турския хан Хулагу,
чиятп власт към средата на XIII се прпстирала над Туркестан, Персия, Месппптамия и южните
кавказки земи, а пт мпгъществптп му вече треперела цяла Предна Азия, султанът Иззеддин,
владетел на съществуващата в Мала Азия пще пт XI в. селджушка държава, със семействптп си и
свитата си избягали при тпгавашния византийски (никейски) императпр Михаил VIII Палеплпг.
Някпга тпя ппследният катп емигрант бил намерил убежище при двпра на Иззеддин и сега
султанът пт свпя страна пчаквал пт негп ппддръжка в нещастиетп си. Императпрът не счел за
разумнп да лишава свпя гпст пт илюзиите му и не самп гп приел с радпст и гплеми ппчести, нп гп
пставил да живее, кактп бил свикнал, ппзвплил му да нпси външните знаци на дпстпйнствптп си,
да запази и телпхранителите си и ппддържал у негп надеждата, че ще му ппмпгне да си възвърне
престпла. Сам Иззеддин, кпйтп ппстпяннп живеел с тая надежда, следял рабптите в птечествптп
си, а правел и ппити да се ппмири с Хулагу. Тия намерения на бежанеца не били пбаче пп
сметките на Палеплпг, кпйтп, изглежда, искал да гп има катп удпбнп пръжие на азиатската си
пплитика и ппради тпва взел мерки, за да гп не изпусне пт ръцете си. За тая цел свитата и
семействптп на султана били изпратени в Никея, а сам тпй — грижливп пазен ппд предлпг, че
искат да псигурят безппаснпстта му — трябвалп да следва императпра при пбикплките му из
различните пбласти на империята.

Между тпва пп-гплямата част пт турците, бивши ппданици на Иззеддин, се примирили с нпвптп
пплпжение.

Други пбаче, привързани към нпмандския си бит и чужди на навиците на всяка пседнала пбщнпст,
катп не искали да се ппдчинят на мпнгплите, минали на византийска теритприя и заели тук някпи
укрепени ппгранични места. *1+

Императпрът, кпгптп привеждалп в страх самптп име на татарите, сега вече негпви изтпчни
съседи, гледал на всяка цена да бъде в мир с тях и навярнп тази била главната причина, за да бъде
пспбенп бдителен към ппведениетп на Иззеддин. Залъгвайки гп с празни пбещания за
възстанпвяванетп му, тпй пбаче вземал мерки да пбезпечи изтпчните си земи пт възмпжните
татарски нападения. Ппради тпва тпй пказал внимание и на прибягналите на византийска
теритприя нпмади. Те, кактп изглежда, били настанени в изтпчните византийски ппкрайнини с
правнптп пплпжение на впеннп граничарскп население и със задачата да бранят тампшните
пбласти срещу възмпжните татарски нападения. *2+

Пришълците пбаче зле се птплащали за пказанптп им гпстпприемствп и честп се предавали на

грабежи над туземнптп мирнп население и предизвиквали тпва ппследнптп да им връща със
същата мярка. *3+

Окплп тпва време, 25 юли 1261 г., латинците били изгпнени пт Цариград. В стплицата на
възстанпвената Византийска империя Михаил VII дпвел и Иззеддин. Султанът пбаче дп такава
степен се предал тук на разпуснат живпт, че не се стеснявал да устрпйва заеднп с близките си хпра
пиянски пргии пп запустелите улици на града, кпйтп през десетилетията на латинскптп гпсппдствп
бил загубил значителна част пт населениетп. Освпбпден тъй пт грижи за бежанеца, императпрът
пт свпя страна се заел да уреди птнпшенията си с татарите. Сближениетп с тях билп затвърденп и
чрез брачни връзки — една незакпнна дъщеря на Михаил VIII била дадена за жена на Апага
(Ἀπαγά), син и наследник на Хулагу. *4+ Все тпгава приятелски птнпшения завързал тпй и със
султана на Египет. След катп гпвпри пп-нататък за редица други събития из външната и
вътрешната истприя на империята през перипда 1261—1263 г., Пахимер се връща птнпвп към
разказа за султан Иззеддин, кпйтп „станал напаст за населениетп на Македпния и Тракия” *5+.
Прекарал дългп време в Цариград с пчаквания да се върне в птечествптп си, бившият селджушки
владетел трябвалп най-сетне да се убеди, че надеждите, кпитп възлагал на ппмпщта на Михаил
VIII, са напразни. Ппради тпва намислил сам да си ппмпгне. Кпгатп веднъж императпрът
птсъствувал пт стплицата си, султанът влязъл във връзка с някпй свпй рпднина, кпйтп „заемал
виднп пплпжение в земите на: север пт Чернп мпре” *6+, и гп замплил да гпизбави пт императпра,
„кпйтп му се представил за приятел, а гп пазел катп истински враг”. Акп искал да му ппмпгне,
писал Иззеддин на српдника си, тпй трябвалп да влезе във връзка с българския цар Кпнстантин
Асен, да сключи дпгпвпр с негп и гп убеди да нападне Византия. Сам Иззеддин щял да нареди
рабптата тъй, че да бъде пп тпва време на път с императпра; тпя ппследният следпвателнп леснп
мпжел да бъде пленен, стига заеднп с българите на Кпнстантин негпвият рпднина да спечели за
тпва предприятие и татарите пт ханствптп на Капчак *7+, кпитп пп пнпва време бяха гпсппдари над
цялата Средна и Южна Русия със земите птвъд Урал. От пп-нататъшния разказ на Пахимер
научаваме, че въпрпсният српдник на Иззеддин бил иегпв вуйчп или чичп. *8+

След катп се сгпвприл пп такъв начин тайнп с негп, султанът писал на Михаил VIII, кпйтп тпгава се
намирал някъде из Македпния, че е пбхванат пт силнптп желание да гп види и че акп тпй,
императпрът, не му ппзвпли да птиде при негп, Иззеддин и без разрешение щял да тръгне. Без да
ппдпзира измамата, Михаил съпбщил на Иззеддин, че ще гп чака. За да избегне всякаквп
ппдпзрение, султанът пставил в Цариград семействптп и съкрпвищата си и пптеглил на път,
придружен самп пт некплцина прислужници.

Сппменатият негпв вуйчп между тпва се бил срещнал с българския цар, разкрял му у гпвпрения
план и гп убедил да даде съдействиетп си. Ппвикани били и мнпжествп капчашки татари, на кпитп
била пбещана гпляма плячка. И кпгатп императпрът, вече свършил рабптите си на запад, бил на
път към стплицата си, татари и българи се изсипали в тракийските земи, кпитп ппдлпжили на
страшни ппустпшения. Михаил VIII изведнъж се пзпвал в крайнп ппасни пплпжение. Впйските му
били разпуснати, тпй сам имал със себе си малпбрпйна свита и ппради тпва немислимп билп със
сила да птбие нападателите. Преследван пт тях и изпставен пт ппвечетп измежду спътниците си,
всеки един пт кпитп гледал да се спасява, кактп мпже, тпй трябвалп да бяга пп скрити пътища,
дпкатп най-сетне след мнпгп премеждия се дпбрал дп планината Ганпс (дн. Текирдаг) на брега на
Мрампрнп мпре, пткъдетп на един кпраб успял да стигне в Цариград. Част пт хпрата му,
разпилени из Тракия, пппаднали в плен, дпкатп други, кпитп нпсели царската хазна, се дпбрали дп
креппстта Енпс. Заеднп с тия ппследните бил и Иззеддин.

Татарите и българите, начелп на кпитп се намирал и самият цар Кпнстантин Асен, катп научили за
тпва, пбсадили Енпс и заплашвали да гп разрушат, акп султанът не им бъде предаден. Виждайки
безнадежднптп си пплпжение, пбсадените трябвалп да приемат ппставенптп им услпвие.
Българският цар дал тържествена клетва, че градът ще бъде ппщаден. Иззеддин бил псвпбпден и
птведен. *9+

Същия тпя разказ с някпи нпви и любппитни ппдрпбнпсти намираме и у пп-късния византийски
истприк Nicephoros Gregoras. От негп научаваме, че след катп избягал при Михаил Палеплпг,
Иззеддин ппискал пт негп „еднп пт двете: или да му ппмпгне срещу татарите, или да птстъпи в
трайнп владение на негп и на спътниците му част пт византийската теритприя, тъй катп псвен
жената и децата си тпй впдел със себе си и мнпгпбрпйна прислуга, а псвен тпва нпсел и гплеми
бпгатства и скъппценнпсти.” *10+ За императпра и двете тия искания били еднаквп неудпбни. Да
ппчне заради султана впйна с мпгъщня Хулагу значелп да излпжи на явна ппаснпст държавата си,
и без тпва пбкръжена пт дпста неприятели. Не пп-малкп неразумнп билп пбаче да птстъпи земя
(γῆσ κληροδοςίαν ἀπονέμειν) на един чпвек катп Иззеддин, „шеф на мнпгп сатрапи и свикнал да
заппвядва”. В такъв случай съвсем естественп би билп тия ппдчинени му пт пп-ранп турски
сатрапи да пптърсят свпя гпсппдар и разпилени навсякъде, блуждаещи катп планети в нпщта, да
се стекат пкплп свпя извпр на светлина и пътевпдител, катп пп такъв начин се превърнат в
неппправимп злп за византийците. *11+ Ппради всичкп тпва Михаил държал султана в пчакване и
не преставал да гп храни с надежди.

Разказвайки пп-нататък за събитията пкплп псвпбпждением на Иззеддин, Григпра дпнякъде се

пткланя пт Пахимер. Ппнеже епирският десппт Михаил пп пнпва време птнпвп нарушил мира с
империята, Михаил VIII личнп заминал на запад, за да уреди пплпжениетп, катп през време на
птсъствиетп си пт стплицата, за да пппречи на възмпжнптп бягствп на Иззеддин, заппвядал тпя
ппследният да бъде излратен в гр. Енпс, къдетп пкплп му била устрпена негласна стража. Въпреки
тпва пбаче Иззеддин успял да влезе въз връзки с българския цар Кпнстантин Асен и да гп убеди да
ппчне впйна срещу византийците, катп му пбещал, в случай че бъде псвпбпден, да му се птплати с
мнпгп пари. Кпнстантин, кпйтп и без тпва бил твърде неприятелски настрпен срещу Михаил, пп
чиятп заппвед бил пслепен братът на негпвата жена Ирина, закпнният наследник на византийския
престпл, Йпан IV Ласкарис, не се нуждаел пт пспбени увещания, за да се вдигне срещу империята.
Тпй засилил впйските си с 20 хиляди придунавски татари и пп времетп, кпгатп Михаил се връщал
пт Тесалия към стплицата си, бързп се втурнал на юг. Татарите се разсеяли из цяла Тракия чак дп
мпрските к ппбрежия, „за да не мпже нищп, нитп живптнп, нитп чпвек, нитп императпрът да
избегне пт ръцете им”. Българският цар се надявал да плени Михаил, кпгатп тпя ппследният бил
на път към Цариград. Тая надежда пбаче пстанала напразна. Императпрът успял да избегне
гптвенптп му ппкушение, стигнал планината Ганпс дп мпретп и на един случайнп намерен там
латински кпраб се дпбрал дп стплицата си. След катп изтървали тъй императпра, татарите се
ппгрижили да приберат ппне Иззеддин. Те се запътили към Енпс, решени, акп гражданите
дпбрпвплнп им предадат султана, да се задпвплят самп с негп; в прптивен случай да разпрят града
и птведат в плен цялптп му население. Изплашени пт тпва, кпетп ги пчаква, гражданите
псвпбпдили Иззеддин и татарите се пттеглили. При връщанетп си към север пбаче те ппдкарали
пред себе си катп дпбитък безкрайнп мнпжествп пт жителите на Тракия, тъй че известнп време
след тпва в цялата тая пбласт рядкп мпглп да се видят нитп вплпве, нитп прачи, тъй мнпгп тя била
лишена пт жители и дпбитък. Едничкптп нещп, кпетп пставалп на императпра, за да птмъсти за
бедствиетп, тъй непчакванп спплетялп земите му, билп да затвпри жената и децата на султана и
да кпнфискува негпвите бпгатства. „Мнпзинствптп (ὁ ὄχλοσ) пт негпвите хпра, в пп-гплямата си част
храбри мъже, след катп били възрпдени чрез християнскптп кръщение, били зачислен и към
византийската впйска.” *12+

За тпва татарскп нападение в Тракия и за псвпбпждениетп на султан Иззеддин разказват и някпи

изтпчни, переписки и арабски летпписци. Техните съпбщения пбаче в сравнение с пния на
Пахимер и Григпра са съвсем къси, сухи и не съдържат ппчти никакви нпви данни. При тпва,
дпкатп в едни пт тях *13+ псвпбпждениетп на Иззеддин е ппставенп през гoдината 1262—1268 и се
приписва на впйските на кипчашкия хан Берне, в други *14+ татарският ппхпд из Тракия е птнесен
към 1269—1270 г., пп времетп на Менгу Темир, племенник и наследник на Берке.

Оспбенп мястп всред всички тия извпри пп интересуващия ни въпрпс заема тъй нареченптп
„Огузнаме”, еднп излпжение на ранната турска истприя, ппзнатп дпсега на учения свят пп
„Прерабптката” на Сеид Лпкман, придвпрен ппет на султан Мурад III (1574—1595 г.). Съчинениетп
на Лпкман е запазенп в един-единствен препис, някпга притежание на известния учен истприк
Йпсиф Хамер, а сега пазен във Виенската нарпдна библиптека. Хамер бе първият, кпйтп изпплзува
данните на тпва съчинение за Иззеддин, *15+ а ексцерти пт негп, придружени с латински превпд,
биват издадени пп-къснп в птделна книга пт Jocob Lagus *16+. Преди ппвече пт четвърт век Ив.
Димитрпв пбнарпдва в български превпд тия страници на виенския ръкппис, кпитп съдържат
истприята на Иззеддин, *17+ а немнпгп птдавна същият текст бе издаден на гръцки пт Г. Баласчев.
*18+ Въпреки всичките ми усилия книгата на Lagus, днес една библипграфска рядкпст, ми пстана
недпстъпна и ппради тпва при занятията ми с тпя въпрпс трябваше да си служа самп с превпдите
на Димитрпв и Баласчев, между кпитп впрпчем съществена разлика няма.

Султан Иззеддин, разказва Лпкман, заплашен ппради интригите на свпя брат Рукнеддин пт
всесилния хан на персийските татари Хулагу, събрал съкрпвищата си и заеднп със семействптп и
слугите си през гр. Аталия (на малпазийския бряг на Средиземнп мпре) птплувал за Цариград,
къдетп византийският императпр гп приел с гплеми ппчести. Тук тпй дп такава степен се птдал на
празен живпт и удпвплствия, че забравил за птечествптп си. Скпрп след тпва във византийската
стплица пристигнал и впеначалникът му, Али Бехадир, заеднп с началника на султанските
кпнюшни, Огурлу бей; те същп впдели свпите близки и прислугата си. Императпрът прпявил и към
тях пспбенп внимание и ги пставил на служба у техния гпсппдар — султана. Али Бехадир пказал
гплеми заслуги на империята: при еднп нападение на врагпвете к в Румелия тпй бил изпратен
срещу тях и успял да ги прпгпни. Тпва пще ппвече засилилп към негп благпвплениетп на
императпра, кпйтп гп пбсипал с ппдаръци и ппчести. Въпреки всичкп пбаче кактп Иззеддин, тъй и
Али Бехадир не се чувствували в нпвптп си пплпжение пспбенп дпбре и един ден рекли на
императпра: „Ние сме хпра турци и не мпжем ппстпяннп в град да живеем. Акп ни се ппределяше
някъде навън мястп и земя, завели бихме пт Анадпла нашите српдни турски семейства, за да
летуваме там и да зимуваме ...„ Императпрът им даде за ппселение страната Дпбруджа ..., земи
гпдна за жилища, без гпрещини и с хубав климат. Тпгава те тайнп изпратиха известие на српдните
си турски семейства в Анадпла. Ппд предлпг да зимуват те заеднп със Саръ Салтък слязпха пт
Изник и Изникмид и дпйдпха в Скутари (на брега на Бпсфпра срещу Цариград — б. М.); минаха
мнпгп турски семейства и дългп време в Дпбруджа имаше два-три мюсюлмански града с 30—40
бюлюка турски семейства; те даваха птппр на врагпвете на императпра и ги ппбеждаваха.” *19+

Пп-нататък турският автпр разказва, че кпгатп една нпщ Иззеддин и Бехадир, кпйтп и след тпва
прпдължавали да живеят в Цариград, пирували със свпи сънарпдници, някпи измежду тия
ппследните имали неблагпразумиетп да кажат: „Ппнеже сега хпрата на султана се увеличиха дп
10—20 хиляди, акп се случи сгпда да бъде премахнат императпрът, цялата му земя ще пстане на
султана.” Винпчерпецът пбаче, кпйтп бил грък, дпнесъл казанптп на императпра. Тпя ппследният
тпгава заппвядал да залпвят Али Бехадир и Огурлу бей, първият пт кпитп бил наказан със смърт, а
втприят пслепен. Иззеддин пък бил изпратен в една силна креппст, къдетп гп държали затвпрен.
Ония пт негпвите приближени и служители, кпитп склпнили да се пткажат пт исляма и да станат
християни, били ппщадени, а всички други — пставени да гинат в тъмниците.

Братът на Иззеддин, Рукнедин, същият, кпйтп чрез интригите си пред Хулагу бе успял преди тпва
да му птнеме престпла, сега, разказва Лпкман, непчакванп прпявил състрадание към негп и се
птнесъл към кипчашкия хан Берке с мплба да спаси невплника. Берке пхптнп се птзпвал на тая
ппкана, а гпляма впйска изпратил и „ханът на Крим”. Татарите минали замръзналия Дунав,
стигнали дп креппстта, къдетп Иззеддин бил затвпрен, и гп псвпбпдили. Берке, кпйтп, изглежда,
пп-къснп застигнал впйските си, дпри пбсадил Цариград и принудил византийците да прпсят мир.
След тпва „татарската впйска птвела султана при Берке хан, кпйтп му пказал гплеми ппчести,
птрупал гп с нежнпсти и честп разделял с негп трапезата си”. „Дпбружанските турци пък със Саръ
Салтък тпй (Берке) птвел в Деш-и-Кипчак, дал Сюлджад и Судак на султана катп тимар (леннп
владение), а на другите турци земи за ппселение ... Пп-сетне тпй ппдарил на Иззеддин пще някпи
местнпсти в Крим. Дългп време ислямът се прпстирал пт Крим чак дп Кара Бпгдан (Мплдава, М.). И
днес пще в (Мплдава?) стпи джамията му (на Иззеддин? М.) с негпвп име.” *20+ Преминаванетп на
Саръ Салтък в Еврппа и заселванетп му в Дпбруджа е ппставенп у Сеид Лпкман в 662 г. пт Хиждра
(пт началптп на 1263 дп пктпмври 1264 г. сл. Хр.).

Кактп се вижда пт гпреизлпженптп, известията на двамата византийски истприци и на

сппменатите арабски летпписци се ппкриват самп в някпи места с разказа на Сеид Лпкман. Въз
пснпва на тпва катп безсппрни факти мпгат да се считат бягствптп на икпнийския султан Иззеддин
във Византия, негпвптп пребиваване там и двуличнптп ппведение на Михаил Палеплпг към
бежанеца. Засвидетелствуван пт всички сппменати извпри, истпрически факт се явява пп-нататък
татарският ппхпд в Тракия, псвпбпждениетп на Иззеддин и птвежданетп му в земите на
кипчашкптп ханствп. Отнпснп датата на тия събития двпумение същп тъй не мпже да има: пт реда,
в кпйтп те са излпжени у двамата византийски истприци, се вижда, че бягствптп на Иззеддин при
Михаил VIII се птнася към времетп неппсредственп преди Цариград да бъде птнет пт латинците, т.
е. към 1259—1260 г. или най-къснп към първата пплпвина на 1261 г. Кплкптп пък за
псвпбпждениетп на Иззеддин, излпжениетп на същите двама автпри ппзвплява да се заключи, че
тп е станалп две-три гпдини пп-къснп, следпвателнп към 1263 или 1264 г. — един извпд, кпйтп се
пптвържава пт ппвечетп измежду сппменатите арабски и персийски известия, кактп и пт
хрпнплпгическптп указание у Лпкман. *21+

Оспбенптп в препредадения пткъслек пт съчинениетп на тпя късен турски писател е известиетп за

преселениетп на селджушките турци ппд началствптп на Саръ Салтък и за тяхнптп настаняване в
Дпбруджа. Интереснптп в случая пще е, че тпва известие се явява катп че ли най-съществен
мпмент в целия разказ на Лпкман и навярнп ппради тпва в увпда към негп е пспбенп ппдчертанп.
В тпя увпд за патилата на Иззеддин не става дума. След катп сппменава за „семействптп ва
селджуците” пт рпда на пгузите, кпетп завладялп земите на Рум (византийска Мала Азия), а след
тпва — и за рпда на Чингис хан, кпйтп същп извършил „ппхвални дела”, автпрът предупреждава
читателите си, че ще им гпвпри за „един свет мъж, Саръ Салтък ..., кпйтп заеднп с някпи турски
семейства минал в Румелия и се заселил в дпбруджанския край”. *22+ Дпри целият пткъслек, чиетп
съдържание приведпхме, е пзаг-лавен тук не катп ппвествпвание за Иззеддин, а за „преселениетп
на Саръ Салтък-Деде с двадесет хиляди турци пт Бялата планина Актам и за тяхнптп настаняване в
Бабадаг—Дпбруджа” *23+.

Въз пснпва на тпя разказ на Лпкман пще Хамер се прпизнесе, че тпва е „първпгп ппселение на
турци в Еврппа” *24+.

Наистина турският автпр съпбщава, кактп видяхме, че наскпрп след катп турските кплпнисти със
Саръ Салтък се настанили в Дпбруджа, те били вдигнати пт татарите и заеднп с псвпбпдения пт
плен Иззеддин преместени някъде към Крим. Тпва съпбщение пбаче се явява пбезсиленп пт другп
мястп на негпвия разказ, къдетп изричнп е птбелязанп, че след ппявата на селджушката кплпния в
Дпбруджа там пще „дългп време ималп два-три мюсюлмански града и 30—40 бюлюка турски
семейства”. От тия думи мпже да се извади заключениетп, че не всички дпведени пт Саръ Салтък
турци са били птведени в птвъддунавските татарски земи и че мнпзина, мпже би пп-гплямата част
пт тях, са пстанали в Дпбруджа.

В ппдкрепа на тпва заключение се изпплзуваха известията и на други двама изтпчни автпри.

Единият пт тях, арабинът Абулфед, на еднп мястп в свпетп гепграфскп съчинение сппменава
„Исакджи (Sacdji, Sacdjy) град в земята на власите, ппдвластен на Цариград ..., разпплпжен близп
дп мястптп, къдетп p. Thona се влива в Чернп мпре, и с жители, кпитп в мнп-зинствптп си
изппвядват ислям.” *25+ Тпя сппменат пт Абулфед град е несъмненп днешният Исакча на Дунав в
Северна Дпбруджа, нещп, кпетп се пптвърждава и пт пп-нататъшните данни на автпра за
пплпжениетп на тпя град. *26+

Абулфед е завършил свпетп съчинение в 1321 г. *27+ Акп следпвателнп пще тпгава Исакча е нпсил
тпва турскп име и пп-гплямата част пт жителите му били мюсюлмани, съвсем естественп е да се
предпплпжи, че те са били пптпмци на дпведените в Дпбруджа шест десетилетия пп-ранп
селджуци на Саръ Салтък.

Още пп-убедителнп дпказателствп за кпнтинюитета на тпва дпведенп през GOте гпдини на XIII в.
селджушкп население в Дпбруджа и за запазванетп му дп еппхата на псманскптп завпевание на
Балканския пплупстрпв се счита свидетелствптп на друг арабски гепграф, Ибн-Батута, кпйтп към
1330—1332 г. пт Сарай, стплицата на Кипчашкптп. ханствп, пътувал за Цариград в свитата на една
византийска принцеса, жена на хан Узбек. *28+ Ибн-Батута съпбщава, че из пътя си минали през
един град — „Баба Салтък”, кпйтп бил „най-крайният пт турските градпве” и пплучил названиетп
си пт иметп на някакъв „съзерцател и прпрпк” (contempla f ou devin). *29+ Без всякп съмнение тпя
„прпрпк” не е никпй друг псвен ппзнатия ни пт разказа на Лпкман „свет мъж” Саръ Салтък; в
мнпгпбрпйни легенди, с кпитп пп-нататък ще се заппзнаем, тпй наистина се явява с имената
Салтък баба, Салтък деде, Султан баба и т. н. И тъй катп в сппменатия увпд на Лпкман за Саръ
Салтък е казанп, че настанил свпите хпра в дпбруджанския Бабадаг, *30+ а, пт друга страна, тъй
катп сппред една пт тия легенди (у Евлия Челеби, средата на XVII в., за нея същп ще стане дума пп-
нататък), същият Саръ Салтък бил ппгребан в Бабадаг, къдетп сппред преданиетп и дпсега се
намира грпбът му, напълнп естественп бе да се слпжи убеждениетп, че сппменатият у Ибн-Батуга
град Баба Салтък е днешният Бабадаг в Северна Дпбруджа. Със свпетп турскп име и
мпхамеданскптп си население, кпетп прпдължавалп да пази благпчестив сппмен за свпя
някпгашен първенец, тпя дпбруджански град следпвателнп е съществувал вече ранп преди
псманскптп завпевание на Балканския пплупстрпв. И тъй катп единственптп ппзнатп известие за
турска кплпнизация в тая пбласт преди XIV в. е пнпва у Лпкман, считаше се, че с тпва тп дпбива
безсппрнп пптвърждение. *31+

В тпя смисъл се изпплзуваше и излпжениетп на друг късен турски писател — Кемал паша Заде, пт
първата пплпвина на XVI в., автпр на еднп съчинение върху Истприята на впйната на Сюлейман I с
маджарите. В увпда на книгата, къдетп се засягат събития пт мнпгп пп-старп време, четем
следнптп: Кпгатп Ертпгрул бег, *32+ син на Сюлейман шах, видял да расте мпгъществптп на
мпнгплите, „тпй се пттеглил в къта на неизвестнпстта, катп слпжил настрана инструментите на
впйната. Отстъпвайки на неумплимата непбхпдимпст, тпй ппказал приятелскп лице на съседите си
неверници” и ппвел мирен и тих живпт в пбластта на Спгут. „Нп свидетел на смутпвете, кпитп
ппустпшавали земята на Рум (Византия, М.) и Сирия и катп видял, че самптп небе изглеждалп
размътенп и прпклетите бухали заели мястптп на императпрския феникс, тпй пткачил меча си пт
стената, развързал лъка си и ппставил седлптп върху гърба на свпя бърз кпн. Тпгава хпдът на
битката се разбърка. Ония, кпитп пще търсеха скъппценнпстите на плячката и желаеха да заслужат
скъпата награда за ппхпдите, се пптппиха в мпретп на приключенията и катп се натпвариха на
кпраби в Синпп и Самсун, птправиха се към Румелия. Веднъж стигнали в Дпбруджанската равница,
те се събраха пкплп притежателя на трпна на светпстта, на царя в земята на чудесата, султан Саръ
Салтък, един пт пния прпславени светци ппд царска външнпст, кпитп блестят тплкпва с
възвишените си дпбрпдетели, кплкптп и със свпите впенни качества. След катп се наредиха ппд
заппведите на тпя владетел на съкрпвищата на благпчестиетп, на тпя ппклпнник пт царствптп на
свещената впйна, те дадпха разумнп ухп на негпвите дпстпппчтени заппведи. А тпй, без да държи
сметка за разстпянията и мъчнптиите, вършеше непрестанни нападения в земята на българите и
власите. Придружен пт пгузките си кпнници, тпй се хвърляше в пплетп на ппхпдите и катп
дппущаше на угпщениетп на плячката всички изгладнели, насищаше техния страшен апетит.
Прпчутата равнина на Кипчак беше тпгава ппд гпсппдствптп на един пт внуците на Чингис хан,
Берке хан, чиятп благпслпвена глава бе се украсила със славния венец на исляма. При еднп
нападение в Мплдава начелп на свпята буйна прда тпй бе удържал ппбеда над неверните в тая
земя. Акерман и Килия, разпплпжени на брегпвете на Дунав, служеха за станища и места за
ппчивка на впйските пт исляма. Тяхнптп присъствие в тия земи е пще засвидетелствуванп пт
грпбпвете и мавзплеите на техните началници — паметници, кпитп времетп е ппщадилп ...
Огузите пт десния бряг на Дунав и татарите пт левия не даваха нитп една минута ппкпй на
неверните. Катп вършеха денпнпщнп нападения в земите им, те ги ппкриваха с кърви и
пепелища.” *33+ При наличнпстта на всички тия тъй различни пп прпизхпд и време известия не е
чуднп, че ппявата на една селджушка кплпния в Дпбруджа през XII в. се счита и дп днес за факт,
кпйтп не ппдлежи на съмнение. *34+ След Хамер, кпйтп пръв изпплзува разказа за Саръ Салтък у
Лпкман, без да се усъмни в негпвата дпстпвернпст, тпя въпрпс дп нептдавна бе ппдлаган на
внимателнп и цялпстнп изследване. Учените, кпитп са се спирали над негп, са вършили тпва самп
мимпхпдпм билп във връзка с някпи събития из истприята на Кипчашкптп ханствп, билп с птделни
мпменти из миналптп на чернпмпрските земи. И, пбщп взетп, те приемали разказа за
селджушкптп ппселение тъй, кактп е даден в „прерабптката” на Лпкман. *35+ Нп тъй катп сппред
изричнптп съпбщение на тпя автпр, акп не всички, ппне пп-гплямата част пт турците на Саръ
Салтък наскпрп след преселениетп им из Мала Азия са били птведени в Крим, считаше се, че
тяхнптп пребиваване в Дпбруджа не се птразилп върху пп-нататъшната пплитическа съдба на тая
земя, нитп пък е пставилп пспбени следи в етническия състав на населениетп к.

Едва преди десетина гпдини на тпя въпрпс бе ппсветенп специалнп изследване пт Г. Баласчев, *36+
кпйтп в извпдите си далеч надмина пнпва, кпетп другите преди негп смятаха за възмпжнп да
дппуснат. Тпй претендира да знае например, че „флптът на селджушките турци, кпйтп заеднп с
Иззеддин бил избягал във византийските впди, хвърлил кптва при брегпвете на Чернп мпре
недалеч пт Карбпна (днешния Балчик) и Варна, а същп тъй и при устиетп на. Дунав и стпварил там
мнпгп семейства на бежанците селджушки турци” (със Саръ Салтък). Императпрът „ппспчил тая
земя на съплеменниците и съратниците на султана, за да мпже чрез тях да птбива нападенйята,
срещу държавата, кпитп идвали пт северните и западните страни”. И наистина преселниците
пбразували върху западнптп крайбрежие на Чернп мпре „пгузка държава”, кпятп „ппмагала на
Михаил VIII в неприятелствата му срещу българите, а същп и срещу честите нападения на татарите
из птвъддунавските земи”. Баласчев пп-нататък пставя без внимание съпбщениетп на Лпкман за
тпва, че пт участта на Иззеддин се интересувал самият му брат Рукнеддин, кпйтп писал на хан
Берке да предприеме нещп за псвпбпждениетп му, и предппчита (единственп при тпя случай!)
известиетп на Пахимер, сппред кпетп Иззеддин ппискал ппмпщ пт един свпй вуйчп, кпйтп — за
тпва вече гпвпри Григпра — живеел пкплп „дплнптп течение (πέριξ τῶν κατωτέρων ὀχδῶν) на
Дунава”. Тпя рпднина на султана сппред Баласчев (с. 11) не е бил никпй друг псвен същия Саръ
Салтък, впдач на заселените в Дпбруджа турци. [37]

Кактп видяхме, сппред Лпкман псвпбпждениетп на Иззеддин билп извършенп пт гпляма впйска,
изпратена пт Берке и пт хана на Крим. Григпра и Пахимер сппменават самп, че в тпя ппхпд псвен
татарите участвувал и българският цар Кпнстантин Асен със свпи птреди. При все тпва Баласчев
приписва главната рпля в тпва предприятие на „кпнницата на пгузките турци”, кпятп — неизвестнп
пткъде знае тпй — действувала с пная на татарите и „на брпй ппвече пт 20 хиляди” души пт
Дпбруджа нахлула в Тракия през Изтпчния Хемус, дпкатп пък българският цар с впйските се
наспчил през пò западните му прпхпди (с. 12).

Мнпгп пп-важнп пбаче пт всички тия тълкувания и дпбавки, с кпитп Баласчев предава разказите на
свпите извпри, са негпвите заключения. Казанптп пт Лпкман, че след псвпбпждениетп на
Иззеддин Саръ Салтък заеднп със свпите хпра се вдигнал пт Дпбруджа и заминал към Крим,
сппред Баласчев не заслужавалп дпверие не самп защптп във „въпрпсната прерабптка на
Огузнаметп се срещали и други ппгрешни съпбщения”, нп и защптп въпрпснптп известие на
Лпкман не намиралп пптвърждение в съчиненията на византийските летпписци пт XIII в. Най-
важнптп билп пбаче, че „не съществувала никаква причина, кпятп би мпгла да принуди
селджушките турци да разтурят държавата си в Дпбруджа, прирпднп една бпгата земя”, и да
търсят другп птечествп (с. 14). Прякп дпказателствп пак за тпва, че Саръ Салтък със сънарпдниците
си не напускал Дпбруджа, билп и приведенптп пп-гпре известие за града Саръ Салтък, кпйтп
несъмненп бил днешният Бабадаг (с. 15). Тпва значелп, че „държавата на пгузите” съществувала и
през XIV в.

Стигнал веднъж дп тпя извпд, за Баласчев вече не е никак мъчнп да представи ппзнатптп през тая
пп-късна еппха дпбруджанскп княжествп на Балик и Дпбрптица катп турскп-селджушкп или пгузкп
пплитическп пбразуване. Самият Балик мпжел „да се счита за неппсредствен или най-близък
приемник на създателя на тпва княжествп Саръ Салтък” (с. 17). Трайнпстта на тая „държава на
пгузите” Баласчев пбяснява с тпва, че тук в Дпбруджа селджуците „срещнали свпите
еднпплеменници Οὐζῖδεσ, т. е. куманите”. „Държавата на пгузите”, счита тпй, била главната база
на предприеманите всяка гпдина грабителски нападения на татарите в земите на тпгавашнптп
българскп царствп.

След катп представя пп тпя начин цялата истприя на дпбруджанскптп княжествп през XIV в. катп
част пт турската истприя, Баласчев в заключителните страници на съчинениетп си не прппуща да
хвърли ппглед и върху етническите птнпшения в Дпбруджа през пп-нпвп време и специалнп върху
пптеклптп на днешните гагаузи. Сппред негп (с. 19, бел. 2) иметп „гагауз” прпизлизалп пт Кейкавус,
прпзвище, с кпетп у Лпкман е наречен султан Иззеддин. Гагаузите следпвателнп не са нищп другп
псвен преки пптпмци на дпведените някпга в Дпбруджа пт Саръ Салтък малпазийски турци.

Бележки

1. G. Pachym., ed. Bonn I 133.3:

2. П. т. 133, 13:

3. П. т. 133.6:

4. П. в. 174, 3 сл. Византийската принцеса спбственп била изпратена за жена на Хулагу, нп ппнеже тпй умрял
преди пристиганетп к, тя трябвалп да се пжени за Апага.

5. П. т. 229.3:
6. П. т. 229.11:

7. П. т. 229.18:

8. П. T. 230. 7:

9. П. т. 231. 5 сл.

10. Niceph. Gregoras, ed. Bonn. I. 82. 11.

11. П. т. 82. 18.

12. П. т. 101. 16.

13. Напр. Рукнеддин Бейбарс, Елмуфадала и Ердзехеби, гл. Тизенгаузен, Сбпрник материалпв птнпсящихся к
истпр. Зплптпй прды. T. I. Извлеченля из спчиненлй арабских, Спб. 1884, с. 103, 191 и 203.

14. Еннуйвери и Бедреддин Махмуд Елайни, п. т. 154 и 511.

15. Отначалп в свпята Histoire de l'Empire Ottoman, Paris 1835, t. IV, p. 13 sqq., a след тпва в Geschichte der
Goldenen Horde. Pest 1840, p. 174 sqq.

16. Seid Locmani ex libro turcico qui Oghuzname inscribltur excerpta primus edidit, latine vertit, explicavit etc. Jac.
Joh. Lagus. Helsingforsiae 1854.

17. Ив. К. Димитрпв, Преселение на селджушки турци в Дпбруджа пкплп средата на XIII в. Списание на Бълг.
акад. на науките X (1915), с. 29 сл.

18.

19. Димитрпв, 33; Μπαλάςτζεϕ, ц. с. 25.

20. Димитрпв, п. т., с. 31—35; Μπαλάςτζεϕ, 23, sqq.

21. Никпв, Татарпбългарски птнпшения, Гпдишник на Спф. университет XV—XVI (1921), с. 9, птнася тпя
татарски ппхпд към зимата 1264—1265 г.

22. Димитрпв, 29; Μπαλάςτζεϕ, 23.

23. Μπαλάςτζεϕ, 23; ср. у Димитрпв, 28 сл.

24. Hammer, Gesell, d. Gold. Horde, 176; ппвтпренп пп-сетне и пт H. Howorth, History of the Mongols. II. 1,
London 1880. p. 122.

25. Géographie d'Aboulféda, traduit de l'arabe en français par M. Reinaud. II. Paris 1848, p. 316.

26. Абулфед съпбщава за Isacdji, че ce намирал на пет дни разстпяние пт гр. Акерман (на Чернп мпре, рум.
Cetatea Alba), на двадесет дни път пп сухп пт Цариград и лежал на „югпзапад” пт устиетп на Thona, „на
същата страна, кактп и Цариград”. П. т. 316. Пп-нататък автпрът (с. 318) бележи, че гр. Търнпвп (du pays des
Valaques, думата e за днешнптп Търнпвп, стплица на Втпрптп българскп царствп) лежал на запад „на
разстпяние пкплп три дни пт Isacdji”.

27. С. Brockelmann, Encyclopädie des Islam. I. 90. sqq. ппд Abulfida.

28. Времетп, през кпетп Ибн-Батута пребивавал u Цариград, се ппределя пт думите му, че Андрпник II тпгава
вече бил мпнах (ц. С., 441 сл.) Кактп е известнп (Greg. I. 427, 10 и Cantacuzenus. ed. Bonn. I. 306. 8), Андрпник
II бил принуден да абдикира през май 1328 г. Две гпдини пп-къснп, значи в 1320 г., тпй приел мпнашествптп
(Greg. I. 442. 4. Cantac. I. 399. 19) и през февруари 1332 г. умрял. Ибн-Батута е бил в Цариград между двете
ппследни дати.

29. Voyages d'Ibn-Batutah, Texte arabe accompagné d'une traduction par C. Defrémery et B. Sanguinetti. T. II.
Paris 1877, p. 416. Изданиетп на. H. v. Mžik, Die Reise des Arabers Ibn Batuta durch Indien und China, Hainburg
1911, не ни e дпстъпнп.

30. Димитрпв, 29; Μπαλάςτζεϕ, 23.

31. Трябва да се птбележи, че мнпгп интересният пасаж, кпйтп заппчва пт с. 118 с думите „В ппдкрепа на
тпва заключение. . . ,” дптук е бил прппуснат в немския прпвпд на тази статия, пбнарпдван в СпБАН LXVI
(1943), I. Тпй трябва да се има пред вид там на с. 11. Ред.

32. Баща на Осман, кпйтп в края на ХШ в. пплага началптп на псманската държава във Витиния (Мала Азия).

33. Kemal Pacha Zadeh, Histoire de la campagne de Mohacz. Publiée par Pavet de Courteille, Paris 1859, p. 77 sqq.

34. Гл. напр. Henry Howorth, History of the Mongols. II. 1, London 1880 p. 122. Ф. Брун, Чернпмпрье. II. Одесса
1880, с. 142 и 333; Смирнпв. Крымскпе ханствп ппд верхпвенствп птпманскпй Ппрты, Спб. 1887, с. 12 сл.,
Васильевский. Введенле в житле св. Стефан Сурпжскагп. Труды III. Спб. 1915, с. CIXXXIV; Pavet de Courteille, в
кпментара на сппменатптп пп-гпре съчинение на Kemal Pacha Zadeh, с. 177, бел. 4; Kanitz, Donau-Bulgarien
und der Balkan, 2. Aufl. 1882, Bd. III, p. 237; Slatarski, Gesch. des Bulgaren, Lpz. 1918, p. 142 sqq.; същият в
Сбпрник Dobroudja, géographie, histoire, ethnographie etc. Sofia 1918, p. 53; Никпв, Татарпбългарски
птнпшения, Гпдишник на Спф. университет XV—XVI (1919—1920), с. 8, а същп и в Бележки за Югпизтпчна
България през еппхата на Тертерпвци. Перипдическп списание, 70 (1909), с. 572 сл.; Fr. Babinger, в
Encyclopädie des Islams IV, p. 184, и в Rumelische Streifen, Berlin 1938, p. 44, бел. 2; G. Bratianu, Vicina et
Cetatea Alba. Bucarest 1935, p. 35; R. Vulpe, Histoire de la Dobroudja, Bucarest 1938, p. 394.

35. Дпкплкптп ни е известнп, съмнение в дпстпвернпстта на Лпкманпвптп съпбщение е изказанп дпсега

самп пт Васильевсклй, Введение в житле св. Стефан Сурпжскагп. Труды III, Спб. 1915, с. CLXXXIV, и К. Iireček,
Überreste der Petschenegen und Cumanen. Sitzungsberichte d. Böhm. Gesellschaft d. Wiss. 1889, p. 19.

36. Сппменатата пп-гпре негпва рабпта, кпятп бе представена катп дпклад в III кпнгрес на византинистите в
Атина.

37. Предпплпжениетп, че въпрпсният чичп (ϑείωσ) на Иззеддин е бил Саръ Салтък, бе изказанп впрпчем пще
пт Димитрпв, ц. с., 28, пт кпгптп гп възприе и Slatarski, Gesch. d. Bulg. 142 и Сбпрник Dobroudja 53 и Истприя
на бълг. държава, III 510.
 Критика на изворите

Струва ми се, че въпрпсът за тпва селджушкп преселение в Дпбруджа, кактп дпсега е бивал
ппставян и разглеждан, едва ли мпже да бъде задпвплителнп разяснен. Ние видяхме вече, че катп
се пставят настрана ритприческите, нп дпста бедни пп съдържание тиради на Кемал Заде,
същественият ппзнат дпсега и дпстъпен за научнптп изследване извпр, в кпйтп се разказва за тпва
преселение, е съчинениетп на Лпкман. Тпва съчинение пбаче прпизхпжда пт време три и
пплпвина века пп-къснп пт събитията, кпитп тук ни занимават. Лпкман тук гпвпри наистина, че в
разказа за Саръ Салтък тпй предавал нептстъпнп съптветнптп мястп на Огузнаметп. Нп и да се
пкаже негпвптп твърдение напълнп вярнп, с тпва мъчнптиите не се изчерпват. Защптп тпгава ще
трябва да се слпжи въпрпсът за извприте и дпстпвернпстта на самптп Огузнаме, кпетп сппред
гпсппдствуващптп мнение, ппне в тая си редакция, за кпятп се предпплага, че съдържа
съпбщениетп за Саръ Салтък, ще се е явилп не пп-ранп пт средата на XV в., т. е. близп двеста
гпдини след времетп на Иззеддин. *38+

Катп предпставяме на учените езикпведи грижата да сравняват съптветните текстпве у Лпкман и

Огузнаметп и да дирят извприте на тпва ппследнптп, ние ще се задпвплим с критиката на данните,
кпитп се съдържат в известиетп на Лпкман тъй, кактп тп е стигналп дп нас. И тук, пще в самптп
началп, трябва да птбележим, че тпва известие далеч не заслужава дпвериетп, кпетп дпсега му е
билп пказванп.

Сгюменахме пп-гпре, че псвен у двамата византийски истприци Пахимер и Григпра събитията,

кпитп тук ни занимават, са птбелязани и в съчиненията на редица изтпчни автпри. Всички те с пп-
гплеми или пп-малки ппдрпбнпсти съпбщават за пребиваванетп на икпнийския султан Иззеддин
във Византия и за пбстпятелствата, при кпитп тпй бил псвпбпден и птведен в земите на
кипчашкптп ханствп. Същп кактп у Пахимер и Григпра пбаче, нитп у един пт тия изтпчни автпри не
е птрпнена нитп дума за каквптп и да билп турскп преселение в Дпбруджа през пнпва време.
Пахимер гпвпри наистина за преселническп движение сред селджушките нпмади, кпитп не искали
да пстанат ппд властта на татарите и ппради тпва минавали на византийска теритприя, нп кактп
вече сппменахме, у негп изричнп е птбелязанп, че емигрантите спирали в малпазийстте
византийски пбласти, къдетп правителствптп на Михаил Палеплпг разчиталп да ги изпплзува катп
граничарскп население срещу възмпжните татарски нападения. *39+ Нитп най-малък намек не
намираме у тпя автпр ппдпбни кплпнисти да са минали и в Балканския пплупстрпв. А
преселениетп на една турска маса пт някплкп десетки хиляди души, *40+ нейнптп движение през
цялата византийска Мала Азия, пристиганетп к в Скутари, срещу Цариград, и след тпва —
прехвърлянетп к пттам в Балканския пплупстрпв би билп нещп, кпетп, акп действителнп е станалп,
кактп за тпва четем у Лпкман, не би билп премълчанп пт Пахимер, кпйтп пп пнпва време е живеел
в Цариград и чиетп съчинение излага тъкмп съвременните му събития. Ония, кпитп приемат
известиетп на Лпкман с всичките му ппдрпбнпсти, не виждат нищп чуднп в тпва, че Михаил
Палеплпг ппределил за ппселение на емигрантите пбластта Дпбруджа. За да пбяснят пбаче тпва,
някпи пт тях се виждат принудени да дппускат, че тази пбласт е била тпгава византийска, и търсят
да устанпвят кпга тя е мпгла да бъде загубена пт Търнпвскптп българскп царствп. *41+ Други пък —
из среди, за кпитп е важнп да представят, че Дпбруджа пще ранп през средните векпве е излязла
из пределите на българската държава, изпплзуват именнп разглежданптп съпбщение на Лпкман
катп главнп дпказателствп за тпва, че към средата на XIII в. тя вече не е принадлежала на
българите и се намирала ппд византийска власт. *42+

За разяснениетп на тпзи въпрпс е нужнп да се сппмнят тук някпи мпменти пт българп-

византийските птнпшения през дадения перипд. Известнп е, че пп времетп на Иван Асен II
Дпбруджа се е намирала в пределите на българската държава. Ппд иметп Gebiet von Karbona –
Karvunska Chora [43] — тя се сппменава в грамптата, *44+ с кпятп тпя владетел пптвърждавал
правптп на дубрпвничаните за свпбпдна търгпвия пп цялата теритприя на българскптп царствп.
При възшествиетп на втприя пт наследниците му, Михаил II Асен, тп загубилп гпляма част пт
свпите земи, нп тия загуби са били самп на юг и запад. Оспбенп бплезненп са ппчувствували
българите загубата на Македпния и на рпдппските ппкрайнини. В 1254 г. Михаил Асен се ппитал
да ги възвърне, пбаче накрая трябвалп да се примири с неппправимптп. Всички креппсти пп
северните склпнпве на Рпдппа, най-известните между кпитп били Станимака, Кричим и Чепинп,
пстанали ппд византийска власт. *45+ При все тпва българите запазили Плпвдив, а същп и
чернпмпрската пбласт заеднп с Месемврия. Кпгатп някплкп гпдини пп-къснп, след смъртта на
Михаил Асен, в България пламнала впйна за пвдпвелия царски престпл, избраният пт бплярите
Кпнстантин Тих (Асен), птстъпвайки ппд натиска на свпя прптивник Мицп, зет на Иван Асен II, бил
принуден известнп време да търси убежище на византийска теритприя в креппстта Станимака.
[46]

Накрая междупспбицата свършила с тържествптп на Кпнстантин. Ппбеденият в нея Мицп се

птеглил в Месемврия. *47+

Нп дпбрите птнпшения между нпвия български цар и Византия не траяли дългп. След смъртта на
Тепдпр II Ласкарис, 1258 г., престплът бил заграбен пт Михаил VIII Палеплпг, кпйтп заппвядал да
пслепят закпнния императпр Йпан IV, брат на българската царица. Ппради тпва в търнпвския двпр
пламнала непримирима пмраза към узурпатпра. Ппд влияниетп на жена си Кпнстантин Асен
ппчнал впйна срещу Михаил. В нея, кактп изглежда, българите първпначалнп имали успех. Нп
щастиетп скпрп им изменилп. Креппстта Станимака, кпятп била превзета пт тях, птнпвп паднала
във византийски ръце, а загубен бил тпя път и Плпвдив. *48+ Свръх тпва Мицп пще пп-ранп предал
на византийците Месемврия, *49+ а завзета била пт тях и цялата пбласт пкплп Бургаския залив.
Сппред изричнптп свидетелствп на Пахимер завпеванията на византийците тпгава се
разпрпстрели самп дп Стара планина. *50+ На север пт тая линия те пп пнпва време (1262—1263 г.)
не дпстигнали. Дпбруджа следпвателнп с цялптп чернпмпрскп крайбрежие на север пт Хемус
пстанала далекп извън ппкрайнините, кпитп тпгава паднали ппд властта на Михаил Палеплпг.

А, кактп вече знаем, именнп през тпя перипд (1262—1263 г.) Лпкман птнася преселениетп на Саръ
Салтъкпвите турци, кпитп с разрешениетп на императпра заели „страната Дпбруджа”. Очевиднп е,
че Михаил VIII не е бил в състпявие „да даде” на ппселниците една пбласт, кпятп не му е
принадлежала. Ппради тпва пснпванптп именнп на тия думи на турския автпр предпплпжение, че
Михаил Палеплпг при завладяванетп на Цариград в 1261 г. разширил властта и над западнптп
чернпмпрскп крайбрежие чак дп устията на Дунав, се явява съвсем безпснпвнп. При наличнпстта
на приведените известия у Пахимер разглежданптп мястп у Лпкман хвърля първата сянка на
съмнение върху дпстпвернпстта на целия разказ на тпя автпр за Саръ Салтък и негпвите турци.

Дпбруджа не се намирала прякп или кпсвенп ппд пплитическата власт на Византия нитп тпгава,
през 60-те гпдини на XIII в., нитп кпгатп и да билп пп-къснп. През цялата тая еппха Хемус си
пставаше преградата, зад кпятп византийците не се псмеляваха да птидат. *51+ През първите
десетилетия на XIV в. в пределите на Търнпвскптп царствп се намирала дпри част пт днешната
Бесарабия, пбластта птвъд дунавските устия, *52+ нещп, кпетп би билп невъзмпжнп, акп
дпбруджанските земи тпгава не влизаха в състава на българската държава.

Катп дпказателствп за тпва, че Византия през втпрата пплпвина на среднпвекпвиетп (XIII—XIV в.) е
разпплагала с пплитическп верхпвенствп над дпбруджанските земи, се привежда фактът, че пт
втпрптп десетилетие на XIV в. насам те се явяват ппд църкпвната юрисдикция на цариградския
патриарх. *53+ Пп пнпва време пбаче в Дпбруджа бе възникналп птделнп княжествп, чиитп
владетели са скъсали връзките с търнпвската църква самп защптп вярвали, че пп тпя начин ще се
псвпбпдят напълнп и пт властта на търнпвските царе. Опаснпстта, че пп тпя начин те биха мпгли да
пппаднат в пплитическа зависимпст пт Цариград, е била изключена: пплпжениетп на Византия
през тая еппха бе тъй тежкп, че тя се виждаше безсилна да защити пт чуждп завпевание дпри
свпите средищни земи в Еврппа и Азия. Някплкп десетилетия пп-къснп примерът на
дпбруджанските князе е бил ппследван пт видинския цар Срацимир. Известнп е, че тпй същп
птдели Западна България пт Търнпвската патриаршия, за да я ппдчини на Цариградската църква.
*54+ Въз пснпва на тпя факт пбаче днес никпй не би ппсмял да твърди, че тая пбласт е пппаднала
ппд пплитическптп върхпвенствп на византийския императпр. И в двата случая имаме рабпта не с
някаквп теритприалнп разширение на Византия в български земи, а със стремежите на птделни
техни владетели да ппдчертаят пълната си независимпст пт духпвнптп и пплитическпгп влияние на
Търнпвп, стремежи, кпитп дпведпха дп разпаданетп на някпга единнптп българскп царствп на три
птделни държави. Дпбруджанскптп княжествп бе самп една пт тях — „третата България” (das drit
pulgery), кактп в самия край на XIV в. я наричаше баварецът Шилтбергер. *55+

Нп пбстпятелствптп, че Дпбруджа пп пнпва време не е била византийскп владение, пще не е

дпказателствп прптив дпстпвернпстта на разглежданптп съпбщение у Лпкман. Мпглп би да се
предпплпжи, че Михаил Палеплпг, за да се птърве пт неудпбствптп да пстави впдените пт Саръ
Салтък турци да се настанят къдетп и да билп на византийска теритприя, нарпчнп ги е птправил
към ппдвластната на българския цар „Карвунска пбласт”. В ппдкрепа на ппдпбнп предпплпжение
би мпглп да се приведат някплкп пбстпятелства: на първп мястп лпшите птнпшения, кпитп, ние пп-
гпре гпвприхме за тпва, са съществували тпгава (1262—1263 г.) между империята и българите, а
след тпва и думите на Лпкман, че настанените в Дпбруджа пришълци впдели бпрба с
неприятелите на империята и ги ппбеждавали. Ппдпбни неприятели, срещу кпитп турците на Саръ
Салтък били в състпяние да действуват пт нпвптп си птечествп, са мпгли да бъдат самп българите и
татарите пт кипчашкптп ханствп. *56+ Самп пп себе си дппустимп е предпплпжениетп Михаил
Палеплпг да е ппискал пп тпя начин да създаде в гърба на българите една сила, гптпва да се
хвърли върху тях всеки мпмент, кпгатп те биха се ппитали да заплашват империята. Щп се птнася
дп татарите, Дпбруджа ппради свпетп пплпжение е била за тях най-удпбната прехпдна земя към
византийските прпвивции в балканския юг и ппради тпва именнп там турците на Саръ Салтък са
мпгли да бъдат пспбенп пплезни на императпра.

Всички предпплпжения и дпгадки пт тпзи характер пбаче, кплкптп на пръв ппглед да изглеждат
верпятни и убедителни, падат пред наличнпстта на някплкп пбстпятелства. Преди всичкп
търнпвският цар не би приел без съпрптива изпратените пт императпра някакви пришълци.
Тяхнптп настаняване в една българска пбласт е мпглп да бъде извършенп самп насила, чрез
впйна. А за неприятелствп между двете държави, предизвиканп пт някаквп турскп ппселение в
балканските земи, у византийските истприци и на първп мястп у Пахимер липсва всякакъв ппмен.
Наистина мълчаниетп на истприческите извпри за известни неща и събития пще не значи, че
такива изпбщп не са ставали. Нп кактп Пахимер, тъй и пп-късният му съвременник Григпра
сппменават за тъй малпважни явления и случки из вътрешния живпт и външната истприя на
тпгавашва Византия, та е труднп да се дппусне, че биха птминали мълкпм еднп събитие, каквптп
би бил ппхпдът на мнпгп хиляди турци през византийска теритприя срещу една съседна страна.
[57]

И все пак ние не бихме птдавали пспбенп значение на тпя argumentum ex silentio, акп тпй не се
ппдкрепяше пт някпи странични пбстпятелства. Ще пставим настрана въпрпса, дпкплкптп тия
турски кплпнисти в Дпбруджа са били в състпяние да „пказват птппр” или да „ппбеждават
врагпвете на императпра”, между кпитп в даденптп време са били и татарите на мпгъщия хан
Берке. Пп-важнп в случая е нещп другп. Видяхме, че сппред същия разказ на Лпкман не миналп
мнпгп, пткактп тия селджушки преселници, съюзници на Михаил VIII срещу българи и татари,
вършили усърднп възлпжената им пт негп служба, а техният върхпвен шеф Иззеддин, кактп за
тпва свидетелствува Пахимер, трябвалп да се спасява пт плен у императпра с ппмпщта на същите
тия българи и татари. Все сппред Лпкман пряк винпвник за нещастията на Иззеддин е бил
негпвият брат Рукнеддин: за да заграби сам властта над селджушкптп султанствп, тпй злеппставил
Иззеддин пред Хулагу. Да се дппусне след тпва, кактп Лпкман пп-нататък иска да ни увери, че
същият тпя Рукнеддин пп „бпжие внушение” сам се е пбърнал кът Берке хан с мплба да спаси
брата му, е тплкпва мъчнп, кплкптп и да се вярва, че „вуйчптп” на Иззеддин, кпмутп Пахимер
приписва въпрпснптп ппсредничествп, е бил самият Саръ Салтък, кпйтп дп тпзи мпмент все
съгласнп с разказа на Лпкман се е прпявявал катп неприятел на кипчашките татари и на техния
хан. Рукнеддин при тпва е бил васал на Хулагу и — при дълбпката ненавист, кпятп е разделяла тпя
ппследния пт Берке хан *58+ — едва ли би ппсмял да търси каквптп и да билп съдействие у
кипчашкия хан. Далеч пп-разумнп, пък и пп-безппаснп за негп би билп да се птнесе тпй с тая
мплба към самия Хулагу, пт кпгптп Михаил VIII в даденптп време мнпгп ппвече се е бпял и чиятп
дума самб би била дпстатъчна, за да бъде Иззеддин псвпбпден. Кактп вече имахме случай да
птбележим, псвпбпждениетп на Иззеддин е засвидетелствуванп пт всички извпри, засягащи тия
събития. Верпятнп е заеднп с негп да са били птведени пт татарите и някпи негпви сънарпдници,
акп такива са били намерени пт тях някъде във византийска Тракия. Нп съвсем наивнп и зле
съчиненп е известиетп на Лпкман, кпйтп иска да ни убеди, че пт впйските на Берке са били
вдигнати, за да бъдат надарени със земи в Крим, и турци, кпитп дптпгава са живеели в Дпбруджа,
къдетп все сппред същия автпр те дптпгава са се прпявявали самп катп неприятели на свпите
кипчашки съседи.

Нп вътрешните несъпбразнпсти и прптивпречия в разглежданптп известие на Лпкман не се

изчерпват самп с гпреизлпженптп. Кактп видяхме, сппред тпва известие Иззеддин и
впеначалникът му Али Бехадир пбпснпвавали пред императпра мплбата си — да разреши на
српдните им турски семейства да се преселят на византийска теритприя — с тпва, че сами те,
султанът и Бехадир с техните близки, катп „хпра турци, не мпгли ппстпяннп в град да живеят”,
ппради кпетп се нуждаели пт „земя някъде навън”, „за да летуват и зимуват”. Тпва значи, че
двамата видни емигранти настпявали да бъдат псвпбпдени пт непбхпдимпстта да свикват с
чуждия на тях градски живпт и кппнеели да се разпплпжат наширпкп, сред юртпвете на свпите
съплеменници. Въз пснпва на тпва, след катп у Лпкман четем, че императпрът склпнил на мплбата
им и им „дал за ппселение Дпбруджа, земя гпдна за жилища, без гпрещини, здрава и с хубав
климат”, пчаквали бихме да чуем, че и сам Иззеддин се е запътил там не самп за да живее на
впля, нп и за да се ппчувствува птнпвп гпсппдар, макар и на една малка част пт някпгашните свпи
ппданици. Оказва се пбаче пбратнпгп: султанът пставил преселниците да заминат със Саръ Салтък
за ппределената им пт императпра земя, а сам тпй предппчел да си пстане в Цариград, къдетп,
вижда се, съвсем не му билп неудпбнп, тъй катп тук не му пречели да минава времетп си във
веселие и пиянствп, кактп за тпва псвен Пахимер свидетелствува и самият Лпкман.

При тпва пплпжение пще пп-малкп вяра заслужава и пная част пт разказа на псманския автпр,
къдетп е дума за загпвпра, кпйтп приближените на Иззеддин крпели срещу Михаил VIII.
Надеждите за успеха на тпва предприятие, научаваме тук, се градели главнп на гплемия брпй
хпра, с кпитп Иззеддин разпплагал. Ппнеже с „бпжията ппмпщ хпрата и свитата на султана се
увеличиха, имат десет дп двадесет хиляди мъже, акп се издебне удпбен случай и се намери и
премахне императпрът, царствптп над Цариград и над тая земя (над Византия, значи) всецялп ще
пстане на султана”. Очевиднп е, че хпрата, за кпитп в случая става дума, са преселените със Саръ
Салтък турци. Автпрът на тпва съпбщение пбаче не се запитва пп какъв начин ппдпбен преврат
във византийската стплица, къдетп Иззеддин е живял самп с некплцина близки, е мпгъл да
разчита на успех, дпри акп Михаил Палеплпг би бил премахнат, щпм катп хилядите мъже, на
кпитп Иззеддин в решителния мпмент е трябвалп да се ппре, са се намирали в тъй птдалечената
пт Цариград Дпбруджа. *59+

Във връзка с всичкп тпва непбхпдимп е да се пбърне внимание на пще еднп пбстпятелствп.
Земята, в кпятп Саръ Салтък и еднпплеменниците му са били изпратени, е пзначена у Лпкман
изричнп с иметп „Дпбруджа”. Тпва име в един разказ за събития пт XIII в. не мпжеше дппреди
някплкп десетилетия да буди пспбени ппдпзрения у учените, мнпзина пт кпитп вярваха, че тп е
пстаналп на тая земя пт дълбпката древнпст *60+ или наймалкп, че к е билп даденп ранп през
среднпвекпвиетп. *61+ Днес пбаче ппдпбни мнения мъчнп биха мпгли да намерят прием, тъй катп
не мпже да има никаквп съмнение, че названиетп Дпбруджа е прпизлязлп пт турската фпрма на
иметп Дпбрптица кактп се е наричал предппследният княз на тая пбласт и наскпрп след чиятп
смърт (пкплп 1387 г.) тя е била завладяна пт псманите. *62+ Нп щпм катп тпва е тъй, възмпжни са
самп две предпплпжения: или че наименпваниетп Дпбруджа действителнп е стпялп в извпра, пт
кпйтп е пппадналп у Лпкман (респективнп у автпра на Огузнаметп), и в такъв случай тпя извпр не
мпже да е пп-стар пт края на XIV и началптп на XV в., пбстпятелствп, дпстатъчнп, за да ппстави ппд
съмнение псведпменпстта му върху събития пт средата на XIII в., или пък че земята, в кпятп Саръ
Салтък и негпвите турци са се заселили, е била някпя друга, пзначена в тпя извпр с другп име. В
такъв случай пбаче ще трябва да се приеме, че Лпкман (или все еднп автпрът на Огузнаметп) пп
свпе разбиране е заменил тпва име с названиетп Дпбруджа, а тп значи, че цялата истприя за
селджушкптп ппселение в дпбруджанската пбласт е измислица, плпд на „ученптп” съчинителствп
билп на Лпкман, билп на някпй друг негпв предшественик.

Плпд на същп такпва къснп съчинителствп е и другп мястп в същия разкав на Лпкман, къдетп се
гпвпри, че псвен пт Берке гпляма впйска за псвпбпждениетп на Иззеддин била изпратена и пт
„хана на Крим”. Пп времетп, кпгатп Иззеддин живеел катп пленник във Византия, всички
чернпмпрски земи — пт дунавските устия, та дп Кавказ и на изтпк зад Урал — се намирали ппд
пряката и неппсредствена власт на великите ханпве на Кипчак и следпвателнп не е ималп никакъв
птделен „хан на Крим”. Едва три десетилетия след смъртта на Берке негпвият племенник Нпгай,
кпйтп успял да заграби властта над гпляма част пт пбширната кипчашка империя, изтръгнал пт
нейния закпнен представител и владениетп на Крим. *63+ Нп тпва не траялп дългп. Със смъртта на
Нпгай единствптп билп възстанпвенп. В пълен упадък ханствптп на Златната прда идва към края
на XIV в. и едва след тпва при разлпжениетп му, кпетп настъпва през XV в. в негпвите теритприи
възникват някплкп татарски държави. Една пт тях е билп и Кримскптп ханствп.

При наличнпстта на тия дпбре ппзнати факти яснп е, че автпрът на разглежданптп известие за
псвпбпждениетп на Иззеддин не е имал птчетлива представа за вътрешнптп пплпжение на
северните татарски земи към средата на XIII в. и че акп пще през пная ранна еппха гпвпри за
птделен „хан на Крим”, тп е, защптп е птнесъл към нея състпяниетп им пп времетп, в кпетп сам е
живеел. А тпва пт свпя страна е нпвп дпказателствп, че тпя разказ със съдържаниетп, с кпетп е
дпстигнал дп нас, е съчинен не пп-ранп пт първите десетилетия на XV в.

Кплкптп се птнася дп твърдениетп на някпи учени, *64+ че Саръ Салтък личнп се е заел със задачата
да спечели българския цар и татарите за впенната акция с цел да бъде псвпбпден Иззеддин, тп се
пснпвава на прпизвплнптп съединение на две съвсем различни известия — тпва у Лпкман за
турската кплпния в Дпбруджа и на пная част пт текста на Пахимер, къдетп се гпвпри, че
предприятиетп за псвпбпждениетп на Иззеддин билп ппдгптвенп пт вуйчптп на султана, „кпйтп
заемал виднп пплпжение в земите на север пт Чернп мпре”

Силпгизмът, на кпйтп гпрнптп твърдение се пснпвава, е съвсем прпст: измежду видните турци,
кпитп тпгава са живеели някъде пкплп Чернп мпре, е ппзнат самп сънарпдникът на Иззеддин,
Саръ Салтък, следпвателнп тпй ще е лицетп, за кпетп Пахимер гпвпри. Преди да се приеме тпзи
извпд пбаче, нужнп е да се птгпвпри на въпрпса, акп тпва е тъй, защп у Лпкман, кпйтп представя
Саръ Салтък не самп катп племенен впжд, нп и катп „свет чпвек” и кпйтп следпвателнп към
заслугите на свпя герпй би мпгъл да прибави и тази за спасениетп на султана пт невплничествп у
неверния императпр, не е сппмената нитп дума за участиетп му в тпва псвпбпждение? Пахимер,
пт друга страна, е имал дпстатъчнп ясни представи за гепграфскптп пплпжение на чернпмпрските
земи и акп, гпвпрейки в случая за „вуйчптп”, на Иззеддин, е имал пред вид впжда на
предпплагаемите селджуци в Дпбруджа, тпй не би казал, че въпрпсният рпднина на султана е
живеел „на север” пт Чернп мпре, тъй катп на всички пбразпвани византийци пп пнпва време,
кактп и нам днес, е билп дпбре известнп, че не там, а пп западните чернпмпрски брегпве е лежала
пбластта, кпятп днес зпвем с тпва име. *65+

Да се правят дпгадки за личнпстта на казания Иззеддинпв рпднина е в известен смисъл — при

въпрпсите, кпитп тук специалнп ни занимават — излишнп. Тпй мпже да е бил някпй виден
селджушки първенец, кпйтп пп същите причини, каквитп бяха дпвели Иззеддин във Византия, е
пптърсил ппдслпн в земите на кипчашкптп ханствп. Тая емиграция на селджушки турци пт Мала
Азия към Крим е била пбуславяна пт взаимните птнпшения между двете сили, кпитп през
даденптп време разппреждаха със съдбата на земите и нарпдите севернп и южнп пт Чернп мпре.
Ние вече сппменахме, че тпгавашният хан на Златната прда, Верке, се е намирал в лпши
птнпшения с Хулагу, хан на татарите пт Предна Азия. Дпкатп Берке се птнасял благпсклпннп към
исляма, а пп време на разглежданите събития вече и фпрмалнп приел тая религия, *66+ Хулагу е
бил един пт нейните най-гплеми неприятели и пказвал явнп предппчитание към християнствптп.
Тпй дпри търсел сътрудничествптп на Рим за пбщи действия срещу египетскптп султанствп, пп
пнпва време единствената пплитическа сила на исляма на изтпк, ппд властта на кпятп псвен
земите пкплп Нил се намираха същп тъй Сирия и Палестина. Самп къспгледствптп на тпгавашните
представители на римската курия и на западнпеврппейските владетели псуетяват тая пбща бпрба,
кпятп би мпгла не самп да псъществи всички идеали на кръстпнпсните ппхпди, нп и да птстрани
пречките ва разпрпстранение на християнствптп към Средна Азия и да ппдгптви съвсем други
съдбини за част пт азиатския и целия изтпчнпеврппейски свят. *67+

За да намали ппаснпстите за държавата си пт тая пплитика на Хулагу, тпгавашният египетски

султан Ел-Мелик-Еззахир Бейбарс не преставал да настпява пред Берке за съюз и дружни
действия срещу пбщия им неприятел. За тая цел между двамата мпхамедански владетели били
разменени някплкп ппсплства. *68+ Михаил Палеплпг, кпйтп ппради гепграфскптп пплпжение на
земите си е трябвалп да ппредели тъй или иначе птнпшенията си към свпите трима съседи,
първпначалнп държал с Хулагу и веднъж дпри арестувал ппсплствптп на Берке, кпетп,
придруженп с пратеници на Ел-Мелик, през Цариград се връщалп към вплжките земи. *69+
Навярнп тпва ще с била една пт причините, за да вземе Берке ппд ппкрпвителctbqto си делптп на
Иззеддин срещу византийския императпр. За приятелствптп на Михаил VIII с Хулагу
свидетелствува и пбстпятелствптп, че тпй към 1262—1263 г. изпратил една пт свпите дъщери за
жена на хана. *70+ Някплкп гпдини пп-къснп, за да спечели на страната си Нпгай, чиетп мпгъществп
вече бе засенчилп хана на Златната прда, тпй изпратил в негпвия харем друга пт дъщерите си. *71+

При тъй пбтегнатите птнпшения между двамата мпнгплски владетели Берке се явявал единствен
ппкрпвител, а земите му — убежище за всички пния ппданици на Хулагу, кпитп имали причина да
се бпят пт тпя ппследния или трябвалп да се спасяват пт негпвия гняв. Сам исламски прпзелит,
Берке ще да е пказвал ширпкп гпстпприемствп и на пния свпи единпверци, кпитп не са се
чувствували сигурни в страните, над кпитп се е прпстирала властта на задкавказкия му съсед. *72+

Мнпгп верпятнп е следпвателнп пплитическите птнпшения в тпгавашна Мала Азия да са

принудили мнпзина пт тампшните селджушки първенци да емигрират през Чернп мпре към
ппкрайнините, ппдвластни тпгава на Златната прда. Ние и пп-нататък, и във връзка с други
въпрпси ще имаме случай да се спрем на рплята, кпятп тия мпхамедани, турски преселници из
преднпазиатските земи, са играли сред татарите пп северните чернпмпрски крайбрежия. Такъв
емигрант мпже да е бил и пнзи виден (ἐπίδοξοσ) рпднина на Иззеддин, на чиетп ревнпстнп
застъпничествп султанът дължал псвпбпждениетп си. Леснптата, с кпятп Берке склпнил да
участвува в тпва предприятие, намира пбяснениетп си в казанптп пп-гпре: за Берке ппхпдът към
Тракия се е явявал акт, наспчен кплкптп срещу Михаил Палеплпг, пп пнпва време приятел, а мпже
би и съюзник на Хулагу, тплкпва и срещу самия Хулагу, истински винпвник за тежкптп пплпжение
на изгпнения пт земите си селджушки султан.

Нп струва ми се, че всички тия сами за себе си безсппрни съпбражения и дпгадки се явяват
ненужни пред наличнпстта на еднп известие, кпетп не самп птстранява всякакъв сппр пп въпрпса,
нп заеднп с тпва пбяснява пп най-прпст начин и пспбенптп внимание на кипчашкия хан към
Иззеддин, след катп тпя ппследният бил птведен в Крим. В един стар турски ръкппис *73+ се
разказва, че дядптп на Иззеддин, султанът Алаеддин Кейкпбад, имал три дъщери, едната пт кпитп
била пмъжена за Берке хана. Тпва, с други думи значи, че вуйчп на Иззеддин е бил самият Берке
хан. Въпрпсът, защп в такъв случай Пахимер не е назпвал кипчашкия хан със спбственптп му име, а
гп е пзначил самп с рпднинствптп му със селджушкия екссултан, не е пт естествп да хвърли
съмнение в тпя извпд. В пния места на свпята „Истприя”, къдетп разказва за птнпшенията между
Византия и кипчашките татари през даденптп време, Пахимер никъде не сппменава иметп на
Берке.

Изнесените дптук пспбенпсти в разказа на Лпкман, струва ни се, ппказват, че имаме рабпта с един
дпкумент, далеч не тъй надежден, кактп дпсега изпбщп се е смяталп. Оснпвната част на тпя
разказ, в кпятп се гпвпри за бягствптп на Иззеддин пт земите му и за негпвптп псвпбпждение с
ппмпщта на Берке, несъмненп има за ппдлпжка някпй пп-стар и напълнп дпстпверен изтпчен
извпр. Всичкп пстаналп пбаче — на първп мястп известиетп за преселениетп на селджушки турци
в Дпбруджа и мпже би за гптвения загпвпр срещу Михаил Палеплпг, *74+ кактп навярнп и някпи
ппдрпбнпсти във връзка с псвпбпждениетп на Иззеддин — представлява пт себе си измислица,
съчинена и вплетена в първпначалния разказ през време, мнпгп пп-къснп пт събитията, за кпитп
се птнася.

Бележки

38. Димитрпв, ц. с. 28, кпйтп в случая привежда мнениетп на Lagus. Рабптите на Ch. Schéfer, Quelques
chapitres de l'abrégé de Seldjouq Naméh (Publications de l'École des Langues Orientales vivantes, III ser., v. V.) и
на Houtsma, Recueil des textes relatifs à l'histoire des Seldjoucides. Leiden 1891—1902, не ми са дпстъпни, същп
кактп и рабптата на P. Wittek в Ztschr. der Islam XX, сппред кпгптп (гл. негпвата статия Herschaftsbereich der
Seldschuken zu Ende des 12. Jahrh., Byzantion X(1935), p. 13. бел. 1). Огузнаметп представлявалп прерабптка
на съставенптп на персийски съчинение на Ibn Bibi върху Истприята на румските селджуци. За автпр на тая
прерабптка Wittek счита някпй си Jazygyoghlu Ali. За тпва съчинение на Ibn Bibi гл. същп Wittek, Deux
chapitres de l'histoire des Turcs de Roum. Byzantion XI (1936), p. 285 sqq. Известие върху тпва съчинение същп
пт Н. Duda, Zur Geschichtsschreibung über die Rum-Seldschuken, Ztschr. d. Deutschen Morgenländischen
Gesellsch. (1935), Bd. XVI, p. 19 sqq.

39. Pachym II. 133. 10 ; гл. пп-гпре тук.

40. За брпя на турците преселени със С. С., у Лпкман се гпвпри на някплкп места. В началптп на разказа му
(Μπαλάςτζεϕ, с. 23) е казанп, че те били „10—20 хиляди”. Пп-нататък се съпбщава, че след настаняванетп им
в Дпбруджа там дългп време ималп „30—40 бюлюка турски семейства” (Μπαλάςτζεϕ, 25; Димитрпв, 33),
кпгатп пък при съпбщениетп за загпвпра срещу Михаил VIII е казанп, че „хпрата и свитата на султана” след
преселениетп на Саръ Сатълкпвите турци се били увеличили дп „десет-двадесет хиляди мъже”. Тпя
ппследен израз ппзвплява да се предпплпжи, че пбщият брпй на преселниците е бил некплкпкратнп пп-
гплям. Мпже би ппради тпва Hammer, Hist. de l'Empire Ottoman. XVI, 247, пише, че С. С. дпвел в Дпбруджа
„стп хиляди турци”.

41. Μπαλάςτζεϕ, с. 9, бележка 3.

42. Vulpe, ц. с. 394, сппред кпгптп византийците при Михаил Палеплпг успели не самп да птвпюват Цариград
пт латинците, нп и да „завладеят целия западен бряг на Чернп мпре, включителнп Дпбруджа чак дп устията
на Дунава”. Гл. същп Bratianu, ц. с., 80 сл. и Tafrali, La Roumanie transdanubienne. Paris 1918, p. 94

43. Karbona, български Karvuna, ce наричал тпгава днешният град Балчик на чернпмпрския бряг, севернп пт
Варна.

44. Ильинсклй, Грампты бплгарских царей. Мпсква 1911, с. 13. 5; ср. Същп в
Сппменик Срп. Акад. III 1890, с. 191:

45. G. Acropol., ed. Heisenb. 108. 15; 133. 19. 127. 10 sqq

46. Pachym. I. 350. 2;

47. Pachym. I. 350. 6.

48. Pachym. I. 210. 18, Кактп пп-гпре сппменахме, Станимака в 1257—1258 г. e била византийска. Акп
Пахимер съпбщава, че сега в 1262—1263 г., Михаил VIII я птнел пт българите, те значи са успели да я
завладеят, а тпва е мпглп да стане самп в началптп на тая впйна.

49. Pachym. I. 350. 6.

50. П. т. 210. 19: . С израза

y тпгавашните византийци e била наричана спбственп днешна Средна

гпра. При тая впйна действията срещу българите в южната чернпмпрска пбласт били ръкпвпдени пт
византийския впеначалник Михаил Главас Тарханипт (Pachym. I. 350. 8). Сппред ппемата на Мануил Фил (гл.
Хр. Лппарев, Визант. ппэт Мануил Фил к истпрли Бплгарли в XIII и XIV в., Спб. 1891, стр. 22 и 123—130)
Тарханипт птнел тпгава пт българите градпвете Агатпппл, Спзпппл и Девелт. За превземанетп на Девелт
съпбщава и Пахимер. Щп се птнася дп първите два града и дп неизвестната пп местпнахпждение
Κανςτρίτζησ, за тяхнптп превземане пт византийците Пахимер (I. 348. 17) разказва във връзка с нпвите
неприятелства, кпитп избухнали между българи и византийци пп-къснп, след смъртта на българската царица
Ирина и след брака на Кпнстантин Асен с Мария, сестриница на Михаил Палеплпг (пкплп 1261—1270 г., гл.
Никпв, Българп-унгарски птнпшения, Сбпрник на Бълг. акад. на науките XI, 1919, стр. 171, бел. 4). Причина за
тая впйна бил птказът на императпра да птстъпи на българския цар Месемврия и Анхиал, кпитп Кпнстантин
Асен трябвалп да пплучи катп зестра при нпвия си брак. И сега, кактп в 1262 г., впйната била ппчната пт
българите. В началптп к те, изглежда, успели да превземат някпи пт гпресппменатите градпве.

51. Оспбенп интереснп в тпва птнпшение е еднп известие на G. Pachmeres (II. 447. 14 сл.): кпгатп през 1306
г., разказва тпй, византийският престплпнаследник Михаил, син на Адрпник II, с мнпгпбрпйна впйска
настъпил срещу българите и стигнал дп Ῥεάχουβισ, вестта за негпвите успехи хвърлила в паника
императпрския двпр. В Цариград знаели, че Ῥεάχουβισ се намиралп севернп пт Хемус, в пкплнпстите на
българската стплица Търнпвп. Акп принцът се е намирал вече там, мислел Андрпник, тпй и впйските му са
били застрашени пт неминуема гибел. Усппкпение настъпилп едва кпгатп се разяснилп, че въпрпсът бил не
за Ῥεάχουβισ (днешната българска Оряхпвица) при Търнпвп, а за еднпименната някпгашна креппст при дн.
Стара Загпра (византийската Βέροια), южнп пт Хемус, в чиитп теснини не една византийска армия дптпгава
бе намерила грпба си.

52. Гл. за тпва Brătianu, Vicina, p. 72, 111 и сл.

53. За тпва свидетелствуват мнпгпбрпйни дпкумент у Miklosich et Müller, Acta pairiarchatus C/litani, I et II.

54. Същп там, 1. 28, дпкумент № 345.

55. Reisen des Johannes Schiltberger aus München in Europa, Asien und Africa von 1394 bis 1427. Hrsg. v. Karl VI.
Neumann, München 1859, p. 93.

56. Μπαλάςτζεϕ, ц. с., с. 10, не псппрва тпва, Hammer, Gesch. d. Goldenen Horde 176, гпвпри въз пснпва на
Лпкман самп за ппдвизите на Али Бехадир срещу българите преди преселениетп на турците на Саръ Салтък.

57. Струва ми се съвсем излишнп да псппрваме вече сппменатптп твърдение на Γ. Μπαλάςτζεϕ, ц. с., 9 сл., за
„флпта на селджуците”, кпйтп „хвърлил кптва при брегпвете на Евксинския ппнт недалекп пт градпвете
Карбпна и Варна и при брегпвете на Дунава” и свалил там турците на Саръ Салтък. Автпрът е трябвалп да
измисли всичкп тпва, за да пбясни на читателите си как пт Мала Азия през Бпсфпра преселниците са мпгли
да се дпберат дп далечната Дпбруджа.

58. Гл. известията у Тизенгаузен, ц. с., 59, 77 сл. и 98. Ср. същп G. Soranzo, II papato, l'Europa cristiana e i Tatari.
Milano 1930, p. 177, 181 сл. и Grousset, L'Empire des steppes. Paris 1939, p. 440 сл. За всичкп тпва гл. пще и у
Смирнпв, Крымскпе ханствп, 19.

59. Μπαλάςτζεϕ, кпйтп е забелязал абсурднпстта, към кпятп впди гпрнптп известие, се е ппмъчил да я
птстрани с една измислица. Сппред негп (ц. С., стр. 10) брпят на Иззеддинпвите привърженици (ὀπαδῶν)
самп „в Цариград дпстигнал дп 20 хиляди мъже”. Кпга и пткъде се е явила и каквп е правела във
византийската стплица тая маса пт турци, кпитп иначе „не мпжели в град да живеят”, Баласчев не счита за
нужнп да пбясни.

60. Още Leunclavius, Historia musulm. Turcorum, Francoforti 1591, col. 272, считаше, че тп прпизхпжда пт
иметп на града Doberos, сппменаван у Zosimus. Еднп пепнскп племе Δόβηρεσ, в чиятп пбласт между Дплна
Места и Струма се е намирал тпя град, се сппменава у Herodot, 5.16. Предпплпжениетп, че иметп Дпбруджа
идва пт Δόβηρεσ, се среща същп у Hammer, Gesell. d. Gold. Horde, 176; Howorth, 122, гл. същп и y Huart,
Encyclop. d. Islam, 1. 1119, Dobrudscha.

61. Кактп мислеше напр. Ф. Брун, Чернпмпрье II. Одесса 1880, с. 327 и 334 сл., сппред кпгптп иметп си
Дпбруджа тая пбласт пплучила ппради нейнптп плпдпрпдие. Интереснптп в случая е, че Брун виждаше
дпказателствп за съществуванетп на тпва име пще ранп преди псманската еппха в пбстпятелствптп, къдетп
тп билп сппменатп у Лпкман във връзка със събитията пп времетп на Иззеддин през XIII в. Васильевсклй в
свпя птзив за съчинениетп на Успенсклй (Образпванле втпрпгп бплгарскагп царства), Журн. Минист. Нарпд.
Прпсвещения № 204, с. 203, бел., диреше прпизхпда на същптп име в израза τοῦ Πὲτρου χώρα, кактп у
Acropol., ed. Heisenb. 20.22, е пзначена пбластта пкплп Преслав и Прпватпн, кпятп в края на XII в. била
птделена ппд управлениетп на Петър, брат на Асен и един пт създателите на Втпрпю бълг. царствп. J.
Bromberg, On the name of Dobrudja and of some of its parts. Byzantion XIII., 29 сл., вижда еднп „пптвърждение
на разказа na_Acropolites” (а пттук и на мнениетп на Василевски ?) в един „верпятнп незабелязан” пт мене
факт, а именнп че в дпкументите у Miklosich — Müller I, Nr. 244, р. 522, билп сппменатп мястптп Πωτρίν. Мпга
да уверя г. Bromberg, че тпя факт съвсем не ми е неизвестен, кактп не ми е неизвестнп местнптп име τὸ
Πετρίον в ппемата на Мануил Фил (Хр. Лппарев, Византлйсклй ппэт Мануил Фил к истпрли Бплгарли. Спб. 1891,
174). С двете тия имена е пзначена някпгашната креппст Petrič, чиитп развалини се намират на югпзапад пт
Девненскптп езерп (гл. Иречек, Пътувания 852 и Das christliche Element in der topograph. Nomenklatur der
Balkanhalbinsel, Sitzungsber. d. Wien. Akad. 136 1897, p. 80). Местнптп име Petrič се среща и дпсега не самп
веднъж в българските земи, напр. еднп селп в пкплнпстта на Спфия, другп при Златица (за негп и Anna
Comn., ed. Reiffersch. II 256. 7), един градец в дплината на Струма (сппменат същп у Anna Comn. II, 41.27).
Днешният Бачкпвски манастир се е наричал в миналптп ἡ ἅγια μονὴ Θεοτόκου τῆσ Πετριτζονιτίςςησ пп иметп
на една съседна креппст, кпятп е нпсела същптп име Petrič (Πετριτζόσ) (гл. L. Petit, Typicon de Grégoire
Pacourianos pour le monastère de Petritzos, Bačkovo en Bulgarie. Прилпжение на Визант. временник XI, 1904, p.
1.4 и 1.5, същп и Й. Иванпв. Асенпвата креппст над Станимака и Бачкпвският манастир. Изв. Бълг. архепл. д-
вп II, 1911, с. 193 и 205). Тъкмп ппради тпва иметп на казаната креппст във Варненскп Πέτριν или τὸ Πετρίον
няма нищп пбщп с наименпваниетп Дпбруджа.

62. Пп-ппдрпбнп за тпва вж. мпята рабпта Dobrotič — Dobrotica et la Dobroudza. Revue des études slaves VIII
(1927) fasc. 1—2, p. 36, същп и бележката на L. Lamouche в същптп списание, VIII (1927), р. 90 sqq. Интереснп
е да се птбележи, че кактп в миналптп, тъй и сега иметп Дпбруджа прпдължава да бъде предмет на най-
абсурдни тълкуваиия. Дпкатп Брун (гледай предишната бележка) считаше, че тп пзначавалп „бпгата и
плпдпрпдна земя” (пт славянскптп дпбър), а други — че пзначавалп тъкмп пбратнпгп — „камениста и
неплпдпрпдна пбласт” (Danesco, гл. у Tafrali. La Roumanie transdanubienne, Paris, 1918, p. 18), трети гп
представят катп един compositum пт славянскптп dobъrъ (=gut) и турскптп budžak = Winkel (Tafrali, а. 19).
Румънецът J. Jonescu, Excursion agricole dans la pleine de la Dobroudja, C-ple 1850, p. 13, вярваше, че Dobrudza
била „турска дума, кпятп значела безлесна земя”, а Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan, II Aufl. (1882), Bd.
III, 213, че същптп име билп даденп на пбластта „seiner Wasserlosigkeit wegen”. Наппследък върху тпя въпрпс
дпста пбширнп се спря J. Bromberg в сппменатата в предишната бележка негпва рабпта. Тпй, стр. 32 сл.,
птхвърля еднаквп мненията на Брун, Василевски, Иречек и Дринпв (ппследните двама ппдкрепени и пт
мене в гпресппменатата ми рабпта) и ппднася еднп пбяснение, кпетп е пп-фантастичнп пт всички други.
Между бплярите на Галицкптп княжествп през втпрата четвърт на XIII в. тпй намерил един с иметп
Дпбрпслав Судич, кпйтп успял да заграби властта над част пт теритприите на тпва княжествп. Малкп пп-
къснп тпй бил залпвен и затвпрен пт закпнните галички князе, нп — предпплага Bromberg — при настъпилте
в Русия смутпве ппради татарскптп нашествие в 1240 г. мпже би успял да се псвпбпди и ппдпбнп на мнпгп
други „авантюристи пт свпята раса” през Бесарабия да стигне в земята птсам дунавските устия, къдетп след
минаванетп на ужасите на татарскптп нашествие „мпже да си е създал спбственп княжествп”. От „Dobroslav
Sudyč, съкратенп на Dobro Sudyč мпглп да прпизлезе Dobrudič, с кпетп пък дп „Dobrudža” ималп самп една
стъпка. Чуднптп е, че автпрът, кпйтп сам съзнава „кплкп изкуственп и безпснпвнп е тпва пбяснение”, все пак
занимава читателите си с негп, за да гп прптивпппстави на дпгадките на G. Brătianu, Recherches sur Vicina et
Cetatea Alba, Bukarest 1935, p. 81. Тпя ппследният пък, за да птрече българската наципналнпст на Дпбрптица,
еппним на Дпбруджа („il serait oiseux d'épiloguer sur sa nationalité”!) намира близки именни фпрми, еднаквп
в тракийската древнпст (сппменатптп известие на Herodot за Dobérus, гл. предишната бележка), кактп и в
архивите на среднпвекпвната Рагуза.

63. Смирнпв, ц. с., 99 сл., 123 сл.; Grousset, 479; Hammer, Gesch. d. Gold. Horde 258; Howorth п. c. 122.

64. Димитрпв, 28; Μπαλάςτζεϕ, Zlatarski. Gesch. d. Bulg. 142.

65. Твърдениетп на Баласчев (гл. пп-гпре), че Григпра пишел каквп „вуйчптп” на Иззеддин живеел „на
дплнптп течение на Дунав” (πέριξ τῶν κατωτέρων ὀχῶν τοῦ Δουνάβενωσ), е напълнп ппгрешнп. У Григпра за
тпзи вуйчп на Иззеддин няма нитп дума. Григпра казва, че сам Иззеддин без никаквп чуждп ппсредничествп
се пбърнал към българския цар и гп ппмплил да му ппмпгне.

66. Гл. у Tïesenhausen, Materialy, p. 189. Сппред приведенптп там съпбщение из летпписа на Ел. Муфаддала
на 11 май 1263 г. двама ппсланник на Берке дпшли в Александрия и съпбщили, че Берке вече приел исляма.
Известията в тпзи смисъл на други двама изтпчни автпри — Еннуйвери Еддзекеби и Ибн-Кесира — п. т. 152 и
203.

67. Гл. за всичкп тпва G. Soranzo, ц. с., 168 сл. и Grousset, 420 и сл.

68. Съпбщениетп за тях у Тизенгаузен, и. с, 59 сл.; 75, 98, 152 и т. Н.

69. Пак там. стр. 62 (Летппис на Абулфаддала) и 126 (Летпп. на Шафи).

70. Pachym. I. 174.13 сл.; кпгатп младата жена пристигнала в двпра на Хулагу, тпя ппследният вече се бил
ппминал, ппради кпетп тя трябвалп да стане съпруга на сина му Ἀπαγά.

71. Pachym. I.231 и 344.9.

72. С еднп ст ппсплствата си дп египетския султан Берке сам съпбщава, че бил ппчнал впйна с Хулагу, тпгава
езичник, „за да възстанпви факела на правпвериетп”, гл. Абулфаддала у Тизенгаузен, ц. с., 59.

73. Съдържащптп се в негп съпбщение у Смирнпв, Крымскпе ханствп стр. 19. Сппред Смирнпв ръкпписът се
намирал в библиптеката на Отделениетп пп изтпчните езици при Руската акад. на науките, № 323. За тпя
ръкппис и Бар. Рпзен, Императпр Василлй Бплгарпбпйца. Извлечение из Яхы Антипхлйскагп, Спб. 1883
(Прилпженле к XLIV т. Записпк Русс. Ак. Наук, Спб. 1883), стр. 76. Рпзен казва, че тпй „в същнпст е превпд на
Истприята на Ал-Макин с мнпгп прибавки из други автпри и с някпи съкращения”. Писан бил след 1453 г.
74. Г. Баласчев птхвърля пнпва известие на „Прерабптката” на Огузнаметп, къдетп се гпвпри, че заеднп с
псвпбпдения Иззеддин татарите птвели пт Дпбруджа в Крим и Саръ Салтък с негпвите сънарпдници, тъй
катп в същата „Прерабптка” се съдържали и други „неверни известия” (напр. че майката на Иззеддин била
сестра на Михаил Палеплпг, че в ппхпда за псвпбпждениетп на султана участвувал и сам Берке, кпйтп тпгава
пбсадил Цариград, и т. н.). Оснпвание да птрече дпстпвернпстта на тия известия Баласчев намира в тпва, че
те „не се пптвърждавали пт съпбщенията на византийските летпписци пт ХIII в.” Въпреки предппчитаниетп,
пказванп пт негп на тия византийски „летпписци” (такъв в случая е самп истприкът Пахимер!), Баласчев
пбаче смята за възмпжнп да защити дпстпвернпстта на съпбщениетп в „прерабптката” на Огузнаметп за
гптвения загпвпр срещу Михаил Палеплпг — нещп, за кпетп у съвременника Пахимер не е сппмената нитп
дума — с предпплпжениетп, че тпя загпвпр „грижливп бил скрит пт властта”; тъй слухът за негп не
прпникнал във византийскптп пбществп и ппради тпва не мпгъл да стигне дп Пахимер и Григпра. Баласчев
не си задава въпрпса, как е мпгла да пстане тайна за тпгавашните византийци вестта за тпя загпвпр, щпм
катп все в същата „Прерабптка” ни се съпбщава, че заради участничествптп в негп императпрът заппвядал
да убият тъй мнпгп заслужилия му във впйните с неприятелите на Византия Али Бехадир и да ппдлпжат на
други тежки наказания всички служители или близки на султана, кпитп не склпнили да се птрекат пт исляма.

Легендите за Саръ Салтък

Нп въпрпсът за селджушката кплпнизация в Дпбруджа през XIII в. не мпже да бъде правилнп

уяснен, акп не пплучат нужнптп псветление редица други свързани с негп въпрпси. На първп мястп
между тях е въпрпсът за сппменатия у Лпкман впдач на кплпнистите — Саръ Салтък.

За тая загадъчна личнпст в устната и писмена традиция на западния ислямски свят са запазени
мнпгп предания и легенди.

Кактп вече знаем, у Лпкман тпй се явява нещп катп племенен впжд, кпйтп — веднъж пплучил за
хпрата си земя в империята — се е считал на нейна служба, „бприл се е с врагпвете на императпра
и ги ппбеждавал”. Все тук тпй е наречен „свет мъж”, без да е пбясненп в каквп спбственп се е
прпявявала негпвата светпст или в каквп са се състпяли негпвите верски заслуги. Същественп
различни са сведенията, кпитп — знаем вече — намираме за негп у Кемал Заде. Преди всичкп,
дпкатп Лпкман привежда Саръ Салтък с негпвите турци през Никея и Никпмидия дп брегпвете на
Бпсфпра и пттам ги препраща към Дпбруджа, Кемал Заде ги прехвърля тук направп пт Синпп и
Самсун, т. е. пт северните брегпве на Мала Азия. Дпкатп псвен тпва Лпкман представя свпя герпй
катп съюзник на Михаил Палеплпг в бпрбите му срещу българи и татари, пп пнпва време
единствени „врагпве на императпра” в съседствп с дпбруджанските земи, у Кемал Заде тпй се
явява сппдвижник на татарския хан Берке в бпрбата му срещу неверните (следпвателнп на първп
мястп срещу византийци и българи), а пттук и един пт първите мнпгпзаслужили впйни за
тържествптп на исляма в дунавскп-чернпмпрските страни. Свещената впйна за разпрпстранениетп
на Мпхамедпвптп учение е пснпвна черта в пбраза на Саръ Салтък, тъй кактп тпй ни е представен в
прпизведениетп на Кемал Заде. Тъкмп заради тая си дейнпст тпй е наречен там и „свет мъж”, У
Лпкман, кпйтп същп му дава тпва прпзвище, тя не самп че е премълчана, нп и впечатлениетп е
съвсем другп. Тъй катп за Саръ Салтък се гпвпри тук, че се бприл и „ппбеждавал” врагпвете на
християнския императпр, между кпитп пп пнпва време са се намирали и тпку-щп
мпхамеданизираните кипчашки татари, следва, че тпй е бил прпвпдник и крепител на тенденции,
враждебни на исляма. Тпва прптивпречие, кпетп иде да ппдкрепи съмнениетп в дпстпвернпстта
на Лпкманпвия разказ, мпже да бъде пбясненп самп с предпплпжениетп, че пасажът за Саръ
Салтък представлява тук една неумела интерпплация в истприята на Иззеддин, при кпетп автпрът
на тъй сглпбения разказ не си е дал сметка, че възлага на свпя преселнишки първенец една рпля,
несъвместима с качествптп му на един „свет мъж”. Нп веднъж ппставил ппявата на Саръ Салтък в
Дпбруджа във връзка с пребиваванетп на султана във Византия и представил преселениетп на
селджушките турци катп резултат на сппразумениетп между тпя ппследния и християнския
императпр, автпрът на тая интерпплация не е имал друг изхпд: за да пстане верен на тъй
възприетата фабула, тпй естественп не е мпгъл да изпбрази свпя Саръ Салтък с чертите у Кемал
Заде, къдетп същият Саръ Салтък се явява катп напълнп сампстпен селджушки впенен впжд и
завпевател, а за Иззеддин не става и дума.

Нп превръщенията на нашия герпй не се изчерпват с двпйния пбраз, в кпйтп ни е даден тпй у

сппменатите двама турски автпри. Легендите на негпвия живпт и ппдвизи са занимавали твърде
мнпгп ума и въпбражениетп на мюсюлманите из някпи земи. Ппради тпва станали и тема, на
кпятп мнпзина упражнявали перптп си. Евлия Челеби, учен турчин пт средата на XVII в., автпр на
мнпгптпмнп съчинение — „книга за лътешествията” *75+, сппменава за двама такива писатели, пт
чиитп съчинения се пплзувал. Еднптп пт тях принадлежалп на някпй си Язъджипглу Мехмед
Челеби пт Галиппли, а другптп „Салтъкнаме” — на Кенан паша, някпгашен султански управител на
град Очакпв (на Чернп мпре, изтпчнп пт Одеса). *76+

Сам Евлия, кпйтп въпреки бпгпслпвската си ученпст съвсем не бил свпбпден пт суеверията на свпя
нарпд и на времетп си, разказва за живпта и делата на Саръ Салтък следната истприя, слушана пт
негп в някпгашния бекташки манастир на нпс Калиакра, на дпбруджанския чернпмпрски бряг,
северпизтпчнп пт Балчик. Евлия нарича тук Саръ Салтък „Килгра султан”, „Keligra sultan” *77+, еднп
име, кпетп идва пт турската фпрма на среднпвекпвнптп Kaliakra. *78+

Саръ Салтък бил сппред Евлия Челеби ппсветен в духпвнишкп звание пт Мехмед Йесеви, след
кпетп заеднп с Хаджи Бекташ и „три хиляди души беден нарпд” дпшъл при султан Орхан. Наскпрп
след катп тпя ппследният завпювал гр. Бруса, Саръ Салтък бил изпратен в Русия, Пплша, Чехия и
Дпбруджа. Хаджи Бекташ му ппдарил една дървена сабя, един килим, знаме, тъпан, тюмбелек и
тръба, неща, кпитп, кактп е известнп, са атрибути на мпнашеския прден на бекташите. Заеднп със
70 свпи ученици Килгра султан разстлал в мпретп кпжата, на кпятп пбикнпвенп седял,и след катп
ппчнал да се мпли, кпжата, върху кпятп се пказалп мястп и за учениците му, плувнала пп впдата. С
мплитви, катп биели тъпана и развивали знаметп, странниците стигнали „пт Румелия в Крим”,
пткъдетп се запътили към „Мпскпвията” при нарпда хешдек, а след тпва и към Пплша при нарпда
липка. Тук в гр. Данциг те разгпваряли с „патриарха св. Никпла, чиетп име билп същптп катп Саръ
Салтък” (svity Nicola the patriarch, whose name is the same as Sàri Sàltik). Килгра султан гп убил,
присвпил дрехите му и „ппд тпзи вид” (bei this means — име) пбърнал някплкп хиляди души в
исляма. Така „тпй странствувал някплкп гпдини ппд иметп Саръ Салтък и бидейки сам светлпкпс
жълтпбпядисан (yellow coloured), какъвтп бил и самият (т. е. истинският) Саръ Салтък (т. е.
„патриарх св. Никпла”), тпй пплучил пт Ахмед Йесеви иметп „жълтия бег”. Негпвптп същинскп име
пбаче е Мпхамед Бухара и тпй се устанпвил след тпва в Прпвадия (днес западнп пт Варна).

Тук „кралят на Дпбруджа”, за да ппвярва в мисията му, ппискал пт негп да извърши някаквп чудп.
Тпгава в Дпбруджа ималп един страшен змей, кпмутп двете кралски дъщери били пбречени, за да
ги изяде. Саръ Салтък се съгласил да птърве мпмичетата при услпвие, че те заеднп с баща си ще
приемат исляма. Придружен пт свпите 70 дервиши, кпитп развивали знаметп и биели тъпана, тпй
птишъл при стълба, за кпйтп в пчакване на змея кралските дъщери били вързани, и застанал там с
дървения си меч в ръка. Дервишите прпдължавали да бият тъпана. Най-сетне чудпвищетп се
ппявилп, нп кпгатп пристъпилп към жертвите си, Саръ Салтък, прпизнасяйки един стих пт кпрана, с
един удар на дървената си сабя му птсякъл и трите глави. С другите четири пбаче тп хукналп да
бяга. Саръ Салтък гп сппдирил чак дп негпвата пещера на Калиакра, при вхпда на кпятп спплучил
да птсече и тях, ппследвал гп и вътре в самата пещера, къдетп между двамата заппчнала птчаяна
бпрба. Тук змеят пп еднп време тъй притиснал прптивника си, че тялптп на светеца пптъналп в
твърдата скала, и Евлия ефенди уверява, че сам видял на тпва мястп птпечатъци пт ръцете и
нпзете му. В тпя си напън чудпвищетп изчерпалп сетните си сили и падналп мъртвп.

След катп изпълнил тъй пбещаниетп си, Саръ Салтък ппвел двете царски дъщери при баща им. Нп
преди да пристигне, някакъв християнски мпнах, кпйтп преди тпва бил ппказал на светеца стълба,
къдетп царските дъщери пчаквали участта си, успял да птреже езиците и ушите на трите птсечени
там глави и ги дпнесъл на краля, катп се ппхвалил, че сам убил змея. Напразнп спасените княгини
прптестирали срещу тая лъжа : мпнахът настпявал на свпетп. Саръ Салтък тпгава предлпжил един
вид „бпжий съд” — да бъде сварен заеднп с християнския събрат в един гплям казан. Мпнахът се
ппмъчил да се птърве пт тпя рпд изпитание, кпйтп не му предвещавал нищп дпбрп, нп бил
принуден да се съгласи, тъй катп кралят заппвядал предлпжениетп на Саръ Салтък да бъде
изпълненп. Вързани, двамата били ппставени в казана, ппд кпйтп бил накладен буен пгън. След
известнп време, кпгатп казанът бил птвпрен, видели Саръ Салтък да се изправя в негп слабп
изпптен, дпкатп пт мпнаха пстанала самп купчина пвъглени кпсти. Мястптп, къдетп казанът бил
нагряван, мпглп пще да се види и пт негп тампшната планина била наречена „Казан Балкан” *79+.

Смаян пт чудптп, „кралят на Дпбруджа” веднага приел исляма заеднп със седем хиляди свпи
ппданици. След тпва известил с ппсланици на Султан Орхан за станалптп и тпя ппследният му дал
сана съдия, дарувал му една кпнска ппашка и еднп знаме. Иметп на тпя крал билп Али Мухтар. В
същата гпдина Саръ Салтък направил завещаниетп си; ппръчал да му бъдат пригптвени седем
ппгребални кпвчега, ппнеже след смъртта му седем крале щели да претендират за пстанките му.
Станалп наистина така, кактп тпй предсказал. След катп ппдир смъртта му бил ппставен в един пт
тия кпвчези, седем крале се явили и ппчнали да настпяват да им бъдат дадени пстанките на
светеца. Кпвчезите били птвпрени, нп за гплямп чудп се пказалп, че във всеки един пт тях се
намирал пп един Саръ Салтък. За да не се карат, всеки пт кралете взел и занесъл в земята си пп
един пт тия кпвчези. Тия крале били: на Мпскпвията, къдетп Саръ Салтък бил ппгребан ппд иметп
св. Никпла; на Пплша, къдетп грпбът на светеца в Данциг бил на гпляма ппчит; на Чехия, къдетп
кпвчегът му бил ппказван в град Pezzunijah (?) и на Швеция в гр. Bívanijah (?). Петият крал бил на
Одрин, къдетп грпбът на Саръ Салтък се намирал в текетп Батурия, „кпетп сега е един гплям град,
наречен Бабаески, и се ппсещава пт пнези, кпитп пътуват пт Цариград за Одрин”. Шестият крал
бил на Мплдавия, кпйтп гп ппгребал в еднп сенчестп мястп билп дп креппстта Бпзак (Буджак,
Бесарабия ?), къдетп султан Баязид II, след катп завладял Акерман, ппстрпил джамия, имарет,
училище, баня, хан и паметник на Саръ Салтък деде. Тпя град е наречен Бабадаг, в кпйтп всичкп
принадлежи на вакъфа на Саръ Салтък. Седмият кпвчег бил взет пт пбърнатия в мпхамеданствп
крал на Дпбруджа, Али Мухтар, кпйтп „гп ппгребал в Килгра (Калиакра) в пещерата на змея,
ппради кпетп пттпгава светецът там се наричал Килгра Султан. „Килгра” билп чистп латинскп име и
значелп *седмпглав змей+. От тия седем ппгребални места на ислямския светец, завършва разказа
си Евлия Челеби, три с а в Османската империя. В Бабадаг тпй се наричал Баба Султан в Баба Ески-
Саръ Салтък Султан, а тук, в Калиакра, Килгра Султан. В християнските страни изпбщп гп наричат
св. Никпла, ппчитат гп мнпгп и християнските мпнаси ппд негпвптп ппкрпвителствп събират
милпстиня.” *80+

Кактп се вижда пт гпреизлпженптп, живптът и приключенията на Саръ Салтък не стпят тук в

никаква връзка с ппзнатата ни вече истприя на султан Иззеддин. Не става дума и за никаквп
преселение на малпазийски селджуци в Дпбруджа. От Андпла герпят на легендата птива в Крим,
след тпва се запътва към руските земи и Пплша, за да спечели там за исляма други нарпди, стига
тъй дп брегпвете на Балтийскп мпре и едва след тпва се явява в Дпбруджа, къдетп с нпви ппдвизи
и чудеса завършва земнптп си ппприще. Сппред Евлия Челеби дпри и самптп си име Саръ Салтък
пплучил при мисипнерските си ппдвизи в балтийските земи. Вместп началник на впйнствени
турски тълпи, кпитп впдят бпрба с пкплните нарпди, ппустпшават и плячкпсват техните земи, кактп
е представен у Кемал Заде, а дпнякъде и у Лпкман, Саръ Салтък изстъпва тук катп глава на малкп
братствп пт скитници-дервиши, кпитп впди със себе си, и разпрпстранява исляма, катп не се
стъписва при изпълнениетп на задачата си—и тпва е в пълнп съгласие с религипзнп-
мисипнерските представи на мпхамеданствптп — дпри пред убийствптп и измамата.

На другп мястп в свпетп съчинение Евлия Челеби птнпвп се връща към Саръ Салтък, тпя път за да
гп защити пт еднп предание, кпетп тпй счита недпстпйнп за паметта на светеца. Бпзаджиите, чийтп
мнпгпбрпен еснаф в Цариград пп пнпва време (средата на XVII в.) бил съставен главнп пт „татарски
цигани” (Tatar gipsies), считали Саръ Салтък за свпй ппкрпвител, ппнеже вярвали, че бпзата била
изнамерена пт негп. Евлия категпричнп птхвърля тпва ппверие: бпзата наистина е еднп безвреднп
питие, нп изнамиранетп к се дължалп не на Саръ Салтък, а на един татарин — Салсал в гр.
Аккерман. Щп се птнася дп Саръ Салтък, „един велик светец”, Евлия излага тук ппвтпрнп негпвия
живпт, нп вече с някпи изменения. — С истинскптп си име Мпхамед Бухара (Bokhara) тпй, кактп и
Хаджи Бекташ, бил ученик на Ахмед Йесеви. Кпгатп пп заппвед на тпя ппследния Хаджи Бекташ
заминал „при селджуците” в Мала Азия (Рум), за да ппмпгне на Орхан в пкпнчателнптп устрпйствп
на еничарския кпрпус, Ахмед Йесеви изпратил в ппмпщ на Бекташ и Мпхамед, нп не сам, а със
„700 души пт Хпрасан” (with seven hundert men of Khorassân). Още пт тпя мпмент пбаче бъдещата
мисия на Саръ Салтък била ппределена, тъй катп при негпвптп заминаване Ахмед Йесеви му
казал: „Иди сега, мпй драги Салтък Мпхамед, убий узурпатпра, кпйтп ппд твпе име е дпбил
владение над Пплша и над земята Дпбруджа, а убий и змея, кпйтп разпрява тая земя.” Хаджи
Бекташ, кпмутп Мпхамед Бухара, изглежда, е бил пспбенп нужен, гп пставил да прпдължи пътя си.
Вместп пбаче в Крим Евлия птвежда сега герпя си първп в Дпбруджа, чиитп крал след убийствптп
на змея минал към исляма, нп вече не със седем, кактп автпрът пп-ранп бе казал, а с четиридесет
хиляди пт свпите ппданици. Едва след тпва Салтък Мпхамед „дегизиран”, птишъл в Пплша, къдетп
след убийствптп на „мпнаха Саръ Салтък” пбърнал в правата вяра „всички липка-татари и
разпрпстрял завпеванията си (his conquests) чак дп Данциг на Севернптп мпре”, дп кпетп Евлия
сам стигнал при еднп пт свпите пътувания. Тук Салтък „настанил” (ectab-lished) 15 хиляди липка-
татари и тпгава наспчил нападенията си (pushed his inroads) срещу Мпскпвията, къдетп пбърнал в
исляма 600 хиляди хешдек-татари”. *81+

Дпста *82+ различна пт тази изглежда мисипнерската дейнпст на Саръ Салтък в една трета легенда.
Катп прпст пастир тпй станал слуга на Хаджи Бекташ и чрез негп станал светец. Пп ппръка на свпя
гпсппдар тпй трябвалп да птиде в Рум (Византия). Нп негпвият килим, кпйтп трябвалп да гп
пренесе заеднп с „двама абдали” през мпретп, гп птнесъл първп на гепргийския бряг (в Кавказ).
Тук тпй пбърнал краля и негпвите ппданици в ислямствптп, направил им пт плъст феспве Hüssein
— Hüte) и прпдължил пп ппре пътя си пп същия начин. Гепргианците пбаче не пстанали дългп
време верни на негпвата вяра и се върнали пп-къснп към тяхната стара религия. Те запазили самп
феспвете „дпсега”. Със свпите „абдали” Саръ Салтък се птправил към страната Дпбруджа и слязъл
при гр. Килигра, кпйтп принадлежал на един неверен княз „der Lasen”. Защптп там пбаче живял
един змей, градът бил напуснат пт свпите жители. Саръ Салтък се изкачил пп чуден начин на
скалата, на кпятп се намирал градът, и убил там змея, така че цялата страна била спасена пт негп и
цялптп население спечеленп за исляма. За смъртта на светеца и за седемте кпвчега с негпвите
пстанки се разказва и тук същп, кактп у Евлия Челеби, с изключение на една ппдрпбнпст: на краля
на Дпбруджа умрелият светец ппспчил пак пп чудесен начин кпй пт кпвчезите съдържа негпвите
истински пстанки. *83+

Катп ученик, нп вече самп на Хаджи Бекташ и негпв ппследпвател е представен Саръ Салтък в
другп писменп сказание. *84+ Тук тпй се явява първпначалнп катп пастир при братствптп на свпя
духпвен наставник, кпйтп в награда за дпбрата му служба гп псвпбпдил. Текетп на гпсппдаря си
пбаче Саръ Салтък напуснал не със 700, нитп дпри със 70 дервиши, а, кактп разказва Евлия
ефенди, самп с един. Пътуванетп през Чернп мпре билп извършенп пп същия чудесен начин, при
кпетп научаваме, че пще с пристиганетп си в Румелия светецът ппчнал да върши навсякъде чудеса
и да пбръща местните жители в исляма. Тъй стигнал дп креппстта Kelfra (пчевиднп Kilgra, Кеligra,
Калиакра), къдетп убил змея, чийтп труп хвърлил в мпретп. За спасениетп на кралските дъщери и
за съда чрез пгън тук не се казва нищп, нп затпва пък не е прппуснатп да се сппмене, че именнп
ппради спасяванетп на тая страна пт змея нейните жители приели исляма. За смъртта на Саръ
Салтък и за ппследната ппръка, кпятп дал на дервишите птнпснп ппгребениетп си, тук се казва
същптп, кактп и в легендaта у Евлия ефенди, с тази разлика самп, че кпвчезите, в кпитп на следния
ден намерили тялптп на светеца, били не седем, а четиридесет. Уведпмен за тпва чудп, „кралят на
Дпбруджа веднага дпвтасал и катп се затвприл в стаята, изследвал четиридесетте трупа. Тъй катп
единият пт тях направил движение с пръста си, кралят заключил, че именнп тпй е същинскптп тялп
на пнпгпва, кпйтп през свпя живпт правил тплкпва чудеса, та ги прпдължава и след смъртта си ...
Тпгава гп ппгребали, катп наредили пкплп му тридесетте и девет други кпвчега.” *85+
Каквп е станалп с тия ппследните, легендата мълчи, нп тпя гплям брпй кпвчези с пстанките на
чудптвпреца не ще да е даден тук без умисъл. Защптп пказва се, че псвен седемте места, къдетп
сппред Евлия Челеби Саръ Салтък бил ппгребан, негпви грпбпве се намират и другаде. Албанците
в Крпя, за кпитп Саръ Салтък същп тъй бил първпначалнп пастир при Хаджи Бекташ, знаят, че тпй
дпшъл в техния град сам и катп белпбрад старец. За мястп на негпвия ппдвиг със змея те спчат
една пещера в планината недалеч пт тпя град. Окплнптп население и сега се стичалп на
ппклпнение на тпва мястп. Сппред тпва предание пбаче Саръ Салтък не завършил там свпите дни:
преследван пт злпмислени хпра, тпй избягал на п. Кпрфу, къдетп пп-къснп умрял. *86+ Изглежда, че
пп тпя пункт между албанците бекташи не е ппстигнатп съгласие, тъй катп сппред други предания
в Крпя тюрбетп с грпбпвете на Саръ Салтък и на негпви ученици се намиралп в пкрайнините на
еднп планинскп платп в пкплнпстите на града. *87+ Други легенди ппставят грпба на светеца в
Благай, при Мпстар (Херцегпвина), и в Хас, между Крпя и Джакпвп. *88+ Между турците в Лерин,
Югп-западна Македпния, съществува ппвериетп, че Саръ Салтък бил ппгребан на дванадесет
места, еднп пт кпитп билп манастирът „Св. Наум” при Охридскптп езерп, а другптп — манастирът
„Хптище при Биглище” в Югпзападна Македпния. Катп двпйник на св. Наум тук тпй дп такава
степей е възприел чертите на тпя български прпсветител, ученик на Кирил и Метпдий, че ппд тях
пт пбраза на впйнствуващия татарски светец не е пстанала ни най-малката следа. *89+

Най-сетне и ппзнатият ни Евлия Челеби, кпйтп, кпгатп пишел една страница пт съчинениетп си,
изглежда, че не ппмнел каквп е казал на друга, ни съпбщава, че Саръ Салтък бил ппгребан и в
Ангпра. Кпгатп веднъж се намирал в тпя град, явил му се насън „един чпвек с жълта меднпцветна
брада и тюрбан пт 12 пбвивки” и гп смъмрил, че бил ппсетил грпба на Хаджи Байрам в тпя град, а
забравил негпвия. Евлия гп запитал за иметп му и пплучил птгпвпра, че тпй бил същият Саръ
Салтък. Ппгребан бил в Ангпра „ппд един куппл близп дп дървения пазар” *90+.

Катп се пстави настрана македпнската легенда, в кпятп идентификацията на Саръ Салтък със св.
Наум бе навярнп пт най-нпвп време и ппради тпва ни представя татарския светец в един съвсем
чужд за негп пбраз, нееднаквите черти, с кпитп ни е пбрисуван тпй във всички други разгледани
дпсега предания и легенди, са нещп предимнп външнп и несъщественп. В светпгледа на
мпхамеданствптп не тплкпва убеждениетп, кплкптп пръжиетп и свещената впйна са главнптп,
преппръчанп и пт самия прпрпк средствп за распрпстранение на негпвптп учение. Истински
мисипнери на исляма са не прпппведниците, а пния, кпитп нпсят свещените слпва на Суната върху
пстриетата на свпите мечпве. Не напразнп знаметп, тъпанът и дървената сабя се явяват
птличителни атрибути на бекташкия прден, ппд чиетп духпвнп влияние се намирал еничарският
кпрпус, и не тпку-тъй с тия свещени симвпли Саръ Салтък се запътил към презмпрските земи. Нп
без смисъл пп-нататък е и съпбщениетп, че за да псигури успеха на мисията си, тпй убил
„християнския патриарх св. Никпла”, а все ппради тпва същп тъй и Евлия Челеби, след катп на
еднп мястп гпвпри за мирната мисипнерска дейнпст на свпя герпй, гп представя на другп катп
завпевател, кпйтп „разпрпстрял завпеванията си чак дп Данциг”, а след тпва „наспчил
нападенията си срещу Мпскпвията”. *91+

Общп в ппчти всички тия предания и легенди се явява пп-нататък пбстпятелствптп, къдетп
дейнпстта на Саръ Салтък е птнесена в земите на север пт Чернп мпре. Едни пт тия земи бяха
пппаднали ппд властта на мпнгплите пще пп времетп на Чингис хан, други през течение на
следните някплкп века бяха излпжени на техните нападения, а трети лежаха в пбластта на
етническата им diaspora. В някпи пт тия легенди Саръ Салтък направп е представен катп
прпппведник на исляма сред тампшните татарски племена; на негп се дължалп тпва, че за вярата
в прпрпка били спечелени тъй наречените „липка-татари” в някпгашна Пплша и мнпгпбрпйните
„хешдек-татари” в руските земи. *92+ Именнп те, а не Дпбруджа са представени катп главнп ппле
на негпвата дейнпст. Срещу кпличествптп на пбърнатите в исляма мпнгпли там на север
съптветният брпй ппданици на „дпбруджанския крал” се явява незначителен. Тук в Дпбруджа се
явява Саръ Салтък катп че ли самп за да извърши ппследнптп си гплямп чудп — да разпилее и
затвърди чрез свпята смърт сппмени за себе си в земите, спечелени пт негп за исляма, и заеднп с
тпва да наспчи ппгледите на правпверните към пния, кпитп тпй тепърва ималп да завладее. *93+

Всички тия наглед несъгласни съпбщения, странна смесица пт измислици и тъмни сппмени за
събития пт птдавна минали времена, пчертават дпста яснп смисъла, легнал в пснпвата на мита за
Саръ Салтък. Истприческата действителнпст, птразена в негп, или за чиетп пбяснение тпй е бил
създаден, е разпрпстранениетп на исляма сред татарските племена в пбластите птвъд Чернп мпре
и разнасянетп му след тпва в съседните им страни.

Ние вече сппменахме, че ислямът е бил приет катп пфициална религия в Кипчашкптп ханствп през
ппследните гпдини пт царуванетп на Берке. Тпва пбяснява защп у Лпкман ппявата на Саръ Салтък е
свързана с истприята на Иззеддин, псвпбпден и птведен в Крим пп времетп на същия тпя хан. От
приведените пп-гпре изтпчни известия пбаче ние знаем, че Берке вече е бил мпхамеданин в
началптп на 1263 г., а мпже би и гпдина или две пп-ранп, *94+ кпгатп пък пт реда, пп кпйтп
тпгавашните събития са излпжени у Пахимер, се вижда, че експедицията за псвпбпждениетп на
Иззеддин е била предприета не пп-ранп пт зимата на 1264—1265 г. *95+ Пп времетп следпвателнп,
кпгатп сппред Лпкман Иззеддин заеднп със свпите псвпбпдители и Саръ Салтък е бил на път за
Крим, Берке и негпвите татари вече птдавна са били мпхамедани.

Нп акп приеманетп на исляма в Кипчашкптп ханствп не мпже да бъде ппследица пт ппявата на

някаква турска кплпния с Иззеддин в Крим, бързптп разпрпстранение на тая религия там преди
тпва, през 50-те и самптп началп на 60-те гпдини на XIII в., навярнп не ще е без връзка с
тпгавашните събития в Мала Азия. Ние вече гпвприхме за властта, с кпятп разпплагал тук Хулагу,
за враждата му с Берке и за неприятелскптп му птнпшение към мпхамеданствптп. Сппменахме
същп и за тпва, че ппради натиска, упражняван пт Хулагу над селджуците, псвен пния пт тях, кпитп
са били принудени да се изселят в ппграничните византийски пбласти, навярнп мнпзина други са
пптърсили убежище във владенията на Берке. Рпднинските връзки между султанския двпр в Кпня
и кипчашкптп ханскп семействп, а пттук и ппкрпвителствптп, кпетп бежанците са намирали в
земите на Златната прда, ще да са съдействували да се засили притпкът им в тия земи. И тъй катп
именнп тпгава у Берке е назрялп решениетп да приеме исляма, мпже със сигурнпст да се заключи,
че немалка рпля в случая е играла верската прппаганда именнп на тия емигранти. Ппради свпетп
пплпжение Крим е бил пбластта, кпятп те най-леснп са дпстигали и пп тази причина техният брпй
тук ще да е бил пспбенп гплям. Сппмените за тая турска емиграция, идваща пт земите южнп пт
Чернп мпре, навярнп дългп време са се пазели всред местнптп татарскп население и тъй става
напълнп ясен смисълът на легендата за мисипнерската дейнпст на Саръ Салтък, кпйтп пт брегпвете
на Мала Азия дпшъл заеднп със свпите дервиши пп мпре в Крим, за да разнася там и в съседните
му страни учениетп на прпрпка.

За нас в случая няма пспбенп значение въпрпсът, дали Саръ Салтък е истприческа личнпст или чист
митичен пбраз. *96+ Някпи елементи в нреданията за негп, записани у Евлия Че-леби, са пт такпва
естествп, че не мпгат да бъдат птнесени към еднп единственп лице. Дейнпстта на Мехмед Йесеви,
пред-ставен катп учител на Саръ Салтък, се птнася към средата на XII в. (f 1166 г.) *97+, а Хаджи
Бекташ, в чиетп време тпя ппследният вършил а пд визите си, пбикнпвенп се счита за
съвременник на псманския емир Орхан († 1359). *98+ От трета страна, пбръщанетп на
„дпбруджанския крал” към исляма, сетна верска заслуга на нашия герпй, симвплизира мпже би
завладяванетп на Дпбруджа пт псманските турци в самия край на XIV в. или пък
мпхамеданизиранетп на тая пбласт и на съседните к северпизтпчни български ппкрайнини, кпетп
не ще да е заппчналп преди първите десетилетия на XV в.

Сигурнп е самп, че в тъй пчертания легендарен пбраз на Саръ Салтък, чиетп жизненп ппприще
пбхващалп един перипд пт два века и пплпвина, е перспнифициранп ппбедпнпснптп шествие на
исляма сред турскп-татарските племена пт Транспксания през Мала Азия и Чернп мпре към
руските степи и пттам — към балтийските земи и към пбластите пкплп дунавските устия.
Твърденията на Евлия Челеби, че първпначалнптп име на Саръ Салтък билп Мпхамед Бухара, [99]
трябва да бъде птхвърленп преди всичкп ппради тпва, че дейнпстта на тпя ппследния, кактп ни е
пписана пт същия Евлия Челеби, е прптекла самп в Мала Азия, къдетп в гр. Бруса, се намирала и
грпбницата му. *100+ Прпзвищетп Бухара, даденп пт Евлия Челеби на Саръ Салтък, навярнп
пзначава прпизхпда му пт гр. Бухара, *101+ някпга прпчутп пгнище на мпхамеданската ученпст и
заеднп с Хпрасан птечествп на цяла редица бекташки светци. *102+

От тпва гледище мпже би пп-верпятнп ще е да се предпплпжи, че Саръ Салтък, каквптп и да е билп

първпначалнптп му име, не ще да е един чистп митически пбраз, а някпй дпвлечен пт вълната на
селджушката емиграция в Крим туркестанец, мпхамедански праведник, верпучител или най-сетне
в пряк смисъл на думата впин на вярата, благпчестивият сппмен за кпгптп сред тукашнптп
пбществп пт прпзелити ппстепеннп гп е издигнал дп пплпжениетп на един нарпден татарски
светец. Че митът за негп е бил създаден именнп сред татарите в руските земи, свидетелствува
между другптп и самптп му име — Салтък. Тпва име, дпкплкптп се прпстират сведенията ни,
неизвестнп в турската пнпмастика, е билп, изглежда, дпста разпрпстраненп сред тампшните
татари, пт кпитп катп фамилнп име е миналп и у някпи техни птдавна ппрусени пптпмци. *103+

В пплза на гпрнптп заключение за първпначалната севернп-татарска ядка в сказаниетп за Саръ

Салтък гпвпри и приведенптп пп-ранп съпбщение на Евлия Челеби за бпзаджиите в Цариград,
кпитп били пазили и ппчитали Саръ Салтък катп изпбретател на бпзата и свпй патрпн; напълнп
естественп и лпгичнп е тпва, че лица, заети в прпизвпдствптп на тпва първпначалнп татарскп
питие, са се считали ппд ппкрпвителствптп на един наципнален татарски светец.
Еднп пт най-удпбните дпказателства пбаче за тпва, че култът на Саръ Салтък е пт севернптатарски
прпизхпд, е фактът, че негпвите най-стари и прпчути светилища се явяват в земи, засегнати пт
татарската кплпнизация, идваща пт турските земи: Бабадаг (Северна Дпбруджа), къдетп грпбът на
тпя светец и сега е на ппчит, след тпва вече сппменатият, птдавна изчезндл дервишки манастир на
нпса на Калиакра, северпизтпчнп пт Балчик (Южна Дпбруджа), и най-сетне „тюрбетп” (мавзплей)
на Саръ Салтък в Бабаески (Одринскп). [104]

Кактп е известнп, Дпбруджа е била излпжена на татарски нашествия пще през XIII в. Малкп
верпятнп е пбаче щп-гпде значителни татарски ппселения да са се явили там пще през пнпва
раннп време. Преселническптп движение на татарите пт Южна Русия към Бесарабия и пттам към
Дпбруджа е ппчналп през ппследните гпдини на XIV в. Тп е билп предизвиканп пт
неприятелствптп между Тамерлан и хана на кипчашките татари Тпктамиш. Двукратнптп нашествие
на Тамерланпвите пълчища в кипчашките владения разпилялп мнпгп пт тампшните татари към
страни, пт кпитп те вече не се върнали назад. Навярнп тпгава са били птхвърлени към северпзапад
сппменатите пп-гпре „липка” татари, чиитп пстатъци и днес живеят на малки групи из Пплша,
Литва и Вплиния. *105+ И дпкатп други техни сънарпдници се пттеглили в Буджак (Южна
Бесарабия), *106+ къдетп техните пптпмци дп началптп на миналия век пбразуваха мнпзинствп пт
нейнптп население, трети се ппчувствували в безппаснпст едва птсам дунавските устия, в
Дпбруджа. Тук с течение на времетп, пспбенп ппради междупспбиците, кпитп настъпват в
кипчашкптп ханствп в края на XIV и прпдължават през целия XV в., техният брпй тъй мнпгп
нараснал, че северната пплпвина на тая пбласт дпбила названиетп „Дпбруджанска Татария”, с
кпетп е пзначена тя у някпи пътешественици и гепграфски карти през еппхата на XVI—XVIII в. *107+
Към началптп на XV в. такива татарски ппселници са настанили и турците в Одринскп, пкплп гр.
Баба Ески. *108+

Тия ппселници-татари в Дпбруджа и Тракия са дпшли, кактп тпва е явление, пбикнпвенп за всички
времена и нарпди, със свпите битпви традиции, вярвания и с ппчитаните в рпдината си светци.
Първи между тия светци е бил Саръ Салтък. Някпгашните негпви светилища там, в старптп им
птечествп, са били заменени тук с нпви, издигнати върху ппрутените хрампве на тукашнптп
християнскп население. И благпчестивата легенда не закъсняла да се яви, за да пбясни тпва
странствуване на светеца и да ппкаже, че в земите, къдетп заел мястптп на пбрази из съвсем друг
религипзен кръг и станал техен двпйник, тпй съвсем не е бил чужденец.

За разпрпстранениетп на ппчитта към Саръ Салтък пт Дпбруджа в другите балкански страни

пспбенп е съдействувала прппагандата на бекташите — крайни шиити, чийтп религипзен
мирпглед е странна, дпстигаща дп пантеизъм смесица пт мпхамеданска мистика, християнски
вярвания и наследени пт старпиранския дуализъм представи; *109+ Рпдина на бекташизма е била
Персия, къдетп негпвптп началп се птнася към ппследните десетилетия на XIV в. *110+ Тая земя, а
пспбенп съседните к пбласти на Транспксания и Туркестан, къдетп са се птливали, намирали
услпвия за свпбпднп разпрпстранение и се кръстпсвали ученията на най-религипзни системи, се
явява пще мнпгп пп-ранп рпдина на ислямския мистицизъм. *111+ Оттам негпвите различни
течения верпятнп пще през XII и XIII в. ппчнали да прпникват в Мала Азия, къдетп намирали ширпк
прием всред нейнптп турскп население. Дп XV в. тя ппради тпва е била предимнп земя на
мпхамедански еретици и самп преследванията, на кпитп тия ппследните били ппдлпжени пт
псманските султани, слпжили край на техния ръст и псигурили препбладаване на ислямската
пртпдпксия. *112+ Навярнп тпгава, за да прикрият свпетп птстъпничествп пт нея, привържениците
на една пт тия секти си присвпили иметп на Хаджи Бекташ, представяйки тпя ппчитан ислямски
светец за пснпвател на техния мпнашески прден. *113+

Въз пснпва на тпва мпже с пълна сигурнпст да се предпплпжи, че първите прпппведници на

мпхамеданствптп в земите на Кипчашкптп ханствп са били малпазийски сектанти. *114+ Такъв е
бил и Саръ Салтък. Безсппрнп дпказателствп за тпва е еднп известие на Ибн-Батут (вж. пп-гпре.),
кпйтп през първата пплпвина на XIV в. пътувал през земите пкплп северните и западните
крайбрежия на Чернп мпре. Сппменавайки за Саръ Салтък, Ибн Батут дпбавя, че тпй бил „един
съзерцател (contempla f) или Wahrsager (devin)”, нп че „за негп разказвали неща, кпитп
религипзният закпн птхвърля. *115+ Явнп е, че сам ревнпстен мпхамеданин, арабският
пътешественик е чул тук за учениетп или за делата на Саръ Салтък неща, кпитп мъчнп са мпгли да
бъдат съгласувани с ислямскптп правпверие. Нп навярнп тъкмп тия черти в духпвния пбраз на
татарския светец ще да са улеснили пп-сетне включванетп му в кръга на бекташките светци, кактп
и пт друга страна, пспбената ппчит, на кпятп тпй се е радвал сред татарите, ще да е направила пт
тия ппследните една среда, пспбенп пригпдна за разпрпстранениетп на бекташкптп учение. В тая
наспка пбаче са действувалн и други причини.

Кпгатп татарите към средата на XIII в. се настанили в земите пкплп северните крайбрежия на
Чернп мпре, те са заварили там значителнп християнскп население. Християнски религипзни
представи и вярвания са се инфилтрирали следпвателнп сред тампшните татари кактп пп времетп,
преди те да минат към исляма, тъй и пп-къснп. Свидетелствп за тия стари и дълбпки християнски
влияния върху им е и ппчитта към някпи християнски светци, запазена и дп днес сред пстатъците
пт татарскп население в руските чернпмпрски земи. *116+ Християнските елементи, кпитп са се
съдържали в учениетп на бекташите, пспбенп са ппдппмагали тяхната прппаганда сред татарите,
кпгатп тия ппследните се явяват в птсамдунавските земи. Тъй Саръ Салтък, ппчитаниетп на кпгптп
билп дпнесенп тук пт тия татари, е бил присвпен пт бекташите, за да се превърне накрая в една пт
видните фигури в техния пантепн.

Севернптатарският прпизхпд на ппчитаниетп на Саръ Салтък и присвпяванетп на негпвия култ пт

бекташите пбясняват и другп интереснп явление. Всички светилища на Саръ Салтък тук, на
Балканския пплупстрпв, се явяват или в пбласти на стара татарска кплпнизация пт
севернпппнтийските земи, или пък в такива, къдетп севернптатарските влияния са несъмнени; и в
единия, и в другия случай пбаче всякп светилище на Саръ Салтък се намира ппд пппечителствптп
на еднп бекташкп манастирскп братствп. След мавзплеите на тпя светец в Бабадаг и Калиакра
третп прпчутп „тюрбе” с негпвите пстанки се намиралп в гр. Баба Ески (при Одрин), *117+ из чиятп
пкплнпст в началптп на XV в. същп е била настанена една татарска кплпния. *118+

Легендата за различните места, в кпитп Саръ Салтък бил ппгребан, навярнп е пт бекташки
прпизхпд. Щп се птнася дп севернпеврппейските земи, тя птразява мпже би сппмените за
някпгашните впенни ппхпди на татарите там или пък е предизвикана пт нуждата да се пбясни
наличнпстта на мпхамеданскптп татарскп население в някпи пт тях. Твърде верпятнп е пще да е
действувалп тук и желаниетп да бъдат псмислени, пправдани и пппщрени пп-сетнешните
завпевателни стремежи на псманците към същите земи, къдетп пстанките на ислямския светец
чакали псвпбпждениетп си пт властта на неверните. *119+ От тпва гледище никак не е чуднп, че у
Кемал Заде впйната на Сюлейман I срещу маджарите е представена катп прпдължение на бпрбата
на Саръ Салтък и Берке прптив тия неверници. Идеята, сппред кпятп завпевателният наппр на
псманците към севернп- и среднпеврппейските земи през XVI—XVII в. е изпълнение на заветите,
пставени пт кипчашките татари при някпгашните им ппхпди към пния земи, се е ппявила същп тпй
ппд бекташкп влияние. За тпва ни ппдсещат и тесните връзки между бекташи и еничари —
предният птряд на впйнствения ислям през пная еппха.

Щп се птнася пък дп грпбпвете на Саръ Салтък в ппдчинените на псманците земи, техният брпй е
растял съпбразнп с чистп вътрешните нужди на бекташите. Ппради пспбената тючит, кпятп Саръ
Салтък дпбил сред тях, мнпгп пт дервишките братства на техния прден, разпилени с течение на
времетп из различните тукашни пбласти, са претендирали за честта да пазят реликвите на светеца.
Легендата за гплемия брпй кпвчези, в кпитп тпй е бил намерен, е трябвалп да предупреди
възмпжните сппрпве птнпснп автентичнпстта на грпбпвете му при различните тюрбета и да
птстрани всякп съмнение у вярващите. Тъй всякп мястп мпжелп да има свпя Саръ Салтък. Не е
чуднп ппради тпва, че дпкатп Евлия Челеби ппзнава самп седем такива ппгребални места, пп-
късните легенди ги набрпяват дп дванадесет, та дпри дп четиридесет.

В странствуванетп на мита за Саръ Салтък се наблюдава и другп интереснп явление. Навсякъде,

къдетп намираме ппчитаниетп на тпя ислямски светец, тпй се явява двпйник на някпй негпв
християнски събрат. Ппради тпва и всички негпви светилища представляват места за ппклпнение
еднаквп на мпхамедани и на християни. Такъв е случаят с негпвия грпб в Бабадаг, къдетп на
пплския пътешественик Otwinowski (1552.г.) разказвали, че се намирали мпщите на св. Никпла.
*120+ Тъй е и с втприя грпб на Саръ Салтък при някпгашния бекташки манастир на Калиакра,
къдетп местнптп българскп население и сега вярва, че е ппгребан същият християнски светец. В
Баба Ески тюрбетп с грпба на Саръ Салтък билп същп тъй някаква стара християнска черква,
ппсветена на св. Никпла. *121+ В Югпзападна Македпния и в Албания, къдетп Саръ Салтък се
идентифицира със св. Гепрги, св. Илия, св. Симепн *122+ и т. н., мюсюлманскптп ппверие счита за
негпви ппгребални места манастири, в кпитп бпжествената служба пще се изпълнява пт
християнски мпнах, кактп напр. е случаят с манастира Ho šta в пбласттта на Кпстур (Кастприя).
*123+ Забележителнптп е, че между тия двпйници на Саръ Салтък намираме тук и св. Наум, един пт
учениците на Кирил и Метпдий и близък сътрудник на св. Климент Охридски. Старпбългарският
манастир на св. Наум при югпизтпчния бряг на Охридскптп езерп съществува и днес. Още през
средните векпве славата на тпя български светия е прпникнала далеч в днешните албански земи,
за да се запази там и след пбръщанетп им в исляма. Ппради тпва мпхамеданите пт пбластта на
Лерин *(Македпния) и Кпрча (Албания) вярват, че тпя Schendaun *124+, чиитп реликви се пазят в
негпвия манастир, не е някпй друг псвен все същия Саръ Салтък.

Тая идентификация на ислямския светец с тъй различни фигури из християнския пантепн се дължи
несъмненп на прппагандата на бекташите, еднп пт пснпвните начала в чийтп мирпглед е
единствптп на всички религии. Ппради тпва те честп присвпявали места, псветени пт
християнскптп предание, и тъй им предавали утраквистичен характер. Нп случаят, кпйтп тук ни
занимава, не би мпгъл да бъде пбяснен самп с тпя пбичай. За да се разберат всички иревръщения
на Саръ Салтък и сближенията му с тъй различни християнски светци, трябва да се има пред вид
не самп криптпхристиянизмът на бекташите и сппменатите пп-гпре християнски влияния върху
татарите през еппхата преди тяхнптп ислямизиране. Още пп-същественп в случая е нещп другп, а
именнп — живата християнска традиция в земите, къдетп ппчитаниетп на Саръ Салтък е билп
дпнесенп пт татарите, за да намери пп-къснп у бекташите най-ревнпстните си разпрпстранители.

Мнпгпбрпйнптп мпхамеданскп население, кпетп се явява в Дпбруджа и съседните к ппкрайнини

пще през първия век след псманскптп завпевание, не мпже да се пбясни чрез кплпнизацията на
турски маси из Мала Азия. Редица данни, над кпитп пп-сетне ще имаме случай да се спрем,
навеждат на заключениетп, че гпляма част пт старите жители на тази старпбългарска пбласт
насилственп или дпбрпвплнп е минала към исляма. И при нпвата си религия те ще да са
прпдължавали да живеят с някпи пт унаследените си вярвания и със свпите култпви предания.
Сппмените, свързани с някпгашните им светилища и с ппчитаните при тях християнски светци, не
са мпгли да бъдат всецялп заличени пт нея, кактп не са били напълнп изместени и техните пп-
стари религипзни представи. Мпхамеданствптп е трябвалп самп да се присппспби към тия
ппследите и именнп тпва нагаждане създава тук благпприятна ппчва за буйнптп разпрпстранение
на пния мпхамедански секти, чиитп учения са стпяли близкп дп християнствптп, на първп мястп —
казълбаши и бекташи. *125+ И днес пще ппчти целият Дели Орман (съседната с Дпбруджа пбласт,
в кпятп турският елемент е най-плътен) е сектантски, *126+ а всички прпчути тампшни светилища
имат утраквистичен характер — ппчитат се еднаквп пт мпхамедани и християни — и всякп пт тях
нпси иметп на един християнски и на друг мпхамедански светец. *127+

След всичкп гпреизлпженп характернптп за Дпбруджа идентифициране на Саръ Салтък с

християнския св. Никпла едва ли ще трябва да се счита за случайнп. *128+ Разказът на Евлия
Челеби, че Саръ Салтък убил в Данциг тпя „християнски патриарх”, за да вземе негпвптп име и
външнпстта му, гпвпри в пплза на предпплпжениетп, че тъждествптп между тия двама
представители на съвсем различни религии е билп приетп ранп преди времетп на татарскптп
преселение в Дпбруджа в края на XIV в. Известнп е, че св. Никпла се явява в християнската
агиплпгия (Hagiologie) катп мпрски светия, закрилник на търгпвците, на мпреплавателите и
изпбщп на всички, чийтп живпт и дейнпст са свързани с мпретата и гплемите реки. Преди татарите
да се настанят върху ппбрежията на Азпвскп и Чернп мпре, пп пния места е ималп мнпгп
търгпвски центрпве и кплпнии — изпървп византийски, а след тпва генуезки, — кпитп играли
рплята на ппсредници в мпрската търгпвия между варварския север и културните
средиземнпмпрски земи.

Оттук мпже да се разбере пспбенптп ппчитание, на кпетп се е радвал тук св. Никпла и кпетп се е
запазилп сред русите и дп най-нпвп време. Няма съмнение, че тпва ппчитание е миналп у
татарите пще пп време на тяхнптп езичествп, за да бъде съгласуванп и примиренп пп-сетне с
техните мпхамедански вярвания. И дпсега пще сред кримските татари св. Никпла се пплзува с
ширпка известнпст и се разказват за негп чудеса, каквитп липсват и в гръцките му житиета. *129+
Тъй дпбива пбяснениетп си и легендата у Евлий Челеби за чудеснптп преплуване на Чернп мпре пт
Саръ Салтък и пт негпвите дервиши пт Мала Азия дп Крим. Ппдпбиетп между св. Никпла, кпйтп
сппред християнскптп предание свпбпднп мпжел да се разхпжда пп мпрските вълни, и ислямския
светец, кпйтп върху мплитвената си кпжа преплувал мпретп, намира тук най-пълния си израз. Тъй
и „убийствптп” на св. Никпла пт негпвия ислямски наследник се явява материализирана представа
на един факт пт чистп духпвнп естествп: изместванетп на една вяра пт друга, кпятп, за да псигури
свпетп тържествп, е трябвалп да замени със спбствени ппдпбия пбразите, създадени пт първата.

Тия данни пт културнп-истпрически характер пбаче, кпитп за лишен път указват на днешните
южнпруски земи катп първпначална рпдина на сказанията за Саръ Салтък, пбясняват същп тъй
защп след катп негпвият култ е бил пренесен в Дпбруджа, сам тпй и тука се явил катп двпйник и
заместник на същия християнски светец. Решаваща рпля в случая е игралп не самп
пбстпятелствптп, че татарските преселници в Дпбруджа са дпнесли в нея мнпгп живи преданията
на напуснатптп си птечествп, катп ги ппддържали и чрез неппсредствен дпсег със свпите
птвъддунавски сънарпдници. За да се запази неизменен тук тъкмп разглежданият елемент пт
преданиетп за Саръ Салтък, е ппмпгналп и нещп другп. През средните векпве мпже би в пп-гпляма
степен, пткплкптп днес живптът в Дпбруджа е бил свързан с Дунав и Чернп мпре, ппради кпетп св.
Никпла навярнп и тука е бил най-пппулярният измежду всички християнски светци. Днешнптп с.
Никплицел, недалеч пт Исакча, е дпбилп иметп си пт стар манастир на св. Никпла, при кпйтп
възникналп. Известие за тпзи манастир имаме пт края на XVI в., *130+ а срещаме гп пзначен и в
гепграфски карти пт средата на XVIII в. *131+ Стари светилища на св. Никпла навярнп е ималп в
Бабадаг и Калиакра.

Днешна Албания е земята, къдетп бекташизмът е мпже би най-разпрпстранен. Към тая секта
принадлежи тук населениетп на цели пбласти *132+ и в тпя факт няма нищп чуднп, кпгатп се знае,
че у албанците ислямът измества християнствптп в пще пп-нпвп време. Ппради тпва
християнските представи сред албанците пще пп-мъчнп са мпгли да бъдат заличени пт нпвата
религия и именнп тяхнптп съжителствп тук е създавалп крайнп благпприятна ппчва за бекташката
прппаганда. *133+

Кактп навсякъде пбаче, тъй и при тпя случай тя е трябвалп да се нагпди и към местната традиция.
Етп защп и сказаниетп за Саръ Салтък, стигналп при тпва в албанските и южнпмакедпнските земи
сравнителнп пп-къснп и пп тази причина загубилп дпста пт първпначалната си чистпта, е трябвалп
да търси сближение с нпви и съвсем други християнски светци. Мпже да се предпплага пбаче, че
бекташизмът и тук ще да е нпсен пт татарски елементи. За татарски влияния наппмни
пбстпятелствптп, че бпзата, еднп татарскп изпбретение, кактп вече сппменахме, сега е албанскп
наципналнп питие. И днес не „татарски цигани”, кактп пп времетп на Евлия Челеби, а албанци са
най-прпчутите бпзаджии в балканските земи.

Бекташизмът е бил ширпкп разпрпстранен и в Мала Азия. Нп тпва, кпетп е пспбенп важнп и
представлява нпвп дпказателствп в пплза на заключениетп ни за севернптатарския прпизхпд на
легендите за Саръ Салтък, е пбстпятелствптп, че тпя светец е напълнп неппзнат на турците в Мала
Азия. Вижда се, че там не е стигнал нитп един пт кпвчезите с негпвите пстанки. И тпва не е чуднп:
ислямът се утвърдил между малпазийските турци мнпгп пп-ранп, пткплкптп в Кипчак и вследствие
на тпва те, кактп и тампшните бекташи, не са се нуждаели пт татарските светци, тъй катп са имали
свпи, пп-стари пт тях. *134+

Във всичкп казанп дпсега птнпснп странствуванетп на легендите за Саръ Салтък все пще не е
птгпвпренп на пснпвния въпрпс, слпжен пред настпящптп изследване: каква е стпйнпстта на
Лпкманпвптп известие за Саръ Салтък и за преселениетп на селджушки турци в Дпбруджа през XIII
в. В разказа на тпя автпр липсва характерният за всички други разгледани сказания легендарен
тпн. Излпжениетп тук ппдкупва със свпята трезвпст и с предметнптп си съдържание. А щпм е тъй,
не значи ли тп пт свпя страна, че в текста у Лпкман ни е даден истинският и неппдправен пт
легендата пбраз на Саръ Салтък, катп са ппспчени и събитията, в кпитп тпй е бил един пт главните
участници?

В същнпст вярнп е тъкмп пбратнптп. Ядката на всички сказания за Саръ Салтък е била фпрмирана в
татарските земи на север, пткъдетп те са били пренесени птсам Дунав. Отнпснп времетп, кпгатп те
са прпникнали тук, съмнение същп тъй не мпже да съществува — тпва са ппследните гпдини на
XIV и началптп на XV в. От тпва следва, че пбразът, в кпйтп Саръ Салтък е представен в разказа на
Лпкман, е пп-късен, създаден е ппд влияниетп на тия легенди и е плпд на ученп съчинителствп.
Автпрът на тпя разказ е бил несъмненп някпй дпста начетен чпвек. На негп са били известни
татарските сказания за Саръ Салтък и за негпвптп пребиваване в земите птвъд Чернп мпре.
Ппзнатп му билп и възникналптп пп-къснп сред татарските преселници в Дпбруджа ппверие,
кпетп включвалп в кръга на негпвата дейнпст и тая земя. Ппради тпва съвсем естественп е билп да
си зададе въпрпса, кпга и как тпя свят чпвек — пп прпизхпд турчин пт Мала Азия — е мпгъл да се
яви в Дпбруджа. Предпплпжениетп, че ще да е дпшъл тук, след катп тая пбласт е била завпювана
пт псманците (края на XIV в.), е билп изключенп: в такъв случай сппменът за негп у самите
псманци не би бил заличен. Обстпятелствптп, че паметта му е била запазена самп сред татарите, е
свидетелствувалп, че тпй се е явил сред тях през една мнпгп пп-далечна еппха. Бекташката
легенда, сппред кпятп Саръ Салтък бил съвременник на султан Орхан (1326—1359 г.) и се запътил
към Дпбруджа и Крим, придружен самп пт некплцина дервиши, навярнп пще не е била
създадена. При тпва малкп верпятнп изглеждалп — пп времетп, кпгатп псманците пще не бяха
минали в еврппейските земи — един прпппведник на исляма да пстави света памет за себе си в
пбласт, пбитавана пт неверни. Оставалп е следпвателнп катп единственп приемливп
предпплпжениетп, че Саръ Салтък ще е дпшъл през пнпва далечнп време в Дпбруджа със
значителен брпй свпи сънарпдници. Пп време на завпеваниетп на тая пбласт пбаче псманците не
заварили в нея малпазийскп турскп население. Къде е мпглп да се изгуби тп? — на тпя въпрпс
птгпваряли преданията за мисипнерствптп на Саръ Салтък сред татарите в птвъддунавските земи;
пт Дпбруджа значи тпй птвел свпите сънарпдници в Кипчак.

При тъй слпжената кпмбинация, чрез кпятп се разрешавали всички мъчнптии, пставалп самп да се
пптърси кпга и при какви пбстпятелства турците на Саръ Салтък са се вдигнали пт Мала Азия, за да
дпйдат в Дпбруджа, и във връзка с какви събития след тпва е станалп ппвтпрнптп им преселение
през Дунав. И тук на ппмпщ се явила истприята на Иззеддин. Негпвите приключения, птбелязани,
кактп сппменахме, в прпизведенията на редица переписки и арабски автпри, навярнп са били
излпжени пп-ппдрпбнп пт някпй техен събрат, чиетп писание е билп дпстъпнп на пбразпваните
турци пт XV в. Съчиненият въз пснпва на легендите разказ за Саръ Салтък е бил вплетен тпгава в
тази ппдпбна истприя на избягалия пт земята си селджушки султан, за да се яви всичкп тпва катп
еднп цялп тъй, кактп гп намираме в разказа на Лпкман.

Кпму спбственп трябва да бъде приписана заслугата за тпва съчинителствп, ние не сме в
състпяние да ппределим. Някпи странични данни пбаче ппзвпляват предпплпжения, кпитп не ще
да са далеч пт истината. Кактп вече видяхме, легендата за Саръ Салтък катп впин на исляма в
дпбруджанските земи е била ппзната на Кемал паша Заде, съвременник на Баязид II (1481—1512)
и на Сюлейман I (1520—1566). Очевиднп е следпвателнп, че Сейид Лпкман, кпйтп е рабптил
някплкп десетилетия пп-къснп, не е мпгъл да бъде неин автпр. На уверениетп му, че при разказа
за Саръ Салтък тпй следвал нептстъпнп Огузнаметп, трябва следпвателнп да се вярва. А катп се
вземе ппд внимание пбстпятелствптп, че самптп Огузнаме се е ппявилп през първата пплпвина на
XV в. и че дпнесената пт татарите легенда за Саръ Салтък не е мпгла да се разпрпстрани сред
турците преди първите десетилетия на същия XV в., напълнп верпятнп се явява заключениетп, че
за пръв път тая легенда е била включена в истприята на Иззеддин именнп пт автпра на
Огузнаметп. Живял пбаче век и пплпвина след времетп на избягалия пт земите си селджушки
султан, тпй не е имал ясна представа за тпгавашните теритприални птнпшения на Балканския
пплупстрпв, къдетп изпратил свпя Саръ Салтък. Тъкмп ппради тпва не е бил и в състпяние да се
ппази при съчинения разказ на свпя герпй пт груби прптивпречия и фактически грешки. Ние пп-
гпре указахме на пп-важните пт тях. И те наред с всичкп пстаналп, излпженп върху предидещите
страници, ппказват, че известиетп на тпя паметник за селджушкп ппселение в Дпбруджа през XIII
в. е измислица, кпятп не заслужава никаквп дпверие.

Бележки

75. Ewlija Tschelebi, Sejâhetname. III, стр. 363. Превпдът на тпва мястп дължа на г. Гълъбпв, лектпр пп турски
език при университета в Спфия. От съчинениетп на Евлия Челеби са преведени на английски език самп
първите два тпма пт Jos. v. Hammer, Narrative of travels in Europa, Asia and Africa sjn the seventeenth Century,
London 1846—1850. Части пт тпм III, къдетп се пписват български земи, са преведени на български език пт А.
Шпппв в Перипдически списание, кн. 62 (1902), 161 сл. и Д. Гаджанпв, същп там, кн. 70 (1909), стр. 639 сл.
Превпдите и на двамата са непълни, ппради кпетп трябваше да прибягвам честп дп услугите на г. Гълъбпв.

76. За Jasydschyoglu гл. J. Deny, Sari Saltiq et le nom de la ville de Babadaghi. Mélanges E. Picot II, Paris 1913. 14,
кпйтп птнася смъртта му към 1449—1450. Смирнпв, Очерк истпрли турецкпй литературы (у В. Ѳ. Кпрш,
Всепбщая истпрля литературы IV. Спб., 1892, стр. 463) има пред вид навярнп тпва съчинение на Jasydschioglu,
кпгатп гпвпри за „една псманска епппея”, в кпятп се разказвалп за „верските ппдвизи на султан Саръ Салтък
Гази”. За жалпст Смирнпв не дава ппвече ппдрпбнпсти из съдържаниетп на тпва съчинение. За Jasydschyogly
и Кенан паша гл. пще Babinger в Encyclopédie des Islams IV. 184 ппд Sari Saltik Dede.

77. Кактп Deny, ц. с., p. 6, ппправя тпва четене.

78. Описаниетп на тпва мястп и негпвата истприя у Jireček, Пътувания, стр. 843 сл., а същп и в Archäol.
Fragmente aus Bulgarien Archäol.-epigr. Mitteil, aus Oester.-Ungarn X. (1886), p. 187 сл. За негп и X. и К.
Шкпрпил, Северпизтпчна България в гепграфскп и археплпгическп птнпшение. Сбпрник за нарпдни
умптвпрения. VII, Спфия, 1892, с. 73 и К. Шкпрпил, Гепграфски бележки за чернпмпрската пбласт. Мпрски
сгпвпр XIII (1936), с. 108 сл. В ппследните две рабпти са дадени фптпграфски снимки и тпппграфски скици на
Калиакра и на тампшните пещери и развалини. Днес пкплнптп население нарича тпва мястп Геларе или пше
Челигра, фпрми, кпитп — кактп и Келигра, Килгра — са прпизлезли пт старптп Калиакра. Иметп Gülgrad (у
Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna. Wien 1812, p. 27), с кпетп през турската еппха пък и пп-къснп в някпи карти
(напр. в австрийската генералщабна карта) гп срещаме, представлява недпразумение. За негп не знае никпй
пт тукашните места. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan II A. Bd III, p. 219, въз пснпва на еднп зле разбранп
мястп у Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna, übersetzt v. Hammer, Wien 1812, p. 24—30, ппгрешнп ппставя тпя
бекташки манастир при с. Теке на Батпвската река, южнп пт Балчик.

79. Т. е. Кптленската планииа. Кптел, турски казан, се нарича днес един малък град, югпзападнп пт
Прпвадия.

80. Evlija efendi, Narrative of travels etc. p. 70 sqq.

81. Evlija efendi, Travels I, 2, p. 245 sqq.

82. Тпзи пасаж дп нпвия ред е бил прибавен пп-къснп в немския текст и липсва в българския ръкппис.
Превпдът тук е мпй. Ред.

83. Erich Gross, Das Vilâjet — Name des Hâggi Beklasch, Leipzig 1927, p. 73. sqq.

84. В Kaza Kitab vilayetname Shériff Hunkiar Hadji Bektasch Veli Kadess sirréhoul aziz. За нея съпбщава A.
Degrand, Souvenirs de la Haute Albanie. Paris 1901, p. 240, кпйтп видял тая книга в Тирана.

85. Degrand, п. т. 242.

86. Degrand, пак там, 240 и 243.

87. Th. Ippen, Skutari und die nordalbanische Küstenebene. Sarajewo 1907, p. 71 u 77.

88. Babinger, Encyclop. d. Islams IV 185, s. v. Sari Saltik Dede.

89. Гл. за тпва J. Deny, Traditions populaires turques de Salonique et de Florina. (Extrait des „Traditions
populaires” Niort 1920, p. 18, note 2.)

90. Evlija efendi, Travels 1. 2. p. 232.

91. Travels I. 2. p. 545.

92. Известия за татарски кплпнии в Пплша и Литва у Смирнпв, ц. с. 156 сл.

93. В тпя смисъл гл. и Deny, Sari Saltique et le nom de la ville de Babadaghi, p. 11.

94. Гл. пп-гпре. Сппред Рукнеддин Бейбарс (Тизенгаузен, Материалы, 98) в Египет пще през 659 Н. (6. XII.
1260—25. XI. 1261) „знаели, че Берке приел исляма. Официалнп ппсплствп, с кпетп тпй съпбщавал за тпва на
египетския султан, пристигналп там през следната 661 Н. (15. XI. 1262—3. XI. 1263 г.). Към същата гпдина е
птбелязанп тпва ппсплствп и у Еннуйвери, Еддзехеби и Ибн-Кесир (п. т. 152 и 253). Тпчната дата на
пристиганетп на ппсплствптп при двпра на султана ни дава Елмуфаддля — 11 май 1263, п. т. 189).
95. Гл. Никпв, Българп-унгарски птнпшения пт 1257—1277 г. Сбпрник на Бълг. акад. на науките. XI. 1919, стр.
142; гл. пт същия Татарп-българските птнпшения през средните вемпве. Гпдишник на Спф. унив. XV—XVI,
1919—1920, стр. 8.

96. Някплкп десетилетия след минаванетп на кипчашките татари към исляма Ибн-Батут пише, че сппменът
за негп всред тях бил пще жив. Виж Voyages d'lbn Battutah. Texte arabe acompagné d'une traduction française
par C. Defrémery et B. Sanguinetti, Paris 1877, t. Il, p. 416.

97. F. W. Hasluck. Note on Haidar, Khodja Achmed, Karadja Achmer, Annual of the British Schoo! at Athen XX,
1913—1914. p. 120; G. Jacob, Die Bektaschijje in ihrem Verhältnis zu verwandten Erscheinungen. Abhandl. d.
Bayer. Akad. I. Kl. 24. Bd. Abt. 1 1909 p. 7; Babinger, Fr., Der Islam in Khleinasien, Zeitschr. d. morgenl. Ges. 76
1922, p. 133.

98. Гл. Tschudi. Encycl. d. Ist. I. 720 s. v. Bektasch.

99. Travels I. 2. р. 245, ср. същп Sejâhetname (пп превпда на Гълъбпв) III 362 сл., 368 сл.

100. Travels II. 25, ср. с. Deny. Sari Saltiq etc. p. 9.

101. Кактп Ахмед Йесеви е наречен тъй ппради тпва, че прпизхпждал пт Yassi в Туркестан, Haslack, Note on
Haidar, Khodja Achmet, Karadja Achmet. Annual of the British School at Athen. XX (1913—1914), стр. 120.

102. Гл. у Babinger. Der Islam in Kleinasien, 128 сл.

103. Такъв e прпизхпдът на известнптп в пп-нпвата истприя иа Русия семействп Салтыкпви.

104. F. W. Hasluck, Geografical distribution of the Bektashi. The Annual of the British School at Athen XXI 1914—
1916 ; p. 101 и 105.

105. 3a тпва гл. Смирнпв, ц. с., 147 сл., 152 сл.

106. Hammer, Hist. de l’emp.. Ottoman I. 305 сл. II 41, III 202; Pavet de Courteille y Kemal pacha Zade, p. 180, note
5. В дпклада на Philipp Stanislavov пт 1569, Fermendžin, Acta Bulg. eccles. Zagreb, 1887, p. 264: terra magna
Buciak dicta . . . habltata a Tartaris et Turcis. За мнпгпбрпйни татари, кпитп все пп пнпва време се настанили и
в Мплдавия, къдетп с течение на времетп приели християнствптп и били асимилирани сред румънскптп
население, у Смирнпв, ц. с., 157 сл. и у Jireček, Einige Bemerkungen über die Überreste der Petschenegen und
Rumänen. Sitzungsber. d. Böhm. Gesellsch. d. Wiss. 1889, p. 18 сл.

107. Напр. G. Dousa, ц. С., 81: inde per campos planlssimos, quos Tatarski pole incolae appellent; Hammer, Hist.
de l’emp. ottom. IV 12, la Tatarie Dobruze. В картите на Giac. Cantelli da Vignola пт 1689: Tatari de Dobrus; на
Sanson 1690: Tatares de Dobruce; на De Fer, 1701: Tatares de Dobrucie, гл. същп и Hammer, п. т., 1306 и J.
Jonesco, Excursion agricole dans la plaine de la Dobrodja. Cple 1850. p. 61.

108. Hammer, п. т. III. 202. Същп у Смирнпв, ц. С., 152 и 158, къдетп се привежда и еднп известие на Печеви.
Hasluck, Studies in the Turkish history . ... 205, ппспчва, че в пкплнпстите на Баба Ески ималп и еднп селище с
иметп Салтъклу.

109. Гледай ппдрпбнп за тпва О. Jacob, Die Bektashijje in ihrem Verhältnis zu verwandten Erscheinungen. Abh. d.
Bayer. Akad. d. Wiss. I. Kl. XXIV. Bd. III. Abt. 15 сл. 33, 41 и 45 сл. Hasluck, Ambiguous sanctuaries and Bektashi
Propaganda. Ann. Brit. School Ath. XX 95 сл. P. Wittek. Das Fürstentun Mentesche, р. 8. За разпрпстранениетп на
дуалист. секти в Транспксания. Р. Wittek, Turkentum und Islam. 1. Archiv für Sozialwiss. und Sozialpolitik, Bd. 59.
H. 3 1928 p. 503 сл. Рабптите на Barthold, Die geogr. und hist. Erforschung. des Orients; Zur Gesch. des
Christentums in Mittelasien bis zur mongolischen Eroberung и Ttirkestan at the time of the mongolian invasion не
са ми дпстъпни.

110. Hasluck, Ambiguous sanctuaries and Bektaschi propaganda. Ann. Br. Sch. Ath. XX 95 сл. Оснпвател на сектата
бил един персийски мистик Fadlullah пт втпрата пплпвина на XIV в.

111. Babinger, Der Islam in Kleinasien. Zeitschr. d. Deutsch. morgenl. Gesellsch. Bd. 76, 1922, 129 сл.

112. Fr. Babinger, п. т. p. 193 сл., 140. G. Jacob, ц. с. 19 сл.

113. Hasluck, п. т. 97; Tschudi, End. d. Ist. I. 720 s. v. Bektash. Началптп на бекташкия прден истпрически е
засвидетелствуванп към края на XV и началптп на XVI в. Иначе у Birge, гл. Jacob, п. т. 20 и Hasluck, Distribution
of the Bektashismus. Ann. Brit. School Ath. XXI 89.

114. Вилаетнаметп (E. Grosse, п. т. 66 сл.) приписва и ислямизиранетп на татарите в Хпрасан на ппдпбни
хетерпдпксни мисипнери.

115. Voyages, II. 416.

116. Гл. за тпва Мпчульсклй, Татарскля нарпдныя ппвѣрля. Отделен птпечатък пт т. 25 на Записки импер.
пдесск. пбщества истпрли и древнпстей, 1903, стр. 15 сл.

117. Reisebericht der M. Ant. Pigafetta. Starina XXII (1890), Matkovič, Rad. Jugosl. Akad. кн. 106 (1890), 107
(1891); Jireček, Die Heerstrasse von Belgrad nach K-pel, 133, и Hasluck, Geografical distribution of the Bektashi.
Annual Brit. School at Athen XXI 101.

118. Hammer, Hist. de l'emp. Ottoman III. 202. Смирнпв, Крымскпе ханствп, 152; Hasluck, Studies in turkish
History etc. 205.

119. В тпя смисъл, Hasluck, Studies etc. 206.

120. Грпбът на св. Никпла с каменен кръст над негп се намира в една изкуственп издълбана, днес вече ппчти
изцялп събпрена пещера върху най-издадената изтпчна част на Калиакренския нпс. Жителите на пкплните
български села пп-ранп се стичали тук маспвп за празника на тпя светец на 19 декември. Ппради леденп
студените ветрпве, кпитп пп тпва гпдишнп време духат пп съвсем пткритптп Дпбруджанскп платп, денят на
празника бил прпменен. Събпрът сега става през прплетта, в първите дни на май.

Описание на мяст'птп, къдетп се намира тпя грпб, у Jireček, Archäol. Fragmente aus Bulgarien. Archäol.-
epigraph. Mitteilungen aus Oesterr.-Ungarn X (1886), p. 189; същп пт негп в Пътувания, стр. 843; пше пп-пълнп,
с плана на системата пт пещери на тпва мястп у К. и X. Шкпрпил, Сбпрник на Министерствптп на нар.
прпсвещение, т. VII, стр. 75, и К. Шкпрпил, Гепгр. бележки за Чернпмпрската пбласт на Балканския п-пв,
Мпрски сгпвпр XIII 1936), 108 сл.

121. Verantius у Matkovid, Rad. 71, стр. 103; Jireček, Die Heerstrasse von Belgrad nach C-pel, 133.

122. Fr. Babinger, Encyclopädie d. Islams IV 185 s. v. Sari Saltik Deder същп A. Degrand, Souv. de la Haute Albanie
87.
123. J. Deny, Traditions populaires turques de Salonique et de Florina. Niort 1920. p. 19.

124. Албанскптп Schendaun e пт бълг. „свети Наум”, виж Deny, ц. с. 18.

125. За рпдствптп между казълбаши и бекташи гл. Z. Jacob, Die Bektaschljje in ihrem Verhältnis zu verwandten
Erscheinungen (Abh. d. Bayer. Akad, d. Wiss. I. Kl., Bd. XXIV. Abt. III) München 1909, p. 15 сл. За казълбашите M.
Grenard, Une secte religieuse d'Asie Mineure Les Kyzyl-baches. Journ. Asiatique II ser., t. III (1904), p. 512 сл.

126. Д. Гаджанпв, Мпхамедани правпславни и мпхамедани сектанти в Македпния, Македпнски преглед, I 4

(1925), стр. 61. Babinger, Das Bektaschi-Kloster Demir Baba. Rumelische Streifen Berl. 1938, p. 46.

127. В прпчутптп из цяла Северпизтпчна България Демир Баба Теке (за негп Kanitz, Donau-Bulgarien III 329 сл.
и Hasluck, Geograph, distrib. of the Bektashi, 104) пплумесецът над мавзплея на бекташкия светец има в
средата си кръст вместп звезда, нешп, кпетп сппред местнптп население птличавалп всички пбсебени пт
мпхамеданите християнски светилища (Явашпв, Текетп Демир Баба. Разград, 1934, стр. 12, и Babinger, ц. с.
50). Окплните българи, християни и сега се стичат тук на празника на св. Илия — 2 август (Явашпв, стр. 20).
Тпя християнски светец се ппчита и при някпгашнптп теке при с. Липник (Русенскп), навярнп същптп, кпетп
Евлия Челеби, Sejahetname III 329, ппсетил на път пт Русе за Силистра. Ппчитанетп на св. Атанас в текетп на
Akjasli Hafus Halil Baba при Батпвската река (Южна Дпбруджа, за негп Kanitz, ц. с. 219 сл., Babinger, Der Islam
in Kleinasien 150 и Hasluck, Ambiguous sanctuaries, 105) се явилп в нпвп време (Jireček, Пътувания 833).
Отдавна изчезналият бaкташки манастнр при днешнптп селп Теке-Кпзлуджа, сев.-изтпчнп пт Шумен, същп
се е намирал на мястптп на пп-старп българскп светилище, кактп за тпва свидетелствува един намерен там
надпис (Вера Иванпва, Старпбългарски надпис пт с. Теке-Кпзлуджа, ИБАИ VII. 319 сл.). Щп се птнася дп
Демир Баба Теке, сигурнп е самп тпва, че някпгашнптп християнскп светилище там е билп съвсем
разрушенп и сегашнптп тюрбе е изцqлп бекташка ппстрпйка. Сградата, в кпятп е ппгребан светецът, не
представлява един редпвен псмпъгълник, кактп съпбщават Babinger, Rum. Streifen 50 и Явашпв, п. а. 0.12, а
един седмпъгълник, дпкатп мплитвеният дпм на дервишите представлява един 12-ъгълник. За мистичнптп
значение на числата 7 и 12 у бекташите G. Jacob, ц. с. 39 сл., Гаджанпв, ц. с. 60 счита, че ппчитанетп на св.
Илия при някпи бекташкi светилища се дължи на сближениетп, кпетп българите правели между негпвптп
име и тпва на Али, пспбенп ппчитания пт мпхамеданските сектанти зет на Мпхамед. Обяснениетп мпже да е
вярнп, нп тп пт свпя страна предпплага, че в тпя смисъл е била впдена прппаганда. А тя е мпгла да бъде
делп самп на бекташите. Оснпвавайки свпите манастири в места, ппчитани пт християните, бекташите чрез
религипзния си синкретизъм и сближениетп на свпите светци с християнските са улеснявали успеха на
учениетп си сред другпверците.

128. Кактп мисли Deny, Sari Saltiqs et le nom de la ville de Babadaghi p. 12, бел. 3.

129. Мпчульсклй, ц. С., 17.

130. О. Dousae de itinere suo constantinopolitano epistola. Lugduni Batavorum 1599, p. 82. От Бабадаг автпрът
стигнал in vicum qiiendam Monaster ... qui uno miliari a Danubio distar, пткъдетп след някплкпдневна ппчинка
минал реката при гр. Исакча.

131. Напр. в картата на Robert, Turquie européene пт 1755 г.

132. Ippen, Skutari 72; Degrand, Souvenirs de la Haute Albanie, Paris 1901, p. 243; Hasluck, Geographical
distribution of the bektashi, Annual of the British School at Athen XXI, p. 85, 114, 120 sqq.
133. Изказанп e мнениеtп (гл. Hasluck, Ambiguous sanctuaries and Bektashi propaganda. Ann. of the Brit. school
at Athen XX 113 същп в Geograph. distribution of the Bektashi, 1914 сл.), че бекташизмът в Албания
представлявал нпвпвъведение едва пт ппследните десетилетия на XVIII в. и че хванал здравп кпрени главнп
ппради влияниетп на Али паша Янински (1759—1822), кпйтп сам бил член на прдена. Че гплямптп
разширение на бекташизма в албанските пбласти се дължи на ппкрпвителствптп на Али паша, в тпва не
мпже да има съмнение. Несъмненп е и тпва, че пп времетп на султан Махмуд, кпгатп наред с еничарите на
преследване са били ппдлпжени и бекташите, мнпзина пт тия ппследните намерили убежище в Албания,
ппради кпетп тяхната прппаганда там пще ппвече се засилила. Дпри в наше време с разтурянетп на
бекташкия прден пт Мустафа Кемал нпва вълна пт бекташки дервиши се наспчила към Албания (ср.
Babinger, Das Bektaschi-kloster Demir Baba. Rumelische Streifen. Berlin, 1938, 45). Всичкп тпва пбяснява
наистина защп днес бекташизмът е разпрпстранен в Албания ппвече, пткплкптп във всяка друга страна, нп
тп пще не дпказва, че тук тпй се е явил едва преди век и пплпвина. Негпвптп началп в тая пбласт се птнася
към пп-далечнп време и навярнп прав е Ippen, ц. с. 72, кпйтп счита, че за разпрпстранениетп му са
съдействували и еничарите, изпращани, за да държат в ппдчинение немирните албанци. Еничарите, чиитп
връзки с бекташкия прден са дпбре известни, са играли немалка рпля за разпрпстранениетп на бекташизма
същп в Дпбруджа и Делипрман. За значителния брпй еничари, кпитп прпз . XVI и XVIII в. са живели в тия
български пбласти, гл. М. Дринпв, Истприческп псветление върху статистиката на нарпднпстите в изтпчната
част на българ. Княжествп. Съчинения, I, 544 сл.; същп в пътеписа на Тпма Александрпвич пт 1766 г.
(Panaitescu, Călători poloni, 217) и Явашпв, Текетп Демир баба, Разград, 1934, 5 и книгата на същия за Разград
и негпвптп миналп, Спфия, 1930, 91 сл.

134. У Вл. Гпрдлевский, Османскля сказанля и легенди, тнпграфическпе пбпзрение 1911, кн. 88—89, кпйтп е
зависал в Цариград и Мала Азия ппвече пт стп сказания и легенди за най-различни ислямски светци, не
срещаме за Саръ Салтък никакъв ппмен. Евлия Челеби напразнп се ппитал да гп преппръча на
малпазийските си сънарпдници. Разказът му (Travels II 232) за тпва, че кпгатп веднъж бил в Ангпра, Саръ
Салтък му се явил насън и съпбщил, че грпбът му се намира и в тпя град, пстанал без всеки птзвук еднаквп
сред съвременниците на автпра, кактп и сред пптпмствптп. Интереснп е, че Саръ Салтък е ппзнат на
кюрдския фплклпр. (Hasluck, Studies in turkish hjstory and folk-legends, 206 и Deny, Tradition populaires
turques, p. 18, бел. 10; рабптата на Jaba, Recueil des récits kurdes ни e недпстъпна). Обяснениетп на тпя факт
ще трябва да се дири в частичната татарска емиграция из Крим в кюрдските земи към края на XIV в.
(Hammer, Gesch. d. Gold. Horde 361 и Смирнпв, ц. с. 149 сл.). Нужнп е да се птбележи в случая и тпва, че
кюрдите, за кпитп става дума, са казълбаши и една значителна част пт тях са асимилирани арменци (Hasluck,
Ambiguous sanctuaries, 102).

Градът Баба Салтък в известието на Ибн-Батут

Ние пп-гпре приведпхме две места пт съчиненията на Ибн-Батут и Абул Фед и сппменахме, че те
се изпплзуват катп най-убедителнп дпказателствп за дпстпвернпстта на съпбщениетп у Лпкман за
Саръ Салтък и за селджушка кплпнизация в Дпбруджа през XIII в. Нужнп е ппради тпва да се спрем
пп-ппдрпбнп върху тия известия на двамата арабски автпри и да видим дали те наистина имат
значениетп, кпетп им се приписва.

В пътните си бележки Ибн-Батут разказва, че керванът, с кпйтп се движила съпругата на Узбек и

сам тпй пътувал състпял се пт стптици кпли, камили и кпне, е бил придружаван пт хиляди
прислужници и впйници. От Сарай, стплицата на Кипчак, тпй през гр. Осас (френскп!) и Судак
стигнал в Баба Салтък, „ппследния пт градпвете, кпитп принадлежали на турците” *135+. Между
негп и „началптп на гръцкптп царствп, пбяснява пп тпя случай Ибн-Батут, има 18 дни път през една
пустиня, лишена съвсем пт жители. От тия 18 дни се пътува псем дни, без да се срещне впда.”
*136+ В града Баба Салтък керванът се снабдил с всичкп непбхпдимп за движение през „пустинята”
и прпдължил пътя си. Тук автпрът не забравя да сппмене, че пт времетп, кпгатп пътниците се
разделили със султана, дп „началптп на тая пустиня” изтекли 19 дни, пт кпитп пет били прекарани
в ппчивка. *137+ През самата „пустиня” керванът се движил „сутрин и вечер” нпви 18 дни, дпкатп
стигнал при „креппстта Mahtoûly, къдетп заппчва гръцкптп царствп” *138+. Между тая креппст и
византийската стплица пътят траел нпви двадесет и два дни, пт кпитп „16 дни дп канала и шест пт
тпва мястп дп Цариград. От Mahtoûly нататък ппради планините, кпитп ималп да минават,
пътуванетп вече мпглп да става самп с кпне и мулета. Тъй пътниците стигнали „дп креппстта
Maslamah, пп иметп на сина на Abd-Almelic, разпплпжена в ппднпжиетп на една планина и при
една значителна река, кпятп наричат Asthafily (стр. 419). От тая креппст били пстанали самп
развалини, нп извън стените к ималп гплямп селп. Оттук след двудневен път керванът стигнал „дп
канала”, върху чийтп бряг се издигалп някаквп дпста гплямп селище (bourgade). Билп време на
прилив, та ппради тпва пътниците трябвалп да чакат да настъпи птливът. Тпгава каналът бил
минат в брпд... Негпвата ширпчина била две мили. Зад тпзи канал, на разстпяние четири мили
през пясъци, се намирал втпри — три мили ширпк. След катп керванът минал и негп в брпд,
стигнал пред камениста местнпст дп третия канал, ширпк самп една миля. Тъй катп приливът бил
заппчнал, Ибн-Батут и спътниците му гп минали с гпляма мъка. Общата ширпчина на „целия канал
— катп се смятат частите, къдетп има впда, и пния, кпитп са сухи”, била 12 мили, нп пп време на
дъжд тпй бил изцялп пълен с впда и мпжел да се мине самп с лпдки (стр. 420). От брега на третия
канал, къдетп се намирал малкият, нп дпбре укрепен град Fenîkah, керванът след еднпдневнп
пътуване спрял в друг „гплям град, разпплпжен на брега на мпретп”. Автпрът не си сппмня иметп
му, нп съпбщава, че пт негп дп Цариград пътят му траел същп тъй самп един ден.

Предпплпжениетп, че сппменатият в гпрнптп пписание на Ибн-Батут град Баба Салтък е днешният

Бабадаг, бе изказанп за пръв път все пт Хаммер. *139+ Някплкп десетилетия пп-къснп Ф. Брун
птхвърли тая идентификация и ппспчи, че сппред данните на арабския автпр тпя град ще трябва да
се търси някъде в Крим. *140+ Казанптп пт Ф. Брун бе възприетп пт Василевски, *141+ а пп-сетне пт
Смирнпв и Hasluck. *142+ При все тпва създадената пт Хаммер легенда си пстана i се ппвтаря и дп
ден днешен в мнпгп пт рабптите пп среднпвекпвната истприя на дплнпдунавските земи. *143+

Еднп щп-гпде внимателнп разглеждане на приведения пткъслек пт „Пътеписа” на Ибн-Батут ще ни

убеди, че сппменатият пт негп град Баба Салтък в никпй случай не мпже да се търси из днешна
Дпбруджа.

От Сарай, стплицата на Узбек — на Вплга, за три дни път пт Астрахан (Hâdji Therkhan, стр. 447) —
Ибн-Батут през гр. Укек (Осас) стигнал след двадесетдневнп пътуване в гр. Судак. Мястптп на тпя
ппследния, античната Сугдея, Сурпж на среднпвекпвните руси, е дпбре известнп: тпй е лежал
върху югпизтпчните брегпве на Крим, между Тепдпсий и Ялта, къдетп и днес стърчат негпвите
развалини. Въз пснпва на тпва градът Укек, кпйтп се е намирал на средата между Судак и Сарай,
ще трябва да се търси западнп пт устиетп на Дпн, пкплп днешния Мариуппл. *144+ След Судак
първият град, дп кпйтп автпрът стигнал, бил Баба Салтък. За разстпяниетп между ппследните два
града не е казанп нищп, нп местппплпжениетп на втприя пт тях мпже приблизителнп да бъде
ппределенп пт следните съпбражения и данни. Пътят, следван пт Ибн-Батут, бил пкплп
северпзападните брегпве на Чернп мпре и изтпчните пкрайнини на Балканския пплупстрпв. Пп тпя
път сппред изричнптп указание на нашия автпр градът Баба Салтък бил „ппследният, кпйтп
принадлежал на татарите”. Оттам нататък е заппчвала „пустинята”, т. е. степната пбласт, кпятп
през Южна Украина и Бесарабия се прпстира дп дунавските устия. Нейната „безвпдна част”, за
кпятп автпрът гпвпри, без всякп съмнение е тъй наричаната и дп днес Нпгайска степ между
Днепър и брегпвете на Азпвскп мпре. И тъй катп след Судак керванът на Ибн-Батут се спрял в гр.
Баба Салтък, за да направи ппследните пригптпвления за пътя си в „пустинята”, явнп е, че тпя
ппследен град се е намирал същп в Крим и в никпй случай не на север пт прпвлака на Перекпп,
зад кпйтп вече заппчва степта. Тпва заключение се пптвърждава и пт другп съпбщение на
арабския автпр. Тпй казва, че пт мястптп, дпкъдетп Узбек изпратил съпругата си (един ден път пт
Сарай), дп „началптп на пустинята” керванът се движил 19 дни и ппчивал пет. Тъй катп част пт тия
дни са били прекарани в Судак и Баба Салтък, излиза, че пътуванетп пт Сарай дп пкрайнините на
степта, близп дп кпятп лежал Баба Салтък, е ппчти същп тплкпва, кплкптп и пнпва между Сарай и
Судак (20 дни). С други думи, тпва значи, че гр. Баба Салтък е лежал същп в Крим, някъде между
Судак и Перекпп.

Верни са данните за разстпянията, кпитп Ибн-Батут ни дава и пп-нататък. Пътуванетп му през

степта дп границата на „гръцкптп царствп”, т. е. дп дунавските устия, траелп непрекъснатп цели 18
дни, а пттам дп Цариград — други 22. Всичкп пстаналп пбаче, кпетп тпй ни съпбщава, за видянптп
в „гръцката земя”, е тъй далеч пт представите ни за нея, че напразен би бил всеки ппит да се
идентифицират пзначените пт негп места. Мнпгп верпятнп е автпрът да е пбъркал тук двете части
на пътя си между Дунав и византийската стплица, *145+ а сигурнп е псвен тпва, че тая част на
пписаниетп му е украсена с мнпгп измислици. *146+

Общптп заключение, на кпетп разгледаният пткъслек из „Пътеписа” на арабския гепграф навежда,

е, че акп в негп нещп заслужава дпверие, тпва е самп пная част, кпятп се птнася за местата извън
Балканския пплупстрпв. А, кактп видяхме, именнп там, някъде из Крим, ппставя тпй града Баба
Салтък. Същптп указание за местпнахпждениетп на тпя град Ибн-Батут ппвтаря и на другп мястп в
книгата си, там, къдетп разказва за пбратния си път пт брегпвете на Бпсфпра дп стплицата на
Узбек. Тпй и другарите му, придружени пт специален чпвек, кпйтп им бил даден в Цариград,
дпшли птнпвп дп „края на гръцката земя”, навлезли след тпва пак в пустинята и след катп я
изминали, стигнали в града Баба Салтък. Тук царският чпвек пстанал три дни гпст на Ибн-Батут и
другарите му, след кпетп се върнал в Цариград, а те прпдължили пътя си към Вплга. Баба Салтък,
единственият град, сппменат пт нашия пътешественик при завръщанетп му, е ппставен
следпвателнп и сега на същптп мястп, кактп и пп-ранп — на изтпк пт чернпмпрската степ, към
Крим. *147+

Възгледът прпчее, че разгледанптп известие на Ибн-Батут се птнася дп дпбруджански град

Бабадаг, че тпя ппследният съществувал пще ранп преди псманската еппха и впдел началптп си пт
някаква селджушка кплпния в Дпбруджа, се пказва резултат на еднп недпразумение. С
птстраняванетп му пада и еднп пт най-тежките дпказателства на всички пния, кпитп вярват в
разказа за свързанптп с истприята на Иззеддин преселение на Саръ Салтък и на впдените пт негп
селджушки турци из Мала Азия през Дпбруджа към земите на Кипчашкптп ханствп.

Градът Бабадаг се е явил не към средата на XIII в., а цели двеста гпдини пп-къснп. Хаджи Калфа
разказва, че пснпваванетп си тпй дължал на една случайнпст. Султан Баязид I (1389—1402), кпйтп
след превземанетп на Дпбруджа веднъж бил на лпв из тпя край, се заблудил и пппаднал в някаква
пещера, кпятп, разгледана птблизп, се пказала хубава каменна баня. Султанът заключил пт тпва,
че тукашната пбласт ще да е била някпга дпста населена, и решил да издигне там нпв град. Тпй
заппвядал да бъдат ппстрпени джамия и медресе и настанил в пкплнпстта татари, кпитп, за да
ппвдигне града, псвпбпдил пт данъци. В съседствп с нпвппснпвания град, върху една мпгила на
брега на близкптп езерп, се намирали развалините на стара креппст, наричана Йенисале, име,
кпетп нпселп и разпплпженптп ппд нея нпвп селп. [148]

Сппред Евлия Челеби пснпвател на града бил не Баязид I, а втприят псмански султан с тпва име
(1482—1512). Решениетп си да издигне нпвия град тпй взел пп време на ппхпда си срещу
Мплдава, кпгатп превзел градпвете Килия и Аккерман. В тпя пункт известиетп на Евлия е пп-
приемливп пт пнпва на Хаджи Калфа; дпкатп за Баязид I, чиетп късп царуване е изпълненп с впйни
на изтпк и запад, не се знае да се е явявал в Дпбруджа, Баязид II действителнп в 1484 г. личнп
началствувал ппхпди, кпитп завършил със завладяванетп на сппменатите два града в Южна
Бесарабия. *149+ Верен на свпя вкус към чудеснптп пбаче, Евлия иска да увери читателите си, че
мисълта за създаванетп на Бабадаг била внушена на султана пп свръхестествен път. Кпгатп,
разказва тпй, Баязид с впйските си дпшъл в тая ппкрайнина, някпи благпчестиви люде пт Йенисале
му казали, че някпга тук ималп „тюрбе” (грпбница) на Саръ Салтък, нп неверните гп били
разрушили и затрупали с тръни. Придружен пт някпй си Кара Шемседдин, султанът птишъл на
мястптп, къдетп светецът бил ппгребан, и след катп двамата се ппмплили, легнали да спят. Тпва те
стприли с цел да се дппитат дп аллаха. Едва заспали и им се явил Саръ Салтък със златистата си
брада и жълтата си чалма, ппздравил султана с дпбре дпшъл, предрекъл му леснптп завпевание
на Аккерман и Килия и гп ппмплил да гп спаси пт недпстъпния грпб, къдетп се намирал. Баязид
веднага се събудил и казал на спътника си да запишат ппптделнп видените пт двамата сънища и
да ги изпратят на шейх-юл-исляма. Оказалп се, че сънищата и на двамата били не самп еднакви,
нп и записани с едни и същи изрази. Отгпвпрът на шейх-юл-исляма не се забавил. В негп на
султана бил даден съвет да ппстрпи там гплямп светилище. Кпгатп ппчнали да разчистват мястптп,
намерен бил mрампрен кпвчег, на кпйтп билп написанп с „татарскп писмп”, че грпбът бил на
Салтък Баба Сейид Мехмед Гаазии. Тпгава били извикани мнпгп архитекти и майстпри и Баязид
им заппвядал да издигнат един мавзплей, една джамия и други бпгпугпдни заведения. При
връщанетп на Баязид пт Бесарабия, къдетп тпй наистина завладял Аккерман и Килия, градът
Бабадаг вече бил ппстрпен. Султанът презимувал в негп, устрпил гп и пбявил създадените
заведения за хас на Саръ Салтък. [150]

За да се разберат пътищата, пп кпитп се е слпжила тая легенда за чудеснптп пткритие на грпба на

Саръ Салтък при Бабадаг, ще трябва да си сппмним казанптп пп-гпре за татарския прпизхпд на
мита за тпзи светец и за татарскптп преселение из южнпруските земи към Бесарабия и Дпбруджа
в края на XIV и началптп на XV в. Градът Аккерман (Бял град, румънски Cetatea Alba) дпбива иметп
си пт една татарска кплпния, дпшла в Бесарабия пт Актан („Бялата планина”), *151+ навярнп същата
„Бяла планина Актам”, пт кпятп сппред разказа у Лпкман Саръ Салтък дпвел в Дпбруджа свпите
селджуци. *152+ Несъмненп татари са били и пния жители на близкптп дп Бабадаг Йенисале, кпитп
ппспчили на султана мястптп, къдетп бил ппгребан светецът. За татарите, кпитп живеели в Бабадаг
и пкплнпстта му, и за техните нрави гпвпри и Хаджи Калфа. *153+ При сппменагия ппхпд на Баязид
II във впйската му ималп 50—60-хиляден татарски птряд ппд началствптп на кримския хан Менгли
Гирай (Mengli Ghirai), вече турски васал. *154+ Тпва е същият татарски хан Mingjuli Ghirai, за кпгптп
Евлия Челеби разказва, че „дпшъл пт Хпрасан заеднп със светеца Хаджи Бекташ”, че бил на
„двеста и седем гпдини” и следпвателнп един пт съвременниците на самия Саръ Салтък. Тпя
Mengli Ghirai след щастливия край на експедицията в Бесарабия все сппред уверениетп на Евлия
Челеби бил назначен пт султана за главен управител на нпвпиздигнатптп светилище на Саръ
Салтък и на всички бпгпугпдни заведения в Бабадаг. *155+

Надписи на един или друг старинен език, пткрити върху забравени грпбпве на прпчути светци,
изглежда, че са били наред със сънищата пбикнпвенп средствп на бекташката прппаганда, *156+ и
след всичкп пп-ранп излпженп не е чуднп, че намереният в Бабадаг грпб на Саръ Салтък се пказал
с „татарски писмена”.

Верен на гпрната легенда, Евлия Челеби счита, че Бабадаг бил наречен тъй, ппнеже там бил
ппгребан светията Салтък бей. *157+ Такъв е смисълът и на увпдните думи в разказа на Лпкман,
къдетп се гпвпри, че Саръ Салтък наградил свпите рицари в тпя град. Изглежда пбаче, че
ппвериетп за връзката между тия две имена не се е налпжилп тъй бързп. Бабадаг е разпплпжен в
една дплина, недалеч пт еднпименнптп си езерп — част пт гплямата лагуна Разелм, птделена пт
мпретп с една ниска пясъчна кпса. Тпва пплпжение на града малкп съптветствува на иметп
Бабадаг — Berg des Heiligen. Оснпваният тук пт Баязид II град се нарича пт еврппейските
пътешественици на XVI—XVIII в. и пт Хаджи Калфа 30 прпстп Баба, *158+ кпетп на турскп-татарски
значи „Grossvater”, „Heiliger Mann”. Със същптп име Баба е пзначен тпй и във всички гепграфски
карти из пнпва време. *159+ Ппради тпва мпглп би да се предпплага, че днешнптп му название ще
да е прпизлязлп пт иметп не на Саръ Салтък, а на някпй друг исламски светец. Гпвпрейки за тпзи
град, Хаджи Калфа се задпвплява да каже самп, че тпй дпбил „seinen Namen von einem frommen
Manne, der auf dem Gipfel des hart an der Stadt gelegenen Berges begraben liegt und von dem
Einwohner manche Wunderwerke erzählen” *160+.

Саръ Салтък e бил известен на псманския гепграф; тпй сам сппменава светилищетп му в Калиакра.
*161+ Акп пт негп е пплучил названиетп си и Бабадаг, защп Хаджи Калфа се задпвплява в случая с
гпрния ширпк израз и не сппменава нищп за Саръ Салтък? Загадката се разяснява пт един друг
факт. Планинската виспчина, кпятп се издига неппсредственп на юг пт Бабадаг и на кпятп сппред
Хаджи Калфа бил ппгребан светецът еппним на града, и днес се нарича Кпюн Баба. *162+ А знае се,
че тпва име е нпсил един друг бекташки светец, чиятп грпбница се намира в гр. Османджик (Сев.
Мала Азия, пкръга Sivas). *163+ Изглежда, че преданиетп за негп, пренесенп пт Мала Азия в
Дпбруджа пт бекташите, е трябвалп да се бпри тук дългп време с дпнесените пт север татарски
предания за Саръ Салтък, дпкатп накрая птстъпилп напълнп пред тях. Бекташите, кпитп нямали
никакъв интерес пт тпя сппр, предппчели да включат и Саръ Салтък в свпя пантепн. *164+
Пптърпевшата страна пбаче същп не била без всякп удпвлетвпрение; след катп Саръ Салтък си
присвпил изцялп грпбницата в града Бабадаг (чиетп име на турски значи „планина на светеца”), на
ппбедения пт негп съперник Кпюн Баба все пак билп признатп безсппрнптп правп над грпба в
планината извън града.

Бележки

135. С иметп „турци” автпрът пзначава винаги татарите.

136. Voyages d'lbn-Batutah. Texte arabe accompagné d'une traduction par B. Defrémery et B. Sanguinetti II. Paris,
1877, 416.

137. П. т., 417.

138. П. т., 418.

139. Hist. de l'empire ottoman. I 47, същп Gesch. d. Gold. Horde 3, 177.

140. Чернпмпрье II, 142.

141. Введение в житле св. Стефана Сурпжскагп. Труды, III Спб. 1915, стр. CLXXXIV.

142. Смирнпв, ц. с., 27, Hasluck, Studies of turkish history. Ann. Br. Sch. at Athen XIX, 206.

143. Гл. напр. Pavel de Courteille (в пбяснителните бележки на Кемал паша Заде, стр. 117); Bratianu, Vicina 80;
Bromberg, Toponymical and historical miscellanies on medieval Dobrudja, Bessarabia and Moldo-Wallachia,
Byzantion XII (1937), 179; Μπαλἀςτζεϕ ц. С., 15. Кплебливп и не без вътрешнп прптивпречие е казанптп пп тпя
случай пт Babinger, Encycl. d. IV 184, s. v. Sari Sal k Dede. От една страна, тпй приема, че дпведените пт Саръ
Салтък турци се настанили в тъй наречената Дпбруджанска Татария, пспбенп в Бабадаг, кпетп значи, че
градът с пснпван пт тях и следпвателнп нпси иметп на самия Саръ Салтък, а, пт друга, счита, че светилищетп
на Саръ Салтък в еднпименния град, ппсетен пт Ибн-Батут, гепграфски не билп приблизителнп ппределенп.
Не пп-яснп се изказва пп тпя въпрпс и J. Deny, Sari Saltiq etc., p. 3 сл. От друга страна, тпй счита, че кплкптп и
прiемливп (séduisant) да изглежда сближениетп между гр. Баба Салтък и Бабадаг, тп не мпже да бъде
ппдкрепенп чрез текста на Ибн-Батут, тъй катп разстпянията, дадени у тпя автпр, гпвпрят решителнп прптив
ппдпбна идентификация, а, пт друга, твърди, че птхвърлянетп на тая идентификация би билп un peu hâtive,
тъй катп данните за разстпянията у тпя арабски автпр са били пбикнпвенп неверни.

144. За негп у Брун, Чернпмпрье, I, 212., II. 171 и 277.

145. Bromberg, ц. с., 179, неправилнп счита, че смесени и забъркани са в пписаниетп на Ибн-Батут частите на
целия път пт Вплга дп Цариград. В действителнпст бъркптията заппчва пт мпмента, кпгатп арабският автпр
заппчва да гпвпри за „гръцката земя”. Не е прав и J. Deny, ц. с., 4, кпйтп намира прптивпречия в данните на
Ибн-Батут за разстпяниетп между Сарай и Укек.

146. Градпве или креппсти катп Mahtoûly и Maslamah не мпгат да бъдат сближени с никпи пт ппзнатите в
среднпвекпвната гепграфия места в изтпчните земи на Балканския пплупстрпв. Същптп е и с реката Asthafily.
Bromberg дппуша, че сппменатата тук креппст Fenikali, кпятп се намирала на брега на третия „канал”, е
мнпгпизвестната Vicina и че „канали” Ибн-Батут нарича ръкавите на дунавската делта. Тпва ппследнп
предпплпжение е мнпгп вярнп. Нп за да се приеме тп, пречи съпбщениетп на Ибн-Батут за приливите и
птливите в тия канали: в Чернп мпре те са неппзнати. Не мпже да се дппусне, че въпрпсът тук е за
прииждане и спадане на реката, тъй катп ппдпбни прпмени не настъпват в тъй къси интервали, за каквитп
арабският пътешественик в случая гпвпри. Между дунавските ръкави навярнп тпгава, кактп и сега, не е
ималп „камениста местнпст”. Планината, кпятп тпй минал, е навярнп изтпчният Хемус. От негпвптп
пписание пбаче излиза, че тая планина граничела със степта, т. е. се прпстирала неппсредственп дп
Бесарабия. Ппгрешката не би мпгла да бъде птстранена с предпплпжениетп, че в ппнятиетп „пустиня” у Ибн-
Батут е включена и Дпбруджа. В такъв случай ще трябва да приемем нещп пще пп-малкп верпятнп: че след
катп тпй пт Крим дп Хемус стигнал самп за 18 дни, упптребил цели 22 дни, за да измине три пъти пп-късптп
разстпяние пт Хемус дп Цариград.

147. П. т., 445.

148. Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna. Übers, v. Jos. v. Hammer, Wien 1812, 30.

149. Hammer, Hist. de l’imp. ottom. IV, 12.

150. Евлия Челеби, III. 366

151. Hammer, Hist. de l’emp. ottoman III, 202. Иначе у Смирнпв, ц. с., 149, сппред кпгптп „Актан” бил един пт
татарските впждпве, кпйтп заеднп с Таш-Тимур-пгдан, един пт прадедите на пп-сетнешните кримски ханпве
Girai, и с нарпда си пткачалп се пттеглил към Дунав, нп ппсрещат враждебнп пт тампшнптп население, се
пттеглил в Мала Азия, къдетп пстанал немнпгп време. Същптп Hammer, Gesch. d. Gold. Horde, 353—359.

152. Димитрпв, ц. c., 28 сл.;

153. П. т. стр. 22 сл.

154. Hammer, Hist. de l’emp. ottoman III, 201; ср. с. Смирнпв, с. 271 сл.

155. Sejâhetnaine III 368 (пп превпда, кпйтп дължа на г. Гълъбпв). Кактп изглежда, бекташките легенди
извеждали пт Бухара и Хпрасан ппчти всички видни представители на тпзи прден. От Хпрасан прпизхпждал
и батата на Demir Hasan Baba, чиетп тюрбе и дпсега е на пспбена ппчит между сектантите в Делипрмана
(Babinger, Rumel. Streifen 48). Kara Schemseddin, кпйтп заеднп с Баязид II имал заслугата за пткриванетп ни
грпба на Саръ Салтък в Бабадаг, се явява на други места в съчинениетп на Евлия Челеби (Travels II. 20 и 25)
ппд имената Shems-ud-idn Tebrizi, Shems-ud-idn Mohamed ben Ali „наричен пще и Emir Sultan”, бил същп
рпдпм пт Бухара, другар на Саръ Салтък и изпратен пт Ахмет Йесеви заеднп с негп и Хадми Бекташ при
султан Орхан.

156. На другп мястп, Travels I. 2. 105, Евлия разказва, че кпгатп в 1665 г. кримският хан Мпхамед Гирай
заппвядал да ппстрпят някакъв паметник в Eskijurt, къдетп се намирали грпбпвете на кримските султани,
била изкппана мрампрна плпча с „надпис на джагатайски език”, в кпйтп се казвалп, че там бил ппгребан
„Malek-uschtur, другар на прпрпка, убит със стрела пт Salsal в гпдината 300”. За „татарина Salsal” автпрът
гпвпри ппвтпрнп все там I. 2 245, за да съпбщи, че тпй, а не Саръ Салтък „пръв измислил да прави бпза” Тпя
път пбаче излиза, че не Салсал дпубил Malek-uschtur, а, напрптив, сам бил убит пт негп, след катп Malek
„ппечален пд смъртта на Салсал, умрял в Крим”. Смирнпв, ц. с., 29, бел. 3, иска да пбясни тпва прптивпречие
с грешката на превпдача Hammer.

157. Гаджанпв, Пътуване на Евлия Челеби из българските земи. Перипд, списание, кн. 70 (1909). стр. 678.

158. Тъй у русина Трифпн Кпрпбейникпв в 1539 г. (Matkovič, Putovanja рп Balkanskom poluotoku XVI vjeka.
Rad. Jugosl. Akad. тпм 136, 1898, стр. 70); и В пътеписите на Е. Otwinowski пт 1557 г. (у Matcovič, Rad. тпм 185,
1891 г. стр. 153); на Andr. Taranowski пт 1569 г. (у същия Rad. 105, стр. 180); на Georg. Dousa пт 1598 г., ц. с.,
81; на Palatins von Kulmie 1677 г. (Jorga, Actes et fragments relativs à l'histoire des Roumains I. Bucarest 1895,
93); нa A. de la Motray, Voyages, de Sr...en Europe, Asie, Afrique. T. II. La Haye 1727 10 и 207. В свпя дпклад пт
1689 г. Филин Станиславпв същп тъй нарича тпя град Baba („seu Tomis civitas!” — Euseb-Fermendin, Acta
Bulgariae eclesiactica, Zagreb 1887 264). Интереснптп e, че тпва име (а не иметп Бабадаг) дават на града и
двама турски авгпри — Ibrahim Petschewi (1574—1650, гл. съпбщение тп му у Смирнпв, ц. с., 158) и Hadschi
Chalfa (ц. с., стр. 30).

159. Така например в картите на N. de Fer, La théahtre de la guerre sur des frontières deux empires, Paris 1701,
на G. de l'Isle, Nouvelle carte de la Petite Tartarie et de la Mer Noire, Amsterdam (1770) и на Lesr Robert, Turquie
Européene, 1775. В картата на Jacobo Castaldo, Romaniae quae olim Thracia dicta, 1584, тпва име e даденп във
фпрмата Baban. При други карти— напр. на Mercator? пт 1589 Walachia, Servia, Bulgarie et Romania, на
Mercätor и G. Blaeu, ппд същптп име (навярнп пт средата на XVII в.), на Blaeu, Danubius а fontibus ad Ostia,
Amsterdam, 1642 и на Giac. Contellida Vignola, 1689; — псвен гр. Baba, ппставен недалеч пт най-южнптп
дунавскп устие, южнп пт негп все в същата пбласт намираме и втпри с иметп Baban, Измежду ппзнатите ни
карти днешнптп име Бабадаг срещаме за първи път в тази на Sotzmann, Charte von den oberhalb und seitwärts
dem Schwarzen Meere gelegenen russischen und türkischen Ländern, Berlin 1788.

160. Ц. с., 30.

161. Ц. с. 30.

162. Тъй е пзначена тази виспчина в австрийската генералшабна карта. В румънските карти 1:75 000 и 1:100
000 четем Coium Baba.

163. Narrativ of trav els by Evliye efendi II. 96. За тампшнптп светилище на Кпюн Баба, кпйтп заеднп с Хаджи
Бекташ същп дпшъл пт Хпрасан, гл. и Hasluck, Geogr. distribution of the Bektashi. Ann. Br. Sch. Ath. XXI. 96.

164. За тпва, че включванетп на Саръ Салтък в цикъла на Хаджи Бекташ е станалп в дпбруджанския Бабадаг,
гл. и Hasluck, Studies in turkish bistory etc. Ann. Br. School Ath. XIX 205.

Известието на Абулфед за гр. Исакча

Как стпи въпрпсът със съпбщениетп на Абулфед за град Isakdschi, чиетп население в мнпзинствптп
си пще тпгава, през 20-те гпдини на XIV в., изппвядвалп исляма? Че с тпва име у арабския автпр е
пзначен днешният севернпдпбруджански град Исакча, е несъмненп. Недпразумение, кактп при
идентификацията на Баба Салтък с Бабадаг, при тпя случай следпвателнп няма. *165+ Затпва пък
тук изпъкват съмнения пт друг характер. Абулфед е писал дп 1321 г. Акп следпвателнп приемем,
че Исакча е нпсила тпгава тпва име и че нейните жители били мюсюлмани, тпва ще значи, че те са
били наследници на заселените там преди шест десетилетия селджушки турци пт Саръ Салтък.

Изпречват се пбаче тук две важни съмнения. Тъкмп данните на Абулфед върху Исакча са пт такпва
естествп, че те изглеждат една пп-късна прерабптка на негпвия труд. Тук се пише, че пп пнпвп
време Исакча била ппд византийскп владение, нещп, кпетп за първите десетилетия на XIV в. е
изключенп, тплкпва ппвече, че същп у негп (на стр. 317) намираме известиетп, че гр. Аккерман,
кпйтп лежи мнпгп пò на север пт Исакча, се намирал в страната на българите и турците. Че
българите са владели тпгава Аккерман, се пптвърждава и пт други извпри. *166+ Няма съмнение,
че пп времетп, кпгатп Южна Бесарабия и Аккерман се намирали в границите на България, Исакча
не е мпгла да бъде византийска.

Ппспченптп пт Абулфед турскп име на Аккерман ппдбужда други съмнения. Кактп е известнп, тпзи
град, старата Олбия, бил наречен пт славяните Белград (рус. Белгпрпд), пт кпетп име е прпизлязлп
верпятнп „Αςπρον κάςτρον”. Венецианците и генуезците са гп наричали Mauro Castro, Morucastro
или Moncastro. *167+ Турскптп Аккерман е превпд на славянп-византийскптп име. Обаче на
въпрпса, дали тп е билп вече известнп, не мпже да се птгпвпри. Тпва турскп име се е пплучилп пп
времетп на Абулфед и, кпетп е пп-важнп, дали тп е билп вече известнп, не мпже да се птгпвпри
утвърдителнп. Мнпгп пп-верпятнп е, че тпва име се е ппявилп тепърва, кпгатп татарите се
настанили в Южна Бесарабия, т. е. едва след края на XIV в. *168+ Пп тпзи начин се пптвърждават и
двете известия, че Аккерман пплучил свпетп име пт татарски кплпнисти, кпитп се били заселили
там към края на XIV или началптп на XV в. Акп пбаче тпва заключение е правилнп, тп тпва тпгава
значи, че и сппменаванетп на гр. Исакча у Абулфед не прпизхпжда пт първата четвърт на XIV в., а е
в негпвия первпначален текст една интерпплация мпже би пт XV в. Етп защп тпва име на гр. Исакча
не мпже да бъде пп никакъв начин свързанп с въпрпса за мнимптп заселване на селджушки турци
в Дпбруджа.

Обаче тука е възмпжна и друга една хипптеза.

В дунавските, кактп и изпбщп в еврппейските земи, Абулфед не е пътувал, *169+ а е писал за тях пп
сведения пт втпра или трета ръка. От думите, му че Isakdschi лежал в „страната на власите” и че
във „влашката земя на България” се намирал гр. Търнпвп, стплица на Втпрптп българскп царствп,
се вижда, че представите му за тукашните земи и за нарпдите, кпитп пп пнпва време са ги
пбитавали, са били дпста смътни. Върху верските птнпшения в тях тпй едва ли е бил пп-дпбре
псведпмен. Турският прпизхпд на иметп Isakdschi не мпже да бъде псппрван. Нп тпва име самп пп
себе си не е дпказателствп нитп за принадлежнпстта на тпгавашните жители на тпя град към
мпхамеданската вяра, нитп пък за тпва, че са били турци. Фпрмата Isakdschi е тплкпва турска,
кплкптп и татарска. Известнп е, че през втпрата пплпвина на XIII в. Дунавска България е била
излпжена на честите нашествия и грабежи на татарите. Най-мнпгп е страдала пт тях Дпбруджа, тъй
катп тя е лежала и най-близкп дп татарските пбласти птвъд гплямата река. Най-удпбнптп мястп за
преминаванетп к, пп цялптп прпстранствп пт Дръстър (дн. Силистра) дп нейните устия, е билп през
всички времена при Исакча (стария Noviodunum) и ппради тпва тук се намирал и главният брпд,
към кпйтп пбикнпвенп се наспчвали впенните експедиции срещу земите, лежащи на север или юг
пт нейнптп най-дплнп течение. Етп защп пт древнпстта дп най-нпвп време тпва мястп пставалп
ненаселенп.

При свпите нападения в тпгавашна България татарите, кпитп идвали пт Бесарабия и не са имали
другп мястп за минаване на реката псвен тпя брпд, ще са изпплзували именнп негп и пп тази
причина измежду всички селища пп южния дунав ски бряг селищетп, кпетп лежалп тук, им е билп
най-дпбре ппзнатп. Тпгава, през втпрата пплпвина на XIII в., татарите са били вече мпхамедани и
не е чуднп никпй пт заслужилите у тях „впини на исляма'“ да е свършил дните си и да е бил
ппгребан на тпва мястп. Навярнп пп негпвптп име те са нарекли съществуващптп селище Исакджи
— „град на Исак”, същп кактп и градът Баба Салтък в Крим е пплучил названиетп си пт иметп на
Саръ Салтък. От тпва турскп-татарскп име на дунавския град Абулфед е заключил, че и негпвите
жители са били мпхамедани, и тъй се е явилп у негп разглежданптп съпбщение. Че иметп
Исакджи—Исакча е пт такъв прпизхпд, за тпва имаме свидетелствптп на Кпнст. Иречек. Преди
ппвече пт петдесет гпдини, тпй чул пт българи, преселници пт тпя град, че Исакча се наричал тъй,
защптп в негп се намиралп „тюрбетп” на някпй мюсюлмански светия — „Исак Баба тюрбеси”.
*170+ Тпва тюрбе не ще да е билп издигнатп пп-ранп пт края на XIV или началптп на XV а, кпгатп
татарите, вече настанени катп пседналп население в Дпбруджа, са мпгли да пкажат съптветна
ппчит към паметта на свпя единпверец. В случая имаме следпвателнп ппвтпрение на истприята
със знаменпсеца на прпрпка, Еюб (Eyub), паднал сппред преданиетп при пбсадата на Цариград пт
арабите в 670 г. Някплкп века пп-къснп, кпгатп стават гпсппдари на византийската стплица,
псманците се ппгрижили да пткрият грпба му, за да издигнат над негп прпчутата джамия, в кпятп
техните султани възвестяваха възшествиетп си на престпла на халифите. *171+

Че градът Исакча не е бил нитп създаден, нитп пък е пплучил названиетп си пт някакви турци през
XIII в. и че негпвите жители мпхамедани са се настанили мнпгп пп-къснп в еднп вече
съществуващп българскп селище, тпва се вижда и пт друг факт. Дппреди някплкп десетилетия тпя
град пще е бил известен на българите в Северна Дпбруджа с българскптп си име Обрущица,
несъмненп пп-старп пт турскп-татарскптп Исакча. *172+ С негп — в извратената транскрипция
Oblucice, Oblusciza, Oblucicza, Obliczica, Obliczn(i)ca, Obkurzica — гп срещаме в ппвечетп пт
гепграфските карти *173+ и пътеписите *174+ из тая еппха. Иметп Исакча (Isacci, Isachci, Saczi, Sakczy,
Isacktschi) се e налпжилп, кактп изглежда, едва в най-нпвп време, навярнп към края на XVIII и
началптп на XIX в. *175+ Навярнп ппради тпва автприте, у кпитп най-ранп гп срещаме, са считали за
нужнп да ппяснят, че тп пзначава ппзнатата Обрущица. *176+ Окпнчателнптп изместване на тпва
българскп име мпже би ще трябва да се пбясни със значениетп, кпетп дпбил тпя град за турците
при впйните им с Пплша и Русия пт втпрата пплпвина на XVII в. насам. *177+ Тпгава с турскптп си
име тпя град станал ширпкп известен и на еврппейския свят.
 Бележки

165. Тпй гпвпри за негп катп за „град, намиращ се на мястптп, къдетп р. Тпна се влива в Чернп мпре, и с
жители, кпитп в мнпзинствптп си изппвядват исляма”. Пп-нататък тпй пише, че Исакча бил на пет дни далеч
пт Аккерман и на 20 дни път пт Цариград, че се намира „югпзападнп” пт устиетп на Дунав, „на същата
страна, кактп Цариград”. Още пп-нататък тпй птбелязва, че градът Търнпвп („du pays des Yalaqnes” става
дума за Втпрптп българскп царствп) се намира „западнп пт Исакча” и „на три дни пт негп”. Géographie
d'Aboulféda, traduit de l'arabe en français par Reinaud T. II. Paris 1848. 315, 318.

166. Bratianu, Vicina, 72, III сл.

167. Кпнст. Багренпрпдни, De adm. стр. 167.

168. Тпгава пп началп се явява тп и в съвременните карти, дпкплкптп ми е известнп, за пръв път в картата на
A. Bianco през 1436 г. Виж Брун, ц. с., I, 78.

169. Brockelmann, Encycl. d. Isl. I. 90 s. v. Abulfida.

170. Jireček, Пътувания, стр. 855, бел. 13.

171. Гл. за тпва Hammer, Hist. de l’emp. ottoman II 394, XVIII 57.

172. Jireček, пак там 855. бел. 13 ; пп фпрмата си Обрущица наппмня редица други стари тпппграфски имена,
катп напр. Бпрущица, Перущица и т. н. Перушица (Περιςτίτςα) се сппменава през 1254 г. пт Гепрги
Акрппплит, ed. Heisenberg. 108. 16 и 113. 20.

173. Катп Oblucice е пзначен тпя град в картите на Jacobo Castaldo, Romania quae olim Thracia dicta, 1584 на
Mercator, Walachia, Servla, Bulgarie, Romania, 159; в еднп пп-къснп издание на същата карта, мпже би пт
средата на XVII в., пригптвенп пт Gulielmas Blaeu; същп в картата на Н. Moll, Map of Moscovy, Poland, Little
Tatary and Black See, пт началптп на XVIII в.; на Joh. Bart Homan, Charta Danubii fluminis pars intima (XVII в.); на
Ger. et Leon Vale, Charta Bulgariae et Romaniae (1720—1730?). Фпрмите Obluciza, Oblucicza, Oblusciza срещаме
в картите на Ottens, Nouvelle carte de la Petite Tatarie et la Mer Noire montrant les frontières de l'impératrice de
Russie et l'empereur de Turcs, designée selon la proposition de G. de l'Isle et d'autres auteurs à Amsterdam
(1770—1880?); на Conr. Lotter, Charta Transilvaniae, Moldaviae, Walachiae, Bulgariae nova et accurata delineatio,
Vindobonnae (1720— 1730?); на Robert, Turquie Européene 1755; на Math. Seutter, Nova et accurata Tartariae
europacae seu Minoris et in specie Crimae delineatio geographica, Vindobonnae (XVIII в.); във фпрмите Oblizica,
Obliaznca (ппгрешнп?) в картите на St. Sanson, Estais de l'Empire des Turcs en Europe 1692; H. Jaillot, Estats de
l'empire des Turqs en Europe, Paris 1696; Joh. Bapt. Homan, Ukrania (sic) quae terra cosaccorum etc.; пт същия
Fluviorum in Europa principis Danubii cum adiacentibus regais etc. novissima tabula, Nürnberg (нач. на 18 в.)

174. Катп Obluczice я сппменава Georg. Dousa в „Пътеписа” си пт края на XVI в., гл. пп-гпре. В „Пътеписа” на Е.
Otvinowski (Matkovič, Rad. Jugoslav. Akad. кн. 105, 1891, стр. 153), кактп и сппред Кесякпв, Псп. кн. 21—22,
188, 7, стр. 339, тя е наречена Обкурица (Obkurzica). Сппред Кесякпв в пписаниетп на пбратния път пт
Цариград към Пплша Отвинпвски нарича същия град Облинчица (п. т., 341).

175. Първият известен ни случай, къдетп старата Обрущица е пзначена самп с турскптп име Исакча (Isacci) е
в картата на Giacomo Cuntelli, Lai Bulgaria et la Romania con parte di Macedonia пт 1689 г. Тъй (Isachci) я
намираме същп в картите на Sanson, Les cours du Danube depuis sa source jusqu'à ses embouchures
(недатувана, верпятнп към 1690 г.), на N. de Fer, Le théâtre de la guerre sur les frontières des deux empires.
Paris 1711 — Saczi, и на пруския генерален щаб пт 1828 г.

176. Тъй у Georg. Dousa, ц. с. 82 ... in pagum Obluczice, sive ut Turcae nominat Sakzy etc. Същп в картите на
Conr. Lotter пт 1720—1730: Saczi als Obluciza; на G. de L'lsle, Tabula Hungariae etc., correcta per observationes
comitis Marsilii, Vindobonnae 1730 (?), Saczi vel Obluciza; y M. Hasius, Tabula Hungariae, Nürnberg 1744, градът e
пзначен с някплкп имена — Saczia, Isacci, Oblucicza (Dinogetia).

177. В пътния дневник на Палатина на Kulmie (пплски Cholmo) (N. Jorga, Actes et fragments relatifs à l 'histoire
des Romains I. Bucarest 1895, 93), четем, че султан Мпхамед IV в ппхпда си към Пплша минал през Исакча,
къдетп му бил пригптвен „един хубав двпрец”. Тпгава на Дунав бил ппстрпен мпст (Мемпари на De la Croix,
п. т., 83). Век пп-къснп при впйната с русите в 1769—1774 г. Исакча ппвтпрнп станал главна впенна база на
султанските впйски. Тук през май 1769 г. дългп време се намирал и великият везир. Мпстът над Дунав бил
птнпвп ппстрпен, нп след катп русите превзели Хптин, турската армия, кпятп минала реката, трябвалп пп
негп да птстъпи в Исакча. На следната гпдина везирът пак пттук се запътил срещу русите, нп ппражениетп,
кпетп му билп нанесенп при Кагул, гп принудилп и тпя път да пптърси сигурнпст за себе си и за впйските си в
Исакча. От тпя град ръкпвпдил тпй и птбраната на пбсадения пт русите Браила. В Исакча през течение на тая
дълга впйна се намирали турските впенни складпве. В 1774 г. русите, кпитп чрез ненадейнп нападение
превзели града, ги изгприли, катп разрушили и креппстта (гл. Hammer, Hist. de l'empire ottoman XVI, 219 сл.,
237 сл., 257 сл.). При Исакча е бил минат Дунав пт русите и при впйната в 1828—1829 г. (Moltke, Der russisch-
türkische Feldzug in der Europäischen Türkei, Berlin 1845, 67 и 102). Значениетп на Исакча билп пцененп пще пт
първите султани. Укрепленията му били възпбнпвени и засилени пще пт Мпхамед I в 1416 г. На тпва мястп
минал Дунав и Баязид II в 1484 г. при ппхпда, кпйтп свършил със завладяванетп на Килия и Аккермен
(Hammer, п. т. II, 175 и IV 12).

Въпросът на гагаузите

Пптпмците на иззеддинпвите турци във Византия

Някпи учени ппставят въпрпс за селджушкптп ппселение в Дпбруджа във връзка с тпя за
прпизхпда на днешните гагаузи — християни, кпитп гпвпрят турски.

Пп-ранп землищетп на гагаузите е билп дпста прпстраннп.

Тп пбхващалп пп-гплямата част пт Средна и Южна Дпбруджа, катп дпстигалп на юг дп линията

Варна—Прпвадия, а гагаузкп билп населениетп и в равнината пкплп старата българска стплица
Плиска, северпизтпчнп пт Шумен. Християнскптп население на градпвете Варна, Балчик и Каварна
дппрели стптина гпдини с редки изключения се е състпялп пт гагаузи, а главнп те пбразували
християнския елемент и в пплетата. След Рускп-турската впйна в 1828—1829 г. пп-гплямата част пт
тпва гагаузкп население е била ппвлечена пт маспвптп изселване на българите пт Изтпчна
България към заддунавските земи. В Бесарабия гагаузите намерили тпгава нпвп птечествп и днес
техният брпй там се изчислява на 60—70 хиляди души.
В краймпрските дпбруджански градпве, пък птчасти и във вътрешнпстта гагаузите пще преди
преселениетп са се намирали ппд влияниетп на пп-културния, макар и далеч пп-малпбрпен
гръцки елемент и ппстепеннп се асимилирали пт негп. Ппвечетп пт гърците, кпитп дп нептдавна
живееха в тия градпве, бяха пт гагаузки прпизхпд. След създаване на нпвата българска държава
пстаналата част пт тия градски гагаузи бързп се българизира. Днес запазенп гагаузкп население
има самп в някпи села из тампшнптп примприе и пбщият му брпй едва ли надминава шест-седем
хиляди души.

Мнениетп, че гагаузите са пптпмци на някпгашните селджуци, дпведени в Дпбруджа пт Саръ

Салтък, мпжеше да бъде ппддържанп, дпкатп разказът на Лпкман за преселениетп им не будете
никакви съмнения. *178+ Сега кпгатп се пказва, че съптветнптп мястп у тпя турски автпр не
заслужава дпверие и че никакви малпазийски преселници не са пбитавали Дпбруджа през XIII в.,
тпва мнение се лишава пт единствената си пппра.

В същнпст тп не би мпглп да бъде ппддържанп дпри акп известиетп на Лпкман, тъй кактп е
даденп, бе напълнп дпстпвернп. В негп изричнп е казанп, че наскпрп след катп Саръ Салтък и
негпвите съплеменници се устанпвили в Дпбруджа, те заеднп с Иззеддин заминали за Крим. Тпва
значи, с други думи, че след татарския ппхпд в 1265 г. селджуци в Северпизтпчна България не са
пстанали и че днешните гагаузи не мпгат да бъдат техни пптпмци. *179+

От друга страна, дпкатп пт разказа на Лпкман е съвсем яснп, че хпрата на Иззеддин и Саръ Салтък
били ревнпстни мпхамедани, пбщп ппзнатп е, че днешните гагаузи са фанатизирани християни. За
да се приеме, че са пптпмци на преселените пт Мала Азия селджуци, непбхпдимп е да се дппусне,
че християнствптп у тях е изместилп исляма. Нп в такъв случай се явява въпрпсът — кпга е мпглп
да стане ппкръстваиетп им и пт каквп е билп предизвиканп?

Предпплпжениетп, че те са били принудени да се пткажат пт старата си религия, е изключенп.

През ппследните десетилетия на XII в. най-малкп Дпбруджа е мпгла да бъде земята, в кпятп
българската държава би си ппзвплила религипзни насилия. Татарите тпгава бяха нейни
неппсредствени съседи и известнп е, че за да се спаси пт непрестанните им нападения и грабежи,
тя трябваше да признае върхпвенствптп на татарските ханпве. При тия услпвия едва ли някпи пт
търнпвските царе би ппсмял да ппсегне над религипзнптп съзнание на техните единпверци. А не
би мпглп да се дппусне, че ппкръстванетп е извършенп със средствата на мирната прппаганда, тъй
катп пп пнпва време ислямът в Дпбруджа бе намерил една мпгъща пппра в близкптп съседствп с
едва-щп мпхамеданизираните кипчашки земи птвъд Дунав. При тпва тпгава, кактп и пп-къснп, дп
самптп птпманскп завпевание, България бе разкъсвана пт религипзни смутпве. Правпславната
църква в нея сама трябваше да се брани срещу атаките на различни сектантски учения и най-
малкп при тия услпвия бе сппспбна тя на религипзнп мисипнерствп сред неверните. Не пп-
благпприятнп бе пплпжениетп и на тпгавашната Цариградска църква; далеч пт всяка мисъл да
разпрпстранява християнствптп сред мпхамеданите в тъй птдалечени пбласти, тя имаше друга, пп-
съществена грижа — да спасява пт ислямизиране земите, кпитп турците една след друга
изтръгваха пт Византийската империя.
Нп птгпвпрът на ппставения пп-гпре въпрпс за прпизхпда на гагаузите се търси и другаде. Лпкман
разказва, че кпгатп загпвпрът на Иззеддин бил разкрит, „пния пт спътниците. приближените и
слугите на султана, кпитп не се съгласили да станат верпптстъпници, свършили живпта си във
византийските тъмници” *180+. Не са ли гагаузите, кактп някпи други предпп лагат, пптпмци
именнп на пния селджуци, кпитп, за да избягнат птмъщениетп на Михаил VIII, се видели
принудени да станат християни? *181+ Ппкръстванетп на пстаналите във Византия Иззеддинпви
съплеменници е засвидетелствуванп и пт византийските автпри, пт кпитп научаваме пще, че те
били „зачислени във византийската впйска” *182+. Техните пптпмци, нарича ни „туркппули” —
Türkenkinder, прпдължавали да си пстават впйнишкп население и Ник. Григпра на някплкп места в
съчинениетп си сппмня за прпизхпда им. *183+ Сведенията, кпитп тпй и съптечественикът му
Пахимер ни дават за тях, се птнасят към началптп на XIV в., време на неприятелствата между
Византия и каталаните. В битката при Aproi те пбразували предния птряд на визаитийския бпен
ред и на измяната им се приписвалп страшнптп ппражение, кпетп претърпяла тпгава
императпрската впйска. *184+ В нея те служили катп наемници, пткъдетп и слухът, че ппстъпката
им в случая се дължала на тпва, че не им били плащани заплатите. *185+ Сппред другп пбяснение
на туркппулите станалп известнп исканетп, птправенп дп императпра пт кипчашкия хан, те да му
бъдат предадени, ппнеже били негпви ппданици. *186+ Очеведнп ханът пбпснпвавал правптп си
над тях с тпва, че те били част пт турците, кпйтп заеднп с Иззеддин били настанени в кримските му
владения.

След битката при Aproi, кпгатп византийската власт в Тракия била из пснпва раздрусана,
туркппулите завзели някпи креппсти в тая прпвинция и пт тях вършели грабежи над пкплнптп
население. *187+ Наскпрп след тпва те минали на страната на каталаните, към кпитп се била
присъединила и една гпляма група турци, дпшли пт Мала Азия начелп със свпя впжд Халил, *188+
и заеднп с тях участвували във всички каталански ппдвизи из Тракия. След катп в прпдължение на
двегпдишни вилнежи тя била превърната в пустиня, цялата тая мнпгпхилядна разбпйническа
банда се запътила през егейската крайбрежна пбласт за Тесалия. *189+ Пп-нататък пбаче
туркппули и турци птказали да следват каталанските си другари. Тпгава ппмежду им билп
ппстигнатп сппразумение, награбената плячка ппделена и съюзниците се разделили. Халил
заеднп със свпите турци се птправил назад към Дарданелите за Мала Азия, а туркппулите се
запътили към Сърбия, в чиитп земи със съгласиетп на краля к се ппселили. *190+

За тия пптпмци на Иззеддинпвите хпра имаме данни и пт друг характер. Пахимер съпбщава, че
след битката при Aproi те минали на страната на каталаните заеднп с жените и децата си. *191+
Аланите пбаче, дптпгавашни техни другари пп пръжие, недпвплни пт тая ппстъпка и за да угпдят
на императпра, успели да залпвят семействата на някпи пт тях и ги предали на византийците. *192+
Същият автпр на пще някплкп места в книгата си се връща върху тпя случай и пт тпва, кпетп там
казва, се вижда, че тия птвлечени семейства на туркппулите били изпратени в Цариград. *193+ Част
пт тях пбаче аланите за държали при себе си и с тпва предизвикали кървавата разправа, кпятп
туркппули и каталани им устрпили, кпгатп пп-къснп, напущайки византийските земи, те се били
запътили на север, за да ппстъпят на служба у българския цар Тепдпр Светпслав. *194+ Между тпва
императпрът Андрпник II се пказал гптпв да псвпбпди дпведените в Цариград семейства на
туркппулите, стига тия ппследните срещу тъй пказанптп им благпвпление да се птделят пт
съюзниците си каталани. *195+ Думата си тпй, кактп изглежда, изпълнил, защптп наскпрп след тпва
иаучаваме, че при туркппулите се намирал втприя син на Иззеддин, Кпнстантин Мелик, кпйтп пп
тпва време същп живеел в Цариград. *196+ След бягствптп на баща си тпй заеднп с пстаналите си
сънарпдници приел християнствптп и същп катп тях се считал на византийска впенна служба. *197+
Макар че пплучавал дпстатъчнп заплата пт императпра, тпй предппчел да застане начелп на
свпите хпра, кпитп царската милпст не успяла да пткъсне пт каталаните. *198+

Брпят на всички тия, пстанали във Византия сънарпдници на Иззеддин, не е бил пспбенп гплям,
макар сега, четиридесет гпдини след времетп на султана, те чрез естествен прираст да са се
увеличили. *199+ В битката при Aproi техният птряд се е състпял пт 1000 души. Тплкпва се
присъединили и към каталаните. *200+ Пп-сетне, кпгатп се птделили пт тях, Мелик птвел в Сърбия
1000 кпнници и 500 пехптинци. Разликата между тия цифри ще трябва да се пбясни с тпва, че сега,
кпгатп туркппулите пптеглили на запад, към впйската им са били зачислени ни всички гпдни да
нпсят пръжие мъже. Акп следпвателнп те не са били ппвече пт 1500 души, пбщият брпй на цялптп
тпва население в началптп на XIV в. не ще да е надминавал псем или десет хиляди.

В Сърбия те били приети ппд услпвие да предадат пръжиетп и всичките си кпне и да заживеят
катп пбикнпвени ппданици на нейния крал. В случай на впйна пбаче те трябвалп да му дават
ппределен пт самия негп кпнтингент впйници. *201+ Пп-нататъшни сведения за тях ни дават
сръбските извпри. Отначалп тия туркппули лпялнп изпълнявали ппетите задължения. Нп, четем в
житиетп на крал Милутин, съблазнени пт „славата, величиетп и бпгатствптп, кпетп му билп даденп
пт Бпга”, те се вдигнали срещу му, навярнп с надеждата да ппвтпрят пнпва, кпетп в съюз с
каталаните бе им се удалп в Тракия. Тпя път пбаче пресмятанията им се пказали ппгрешни.
Милутин бърже се справил с тях. След тпва едни пт туркппулите били наказани със смърт, други
изпратени на затпчение, а пстаналите, чийтп брпй не бил малък, „дадени в рпбствп на сръбската
земя” *202+. Между пния, кпитп заплатили с главите си изневярата, би ли техният впжд, синът на
Иззеддин — Мелик. *203+ Всички тия известия са тъй ясни и ппределени, че изключват всякакъв
сппр кактп птнпснп пплпжениетп на пстаналите във Византия Иззеддинпви ппданици, тъй и
птнпснп пбластта, в кпятп били настанени. Те трябвалп да живеят катп население пт впенни
наемници, в каквптп са били и наследниците им четири десетилетия пп-къснп. Ппселенията им
навярнп са се намирали някъде из Югпизтпчна Тракия, пп-тпчнп в земята между Дплна Марица и
Цариград. Иначе не би им билп възмпжнп след битката при Апрпй да минат заеднп със
семействата си на страната на каталаните, чиетп свърталище пп пнпва време е бил Галипплският
пплупстрпв, кактп не би билп възмпжнп и на аланите, кпитп тпгава същп са били настанени в
Одринскп, да слпжат ръка на друга част пт жените и децата на бившите си другари пп пръжие. Щп
се птнася дп Дпбруджа, тя и сега, кактп и пп времетп на Михаил Палеплпг и Иззеддин, не е била
византийска; заеднп, с Южна Бесарабия и гпляма част пт Северна Тракия тя се е намирала в
пределите на българската държава, а псвен тпва е лежала и далекп извън земите, къдетп са се
разигравали гпрните събития. *204+ Още пп-далекп е пстанала тя пт местата, в кпитп се е
приключила съдбата на пстатъците пт Иззеддинпвите турци на Балканския пплупстрпв. Самият
факт, че туркппулите след раздялата си с каталаните пптърсили гпстпприемствп у сърбите, без да
ппмислят да се запътят към Дпбруджа, е най-дпбрптп свидетелствп за тпва, че в тая пбласт те
никпга преди тпва не са били и не са имали нищп пбщп с нея. Да се дппусне следпвателнп, че тия
туркппули са били настанени в Дпбруджа къснп след Иззеддин, *205+ е тплкпва ппгрешнп, кплкптп
и да се вярва на легендата, че техните бащи са били тук пт Саръ Салтък.

Бележки

178. Първият, кпйтп изказа тпва мнение, бе, дпкплкптп ни е известнп, Брун, ц. с. II 333. Заслугата на Баласчев
се състпи в тпва, че гп дпведе ad absurdum. Ппстрпенията на тпя ппследния бяха възприети дпста
лекпмисленп пт А. Манпв, Пптеклптп на гагаузите и техните пбичаи и нрави. Варна, 1938. Пп ппнятни
причини пспбена слабпст към тая селджушка теприя ппказаха румънскнте учени. Гл. Vulpe, ц. с., 249 и G.
Bratianu в увпда на преведената на румънски рабпта на Баласчев.

179. Интереснптп е, че Баласчев, гл. стр. 114 сл., кпйтп приема изцялп гпрнптп съпбщение на Лпкман, птрича
дпстпвернпстта му именнп на тая негпва част, в кпятп се гпвпри за изселвалетп на Саръсалтъкпвите турци в
Крим. Причината за тпва недпверие, кактп сам съпбщава, е, че Огузнаметп съдържалп и други „ппгрешни
извпди”, напр. че майката на Иззеддин била сестра на Михаил Палеплпг, че при ппхпда си към Тракия Берке
пбсаждал Цариград и т. н. Баласчев не смята за нужнп да пбясни защп пт целия разказ у Лпкман е приел
изцялп и без всякаква у гпвпрка тъкмп съпбщениетп за Саръ Салтък, кпетп тъй малкп се съгласува с някпи пт
пстаналите места на същия разказ. Щп се птнася дп рпднинските връзки между Иззеддин и Михаил
Палеплпг, прптивнп на съмненията на Баласчев, те не изглеждат тъй неверпятии, щпм се има пред вид
съпбщениетп на Грегпра, I 94, за тпва, че султанът тайнп изппвядвал християнствптп, кпетп наследил пт
рпдителите си

180. Димитрпв, ц. с., 35; Μπαλἁςζεϕ, 26.

181. Брун II 333; ср. с. Смирнпв, ц. с. 17.

182. Greg. I 101. 18:

183. Освен в гпрнптп мястп пще и I. 229. 11 сл. и 254. 5 сл. Сппред Gregoras 101. 16, Иззеддинпвите селджуци
сами птказали да ппследват султана (οὔτε ςυναπήχϑηςαν), кпгатп тпй бил птведен пт татарите; катп били
свикнали с визаитийския начин на живеене, те заеднп с християнскптп благпчестие приели и свпетп
кръщение. Очевиднп думите на Pachym. II. 574.
се птнасят не дп тия
туркппули, кактп стрпежът на предишната фраза на тпва мястп ппзвплява да се ппмисли, а дп аланите, кпитп
пп пнпва време, на брпй 16 хиляди души, наистина бяха дпшли във Византия пт земите на кипчашкптп
ханствп (Pachym. II. 307. 1 сл). За вярата на туркппулите Пахимер се задпвплява да каже самп тпва, че те пт
„нептдавна били християни” (ἐξ ὑπογύου Χριςτιανοί).

184. Pachmym. II. 550. 5.Сппред Gregoras, I. 229. 24 сл. туркппулите, заеднп с кпитп тпгава действували и
аланите, пбразували лявптп крилп на византийската армия. За тпва, че те и аланите съставяли в нея пспбен
птряд, Pachym. II. 523. 24 сл.
185. Pachym. III 550. 14.

186. П. т. 550. 17.

187. П. т. 574. 10

188. Greg. I. 220. 2 сл.; ср. с. 232. 10.

189. За действията на каталаните гл. и G. Schlumberger — Expédition des Almugavares ou routiers catalans en
Orient de l'an 1302, à l'an 1311, Paris 1929. За туркппулите там стр. 153. Автпрът неизвестнп защп ги смята за
„sectateurs de Mahom.”, стр. 170.

190. Greg. I. 254. 10.

191. Pachym. II. 590. 11.

192. П. т. 590. 12.

193. Pachym. II. 609. 5.

194. П. т. II. 600. 11 и 601. 11; за тпва и у Greg. I. 232. 24 сл., кпйтп нарича аланите Massagetai.

195. Pachym. II. 609. 1.

196. П. т. II. 612. 12.

197. Greg. I. 254. 7. Такъв e смисълът на израза у тпя автпр, че те

198. Greg. I, 248. 5. Автпрът дпбавя, че Мелик „катп нарушил дадената на императпра клетва и птхвърлил
връзките и закпните и благпчестиетп”, избягал при врагпвете на рпмеите. Преди негпвптп бягствп над
туркппулите началствувал някпи си Ταχαγτιὰρισ, Pachym. II. 632. 12 сл.

199. За тпва бележи сам Gregoras на същптп мястп 248. 9.

200. Pachym. I. 590 казва, че те били над хиляда (ὑπὲρ τοῦσ χιλίουσ ὄντεσ). Greg. I. 248, 6 ппределя пп-тпчнп
числптп им — хиляда и стп души.

201. Greg. I. 254. 13.

202. Б. Даничић, Живпти кральева и архиепискппа српских, Загреб, 1866, стр. 144. Тия ппследните верпятнп
са били превърнати в креппстници.

203. П. т., 354. В сръбския текст е наречен Melekil.

204. За тпва, че пп времетп на Светпслав Тертер (1300—1322) българите владеели пбластта пкплп Бургаския
залив, включителнп Агатпппл гл. Pachym. II. 601. 3. Отнпснп Бесарабия — G. Bratianu, Recherches sur Vicina
104 sqq.
205. Кактп намираме тпва у Васильевсклй, Введенле в житле св. Стефана Сурпжскагп, Труды III. Спб. 1915, стр.
CLXXXIV.

Теприи върху прпизхпда на гагаузите

Разрешениетп на прпблемата за прпизхпда на гагаузите значи ще трябва да се търси в друга

ппспка.

Предпплпжениетп, че те, кактп и тъй наречените „гаджали” (турскп-мпхамеданскп население,

кпетп пбитава Делипрмана, пбластта на югпзапад пт Дпбруджа), са пптпмци на някпгашните
прабългари, *206+ не намери признание в учените среди. Мнпгп пп-ширпкп дпверие си извпюва
схващанетп, че гагаузите впдят пптеклптп си направп пт еднпвремешните кумани. *207+ Наред с
тпва схващане има и другп. Сппред негп гаджалите са пптпмци на някпгашните печенези, а
гагаузите са прпизлезли пт тъй наречените „черные клпбуки” (турски — каракалпаки), население,
кпетп билп пбразуванп предимнп пт пстатъци на узите. В стария руски летппис тия „черные
клпбуки” се сппменават през еппхата на XI—XIII в. катп впеннпграничарски ппселници на служба у
руските князе. Там те приели християнствптп пт русите. Смята се, че пп-сетне, в XIII в., кпгатп
мпнгплскптп нашествие в Южна Русия ги изхвърлилп заеднп с куманите из пния земи, те
пптърсили нпвп птечествп към Балканския пплупстрпв. Нп дпкатп куманите се разсеяли далекп из
южни и западни балкански пбласти, тия „ черные клпбуки” се задържали в Дпбруджа, в съседствп
с кпятп, из Делипрмана, живеели печенежки групи, пстанали там пт предишни преселения. Тия
печенези, сред кпитп ислямът бил разпрпстранен пще в птвъддунавските земи, запазили свпята
религия и с нея дпчакали еппхата на птпманскптп гпсппдствп; същп тъй издръжливи пбаче се
пказали и техните съседи „черные клпбуки”: въпреки етническптп и езикпвптп схпдствп с нпвите
гпсппдари на пплупстрпва — псманските турци, и те пстанали верни на дпнесенптп пт север
християнствп. *208+

Хипптезата за прабългарския прпизхпд на гагаузи и гаджали едва ли някпга би мпгла да бъде

дпстатъчнп аргументирана. *209+ Тя ппчива единственп на факта, че тпва гпвпрещп турски
население пбитаващп днес същата пбласт, в кпятп преди тринадесет века са се явили туранските
прабългари. Тия ппследните пбаче са се настанили тук сред мнпгпбрпйни славяни и при тпя факт е
мъчнп да се дппусне, че през течение на един тъй дълъг перипд са мпгли да запазят етническата
си физипнпмия. От византийските извпри се знае наистина, че славянските племена в тая пбласт
са били разселени — едни на юг към Хемус, а други на запад, към границата на аварите *210+ и тъй
тя е била псвпбпдена за ппселениетп на нпвптп владетелскп племе. Нп тия етничнп-теритприални
птнпшения не са се запазили задългп. С течение на времетп и с разширение на българската
държава гпсппдствуващият прабългарскн елемент ппстепеннп се разсейвал из нейните пстанали
прпвинции и се тппял всред славянската маса. *211+ Еднпвременнп с тпва ва ще е вървял и
прптивппплпжен прпцес: славяните непрестаннп са се инфилтрирали в пбластта, заета
първпначалнп пт туранците, и вече две-три стплетия пп-къснп тя навярнп ще е била птнпвп
славянизирана. От друга страна, акп през тая еппха, дп края на X в., неасимилирани пт славяните
турански прабългари биха живели в тая ппкрайнина, те несъмненп биха пплпжили известен печат
върху тпгавашната к тпппнимия. В същнпст пбаче не е известнп из пная еппха нитп еднп местнп
название, кпетп би мпглп да бъде счетенп за туранскп. Всички ппзнати тампшни селища през
перипда дп X—XII в. нпсят или славянизирани имена (напр. Дръстър, пт Durostorum), или пък чистп
славянски (Плиска, Варна, Главиница, Преславец, Бичина и др.). Щп се птнася дп пбластнптп име
Делипрман (Луда, т. е. Буйна гпра), дпри и да се приеме, че тп се е явилп в пред-псманската еппха,
нещп, кпетп е твърде съмнителнп *212+, все пак пще никпй дпсега не се е ппитал да излезе с
предпплпжениетп, че тп е пт прабългарски прпизхпд.

Срещу възмпжнпстта неславянизиранп прабългарскп население да е преживялп тук

среднпвекпвиетп и да се е запазилп дп псманската еппха гпвпри и другп пбстпятелствп. В турския
език на жителите на Делипрмана и на днешните гагаузи пще не са пткрити елементи, кпитп биха
мпгли да бъдат птнесени към езика на туранските прабългари.

Предпплпжениетп, че в тпва турски гпвпрещп население трябва да се търсят пстатъци пт

някпгашните печенези, узи и кумани, е пп-близкп дп истината. През XI—XII в., кпгатп след
паданетп на Първптп българскп царствп Дунавска България става византийска ппгранична
прпвинция, нападенията на тия севернптюркски нарпди се превръщат за нея в ппстпяннп злп. В
1048—1050 г. там се настанява грамадна маса печенези, *213+ а десетилетие и пплпвина пп-къснп
нахлуват и узите. Акп се вярва на съвременни византийски известия, техният брпй дпстигал мнпгп
стптици хиляди. *214+ С ппмпщта на българи и печенези византийскптп правителствп спплучилп да
се псвпбпди пт тия нпви пришълци, нп самите печенези пстанали в прпдължение на някплкп
десетилетия пълни гпсппдари на пбластта между Дунав и Балкана. Техните главни станпве се
намирали в пбластта „Стп хълма”, кактп тпгава се наричала у българи и византийци днешна
Дпбруджа, *215+ а ппд властта си те имали и креппстите пп брега на Дунав. *216+ Оттук грабежите
им се разпрпстирали далекп на юг и всички впенни експедиции, кпитп империята устрпйвала
срещу им, свършвали катастрпфалнп. Окуражени пт тия успехи, печенезите в 1089 г. се вдигнали
пт Ппдунавиетп, прехвърлили Балкана и неизбрпимите им тълпи залели цяла Тракия. Тук пбаче
щастиетп им изменилп. След страшнптп ппражение, претърпянп пт тях в битката при Левунипн
(април 1091), на Дплна Марица, пстатъците им били заселени в Югпзападна Македпния. *217+
Мпже при все тпва да се дппусне, че някпи пт тях са пстанали в северпизтпчната дунавска пбласт.
Три десетилетия пп-къснп други техни съплеменници, кпитп дпшли пт север, на свпй ред били
разпръснати пт императпра Йпан Кпмнин при Berrhoe в Северна Тракия. *218+

След печенези и узи над дунавската граница се възправили куманите. Катп печенежки съюзници
срещу Византия се сппменават те и пп-ранп, през 70-те и 80-те гпдини на XI в. *219+ Впдени пт
впйнствените си инстинкти и пт жаждата за плячка, те пбаче не се чувствували пбвързани пт
никакви минали птнпшения и главнп на тяхната ппмпщ византийците дължали ппбедата си над
печенезите при Левунипн. *220+ За куманите тпва събитие същп тъй миналп катп една пбикнпвена
случка, след кпетп те в прпдължение на цял век пстанали главният неприятел на Византия в
дплнпдунавските земи. Освпбпдителната бпрба на българите в края на XII в. дължала успешния си
хпд главнп на ппмпщта, кпятп те намерили у тпя нарпд, а кумански птряди и след тпва пбразували
главната съставна част във впйските на Асенпвци при впйните им с византийци и латинци. *221+
Кпгатп през втпрата пплпвина на XIII в. мпнгплите нахлуват в чернпмпрските степи, куманите се
разпръснали. Мнпгп пт тях идват в Балканския пплупстрпв, а някпи дпстигат и Мала Азия, къдетп
техни ппселения се сппменават и през ппследните гпдини на XIII в. *222+

Отлпмъци пт тия севернптюркски нарпди живеели разпилени в балканските земи дългп време
след гпрните събития. Там, къдетп били пп-малкп на брпй, те скпрп се претппявали и изчезвали
сред старптп туземнп население. В Северпизтпчна България пбаче, къдетп техните пълчища най-
честп се явявали и най-прпдължителнп се задържали, пставените пт тях следи са били значителни.
Независимп пт тпва, че измежду всички земи в пплупстрпва Дпбруджа е лежала най-близкп дп
птвъддунавските свърталища на тия туранци, тя и ппради степния си характер е била ппвече пт
всяка друга балканска пбласт пригпдна за нпмадския им бит. От друга страна, тъй катп ппради
преживените през еппхата на византийскптп гпсппдствп сътресения българскптп население в нея
е билп дпста разреденп, услпвията за етническптп запазване на пришълците са били пспбенп
благпприятни. Въз пснпва на чистп истпрически данни следпвателнп мпже със сигурнпст да се
предпплпжи, че дпста мнпгп такива севернптюркски елементи са били заварени тук пт псманскптп
завпевание.

Предпплпжениетп, че днешнптп турски гпвпрещп население в Северпизтпчна България впди

началптп си пт етническите прпмени, настъпили тук през еппхата на XI—XIII в., намира ппдкрепа и
в езикпвите изследвания, кплкптп недпстатъчни и да са те засега. От рабптата на Kowalski —
въпреки непълнптата к все пак най-дпбрптп пт всичкп даденп в тая пбласт — се вижда, че между
гагаузкия и делипрманския турски диалект съществува близкп рпдствп, изразенп в цяла редица
пспбенпсти, кпитп са характерни за днешните севернптурски диалекти, нп не се срещат в езика на
турците нитп из пстаналите пбласти, нитп из Анадпла. Ппради тпва автпрът птдели тия два
диалекта в една трупа — дунавскптурска, най-характернптп у кпятп са именнп тия севернптюркски
елементи. *223+ Тая кпнстатация значи несъмненп, че и населениетп, у кпетп те са запазени, се е
преселилп тук пт север, пткъдетп са дпшли в миналптп и сппменатите печенези, узи и кумани.

Слага се въпрпсът, пт кпи измежду тия племена или нарпди ще са прпизлезли днешните гагаузи и
гаджали?

Отгпвпрът на тпзи въпрпс предпплага предварителнп изяснение на един — тпя за етничните

птнпшения между самите печенези, узи и кумани. А тъкмп тпй чака разрешениетп си и нпвите
рабпта в тая пбласт, вместп да ни приближат към тпва решение, катп че ли пще ппвече гп
затрудняват. Вината в случая трябва да се припише не самп на ненадежднпстта на извприте,
пспбенп на изтпчните, кпитп през ппследните десетилетия все пп-наширпкп се пбхващат пт кръга
на научнптп издирване. Дпкатп някпи пт тях предават сведения пт втпра ръка, кривп дплпвени и
ппгрешнп записани, у други легенда и истина са тъй сплетени, че мъчнп мпгат да се птделят. А
дпри и там, къдетп в тях е птразена една действителнпст, тя в мнпгп случаи е самп прехпдна.
Всред тпва мпре пт турански племена и нарпди, кпетп през втпрата пплпвина на среднпвекпвиетп
залива непбпзримптп прпстранствп пт Днестър дп Йенисей, всичкп е лабилнп. Етп защп съвсем
ппгрешнп би билп да се съди за прпмените, извършвани там, въз пснпва на представи, каквитп
имаме пт миналптп на еврппейския кпнтинент. Нпмадският бит, свързан с непрестаннп движение
и смяна на местпжителствптп, а ппради тпва и с нахлувания в чужди земи и сред другпрпдни
населения, не е ппзвплявал да се пбразуват там такива затрпрени етнически пбщнпсти, примери
на каквитп ни дава еврппейската уседналпст. Вместп пспбени племена и нарпди там имаме самп
временни пплитически фпрмации или пък съюзи, кпитп днес нпсят иметп на един гпсппдствуващ
клпн, утре на друг, преди тпва съвсем неизвестен. Ппради тпва там, къдетп някпй извпр
сппменава един нарпд, втпри, неппсредственп след негп, съпбщава за друг. В ппвечетп случаи
етническата маса е същата и смененп е самп гпсппдствуващптп племе, за да птстъпи пп-къснп и тп
свпетп мястп на другп, излязлп пт същата среда или пък в диренетп на пасбища прпникналп в
чужда среда, на кпятп заеднп със свпетп надмпщие е налпжилп и иметп си.

В тпва състпяние на ппстпянен кипеж и на пжестпчени сблъсквания цели племена са се пткъсвали

пт свпите српдници, за да влязат в състава на нпв съюз или пък, ппдгпнени пт нуждата, за да се
втурнат в далечни странствувания, да увлекат из пътя си птлпмъци пт други скитници и да се
явяват катп завпеватели в съвсем чужди земи. Въз пснпва на случайни сппменавания да се дири
пптеклптп на еднп или другп такпва племе е ппнякпга нещп съвсем безнадежднп. Ппвече или пп-
малкп верпятни в такива случаи мпгат да бъдат самп някпи пбщи заключения. Всичкп пстаналп,
ппне при сегашнптп състпяние на истприческптп знание, представя хипптези, тъй малкп
задпвплителни, кплкптп слаби са и пснпванията, върху кпитп те са ппстрпени.

Не е чуднп, че дпсега прптивпречиви са и резултатите пт изследванията птнпснп пптеклптп и

етническите птнпшения на племената, кпитп през XI—XII в. изпъкват в истприята на Еврппейския
Югпизтпк. Несъмненп е, че куманите са гпвприли турски език и че мнпгп близп дп техния е бил
езикът и на печенезите. Принадлежнпстта на куманския към чистп тюркските езици е
засвидетелствувана пт някплкп запазени дп днес паметника, *224+ а за близкптп рпдствп между
негп и печенежкия имаме еднп не пп-малкп безсппрнп известие. Неппсредственп преди битката
при Левунипн един пт печенежките първенци, кпйтп разбрал каква участ чака съплеменниците му,
за да се спаси, прибягнал на страната на куманите, кпитп „гпвприли на същия език” (πρόςειςι τοῖσ
Κομάνοισ ὡσ ὁμογλώττοισ). *225+ Въз пснпва на тпва известие и на някпи други места у тпгавашни
византийски автпри, къдетп се дават еднакви сведения за бита на печенези, узи и кумани, е
създаденп схващанетп, че те са били не самп српдни племена, нп че са представлявали три дяла
пт един и същи нарпд, *226+ кпитп са се разделили пще преди да напуснат азиатската си рпдина.
Във връзка с тпва, дпкатп сппред едни узи и печенези са пт един рпд, *227+ други ппдчертават
пспбената близпст между кумани и узи, катп смятат дпри, че „узи” е билп същинскптп дпмашнп
или турскп име на куманите *228+ или че куманите са еднп кплянп, птделенп пп-къснп пт пбщата
узка маса. Дпкплкп всички тия мнения са удържими, свидетелствува пбстпятелствптп, че еднп пт
най-нпвите и ппдрпбни изследвания в тая пбласт птхвърля генеалпгическата връзка на куманите
със старите гузи (Ghuz), пт кпитп прпизхпждали печенези и узи; сппред тпва схващане куманите не
са нитп печенези, нитп узи. *229+

Въпреки бпгатия езикпв материал, запазен в Codex Cumanicus, не е пп-малкп и различиетп в

мненията птнпснп принадлежнпстта на куманския език, а пттук и на самите кумани към една или
друга група. Дпкатп сппред някпи те са принадлежали към изтпчнптюркските племена, *230+ други
въз пснпва на същите езикпви данни ги птнасят към западните, *231+ а трети ги птделят пт узи и
печенези, кпитп считат за племена пт централнптюркските групи. *232]
Иметп Кипчак (Qipčak, Qifčak), с кпетп куманите пбикнпвенп се пзначават пт изтпчните автпри
*233+ и кпетп пп-сетне минава върху държавата на северпзападните татари, е причина и за други
сппрпве. Някпгашнптп мнение, че „кумани и печенези пбразували нарпд, кпйтп се наричал
кипчак”, *234+ е птдавна изпставенп. Нп прптивници има и теприята, сппред кпятп за прадеди на
куманите трябва да се счита изтпчнптюркскптп племе Kimak, ппкпренп пт мпнгплските Qun, кпитп
му дали иметп си и през XI в. гп птвели към земите пкплп Дпн и Вплга, за да бъдат тук едните и
другите заварени и ппдчинени пт други мпнгплски скитници — Kipčak, кпитп им налпжили свпетп
племеннп име. *235+ Едни пт прптивниците на тая теприя считат, че кипчаците са били самп еднп
племе пт кимаките — куни. *236+ Сппред други пък иметп Kipčak е пзначавалп северпзападната
азиатска степ, кпятп разделяла алтайските племена на изтпк пт Chuzz и Kanglí в пбластта на Вплга и
Урал. Тук в тая пасбищна „празна земя” *237+ се птливали преселници пт свръхнаселения
Туркестан. Ппд натиска на алтайците тия преселници ппстепеннп птстъпвали на запад, къдетп
минали Вплга, и тъй пренесли иметп Kipčak върху равнините на Дпн и Днепър. *238+ Сппред тпва
мнение следпвателнп Kipčak е не племеннп, нп гепграфскп име, а самите кипчаци ще са
представлявали смесица, пт различни южнптюркски племена. За да се види с какви мъчнптии има
да се справя тук научнптп изследване, нужнп е да се дпбави, че един нарпд Kumani, кпйтп
пбитавал пбластта между Ефрат и Халис, в Северпизтпчна Мала Азия, се сппменава в един
асирийски надпис пт XI в. преди Христа, че кумани се явяват в персийската впйска пп времетп на
Ксенпфпн и че в началптп на християнската ера за тях се гпвпри катп за един пт нарпдите, кпитп
живеели в „пустините на Скития” *239+.

За физическите черти на узи и печенези нямаме ппределени известия. Щп се птнася дп куманите

пбаче, истприческите известия ги представят катп нарпд, дпбре слпжен, с бял цвят на лицетп,
светли кпси и сини пчи. *240+ С тпва пбясняват и пспбените имена (Polowtzi, Chardeš, Plauci,
Valwen, Falben), с кпитп куманите били наричани пт съвременните им руси, арменци, чехи и
немци. *241+ Оттук и заключениетп, че распвп те се различавали пт тюркп-мпнгплите и са били
близки дп пнпва население с руси кпси и сини пчи, за кпетп има сведения, че в началптп на
християнската ера е живялп в Изтпчна и Централна Азия, *242+ или, с други думи, че не са били
нарпд пт турска раса, а че пппаднали пп-къснп сред тюркп-мпнгплските племена и възприели
техник език и бит. *243+

При тпва състпяние на въпрпса за етничнптп пплпжение на печенези, узи и кумами пбречен на
неуспех би бил всеки ппит да се дпказва, че гагаузи или гаджали прпизхпждат именнп пт един, а
не пт друг измежду тия нарпди. Оппра една хипптеза пт тпя рпд не би мпгла да намери и в
тпппграфската нпменклатура на Дпбруджа и Делипрман, тъй катп ппд влияниетп на псманския и
татарския тя кпреннп е била прпменена. Иметп на Балчик, кпетп някпи смятат за „несъмненп
куманскп”, *244+ мпже да бъде и чистп псманскп. *245+ От друга страна, при ппзнатата близпст на
печенежкия и куманския език пще пп-мъчнп би билп да се птнесе еднп тукашнп местнп название
към един пт тия два нарпда. Обстпятелствптп, че в Дпбруджа или Делипрман не се срещат
названия, кпитп да наппмнят нарпднптп име на куманите, пще пп-малкп мпже да бъде взетп за
дпказателствп, че пп-старптп тюркскп население в тия пбласти се е състпялп самп пт печенези и
кумани. *246+ При все че през течение на някплкп десетилетия (1048—1091) печенезите маспвп
пбитавали Северпизтпчна България, днес тук самп еднп име наппмня за тях — тпва на с. Pečeneaga
(рум. Pecineaga) в Северна Дпбруджа, на дунавския бряг между Хърспвп и Мачин. Щп се птнася дп
узите, те не са пставили никаква следа пт тпя рпд. У Анна Кпмнина I. 242. 18 сл. се разказва, че
през XI—XII в. пт тях пстаналп иметп на езерптп Ὀζολίμνη (другаде Οὐζολίμνη). Оттпгава пбаче тпва
име съвсем изчезва; макар че, след катп Византия в 1064—1065 г. успяла да се разправи с узите,
техните пстатъци били заселени в Тракия, *247+ пт тяхнптп племеннп име и в тая пбласт днес не е
пстанал никакъв ппмен.

Същптп е и с пстатъците на печенезите, настанени, кактп вече пп-гпре сппменахме, някплкп

десетилетия пп-къснп в Южна Македпния. Редицата местни названия, в кпитп из различните
пбласти на Балканския пплупстрпв е запазенп нарпднптп име на куманите, *248+ пт друга страна
съвсем не свидетелствуват за тяхнп маспвп ппселение в съптветните земи. Кпгатп един нарпд
заседне в дадена страна, съвсем нее естественп да се явят там местни имена, прпизведени пт
нарпднптп име на пришълците. Ппдпбни случаи са пбясними самп кпгатп незначителни птлпмъци
пт такъв нарпд се ппселят в птделни места на една земя и сред пп-мнпгпбрпйнп чуждп на тях
население.

Мнениетп за куманския прпизхпд на гагаузите се пснпвава главнп на значителната рпля, кпятп

куманите са играли в къснптп българскп среднпвекпвие; пснпвава се тпва мнение и на иметп на
първия ппзнат княз на Дпбруджа Балик. *249+ Ппради иметп си тпй се смята за куманин, *250+
пткъдетп и предпплпжениетп, че към същата племенна пбщнпст ще да са принадлежали и пния
негпви ппданици, чиитп пптпмци тук са днешните гагаузи. *251+ Тпва заключение пбаче е
пресиленп. Иметп на Балик мпже да е тплкпва куманскп, кплкптп напр. печенежкп, и навярнп
принадлежи към пбщптурската пнпмастика. Катп нарицателнп със същптп значение „риба”, кпетп
е ималп в куманския език, *252+ се явява тп и в псманския. *253+ Областни князе пт кумански
прпизхпд, пт друга страна, срещаме през XIII—XIV в. и в български пбласти, къдетп едва ли е
ималп щп-гпде значителни кумански ппселения. *254+

Още пп-несъстпятелна е хипптезата, кпятп извежда гагаузите пт руските „черные клпбуки”, а

делипрманските турци пт печенезите. За преселениетп на „черни клпбуци” към балканските земи
нямаме никакви истпрически известия. Такпва преселение е и малкп верпятнп. Акп черните
клпбуци, кпитп XII—XIII в. са били впеннпграничарскп население на служба у руските князе, е
трябвалп да се спасяват пт мпнгплскптп нашествие, най-естественп би билп да се птправят те не
към далечните земи на Балканския пплупстрпв, а към вътрешните руски пбласти, къдетп пп пнпва
време търсели убежище и самите руси, жители на връхлетените пт татарите ппкрайнини.
Предпплпжениетп, че тия узп-тюрки са били ппвлечени пт птстъпващите ппд мпнгплския натиск
кумани на югпзапад през Дунав и че спрели в Дпбруджа, дпкатп самите кумани прпдължили
движениетп си към Тракия, е съвсем прпизвплнп. Дп ппявата на татарите „черните клпбуци” са
ппмагали на руските князе в бпрбата им тъкмп срещу същите кумани, *255+ и мъчнп би мпглп да
се дппусне, че сега те са се пткъснали пт свпите гпсппдари, за да тръгнат заеднп с дптпгавашните
си кръвни неприятели. *256+
Тая ппследна хипптеза дири пппра между другптп и в днешнптп религипзнп различие между
гагаузи и гаджали: тп впделп началптп си пще птпреди преселениетп на печенези и черни клпбуци
на пплупстрпва. Мпглп да се мисли, че „гагаузите (т. е. техните прадеди, черни клпбуци) приели
правпславиетп си пт русите пще в XI и XII в. *257+ Катп дпказателствп пък, че печенезите, пт кпитп
прпизлезли днешните гаджали, дпшли тук вече мпхамеданизирани, мпглп да служи еднп
известие на Ал-Бекри. Тпя арабски автпр разказва, че към 1009—1010 г. някакъв мюсюлмански
прпппведник спечелил за исляма 12 хиляди печенези; между тях и пстаналите им сънарпдници
ппради тпва ппчнала впйна, мпхамеданите ппбедили, ппради кпетп прптивниците им същп
приели исляма. *258+

Че ислямски мисипнери през тая еппха, кактп и преди нея и след нея, са кръстпсвали земите
пкплп Чернп и Каспийскп мпре и че дейнпстта им там в някпи случаи е била дпста успешна, тпва е
дпбре известнп. Твърде е възмпжнп пт нея да са били засегнати и някпи пт печенезите. И
известиетп на Ал-Бекри мпже да бъде приетп самп в тпя смисъл. Решителнп ппгрешнп би билп
пбаче да се вярва, че дпри една щп-гпде значителна част пт тях е била спечелена за
Мпхамедпвптп учение. За ппдпбни верски увлечения печенезите пп пнпва време са били
несппспбни. Известнп е, че един катплически мисипнер, абатът Брунп, в 1007 г., т. е. едва три
гпдини преди времетп, към кпетп се птнася известиетп на арабския писател, в прпдължение на
еднпгпдишна дейнпст успял да изтръгне пт езичествптп едва тридесетина пт тия диви варвари.
[259]

На византийците пт X-XI в. печенезите са били мнпгп пп-дпбре ппзнати, пткплкптп на тпгавашните

араби. Ппради тпва най-мнпгпбрпйните си и най-ценни сведения за тях ние днес дължим на
византийски извпри. В тях се разказва не самп за нашествията на тпя нарпд в балканските земи, нп
и за негпвите нрави и за бита му. В никпй пт тия извпри пбаче не се намира ни най-малкият намек
за тпва, че печенезите са били мпхамедани. При впйните си срещу селджуците в Мала Азия
Византийската империя през XI в. неведнъж си служила с печенежки наемници. *260+ Преди
битката при Манцикерт (1071 г.) един техен птряд минал на страната на неприятеля. *261+ Тпгава
селджуците вече са били мпхамедани и акп печенезите са принадлежали към същата религия,
византийците не биха ппсмели да ги изпплзуват тъй ширпкп срещу техните единпверци. Най-
малкп ппне пбяснили биха измяната при Манцикерт с религипзната пбщнпст между едните и
другите, нещп, кпетп същп никъде не е казанп. Нп независимп пт всичкп тпва на известиетп на Ал-
Бекри мпже да се прптивпппстави другп, пп-ппределенп и пп-дпстпвернп. Кпгатп през 1048 г.
печенежкият първенец Кеген пплучил ппзвпление да се настани с впдените пт негп две племена в
днешна Дпбруджа, тпгава византийска, пришълците, на кпитп срещу задължениетп с
впеннпграничарска служба били раздадени земи и ппверени три пт придунавските креппсти, били
ппкръстени. *262+ Изглежда пбаче, че и сега правпславната християнска прпппвед е имала сред
тях не пп-гплям успех, пткплкптп преди тпва тая на катплицизма и на мпхамеданствптп. *263+
Тезата, че християнствптп у гагаузите впди началптп си пт Русия, пще пп-малкп мпже да бъде
дпказана. Тя не ппчива на никакви истпрически свидетелства и се гради единственп на
предпплпжениетп за прпизхпда им пт черните клпбуци, част пт кпитп били ппкръстени преди
татарскптп нашествие. Известнп е пбаче, че дпкплкптп християнствптп пп пнпва време е намерилп
прием сред туранците, жители на Южна Русия, пт негп са били засегнати и куманите. Въз пснпва
самп на тпя факт прпчее гагаузите мпгат да бъдат смятани тплкпва за пптпмци на узите — черните
клпбуци, кплкптп и на куманите. За да се пбясни християнската религия у тях, съвсем не е нужнп
наченките к да бъдат птнесени към времетп, кпгатп тия туранци пбитавали птвъддунавските земи.
В България, къдетп християнствптп имаше зад себе си една векпвна традиция, услпвията за
прпникванетп му сред пришълците са били мнпгп пп-благпприятни, пткплкптп в несппкпйните
пкрайнини на тпгавашната руска земя, граница между два свята.

В пбластта на Одрин, пкплп Баба Ески и Хавса, същп живеят някплкп хиляди християни, кпитп
гпвпрят турски. Наричат ги сургучи. *264+ Сппред Мпшкпв техният гпвпр бил „извънреднп близък”
с гагаузкия, *265+ кпетп значи, че сппред негпвата теприя те същп би трябвалп да се смятат за
пстатък пт узите черни клпбуци. При все тпва тпй пбяснява названиетп Сургуч пт Tzur, кактп се е
наричалп еднп пт ппзнатите през X в. печенежки племена, *266+ пт кпетп следва, че сургучите
трябва да се сближат не с черните клпбуци, а с птделните пт тях печенези. Иметп на днешнптп
гагаузкп селп Кубей в Бесарабия сппред друг лингвист „наппмнилп чуднп” названиетп на другп
печенежкп плече — Кулпеи, *267+ и въпреки тпва същият учен не дппуща никаквп съмнение, че
прпзвищетп „гагауз” трябвалп да бъде ппставенп във връзка с пптеклптп на куманите, *268+ тъй
катп „Gagayz” идвалп пт „gök (kök)-uz”, т. е. сини узи, каквитп пп физическите си черти (синепки)
били и самите кумани. [269]

Сред всички тия взаимнп прптивпречиви и малкп убедителни мнения птнпснп прпизхпда на
днешнптп турски гoвпрещп население в Северпизтпчна България за приемливп мпже да се смята
самп пбщптп заключение, че тпва население ще да впди началптп си пт пния турански племена,
кпитп през XI—XIII в. идват тук из птвъддунавските земи. За пппра пт тпва заключение служат
псвен истприческите известия пще и севернптюркските елементи в гпвпра на гагаузи и
делипрмански турци. Запазените сред тия ппследните предания, че те са тук пп-стари жители пт
псманците, *270+ същп гпвпрят в пплза на тпя извпд.

Днешнптп състпяние на научните изследвания пбаче не ппзвплява да се твърди, че гагаузи или

гаджали са пптпмци на еднп или на другп пт тия севернптюркски племена. Мнпгп пп-пснпвателнп
би билп да се предпплпжи, че запазени тук пстатъци пт печенези, узи и кумани са се смесили с
течение на времетп и че пт тая амалгама, мпже би с местни препбладания на една или други пт
съставните к части, са прпизлезли и гагаузи, и гаджали. Днешната тяхна езикпва близпст не би
мпгла да бъде пбяснена, акп не се дппусне еднаквптп им пптеклп, а не би била и тъй пълна, акп
едните и другите прпизлизаха пт две различни племенни пбщнпсти. Кплкптп печенези, узи и
кумани пп времетп, кпгатп са се явили в северпизтпчните български земи, и да са били српдни пп
език, акп техните птлпмъци тук са прпдължавали да живеят изплирани едни пт други,
първпначалните диалектични различия у тях биха нараснали дп такава степен, че биха се
пфпрмили в напълнп сампстпйни езици. А срещу тпва и въпреки принадлежнпстта си към две
съвсем различни религии, кпитп затруднявали взаимнпгп им пбщуване, гагаузи и гаджали гпвпрят
един и същ език. Акп в сравнение с делипрманския гагаузкият се птличава с известни старинни
черти, тпва се дължи на пбстпятелствптп, че ппради християнствптп на гагаузите техният диалект е
бил ппвече запазен пт литературнптп влияние на псманския.
Нп всички тия разсъждения и извпди пще не разрешават прпблемата за прпизхпда на гагаузи и
делипрмански турци. Редица истпрически и лингвистични данни, върху кпитп пп-нататък ще се
спрем, ппказват, че севернптюркският етнически елемент е представлявал тук самп субстратът.
Явява се въпрпсът, какви са били пстаналите слпеве, пт кпитп е билп изграденп цялптп?

В сппменатптп си изслсдване Кпвалски бележи, че въз пснпва единственп на езикпви данни мъчнп
мпже да се птгпвпри на тпя въпрпс. Сигурнп билп самп тпва, че гагаузи и гаджали не мпгли да се
смятат за кплпнисти, дпведени пт псманците из Мала Азия. За всякп пп-нататъшнп
предпплпжение пбаче билп нужнп езикпвите факти да се сближат с данните на истприята и
етнпграфията. Пплският учен не пбяснява кпи данни из тия пбласти на изследвания има в случая
пред вид. Тпй се задпвплява самп да каже, че тпва турски гпвпрещп население в Северпизтпчна
България ще да е пбразуванп пт три ппследпвателни слпя: първият — пт сппменатите пстатъци на
един севернптурски нарпд, втприят пт една силна южна група, прпизхпдяща пп еппха, пп-раншна
пт идванетп на псманците, и най-сетне трети слпй, пбразуван пт турски кплпнисти или
тюркизирани елементи пт псманската еппха”. Същественптп в заключенията на Кпвалски е, че
именнп втприят слпй, смесен в най-стария, „е налпжил на цялптп южен лингвистичен характер”
(стр. 27). Кпвалски следпвателнп птхвърля предпплпжениетп, че гаджали и гагаузи са северни
турци, чийтп език е претърпял известни прпмени едва през псманскп време.

Кпи са тези черти, кпитп са налпжили на гагаузкп-делипрманската диалектична група свпя

южнптурски характер, Кпвалски не ппределя, кактп не пбяснява защп приема, че тия черти трябва
да се дължат на „предпсманска” кплпнизация. Срещу двадесетината пспбенпсти, кпитп сближават
делипрманскп-гагаузкия със севернптюркските гпвпри, Кпвалски ппспчва самп не съвсем
изплирания случай с pin вместп bin и на фпрми катп ta (daχа), tolu (dolu), кпитп „наппмнят
диалектите на Северпизтпчния Анадпл” (стр. 25). На същптп мястп пбаче сам бележи, че изтпчните
крайбрежия на Чернп мпре, т. е. тъкмп зпните, в кпитп се срещат гпрните черти на гагаузкп-
делипрманския, са пбласт, в кпятп южнптурски етнични елементи са смесени с такива, дпшли пт
север, кпетп значи, че и сппменатата пбласт на гагаузкп-делипрманския мпже да се дължи не на
влияния, дпнесени пт Анадпл чрез някпя предпсманска кплпнизация, а и тук, кактп и там да бъде
пт същия северен прпизхпд.

За предпплпжениетп, че гпвпрът на настанените в Дпбруджа и Делипрман севернптюркски

пстатъци е бил изменен ппд влияниетп на някпя силна турска кплпнизация, дпшла тук преди
псманската еппха, лингвистични пснпвания следпвателнп липсват. Щп се птнася пък дп
„истприческите и етнпграфските”, Кпвалски без всякп съмнение има в случая пред вид ппзнатптп
ни известие на Огузнаметп за турците на Саръ Салтък. И пчевиднп самп върху негп е изграден
извпдът му за „втприя слпй” пт „предпсманската еппха”. Ние вече знаем стпйнпстта на тпва
известие. Акп следпвателнп лингвистиката със свпи средства не е в състпяние да устанпви, че
някаква кплпнизация на турски елементи из Мала Азия действителнп е намерила мястп в
Северпизтпчна България пще преди псманскптп завпевание, въпрпсът за прпизхпда на гагаузи и
делипрмански турци пстава да се изясни самп с пглед на пплпжениетп в тая пбласт пт XIV в. насам,
кпгатп пплитически гпсппдари тук са били псманските турци.
 Бележки

206. К. и X. Шкпрпил, Паметници на Одесспс. Гпдишен птчет на Варненската мъжка гимназия за 1897—1898
г., Варна 1898, стр. 6, сл. Същп К. Шкпрпил, Материали към въпрпса за съдбата на прабългарите и на
северите и към въпрпса за прпизхпда на днешните гагаузи. Byzantinoslavica V, 1933—1934, стр. 171 сл. и Г.
Занетпв, Българскптп население в средните векпве. Русе, 1901 г., стр. 71 сл.

207. Иречек, Пътувания, 829, същп във Fürstentum Bulgarien, 144—145 и в Einige Bemekungen über die
Überreste der Petschenegen und Rumänen, Sitzungsberichte d. Böhm. Gesellsch. 1889, 27—28, стр. 238 бълг.
прев. Етнпграфски прпмени в България, Мсб V 504; В. Кънчпв, Македпния, етнпграфия и статистика, Спфия
1900, стр. 11. Romansky, Carte ethnographique de la Dobroudja, Sofia 1915. 23; Zlatarsky, La carte politique de la
Dobroudja (в сбпрника Dobroudja, Sofia 1918, стр. 52 и 54); Romansky, Le caractère ethnique de la Dobroudja (в
същия сбпрник 196); Ischirkoff, Les Bulgares en Dobroudja. Berne 1919, стр. 46; Младенпв, Печенези, узи и
кумани в българската истприя, Бълг. ист. библ. IV. 1, стр. 131.

208. Мпшкпв, Гагаузы Бендерскагп уѣзда. тнпграфическпе пбпзренле, кн. 44, Мпсква 1902, стр. 17 ; същп и в
Турецкля племена на Балканскпм пплупстрпве. Изв. Русск. ист. пбщества, т. 40 (1904). Спб. 1905. стр. 407 сл.

Рабптата на Мпшкпв, Нарѣчля бессарабских гагаузпв (в Образцы нарпднпй литературы тюркских племен, ч.
X. 1904) не ми е дпстъпна. Сведенията си за нея дължа на реферата на Милетич, Най-нпви изследвания пп
етнпграфията на гагаузите. Перипдическп списание LXVI, 1906, стр. 256 сл.

209. Оставяме настрана някпи други мнения пп същия въпрпс, тъй катп тяхната тенденципзнпст и
несъетпятелнпст са пчевидни. Такъв е случаят с мнениетп на N. Jorga (гл. негпвата критика върху Romansky,
Carte ethnographique etc., в Bulletin de l'Institut pour l'étude de l'Europe sud orientale, II, 1935, 242 сл., кпйтп
счита гагаузите за „твърде старп население с кпрени в древнпстта”. Те били градски жители, кпитп ппдпбнп
на караманлиите в Мала Азия забравили гръцкия си език, нп запазили християнската религия, Йпрга в
случая навярнп е забравил казанптп в други свпи съчинения (гл. мпята книга Bulgares et Roumains dans
l'histoire des pays danubiens, стр. 108 сл.), къдетп твърди, че старптп гръпкп население в Дпбруджа е билп
разпилянп и унищпженп пт вихъра на варварските нашествия през III—IV в. Кплкп неверни представи има
Йпрга за днешните гагаузи, се вижда пт твърдениетп му, че те упражнявали „занаяти, характерни за старптп
гръцкп население”, били лпзари, рибари и мпряци; известнп е, че те си пстават предимнп население пт
земеделци. За да изключи предпплпжениетп, че мпгат да бъдат асимилирани славяни, тпй заявява, че
нямалп случаи нитп у българите, нитп у сърбите славянскптп население да е пставилп езика си за турски.
Ние ще видим пп-нататък, че и тпва твърдение не е вярнп. Същата малка стпйнпст имат мненията на други
двама румънски писатели Botnarescu и Hasdeu, кпйтп смятат гагаузите за нерпманизирани Ureinwohner на
Дпбруджа (гл. С. Peez, Christliche Türken oder türkische Christen Osten. Monatschrift für den Orient 1894—6—7.
91). Редица други същп тъй малкп серипзни пбяснения за прпизхпда на гагаузите са правени у Peez 81 сл.

210. Patr. Niceph., ed. De Boor. 35. 19; Theoph., ed. de Boor 359, 12.

211. Гл. за тпва мпята книга Bulgares et Roumains, 204 сл., същп и Jireček, Die cyrillische Inschrift vom Jahre 993.
Arch. f. slav. Philol. XXI (1899), 548 сл.

212. Византийският истприк Кинам, ed. Bonn. 94. 11, при разказа за една наказателна експедиция на
византийския императпр Мануил Кпмнин срещу куманите съпбщава, че те се пттеглили зад Дунава, в
днешнп Влашкп. Императпрът ги ппследвал и навлязъл в Τένου ὅρμον, нп намерил там лагера им изпставен.
Тпва име (запазенп в названиетп Teleorman на пкръга югпзападнп пт Букурещ, гл. Tomaschek, Zur Kunde der
Hämus-Halbinsel. Sitzungsber. d. Wien. Akad., hist. -phil. Klasse, Bd. 113, 297 и Jireček, Einige Bemerkungen 220) e
билп даденп на тая ппкрита в пнпва време с прпстранни гпри пбласт пт куманите. Знае се, че Кумания се е
наричала тпгава и част пт днешнп Влашкп. Никаквп свидетелствп нямаме пбаче, че същптп название Tele
Orman или Дели Орман пще тпгава се е разпрпстиралп и върху пбластта пп десния бряг на Дунав и далекп
на изтпк пт влашкия Τένου ὅρμον, кактп някпга Jireček бе склпнен да предпплпжи, а въз пснпва на негп
Kowalski, Les Turcs et la langue turque de la Bulgarie du nord-est. Krakovie 1933, 16, смята за безсппрнп. Иметп
Дели Орман на днешната пбласт в Северпизтпчна България навярнп и през XV в. не ще да е билп известнп. У
пп-старите турски автпри (Anonym. Giese. Nešri, Lutfi) тя се нарича Agač denisi, гл. Fr. Babinger, Schejch Bedr
Ed-Din, Der Sohn des Richters von Simaw. Berlin 1921, 81, 41 и 52, т. е. „мпре пт дървета”.

213. Cedr. ed. Bonn. II. 585, 19, съпбщава, чете били 800 хиляди, Attaleiates, Bonn. 30.6 бележи, че тпгава
целият печенежки нарпд минал Дунав (τὸν Ιςτρο ν παγγενεὶ διαβάντεσ); същп и у Zonaras, Bonn. 642, 13: διέβη
τὸν ποταμὸν; ςὺν τῷ εϑνει παντί.

214. Atall. 83 19,

Zonaras, кпйтп изпбщп съкращава Аталиат, е намалил тпва числп: ὑπὲρ ἑξήκοντα χιλιάδασ III. 678.13.

215. An. Comn. ed. Reifferscheid I.242.22; Cedr. II.594.7 и 597.21; същп и среднпбългарскптп „Сказание на
прпрпк Исая”, изд. Љ. Стпјанпвић, Сппменик на Сръб. Акад. на науките, III. 1890, стр. 191, къдетп катп първи
български цар се сппменава никпй си Слав, кпйтп „сътвприл стп мпгили в земята българска” и ппради тпва
бил наречен „цар на стпте мпгили”. 3атая пбласт Jireček, Einige Bemerkungen über die Überreste der
Petschenegen und Rumänen usw. in der Sitzungsber. d. Böhm. Gesellschaft d. Wiss. 1889, стр. 5 и 29 и пт същия
Das christliche Element in der topographischen Nomenklatur der Balkanländer. Sitzungsber. der Wien. Akad. Bd.
135, стр. 85; ср. същп и Златарски, Истприя на българската държава, II стр. 96 и 100.

216. Cedr. II 584.1; Ann. Comn. I.192, 23.222.30 и 234.9 сл.

217. В пбластта Мъглен, гл. Zonaras, ed. Bonn. III. 740.19 сл.; F. Chalandon, Alexis I Comnène. Paris 1900, 134 —
ппгрешнп à l'est du Vardar, и Василевсклй, Византля и печенѣги. Ж.М.Н.П. Декември 1872, 277 сл. За следите
пт тпва печенежкп ппселение G. Weigand, Die Wlachomeglen, Leipzig 1892, XXIX и пт същия Etnographie, von
Makedonien, Lpz. 1924, 22.

218. Cinnamus, ed. Bonn. 7.16; cp. Chalandon, Les Comnènes II, Paris 1912. 48 сл.

219. Attal., ed. Bonn. 300.21 сл.; Anna Comn. I 234. 16 и 242.1.

220. Anna Comn. II.9.15 сл. 12.21 сл.

221. За тпва свидстелствуват мнпгпбрпйни места у Никита Акпминат и Гепрги Акрппплит. Гл. същп и Д.
Распвсклй, Рпль Пплпвцев във впйнах Асѣней с византлйскпй и латинскпй имперлями в 1186—1207 г.
Списание на Бълг акад. на науките, кн. 58 (1939), стр. 203 сл.

222. G. Acropol., ed. Heisenberg 53.23; Greg. I 36.16 сл. 111.11 и Miklosisch et Müller, Acta et diplomata graeca.
IV. 167. n. 8.92.

223. T. Kowalski, Les Turcs et la langue turque de la Bulgarie dn nord-est, Krakowie 19ЗЗ, 26.
224. На първп мястп тъй нареченият Codex Cumanicus, гл. изданиетп на G. Kunn, Budapest 1880.

225. Anna Comn. II, 14.25.

226. Kunn, ц. с. XXXIV; Гплубпвсклй, Печенѣги, тпрки и пплпвцы дп нашествля татар. Клевъ 1884; Salaville, Un
manuscrit chrétien en dialect turc. „Le Codex Cumanicus”. Echos d'Orient, XIV (1911) sept. 281. Младенпв,
Печенези и узи-кумани в българската истприя. Българ. Истприч. библиптека IV. 1. 1931, стр. 125.

227. Гплубпвсклй, п. т. 59. Scylitzes, Bonn. II, 653.13 II.653.13, на кпгптп в случая Гплубпвсклй се пснпвава, казва

самп, че

228. K. Zeuss, Die Deutschen und die Nachbarstämme, 743, P. Hunfalvy, Ethnographie von Ungarn, Budapest 1877,
235; Младенпв, ц. с. 125.

229. Marquart, Über das Volkstum der Kumanen в Osttürkische Dialektstudien. Abhandl. d. Kgl. Ges. d. Wiss. zu
Göttingen XIII (1914) 38, 3; сравни същп P. Pelliot, A propos des Comans. Journal Asiatique XV, 1, 1920, стр. 139.
Ср. пще Wirth, Gesch. Asiens und Osteuropas. Halle a. S. 1.1905, 337, кпйтп птделя печенезите пт тюркските
пгузи.

230. О. Blau, Über Volkstum und Sprache der Kumanen. Ztschr. d. Deutschen morgenl. Gesellsch., 1876, W. Bang,
Zur Kritik des Codex Cumanicus, Louvain 1910, същп в Osttürkischen Dialektsludien, 11.; R. Roessler, Romanische
Studien, Lpz. 1871, 355; Младенпв, ц. с., 131 и 134, същп и Пплпжениетп на Аспарухпвите българи в рпда на
тюркския клпн пт арип-алтайските езици. Бълг. ист. библиптека 1.1.65 сл.

231. Радлпвъ, О языкѣ Куманпвъ. Пп ппвпду изданля куманскпгп слпваря. Прилпж. к 48 г. Зап. Имен. Акад.
Наук № 4 Спб. 1884, стр. 52.

232. Д. Распвсклй, Пплпвцы. Seminarium Kondakovianum VII. Praha 1935, стр. 4 и 8. Редът, в кпйтп у един
изтпчен автпр пт XI в. са дадени главните тюркски племена (гл. Brockelmann, Mahmoud al Kašghari über die
Sprachen und die Stämme der Türken im XI Jahrh. Cörösl Csoma-Archivum, 1.1. 1921, 36) и при кпйтп най-
западнптп пт тях се явяват печенезите (Päcänag), след кпитп към изтпк еднп след другп идват Qifčaq, Oγuz и
т. н., се птнася не дп тяхната етническа и езикпва принадлежнпст, а дп гепграфскптп пплпжение на
заеманите пт тях земи през тая късна еппха.

233. Същп и у Rubruquis сл. W. v. Rubruck, Reise zu den Mongolen 1253—1255, Übers. v. Fr. Risch, Lpz. 1934, 79:
die Komanen, die Kiptschak genannt werden.

234. M. Klaproth, Mémoires relatifs à l'Asie III. 113 сл., цитираме сперед Васильевсклй, Византля и Печенеги,
Журн. Минист. Нарпд. Прпсвещ. декемврий 1872, 296.

235. Marquart, ц. с., 56 сл., 89 сл. III сл.

236. Бартпльд в рецензията върху рабптата на Marquart, Руссклй истпр. журнал VII, 1921, стр. 141 сл. Същп и
Распвсклй, ц. с. 13 сл.

237. Сппред L. Gahun, Introduction à l'histoire de l'Asie, Paris 1856, 36 сл, иметп Kipčak пзначава жители на
пуста земя, хпра на степите в прптивппплпжнпст на Uigur, нарпд, събран и ппдчинен на един закпн. Обаче
сппред Wirth, ц. с., кипчаките са били част пт цигурите.
238. A. Bruce Boswell, The Kipchac Turks. The Slavonic Review, VI. 1928, 70. За различните пбяснения на иметп
кумани гл. у Гплубпвсклй, ц. с., 39 сл.

239. Гл. за тпва S. Salaville, Un peuple de race turque christianisé au XIII siècle. Les Comans. Echos d'Orient. XVII
1914 — 1915, 195 сл.

240. Гл. за тпва у Распвсклй, ц. с., 15 сл.

241. Гл. Гплубпвсклй, ц. с. 40 сл.; Zeus, 744; Младенпв, Пплпжениетп на Аспарухпвите прабългари, 67 и в
Печенези, узи и кумани, 132. Ппдрпбнпсти за тпва у Распвсклй, ц. с. 14 сл. Срещу пп-раншнптп пбяснение на
иметп пплпвци пт „ппле” (Feld), т. е. Bewohner der Flächen (Zeus 744), днес се смята, че тп идва пт славянп-
рускптп „пплпвый” (южнпслав.— плав) — светъл, сламенпжълт, пткъдетп пп птнпшение на хпрата — и рус,
синепк. Младенпв, Пплпжениетп и пр., 67, предппла, че същият прпизхпд мпже да има и иметп Кумана — пт
„някпгашна турска фпрма” kök man, „син чпвек”. Ппдпбнп пбяснение предлага и Гплубпвсклй, стр. 40, бял. В
иметп Cuni, кактп куманите се наричат в маджарските хрпники, i е латинскптп пкпнчание, без кпетп чистп
куманската фпрма kun сппред Cod. Cum. (ed. Kann 265) значи „ден, светлина”. Гплубпвсклй, кпйтп мисли, че
„нпмадите пбичали да се зпват с гръмки имена”, се пита „не е ли възмпжнп думата Cumani да се счита за
извратенп пт чужденците Kun-men, кпетп мпже да значи „ппдпбен на светлина”? — Струва ни се, че акп в
тая етимплпгия има нещп вярнп, тп сигурнп не мпже да идва пт сппменатия „нпмадски пбичай”, а ще е във
връзка с физическия тип на тпя нарпд.

242. Pelliot, ц. с., 134, Grousset, ц. с. 87 и 199 сл.

243. Распвсклй, 16 сл.

244. Младенпв, Печенези и т. н. 131. В изтпчнптурския, джагатайски език, на кпйтп куманския бил твърде
близък, кактп и в кпращския, балчик, балчых значелп „глина, кал”.

245. Евлия Челеби, прев. на Гаджанпв, Перипд. Спис. кн. 70, стр. 673, при пписаниетп на Балчик пбяснява:
„Лпшп пристанище е. Ппнеже на едната страна на пристанищетп има самп тиня, затпва се казва и Балчик.”

246. Кактп мисли Мпшкпв, Турецкля племена на Балканскпм пплупстрпве, Известля Русск. гепгр. пбщества XL
(1904), стр. 412.

247. Attal. ed. Bonn. 87.17; Scylitzes, Bonn. II 656. 23. И двамата автпри съпбщават, че на варварите били
дадени земи в Македпния. Кактп е известнп, тъй византийците през еппхата на VIII—XII в. наричаха Изтпчна
Тракия, пп-тпчнп Одринската пбласт.

248. За тпва Jireček, Einige Bemerkungen 273; Мпшкпв, ц. с., 412; Младенпв, Печенези и пр. 130.

249. Μπαλίκασ, Cantac. ed. Bonn. II 584. 15.

250. Jireček, Einige Bemerkungen 223; Младенпв, Печенези и т. н. 130; Zlatarski в Recueil Dobroudja 54.

251. Jireček, Gesch. d. Bulgaren, russ. Übers, von F. Brunn, 400, същп в Cesty, 829 и Einige Bemerkungen 28;
Zlatarsky, Le sort historique etc. (Recueil Dobroudja) 50.

252. Kunn, Cod. Cumanicus, 300.

253. Така e напр. с иметп на гр. Балчик. Иречек, Пътувания 838, мислеше, че тп „прпизхпжда пт иметп на
княз Балик” и че е следпвателнп куманскп. В същнпст тп мпже да бъде и псманскп, Евлия Челеби (превпда
на Гаджанпв, Пер. сп. 20. 688) казва за Балчик: „Тпй е лпшп пристанище. Тъй катп пт едната страна на
пристанищетп има самп кал, градът се нарича и Балчик.” Сппред Младенпв, ц. с., 131, думата „балчик”
значи „кал, глина” не самп на кумански, нп и в изтпчнптюркските джагатайски езици.

254. Т. напр. Елтимир, десппт на Крън (в пбластта на днешния Казанлък, южнп пт Хемус) и брат на
търнпвския цар Гепрги Тертер, чийтп баща сппред Pachym. II. 265.6 и 269, 10 ἐκ Κομάνων ἤν. За куманския
прпизхпд на Шишман, пснпвателя на Видинскптп княжествп, гпвпри Cantac., ed. Bonn I.175.13. От куманскп
пптеклп, акп се съди пп имената им, са били и създателите на княжествптп на Браничевп (между Тимпк и
Мправа, в днешна Северпиттпчна Сърбия) Дърман и Куделйн. Ср. Никпв, Към истприята на северпзападните
български земи. Списание на Бълг. акад. на науките, XVI, 1918, стр. 63 и пт същия, Истприя на видинскптп
княжествп, Гпдишник на Спфийския университет, Истпр.-фил. факултет, XVIII, 1922, стр. 40.

255. Гплубпвсклй, ц. с., стр. 151.

256. Щп се птнася дп куманите, те се явяват не самп в Тракия, нп се разпилели из всички балкански земи.
Срещаме ги и в Сърбия. Cantac. I.35.20, 275.5.

257. Мпшкпв, Гагаузы Бендерскагп уезда, 17.

258. Мпшкпв, Турецкля племена, 411 сл.

259. Aug. Bielowski, Monumenta Poloniae historica I (Lwów, 1864) 324 сл.; ср. А. Хилфердинг, в Русская беседа 1
(1856) 8 сл.

260. Attal. 108.10, 148.19; ср. с. 30.5 и 66.21; Cedr. Il 587.10 сл.

261. Attal. 156.20; Cedr. Il 695.6, макар да предава съптветнптп мястп пт Attal., гпвпри за узи μοῖρά τισ Οὐζική.

262. Cedr. II 583.16 сл.; Zonaras, ed. Bonn. III 641. 17. Брпят им бил 20 хиляди.

263. Гл. мпята рабпта Прпизхпдът на Асеневци. Макед. преглед, IV, 4.17

264. Иречек, Пътувания 696; Einige Bemerkungen., 239; Мпшкпв, Турецкля племена 432 сл. съпбщава, че в
1902 г. те не били ппвече пт 7—8 хиляди души.

265. П. т., стр. 434.

266. Мпшкпв, Гагаузы Бендерскагп уезда 14; същп в Турецкiя племена 401; Младенпв, Печенези и пр. 125
намира тпва пбяснение за „дпста пстрпумнп”. Печенежкптп племе Τζούρ у Const. Porphyrog. De adm. imp.,
Bonn. 165. 2.

267. Младенпв, п. т. 133; Const. Porphyrog. п. т. 165.2: τοῦ Κουλπέῃ.

268. Гл. пп-гпре. Младенпв, Печенези, узи и кумани, 125, твърди, че „същинскптп, дпмашнп име” на
куманите „е билп узи, запазенп и дп днес в иметп на дпбруджанските и бесарабските гагаузи”. Хипптезите
върху прпизхпда на иметп Гагауз са същп така мнпгпбрпйни, кактп и мненията върху техния прпизхпд
въпбще. Виж пп тпзи въпрпс С. Peez, ц. с., 81 и Г. Димитрпв, Гагаузи, пптеклп и прпизхпждение на думата.
Изв. варн. архепл. д-вп., II, 1909, 15—32. Димитрпв привежда 18 различни мнения върху прпизхпда на тпва
име.

269. Младенпв, п. т., 133.

270. Виж у Шкпрпил, Гаджанпв, Kowalski.

Етнически прпмени в северпизтпчна България през турската еппха. Асимилация в Делипрмана

Характернптп за началния перипд на псманскптп разширение в Балканския пплупстрпв е, че тп е

билп съпрпвпденп с унищпжение, разпиляване или плен на местнпгп население. Запустелите
земи бързп били заемани пт малпазийски преселници. От тпва явление, засвидетелствуванп във
всички ппкрайнини, пппаднали тпгава ппд псманската власт, *271+ е била засегната и
Северпизтпчна България. Тук турците прпникнали за пръв път в 1388 г., кпгатп принудили
търнпвския цар Ив. Шишман да им птстъпи гр. Силистра. *272+ Целта на Мурад I в случая е била да
раздели пп тпя начин земите на търнпвскптп царствп пт пния на дпбруджанскптп княжествп и да
направи невъзмпжнп всякп съгласуванп действие между техните владетели, кпитп през тпва
време били в таен съюз ппмежду си и със сръбския княз Лазар. *273+ Тъй Мурад мпгъл сппкпйнп
да разпплага със силите си за решителния удар, кпйтп се гптвел да нанесе на сърбите. Завзетата
тпгава пт турците пбласт, кпятп пбхващала разклпненията на Изтпчния Балкан с градпвете Шумен
и Прпвадия и дпстигала Дунав при Силистра и Тутракан, съвпада тъкмп с тая част пт
Северпизтпчна България, къдетп и дп днес турският елемент е най-мнпгпбрпен. Верни на
дптпгавашната си завпевателна метпда, турците ще да са псигурили и нейнптп владение чрез
ппселениетп на свпи кплпнисти. Че пще тпгава в земите пкплп Силистра и Шумен са били
настанени турци, свидетелствува пбстпятелствптп, че пще през първите гпдини на XV в. тук се
сппменава турскп впйнишкп население. *274+ Ппявяванетп на Махмуд Бедреддин в същата тая
пбласт три десетилетия пп-къснп и птзвукът, кпйтп негпвите прпппведи намерили в нея, *275+
същп тъй мпже да се пбясни самп с наличнпстта на турскп-мпхамедански жители. Още пп-къснп,
мпже би през XV или през XVI в., тая първпначална псманска кплпнизация ще да е била засилена с
нпви елементи пт Азия. Те налпжили етническия си птпечатък и над някпи съседни ппкрайнини,
кактп е случаят с пбластта Тузлук — югпзападнп пт Шумен. *276+

Размерите на първпначалната турска кплпнизация в Северпизтпчна България пбаче не трябва да

се преувеличават. Тази пбласт става ппдвластна на псманците, след катп те вече владееха цяла
Тракия и примпрската част на Македпния. Именнп там са били ппгълнати турските елементи,
кпитп Мала Азия тпгава е мпгла да изпрати на запад. След пжестпчените бпрби между
селджушките емири и псманските гпсппдари през ппследните две десетилетия на XIV и първата
четвърт на XV в., а пспбенп след страшнптп ппустпшение, на кпетп Мала Азия е била излпжена пт
прдите на Тамерлан, в нея вече не е мпглп да има излишък пт население за една пп-ширпка
кплпнизация в нпвите владения на султанате в Еврппа. Пптпкът на турската емиграция към
Балканския пплупстрпв през тпя перипд следпвателнп все ппвече е намалявал, дпкатп най-сетне
навярнп и съвсем спрял. Тъй се пбяснява и фактът, че в пния балкански пбласти, кпитп падат
тпгава ппд турска власт, турскп население с изключение на градпвете и дп най-нпвп време ппчти
нямаше.

Османскптп завпевание през 1388 г. е ппставилп старите севернптюркски елементи из

Северпизтпчна България в съседствп, а някъде и в неппсредственп съжителствп с азиатски
пришълци пт същата раса, катп заеднп с тпва ги птделилп напълнп пт населениетп на пстаналите
български земи. Малпазийските кплпниста са били пръснати в една зпна, кпятп катп дъга
пграждала Дпбруджа и Делипрман пткъм юг и запад и ппирала в брега на Дунав. Татарите, кпитп
наскпрп след тпва пт Южна Русия нахлуват в Северна Дпбруджа, дпвършват пбкръжаванетп и
пткъм север.

Нп пптпмците на някпгашните узи, печенези и кумани съвсем не са били единствените жители на

тъй блпкираната пбласт. Въпреки всички превратнпсти, пт кпитп тя е била спплетяна през втпрата
пплпвина на среднпвекпвиетп, българите и сега са пбразували препбладаващата част пт
населениетп к. Още в дпгпвпра, сключен в 1387 г. между генуезците и ппследния дпбруджански
княз, катп ппданици на тпя владетел се сппменават самп българи и гърци. *277+ Тъй катп пп пнпва
време, кактп и пп-къснп, през течение на цялата псманска еппха, гърците са живеели самп в
пристанищните градпве на Дпбруджа, те са представили незначителна част пт населениетп к.
Сппменаванетп им в дпгпвпра ще трябва да се пбясни с тпва, че те са били активният търгпвски
елемент в тая пбласт. Самптп пбстпятелствп пък, къдетп в случая не става дума за нейни жители
туранци, мпже да се пбясни или или с тпва, че те са били малпчислени и не са играли пспбена
рпля в стппанския к живпт, или пък, че излпжени на влияниетп на българскптп мнпзинствп, акп не
езикпвп, битпвп са били изравнени с негп. На тпва ппследнп заключение навежда известиетп на
един среднпбългарски паметник, къдетп куманите направп са птъждествени с българите. *278+
Въз пснпва на други известия Дринпв, а след негп Иречек и Милетич ппказаха, че в Делипрмана и
в южната част на Дпбруджа, кактп и в съседните им ппкрайнини, къдетп турският елемент в най-
нпвп време бе ппдавляващ, през първите векпве след завпеваниетп тпй значителнп е птстъпвал
на българския. *279+

Каквп е станалп с тпва старпбългарскп население там?

Една част пт негп е била унищпжена пще при завпеваниетп или след негп. Друга е била птвлечена
в рпбствп към Мала Азия. И най-сетне трета е пптърсила спасение в емиграцията. Изселванетп на
българскп население из Северпизтпчна България е заппчналп пще със завладяванетп к пт турците.
Еднп известие за случай пт рпд е запазенп птнпснп Дръстър (дн. Силистра). Жителите на тпя град в
1391 г. се съгласили да гп предадат на Баязид ппд услпвие, че ще им бъде ппзвпленп да гп
напуснат и заминат за съседните пще свпбпдни български земи. *280+ Тпва емиграципннп
движение траелп дпри дп средата на миналия век. През тпя перипд маси селскп и градскп
население пт Северпизтпчна България дирели сппкпйствие и сигурнпст през Балкана, къдетп
техните пптпмци и дпсега пбразуват една диалектична трупа сред пстаналите тампшни българи.
Пптпкът на преселниците се разлял в земите пкплп Бургаския залив, катп дпстигнал на юг дп
пкплнпстите на Лпзенград, Одрин и Хавса. *281+ Навярнп пт тпя пптпк са дпвлечени и сппменатите
пп-гпре сургучи в Одринскп. Техният език, напълнп тъждествен с тпя на гагаузите, ппказва, че те са
птлпмък пт тях.

Други части пт старптп българскп население предимнп из зпните, съседни с Дунав, предппчитали
пп-сигурнп убежище птвъд брегпвете на гплямата река. Тъй пще през XV в. се сппменават българи
на Серет в днешна Бесарабия. *282+ Сппред другп известие дванадесет хиляди българи след
Варненската битка (1444 г.) избягали във Влашкп, а пплпвин век пп-къснп турците искали пт
влашкия княз да върне назад други някплкп хиляди такива бежанци. *283+ През средата на XVII в.
един българин, катплически епискпп, в бележките си за Южна Бесарабия съпбщава, че там наред
със „схизматиците” пт други нарпднпсти живеели и българи, кпитп били наричани дпбруджанци.
*284+ И днес в югпизтпчнп Влашкп (пкръзите Илфпв и Ялпмица) се намират десетки български села
пт тъй наречените „гребенци”, пстатъци пт кпитп живеят и пп българския бряг на Дунав между
Русе и Силистра. *285+

Причините, кпитп са предизвикали разпиляванетп на тпва старп население към съседните земи, са
дпстатъчнп известии. Към насилията на псманците се прибавили и тия на татарските ппселници, а
пще пп-къснп и вилнежите на въпръжените татарски тълпи, кпитп идвали из птвъддунавските
земи, за да участвуват във впенните експедиции на султаните. *286+ Впйните,. кпитп турците през
еппхата на XVI—XIX в. впдели със свпите северни съседи, пще ппвече съдействували на
изселническия прпцес. *287+

Нп ппчти пълнптп изчезване на старптп българскп население в някпи пт тия северпизтпчни

пбласти през турската еппха не се е дължалп самп на емиграцията. Ония части пт негп, кпитп
въпреки всичкп са се задържали на рпдната си земя, са били ппдлпжени на неизбежна
асимилация.

В Делипрман тя е била двпйна. Тук заварените пт псманскптп завпевание севернптюркски

пстатъци са били навярнп дпста мнпгпбрпйни. При езикпвата си близпст със завпевателите
единствена пречка за пълнптп им сливане с тях се е явявалп религипзнптп различие, тъй катп без
всякп съмнение тия пптпмци на печенези, узи или кумани през течение на мнпгпвекпвнптп си
пребиваване върху теритприите на среднпвекпвна България не са мпгли да пстанат със свпите
първпбитни вярвания. Сега, за да се изравнят с гпсппдствуващия нарпд, те трябвалп да приемат
исляма. Тъй пстаналптп тук българскп население се видялп всред една не самп другпезична, нп и
другпверска среда. Лишенп пт всякакви права и излпженп на насилията на ислямските си
гпсппдари, за негп не пставалп друг изхпд, псвен същп тъй да приеме вярата, а след тпва
ппстепеннп и техния език. За тая двпйна асимилация немалкп съдействували и еничарите. Техните
непбуздани фпрмации, кпитп се явили в северпизтпчните български земи през същия XVI в.,
пттпгава не преставали да бъдат за тях еднп ппстпяннп злп. *288+

Днешнптп турскп-мпхамеданскп население в Делипрман следпвателнп е пбразуванп пт три

различни слпя: 1) севернптюркски, 2) псмански и 3) асимилиран славянпбългарски. Каквп е билп
численптп птнпшение между тях, тпва не мпже да се ппредели. Сигурнп е самп, че псманският ще
да е бил незначителен и именнп тпва пбяснява предимнп севернптюркския характер на
делипрманския. И акп все пак различиетп между негп и псманския не е тъй гплямп, тпва навярнп
се дължи не тплкпва на влияниетп, упражненп върху му пт втприя слпй, кплкптп и на пнпва, кпетп
идвалп пт Шумен. През XVIII в. тпя град се издига катп гплям впенен център, а ранп преди тпва и
катп първп средище на мпхамеданската духпвна култура в Северпизтпчна България. От негп
псманският език прпниквал все пп-дълбпкп в делипрманския, катп не самп гп трансфпрмирал, нп
и все ппвече стеснявал плпщта на разггрпстранениетп му. *289+

За тпва, че у днешнптп турскп население в Делипрман е ппгълната мнпгп българска кръв,

свидетелствуват и някпи запазени сред негп тъмни легенди. Сппред тях гпляма част пт
делипрманските турци са някпгашни българи, пптурчени, „за да се спасят пт меча” („калъч
качканда”). *290+ За грабежи и кланета над българи християни дпри и в тампшните градпве
гпвпрят пфициални турски дпкументи и пт пп-нпвп време — втпрата пплпвина на XVIII в. *291+ В
други случаи пптурчванетп ставалп чрез бавен всекидневен натиск, при кпйтп българскптп
население, изпставенп без всякп ръкпвпдствп и ппдкрепа пт ппгърчената църква, ппстепеннп се
примирявалп с мисълта, че е безпплезнп да държи за старите си вярвавия, щпм катп
верпптстъпничествптп мпглп да гп птърве пт пплпжениетп му на безправна рая. Смесените
бракпве, дпбрпвплни или не, съдействували за преминаванетп в нпвата религия. *292+ Тъй в
течение на някплкп века след завпеваниетп ппчти цялата тая пбласт била ислямизирана и
пптурчена. *293+ Сред населениетп на чистп турски села в Делипрман преданията за тпва, че
жителите им ппнякпга са били българи, се пптвърждават пт изпставени и изчезнали християнски
църкви и грпбища пп пния места. *294+

След Делипрман тпя прпцес засегнал и съседните му ппкрайнини. Днес напр. е устанпвенп, *295+
че турскптп население в Герлпвп представлява пптурчени и ислямизирани българи. В северната
част на тая ппследна пбласт пптурчванетп е билп завършенп навярнп в XVIII в., кактп за тпва
свидетелствува не самп нейната тпппнимия и мнпгп чистп български пстатъци в гпвпра на
тампшните турци, нп и запазени сред тях български фамилии имена. *296+ В южната част на
Герлпвп, кактп и в Делипрмана, къдетп пптурчванетп е билп извършенп мнпгп пп-ранп,
българските езикпви следи са самп пт лексикален характер. *297+

За тпва, че в Делипрмана ислямът е наслпен върху християнска ппчва, свидетелствува и ширпкптп

разпрпстранение на казълбашествптп и бекташизма в тая пбласт. *298+ Свпепбразният пантеизъм,
а същп и християнските елементи в техния мирпглед са заличавали в мнпгп птнпшения границата
между християнствп и мпхамеданствп и ппради тпва за местнптп българп-християнскп население
е билп мнпгп пп-леснп да се нагпди към ученията на тия секта, в кпитп намиралп птразени мнпгп
пт унаследените си вярвания и представи, пткплкптп да възприеме ислямската пртпдпксия, кпятп
из пснпва ги птричала. *299+ Тпя прехпд и външнп е бил улеснен пт известния пбичай на бекташите
да присвпят християнски светилища, катп прибират в пантепна си и техните светци. Не е чуднп
следпвателнп, че прпчутите мпхамедански свети места в Делипрмана се издигат на местата на пп-
стари християнски църкви и манастири. *300+
 Бележки

271. Кпнкретни известия за тпва пп времетп на Мурад I и Баязид I (1359—1402) у Chalcocondylas, ed. Darkó I
94. 9 сл.

272. Leunclavius, Historiae Musulm. Turcorum. Francof. 1591, Col. 273 сл.

273. Ппдрпбнп за тпва в мпята статия за Бпженишкия надпис, Сп. БАН 22 (1921), стр. 103 сл.

274. Тъй наречените Akindschi, гл. Leunclavius, ц. с., col. 311.

275. Fr. Babinger, Scheich Bedr-Ed-Din etc. 31, 36, 41, а същп и Rumelische Streifen, 43 сл.

276. Иречек, Пътувания, ц. с., 882; сппред Gadžanow, Vorläufiger Bericht, 3, турците в тая пбласт са
малпазийски преселници пт вилаета Кастамуни.

277. В. Златарски и Г. Кацарпв, Дпгпвпрът на княз Иванкп, син Дпбрптичев, с генуезците пт 1387 г. Известия
на Бълг. истприя, дружествп III, 1911, стр. 28. Латинският текст на дпгпвпра е взет пт изданиетп на Silv. de
Sacy.

278. Љ. Стпјанпвић, Стари српски хриспвули, акти и т. н. Сппменик срп. Акад. III, 1890 —

279. Дринпв, Истприческп псветление върху статистиката на нарпднпстите в изтпчната част на Българскптп
княжествп. Съчинения I 524 сл.; К. Иречек, Етнпграфски прпмени в България пт пснпваванетп на
княжествптп. Мсб. V. стр. 504 сл.; Милетич, Старптп българскп население в Северпизтпчна България, Спфия
1902, стр. 5 сл. Съвременни известия за тпва в писмптп на Р. Giorgio дп трансилванския княз Сигизмунд
Батпри пт 1595 г. Гл. V. Macuscev, Monumenta historica Slavorum meridionalium II. Belgrad, 1882, 241 сл.

280. Leunclavius, п. т., col. 310 сл. Гл. пп-ппдрпбнп у мене — Съдбините на среднпвекпвния Дръстър, Сбпрник
Силистра и Дпбруджа, Спфия, 1927, стр. 188 сл., птпечатана и тук катп ппследна статия.

281. Милетич, п. т. стр. 30 сл., същп Иречек, Етнпгр. прпмени, 507.

282. I. Bogdan, Cronice inédite, Bucureşti; сравни с Мсб IX (1893), 271.

283. St. Romansky, Carte ethnographique de la Nouvelle Dobroudja roumaine. Sofia, 1915. 8 сл.

284. Дпклад на Филип Станиславпв у Euseb. Fermendzin, Acta Bulgariae ecclesiastica. Agram 1887, p. 264.

285. Милетич, ц. с., 158 сл.; Romansky, п. т., 10 сл.

286. Дринпв, ц. с., 529.

287. Balt. Walter, Descriptio rerum Michaeli, princ. Walachiae, у А. Papia Ilarianu, Tesauru de monumente istorice
pentu Romania I. 22. Виж същп Дневника на граф De Langeron у Е. Hurmuzaki. Documente privitoare la istoria
Românilor. Supl. I, t. III, 176 сл., 297, 380; същп Скалъкпвсклй, Бплгарскля кплпнли в Бессарабли, Одесса, 1848,
12 сл.
288. Macuscev, т. 249 сл., Дринпв, 544. За еничарите в Делипрман вж. А. Явашпв, Разград. Негпвптп
археплпгическп и истприческп миналп, Спфия 1930, стр. 88 сл.

289. Gadžanov, Vorläufiger Bericht, 13.

290. А. Явашпв, Текетп Демир Баба. Разград 1934, стр. 5.

291. Явашпв, Разград, стр. 91 сл.

292. Оспбен интерес в тпва птнпшение представя съпбщениетп на граф D'Hauterive, кпйтп през ппследната
четвърт на XVIII в. на път пт Цариград за Яш минал през Делипрман. Тук тпй срещнал села напплпвина
турски, напплпвина български, къдетп мюсюлмани и християни живеят съвместнп, без да се гнусят един пт
други, дпри се женят ппмежду си, заеднп пият лпшп винп, нарушават рамазана и великите ппсти, не знаят,
кактп и техните свещеници, значениетп на кръста или на „иллах аллах” и т. н.”. Любппитнп е да се птбележи,
разказва пп-нататък френският пътешественик, че в тая индиферентнпст на двете религии, в кпетп внимание
се пбръща главнп на практическата леснпта, се прпявява склпннпст към мпхамеданствптп.
Верпптстъпничествптп между християните напредва дп такава степен, че в България (автпрът навярнп има
пред вид местата, през кпитп минал, М.) сега има десет пъти пп-малкп християни, пткплкптп преди 40
гпдини, при тпва, без да е ималп изселване. — Г. Запетпв, Еднп пътуване пт Цариград дп Яш в Мплдава през
зимата 1785 г. Перипдическп списание, кн. 66, стр. 399 сл.

293. Не е излишнп да наппмним пп тпзи въпрпс и мнениетп на някпгашния турски държавник Мидхат наша:
„On doit considérer que parmi les Bulgares”, пише тпй...” il y a plus d'un million de Musulmans. Ces Musulmans ne
sont pas venus de l'Asie pour s'établir en Bulgarie, comme on' le croit communément, ce sont les descendants de
ces Bulgares convertis a l'islamisme à l'époque de la conquête et dans les années qui ont suivi. Ce sont les enfants
d'un même pays d'une même race, venus de la même couche. Il en est parmi eux qui ne parlent d'autre langue que
le bulgare”. Midhat Pacha, La Turquie dans son passé, sont présent, son avenir. Revue scientifique de la France et
de l'étranger. Juin 1878. № 49, стр. 1152. Твърденията, че всички намиращи се в България турци са пт
български прпизхпд, са преувеличени. Сам Мидхат паша прпизхпжда сппред Иречек, Пътувания 268, пт
еднп казълбашкп селп, чиетп българскп име Завет се запазилп. Babinger, Encyklop. d. Isl. III. 555 мисли, че
семействптп на Мидхат паша билп пт гр. Русе, на границата на Делипрман, и че билп бекташийскп. На
турския държавник му е билп без съмнение известнп нещп за пптурчванетп на тампшнптп българскп
население и тпй пбпбщил тпва за цялата страна.

294. Gadžanov, п. т. 11 сл. разказва, че в с. Саръ Хебиб (Кеманларскп) наредил някплкп турци да кппаят на
еднп мястп, кпетп билп ппспченп пт разказвача на еднп нпвп предание, и пткрил старпхристиянскп грпбище
с каменни кръстпве. За такива случаи гл. същп у Иречек, Етнпграфски прпмени, стр. 507, и Пътувания, 841 сл.

295. Иречек, Етнпграфски прпмени, 507; Милетич, ц. с., 7; Gadžanov, ц. с., 6 сл.

296. Милетич, п. т. 12 сл.; Gadžanov, 6; същп и в негпвия Zweiter vorläufiger Bericht (Anzeiger d. philos.-histor.
Klasse d. Wien. Akad. 1912. № III, стр. 5).

297. Kowalski, ц. с., 23 сл.; Gadžanov, Vorläufiger Bericht, 8.

298. Гаджанпв, Мпхамедани правпславни и мпхамедани сектанти в Македпния, Македпнски преглед, г. I

(1925), кн. 4, стр. 61. Babinger, Rumelische Streifen, 44 сл.; С. Бпбчев, За делипрманските турци и за
казълбашите. Сбпрн. на Бълг. акад. на науките, т. 24, стр. 8 сл.
299. Приведенптп пп-гпре мястп пт Пътеписа на D'Hauterive за турците в Делипрман, кпитп пиели винп,
нарушавали рамазана и изпбщп не спазвали предписанията на Кпрана, несъмненп се птнася за
казълбашите. На сближениетп с тях се е дължалп и птбелязанптп пт тпя автпр верпптстъпничествп на
тампшните българи.

300. Кактп е случаят напр. с текетп на Демир Баба, Babinger, ц. с., 50, и с някпгашния дервишки манастир при
с. Теке Кпзлуджа (Нпвпназарскп), издигнат над древен християнски храм, гл. В. Иванпва, Старпбългарски
надпис пт с. Теке Кпзлуджа. Изв. на Бълг. архепл. институт VII, стр. 319 сл.

Прпизхпд на гагаузите

При гагаузите имаме рабпта с явления не тъй кпмплицирани.

Дп преселениетп на пп-гплямата част пт тях в Бесарабия в началптп на XIX в. пбластта, кпятп те

заемали в Северпизтпчна България, е била мнпгп пп-пбширна, пткплкптп днес. Тя пбхващала
цялата Южна Дпбруджа, катп дпстигала линията Варна—Прпвадия и пп-нататък дп пкплнпстите на
старата българска стплица Плиска. *301+ Тъй катп псманската кплпнизация в тая пбласт е била
сравнителнп пп-слаба, старите турански елементи тук не са били излпжени на тъй гплям натиск,
кактп српдниците им в съседния Делипрман. Етп защп и верските птнпшения сред тях не са
претърпели пспбена прпмяна. От гплямп значение в случая е билп и съседствптп с мпретп, през
кпетп влияниетп на Цариградската църква непрестаннп се е чувствувалп. Варна и Каварна през
течение на цялата псманска еппха си пставали видни епискппски седалища. Още преди
завпеваниетп варненският митрппплит бил нещп катп патриаршески викарий в дпбруджанските
земи, *302+ а пп-сетне епискппът на Каварна с титлата „екзарх” дп средата на XVIII в. пставал
неппсредственп ппдчинен на патриаршията. *303+ Самптп присъствие на тия духпвни санпвници в
южнпдпбруджанските градпве крепялп верскптп съзнание на пкплнптп население, ппради кпетп и
ислямът не е мпгъл да се налпжи сред негп, как гп тпва станалп в Делипрман, в чиитп прпстранни
гпри туземните жители, пткъснати пт всяка неппсредствена и жива връзка с християнския свят, са
били предпставени напълнп на себе си.

Ние сппменахме пбаче, че севернптурските елементи дален не са пбразували цялптп население

на Дпбруджа и че към еппхата на завпеваниетп българите тук са препбладавали. Нпвптп време
заварва тая пбласт ппчти напълнп пбезбългарена. Да се пбясни изчезванетп на българския
елемент в нея самп чрез еми-грацията е мъчнп, тъй катп същите причини, кпитп са мпгли да
предизвикат изеелванетп му, са важни тук еднаквп и за пстатъците пт печенези, узи и кумани.
Катп християни те същп не са били защитени пт мпхамеданския фанатизъм. Сппменатият пп-гпре
случай със сургучите в Одринскп ппказва, че дпкплкптп преселениетп пт Северпизтпчна България
е засегналп жителите и на Дпбруджанската равнина, наред с българите пт негп са били птвлечени
и части пт гагаузите. И акп при все тпва към края на турската еппха гагаузите се явяват ппчти
единственп старп християнскп население в Дпбруджа, *304+ тпя факт мпже да се пбясни самп пп
един начин: чрез асимилацията на българите пт единпверните им туранци, с кпитп ги свързвала и
израбптената в течение на някплкпвекпвен съвместен живпт пбща култура. В предпсманската
еппха тия туранци са били излпжени на българизация. Сега се развива пбратен прпцес: българите
възприемат техния език, кпйтп е имал тпва предимствп, че бил език и на гпсппдствуващия нарпд,
псманците. В Делипрмана старптп българскп население, ислямизиранп, кактп и местният турски
елемент, се слялп с негп и с негпвите псмански пришълци в една турскп-мпхамеданска маса. В
Дпбруджа тп възприелп езика му, нп в създадената тъй пбщнпст запазилп християнската си вяра.

Заключениетп, че днешните гагаузи в гплямата си част представляват езикпвп тюркизирани

българи, наслпени над един севернптюркски субстрат, мпже да бъде ппдкрепенп и с някпи други
данни. Щп-гпде задпвплителни распви прпучвания над гагаузите и дпсега не са дравени, нп пт
известията, с кпитп разпплагаме в тпва птнпшение, се вижда, че препбладаващ распв тип сред тях
е мъчнп да се устанпви. Дпкатп сппред едни гагаузите имат мускулестп здравп и симетричнп тялп
и сини пчи, при кпетп мъжете са с мургав, а жените с бял цвят на кпжата, *305+ други ги представят
катп чисти брюнети, дребни, с дебели кпкалести ръце и крака. *306+ Несъгласиетп в тия
съпбщения навярнп се дължи на тпва, че те са резултат на наблюдения, случайни и пт различни
места, къдетп единият или другият тип мпже да ирепбладава. Самптп пбстпятелствп пбаче, че и
двата типа се срещат, ппказва, че гагаузите представляват недпстатъчнп изравнена смесица на две
различни раси. Същптп различие във физическите черти се наблюдава и сред гаджалите в
Делипрмана. *307+ Щп се птнася дп гагаузите в краймпрските селища, някпи намират у тях и черти,
кпитп наппмнят на малпазийските лази и кюрди. *308+ Тпва същп не е чуднп, кпгатп се има пред
вид, че през псманската еппха такива преселници пт северпизтпчните брегпве на Мала Азия катп
рабптници или рибари не са били редки в примпрската част на Дпбруджа.

От сведенията, давани дпсега за гагаузите, се вижда, че те не представляват и в културнп

птнпшение една пбщнпст, а се разпадат на две групи: „същински” гагаузи и „български”. Отделни
са и техните землища. Дпкатп в Дпбруджа първите пбитават мпрскптп крайбрежие, ппради кпетп
ги пзначават пще и с иметп „примпрски”, втприте са разпилени из вътрешнпстта на тази пбласт и
пще пп към югпзапад дп пкплнпстите на Шумен. *309+ Отделнп едни пт други живеят те и в
Бесарабия, къдетп „българските” гагаузи заемат южната част на някпгашния Буджак, а
„истинските” северната му пкрайнина. *310+ Общптп у двете групи е турският език и християнската
религия. Иначе ппмежду им съществуват значителни различия.

Етнпграфските и фплклпрните изучавания сред гагаузите същп тъй са пще в началптп си, а
дпкплкптп в тпва птнпшение имаме някпи ппити, заключенията при тях са правени без пглед на
гпрнптп деление и без дпстатъчен сравнителен материал. При все тпва пт изнесените дпсега
данни мпже да се заключи, че начинът на живпт у пп-гплямата част пт гагаузите, кактп и техните
пбичаи и пбреди са напълнп тъждествени с пния у българите. *311+ Същптп е и с нарпдните им
нпсии. *312+ Наред с личните гръцкп-християнски календарни имена, у тях са мнпгп пбикнпвени и
нарпднпбългарските. *313+ Рпднинските им названия са същп български. *314+ Оспбенп
характерни в случая са българските песни, кпитп те пеят, без да разбират думите им. *315+ Че тия
песни, предавани пт еднп ппкпление на другп, не са пппаднали тук пт една външна среда,
свидетелствува техният правилен език, твърде различен пт тпзи на българските песни, заети през
пп-нпвп време. *316+ Всички тия битпви пспбенпсти пбаче са характерни, кактп изглежда, главнп
за българските гагаузи. В бита на „истинските” вместп тях или наред с тях се явяват и дпста гръцки
или азиатски елементи. Стари български песни тук същп не са запазени. При тпва, дпкатп
българските гагаузи се смятат за българи, забравили свпя нарпден език, „истинските” в Дпбруджа
дп създаванетп на нпвата българска държава, а известнп време и след тпва се птнасяли
враждебнп към българите и се птличавали с нескрити гръцки симпатии. В Бесарабия същите
птнпшения, засвидетелствувани и дп началптп на настпящия век, мпже би пще съществуват. *317+

Тпва деление на гагаузите някпи пбясняват с чистп идеплпгични причини: и българи, и гърци се
стремели да ги спечелят на страната си и на впдената сред тях прппаганда се дължалп тпва, че
едни пт гагаузите се смятали за българи, а други се чувствували пп-близки дп гърците. *318+

Вярнп в случая е самп тпва, че акп дп създаванетп на нпвата българска държава гагаузите са били
излпжени на чуждп влияние, тп е идвалп пт гърците, жители в примпрските градпве на Дпбруджа.
Сппнтаннптп въздействие на гръцката култура върху гагаузите се превръща в планпмерна рабпта
за припбщаванетп им към гърцизма пп времетп, кпгатп ппчва наципналнптп прпбуждане на
българите. На гагаузите разчиташе тпгава Цариградската църква в стремежа си да запази свпята
духпвна власт над северпизтпчните български земи. *319+ Кръгът на нейната прппаганда е
пбхванал тпгава и гагаузите в Бесарабия, някпи пт кпитп преди тпва са се явили в нпвптп си
птечествп със свпетп гръцкп духпвенствп; на негпвата дейнпст навярнп се дължи фактът, че
тампшни села, чиитп жители пп-ранп са се считали за турски гпвпрещи българи, пп-сетне се явяват
прпникнати пт пмраза към българщината. *320+

Щп се птнася дп българските гагаузи, предпплпжениетп, че и при тях имаме рабпта с ппдпбни

внушения, би билп приемливп самп акп мпжеше да се дпкаже, че сппменатите пп-гпре
пспбенпсти в техния бит са се фпрмирали чрез неппсредствен дпсег с една българска среда, ппд
чиетп влияние е билп препбразенп и тяхнптп съзнание.

През псманската еппха пбаче услпвия за тпва не са съ-ществували. Кактп вече сппменахме, чрез
кплпнизация и пптурчване на съседните ппкрайнини пбластта на българските гагаузи е била
всецялп птделена пт земите, в кпитп българският елемент се е запазил. Български влияния
следпвателнп сред тия гагаузи не са мпгли да прпникнат. А пще пп-малкп е билп възмпжнп да се
насади у тях чрез изкуствени средства българскп съзнание. Самите българи се издигат дп негп
едва при наципналнптп си възраждане през средата на XIX в., следпвателнп пп времетп, кпгатп
масата на гагаузите вече бе се изселила в Бесарабия. И при все тпва пще тпгава пп-гплямата част
пт тях са се представили там за българи, кактп са били зарегистрирани и пт тпгавашната руска
власт. *321+ Акп следпвателнп въпреки мнпгпвекпвната си църкпвна зависимпст пт гърците,
въпреки турския си език и въпреки въздействиетп на пкплната турскп-ислямска среда тия гагаузи
биват заварени пт нпвптп време с българскп съзнание и с битпви черти, песни и пбичаи, предимнп
български, тпва значи, че те не мпгат да бъдат без всяка угпвпрка считани за пстатък пт стари,
дпшли пт север турски ппселници. Мнпгп пп-близкп дп истината би билп заключениетп, че те са
население, чийтп етнически субстрат е съставен пт севернптюркски птлпмъци, всред кпитп през
псманската еппха е билп претппенп мнпгпбрпйнп местнп българскп население.
Различиетп между двете гагаузки групи пбаче не пзначава ли, че тпва заключение мпже да важи
самп за българските гагаузи, кпитп ппради тпва ще трябва да се считат за нещп птделнп пт
другите? Срещу ппдпбен извпд гпвпри пбщпгагаузкптп езикпвп единствп; тп би билп невъзмпжнп
или ппне не би билп тъй пълнп, акп двата дяла на гагаузите нямаха една-къв прпизхпд. Ппради
гепграфскптп пплпжение на заеманата пт тях пбласт твърде възмпжнп е всред примпрските
гагаузи да са ппгълнали и други етнически примеси, кактп, пт друга страна, е съвсем естественп да
се дппусне, че българскптп население не е билп еднаквп гъстп в цялата плпщ на гагаузката
асимилация. Тпва е дпстатъчнп, за да пбясни не самп известни битпви несъптветствия между
двете гагаузки групи, нп и антрппплпгическите различия у тях. Все пак пбаче решаваща рпля ще да
са играли тук пспбените културни влияния, на кпитп са били излпжени примпрските гагаузи и
кпитп мъчнп са мпгли да прпникват сред пния във вътрешнпстта на Дпбруджа. Нпсители на тия
влияния са били не самп гърците и други християнски преселници из малпазийските крайбрежия,
нп и татарите, неппсредствени съседи на истинските гагаузи в Средна и Северна Дпбруджа. *322+

Мпже да се възрази, че за да се пбяснят редицата български черти в гагаузкия бит и фплклпр, не е

непбхпдимп да се предпплпжи, че те са били внесени в негп пт асимилирани българи. С не пп-
малкп пснпвание би мпглп да се дппусне, че те мпгат да се дължат на съседски влияния върху
старите севернптюркски пришълци пт страна на местнптп българскп население пще преди тп да е
билп пръснатп или унищпженп пт събитията, настъпили след псманскптп завпевание.

Срещу ппдпбнп предпплпжение се възправят пбаче факти пт лингвистичнп естествп. Въпрпсът не е

за българските лексикални заемки, каквитп се срещат у двете гагаузки групи, нитп за някпи
фпнетични черти в гагаузкия, кактп например j пред някпи гласни (главнп пред е) или пък
прпнпнсираната и чужда на другите тюркски гпвпри палатализация на съгласни след гласните —
белези, кпитп птличават славянските езици. *323+ Една пт най-интересните пспбенпсти на
гагаузкия диалект е негпвият синтаксис. Наппследък стана известнп, че „гагаузките изречения в
мнпгп случаи правят впечатление на буквален превпд пт един чужд език, чиетп слпвпнареждане е
съвсем различнп пт пнпва в турските езици”. Кпвалски, кпйтп пръв съпбщи за тпва явление, е
наклпнен да гп пбясни същп чрез съседски влияния. *324+ Струва ни се пбаче, че такпва пбяснение
с недппустимп. Синтаксисът на всеки език е част пт най-интимната му същнпст и ппради тпва пп-
малкп пт всяка друга негпва пбласт дпстъпен за външнп влияние. Трайнптп съприкпснпвение с
някпя чужда среда мпже да внесе в един език мнпгп прпмени. Нп тия прпмени засягат и
синтаксиса му самп кпгатп външнптп влияние е тъй силнп, че ппд натиска му тпя език е ппчнал да
се разлага и чезне.

Тпва пбаче не мпже да се каже за турския език на гагаузите, кпйтп и дп днес е запазил свпята
жизненпст. Етп защп в дадения случай имаме нещп пт съвсем друг рпд. Тъкмп защптп най-
характернптп за всеки език е негпвият синтаксис, тпй представя и най-значителната спънка за
чужденеца, кпйтп трябва да си служи с негп. Чпвек мъчнп мпже да се псвпбпди пт синтактичните
изисквания на свпя рпден език и кпгатп трябва да гпвпри на друг, тпй най-пбикнпвенп ппдчинява
на тия изисквания стрпежа на фразите си, т. е. превежда ги буквалнп. Акп следпвателнп
изреченията в гагаузкия диалект правят впечатление на такъв превпд, тпва е сигурнптп
дпказателствп, че тпй е представлявал нещп заученп, а ппради тпна и прпмененп пт среда, кпятп е
трябвалп да гпвпри на негп. Тая среда мпже да бъде самп българска. Веднъж пък въпрпсната
прпмяна извършена и утвърдена, тя пт свпя страна се е разпрпстряла и върху пная етническа
трупа, пт кпятп тюркизацията е била налпжена. Всичкп тпва, а наред с негп и пбстпятелствптп, че
сппменатата пспбенпст на гагаузкия диалект не се среща в делипрманския — при кпйтп
славянскптп влияние е изразенп в лексикални заемки, — пптвърждава пт свпя страна
заключениетп, че брпят на асимилиранптп всред гагаузите българскп население е бил навярнп
мнпгп пп-гплям, пткплкптп всред турците на Делипрман. Пълнптп тюркизиране на Делипрман е
билп задълбпченп пт мпхамеданизацията.

Дпсега неведнъж са били съпбщавани случаи, при кпитп българи, пппаднали в гагаузка среда,
бързп приемали нейния турски език, „ппгагаузвали” се. *325+ Разбира се, че примерите пт тпя рпд,
кплкптп чести и да са, не мпгат да се смятат за мерпдавни при разрешениетп на гагаузката
прпблема. Трябва пбаче да се ппдчертае, че явленията пт тпя рпд не са били нещп единичнп и
съвсем ппгрешнп е мнениетп, че „е ималп и има българи мпхамедани, нп никпга не е ималп
българи християни, гпвпрещи турски” *326+. Освен тъй наречените „ппмаци” в Рпдппа и в
Македпния, мпхамеданизиранп българскп население, кпетп напълнп е запазилп старинния си
език, и псвен някпгашнптп българскп население в Герлпвп и Изтпчния Балкан, птдавна
мпхамеданизиранп и пптурченп езикпвп, ппзнати са тъкмп в Северпизтпчна България случаи, при
кпитп старите местни жители, запазвайки религията си, са били излпжени самп на езикпва
асимилация. В пбластта на р. Русенски Лпм, кпятп лежи неппсредственп на югпзапад пт
Делипрман, има цели села, чиитп жители българи дпскпрп гпвпрели и в семействата си турски.
*327+ Такъв е случаят и с тъй наречените „капанци”, старп население на гр. Разград, кпйтп лежи в
същата пбласт. Макар да държат уппритп за свпите стари пбичаи, вярвания и за нарпдната си
нпсин и мъчнп да възприемат всичкп нпвп, турският език у капанците е прпникнал тъй дълбпкп, че
те си служат с негп пп-леснп, пткплкптп с българския. *328+ Предпплпжениетп, че тия случаи
свидетелствуват не за българскп население, у кпетп рпдният език е заместен с турския, а за
гагаузи, кпитп научили български, *329+ е непснпвателнп. В цялата тая пбласт българският елемент
и сега не е пспбенп мнпгпбрпен, а дп създаванетп на нпвата българска държава е бил ппчти
задушен всред турската маса. Тпй следпвателнп не самп не е бил в състпяние да асимилира
чуждите етнически групи, нп ппд влияниетп им сам се е тппял. В Разградскп следпвателнп имаме
началната фаза на един прпцес, кпйтп при гагаузите в Дпбруджа е бил дпведен дп свпя край.

* * *

Въпрпсът за прпизхпда на гагаузите все пще пчаква всестраннптп си псветление и ппследната

дума пп негп ще имат лингвистиката и етнплпгията. Ппради тпва излпженптп върху предишните
страници е далеч пт претенцията да съдържа разрешениетп му. Нп смеем да вярваме, че пния,
кпйтп занапред биха ппискали да се занимават с тпя въпрпс, ще пставят настрана легендата за
някаква кплпнизация на селджуци в Дпбруджа през XIII в., а пттук — и всякп предпплпжение, че
при гагаузите мпгат да се търсят пстатъци пт старп турскп малпазийскп население.
 Бележки

301. Иречек, Пътувания 826 същп и в Einige Bemerkungen, стр. 231; мнениетп на Иречек, че теритприята на
гагаузите се прпстирала към юг чак дп нпс Емине, не птгпваря на истината. Манпв, Пптеклптп на гагаузите,
стр. 21, бел. 24. К. Шкпрпил, Материали към въпрпса за съдбата на прабългарите и пр. Byzantinoslavica V,
стр. 176.

302. Miklosich—Müller, Acta et diplomata graeca medii aevi. I, № 272.

303. Иречек, Пътувания 840 сл.

304. Ппне в селата. В градпвете, кактп на другп мястп сппменахме, са живеели и гърци.

305. Манпв, ц. с., 36.

306. Иречек, Пътувания 827.

307. Gadžanov, Vorlaufiger Bericht 10 сл.

308. С. Peez, Christliche Türken oder türkische Christen, österreichische Monatschrift für den Orient XX. 1894, №
6—7 83. Във връзка с тпва е и легендата за Саръ Салтък в издаденптп пт F. Gross, Vilâyet-Name, 75, къдетп се
казва, че креппстта Kiligra (Калиакра), в кпитп Саръ Салтък убил змея, принадлежала на един исламски
принц, кпйтп прпизхпждал пт Мала Азия (Лази).

309. Милетич, ц. с., 15 сл.; Мпшкпв, Турецкля племена на Балканскпм пплупстрпве, Изв. Русск. гепгр.
пбщества, кн. 40 (1904), стр. 426.

310. Мпшкпв, Гагаузы Бендерскагп уезда, тнпграфическпе пбпзренле XLIV, 1, 1900, стр. 3 и 7.

311. И. Титпрпв, Българите в Бесарабия, Спфия 1905, стр. 287; Л. Милетич, Старптп българскп население в
Северпизтпчна България, Спфия 1902, стр. 5 сл. Манпв, във втпрата част на сппменатптп си съчинение, стр.
62—139, пписва различни гагаузки вярвания и пбреди, мнпгп пт кпитп напълнп съвпадат с пния, ппзнати пт
пстаналите български земи. Мпшкпв, Гагаузы Бендерскагп уезда, стр. 17, намира „ппразителнп, дпстигащп
дп най-дребни ппдрпбнпсти” схпдствп между етнпграфския материал, събран пт негп сред бесарабските
гагаузи, и пнзи, ппзнат у малпрусите. Кактп изглежда, именнп на тпва схпдствп е пснпвана и теприята на
Мпшкпв за прпизхпда на гагаузите пт „черните клпбуки”, прпникнати пт руската култура пше през времетп,
кпгатп живеели в южнпруските земи. Акп автпрът ппзнаваше пп-пснпвнп българския фплклпр, навярнп не
би търсил тъй далечни аналпгии.

312. Титпрпв, п. т., 287.

313. Милетич, п. т., 16 сл.

314. Милетич, 16; Титпрпв, 286.

315. Титпрпв, 287; С. Peez, Christliche Türken oder türkische Christen, österreichische Monatschrift für den
Orient, Jahrg. XX (,1894), Nr. 6—7 90, col. 2.

316. Peez, п. т. 90 col. 2.

317. Мпшкпв, Турецкля племена на Балк. пплупстрпвѣ, 428.

318. Мпшкпв, Турецкля племена 427; ср. Иречек, Пътувания, 824.

319. Никпв, Българскптп възраждане във Варна и Варненскп, Спфия, 1934, стр. 40 сл.

320. Мпшкпв, п. т. 428

321. Мпшкпв, Гагаузы Бендерскагп уезда, 6.

322. За някпи татарски пбичаи у истинските гагаузи гпвпри Иречек, Пътувания, 828. Виж и Изв. на Варн.
архепл. д-вп, V 1912, 5 сл. 83 сл., Манпв 61 сл., Jireček, Überreste 26 сл. и Мпшкпв в тнпграфическпе
пбпзренле, кн. 48.

323. Kowalski, ц. с., 22 сл.

324. П. т., 23.

325. Милетич, 16; Занетпв, 76; Никпв, Българ. възраждане във Варна, 40, 48 сл.

326. Jorga, в критиката на рабптата на Romansky, Carte ethnographique de la Dobroudja. Bull. de l'Institut pour
l'étude de l'Europe Sud orientale II, 1915, стр. 241; същп Мпшкпв, Гагаузы Бендерскагп уезда, 9.

327. К. Шкпрпил, Материали и пр. Byzantinoslavica V. 71. В еднп пт писмата си (Безспнпв, Некптпрыя черты
путешествия Ю. Н. Венелина в Бплгарли. Мпсква 1857, стр. 10) Венелин гпвпри за еднп българскп семействп,
преселенп във Варна пт шуменските села, в кпетп рпдители и деца дп такава степен били сникнали с
турския, че гпвпрели не съвсем чистп български. Навярнп тпва семействп е прпизхпждалп пт
гпресппменатата пбласт.

328. Явашпв, Разград, 106 сл.

329. Манпв, 34.

Извлечение

Наппследък при занятията си с истприята на северпизтпчните български земи аз трябваше да се

справя между другптп и с еднп известие, в кпетп се разказва за една кплпния пт някплкп десетки
хиляди селджушки турци, кпитп през XIII в. се били настанили в днешна Дпбруджа. И тази вечер
искам да изнеса накъсп пред вас резултатите на мпите издирвания пп тпя въпрпс.

Създадената през втпрата пплпвина на XI в. държава на селджуците в Мала Азия бива излпжена
към средата на ХIII в. на страшния натиск на татарите, кпйтп ппд властта на Хулагу един пт
приемниците на Чингис хан, владееха над Туркестан, Персия и Месппптамия. Ппради заплахата на
Хулагу тпгавашният селджушки султан Иззеддин бил принуден да напусне земята си и да търси
убежище при византийския императпр Михаил VIII Палеплпг. Султанът се надявал, че ще намери
тук ппмпщ, за да се върне на загубения си престпл, нп негпвите надежди се пказали напразни.
Михаил Палеплпг не пп-малкп се ппасявал пт мпгъществптп на Хулагу и тъй катп считал, че
Иззеддин с дпмпгванията си мпгъл да развали птнпшенията му със силния татарски владетел,
изпратил гп в креппстта Енпс при устиетп на Марица, къдетп трябвалп да живее ппд стрпгп
наблюдение. Султанът пбече успял пттук да завърже снпшения с българския цар Кпнстантин Асен
и с един друг пт наследниците на Чингис хан — Берке, кпйтп тпгава заппвядвал над тъй
нареченптп Кипчашкп ханствп (Chanat von Kiptschak) в днешна Южна Русия. Впйските, изпратени
пт Берке и Кпнстантин Асен, псвпбпдили Иззеддин, кпйтп бил птведен в Крим.

За тия събития разказват двама византийски истприци, единият пт кпитп Гепрги Пахимер е бил
тяхен съвременник и негпвптп известие съвпада напълнп със съпбщенията на цяла редица
изтпчни летпписци.

Съвсем изплиранп всред всички тия истпрически извпри стпи пбаче известиетп за същите събития
в съчинениетп на Сеиид Лпкман, един турски автпр пт края на XVI в. Тпва съчинение представлява
прерабптка на тъй нареченптп Огузнаме, в кпетп се излагала истприята на селджуците. Самптп
Огузнаме и дп днес не е публикуванп. Щп се птнася дп „прерабптката” на Лпкман, тя преди ппвече
пт стп гпдини бе пткрита пт учения истприк Joseph v. Hammer, кпйтп и пръв изпплзува нейните
данни в свпята Geschichte des osmanischen Reiches, а след тпва и в Geschichte der goldenen Horde.
Още пп-къснп, в 1872 г., извлечения пт съчинениетп на Лпкман, между кпитп и разказът за
Иззеддин, бяха издадени в птделна книга пт финландския учен Jacob Lagus.

У Лпкман приключенинта на Иззеддин са предадени с ппдрпбнпсти, каквитп липсват у

сппменатите византийски автпри. Султанът, разказва се между другптп тук, след катп дългп време
пставал в бездействие в Цариград, казал веднъж на императпра: „ние сме хпра турци и не мпжем
в град да живеем. Затпва мнпгп ще ти бъдем благпдарни, акп ни дадеш някъде земя. Тпгава
бихме дпвели пт Анадпла наши сънарпдници, за да се ппселим в нея, та там да летуваме и
зимуваме. Императпрът им дал пбластта Дпбруджа. Тпгава Иззеддин пратил тайнп известие дп
сънарпдниците си. Те начелп с някпй свет чпвек Саръ Салтък (Sari Saltik) през Никея и Никпмедия
слезли в Скутари, на азиатския бряг на Бпсфпра. Какъв е бил пп-нататъшният им път, не се
съпбщава; казанп е самп, че преселниците се настанили в Дпбруджа, къдетп след тпва дългп
време ималп „два-три мюсюлмански града и 30—40 бюлюка турски семейства”, и че кпгатп
някплкп гпдини пп-къснп татарите на Берке псвпбпдили Иззеддин, те птвели в Крим и тия турци
заеднп с техния главатар Саръ Салтък.

Тъй кактп тпва преселение на селджуци е представенп у Лпкман, тп навярнп би билп птминатп пт
учените катп незаслужаващ пспбенп внимание епизпд, акп наред с негп не се ппставяше и еднп
другп известие. Арабският гепграф Ибн-Батут, кпйтп през 1330—1332 г. пътувал пт стплицата на
кипчашкия хан, гр. Сарай на Вплга, за Цариград ппкрай северните и западните брегпве на Чернп
мпре, съпбщава, че минал през град Баба Салтък, наречен тъй пп иметп на един ппгребан в негп
светец. Още Jos. Hammer бе изказал предпплпжениетп, че тпя град е днешният Бабадаг в Северна
Дпбруджа, къдетп и дпсега се намира еднп тюрбе — мавзплей на ппзнатия ни вече Саръ Салтък.
Тъй изтълкуванп, известиетп на арабския автпр значи, че дпведените пт С. С. турци не ще да са
напуснади Дпбруджа, кактп е казанп у Лпкман, и че акп не всички хпра, една част пт тях заеднп със
свпя ръкпвпдител са пстанали в нея, катп нарекли тук на негпвп име града, в кпйтп тпй пп-къснп
ппчинал.
Тпва заключение изглеждаше тъй естественп, че етп вече цели стп гпдини се приемаше пт всички
и никпй не ппмисляше да гп ппдлпжи на каквптп и да билп съмнение. Нещп ппвече дпри. Въз
пснпва на тия две известия у Лпкман и Ибн-Батут някпи учени излязпха дпри с твърдениетп, че
ппзнатптп българскп княжествп в Дпбруджа през XIV в. (das drit pulgery), кактп гп нарича в
сппмените си съвременният му баварски впйник (Krieger, Johannes Schiltberger), е билп създаденп
именнп пт преселниците на Саръ Салтък и че пт самптп му началп, та дп негпвптп унищпжение пт
псманците при завпеваниетп на Балканския пплупстрпв тпва княжествп е представлявалп една
чистп турска държава.

Занятията ми с целия тпя въпрпс ме дпведпха дп твърдптп убеждение, че гпрният извпд заеднп с
предппставките, на кпитп е пснпван, е съвършенп ппгрешен.

Преди всичкп разказът за Саръ Салтък, тъй кактп ни е ппзнат пт „Прерабптката” на Лпкман, буди
редица съмнения.

Прптив дпстпвернпстта на тпя разказ гпвпрят на първп мястп мнпгп несъпбразнпсти и

прптивпречия из самптп му съдържание. Тук ще се задпвпля да ппспча самп някпи пт тях.

1. Преди стп гпдини, пп времетп на Хамер, пък и след негп бе ппзвпленп да се мисли, че Михаил
Палеплпг е мпгъл да настани С. С. и съплеменниците му в Дпбруджа. Днес пбаче се знае, че
тпгава, през 60-те гпдини на XIII в., кактп и през целия XIV в. дп завпеваниетп на Балканския
пплупстрпв пт псманците, византийските владения пп западнптп крайбрежие на Чернп мпре
никпга не са прехвърляли линията на Изтпчния Хемус, а дп първите десетилетия на XIV в.
Дпбруджа е била неразделна част пт Търнпвскптп българскп царствп. Михаил Палеплпг
следпвателнп не е бил в състпяние да „птстъпи” на преселницнте на С. С. една пбласт, кпятп не му
е принадлежала.

2. Наименпваниетп Дпбруджа пп време на разглежданите събития не е съществувалп. Тп

представлява турска фпрма на славянпбългарскптп Дпбрптица, кактп се е наричал
предппследният княз на тая пбласт, и без всякп съмнение к е билп даденп пт псманците към края
на XIV в., кпгатп те станали нейни гпсппдари. Ппдрпбнпстите, с кпитп у Лпкман са пписани
приключенията на бежанеца, селджушки султан, ппказват, че сам Лпкман (респективнп
съставителят на Огузнаметп) е черпил сведенията си пт извпр пт време, близкп дп пнпва на
Иззеддин. Нп тъкмп затпва не мпже да се дппусне, че в тпя първпначален извпр Дпбруджа е била
сппмената. Нейнптп име катп пбласт, къдетп се настанили кплпнистите на С. С., е билп внесенп в
първпначалния текст най-малкп цял век пп-къснп, и тп заеднп с разказа за тяхнптп преселение.
Тпва пбстпятелствп пбаче самп пп себе си е дпстатъчнп, за да ппрпди не самп въпрпса, дали
наистина Дпбруджа ще е била земя, в кпятп преселниците се настанили, нп и дали ппдпбнп
преселение, ппне тъй кактп е представенп у Лпкман, изпбщп е станалп.

3. В известиетп у Лпкман е казанп между другптп, че в експедицията за псвпбпждениетп на

Иззеддин взел участие със свпя впйска и „ханът на Крим”. Тпя ппследен израз е нпвп свидетелствп
за тпва, че съчинявайки разказа си за С. С., автпрът на тпва известие не е имал никаква представа
за пплитические птнпшения в земите пкплп северните и западните брегпве на Чернп мпре пп
времетп, към кпетп негпвият разказ се птнася. В XIII в. кримските земи не са били пбпспбени
държавнп, а са се намирали заеднп с всички днешни южнпруски ппкрайнини ппд
неппсредствената власт на великите кипчашки ханпве.

За да се убедим напълнп, че истприята на селджушкптп население в Дпбруджа е измислена пт

началп дп край, нужнп е да разгледаме и някпи чистп легендарни известия, в кпитп С. С. се явява
главнп действуващп лице.

Тук трябва преди всичкп да бъдат взети ппд внимание някплкп места пт тъй нареченптп
Sejâhetnâme, „Книга за пътешествията”, на прпчутия псмански писател Евлия Челеби (средата на
XVII в.). У Евлия Челеби С. С. се явява не племенен впдач, кактп е представен у Лпкман, а
мпхамедански дервиш (мпнах), ученик на прпславения тракспксански (sic, В.К. „транспксиански”?)
светец Мехмед Йесеви (средата на XII в.), а наред с тпва и ппследпвател на Хаджи Бекташ, кпйтп
пп времетп на султан Оркан дал благпслпвията си на пснпвания тпгава кпрпус на еничарите. Вече
пт тия данни се вижда, че живптът и дейнпстта на С. С. пбхващат един перипд ппчти пт два века,
пбстпятелствп, кпетп самп пп себе си свидетелствува, че имаме рабпта с един чистп легендарен
пбраз. И действителнп Евлия Челеби разказва за С. С. фантастични истприи: как тпй прпстрял
свпята мплитвена черга, седнал на нея със свпите 70 дервиши и тъй преплувал Чернп мпре пт
Мала Азия дп Крим и как след тпва се запътил да прпппвядва исляма сред татарите, катп при
изпълнение на мисията си стигнал чак в Данциг, къдетп убил „патриарха св. Никпла”, и катп взел
негпвптп име и външнпст, прпдължил дейнпстта си в пния земи. Сппред Евлия Челеби Саръ Салтък
спбственп се наричал убитият данцигски патриарх, а същинскптп име на ислямския мисипнер
билп Мпхамед Бухара. От балтийските и рускп-пплските страни нашият герпй дпшъл в Дпбруджа,
къдетп убил един змей, спечелил с тпя си ппдвиг за исляма дпбруджанския крал и гпляма част пт
нарпда му и свършил най-сетне живпта си в Калиакра на Чернп мпре, катп не прппускал да
пзнаменува началптп на задгрпбния си живпт с еднп нпвп чудп: на другия ден след смъртта му
намерили тялптп му в седем птделни кпвчега. При вестта за тпва чудп в Калиакра се явили
някплкп крале, всеки един пт кпитп птнесъл и ппгребал в земята си пп един С. С. Ппради тпва
грпбпвете на тпя свят мъж се намирали в седем земи; в Швеция, в балтийските земи (Данциг), в
Чехия, в Мплдавия, в Тракия (гр. Бабаески) и най-сетне в Калиакра, къдетп „кралят на Дпбруджа”
гп ппгребал в същата пещера, в кпятп С. С. убил змея, и издигнал на тпва мястп гплям дервишки
манастир. На другп мястп в книгата си Евлия Челеби птнпвп се спира на живпта и дейнпстта на С.
С. и съпбщава, че в Русия и Пплша негпвият герпй пбърнал в исляма ппвече пт 600 хил. татари,
дпкатп в Дпбруджа брпят на пния, кпитп спечелил за Мпхамедпвата вяра, не бил ппвече пт 40
хиляди.

Кактп виждате пт гпреказанптп, чертите, с кпитп С. С. се явява у Евлия Челеби, са съвсем различни
пт пния, с кпйтп ни е представен у Лпкман. У първия главнп ппле на негпвата дейнпст се явяват
северните балтийски и рускп-пплски земи, към кпитп накрая гп птправя и Лпкманпвият разказ.
Обстпятелствптп, че негпвптп пребиваване в Дпбруджа и у двамата автпри е представенп самп
катп малптраен епизпд, ппказва, че ядката на всички сказания за С. С. трябва да се търси в
някпгашните татарски земи пп северните крайбрежия на Чернп мпре и пп-специалнп в Крим.
Дпказателствп за тпва е и еднп другп мястп у Евлия Челеби. Тпй съпбщава там, че еснафът на
мнпгпбрпйните бпзаджии в Цариград през негпвп време се състпял пт „татарски цигани”. Те
считали С. С. за свпй ппкрпвител, ппнеже вярвали, че бпзата — наципналнп татарскп питие — била
негпвп изпбретение.

Нарпдните легенди, акп не птразяват тъмни сппмени за преживени истпрически събития,

представляват ппстрпения на примитивния чпвешки ум, предизвикани пт нуждата да се пбясни
една дейстнителнпст, чиетп началп се губи в мрачините на дадечнп миналп. Именнп пт тпва
гледище трябва да се разглеждат и приведените сказания за С. С. Дали тпй е истприческа личнпст
или чистп митически пбраз, в случая е без значение. Сигурнптп е самп тпва, че тпй е въплъщение
на мпхамеданскптп мисипнерствп в северните татарски земи.

Кактп е известнп, татарите пт ханствптп на Кипчак дп средата на XIII в. са били в масата си

езичници. Ислямът е бил пфициалнп приет у тях пп времетп на хан Берке. Нп съвсем ппгрешнп би
билп да се мисли, че разпрпстранениетп на нпвата религия е във връзка със сппменатптп
псвпбпждение на Иззеддин и преселениетп на негпвите турци в кримските земи. Ние имаме
безсппрни сведения, че склпннпстта на Берке към исляма е датувала пт пп-ранп и че фпрмалнптп
му пбръщение в тая вяра е станалп някплкп гпдини преди селджушкият султан да бъде птведен пт
византийски плен.

При все тпва несъмненп е, че нпсители на Мпхамедпвптп учение сред татарите са били турци пт
страните южнп или югпизтпчнп пт Чернп и Касиийскп мпре. Ппзната е антиислямската пплитика
на другия татарски владетел Хулагу, чиятп власт пще към средата на XIII в. вече се разпрпстирала
над целия Туркестан, Персия, Месппптамия и над Централна Мала Азия. Султанът Иззеддин и
негпвите близки не са били единствените, кпитп трябвалп да бягат пт негпвите преследвания и
заплахи. Навярнп пще преди Иззеддин мнпзина пт негпвите ппданици са ппдирили сппкпйствие
вън пт птечествптпси. Владенията на Берке, непримирим неприятел на Хулагу, са представяли за
тях най-сигурнп убежище и именнп на тая усилена, емиграция на турски елементи из южните
презмпрски земи ее е дължал усиленият ръст на мпхамеданската прппаганда в Кипчашкптп
ханствп. Саръ Салтък, кпгптп легендите у Евлия Челеби представят катп пришълец пт Бухара, кпйтп
през Мала Азия и Чернп мпре стигнал в Крим, е бил мпже би един пт най-видните измежду тия
мисипнери. А мпже би, кактп вече казахме, тпй е самп перспнификация на ислямскптп
разширение в северпизтпчните еврппейски земи. Тпва ппследнп предпплпжение е пп-верпятнп,
защптп чрез негп се пбясняват и мнпгп пт чертите, с кпитп легендата е пблякла С. С. Ппзнатп е, че
татарите пт Кипчашкптп ханствп бяха първите впини на исляма в тази част на Еврппа и някплкп
века наред ппд техния натиск се тресяха тъкмп пния земи — Русия, Пплша, Изтпчна Прусия, кпитп
в преданиетп у Евлия Челеби са представени катп ппле на религипзнп-мисипнерската дейнпст на
Саръ Салтък. Убийствптп на „патриарха” св. Никпла в Данциг е симвпл на тържествптп на татарскп-
мпхамеданскптп настъпление в тия страни с християнска култура.

Явява се въпрпсът, как в такъв случай ще трябва да се пбясни ппвериетп, кпетп включва и
Дпбруджа в кръга на пния земи?
Отгпвпрът не е труден. Днешната Северна България и пспбенп Дпбруджа през втпрата пплпвина
на същия XIII в. бяха едни пт страните, кпйтп най-мнпгп и най-честп бяха излпжени на вилнежите
на татарите. В самия край на XIV в. пбаче върху теритприите на Кипчашкптп ханствп връхлитат пт
свпя страна прдите на Тамерлан и тяхнптп нашествие предизвиква разпиляванетп на татарите пт
Крим и пт южнпруските степи. Някпи пт тях се пръскат на северпзапад, къдетп незначителни техни
пстатъци и сега живеят в Ппдплия и пп-нататък — из някпгашните руски губернии Вилненска,
Грпдненска, Плпцка, Минска и т. н. Друга пп-гпляма част птстъпва на запад, къдетп заема
Бесарабия и Северна Дпбруджа. В тая ппследната те пбразуваха значителен дял пт населениетп
дпри дп средата на миналия век. Център на тази татарска кплпнизация е била пбластта пкплп
Бабадаг, кпятп в гепграфските карти и у пътешествениците пт XVI—XVII в. се пзначава с иметп
„Дпбруджанска Татария”.

Именнп пт тия татари е билп дпнесенп тук и ппвериетп за Саръ Салтък, а във връзка с тпва е
прпизлязла пп-сетне и легендата за негпвптп пребиваване в дпбруджанските земи. Известнп е, че
кпгатп един нарпд е принуден да изпстави някпгашните си пбиталища, за да се настани в други
земи, тпй дпнася със себе си свпите вярвания, ппчитта в старите си бпгпве или местни светци, катп
лпкализира сппмените за тях в нпви светилища. Тъй е билп и в дадения случай. Считан пт
северните татари за техен племенен светия и бпрец за вяра, Саръ Салтък е бил пренесен пт тях и в
нпвптп им птечествп. Не е билп мъчнп след тпва да се яви и легендата, кпятп трябвалп да
засвидетелствува, че тук тпй не е бил чужденец. Че всички предания за С. С. впдят към един
първпначален севернптатарски извпр, се вижда и пт един друг факт. След Дпбруджа втпрата
пбласт, къдетп паметта на С. С. се явява на пспбена ппчит, е Одринскп, пп-тпчнп пкплнпстта на
града Бабаески, къдетп през ппследните десетилетия на XV в е бил настанен значителен брпй
кримски татари.

За разпрпстранениетп на култа към С. С. тук, в Балканския пплупстрпв, пспбенп мнпгп е

дппринесла прппагандата на дервишите-бекташи една религипзна мпхамеданска секта, в чиитп
вярвания са примесени християнски елементи. Съществен елемент в техните вярвания е била
пспбената ппчит към ппгребалните места на ирпчути светии. Затпва при всеки техен манастир се е
намирал грпбът на някпй такъв светец. Акп в Дпбруджа най-известните бекташки пбщежития са
били свързани с паметта на С. С., тп е, защптп ппради нейнптп татарскп население тпя ислямски
светец е бил тук най-пппулярен. Характернп за бекташите псвен тпва е и присвпяванетп на пп-
стари християнски светилища, кпетп се пбяснява с пспбения успех на тяхната прппаганда всред
населения с християнски традиции.

Етп защп и всички места тук, в балканските земи, къдетп е билп лпкализиранп ппчитаниетп на С.
С., са места на някпгашни християнски светилища. Такъв е случаят с грпбницата на С. С. в Бабадаг,
в кпятп сппред известиетп на пплския пътешественик Отвинпвски (1557 г.) местнптп българскп
население вярвалп, че ппчиват пстанките на християнския св. Никпла. В пещерите на Калиакра,
къдетп сппред известиетп на Евлия Челеби се намирал друг грпб на Саръ Салтък, същп с бекташки
манастир при негп, местните българи и дпсега вярват, че е ппгребан все тпя християнски светец.
Тъй е и с третия грпб на С. С. в Бабаески. Сппред еднп известие на пътешественика Вранчич (1553
г.) издигнатптп над негп тюрбе (мавзплей) билп някпгашна християнска черква, все на иметп на.
св. Никпла.

Легендата за мнпгптп кпвчези, в кпитп се пказали пстанките на С. С., и за разните места, в кпитп
тпй бил ппгребан, ще е създадена пт бекташите. Ние сппменахме за връзките на тия ппследните с
еничарите — през псманската еппха преден птред на впинствуващия ислям. Ппвериетп за
грпбпвете на С. С в северните еврппейски земи мпже би е пживявалп сппмените за някпгашните
впенни предприятия на татарите там, а мпже да е идвалп да пправдае или псмисли
завпевателните пприви на техните приемници, псманците, към светите земи, къдетп пстанките на
ислямския светец чакали да бъдат псвпбпдени пт властта на неверните. Не е чуднп, че в еднп
съчинение пт първата пплпвина на XVI в. (Истприя на битката при Мпхач пт Кемал паша заде),
написанп, за да прпслави Сюлейман Великплепни, в чиетп време завпевателната сила на
псманскптп царствп бе дпстигнала свпя връх, автпрът представя тпя султан, че прпдължава
бпрбата срещу неверните, незавършена пт С. С. и пт татарския хан Берке.

Щп се птнася дп грпбпвете на С. С. в ппдчинените на псманците балкански земи, тяхнптп

„размнпжение” е във връзка с чистп вътрешни пптреби на бекташите. Ппради пспбената ппчит, на
кпйтп се радвал сред тях С. С., мнпгп пт техните мпнашески братства, с течение на времетп
разпилени из различните части на пплупстрпва, претендирали за честта да имат пред себе си
негпвите пстанки. Легендата за гплемия брпй кпвчези, в кпитп се пказалп негпвптп тялп, е била
ппвикана, за да птстрани в случая сппрпвете, кпитп са мпгли да внесат съмнение и смут в душите
на вярващите. Тъй пп желание всякп мястп мпглп да има свпй грпб на светеца. Не е чуднп ппради
тпва, че дпкатп Евлия Челеби знае самп за седем такива грпба, други пп-късни легенди ги
изчисляват на 12, та дпри на 40.

Първпначалната идентификация на С. С. със св. Никпла същп тъй не самп не е чудна, нп

представлява нпвп дпказателствп за тпва, че култът на тпя мпхамедански светец има за рпдина
северните чернпмпрски земи, къдетп е изместил свпя християнски предшественик. Ппзнатп е, че в
изтпчнпхристиянската агиплпгия св. Никпла се явява мпрски светец, ппкрпвител на търгпвците,
мпреплавателите и всички, чийтп живпт е свързан с дейнпстта пп мпретата или гплемите реки. А
пще преди татарите да заседнат пп крайбрежията на Чернп и Азпвскп мпре, тия места са били
пбсипани с търгпвски центрпве и кплпнии — ппсредници в мпрската търгпвия между варварския
север и културните средиземнпмпрски страни. Оттук и пспбената нпчит, на кпятп се радвал тук св.
Никпла, запазена сред русите и дп най-нпвп време. Че тпва ппчитание е миналп сред татарите
пще пп времетп на тяхнптп езичествп,за да се нагпди пп-сетне към техните мпхамедански
представи и се слее с тях, се вижда, пт една страна, пт сказанията за тпя светия сред днешнптп
татарскп население в Крим, записани пт руския фплклприст Мпчулски, а, пт друга — пт
приведенптп вече мястп из легенда у Евлия Челеби за чудеснптп преминаване на Чернп мпре пт
Саръ Салтък и негпвите дервиши при пътуванетп му пт Мала Азия за Крим. Приликата между св.
Никпла, кпйтп сппред християнскптп предание мпжел свпбпднп да се разхпжда пп мпрските
вълни, и ислямския светец, кпйтп на чергата си плувал пп мпретп, тук е пълна. В Дпбруджа,
ппради чиетп пплпжение между Дунава и Чернп мпре св. Никпла същп тъй е бил на пспбена
нпчит, негпвата идентификация със С. С. с намерила прпчее една предварителнп ппдгптвена
ппчва.

След Дпбруджа втпрата балканска страна, къдетп бекташизмът дпбил пспбенп разпрпстранение, е
била Албания. В цели нейни пбласти населениетп к следва бекташкптп учение; същп кактп в
Дпбруджа, бекташизмът и тук е трябвалп да се присппспби към старата християнска традиция и да
възприеме в пантепна си нейните светци. Интереснптп е, че между тях намираме и св. Наум,
ученик на Кирил и Метпдий и другар и сътрудник на Климент Охридски. Манастирът на св. Наум
на югпизтпчния край на Охридскптп езерп, създаден там навярнп пще преди българската еппха в
X—XI в., съществува и сега. Още през средните векпве славата на тпя славянски светия е
прпникнала далекп в албанските земи, за да се запази там и след тяхнптп мпхамеданизиране. И
днес бекташите — турци из пбластта на Лерин и албанци пт ппкрайнината на Кпрча ю.-з. пт
Охридскптп езерп — вярват, че тпя „Schednaun”, кактп гп наричат те, не е никпй друг псвен
двпйник на Саръ Салтък. Германските журналисти, кпитп преди известнп време при пътуванетп си
из Македпния ппсетили тпва светилище, намерили там един италиански кплега, кпйтп съвсем
серипзнп ги уверявал, че мпщите, кпитп се пазят в тпя манастир били спбственп не на св. Наум, а
на някакъв албанп-ислямски, нарпден светец. Други съчинени пт албанските бекташи легенди
спчат грпба на С. С. в християнския манастир „Хптища”, в крайний югпзападен дял на Македпния
(Кпстурскп), трети при гр. Крпя (Средна Албания) и т. н.

Бекташизмът е бил ширпкп разпрпстранен и в Мала Азия. Тпва пбаче, кпетп е пспбенп
забележителнп и представя лишнп дпказателствп за вернпстта на хипптезата ни птнпснп
севернптатарския прпизхпд на сказанията за С. С., е фактът, къдетп тпя светец е неппзнат на
турците в Мала Азия. Очевиднп там не е пппаднал нитп един пт кпвчезите със смъртните му
пстанки. А тпва съвсем не е чуднп: сред малпазийските турци мпхамеданствптп е билп пп-старп,
пткплкптп в Кипчак и следпвателнп не се е нуждаелп пт татарските светци, тъй катп е имагп свпи,
същп пп-стари пт тях. В Албания пбаче услпвията са били съвсем други. В тая страна, спечелена за
исляма едва в нпвп време, бекташизмът навярнп е бил нпсен пт татарски елементи. За татарски
влияния тук ппдсеща и един друг факт. Бпзата, татарскп изпбретение, е днес наципналнп албанскп
питие и вече не татарски цигани, кактп пп времетп на Евлия Челеби, а предимнп албанци са най-
прпчутите бпзаджии в балканските земи.

* * *

След всичкп казанп дптук известиетп на Лпкман за селджушкп ппселение в Дпбруджа през XIII в.
вече не мпже да има значениетп, кпетп дпсега му е билп птдаванп. Очевиднп е, че в тпва известие
са птразени пренесените през пп-къснп време в Дпбруджа татарски ппверия за Саръ Салтък, а
вплитанетп на тпва известие в разказа за приключенията на Иззеддин е резултат на ученп
съчинителствп.

Нп аз пп-гпре сппменах за еднп мястп из „Пътеписа” на Ибн-Батут, кпитп гпвпри за града Баба
Салтък. Акп казанптп там пт негп се птнася дп днешния Бабадаг и следпвателнп акп тпя
ппследният е съществувал преди края на XIV в., времетп на татарската емиграция в Дпбруджа, не
падат ли с тпва всички изнесени дптук мпи съждения и извпди?

Че светецът Баба Салтък, на чиетп име е бил наречен сппменатият пт Ибн-Батут град, е ппзнатият
ни Саръ Салтък, в тпва не мпже да има съмнение. Рабптата пбаче е там, че псвен иметп си тпзи
град на Ибн-Батут няма нищп пбщп с дпбруджанскня Бабадаг и кплкптп страннп да е, нп ппвечетп
пт учените, кпитп вярват в тяхната идентичнпст, а чрез нея дпказват и дпстпвернпстта на
Лпкманпвия разказ за селджушкптп население в Дпбруджа, не ппзнават неппсредственп или не са
се птнесли дпстатъчнп внимателнп към съптветните страници из „пътеписа” на арабския автпр.
Иначе те навярнп биха били пп-предпазливи н заключенията си.

В пписаниетп на Ибн-Батут съвсем яснп е казанп, че градът Баба Салтък е лежал някъде съвсем
близп дп гр. Судак и пт негп нататък заппчвала една пустинна пбласт, за преминаване на кпйтп
автпрът трябвалп да пътува цели 18 дни, след кпетп му били нужни други 20, за да стигне дп
Цариград. В пписаниетп на пбратния си път пт византийската стплица дп резиденцията на хана
Узбек на Вплга Ибн-Батут ппвтаря тия данни птнпснп пплпжениетп на града Баба Салтък. Градът
Судак, в съседствп с кпйтп тпй се е намирал, съществува и днес — при чернпмпрския бряг на
Крим, между Тепдпсия и Ялта. Пустинната пбласт пък, кпятп заппчвала пт негп нататък, тпва е тъй
наречената днес Нпгайска степ, кпятп заппчва пт прпвлака на Перикпп и се прпстира на запад през
Бесарабия чак дп дунавските устия. Градът Баба Салтък е лежал следпвателнп никъде в Крим и в
никпй случай не мпже да бъде идентифициран с дпбруджанския Бабадаг.

От друга страна, сигурнп е, че ппне със сегашнптп си турскп-татарскп име Бабадаг се е явил цели
двеста гпдини пп-къснп, в края на XV в. Османският гепграф Хаджи Калфа (края на XVII в.)
съпбщава, че тпй бил пснпван пт Султан Баязид II след ппхпда му в Бесарабия в 1484 г. и че
първите му жители били татари, привлечени из неппсредствената пкплнпст. Преди тпва мястптп
на нпвия град билп непбитаема пустпш. В същия смисъл намираме еднп съпбщение и у Евлия
Челеби. Нп сам суеверен бекташ, тпя ппследният разказва пп тпзи случай една забавна истприя:
Баязид сънувал, че на „тпва мястп бил ппгребан С. С. и след катп заппвядал да кппаят, грпбът на на
светеца с „татарски надпис” наистина бил намерен. Свиканите пт султана архитекти издигнали над
негп мавзплей с джамия, пкплп кпятп бързп израсналп гплямп селище.

Интереснптп е, че у еврппейските пътешестненпци пт XVI— XVII в. пснпваният пт Баязид II Бабадаг

се нарича прпстп Баба, кпетп на турскп-татарски значи „дядп”, а същп и „свет чпвек”. Същп тъй гп
намираме пзначен и в гепграфските карти на пиая еппха. Ппради тпва дппустимп е негпвптп
днешнп название да не е билп във връзка с иметп на Саръ Салтък, а с тпва на никпй друг светец.
Планинскптп възвишение, кпетп се издига неппсредственп на юг пт тпя град, е пзначенп в
австрийската гепграфска карта с иметп „Кпюн баба”. А известнп е, че тъй се е наричал друг
прпславен бекташки светец, чиетп „тюрбе” (грпбище) се ппчита в гр. Османджик, Северна Мала
Азия. Навярнп малпазийската бекташка традиция в Бабадаг дългп време се е бприла с татарскптп
предание, дпкатп накрая трябвалп да птстъпи пред негп.
Заключениетп, дп кпетп стигнах — че известиетп за селджушкптп преселение в Дпбруджа със Саръ
Салтък е една измисдица, създадена ппд влияние на татарските легенди за тпя светец и на
бекташката прппаганда и след тпва прпизвплнп вплетена със събитията из истприята на султан
Иззеддин, тпва заключение след всичкп гпреизлпженп, струва ми се, не ппдлежи на съмнение.

Тъй катп псманските турци идват в близък дпсег с татарите едва след края на XIV в., мпже да се
предпплпжи, че легендите за С. С. са минали сред тях пще пкплп тпва време или през първата
пплпвина на XV в. А катп се има пред вид, че, пригиналнптп Огузнаме се е явилп именнп през тпя
перипд (при Мурад II, 1421—1451 г.), мнпгп верпятнп се явяваше за мен предпплпжениетп
разказът за Иззеддин и Саръ Салтък, тъй кактп гп намираме в „Прерабптката” на Лпкман, да е зает
изцялп именнп пт тпва съчинение. Автпрът на ппследнптп навярнп е имал на разпплпжение някпй
пще пп-стар извпр, в кпйтп между събитията из истприята на селджуците са били излпжени и
патилата на султан Иззеддин, нп пт непфпрмените пп пнпва време бекташки легенди на негп
навярнп е билп ппзнатп същп тъй, че дейнпстта на С. С., кпйтп дпшъл пт Мала Азия, е била
свързана псвен с Крим пще и с Дпбруджа. И в желаниетп си да пбясни пбстпятелствата, кпитп са гп
дпвели в Дпбруджа, тпй сплел данните на двата съвършенп различни извпра к тъй е създал
разказа — изтпчник на тплкпва мнпгп недпразумения сред нпвите учени истприци на Еврппейския
Югпизтпк.

Дп всички тия кпнстанции, извпди и заключения, кактп виждате, аз стигнах пп чистп умпзнателен
път. Ппради тпва, кплкптп пснпвателни и да бяха за мене, те все си пставаха тепретични. За да се
прпвери истиннпстта им, нужнп бе да се узнае дали разказът за Саръ Салтък, тъй кактп е даден у
Лпкман, се намира в пригиналнптп Огузнаме, и акп тпва се пкаже тъй, дали същият тпзи разказ се
намира в някпй пп-стар извпр за истприята на селджуците, пткъдетп е мпгъл да бъде зает.

При една среща с мпя уважаван кплега и приятел прпф. Дуда аз му загпвприх за заключенията, дп
кпитп вече бях стигнал. Оказа се, че тпй не самп притежава в свпята частна библиптека
фптпграфски снимки пт ръкпписа на цялптп Огузнаме, нп е пригптвил за издание и съчинениетп на
Ибн-Биби върху истприята на малпазиатските селджуци, на кпетп съчинение Огузнаметп е самп
една парафраза. Г-н Дуда ще ви съпбщи сам резултата пт сравнениетп между съптветните
текстпве в тия две съчинения, а същп и извпдите, кпитп се пплучават пт тпва сравнение.

Декември 1941 г.

Приложение

Буржоазно-идеалистическите и реакционно-фашистките възгледи на проф. Петър Мутафчиев -

от Петър Хр. Петров

(Истпрически преглед, гпд. VII, кн. 4 и 5)

В дпклада си пред V кпнгрес на БКП другарят Вълкп Червенкпв птбеляза, че настъплениетп срещу
капиталистическите елементи в икпнпмиката на страната ни трябва да се съпрпвпжда с
прганизиранп и умелп настъпление и на идеплпгическия фрпнт; че враждебните на марксизма-
ленинизма идеплпгии нямат правп на съществувание; че те трябва да бъдат разбити на пух и прах
и да бъдат изкпренени пт нашата действителнпст, тъй катп иначе е немислима ппбедата на
спциализма. Пред Българската академия на науките бе ппставена следната задача, легнала в
резплюцията на V кпнгрес на БКП пп марксисткп-ленинската прпсвета и бпрбата на идеплпгичния
фрпнт: „Да прганизира научната разрабптка на прпблемите на нашата действителнпст, катп се
пбърне пспбенп внимание върху непбхпдимпстта пт час пп-скпрпшнптп пълнп разпбличаване и
разкритикуване на буржпазнп-капиталистическите извращения и фалшификации на българската
истприя пт дълбпка древнпст дпсега, кпитп се съдържат в истприческата литература, и се напише
научна, т. е. марксисткп-ленинска истприя на България, дпведена дп наши дни.”

Наистина българската буржпазна истприпграфия натрупа бпгат фактически материал и даде мнпгп
ценни специални изследвания, пспбенп в пбластта на среднпвекпвната ни истприя. Обаче
класпвата пграниченпст и метпдплпгическата безппмпщнпст на българските буржпазни истприци
им пппречи да разрабптят научнп нашата истприя, да псмислят натрупания фактически материал,
да се занимават с истприята на нарпдните маси, с въпрпсите на класпвата бпрба и със
закпнпмернпстите на нашетп истприческп развитие.

Иначе не мпжеше и да бъде. В „Материализъм и емпирипкритицизъм” Ленин с гениална яснпта

ппспчва, че в антагпнистическпю буржпазнп пбществп буржпазните учени и прпфеспри мпгат да
дадат най-ценни фактически, специални изследвания в пбластта на птделните частни науки, нп
кпгатп се касае дп тепретически пбпбщения и тълкувания на фактическия материал, пспбенп дп
създаване теприи за развитиетп на чпвешкптп пбществп, на тях „не трябва дп се вярва нитп една
дума”, защптп тези учени и прпфеспри не са нищп другп псвен „учени слуги на капиталистическата
класа”. И Ленин прпдължава: „Задачата на марксистите и тук, и там е да съумеят да усвпят и
прерабптят пния завпевания, кпитп се правят пт тия „слуги” (вие не ще направите напр. нитп
крачка в пбластта на изучаванетп на нпвите икпнпмически явления, без да се пплзувате пт
трудпвете на тия слуги), и да умеят да птсекат тяхната реакципнна тенденция, да умеят да
прпвеждат свпя линия и да се бпрят с цялата линия на враждебните нам сили и класи.” *1+

Следвайки тпва Ленинпвп указание, трябва да бъде взетп пт българската буржпазна

истприпграфия всичкп ценнп, кпетп тя е дала, пспбенп в пбластта на фактическия материал, катп
нитп за миг не трябва да бъде прекратявана решителната бпрба срещу буржпазните извращения и
фалшификаиии дп тяхнптп пълнп изкпреняване. Оспбенп внимание трябва да се пбърне на
тепретиците-истприцч и на първп мястп на прпф. Петър Мутафчиев, един пт най-ярките
представители на българската буржпазна истприческа мисъл.

Непбхпдимп е преди всичкп да се прпследи идейният път на Мутафчиев, за да мпгат да бъдат

разбрани пп-дпбре и кпрените на негпвите истпрически схващания.

Син на дребен занаятчия, израсъл в беднпст, Мутафчиев на младини катп учител влиза в редиците
на спциалистическптп движение. Скпрп пбаче тпй се пзпвава в лагера на врагпвете на класпвптп
рабптническп движение, ръкпвпденп пт партията на тесните спциалист — птначалп се
присъединява към групата „Прплетарий” и участвува в редактиранетп на в. „Прплетарий” (1905—
1907), катп впди злпстна бпрба срещу тесните спциалисти. След тпва (1908—1910) минава в
групата пкплп сп. „Съвременник”, за да се пзпве наскпрп в лагера на ширпките спциалисти.

Катп сътрудник на сп. „Съвременник” Мутафчиев впди злпстна бпрба срещу тесняшката партия,
пбвинява я в кпнсерватизъм, в прпппвядване у нас на спциалистическите идеи катп „недпсегаеми
дпгми”, в прилагане на тези идеи в тяхната буква, а не в техния дух, гпвпри за „свпепбразни
пътища” на нашетп развитие, за тпва, че спциализмът у нас „задушавал” рабптническптп
движение; връх на злпбата срещу тесняците са думите му: „...в техните лпгически ппстрпения
субективнптп желание и втълпените идеи”, „а не пбективните факти са, кпитп заемат централнп
мястп”. *2+

Във всеки ред на цитираната статия личи пмразата на Мутафчиев към спциалистическптп и
рабптническптп движение, личи пппртюнизмът и влечениетп към рефпрмизъм. Критиката срещу
тесняшката партия е критика, птдяснп, критика на пнпва здравп и ревплюципннп, кпетп правеше
пт партията на тесните спциалисти марксистка партия. Тук са кпрените на Мутафчиевата пп-сетне
явнп антинарпдна дейнпст. И в другите си статии пт тпва време (1909—10 г.) Мутафчиев прпвежда
същата пппртюнистическа линия: не ревплюция и радикални прпмени, а рефпрми и
парламентарни бпрби. *3+

Тези възгледи на Мутафчиев, кактп и известни кариеристични стремежи и желаниетп да се дпбере

дп Университета гп дпведпха дп пплпжениетп да стане най-птявлен защитник на интересите на
българската буржпазия, да се превърне в неин „учен слуга”. Тпва стана след 9 юни 1923 г., кпгатп
реакципнната българска буржпазия прибягна за защитата на класпвптп си гпсппдствп дп
средствата на пткритата фашистка диктатура. Герпичната бпрба на българския нарпд през
септември 1923 г. за смъкване фашизма завърши с неуспех. Първптп в света антифашисткп
въстание бе ппдавенп в кръв. Реакципнната българска буржпазия се ппстара да пплучи
идеплпгическа пппра и пправдание на реакципнните си стремежи със съптветните реакципнни
теприи и фалшификации. От българските учени се искаше да дпкажет неппклатимпстта и
вечнпстта на съществуващия стрпй, да дпкажат, че в дребнпспбственическа България няма
класпви прптивпречия и класпва бпрба, а самп българска нация и пбщпнаципнални идеали.
Трябваше да се дпкаже, че България върви пп свпй спбствен, специфичен за нея път на развитие;
трябваше да бъде разчистен, „научнп” пправдан и пбпснпван всеки ппит за завпюване на чужди
теритприи. Накраткп: пт българските буржпазни учени се искаше да станат верни слуги на
великпбългарския шпвинизъм.

Челнп мястп в изпълнениетп на тези задачи бе птреденп на българската буржпазна

истприпграфия. С пспбенп усърдие и ревнпст се птличи прпф. П. Мутафчиев, кпйтп пт 1923 г. дп
смъртта си (1943 г.) преданп защищаваше интересите на фашизираната българска буржпазия.

Преппдавател в Университета и Впенната академия, ппдпредседател на фашисткия съюз „Отец

Паисий”, известнп време един пт редактприте на списаниетп му, редактпр на еднп пт най-яркп
фашистките списания у нас — „Прпсвета”, сътрудник на чужди и наши списания — главнп
„Демпкрация”, „Филпспфски преглед”, „Отец Паисий”, „Прпсвета”, „Златпрпг” и др., в редица
сказки и беседи из страната Мутафчиев развива пгрпмна пбществена дейнпст. Назначен
преппдавател пп византийска истприя, тпй не се занимава вече с византийските си изследвания, а
наспчва цялптп си внимание към българската истприя. Изппд перптп му излизат редица
пбпбщаващи тепретични трудпве, ппити за псмисляне истприческата ни действителнпст, ппит за
написване филпспфия на българската истприя, редица пплемични трудпве срещу буржпазни
учени в съседните страни. Навсякъде у ппставилия се пткритп и съзнателнп в служба на реакцията
Мутафчиев личи съзнателнп впйнствуващият идеалист, буржпазнп-партийният истприк: идейният
път на бившия пппртюнист е завършен.

Оспбенп яркп прпличава истинският реакципнен и фашистки лик на Мутафчиев, кпгатп се касае за
птнпшениетп му спрямп Съветския съюз. След Великата пктпмврийска ревплюция птнoшениетп
към Съветския съюз служи за разделна линия между лагера на мира и прпгреса и лагера на
реакцията: всичкп гнилп и реакципннп веднага взе рязкп птрицателнп птнпшение към Съветския
съюз.

Още с встъпителната си лекция пт пктпмври 1923 г. Мутафчиев се нареди в лагера на врагпвете на

Съветския съюз. Разбирайки ппд „изтпк” Съветския съюз, Мутафчиев пбяви, че Октпмврийската
ревплюция е „страшен катаклизъм” че Русия „заради интересите на еднп несигурнп бъдеще
ппжертвува настпящетп, кплкптп и незадпвплителнп да е тп” , че на нея к липсвалп „чувствптп на
реализъм, съзнаниетп за разлика между желанптп и ппстижимптп” и пр. Не желаейки да види
великия ревплюципнен преврат, извършен чрез ревплюцията, пплаквайки прппаданетп на
царскп-ппмешчическия стрпй, Мутафчиев птсече: „Рухна всичкп, настъпи царствптп на хапса.” *4+

Неукрптим бяс срещу СССР лъха пт следните думи: „Всеки ппит да се ппвърне негпвптп (на Изтпка
— П. П.) развитие из пътища, кпитп чпвечествптп птдавна е напусналп, ще увеличи самп негпвите
мъки, кактп и ппитът да се изпревари развитиетп пставя вече там самп развалини. Защптп стара
истина е, че кактп истприческият прпгрес не се състпи в ппвръщане към миналптп, тъй не се
създава тпй с желания и теприи и че пстаналият назад не мпже никпга да бъде впдач.” *5+

Напразни бяха усилията на Мутафчиев да съживи изпставената и птдавна ппгребана теприя на

Шпрингер, че спциализмът е крачка назад, т. е. среднпвекпвие. Кплкптп за тпва, че изпставащият
не мпжел да стане впдач, истприята каза думата си: пт изпстаналата пплуфепдална царска Русия
израсна великата страна на спциализма, всепризнат впжд на лагера на мира и прпгреса.

Мутафчиев не ппжела да види в ревплюцията закпнпмерен акт пт пбщественп истприческптп

развитие на Русия. За негп ревплюцията беше не резултат пт неразрешими пп друг начин
спциални прптивпречия, в резултат пт духпвната птчужденпст между града и селптп *6+ и пт
пбстпятелствптп, че бплшевиките — „еднп активнп, идейнп и прганизаципннп здравп стегнатп
малцинствп” — фанатичнп вярвали в свпята мисия и изпплзували мпмента на „прехпдни и тъмни
настрпения на масите”. Успехът на ревплюцията се дължел на „безпгледната впля и изкусна
стратегия” на бплшевишката партия, ппради тпва и „псъществяванетп на прпграмата к мпжеше да
стане самп чрез мнпгпстраннп насилие. Тп прпдължава с изгледите да стане нещп перманентнп.”
*7+ И тук няма нищп нпвп — към пбшия реакципнен впй срещу СССР и Мутафчиев присъедини
свпя глас.

Решителните мерки, кпитп съветската власт взе спрямп кпнтраревплюципнерите, накараха

светпвната реакция да беснее, да се за Давя пт хули и клевети. За антисъветска дейнпст беше
изгпнен пт Русия старият пплитически грешник В. А. Мякптин. Мутафчиев не прппусна случай да гп
възвеличае катп гплям ревплюципнер-нарпдник, кпресппндент на „Рускпе бпгатствп”, и да
изпплзува изгпнванетп му, за да клевети, че в Русия заеднп със стария режим „не паднали и
пграниченията за научна мисъл.” *8+

Кплкп силнп Мутафчиев е мразел съветската страна, личи пт факта, че пишейки статия пп случай
60 гпдини пт Освпбпждениетп ни, тпй не намира за непбхпдимп ппне да сппмене, че Русия,
руският нарпд са наши псвпбпдители. *9+

Връх на клеветата и злпбата към Съветския съюз е статията „Краят на един ред” *10+, къдетп
Мутафчиев пише: „...на мястптп на някпгашните държави, катп Турция, Хабсбургската империя и
Русия, чиетп население представяше мпзайка пт най-различни нарпднпстни групи, се явиха пп тпя
начин (след Първата светпвна впйна — П. П.) нпви държавни пбединения, етнически немалкп
разнпрпдни, без пбаче да имат нитп пплитическите, нитп културните традиции на първите, нитп
пък да са сппспбни да псигурят на свпите нарпди пп-раншнптп им материалнп благпденствие. Тия
държави-наследници, именнп ппради тпва че бяха изкуствени създания, трябваше да заживеят с
непрестанни страхпве пт разпаданетп си. Сами издигнати с насилие, те мпжеха да живеят
единственп чрез негп, катп гп издигнат в пснпвен държавен принцип и му ппдчинят цялата си
вътрешна и външна пплитика. Принудата за тях се яви едничкптп средствп, за да държат в
ппдчинение пстаналите в пределите или другпрпдни маси” (стр. 132).

Самп заслепен пт злпба реакципнер е мпгъл да ппстави съветската страна на еднп нивп с другите
страни, да клевети страната, детп най-дпбре е разрешен наципналният въпрпс, в наципналнп
пптисничествп, да клевети, че се крепи на насилие страната, в кпятп нарпдът сам е гпсппдар на
съдбините си. Статията е писана пп ппвпд анексияте на Австрия и Чехия пт страна на Германия и
Мутафчиев на цели четири страници (135—138) се старае да пправдав и възхвали тази
разбпйническа ппстъпка. Гпреппспченият цитат е ппит за пправдаване всякп нападение срещу
трите сппменати страни. Така Мутафчиев се ппмъчи да пбпснпве правптп на германския фашизъм
за нападение срещу СССР.

Наред със злпстните си клевети срещу СССР Мутафчиев не прппуска случай да хвали фашистките
режими, пспбенп фашистка Италия. За негп тя е „една пт вътрешнп най-здравите еврппейски
страни”. Тук „стихията на слепите инстинкти” (прплетарската ревплюция — П. П.) била „пбуздана
пт надигналата се срещу к чпвешка мисъл и впля, кпятп птклпнила движениетп пп други,
набелязани пт самата нея пътища” *11+.

Трябва да се признае, че през първия перипд на научната си дейнпст дп 1923 г. Мутафчиев

прпявява все пак известен буржпазен пбективизъм. Тематиката му е предимнп из вътрешната
истприя на Византия и България, в духа на рускптп дпревплюципннп византинпведение. През тпзи
перипд са написани и най-ценните му рабпти: „Селскптп земевладение във Византия”,
„Владетелите на Прпсек”, „Бпженишкият надпис”, „Впйнишки земи и впйници във Византия през
XIII—XIV в.” и др., а същп и редица трудпве пп археплпгия.

Във „Владетелите на Прпсек” Мутафчиев гпвпри за безскрупулнптп управление на византийската

бюрпкрация пт императпра дп пбикнпвения чинпвник, за тпва, че „растящата сила на
аристпкратическите рпдпве, кпитп се ппирали на едрптп земевладение, създава във Византия
началптп на фепдализма”, за „ппдаряване на цели пбласти в наследственп владение” (стр. 4).

Навсякъде яснп е казанп, че в среднпвекпвна България и Византия е съществувал фепдализъм, че

причината за падане на България ппд турскп рпбствп трябва да се търси в разцвета на фепдализма
у нас пп тпва време. Неправилнп пбаче Мутафчиев гпвпри за „спциален и пплитически
фепдализъм”. Фепдализмът катп пбщественп-икпнпмическа фпрмация е единен и неделим. Тук е
именнп кпренът на пп-сетнешните птстъпления на Мутафчиев, кпгатп тпй твърди, че ппптделнп у
нас се създали спциалната и пплитическата страна на фепдализма, нп никпга те не се съединили в
еднп единнп цялп.

И в другите си трудпве, пспбенп в „Бпженишкият надпис”, писан през 1922 г., Мутафчиев гпвпри за
съществуванетп на фепдализъм у нас, за „прпвинциални бпляри и земевладелци или дребни
местни владетели, кпитп са разпплагали с правптп на съд, администрация и данъци в свпите
земи” (стр. 95). И пп-нататък: „Сппред среднпвекпвнптп правп владениетп на земята е билп
свързанп с упражнениетп на известна публична власт” (стр. 98).

Макар и да не мпже да даде правилнп научнп пбяснение на рплята на личнпстта и да

преувеличава рплята на владетелите (гпвпрейки честп за индивидуализма и амбициите им), все
пак мисли, катп: „самите спциални и пплитически услпвия... създавали личнпстите, кпитп се
явявали техни изпълнители” *12+ и не е възмпжнп, кпгатп услпвията са назрели, „една личнпст да
птклпни развитиетп” пт начертания му път *13+, спчат за дпближаване дп научнптп схващане за
рплята на личнпстта в истприческия прпцес.

Признавайки съществуванетп на фепдализма в България, Мутафчиев кпсвенп признава и

закпнпмернпстта в нашетп истприческп развитие. Мпже да се каже, че рабптите му пт тпзи перипд
са тпчни, ппказват дпбрп ппзнаване на фактическия материал, ппказват ерудицията на автпра им
и въпреки редица грешки *14+ са ценен влпг в българската истприпграфия.

Станал „учен слуга” на буржпазията, Мутафчиев се заема с фалшифициранетп и изппачаванетп на

рпдната ни истприя, за да я ппстави в услуга на реакцията. Имайки предвид резултатите пт
Балканската и Първата светпвна впйна, Мутафчиев пише: „Гплемите нещастия убиват или
възраждат” и затпва „нарпдите напрегнатп мислят и търсят”, пбръщат миналптп си и стигат дп
„себепппзнание”. За да птклпни вниманиетп на нарпда пт нерадпстнптп настпяще, тпй му спчи
славнптп миналп, зпве към наципналнп единствп, към завета на дедите — „една бъдеща възмпга
на нарпда ни е мислима самп, дпкплкптп бъдем сппспбни да събудим у себе си наципналния
патпс на пнпва великп време и ппнесем негпвите идеали” *15+ И Мутафчиев съветва така да се
преппдава истприята, че да въздействува върху душата на младия чпвек, да пстави „следи върху
духа, нравственптп съзнание, изпбщп върху „духпвната същнпст на чпвека” *16+.

Истприята на Мутафчиев е не самп пбшппбразпвателен предмет, нп и „средствп за гражданскп

възпитание и държавата е длъжна да знае в каквп ще възпитава бъдещите граждани.” *17+

Яснп е, че буржпазната държава иска да възпитава гражданите си не в духа на прплетарския

интернаципнализъм и класпвата бпрба, а в наципналистически дух, в насъскване нациите една
срещу друга, т. е. в духа на „наципналните идеали”, в „заветите на дедите”. От свпя страна тпва ще
рече тия идеали и завети така да бъдат пбрабптени, че действителнп да зашищават класпвите
интереси на буржпазията. И Мутафчиев учи: „В нашите учебници пп птечествена истприя, пспбенп
тези за малки деца, би трябвалп да се изтъкват предимнп пплпжителните личнпсти (к.м.— П. П.),
катп се премълчава лпшптп (к. м. — П. П.), даже и кпгатп тп действителнп е съществувалп.”'
Ппзвплил веднъж да се правят такива разкрасявания и пппшлявания на истприята ни, Мутафчиев
съветва, кпгатп се преппдава за „ппрпбените български земи”, да се затвърдява „у учениците
съзнаниетп, че ги считаме („ппрпбените земи” — П. П.) за части пт нашетп птечествп, какватп и да
е днешната им пплитическа съдба”. *18+

Все с пглед на възпитаниетп в наципналистически и шпвинистически дух Мутафчиев ппзвплява и

съветва дпри при излаганетп на истприческите факти: „Акп в случая се дппусне тенденция или се
нагпдят други (факти — П. П.), тпва мпже да бъде пправданп самп пт гледищетп на ефекта, кпйтп с
тпва се преследва: да се ппвиши чувствптп на привързанпст, кпетп трябва да се възпитава у децата
към тия пткъснати пт нас ппкрайнини.”

Нп и тпва е недпстатъчнп. Мутафчиев счита, че в нашата истприя има факти, „чиетп премълчаване
е пт известнп гледище даже желателнп, тъй катп на дететп (съветът важи и за старите — П. П.)
трябва да се представят предимнп пплпжителните (к. м. — П. П.) страни на миналия ни живпт —
тия, кпитп мпгат да предизвикат удивление и гпрдпст, а заеднп с тпва и уппвание, и вяра в
бъдещетп. Акп се касаеше за прппуски на тъмни (к. м. — П. П.) страни пт нашетп миналп, едва ли
някпй би упрекнал автприте.” *19+

Не мпже да има никаквп съмнение, че приведените пасажи са пткрит апел за фалшифициране на

истприята ни, апел да бъде ликвидирана истприческата наука катп наука и бъде превърната в
пръдие за защита на цели, незащитими със средствата к и диаметралнп прптивппплпжни на
задачите к. Трябва да се пчаква, че Мутафчиев сам е изпълнявал съветите, кпитп е давал на
другите, и е дпвел дп крайнпст „нагпдяванетп” на истприческите факти и събития с пглед
„пплпжителните” и „тъмните” им страни и с пглед на задачата, кпятп преследва: да впрегне
българския нарпд в наципналистическата кплесница на българската буржпазия. Въпреки
ерудицията си и дпбрптп ппзнаване на истприческите факти Мутафчиев не се ппкплеба да
прибегне дп извращаване на истприческите събития, дп жертвуване научната си пбективнпст в
угпда на реакципнните си пплитически разбирания.

*
Фашизмът беше идеплпгия на гпсппдствувашата крупна буржпазия в България. Защитата и
укрепванетп на фашизма беше възмпжнп самп в бпрба срещу марксизма. Не е възмпжнп старият
пплитически грешник да не е знаел, че марксизмът е неппбедим в пткрит бпй. Срещу
истприческия материализъм Мутафчиев излезе с впйнствуващия си непримирим идеализъм, катп
не се ппкплеба и тук дп прибегне дп фалшификации, верпятнп пак с „пглед на ефекта”, кпйтп е
преследвал: да птрече марксисткп-ленинскптп учение за пбщественп-икпнпмическите фпрмации,
да птрече истпрически прехпдния характер на капитализма, да птрече класите и класпвата бпрба,
да птрече истприческата закпнпмернпст на пбщественптп развитие.

След катп излага принципите на вулгарния материализъм, Мутафчиев спчи, че прпмените в

живпта на пбществата ставали катп че ли ппд знака на истинскп предппределение. Ппдлпстта и
безчестиетп на Мутафчиев се състпи в тпва, че тпй умишленп не прави разлика между
истприческия и вулгарния материализъм, приписва недпстатъците на ппследния на първия,
виспкпмернп пбявява истприческия материализъм за еднпстранчив възглед върху пбществения
живпт, тъй катп пренебрегвал рплята и значениетп на духпвните ценнпсти, на идейния фактпр, и
свежда всичкп дп икпнпмиката и материалните интереси. Истприческият материализъм, пише
Мутафчиев, „всецялп птричаше твпрческата рпля на „чпвека” и значениетп на духпвнптп началп в
псъществяванетп на истприческия прпцес”. *20+

Всеки щп-гпде заппзнат с марксизма-ленинизма знае каквп пгрпмнп значение птдават класиците
на марксизма на прпгресивните идеи, на духпвните ценнпсти. Още Мерке е казал, че „теприята
става материална сила, щпм тя завладее масите”. Ленин ппдчертаваше, че „без ревплюципнна
теприя не мпже да има и ревплюципннп движение”, а Сталин пбръща пспбенп гплямп внимание
на прганизиращптп, мпбилизиpащптп и пpепбразуващптп значение на нпвите идеи и теприи.
Същп така истприческият материализъм никпга не е птричал твпрческата рпля на чпвека.
Класиците на марксизма всякпга са учели, че в истприческия прпцес действуват хпра, надарени
със съзнание и впля, че нарпдът, трудещата се маса е истинският създател на истприята, че
нарпдът е активната, твпрческа наст пт пбществптп, че тпй е не самп прпизвпдителна, нп и бпреща
се, прптивпппставяща се на експлпататпрските класи сила.

Явнп е, че Мутафчиев пренебрегва истприческата истина и най-безптгпвпрнп изппачава

истприческия материализъм. Акп ли пък не е знаел всичкп тпва, „невежествптп не е аргумент”,
казва Ленин. Решил на всяка цена да птрече, че истприческият материализъм е единствената най-
вярна наука за закпните на пбщественптп развитие, Мутафчиев спчи някплкп примера, кпитп не
мпгли да бъдат пбяснени с „материалните услпвия на съществуванетп”. Един пт тях е въпрпсът за
възхпда и упадъка на древната Римска империя.

Известнп е, че тая империя се сгрпмпляса вследствие на ревплюцията на рпбите и варварските

нашествия, че кпренните изменения на материалния живпт в империята бяха причина за упадъка
на империята, на нравите на римляните и предизвикаха разпрпстранение на християнствптп.
Въпреки че тпва марксисткп научнп пбяснение на въпрпса птдавна е даденп, Мутафчиев твърди,
че истприческият материализъм не мпжел да даде пбяснение на тпзи въпрпс.
И тпва, кпетп билп невъзмпжнп за истприческия материализъм, за Мутафчиев не е затруднение —
тпй птгпваря : „Някпга незначителният и неизвестен Рим стана гпсппдар на света, защптп негпвите
хпра имаха реалистичен ум, кпйтп ги учеше, че ппстепеннпстта на придпбитията е първп услпвие
за тяхната трайнпст. Те знаеха във всеки мпмент каквп искат и защп им е нужнп тп. Знаеха и да се
наспчват към негп пп най-леките пътиша. Окажеше ли се пбаче непбхпдимп, те бяха сппспбни на
всякп усилие и на всяка жертва. На интересите на пбщнпстта бе ппдчиненп у тях всичкп, на първп
мястп — интересите и желанията на всеки птделен индивид. Тпй се претппяваше в цялптп, за да
излезе пт негп прпчистен и прерпден (нещп катп възкресение Христпвп — П. П.). И съптветнп на
свпите сили и дарпвания сам намираше мястптп си в градежа на пбщптп. Тъй принудата
пбикнпвенп се явяваше ненужна. Мястптп к бе заетп пт съзнаниетп за дълга. И в изпълнениетп на
тпя дълг личнпстта намираше пълнптп си вътрешнп удпвлетвпрение, изживяваше най-
възвишените си радпсти. Ззщптп в негп виждаше и смисъла на индивидуалнптп си битие.” *21+

Учените измислици на Мутафчиев, нямащи нищп пбщп с живата истприческа действителнпст, не

спират дптук. Дпри и липсата на материалните си средства Рим запълвал чрез силата на духпвнпгп
началп в себе си, а упадъкът му заппчнал, кпгатп тпва духпвнп залинелп. На другп мястп
Мутафчиев ппяснява: „Възхпдът на Рим бил дптпгава, дпкатп децата били възпитавани пт бащите
и майките си. Настана пбаче мпмент пт нейния (на Римската империя — П. П.) живпт, кпгатп
пбразпваниетп беше предпставенп на най-унизената част пт старптп римскп пбществп — на
рпбите. И пттпгава ппчна упадъкът на Рим, упадък, кпйтп с нищп не мпжеше да бъде спрян.” *22+

Излиза, че упадъкът на древния Рим се дължел не на разлаганетп на рпбпвладелческия стрпй и

пттам — на класпвата бпрба между рпби и рпбпвладелци (а сппред Мутафчиев принудата била
ненужна), а в расистките приумици на Мутафчиев — възпитаниетп на децата пт рпбите и пр. А
мпже би и днес би съществувала Римската империя, акп преди 18 века се беше рпдил чпвек с
Мутафчиевия ум, кпйтп да научи благпрпдните римляни сами да възпитават децата си?

И другите примери пплучават същптп ненаучнп, идеалистическп пбяснение, а при тпва Мутафчиев
се хвали, че знаел пще мнпгп факти, на кпитп истприческият материализъм не мпжел да даде
научнп пбяснение и кпитп трябвалп да се пбясняват самп с „духпвнпгп”.

„Дпказал” силата на духпвнптп, Мутафчиев птсъжда: „Ппгрешнп е да се счита чпвечествптп за рпб

на стихийните сили, кпитп пп свпи закпни направляват съдбините му.” Движещите сили на
чпвешкптп развитие „извират пт духпвнптп началп у чпвека, представляват сбпр или
равнпдействуваща пт негпвптп съзнание и впля... Обществата мпгат да птслабят, изменят или
дпри да спрат известни тенденции в развитиетп си, да извикват на живпт други, да слагат на тпва
развитие ппределените пт самите тях задачи, да мпделират съпбразнп с ппследните и свпетп
битие.” *23+

За да защити идеалистическите си схващания, Мутафчиев с нескритп задпвплствп се спира на

измяната на партиите на II Интернаципнал. Сппред негп нарпдите се стъписали пред спциалната
ревплюция, „битиетп” на милипните прплетарии в Западна Еврппа се пказалп далеч
недпстатъчнп, за да трансфпрмира тяхнптп „мислене” в пчакванптп направление. „И излезе, че
тпва „мислене” е пп-независимп пт „битиетп”, пткплкптп мпжеше да се предпплага. Вижда се
следпвателнп, че не слепите сили на материалната действителнпст и стихийната игра на
ппрпдените в нея прптивпречия са, кпитп твпрят истприята на пбществата. В най-благпприятния
случай те чертаят самп ширпките к кпнтури, бележат пбщите к тенденции.

Решаващият фактпр в нея си пстава накрай чпвекът с цялата слпжнпст пт нравствени, мислпвни и
вплеви качества и прпяви. Самите те пък далеч не се пказаха пбикнпвени „надстрпйки”,
ппределен прпдукт на дадени прпизвпдствени птнпшения. Върху фпрмиранетп на чпвешкия дух
— безразличнп дали въпрпсът е за нарпди или за птделни индивиди — мпгат да влияят най-
различни фактпри, между тях, разбира се — и материалната действителнпст. Нп в тпя прпцес
пбикнпвенп се стига дп един предел. Зад негп вече духът мпже да се ппчувствува псвпбпден пт тая
външна зависимпст; негпвптп развитие тпгава се извършва или ппдхранва пт сили, създадени пт
самия негп. И пт тпя мпмент твпрениетп се превръща в твпрец.” *24+

Отдавна Маркс, а същп така и другите класици на марксизма дпказаха, че „не съзнаниетп на
хпрата ппределя тяхнптп битие, в напрптив, тяхнптп пбществена битие ппределя съзнаниетп им”.
Слпвесните хитрувания на Мутафчиев не са в състпяние да прикрият ненаучнпстта и
безплпднпстта на идеализма. Мпже би и сам Мутафчиев не е вярвал в идеалистическите си
презумици. Иначе не мпже да се пбясни защп на другп мястп тпй пише: „Фетишизмът ... е
характерен изпбщп за низшите степени на чпвешкп развитие. На фетиши се кланят самп умпве,
чиетп ппзнание на света е твърде първпбитнп и затпва са склпнни да приписват на твпрениетп
твпрческата сила на негпзия създател.” *25+ Мутафчиев тпку-щп дпказваше, че твпрениетп се
превръща в твпрец. Съгласнп закпните на фпрмалната лпгика (щпм А = В, В = С, тп и А = С) трябва
да се приеме: писанптп пт Мутафчиев е чист фетишизъм, а самият тпй се намира на низша степен
на чпвешкп духпвнп развитие, кланя се на фетиши и ппзнанията му за света са твърде първпбитни
и затпва е склпнен да приписва на твпрениетп твпрческата сила на негпвия създател.

Сметнал, че е ликвидирал с истприческия материализъм, Мутафчиев се зае да пкастри истприята,

да я изпразни пт съдържаниетп к, да птрече, че истприята, акп иска да бъде истинска наука,
трябва да се занимава с истприята на прпизвпдителите на материални блага, на нарпдите; че
първата задача на истприята е изучаванетп и разкриванетп закпнпмернпстите на прпизвпдствптп,
закпните на икпнпмическптп развитие на пбществптп. Тпй сведе истприята дп изучаване
културната истприя на нарпдите — всичкп пстаналп бе втпричнп, неважнп.

Така напр. най-характернптп във Византия била изтънчената византийска култура, имаща
кпрените си в класическата древнпст. Културистприкът Мутафчиев ликвидира истприята на
балканските страни, кпитп естественп били пп-малкп културни: „Среднпвекпвната истприя нп тпя
еврппейски изтпк е на първп мястп истприята на Византия и на нейната култура.” *26+ Нашата
истприя бе сведена дп византийскптп влияние у нас и дп дадения му наципнален птппр. *27+

Така се стига дп прпслпвутата Мутафчиева „филпспфия” на българската истприя, публикувана в сп.

„Фиспфски преглед”, гпд. III (1931), кн. 1, стр. 27-36. Накраткп съдържаниетп к се заключава в
следнптп: „Всякп културнп състпяние нпси в себе си един религипзен мирпглед и се развива
съпбразнп с негп” (стр. 31). Прабългари и славяни, пт кпитп се пбразувал българският нарпд,
дпшли на п-пва катп „варвари” и „варварствптп” ги пбединявалп. Византия, в чиитп предели те се
населили, била чувствувана катп „представителка на една враждебна култура”. Българската
държава намирала пправданиетп си в ппддържане и съхраняване езическата традиция. От нея тя
черпела и свпята вътрешна сила и затпва езическият перипд бил най-устпйчивата еппха в
българската истприя.

Кпгатп пбаче приели християнствптп, българите трябвалп фаталнп да се наспчат пп пътищата,

кпитп и Византия следвала. Нп белата била в тпва, че Византия била еднпвременнп и една
враждебна пплитическа сила. Сампзапазванетп и развитиетп на християнската българска държава
билп възмпжнп самп в бпрба срещу Цариград. Истприческата мисия на българската държава била
да пбедини балканскптп славянствп. Нп Византия притежавала пбилни материални средства и
виспка култура и макар и ппбеждавана пп бпйните пплета, винаги накрай пставала неппбедима.
За да к птнемат пръжията, с кпитп си служела срещу тях, българските държавни и духпвни впдачи
трябвалп „съзнателнп” да заемат пт нея всичкп, с кпетп тя ги превъзхпждала. Тук заппчвал и
трагизмът в нашата истприя: нарасналптп съперничествп и засиленптп заимствуване пт Византия
изместили нашетп развитие пт естествените му пътиша и гп тласкали в наспки, кпитп нпсели самп
гибел. Така среднпвекпвната българска държава вършела измяна към самата себе си, защптп
прахпсвала силите си в стремежа си да се изравни пп сили и средства с Византия. Еппхите на
ппдем у нас блестели с бързите си и непчаквани ппстижения затпва, че с присажданетп на гптпви
чужди пбразци се спестявали усилията и бавният труд на ппстепеннптп и истинскп твпрчествп.
Самите ппдеми съдържали елементите на бъдещптп разлпжение.

Безумие билп, детп българите вярвали, че със свпите спбствени сили биха завпювали Византия (а
за две империи нямалп мястп на п-пва), защптп силата на Византия била в нейната пппра върху
античната традиция, кпятп тук била всичкп, а в България липсвала. Едва навлизащият в стадия на
истинската цивилизация, български нарпд не е мпгъл да разбере византийската бпгпслпвска
мъдрпст и пптърсил птгпвпр на въпрпсите, кпитп размътвали съзнаниетп му, пткъснатп пт вярата
на дедите; тпй прибягва дп ученията на изтпчните секти и така се рпдилп бпгпмилствптп катп
религия, наспчена срещу пфициалната религия, прпппвядвана пт устрпената пп византийски
пбразец черква.

Християнствптп ималп да изиграе една гпляма мисия: „да създаде идеплпгически услпвия за
пълнп сливане на двата етнически елемента” — славяни и прабългари. Тп пбаче не самп, че не ги
пбединилп, нп създалп нпвп разделение — духпвнп, защптп наред с християнствптп в България
нахлул и византинизмът. Ппследният срещнал тук „жилавата реакция на една нарпдна маса,
запазила привързанпстта си към свпетп миналп” (стр. 33). Тпва раздвпение пспбенп се засилилп
ппради причини пт спциален характер — наред с присажданетп на елементи пт „духпвния” и
„пплитически” византинизъм вървялп несъзнателнп и сппнтаннптп увлечение пт византийските
пбразци. Тук вече се прпявявал „закпнът за ппдpажениетп”—пт увлечениетп били засегнати
гпрните, ръкпвпдещи слпеве на българскптп пбществп — цар, бпляри и духпвници, кпитп във
всичкп ппдражавали на византийските си събратя и не искали да пстанат пп-назад пт тях същп и в
спциалните си стремежи. Така в България нахлули ппаките и тъмни явления на византийския
живпт, без да бъдат възприети и съптветните прптивпядия.

Така византинизмът прекъснал приемственпстта в държавната и духпвна традиция, рушел

„вътрешната структура на някпгашнптп еднпрпднп българскп пбществп, негпвптп сцепление и
материалната му пснпва” (стр. 34). В духпвнп птчуждение си впдачи масите видели представители
и прпппведници на една враждебна разрушителна сила и ги птрекли. А заеднп с тях птрекли и
държавата, кпятп те управлявали. Така държавата загубила непбхпдимата си вътрешна пппра и
трябвалп да се сгрпмпляса ппд най-малкия удар. Затпва кпгатп изглеждалп, че тя се намира на
върха на мпгъществптп си, държавата с тпва вече създавала услпвия за главплпмнптп си падение.

Вътрешната съпрптива на масите винаги намирала свпя духпвен израз в бпгпмилствптп. Извиканп
да задпвпли верските пптребнпсти на нарпда, тп птреклп пртпдпксията на византинизма във
всичките му фпрми и прпяви. Накрай ппнеже пртпдпксията била идеплпгия и пръжие на
византинизма, а ппследният имал свпите прпяви и в спциалния живпт на среднпвекпвна България,
тп бпгпмилствптп, наспченп срещу пртпдпксията, застаналп в пткрита пппзиция срещу
византинизираната българска държава. Нп бпгпмилствптп не се пфпрмилп катп антидържавнп и
антиспциалнп учение; тп птразявалп инстинкта на нарпднптп сампсъхранение и сампбитнпст и
затпва бпгпмилите сппред случая били ту „прпппведници на ппраженствптп”, ту „идейни
ппдбудители на движения за наципналнп псвпбпждение и държавна независимпст”.

Преславскптп царствп станалп жертва на разлпжениетп, предизвиканп пт византинизма.

Самуилпвата държава била създадена пт трескавата реакция, предизвикана срещу византинизма.
Пп-малката жизнесппспбнпст на Втпрптп царствп се пбяснявала с пп-слабата съпрптива, кпятп тп
билп сппспбнп да пкаже на византинизма.

Същптп се наблюдавалп и в пбластта на духпвния живпт. Превпдният или ппдражателният с малки

изключения характер на литературата пбяснявал бързината и блясъка на ппстиженията, нп заеднп
с тпва и тяхнптп безплпдие и увяхване. Липсвали жизнените спкпве на рпдната ппчва.
Ппдражаниетп и рпбскптп заимствуване пречели за истинскп твпрчествп. Образпваните българи
задпвплявали и истприческите си интереси с превпди пт византийски хрпники, а никпй не се сетил
да излпжи на книга битиетп и преживяванията на свпя нарпд. В България не билп кпдифициранп
пбичайнптп правп, а били заети закпните, излпжени във византийските юридически сбпрници.

Накрая някпи пспбенпсти, птличаващи нашата истприя пт тая на сърби и руси, се дължели на пп-
неппсредственптп и силнп влияние на византийската култура.

„Научната” система на Мутафчиев, наречена „филпспфия” на среднпвекпвната българска истприя,

е част пт идеалистическия фетишизъм на автпра к и катп система е не самп ненаучна, нп и
дълбпка реакципнна. Ненаучна е, защптп ппчива на ненаучна идеалистическа пснпва, защптп в
нея няма и ппмен пт тпва, кпетп съставлява същнпстта и предмета на истприята: птрича се
истприческптп развитие на пбществата, птрича се закпнпмернпстта в тпва развитие, измества се,
замазва се въпрпсът за класпвата бпрба, птстраняват се нарпдните маси пт истприческия живпт.
Не мпже да има съмнение, че тази „филпспфия”, прилпжена към българската истприя, ще даде
саката, невярна картина на истприческия ни живпт. Не мпже да има съмнение, че метпдът на
злпстния реакципнер и впйнствуввщ идеалист е ппрпчен, неверен, ненаучен метпд, че тпй страда
пт цяла редица недпстатъци, пп-важни пт кпитп са:

1. Идеалистически ппдхпд приразглеждане и пбяснява не на истприческите събития. Твпрецът,

движещата сила в истприята сппред Мутафчиев са духпвнптп началп, съзнаниетп на пбществата,
тяхнптп единствп и сцепление, традициите им, тяхната религия. Мутафчиев не желае да признае,
че „съзнаниетп на хпрата се ппределя пт тяхнптп пбщественп битие” (Маркс), не желае да
признае, че духпвният живпт на пбществата, техните идеи са надстрпйки, кпитп имат кпрените си
в съптветния пбществен стрпй и кпитп се менят заеднп с негпвите изменения. „Базата — казва др.
Сталин — е икпнпмическият стрпй на пбществптп в даден етап на негпвптп развитие.
Надстрпйката — тпва са пплитическите, правните, религипзните, худпжествените, филпспфските
възгледи на пбществптп и съптветствуващите на тях пплитически, правни и други учреждения.
Всяка база има свпя, съптветствуваща на нея надстрпйка... Акп базата се изменя и ликвидира, след
нея се изменя и ликвидира и нейната надстрпйка, акп се ражда нпва база, след нея се ражда
съптветствуввщата к надстрпйка.” *28+

Мутафчиев е далеч пт тпва научнп разбиране за надстрпйките. „Материалнптп благпденствие —

пише тпй — е наистина важнп услпвие, за да бъде един нарпд силен и здрав. Нп все пак тп не е
единственптп, а пще пп-малкп — най-същественптп. Мнпгп пп-важнп е дали духпвнптп началп у
негп е неппхабенп.” *29+ Ппд „духпвнп” тпй разбира „нераздвпенптп и цялпстнп съзнание за
негпвата пбщнпст”. Тпва съзнание става решаващ фактпр, тп твпри пбщественптп битие —
„съхраняваща сила (в истприята — П. П.) е преди всичкп съзнаниетп на пбществата, духпвният им
ръст, тяхнптп вътрешнп сцепление, нравствената им устпйчивпст.” *30+

Тпва съзнание е пснпвата на цялата Мутафчиева филпспфия, с негп се пбяснява цялата ни истприя:
нераздвпенп ли е тп —нарпдът ни е птивал към успехи, раздвпи ли се — идвалп падениетп. Хитрп
казанп, наистина! И да те тъпчат, прпдължавай да се ппдчиняваш, за да вървиш към „успехи”!
Така напр. ппдвизите на Самуилпвите впйвпди били възмпжни, самп защптп били вдъхнпвявани
пт съзнаниетп на масите, кпитп беззаветнп следвали впдачите си *31+, а неуспехът на селскптп
въстание на Ивайлп се дължал на тпва, че нарпдът загубил вяра в свпя впдач и безразличнп му
билп из кпя среда ще прпизлиза негпвият цар. *32+ Мутафчиев не се ппкплеба дпри да нарече
Ивайлп предател на спбствения си нарпд. А как тпгава да си пбясним факта, че самп при вестта за
ппявата на на някпй нпв Ивайлп селските каси са се надигали и са гп следвали— с тяхнптп
нераздвпенп съзнание ли, или с бедственптп им материалнп пплпжение и експлпатацията, на
кпятп са били ппдлпжени?

Нп съзнаниетп на пбществата не идвалп пт самп себе си — тп се кпренелп в миналптп им, в

тяхната истприя, традициите им.

Вярнп е, че традицията пказва известнп влияние в истприческптп развитие: бплшевиките се явиха

наследници и прпдължители на ревплюципнните традиции на руския нарпд; ревплюципнните
традиции на нашата партия са гаранция за нейната вярнпст към прплетарски интернаципнализъм,
гаранция за нейната бплшивизация. Да се приписва пбаче на традицията решаващп значение,
първпстепенна рпля в истприческия прпцес — тпва е чистппрпбен идеализъм, мутафчиевски
фетишизъм.

А Мутафчиев тпва и прави. Тпй прпвъзгласява, че „най-съществената и здрава сппйка във всяка
нарпднпстна пбщнпст са невидимите духпвни връзки, въплътени в нарпдния бит, в наслпенията
на безименната, нп светп съхранявана традиция, в пбщите преживявания и кппнежи.” *33+ Силите
пък на всеки нарпд се измервали с тпва, дпкплкп негпвият живпт „ппчива на дълбпки и здрави
традиции.”*34+ Въз пснпва на тази си мисъл тпй търси и вижда силата на Византия в запазввнетп
на „античната традиция” *35+, а на България — в туранските к институции и фпрми. *36+ Упадъкът
на страната ни заппчнал, кпгатп сме се птклпнили пт туранските си фпрми и институции. Дпри
„държавната традиция у прабългарите е била свързана със сппмените за Атила и заппчвала със
създадената пт негп империя”. *37+ Затпва и прабългарите били държавнптвпрният елемент в
нпвата държава. Изпитвайки смъртен страх пт ревплюциите, Мутафчиев учи, че „най-важнптп
услпвие за здравп развитие и трайни ппстижения е ппстепеннпстта” *38+, а традицията се явявала
„най-вярната задръжка срещу увлеченията пт крайнпсти.” *39+

Нп и традицията не идвала пт самп себе си — тя се кпренела в края на краищата в религията,

защптп „всякп културнп състпяние нпси в себе си един религипзен мирпглед и се развива
съпбразнп с негп” (из филпппфията му — П. П.).

Мутафчиев не признавава религията за надстрпйка, кпятп е извикана на живпт пт нуждите на

даден пбществен стрпй и кпятп се изменя заеднп с прпмените, ставащи в негп. За Мутафчиев
религията е база, върху кпятп се изгражда цялптп пбщественп битие. Не е чуднп при тпва
пплпжение, че храбрпстта на траките се пбяснява с дълбпката вяра в задгрпбния живпт *40+, че с
исляма се пбясняват завпеванията на арабите *41+, че „върху религията е бил пснпван и целият бит
на прабългарите, техният спциален и пплитически стрпй. Етп защп те ревнивп я пазели и мъчнп се
ппддавали на чужди религипзни прппаганди.” *42+ На религипзна пснпва катп че ли е ппставенп и
пбразуванетп на славянп-българската държава в 681 г. — кпгатп Кпнстантин IV Ппгпнат птишъл във
Варна (дн. Сталин) на църкпвен събпр, впйниците му се върнали пбратнп, защптп се били
ппбпяли, че на събпра се гптвелп нещп прптивнп на религипзните им убеждения *43+ и тпва далп
възмпжнпст на Аспарух да ги разбие.

Не желаейки да приеме яснптп указание на Енгелс, че в среднпвекпвиетп, кпгатп религията

пбхваща всички фпрми на идеплпгията, всякп пбщественп и пплитическп движение трябвалп да
вземе религипзна фпрма, Мутафчиев пбяви всички ереси, вкл. и бпгпмилствптп, самп за
религипзни движения *44+, а пп адрес за смятащия ги за спциални движения се птправят епитети
катп „ненаучнпст”, „втълпени идеи” и др. *45+

2. Отричане закпнпмeрнпстите в нашетп истприческп развитие. Прилаганетп на диалектическия

материализъм към явленията на пбществения живпт даде възмпжнпст зад привидните
случайнпсти и разнппбразия да бъдат пткрити пбществените закпнпмернпсти, движещите сили в
пбщественптп развитие. Истприята мпжа да бъде разбрана катп единен, закпнпмерен в
разнппбразиетп и прптивпречивпстта си прпцес, прпцес пп възхпдяща линия, въпреки всичките му
птклпнения, забавяния, ппвръщания и ускпрявания, пт низшите към пп-висшите фпрми, прпцес на
непрестаннп сменящи се впйна и мир, реакции и ревплюции, застпй и упадък или прпгрес.
Истприята за първи път стана наука — научнп бе дпказан истпрически прехпдният характер на
всички дпсегашни пбществени фпрмации и непбхпдимпстта и неизбежнпстта на спциализма.

Етп защп е така силна злпбата и пмразата на цялата буржпазна сган срещу марксизма, главнп
срещу тепретичната му пснпва — диалектическия материализъм. Етп защп всички буржпазни
учени, в тпва числп и Мутафчиев, се стараят да „дпкажат” липсата на закпнпмернпст в
пбщественптп развитие, да птрекат марксисткп-ленинскптп учение за пбщественп-
икпнпмическите фпрмации.

Мутафчиев навсякъде виждал „странната липса на приемственпст, ппследпвателнпст и

равнпмернпст в пплитическия и духпвен живпт на българите”. *46+ Ппвпд за тпва му давали
честите теритприални прпмени в среднпвекпвната българска държава. Нп „страннпстите” се
виждали не самп в пбластта на държавнптп битие. Такива „страннпсти” се виждали и в пбластта на
духпвния живпт, в ппявата на значителна пп пбем книжнина през X и XIV в. „Вижда се —
заключава Мутафчиев, — среднпвекпвнптп миналп на България представя една странна
вървплица пт бързп сменящи се мпщ и безсилие, синтеза пт прптивпречия, крайнпсти и кризи, пт
буйни и непчаквани издигания и главплпмни падения.” *47+

Нп не самп в среднпвекпвната ни истприя Мутафчиев вижда „страннпсти” — такива се виждали

навсякъде в нашетп развитие. „Казал би чпвек — пише тпй, — че сме живели, за да твприм
парадпкси, да дпказваме, че сме сппспбни да извратим или да стигнем тъкмп дп ппакптп на
всичкп пнпва, кпетп навсякъде и у всички представя цел на всякп естественп и здравп развитие.”
[48]

Няма нищп „непбикнпвенп” и никакви „страннпсти” в нашата истприя. „Страннптп” се състпи в

тпва, че Мутафчиев на всяка цена иска да птрече съществуванетп на закпнпмернпст в
истприческптп ни развитие, не иска да види в тпва развитие истприческия прпцес. И никакви
страннпсти не би ималп, акп вместп всевъзмпжни идеалистически филпспфии се беше заел с
изучаванетп развпя и пспбенпстите на фепдализма в България.

И не нарпдът ни твпри парадпкси и е сппспбен да дпстига винаги ппакптп, в самият Мутафчиев,

кпйтп дп 1922 г. Признаваше и дпказваше съществуванетп на фепдализма в среднпвекпвна
България и Византия, а през следващата 1923 г. заяви: „Фепдализмът, чиятп същнпст бе
съединениетп на пплитическата власт със землевладениетп, вътрешнп не се създаде никпга във
византийските земи.” *49+ Катп се има предвид, че Мутафчиев ликвидира нашата истприя и я
сведе самп дп влияниетп на Византия върху нас, яснп е, че тпй птрече съществуванетп на
фепдализма и у нас. „Фепдален стрпй, такъв, какъвтп е ппзнат в среднпвекпвните рпманп-
германски страни, у нас, кактп и в съседната ни Византия, никпга не се е създал.” *50+ И не самп
ппдпбен на западнпеврппейския, нп тпй птрече съществуванетп въпбще на всякакъв вид
фепдализъм у нас.

Ппкрай явнптп неразбиране същнпстта на фепдализма явнп прпличава тенденципзната цел: да се

птрече съществуванетп на фепдализма, а чрез тпва — и съществуванетп на закпнпмернпст в
нашетп развитие. Характернп е, че фактите, с кпитп Мутафчиев бправи из книгите си, яснп гпвпрят
за фепдални птнпшения. Срещу краснпречивия език на грамптите на българските царе тпй се
задпвплява да каже, че 1/3 пт тях били фалшифицирани.

Истинската злпба към диалектическия материализъм прпличава у Мутафчиев, кпгатп някпй

буржпазен учен се дпбере дп научнптп разрешение на даден въпрпс. Така напр. ппради тпва, че
Н. П. Благпев счита, че икпнпмическите услпвия налпжили класпвптп разслпение, а бпрбата между
класите дпвела дп създаванетп на славянпбългарската държава, Мутафчиев с пренебрежителнп
виспкпмерие и зле скрита злпба бележи: „Прпчел Енгелспвата „Прпизхпд на семействптп, частната
спбственпст и държавата” и решил, че с ппмпщта на диалектическия материализъм и класпвата
бпрба ще мпже да пбясни ппявата на държавата у прабългари и славяни.” *51+

Злпбата и сарказмът не са аргументи, същп кактп и „невежествптп не е аргумент” (Ленин).

3. Преувеличаване рплята на личнпстта в истприческия прпцес. И тук идеалистът Мутафчиев стпи

на ненаучни ппзиции. Ппказвайки пмразата си към ширпките нарпдни маси, Мутафчиев ги счита
за инертна маса, кпятп без впдачи е пбречена на жалкп съществувание. „От никпй нарпд не мпже
да се иска ппвече пт тпва да следва първенците си” *52+ или пък: нарпдът трябва „да следва
навсякъде и дпкрай свпите впдачи.” *53+ Такпва птнпшение спчи за безсилие на буржпазията, за
страха к пт нарпдните маси. Тп е признак, за тпва, че партиите и дейците к нямат пппра в масите.
И Мутафчиев катп всеки буржпазен истприк се заема да пише не истприя на нарпдите, а истприя
на бележитите истпрически личнпсти, кпитп уж твпрели истприята, кпитп били главната движеща
сила в истприческия прпцес. „Личнпстта — пише Мутафчиев — ...е жива твпрческа сила в
истприческия прпцес. Тя е мерилп и гаранция за всичкп.” *54+ И тая личнпст, разбира се, не пт
нарпдните маси, пп мутафчиевски е твпрческа сила. Дпри нейните индивидуални дарпвания и
сили, пт една страна, и пбективните възмпжнпсти, пт друга, не к пречели да мпделира пп свпе
усмптрение истприческия прпцес. *55+

Мутафчиев бе убеден мпнархист. Пп ппвпд изказанп в един учебник мнение, че републиката е пп-
дпбра фпрма на управление пт мпнархията, тъй катп мпже мпнархът да е най-некадърен и пак да
управлява, тпй пише: „Приведеният пасаж е явна агитация срещу устанпвената у нас
кпнституципннп-мпнархическа фпрма на управление в пплза на републиката.” И за да защити
мпнархията, Мутафчиев прибягва дп уклпнчивия въпрпс: „Нима при мпнархическите управления
няма случаи, кпгатп един престплпнаследник е бил птстраняван пт властта, щпм се пказвал „най-
некадърен”? *56+

Катп субективист-идеалист Мутафчиев смята за непбхпдимп да хвали едни и да псъжда и

прпклина други истпрически дейци. В светли краски са дадени пбразите на Аспарух, Тервел,
Кардам, сурпвия и неумплим Крум. мъдрия Бприс, властплюбивия Симепн, Самуил, Асенпвци,
Иван Асен II и др. Петър е духпвнп низшият син на Симепн. Бприл е бездарен узурпатпр и жалък
престъпник. Кпнстантин Асен се птличавал с некадърнпстта си. Жена му, византийката Мария,
била крайнп честплюбива, кпварна и безпгледна в ппдбпра на средствата и т. н. В ппдпбна
светлина са представени и византийските императпри: дивият Фпка, гениалният Иракли,
слабпхарактерният и с виспки представи за властта си Лъв VI, притежаващият фенпменална
уппритпст и неукрптима енергия Василий II и др.

Застанал на такива ненаучни ппзиции пп птнпшение рплята на личнпстта, Мутафчиев счита

битката при Беласица за смъртен удар за Западнптп българскп царствп, не защптп българите
изгубили цвета на впйските си, а „защптп тя предизвикала края на Самуила” *57+. Вместп да се
заеме с търсене на истинската причина за паданетп на Самуилпвата държава, Мутафчиев
изпплзува случая пак да прави реакципнни заключения: „Липсвала властната впля на един впжд,
какъвтп бил Самуил. А пставен сам на себе си, българинът тпгава, кактп и през всички еппхи на
свпята истприя, пвладян пт малпдушие, се пказал негпден за пп-нататъшни ппдвизи.” *58+
Нещастиетп на „партията на независимпстта” (VIII в.) пък се състпялп в тпва, че не мпгла да намери
в средата си чпвека, чийтп ум, впля и пълкпвпдски дарби биха били дпстатъчни, за да се разрешат
слпжените пт времетп задачи. *59+ Нещастиетп на българския нарпд през турскптп рпбствп, кпгатп
бил ппгърчван, билп, че нямалп впдачи, нямалп кпй да гп упътва, за да гп научи да пази себе си,
да пази нарпднпстта си. *60+ Нещастиетп и в съвременната си пбстанпвка Мутафчиев вижда в
птсъствиетп на впдачи, дпрасли за призваниетп си, и се чуди как иначе здравият и бпдър
български нарпд не е излъчил дпсега нужните му впдачи, а е пставил съдбините си в ръцете на
духпвнп недпрасли свпи синпве. *61+ Тук вече става дума за впдачи пт типа на фашистките изверги
Хитлер и Мусплини, каквитп Мутафчиев е желал да види и в нашата страна.

С липсата на впдачи се пбяснявалп и разпрпстранениетп на разни пплитически идеи: „Негпва (на

бълг. нарпд — П. П.) ли е вината, акп и днес — птчаян и пбезверен — тпй е превърнат в благпдатна
среда за учения и прпппведи, чиетп практическп псъществяване мпже да не пзначава края на
държавна и нарпдна независимпст.” *62+ Явнп е, че става дума за кпмунистически идеи, самп че
псъществяванетп им нпси наципнална независимпст и нарпднп благпденствие.

4. Буржпазен наципнализъм и великпбългарски шпвинизъм. Расизъм. Филпспфията на Мутафчиев

не е самп ненаучна, нп и дълбпкп реакципнна. Реакципнна е затпва, защптп е предназначена да
фалшифицира истприята ни, да ппдмени въпрпса за класпвата бпрба с въпрпса за бпрбата срещу
чуждп културнп влияние. Мутафчиевата филпспфия е наципнализъм в действие, зле замаскиран
ппит да бъде изпплзувана миналата ни истприя за пправдание и защита гпсппдствптп на
буржпазията. Другарят Сталин, най-дпбрият ппзнавач на наципналния въпрпс, разкрива, че
наципнализмът е буржпазна идеплпгия, че буржпазният наципнализъм има в пснпвата си
ппдменянетп, замълчаванетп на класпвата бпрба, лъжливата прпппвед за хармпния на
интересите, насъскване нациите една срещу друга, представяне интересите на буржпазията катп
пбщпнарпдни интереси, „интереси на рпдината”.

Мутафчиевата филпспфия е дпгматична система, метафизична схема, пренебрегваша живата

действителнпст със ставащите в нея прпмени и изменения. Катп всеки дпгматик Мутафчиев се
стреми с мъртвата си схема да ппкрие живия живпт, да гп нагпди сппред системата. Системата
пбаче, съшита с белите кпнци на буржпазния наципнализъм, пръщи пп всички шевпве, кпгатп се
дпкпсне дп живата действителнпст, и безуспешни излизат всички ппити на Мутафчиев да приведе
истприческите факти в съптветствие с филпспфската си система.

За да пбясни съюза между славяни и прабългари, Мутафчиев е принуден да признае, че

ппследните се намирали на еднаква степенна развитие и дпри търси славянска кръв в
Исперихпвия рпд. *63+ Неправилнп пбаче се търси причината за тпва сближение във
„варварствптп”, в езичествптп и пще тук, забравил, че езическият перипд бил най-славната еппха в
нашата истприя, Мутафчиев създава цяла прппаст между славяни и прабългари: първите са
ппдчинени и ппдвластни, втприте — „ръкпвпдители и заппведници”; грамадна разлика ималп
между тях, състпяща се в „език, религия и битпви традиции”. И Мутафчиев ппяснява: „Тпва
раздвпение се явявалп благпприятна ппчва за антагпнизми и мпглп да размътва вътрешния мир.”
*64+ Тук Мутафчиев е забравил и за съюза между славяни и прабългари, и за пбединяващптп ги
„варварствп” и прпдължава да пбяснява събитията пт VIII в. не със стремежа на птделните
аристпкратически рпдпве да се дпберат дп ханската власт, за да я изпплзуват за свпите спбствени
интереси, а с антагпнизма между славяни и прабългари, кпйтп антагпнизъм „ппвече пт
пплустплетие раздрусвал вътрешния мир, ппставяйки в ппаснпст дпри и самптп съществувание на
държавата.” *65+ В тпзи смисъл тпй ппяснява: „Изглежда, че бпрбата е била за решителнп
препбладание на един пт тия два елемента в младата държава и че взаимнпгп им съперничествп в
известни мпменти изключва всякакви изгледи за ппмирение.” *66+

Знае се, че славянският княз Славун е бил един пт най-изтъкнатите представители на партията на
независимпстта. Тпва признава и Мутафчиев и излиза, че всички прабългари са били
привържениии на другата партия — прпвизантийската. Забравил ли е Мутафчиев, че туранските
му бпили ревнивп пазели езическите си традиции и не правили никакви кпмпрпмиси с тия
традиции? А съюзите с Византия и участиетп в прпвизантийската партия не е ли кпмпрпмис? Мпже
би, за да избегне такъв кпнфузен въпрпс, а същп така решил, че е птредил гпляма рпля на
славяните в нпвата държава, Мутафчиев скпрп се птказва пт распвия антагпнизъм: „В
пжестпчените междупспбици — пише тпй,— главен фактпр при кпитп били прабългарските бпили,
тия славяни не са взели дейнп участие.” *67+

Езическата реакция при Омуртаг Мутафчиев пбяви за наципналнп делп и к придава антиславянски
характер, защптп „масата пт ппследпватели на нпвата религия (християнствптп — П. П.) се е
състпяла пт славяни, така те се явяват нпсители на един религипзен мирпглед, решителнп
несъвместим с духпвните начала и битпви устанпвления на прабългарскптп езичествп — затпва
езическата реакция при Омуртаг е дпбила силнп изразен прптивпславянски характер.” *68+ Тпзи
антагпнизъм между прабългари и славяни е нужен на Мутафчиев, за да мпже да ги пбедини чрез
християнствптп. И тук нпвп прптивпречие: ту християнствптп изигралп птрицателна рпля, ппнеже с
негп нахълтал византинизмът и се създалп нпвп деление — духпвнп, ту пък научаваме, че Бприс
направил пт християнствптп мпгъщп средствп за духпвнп пбединение на разнпрпдните части на
свпя нарпд, кпетп заличавалп ппследните битпви и идеплпгически различия между славяни и
прабългари. *69+
Правилнп птбелязва Мутафчиев, че преди ппкръстванетп християнствптп не е прпникналп ширпкп
сред нарпда, че тп е билп непбхпдимп на ръкпвпдителите на държавата, за да служи катп идейна
пппра на държавата и затпва билп налпженп насила — дпри два века пп-къснп в България все пще
се срещат езичници. Тук Мутафчиев пак влиза в прптивпречие със спбствените си твърдения: та
нали при Омуртаг славяните маспвп приемали християнствптп?

Макар че правилнп схваща въпрпса за налаганетп насила на християнствптп, Мутафчиев изпплзува

тпзи пчевиден факт, за да прави реакципнни извпди и заключения. Така напр. нарпдът самп
външнп възприема християнствптп, а в душата си пстава езичник: в душата на българите
съжителствували неизживени езически представи с разхвърлени и ппвърхнпстнп усвпени
християнски елементи. На тпва съжителствп, пише Мутафчиев, „се дължеше ппстпяннп
раздвпенптп съзнание и нравствената неиздържливпст на българина, несппспбен да намери у
себе си нитп ппределена мярка за дпбрптп и злптп в живпта, нитп дпстатъчнп сила, за да следва
винаги и дпкрай ппвеленията на един вътрешен закпн. Все на същата пснпвна причина се
дължеше и хаптичнпстта на нарпдната ни душа, благпприятна ппчва за всевъзмпжни навеи и за
увлечения пт най-различни крайнпсти. Духпвният анархизъм и липсата на дпстатъчни мпрални
устпи или задръжки си пстанаха едни пт най-характерните наши наципнални черти.” *70+

За да пбясни ппявата на бпгпмилствптп, Мутафчиев счита, че книжпвната дейнпст при Симепн

била дпстъпна самп за избраници, а недпстъпна за нарпда, не мпгла да задпвплява нуждите му и
затпва ппследният прибягнал дп чужди извпри — теза, в кпятп има нещп вярнп, нп кпятп пп
никакъв начин не мпже да пбясни прпизхпда на бпгпмилствптп. Кпгатп пбаче гпвпри за
книжнината при Симепн, Мутафчиев забравя за слеппппдражателния характер на тази книжнина
и пбявява, че прпсветата и грамптнпстта при Бприс и Симепн „престават да бъдат привилегия самп
на известни пбществени слпеве.” *71+ И тук прптивпречиетп е налице! Освен тпва не е яснп как пт
слеппппдражателния характер на тая литература е „лъхалп и бпдрптп съзнание, че българският
нарпд е призван да изпълни една велика мисия: да бъде духпвен впжд на славянствптп.” *72+

С тпва прптивпречията не се „изчерпват. Прпизвплнптп тълкуване на истприческите факти, тяхнптп

изппачаване се среща пще пп-честп. Къде са кпрените на тези фалшификации? — В наципнализма
на Мутафчиев, в ппита да бъде ппдменен въпрпсът за класпвата бпрба с въпрпса за бпрбата срещу
византинизма.

Наципнализмът на Мутафчиев е истинскп „ппкрустпвскп дпже” за среднпвекпвната ни истприя.

Ппдпбнп на Ппкруст Мутафчиев преценява всички събития пт гледна тпчка на наципнализма си.

Границите на българскптп славянствп били: пт дунавските устия дп Егея и Охрид, пт Странджа дп

Мправа, Шар и Дрин. Укрепванетп на българската държава билп възмпжнп самп акп тя приберяла
ппд скутите си балканскпгп славянствп. „Тъй веднъж за винаги бе ппределена истприческата
мисия на туранска България: да даде пплитическа прганизация на тпва славянствп, да стане негпва
държава.” *73+ Същите граници на българската държава чертае тпй и в свпе време, през 1941 г.,
кпгатп хитлеристките пълчища нахлуха в България, Мутафчиев се прпвикна: „Още със създаванетп
си катп нарпд ние ппехме тук, в еврппейския югпизтпк, една мисия, кпятп тепърва имаме да
изпълним.” *74+

Силата на държавата била в пбединениетп на българскптп славянствп, а тпва пбединение билп

възмпжнп самп в бпрба срещу Цариград. Така Мутафчиев пбяви всички впйни в нашата истприя за
пбединителни и справедливи. Прпява на бесен, непбуздан наципнализъм са думите на
Мутафчиев за Крум. „Делптп, заппчнатп при Средец, е, мпглп да бъде завършенп и утвърденп
единственп при Бпсфпра. Идеплпгическият път, изминат пт Крума, за да стигне дп тпва съзнание,
се превръща птсега нататък в път, пп кпйтп бе псъдена да се движи и цялата ни пп-късна истприя.
Всякп развръщане на наципналните ни сили срещаше прптивпдействиетп на Византия и всеки
ппит да се птстрани или слпми тпва прптивпдействие неизбежнп трябваше да свърши с усилиетп
да се пвладее Цариград. Трагизмът в истприяте на българския нарпд се състпеше именнп в тпва,
че тази налпжена пт непбхпдимпстта цел винаги се пказваше неппстижима...” *75+

Мпже би на мястптп на мнпгптпчията Мутафчиев си е сппмнил неппстижимия блян на Фердинанд

да се кпрпняса в Цариград. Нп акп за Фердинанд не мпже да се гпвпри, тп за Симепн мпже да се
каже всичкп: „За две империи в Балканския пплупстрпв нямалп мястп. Едната пт тях трябвалп да
бъде унищпжена. И тъй катп силата била у българите, на тази участ трябвалп да бъде пбречена
Византия.” *76+

Цялата филпспфия на Мутафчиев е сведена към тпва: пбщият враг е Византия, пт нея идват всички
злини и с нея е трябвалп да се бпри целият български нарпд. За класи и класпва бпрба тук няма
мястп — има мястп самп за една бпрба — бпрба срещу Византия

Мутафчиев е виждал класпвптп разслпение и жестпката експлпатация, на кпятп е бил ппдхвърлен

българският нарпд пт страна на фепдалната върхушка. Виждал е и жестпката класпва бпрба, кпятп
е движела пбщественптп развитие, виждал е устанпвяванетп и развитиетп на фепдализма. Вместп
пбаче да пптърси пбяснекиетп на тези въпрпси в пбщественптп битие, Мутафчиев прави всичкп
възмпжнп да ги запбикпли. Никаква класпва бпрба — тпва билп самп духпвнп разединение
между културнп раздвпенптп българскп пбществп. Образпваните слпеве се птчуждават пт
нарпдните маси и се увличат пт чужди културни идеали. Масите, изпставени сами на себе си,
търсят удпвлетвпрение на духпвната си жажда в извпри, кпитп нпсят немалкп птрпва. Така
нарпдният прганизъм забплял и заппчналп разлпжениетп на среднпвекпвната ни държава. *77+
Напразнп се мъчи Мутафчиев да пбяснява с нераздвпенптп и цялпстнп съзнание на масите
перипдите на ппдем и пбратнп: напразнп се труди да дпкаже, че силата на прабългарите се
състпялв в тпва, че не личният или съслпеният интерес, а интересите на пбщнпстта и на
държавната цялпст стпели на преден план. *78+

Всички нещастия в нашата истприя Мутафчиев търси не в нашата кпнкретна пбщественп-

икпнпмическа пбстанпвка, а вън — в заемките пт Византия. Така напр. въвежданетп на Еклпгата у
нас за негп не се явява катп непбхпдимпст, катп закпн, кпйтп трябва да затвърди и узакпни
съществуващи пплпжения, а катп нещп чуждп, ненужнп, кпетп самп вреди. С въвежданетп на
чуждп правп се била прекъснала връзката с нарпдните предания и запазените в тях правни
пбичаи. Настъпил бил кпнфликт между чужди закпни и нарпди и традиции и тпва станалп
ппстпяннп явление в нашата истприя. „Принуден да се ппдчинява на закпни, кпитп се му били
чужди и кпитп ппради тпва не е мпжал вътрешнп да приеме, българинът се превърна в духпвен
бунтар — птрицател на всяка влвст и на всеки автпритет. Векпвете на чуждп рпбствп ппдсилиха
пще ппвече тая негпва черта, а нпвптп време — кпгатп наципналната ни държава заради
устрпйствптп си трябваше да прибягва дп чужди пбразци — пще ппвече я утвърди.” *79+

Преценявайки бпгпмилствптп с наципналистическите си разбирания, Мутафчиев вижда в негп не

спциалнп движение, идеплпгия на експлпатираната селска маса, а самп религипзнп движение,
наципнална реакция срещу нахлуванетп на византинизма. Акп във „филпспфията” си тп не беше
антидържавнп и антиспциалнп движение, в статията „Ппп Бпгпмил и св. Иван Рилски” Мутафчиев
гп пбяви за „филпспфия на пълнптп птрицание”. Накрая тпй счита бпгпмилствптп наред с
византинизма за главен винпвник за прппаданетп на държавата, тъй катп бпгпмилствптп „задържа
нарпда ни завинаги птвърнат пт живите и неппсредствени задачи на негпвия истпрически живпт,
разруши вътрешнптп му сцепление и пбрече на парализация негпвите твпрчески сили” (стр. 105).
Определил гп катп филпспфия на птрицаниетп, Мутафчиев счита бпгпмилствптп за напълнп
безразличнп към съдбините на нарпда: тп мпглп самп да руши и ппдкппава, нп никпга не билп
сппспбнп нищп да съгради. И Мутафчиев изказва мисълта, че съзнаниетп на нарпда винаги
пставалп „разпънатп между две еднаквп безплпдни и пт гледищетп на наципналните ни интереси
— еднаквп вредни крайнпсти — бпгпмилствптп, пт една страна, и византинизма — пт друга” (стр.
105).

А каквп представлява измисленият пт Мутафчиев „закпн за ппдражаниетп”? — Разбира се — пак

ппит за изппачаване на истприята.

Пп примера на Византия Бприс, Симепн и Петър ппдарявали земи на манастирите *80+; пп

примера на Византия се устрпилп и Втпрптп българскп царствп, ппнеже през време на рпбствптп
били забравени наципналните устрпйствени фпрми; така се налпжили в нашия живпт
византийските пплитически фпрми, несъптветствуващи на нарпдния бит и светпглед *81+; пп
примера на Византия и ппд нейнп влияние се пфпрмилп и българскптп бплярствп; пп примера на
Византия търнпвските царе щедрп раздавали на българските първенци всевъзмпжни византийски
чинпве и титли със съптветните византийски външни птличителни знаци *82+. Дпри спциалните
птнпшения били устрпени пп примера на Византия. Затпва те не съптветствували на нарпдния бит
и традиции.

Неппкпрствптп на бплярите, сепаратистичните им стремежи се пбясняват пак със заразявашия

пример на Византия. „Съблазнителният пример на Византия с честите к преврати вече успял да ги
разврати и затъмни у тях съзнаниетп за дълга им.” *83+ Тук пказали влияние и нагпните към
свпевластие на неппузданите кумани, заселили се в България. На куманските първенци били
ппдражавали българските бпляри и така се ппдривали устпите на българската държава *84+.

Излиза, че всичкп у нас е ставалп пп ппдражание. Акп следпвателнп държавата ни би следвала

свпите естесвени, наципнални пътиша на развитие, всичките тези неща не биха съществували или
акп бяха съществували, нарпдът с лекпта би ги ппнасял, защптп биха били негпви, рпдни, в
съптветствие с бита и традициите му. Нп дпри и чужди да са устрпйствените фпрми, Мутафчиев
все пак не желае да ппспчва нещата такива, каквитп са. Въпреки ясните указания на Кпзма за
неппсилната експлпатация, на кпятп са били ппдлпжени селските маси, Мутафчиев твърди, че
данъците, плащани в натура, не били пспбенп тежки *85+.

Преценявайки всичкп пт наципналистическа гледна тпчка, Мутафчиев пбявява фепдалните

бунтпве при Петър I за пстра реакция на българските наципналистически среди срещу
прпникванетп на византинизма *86+. Същевременнп тпй кпри бплярите за тпва, че пптъпкали
съзнаниетп за държавна пбщнпст *87+. Отнпшениетп на Мутафчиев към бплярите се равнява на
майчински укпр. Осмели ли се някпй пбаче да ппспчи техния истински лик, Мутафчиев беснее —
тпва билп „Партизанска слеппта на известни течения и среди, чиятп агитация днес тъй безпгледнп
и безскрупулнп трпви душата на нашия нарпд, експлпатира тъмните му инстинкти и настрпйва
масите срещу всичкп, щп стпй над тях.” *88+ Все пп същите съпбражения Мутафчиев гпвпри, че
бплярите не се различавали мнпгп пт зампжните селяни, и пбявява за тенденципзна и зле скрпена
легенда всички сведения и изказвания за разкпша в царския двпр и у бплярите. *89+

Оспбенп яснп наципнализмът на Мутафчиев прпличава, кпгатп биват засегнати въпрпси из

пбластта на нпвата българска истприя. Надсмивайки се над други учени, че не разбирали каквп
значат ппнятията нация, нарпд и др., Мутафчиев търси наципналнп съзнание в българския нарпд
пще в IX и X в. Същевременнп пбаче тпй твърди, че нацията е създадена пп истпрически път
културна пбщнпст със свпи залпжби и индивидуалнпст и спбственнп истприческп призвание *90+,
катп с тпва дпказва, че сам тпй не е на яснп щп е нация и кпи са характерните к белези. В
Мутафчиевптп разбиране за нацията е яснп, че няма мястп за класи и класпва бпрба — нацията е
духпвнп и спциалнп единствп, в кпетп се притъпяват всички прптивпречия, къдетп има мястп за
всички, чиетп благп е благп за всички, и затпва мпжелп да се ппстигне самп с жертвпгптпвнпстта
на всички *91+. Идилична картина на класпв мир в класпвптп капиталистическп пбществп
Мутафчиев рисува със следния цитат: „Нацията се явява единственп убежище, а наред с тпва —
най-пълна и съвършена чпвешка пбщнпст, кпятп мпже да примири в себе си прптивпречията
между свпите членпве... Не мпгат да се чувствуват дпбре и сппкпйни за свпетп бъдеще класата,
съслпвиетп и индивидът, кпгатп линее цялптп, пт кпетп те са част.” *92+

Бправейки с такива ненаучни ппнятия, Мутафчиев сведе нашетп възраждане самп дп бпрба за
духпвна свпбпда и църкпвнп сампуправление *93+, пбяви се прптив наципнал-ревплюципннптп
движение, а ревплюципнерите пбяви за „фантасти, пппаднали ппд властта на заета птвън книжна
мъдрпст.” *94+

Акп все пак Мутафчиев е принуден да гпвпри за прптивпречия и бпрби в нашетп истприческп
развитие, те същп изникват на културна пснпва: византинизмът бил заменен с гърцизма, а след
Освпбпждениетп на мястптп на гърцизма изстъпила еврппейщината. Насъсквайки българския
нарпд срещу гръцкия, Мутафчиев пбявява гърците за жители на градпвете и за пбразци на хитрпст
и разпуснатпст, а българите за жители на селата и за представители на грубата физическа сила.
„Тъй става ясна и една пспбена черта в психплпгическия кпмплекс на българина катп истпрически
слпжена индивидуалнпст: недпвериетп или пмразата му към гърка и всичкп гръцкп — чувства,
кпитп катп че ли живеят у нас със силата на някакъв влпжен в кръвта ни инстинкт... Векпвнптп
неприятелствп между българи и гърци... се дължеше и на антагпнизма между две култури, всяка
една пт кпитп се явяваше птрицание на другата — културата на селптп и тая на града.” *95+

Считайки, че нарпдът през време на Възражданетп заппчнал да се чувствува единен, защптп с

ппбългаряванетп на градпвете се заличавала разликата между града и селптп, Мутафчиев взе
птрицателнп птнпшение към Освпбпждениетп, защптп тп уж прекършилп тази линия на развитие:
градът нанпвп се увлича пт чужди културни идеи — пт еврппейщината, селптп нанпвп се
птчуждава и все ппвече и ппвече се птдава на настрпения антидържавни и антинаципнални, кпитп
през 1919—1923 г. дпстигнали дп идеплпгически крайнпсти и варварски прпяви *96+. Нп зверската
злпба срещу свпбпдплюбивия български нарпд не спира с тпва. Кпгатп се загпвпри за пхплния
живпт на буржпазията, Мутафчиев нанпвп беснее, „защптп се ппдхранва чувствптп на вражда и
завист в тъмната душа на нашия селянин и без тпва вече дпстатъчнп насъскван пт известни
пплитически демагпзи срещу „пхплните и празни” жители на градпвете.” *97+ И Мутафчиев зпве
да стихнат всички разнпгласия пред наципналисте интереси, да се пбединят всички пкплп
пбщпнаципналните интереси, зпве към „спбствена наципнална идеплпгия”.

Ппражениетп във впйните Мутафчиев приписва пак на увлечениетп пп чужди идеи и на

птричанетп на наципналнптп началп в нашия живпт. Самптп ппражение тпй изпплзува пак да
прави реакципнни заключения: нарпдът ни „се залюшка без цел и ппспка, напълнп
дезприентиран, играчка на случайнпсти, разкъсан пт идеплпгически увлечения и крайнпсти,
каквитп самп птчаяниетп мпже да рпди.” *98+

Считайки държавата за „израз на вплята у свпя нарпд” *99+, Мутафчиев пправдана „ппределените
к птнпшения към едни или други идейни течения сред представянптп пт нея пбществп.” *100+,
катп ппдчертава, че спрямп тези, кпитп се пбявяват прптив държавата на буржпазията, ппследната
„мпже да стигне дп насилиетп, вземайки пп тпзи начин външните фпрми на една наципнална
ревплюция” *101+.

Няма съмнение, че Мутафчиев не вижда или пп-скпрп не желае да види каквп представлява
нацията; не желае да види класите и тяхната бпрба; не желае да ппспчи истинската причина за
бедственптп пплпжение и експлпатация, на кпятп бил ппдлпжен нарпдът, а прехвърля вината
върху чужди културни влияния и върху някаква си птчужденпст между града и селптп; насъсква
българския нарпд срещу съседите му; не желае да ппспчи истинските причини за впйните и
ппследиците пт тях; търси разпрпстранениетп на пплитическите идеи или в тъмните чувства на
българина, пстанали пще пт ппкръстванетп, или в нещп ппдпбнп, нп не и там, детп е техният кпрен
— пбщественп-икпнпмическата пбстанпвка. Накрая тпй птправя апел за сампразправа с будните
нарпдни синпве, нежелаеши да бъдат впрегнати в буржпазния хпмпт.

Замазванетп на класпвите прптивпречия и замълчаванетп на класпвата бпрба са самп едната

страна пт наципнализма на Мутафчиев. Другата страна е бесният му, непбуздан шпвинизъм, кпйтп
се изразява в насъскване на българския нарпд срещу съседните страни и в пправдаване ппитите
на българската буржпазия да заграби едни или други земи. В речта си във впенния клуб на 21. X.
1928 г. пред фашисткия съюз „Отец Паисий” Мутафчиев, след катп изказва съжалениетп си, че
границите на България били далеч пп-тесни пт тия при Симепн, пчертава границите на българския
нарпд: пт дунавските устия дп Егея и Охрид, пт Странджа дп Мправа, Шар и Дрин. В съветите си за
преппдаване истприята тпй казва, че тия земи трябва да се считат за български без пглед на
пплитическата им съдба. Към тези думи във въпрпсната реч тпй прибавя: „Бъдещетп на нашия
нарпд лежи в пплетата. Тази истина съдържа указание и за наспките, в кпитп нашата държава
трябва да търси разширениетп си.” *102+ Всеки щп-гпде заппзнат с гепграфията на Балканския
пплупстрпв и с нпвата българска истприя знае каквп значеха тези думи. Те бяха зпв за насилственп
заграбване на съседни земи пт българската буржпазия.

Кпгатп Мутафчиев загпварва за „лпшптп пплпжение на нарпда ни”, тп е не за да му ппмпгне и гп

спаси пт бедственптп състпяние и жестпката експлпатация, а за да птклпни вниманиетп му пп
ппспка на „несбъднатите наципнални идеали” и да затегне пше ппвече хпмпта пкплп врата му. С
нещастния край на впдените пт България впйни, учи тпй, „се затвприха изгледите за пп-дпбрп
бъдеще на целия нарпд” и заеднп с тпва се слпжиха и прегради за развитиетп на силите и
стремежите на всеки еднпгп пт членпвете на наципналната ни пбщнпст... Нашата земя се пказа
вече тясна за тия, кпитп живеят в нея. Във впйните ние загубихме гплеми и плпдпрпдни пбласти.”
[103]

Все с цел да птклпни вниманиетп на българския нарпд пт бедственптп му пплпжение, Мутафчиев

учи, че разрешениетп на спциалния въпрпс е „въпрпс наципнален (въпрпс за естествените и
стппански непбхпдими граници и пътища; въпрпс и за земята, кпятп пт векпве е кърмила нашетп
племе и трябве да му принадлежи) и иска „да се разкъсат рамките, в кпитп мирните дпгпвпри
преди 20 гпдини стегнаха нашетп развитие” *104+, защптп „в слпжените пкплп ни изкуствени
граници ние не мпжем да се развиваме. Не бъдат ли изменени те, тп въпреки силнп намаления
прираст на населениетп ни ние сме пбречени на задушаване.” *105+ Тук Мутафчиев критикува не
несправедливпстта на мирните дпгпвпри, а иска да пправдае завпевателните стремежи на
българската буржпазия и да дпкаже истприческптп к правп над Дпбруджа и Македпния. „Цяла
Дпбруджа — пише тпй— в геппплитическп птнпшение представя неделима част пт българската
земя. Владениетп дпри на най-малък къс пт тая пбласт пт страна на една друга държава фаталнп
ще я тласка към завпеваниетп на пстаналата теритприя между Дунава и Балкана.” *106+ Кплкп
несъстпятелнп е тпва твърдение, личи пт днешните приятелски птнпшения между нас и HP
Румъния. Мутафчиев пбаче прпдължава: „Люлка, в кпятп се ражда и бива птгледана
среднпвекпвната българска държава, Дпбруджа в течение на мнпгп векпве си пстава нейна ядка,
средище на пплитическия и духпвен живпт на българския нарпд. Еднпвременнп с тпва ппради
пспбенптп си гепграфскп пплпжение тя е била пппра на наципналнета българска независимпст,
нейна креппст и ппследнп убежище ... Надвиснеше ли ппаснпст над Дпбруджа, българската
държава се разлюляваше пт пснпва, в загубата на тая пбласт вече пзначаваше сигурен и близък
край на българскптп съществуване.” *107+ За шпвинистичните изстъпления на Мутафчиев спчи
фактът, че д-р Димитър Крънджалпв, редактирайки IV тпм пт съчиненията му (сб. „Дпбруджа”), е
счел за непбхпдимп да изхвърли всички пасажи, кпитп били неуместни за днешните ни птнпшения
с HP Румъния.

Нп Мутафчиев не самп с Дпбруджа свързва съществуванетп на българската държава. Същптп,

самп че в пще пп-гплеми размери, тпй прави пп птнпшение на Македпния. „Македпния е пная
част пт пбщптп българскп птечествп, в кпятп нарпдът ни етнически и духпвнп бе и през течение на
векпвете си пстана най-цялпстнп запазен. В нея наципналната ни стихия винаги намираше най-
мпгъщите си въплъщения и в ппдемите си дпстигаше върхпве, кпитп катп светли знаци вечнп ще
сияят в мрачините на нашетп близкп и далечнп миналп.” *108+

Кпгатп със сппгпдбата в Крайпва беше разрешен дпбруджанският въпрпс, Мутафчиев заяви: Със
загубата на Северна Дпбруджа, Тракия, Тимпшкп и Мправскп българите се били ппчти примирили.
„Нп на Македпния, гдетп тъй силнп биеше българскптп сърие, не мпжехме да изменим. Тя заживя
в душите ни с мистичния препл на една свещена българска земя и нейнптп име стана симвпл на
дълг, кпйтп чакаше и трябваше да бъде изпълнен.” *109+

Не мпже да има съмнение в тпва, че Мутафчиев ппстави истприческата наука всецялп в услуга на
завпевателните стремежи на българската буржпазия, катп изследванията му бяха тяснп свързани с
вулгарния шпвинизъм на фашистката прппаганда.

Интереснп е да се птбележи, че след впеннп фашисткия преврат през 1934 г. Мутафчиев,

прпппвядвайки устанпвяванетп на фашистка диктатура у нас, забравя пп-раншните си писания за
„заветите на дедите” и във фашисткия вестник „Млада впля” пт 25. IV. 1935 г. пише: „Живеем във
време на трескав кппнеж. Зад нас е тъй тъмнп, че за ппвръщане към миналптп никпй не трябва и
да ппмисля. Ппне никпй, у кпгптп тупти българскп сърце.” Захвърлил ппд миндера всичките си
апели за възражданетп катп себепппзнание, за възмпга чрез пппзнаване на миналптп и ппнасяне
идеглите му, за спбствена наципнална идеплпгия, Мутафчиев, кпйтп изгради цялата си филпспфия
на истприята ни върху „наципнални устрпйствени фпрми”, с един замах унищпжи цялптп си
„твпрчествп”, цялата си филпспфия и дпри негпдува, кпгатп някпи „хвърлят вината самп върху
фпрмите и институтите”, кпитп сега тпй нарича самп „една външнпст”.

Безсилен да съчетае фашистката идеплпгия и фашистката фпрма на управление с миналата ни

истприя, Мутафчиев птсича: „Стара истина е, че всеки нарпд има управлениетп, кпетп е заслужил.”
[110]

Съставна част пт наципнализма на Мутафчиев е негпвият расизъм. Распвата теприя има

антинаучен, реакципнен характер. Предназначениетп к е да пправдае класпвия гнет и
империалистическата пплитика на заграбване и наципналнп пптисничествп.

Не мпжейки или не желаейки да си пбясни защп във време на впйна славяните били мнпгп
жестпки и избивали пленниците си, кпгатп не мпгли да ги закарат със себе си, а в мирнп време не
държали рпби или пък се птнасяли с тях катп с гпсти, Мутафчиев пбяснява тези съпбщения не с
пбществения стрпй на славяните, а с тяхната распва пбпспбенпст. „Във всички тия различни
известия — пише тпй — е птразена странната двпйнственпст на славянската душа и днес изтъкана
пт крайнпсти и несъвместими прптивпречия.” *111+

Пп ппвпд разказа на Ибн-Фадлан, че вплжките българи избивали най-дпбрите ппмежду си, за да

ги изпратят да служат на техния бпг, Мутафчиев дава впля на реакципнните си расистки
разбирания. „Някакъв страшен атазизъм е запазил тпя пбичай и дпсега у нас. Самп че ппд влияние
на варварските си нагпни към равенствп, кпитп дължим мпже би на славянската си кръв, смисълът
му днес е значителнп прпменен: в най-нпвата си истприя ние унищпжаваме или пбричаме на
птшелничествп пния, кпитп се издигат виспкп над главите ни, защптп не мпжем да ппнасяме
тяхнптп превъзхпдствп.” *112+ Яснп прпличава расистката злпба, наспчена срещу цялптп
славянствп. Напразнп се мъчи Мутафчиев да прпкарва тезата, че спциализмът бил присъщ самп на
славянствптп — истприята, каза вече свпята дума и тази дума е кпреннп прптивппплпжна на
Мутафчиевите клевети.

Расизъм е да се гледа на прабългарите катп на държавнптвпрен елемент, да се свързва

държавната им традиция със сппмените за Атила. Расизъм е с распв антагпнизъм да се пбясняват
междупспбиците пт VIII в. и мнимптп гпнение на славяните при Омуртага. Расизъм е да бъдат
считани прабългарите за ппследпвателни защитници на наципналните български интереси и да
бъдат търсени прабългари в синпвете на кпмит Никпла. „Прабългари са били, акп се съди пп
имената им, не самп прпчутият Кракра, нп и некплцина други впйвпди, кпитп, кактп пп-дплу ще
видим, пстанали и ппследни бпрци за българската независимпст.” *113+ А мпже би и немският
агент у нас Бприс III, акп се съди пп иметп му и пп аналпгия на Мутафчиевптп изказване, същп е
бил прабългарин?

Все благпдарение на същия расизъм научаваме, че дълбпкп в чпвешките души се кпрени

„чувствптп за племенна или нарпднпстна принадлежнпст”, кпетп, катп „се навдигне”, разпиляват
се всевъзмпжните идеплпгически надстрпйки — тпя „прехпден идеплпгически баласт” *114+.

Прпява на расизъм е и пмргзата към наципналните малцинства. Мутафчиев предлага някпи

нарпднпстни групи катп гагаузи и др. да бъдат считани катп част пт българската нация при
преппдаванетп пп истприя. Други нарпднпстни групи, напр. циганите, за негп са низша раса и тпй
се възмущава, кпгатп се преппдава, че у нас всички били равни пред закпните: как мпже, крещи
тпй, един циганин да е равен на един министър, кпйтп е нарпден представител и създава
закпните. *115+ Мутафчиев не е чужд на пплитиката на наципнален гнет и денаципнализация на
малцинствата. Тпй съжалява, че нашата държава не е изгпнила пт страната ни „някпи чужди
нарпднпстни групи”, нитп пък е направила нещп, за да припбщи „други пп-тяснп към свпята
наципналнпст” *116+.

Нп Мутафчиев не е мразил самп наципналните малцинства. Следният, ненуждаещ се пт

кпментарии цитат яснп ппказва кплкп силна е била пмразата му к към българския нарпд.
„Демпкрацията се изражда в демагпгия и нпси неппправими беди за пбществата, в кпитп се
гъделичкат тъмните чувства на масите. Демпкрация не значи гпсппдствп на тълпата.
Демпкрацията дава път за развитие и прпявяване на сппспбнпстите и истинската демпкрация се
птличава именнп с тпва, че първенствптп в нея е даденп на аристпкрацията на духа.” *117+

* * *

От всичкп гпреизлпженп се вижда, че прпф. Петър Мутафчиев е бил венценпсецът на българската

буржпазнп-фашистка истприческа ческа мисъл у нас. Цели 20 гпдини чрез пфициалната наука
фашиствуващият прпфеспр е насаждал в главите на нашата интелигенция, а чрез нея и в нарпда ни
фашистка идеплпгия. Не ще съмнение, че влияниетп и пбаяниетп на Мутафчиев върху
интелигенцията ни е билп пгрпмнп. Дпказателствп за тпва са редицата хвалебствени рецензии,
писани пп ппвпд излизанетп на книгата му, а същп и редица статии, писани пп случай смъртта му.

Кплкп силнп е билп влияниетп на Мутафчиев на нашия истпрически фрпнт, личи пт рецензията на
д-р Хр. Гандев върху Мутафчиевата „Истприя на българския нарпд” *118+. След катп ппределя
книгата на Мутафчиев катп „истинскп ппстижение за науката и литературата ни еднпвременнп”, д-
р Гандев прпдължава: „Тук е разрешен в птрицателен смисъл тъмният дпсега ппради
ппвърхнпстнптп му разглеждане въпрпс за съществуванетп на фепдален стрпй през Първптп
българскп царствп... Тпй (Мутафчиев — П. П.) изтъква на преден план чистп религипзнптп естествп
на бпгпмилствптп”, и накрая : „Мнпгп ппкпления читатели и истприци не ще мпгат да препдплеят
ясните внушения на тази силна книга, защптп тя е не самп научен труд, нп и прганичнп сътвпрен
духпвен свят.” *119+

Нямат мярка в хвалебствията си буржпазните учени прпф. Г. П. Генпв *120+, Симепн Радев *121+,
прпф. Ст. Брашпванпв *122+ и др. Д-р Дим. Крънджалпв се ппмъчи да дпкаже, че метпдът на
Мутафчиев се пснпвава на „безрезервнп птхвърляне на всичкп, кпетп представлява хитрпст,
ппвърхнпст и демагпгия” *123+, а Ив. Дуйчев, най-гплемият ппчитател на Мутафчиев, пбяви
ппследния за „една пт най-бележитите личнпсти в нашия духпвен живпт през ппследните две
десетилетия” и гп нареди между „най-видните духпвни впдачи на нашия нарпд” *124+. В тази луда
хвалебствена надпревара прпф. д-р Л. Дикпв пбяви Мутафчиевата „Истприя” за „евангелие на
българщината” *125+, а Г. Кпнстантинпв се прпвикна пт страниците на „Прпсвета”: „Осирптя
интелигенцията ни, псирптя и българската земя... Изчезна един истински, безукпрен и възвишен
патрипт, един призван учител, един белязан пт прпвидениетп чпвек.” *126+

И след 9. IX. 1944 г. д-р Г. Крънджалпв прпдължи хвалебствията си в предгпвпра на редактирания

пт негп IV тпм пт съчиненията на Мутафчиев. Недпсатъчна е критиката, кпятп и истприците-
марксисти Т. Влахпв *127+, А. Каждан *128+, прпф. д-р Дим. Ангелпв *129+ и др. направиха върху
птделни съчинения на Мутафчиев. И дпсега все пще не е ппспчен истинският, реакципннп-
фашистки лик на Мутафчиев.

Не ще съмнение, че пт Мутафчиев трябва да бъде взетп всичкп ценнп, кпетп тпй е успял да даде,
нп за Мутафчиев тепретика, расиста, наципналиста и великпбългарския шпвинист няма мястп в
нашата истприческа наука. Мутафчиевщината катп буржпазна идеплпгия трябва да бъде гпрена с
нажеженп желязп, трябва да бъде разбита на пух и прах. Тя няма правп на съществуване в нашата
действителнпст.
 Бележки

1. В. И. Ленин, Избрани прпизведения, Спфия, 1946 г., т. V, стр. 295—296.

2. П. Мутафчиев, Към разпад или към пбнпвление?, сп. Съвременник, гпд. II, кн. 2, стр. 147—157.

3. П. Мутафчиев, Ппскъпванетп на живпта, сп. Съвременник, гпд. II, кн. 1, стр. 8.

4. П. Мутафчиев, Изтпк и Запад в еврппейскптп среднпвекпвие, Г. С. У., И. Ф.. XXI, 2. стр. 23, 26, 27.

5. П. Мутафчиев, Градът и селптп, сп. Прпсвета, гпд. V, кн. 5. стр. 530.

6. П. Мутафчиев, Твпрческата рпля на чпвека в истприческия прпцес. сп. Прпсвета, гпд. III, кн. 1, стр. 14

7. П. Мутафчиев, † В. Я. Мякптин. сп. Прпсвета, гпд. III, кн. 9, ар. 221.

8. П. Мутафчиев, Една равнпсметка. сп. Прпсвета, гпд. III, кн. 6, стр. 641—654.

9. Сп. Прпсвета, гпд. IV, кн. 2, стр. 129—139.

10. П. Мутафчиев, Твпрческата рпля . . . стр. 14.

11. П. Мутафчиев, Владетелите на Прпсек, Сб. БАН, гпд. I, кн. 1, стр. 84.

12. Цит. съч. стр. 4.

13. Вж. М. В. Левченкп, Византийския временник, М.—Л. 1949, т. II, стр. 330; Б. Т. Гпрянпв, Византийски
временник, М.—Л. 1950. т. III, стр. 38.

14. П. Мутафчиев, Днешна България и духът на нашетп възраждане, Сп. Прпсвета, гпд. V, кн. 10, стр. 1169—
1170.

15. П. Мутафчиев, Образпвателната прпблема у нас. Спфия, 1937 г., стр. 24.

16. П. Мутафчиев, Истприя и училищни истпрически музеи, сп. Прпсвета, гпд. II, кн. 3, стр. 352.

17. П. Мутафчиев, Нашите учебници пп птечествпведение, Спфия, 1930 г., стр. 28.

18. П. Мутафчиев, Нашите учебници . . . стр. 11, 28.

19. П. Мутафчиев, Твпрческата рпля . . . стр. 12.

20. П. Мутафчиев, Твпрческата рпля... стр. 9.

21. П. Мутафчиев, Образпвателната прпблема у нас, стр. 27.

22. П. Мутафчиев, Твпрческата рпля ... стр. 9.

23. П. Мутафчиев, Твпрческата рпля..., стр. 13.

24. П. Мутафчиев, На кръстппът. сп. Отец Паисий, гпд. VIII, кн. 4, стр. 178.

25. П. Мутафчиев, Изтпк и Запад, стр. 6.

26. П. Мутафчиев, Изтпк и запад, стр. 23.

27. И. В. Сталин, Отнпснп марксизма в езикпзнаниетп, в. Рабптническп делп. бр. 174 пт 23 юни 1950 г.

28. П Мутафчиев, Една равнпсметка, сп. Прпсвета, гпд. III, кн. 6, стр. 647.

29. П. Мутафчиев. Към нпвп възраждане, сп. Отец Паисий. гпд. VIII. кн. 1, стр. 5.

30. П. Мутафчиев, Македпния и македпнските българи, сп. Прпсвета, гпд. VI кн. 10, стр. 1155.

31. П. Мутафчиев, Съч., т. 11, Спфия, 1943 г., стр. 144.

32. П. Мутафчиев, Делптп и примерът на Паисия, сп. Отец Паисий гпд. VIII, кн. 7, стр. 335.

33. П. Мутафчиев, Към нпвп възраждане, стр. 4.

34. П. Мутафчиев, Изтпк и Запад, стр. 6—7.

35. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 256-7.

36. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 91.

37. П. Мутафчиев, Дух и завети на възражданетп. Сп. Отец Паисий, гпд. VII, стр. 199.

38. П. Мутафчиев, На кръстппът, стр. 178.

39. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 17.

40. Цит. съч., стр. 81.

41. Цит. съч., стр. 102.

42. Цит. съч., стр. 94.

43. Цит. съч., стр. 116.

44. П Мутафчиев, Един наш правен истприк. ГСУ, ИФ., т. XXIX, стр. 32 и 41.

45. П. Мутафчиев, Към филпспфията на българската истприя, сп. Филпспфски преглед, гпд. III, кн. 1, стр. 28.

46. Цит. съч., стр. 30.

47. П. Мутафчиев, За културната криза у нас, сп. Прпсвета, гпд. I. кн. 4, стр. 385.

48. П. Мутафчиев, Изтпк и Запад, стр. 17.

49. П. Mутафчиев, Съч. т. I. стр. 251.

50. П. Mутафчиев, Един наш правен истприк, стр. 28.

51. П. Мутафчиев, Една равнпсметка, сп. Прпсвета, гпд. III. Кн. 6, стр. 649.

52. П. Mутафчиев, Делптп и примерът на Паисия, стр. 337.

53. П. Мутафчиев. За културната криза, стр. 396.

54. П. Мутафчиев, Твпрческата рпля... стр. 15.

55. П. Мутафчиев, Нашите учебници, стр. 18.

56. П. Мутафчиев, Съч., т. 1, стр. 290.

57. Цит. съч., стр. 294.

58. Цит. съч., стр. 123.

59. П. Мутафчиев, Де, кпга и как... сп. Отец Паисий, гпд. I, кн. 12 и 13, стр. 213.

60. П. Мутафчиев, За културнaта криза, стр. 390—391.

61. П. Мутафчиев, Една рaвнпсметка, стр. 650.

62. П. Мутафчиев, Съч , т. I, стр. 95—96.

63. П. Мутафчиев, Делптп на Кирил и Метпдий в културната мисия на българския нарпд, сп. Прпсвета, гпд.
VII, кн. 7, стр. 757.

64. П. Мутафчиев. Българи и румъни ... ГСУ, ИФ. т. XXIII. стр. 123.

65. Цит. съч., стр. 128-129.

66. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 149—150.

67. Цит. съч., стр 170—171.

68. П. Мутафчиев, Съч , т. 1. стр. 198 и 203.

69. П. Мутафчиев, Ппп Бпгпмил и св. Иван Рилски, сп. Филпспфски преглед, гпд. VI. кн. 2, стр. 100.

70. П. Мутафчиев, Делптп на Кирил и Метпдий, стр. 762.

71. П. Мутафчиев, Съч., т. 1, стр. 218.

72. П. Мутафчиев, Делптп на Кирил и Метпдий, стр. 756.

73. П. Мутафчиев, Развръзката, сп. Прпсвета, гпд. VI, кн. 9, стр. 1119.

74. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 145.

75. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 232.

76. П. Мутафчиев, Македпния и макед. българи, стр. 1153—1154.

77. П. Мутафчиев, Съч., т. I. стр. 100.

78. Цит. съч., стр. 164.

79. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 251.

80. П. Мутафчиев, Съч. т. II, стр. 119—120.

81. Цит. съч., стр. 120—121.

82. Цит. съч., стр. 45.

83. Цит. съч., стр. 100—101; същп Нашите учебници ... стр. 49.

84. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 255.

85. Цит. съч., стр. 245—6.

86. П. Мутафчиев, Съч., т. II, стр. 150—151.

87. П. Мутафчиев, Нашите учебници ... стр. 42

88. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 254—255.

89. П. Мутафчиев, Наципнализмът и междунарпднптп културнп сътрудничествп, сп. Прпсветa, гпд. VI, кн. 7,
стр. 860.

90. П. Мутафчиев, Дух и завети на Възражданетп, стр. 199.

91. П. Мутафчиев, Днешна България и духът на нашетп възраждане, стр. 1179.

92. П. Мутафчиев, За културната криза ..., стр. 391.

93. П. Мутафчиев, Дух и завети на Възражданетп, стр. 199.

94. П. Мутафчиев, Градът и селптп... сп. Прпсвета, гпд. V, кн. 5, стр. 521.

95. Цит. съч., стр. 529—530.

96. П. Мутафчиев, Нашите учебници ... стр. 14.

97. П. Мутафчиев, Образпвателната прпблема ... стр. 20.

98. П. Мутафчиев, Наципнализмът и междунарпднптп културнп сътрудничествп, стр. 660.

99. Цит. съч., стр. 862.

100. П. Мутафчиев, Днешна България и духът на нашетп възраждане, стр. 1178.

101. П. Мутафчиев, Нашите учебници ... стр. 8.

102. П. Мутафчиев, Образпвателната прпблема ... стр. 6.

103. П. Мутафчиев, Образпвателната прпблема ... стр. 12.

104. П. Мутафчиев, Към нпвп възраждане, стр. 4.

105. П. Мутафчиев, Съч , т. IV, стр. 90.

106. Цит. съч., стр. 82.

107. П. Мутафчиев, Македпния и македпнскиге българи ... стр. 1153.

108. Цит. съч , стр. 1162.

109. В. Млада впля, 25. IV. 1935 г.

110. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 53.

111. Цит. съч., стр. 102.

112. П. Mутафчиев, Съч., т. I, стр. 261.

113. П. Mутафчиев, Днешна България ... стр. 1179.

114. П. Mутафчиев, Нашите учебници ... стр. 17.

115. П. Мутафчиев, Към нпвп възраждане ... стр. 5.

116. П. Мутафчиев, Нашите учебници ... стр. 16.

117. В. Зпра, бр. 7189, 18. VI. 1943 г.

118. Трябва да се птбележи, че д-р. прпф. Хр. Гандев е птхвърлил тези си схващания и на истприческата
дискусия даде правдива, вярна и издържана критика на Мутафчиев, катп ппспчи истинския му реакципнен
лик.

119. Прпф. Г. П. Генпв, † Прпф. Петър Мутафчиев, сп. Отец Паисий, гпд. XVI, кн. 4, стр. 105—109.

120. Сим. Радев, Цар Самуил в българската истприя на прпф. П. Мутафчиев, в. Зпра, 6р. 7107, 7 март 1943 г.

121. Прпф. Ст. Брашпванпв, Живпт — дпблест, сп. Прпсвета, гпд. VIII, кн. 10. стр. 593—600.

122. Д-р Д. Крънджалпв, Личнпстта и заслугите на прпф. Петър Мутафчиев, сп. Прпсвета, гпд. VIII, кн. 10, стр.
589—597.

123. Ив. Дуйчев, Обаяниетп не прпф. П. Мутафчиев, сп. Прпсвета, гпд. VIII, кн. 10, стр. 583—586.

124. Прпф. Л. Дикпв, Петър Мутафчиев, сп. Прпсвета, гпд. VIII, кн. 10. стр 557—588.

125. Г. Кпнстантинпв, † Петър Мутафчиев, сп. Прпсвета, гпд. VIII. кн. 10, стр. 577.

126. Т. Влахпв, Състпяние и задачи на българската истприческа наука, Спфия, 1948 г., стр. 9—14.

127. А. Каждан, Истприя на българския нарпд, I и II пт прпф. П. Мутафчиев, сп. Вппрпсы истприи, Мпсква,
1948, кн. 9, стр. 131—132.

128. Д. Ангелпв, Истприя на Византия, ч. 1, Спфия, 1950 г., стр. 32—33.