Руската империя срещу България 01 PDF

z РУСКАТА ИМПЕРИЯ
СРЕЩУ
нает БЪЛГАРИЯ
1
Янко Гочев
РУСКАТА ИМПЕРИЯ
СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ
I част
София, 2006
Библиотека
СИ ТЕ БЪЛГАРИ ЗАЕДН О
КН. 7
Под общата редакция на
Никола Григоров
Руската империя срещу България, I част

© Янко Гочев - автор, 2006
© Димитър Стоилов - художник корица, 2006
Всички прявя зяпязени!
ISBN - 10: 954-91852-2-2

ISBN - 13: 978-954-91852-2-5
Издадени книги от библиотека:
СИТЕ БЪЛГАРИ ЗАЕДНО
КН. 1
ЛЕГЕНДАТА ВЪЗКРЪСВА
G, 2004
КН. 2
МАКЕДОНСКИ МАРТИРОЛОГ
G, 2005
КН. 3
БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ НОСИИ
G, 2005
КН. 4
ТРЕТАТА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА
G, 2005
КН. 5
ПРЕМЪЛЧАНИ ИСТИНИ
G, 2005
КН. 6
ИМОТИТЕ НА КОБУРГИТЕ
G, 2006
Янко Гочев
СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ
I част
У вод ......... 5 стр.
Източен въпрос......... 12 стр.

Руската политика по Източния въпрос и спрямо
българския народ до Освобождението
Първите години на младото княж ество......... 158 стр.

Руската политика спрямо България от "Освобождението"
до Съединението (1878-1885г.)
Съединение......... 261 стр.

Русия и Съединението на Княжество България и
Източна Румелия от 1885 г.
Българската кр и за......... 353 стр.

Русия и "българската криза" (1886-1887г.)
София, 2006
УВОД
Специфичните българо-руски отношения винаги са обект

на особен интерес. Едва ли има друга тема от външнополитичес
ката история на България, по която дискусиите да са били толко
ва емоционални, продължителни и поляризирани.
И до днес не стихва интересът към мотивите на Русия да се
ангажира с възраждането и утвърждаването на българската дър
жавност, да пренебрегва икономическите си позиции в български
те земи за сметка на стратегическите си амбиции към Проливите,
успешно да подхранва векове наред мита за "Дядо Иван" сред бъл
гарите, а в същото време да заема антибългарска позиция по ма
кедонския въпрос и да застава срещу България, през Междусъюз
ническата война от 1913 г. и Световната война от 1914-1918 г.
Неоспоримо е възловото място, което Русия като империя
заема в процесите, протичащи на Балканите, и решаващата й ро
ля за съдбата на балканските народи в т. нар. Източен въпрос.
От съществено значение са конкретните резултати за Бъл
гария от дейността на руската дипломация и въобще амбициите и
плановете й спрямо българския народ. В цялата си история като
империя Русия определя политиката си спрямо българите с оглед
реализиране на вековната си цел: завземането на Цариград и Про
ливите и превръщането на Черно море в "руско езеро".
Анализът на историческите факти и събития показва, че в
периода от "Освобождението" на България през 1878 г. до края на
Първата световна война взаимоотношенията между България и
Русия съвсем не са безконфликтни. Между "освободители" и ос
вободени често възникват проблеми, които дори прерастват в
дипломатически сблъсъци и военни конфликти.
Двустранните отношения преминават през крайно разно-
полюсни по своето съдържание етапи.
В годините след „Освобождението" руското влияние в
Княжество България е толкова силно, че далече надхвърля рамки
те на равноправно сътрудничество. Всъщност през 1878 г. Велики
те сили позволяват на България да възкръсне на политическата
карта на Европа като руски протекторат. Изграждането на дър
жавния апарат на Княжество България, приемането на Търновска
та конституция, създаването на силовите структури и първите му
5
Янко Гочев
дипломатически изяви се осъществяват с помощта на руската дип

ломация.
По традиция, както и в другите балкански държави, този
романтичен период е много бързо изживян. По време на Съеди
нението през 1885 г. се стига до първия голям конфликт в двуст
ранните отношения. За пръв път явно и демонстративно Русия се
обявява срещу общобългарски справедлив акт. Конфликтът меж
ду имперските й цели и българските национални интереси е не
избежен и през 1886 г. води до скъсване на дипломатическите от
ношения с "Освободителката".
Годините 1886-1896 бележат кулминацията на тази първа
голяма криза. Стефан Стамболов като пръв регент и министър-
председател повежда открита борба срещу император Алек
сандър III, който се опитва да обсеби България и да обезличи сво
бодата й. Русия впряга всички свои ресурси в необявена война сре
щу България, която успешно се съпротивляващ в крайна сметка
извоюва правото си на национална независимост. Тя вече не е рус
кото протеже на Балканите. Цената обаче е много висока. Фактът,
че Стамболов обърква коренно имперските планове на Русия и я
унижава като велика сила, остава завинаги елементи на враждеб
ност в отношенията на "Освободителката" спрямо България.
През 1895-1896 г. Стамболов е пожертван от българския
политически елит в името на помирението с Русия. То се постига
много трудно и с политически компромиси. "Вината" на България
пред Русия е, че се е противопоставила, всъщност защитавала от
руските посегателства. Затова помирението става факт след
отстъпки пред императора.
След 1896 г. започва нов етап в двустранните отношения.
"Закрилата" до Съединението и "конфронтацията" при Стамболов
са вече история. Двете страни правят опити да излекуват тежките
рани от кризата. Недоверието обаче остава и България никога ве
че не заема привилегировано положение в балканската политика
на Русия. Тази промяна не е осъзната от българските русофили,
които в края на XIX и в началото на XX в. продължават да зала
гат на принципно погрешната си постановка за сближаване с Ру
сия. Въпреки русофилския ни външнополитически курс "Освобо
дителката" следва своята политика, която по българския национа
лен въпрос е антибългарска. България трябва да се съобразява с
6
твърдата решимост на Петербург да брани статуквото в Европейс

ка Турция. Царска Русия въобще не дава шанс на ВМОРО и
ВМОК, които с борбите си се опитват в перспектива да реализи
рат нейното творение - Санстефанска България. Това не е в инте
рес на Русия, защото ще обърка плановете й за завземане на Ца
риград и Проливите. Колкото повече България се доближава до
осъществяването на идеала си за националното обединение, тол
кова по-силна става антибългарската политика на Русия, която
през 1908 г. се обявява и срещу българската независимост. Тя не е
искрена и в "подкрепата" си за България по време на Първата бал
канска война (1912-1913 г.), а по време на Междусъюзническата
война (1913 г.) стимулира създаването на сръбско-гръцкия съюз
срещу България и активно помага на две неславянски държави -
Румъния и Гърция, в борбата им за разпокъсване и унищожаване
на България. Така с руска помощ през 1913 г. България претърпя
ва първата си национална катастрофа. Всъщност точно през фа
талната 1913 г. Русия намира удобния момент да си отмъсти за
униженията, които претърпява като велика сила, при управление
то на Стамболов, чиято единствена "вина" е била, че се опитва да
утвърди свободата и независимостта на България. Катастрофата от
1913 г. е нов голям удар върху влиянието на българското русофи-
лство. То губи почва, а за мнозина българи става ясно, че Стамбо
лов принципно е бил прав в опитите си да се противопостави на
Русия.
Първата световна война (1914-1918 г.) бележи нова голяма
криза в отношенията между България и Руската империя. През
1915 г. след влизането на България във войната на страната на Гер
мания дипломатическите отношения отново са прекъснати. Бъл
гария е заклеймена в Петербург като неблагодарник за "Освобож
дението" и "изменник" на славянството. Тежестта на вината й на
раства, защото в световния конфликт според Русия България до
пуска нова грешка - търси и защитава своите национални интере
си. За Русия от 1915 г. България вече не съществува. Това е обоб
щаващата теза на руските панслависти. "Освободителката" преми
нава и към репресивни действия спрямо България. През 1915 г. й
обявява война и с мощния си черноморски флот напада и бомбар
дира Варна и Балчик. През 1916 г. в хода на войната на Централ
ните сили срещу Румъния за освобождението на Добруджа Бълга
7
Янко Гочев
рия става обект на руска агресия. Българската армия обаче изпъл

нява дълга към Родината си. Отблъсква агресорите и нанася теж
ки поражения на руската армия. Така дава приноса си за задълбо
чаването на вътрешната криза в Русия, довела до революциите
през 1917 г. През 1918 г. българските военни победи над Русия са
признати и на дипломатическата маса. Сключен е Бресткият ми
рен договор, с който Русия капитулира пред България. Денят
3.03.1918 г., когато е сключен този договор, бележи истинското
освобождение на България от Русия.
Цел на настоящото изследване е да покаже мястото и ро
лята на България в руската външна политика през периода 1472
1917 г. и да се определят истинските замисли на Северната импе
рия спрямо България. Без да се отхвърлят и отричат елементите
на двустранно сътрудничество, от анализа на историческите доку
менти става ясно, че Руската империя в този период не зачита, а
погазва българските национални интереси.
В изследването са използвани архивни материали от бълга
рски и чужд, вкл. руски произход. Особено ценни са документи
те от архива на външната политика на Руската империя (АВПРИ).
Отделен фонд с важни документи за двустранните отношения са
Политическият архив и Канцеларията на министъра на външните
работи. В Държавния архив на Руската федерация (ГАРФ) внима
ние заслужават личните архиви на външния министър - граф В.
Ламсдорф, посланикът в Цариград и фактически създател на
Санстефанска България - граф Н. Игнатиев, фондът на император
Николай II и дневниците му.
По въпросите на военното сътрудничество и военните от
ношения ценни сведения има в ЦДВИА. Особено ценни са фон
довете от документи, съхраняващи личния архив на висши руски
военни като ген. Куропаткин.
За балканските войни и Първата световна война изключи
телно важни са дипломатическите документи, издадени от Ми
нистерството на външните работи на Русия, събрани в т. нар. Рус
ка оранжева книга. Те са публикувани на български език още през
1914 г. и са достъпни за изследователите.
Ценни сборници с документи за руската политика спрямо
България са "Окупационният фонд, основан за създаване на Руско-
Дунавска област", публикуван в София през 1892 г. и преиздаден
8
чак през 1993 г., както и "Авантюрите на руския царизъм в Бълга

рия", публикувани с пропагандна цел в Москва през 1935 г. от
болшевишкото правителство. Те разкриват истинското лице и
действителните мотиви на Русия.
Важни документи, които хвърлят светлина върху двустран
ните отношения, има в българските архивохранилища в ЦДИА1,
НА БАН2, НБКМ-БИА3 и ЦВА4. Те до голяма степен са използва
ни от българските историци. В историографията политиката на
Русия в Европейския югоизток в края на XIX и в началото на XX
в. се оценява главно през призмата на ползите или вредите за бал
канските държави и Великите сили. Това ще бъде и нашата глед
на точка в изследването. То се стреми да даде отговора на въпро
сите: доколко България е спечелила или, напротив, загубила от
обвързването си с Руската империя? Можем ли да говорим за рус
ка сянка, която тегне над България, в политиката й през периода
1472-1917 г.?
В българската историография изследователският интерес до
сега към руската политика на Балканите е съсредоточен главно вър
ху отношението на Русия спрямо българския национален въпрос.
Съществуващите мнения в българската историография за
руската политика спрямо България са крайно поляризирани. Те
варират от отрицанието й3, през опити за по-балансирана оценка6
и дори одобрение7.
Този историографски плурализъм контрастира с тезата в
руската (съветска) историография относно политиката на импери
ята, която, общо взето, се определя като положителна за балканс
ките държави, а Русия се представя като защитник и покровител
на техните интереси8.
В изследванията на руските (съветски) учени има определе
на тенденция към изтъкване на неповторимата роля на Русия ка
то обединител на славянските и православните християни на Бал
каните. Съзнателно се елиминират сходните с другите Велики си
ли цели за приоритет и влияние в Европейския югоизток9.
В западната историография руската стратегия и осъществя
ването й конкретно по Източния въпрос е слабо застъпена тема10.
В повечето случаи тя се разглежда общо като част от борбата
между Великите сили за преразпределение на територии в Евро
па и света. Руската политика по Източния въпрос се разглежда ка
9
Янко Гочев
то проява на имперска сила, която е неудобен конкурент и преч

ка за осъществяването на плановете и амбициите на останалите
сили в региона11.
БЕЛЕЖ КИ
1. ЦДИА - Централен държавен исторически архив
2. НА БАН - Научен архив на Българската академия на на
уките
3. НБКИ - БИА - Национална библиотека "Кирил и Мето
дий" - български исторически архив
4. ЦВА - Централен военен архив
5. Раковски Кр., "Русия на изток" (Историческо изследване
на руската политика на изток, и в частност в България, Варна 1898
г., Сб-к "България и интригите на Русия", С., 1914; Кермекчиев А.,
"Руската политика спрямо България и българския народ", С., 1915
г.; Шопов А., "Виновна ли е Русия за погрома на България", С,
1915 г.; Божинов Ив., "Стремежите на руската дипломация, бор
бата й против обединението на българския народ 1773-1913 г.", С ,
1914 г.; Станев Н., "История на нова България", С., 1925 г.; Йоцов
Д., "България и Русия (вчера, днес и утре), С., 1945 г.; Ценов Г.,
"Русия и завоевателните стремежи на сърбите" (Историко-поли-
тическо издирване), С., 1915 г.
6. Проф. Генов Г., "Източният въпрос" (политика и дипло
матическа история), С., 1952 г., с. 507-555; Панайотов Ив., "Русия,
Великите сили и българският въпрос след избора на княз Ферди
нанд", 1888-1896 г., С., 1941 г.; Велчев В., "Реформите в Европейс
ка Турция и руско-българските отношения - Векове, 1980 г., N52,
с. 15-23; Същият, "Шипченските тържества през 1902 г., ВИСб.
1983 г., кн. 6; Същият, "Русия и българският национален въпрос в
края на XIX и началото на XX в. - В; България 1300 г. Институции
и държавни традиции. Т. 3. С. 1983 г., с. 223-231; Германов Ст.,
"Руската общественост и революционното движение в Македония
и Одринско 1893-1908 г.", С , 1992 г.; Стателова Е., Попов Р., Тан
кова В., "История на българската дипломация", 1879-1913 г.; С,
1994 г.; Палангурски М., "България в балканската политика на Ру
сия (1899-1903 г.),С. 1996 г.
10
7. Николова В., "Руско-българските отношения в края на

XIX в. в руската и съветската историография - В II национална
школа на младите историци 1980 г., Ч. 2.", С , 1981 г., с. 177-192;
Дюлгерова Н., "Руски щрихи към Източния въпрос (1894-1904)
Амбиции и планове на имперската дипломация, С., 1999 г.; Попов
Р., "Русия и България (1894-1898 г.), Политически отношения, С.,
1985 г.; Същият, "България на кръстопът. Регентството 1886-1887
г.", С„ 1991 г.
8. Мартьшенко А. К., "Русско-болгарские отношения 1894
1902 г.", Киев, 1967; Киняпина Н. С , "Балкани и Проливи во
внешней политике Россие в конце XIX в. (1878-1898)", М., 1994
г.; Данченко С. "Развитие сербской государственности и Россия
1878-1903 г.", М„ 1996 г.
9. Пак там
10. LeDonne J., "The Geopolitikal Context ofRussian Goreign
Policy" 1700-1917 r.
11. Black C. E. and Helmreich Е. C , "The Russo-Bulgsrian
Military Concention of 1902 y."; Gordon D., "The Emergence of the
Macedonian Problem and Relations between the Balkan ftate sant the
Great Powers 1897-1903", London 1955; Slusser N.. The Role of the
Foreisn ministry
11
Янко Гочев
Източен въпрос
Руската политика по Източния въпрос и спрямо българския

народ до Освобождението
Мястото на България в плановете на руската дипломация

през периода 1878-1917 г. се определя от развитието на т. нар. Из
точен въпрос.
С оглед на това е необходимо да характеризираме руската
политика спрямо българския народ до Освобождението от 1878 г.
Под понятието "Източен въпрос" в историята на междуна
родните отношения се разбира борбата между европейските Ве
лики сили за влияние над Османската империя.
Източният въпрос има три неделими съставки: кризата в
Османската империя, политиката на Великите сили за разширява
нето на влиянието им и преразпределение на териториите й, как-
то и борбите на подчинените християнски народи за национална
независимост. Тези съставки на Източния въпрос всъщност се явя
ват факторите, които определят развитието му. Главният фактор
обаче е политиката на Великите сили, докато другите фактори в
повечето случаи са или функция, или следствие от действията на
големите европейски държави.
В историографията началото на Източния въпрос се свързва
обикновено с различни дипломатически събития - най-често с
войни или мирни договори. Безспорно е, че възниква с отслабва
нето на Османската империя вследствие пораженията й във вой
ните с Европа и превръщането на вътрешната й криза в пермане
нтно състояние от XVIII в. нататък.
Според едно от най-разпространените мнения началото на
Източния въпрос е поставено в Карловацкия мирен договор от
1699 г. С него завършва победоносната война на европейската ко
алиция "Свещен съюз" (Австрия, Полша, Венеция и Русия) срещу
Османската империя.
Мотивите, за да бъде избрано това събитие, са две обстоя
телства: с договора от 1699 г. е ликвидирана окончателно османс
ката заплаха за Средна Европа и за пръв път империята губи земи,
т. е. налице е първото голямо преразпределение на територията й.
Задълбочаващата се криза в Османска Турция през XVIII-XIX в.
12
поставя под заплаха нейната териториална цялост и извежда на

преден план въпроса за самото съществуване на ислямска държа
ва, простираща се в Средна Европа, Балканите, Северна Африка и
Близкия изток.
Българските земи от XV в. са част от европейските владе
ния на Османска Турция и именно през епохата на неудържим
упадък на империята бъдещето на българите като народ се оказва
в пълна зависимост от развитието на Източния въпрос, и по-точ
но от политиката на Великите сили.
В борбата им за влияние в империята се очертава главният
сблъсък между тях, изправил във вековен двубой един срещу друг
Русия срещу Европа.
Интересът на Руската империя към Балканите не е случаен,
а е закономерен резултат от историческия й път на развитие до са
мата поява на Източния въпрос. В този смисъл е предопределен
от по-дълбоки фактори.
Според американския учен С. Хънтингтън руската цивили
зация, разбирана като държавност, култура и традиции, въобще е
продукт на местните условия в Източна Европа, създали Киевска
Русия и Московското княжество, на значително византийско вли
яние и на продължително монголско владичество.1
Самото географско положение на Русия и нейната източ
ноправославна християнска религия обуславят до голяма степен
сблъсъка й с другите две цивилизации в Евроазиатското простра
нство - западноевропейска и ислямска. Западна Европа е традици
онен носител на западната геополитическа традиция, а страна ка
то Русия наследява геополитическата традиция на източния кон-
тинентализъм. Руската империя се отъждествява с византизма и
много видни руски дейци осъзнават различието й от Запада. Нап
ример руският шовинист публицист Михаил Катков, който е
панславист и има силна влияние в императорския двор, определя
по следния начин разликата между руските и западните ценности:
"... всичко там (на Запад - б. а.) се основава на договорни отноше
ния, а всичко тук - на вярата; този контраст е произлязъл от пози
цията на църквата съответно на Запад и на Изток. Там съществува
по същество дуалистична власт, тук (в Русия - б. а.) единна."2
Според мнозина руски историци Източният въпрос е само
една от проявите на старото съперничество между католическия
13
Янко Гочев
Запад и православния Изток, което има корени още от разкола на

християнската църква през XI век.
Това е едно по-широко схващане за същността му, което да
леч надхвърля отношенията "европейски страни - Османска импе
рия". В този смисъл Източният въпрос може да се разглежда като
поява на вечния двубой между цивилизациите.
Балканите, където Русия винаги е имала трайни интереси,
и досега се разглеждат като геополитически възел, т. е. отделна
зона на съперничество между Силите, представляващи цивилиза
циите на Запада и Изтока.
Кое определя руската активност в тази борба за влияние на
Балканите?
До 1453 г. на полуострова и в Средиземноморието домини
ра Византия, която е пряк наследник на Римската империя. Тя
рухва окончателно на 29.05.1453 г., когато османските турци зав
земат столицата й Константинопол (Цариград). Създава се исля
мската Османска империя. Появата на тази агресивна държава с
военизирана икономика се превръща в основна предпоставка за
възникването на Източния въпрос.
Гибелта на Византия е важно събитие и за историята на Ру
сия. В Москва то е оценено като заслужено наказание заради опи
та на империята да сключи уния (съюз) с папата през 1439 г.
Монахът Филотей например излиза с твърдението, че
Москва е вече извор на "истинската вяра". "Два Рима са паднали
вече - заявява той, - третият Рим е Москва, а четвърти няма да
има!".3
Останала след 1453 г. единна православна държава в света,
Русия започва да възприема себе си като дипломатически и духо
вен наследник на Византия. Оттук Проливите (Босфора и Дарда-
нелите) и Цариград (Константинопол) стават вечна цел на импе
рската руска политика, обогатила се идеологически от средата на
XV в. с идеята за "Москва - трети Рим". Постепенно тезата за пра
вославието като единствена "правилна вяра" започва да се абсолю-
тизира до крайност. От нея се извежда идеята за светска значи
мост на Русия. Тя трябва да бъде вселенска (световна) държава, за-
щото руският владетел е единственият "християнски цар" в "цяла
та поднебесност", която трябва да му принадлежи. Така религиоз
ният православен егоцентризъм утвърждава идеята за месианска
14
та мисия на руските царе, държава, народ. Месианството, прикри

то в идеята "Москва - трети Рим", ще оправдава и обосновава ве
кове наред руската агресия на Балканите.
Михаил Катков признава: "Руският цар е повече от потомък
на своите предци; той е наследник на Цезарите на Източен Рим,
на строителите на Църквата и нейните събори, които установиха
самото верую на християнската вяра. С падането на Византия се
вдигна Москва и започна величието на Русия."4
Следователно на първо място в руската активност по Из
точния въпрос стои имперският мотив. Политическата и духовна
та приемственост между Византия и Русия определя стремежа
към завладяването на Цариград и Проливите.
Приемствеността между двете държави личи особено при
управлението на московския велик княз Иван III Василиевич
(1462-1505г.). Той е ключова фигура в руската история. Цялата му
външна политика е подчинена на идеята за могъществото на Ру
сия, която през 1480 г. отхвърля завинаги татарската зависимост и
се превръща в първостепенна
политическа и военна сила. С
основание Иван III се опреде
ля дори от чужденците за "ве
лик" владетел, защото успява
пет пъти да разшири терито
рията на държавата си, която
в края на управлението му
достига 2 000 000 км.2
Важно събитие, което
и до днес определя политика
та на Русия, е бракът на Иван
III с племенницата на послед
ния византийски император
Константин XII Драгаш Зоя
(София) Палеолог.
След падането на Ви
зантия през 1453 г. семей
ството на деспот Тома (брат
на императора) бяга през ост
Иван III Василиевич ров Корфу в Рим. Там папа
75
Янко Гочев
Павел II го взима под свое покровителство. По съвети на гръцкия

кардинал Весарион папата се заема да уреди брака на Зоя Палео-
лог с московския княз. Замисълът на този политически брак е да
се разпространи католицизмът в Московското княжество и Източ
на Европа и да ангажира Русия в борбата за византийското насле
дство срещу османските турци.
Весарион чрез свои доверени лица прави предложението за
брак на Иван III, който приема идеята да се сроди с византийска
та аристокрация. Започват преговори, които завършват с успех.
На 12.11.1472 г. Зоя Палеолог пристига в Москва, придру
жена от много гърци и на следващия ден бракът е тържествено
сключен. Зоя приема името София, с което остава известна в рус
ката история. Тя впряга цялата си енергия в служба на новата си
родина, остава вярна на православието и отхвърля всички папски
домогвания.
Последиците от този брак са изключително важни.
Първо, утвърждава се окончателно идеята "Москва - трети
Рим". Москва вече се смята за източноправославния Рим, а източ
ното православие - вярата, която трябва да бъде наложена в света,
ако е необходимо, и със сила.
Зоя Палеолог
16
Смята се, че чрез брака със София Палеолог Иван III при
добива права върху цариградския престол. Той е толкова силно
обсебен от идеята "Москва - трети Рим", че към московския герб,
изобразяващ св. Георги Победоносец, добавя и византийския герб
(двуглавия орел с корона). Византийският герб е изобразяван и на
лицевата страна на печата му, а на другата му страна се изобразя
ва конник, който се сражава с дракон.
Второ, София Палеолог въвежда в московския двор визан
тийския дворцов церемониал. Той е тежък и сложен с предназна
чение да покаже божествения произход на властта на руския вла
детел и да внуши идеята за абсолютизма й.
Освен това новата руска княгиня привнася в Москва манта
литета, характера за класическия византизъм с най-отвратителните
му прояви. Горда и надменна, тя постоянно плете интриги, а при
определяне на престолонаследника ролята й е особено зловеща.
Трето, София Палеолог разкрива на Иван III тайната на ви
зантийското самодържавие. Властта на Иван III нараства. И той за
пръв път започва да носи титлата "цар на цяла Русия". Не трябва
да се забравя, че тогава с титлата "цар" русите наричат византийс
ките императори. Пак под византийско влияние Иван III приема
и титлата автократор, т. е. самодържец.
Четвърто, след този брак в Москва се заселват много визан
тийски аристократи учени монаси, които пренасят в Русия гръцки
ръкописи. Заедно с това те утвърждават интересите на Византия и
на гръцката общност. Векове наред Руската империя остава вярна
на старите византийски традиции, които използва за имперските
си цели на Балканите, вкл. срещу България.
Въобще в края на XV и в началото на XVI в. именно на ба
зата на византийската държавна идея завършва изграждането на
руската държава. Оттук нататък и тази православна Неовизантия
ще се бори постоянно да овладее Проливите и Цариград. Духов
ният център на православието - Константинопол (Цариград), ста
ва най-примамливият обект на руската експанзия на Балканския
полуостров.
Въпросът за статута на Проливите е неразделна част от Из
точния въпрос. Стратегическото значение на Босфора и Дардане-
лите за търговията, мореплаването, военните планове и действия
е оценено правилно от всички велики, вкл. Русия.
17
Янко Гочев
Руски царски герб
Турският контрол над Проливите означава, че султанът мо

же да затваря задната врата на Русия, както и да дава и да отказва
на Русия вход за пътищата към Средиземно море и световната тър
говия.
Военностратегически мотиви принуждават руските импе
ратори да настъпват към Проливите. Босфорът, свързващ Черно
море с Мраморно море, има изключително важно значение за
отбраната на Русия. Затова овладяването му носи големи преиму
щества за нея. Не е случайно, че в руската география често Черно
море се нарича още "руското море", а Босфорът - "ключовете на
нашия собствен дом". Русия като империя започва да се стреми
към изключителното владение на Босфора и превръщането на
Черно море във вътрешно руско езеро.
В по-късен етап (XVIII-XIX в.) икономически интереси
принуждават Руската империя да увеличи натиска си на юг към
топлото Черно море. Контролът над Проливите й е необходим
вече и с оглед развитие на търговията със страните от Средизем
номорския басейн. Най-добър вариант, който гарантира руските
търговско-икономически интереси, е неутрализацията на Проли
вите, за което Русия започва да се бори, защото това спасява от па
18
рализиране нейната търговия.

Като прелюдия към завземането на Цариград и Проливите
Русия разширява експанзията си спрямо съседните земи.При мос
ковския княз Иван Василиевич започва руският натиск над Велика
България,която се нарича тогава от руските летописци „Българско
царство",а в географските карти на Европа „Bulgaria Magna". От
1445 г. неин наследник е т.нар. Казанско ханство. Извън малките
конфликти в периода от 1445 г. до 1552 г. Русия води 13 войни
срещу него. За двадесет години Иван Василиевич организира седем
похода срещу „българския" град Казан, като през 1487 г. успява
най-после да го завладее. Над ханството е установен руски протек
торат, а Иван Василиевич приема титлата „български" княз.
Неговият син Василий Иванович продължава руската заво
евателна политика спрямо волжките българи.През 1506 г. обаче
търпи нечувано военно поражение. 100-хилядна руска армия е
разбита и от нея с бягство се спасяват само 7000 души. По брой
жертви, нанесени на противника, това е най-голямата българска
военна победа през Средновековието,която надминава дори побе
дите при Върбишкия проход, р. Ахелой и Клокотница. Тази побе
да съдейства за отхвърлянето на руския протекторат през 1521 г.
Посочените събития доказват, че Московка Русия не е осво
бодител на българите, а напротив, техен голям противник, който
постоянно се мъчи да завладее земите им, да ги пороби и унищо
жи. При това Русия воюва с необикновено настървение срещу тях.
Причината е, че тя е наследник на Византия,а волжките българи
са мюсюлмани т.е. „неверници".Откритата и груба намеса на
Москва във вътрешните работи на казанските българи води до раз
цепление сред тях.Появяват се предатели русофили, които с дей
ността си в Казан предизвикват въоръжени борби, политически
кризи и династически преврати. Всичко това отслабва съпротиви
телните сили на местните българи.
Следващият етап от развитието на руската държавност е
свързан с управлението на Иван IV Грозни (Страшни) от 1533
1584 г.
Подобно на византийските императори той открито се обя
вява за "самодържец" (автократор), а на 16.01.1547 г. е коронясан
за „цар". За него тази титла е окичена с престижа на Библия
та,Римската империя и Византия. Създава се легенда,която трябва
19
Янко Гочев
да оправдае великодържавните му византийски амбиции. Според

нея Иван Грозни е пряк потомък на византийския император Ав
густ, който разделил света между най-близките си роднини. Него
вият брат Прус получава земите в поречието на Висла и Неман,
т.е. „пруската земя". Следователно създателят на Кивска Русия
Рюрик е наследник на Прус, брата на основателя на Римската им
перия, или руската владетелска традиция е непрекъсвана от нача
лото на новата ера. Легендата не отговаря на историческите фак
ти, защото създатели на Киевска Русия са не местните славянски
племена,а вождовете на норманите, наречени още варяги, които
идват от Скандинавия със своите дружини и подчиняват тези пле
мена.
При Иван Грозни руското самодържавие укрепва. То си ос
тава форма на източен (азиатски) деспотизъм. Източното правос
лавие все повече обосновава идеята за регионално господство на
Русия и ускорява експанзията й върху земите на "неверниците",
без оглед на това дали са мюсюлмани, или католици.5
При Иван Грозни
Московска Русия става по-
деспотична и по-агресивна.
Очертават се основите на
външната й политика, наме
рили пълна реализация при
Петър I и Екатерина П.Руски-
те държавни граници се
простират вече от Северна
Волга до Днепър и от Арк-
тичния океан до р. Дон, като
от 1581 г. започва експанзия
и към Сибир.
Иван Грозни продъл
жава руската агресия спрямо
Казанското ханство. През
1548-1550 г. той организира
Казанските походи,които сам
лично оглавява. Руските войс
Иван IV Грозни
ки са благословени от войн-
стващото виеше руско духо
20
венство и лично от московския митрополит Макарий. Духовният

наставник на царя Иван Пересветов го подканя в свое писмо да
атакува Казан. Според него „с Божията помощ твоето мъдро
войнство ще превземе Казанското царство и ще го покръсти, за да
станат осем славните християнски градове в царството” .
Иван Грозни най-напред териториално разпокъсва Казанс
кото ханство,като налага протекторат над западната му част.След
това тръгва на поход срещу него с 150-хилядна войска,конни
ци,стрелци,артилерия и модерна обсадна техника.На 23.08.1552 г.
започва обсадата на Казан. Борбата е жестока. Българите отказват
всякакви руски призиви за доброволна капитулация и се заклеват
да умрат за свободата си. След атрилерийски обстрел, разрушил
крепостните стени на 2.10.1552 г. руските войски нахлуват в гра
да и започват да мародерстват, плячкосват, грабят и колят наред.
Пробиват си път до казанския Кремъл, където е последната бит
ка. След нея клането продължава. Пленените българи са избива
ни,а жените и децата раздавани като роби на руските войници.
Всред планини от трупове и в локви кръв по улиците, в разруше
ния и ограбен Казан, на кон влиза Иван Грозни. Той държи реч, с
която благодари на войниците за победата си, отстъпва им вели
кодушно плячката, която са взели, а за себе си задържа короната
на казанските ханове. Така завършва руският поход срещу Казан,
който е ограбен и унищожен до основи. Това е краят на този го
лям български средновековен град,наречен още „новия Болгар” .
Българските загуби са огромни. Наред с хилядите убити воини и
изклани старци, жени и деца в тях влиза и унищожаването на сто
тици български културно-исторически паметници.
След падането на Казан съпротивата на българите продъл
жава. Руските насилия и жестокости водят до българското въста
ние през 1553 г. То е безмилостно потушено. Българските села са
нападани и опожарявани, жителите им избивани, отвличани и на
сила покръствани. Подобна съдба има и последният владетел на
Казан хан Ядигер, който е отведен в руски плен в Москва и при
нудително приема името Симеон. Жестоката борба продължава
чак до 1556 г., когато пада временната българска столица Чалим
и са ликвидирани последните огнища на съпротива.
Иван IV Грозни си присвоява титлата "велики княз на бъл
гарите". Тя се отнася до Волжка България, но по-късно оправдава
21
Янко Гочев
руските домогвания и към Дунавска България.

За волжките българи, потомци на брата на Аспарух - хан
Котраг, периодът 1552-1584 г. е един от най-трагичните в истори
ята им. Московските войски разрушават над 30 цветущи българс
ки града, вкл. столицата на Казан, и избиват около 400 000 бълга
ри.6 Волжките българи попадат под властта на Руската империя,
чиято власт над тях приема понякога особено варварски форми на
геноцид. Русия не само осъществява насилственото им покръства
не, прилага масови убийства на етнически принцип, но и фалши
фицира историята им. Целенасочено започва унищожаването на
културата и народностното самосъзнание на българите в Поволо-
жието. За да скрие факта от кървавата анексия на българската дър
жава, руското самодържавие официално обявява пред света, че
Русия завладяла не Волжка България, а някаква си "държава на та
тарите" - Казанско ханство, като отмъщение за татарското иго на
Русия през XIII-XV век. Така в името на асимилаторските си цели
московските владетели обричат целенасочено самото име "бълга
ри" в Русия на забрава. Заменят го с татари, макар че национал
ност "татарин" никога в историята не е имало. Въпреки това по-
късно болшевиките, начело с вожда им Ленин, през 1920 г. с дек
рет ще създадат "татарска" нация, а земите на българите ще обя
вят като "Татарстан", което остава в сила и до днес. Не трябва да
се забравя, че днес думата "татарин" в Русия има ярко отрицате
лен смисъл. "Татарин" е най-ниската оценка в скалата на човешки
те ценности. Руснаците са убедени, че по-лоши хора от "татарите"
(българите) в Русия няма.
През 1557 г. Иван Грозни изпраща официални пратеници
с много подаръци при патриарха в Цариград с цел да получи
признание от най-високо място. През 1558 г. патриарх Йоасаф не
само че го признава за "истински законен християнски властелин"
и освещава титлата му, но и нарежда неговото име да се чете в ли
тургиите с думите: "Подай, Господи, многолетно здраве на нашия
благочестив и благоверен цар Иван". Постепенно се утвърждава
традицията Вселенският патриарх, който все пак е турски държа
вен служител, да почита светския руски владетел като истински
свой господар. Ражда се съюзът между Русия и Цариградската пат
риаршия. Той е взаимноизгоден, финансово обезпечен от Москва,
чиито имперски амбиции на Балканите ще се защитават от патри
22
арха в Цариград. Русия поема дипломатически закрилата над ду

ховния поробител на българите през Възраждането - Цариградс
ката патриаршия. През всички епохи, не само през Възраждането
изпъква антибългарската насоченост на руско-фанариотския съюз.
След Вселенския патриарх подкрепа на Русия дава и александ
рийският патриарх Йоаким, който през 1557 г. пише на руския
цар, че той е "второ слънце, което утешава с надежди за благите
времена, когато и покорените под властта на агаряните христия
ни ще бъдат избавени чрез неговата ръка".7
На висш църковен събор през 1561 г. в присъствие на 38
патриарси и епископи с издаването на специална харта, е нареде
но името на руския цар да се включи в църковните книги и да се
произнася при богослуженията в православните храмове. Само
подписите на патриарх Йоасаф и на викария са автентични. Ос
таналите подписи са фалшифицирани. Те са подправени от писа
ря,който съставя документа. За това документно престъпление
Иван Грозни плаща много пари.
След него всички руски царе ще бъдат вече споменавани в
църковните служби на източните патриарси. Московските владе
тели, от своя страна, щедро даряват православните църкви и ма
настири с пари, владишки и свещенически облекла, църковни ве
щи и книги, с които утвърждават авторитета на Русия като стълб
на православието. Така на религиозна основа, но и чрез богати да
рове в пари, злато, кожи и т. н. от Москва за православните пат
риарси, митрополити и свещеници векове наред укрепва русофи-
лството сред източноправославните християни.
Същевременно руските царе упорито поддържат, вкл. и
чрез войните, които водят на Балканите, мита за "Дядо Иван".
Признаването на Иван Грозни като "нашия цар Иван" от христи
яните на полуострова вероятно е най-важната причина за възник
ването на този мит. Вярата в освободителната мисия на "Дядо
Иван" се развива едновременно и на религиозна, и на политичес
ка основа. Подхранва се от племенното родство на българи и ру
си и от вековните връзки между България е Русия. Митът за "Дя
до Иван" прикрива обаче завоевателните цели на имперска Русия
спрямо Цариград и Проливите.
При управлението на руския цар Фьодор (1584-1598 г.)
през 1589 г. е учредена Московската патриаршия. Това става с ре
23
Янко Гочев
шение на събора на източните патриарси в Цариград, на който

присъстват освен Цариградския, Антиохийския, Йерусалмския и
Александрийския патриарх, още и охридски архиепископ и тър
новският митрополит Дионисий, който по-късно участва в Първо
то търновско въстание. Решението на събора е занесено в Москва
от двама български митрополити - Дионисий и Калистрат Гребе-
нски - "йерарх от българската земя". Показателен е начинът, по
който е спечелен Цариградският патриарх. Година преди събора
патриарх Йеремия е на посещение в Москва. Руснаците му уст
ройват бляскаво посещение, а даровете и отпуснатата помощ
надхвърлят всички очаквания на патриарха. Започват преговори с
него. Цар Фьодор настоява, че на православния цар му е необхо
дим патриарх, тъй като Бог помагал на русите. Йеремия, поласкан
от приема и уважението, оказани му в Русия, е готов да обедини
двете църкви. Цар Фьодор обаче не желае формирането на още
един властови център. След нови преговори и щедри дарове в зла
то и скъпи кожи Йеремия се съгласява с руските искания.
Първата голяма крачка в руската експанзия на юг е войната
срещу Османската империя от 1677-1681 г. Успехът в нея води до
присъединяването към Русия на Левобережна Украйна (територи
ята на десния бряг на р. Днепър)и Киев, а запорожките казаци са
признати за руски поданици.
Завоевателният модел на Руската империя е окончателно
очертан при управлението на първия руски император Петър Ве
лики (1682-1725 г.). Този модел се характеризира с три главни по
соки на настъпление: Балтийско море, Проливите и Близкия из
ток. Руската агресия в тези посоки допълнително е стимулирана
от утвърждаването на абсолютизма. Самодържавието активно ве
че обслужва имперските цели на Русия, а Руската църква е акти
вен негов съюзник. По време на войната на "Свещения съюз" сре
щу Турция (1683-1699 г.) Русия предприема един от първите си
опити за намеса на Балканите.
Московският патриарх Йоаким създава широка мрежа от
свои агенти и замисля да подчини всички православни християни
в България, Влашко, Молдова и Сърбия. Негов специален прате
ник - Савелий Дубровски, пристига в Цариград, за да убеди Вселе
нския патриарх да се откаже от юрисдикцията си върху балканс
ките християни.8
24
В Москва патриарх Йоаким лично обещава на водача на

Второто търновско въстание от 1686 г. княз Ростислав Стратими-
рович, представящ се за потомък на видинския цар Иван Страши
мир, помощ. Въстанието обаче е потушено преди намесата на Ру
сия, която дава убежище на организаторите му. Така тя се прова
ля в опита си да провокира въстание в България.
За разлика от българите, които получават като руска "по
мощ" богослужебни книги, икони и вещи, сърбите и черногорците
получават по това време злато и оръжие. Петър I създава руска ба
за за експанзия на Балканите и спечелва единствения постоянен съ
юзник на Русия в Европа до Първата световна война - Черна гора.
През 1711 г. за пръв път се установяват руско-черногорски
политически връзки. Това става по инициатива на руския импера
тор, който изпраща в Черна гора двама свои офицери.Черногорс-
кият митрополит Данило (1697-1735 г.) през 1715 г. посещава Ру
сия, която му отпуска книги, църковна утвар и 10 000 рубли „по
мощ". По-нататък Черна гора започва да получава дори постоян
на руска субсидия за Детинския манастир. Така финансовият лост
(паричните субсидии) става ефикасен фактор за налагане на рус
кото влияние на Балканите. Този механизъм се прилага за пръв
път на полуострова в Черна гора, а по-късно и в други държави.
Руското покровителство над Черна гора през XVII в. непрекъсна
то нараства и се достига дотам, че Черногорският митрополит за
почва да се избира със съгласието на руския Св. синод.
При управлението на Петър I основната външнополитичес
ка цел на самодържавието - излаз на топли морета, постига пър
вия си успех. На 19.07.1696 г. с помощта на младия руски флот е
завзета турската крепост Азов, което отваря пътя за по-нататъшна
руска експанзия към Черно море. Това е първата решителна стъп
ка към завземането на неговото крайбрежие. За да укрепи властта
си над Азов, руският император построява пристанището Таган-
рог на р. Дон. Освен това строи военен флот, в който към 1699 г.
има вече 16 800 моряци и 2506 оръдия. На 28.08.1699 г. за пръв
път руски военен кораб с 40 оръдия акостира в залива Златен рог
в Цариград. Корабът поздравява с военен салют султана и хвърля
котва пред дворците му. Чрез демонстрация на военна мощ и
щедри подаръци преговорите потръгват. В тях руските диплома
ти умело използват и религиозния фактор. Те поставят условие да се
25
Янко Гочев
даде религиозна свобода

на балканските народи и
правото на руския цар да
ги закриля.В крайна
сметка през 1700 г. е
сключен Цариградският
мир, който е много изго
ден за Русия. Тя получава
Азов и една крайбрежна
ивица от 15-20 км, част
от Украйна до р. Днепър
и земите до р. Кубан. В
Цариград пристига пър
вият руски посланик П.
Толстой.
Със завземането
на Азов се ражда Азовс-
кият завет на Петър I, кой
то повелява Черно море да стане руско езеро. Когато завзема та
зи турска крепост, той казва на хората от свитата си: "Сега ние,
слава Богу, вече имаме един ъгъл от Черно море, с време може би
и цялото ще го имаме." На забележката от страна на приближе
ните му, че това ще бъде трудно, Петър възкликва: "Не изведнъж,
а малко по малко."9
Заради успеха си Петър е тържествено посрещнат в Моск
ва като римски император. Построена е голяма триумфална арка,
окичена със знамена и хвалебствени надписи, на която е поставен
двуглавият византийски орел. На златна лента е написано: "Завръ
щането на император Константин", а на друга: "Победата на им
ператор Константин (Петър Велики - б. а.) над римския импера
тор, езичника Максенций (турците - б. а.)".
Същевременно с оглед политиката си по Източния въпрос
Петър I целенасочено следва политиката за привличане на симпа
тиите на гърците. Връзките с тях укрепват по линия на църквата. Те
зи от тях, които се установяват в Русия, получават привилегии, сре
щу което пропагандират руската кауза сред сънародниците си. Не е
случаен фактът, че прозападният император открито демонстрира
на Запад прогръцките си симпатии. Чак в Амстердам е изсечено
26
изображението на Петър I с надпис: "Петър I, цар на руси и гърци".

С руска подкрепа и одобрение в началото на XVIII в. фана-
риотите от Цариград овладяват постепенно долнодунавските кня
жества Влашко и Молдова. По време на войната срещу Турция от
1710-1711 г. съюзник на Петър I е молдовският княз Димитрий
Кантемир. След неуспеха на Петър I същият бяга в Русия, която
отказва да го предаде на Турция като свой съюзник.Той получава
като награда 50 села с около 50 000 крепостни селяни и става съ
ветник на императора. Така руският владетел освобождава молдо-
вския престол и прави услуга на фанариотите, които Турция от
1711 г. започва да назначава в Молдова като управители.
Влашкият владетел Константин Бранковяну няма щастли
вата съдба на Д.Кантемир. През 1714 г. заради измяна към султа
на е екзекутиран с цялото си семейство. През 1715 г. във Влашко
също е установен фанариотски режим. От 1711 г. до 1821 г. във
Влашко и Молдова се сменят 80 управления на владетели от 12
богати фанариотски семейства, чиито представители се задържат
на власт средно 2-3 години. Фанариотите дават специални протек
ции за гърците в църквата, икономиката, училищата на Влашко и
Молдова. Гърци и власи, а не българи се назначават в администра
цията. Започва целенасочена елинизация на културния живот в
дунавските княжества. Фанариотите следват политиката на
обезбългаряване в земите на север от Дунав. Така помагат на Ру
сия в осъществяване на целите й да "освободи" Влашко и Молдо
ва и да ги присъедини като територии, населени плътно от бълга
ри, но разположени пряко по пътя й към Цариград и Проливите.
Всъщност в антибългарската си политика в Дунавските кня
жества съгласувано действат Турция, Русия, Патриаршията в Ца
риград и гърците - фанариоти, управители на Влашко и Молдова.
По време на войната си от 1710-1711 г. Петър I за пръв път
призовава балканските християни към въстание. През март 1711 г.
той издава специален манифест до "всички християни от правос
лавната гръцка и римска вяра" в Сърбия, Македония, Босна, Хер
цеговина и особено черногорците "да се присъединят към нашата
армия и да се сражават с оръжие в ръка". Петър I съобщава, че Ру
сия иска "да ги освободи от езическата тирания".10 Манифестът е
съставен на говорим гръцки език и в него Петър I се обявява за
покровител и освободител на християните. В него обаче той про
27
Янко Гочев
пуска да спомене за българи и България, просто защото целта е

завладяването й.
При Прутския си поход обаче руският владетел е обкръжен
от турската армия с цялата си свита. От неизбежен плен Петър I
е спасен от втората си съпруга Екатерина, която е изпратена с де
легация при великия везир Мехмед паша Балтаджъ. Цяло деноно
щие Екатерина преговаря на четири очи с великия везир и го под-
купва със златото на армията и златните табакери и пръстени на
висшите офицери. Последица е, че турският обръч се отваря, и
руската армия свободно се изтегля. На 12.07.1711 г. е е сключен
Прутският мир. Русия губи Азов, но запазва Украйна. Пътят на
руската експанзия на юг е вече неудържимо проправен. Остава
Азовският завет и т. нар. Начертание на Петър I, което и до днес
се оспорва от руските историци. В него император определя рус
кия народ като народ, призван в бъдеще да господства над цяла
"Европа". Затова трябва "да се държи в състояние на постоянна
война, за да бъде войникът закален за бой и да не знае отдих и по
чивка". Важни са пункт осем, който предвижда "неуморно да се
разширяват границите на север и на юг, и по Черно море", и де
вет, който планира настъпление към Цариград и Индия, а следо
вателно войни с Турция и Персия и завладяване на Румъния, Бъл
гария, Проливите, Цариград, Турция, Персия, Индия, Сирия, Еги
пет. 11
В начертанието на Петър има израз: "... който възроди
римския народ след нашествието на варварите". Варварите са мон-
голите (татарите), а "римският народ" е руският народ, защото от
XV в. Москва е "Трети Рим" и наследник на Римската империя.
През XVIII в. се формират похватите на руската диплома
ция, която се превръща в силно оръжие за налагането на руското
влияние на Балканите. През 1720 г. Петър Велики създава т. нар.
чуждестранна колегия.12 В нея има особени правила и традиции.
Налага се правилото за личната преданост на дипломатите към
императора, който ги назначава и преследва жестоко и наказва
всеки техен провал. За да неутрализира съпротивата на руските
боляри, чиито привилегии отнема, Петър Велики въвежда прак
тиката, прераснала в традиция, спазвана до края на съществуване
то на Руската империя, да се разчита в дипломацията на чужден
ци, предимно прибалтийски немци и гърци. Според изчисления
28
та на руския историк и публицист С. Татишчев през 1754 г. 81%,

а през 1825 г. - 68%, от руските дипломатически служби се заемат
от чужденци, естествено, руски поданици.13Тези дипломати ени-
чари са принудени в новата си родина безпрекословно да изпъл
няват волята на руските императори.
Самите императори дават пример, защото обикновено взе
мат за съпруги германски принцеси, а една от тях - София Фреде-
рика Амалия Анхалт Цербст, става една от най-великите руски
владетелки под името Екатерина II.
Освен това през XVIII-XIX в. между 60 и 80% от диплома
тите, командният кадър на руската армия и флот и учените в им
перията са чужденци, предимно немци и гърци.
Задачите на руската дипломация са прости и ясни. Отлича
ва се от западната дипломация по това, че няма за цел да защита
ва търговски, финансови или културни интереси, а само разшире
ние на територията на Русия.14
Средствата за постигането на целта са изпитани, ефикасни
и коварни. Използват се такива методи, като раздаване подкупи,
внасяне на раздори и разединение в лагера на противника. Въоб
ще широко се прилага арсеналът на византийската дипломация.
Целта е овладяването на Цариград и Проливите, а най-прекият
път към тях по суша минава през българските земи. Оттук и апе
титите на Русия да утвърди влиянието си с всички средства в тях.
Обикновено в историографията се твърди, че устремът на
Русия към топлите морета има положителни последици за съдба
та на българския народ.
Така ли е наистина обаче? Ако проследим руската полити
ка през XVIII-XIX в., излиза съвсем друго. Прави впечатление, че
тя се характеризира със своята непоследователност. Очертават се
две основни линии: войни, дори опити за унищожаване на Тур
ция, чрез подялбата й съвместно с другите Велики сили, но и сът
рудничество и приятелство със султана, все в името на вековната
цел: Цариград и Проливите.
През различни периоди и при различни владетели домини
ра едно от двете линии.
В XVIII в. агресивният курс спрямо Турция най-упорито се
преследва от императрица Екатерина Велика (1762-1796 г.). Тя
поема руската корона с амбициозно намерение да разреши Източ
29
Янко Гочев
ния въпрос в полза на Ру

сия, като унищожи Турция
или най-малкото да я изт
ласка от Европа. Затова во
ди две войни с Турция.
Първата от тях
продължава от 1768 г. до
1774 г. и е започната с тра
диционната руска акция
сред балканските христия
ни. Специални емисари ка
то княз Долгоруки (в Черна
гора) и полк. Коразин (бъл
гарин на руска служба)
разпространяват обръщени
ето на императрицата към
балканските християни с
призив за въстание. То носи
дата 19.01.1796 г. и в него
се твърди, че източнопра
вославните християни са дошли на Балканите от Русия и че руси
те са техни предшественици. Този документ е много важен, защо-
то може да се разглежда като първи израз на панславизъм у рус
ките владетели, тъй като всички славянски народи са само племе
на на една и съща нация, предопределена да бъде обединена от
руските императори.1’
Активни действия развива и руският флот, начело с графо
вете Фьодор и Алексей Орлови. През февруари 1770 г. той дости
га Пелопонес и носи оръжие за въстанието, инспирирано от Ру
сия. Избухва бунт в Морея, а гърци попълват основната част от
екипажите на флота. Руснаци и гърци осъществяват съвместни во
енни операции. През април 1770 г. завземат Наварин. По-нататък
след разгрома на въстанието водачите му са евакуирани с руски
кораби.Продължават обаче успешните руски действия по море.
На 7.07.1770 г. турският флот е унищожен в залива Чешме край
о-в Хиос. Дарданелите са блокирани, а Цариград заплашен. С по
мощта на гърци доброволци руският флот завзема редица остро
ви в Егейско море.На дунавския фронт серия победи постига рус
30
кият генерал Суворов,който е от български произход.Завзети са

Крим, Бесарабия, Влашко и Молдова. Руските войски нахлуват и
в българските земи и окупират Добруджа, както и Шумен и Про
вадия.
Войната завършва с победата на Русия, която на 10.07 1774
г. налага на Турция мирния договор от Кючук Кайнарджа. Чрез
него северната империя си извоюва важни стратегически предим
ства. Усилва военните си позиции, разширява териториите си в
Причерноморието и Кавказ, ограничава турското влияние в тата
рските ханства в Крим и Бесарабия. С това Русия създава предпос
тавки за успеха на следващите си настъпателни действия.
Турция се задължава да изплати 4 500 000 рубли контри
буция и да приеме руски пълномощен министър, руски консули
и вицеконсули наравно с другите Велики сили. Русия получава
привилегиите, които имат Англия и Франция според т. нар. ре
жим на капитулациите. Тя постига равенство със Запада в правата
и позициите си пред султана, но има естествените предимства на
геополитическото си положение като съседна Турция по суша и
море.
По чл. 11 от договора Турция позволява на руските търго
вски кораби да плават в Черно море и да преминават през Проли
вите.16Дотогава Черно море е вътрешен воден басейн за Турция и
е напълно затворено за чужди кораби. Договорът от Кючук Кай
нарджа унищожава това стратегическо турско преимущество и
поставя началото на доминиращото руско влияние в Източния
въпрос.
Чл. 8 и чл. 14 от договора осигуряват друга особено важна
придобивка за Русия. Тя получава правото да покровителства
"християнската църква и нейната вяра" върху цялата територия на
Османската империя. С това Русия фактически става закрилница
на православните поданици на султана и има вече право на интер
венция пред него по въпроси, възникващи относно положението
им. Разпоредбите в договора обаче са формулирани така широко,
че Русия си извоюва право на свободно тълкуване на текста му.
По договора от 1774 г. българите, макар не поименно, а ка
то част от източноправославната общност в Турция, стават обект
на специално руско покровителство.
От друга страна, сякаш за да демонстрира приемствеността
31
Янко Гочев
си с Византия, новата църква, която Русия получава право да пост

рои в квартала на Галата в Цариград, трябва да се нарича "руско-
гръцка" църква.
Придобивките, които Русия си извоюва по договора от Кю-
чук Кайнарджа, са не само големи като територии и право, но и
перспективни в стратегическо отношение, загцото създават база за
реализиране на дългосрочните цели на империята в стремежа й
да се превърне в световна сила.
Австрийският дипломат в Цариград Тигут докладва на пра
вителството си по този въпрос: "Отоманската империя от днес се
превръща в един вид руска провинция... Запазването на Отоманс
ката империя ще зависи вече от волята на Русия. Русите могат все
ки ден да завземат Цариград; те могат да станат пълни негови гос
подари, преди вестите за движението на руските войски да успе
ят да стигнат до столиците на останалите сили".17 Всъщност
австрийският дипломат малко пресилва ситуацията, но всичко то
ва се обяснява със стремежа му предупреди правителството си за
опасността за Европа, която възниква от усилването на Русия.
След 1774 г. пътят и към Цариград, и Проливите вече е открит и
тя дори няма да крие намеренията си да отслаби Турция, да откъс
не от нея земи и народи, като ги включи в империята си или ги
постави под своя опека.
Двуличието на руската имперска политика проличава от съ
битията на Кримския полуостров.
Крим, както Румъния и България в Европа и Армения в
Мала Азия преграждат пътя на Русия към Цариград и Проливите
и отделят Руската империя от брега на Черно море.
Оттук Крим става обект на специален интерес от страна на
Русия.Тя се стреми да си осигури през Крим изход към морето и
да съкрати своя път към Цариград. Това може да се осъществи са
мо след присъединяването на полуострова. Освен това Крим има
голямо стратегическо значение, защото господството над него съз
дава удобна военна база за бъдеща атака на Проливите.
Завземането на Крим е важен момент в историята на импе
рските войни на Русия, защото разкрива истинските й цели спря
мо всички земи, разположени близо до Проливите и Цариград.
Става ясно, че тя "освобождава" народите, населяващи този реги
он, с цел да ги завоюва по-късно и асимилира.
32
С анексията на Крим Екатерина Велика създава модела на

бъдещите руски завоевания, според който има три последовател
ни етапа в руските действия:
- откъсване на земи чрез война от империята противник
(най-често Османската империя);
- създаване с активна руска помощ на привидно независими
държави в тези земи;
- в подходящ момент "независимите" (всъщност псевдодър-
жави под силно руско "покровителство") пряко се присъединяват
към Руската империя.
От XV в. Крим е под покровителството на Турция и се уп
равлява от полунезависим кан. Този статут на полуострова улесня
ва руските планове. Срещу агитацията за независимост Русия нас
тоява да се допуснат нейни гарнизони в три татарски крепости,
както и предоставяне пристанища на кримския бряг.
През 1771 г., по време на руско-турската война, руски войс
ки нахлуват в канството и разбиват кримско-турската войска. Още
при нахлуването на русите по заповед на Екатерина навсякъде
писмено е обявено, че Русия не иска да завладява Крим, а само да
го "освободи" от турците. Никой обаче не пита кримското населе
ние дали то желае "освобождение" тъкмо от Русия. "Освобожде
нието" се желае само от малкия брой русофили, които чрез Русия
се стремят да заграбят властта.
По традиция едновременно с окупирането на Крим руска
та войска подлага Крим на грабежи и опустошения и избива про
тивниците си. Кримският кан Селим Гирей III е свален от власт и
се спасява с бягство в Турция. Започват безредици, които руската
армия не прекратява, защото дирижираният произвол е в интерес
на имперските цели на Русия. Чрез подкупи и облаги русофилите
избират за кан посочения от Русия Сахиб Гирей. При това Русия
си играе на демокрация, защото симулира, че "изборът" на Сахиб
Гирей е волеизявление на целия кримски народ. Новият кан под
писва предложения от Русия акт, според който понеже Крим ве
че е "независим" и това "съкровище е получено единствено пора
ди човеколюбието и милосърдието на Н. И. В. Екатерина II, зато
ва Кримското канство встъпва във вечна дружба и нерушим съюз
с Руската империя под могъщото покровителство и гаранции на
нейната самоиздръжка".18 По този начин уж доброволно Крим
33
Янко Гочев
става руски протекторат. Актът от 12.08.1771 г. обаче е укрит от

Екатерина и за света Крим е вече независима държава. Особеното
е, че първите два етапа от руското завоевание на Крим се реализи
рат много бързо само в рамките на два месеца: на 27.06.1771 г.
Крим е окупиран от руските войски, а на 12.08.1771 г. е обявен за
"независим" (всъщност поставен под руски протекторат).
Властта в Крим се поема от руското протеже и кримски
предател Сахиб Гирей. Срещу руските действия избухват протес
ти. Руската армия остава в Крим, за да поддържа реда. Окупация
та става безсрочна.
Русия обаче готви смяната на Сахиб Гирей с още по-голям
предател. Това е неговият брат Шахин Гирей, който е много об
разован, но корумпиран и развратен. От 1772 г. той живее на рус
ка издръжка в Петербург в голям разкош. Постоянно получава
руски подаръци и много пари, 3000 рубли месечно, дори пожиз
нена годишна пенсия от 12 000 рубли.19
Междувременно Русия осигурява и международноправно
Кримската независимост. Договорът от Кючук Кайнарджа от 1774
г. я признава, с което завършва окончателно вторият етап в плана
за завземането на полуострова.
Третият етап протича в сложни условия, защото татарите
започват борба за истинска независимост. Сред тях вече има три
"партии": русофили, русофоби и туркофили. Татарите свалят ру-
софилския кан Сахиб Гирей и избират свой - Девлет Гирей. Русия
обаче се намесва в гражданската война, която всъщност е война за
независимост, и налага своето протеже Шахин Гирей за кан. Той
е мразен от народа, защото е считан за руски агент.Властта му се
крепи на руски съветници и руската армия, която смазва съпроти
вата, като избива десетки хиляди мирни жители, опожарява сто
тици села и опустошава целия полуостров. Както се вижда, сред
ствата, които Русия прилага, са безогледни, но целта е оправдана:
Крим е жизненонеобходим на империята.
Анархията е в интерес на Русия, защото създава условията
за анексията на полуострова през 1783 г. Извършил предател ска
та си роля, Шахин Гирей се оттегля от власт, без да остави наслед-
ник.След това избухва провокирано от Русия въстание и следват
нови масови кланета, грабежи, палежи и опустошения. На
19.04.1783 г. Екатерина издава манифест, в който с цинични аргу
34
менти оправдава и обосновава завоеванието си, наречено "осво

бождение". Манифестът обявява, че в Крим Русия извършва велик
акт на освобождение, спасявайки населението му от страдания,
причинени от вътрешнополитически борби и турско владичество.
"Само любовта към реда и спокойствието - гласи манифес
та - принуждават русите да завземат Крим. Естествената немир-
ност на татарите, подбуждани от известна нам държава, подкопа
издигнатото от нас здание за тяхното благоденствие; те злоупот
ребиха с подарена им свобода и независимост под владичеството
на един избран от самите тях княз. Разноските, причинени от не
обходимостта да стои винаги въоръжена, за да защитава Крим, и
нуждата да тури край на тези постоянни смутове принуждават Ру
сия да присъедини Крим като едно възнаграждение за разноски
те, които тя бе принудена да направи, за да поддържа мира и ти
шината".211
Загубата на Крим е тежък удар за Турция, защото Руската им
перия излиза на Черно мо
ре и може да заплашва с
флота си крайбрежието,
Цариград и Проливите. В
Крим Екатерина основава
нов град - Херсон, и нареж
да да забият в него камък с
надпис: "Оттук пътят води
към Византия".21 Последва
успешна русификация на
полуострова, за да се стиг
не до днес, когато макар и
в независима държава Ук
райна мнозинството от на
селението на Крим са рус
наци. Строи се и военно
морска база Севастопол,
разглеждан от руските им
ператори като "врата към
Константинопол".22
През 1787-1791 г.
Суворов Русия води нова война с
35
Янко Гочев
Османската империя. Прочутият генерал Суворов превзема и

опустошава Молдова, Влашко и Бесарабия. Една след друга падат
крепостите Хотин, Очаков, Акерман, Бендер и Измаил. Руският
черноморски флот, начело с адмирал Ушаков, унищожава турски
те морски сили край нос Калиакра и затваря Босфора. „Гръцкият
проект” на Екатерина вече е обявен и, естествено, гърците са мно
го активни в тази война. Гръцки търговци от Цариград, Смирна и
други градове създават свой доброволчески флот, начело с Ламб-
рос Кационис, който с 12 кораба под руски флаг обикаля гръцки
те острови, потопява турски търговски кораби и напада турски во
енни съдове. Епирските гърци (т. нар. сулиоти) дори изпращат
своя делегация в Петербург при Екатерина с искане за помощ.
След войната има нова вълна от гръцки преселници, глав
но към Одеса. Там е създаден Одески гръцки батальон.На члену
ващите в него гърци се дават специални привилегии. Оземлени са
с 150 000 дка от специален фонд.
Войната завършва с Яшкия мирен договор от 09.01.1792 г„
който регистрира нови придобивки за Русия. Тя присъединява це
лия черноморски бряг -
от р. Кубан до земите
между реките Буг и
Днестър, заедно с полуо
стров Крим,чиято анек
сия султанът признава.
Влашко и Молдова стават
полунезависими под пря
кото покровителство на
руската императрица.
Руският търговски флот
получава свободен
достъп до черноморските
и дунавските пристанища
на Турция.
Началото на XIX
в. води до известна про
мяна на руската политика
по Източния въпрос.
Император Алек
сандър I (1801-1825 г.) възприема принципа, че една силна държа

ва е най-изгодно да има слаб съсед, в лицето на Османската импе
рия, "слабостта и лошото управление на която е ценна гаранция
за сигурност".” Затова той временно изоставя завоевателната по
литика на своите предшественици. Целта - контрол над Проливи
те и Цариград остава, променя се само тактиката на руската дип
ломация. Александър I правилно разбира, че пряката подялба на
турските владения ще направи Русия съсед на някои Велики сили,
а това ще породи нови проблеми.
За да защити интересите си в дунавските княжества, през
1806-1812 г. Русия води нова война с Турция. Влашко и Молдова
имат по това време специфичен статут. Те са под руски суверени
тет, но се управляват от гръцки фанариоти. Русия се бори да уста
нови в тях свой протекторат като стъпка към бъдещото им присъ
единяване. Повод за войната става нарушаването от Турция на
привилегиите на влашките и молдовските князе фанариоти. Им
ператорът нарежда окупация на княжествата през 1806 г., а руска
та армия получава заповед да помогне на фанариотите, като обе
щава покровителството на Русия и "установяване за бъдеще съще
ствувание на здрави и непоколебими основи".24
Какви са тези "основи" и какво точно представлява руското
"покровителство", личи от последващите събития. През 1808 г. в
Ерфурт Наполеон и Александър I подписват договор, според кой
то по чл. 7 е предвидено присъединяване на дунавските княжест
ва към Русия.23 Анексията им обаче се предвижда в случай на раз
падане на Османската империя. Дотогава вариантът руско покро
вителство остава и той трябва трайно да укрепи руското влияние
на Балканите.
Българите са впрегнати в осъществяване на руските импе
рски планове. Експлоатира се наивната им вяра в освобождение
то им. През 1811 г. е създадена Българска земска войска, всъщност
доброволчески отряд с численост 15 000 души, който участва с ус
пех в боевете срещу турците. Тази войска,която има знаме и пе
чат, обаче е "земска", т. е. териториална, и за да е по-сигурно, че
ще следва руските замисли, се командва от гръцки капитан Геор-
гиос Ватакиотис. Има и „Гръцка земска войска", но тя се команд
ва от грък, а не от българин.
Руската окупация на Влашко и Молдова (1806-1812 г.) за
37
Янко Гочев
силва враждебността на местното население към Русия. Съвре

менниците сравняват поведението на руските войски с това на
турските, и то в полза на последните.’6 Цели градове, като Рим-
ник, Фокшан, Браила, Галац, Бузъу, населени плътно с българи, са
разрушени и изгорени от руската армия. Поради руския терор 200
000 жители на Влашко и Молдова се изселват.27 Освен това снаб
дяването на руската армия става за сметка на местното население,
и то често по насилствен начин. То поема издръжката й. Затова
при похода на ген. Багратион през 1809 г. християните не само не
доставят нужните храни, но и бягат от руската армия. Изтегляйки
се, руските войски отвличат със себе си 80 000 вола и 40 000 се
ляни28, които принудително заселват в Русия.
От друга страна, гръцките фанариоти и местните боляри се
надпреварват да показват лоялност към Русия. Фанариотите дори
предлагат свой проект, според който един от братята на импера
тор Александър I да бъде провъзгласен за "император на Изто
ка".24 Те или четат мислите на руските владетели, или са в течение
на плановете и замислите им спрямо Балканите. Всъщност фана
риотите се стремят да неутрализират претенциите на болярството
и "да придобият водеща позиция в „новата Византия".
Само походът на Наполеон срещу Русия прекратява предс
рочно руската окупация на Влашко и Молдова. Местното населе
ние обаче разбира и усеща върху гърба си тежестите на окупаци
ята. Става ясно, че руската стратегия на Балканите е всичко друго,
но не и освободителна.
На 16/28.05.1812 г. Русия сключва с Турция Букурещкия
мирен договор. По чл. 5 от него Влашко и Молдова са върнати на
Турция, като за тях остават в сила всички предишни привилегии.
По чл. 2 обаче Русия отнема от Молдова областта Бесарабия. Тя
се простира между Днепър и Прут и по левия бряг на Дунав до
устието му и до Черно море. Тогава Бесарабия има площ от 45
630 км2 и население от 482 630 души, вкл. много българи, които
стават принудително руски поданици.30 Освен това договорът пре
доставя на Сърбия административна автономия, а Русия присъеди
нява части от Кавказ - Грузия, Имеретия, Менгрелия и Абхазия.
На Виенския конгрес през 1815 г. Русия участва като една
от победителките във войните срещу Наполеон. По волята на рус
кия император Турция въобще не е допусната до конгреса.Умиш
38
леното и изключване означава, че скоро тази ислямска империя

трябва да изчезне от картата на Европа. Това е една от целите на
създадения по инициативата на Александър I през 1815 г. Свещен
съюз в състав Русия, Австрия и Прусия.
Император Николай I (1825-1855 г.) се смята за продължи
тел на агресивния курс към Османската империя. Управлението
му е силно реакционно и представлява режим на най-голямото
потисничество за целия XIX в. Въвежда се т. нар. теория за офи
циалната народност, която съдържа три основни принципа - пра
вославие, самодържавие, народност. Теорията трябва да укрепи
самодържавието. А силно самодържавие е необходимо за осъще
ствяване на широкомащабна експанзия във всички посоки. Много
от преките сътрудници на Николай I са генерали, вкл. граф Бен-
кендорф, който е началник на Трето отделение в имперската кан
целария и на жандармерията към нея. Затова самият Николай I
твърди, че режимът му е военна диктатура.
Във външната си политика той сам е министър на външни
те работи. Титулярят на министерството граф Неселрод е факти
чески фигурант на своя пост. Самият император страда от месиа
нско чувство да решава
съдбата на Европа. Заради
защитата на консерватизма
и враговете на революци
ите по целия континент
Николай I си спечелва
прозвището "жандарма на
Европа".
За него решаването
на Източния въпрос е ос
новна външнополитическа
задача. След възкачването
си на престола заявява на
френския посланик: "Моят
брат (Александър I - б. а.)
ми завеща крайно важни
дела и най-важното от тях
е източното."31
Настъпателната по
39
Янко Гочев
литика на Николай I по Източния въпрос носи безспорни успехи

на Русия, която почти до Кримската война безспорно доминира
над Османската империя. За Русия управлението на Николай I е пе
риод на лесни военни победи и ефектни дипломатически успехи.
Още през 1826 г. Николай I постига споразумение с Анг
лия за признаване на гръцката автономия, а с отделна конвенция
с Турция издейства признаването на автономията на Влашко и
Молдова. Императорът обаче не бърза да започне война срещу
Турция. Стреми се да убеди Великите сили, че няма завоевателни
намерения, а и е ангажиран във война с Иран. След победата сре
щу Иран през 1828 г. получава нови териториални придобивки в
Кавказ, право на търговски и военен флот в Каспийско море и 20
млн. сребърни рубли контрибуция.32
Войната на Николай I срещу Турция от 1828-1829 г. според
замислите му окончателно трябва да реши Източния въпрос. Съ
щевременно в манифеста от 26.04.1828 г.,с който обявява война,
той посочва, че се стреми не към териториални завоевания, а към
изпълнение на съществуващите споразумения. На 7.05.1828 г. рус
ките войски минават р. Прут и окупират Молдова и Влашко. Пос
ле форсират Дунав и завземат Добруджа, Русе, Варна, и обсаждат
Шумен. Николай I лично оглавява похода на Балканите към Ца
риград и установява главната си квартира в Добрич. Затягането на
боевете и опасността от разрастване на конфликта го карат да
отстъпи и декларира, че се
стреми само да осигури реда
на полуострова. Скоро
настъпва дълго чакания от
императора обрат. Победите
на генералите му Дибич и
Паскевич през 1829 г. откри
ват възможностите за пряка
атака на Цариград. За пръв
път руските войски минават
Стара планина. Войските на
ген. Дибич завземат Несебър,
Бургас, Айтос, Карнобат, Ям
бол, Сливен. Капитулира и
ген. Дибич турският гарнизон в Шумен.
40
На 20.08/2.09.1829 г. пада Одрин и руски войски настъпват към

Лозенград и Люлебургас. Николай I свиква т. нар. Таен комитет,
който обсъжда целите на Русия. Императорът дава следните ука
зания на командващия генерал Дибич: "В случай че преговорите
бъдат прекъснати, ще изпратите един корпус към Дарданелите, за
да сте сигурни, че няма да се появят нежелани гости, които да се
намесят и да провалят работите ни... Накрая, ако вие сте в Дарда
нелите, ще откажете преминаването на всяка друга флота, освен
на нашата. А ако форсират (противниците на Русия - б. а.), ще им
отвърнете с топовен удар". И още: "Като господар на Константи
нопол, вие категорично ще откажете да участвате в каквито и да
е преговори... Така че ако всичко е приключило, приберете се. В
противен случай напред!"33
Николай I не успява да завземе Цариград. Защо? Според С.
Татишчев външният министър - граф Неселрод, успява да го убе
ди да не атакува турската столица.34 Според друга версия избухна
лата холера в Одрин, която стопява силите на руската армия, и
присъствието на френския и английски флот в близост до Проли
вите провалят атаката на Цариград.
На 2/14.08.1829 г. Русия сключва с Турция Одринския ми
рен договор, който осигурява на Николай I нови териториални
придобивки в устието на Дунав и Кавказ и укрепва влиянието му
на полуострова. Проливите са обявени за отворени за всички фло
ти. Сърбия, Молдова и Влашко получават автономия и са поставе
ни фактически в руската сфера на влияние, а Гърция става незави
сима. Въобще с Одринския мир Руската империя получава първос
тепенно място в Източния въпрос.
Войната от 1828-1829 г. води до страшни опустошения в
българските и днешните румънски земи. „А най вече сме страда-
ли-отбелязват в жалба до ген. Дибич българите-по време на вой
ната на Русия с Турция, понеже, от една страна, нашата земя се
тъпчи от руските войски, добитък губим, жътва, лозя - всичко се
разорява и разграбва, от друга страна, храним многобройни турс
ки войски и теглим най-големи свирепства в това разстояние,ко-
гато най-много беснее турското зверство разярено, че има война с
наши единоверни руски братя.''
От всички балкански народи само българите според Одри
нския мир от 1829 г. остават "забравени", "пренебрегнати", "изос
41
Янко Гочев
тавени" от "спасителката" Русия. Този неочакван резултат е голям

удар за тях, защото те участват масово във войната с надеждата за
по-бързо освобождение. По някои данни общо над 25 000 бълга
рски доброволци и въстаници подкрепят руската армия и
флот.Само в Югоизточна България около 13 000 грабват оръ
жие.Вдигат бунтове и сами се освобождават. В борбата си за сво
бода българите са склонни да търпят дори опустошенията в земи
те им от руската армия.
След войната разочарованието от Русия е много голямо, ко
ето се доказва от писма и мемоари на съвременници на събития
та. Оказва се, че Русия умело е експлоатирала в свой интерес през
войната българските надежди в освободителната й мисия.
Всъщност въпросът за освобождението и на България не
стои тогава като задача във външнополитическата й стратегия.
След Одринския мир Русия открито декларира антибългарската
си политика. Тя не допуска дори образуване на автономно бълга
рско княжество в Добруджа или на север от Дунав. Българи,
участвали на нейна страна във войната, са подложени на репресии,
защото искат освобождението на родината си.
Един от тях е прочу
тият Бойчо войвода, който
участва с четата си във война
та, но заради това, че продъл
жава борбата и след нея, е за
точен с двамата си братя в
Сибир. Успява обаче да избя
га от заточение.Връща се в
България и 21 години е хай
дутин. Г. Раковски описва в
„Горски пътник "интересен
случай за някакъв „знаменит
англичанин", който, когато
се сключва мирът, минава
през Сливен и Котел и аги
тира местните българи да
вдигнат бунт, като обещава
английска помощ. Група ка
капитан Георги Мамарчев заци подгонват англичанина,
42
но не успяват да го арестуват. Заради него обаче страдат невинни

българи. Руснаците затварят няколко жители на Котел и ги раз
питват за разговорите им с англичанина. В Анхиало (дн. Поморие)
при ген. Дибич пристига българска делегация от първенци. Кога-
то заявяват пред "освободителя", че сами искат да поведат борба
за освобождение, генералът отговаря: "Българи, не се бунтувайте
или аз ще обърна моята артилерия срещу вас!"35 Това е горчив
урок за българите, които не допускат,че Русия може да се обяви
срещу тях.
Сериозен проблем за руското командване създава бълга
ринът - капитан на руска служба, Георги Мамарчев (вуйчо на бъ
дещия водач на националната революция Георги Раковски). Той е
герой от войната, отличил се особено при превземането на Сили
стра, за което получава орден „Св. Ана" и скъпоценна сабя. Г. Ма
марчев убеждава българите в района на Котел и Сливен да не се
преселват и започва да ги организира сами да се освободят след из
теглянето на руските войски. Подготвяното въстание е разкрито
от руски офицери. Ген. Дибич изпраща конен отряд от 200 каза
ци, които арестуват смелия български капитан и предотвратяват
въстанието. Г. Мамарчев е наказан като руски офицер,който рабо
ти против руските политически интереси. За Русия намеренията
му са голямо престъпление.Обясненията на ген. Дибич са: "Ние
имаме съглашение с Европа, че на никой от населението в Турска
та империя не ще бъде позволено да вдигне въоръжено въстание...
На повтор (при нова война-б.а.) ще бъде реч и за вас".3*’ Оказва се,
че според Русия сърби, гърци, черногорци могат да вдигнат въста
ние за освобождение от турците, а само българите не могат и ко-
гато опитат да направят това, руският император не им позволява.
След войната в Сливен пристига руският консул Ващенко. Бълга
рите го посрещат с надежда,но остават жестоко излъгани от ан-
тибългарското му поведение. „Беше съвсем намръщен, северен чо
век - отбелязва Раковски - и разглеждаше тракийските и старопла
нинските българи за сибирци или калмици. "Ващенко се намесва
във вътрешното селско самоуправление на българите и засяга до
ри честта и вярата им. Те се оплакват от него в Руското посолство
в Цариград, което отзовава Ващенко и го премества в Белград.
По-късно, по време на т. нар. Велчова завера от 1835 г., ко
ято също е опит за самостоятелно българско въоръжено действие
43
Янко Гочев
за освобождение, кап. Мамарчев е арестуван за участие в заговора.

Като руски поданик и военен е предаден от турците на руското
правителство. То го разжалва, отнема му ордените и го предава
отново на турците, които го заточават в Коня, след това на о-в Са-
мос, където умира през 1846 г.
След войната от 1828-1829 г. за пореден път се очертава
още една негативна за българския народ страна от руската импе
рска политика на Балканите. Това е руската преселническа поли
тика, която съпровожда всяка война на Русия срещу Турция.
Проследяването на нейните цели, методи и етапи е важно,
защото още през Възраждането тя формира силни антируски
настроения сред българите.
Началото на тази политика поставя Петър I, който в стре
межа си да осигури охрана на южните граници на Руската импе
рия създава т. нар. военни колонии.
В първата половина на XVIII в. започва дългият процес на
преселение на християни чужденци от Австрия и Турция в Ю ж
на Русия. Руски агенти, предимно офицери от армията, са изпра
щани на Балканите, за да набират колонисти сред християните.
Екатерина Велика създава стопанско-земеделските коло
нии, с което в руската преселническа политика започва нов етап.
Главна причина за преселението стават войните срещу Турция.
След войната от 1768-1774 г. се изселват 160 000 българи, а след
тази от 1787-1791 г. още 360 000.37 В резултат Североизточна Бъл
гария е силно обезбългарена. Според К. Иречек градове като Шу
мен, Провадия и Сливен губят половината от жителите си.
От началото на XIX в. започва вече планово набиране но
колонисти. Проводници на имперската преселническо политика
стават руските консули и агенти. По време на войната от 1806
1812 г. руските офицери имат заповед да се стремят да набират и
изпращат преселници от българските земи. Понякога те правят
това, като провокират малки бунтове, които предизвикват турско
то отмъщение. Така българите са принуждавани да се изселват в
Русия. Очевидно е, че руската преселническа политика има ан-
тибългарска насоченост. Един от първите, който протестира сре
щу насилственото преселение, е Софроний Врачански. Той защи
тава правата на преселниците пред руските власти и се стреми да
издейства от тях признаване на българска автономна област в
44
румънските земи под руско покровителство.38 През май 1811 г.

Софроний Врачански изпраща молба-петиция до ген.Кутузов с 15
специфични искания. Русия ги отхвърля, защото не желае създа
ването на автономна българска област да пречи на нейния устрем
към Цариград.
След Руско-турската война от 1828-1829 г. във Влашко,
Молдова и Южна Русия се изселват около 130 000 българи. Само
в Бесарабия към 1835г. има 83 колонии, в които са настанени
9641 семейства, или 56 630 души. „Може да се каже с положи-
телност-пише И. Селимински, - че половината българско населе
ние на Тракия между Одрин, Стара Загора, Балкана и морето и
това от Източна България между Варна, Силистра, Исакча и мо
рето се изсели, поради което тези области опустяха. Само от Сли
вен се изселили 4000 семейства-в целия град останали едва 65
български семейства." Точни сведения за броя на преселниците
липсват, особено във Влашко и Молдова, защото българите там
избягват да се регистрират, за да не плащат данъци и да не попад
нат под зависимостта на едрите земевладелци. Страхът от турско
то отмъщение, но и активно насърчение от Русия водят до това
най-голямо преселение в новата българска история. Българите са
предпочитаните от руския император колонисти. Трудолюбиви и
опитни земеделци, те трябва да усвоят и облагородят руското Се
верно Причерноморие.
Тази голяма преселническа вълна е типична проява на рус
ката имперска политика. Русия вмъква чл.13 в Одринския мирен
договор, който й дава право законно да организира и ръководи
преселението на българите. В една от точките на договора има
текст за пълна амнистия на българите,които са участвали във вой
ната на руска страна, но този текст се крие умишлено от тях.Рус-
ките офицери ги предупреждават,че ако не напуснат родните си
места, ще бъдат избити от турците за отмъщение. Така започва
руска агитация за предварително планираното преселение. То се
ръководи от руски офицери от щаба на ген. Дибич и военни чи-
новници.Чрез лъжи и измами,с целенасочена агитация от руски
агенти, които често са купени от български русофили, българите
са принудени от руската войска и нейните ръководители да се
преселват против своето желание в пустеещите степи на Бесара
бия, предварително обезлюдени и нуждаещи се от трудолюбиви
45
Янко Гочев
хора.Разполагаме със значителна документация по този въпрос,

вкл. специални доклади и инструкции за преселението. Обект на
имперска политика сме, защото ген. Дибич получава лични указа
ния от Николай I да организира преселението и съответни
инструкции за движение, пребиваване, снабдяване и разселване на
българите в империята. Следователно не може да се говори за ня
какъв стихиен процес на изселване на българите, породен само от
страх от турски репресии. Такъв мотив съществува, но активна,
движеща сила е Русия. Тя упражнява целенасочена и много доб
ре организирана демографска (преселническа) политика спрямо
българите. Прилагат се и принудителни мерки, защото в доклади
те и инструкциите се казва, че те са "въдворявани" в Бесарабия.39
Прави впечатление, че обект на тази политика сред христи
яните са предимно българите, и то главно от Източна Тракия (Од
ринския вилает), докато липсва натиск от страна на Русия спрямо
гърците в този регион. Източна Тракия е хинтерландът на столи
цата Цариград и очевидно Николай I счита, че етническото над
мощие на българите тук е вредно за неговите интереси. Затова
българското население в Одринския вилает трябва да бъде прину
дително разредено.
Руските офицери и чиновници, изпълнявайки височайшата
воля на императора, агитират и насърчават преселението на бъл
гарите, но срещат съпротива от представители на българската ин
телигенция, защото смели българи патриоти провеждат контра-
агитация.
Интересно е, че първите кервани с бежанци тръгват с гай
ди и хора, но ентусиазмът, плод на руската агитация, бързо секва.
Оказва се, че не всичко е наред. Войската ги съпровожда, но изх
ранването е за сметка на българите. Бежанците са разочаровани от
условията в новите земи в Южна Русия. Сблъсъкът с жестоката
действителност, скрита умишлено от руските власти, предизвиква
частична вълна от преселение обратно към истинската родина.
Част от българите се връщат във Влашко и Молдова и България.
Мнозинството обаче остава, за да образува днешните български
емигрантски колонии в Украйна и Молдова.
Интересно е, че днес в странджанския фолклор има цял
цикъл от народни песни, разказващи за трагедията на преселници
те.В тях се описва радостта, с която те тръгват към Южна Русия,
46
разочарованието, което срещат там, и несгодите, които преодоля

ват при завръщането си.
Постига ли целите си Русия? Категорично не! Естествено
то възпроизводство на българите бързо компенсира загубите от
миграциите в края на XVIII и в началото на XIX в. Българите ос
тават преобладаваща част от населението на Източна Тракия (Од
ринския вилает), което се признава и от турски, и от руски статис
тики. Все пак преселението оставя следи. Емиграцията обезбълга-
рява някои територии в Североизточна България и Източна Тра
кия, а това забавя и затормозява развитието на възрожденските
процеси в тях.
Странни съвпадения има в съдбата на българския и на арме
нския народ по това време. Войните на Русия срещу Персия от
1826-1828 г. и срещу Турция от 1828-1829 г., които дотогава са си
поделили арменските земи, водят до "освобождението" от руски
те войски на Източна Армения.
Спрямо арменците, както и спрямо българите Николай I
следва същата колонизаторска политика. След Одринския мир
руските власти преселват в Източна Армения близо 130 000 ар
менци от Персия и Турция.40 Целта е не само възстановяване на
икономическия живот в тази област, но и създаване на проруски
ориентирана етническа арменска среда по границата с Турция.
Русия е победител и в двете войни. При това в Кавказ, за
разлика от Балканите, няма сериозни противници в лицето на Ве
ликите сили, които твърдо да противодействат по това време в
опитите й да заграби нови земи. Въпреки това след Одринския
мир от 1829 г. тя изтегля войските си от Западна Армения и връ
ща на Турция завзетите през войната градове Каре, Баязид и Ер-
зерум. Защо? Изглежда, Русия не желае радикално да реши арме
нския въпрос. Предпочита да разпокъса арменските земи, дори да
остави част от православните арменци под чуждото турско
робство, но трайно да се укрепи в този регион, за да си открие пъ
тят към Проливите.
Такава е политиката на руския царски деспотизъм. И ар
менци, и българи трябва да служат на Русия. Свобода за тях ще
има, ако Русия реши, когато Русия реши и както тя реши. Няма
значение за нея, че арменците масово с доброволчески отряди
подкрепят действията на руската армия през войната.
47
Янко Гочев
Каква "свобода" дава Русия и се подготвя да даде на бълга

рите, личи от съдбата на Източна Армения след 1829 г. Това не е
истинска, не е реална свобода. Руските власти прилагат нови фор
ми и методи на експлоатация и гнет. Следва се типичната за цял
Кавказ руска колониална политика. Започва процес на русифика-
ция, прилаган спрямо всички неруски народи в империята. Все
пак възникват предпоставки за икономическо и културно разви
тие, но целта е създаване на прослойки в арменското общество,
обслужващи руските имперски интереси.
"Освободена", Източна Армения не получава даже админи
стративна автономия. Включена е веднага в единната администра
тивна централизирана система на самодържавието. Управлява се
пряко от Петербург чрез назначени от руския император чинов
ници. Те администрират отначало т. нар. Арменска област, а след
това арменските губернии. Образува се Ереванска губерния, а дру
гите "освободени" източноарменски земи просто са включени в
състава на руските губернии.
Следователно в Руската империя "освободените" арменци
не получават право на национално самоопределяне. Такъв е прин
ципът на националната политика на самодържавието до края на
съществуването му през 1917 г. То позволява да се консолидира
арменската нация, която по линия на православната религия и
противопоставянето с Турция, потискаща и избиваща варварски
западните арменци в своите вилаети, придобива проруска ориен
тация.
Ако се върнем на Балканите, ще отчетем, че трите десети
летия в началото на XIX в. са период на първия тур на национал-
ноосвободителните борби на християнските народи. Тези борби
се превръщат в нов фактор в развитието на Източния въпрос и
заплашват да изземат инициативата за решаването му от ръцете на
Великите сили. Изпитание са и за Русия, която на дело трябва да
доказва извоюваното от 1774 г. право на покровителство над бал
канските християни.
Проследяването на революционните борби в този период е
необходимо, защото в имперската си практика Русия дава явно
предпочитание в "подкрепата" си за сърби, гърци и черногорци за
сметка на българите.
След падането на Сърбия под османска власт (1459 г.)
48
сръбската държавна идея се развива в две направления: църковно

и светско. Като религиозен и духовен представител на сръбския
народ, притиснат от ислямска Турция и католическа Австрия,
сръбската църква ревностно брани тази идея. Според нея само
православна Русия е външната сила, на която Сърбия трябва да се
опре. Сръбско-руският православен съюз съществува като концеп
ция далече преди руско-турските войни.Още през 1688 г. при уп
равлението на Петър I сръбският патриарх Арсений моли руския
император да прогони турците от Европа и предлага православ
ните балкански народи да се обединят в една държава със столи
ца Цариград, начело с Русия.Това е предложение за замяна на ис
лямската Османска империя с православната християнска импе
рия с център Цариград.
Природните дадености на областта Шумадия, граничната
територия и наличието на сръбско самоуправление са предпостав
ките за избухването на Първото сръбско въстание (1804-1813) сре
щу турците.
Сърбите търсят руското покровителство още през септемв
ри 1804 г., когато изпращат своя делегация в Петербург. Русия се
оказва по-благосклонна от Австрия и става първата велика сила,
която подкрепя сръбското въстание. Като за начало изпраща на
сърбите пари и оръжие.
През 1807 г. сръбските въстаници се съединяват с руската
армия, която воюва по това време с Турция. Сърби и руси обеди
няват силите си срещу общия враг, а през Дунав установяват пос
тоянни връзки. Същата година водачът на въстанието Кара Георги
сключва с руския полковник - маркиз Паулучи, като пратеник на
император Александър I специална конвенция. Чрез нея възниква
сръбско-руски военнополитически съюз и руски протекторат над
Сърбия. Конвенцията от 1807 г. предвижда настаняване на руски
гарнизони в сръбските градове, руски коменданти на крепости,
руски чиновници и военни специалисти и руски представител за
организация и уредба на държавата.41 Първият руски дипломати
чески представител в Сърбия е грък - Константин Радофиникин.
Той съставя проект за сръбска конституция, който не влиза в сила,
но е характерен за руската политика при организирането на бал
канските държави. Стремежът на Русия е да ограничи еднолична
та власт на владетеля чрез различни органи, най-често олигархи
49
Янко Гочев
чески по състав.
Всъщност Русия неутрализира амбициите на сръбския въс-
танически водач Кара Георги за независимост, като подкрепя опо
зицията срещу него, която се бори срещу опитите му да увеличи
властта си. Той става руски съюзник, но чрез опозицията и чрез
дипломатическата и военна помощ (през 1811 г. в Белград и Ша-
бац се установяват постоянни руски гарнизони) Русия го държи в
железни клещи.
Развитието на сръбското въстание се оказва изцяло зависи
мо от хода на руско-турската война (1806-1812 г.). Въпреки че по
това време за Русия Сърбия не е основен приоритет, тя покрови
телства сърбите, посредничи в преговорите им с Турция, застъпва
се за тях.
Заплахата от нахлуването на Наполеон в Русия през 1812 г.
води до оттегляне на руската подкрепа за Сърбия и поражение на
въстанието. Чл.8 от Букурещкия договор дава вътрешна автоно
мия на Сърбия, без обаче да уточнява условията й. Без Русия сър
бите получават твърде малко: амнистия, неопределена автономия,
връщане на градове и крепости на Турция и съвети за преки пре
говори с нея. Чрез чл.8 от Букурещкия договор Русия прави Сър
бия субект на международното право. Възниква вече сръбският
въпрос и един от ключовете за решаването му е в Петербург.
И докато сърбите получават все пак руска подкрепа, нищо
не получават тимошките, моравските и нишавските българи. По
традиция те участват масово във всички войни на Австрия и Русия
срещу Турция. Така е и по време на Първото сръбско въстание, ко
ето колкото е сръбско, толкова е и българско. Основание за това
твърдение са високата им активност и техният реален принос за
сръбските успехи.Според руския дипломат Л. Кирико около 20
000 български фамилии минават на страната на сърбите.
В това въстание се прочува с подвизите си хайдут Велко, ро
ден в с. Леновци (Зайчарско). Велко Петров, както е истинското
му име, преди въстанието е хайдушки войвода, а след избухване
то му създава най-голямата и най-добре въоръжена българо-
сръбска дружина (отряд). По различни сведения той ръководи
между 2000 и 4000 българи от общо 6000 души дружина.42 Цели
девет години води борба срещу турците. Развива успешни
действия в българска етническа среда в Поморавието, в областта
50
източно от р. Морава, Нишавско, вкл. Нишко, Пиротско, Цариб-

родско, и на север към Зайчарско и Видинско. Завзема и освобож
дава ред български селища, вкл. цялата Черноречна Нихия и Гур-
гусовац. Получава отличия за храброст и е обявен за "банско-свър-
лишки войвода". Съдбата на този голям българин е трагична.
"Грешката" му е, че е патриот, а не сръбски агент и защитава ин
тересите на българите в Поморавието, Тимошко и Нишавско. За
това не изпълнява волята на сърбите и не им се подчинява безп
рекословно. Те пък му нямат доверие. Опитват се да го злепоста
вят и отстранят. По фалшив донос от местни сърби му забраняват
да посещава Белград, опитват се да го арестуват и хвърлят в затво
ра, за да го ликвидират и елиминират като противник на агресив
ните им замисли спрямо Поморавието, Тимошко и Нишавско. От
Белград му е изпратен дори сръбски съветник Ст. Живкович, кой
то го следи да не би въстаническите му действия да добият откри
то български характер.
Хайдут Велко се сражава съвместно с руските войски срещу
Турция, но действа отново като защитник на българските интере
си в райони, без да има раз
решение на Русия и без да
се вслушва в съветите й.
Всичко това предоп
ределя съдбата му. Решено
е да бъде отстранен и лик
видиран и за да няма съм
нения в съществуването на
такъв коварен сръбски
план, сърбите оставят тур-
ците да им свършат работа
та.
През 1813 г. турците
започват поход срещу хай
дут Велко. Сърбите не му
помагат, запазват пълен не
утралитет и наблюдават бе
зучастно разправата с него.
Коварно измамен и изоста
Хайдут Велко вен от сърбите, хайдут Вел-
51
Янко Гочев
ко се изправя с 3000 свои юнаци срещу 15-хилядна турска армия

с артилерия и загива при Неготин. Сърбите по-късно ще се опи
тат да откраднат името и делото му от българската история. Обя
вяват хайдут Велко за свой герой. Изравят тялото от гроба му. От
ново го погребват, но му издигат паметник с надпис, величаещ
сръбските "подвизи" и сръбското присъствие в българското Помо-
равие.
Делото му е продължено от неговия брат Милко, но и той
е разочарован от сръбската нелоялност. До края на живота си
действа със своя чета в Неготинско, Зайчарско и Пожаревацко.
Убит е през 1829 г. от сръбски агенти. По-късно всички имена на
български войводи в Поморавието, заедно с извършените от тях
подвизи, сръбската историография ще фалшифицира и обяви за
част от пантеона на сръбската бойна слава. Трагична е съдбата на
Петър Ичко, който е българин от кайларското село Катрани-
ца,разположено в Егейска Македония. Той е много спосоен и на
четен, владеещ много езици. Сърбите решават да го използват ка
то дипломат. Той води от тяхно име преговори с турците и през
1807 г. сключва мир, наречен на негово име - Ичков. За благодар
ност е отровен от сърбите.
Второто сръбско въстание от 1815 г. завършва с половинча-
та победа. Сърбия получава полуавтономия. Установява се
сръбско-турско двувластие.
От 1816 г. в Цариград руски посланик е барон Гр. Строга-
нов. Той пристига в турската столица с бойна фрегата и следва
инструкции от Петербург "да получи за този народ (сърбите - б.
а.) всички възможни изгоди".43 Действа в две насоки: спрямо
сръбските дипломати, чиято дейност надзирава, и спрямо турско
то правителство, което е подложено на силен натиск, за да уреди
сръбския въпрос. Още тогава Русия и Сърбия са обречени да си
сътрудничат. Силният руски дипломатически натиск е главният
фактор за решаването на сръбския въпрос в интерес на сръбския
народ. Отделно сърбите изнудват Портата и Великите сили. Борят
се упорито за автономията си. С преговори и подкупи Милош Об-
ренович успява да я извоюва при неоценимото руско дипломати
ческо съдействие.
Русия чрез дипломацията си (т. нар. Акерманска конвенция
от 1826 г., която потвърждава чл. 8 от Букурещкия договор) и
52
чрез войната от 1828-1829 г. заставя султана да уреди сръбската ав

тономия, да разшири автономията на Сръбското княжество и да
признае Милош за наследствен сръбски княз.
Тъкмо по волята на Русия Сърбия остава неутрална в руско-
турската война от 1828-1829 г. Милош Обренович предлага на
Николай I сръбско участие срещу заграбване на българските гра
дове Ниш и Видин. Николай I отказва, но не защото е благоскло
нен към нас, а защото едно нова сръбско въстание ще постави въп
роса за разширяване на сръбската автономия в посока към незави
симост, което още не е в интерес на Русия. Освен това Николай I
няма доверие в своя съюзник Милош и не желае да укрепва власт
та му, издействайки придобивки за страната му.
Сръбският въпрос обаче вече е международен. Русия изця
ло контролира развитието му. Български въпрос по това време ня
ма, защото тя няма още намерение да го поражда. Създават се оба
че предпоставки за укрепване на руското влияние в Сърбия за на
ша сметка, т. е. чрез заграбване на български земи от Сърбия.
Такъв момент настъпва след войната от 1828-1829 г. Одринският
мир задължава по чл. 6 Турция да даде пълна автономия на Сър
бия и да й върне 6 нахии
(окръга), освободени по вре
ме на Първото сръбско въста
ние, но невключени в сръбска
територия след 1815 г.
През 1830 г. е издаден
султански хатишериф, с кой
то се признава сръбската ав
тономия. Милош Обренович
става наследствен княз, Сър
бия - васална на султана дър
жава под протекцията на Ру
сия.
Руското влияние в
Сърбия укрепва. Николай I
си затваря очите и не спазва
принципа на единството на
православието. През 1832 г.
той не протестира срещу от-
53
Янко Гочев
делянето на сръбска църква, независима от Патриаршията в Ца

риград.
През април 1833 г. българите от Северозападна България
въстават и освобождават 6 околии. Княз Милош, който подпома
га бунта им, се възползва умело от ситуацията и с мощна руска
подкрепа се опитва да заграби български земи. По това време Тур
ция фактически е зависима от Русия. Милош добре разбира, че пъ
тят за сръбското разширение на изток за сметка на българите ми
нава през Петербург. Затова иска от Русия присъединяването на
българските околии. Султанът възразява с мотив, че земите са на
селени с българи, т. е. сръбските претенции от етническа гледна
точка са неоснователни.
Русия обаче се застъпва за Сърбия, защото се стреми да отс
лаби Турция и засили Сърбия като преграда срещу австрийския
натиск на юг към Солун.
Така с руска помощ и подкуп Милош Обренович постига
целите си. Султан Махмуд II на 26.10/7.11.1833 г. издава хатише-
риф, с който отстъпва 6-те спорни околии на Сърбия. Това са: Не-
готинска, Тимошка, Зайчарска, Гургусовацка (дн. Княжевацка),
Крушевацка и Алексинацка околия, за които сръбският учен Сте
фан Веркович признава, че са населени с 200 000 души, говорещи
чисто български език. Това е първият сръбски открит грабеж през
XIX в. на български земи.
И в следващите години Сърбия продължава с руска подк
репа да използва за своите цели българските въстания в граничния
й с Турция район. Тя използва недоволството на българите в По-
моравието, за да граби все нови и нови техни земи. През 1835 г.,
по време на Нишкото въстание, сръбският княз не помага. Вмес
то това убеждава въстаналите българи да прекратят бунта.
По време на Пиротското въстание от 1836 г. княз Милош
заема официално негативна позиция и предприема действия за
възпирането му. Чрез свои агенти сърбите пречат на пиротчани и
провалят ред техни действия. Точно по това време един от пиро-
тските първенци - даскал Нейчо, обобщава настроенията на бълга
рите: "Зло от турци, но още по-зло от сърби. Какво добро можем
да очакваме от сърбите, когато те са по-лоши и от турците? Тур
чинът те псува на майка, на жена, а сърбинът кара и Бога, и Бого
родица, и кръст, и светци... Та не сме ли аслъ и от една вяра... Са
54
мо ще дойдат да запалят огъня, а после ние ще горим, я те ще се

греят".44
Оказва се, че турците мюсюлмани и сърбите православни
християни са всъщност съюзници в борбата срещу българите в По-
моравието. Първите открито и жестоко потушават българските
бунтове и въстания и опожаряват селищата им, а вторите скрито
толерират бунтовете, но когато трябва да помагат, стоят безучаст
но и косвено съдействат на турците, защото в перспектива изкоре
няването на българщината в този край улеснява плановете им да
го заграбят.
През 1836 г. сърбите дори коварно се разправят с 200 вид
ни пиротчани - участници във въстанието. Обезоръжават ги,
разпръскват ги, а някои от тях арестуват и избиват жестоко.
През 1841 г., когато българите вдигат голямото Нишко въс
тание, Сърбия пази благосклонен неутралитет спрямо Турция, за
щото въстаналите българи отказват да обявят предварително, че
искат освободените земи да се присъединят към нея, а открито и
дръзко заявяват, че се борят за своята свобода. Напразна остава на
деждата за помощ от Сърбия на нишавските българи. Сръбският
княз Михаил Обренович се обръща със специална прокламация
към народа си, в която се казва, че българските работи не засягат
интересите на Сърбия и забранява на поданиците си, под страх от
най-строги наказания, да участват във въстанието. Това се отнася и
за българите в пограничните на Сърбия с района на въстанието зе
ми.
Водачите на въстанието и хиляди бежанци от Нишавско на
мират убежище в Сърбия. Тя и руският консул в Белград остават
глухи на петициите им, в които българите молят за помощ.
Превратът на Ал. Караджорджиевич от 1842 г. и новото
правителство на "уставобранителите" водят до нов удар срещу
българските бежанци в Сърбия. Новата власт ги изтезава жестоко,
за да изтръгне от тях "признания", че са организирали въстанието
по поръчение на сваления княз Михаил и Русия. За да се отблаго-
дарят на султана, "уставобранителите" предават на Турция оцеле
лите от Нишкото въстание българи.
По време и след Нишкото въстание в съюз помежду си сре
щу нас работят Сърбия, Гърция, Франция и Русия.
Гръцкият дипломатически представител в Париж - Й. Ко-
55
Янко Гочев
летис, пропагандира успешно гръцката кауза в подкрепа на Критс

кото въстание от 1841 г. Успоредно води и антибългарска пропа
ганда, защото твърди открито, че нишките въстаници били... гър
ци, а не българи.4'
Приглася му френският печат, който използва неосведоме
ността на французите и ги обработва в духа на гръцката "мегали
идея". Свързаният с т. нар. Източен комитет, в който преоблада
ват френските елинофили, вестник "Льо Тан" пише по това вре
ме: "В Ориента има ядро на бъдеща сила - Гърция. Тя е родствена
по религия, по език, по нрави, по интереси с братята, които се
вдигат на оръжие от всички страни. Нека те намерят в нея, която
е вече свободна, център на дейността си, начело на онзи национа
лен живот, към който се стремят след толкова векове непробуден
сън."46
Мисията на французина Ж. Бланки в Нишко, в която сек
ретар и преводач е българинът Ал. Екзарх, разобличава гръцките
лъжи за причините на въстанието и за етническия му характер.
Като честен човек и съвестен учен той не може да скрие турски
те жестокости, гръцките лъжи и това, че Нишкото въстание е бъл
гарско и мощна проява на освободителните борби на нишавските
българи.
Ако за Франция по това време изпъкват прогръцките сим
патии, за Русия в отношението й към нишавските българи важат
просръбските.
Не е случаен фактът, че в руските документи имената на
българи бежанци, участвали във въстанието, се представят със
сръбски окончания. Такава е практиката, която е установена от
руското консулство в Белград. Фалшифицирайки етническия про
изход на нишавските българи, то се стреми да заблуди шефовете
си от Азиатския департамент в Петербург за българското етничес
ко надмощие в Поморавието.
Нишкото въстание не е подкрепено от нито една Велика
сила. За Сърбия и Русия особено опасно е искането на водачите му
за административна автономия на българите в този район. Отно
во личи антибългарската политика на Русия, защото се оказва, че
такава автономия за сърбите тя може да даде, но за българите не
може.
Руско-гръцкият (фанариотски) съюз срещу българите се по
56
явява и в събития около и непосредствено след Нишкото въстание

във Влашко, Молдова и Бесарабия. Българската емиграция там е в
тесни контакти с нишавските българи и се опитва да им помогне.
Не успява, защото се намесват Русия и фанариотите. Влашкият
княз фанариот Ал. Гика, покровителстван от Русия, пречи на нах
луването на български чети от Влашко в България. Така се прова
лят браилските бунтове от 1841-1843 г. При първия Браилски
бунт от юли 1841 г. фанариотите не удържат на обещанието си да
допуснат нахлуването на четата на кап. Вълков. Нейният план е да
се прехвърли през Дунав със сал.Когато четата се товари на сала,
той започва да потъва,защото умишлено е повреден. Освен това
изненадващо четата е нападната от войска,която започва да стреля
срещу нея. По-голяма част от четниците са убити, ранени или се
удавят. Останалата част са коварно заловени, съдени и изпратени
на каторга. Русия пък парира въстанически действия на българите
в Бесарабия. В края на 1841 г. руската полиция разкрива заговор
на българите там и веднага уведомява властите във Влашко и Мол
дова и Турция за замислите на българите, които "се стремят към
възстановяване независимостта си".4 Предателят, който осуетява
заговора, е В. Априлов.
Той не само че отказва
материална помощ на
организаторите му, но и
уведомява одеския гу
бернатор за подготве
ния бунт. Г. Раковски
прави дебют в освободи
телните борби с участи
ето си във втория Браи
лски бунт.Когато тайна
та мреж а се разпли
та,той търси убежище
при руския консул, кой
то обаче го издава на
властите. На 4.03.1842 г.
Раковски е арестуван.
Съдът в Букурещ го
осъжда на смърт. Спася Илия Гарашанин
57
Янко Гочев
ва се само благодарение на гръцкия си паспорт.

През 1844 г. министър-председателят на Сърбия Илия Га-
рашанин съставя първата сръбска национална доктрина "Начерта-
ние". Тя съдържа важни идеи, които и до днес определят сръбска
та политика спрямо България и на Балканите.
Според Гарашанин Османската империя ще се разпадне ра-
но или късно и това може да стане по два начина: разделяне или
създаване на нови християнски държави. Русия и Австрия ще имат
главната роля при подялбата на империята, а Сърбия като първа
освободена славянска държава на Балканите ще бъде обединител
на всички южни славяни на полуострова.
За Гарашанин е ясно, че Русия е завоевателка. "Открай вре
ме те (българите - б. а.) - твърди той - възприемат Русия като си
ла, която най-силно желае и може да ги освободи и избави. А Ру
сия работи само за себе си и причини доста неприятности на бъл
гарите в турския им ярем, но както е видно, не смее да се прите
че с военна помощ на българите, защото Европа вече разбира ис
тинския характер на онези уж благородни руски намерения спря
мо Турция, и би се разразила своеобразна европейска война, ако
Русия още веднъж дръзне да прекоси Дунава."48
Гарашанин критикува руската политика на Балканите и за
явява: "Аз не ям хляб с руски зъби, а със собствени зъби благодаре
ние на моите предци; аз не съм слуга на Русия..."49 Той счита, че
Русия няма интерес на мястото на Турция да се създаде "друго
християнско царство" заради претенциите й към Цариград. Все
пак "Начертанието" отделя на Русия специално място. Идеята на
Гарашанин е сръбско-руски съюз, но само ако Русия приеме
сръбските искания, т. е., ако осигури бъдещето на Белград в прост
ранствен смисъл. Това означава териториалното разширение на
Сърбия, естествено, за сметка на България, от която не може да се
очаква съпротива, защото още не съществува като държава, бълга
рите не са разбрали коварните агресивни замисли на сърбите, а
сляпата им вяра в Русия ще им пречи да противодействат.
Гарашанин е първият сръбски държавник, който ясно и ка
тегорично обявява, че Русия е завоевателка на Балканите, но съюз
на Сърбия с нея е възможен само при едно условие: тя да приеме
сръбските искания, т. е. не Сърбия трябва да служи на Русия, а об
ратното, Русия трябва да служи на Сърбия.
58
Целта на "Начертанието" е Сърбия да измести Русия на

Балканите, и то за сметка на България и българите, които "за зла
чест - твърди Грашанин - са най-големият славянски народ в Тур
ция".50
След 1844 г. сръбските политици успяват да привържат
руската политика към дългосрочната програма за създаване на
"Велика Сърбия".
За нас е важно, че с "Начертанието" ставаме обект на пла
номерна и целенасочена сръбска агитация и експанзия в просве
тен, църковен и политически план.
През 1848 г. сърбите разработват таен "План за създаване
на Югославска федерация". В него българите, наред със сърбите и
хърватите, са обявени за едно от трите "племена", на които се раз
делят южните славяни. Това е умишлена фалшификация, която
скрива древния неславянски произход на българите, техния език
и богата култура. Натиква ги в славянската общност и ги прави по
датливи на славянофилска агитация, изродила се по-късно в панс-
лавизъм, опасен за самото им съществуване.
Според плана от 1848 г. към "сръбското племе" се отнасят
освен Сърбия и т. нар. "Стара Сърбия" със София и цяла славянс
ка Македония.51
Въоръжена с „Начертанието", в което има много антибъл-
гарски идеи, Сърбия продължава да води враждебна спрямо бъл
гарите политика. Това личи по време на техните бунтове, загово
ри и въстания. През 1848-1849 г. два пъти сръбската власт не поз
волява на бившия водач на Нишкото въстание войводата Никола
Сръндак да нахлуе с четата си във Видинско. Войводата и голяма
част от четниците са арестувани,оковани във вериги и хвърлени в
затвора в Алексинац. Подобна трагична съдба има и четата на
Пуйо войвода. През пролетта на 1849 г. тя нахлува от Зайчарско
в Кулско и агитира българите към бунт срещу турската власт.
Край на тези агитации слага сръбското правителство. То залавя че
тата и я предава с войводата на турците. Пуйо войвода загива в зат
вора във Видин.
При подготовката на Видинското въстание от 1850 г.
сръбският вътрешен министър И. Гарашанин прави всичко въз
можно да го осуети.Един от главните организатори на въстанието
е подофицерът от сръбската армия Ив.Тодоров. Преди избухване
59
Янко Гочев
то му той е викнат в Гургусовац уж за преговори, но там е аресту

ван. И. Гарашанин дори уведомява френския консул за въстани-
ческите кроежи.След началото на въстанието на 9.06.1850 г. в
Белград е получено специално изложение от името на 118 села от
Северозападна България,в което се иска обещаната помощ.Про-
шение за помощ има и до Русия. Тя обаче отказва да се намеси.
Реагиращо във вреда на българите, защото забавя изтеглянето на
руските окупационни войски от Влашко. Плановете на руския им
ператор са, ако се наложи, да потуши със сила Видинското въста
ние.Руските войски северно от Дунав бездействат,докато турските
войски на юг от Дунав потушават въстанието. Сърбите пък съвет
ват въстаниците да започнат преговори с турците. Нито тещито
сърбите,а очевидно и Русия не желаят създаването на българско
княжество във Видинско.
Парижкият мир от 1856 г. сменя руския протекторат над
Сърбия с този на всички Велики сили, но и след това Русия неотк
лонно ще се стреми да спечели Сърбия на своя страна, и то вина
ги за сметка на България. "Велика Сърбия" ще се гради на Балка
ните с активна руска помощ.
За разлика от сърбите, които дълго време трябва да водят
борба, за да спечелят Русия на своя страна, гърците няма нужда да
полагат такива усилия, защото заемат най-привилегированата по
зиция в руската балканска политика.
Причините са най-малко три: опитът на Русия след 1472 г.
да копира Византия, вкл. чрез мита "Москва - трети Рим", силно
то гръцко влияние в имперския двор, което елинизира цялата рус
ка източна политика, и тесните връзки на Москва с Цариградска
та патриаршия.
Гърция заема първо място в руските имперски планове още
от времето на Екатерина Велика. Пряко проявление на прогръц-
ките й симпатии е т. нар. "гръцки проект", който предвижда
включването на балканските християни в границите на една въз
родена от Русия Византия. Този проект всъщност е план за завла
дяването от Русия, чрез "освобождение" на гърците на Балканския
полуостров, Проливите, Цариград, Мала Азия и Близкия изток.
Неслучайно Екатерина кръщава внуците си Александър (на името
на Александър Велики), Константин (на името на последния ви
зантийски император) и Николай (победител).
60
При нейното управление гърците придобиват голяма те

жест в църквата, армията и администрацията на империята. Ека
терина ги толерира и назначава на високи постове. Типични при
мери са Петрос Мелисинос, който става руски генерал, и духовни
ците Евгениос Вулгарис и Никифорос Теотокис, които получават
висши санове в руската църква.
Десетки руски консулства са открити след 1774 г. в Турция.
За консули се назначават гърци, които разузнават и извършват по
литическа дейност с подставени лица.
Същевременно с подкрепата на Русия гръцките търговци
изместват своите конкуренти в европейската търговия с Турция,
като съсредоточават в свое ръце преобладаващата част от търгови
ята на Балканите и в Източното Средиземноморие. Разрешение за
търговия, за износ и внос и за корабоплаване се дават само на гър
ци. Гръцки кораби плават в Средиземно море под руски флаг. За
да получат достъп до османските пазари чрез съответното разре
шение, българските търговци трябва да декларират пред руските
власти, че са гърци. Типичен пример е случаят с Ив. Денкоглу,
който крие българското си съзнание.
Емисари на Екатерина
обикалят Балканите и създават
мрежа от привърженици на Ру
сия, които обещават най-скоро
възкресяване на Византия.
С всички тези действия
Екатерина подготвя почвата за
осъществяване на "гръцкия про
ект".
През 1796 г. тя умира, но
остава завещание: "Константин
да се постави на престола на
гръцката източна империя!".52
Нейният син - Павел I
(1796-1801г.), отначало води
война с Франция на Наполеон в
съюз с Австрия, а след това
сключва съюз с Франция срещу
Александър I Англия. Отлагайки временно
61
Янко Гочев
"гръцкия проект", Павел I замисля поход за завладяване на Индия.

Затова е убит след заговор през 1801 г. Приемникът му Алек
сандър I (1801-1825 г.) възстановява старите приоритети - завзема
не на Балканите, Проливите и Цариград. Гърците запазват приви
легированото си място в руската източна политика.
При Александър I Русия създава първия си протекторат на
Балканите. Това са гръцките Йонийски острови, завзети от флота
на адмирал Ушаков. В тях Русия започва държавни експерименти
и за да укрепи влиянието си, демонстрира подкрепа за либерализ
ма и конституционализма. Йонийските острови получават визан
тийска конституция и руски протекторат, в който дори руските
консули покровителстват гръцките капитали и търговия. По-къс
но много от местните гърци преминават на руска служба, особе
но в дипломацията.
Един от тях е Йоанис Каподистриас. Той е грък от о-в Кор-
фу, който постъпва на работа в руското министерство на външни
те работи през 1809 г. Пет години по-късно е вече представител
на Русия на Виенския конгрес, а от 1816 г. става втори външен ми
нистър на империята след граф Неселрод.
Александър I дълго време тайно подкрепя дейността на
гръцките революционни дружества (хетерии), чиято цел е подго
товка на въстание за освобождение. Цариградската патриаршия и
гръцките свещеници са ревностни агенти на хетериите.
През 1814 г. в Одеса (Русия) възниква т. нар "Филики Ете-
рия" (дружество на приятелите). Това е ръководният център на
бъдещото въстание, което трябва да възкреси с руска помощ Ви
зантия под гръцка власт.
Филики Етерия започва подготовка за въстание. Създава
свои секции на Балканите, в Русия и Европа. Гърци на светски ду
ховни постове със знанието на господарите на Влашко и Молдова
създават секциите в Букурещ, Яш и Галац. Фанариотите се поста
вят веднага в услуга на Филики Етерия, която дори премества се
далището си в Цариград. За България апостол става руски офицер,
грък по произход, Димитриос Ватикиотис, който командва бълга
рските доброволци във войната от 1806-1812 г.
През 1817 г. ръководството на Филики Етерия се обръща
към Каподистриас и му предлага да оглави организацията. След
като среща два пъти неговия отказ, за ръководител на гръцкото
62
"освобождение" е избран Александрос Ипсилантис.

Той е от видна фанариотска фамилия, която векове наред
управлява дунавските княжества. Дядо му и баща му са бивши
владетели на Влашко. Родът Ипсилантис е свързан с византийска
та императорска династия Комнини и е вписан в т. нар. "златна
книга" на фанариотските аристократични родове, наред с родове
те Аргиропуло, Аристархи, Рига, Суцо, Кантанузин, Рангаве, Стру-
за.
А.Ипсилантис завършва военно училище в Петербург. Слу
жи в руската армия и се проявява във войната срещу Наполеон. За
военни заслуги е повишаван в чин генерал-майор и е назначен за
адютант на императора. Двамата му братя също са руски офицери
и членове на Филики Етерия. Въобще етеристите не отричат и не
крият, че зад тях стои Русия.
През 1820 г. в гр. Измаил (Русия) общо събрание на видни
те етеристи приема плана за борба. Според него Пелопонес ще е
център на гръцко въстание, което ще се ръководи от Ипсилантис
като ръководител на Етерията и главнокомандващ на въоръжени
те сили. Предвижда се въстание във Влашко и Молдова, настъпле
ние на етеристите, начело с Ипсилантис, там и въстание в Сърбия.
Тези въстания ще създадат условия за нахлуване на руски войски
на Балканите и похода им към Проливите и Цариград, който
трябва да бъде подпален от гърците.
Според плана не се предвижда отделно въстание на бълга
рите. Разчита се обаче на подкрепата им. Обещава им се "осво
бождение" от Русия, но не в техен интерес, а в интерес на веков
ните им врагове - гърците.
От началото на 1821 г. планът е приведен в действие. Още
в началото обаче българите заплашват да осуетят руско-фанарио-
тските замисли. Вместо гърците, във Влашко българите вдигат
въстание. Водач е Тодор Владимиров,наречен в румънската исто
риография Тудор Владимиреску.Той е от местен болярски род.
Участва в руско-турската война от 1806-1812 г. като войвода на
български отряд (пандури). За бойните си заслуги руснаците го
произвеждат в чин поручик и го награждават с орден "Св. Влади
мир".
Помощници и военачалници на Т. Владимиров са много
българи.Най-известни от тях са Димитър и Павел Македонски,Ди-
63
Янко Гочев
митър Хаджиоглу, Кондо, бюлюкбаши Стойко, Сава Бинбаши.

Арджешкият епископ Иларион,който е българин, се смята за иде
ен вдъхновител на Т. Владимиров. Избран е и бъдещ български
княз - Александър Николаевич Павлович.
Въстанието придобива опасен за Русия и фанариотите раз
вой. Затова реакцията им е бърза. Руският консул в Букурещ - Пи-
ни, подкрепен от съвещателния диван, в който конците дърпа
гръцкият архимандрит Дикеос, искат прекратяването на бунта.
Освен това диванът моли Турция да изпрати войски на помощ.
Защо турци, гърци (фанариоти) и руснаци се обявяват сре
щу въстанието във Влашко през 1821 г.?
Отговора на този въпрос намираме в исканията на въстани
ците. Това е програма за реформи в управлението, която трябва
да отхвърли властта на фанариотите. Изпълнението й може да
спре процеса на обезбългаряване на Влашко и Молдова и евенту
ално създаване на българска автономна област. Русия обаче не ж е
лае това. Затова въстанието трябва да се потуши. Отначало изпра
щат срещу Т. Владимиров отряд от арнаути, които обаче се присъ
единяват към него. Следва неуспешен опит да бъде подкупен от
фанариотите. Едва тогава Русия съобщава на султана, че "дава съг
ласието си да влязат турски войски" във Влашко.’3
Срещу българите действа и Ипсилантис, който пристига с
отряди етеристи в Яш (Молдова), посрещнат радушно от владете
ля й фанариот Михаил Суцо. Ипсилантис уволнява назначените
от Т. Владимиров местни управници и прави опити да подкупи
началниците на пандурските отряди да го изоставят.
С руско разрешение и одобрение през май 1821 г. турски
те войски и фанариотите потушават въстанието във Влашко и
Молдова и предотвратяват държавното организиране на българи
те там.
Т. Владимиров е предаден от гърците на Ипсилантис, кой
то го убива и разпръсква армията му. След това прикрива убий
ството. Разпространява слуха, че е хванат или убит от турците.
Друг прочут български командир - Сава Бинбаши, е пък от
ровен.
Така въстанието във Влашко и Молдова е обезглавено. Пре
дотвратен е опитът на българите да осуетят още в началото реали
зацията на гръцкия проект.
64
В Пелопонес няма опасност да се образува автономна бъл

гарска област (държава) и там може спокойно да бъде обявено
гръцко въстание. То е обилно финансирано от Русия и гръцки бо
гаташи. Фанариоти като Деметриос Ипсилантис и Ал. Маврокор-
тадос го оглавяват. Поделенията на Филики Етерия събират пари,
оръжия и доброволци. Само Одеската й ефория (секция) събира
милиони рубли помощ.
С лъжи за освобождението им гърците успяват да привле
кат на своя страна много българи, които масово участват във въс
танието, виждайки в него обща кауза. Изворите показват, че по
численост българите доброволци надминават всички чужди участ
ници във въстанието и се включват във всички най-важни сраже
ния. Общо участват на 2000 българи54, които образуват дори свои
поделения, командвани от български командири. Част от тях като
Хаджи Христо, Кара Георги, Хаджи Стефан, Ангел Гацо стават ге
нерали в гръцката армия.За срам на гърците почти цялата им кон
ница във въстанието се състои от българи. „Поради участието на
много знаменити българи, убедени от единоверието и заслепени
от елинизма-отбелязва Г. Раковски, - турците подлагат на жесток
терор цяла България." Според И. Селимински в продължение на
цели четири години българите са подложени на най-жестоки
преследвания. По някои сведения общо над 10 000 българи са
изклани или избесени от турците заради участието им в гръцката
„завера. "Големи жертви понасят българите в Северна Бълга
рия,където мрежата от привърженици на „Филики етерия"е мно
го гьста.Гъркоманството за пореден път причинява тежки вреди
на българския народ. Русия и Европа се възмущават от погромите
и кланетата над гърците, но не и над българите по време и след
избухването на гръцкото въстание.
След началото на въстанието Русия е поставена пред избор:
да го подкрепи, като разкрие пред Европа своето участие, или да
го осъди, спазвайки принципа на легитизма в международните от
ношения.
Александър I избира втората възможност и като символ на
реакцията, борец срещу революциите и основател на Свещения
съюз заклеймява водачите му. Обявява ги за бунтовници, вдигна
ли се срещу законния си владетел - султана. Освен това приписва
въстанието на агитациите на някакъв революционен парижки ко
65
Янко Гочев
митет.”
За да разсее подозренията за руска намеса в него, импера
торът лишава Ипсилантис от генералско звание и съдейства на
турските войски за разбиване на отрядите му във Влашко.
Всъщност този гръцки "герой" дезертира от бойното поле.
Лъже, че Австрия е обявила война на Турция, и отива да доведе
австрийска войска. Бяга в Австрия, която го затваря в една кре
пост. Освободен е през 1827 г. по молба на новия император Ни
колай II, след което отива във Франция, където умира.
Русия дава убежище на остатъците от разбитите въоръжени
отряди на етеристите. Тя използва масовите погроми над гърците
от турската власт в началото на въстанието, вкл. убийството на Ца
риградския патриарх Григорий V, като се позовава на клаузата по
договора от 1774 г. и призовава Великите сили да защитят хрис
тиянското население в Турция.
В отговор европейските държави се договарят за общи
действия по гръцкия въпрос, който от вътрешен за Турция става
международен.
Идеята на западните сили е да не позволяват на Русия да
действа самостоятелно по този въпрос. Англия, за да попречи на
реализацията на „гръцкия проект” , се намесва на страната на гър
ците. Тя, а не Русия е първата сила в Европа, която успешно започ
ва да прилага политика на оползотворяване в свой интерес наци-
оналноосвободителните движения на Балканите.
Чак сега, след английската намеса, за да не изгуби оконча
телно влиянието си в Гърция и когато вижда, че гръцкият въпрос
започва да се изплъзва от ръцете й като средство в борбата за Про
ливите, Русия обявява, че подкрепя въстанието.
През 1826 г. Англия и Русия сключват споразумение за ко
лективни действия по гръцкия въпрос, което предвижда автоно
мия за гърците в империята. Към тях през 1827 г. се присъединя
ва и Франция. Следва победата на флота на трите сили в битката
при Наварин над турско-египетския флот, която дава нови стиму
ли в борбата на гърците за освобождение. Турският флот е анга
жиран вече за защита на Босфора от руските кораби и Средизем
но море остава свободно за гръцките кораби.
На 3.02.1830 г. Великите сили подписват Лондонския дого
вор,който допуска създаване на малка независима гръцка държава.
66
Тя има площ от 47 516 кв.км. Включва Атика, Пелопонес и Кон

тинентална Гърция до граничната линия, свързваща Арта и Волос,
както и Цикладските о-ви и има население около 800 000 души.
Подписвайки договора, Русия погребва „гръцкия проект".
Остава й само да "защитава" православните славяни в Турция. Рус
кото влияние в свободна Гърция е много силно. Братът на Ал. Ип-
силантис - Димитриос, става главнокомандващ гръцката редовна
армия, а от 1828 г. върховен управител на Гърция е бившият рус
ки външен министър Й. Каподистриас.
Опирайки се на проруски среди в Гърция, до смъртта си
през 1831 г. той успява да наложи еднолична диктатура.Той под
чинява гръцката външна политика изцяло на интересите на Русия.
Каподистриас се стреми да насочи руската политика в пол
за на гръцката кауза, разбирана и като хегемония на Балканите,
без обаче да накърнява руските интереси. Той е убеден русофил и
пише: "Вековният опит, традициите, предавани от поколение на
поколение, научиха гърците, че след Господа Бога само Русия
обезпечаваше тяхното национално съществуване."'6
Като гръцки президент той си кореспондира с руски дип
ломати, с които заедно обсъжда проекти за решаване на Източния
въпрос и съдбата на Гърция.
Единият от руските проекти предвижда силна Гърция, ко
ято "...да има търговски и морски средства, така че това да обезпе
чи благополучието на нашите южни провинции" и Цариград като
"свободен град".67
Самият Каподистриас в рамките, очертани му от руската
дипломация, предлага през 1828 г. ново териториално-политичес
ко устройство на Балканите.
Според него трябва да се образуват пет монархии: Кралство
Сърбия (Сърбия, България и Босна), Елинско кралство (Конти
нентална Гърция, Пелопонес, островите от Архипелага, Йонийс-
ките острови), Кралство Македония (Македония, Тракия, острови
те Имброс, Самос, Тасос), Кралство Епир (Епир, Горна и Долна
Албания), Кралство Дакия (Влашко и Молдова).
Тези пет държави трябва да се обединят във федерация със
столица Цариград. Всъщност проектът цели установяване на гръц
ка хегемония на Балканите, защото Гърция, Македония и Епир
ще се управляват от гърци, а Дакия - от фанариоти.
67
Янко Гочев
За сметка на включването на Йонийските острови в Гърция

Каподистриас предлага остров Крит да мине под английски про
текторат, остров Родос - под руски, а остров Кипър - под френс
ки.58
По проекта на Каподистриас България ще бъде унищоже
на, разпокъсана и погълната от гърци и сърби. Проектът обаче е
отхвърлен и България временно е спасена, защото Цариград не е
руски.
В свободна Гърция възниква русофилска партия,която обе
динява широки слоеве от населението на гръцкото кралство-селя
ни,едри земевладелци, търговци, интелигенция, свещеници. Неин
водач е въстаническият предводител Теодорос Колокотронис.
Гръцките русофили се обявяват срещу противоканоничното спо
ред тях създаване на гръцка автокефална църква през 1833 г. и за
по-тесни връзки с Цариградската патриаршия. Тази русофилска
партия е националистическа и крайно антибългарски настроена.
Тя подкрепя „мегали идеята" на гръцките шовинисти, целяща
пълно унищожаване и асимилиране на българския народ. Поява
та на „мегали идеята" възниква, когато движението на българите
за национално обособяване в Османската империя се разраства и
заплашва да разклати сериозно позициите на елинизма в Мизия,
Тракия и Македония. В този смисъл „мегали идеята" е гръцкият
отговор на успехите на българския национализъм през епохата на
Възраждането. Тази първа гръцка национална доктрина е обявена
от гръцкия политик Йоанис Колетис в една негова реч пред пар
ламента, произнесена на 15.01.1844 г. В нея той признава, че
„Кралство Гърция не е цялата Гърция, а само една част - най-мал
ката и най-бедната част от Гърция." Според Колетис „грък е не са
мо този, който живее в Кралството, но и този, който живее в Яни-
на, Солун, Серес, Одрин, Цариград, Трапезунд, Крит и Самос."
Важно с оглед нашата тема е уточнението на Колетис, че „Атина
и Цариград са двата центъра на елинизма" и „...Константинопол е
голямата столица, градът, блянът и надеждите на всички елини."
Колетис е грък от Епир, лекар по професия и осем години
посланик на Гърция в Париж, където тясно се свързва с управля
ващите среди на Юлската монархия. Той е профренски настроен.
Счита, че традиционните гръцки съюзници са само Франция и Ру
сия. Според него „мегали идеята" може да се реализира с тяхна
68
помощ. С шовинистина пропаганда Колетис печели много

привърженици. На гребена на шовинизма той поема управление
то на страната. Установява диктатура и разпалва панелиската про
паганда. Колетис умира през 1847 г., но „мегали идеята" продъл
жава да се прилага от гръцките политици неизменно с антибъл-
гарското й острие и с подкрепата на Русия. От 1848 г. гръцкият
крал Отон, изплашен от революционните движения, започва
сближение с Русия,което във вътрешнополитически план означа
ва подкрепа за русофилската партия. За да бъде смазано българс
кото революционно движение, Гърция започва започва преговори
с Патриаршията. Целта на гръцкото правителство е да получи от
Вселенския патриарх част от правата му да покровителства пра
вославните християни в Османската империя. През 1850 г. с рус
ка подкрепа е преодолян разривът между Гърция и Патриаршия
та. Двата центъра на елинизма Атина и Цариград се споразумяват.
Гърция признава върховенството на Патриаршията като църква-
майка, срещу което патриархът разрешава вече официално съще
ствуването на автокефална гръцка църква.Споразумението от 1850
г. оформя гръцко-фанариотския съюз срещу българите, построен
върху принципа на „мегали идеята" и подкрепен от Русия. През
1833 г. тя разрешава отделянето на гръцката църква от Фенер, за-
щото се стреми да стабилизира гръцката държава и да се сдобие
със силно влияние в нея. През 1850 г. Русия помирява и споразу
мява Атина и Цариград, защото това е необходимо за ефективна
борба срещу българите. Въобще руската политика съвпада с гръц
ките интереси на Балканите и това води до гръко-руското сближе
ние, прерастнало в съюз на антибългарска основа.
Какви са изводите от руската политика по време на първия
тур от развитие на националноосвободителните борби на Балка
ните?
Те избухват и се развиват в условията на вътрешна слабост
на Турция и надмощие на Русия по Източния въпрос. Резултатите
са благоприятни за Русия. Сърбия си извоюва автономия. Гърция
става независима. Укрепва автономията на Влашко, Молдова и
Черна гора.
Тези успехи са постигнати с активната помощ на Русия, ко
ято активизира борбите на балканските народи за освобождение
и ги използва в свой интерес.
69
Янко Гочев
Същевременно закрилата за балканските християни авто

матично не означава, че Русия подкрепя бунтовете и въстанията
им. Тя не одобрява самостоятелните изяви в освободителните
борби. Стреми се да ги ръководи и контролира. Това е така, загцо-
то те са средство за осъществяване на вековната й цел: завземане
на Проливите и Цариград.
Особено опасни за Русия се оказват освободителните бор
би с демократичен характер. Тя се страхува от силата на народни
те революции, които могат да пометат устоите на руското са-
модържавие.
Русия не само среща противници сред балканските народи,
но сама си ги създава, дори в русофилските среди. В това отноше
ние демонстрира липса на гъвкава политика. Действа грубо и упо
рито по една схема за създаване на свои послушни оръдия в управ
лението на балканските държави, без да се съобразява с интереси
те на народите им.
Според тази схема там, където Русия установи преобладава
що влияние, поддържа конституционни режими. Целта й е да ог
раничи централната власт, за да има възможности за намеса. Така
ва е политиката й в Сърбия, където се обявява срещу проабсолю-
тистката политика на княз Милош Обренович.
При отбранителната си позиция в Гърция Русия подкрепя
абсолютизма на крал Отон. Винаги обаче поддържа вътрешни раз
мирици, които създават предпоставки за намеса и разширяване на
влиянието й. Най-ясна и последователна е руската политика в
Черна гора. Русия има решаващата роля за изграждането на тази
държава. При управлението на Петър II Негош (1830-1851 г.) то
зи процес завършва с успех. Всичко това обаче си има своята це
на. При неговото управление Черна гора получава годишно 80
000 рубли’9, които с данъците й образуват държавните й финанси.
Затова не е учудващо, че този владетел има план за създаване на
славянска сръбска държава под върховното покровителство на
руския император.
Неделима страна от руската политика по Източния въпрос
са опитите за унищожаване на Османската империя чрез подялба
та й с другите Велики сили.
Русия още от времето на Екатерина е активен инициатор
на многобройни проекти в такъв дух. Те са доказателство за импе-
70
реката същност на руската политика по Източния въпрос.

Най-голям е т. нар. гръцки проект на Екатерина, който е
обявен през 1782 г. Според него Византия се възстановява и обх
ваща Цариград, Северна Гърция и цяла България (Мизия, Тракия
и Македония). Тя ще се управлява от внука на императрицата
Константин Павловия.
Австрия получава западната част на Балканския полуостров
(Сърбия и Босна и Херцеговина), а Русия - Черноморското крайб
режие до Днестър, с право на свободен излаз на Средиземно мо
ре. Пелопонес, Крит и Кипър се дават на Венеция.
Екатерина предвижда създаването на царство Дакия от
Влашко, Молдова и Бесарабия, управлявано от любовника й Поть-
омкин. Относно даките е необходимо известно уточнение. Даки-
те са древни тракийски племена, покорени от римляните в нача
лото на II в. от н. е. По-късно те създават своя провинция Дакия,
подобно на провинциите Тракия и Македония. Даките са асими
лирани от римляните, след като векове са техни поданици, а вар
варските нашествия след III в. нататък окончателно ги унищожа
ват. Затова даки през XVIII в. няма северно от р. Дунав. Въпреки
това Екатерина "създава" даки, защото е опасно да има българи в
тези земи.
Този проект подчертава отново идейната обвързаност на
Русия с Византия. Той напълно пренебрегва етническата принад
лежност на местното население. Екатерина не отчита възрожде
нските процеси, протичащи по това време на Балканите, които во
дят до национално обособяване на християните на полуострова.
Важно е да се отбележи, че за нея българи няма, а България и на
родът й е част от гръцкото (византийско) историческо наследство
на Балканите. По този начин Русия възприема и прилага визан
тийската държавна доктрина спрямо българите, която има за цел
унищожаването им. За българите обаче Русия ще си остане "осво
бодител".
"Гръцкия проект" трябва да се реализира поетапно. Отнача
ло Русия създава християнски държави на Балканите, организира
ги държавно, укрепва влиянието си в тях и подготвя в перспекти
ва присъединяването им.
Европа рязко се обявява срещу този проект, защото правил
но отчита, че реализацията му ще доведе до трайно утвърждаване
71
Янко Гочев
на руското влияние на полуострова, което не е в неин интерес.

Прави впечатление, че православна Русия с щедра ръка
"отстъпва" правата си над част от балканските християни (сърби и
босненци) на католическа Австрия. Това е цената за установяване
на господството й в Цариград. Жертвайки част от интересите си в
западната половина на полуострова, Русия укрепва влиянието си в
източната му част. Тази нейна линия, при която балканските хрис
тиянски народи се разменят с други Велики сили, се оказва трай
на тенденция в руската политика в региона. Тя ще се прилага през
XIX в. по време на големите източни кризи.
Така, въпреки религиозните и културните връзки с правос
лавните българи, Русия ще гледа на тях единствено през призма
та на своите стремежи за завземане на Цариград и Проливите.
Константинопол (Цариград) омагьосва погледа на всички руски
императори - от Петър Велики чак до края на съществуването на
империята.
През 1800 г. руският канцлер граф Ростопчин изработва и
предлага за одобрение на император Павел I (1796-1801 г.) нов
проект за решаване на Източния въпрос.
Според него Русия присъединява България, Румелия (турс
ките земи на юг от Стара планина) и Молдова, а Австрия - Босна,
Сърбия и Влашко. От Гърция и Егейските острови трябва да се об
разува Елинска република под покровителството на Русия,
Австрия, Франция и Прусия.60 Отново Гърция има предимство
спрямо другите балкански народи, а съдбата на България е само
една: присъединяване към Руската империя.
Следващите проекти са разработени през 1804-1806 г. при
управлението на император Александър I (1801-1825 г.) от
външния министър Адам Чарторийски. Той препоръчва създава
нето на гръцки и славянски държави, "ползващи се с независимост
на управлението, но под върховната власт на Русия, под нейното
покровителство", като румънските княжества влязат в Русия.
В друг вариант Чарторийски предвижда образуване на сла
вянски и гръцки държави, но автономни, под върховната власт на
Турция и под руска протекция. Следва се опитът с руския протек
торат над гръцките Йонийски острови, където положението се ха
рактеризира от съвременници така: "...Турция има само титлата, а
цялата власт беше в ръцете на Русия."61
72
Балканските планове на Чарторийски повтарят "гръцкия

проект" на Екатерина, защото също предвиждат псевдобалкански
държави под руски протекторат. В руските сметки създаването на
балкански държави се допуска само като преход към присъединя
ването им към Русия.
Александър I и Наполеон неведнъж разглеждат въпроса за
съдбата на Турция. На срещата си в Тилзит през 1807 г. те кроят
планове за пълната или частичната й подялба. Според един от тях
Русия присъединява Бесарабия, Влашко, Молдова и България до
Стара планина. Южна България, заедно с Цариград, Мала Азия и
Египет, остават в Турция. Франция заграбва Албания, Тесалия,
Морея и Кандия и се съгласява да даде на Австрия Сърбия и Бос
на.
През 1808 г. на срещата си в Ерфурт двамата императори
отново обсъждат дележа на Турция. Александър I иска източната
половина на Балканския полуостров, Цариград, Проливите, запад
ната част на Мала Азия, Наполеон дава Персия, Афганистан и Ин
дия, но не отстъпва Цариград, защото по думите му "то значи да
владееш целия свят".62
В своите спомени Наполеон пише: "Аз можех да разделя
Турската империя с Русия, разговор за това е имало помежду ни
неведнъж. Цариград всякога е спасявал Турция. Русия искаше то
зи град, аз не можех да й го дам, защото това е един много скъп
ключ: само той струва цяла империя, този, който го владее, ще уп
равлява света".63
Така руските претенции към Цариград провалят плановете
на Русия в съюз с Франция да овладее бившата византийска столи
ца. И в следващите години Русия се стреми чрез споразумение с
Франция да си осигури господството над Цариград. Въпреки че са
противници в Европа, на Балканите Франция и Русия са съюзни
ци, и то срещу България. Франция също като Русия се стреми към
разпокъсване на Турция, но без образуване на българска държава.
Френският вариант за решаване на Източния въпрос обслужва
гръцката "мегали идея" и предвижда обединяването на христия
ните около независима Гърция.
При управлението на Николай I (1825-1855 г.) се появяват
нови планове за решаване на Източния въпрос по пътя на дележа.
Императорът сондира Лондон и Виена със схеми за подялбата на
73
Янко Гочев
Турция в два варианта: пряко включване в Русия на части от Евро

пейска Турция или създаване на руски протекторати от вида на
Влашко и Молдова.
През 1853 г. Николай I предлага на Австрия да окупира
Сърбия и Босна и Херцеговина. Това ще доведе до отслабване на
Турция, което пък развързва ръцете на Русия за нови анексии.
Според друг проект Русия, Австрия и Прусия трябва да създават
отбранителен съюз, скрепен дори с военна помощ и териториал
ни изменения в Турция само след предварително съгласие.
Николай I счита, че Австрия му дължи "нещо" заради услу
гата, която й оказва през 1849 г., когато руски войски участват в
потушаването на революциите на нейна територия. Австрийският
дълг той смята, че трябва да бъде изплатен чрез споразумение по
Източния въпрос. Затова Австрия е обект на много негови пред
ложения за дележ на Турция.
Николай I изпраща с писмо във Виена граф Орлов, на ко
гото е наредено да съобщи на императора, че ако върви в съюз с
Русия, тя ще му даде половината Османска империя, а Цариград
ще бъде обявен за свободен град с руски гарнизон на Босфора и
австрийски на Дарданелите.64
Австрия отказва подялбата, защото разбира, че Русия се
стреми да заграби най-ценното - Цариград, а това ще усили влия
нието й в Европа и чрез подкрепа на славянската криза ще се
опитва да се намеси в австрийските вътрешни работи.
През януари 1853 г. Николай I прави устно предложение
за подялба на Турция на английския посланик в Петербург X. Сей-
мур. Предвижда се България, Сърбия и дунавските княжества да
образуват една "независима" държава под руски протекторат. Сре
щу това Англия може да присъедини Египет и Крит. Николай I
открито заявява, че няма да допусне Англия да завземе Цариград.
Той обявява: "Аз гарантирам, че никога не ще взема Цариград, ако
предлаганото от мен споразумение бъде сключено между Англия
и Русия. Ако ли пък Турция неочаквано падне до сключването на
тази конвенция, то от само себе си се разбира, че аз не мога да обе
щая да не направя това."65
Всички опити за подялба на Турция се провалят, но те ни
навеждат на важни изводи.
Русия, а не западните Велики сили са инициатор на всички
74
проекти в такъв дух. Тя действа според презумпцията, че Турция

е в предсмъртна агония и скоро ще рухне. При всички проекти
руските императори се стремят да запазят Цариград за себе си и
точно това проваля споразуменията. България и българите, разпо
ложени в периферията на Цариград и Проливите, са второстепе
нен въпрос за Русия, която иска унищожаването им или подялба
та на българските земи. Западното неодобрение на руските проек
ти за дележ фактически спасява българите, защото им дава шанс
по пътя на собствените националноосвободителни борби да тър
сят най-благоприятни резултати за решаване на съдбата си.
Формира се западноевропейският интерес от поддържане
то на целостта на Турция като фактор за равновесието на Балка
ните и в Югоизточна Европа. Този интерес изисква турско присъ
ствие в региона като бариера срещу руския натиск срещу Среди-
земноморието. Това по-нататък ще става главно за сметка на бъл
гарите.
Войните и съпроводените с тях проекти за унищожаване на
Турция чрез подялбата й с други Велики сили са само едната стра
на от руската политика по Източния въпрос.
Отделна линия в руската политика по Източния въпрос е
приятелството и съюзът с Турция. Войните на Русия с нея поняко
га целят унищожаването й, но понякога запазване на целостта й.
В началото на XIX в. си пробива път руската туркофилска
политика. Точно при управлението на Александър I и Николай I
се ражда идеята за превръщането на Турция в руски протекторат.
В една записка от 12.02.1830 г. на външния министър - граф
Неселрод, до великия княз Константин се казва: "...по мнението
на императора Турция, която отсега нататък (след войната от
1828-1829-б.а.) може да съществува само под покровителството на
Русия, като изпълнява само нейните желания, по-добре отговаря
на нашите политически и търговски интереси, отколкото всяка
друга комбинация, която би ни накарала или твърде много да раз
ширим нашите владения със завоевания, или да заменим Османс
ката империя с държава, която не би закъсняла да стане наш съюз
ник по сила, цивилизация, индустрия и богатство..."66
Т. нар. Египетска криза от 1832-1840 г. позволява на Русия
да осъществи на практика тези идеи. Кризата започва с въстание
то на египетския турски васал Мехмед Али срещу султана.
75
Янко Гочев
Настъплението на войските му поставя под въпрос целостта на

Турция. Възниква опасност от падането на Цариград под ударите
на египетските войски. Султан Махмуд II моли Великите сили за
подкрепа. Само Русия обаче реагира и се намесва. Тя изпраща в
Босфора 7 руски фрегати и 5 броненосеца, начело с ген. Мурави-
ев, а експедиционен корпус, начело с граф Алексей Орлов, дебар-
кира близо до Цариград. Всъщност един от мотивите на руската
намеса е, че Мехмед Али се смята за бунтовник и приятел на ев
ропейските революции. След спасяването на Цариград Николай I
изпраща там граф Орлов със заповед да поиска от султана спра
ведлива цена за оказаната услуга.
Граф Орлов влиза в Цариград с бляскава свита, смайва тур-
ците с приемите си, раздава обилно бакшиши и издейства много
изгодния за Русия договор от Ункяр Искелеси от 26.06/8.07.1833 г.
Според неговия чл. 1 между Русия и Турция се сключва
отбранителен съюз за "вечни времена". По чл.2 всички договори
между двете империи остават в сила, т. е. Николай I извоюва
признаването от султана на всички придобивки за Русия от време
то на Петър I, Екатерина и Александър I. Важен е чл. 3, според
който, "ако е угодно Богу, руският император се задължава да да
де на султана материална и морална помощ за запазване на неза
висимостта й". Николай I тържествено обещава да достави всички
сухопътни и морски сили, които поиска Турция. Срещу "матери
алната (военна) помощ" в отделен секретен протокол Турция обе
щава да затвори Дарданелите за чужди военни кораби. Така дого
ворът осигурява на Русия Черно море от чужда военна заплаха.
Събитията от 1833 г. разкриват истинските намерения на
Русия по Източния въпрос. Те доказват, че за нея цел номер едно
е овладяването на Цариград и Проливите. Заплахата за тях и въз
можността от появата на един силен съсед като Мехмед Али во
дят до десант на руски войски на Босфора. Така тя елиминира
претенциите му към византийското наследство. Оказва се, че рус
ката източна политика има имперски цели и се определя в зави
симост от тях, а не толкова от чувствата на състрадание към поро
бените от турците християни. Въобще делото за "освобождение"
на християните и славяните в Турция не е първа грижа на Русия.
То е подчинен на елемент в политиката й, чиято цел е завземане
и контролиране на Проливите и Цариград. По този начин през
76
1833 г. Русия сама нанася силен удар върху авторитета си на пок

ровител на балканските християни. Пропуснат е златен шанс за
винаги и трайно да укрепи влиянието си сред тях. Вместо с един
удар да унищожи Турция и освободи робите християни, Русия
захвърля маската на техен покровител и освободител. Запазва Тур
ция, но й налага свой протекторат, като без война почти докосва
вековната си цел по Източния въпрос. Ункерискелеийският дого
вор с основание се счита за кулминацията на руското влияние по
Източния въпрос.67 Това е своеобразен връх в руската балканска
политика. За Европа обаче стават ясни руските цели. "Петербур-
гският кабинет фактически правеше Турция свой слуга, а Черно
море - руско езеро, слугата пази входа на това езеро от възможни
те врагове на Русия, без да пречи обаче на самата нея да излиза от
там и да прехвърля своите кораби и своите войници в Средизем
но море."68
Западните държава повеждат борба за отмяна на договора
от 1833 г., защото се опасяват, че вече Русия ще атакува Цариград.
Лондонската конвенция от 1841 г. отменя Ункерискелеийс-
кия договор и е едно блестящо доказателство за уважението на су
веренните права на султана. Проливите са затворени за чужди во
енни кораби, докато Турция не воюва. Не е вписано в текста й как
во ще последва, когато тя воюва, но се подразбира, че тя няма да
допусне неприятелски кораби. Като се отчитат геополитическите
дадености по това време, става ясно, че конвенцията от 1841 г. е
насочена срещу Русия. Нейният протекторат над Турция е ликви
диран и тя губи възможността да изпраща свои военни кораби в
Егейско море.
С решенията на Лондонската конвенция Русия за пръв път
прави крачка назад и временно, пред риск от война, отстъпва от
позициите си по Източния въпрос.
Николай I не е доволен, но приема конвенцията, за да се
помири с Англия. Неговата цел е вече да извърши само с нея по
дялбата на "болния човек" (Турция). Това е нова концепция за ре
шаване на Източния въпрос, която елиминира Франция. Изглеж
да, Николай я счита за слаб фактор в Ориента и недостоен на Ру
сия партньор поради честите революции.
Избухването на революциите в Европа през 1848-1849 г. е
изпитание за Русия. Николай I е уверен, че той е единственият за
77
Янко Гочев
щитник на реда на континента. С войнствен тон в манифеста си

от 26.03.1848 г. заявява: "...Сега, не знаейки вече прегради, те (ре
волюциите -б. а.) заплашват с дързостта си Русия. Но това няма ни
кога да стане. По свещения пример на нашите православни деди,
призовавайки на помощ всевишния Господ, ние сме готови да
посрещнем лице в лице враговете навсякъде, където те ще се изп
равят срещу нас. Нашият стар боен вик: "За вярата, царя и отече
ството", ще ни води за пореден път към победата... Господ е с
нас!"69
Пазител на реда в своята империя, "сопаджията" Николай
I се счита за такъв и спрямо съседите си и цяла Европа. Револю
циите от 1848-1849 г. утвърждават прозвището му "жандарма на
Европа". 500-хилядна руска армия потушава унгарското въстание
и спасява престола на австрийския император. През 1848 г. Русия
потушава революцията в Молдова и одобрява турската военна ин
тервенция във Влашко, довела до разгрома на въстанието там.Та-
ка Русия не допуска „анархията" да се установи на Балканите.
Влашко и Молдова отново са окупирани и то в мирно време. При
това Русия действа съвместно с Турция. Руският император и турс
кият султан се оказват съюзници. Балталиманската конвенция от
1849 г. установява съвместна руско-турска окупация на дунавските
княжества от 60-хилядна армия, половината от която е руска. В
руско-турския окупационен период, продължил от 1849 г. до 1851
г., Влашко и Молдова са лишени от автономните си права по Од
ринския мирен договор от 1829 г. Не князе, а чиновници, назна
чени от Русия и Турция управляват двете княжества.
По това време в Европа не се знае докъде ще стигне в сво
ята експанзия Русия. Никой не смее да й се противопостави, но де
монстрацията на военна мощ я осъжда на опасна изолация. Тя е
лишена от истински съюзници. Самият Николай I е отбягван до
ри от чуждите дипломати.
През 1850 г., по случай 25-годишнината от управлението
му, външният министър Неселрод съставя отчет на ведомството
си. В него се казва: "След 1814 г. положението никога не е било
по-благоприятно и по-велико... Навсякъде, където тронове се кла
тят или болни общества се поддават на натиска на разрушителни
доктрини, мощната ръка на Ваше величество е осезателна и озд
равителна." В частта за Източния въпрос Николаевска Русия се
78
възхвалява като: "...силата, която преди беше естествен враг на

Турция, но която стана неин най-силен крепител и най-верен съ
юзник; два пъти в интервал от шест години, нападана от амбици
ите на бунтуващ се васал, Османската империя се видя заплашена
от почти неизбежно рухване; два пъти тя дължи спасението си на
решителната намеса на Ваше Величество".70 Така Неселрод прос
лавя господаря си за ролята му на стожер на реда в Европа и спа
сител на Турция, т. е. враг на балканските освободителни борби.
Всъщност бруталните действия на "мощната му ръка" водят до
изолация на Русия. Високомерието на Николай I и заявката му за
доминация в Европа и на Балканите стряскат другите Велики си
ли. Интелектуалната му посредственост не позволява да отчете
правилно съотношението на Силите в Европа и допуска обедине
нието й срещу Русия по време на Кримската война (1853-1856 г.).
За нашето изследване тази война е много важна поради две
причини: първо, защото е израз на сблъсъка между Запада и Изто
ка в Източния въпрос, и второ, защото резултатите от нея пряко
влияят върху съдбата на българския народ.
Повод за войната е спорът относно светите места в Палес
тина, тогава част от Османската империя. Султанът с фермани от
1850 г. и 1852 г. признава в интерес на Англия и Франция съот
ветно протестантска и католическа религиозна общност. Новите
църковни общини получават всички права и привилегии, които
има Цариградската патриаршия. Русия като защитник на правос
лавието се оказва пряко засегната. Това доказва, че религиозният
мотив, а не националният принцип доминира в руската политика
по Източния въпрос.
Турският султан се колебае как да реши спора за светите
места. Това негово поведение се приема от Николай I като опит
да води самостоятелна политика и дори желание да се освободи
от руския контрол. Затова в свойствения си стил императорът ре
шава чрез война да накаже Турция. През февруари 1853 г. изпра
ща в Цариград началника на Главния морски щаб - княз А.Мен-
шиков, който в ултимативен спор иска султанът да реши спора в
полза на Русия. Предизвикателното му държане, което не зачита
дори дипломатическия протокол, е предварително уговорено и
отговаря на дадените му от императора инструкции. „Българите
помислиха,че Меншиков е месия на тяхната свобода-отбелязва го
79
Янко Гочев
дини по-късно Л.Каравелов-и повярваха, че Николай Павлович

дохожда със своята армия не да поробява, а да спасява. Българите
още не знаеха, че ония хора, от които те очакваха помощ, спасе
ние и избавление приличат на римските сенатори, които нена
виждат Цезаря, но в същото време те самите бяха по-големи ти
рани от него. Българите още не знаеха, че руският народ във вре
мената на Меншикова търпеше по-тежко и по-гнуснаво робство,
неже ле българския.Българите още не знаеха, че русите се прода
ваха като говеда на пазар."
При избухването на войната прави впечатление, че Русия
упорито върви срещу събитията и я желае вероятно под влияние
на покровителствената мисия, в която Николай I вярва. Той е убе
ден в божествената си предопределеност да реши окончателно
Източния въпрос, като християните, чийто предводител е той, по
бедят неверниците (мюсюлмани). Така руският империализъм с
вярата му в специалната мисия на империята е един от главните
фактори за избухване на Кримската война.
За да накаже султана, дръзнал да му се противопостави,
през юни 1853 г. Николай I отново окупира Влашко и Молдова.
Заявено е, че руските войски ще останат там като гаранция, дока-
то Турция не отстъпи. Следват поредните руски предложения за
дележ на Турция, адресирани до Австрия, на която до избухване
то на войната, а и малко след това се предлага да нахлуе в Сърбия,
както Русия в дунавските княжества. След края на войната трябва
да се осъществи или австро-руски дележ на Балканите, или да се
утвърдят независими румънски княжества, а Сърбия и България да
останат под двоен австро-руски протекторат. Австрийският отказ
за участие в схема за дележ е една от причините за прекратяване
на руската окупация на Влашко и Молдова.
Кримската война започва като руско-турска на 4.10.1853 г.,
но прераства във война на Русия срещу почти цяла Европа. Руско
то самодържавие съумява да обедини в съюз либерали, католици
и мюсюлмани. Естествено, Николай I активизира традиционните
руски съюзници - православните християни. Той търси и обявява
подкрепата си за сърби, българи, черногорци и гърци, без да обе
щава насреща независимост. Обединението на българската емиг
рация в Южна Русия (Одеса) и Влашко и Молдова по време на
войната е опит на руската дипломация да насочи българското дви
80
жение в посока, удобна за нея, и не на последно място, да го пос

тави под свой контрол.
От това време са действията на Раковски като организатор
на т. нар. Тайно общество, руски шпионин в турската главна квар
тира и водач на чета в Стара планина.През 1856 г. избухват Дядо
Николовото въстание в Търновско и Димитракиевата буна във Ви
динско.
Гърците пък виждат във войната удобен момент за осъще
ствяване на своята "мегали идея". Те получават 300 000 рубли суб
сидия от Русия, за да организират въстание.71 Гръцки офицери ог
лавяват въоръжени чети, които нахлуват в Епир и Тесалия и вди
гат въстание. Върху знамената си гръцките чети изписват инициа
лите "ЕТМ" - Епир, Тесалия и Македония, което ясно показва как
ви са гръцките цели.
През 1854 г. Гърция и Турция прекъсват отношенията си, а
за да принудят Гърция да спазва неутралитет, Франция и Англия
вкарват на нейна територия свои окупационни войски. Това е уни
жение за Гърция, която въпреки руската финансова и дипломати
ческа помощ се отказва да води активна политика спрямо Турция.
В Русия войната предизвиква бурно одобрение. Руските пи
сатели я приветстват с ентусиазъм. "Това, което започва - пише по
етът Фьодор Тютчев, - е болезнено раждане на един нов свят..., то
ва е решителната схватка между Запада и Русия." И той вижда ве
че освободения Цариград, Божия олтар, издигнат под свещените
сводове на църквата "Св. София", а императорът - провъзгласен за
"цар на всички славяни".72
Военният сблъсък между Запада и Русия се предшества от
интелектуален. Във Франция писателят В. Юго отговаря на руско
то предизвикателство, като описва в стихове мъките на руския на
род, смазан под властта на един ориенталски деспот: "Народе рус
ки! Сбор от мъченици бледни! Заложник в Петербург, каторжник
в шахти ледни! За твоя господар е полюсът затвор; Ти имаш
царство с две зловещи половини; Русия и Сибир, о, грозни власте
лине! В едната гнет цари, а в другата - позор!"73
В началото на войната планът на Николай I е едновремен
но с действия по суша и по море да се завземе Цариград.Импера-
торът се забавя и е изпреварен от английския и френския флот.
Техните ескадри нахлуват през Проливите в Черно море и от
81
Янко Гочев
5.09.1854г. пренасят войната на руска територия в Крим.Севасто-

пол е подложен на 11-месечна обсада. Падането му на 9.09.1855
г. не компенсира руските победи в Кавказ и по море.Икономичес
ката, техническата и финансовата изостаналост на Русия водят до
поражението й в Кримската война.
Новият император Александър II, поел властта след
смъртта на Николай I, сключва на 30.03.1856 г. Парижкия мирен
договор. Той е унизителен за Русия, защото й отнема правото да
покровителства еднолично балканските християни, унищожава
протектората й над Влашко, Молдова и Сърбия. Откъсната от Ру
сия е областта Южна Бесарабия, с което тя е отстранена от усти
ето на Дунав. Освен това тя връща на Турция завзетите през вой
ната крепости в Кавказ Каре и Батум.
Потвърдена е и Лондонската конвенция за Проливите от
1841 г. Гарантиран е неутралитетът на Черно море. Русия е при
нудена да се откаже да държи там военен флот и да строи крепос
ти. Проливите остават закрити в мирно време за военни кораби
на чужди държави, което обаче не важи по време на война.
За нас важно значение имат два члена от договора. По чл.
7 Великите сили се задължават да уважават независимостта и те
риториалната цялост на Турция. Така на Русия е поставена умири-
телна ризница. Узаконена е западната политика на сдържане на
руския натиск спрямо Турция. Според чл. 8 конфликтите, споро
вете и въпросите в отношенията между Великите сили и Турция
ще се решават според общата им воля.
В полза на Влашко, Молдова и Сърбия Парижкият мирен
договор вписва важна клауза, която забранява на Турция "въоръ
жено вмесване в техните работи без предварително съгласие на
Великите сили. Разпоредбата е важна, защото утвърждава прави
лото, че гаранциите за една свобода, макар и ограничена, през XIX
в. са форма на независимост.
Положението на Русия след Кримската война е оценено
много точно от един френски историк по Източния въпрос така:
Русия беше отхвърлена цяло столетие назад... Русия беше изгоне
на от "двора на своя собствен дом".74
Според историка М. Погодин състоянието на империята
след 1856 г. е: "Русия се намира политически в най-унизителното
положение, в каквото от времето на Петър Велики не се е нами
82
рала никога... Срам, позор и присмех." °

Злополучната авантюра на Николай I в Кримската война
слага край на руската хегемония в Източния въпрос. Парижкият
договор от 1856 г. циментира статуквото в Османската империя.
Епохата на лесните, безпроблемни войни срещу султана, когато
императорите чакат само повод, за да тръгнат срещу Цариград и
Проливите, отминават завинаги. Озаптена в агресията си от Евро
па, Русия кротко се присъединява към коалицията на Великите си
ли, наречена вече "европейски концерт".
След войната император Александър II (1855-1881 г.) не се
отказва от следването на руските цели на Балканите, но понеже
империята му е вече слаба, заета с вътрешните си проблеми, той
снема за по-добри времена военната алтернатива за решаване на
Източния въпрос.
Кошмарът на "Кримската катастрофа" трайно се утвържда
ва като съдържащ мотив в руската външна политика по този въп
рос. Самият император твърдо се зарича повече да не воюва сре
щу Турция. Така Източният въпрос навлиза във фазата на пълна
стагнация в своето развитие. За Русия той губи временно предиш
ното си приоритетно положение и е подчинен на други по-важни
и глобални външнополитически интереси.
Русия решава да
настъпва и да се доказва ка
то велика сила в Средна
Азия и Далечния изток. За
това политиката й на Балка
ните е вече умерена и сдър
жана и липсва предишната
агресивност. Като регион, в
който Русия има специални
интереси, сега акцент в ней
ната политика е да се запа
зят позициите, завоювани с
толкова много войни и
жертви. Помощта за балка
нските християни е само с
мирни средства в рамките
на дипломатическите й въз- А М. Горчаков
83
Янко Гочев
можности. Тя избягва острите кризисни политически конфликти

на полуострова, защото могат да я въвлекат в нежелана война с
Турция.
Главният стратег на новия външнополитически курс по Из
точния въпрос след Кримската война е канцлерът княз А. М. Гор-
чаков (1798-1883 г.). Той счита, че по този въпрос Русия не тряб
ва да се стреми към "неговото ускорено разрешаване, а напротив,
към спокойното изчакване на естествената развръзка на нещата".
Горчаков не е привърженик на безразсъдните завоевателни войни.
Според него разширяване на територията "означава разширяване
на слабостта й".76
Три месеца след войната Горчаков изпраща инструкция до
руските посланици, в която им разяснява, че политическите цели
остават същите, каквито са били преди Кримската война. Подчер
тава се, че "всеки възможен взрив в Източния въпрос би бил в
ущърб на нашите насъщни интереси. Напротив, нашата задача е да
поддържаме статуквото в Изтока. Нарушаването на статуквото се
га може да бъде само в наша вреда, защото ние не сме в състоя
ние понастоящем да извлечем изгоди, които ни се полагат по пра
во."77 Следователно Русия трябва да пази целостта на Турция, до-
като не се създаде подходяща международна обстановка, при ко
ято да стане възможно нарушаване на статуквото, но само в инте
рес на империята.
Основна цел на Русия след Кримската война е преразглеж
дане на Парижкия мирен договор и премахване на най-неблагоп
риятните му клаузи. В името на осъществяването на тази цел съ
действие на руската дипломация оказват т. нар. славянофили.
През 1858 г. в Москва възниква благотворителният Славя
нски комитет. Той има тесни връзки с Руската църква и с Азиатс
кия департамент на външното министерство, който поддържа
връзките на Русия с цялата Османска империя.
Основни начала на славянофилството са православието,
считано за единствена истинска християнска вяра и самодържави-
ето. По тези свои постулати то се доближава много до византиз-
ма.
В определени етапи от развитието на Източния въпрос сла-
вянофилите стават важен фактор, който с пропаганда и агитации
насочва руската политика на Балканите към активни действия.
84
Техните и на българския народ интереси невинаги съвпада. Това

признава един от славянофилските водачи Иван Аксаков (1828
1886 г.), който във в. "Русь" заявява по-късно: "Всяко тържество на
България е смърт за Русия."78
След Кримската война оръжие на руския империализъм на
Балканите става т. нар. панславизъм. Между него и славянофил-
ството има тясна връзка, защото панславизмът може да се опреде
ли като приложение на славянофилската идеология в областта на
външната политика. Всъщност с образуване на Московския славя
нски комитет славянофилското движение навлиза в панславистка-
та си фаза. Панславизмът се превръща в инструмент на руския
експанзионизъм, защото обосновава имперската мисия на Русия
на полуострова спрямо всички славянски и православни народи.
Славянофилският в. "Ден" пише: "Да освободим от материалния
и духовния гнет славянските народи, да ги дарим с дара на самос
тоятелното духовно и може би политическо битие под сянката на
могъщия руски орел - това е историческото призвание, нравстве
ното право и задължението на Русия."79
Водещи панслависти са проф. Михаил Погодин (1800-1875
г.), Николай Данилевски (1822-1885 г.), Владимир Ламанс-
ки(1833-1914 г.) и Иван Аксаков (1828-1866 г.). Това са писатели
те пропагандисти на панславизма. Има обаче и панслависти, кои
то са дипломати, като граф Николай Игнатиев (1832-1908 г.), и
дори генерали, като Михаил Черняев (1828-1889 г.) и Ростислав
Фадеев (1824-1883 г.).
Руският панславизъм предлага варианти за имперско реше
ние на Източния въпрос в интерес на Русия, но опасно за същест
вуването на българския народ и всички балкански славяни.
От статиите, произведенията и речите на панславистите
става ясно, че руският панславизъм е краен национализъм в рам
ките на руския източен деспотизъм с антиевропейска насоченост.
Проф. М. Погодин мечтае да включи в Руската империя 30
млн. "славянски братя", пръснати между Цариград и Венеция, Мо-
рея (Пелопонес) и Балтийско море. Той пита: "Не лежи ли поли
тическата съдба на Европа, и с това на целия свят, в нашите ръце,
стига само да посегнем към нея?"80
Може би най-добро обяснение на панславизма дава Нико
лай Данилевски (1822-1885 г.), който през 1869 г. публикува про
85
Янко Гочев
чутото си произведение "Русия и Европа". Той разглежда истори

ята като последователност от "историко-културни видове", всеки
един от които преобладава в известни периоди. Авторът счита, че
периодът на историко-културния славянски вид вече преобладава
за сметка на латинския и германския вид от предишните епохи.
Това означава, че западният (латино-германски) свят вече се раз
пада и сега е времето славяните да се организират и да поемат в
свои ръце съдбата си.
Данилевски заявява, че след Бог и Православната църква
най-възвишеният идеал на всички славяни трябва да бъде сла-
визмът, който е по-възвишен от свободата, науката, образованието
и мъдростта. Същите не могат да бъдат постигнати без наличието
на един независим славянски свят.
Панславистите крият историческата истина за българския
произход на св.братя Кирил и Методий,които в най-добрия слу
чай са славяни или дори гърци,но не и българи,за това, че те съз
дават българска,а не някаква славянска азбука. Панславистите оп
ределят за всички славяни една религия - православието, и един
език - руския. Те крият факта, че Русия приема източното правос
лавие от България чрез книгите,написани на старобългарски.
Панславистите отричат дори, че съществува български език. Дани
левски счита, че българите са неспособни да имат своя държава
извън границите на славянското обединение. Той смята, че гърци
те и сърбите имат добре уредени социално-политически и дър
жавни устройства, а българите нямат такива. Затова според него
"належащо е за българите де се развиват под руско крило и под
влиянието на другите държави членки на Славянското обедине
ние, които са напреднали политически... България се нуждае от
Русия, за да я пази от Сърбия и запази българската независимост."81
"Средна и Източна Европа - казва Данилевски - ще просъществу
ва добре под руско ръководство, всички други обединения са об
речени на провал, понеже етнически и националистически враж
ди ще ги провалят."82 Такава според него ще бъде съдбата на Ю ж
нославянската, Дунавската и Балканската федерация. Когато поли
тическата власт в Славянското обединение е в един център - Моск
ва, и се поддържа с военна сила, това обединение ще просъщест
вува вечно и ще тушира етническите и националистическите
вражди. Такъв е идеалът на Данилевский, който в т. нар. "Руска ге
86
ография" - дело на поета

Тютчев, чиновник в имперс
ката легация в Берлин доби
ва точни пространствени из
мерения:
"От реката Нил до Не-
ва, от Елба до Китай, от Вол
га до Ефрат,
от Ганг до Дунав - Ето
го Руското царство...
И навеки ще пребъде,
като Духът
е предвидил и Даниел
е предсказал"83
Друг виден идеолог на
панславизма е ген. Р. Фадеев.
Г. С. Раковски Той е известен с твърденията
си, че Руската империя би
трябвало да стигне до Адриатика или да се оттегли зад р. Днепър.
Неговата алтернатива е: "Славизъм или Азия".84
Какво е отношението на българските възрожденци към
панславизма?
Българският възрожденски печат дава най-точна представа
за крайно отрицателното им отношение. До Освобождението си
българите са категорични в заключенията си: славянофилство - да,
може би, панславизъм - не! Панславизмът е приравнен от тях с па-
нелинизъм. За тях и двете идеи са "нахални", "вражески", "издай-
нически", а панславизмът е "преувеличен русицизъм".83
Негативно настроен срещу него е и Г. Раковски, който във
вестника си "Българска дневница" пише: "Тези идеи са химеричес-
ки и предателски"86, а в "Дунавски лебед" допълва: "Панславистки-
те идеи са хиляди пъти по-опасни и по-гибелни за народността ни
от панелининската".8’ Следователно българите възрожденци раз
бират опасността, която носи за народа им руският панславизъм,
и гневно реагират срещу него. Движещият мотив в реакцията им
е национализмът. Тяхното национално чувство е силно засегнато
от руската панславистка пропаганда и те открито изразяват отри
цателното си отношение към нея.
87
Янко Гочев
Категоричният извод на българските възрожденци нацио

налисти е, че панелинизмът и панславизмът, разпространявани от
православните Гърция и Русия, имат за цел да разделят българс
кия народ, а след това да го унищожат.
След Кримската война българите понасят поредния удар от
Русия, която организира през 1861-1862 г. последното им голямо
преселение.
До него се достига, след като проблемите със сигурността
на империята в южните й граници в Крим и Кавказ налагат спеш
ни мерки. В Крим пречка за усвояването на полуострова се оказ
ват местните татари, а в Кавказ след потушаването на движение
то на планинците остава значителен размирен мюсюлмански еле
мент. Тогава Александър II намира типично имперско решение на
проблемите: изселване на част от поданиците си в Турция. Кой да
ги замести? Естествено, наивните в сляпата си вяра към Русия, но
иначе работливи и трудолюбиви българи.
През лятото на 1860 г. чрез руския посланик в Цариград е
постигнато устно споразумение с турското правителство за обмен
на население. Според него татари и черкези трябва да се изселват
в българските земи, а българите - в Южна Русия. Окончателно в
началото на 1861 г. княз Горчаков и великият везир Али паша
сключват споразумение на правителствено ниво. Писмен договор
обаче не е подписан. Съглашението е в двустранен интерес. Спо
ред него Турция не трябва да пречи на изселването на българите.
Така Русия получава от нея картбланш, който използва, за да на
несе нов демографски удар над българското население. Посла
никът в Цариград Лобанов издейства специален ферман от султа
на, който разрешава преселението. Изглежда, Русия има и други
мотиви, за да го организира. То е осъществено в разгара на борба
та на българите срещу патриаршията. Прекрасно обслужва гръц
ките фанариотски интереси, защото обезбългарява епархиите с
българи християни.
Преселението е организирано от руската дипломация и ста
ва дума за руска държавна политика спрямо българите. "Начал
ник" на преселението е ген. Пьотр Стремоухов (1823-1885 г.),
който е бивш консул в Рагуза и висш служител в Министерството
на външните работи. По-късно става зам.-директор, от 1864 г. - ди
ректор на Азиатския департамент. Това, което е особено важно да
88
се подчертае, е, че има гръцки произход. Този гръцки генерал на

руска служба носи пряка отговорност за обезбългаряване на земи
те ни.
Помагат му активно руските консули, особено тези във Ви
дин и Варна. Консулът във Варна Рачински, наречен от Раковски
„интригант и човек с развратено поведение", лично обикаля бъл
гарските земи и агитира сред българите да се изселят.Според Ст.
Балкански само в Одринска Тракия той „измамюва 10-15 села
български, кои са подписали и почнали да се преселват". В Търно
во пък Рачински агитира българските свещеници да целуват ръка
та на местния гръцки митрополит Григорий. Консулът във Видин
Байков води коварна византийска политика. Външно се прави на
добър и честен,но тайно и много усърдно работи за изселването
на българите. Той прави всичко възможно, за да разкрие подозре
нията, че Русия насърчава преселението. Байков пише доклади до
Петербург срещу „антируските"според него,но всъщност пробъл-
гарски статии на Раковски в „Дунавски лебед". Заради поведение
то му селяните от видинските села го наричат „курвата Байков".
На руските консули съдействат руски агенти православни свеще
ници и българи, завършили образованието си в Русия, които са
снабдени с руски паспорти. С тях те пътуват сред населението и
го агитират да се изсели при "нашия цар " в Русия. Важни са мо
тивите им. Някои го правят за пари, други, защото искрено и без
користно са убедени, че Русия няма зли помисли спрямо Бълга
рия.
Българските селяни, чието положение се влошава през
1861 г„ когато Турция заселва в земите им татари и черкези88, в
своята наивност се оказват податливи на увещанията на руските
консули и агентите им, които с лъжливи обещания и пари наби
рат преселници. Вероятно 5000 фамилии, т. е. около 30 000 бъл
гари, стават жертва на руската политика.89 Това не е първото, ни-
то най-голямото българско преселение в Русия. Този път обаче
сме свидетели на най-гневната реакция на българите възрожден
ци срещу преселническата политика на императора, което се
обяснява с ускорения ход на възрожденските процеси. Това прави
българите безкомпромисни защитници на националната кауза в
тази епоха. Те не допускат посегателства върху интересите им, без
оглед на това откъде идват: от турци, от гърци, от сърби или от
89
Янко Гочев
руснаци. Отношението им варира от умерено до крайно отрица

телно. Повечето българи възрожденци, които имат национално
самостоятелно мислене, отричат преселението напълно. Наричат
го "престъпен акт", "национално убийство" и "небивало крими
нално деяние".90
Сред българите по повод на преселението се утвърждава
убеждението: "Русия ни лъже, Турция ни потиска!".
Г. Раковски олицетворява засегнатия български национа
лизъм, който не допуска чужди влияния, враждебни на българска
та национална идея. Преселението е решаващият момент за съз
даване на отрицателно отношение у него към руската политика.
Разочарование от нея при Раковски има още преди това. Но сега
то прераства в трайно антируско настроение. Всички големи него
ви изследователи са единодушни в оценката си, че във връзка с
преселението той "се отчайва във висша степен от руската поли
тика".91
Във вестника си "Дунавски лебед" от Белград Раковски ог
лавява антируската кампания. Появяват се серия от негови анти-
руски статии с гневно изобличителен тон. В тях той нарича пре
селението "убийствено", "лудост", "една от най-големите лудос
ти", а действията на руските агенти - "вражески" и "измамничес-
ки".92 Според него Русия получава "добри работливи християни",
но в политическо отношение губи, защото сама нанася удар върху
влиянието си на полуострова.93 "Християните - твърди той - нико
га няма да забравят тази афера, от сега та навеки, че в XIX в. Ру
сия е причина за население на варвари (татари и черкези - б. а.) по
между им."94
Раковски апелира: "А вие, мили братя българи! Не слушай
те руските агенти, тий ви мамят и лъжат. Преселението е за вас
смърт, за чедата ви убийство за Отечеството ни разорение."95 От
делна своя статия той озаглавява: "Сплетни, употребени от руски
те консули и агенти за преселване на българите в Русия".
Енергията му е несломима, защото движещият му мотив е
любовта към България. Той не се страхува да критикува руската
политика и прави заключението: "Отсега нататък, ако някой ми
каже, че руското правителство ни желае доброто, аз съм готов да
го напсувам с най-мръсни думи!"96
"Дунавски лебед" става трибуна, която разобличава руското
90
самодържавие в цяла Европа. Някои от статиите си Раковски пи

ше на френски език и са публикувани дори във вестници във Ви
ена. Това вече е опасно и вестникът е спрян от сръбските власти
след дипломатически натиск от страна на Русия.
В края на май 1861 г. в Букурещ Раковски отпечатва брошу
рата "Преселение в Русия, или руската убийствена политика за
българите". От предпазливост се подписва с псевдоним "един бъл
гарин". В 15-те й страници яростно напада руската преселническа
политика. В брошурата личи болката на големия българин, чието
национална чувство е засегнато, защото според него "няма по-свя-
то нещо на света от милото Отечество всякому".47
Той обяснява, че вродената привързаност на българите към
родната земя е със сила и подмолно нарушена от руското прави
телство. Според него то досега е привличало българите с фалши
ви обещания, а днес вече открива булото и явно показва убийстве
ната и злобната си политика към тях. "Наумило е и труди се с
всички лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото
ни Отечество България и да унищожи нашата народност, самото
нам скъпоценно и свято наследие."9*
В брошурата си Раковски се изявява и като историк. Посоч
ва руските империалистически намерения спрямо България, гово
ри за асимилацията на българите в Русия, за страданията им след
всяка руско-турска война. Той пише: "Всякога проклета Русия, ко-
гато е имало бой с Турция, лъгала е бедните простодушни бълга
ри, че уж за тях отваря такъв бой и че уж тях ще освободи! Но
нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да
ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна полити
ка се познава твърде добре и от това, щото тя ни в един договор
с Турция нищо добро не е споменала за България, ако и да е има
ла най-добри удобности за това. Тя всякога е само своята полити
ка гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала гри
жи как по-добре да ги приложи в действие... освен лукавщини,
безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра."99
Следват множество аргументи, с които Раковски прави
опит да разубеди сънародниците си да не напускат родните си ог
нища.
Със своята всеотдайност, упоритост и енергия, дори с край
ностите си при защитата на българските интереси Г. Раковски пос
91
Янко Гочев
тига своята цел. Той допринася за ограничаване на преселението.

Важно е да се посочи, че в борбата си не е сам. Подкрепен е от
част от цариградските българи (Стоил Балкански, Стоян Буйнов и
др.), но има и много силни противници в лицето на българи русо-
фили, особено от Одеското настоятелство и едрите букурещки
търговци, българи дипломати на руска служба като Н. Геров или
възрожденци, руски възпитаници, свещеници и учители като Заха
ри Княжевски, който е бивш драгоман при Руското консулство в
Стара Загора. Одеският настоятел Н. Палаузов разкрива авторство
то на Раковски на брошурата и веднага го издава на руските влас
ти, а букурещкият търговец Хр. Георгиев изземва и унищожава
брошурата, като съобщава за нея на руския консул в Букурещ. Рус
ките агенти в Букурещ пък се опитват да спрат отпечатването й.
Тя се появява отново по време на Освободителната война
от 1877-1878 г. в Свищов. Притежателите й са арестувани и раз
питвани от Временното руско управление. След Съединението от
1885 г. брошурата отново е отпечатана. Чак тогава става ясно кол
ко прозорлив е бил Г. Раковски, оценяйки руската политика като
"убийствена" за българите.
Мълчанието на руските архиви и до днес не ни позволява
изцяло да обясним мотивите на Русия, за да провокира преселе
нията на българите.
Безспорно е, че това е престъпен антибългарски акт, който
откъсва живи части от българската нация и то в момент, когато тя
се формира и консолидира. Сякаш преселенията отговарят на рус
ката имперска стратегия предварително да се обезбългарят Мизия
и Тракия като територии, изправили се по пътя на Русия към Ца
риград и Проливите.
Какви са замислите на Русия спрямо българите, личи от
съдбата на тези от тях, които се преселват. Веднъж нанесла силен
демографски удар върху българския народ, след това тя насила ру-
сифицира и асимилира тези българи, които с пари и лъжливи обе
щания е подмамила да се изселят. В българските преселнически
колонии руската власт не разрешава образование на роден език. В
чисто български училища задължително се въвежда руският език.
В. "Народност" цитира завърнали се от Русия български
преселници, според които за руската власт "един образован бълга
рин е по-опасен от един човек с нож в ръцете си".100 Последиците
92
от последното голямо преселение на българите в Русия през 1861

1862 г. са трагични както в личностен план (хиляди разбити чо
вешки съдби), така и в етнопсихологически (разколебана е вре
менно вярата в "Дядо Иван"), и в чисто демографски план пора
ди настъпилите демографски загуби, неизбежни при всяка емиг
рация. Част от българите остават да живеят в Русия при робски ус
ловия, друга част - измират при преселението, а близо половина
та изселници се завръщат в родината, разочаровани от условията
в Русия и лъжите на "Дядо Иван".
Значителни територии обаче са обезбългарени. Силно за
сегната от преселението е Западна България, особено Видинско, и
Североизточна България, където се формира широк масив от
небългарско мюсюлманско население. За мнозинството от нацио
нално мислещите българи след поредното преселение става ясно,
че "Дядо Иван" има свои интереси и води егоистична антибълга-
рска политика, характеризирана вече като "лъжа" и "подла изма
ма". Според някои български историци (проф. М. Арнаудов) 60-те
години на XIX в. се определят като начало на дълготрайна русо-
фобия сред българите. Оттогава задълго българските възрожден
ци се разделят на два враждуващи лагера - русофили и русофоби.
Митът за "Дядо Иван" обаче, създаден от Русия и крепен от нея с
всички позволени и непозволени средства - монаси, икони, цър
ковни камбани, книжнина, подкупи, дипломация и войни, се оказ
ва много силен. От друга страна, срещу Русия застават всички вид
ни български революционери. Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левс
ки, Хр. Ботев много добре разбират руската политика и значени
ето й за българите. Те винаги са против официална Русия. Според
сполучливата оценка на 3. Стоянов: "Никога те не са апелирали
към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от
турския..."101
В това отношение могат да се посочат много примери.
През 1870 г. Л. Каравелов пише в органа на БРЦК "Свобода": "Ру
сия е можела да ни направи добро, но досега ние сме видели от
нея нищо повече освен зло - това е факт".102 През същата година
"Свобода" допълва основателно: “Защо българите трябва да очак
ват освобождение от Русия, след като тя е поробител на други сла
вянски народи? Може ли ние да очакваме свобода от онова пра
вителство, което угнетява 21 млн. малоруси - украинци, и 8 млн.
93
Янко Гочев
поляци?" - пита вестникът.103

Л. Каравелов е недоволен от „руската" помощ за българс
кия народ. Според него „единственото добро" в българо-руските
отношения е в сферата на културните връзки. Л. Каравелов има
предвид българите,обучаващи се с руски стипендии в Русия.В пе
риода от 1840 до 1878 г. те са над 800 души и са по-малко от те
зи, които завършват в Европа. Затова недоволството на Л. Караве
лов е основателно.
„Ние българите обичаме русите - отбелязва Л. Каравелов
през 1873 г. във в. „Независимост", - но още повече обичаме себе
си, желаеме да бъдем свободни и независими... Най-после бълга
ринът се бори за своето съществувание,за свобода,за своето име и
за своята народност, а неговите руски братя му казват,че българс
кият народ не съществува и че думата България е само географс
ко понятие."
В. Левски не вярва в "освободителната мисия" на Русия и
затова създава своята стратегия за освобождение, опирайки се из
цяло на силите на българския народ. През 1871 г. Левски забраня
ва на Ф. Тотю да преговаря с Русия за помощ, защото това може
да стане само на равноправна основа, когато българите сами са се
подготвили много добре за бъдещата революция. В противен слу
чай според Левски Русия само ще ги използва за своите имперски
цели.Като убеден републиканец Левски не вярва, че самодържав-
ната Руска империя, символ на най-черната реакция в Европа, ще
допусне съществуването на свободна република България на Бал
каните. Когато един руски шпионин се опитва да го привлече за
работа в полза на Русия, Левски просто го разкарва,с което доказ
ва, че не желае да бъде нито руски агент, нито русофил. Той си
остава Българин и работи и умира за България. Шпионите и чуж
дите агенти, независимо на кого служат (турци или руснаци),
Левски презира и разобличава.
Хр. Ботев пък е силно възмутен от руската политика спря
мо бесарабските българи, с чиято съдба като учител в Бесарабия е
лично запознат. Той говори за "епопеята на българските преселе
ния в пустините на руска Бесарабия", а във в. "Знаме" пише: "Жа-
лостни слухове достигат до нас из руска Бесарабия, т. е. из оная
обетована земя, в която една част от нашия народ намери прибе-
жище в страшните години на своите страдания. И там, както и на
94
секо друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан

и наказан по закон на варварския деспотизъм!" ... "Един приятел
из Комрат казва: "А Русия, тая мнима защитница на славянството,
употребява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на
земята български колонии..."104
Хр. Ботев разобличава и руския панславизъм. „Няма славя
нин южен или западен, няма свестен човек -отбелязва петът рево
люционер във в. „Дума" през 1871 г., - кой би можал да съчувства
на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите,с осъществява
нето на която се поглъщат цели народи,отделени една от друга с
история,литература,нрави и обичаи. С химическото сливане на по
добни народности става композицията на робството, на яда, който
приема почти цяло столетие Полша." Хр. Ботев познава добре
полския въпрос, вследствие близостта си с полските революционе
ри.Според него, а и според българските възрожденци няма никак
ви гаранции, че ако Русия освободи България, няма да постъпи
както с Полша, чийто народ е поробен от руския император и
подложен на жестока асимилационна политика. С публицистика
та и с дейността си Хр. Ботев живее с болките на българския на-
род.Според него страданията на народа са големи и няма нужда от
дейността на руските агенти,които той нарича „паразити."
След Кримската война масов характер придобива църков
но-националната борба на българския народ. Тази борба не е ка
нонична, нито философска, а национална, антигръцка и антиви-
зантийска с цел създаване на отделна българска църква независи
ма от Цариградската патриаршия.
Тя обаче е посегателство и върху едно от основните начала
на руското самодържавие - православието. Русия се счита за негов
защитник. Вярва и пропагандира, че това е нейната историческа
мисия на Балканите, и от тази гледна точка определя цялата си
политика по Източния въпрос.
От началото до края на българо-гръцкия църковен конф
ликт Русия следва линията на запазване на единството на правос
лавието, олицетворявано от XV в. от Цариградската патриаршия.
Това е руската официална позиция. За формирането й влияние
оказват догмите на византизма, утвърдени в руската политика
след XV в., тесните връзки между императорския двор, руският
Св. синод и Патриаршията, аристократизмът на руските диплома-
95
Янко Гочев
ти, които виждат в борбата на българите опасно народно движе

ние, а също и влиянието на славянофилите.
Един от тях - Константин Леонтиев (1831-1891г.), се изявя
ва открито като българофоб. Той обвинява българите като най-го-
лемите рушители на православието и най-опасните демократи за
Русия. Те не мислели според него за православието, а се изявява
ли като патриоти. Така сам признава, че има разминаване между
руските имперски цели и българските национални интереси.
Грешката според него на българите по това време е, че са нацио
налисти. Според К. Леонтиев "принципът, в името на който ний
всякога се вмесвахме в работите на Изтока, не беше племенен, а
вероизповеден!". Царска Русия до 1917 г. остава универсална пра
вославна империя, подобно на своя събрат Византия.
Тесният съюз между Русия и Патриаршията означава всъщ
ност, че Русия санкционира и одобрява асимилационната полити
ка на фанариотите в духа на гръцката "мегали идея". За руските
държавни и политически цели е неприемливо всяко разделение
на православните християни на Балканите. В перспектива след
завземането на Цариград те единни трябва да се влеят като пода
ници на възстановената Византия и пасоми (вярващи) на Руската
църква, която се вижда бъдещ единствен наследник на Патриар
шията. С други думи, българите трябва да се погърчат най-напред,
а след това и русифицират. Оттук отделянето на българите от
"гърците" в Турция и евентуалното обособяване на независима
българска църква пречи на руските имперски цели и обърква ан-
тибългарските планове на руския император. Затова не е случай
но, че руските консули манипулират, крият или лъжат в сведени
ята си за обирите и насилията, упражнявани от гръцкото духовен
ство над българския народ, и "не разбират" положението му под
чужда фанариотска власт. Това, което наистина не разбират рус
ките дипломати, е силата на българския национализъм, който
придава масовия характер на борбата за независима църква. Отв
ратени от тази "народна революция", те я разглеждат като резул
тат от интересите на западните Велики сили или дори от "частни
подстрекателства", както заявява на Берлинския конгрес Горча-
ков.
Така по българо-гръцкия църковен конфликт Русия устано
вява тесен съюз с Патриаршията, което доказва от своя страна
96
идейната й приемственост с Византия.

В хода на църковните борби Русия регистрира серия от ан-
тибългаски прояви.
Първият открит враждебен акт на руската дипломация
спрямо българите е заточението на Н. Бозвели и Ил. Макариопо-
лски на Св. гора. То е осъществено без съгласието на турското пра
вителство, но с решение на патриарха и одобрение на руския пос
ланик в Цариград Титов. Така Патриаршията и Русия правят неус
пешен опит да обезглавят движението и да го унищожат още в
зародиш. Историята се повтаря в 1861 г., когато патриархът, подк
репян от руския посланик Лобанов-Ростовски, заточва Ил. Мака-
риополски, А. Велешки и П. Пловдивски.
Когато през 1846 г. българинът Ал. Екзарх представя в Пе
тербург петиция за оказване на помощ от Русия за българските
училища и за създаване на българска църква, Русия одобрява пър
вото искане, но е категорично против образуването на българска
църква.
По време на Кримската война българите отправят проше
ния до Николай I, в които се настоява не за отделна църква, а са
мо за богослужение на славянски езици. Прошенията остават глас
в пустиня.
След войната, когато българите започват петиционната си
кампания по църковния въпрос, руският консул Ступин и пълно
мощният министър Новиков съветват българските представители
в Цариград да се откажат от исканията си, защото "засега Русия не
може да поддържа такива искания".105 Всъщност дипломатите лъ
жат, защото не "засега", а винаги Русия няма да ги подкрепи.
По този повод проф. П. Ников пише: "Това създава голямо
недоволство и разочарование помежду българите и ги убеждава,
че Русия е враг на българските национални аспирации."106
Между българите брожението срещу Русия се засилва. Не
е случаен фактът, че русофилска "партия" сред тях в църковните
борби не възниква. Има "националистическа", "туркофилска",
"прозападна" и други "партии", но не и русофилска. Българите са
ми разбират, че на Русия не могат да се надяват.
През 1858 г. Александър II чрез Азиатския департамент на
МВнР на Русия изпраща специални инструкции, че "при никакви
условия ние не трябва да желаем установяването на която и да е
97
Янко Гочев
независима църква от Патриаршеската църква (на Балканския по

луостров). Това ще доведе до разделения и евентуално до дипло
матично разделение в Православната църква".107
Русия прави всичко възможно да унищожи българското
униатско движение, което е протестна реакция срещу антибълга-
рската й политика по църковния въпрос.През март 1859 г. започ
ва да излиза печатният орган на униатите в. „България". С пробъл-
гарската си пропаганда той става много опасен за Русия, защото
разкрива пред българите руско-фанариотския съюз срещу тях.
Униатите говорят за панславистка и панелинска пропаганда, сред
българите. "...Усилно, нужно и неизбежно-подчертава на
10.10.1859 г. в. "България"- те трябваха да имат за следствие,пър
во да разделят българския народ на две, на гръцки и славянски и
оттам да го унищожат съвсем. Паелинистите ще се удовлетворят-
пише в. "България" на 30.01.1860 г., - когато българите станат тех
ни роби, както някогашните илоти бяха роби на някогашните гър
ци. А панславистите ще ни благодарят, когато сполучат да прило
жат нашите 4 000 000 българи при 48 412 500 техни роби, които
съществуваха на 1836 г. според един официален рапорт."
Руската дипломация насила отвлича главата на български
те униати Йосиф Соколски. Според най-разпространената версия
отвличането е уредено от руски агенти в Цариград с помощта на
българите Н. Геров, който е руски консул в Пловдив, и П. Славей
ков. Акцията се организира със знанието на руското правителство.
Самият император Александър II предупреждава за това Московс
кия митрополит Филарет. Руски катер откарва Йосиф и П. Сла
вейков на пътническия параход "Елбрус", стоящ под пара в Черно
море, след което с този руски параход двамата пристигат в Одеса.
От Русия Й. Соколски изпраща послание до униатите с
призив да се откажат от унията. Както подчертава патриарх Ки
рил, този полуграмотен човек не би могъл да е автор на послани
ето. Руските власти го принуждават да изпрати такова послание.
Това, че Й. Соколски е отвлечен, личи и от факта, че е изп
ратен като заточеник в Киевско-Печорската лавра. До края на жи
вота си се ползва с височайшето благоволение на руския импера
тор, който не разрешава чак до смъртта му в Киев през 1879 г. да
се завърне в България. За сметка на това му определя тлъста сума
да преживее. Русия дава на този свой затворник издръжка от 60
98
рубли (240 франка) месечно.10"

Същевременно руският посланик в Цариград обира лаври
те след успеха на акцията. С първия параход от Русия Александър
II му изпраща високия орден "Св. Ана".
Отвличането на Й. Соколски нанася силен удар върху уни
ята, която буквално се разпада. Напускат я много влиятелни бъл
гари и духовници. С щедри обещания за постове и пари униатска-
та общност губи реалното си влияние. Лично П. Славейков обра
ботва водача на униатите - Др. Цанков, което личи от едно него
во писмо до Н. Геров от 15.09.1861 г.109 В него той признава, че
действа скрито като поставено лице от Русия. Усилията му се
увенчават с успех, защото Др. Цанков е отстранен от Цариград.
От 1864 г. руски посланик в Цариград е граф Н. Игнатиев.
Той е панславист, но следва своя линия в по църковния въпрос
според поговорката: "И вълкът сит, и агнето цяло", т. е. хем комп
ромис между българи и гърци, хем удовлетворяване на български
те искания без скъсване с Патриаршията.
Граф Игнатиев придобива много силна влияние сред дип
ломатическото тяло, става негов доайен. Ползва се с всеобщо вни
мание сред Портата, и дори на султана, което е рядкост за един
посланик. Това му позволява
да прекарва своите виждания.
Доколко "защитава" българс
ките искания, личи в телегра
мата му до Петербург, в коя
то пише: "Нашето положе
ние става твърде деликатно.
Ние не можем да приемем да
се основе български синод в
Цариград, нито да влезем в
общуване с една българска ав
токефална черква, догде тя не
се признае от Патриаршия
та."110
По негово внушение
отначало Турция отказва да
даде църковна автономия на
Граф Игнатиев българите, без някои малки
99
Янко Гочев
отстъпки, като назначаването за владика на българина Партений.

По негово настояване обаче великият везир заточва като
"бунтовници" българските църковни водачи Ил. Макариополски,
Ил. Ловчански, П. Пловдивски.
Посланичеството в Цариград на граф Игнатиев съвпада с
дейността на руския ултранационалист и консерватор К. Леонти-
ев. От 1863 до 1874 г. заема различни дипломатически служби
(секретар, вицеконсул, консул) в Крит, Одрин, Тулча, Солун, Ца
риград.Главният му труд е "Византизмът и славянството" (1873
г.). Според него византизмът като идея е основополагащото нача
ло на руската държавност. Тя е противоотровата срещу болестите
на европеизирането. В развитието и укрепването на византийско
то начало Леонтиев вижда спасението на империята, в която бур
жоазните реформи при Александър II са в процес на упадък. Ос
вен това само във византийското начало той вижда възможността
руските императори да изпълнят историческата си мисия, т. е. да
завземат Цариград и Проливите. Призванието на Русия е да слу
жи на вселенската идея и византийското християнство. Само така
империята може да играе световна роля. Заключението му е, че
мисията на Русия е да бъде носител на византийската идея.
Леонтиев има своя позиция по църковния въпрос, която е
приложение на консервативните му възгледи. Според него гърци
те олицетворяват византийското начало, православната византийс
ка идея за обществото, а българите - новото, европейското, демок
ратичното понятие за нацията.
"Движението на българите може да заплаши и нас с разрив
с този византизъм, ако ние не се предпазим своевременно", счита
той. Леонтиев предупреждава: "Най-изостаналият, най-последни-
ят от възродилите се славянски народи (българският - б. а.) в този
случай се явява най-опасен за нас."111
Г. Раковски изпъква като най-големия български пропаган
датор по църковния въпрос, който безкомпромисно защитава бъл
гарските интереси. В 5 вестника и с 4 брошури води борба срещу
противниците на българите, които поименно посочва: фанариоти,
панелинисти, католически и протестантски мисионери и Русия и
нейния Св. синод. В "Дунавски лебед" на 13.10.1861 г. той заявява:
"Ние сме народ, а не подлоги фенерски и московски!" Обвинява
руския Св. синод, че праща "агенти с торби жълтици да създават
100
сплетни и да объркват разрешаването на нашия въпрос".112

Дори П. Славейков е разочарован от руската политика.
През 1869 г. във в. "Македония" пише: "Ние видим, ние чуваме,
ние усещаме и разбираме какво ги блазни северните еленофили
(русите)... Колкото за нас, българите, ние не можеме да бъдеме
толкоз послушни на такива едни внушения, щото за превърнатата
(изопачена) цел на православието да останем вечни подяремници
на гръцкото племе. Ние не може за кефът на гърците да се отре
чем от народността си, не можем за хатъра на московците да ро
буваме вечно на гърците."113
Българската екзархия се създава въпреки волята на руския
император и противодействието на руската дипломация с админи
стративен акт на турския султан. Издаденият от него ферман за
учредяването й от 28.02.1870 г. е победа за българите и голям удар
върху руското оръдие - Цариградската патриаршия. Особено ва
жен е чл. 10 от фермана. Той определя границите на юрисдикци
ята на Екзархията, която обхваща 15 епархии. Според чл. 10 всич
ки области с преобладаващо българско население преминават към
диоцеза й, а в спорните с Патриаршията епархии съдбата им тряб
ва да се реши с плебисцит.
Граф Игнатиев отправя остър протест тъкмо срещу този чл.
10 от фермана и повежда борба за отмяната му. Не успява, но с
поведението си демонстрира отново привързаност към гръцката
(византийска) кауза на Патриаршията. Затова намесата му спра
ведливо е оценена от българите като "вражеска" и противобълга-
рска. За сметка на това всесилният в Цариград Игнатиев успява
през 1872 г. да издейства заточението на българските владици пат
риоти П. Пловдивски, Ил. Ловчански и Ил. Макариополски. За
последния това е трето заточение поред, все с руска намеса. Рус
ката намеса се оказва вредна за българските национални стреме
жи. Македония обобщава настроенията на българите: "Силно не
годувание владее между българите в Цариград срещу Русия, коя
то явно поддържава Патриаршията и желаяла за българский въп
рос таквози решение, което е добро за патриарха."114
На 16.09.1872 г. свиканият от Цариградския патриарх по
местен събор обявява Българската екзархия за схизматична (отлъ
чена). Макар и официално да не потвърждава схизмата, Руската
църква се съобразява с нея и спазва ревностно това гръцко "нака
101
Янко Гочев
зание", наложено на българите. Политиката й по-късно ще поро

ди нови религиозни сблъсъци и недоразумения на религиозна ос
нова, защото прилагането на схизмата от Руската църква се изра
зява в отказ от съвместно богослужение с български свещеници.
В крайна сметка българите извоюват победа в църковно-на
ционалната борба сами, без външна подкрепа въпреки неодобре
нието, дори противодействието на официална Русия. Нейната по
литика по църковния въпрос е антибългарска. Тя получава неодоб
рението, отрицанието, даже омразата на българския народ, защо
то Русия не само не помага, а пречи на справедливата му борба.
Руската намеса е вредна за българите и затормозява борбата й за
самостоятелна църква. По този повод Л. Каравелов пише във в.
"Свобода": "Ние сме уверени, че ако Русия да не беше се мешала
в нашите църковни дела, то българският черковен въпрос щеше да
бъде решен (в наша полза) още през 1858 г."1Ь
След Кримската война Русия продължава да счита всички
балкански народи обекти на "освободителната" й мисия. Войната
отслабва руското влияние, но запазва възможностите й за намеса.
Във Влашко и Молдова руският протекторат е унищожен. Молдо
ва дори си връща Бесарабия, заграбена от Русия през 1812 г. Ос
вен това Парижкият договор дава международни гаранции срещу
руската заплаха за автономията им.
С подкрепа на френската дипломация, първо под формата
на персонална уния, през 1859 г. възниква обединена Румъния. Ру
сия се примирява със създаването й, защото е изолирана от Евро
па и няма големи възможности да се противопостави, а и търси съ
юза с Франция. Тя пък вижда в Румъния желания буфер, който
трябва да спре руското настъпление към Проливите. Обезбългаря-
ването като процес и в Румъния продължава. С неотслабващи тем
пове то обхваща такива антибългарски действия, като изхвърляне
то на българската азбука, обявяване на съществуването на румъ
нската нация, макар че голяма част от населението северно от Ду
нав има български произход.
В Гърция през 1862 г. на власт идва нов крал - Георг I, кой
то е английски кандидат и протестант по религия. Английското
влияние укрепва, след като новият крал присъединява Ионийски-
те острови, поради отказа на Англия от протектората си над тях.
Въпреки това Русия постига успех, защото през 1866 г. Ге-
102
opr I сключва брак с руската велика княгиня Олга. Така в новата

гръцка династия се влива и синя руска кръв. Не е случаен фактът,
че престолонаследникът от този брак ще бъде кръстен на името
на последния византийски император - Константин. По това вре
ме в Гърция се носи легендата, че при новия Константин Визан
тия ще възкръсне и столицата пак ще е Константинопол. За Бъл
гария по-важното е, че по време на войните й за обединение
(1912-1918 г.) гръцкият крал ще се окаже с повече роднински
връзки, респ. и влияние в руския императорски двор в сравнение
с цар Фердинанд.
През 60-те години на XIX в. Русия разпалва панелиниските
стремежи на гърците и им обещава всички турски провинции, на
селени с гърци. С подкрепата си за Патриаршията в Цариград тя
улеснява реализирането на гръцката "мегали идея" спрямо
негръцките християни, вкл. българите.
Русия, както и другите Велики сили не подкрепят Критско
то въстание от 1866-1869 г. Тя бди гръцкото обединение да не
завърши преждевременно, преди да е завладяла Цариград и Про
ливите, защото обединението на Крит с Гърция поставя на дневен
ред, при очертаващия се разпад на Турция, гръцките стремежи
към Цариград и Мала Азия.
Неслучайно след неуспеха на въстанието Георг I започва
сближаване с Турция. Той разбира добре, че докато Гърция е още
слаба, по-изгодно за нея е в Цариград на власт да стои султанът, а
не руският император, покровител на балканските християни. За
него е ясно, че Русия, завземайки Проливите, ще осуети "мегали
идеята" и ще постави под въпрос гръцката кауза в Мала Азия.
През 60-те години на XIX в. Русия вдъхновява идеята за съ
юз на балканските славяни, която се счита за минивариант на
панславизма. Отново личат просръбските й пристрастия, защото
за стремежите на сръбския княз Михаил Обренович (1860-1868
г.) да превърне Сърбия в "Пиамонт за южните славяни" застава с
цялата си мощ Русия. За нея Сърбия се превръща във външния
фронт на славянския свят в борбата му срещу западните (немски)
и източния (ислямски) свят. В Петербург считат, че поради разпо
ложението си между две империи - католическа Австрия и исля
мска Турция, Сърбия може да бъде използвана като руско оръдие
срещу тях. В инструкция на МВнР на Русия до руския консул в
103
Янко Гочев
Белград от 27.11.1860 г. се казва: "Сърбия по силата на обстоятел

ствата вследствие на изключителното си положение стана като че
ли център и опорна точка на останалите славянски области на
Турция."1'6
МВнР изпраща инструкция и до руския консул в Букурещ,
която разкрива още по-точно руските замисли: "Имайки предвид,
че нашата политика на изток в настояще време е насочена главно
към това, да се укрепи материално и нравствено Сърбия и да й се
даде възможност да застане начело на движението на Балканите,
министерството се реши да подчини на този план всички по-на
татъшни свои действия по въпроса за въоръжаването на славянска
та народност в Турция."11"
В друга инструкция от 1866 г. до същия консул е наредено:
"Нужно е да се стараем да групираме всички разнородни елемен
ти на славяните в Турция около Сърбия като около център, от
който впоследствие при благоприятни обстоятелства трябва да
възникне главното движение, поддържано в съвкупността си от
всички славяни."118
Усилията на руската дипломация "да укрепи материално и
нравствено" Сърбия се споделят и аплодират явно от славянофи-
лската пропаганда. Например славянофилският в. "Ден" пише по
това време: "Към Сърбия сега е обърнат взорът на всички племе
на славянски..., от всички славянски племена на сръбското племе
му е най-удобна да се групира..., трайното освобождение на
сръбското племе въобще не принадлежи към раздела на мечтани
ята."119
С финансирането на управляващите династии в Сърбия и
Черна гора през 60-те години на XIX в. Русия укрепва влиянието
си. Дипломатическият термин "материално укрепване" на практи
ка означава даване на подкупи на владетелите на посочените дър
жави, за да следват руската политика. Предимство се дава главно
на Сърбия и на династията й Обреновичи. Решението на Русия е:
"...да се съсредоточи цялата оказана помощ в Сърбия, от която тя
ще бъде предавана на всички (т. е. на българите), нуждаещи се от
нея".120
Отпускат се значителни заеми, а също безвъзмездни помо
щи и оръжие. Документите сочат, че за периода 1860-1867 г. Сър
бия получава от Русия 8 000 000 червонци (руска златна монета,
104
1 червонец = 2 конвертируеми рубли), което прави 27.5 тона зла

то.121
Освен финансова помощ Сърбия получава от Русия и дип
ломатическа подкрепа. Александър II притиска Турция, която
признава Милош за законен сръбски княз. Султанът е принуден
през 1867 г. да изтегли своите гарнизони от Сърбия, което е нова
нейна стъпка към независимост.
Михаил Обренович (1860-1868 г.) развива активна външна
политика на основа "Начертанието" на И. Грашанин, който по то
ва време е негов пръв министър. Сръбската армия се реорганизи
ра с помощта на руски офицери и се подготвя за война срещу Тур
ция.
Изгражда се т. нар. Първи балкански съюз (1866-1868 г.),
инспириран от руската дипломация. В него участват, Сърбия, Гър
ция, Румъния и Черна гора със стожер Белград, зад който стои Ру
сия. Формално той е насочен срещу Турция и в него е предвиде
но да участват и българите. Те обаче още нямат своя държавна ор
ганизация, която ги прави уязвими, защото много от споразумени
ята, особено между Сърбия и Гърция, имат антибългарски клаузи.
Гърция, осъзнала "българската опасност", по своя инициа
тива търси съюзник в лицето на Сърбия. Още през 1861 г. двете
държави водят тайни преговори помежду си за наша сметка. Гър
ция отстъпва част от българските земи на Сърбия. Това е терито
рията между Дунав и Стара планина, но всичко останало запазва
за себе си. По този начин прави отстъпление от своята "мегали
идея", според която "изконните й земи" се простират по Дунав, но
пък привлича нов свой съюзник в лицето на Сърбия.
Място за България по това време на полуострова не се
предвижда. Стреснати от българските успехи, сърби и гърци се
стремят да си я поделят още преди да е възникнала като държава.
Преговорите през 1861 г. се провалят. Сърбите отхвърлят
гръцкото предложение поради възникналото недоверие спрямо
териториалните претенции на Атина.
През по-голяма част от 60-те години на XIX в. сръбско-
гръцките преговори продължават и се съсредоточават главно вър
ху подялбата на Македония. Това е освободената от Русия терито
рия за споразумение между Белград и Атина, защото тя им поста
вя едно условие - да не обсъждат въпроса за съдбата на Цариград,
105
Янко Гочев
който Петербург пази за себе си.

През 1867 г. се постига тайно сръбско-гръцко споразумение
за подялба на българските земи. Мотивът на Белград и Атина е, че
българите нямат качества за самостоятелен политически живот и
са неспособни сами да се освободят. Затова в "отплата" на осво
бождението се от турска власт трябва да предадат на Сърбия и
Гърция управлението на земите си.122 Проблем се оказва трудното
съгласуване на сръбското "Начертание" и гръцката "мегали идея",
защото Сърбия смята, че по право й принадлежат Босна и Херце
говина, "Стара Сърбия", Македония и българските земи до р.
Искър, а Гърция - Крит, Тесалия, Епир, Македония и Тракия до
Стара планина на север.
Този принцип за сръбско-гръцка подялба на Македония без
българско участие се оказва перспективен. Той ще се прилага
ефективно с подкрепата на Русия и през XX в. Проблем за Петер
бург е, че има силни гръцки резерви към съюза със Сърбия. Те са
свързани отново с руската политика. В Атина има големи подоз
рения към сръбските амбиции да се обединят южнославянските
народи за сметка на много земи, считани за изконни византийски,
т. е. гръцки. Освен това се поставя, че Сърбия може да стане агент
на руския панславизъм на Балканите.
Румъния също не остава настрана от сръбско-гръцките за
мисли за заграбване на българските земи. През 1867 г. тя предла
га на Сърбия своя схема за подялбата им. Според нея Румъния взе
ма островите по устието на Дунав и част от България на изток от
линията Русе - Варна, а Сърбия - другата част от България, Босна
и Херцеговина и Стара Сърбия.123 През 1868 г. Сърбия и Румъния
сключват договор за приятелство помежду си. Българите са гото
ви да се съобразят със Сърбия, но не и да се подчинят. Общият
враг обединява българи и сърби, но целите им ги раздалечават. То
ва личи от действията на Г. Раковски и Добродетелната дружина.
Г. Раковски е убеден привърженик на идеята за балкански съюз за
освобождение от турците, но и стремителен противник на плано
вете за "велика Сърбия" и "велика Гърция" за наша сметка. Засег
нат неприятно от сръбските шовинистични прояви, той започва да
пише специална брошура върху политическите ни отношения със
Сърбия, но успява да напише само увода й. През 1863 г., оконча
телно разочарован и от сърби, и от гърци, скъсва всякакви връзки
106
с тях.
Зависима от Русия, Добродетелната дружина ("Комитетът
на старите"), обединяваща едрите български търговци в Румъния,
се оказва по-податлива на руските внушения. През 60-те години
на XIX в. тя се включва в пиамонтските начертания на Сърбия.
През 1867 г. "старите" изготвят програмата за създаване на
дуалистична монархия, наречена "Сърбо-България" или "Българо-
Сърбия", управлявана от сръбския княз с автономия на България.
Добродетелната дружина обаче също не отстъпва от бълга
рските интереси, защото ясно посочва българските етнически гра
ници във федерацията (Мизия, Тракия и Македония) и предвиж
да независима българска църква, което не се харесва нито на Сър
бия, нито на Русия.
Трън в очите на русите се оказва ТБЦК (Таен български
централен комитет) на Ив. Касабов, който през март1867 г. изп
раща мемоар до султана за създаване на българо-турска дуалистич
на държава с автономия на българите в земите, в които те етни
чески преобладават.
Реализирането на мемоара би нанесло силен удар върху ин
тересите на Русия, защото прави невъзможно завземането от нея
на Проливите. Затова тя счита ТБЦК за голям свой противник.Ос-
вен това ТБЦК е единствената емигрантска организация с чисто
българска външнополитическа ориентация.Русия се опитва да
унищожи комитета с помощта на Н. Геров и като толерира орга
низационно и финансово "старите".По нареждане на граф Игна
тиев руският посланик в Букурещ Офенберг отпуска на „старите"
25 000 червонци.
Нахлуването на четите на Ф. Тотю и П. Хитов и създаване
то на Втората българска легия през 1867 г. са революционни про
яви, плод на усилията на Русия да въвлече българската емиграция
в услуга на панславистката си стратегия на Балканите. Така тя мо
же да установи контрол над българското революционно движение.
Интересно е, че "старите" действат революционно, когато
Русия и Сърбия ги подкрепят. Когато обаче четата на X. Димитър
и Ст. Караджа действа през 1868 г. самостоятелно, те подготвят
нейния разгром, като разгласяват приготовленията й пред турска
та власт. Четата е пратена на сигурна гибел, но Русия постига цел
та си - уронва престижа на ТБЦК и компрометира идеята за рево
107
Янко Гочев
люционно въстание и освобождение под негово ръководство.

В руските дипломатически документи от тази епоха няма
нито една дума за сръбските агресивни замисли спрямо българс
ките земи. Въпреки че е в течение на сръбско-гръцките преговори
за подялбата им, Русия не се противопоставя, нито пък парира та
кива проекти.
С дипломатическа и финансова помощ Русия разпалва ам
бициите на Сърбия към българските земи, особено към Македо
ния. Ако в "Начертанието" Македония е по-скоро терен за проуч
ване на евентуална сръбска пропаганда, точно през 60-те години
на XIX в. възниква "Стара Сърбия", която трябва да включи в пре
делите си цяла Македония със Солун.
Започва сръбска културно-политическа пропаганда, особе
но в Северна Македония, с цел откъсването на български общини
от Екзархията и денационализацията на българите. Откриват се
сръбски училища. Разпространяват се сръбски книги и учебници.
Точно в този период се появява сръбският шовинист Милош Ми-
лоевич, прочул се със серия свои българофобски изяви. Той пръв
нарича българите в Македония "прави сърби".
Разпространява се и терминът "сърбомакедонец", който е
основен в доктрината на сръбския панславизъм. Подобно на рус
ките си учители, сръбските панслависти определят като сърби не
само всички южни славяни, но и някои неславянски области като
Бесарабия, която според една карта, публикувана в Белград през
1873 г., не е нищо друго, освен "бяла Сърбия". Според същата кар
та, историческа или "същинска", Сърбия обхваща всички българс
ки земи на запад от р. Искър и Чирпан, а останалата част се насел-
ва от "сърбомакедонци" в Беломорска Македония, от "сърбомани"
- в Източна Тракия, и от "сърбобългари" в областта между Дунав,
Искър, Стара планина и Черно море.124
Русия мълчи по повод сръбските действия, а е уведомена и
знае за тях. Босненският хърватин Стефан Веркович, който е
добър познавач на българите в Македония, автор на "Народни пес
ни на македонските българи" (1860 г.), е силно възмутен от
сръбските лъжи.
Затова пише до руския акад. В. Ламански през 1872 г.: "Не
чуваните безобразия на сърбите се простират дотам, щото не се
свенят да лъжат пред цел свят, говорейки: сърбин от Ниш, сърбин
108
от Лесковац, сърбин от Враня, Куманово, Кюстендил, Самоков,

Видин и т. н. Ако гореспоменатите принадлежат по език към сър
бите, то тогава може да се каже, че няма на света българин."125
Като политическа реакция срещу официалното признаване
на българския народ, някои сръбски емисари и учители започват
да пропагандират идеята, че македонските славяни не са българи,
а "македонци", потомци на Ал. Македонски. Това се потвърждава
от писмото на П. Р. Славейков до архимандрит Йосиф от
5.03.1874 г. В него пише: "Напоследък сръбската пропаганда и
гръцката, които, без да показват на населението задните си мисли,
внушават им идеи много гибелни, например, че те не са българи,
но са "македонци", потомци на Ал. Македонски и т. н."126
Силата на българското национално съзнание и липсата на
сърби в Македония провалят всички опити на Сърбия през 60-те
и 70-те години да развие активно денационализаторските си цели
спрямо българите.
Френско-пруската война от 1870-1871 г. и обединението на
Германия позволяват на Русия дипломатически да се реваншира
за поражението си в Кримската война. Поради разгрома на Фран
ция, която е един от основните гаранти на Парижкия мир, и лип
са на противодействие от Ев
ропа, Русия еднолично отменя
ограниченията в 1856 г. относ
но статута на Черно море. С
циркулярна нота на Горчаков
от 29.10.1870 г. Европа е поста
вена пред свършен факт и са
отхвърлени чл. 11 и чл. 13-14
от Парижкия договор.
През 1871 г. на Лондо
нската конференция Русия ле
гализира действията си. Пре
махва се унизителната за нея
неутрализация на Черно море.
Конференцията постановява,
че "никоя сила не може да се
освободи от задълженията по
Йосиф Соколски един договор, нито измени не
109
Янко Гочев
говите постановления, докато не добие съгласието на договарящи

те се страни, посредством една приятелска спогодба".127
Декларацията има формален характер, но поражда важна
процедура в международните отношения. Това фиксирано задъл
жение на Великите сили - да изменят международните съглаше
ния колективно, е основание за свикването на Берлинския конг
рес през 1878 г.
Така вече по право, което Великите сили сами си осигуря
ват, всяко от тях има думата по българския въпрос, възникнал ка
то проблем на самата Турция и на всички тях.
Дипломатическият успех на Русия по ревизия на Парижкия
договор от 1870-1871 г. открива нови перспективи по разрешава
не на нейните исторически задачи по Източния въпрос, от който
тя скоро ще се възползва.
През 1873 г. Русия сключва с Германия и Австрия т. нар.
Съюз на тримата императори. С това влиза в действие нов план за
решаване на Източния въпрос. Схемата е: към Цариград през Бер
лин и Виена. Цената обаче е висока, защото сближението на Ру
сия с Австрия повлича след себе си признаване на правото на
Австрия на влияние в славянските земи, което дотогава Петербург
ревниво пази за себе си.128 На Русия вече й се налага да изостави
идеята за Сърбия като за своя опорна точка на Балканите ("инстру
мент на петербургския кабинет"129), а въпроса за турското наслед
ство да решава, като се съобразява с интересите на Австрия.
Този нов нюанс в руската политика на полуострова получава
своето развитие по време на т. нар. Източна криза от 1875-1878 г.
Тя започва с въстанието в Херцеговина и Босна през 1875 г.
Всъщност не Русия, а Бисмаркова Германия има подстрекателска
роля в тази криза. Този факт е признат от руската (Гейман), съве
тската (Н. Покровски) и от немската (М. Винклер) историогра
фия. Бисмарк тласка Русия към война на Балканите, за да се осво
боди от съдействието, което тя оказва на Франция. Усилията му са
насочени към задълбочаването и изострянето на източната криза
и насочването й към военен изход.
Така той парира профренската политическа линия на рус
кото правителство, формирана и следвана от неговия политичес
ки противник Горчаков.
Усилията на Русия са в противоположна насока. Тя се бори
110
само за реформи в полза на балканските християни и избягване

на войната. Особено опасно за нея е едно българско въстание, ко
ето ще задълбочи кризата и влоши позициите й. Затова на
1.09.1875 г. граф. Н. Игнатиев телеграфически нарежда на руския
генерален консул в Букурещ да изясни на българите вредата от ед
но несвоевременно движение и да ги предпази от кръвопроли
тие.130 БРЦК обаче тълкува това като своеобразен сигнал. След не
го Русия демонстрира, че е загрижена за българите, време е те
чрез въстание да поставят пред нея и Европа своя въпрос.
Априлското въстание от 1876 г. взривява Източния въпрос,
задълбочава кризата и я превръща в общоевропейска. За пръв път
през целия период от развитието на Източния въпрос български
ят въпрос става централен проблем и фокусира вниманието и уси
лията на всички Велики сили. Априлското въстание е чисто бъл
гарско дело. Водачите му са едновременно и революционери, и
политици, защото анализират международната обстановка и изби
рат единствено възможния тогава път за Освобождение - чрез спе
челване на общоевропейското обществено мнение.
Стратегията им успява. Приятелските на Турция държави
са неутрализирани след кампанията, разкрила турските жестокос
ти над българите през 1876 г. Русия по принуда става български
стратегически съюзник. Нейната дипломация е срещу Априлско
то въстание, защото то избухва преждевременно, в неудобен за
империята момент, и може да доведе до допълнителни усложне
ния за политиката й по Източния въпрос.
Възмущението от турските жестокости обаче активизира
славянофилите, които умело експлоатират българския въпрос, и
се превръщат в този вътрешен фактор, който от лятото на 1876 г.
нататък започва активно да обработва руското обществено мнение
и да насочва руската политика към военен изход от кризата.
След като получава 1 875 000 червонци131 на 18/30.06.1876
г. Сърбия с Черна гора започва война срещу Турция. Русия отново
се опитва чрез Сърбия и Черна гора да потърси решение в своя
полза на Източния въпрос. Официалната руска позиция обаче към
войната е ненамеса, въпреки внушенията на някои руски политици
дипломати в противоположен смисъл и одобрението за войната от
престолонаследника.
Ю. С. Карцов по този повод прави сполучливо сравнение:
111
Янко Гочев
"В тази минута Сърбия

приличала на участник в
дуел, който е съобщил за
дуела на полицията, но
приближавайки се към
мястото на дуела, с ужас
вижда, че полицията не е
пристигнала."” 2
Според А. Гирс
сръбският княз Милан е
трябвало за обяви война
на Турция или щял да бъ
де свален от престола от
сръбския народ.133 Фак
торът обществен натиск
не може да се пренебрег
ва, но трябва да се отчи
ген. Черняев
тат и други фактори за
избухването на войната: руската финансова помощ, желанието да
се заграбят нови български земи в благоприятната по това време
международна обстановка.
Помощ от Русия за Сърбия идва, но неофициално чрез сла
вянските комитети, които изпращат доброволци, пари и оръжие.
Комитетите обаче изпращат помощта си не защото вярват в побе
дата на Сърбия и Черна гора, а защото искат да подтикнат Русия
към война с Турция.134
Панславистът ген. М. Черняев поема командването на
сръбската армия. За облика на руските доброволци, влели се в
сръбската армия, сведение дава руският консул в Белград А. Кар-
цов: "...тук има много недостойни да носят руското име, като се за
почне с отвратителните пияници от нашите офицери и войници,
рекрутирани от Славянския комитет, и се свърши с тези, които аз
не смея да опиша тук... Нашите сънародници наистина само позо
рят руското име."131
Ген. М. Черняев идва в Сърбия с готвач, обилна кухня и
много количество водка. Отличава се със запоите си, които поощ
ряват разпасаното поведение на офицерите му. Липсват му каче
ства, но въпреки това мисли за 15 дни да завземе Цариград и да
112
стане сръбският Джордж Вашингтон. Без успех пропилява изпра

тените му пари. А те не са малко. Според едно писмо на Ив. Ак
саков Московският комитет му изпраща 5000 рубли месечно.136
След избухването на войната Русия прави решителна стъп
ка към осигуряване на бъдещето на Сърбия и Черна гора, незави
симо от изхода на конфликта с Турция.
На 26.06/8.07.1876 г. в замъка Райхщат се срещат руският и
австро-унгарският император. Постига се споразумение по Източ
ната криза, без обаче да се подписва съвместен документ. Прието
е становището, че ако Сърбия и Черна гора бъдат разгромени, Ру
сия и Австро-Унгария няма да допуснат посегателство върху тери
ториалната им цялост.
В случай на поражение на Турция, се разделят нейните бал
кански владения, като Сърбия се разширява към р. Дрина и Лим,
а Черна гора получава Източна Херцеговина. Австро-Унгария по
лучава останалата част от Босна и Херцеговина, а Русия - делтата
на Дунав с островите, Бесарабия и "може да увеличи територията
си по Черно море и в Турска Азия". Освен това се предвижда, че
България, Румелия и Албания могат да станат автономни държа
ви, Тесалия и Крит се присъединяват към Гърция, а Цариград с не
говата околност става свободен град.13 Въпреки неопределеността
на споразумение, то разкрива важни моменти относно руската по
литика. Сериозен въпрос се оказва съдбата на Босна и Херцегови
на. Австро-Унгария дава своята заявка за присъединяването на по-
голяма част от тази турска провинция и Русия поне частично се
съгласява с това. Фактически двете държави оформят имперска
сделка помежду си. Русия жертва интересите на част от южните
славяни в Босна и Херцеговина, която трябва да се подели между
Австро-Унгария, Сърбия и Черна гора в името на осъществяване
то на своята цел - повторно заграбване на Бесарабия, което ще й
даде желания достъп до устието на Дунав.
Решенията в Райхщат са ново доказателство, че Русия подк
репя освобождението на балканските народи, но с користни цели,
за да обслужи имперските си амбиции на полуострова. Целта ос
тава неизменна (Цариград и Проливите), а "освобождението"
трябва да улесни осъществяването й.
За "освобождаването" си българите трябва да помагат на Ру
сия, а тя пък насочва тяхната помощ към нейното протеже Сърбия.
113
Янко Гочев
Още през май-юни 1876 г. Славянският комитет в Петербург

отпуска 10 000 рубли за създаване на български доброволчески от
ряди и изпраща специален представител - Вл. Ионин, който прину
дително трябва да обедини българската емиграция в Румъния.138
Той изпълнява частично мисията си. Вместо обединение на
10.07.1876 г. се появяват две организации: БЦБО, с почетен предсе
дател В. Ионин и председател К.Цанков, и Българско човеколюби
во настоятелство (БЧО), с председател митрополит Панарет Рашев.
Веднага след образуването си двете организации, по внуше
ние на славянските комитети, подпомагат процеса за набиране и
изпращане на доброволци за участие във войната. Подкрепени ма
териално от славянофилите, те изпращат около 2500 българи в
Сърбия.139
Според някои данни, на сръбска страна във войната участ
ват над 20 000 български доброволци.140 Това е една реална воен
на сила, като се има предвид малобройността и неподготвеността
на сръбската редовна армия.
Във войната действат българските чети на П. Хитов (480 ду
ши), Ф. Тотю (над 650 души), С. Грънчаров (50 души), И. Марков
от с. Берово (Македония) със 130 души, Т. Велков (240 души), Ми
хаил Никифоров (220 души), Хр. Македонски от с. Горни Тодо-
рак, Кукушко (300 души), Симо Соколов (224 души), Иван Вър-
топчанина (170-300 души, по различни данни), Лазар Костов
(150-200 души, по различни данни), кап. Р. Николов (310 души),
Цеко Петков (над 200 души) и много други.141
Въпреки че са значителна сила, на българските доброволци
не се гледа с добро око от руските офицери. Дълго време ген.
Черняев не желае да одобри изработения от българските войводи
"закон", защото в него изрично е казано, че доброволците ще во
юват за Освобождаване на България.
За разлика от сръбските войници и руски доброволци на
българите е дадено остаряло оръжие. Освен това ген. Черняев
прави всичко възможно българското участие да е почти незабеле-
жително. Той не допуска образуването на българска войска или
корпус, макар че това е възможно поради значителния брой бъл
гари в Сърбия и големия приток от доброволци.
Вместо това на 10.09.1876 г. създава т. нар. Руско-българска
бригада. Тя наброява 8165 души (5447 българи и 2718 руснаци).142
114
При съотношение 2:1 в личния състав в полза на българите, тя се

командва от руски офицери.Неин командир е полк.Н.Медведовс-
ки. Български офицери, като ген. Ив. Кишелски и кап. Р. Нико
лов, не са допуснати. Бригадата е включена в състава на малък
сръбски корпус с командир сръбският полковник Хороватович.То-
ва е двойно подсигуряване.Бригадата задължително трябва да за
щитава руските и сръбските интереси.Освен това заповедите се из
дават на руски език, дори униформите на доброволците са еднак
ви с руските. Прочутата бойна песен "Шуми Марица", създадена
по текст на Н. Живков, за пръв път е изпята в Сърбия през 1876
г. С руска заповед обаче е наречена "Черняев марш", а не "Бълга
рски марш".
Това не пречи на българските доброволци да проявят от
лични бойни качества и безпримерен героизъм в боевете срещу
турците в Тимошко и Поморавието. В голямата битка при Кревет
- Гредетин на 16.09.1876 г., с ръкопашни схватки те придобиват
турската позиция и дават 400 души убити, докато в същото време
сърбите бягат.
Отношението на ген. Черняев и на руските офицери от не
говия щаб към българите не е положително.Обвиняват ги в
страхливост, ленивост или липса на бойни качества.14' Зам.-коман
дирът - подп. А. М. Милорадович, от своя страна ще обяви бълга
рите за "гвардията на сръбската армия" (?!)
На 29.10.1876 г. сръбската армия е окончателно разбита от
турците при Джунис. Сърбите отново побягват, но Руско-българс
кият отряд не трепва пред турския натиск и осуетява турското
настъпление към Белград.Сърбия е спасена от пълна военна ката
строфа след руския ултиматум към Турция от 31.10.1876 г.
Какво би донесъл евентуален сръбски успех във войната?
Разпределението на отделните групировки в сръбската ар
мия показва какви територии иска Сърбия да заграби. От близо
123-хилядна армия две от общо четирите групировки са насочени
за действие в българските земи, а останалите - в Босна и Новопа-
зарския санджак. 68 000 сърби са отделени за настъпление към
Ниш-Пирот и Прокупле-Куршумли, а 25 000 - от Зайчар (Тимош
ко) към Кула и Видин.144
Следователно победата на Турция над Сърбия през 1876 г.
спасява български земи от нова сръбска окупация. Българските
115
Янко Гочев
доброволци са използвани за сръбско-руските цели, без самите те

да подозират, мислейки, че воюват за освобождението на Бълга
рия. Те дават 1700 жертви, загинали за чужда кауза, а не в защита
на българските национални интереси.
Ултиматумът срещу Турция е съпроводен с частична моби
лизация на руската армия. Това обаче е средство за дипломатичес
ки натиск, въпреки че Русия вече е решила да води война. Но на
чалото на войната се отлага за по-подходящо време и се поставя в
зависимост от изхода на дипломатическите усилия за решаване на
Източната криза.
Българският въпрос заема основно място на свиканата в
края на 1876 г. в Цариград посланическа конференция на Велики
те сили.
Още на предварителните преговори граф Игнатиев и анг
лийският представител - лорд Солсбъри, постигат чрез взаимни
отстъпки споразумение помежду си, което е одобрено и от други
те посланици. То предвижда проект за реформи в Европейска
Турция, според който българите получават административна авто
номия в своите етнически граници Мизия, Тракия, Македония.
Това е важен успех за българите, защото за пръв път форум
на Великите сили ги признава за отделна и самостоятелна етни
ческа общност с ясно очертани граници, които в общи линии съв
падат с обхвата на Българската екзархия по султанския ферман от
1870 г.
Споразумението съдържа обаче и идеята за разделението
на българските земи, защото българската автономна област се със
тои от две части - Източна, с център Търново, и Западна, с център
София.
Конференцията протича под силното влияние на граф Иг
натиев. Това се дължи, на големите му качества на дипломат и на
неговата "блестяща жена".
Голямо значение имат срещите му със Солсбъри. За да го
спечели на своя страна, граф Игнатиев му предоставя богата инфор
мация за турските насилия и жестокости в България, вкл. продаж
бата на поробени християнски деца.145 Лорд Солсбъри дълго време
не може да повярва на тези сведения, докато не му е представено
такова дете. Това вече го кара да заеме пробългарска позиция.
Според английския министър-председател Дизраели (1874-
116
1880 г.) на конференцията Солсбъри бил "по русин" от граф Иг

натиев. Всъщност и Дизраели, и Солсбъри имат еднаква цел - да
спрат руското настъпление през Проливите към Средиземномо-
рието. Различават се по средствата, с които целят реализирането
на целта. За Дизраели средството е целокупна Турция.
Солсбъри счита, че Турция вече не може ефективно да бъ
де бариера пред руския натиск. Отбранителната функция на не-
жизнеспособната, според него, вече Турция трябва да се поеме от
младите балкански държави, вкл. българите, в които той очевид
но вижда не руски пионки, а народ, способен да се организира
държавнически, следователно и да се противопостави на руските
имперски планове на Балканите. Концепцията на Солсбъри за съз
даване на "Велика България" се синхронизира с панславистките
идеи на граф Игнатиев. Оттук и "русофилското" му поведение на
конференцията, от което Дизраели е силно недоволен. Първият
министър на Англия се налага, но идеите на Солсбъри намират ре
ализация по време на Съединението, когато същият вече оглавява
английския кабинет.
Какво показва Цариградската конференция? С решенията
си западните държави, предимно Англия, са за създаване на две ва
сални български държави,които да бъдат така устроени,че да не
съществува опасността да станат руски протекторат.Затова по идея
на Англия областите са две и са отдалечени от Бяло море.
Бъдеща България, която не е руски протекторат, погребва
руската вековна цел за завземането на Проливите. Русия е против
създаването им, но гласува за това, защото е сигурна, че Турция ня
ма да приеме проекта за реформи. Такъв ход на събитията обаче
е необходим на Русия, защото открива пътя към война.
Русия успява,тъй като изпълненията на решенията на кон
ференцията среща противодействие и сред другите Велики сили.
При откриването на конференцията английската диплома
ция чрез своя втори делегат в Цариград - X. Елиът, дезавуира
Солсбъри и постигнатите от него предварителни споразумения.
Отстъпките, които той прави пред граф Игнатиев, са отчетени в
Лондон като проява на слабост. Затова Англия действа безкомп
ромисно. Тя е убедена, че Русия не е готова да води война. По ней
но задкулисно внушение Турция отхвърля проекта за реформи.
Повод за това е т. нар. "Парламентарна комедия". Това е обявена
117
Янко Гочев
та на 11/23.12.1876 г. конституция на Турция от дошлите на власт

младотурци, начело с Митхад паша.
За провала на конференцията "заслуга" има и германският
канцлер Бисмарк. Той работи за това с оглед стремежа си да раз
руши балканското статукво. А Дизраели и посланикът в Цариград
разчитат пък на запазването му. Позицията им се счита за грешка,
защото те не разбират, че с подкрепата си за Турция вършат услу
га на Русия, която пък непременно трябва да води война, за да
предотврати създаването на двете Българии.
Руско-турската война от 1877-1878 г. е пълна със заблуди и
митове, които и до днес упорито поддържат.
Една от заблудите е, че Русия е привърженик на войната.
Всъщност Русия е срещу войната, защото е военнополитически,
икономически и финансово слаба. Държавата е в процес на ре
форми, а армията й се реорганизира. Опарила се в Кримската вой
на, руската дипломация е плаха и непоследователна. Страхува се
да поеме излишни рискове. Русия няма и достатъчно силни съюз
ници сред Великите сили. Подкрепя се единствено от Германия,
но и нейната подкрепа е несигурна, още повече че между Бисмарк
и Горчаков има тлеещ конфликт на лична основа. Самата война се
оказва провокирана от германската дипломация, която има инте
рес да ангажира военно Русия по Източния въпрос, за да елими
нира подкрепата й за Франция в Западна Европа.
Въпреки голямата възбуда и войнолюбивите настроения,
поддържани от славянофилите в обществото, императорът и дип
ломацията му действат умерено и държат на мирно решение на
кризата. Дори се опитват да предотвратят и избегнат войната.
Действията на руската дипломация за периода от Априлс
кото въстание до обявяването на войната показва, че тя се стреми
да мобилизира Европа в името на хуманизма, като създаде една
морална европейска коалиция срещу Турция, за да я принуди към
отстъпки и реформи в полза на християните.
В своите записки финансовият министър М. X. Рейтерн пи
ше на 13.02.1877 г.: "Напоследък намеренията на царя стават все
по-миролюбиви... Той се убедил, че войната би била пагубна за на
шето финансово и икономическо положение... Русия няма сред
ства за война. Работата е много сериозна, за да се подведем по не
доразумения, като започнем война, "без да знаем с какво ще я
118
довършим".146
Военният министър Д. Милютин дори се опасява, че Русия
може да бъде въвлечена във война против волята й. В дневника си
той обобщава становищата на Коронния съвет от 29.01.1877 г. та
ка: "Горчаков, разсъждавайки за сегашната политическа обстанов
ка, достигна до заключението, че ние в никакъв случай не бива да
доведем работата до война. Царят явно също клони към мирната
алтернатива..."147 На 14.03.1877 г. Д. Милютин допълва: "Нескром
на реч на Иван Аксаков в Москва (водач на славянофилите - б. а.).
Осъжда рязко външната политика на Русия. Речта му не се хареса
на царя. Речта е опасна и вредна в сегашния момент, когато се мъ
чим да запазим мира. Последствията ще бъдат лоши. Ще послед
ват нови административни мерки за обуздаване на Славянския ко
митет."148
Любопитно е, че дори граф Игнатиев, който не приема
външнополитическата линия на Горчаков по Източния въпрос и
по принцип е за крайни мерки срещу Турция в края на 1876 г., е
умерен и сдържан. В записките си той отбелязва: "Войната е на
родно бедствие и трябва да се направи всичко възможно, за да се
избегне... още повече че по мое дълбоко убеждение моментът за
война е вече пропуснат... Все пак - добавя той - трябва с чест да се
излезе от положението."144
На заседанието на Коронния съвет от 12.02.1877 г. според
граф Игнатиев най-важното е, че членовете на съвета "не съчув
стваха на идеята за война. Решението на съвета беше: да се напра
ви всичко възможно, за да се избегне войната. В това отношение
се набеляза цяла програма за дипломатически действия. Войната
се смяташе като най-последна и крайна мярка".160
Всички опити на Русия да ангажира Великите сили за съв
местен дипломатически натиск срещу Турция в посока на едно
мирно решение на Източния въпрос се провалят.
След много колебания и драматични дебати Русия все пак
решава да воюва. Защо? Кое надделява? Дали "любовта" към бъл
гарите и България, или някакви по-важни руски интереси? Отго
вор на този въпрос дава докладната записка на Д. Милютин от
7.02.1877 г. под заглавие "Нашето политическо положение понас
тоящем". В нея много подробно и аргументирано са преценени
обстоятелства "за" и "против" войната. Записката е осъдена в едно
119
Янко Гочев
драматическо заседание на Коронния съвет от 12.02.1877 г.

Записката е важен документ, защото пряко касае темата и
разкрива важни черти от руската политика на Източния въпрос.
Аргументите против войната са: вътрешната слабост, поро
дена от реформите в империята, и финансовата нестабилност,
както и липсата на съюзник в Европа. Затова войната се оценява
като "велико бедствие за нас", което би довело до "пълно изтоще
ние на държавата", "твърде продължително разстройство на на
шия държавен организъм... и може би ще увреди нашия престиж
като велика сила". Заключението е, че "както нашето вътрешно
положение, така и външните обстоятелства еднакво показват, че
ние не само не можем да желаем войната, но напротив, налага се
да я избегнем". Същевременно в записката се сочат и аргументи за
войната. Констатира се, че "...пасивното европейско съгласие е го
това да допринесе съдбата на балканските християни в жертва...
Сега, когато Европа се наслаждава на мир, само ние сме принуде
ни да живеем в постоянна тревога, непрекъснато да търпим оскъ
рбление по адрес на нашето достойнство и да понасяме уврежда
не на нашите материални интереси дотогава, докато не изчезне и
последната следа от нашето влияние на Балканския полуостров.
Ето защо, ако Европа може да търпи това положение и да извли
ча даже изгода от пълното бездействие, то за нас подобно бездей
ствие би било самогибелно... Другите държави могат да се коле
баят, но ние не можем, ние сме ангажирани пред Русия, пред
християните в Турция и пред цяла Европа с думите на нашия им
ператор... Ние извършихме мобилизация на нашата армия, която
пред очите на целия свят е вдигнала меч за защита на нашата
чест... Демобилизация без никакви резултати би съответствала на
втора загубена Кримска война, което би имало за нашите външно
политически отношения най-сериозни последици... Ние трябва да
играем главна роля в решаването на Източния въпрос. И ние скъ
по ще заплатим, ако се откажем от тази задача... На нас ни е ну
жен мир, но не мир на всяка цена, а потен мир, дори ако трябва
да го постигнем чрез война."1'’1
Следователно не "любовта" към българите и България, а
опасността да изгуби влиянието си на Балканите, сред християни
те в Турция, ако не обяви война за "освобождението" им, принуж
дава в крайна сметка Русия да избере военната алтернатива за ре
120
шаване на Източния въпрос.

Император Александър II признава: "През 1876 и 1877 г.
нещастието ни се състоеше в това, че ние вървяхме с народите,
вместо да вървим с правителствата. Руският император всякога
трябва да върви само с правителствата."152
Така че руската политика е нещо твърде различно от наст
роенията на руския народ. В сърцата и умовете на руските идеа
листи има безспорно сантиментално отношение към православ
ния български народ. Това обаче не пречи най-авторитетни писа
тели и даже славянофилите Ламански и граф Толстой да харак
теризират войната от 1877-1878 г. като "величайша глупост на Ру
сия". Всъщност в нея се стига до специфичното съчетание между
стремежите на българския народ за независимост и руските екс-
панзионистични цели, скрити зад панславистка агитация, която
търси разширение за Русия на юг, към Проливите и Цариград.
При дипломатическата подготовка на войната Русия сама
ограничава резултатите от бъдещата си евентуална победа, сключ
вайки с Австро-Унгария т. нар. Будапещенски конвенции от 15.01.
и 18.03.1877 г.
Преговорите с Австро-Унгария са тайни и продължават в
периода ноември 1876 г. - януари 1877 г. Цел на Русия е осигуря
ване на всяка цена на австро-унгарския неутралитет. Преговорите
са дълги и мъчителни. Личи дипломатическата слабост на Русия.
Става ясно, че за нея свободата и независимостта не струват. Русия
се стреми към окупация и разпокъсване на българските земи.Тя
прави ред отстъпки и то за сметка на България и българите. По чл.
3 от втората Будапещенска конвенция се предвижда: "В случай на
териториално промяна или разпадане на Османската империя, ус
тановяването на голяма, компактна или друга славянска държава
е изключено."153 Този текст поражда много спорове. Според пове-
чето изследователи с него Русия още преди Освобождението ни
предава идеята за обединена България. Защитниците на Русия я
оневиняват, като посочват, че текстът се отнася за друга балканс
ка държава.
Освен това в конвенциите Русия за втори път след Райхщат
предава и продава сръбските интереси, като дава съгласието си
Австро-Унгария да присъедини Босна и Херцеговина. С това до
казва, че практика в нейната имперска политика по Източния въп
121
Янко Гочев
рос е да пренебрегва историческите и естествените граници меж

ду народите на Балканите, както и стремежите и борбите им за
свобода и независимост. Всъщност Русия следва своята империа
листическа политика, в която няма морал.
С тези предварителни споразумения войната се превръща
във война за изпълнение на една империалистическа сделка. Спо
ред нея Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина в замяна на
своя неутралитет и дава по този начин право и възможност да оку
пира България и да си върне Бесарабия, отнета й с Парижкия мир
от 1856 г. За да не се засили обаче нейната мощ (прилага се тео
рията за равновесието в антибългарския му вариант), няма да се
създава силна славянска държава на полуострова.
Руската дипломация допуска голяма грешка при диплома
тическата подготовка на войната. Чрез споразуменията в Райхщат
и Будапеща обезсилва пред света собствената си кауза, след като я
лишава от обективните й основания, а те са потребностите и ин
тересите на поробените балкански християни.
При подготовката на войната през 1877 г. Русия започва
преговори с Румъния, които са много показателни за целите и
похватите на балканската й политика.
Русия поставя пред Румъния въпроса за използване на тери
торията от своята армия. Страховете в Румъния от нова руска оку
пация са основателни. Според спомените на И. Брътияну, когато
той пита Горчаков "А в случай, че откажем?", отговорът на руския
външен министър е: "Ще бъдете унищожени!"154 Румъния все пак
предпочита да допусне на територията си руските войски като
приятели, а не като окупатори, още повече че руски успех във вой
ната ще е от полза за нея, т. е. би могла да обяви независимост.
На 4.04.1877 г. е сключена политическа и военна конвен
ция между Русия и Румъния. С тях Александър II декларира, че
ще защитава териториалната й цялост и влиза в съюз с нея. Оста
ва открит обаче въпросът дали Русия ще спазва румънския сувере
нитет и териториална цялост при окончателно уреждане на гра
ниците на Балканите. За да се обезопаси от руски изненади, на
9.05.1877 г. Румъния избързва да обяви своята независимост.
На 12/24.04.1877 г. с манифест на император Александър II
войната е обявена. Манифестът е важен документ, продукт на
конкретната международна обстановка, но и характеризиращ це
122
лите на самодържавието. Използвана е позната за него фразеоло

гия като "готовност за жертви за облекчаване на участта на хрис
тияните на полуострова", за "руското миролюбие", "чувство за
справедливост" и "чувство на наше собствено достойнство". Тур
ция е обвинена във "високомерно упорство". Затова "ние изразих
ме намерението си да действаме самостоятелно (спрямо Европа -
б.а.), когато ние счетем това за нужно и когато честта на Русия
изисква това".155
В манифеста за започване на "Освободителната" за Бълга
рия война думата "България" се споменава само два пъти в общия
контекст, а не със самостоятелно значение, а вместо за "българи"
се говори за "християни" и "верноподаници". Всичко това показ
ва, че войната е не толкова за "освобождението" ни, а за решава
не на руските цели по Източния въпрос.
Главната стратегическа цел на Русия в Източния въпрос е
неизменна: завземане Проливите и Цариград и достъп до топли
те морета. Във войната от 1877-1878 г. руските цели са по-скром-
ни. Те са окончателно унищожаване на Парижкия мирен договор
от 1856 г., връщането на Бесарабия, придобивки в Кавказ, господ
ство в Черно море, приближаване до Цариград и Проливите чрез
създаване на етническа родствена и политическа зависима от Ру
сия българска държава. Важно е да се почертае, че "освобождени
ето" на България и създаване на българска държава не е цел на Ру
сия във войната, а само средство, преходен етап към осъществява
не стратегическите й цели в Източния въпрос. Включването на
българските земи в империята като Задунайска губерния може да
бъде отложено в перспектива за по-подходящо време и не е на
дневен ред в „Освободителната война".
Поражението на Русия в Кримската война показва, че
действията на Великите сили на Балканите имат параметри и се
определят с консенсуса между тях. Това е правилото и нарушава
нето му води до катастрофа.
Затова за Русия през 1877-1878 г. важно е да се създаде ав
тономно княжество България като база за бъдещи нейни действия
към Проливите и Цариград. Естествено е, че тя разчита, че след
като "освободи", всъщност окупира, България, същата ще плува
политически в руски води и ще обслужва руските интереси на по
луострова.
123
Янко Гочев
Самата война на Русия започва при много по-благоприятни

условия, отколкото при избухването на Кримската война. След от
каза на Турция да приеме предписаните й от Великите сили ре
форми, тя трябва да защити "честта" на Европа. Петербург
действа с мандат на силите, т. е. Русия изпълнява ролята на пъл
номощница на "европейския концерт". Това е важно, защото все
ки неин опит самостоятелно да реши Източния въпрос ще бъде
санкциониран от същия този концерт.
Същевременно неутралитетът на Европа във войната е га
рантиран с обещанието на Русия, че ще води освободителна, а не
завоевателна война, в която е въвлечена против волята на импера
тора и правителството по стечение на обстоятелствата.
Дипломати и публицисти от онази епоха много добре раз
бират и характеризират руската балканска политика по Източния
въпрос, в частност по време на Източната криза. "Тя (Русия - б. а.)
- пише германският посланик в Лондон до Бисмарк на 28.06.1877
г. - иска безусловно и изключително да властва над Черно море,
което... трябва да стане руско вътрешно море. Русия иска да разкъ
са защитната линия на Константинопол, Дунав и където е възмож
но Балканите... за да може при бъдещи усложнения в Европа да
прави с Константинопол всичко, което поиска".156
На 26.09.1877 г. славянофилът Ив. Аксаков пише: "Война
та беше за нея (Русия - б. а.) такава необходимост, както самоотб
раната, или другояче - естествено продължение на нейното разви
тие, на нейния растеж."167 Освен това за него "християнският Из
ток е територията на източното християнство, начало на което
сме ние (Русия - б. а.), и то не може да бъде друго. Русия и всич
ки славяни на Балканския полуостров са един цял своеобразен
православно-славянски свят".158
Публицистът шовинист Михаил Катков се изразява още по-
конкретно и по-ясно: "Ние трябва да си осигурим достъп до Чер
но море, ние трябва да укрепим на Босфора, ние трябва да завла
деем Буюкдере!"160
По въпроса за Проливите М. Катков пояснява: "В него е ця
лата сила на източното затруднение. Това е то Източният въп
рос."160
На 12/24.04.1877 г. БЦБО издава Възвание до българския
народ. С него ознаменува началото на войната и призовава бълга
124
рите да се въоръжат и да воюват, "за да осигурим независимостта

на нашето Отечество".161 Точно това, с оглед целите си, обаче Ру
сия не желае. На 14/26.04.1877 г. по нареждане на княз Черкаски
БЦБО е разтурено. Предотвратено е превръщането му в правите
лство на България. Според замислите на Русия не трябва да съще
ствува българска организация, която във войната да представлява
и защитава България и българския народ.
В хода на самата война, когато боевете се затягат, Русия ка
ни да участват в нея своите съюзници Румъния и Сърбия. Това е
важен момент, защото, след като ги кани да се бият на нейна стра
на, тя трябва да ги възнагради за жертвите, които ще претърпят.
Най-лесно компенсацията на загубите на Румъния и Сърбия
може да се осъществи от Русия за сметка на България. Още през
юни 1877 г. Русия известява Румъния за отнемането от нея на Бе
сарабия. На 27.01.1878 г. Горчаков й предлага два варианта на
действие: доброволно напускане на Бесарабия срещу компенсира
не с част от българска Добруджа или окупация на Бесарабия от
Русия без компенсации. Така Петербург нарушава конвенцията с
Румъния от април 1877 г. и показва, че не я зачита като съюзник,
защото погазва румънската териториална цялост и независимост.
Жертва на руската имперска политика в случая става България.
Всъщност Русия въвежда средновековния принцип, според който
при победоносна война победилата държава може да заграбва от
победената (Турция) земи, без оглед състава на населението им.
В хода на войната в средите на руската политика се сблъ
скват различни концепции за решаване на Източния въпрос. Глав
ният конфликт е между становищата на Горчаков, който е за мал
ка или умерена война до Стара планина, в споразумение със Запа
да и за частично решение на Източния въпрос, и на славянофили-
те и висшите военни, които са за голяма война и радикално реше
ние на въпроса, но едностранно, без намесата на Европа.
Сблъсъкът между двете становища определя всъщност кол
ко голяма ще бъде България. Отначало в правителството вземат
връх военните, които изцяло възприемат славянофилската теза.
Висшето военно ръководство започва да определя според военни
те съображения политическия курс. Липсва обаче пълен синхрон
в действията на военните и дипломацията, които действат в раз
лични направления. Свидетелство за борбата между тях е фактът,
125
Янко Гочев
че за един месец три пъти е изменян планът за война и за главен

обект се определя ту Стара планина, ту Цариград. Всичко това го
вори, че Русия започва и води войната без ясна цел и представа за
политическите резултати, от което страда България и българският
народ.
Историята на войната е добре известна и проследяването
на хода й е извън темата на нашето изследване. По-важно е бъл
гарското участие в нея. Според някои автори общо около 35 000
българи участват във войната под различни форми.162Тъй като рус
ката армия няма интендантски части, снабдяването е възложено с
търг на частна еврейска компания. Тя обаче не си изпълнява задъл
женията. Доставя само 30% от необходимите храни. Останалото
поема българското население.
Главните форми на въоръжена борба са Българското опъл
чение, Българските доброволчески чети и въоръжените стражи.
При формирането, устройството и организацията на Бълга
рското опълчение се повтаря историята с българските доброволци
от Сръбско-турската война от 1876 г.
Идеята за създаването му е на ген. Р. Фадеев. Военното ми
нистерство я възприема и съставя основните положения за орга
низирането на тази въоръжена сила. Възлага му стражеви, конвой
но-етапни и военно-полицейски функции. Задачата на опълчение
то е да запазва реда и спокойствието в тила на руската армия.
Окончателно решение да се създаде е взето на съвещание
то при императора на 25.11.1876 г. Александър II утвърждава спе
циални правила за формирането му. На 17/29.04.1877 г. е издаде
на и съответната заповед за това. Първоначално се нарича "Пеши
конвой на главнокомандващия". Първо в Кишинев, а след това в
лагера край Плоещ са образувани 6 дружини с обща численост
7444 души, а в края на войната още 6 такива и опълченците дос
тигат 12 822 души.163 Ядро на опълчението става руско-български
ят отряд от войната на Сърбия срещу Турция през 1876 г.
Русия обаче не счита българските доброволци в нейната ар
мия за българска национална войска на бъдеща суверенна Бълга
рия, която уж освобождава. Опълчението й е нужно като военна
сила за пред Европа. То трябва да символизира освободителния
характер на войната, че тя е добронамерена сила, която не окупи
ра и не завладява български земи.
126
Опълчението не е българска армия, защото се обучава по

руски устави, наставления и инструкции, командването и органи
зацията му е руска. 60% от офицерския и подофицерския състав в
него са руснаци.
Назначените в опълчението руски офицери считат това за
жестока обида. Един от тях дори се самоубива в знак на протест.
Там пращат главно наказани за пиянство офицери. Командир на
Опълчението става ген. Н. Столетов, който пък е единственият ге
нерал в руската армия без дворянски произход. Началник-щаб е
полк. Ринкевич. Само няколко, и то младши офицери в опълче
нието са българи. Те обаче са благонадеждни, защото са възпита
ници на руски военни училища и Русия им има доверие.
Опълчението не е смятано за ефективна сила по ред при
чини - различната възраст на доброволците (16 -60 г.), лоша дис
циплина в лагера в Плоещ и липса на военни навици. Самите
опълченци полагат клетва за вярност към "Царя и Отечеството",
т. е. към руския император и Русия. Самарското знаме, което ста
ва тяхна бойна светиня, всъщност е руски трицвет, в което няма
думата "България".Руското командване не допуска опълчението да
има свое знаме.В спомените на хаджи Д.Паничков се признава,че
има подготвено такова знаме и то е ушито от дъщерята на И.Па
рашкевов Щиляна.На 5.05.1877 г. висшите руски офицери разг
леждат знамето, одобряват го, хвалят Щиляна, подаряват й златен
кръст и нареждат знамето да бъде изпратено в лагера край Пло
ещ. На 6.05.1877г. обаче опълченците получават от великия княз
Н. Николаевич руското Самарско знаме.Ушитото от Щиляна Па
рашкевова знаме изчезва безследно и до днес съдбата му остава
неясна.
Опълчението, за разлика от руската армия, няма кавалерия,
има 12 оръдия, но не се създават артилерийски батареи.Следова
телно фактически е лишено от артилерия. Опълченците пехотин
ци са въоръжени с музейни пушки. Това са френски пушки "Шас-
по",обр.1866г., взети като трофеи от германците във войната сре
щу Франция през 1870-1871 г. и закупени от Русия през 1876 г. Те
са сложни и капризни пушки, по-лоши дори от използваните в
руската армия "Крънка" и "Бердана". Не стрелят при влага, пър
лят или се пръскат и нараняват лицето.Патроните на „Шаспото"
са от пресован картон и фатално за тях и за каучуковите уплътни-
127
Янко Гочев
тели на пушките е това,че са престояли близо пет години по скла

довете и са транспортирани във влажните и студени месеци в края
на 1876 г. и 1877 г. Допълнително влагата и дъждът на Шипка
правят по-голяма част от патроните негодни. Каучуковият уплът
нител на „Ш аспото" често прегаря, а дългата му игла лесно се чу
пи и трудно се сменя. С такова оръжие Русия въоръжава опълче
нието.
Въпреки това опълчението има реален военен принос за
победата на Русия във войната и участва във важни и решителни
сражения на ключови участъци от бойното поле. В първия пери
од на войната е включено и действа в състава на Предния отряд на
ген. И. Гурко. Това е най-малобройният от трите руски отряда,
действащи в България,който обаче настъпва по най-важното нап
равление - към Одрин и Цариград. Българите участват в този аван
тюристичен от стратегическа гледна точка набег дълбоко в турс
кия тил на юг от Стара планина. Това е голям риск за тях, но те
го оправдават. При Стара Загора получават бойното си кръщение.
Четири часа бият челните турски табори от елитната армия на
Сюлейман паша и дори контраатакуват "на нож". Само заплахата
от обкръжение принуждава опълченците да се оттеглят към Ста
ра планина в добър боен ред. Така спасяват в този бой честта на
руската армия, въпреки че не получават от нея подобен жест. Ген.
Гурко, победил турците при Нова Загора, гледа боя при Стара За
гора, не се намесва в него и не спасява града от унищожението, а
българите от клането. Още при Стара Загора опълчението разсей
ва предубежденията в някои среди на руското командване относ
но неговата военна стойност.
В състава на Южния отряд на ген. Ф. Радецки опълчението
има изключително важна роля за спечелването на историческата
по значение победа по време на епопеята на Шипка. В нея участ
ват 5 от 6-те опълченски дружини и само 2 руски полка. Следова
телно това е българска победа със стратегическа стойност, постиг
ната с тактически сили.
Опълчението има решително участие и в разгрома и пленя-
ването на армията на Вейсел паша през януари 1878 г. при Шей
ново. След това обаче руското командване взема едно странно на
пръв поглед решение. То не включва българите доброволци в
настъплението си на юг от Стара планина в заключителния пери
128
од на войната. Вместо към Цариград опълченците са пратени в

друга посока, в девета глуха. Те конвоират пленниците от армия
та на Вейсел паша. Не са включени в челните руски колони, кои
то доближават Проливите. Опълчението не участва във финални
те боеве във войната Така българите от Беломорието и Източна
Тракия не виждат българска войска, когато ги "освобождава" рус
ката армия. Те дори не знаят и не разбират, че имат своя войска.
Краят на войната заварва опълчението в района на Котел, където
то прочиства района от башибозуци, а руската армия - на брега на
Мраморно море.
След като руската армия завзема без бой Одрин на
20.01.1878 г., тя продължава настъплението си към Цариград. Тур
ция е изправена пред пълна катастрофа и моли силите да се наме
сят и посредничат пред Русия за прекратяване на войната.
Австро-Унгария преоценява позицията си и с основание
протестира, че Русия нарушава споразуменията от Райхщат и Бу
дапеща.
Англия също застава срещу Русия, под предлог че тя става
"средиземноморска държава" и "новите граници на България
(очертани вече с Одринското примирие от 19/31.01.1878 г. - б. а.)
били разположени така близо до Цариград, че Проливите и турс
ката столица се оказват под постоянна заплаха от удар откъм бъл
гарския плацдарм".
Без да има съгласието на султана, Англия изпраща бойна
ескадра в Мраморно море, където насочва оръдията си срещу
близкостоящите предни руски части. Парламентът в Лондон гла
сува предложения от правителството допълнителен военен кре
дит.
Изтощена от войната, Русия не може да защити завоювано
то с кръв и приема, че единственото спасение за нея е споразуме
ние със западните държави.Още на 1/12.02.1877 г. Горчаков изп
раща телеграма до Виена,с която предава съгласието на руското
правителство да се свика международна конференция по Източ
ния въпрос и декларира,че мирът,който ще се сключи, ще бъде
предварителен.Това е първата от серията отстъпки,които Русия
прави за наша сметка.Следващата отстъпка е свързана с границите
на България. „Стана ясно - пише Методий Кусев, - че българското
княжество ще се образува до Балкана. Вдигнахме голяма врява.
129
Янко Гочев
Офицерите се разтревожиха. Един протест, покрит с хиляди под

писи, се поднесе на Игнатиев... Той ни съветва с молба да не бун
туваме офицерството. Заявих, че без Румелия и без Македония ед
но княжество до Балкана не щем.Една религиозна община е пред-
почитателна за интересите на българския народ,колкото княжест
во до Балкана,което ще раздели и разнебити българския народ."Д.
Юруков,който е очевидец на събитието в Одрин, пише, че „граф
Игнатиев приел депутацията в антрето на къщата си и казал сър
дито,че не иска наставления и че за Македония и дума не може да
става." Разочарован от хладния прием на граф Игнатиев,на
12.02.1878 г. М. Кусев пише ново писмо до него, в което се обя
вява срещу „половинчатото освобождение,защото не може осво
бождението на половината от народа да бъде причина за унищо
жаването на другата половина."
Отстъпките на Русия пред западните Велики сили се обяс
няват традиционно в историографията с опасността от война.Пра-
ви впечатление обаче, че Русия много бързо дава ход назад, явно
не желаейки да защитава интересите на българския народ.Опасно-
стта от нова война е само на теория, защото двете западни сили
не могат да постигнат единство помежду си. Австро-Унгария, по
ради географското си положение, се опасява, че в такава война ще
поеме основната тежест, а пък Англия няма континентален съюз
ник, има флота, но няма голяма сухопътна армия.
Според английския историк А. Тейлър тя не е готова за
война, сухопътните й сили са слаби, а корабите в Мраморно море
са "плаващи музейни експонати".164 Изпращането на ескадрата е
по-скоро военна демонстрация, предупреждение към Русия, че
трябва да преговаря, а не сама да решава Източния въпрос.
По мнението на някои автори и положението през зимата
на 1878 г. се характеризира като "война на нерви". Русия е пред
сложен избор, съдбоносен за България. Тя може да заеме твърда
позиция - да преговаря със западните държави, но на основата на
решенията на Цариградската конференция, които и те са призна
ли и подписали, или да отстъпи пред тях от тези решения.
Избира втората алтернатива. Защо, след като реална опас
ност от война няма? Според мен прави са тези автори, които счи
тат, че се задейства кошмарът от Кримската война. Страхът от по
тенциален съюз срещу нея на западните държави я кара да отстъ
130
пи. Англия и Австро-Унгария умело използват ситуацията, за да

извлекат дипломатически изгоди за себе си.
Въпреки опозицията им посланикът в Цариград - граф Иг
натиев, налага на Турция руските условия и на рождения ден на
император Александър II (19.02/3.03.1878 г.) подписва Санстефа-
нския мирен договор, с който войната завършва. В Сан Стефано
български представители не са изслушани. Нито един българин не
присъства на церемонията, която решава съдбата на България. Де
легацията, която води преговорите с турците, е само руска. Това
не е естествена позиция, но отговаря на духа на епохата и на ха
рактера на руската политика по Източния въпрос въобще. Бълга
рското мнение по този начин при очертаване границите на Бълга
рия не е чуто. Затова не е случайно, че Санстефанска България ще
се приеме за пионка в ръцете на Русия, а не самостоятелен държа
вен субект.
Според чл.6 от Санстефанския договор "България е авто
номно трибутарно княжество с християнско правителство и на
родна милиция".161 Следователно Русия възстановява българската
държава, но не дава на българите независимост. България няма су
веренитет, защото плаща на Турция данък. Тя е сюзеренът на Бъл
гария. Суверенитет означава независимост. Държавният суверени
тет е независимост на държавата и държавната власт от друга дър
жава и държавни власти. Това е реалната възможност на една дър
жава независимо да осъществява своята власт, външната и вътреш
ната си политика, да съхранява териториалната си неприкоснове
ност и национална сигурност.
Такава реална възможност България като автономно трибу
тарно княжество по договора няма и не придобива. Турция като
суверенна държава по договора от Сан Стефано става сюзерен на
Българското княжество по волята на победителя във войната - Ру
сия, която прави свободна уж България турски васал.
Русия е противник на българската независимост. Затова съз
дават васална на Турция България. "Освободителката" е за васали-
тет, защото така може да притиска Турция и да има повече пово
ди за намеса в България. Важен, но очевидно не умишлен пропуск
в Санстефанския договор е, че не се посочва под чие върховенство
ще се намира Българското княжество.
Санстефанска България не само че не е суверенна държава,
131
Янко Гочев
но и въобще не представлява национално обединение на всички

български земи, противно на разпространеното противоположно
схващане. Само на пръв поглед тя обединява Мизия, Тракия и Ма
кедония. Дори в сравнение с решенията на Цариградската конфе
ренция България по Санстефанския договор е териториално
окастрена от Русия. "Освободителката" раздава на съседите ни
български земи като компенсация за свои завоевания и в интерес
на бъдещите си планове. Откъснати са български земи, принадле
жали дотогава на Българската екзархия. Северна Добруджа и дел
тата на Дунав (15 500 кв. км) се предава на Русия, за да бъде преп-
редадена на Румъния като компенсация за повторното заграбване
на Южна Бесарабия от Русия.
Сърбия губи Новопазарския санджак, населен главно с ал
банци и сърби, който остава в Турция, но пък е компенсирана за
българска сметка от Русия с Ниш, Лесковац и долината на р. Бъл
гарска Морава (6334 кв. км), който е чисто български етнически
район, част от Българската екзархия според фермана от 1870 г.
Всичко това Русия прави с оглед бъдещите си стратегически цели
да въвлече Сърбия в своята орбита на влияние. Отново като през
1833 г., когато с руска помощ Сърбия заграбва Тимошко с гр. Зай
чар и гр. Неготин, българите сме потърпевши. И през XIX, и през
XX в. Русия ще гради съюза си със Сърбия за наша сметка.
Много неестествена е южната санстефанска граница. Русия
дава широк излаз на България на Егейско море, но оставя главния
град на Македония - Солун, в Турция. Цяла Западна Тракия (Бе-
ломорието) без Ксантийско е откъсната от България. За сметка на
широкия излаз на Егейско море морският излаз на Санстефанска
България на Бяло море е много тесен.
Голяма част от Родопите остават по Санстефанския дого
вор в Турция. Границата минава северно от р. Арда и оставя Смо
лян под турска власт. Онеправдани са и тракийските българи от
турския Одрински вилает. Това е район, към който Русия има
пряк интерес, защото е близо до вековните й цели по Източния
въпрос - Цариград и Проливите. Затова "Освободителката" не е
склонна да им даде свобода. Чисто български райони, като Стра
нджа, Лозенградско и Люлебургаско, са включени от нея в Санс
тефанска България, но не и главният град на областта - Одрин,
който остава в Турция. Интересно е, че Люлебургаско образува
132
един териториален клин, вдаден в турска територия до р. Еркене.

Очевидни са стремежите на Русия да държи България далече от
Цариград, Проливите и Мраморно море. Затова Санстефанска
България като териториално пространство се простира повече на
югозапад в Македония, а не на югоизток в Тракия. Така територи
ално обособена, Санстефанска България става български национа
лен идеал. Всъщност тя не съществува в действителност. Това е ед
на фикция, създадена от Русия, защото териториалните клаузи на
договора не са приложени абсолютно, особено в Македония, къ-
дето турската администрация остава непокътната. Сърбите пък
окупират с войски и създават своя администрация в част от запад
ните български земи, включени от Русия в Княжество България.
Отгоре на това Санстефанският договор е прелиминарен
(предварителен), което означава, че териториалните граници на
България не са окончателни. Определени са в общи линии от Ру
сия, която ги чертае и налага на победената във войната Турция,
но е необходимо тези граници да бъдат и утвърдени от всички Ве
лики сили в нов техен международен договор.
Санстефанският договор показва на Европа какво Русия ис
ка да включи в окончателния договор. Показва нейното отноше
ние към българите и нейните намерения към България.
Санстефанска България не е пример за национално самооп
ределение. Присвоила си исторически суверенитета над българи
те и балканските християни, Руската империя упражнява самооп
ределението, като тя го разбира "по свой вкус". Очевидната й цел,
когато прокарва границите между българите и съседите им, е да
предизвика и поддържа завинаги една непримиримост между тях,
което да създава повод за постоянна нейна намеса. Следва се ста
рият римски принцип: "Разделяй (балканските народи - б. а.) и
владей!"
По чл. 7 Санстефанска България преминава под руска оку
пационна администрация, начело с руски императорски комисар.
Върху тази окупация на практика няма международен контрол, за
щото "...след изтичане на първата година от въвеждането на ново
то управление и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между Ру
сия и Високата порта и европейските кабинети, те ще могат да
прибавят към руския императорски комисар и специални делега
ти."166 Текстът има пожелателен характер и представлява само ед
133
Янко Гочев
на възможна, но трудноосъществима хипотеза за международен

контрол над руската окупация в България.
Чл. 8 унищожава турското военно присъствие в България,
защото "турска войска не ще има вече в България".167 За сметка на
това в "освободената" държава, лишена от своя войска (милиция)
,до създаването й се настанява руски окупационен корпус от 6 пе
хотни и 2 кавалерийски дивизии с обща численост 50 000 души.
Чл. 8 обаче не е категоричен за срока на руската военна окупация
на България: "Тази окупация ще бъде ограничена също за един
срок приблизително от 2 години".166 Няма задължение на Русия да
изтегли войските си. Не е уточнено и откога започва тази окупа
ция, която не е безплатна. Българското население ще плаща на
окупаторските руски войски всичко, вкл. храни и фуражи. Така
"освободените" българи ще издържат "освободителите" си. Дого
ворът е категоричен: "Руският окупационен корпус ще бъде издър
жан за сметка на окупираната страна. Руските войски ще използ
ват българските пътища и пристанища Варна и Бургас за комуни
кации с Русия."
Чл. 10 от договора "великодушно" дава на Турция правото
да прокарва свои войски през българска територия. Високата пор
та ще има право на преминаване през България за превозване по
определени пътища на войски, муниции, хранителни припаси в
областите, разположени вън от България и обратно. За да се из
бегнат мъчнотиите и недоразуменията при упражнението на това
право, условията за използването му ще се определят по съглаше
ние на Високата порта с управлението в България с особен пра
вилник, в срок от 3 месеца след ратифицирането на настоящия
акт, като се гарантират военните нужди на Високата порта.169
Чл. 10 създава условия да се удължи за неопределено вре
ме срокът на руската окупация на България. Дори да се стигне до
някакво българско правителство, руснаците възнамеряват да съз-
дадат такива условия, че да накарат българите сами да поискат рус
ките окупационни войски да останат в България.
Граф Игнатиев, който е главният автор на санстефанския
мир, прави опит да обвърже австро-унгарската окупация на Босна
и Херцеговина с руската окупация на България и то още преди
австро-унгарските войски да започнат да нахлуват в областта. Иде
ята му е да поиска от Виена да изведе войските си "от сръбските
134
земи едновременно с опразване на България от руските войски".

Санстефанският договор в много отношения е обречен не
само защото е прелиминарен (предварителен), но също така и по
силата на решенията на Лондонската конференция от 1871 г., спо
разуменията в Райхгцат и Будапеща и от уверенията, които Русия
дава на Англия.
Руският посланик в Лондон - граф Шувалов, още на
6.05.1877 г. е упълномощен от правителството си да заяви, че Бъл
гария ще бъде ограничена на юг от Стара планина.170 На 25.01.1878
г. граф Шувалов съобщава в Лондон на лорд Дерби, че всички
въпроси, засягащи България спрямо териториалните въпроси на
полуострова, ще бъдат подложени на разискване пред Европа.За
същото добавя 3 дни по-късно английският посланик в Петербург.
Важно е неговото съобщение, че условията на договора, който ще
се сключи в Сан Стефано между Русия и Турция, ще имат време
нен характер.171
Всичко това показва, че Санстефанският договор няма ре
ално значение за Русия. Там този договор дори има свои против
ници, особено в дипломатическите среди. За тях не е съобразен с
гласа на Европа. Такива противници са княз Горчаков и граф Шу
валов, който пред австро-унгарския външен министър граф Анд-
раши споделя: "Санстефанският мир е едно нещастие за нас, а не
за Австрия. Това е най-голямото недоразумение, което ние мо
жехме да направим. В края на краищата сега ние ще бъдем при
нудени да отстъпим пред очите на цяла Европа."172
Друг противник на Санстефанския договор е М. Хитрово,
който през 1878 г. е директор на дипломатическата канцелария
при Главното командване на Действащата армия и близък на И.
Аксаков. Негативното му отношение към договора личи от една
негова поема, наречена „Санстефаниада, поема-шега”, която рус
ката цензура не допуска да бъде публикувана в списанието „Руска
старина". В поемата М. Хитрово остро критикува главното кома
ндване на армията, интендантските служби, преждевременното
сключване на примирието, безцелното стоене на войските край
Цариград и самия договор. Най-жестока е критиката му срещу
граф Игнатиев, който, без да е запознат с дейността на руските
дипломати и главно с Будапещенските конвенции, налага предва
рителен мирен договор,разкрил изцяло замислите и целите на Ру
135
Янко Гочев
сия на Балканите. Според Хитрово граф Игнатиев се стреми на

всяка цена да влезе в историята и „своето име тъй малко под трак
тата огромен да види."
В Русия през 1878 г. има влиятелни среди, които са ан-
тибългарски настроени. Либералният историк Борис Чичерин
обобщава мнението им така: "От народа, в който не се бяха изра
ботили още никакви държавни елементи, внезапно се създаваше
държава с 5 млн. жители, която по своето централно положение
ставаше господстваща на Балканския полуостров. Всеки разбира
ше, че България сама по себе си нищо не значи, че зад нея стои
Русия... Поддържането на новородената държава, географски от
делена от Русия и обкръжена с ненавиждащи я съседи, сред враж
дебна към нея Европа, би изисквало непрекъснато нови усилия и
жертви. Затова би било нужно изобилие от средства, с които Ру
сия не разполага. А междувременно, преувеличавайки значението
на това най-слабо племе (българите - б. а.), ние сами възбудихме
против себе си най-силните. След Санстефанския договор не само
европейските държави, но и гърци, и румънци станаха наши вра
гове. Самата Сърбия се обърна към Австрия."173
Ето как в руското обществено мнение се обосновават ан-
тибългарски тези. Смятат ни за недостатъчно развити, неспособни
да организираме своя държава. Историята опроверга тези руски
тези. Само за двадесетина години "това най-слабо племе" в сво
бодна България задмина в своето развитие всички балкански дър
жави и създаде в началото на XX в. според чуждите наблюдатели
т. нар. "българско чудо".
През 1878 г. военната партия и някои дипломати, начело с
граф Игнатиев, остават изолирани при защитата си на Санстефа
нския договор. Графът панславист по частен път научава за тайна
та конвенция с Австро-Унгария от 1877 г., но не е уведомен офи
циално за нея. Горчаков и цялото МВнР на Русия просто я скрива
от него. Едва на 12.01.1878 г. по заповед на Александър II му е по
казана. По този повод граф Игнатиев пише: "...Докато аз водех в
Цариград политика за освобождението на всички славяни от турс
ко иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия...
Горчаков възразяваше срещу санстефанския мир... Горчаков ми
нареди със специална инструкция да предам на санстефанския
мир прелиминарен характер... Това робско раболепие пред Евро
136
па ще струва скъпо на Русия."174

Висши руски военни също критикуват Горчаков и действи
ята на руската дипломация през 1878 г. Според ген. Карцов: "Те
зи, които подготвяха санстефанския мир, изобщо не знаеха за Бу
дапещенската конвенция. Проектът за мирен договор, изработен
от Игнатиев в Пордим, бе изпратен на Горчаков за одобрение...
Той именно трябваше да коригира пордимския проект - съгласно
сключената от него Будапещенска конвенция, на която беше ини
циатор. Но Горчаков се уплаши да не си навлече омразата на об
щественото мнение с отстъпката на Босна и Херцеговина и подял
бата на България. Липсваше му гражданска доблест да поеме от
говорността за действията си. Той направо изпрати пордимския
проект във Виена. Тогава избухна бурята и ни обвиниха във веро
ломство... А по-късно, когато Санстефанският договор предизвика
скандал, Горчаков побърза да заяви, че той нямал нищо общо с то
ва дело, което било изобретение само на Игнатиев."175
Показателен е фактът, че един договор - Санстефанският,
за Горчаков е поражение, а за Игнатиев - блестяща победа. Сами
ят Горчаков получава много упреци и обвинения от висши воен
ни, общественото мнение, членове на императорското семейство
и особено славянофилите. Граф Игнатиев направо го обвинява, че
със своите постъпки действа в интерес на Австрия, в ущърб на Ру
сия и съюзниците й - балканските народи.176
Всъщност Горчаков е прав, защото знае за вътрешната сла
бост на Русия и невъзможността й да защити Санстефанския до
говор. Той не е убеден във възможността да го защити докрай.
Счита обаче договора за полезна тактическа стъпка, която отгова
ря на руската стратегия по Източния въпрос. За него е важно не
обединението на България, а това, че със създаването на Санстефа-
нска България Русия потвърждава още веднъж на българите, че е
техен покровител и съюзник, т. е. тя им посочва идеала, който те
могат да постигнат сами, ако следват политиката й.
Горчаков правилно преценява, че унищожаването на Санс
тефанския договор от западните Велики сили ще увреди трайно
техните интереси в България, от което Русия само ще спечели. За
него договорът е полезен в такъв смисъл - за пред балканските
християни. Отказвайки се от него, той всъщност защитава по-доб
ре руските интереси в Европа от славянофилите и военните. Умо
137
Янко Гочев
рен от вълненията във връзка с войната и най-вече на коригиране

то на резултатите от нея в полза на западните държави, импера
торът заявява, че му е безразлично колко Българии ще има - две
или три, само по-скоро да приключи този спор.1'’
Санстефанският договор поражда нов проблем на полуост
рова - балканското равновесие. Появата на нови земи, народи и
държави неминуемо поражда борба между Великите сили за
разпределението им на зони и сфери на влияние. Те трябва да
постигнат съгласие по въпроса коя велика сила върху коя балканс
ка държава ще упражнява своята воля и то така, че да не се допус
ка неравновесие във влиянието им на полуострова, което пък ще
наруши общоевропейското равновесие.
На Запад Санстефанска България е наречена "Руската Бъл
гария" и "Игнатиева България". В Англия дори заявяват, че Санс
тефанският договор има "недопустим характер", защото позволя
ва "бързо и лесно превръщане на Голяма България в Малка Ру
сия". Счита се, че е неизбежно тази България, създадена с руско
оръжие, да стане руски сателит, фасада на руското господство на
Балканите, от която по всяко време ще има опасност от руски ата
ки към Проливите.
Затова Англия остро реагира на присъствието на руски
войски на брега на Мраморно море. Тя шумно протестира срещу
Санстефанския договор и се опитва да разбие съюза на тримата
императори (Германия, Австро-Унгария и Русия), който окачест
вява като заплаха за равновесието на силите в Европа.
Санстефанският договор предизвиква силни протести и в
Австро-Унгария. Неговият чл. 14 предвижда, че промените в Бос
на и Херцеговина трябва да се извършат "по общо съгласие между
Високата порта, руското и австро-унгарското правителство".178 В
това Виена вижда погазване от Русия на задължението й, поето по-
рано да даде свобода на действие в тази област. При това стратеги
чески важната жп линия от Солун към южните сръбски граници е
на път да попадне под руски контрол. Включването на цялата до
лина на р. Вардар в България пресича възможния път за експанзия
на Австро-Унгария през Македония към Солун и Егейско море.
Следователно западните Велики сили считат, че създавайки
Велика (Санстефанска) България, Русия е нарушила балканското
равновесие в своя полза, преувеличавайки ролята на българите, за
138
да прикрие агресивните си замисли по Източния въпрос.

В Русия пък се задейства Кримският синдром. Изправена
пред колективната воля на Европа, тя няма голямо желание да се
съпротивлява и твърдо да защитава българските интереси.
Пред обединения европейски фронт срещу руските домог-
вания Александър II решава, че превземането на Цариград, Про
ливите, а заедно с тях и на България трябва да се отложи за в бъ
деще. Русия ще трябва да се примири със съществуването на едно
васално княжество, но с колкото се може по-орязани граници. Ос
вен това Александър II се стреми да понамали едностранната си
обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на съюза на
тримата императори и да потърси сближение с Англия. Санстефа-
нска България е с руско управление и руска окупация. Затова Ру
сия е за Голяма (Велика) България. Руско управлявана и окупира
на от 50-хилядна руска армия, заобиколена отвсякъде с врагове,
България няма как да не бъде под руска зависимост.
Когато на император Александър II става ясно, че такава
България не може да бъде допусната, тогава той и дипломацията
му вече са срещу Голяма (Велика) България и съдействат за раз
покъсването й.
След Сан Стефано българите са толкова заслепени от вяра
та си в "Освободителката", че считат, че волята й не може да бъ
де променена.
Когато митрополит Методий Кусев в частни разговори с
други народни дейци предлага да се изпрати в Европа една бълга
рска делегация за защита народното единство, за което има вече
сигнали даже от Русия, че ще бъде разрушено, предложението му
е отхвърлено. Тогава този голям българин от Прилеп (Македо
ния) е обвинен в неверие във всемогъществото на Русия. Идеята
на митрополита е да покаже на Европа, че българите не са едно
тъмно племе, готово да обслужва интересите на Русия на Балка
ните, нито една безформена маса, която може да се разделя и раз
покъсва най-безогледно, а един народ с древна и славна история,
със съзнание и твърда воля да защити извоюваното с толкова мно
го кръв единство.
Колко Русия е честна спрямо българите, личи по време на
т. нар. тяхна петиционна компания през 1878 г. Руският импера
тор, руски генерали и политици са основният обект на събраните
139
Янко Гочев
и подписани от хиляди българи адреси, молби за съхраняване на

народното единство. Идеята на българските възрожденци е да съ
берат адреси за защита на обединена България до бъдещия меж
дународен конгрес с подписи от всички български земи.
Видният учител и записвач на народни песни К. Шапкарев
е натоварен да събере печати от българските общини в Македо
ния, а М. Кусев изпълнява същата мисия в Пловдив. Тази акция
пропада по вина на Русия. Събраните адреси от Македония К.
Шапкарев предава на велешкия търговец Весов, който трябва да
ги занесе в Екзархията в Цариград. Той счита за по-сигурно да ги
предаде на Руското посолство, където адресите безследно изчез
ват. Изглежда, са били унищожени.
В Пловдив М. Кусев среща много силна съпротива от сами
те българи?! Обвинен е от тях в "предателство". Подложен е на
жестоки укори и обиди и е наречен дори "безумец". Адресът е със-
тавен, но не е изпратен. 17Q
Според утвърдената практика в международните отноше
ния през XIX в. съдбата на България и на българите е решена чрез
механизмите на тайната дипломация от Великите сили на конгре
са им в Берлин (1/13.06 - 1/13.07.1878 г.).
Берлинският конгрес е подготвен чрез сключването на се
рия тайни споразумения между Русия, Англия и Австро-Унгария.
Това става след трудни и мъчителни преговори. Най-напред с пос
редничеството на Германия Русия се опитва да сключи споразуме
ние с Австро-Унгария. С исканията си за присъединяване на Бос
на и Херцеговина и Новопазарския санджак Виена оспорва руско
то влияние на Балканите и потвърждава претенциите си поне в за
падната половина на полуострова. Австро-Унгария настоява Русия
да спазва предварителните споразумения от Райхщат и Будапеща.
Австро-унгарският външен министър граф Д. Андраши нас
тоява за разделянето на България на две автономни области, как-
то е предвидено в Райхщат и Будапеща. Южната българска област
трябва според него да има излаз на Бяло море, а западната бълга
рска граница да достига р. Вардар.За Русия австро-унгарските
предложения са неприемливи,защото за нея е по-важна защитата
на интересите на Сърбия и Черна гора,отколкото единството на
българския народ.Затова Русия отхвърля идеите на граф Андра
ши, макар че Бисмарк ги подкрепя.Това води до провал на пре
140
говорите с Австро-Унгария.
Тогава Русия решава да се споразумее с Англия, която за
пред света и Европа е най-големият й противник в Източния въп
рос и враг на българите със защитата на целостта на Турция.В на
чалото на май 1878 г. руският посланик в Лондон граф Шувалов
предприема първите сондажи,които се оказват окуражителни.От
тях става ясно,че Англия не е срещу присъединяването на Южна
Бесарабия,Батум и Каре, и съгласието й по този въпрос за Русия е
по-важно от това на Австро-Унгария.Англия не възразява и срещу
сръбските и черногорските териториални придобивки,нито има
претенции както Австро-Унгария към Босна и Херцеговина.Един-
ственото английско условие засяга България и предвижда тя да
бъде разделена по билото на Стара планина.Граф Шувалов се
завръща в Петербург,за да получи инструкции.Той участва в съве
щанието при императора на 12.05.1878 г. Това съвещание е изк
лючително важно,защото решава съдбата на Санстефанска Бълга
рия. Английските предложения са оценени като „умерени" и при
емливи за Русия. Руският император заявява,че ги приема,защото
му е все едно дали ще има две или три Българии. В крайна смет
ка с известни резерви,като цяло съвещанието приема английските
предложения,които отговарят на вижданията на Горчаков. Граф
Шувалов получава мандат да да продължи преговорите и да склю
чи споразумение.Вторият кръг на тайните руско-английски прего
вори се провежда във втората половина на май 1878 г. Възникват
обаче проблеми,защото Англия увеличава претенциите си и нас
тоява за още по-голямо орязване на българските земи, вкл. запад
на българска граница по р. Искър. Граф Шувалов не успява да я
склони към отстъпки и единственото,което му остава, е да плаши
англичаните с Бисмарк. „Английските условия,на които сега се
съгласяваме-признава военният министър граф Милютин, - са още
по-тежки по отношение на България. Единствената ни утеха е,че
Англия е съгласна да ни подкрепи по останалите постановления
на Санстефанския мир, а най-важното е, че не лишава Черна гора
от море и ни отстъпва Батум." Ето това е истинският лик на рус
кия „освободител". Тайните преговори в Лондон и цитираните
по-горе думи на военния министър на Руската империя доказват,
че за нея съдбата на обединена България не я интересува. На
18/30.05.1878 г. в Лондон е подписано тайното англо-руско спо
141
Янко Гочев
разумение (Солсбъри-Шувалов), с което Русия се съгласява на ре

визия на Санстефанския договор. Това е една двустранна импери
алистическа сделка, с която Русия взема участие в разпокъсването
на България. Всъщност става дума за три тайни споразумения,
подписани от посланик П. Шувалов и министър Р. Солсбъри - на
речени Меморандуми N° 1, №2 и К? 3.
Четейки текстовете им, за всеки непредубеден става ясно,
че през 1878 г. Русия не защитава каузата на България. За нея по-
важни се оказват териториалните придобивки в Бесарабия и Кав
каз, отколкото обединението на България. Става ясно, че това, ко
ето е декларирала като цел във войната, а именно "осигуряване
доброчестината и безопасността на християните и гарантиране на
добри управленски структури и добри правителства", не отговаря
на истината.180 Русия само говори за освобождение, а всъщност ис
ка своя окупация и управление на България. Тя говори за обеди
нение на българския народ, декларира го официално в Сан Стефа
но, но след това въобще не я е грижа за съдбата на българите. Гри
жи се повече за собствените си имперски интереси в Кавказ и Бе
сарабия. Дели на части и подарява на съседите ни български земи.
Споразуменията Шувалов - Солсбъри погребват Санстефа-
нска България. Русия е съучастник в това антибългарско дело, за-
щото подписът й стои под тези споразумения и в последвалия ги
Берлински договор. Това е така, защото "Освобождението" на
България не е за нея цел по време на Източната криза (1875-1878
г.) и въобще в политиката й по Източния въпрос, а само средство
за укрепване влиянието й на Балканите. Когато императорът раз
бира, че целта завземане на Цариград и Проливите през 1878 г. е
непостижима, той се отказва от творението на граф Игнатиев -
Санстефанска България.
Тайната сделка Шувалов-Солсбъри за разпокъсването на
България се появява в печата чрез в. "Глоуб" на 31.05.1878 г. Счи
та се, че в разкриването й е замесен Бисмарк, който преследва
собствените си цели - да дискредитира външнополитическата ли
ния на Горчаков. Целеният дипломатически ефект е постигнат.
Публикациите в "Глоуб" засилват недоверието на Европа към Ру
сия. Тя пък се мъчи да спаси разклатения си престиж поне в очи
те на "освободените" българи. Русия прави всичко възможно те да
не разбират тайните й споразумения. Влиянието й в бъдеща Бъл
142
гария трябва да се крепи с цената на всичко, вкл. лъжи. Затова тя

се бори да не допусне българска делегация на Берлинския конг
рес. Не само предотвратява изпращането в Берлин на петиции и
материали от българите, но и скрива тези, които те са й предали.
Това е слаба позиция, която прави Русия уязвима пред другите Ве
лики сили. Тя се съгласява да присъстват румънска, сръбска и
гръцка делегация, даже делегация от арменци, които да изложат
своите искания, но българска делегация - не. Само българският
глас в Берлин не е чут, макар че българският въпрос е главен
проблем на конгреса! Това е диктатът на Европа над българския
народ и в този диктат участва и Русия, която демонстрира явна
несправедливост към българите.
Изоставила защитата на българската кауза, за руската дип
ломация в Берлин през лятото на 1878 г. не остава нищо друго,
освен да регистрира неизбежното си дипломатическо поражение.
Още при откриването на конгреса Бисмарк в типично свой
прям стил обявява, че целта на този форум на Силите не е щасти
ето на българите, а осигуряването на европейския мир. И Велики
те сили, в това число Русия, наистина го осигуряват и то на наш
гръб, за сметка на нашето нещастие, т. е. чрез разпокъсване на
почти обединена България, току-що вкусила от свободата след
петвековно робство.
Кои са основните разпоредби на Берлинския договор?
Чл. 1 от Берлинския договор определя международно
правния статут на Княжество България. Тя е "самостоятелно три-
бутарно (плащащо данък - б. а.) княжество под върховната власт
на Н. В. султана. То ще има християнско правителство и народна
(войска) милиция".181
Този текст възпроизвежда чл. 6 от Санстефанския договор.
Силите са единодушни, че Княжество България няма да е суверен
но, а ще бъде васално (зависимо). Внесено е обаче съществено из
менение в текста, което изключва произволните тълкувания на чл.
6 от Санстефанския договор. Чл. 1 изрично посочва, че Княжест
во България е васално на Турция.
Чл. 3 и чл. 4 от Берлинския договор определят условията и
формата за избор на български княз. Тук текстовете почти буквал
но възпроизвеждат чл. 7 от Санстефанския договор. Силите реша
ват: "Българският княз ще бъде свободно избран от народа и ще
143
Янко Гочев
се утвърди от Високата порта със съгласието на Великите сили.

Никой член от царстващите домове на великите европейски сили
не може да бъде избран за български княз. Ако българският прес
тол някога се опразни, то изборът на нов княз ще стане при същи
те условия и в същата форма."182
По тези текстове има спорове на конгреса. Англия предла
га изборът на български княз да се смята за законен, ако го одоб
рят мнозинството от Великите сили. Русия обаче отхвърля този
принцип и успява да наложи друг: абсолютно всички държави да
го признаят.183 По този начин тя получава законно право по меж
дународен договор да се намесва при избора на български княз в
свой интерес. По-късно, в годините на т. нар. "българска криза"
(1886-1896 г.), Русия на основание чл. 3 от Берлинския договор
ще блокира избора на княз Фердинанд и в свой интерес ще под
държа непризнат този избор.
Освен това в Берлин Русия не се съгласява с искането на де
легатите на другите Сили да се запише в текста на договора, че
княжеското достойнство е наследствено, с което също си отваря
врата за намеса в България по княжеския въпрос.184
Големи спорове на конгреса се водят за срока на руската
окупация на България. Русия се мъчи да си създаде едно привиле
гировано положение в бъдеща България. Тя например иска войс
ките й да останат в България като окупационни за срок от 2 годи
ни, като един върховен руски комисар да управлява Княжеството.
Чл. 6, чл. 7 и чл. 22 от Берлинския договор уреждат тези
въпроси. Най-напред по чл. 6 Русия като "освободителка" си запаз
ва правото временно, т. е. до изработване на Органическия устав,
да управлява Княжество България чрез свой имперски комисар.184
За разлика от Санстефанския договор, в който на практика
липсва контрол върху руската окупация на България, Берлински
ят договор по чл. 6 налага международен контрол върху нея и
предвижда подробен и прецизен механизъм за решаване на евен
туални разногласия между Русия и западните сили: "Един турски
комисар, както и нарочно изпратени за тая цел консули на Вели
ките сили, подписали настоящия договор, ще бъдат натоварени да
му помагат (на руския императорски комисар - б. а.), както и да
контролират действията на временното правителство. В случай на
разногласия между това мнозинство и руския императорски или
144
турския императорски комисар в Цариград ще се съберат предс

тавители на Великите сили, подписали този договор и ще се про
изнесат с решение."186
Чл. 7 и чл. 22 от Берлинския договор определят точно сро
ка на руската окупация. Този срок е 9 месеца и се брои от деня на
ратификацията на договора. В срок от 3 месеца след изтичане на
9-месечния окупационен срок Русия се задължава да изтегли войс
ките от България и Източна Румелия. По този начин са отменени
чл. 6 и чл. 8 от Санстефанския договор, които определят срока на
руската окупация "приблизително" на 2 години и не предвиждат
задължение за Русия да изтегли своевременно войските си от Бъл
гария след изтичането му. С тези промени Берлинският договор
се оказва по-благоприятен за България от Санстефанския договор.
Рязко ограничена е теоретичната възможност за трайна
чужда (руска) окупация на българските земи. Чл. 11 от Берлинс
кия договор анулира чл. 10 от Санстефанския, а с това и отнема
екстериториалното право на Турция да прокарва свои войски през
България, защото "турска войска не може вече да има в България".
Турция получава правото да държи своя войска на границата меж
ду Княжество България и Източна Румелия, но тя никога не се
възползва от това свое право. То остава мъртва буква от договора.
Русия разбира, че е настъпила промяна в нейна вреда, и
след конгреса в руските дипломатически документи отпада тер
минът "Балканска област", с който се обозначава България. В
инструкции от Петербург до императорския комисар Дондуков-
Корсаков вече се говори за "Северна България" и "Южна Бълга
рия".187
С разпоредбите, с които се дават международни гаран
ции за избягване на трайна руска окупация на България, Бер
линският договор се оказва по-благоприятен за нас от Сансте
фанския договор.
Берлинският договор запазва числеността на руските оку
пационни войски - 50 000 души, сведени в 6 дивизии пехота и 2
дивизии кавалерия, и което е важно разпорежда: "руската окупа
ционна армия ще се издържа за сметка на окупираната земя (чл.
22)".188 Така Княжество България и Източна Румелия ще плащат с
пари за "освобождението си" от Русия. Въпреки че българският
народ дава повече от руската армия жертви във войната, той е
145
Янко Гочев
превърнат от Русия в безсрочен неин длъжник. Чл. 22 е изгоден

за Русия, но не и за България, защото създава за нас едно парично
задължение, което при това е без определен срок на падежа, т. е.
безсрочно. Размерът му е определен чак през 1883 г. чрез специ
ална конвенция между Руската империя и Княжество България.
Българският дълг за руската окупация е определен на 10 618 250
рубли и 43 копейки.189
При усложнения в България в неблагоприятен смисъл за
Русия тя винаги ще се възползва от правото си по чл. 22 от Бер
линския договор. Русия получава право да иска изплащането на
окупационния дълг по всяко време и тя ще използва финансовия
лост като мощно средство за натиск и изнудване на българските
политици, т. е. за дисциплинирането и подчиняването им на рус
кия диктат. Освен това Русия не заплаща на България 4 340 000
златни франка (217 000 наполеона) за взетите от населението хра
ни и фуражи за армията си.
Берлинският договор разпокъсва Санстефанска България.
Образува се автономно Княжество България (62 779 кв. км) и ав
тономна област в Турция - Източна Румелия (35 208 кв. км). Се
верна Добруджа остава в Румъния, но границата е преместена още
по на юг за сметка на България. Със съдействието на френския де
легат Румъния получава още 1029 кв. км българска земя в Добруд
жа. Френският подарък е подкрепен от останалите Велики сили,
вкл. Русия. Шувалов и Горчаков лъжат на конгреса, че това са зе
ми, населени с румънци, но няма кой да ги изобличи.
Сърбия не само получава независимост, но се разширява от
ново за сметка на България, и то пак с подкрепата на Русия. Тя заг-
рабва Нишко, Пиротско и Вранско (4638 кв. км). Границата меж
ду Сърбия и Княжество България е вече на около 60 км западно
от София.
Най-пренебрегнати по Берлинския договор са българите в
Македония и Тракия, които остават под робство без никакви при
добивки в Турция. Единствено чл. 23 и чл. 62 предвиждат огра
ничени реформи чрез изработване на устави, подобни на Органи
ческия устав на остров Крит. Текстът има пожелателен характер.
Великите сили задължават Турция да проведе реформи в полза на
християните в европейските си провинции, но това задължение
няма срок, нито механизъм за контрол от страна на силите.
146
Останалите териториални клаузи на Берлинския договор са

характерен пример за реципрочни споразумения и компенсации
между Великите сили, жертва на които става България. Русия заг-
рабва отново Южна Бесарабия и части от Кавказ (Каре, Ардахан,
Батуми), Англия - о-в Кипър, където 2/3 от населението са гърци,
Австро-Унгария - "временно", за 30 години срок, окупира Босна и
Херцеговина, чието население има славянски произход и за което
Русия окончателно "забравя" в "грижите си" за балканските хрис
тияни и славяни. Така всички придобивки на Великите сили се
оказват в пълен разрез с принципа за националното самоопреде
ление. Все пак Берлинският договор е международноправен акт,
чието изпълнение е гарантирано от подписите на всички Велики
сили. Ограничената автономия на Санстефанска България е заме
нена с действителна автономия на Княжество България. Особено
важно решение е елиминирането на опасността от трайна руска
окупация.
С Берлинския договор завършва Източната криза. Велики
те сили оставят Турция като европейска сила и фактор, който
трябва да удържа агресията на Русия към Проливите. България е
разпокъсана на пет части с различен статут, а Русия е унизена, ма
кар че запазва известни придобивки. Тя се оказва единствената ве
лика сила, която чрез война откъсва части от Турция. Англия и
Австро-Унгария правят същото, без война, с дипломация.
"Осакатяването на България от Берлинския конгрес бе аб
сурдно и престъпно дело, което заложи причините за всички бъ
дещи раздори на Балканите."190 Това е оценката за Берлинския до
говор на видния френски историк и дипломат Габриел Аното. В
труда си "Берлинският конгрес", публикуван в Париж през 1908
г., френските историци Лавис и Рембо пишат: "...B Берлин не дър
жаха сметка нито за справедливостта, нито за волята на народите,
нито даже за здравия смисъл на общите интереси. Заключителни
ят акт е паметник на егоизма, дело на взаимна завист и лични
сметки, безнравствено и жалко дело. Без да осигури ни най-мал
ко мира, Берлинският договор подготви многобройни поводи за
конфликти и за войни в бъдеще."191
Дори английски политици, участвали в провеждането на
конгреса, и вземането на Берлинските решения като лорд Дерби
и лорд Солсбъри по-късно признават, че Англия допуска грешка,
147
Янко Гочев
защото не познава добре българския народ. Граф Игнатиев до из

вестна степен е прав като казва, че в Берлин въдворяват не мира,
а "европейския и източен раздор за много дълги години"142
Въобще политическите интереси на Великите сили надде
ляват над морала и националните принципи, които са грубо
потъпкани.
Кои са причините за дипломатическото поражение на Ру
сия и кой носи вината?
Това са въпроси от изключителна важност, защото отгово
рите им характеризират руската политика по Източния въпрос и
Източната криза (1875-1878 г.), която фатално предопределя съд
бата на българския народ.
Причините за дипломатическото поражение на Русия на
Берлинския конгрес са комплексни.
Влияние за това оказват дипломатическата изолация на Ру
сия в Европа след Сан Стефано, вътрешната й слабост, осъзната от
императора, дипломатите и нейните висши военни, което пък за
действа кримския синдром, военното й изтощение и особено
предварителните споразумения в Райхщат (1876 г.), Будапеща
(1877 г.) и Лондон (1878 г.), които обричат на неуспех позициите
на империята в Берлин и я дискредитират силно.
Липсва и синхрон в действията на ресорите в императорс
кото управление, заети с дипломатически дела (Азиатски департа
мент, МВнР, императорски двор). Разнобоят е резултат от дълбо
ки различия сред управляващите във външнополитическия курс
по Източния въпрос. Има сблъсък между различни концепции и
идеи, дори между личности (Шувалов срещу Игнатиев и Горча-
ков срещу Игнатиев). Всъщност не Берлинският конгрес побежда
ва концепцията на Горчаков, формулирана накратко като: "малка
война - умерен мир". Идеята за голяма война и радикално реше
ние на Източния въпрос в полза на Русия, т. е. завземане на Про
ливите и Цариград, е отхвърлена, а с това окончателно е погреба
на и Санстефанска България.
И до днес в българската историография се поддържа заблу
дата, че Русия е "освободила" българите и им е дала национално
единство, но безпомощна пред "злата воля"на западните държави,
едва капитулира в Берлин пред тях и те унищожават успехите й
във войната.
148
В действителност Русия окупира българските земи (окупа

ция е легалният термин, използван в Санстефанския и Берлинс
кия договор) и разпокъсва българската етническа общност. За нея
българските земи са територия, която тя използва за разменна мо
нета. С тях Русия дарява българските съседи и реализира терито
риалните си амбиции. Затова вината за дипломатическото си по
ражение тя трябва да търси единствено в своите управници, кои
то следват недалновидна и колеблива политика.
Тезата, че Бисмарк е главният виновник за ревизията на
Санстефанския договор и руския дипломатически неуспех в Бер
лин, е неаргументирана и се формира в историографията под вли
яние на панславистката агитация в Русия, която започва след конг
реса и има подкрепата на Горчаков. Целта на тази агитация е да
отклони общественото недоволство навън, към Германия и Бис
марк.
Истината е друга. Благодарение на Бисмарк руската делега
ция в Берлин успява да се пребори с противодействието на Анг
лия и Австро-Унгария по т. нар. второстепенни въпроси, по които
няма предварителни споразумения, вкл. за съдбата на Варна и Со
фийския санджак, присъединен към Княжество България, а не
към Източна Румелия.193
Бисмарк поддържа действително всички руски предложе
ния в Берлин, от което Русия не се възползва изцяло, защото ня
ма воля и желание последователно да защитава българите и Бъл
гария.
След конгреса тайно, по дипломатическите канали, Русия
благодари за тази подкрепа. Благодарностите обаче остават скри
ти дълго време за руското общество и за българите.
Резултатите от Берлинския конгрес все пак не могат да се
смятат за дипломатическа катастрофа за Русия.
Изкуственото разпокъсване на българските земи дава дос
татъчно поводи за нейната намеса по българския национален въп
рос.
Берлинският конгрес разделя българите и поражда дългот
райна национална травма, но от това Русия печели, защото утвъ
рждава сред българите мита за "Дядо Иван" и очертава национал
ния им идеал - Санстефанска България. Освен това Русия завзема
важен плацдарм между Дунав и Стара планина, наречен в дипло
149
Янко Гочев
матическите документи Княжество България, която всъщност е

неин протекторат. Образуването му в контекста на глобалната
руска стратегия по Източния въпрос е само преходен етап, стъпка
към доближаване до Цариград и Проливите.
След анализа на руската политика по Източния въпрос е не
обходимо да бъдат направени някои важни изводи.
От XV в. нататък, когато започва необратим процес на
централизация на Московска Русия, владетелите й превръщат аг
ресивния национализъм в основно кредо на външната си полити
ка. Появява се руският империализъм, който черпи идеи от Визан
тия и се родее с нея. Утвърждава се митът "Москва - Трети Рим"
и цялата тази идейна обвързаност с Източната Римска империя
формира балканското направление в руската териториална екс
панзия.
Руската политика по Източния въпрос е противоречива. От
една страна, като признава необходимостта от запазване на цело
стта на Турция, през XIX в. тя се доближава до политиката на дру
гите Велики сили. Това е едната линия в балканската й политика,
която не изключва дори варианта за съюз с Турция.
От друга страна, в името на осъществяването на вековната
си цел - завземане на Цариград и Проливите, Русия следва втора
линия, която в повечето случаи през XVIII-XIX в. доминира. Тя
символизира войнственото начало в руската външна политика, ко
ето най-добре се олицетворява от Екатерина Велика и Николай I.
Русия води десет войни с Турция в периода 1677-1878 г. и стъпка
по стъпка се доближава до Проливите.
Имперските й цели определят нейното отношение към
балканските народи. Тя води силна пропаганда сред тях, като уме
ло използва религиозните мотиви и панславизма. Успешно раз
духва и експлоатира в свой интерес балканския национализъм.
Митът за "Дядо Иван", утвърден дълбоко в българското национал
но съзнание през Възраждането, всъщност е продукт на тази рус
ка имперска политика. Спрямо балканските освободителни дви
жения руската позиция е двулична и неискрена. Безспорно тя под
помага освободителните прояви на балканските християни. Съ
щевременно прави опити да ги овладее, контролира и използва в
свой интерес. Самодържавието обаче се страхува от народните ос
вободителни революции. Понякога сключва сделки и комбинации
150
с Турция и другите Велики сили, като жертва интересите на по

робените балкански християни.
Руската политика по Източния въпрос е имперска, невина-
ги съвпада с националните интереси на балканските народи, а по
някога е в противоречие с тях.
Въпреки това с натиска си спрямо Турция Русия съдейства
за освобождението им и пряко участва с военни сили в него. По
правило всички балкански народи се освобождават с руска военна
помощ. Това обаче автоматично не води до утвърждаване на рус
ко влияние в тях. Вината е изцяло на Русия, която следва винаги
един шаблон в политиката си към новоосвободените балкански
държави. Според него управлението в тях трябва да се поеме от
послушни руски оръдия. По този начин имперска Русия влиза в
конфликт с балканския национализъм. Младите балкански дър
жави не желаят да заменят турска власт с руска зависимост. Опит
ват се да избегнат едностранна обвързаност с Русия или да отхвър
лят въобще проруската политика. На тази основа възникват конф
ликти и бързо си пробиват път и се утвърждават антируски тен
денции.
През 1878 г. с края на Източната криза Русия утвърждава
влиянието си в България. Тя разчита, че освободената с нейна по
мощ държава изцяло ще следва политиката. Всъщност тя се сдо
бива с още един свой протекторат (Княжество България). Мнози
нството българи в него и тези, които остават извън Княжеството,
разчитат на Русия, но не желаят да приемат безрезервно могъщо
то й покровителство.
БЕЛЕЖ КИ:
1. Хънтингтън С , "Сблъсъкът на цивилизациите", Цит.

2. Кисинджър X., "История на дипломацията", 1997 г., с. 123
3. Цветков П., "България и Балканите...", 1998 г., с. 183
4. Кисинджър X., "История на дипломацията", Цит.
5. Пак там
6. В. "Труд", 9.07.1998 г. Официално изявление на Казанс
кия меджлис от 2.08.1992 г.
151
Янко Гочев
7. История на България, т. 1, С., БАН, 1954 г., с. 277

8. Цветков П., "България...", с. 223, с. 273
9. Достозабележителни разкази от делата и живота на
Петър 1,ч. II, С , 1980 г., с. 223; Широкард А. Б., Руско-турските
войни 1676-1918 г., с. 69
10. Раковски Кр., "Русия на Изток. Историческо изследване
на руската политика, и в частност в България", 1998 г., с. 254. Фо-
тотипно издание, С., 1995 и 2004 г.
11. Пак там, с. 41
12. Пак там
13. Цветков П., "България...", с. 252
14. Раковски Кр., "Русия на Изток", Цит.
15. Цветков П., "България...", Цит.
16. Раковски Кр., "Русия на Изток...", С., 2004 г., с. 136
17. Пак там, с. 84
18. Грънчаров Ст., "Балканският свят", С., 2001 г.
19. Лилов Ив., "Освободителни мисии на Русия - СССР във
и около България", С., 2004 г., с. 6
20. Раковски Кр. "Русия на Изток...", с. 136
21. Пак там, с. 84
22. Димитров Стр., "История на балканските народи", с. 163
23. Грънчаров Ст., "Балканският свят", Цит.
24. Пак там, с. 247
25. Пак там, с. 248
26. Пак там, с. 251
27. Раковски Кр., "Русия на Изток...", с. 192
28. Пак там
29. Грънчаров Ст., "Балканският свят", с. 251
30. Пак там
31. Авантюрите на руския царизъм, С. Татишчев. Външната
политика на Николай I, с. 137
32. Андреев И, Андреев А., "Великите князе, царе и импе
ратори на Русия", Абагар, 2001 г.
33. Пак там, с. 74. Писма от 29.08 и 1.09.1829 г.
34. Татишчев С., "Външната политика на Николай I", с. 202
35. Димов А., "Дядо Иван. Мит и действителност", С., 2004
г., с. 35; Вж. Раковски Г., "Горски пътник" 1857, с. 224
36. Пак там, с. 35
152
37. Пак там, с. 199

38. Известия на института по история, т. 20, С., 1968 г.,
докл. № 18
39. Райчевски Ст., "Източна Тракия", С., 2002 г., с. 127 и сл.
40. История на арменския народ, С., 1998 г., с. 203
42. Чолов П., "Български въоръжени чети и отряди, С ,
2003 г., с. 15
44. Райчевски Ст., "Нишавските българи", 2004 г., с. 105
45. Планински Н., Черти от живота на Ал. Екзарх, Сливен,
1994 г., с. 5-6
46. В. "Льо тан", 14.07.1841 г.
47. Дамянов И., "Нишкото въстание 1841 г.", 1992 г., с. 75
48. Лилов Ив., "Освободителни мисии...", с. 46
49. Грънчаров Ст., "Балканският свят...", с. 227
50. Лилов Ив., "Освободителни мисии...", с. 46
51. Пак там, с. 51
52. Записки императрици Екатерини Второй, 1989 г.,
Москва, с. 719-720
53. Лилов Ив., Цит., с. 28-29
54. Данова Н., Христакудис Ап„ "История на Нова Гърция",
с.117
57. Пак там
58. Пак там
59. Димитров Стр., "История на балканските народи", т. I,
1999 г„ с. 260
62. Лилов Ив., Цит., с. 23
63. Пак там
65. Пак там, с. 120
66. Пак там, с. 147
67. Генов Г., Цит. съч., с. 329
68. Авантюрите на руския царизъм, с. 231
153
Янко Гочев
69. Троая А., "Николай I", Рива, 2001 г., с. 144

72. Троая А., "Николай I", с. 157
73. Пак там
74. Авантюрите, с. 238
75. Пак там, с. 239
76. Кисинджър X., "Дипломацията", с. 151
77. Косев К., "Бисмарк, Източният въпрос и българското ос
вобождение 1856-1878 г., М. Дринов, С. 2003, с. 86
79. В. "Ден", N5 1, окт., 1861 г.
80. Попов Ст., "Българската идея", С , 1994 г., с. 64
81. Данилевски Н., "Русия и Европа 1894 г.", с. 440-441
82. Пак там
83. Димов А., "Дядо Иван...", с. 137-138
84. Кисинджър X., "Дипломацията...", с. 124
85. Димов А., "Дядо Иван...", с. 145-146
86. В. "Българска дневница" - 26.06.1857 г.
87. В. "Дунавски лебед" - 11.04.1861 г.
88. По общи данни до 1878 г. в българските земи се засел
ват 100 000 татари и черкези
89. Димов А., "Дядо Иван...", Цит.
90. Пак там
91. Арнаудов М., Цит., с. 176
92. В. "Дунавски лебед", бр. 54, 3.10 и 10.10.1861 г.
93. Пак там, 21.06.1861 г.
94. Пак там, 21.06.1861 г.
95. Пак там, 6.09.1861 г.
96. Пак там
97. Раковски Г., "Преселение в Русия...", С , 2004 г., с. 12-22
98. Пак там
99. Пак там
100. В. "Народност", Цит.
101. Раковски Г., "Преселение в Русия...", С., 2004 г., с. 11
102. В. "Свобода",1870 г.
103. Пак там, 10.12.1870 г.
104. В. "Знаме", 29.06.1875 г.
154
105. Димов А., "Дядо Иван...", с. 91

106. Ников П., "Църковни борби и постижения...", с. 124-125
107. Димов А., "Дядо Иван...", с. 92
108. 50-те най-големи атентата в България, G, 2000 г., с. 231
109. Жечев Т., "Българският великден, С , 1980 г., с. 276
110. Арнаудов М., "И. Макариополски и българският църко
вен въпрос", В: И. Макариополски, 1925 г., с. 267
111. Жечев Т., Цит., с. 197-213
112. В. "Дунавски лебед", бр. 13.10.1961 г.
113. В. "Македония", бр. 19.07.1869 г.
114. Пак там, бр. 28.12.1871 г.
115. В. "Свобода", бр. 10.12.1870 г.
116. Архив на външната политика, 8-240/1860 г. Белград, В:
"Авантюрите..."
117. Архив, 8/240, 1860 г., Белград, В: "Авантюрите..."
118. Пак там
119. Пак там
120. Косев Д., Русия, Франция и българското освободител
но движение 1860-1869 г ., С., 1978, с. 192
121. Лилов Ив., Цит., с. 153-156
122. Косев Д. , ИПр. 1979 г„ № 2, с. 44-45
123. С. Димитров, К. Маниев, "История на балканските на
роди", т. 1, С , 1999, с. 389
124. Милоевич М., "Историко-етнографско...", 1873 г. Цит.
по П. Цветков, с. 343
125. Арнаудов М. "Екзарх Йосиф...", С., 1940 г., с. 167
126. ЦДИА, ф. 989, оп. 2, а. е. 203, л. 2-3
127. Генов Г., "Международни актове и договори...", с. 187
128. Гориянов, Цит. съч., с. 283-285
129. "Авантюрите...", с. 261
130. Маждракова-Чавдарова О., "Нацоналноосвободител-
ните борби", с. 222
131. Лилов Ив., Цит. съч., с. 99
132. Карцов Ю. С., Цит. съч., с. 37
133. Гирс А. А., Россия и Ближний восток, Спб., 1906, с. 182
134. ИРЛИ, Пушкинский дом - РО, ф.З, оп.1, едхр. 57, 1.8
135. Грънчаров Ст., Цит., с. 373
136. Аксаков Ив., до О. Ф. Мюлер от 4.07.1876 г., ИРЛИ
155
Янко Гочев
(Пушкинский дом) - РО, ф. 3, оп. 2, едхр. 27, 1.21

137. Сборник договоров России и другими государствами
(1856-1917), М„ 1952 г„ с. 146
138. Цветков Пл., Цит., с. 273
139. Пак там
140. Чолов П., "Български чети...", с. 142
141. Пак там
142. Лилов Ив., Цит., с. 108-109
143. Освобождение Болгарии от турецкого иго, т. 1, с. 446
144. Манчев Кр., "История на Сърбия", с. 197
145. Чолпанов Б., "Земя на световен кръстопът", с. 77
146. Рейтерн М.Х. "Русская старина", Спб, юли 1910, с. 43
147. Дневник Милютина Д.А., т. 2, 1876-1877 г., Москва,
1949 г. с. 24, 57-58, 60-130, 135, 147-148
148. Пак там
149. Поездки графа Игнатиева по европейским столицам
перед войной 1877-1879 г. - В: Русскае старина, Спб, 1914 г., с. 497,
с. 499-501
150. Пак там
151. Газенкампф. М., Мой дневник 1877-1878 г. Спб, 1908 г.
152. История на дипломацията, т. 2, с. 48
153. Божилов Ив. и колектив, "История на България", ИК
"Хр. Ботев", С. 1993 г„ с. 391
154. Грънчаров Ст., "Балканският свят...", с. 493
155. Извори за българската история, С. 1994 г. , Цит.
156. "Авантюрите...", с. 263
157. Пак там, с. 274-275
158. Аксаков Ив., Събр. съчинения, т. 1, с. 236-251
159. В. "Московские ведомости", бр. 73 от 18.03.1878 г.
160. Пак там, бр. 78 от 28.04.1878 г.
161. Лилов Ив., Цит., с. 112
162. Божилов Ив. и колектив, "История на България", С ,
1992, с. 381
163. Марков Г., "Българската история в кратце", G, 1992, с. 179
164. Тейлър А. Дж. П., Цит. съч.
165. Генов Г., "Международни актове и договори, засягащи
България", С , 1940 г., с. 254-273
166. Пак там
156
167. Пак там

168. Пак там
169 Пак там
170. Игнатиев Н. П., Цит. съч., с. 261
171. Английска синя книга за 1878 г., Ns 3414
172. Панайотов Ив., "От Сан Стефано до Берлин", ръкопис
- архив при Института за история, БАН, с. 123
173. Чичерин Б., "Берлинский мир перед русским общест-
венньш мнением..." - Ист. преглед, 1998 г., Ns 3-4
174. Йоцов Д., "Граф Игнатиев...", 106-107, 156, 164, 168, 173
175. Пак там
176. Христов Хр., Цит. съч., с. 145
177. Покровски М.Н., "Дипломация и войни царской Рос
ени в XIX столетие", М., 1923, с. 300
178. Радев С. , "Строители..."
179. Генов Г., Цит.
180. Лилов Ив., Цит., с. 129-136
182. Пак там
183. Берлинският конгрес. Протоколи
184. Пак там, с. 191
185. Пак там, с. 185
186. Генов Г„ Цит., с. 275-305
187. Окупационният фонд, с. 2
189. Окупационният фонд, с. 2-3
190. Шишманов Д., "Зад Високата порта", с. 126
191. Косев К., "Бисмарк, Източният въпрос и българското
освобождение (1856-1878 г.)”, 2003 г., с. 459
192. Пак там
193. Пак там
157
Янко Гочев
Първите години на младото княжество

Годините от "Освобождението" до Съединението на Кня

жеството с Източна Румелия през 1885 г. са ясно обособен пери
од в отношенията между "Освободителката" и България.
Този период има за начална граница събитията през 1878 г.,
свързани с възстановяването на българската държава и крайна гра
ница - Съединението, което отбелязва първата голяма криза в
двустранните отношения, довела и до прекъсване на дипломати
ческите връзки през 1886 г.
Няма съмнение, че като "освобождава" България, създава
нейните въоръжени сили и утвърждава държавността й с цената
на големи жертви, дипломатически и финансови усилия, Русия е
вдъхновена от идеята за създаването на Балканския полуостров на
една приятелски настроена, родствена държава, която и в култур
но, и в икономическо отношение да се развива в съгласие с нея.
Солидарността и вечната благодарност към "Освободителката"
трябва да стоят в основата на българския вътрешен и външнопо
литически живот.
Предварителните замисли и дълго обмисляните планове
обаче се оказват илюзия. Самодържавието постепенно губи свое
то първоначално силно влияние в България. В това отношение пе
риодът 1878-1885 г. е ключов във връзките с "Освободителката",
защото залага важни необратими тенденции в двустранните отно
шения.
Сравнително слабо известен документ, но изключително
важен, тъй като разкрива целите на Русия спрямо Проливите и
България, е т. нар. "Записка на Горчаков” - "Берлинският конгрес
пред руското обществено мнение".1
В този документ Горчаков твърди, че завземането на Цариг
рад не е цел на Русия, тъй като ще я отслаби, а не засили. Не е ж е
лателно и Русия да създава свои васални държави на Балканите,за
щото това е възможно само в Азия.Според Горчаков в Европа ва
салните отношения трябва да се заменят със свободното влияние
на Русия.Нейният външен министър признава, че Балканите са за
158
конна сфера на руското влияние.

За Горчаков разрешението на Източния въпрос зависи не
от изгонването на турците от Европа, а от вътрешнополитическо
то развитие на подвластните на Турция племена и тяхното съзря
ване за създаване на самостоятелни държави. Изводът му е "пря
ката изгода" (на Русия - б. а.) и се заключава в запазването на Ос
манската империя дотогава, докато по силата на естествения ход
на нещата и вътрешното развитие на подвластните племена това
остаряло тяло не рухне от само себе си и отстъпи място на по-све-
жите елементи. Следователно настоящата политика на Русия по
Източния въпрос се състои не в ускоряване на разрушението, а в
спокойното изчакване. Русия е призована да не унищожава Тур
ция с едностранни действия, а да помага на съзряващите племена
всякога, когато времето и обстановката позволяват.2
Общият дух на записката внушава извода, че Русия на даде
ния етап е за запазване на статуквото в района на Проливите. Тя
не е заинтересувана от създаването на силна и голяма славянска
държава, каквато е Санстефанска България, защото такава държа
ва може да се намеси в спора за черноморските проливи.
Санстефанският договор (чл. 6 и чл. 8) поставя България
под руско окупационно управление за срок "приблизително от 2
години", като липсва каквото и да е задължение за Русия (дого
ворът е двустранен, т. е. наложен от нея като победителка във вой
ната на Турция) да изтегли войските си от България след края на
този период.3
Завоевателните намерения на Русия се потвърждават от
дипломатическите й документи от тази епоха и дейността на оку
пационната й администрация в България. В дипломатическите
канцеларии на Русия тогава българските земи навсякъде се отбе
лязват като "Балканска област".4
Всъщност възстановяването на българската държава се при
ема в Западна Европа като "българска опасност" и това не е някак
ва преднамерена злоба към българите, а логична прогноза на то
гавашните тенденции в политиката и на функционалното пред
назначение на Княжеството в плановете на Руската империя. Опа
сенията лежат не толкова в културно-историческата близост на
България с Русия, колкото в безспорното обстоятелство, че нова
та държава е стратегически ключ и естествен център по пътя към
159
Янко Гочев
Цариград и Проливите. Това прави България значим фактор на

полуострова.
Значението на България за Великите сили след 1878 г. се
определя от едно важно и статично като фактор обстоятелство -
близост до Проливите (Босфора и Дарданелите). Затова България
се явява главна оперативна зона за всички акции към тях от изток
и от север, понеже нейната етническа и държавна територия се
разполага в т. нар. "Източни Балкани". Оттук и значимостта й за
имперските планове на Русия. Затварянето на Проливите за чуж
ди бойни кораби е главно тактическа програма за Русия в опити
те й да проникне в Източното Средиземноморие.
Специфичното значение на Русия за България е много важ
но. Тя е сухопътен коридор, независимо дали става дума за търго
вски контакти, или бойни действия. Българският плацдарм е най-
краткият военен и търговски път към Източното Средиземномо
рие.
Западните държави признават преобладаващото руско вли
яние в Княжество България. Бисмарк в една своя реч пред
Райхстага по българската криза признава: "Русия командваше в
България до 1885 г. ... за това не съществува никакво съмнение."
Значението на България за Русия нараства след Австро-сръбския
договор от 1881 г. и Австро-румънския договор от 1883 г., които
са сключени зад гърба на Петербург и поставят Виена в много сил
ни позиции на Балканите. Притисната от север от могъщия си съ
сед Германия, Австро-Унгария крои свои планове за разширение
в западната част на полуострова. Политика, икономика и дипло
мация са впрегнати, за да отслабят и евентуално изтласкат руско
то влияние от Балканите.
Англия през 1878 г. допуска грешка в отношението си към
България. Тя, както и Русия, не разбира горещото желание на бъл
гарите за освобождение и обединение след пет века робство. Нес
пособността на Русия да разбере силата на българския национа
лизъм я кара да крои планове за превръщане на Княжество Бъл
гария в руска губерния5. Англия, която също не разбира силата на
българския национализъм се страхува основателно, че Русия наис
тина ще успее да превърне Княжеството в своя база и ще го изпо
лзва за плацдарм за свои акции в Средиземноморието.
Държавният статут на Княжество България е определян от
160
Берлинския договор.
Според чл. 1 от този международен договор "България се
създава в самостоятелно трибутарно княжество под върховната
власт на Н. В. султана. То ще има християнско правителство и на
родна войска (милиция)".6
Чл. 3 и чл. 4 третират въпросите за избора на българския
княз и изработването на Органически устав на Княжеството.’
Важен е чл. 6, с който до изработването на Органическия
устав България временно ще се управлява от руски императорски
комисар, и особено чл. 7, който съкращава срока на руската воен
на окупация - 9 месеца, и я определя точно като продължител
ност.8
Така Княжеството добива особен статут. То е автономно
(васално) на Османската империя. Султанът, макар че е сюзерен,
няма голямо влияние върху българските вътрешни работи, тъй ка
то е зависим от Великите сили по това време, чиято воля се
прехвърля и упражнява върху България. Те пък са "предали" на
една от тях - Русия, управлението на България.Тя е много по-зави-
сима от Русия,отколкото от Османската империя.
Значението на Берлинския конгрес за България всъщност
се изразява в това, че Великите сили възлагат на Русия управлени
ето на Княжеството, но очертават параметрите на руското влия
ние, което не трябва да измести 100% западното влияние. Фо
румът в Берлин възлага на Русия задача "да създаде" вътрешен по
рядък в Княжеството.
До Съединението през 1885 г. Русия придобива изключи
телни позиции в България като неин върховен закрилник. За све
та до 1885 г. България е безусловно предан руски съюзник и нещо
като руски протекторат.
Берлинският договор, въпреки че накърнява националното
единство на българите, е международноправна гаранция за съще
ствуването на българската държава. Той ограничава възможности
те за трайна чужда (руска) окупация.
Руското политическо военно влияние в "освободена" Бъл
гария е безспорно. В очите на Запада тя е бастион на руското вли
яние на полуострова. Същевременно за Русия Княжеството остава
единствената й надежда на Балканите и трябва да бъде аванпост
по пътя й към Проливите, база за експанзия към Цариград.
161
Янко Гочев
Всъщност Берлинският договор поставя едно трудно нача

ло на българо-руските отношения. Предвиждайки бъдещите ус
ложнения и затруднения, Горчаков на заключителното заседание
на Берлинския конгрес отправя изпълнено с лоши предчувствия
пожелание към българския народ: "Сега и завинаги България е
длъжна да бъде благодарна и предана на Русия. Бъдещият проспе
ритет на България ще зависи само и единствено от това, дали тя
своевременно ще признава и следва руските желания"9. Тези ду
ми на Горчаков са израз на решимостта на Русия, въпреки всичко,
да доминира в България и на полуострова.
Така с руска помощ се ражда живият и до днес в българс
ката история синдром на почитание и подчинение към "Големия
брат". Той е колкото заразителен, толкова и траен. Всяка проява,
насочена срещу Русия, се разглежда като неблагоприятност спря
мо освободителите. Появява се политиката, чийто израз са думи
те: "Освободихме ви, за да ни слушате!"
Голяма част от руските войници, участвали в "Освободи
телната" война, всъщност са с български произход. Споменът за
общото им родство с дунавските българи ги мотивира силно да се
сражават и умират за поробените си братя. Неслучайно знамето
на Опълчението идва от гр. Самара, който е древен български град
на Волга. За тях т. нар "Освобождение" е върнат дълг спрямо ду
навските българи. Така че вечните подмятания на Русия спрямо
нас, българите, че й дължим нещо не отговаря на историческите
факти.
След 1878 г. митът за "Дядо Иван" вече се превръща в по
литика и стратегия.
С "Освобождението" русофилството, което и без това има
вековни корени, надделява категорично в общественото съзнание
и в българската политика. Признателността към "Освободителка
та" допълнително го утвърждава като водещо политическо наст
роение. Всички българи смятат, че щом Русия е "освободила" Бъл
гария, винаги ще я защитава. Не се отчита особено сред интели
генцията, че тя е империя и има свои интереси на полуострова, да
леч несъвпадащи с българските национални интереси. По-на
татъшният ход на събитията ще наложи този извод у мнозина бъл
гари, но вече като горчив урок. До Съединението между полити
ците и народа цари единодушие, че единствено Русия защитава
162
българските национални интереси и само тя може да подкрепи

идеята за национално обединение. Самият император Александър
II в тези ранни години се превръща в символ на "освободителна
та" мисия на Русия и на българо-руската общност на Балканите.
Укрепва руската имперска идея за "славянското единство, в част
ност за единството между българи и руси". Тази идея има фалшив
характер, защото дунавските българи са братя не с руснаците, а с
българите в Русия, която тя асимилира векове наред.
След 1878 г. българинът изпитва искрена признателност
към "Освободителката", което чувство прераства в култ.Русофил-
ството се утвърждава дълбоко в българското национално съзна
ние.
Русия обаче допуска грешка,защото решава трайно да
експлоатира с оглед целите си русофилските настроения на бълга
рския народ. Тя подценява жаждата му за свобода, която го е вдъх
новявала в борбите му за независимост и която отрича въобще за
мяната на една зависимост (турска) с нова зависимост (руска).
След 1878 г. няма никакви условия за равноправие и взаим
но зачитане в двустранните ни отношения с Русия, защото въз
можностите на автономното Българско княжество и царска Русия
са различни, а и руската имперска политика не допуска България
дори и да прави опити за изплъзване от нейната сфера на влияние.
До Съединението няма и такива опити, защото българският поли
тически елит още не е узрял да води истинска национална поли
тика.
В този период всички български политици и министри, до
ри князът се надпреварват в раболепното отношение към Русия
по всякакъв повод - рожден ден на император, императрица, прес
толонаследник, възкачване на престола или ден, когато руските
войски са освободили някой град, деня на "Освобождението" или
важно събитие в руската история, някой юбилей, дори на руски
писател, дипломат или генерал. Тези събития минават в празнен
ства, църковни молебени, поздравителни телеграми.
Характерното за тях е, че Русия и императорът й се уверя
ват по най-раболепен начин във вярност и преданост, при това ли
цемерно замаскирани, в повечето случаи с цел да се спечели
властта, да се задържи тя или да се разобличат политическите
противници.
163
Янко Гочев
Поради това всички руски дипломати и военни дейци до

1885 г. са убедени, че в България няма българска нация, няма пат
риоти, особено сред политиците й, а само тълпа от роби и про
дажници. В Петербург считат,че населението е готово да приеме
превръщането си в покорни поданици на императора в бъдещата
Задунайска губерния.
Пример за експлоатация от Русия на русофилските настро
ения в България е тенденциозното преувеличаване на броя на рус
ките жертви в "Освободителната" война.
Спорът за броя на жертвите има политически оттенък, за-
щото дълго след 1878 г. на тях ще се крепи руската пропагандна
теза за послушанието на българите, които едва ли не, ако водят
своя политика, несъвпадаща с руската, сякаш не почитат паметта
на убитите руски офицери и войници.
Пропагандната руска теза десетилетия наред е за 200 000
руси, загинали във войната. Тази цифра обаче умишлено е завише
на с политическа цел. Тя е невъзможна, защото цялата Дунавска
армия на Русия е 185-хилядна, при това не всички са руснаци т.е.
в нея има представители на всички народности в империята, вкл.
волжки българи.Ако приемем за вярна тази цифра ще излизе, че,
сражавайки се в България за "Освобождението" й, Русия е загуби
ла цяла армия. Освен това почти не се отбелязват руските жертви
на втория фронт във войната в Кавказ. В действителност във вой
ната, по руски данни, умират 22 391 руски офицери и войници
(15 567 убити и 6824 умрели от раните си), а ранените са 56 652.10
Това в никакъв случай не омаловажава подвига на загина
лите руснаци за "Освобождението" на България. Стотиците офи
церски и войнишки паметници в България днес символизират
искрените настроения на признателност на българския народ към
саможертвата им за България. Считам обаче, че не е необходимо
да се манипулира цял народ, като се увеличава 10 пъти броят на
руските жертви.
Руската окупация на българските земи в периода 1877-1879
г. остава в българската история като "Временно руско управление"
(ВРУ).В българската историография се избягва да се говори за рус
ка окупация. Този термин обаче е легален,защото и Санстефанс-
кият, и Берлинският договор го използват. За Русия и всички Ве
лики сили няма никакъв спор, че България е окупирана от руски
164
те войски.
След края на войната в България остава руски окупационен
корпус в състав от 6 пехотни дивизии и 2 конни дивизии, с числе
ност 50 000 души. Важно е да се посочи, че по чл. 11 от Берлинс
кия договор "турска войска вече не може да има в България"11, а
български въоръжени сили още няма изградени. Освен това
издръжката на 50 000 окупационна армия е за сметка на Бълга
рия, а съобщителните връзки остават запазени не само през Румъ
ния, но и през пристанищата на Черно море - Варна и Бургас, къ-
дето "те ще могат да организират, докато трае срокът на окупаци
ята, необходимите депозити."12
Присъствието на така голяма чужда армия на българска те
ритория при отсъствието на други въоръжени сили, въпреки фи
нансовите трудности, свързани с издържането й, не плаши мнози
нството от българите. Напротив, те разглеждат руското военно
присъствие не като окупация, а като гаранция за защита на неза
висимостта на страната.
Опряна на щиковете на своите войски, Русия пристъпва
към сложната задача по създаването на новата българска държава.
Важен документ, който разкрива целите и задачите на ВРУ,
е "Докладната записка" на княз Черкаски до военния министър
граф Милютин от 1.11.1876 г. В нея се казва: "...Без да се задоволя
ва от победата и покоряването на неприятеля, руската армия тряб
ва да остави в страната солидни основи на своята победа. Русия
взема върху себе си задължението да устрои, да организира стра
ната и да я напусне само тогава, когато в нея бъде въведен достатъ
чен ред... Интересът на Русия изисква щото страната да се органи
зира възможно по-бързо и възможно по-скоро да прояви зачатък
на самобитна местна администрация..."13
Първият етап в изграждането на българската държава се
поставя през ноември 1876 г., когато при главнокомандващия на
действащата армия се създава Канцелария на граждански дела.Тя
поема организацията и управлението на освободените земи, а рус
кото правителство й възлага с различни инструкции изграждане
то на основните държавни институции и създаване на новата нор
мативна уредба. Тези инструкции са важен исторически документ
и разкриват истинските цели и задачи на Русия в политиката й
спрямо България.
165
Янко Гочев
Канцеларията се ръководи от княз Владимир Черкаски.

Той завършва Юридическия факултет в Москва през 1844 г. и се
подготвя за научна кариера. Специалист е по аграрния въпрос и е
реформатор по убеждения. Още през 60-те години на XIX век
той предлага да се даде на селяните местно самоуправление. С те
зи свои разбирания княз Черкаски действа и в България. Освен ре
форматор, той е и опитен администратор. Знае как да адаптира
руската политика към местните условия и бит на населението, за-
щото вече е натрупал опит в административното преустройство
на руска Полша. Към Гражданската канцелария са привлечени 80
души офицери и 20 руски консули. От тях се подбират бъдещите
кадри за управлението на България. В продължение на близо
шест месеца княз Черкаски настойчиво и задълбочено изучава по
ложението на Балканите.Той се запознава с богатите архиви на
Министерството на войната и на Министерството на външните
работи на Русия,провежда беседи с руски учени и общественици,
изучава съществуващата научна литература. Княз Черкаски отделя
много време за срещи и
разговори с представите
ли на българските емиг
рантски среди. От тях
той получава автентична
информация за полити
ческите тенденции и
настроения в българското
общество. Специална ко
мисия,оглавявана от
полк. Соболев, заминава
за Букурещ. Тук тя съби
ра сведения за полити
ческото, стопанското и
културното положение
на българския народ. Ко
мисията извършва коло
сална работа. Животът на
народа, който трябва да
бъде „освободен", е проу
Княз Черказки чен в пълни подробнос-
166
ти. Резултат от работата на комисията е издаването на 5 тома „Ма

териали за изучаване на България", които са ценен исторически
документ.
В окупационната администрация са привлечени немалко
известни българи,което е стара практика на Царска Русия, загцото
след завземането на Прибалтика Петър I постъпва по същия на
чин с балтийските немци, някои от които достигат до най-високи
държавни постове.
Сред привлечените българи всички са "благонадеждни", т.
е. склонни да следват руските внушения, което е неизбежно по то
ва време.От руска гледна точка „благонадеждни" са т.нар. "ста-
ри"сред българската емиграция,които за разлика от т.нар. "мла
ди",групирани около БЦБО, не са привърженици на революцион
ните методи на борба.
Един от "благонадеждните" е Найден Геров, който е руски
поданик и бивш руски консул в Пловдив отпреди "Освобождени
ето". Друг представител на „благонадежните" българи е проф.
Марин Дринов, който прекарва по-голяма част от живота си в Ру
сия и е преподавател по история в Харковския университет. С ня
кои свои оценки проф. М. Дринов изпъква по-скоро като руски, а
не толкова като български учен. Той страда от силни славянофи-
лски увлечения. Според него българският народ няма нищо общо
с прабългарите, освен името, защото те са малочислени и мало-
културни и държавнотворното им влияние е незначително. За
сметка на прабългарите проф. М. Дринов издига ролята на славя
ните и говори за някакви ранни техни преселения на Балканите в
началото на новата ера. Той въвежда тезата за Западната българс
ка държава на комитопулите и цар Самуил, в която личи антибъл-
гаризъм под руско влияние.
Вторият етап във възстановяването на българската държава
продължава, докато се водят бойните действия в Руско-турската
война.Тогава в окупираните от руската армия български земи за
почва да действа новото гражданско управление, включващо и
представители на българите. Началото е поставено на 4/16.07.1877
г., когато тържествено се въвежда Гражданско управление в Сви-
щов-първия освободен български град. Съгласно Инструкция за
учредяване на първоначално военно-полицейско управление от
началото на 1877 г. страната се разделя на 8 губернии (бивши
167
Янко Гочев
санджаци), които се управляват от губернатор и вицегубернатор,

както следва:
Търновска: ген.-майор Домонтович - Др. Цанков;
Свищовска: Н. Геров - М. Балабанов;
Тулчанска: Белоцерковец - полк. Юргенов;
Видинска: Тухолка - К. Станишев;
Русенска: полк. Золотаров - Н. Даскалов;
Софийска: П. Алабин - проф. М. Дринов;
Филиполийска: полк. Шепелев - Н. Иванов;
Сливенска: полк. Иляшчев;14
Губерниите се разделят на 56 окръга (бившите турски ка-
ази). Нахиите се преименуват в околии и общини.
Губернаторът е висш правителствен орган, на когото са
подчинени всички граждански и полицейски органи в губернията.
Главната му задача е да пази реда между селяните и тила на арми
ята. Той и вицегубернаторът се назначават и уволняват от главно
командващия армията.
Във всеки окръжен град се учредява по един окръжен съвет
за окръга и по един градски съвет за самия град. Тези съвети се на
ричат в инструкциите управителни (административни) съвети. Та
кива съвети са предвидени за всяка губерния. Всички тези съвети
са съществували според турските закони. Задачата на русите е да
ги възобновят, да ги усъвършенстват и да вкарат в състава им по
вече християни българи.
В окръжните управителни съвети влизат по право най-стар-
шите духовни лица в града, по едно лице от всяко християнско ве
роизповедание. Останалите членове, от четирима до дванайсет, се
избират от населението и се утвърждават от губернатора. Съветът
си избира от своя среда председател, който се утвърждава, а по
уважителни причини може да бъде и отстранен от губернатора.
Върху делата на съветите надзор упражняват губернаторът и
окръжният началник.
Управителните съвети се занимават само с местните стопа
нско-административни работи.
Очевидно е, че в основата на първоначалното администра
тивно устройство на България се залага по внушение на Русия
принципът на местното самоуправление. В инструкцията от
3.07.1877 г. изрично се нарежда на окръжните началници да въве
168
дат "действително местно самоуправление с помощта на гражда

нските съвети в окръзите и градовете на старейските съвети" в
селските общини, а също така да насърчават местните жители към
действително използване на дадените им в това отношение значи
телни права.
Всички тези инструкции са съставяни лично от княз Чер-
каски, който организира гражданското управление. Прилагат се
под негово върховно ръководство. В това отношение неговият ад
министративен талант съперничи на работоспособността му.
Черкаски умира на 3.03.1878 г., но въведените от него
принципи на местно самоуправление и на народовластие стават
по-късно принципи и на Търновската конституция.
След подписването на Санстефанския договор започва тре
тият етап в изграждането на българската държава.
Канцеларията за гражданско управление се премахва.С
инструкция на руското правителство от 15.04.1878 г. се създава
Съвет на управлението, който е първообраз на Министерски съвет.
Председателства се от Императорски руски комисар и има 7 от
дела: вътрешен; финансов и контролен; съдебен, учебен и духо
вен; военен; пощи, телеграф и пътни съобщения и обществени ра
боти; канцелария за общите дела и дипломатически отношения.
Завеждащи отделите са: ген.-майор П. А. Гресер, К. А. Бух,
Тухолка, С. Лукиянов, проф. М. Дринов, ген.-майор Золотаров,
ген.-майор М. Домонтович.
На 8.05.1878 г. за императорски комисар на България е наз
начен княз Александър Дондуков-Корсаков. Той е военен, с чин
генерал, от руската кавалерия. Участва във войната като началник
на XIII армейски корпус в състава на Източния отряд.
Под негово ръководство се полагат основите на българска
та държава. Той довършва делото на Черкаски. Макар че внася в
работата си някои свои разбирания, основите, положени от пред
шественика му, остават неизменни и определят до голяма степен
характера на делото му.
В този смисъл Дондуков-Корсаков получава официални
инструкции. Той трябва "само да продължи административната
система, която бе почнала да се въвежда при княз Черкаски".
От Петербург му нареждат да продължи започнатата от
Черкаски административна уредба, и то в същия дух на местно са
169
Янко Гочев
моуправление. Инструкциите на новия управител на България не

са вече кратки и неясни, а завършени административни закони.
Дондуков-Корсаков има голяма власт и се разпорежда еднолично.
Инструкции, правила, положения уреждат финансите, съ
дебната система, вътрешните работи, здравеопазването, съобще
нията, армията, просвещението, дори външните работи на Княже
ство България.
Въобще ВРУ прилага в организиране на държавата руския
модел, местните традиции и европейското влияние.
По руски образец например се създават финансовите
инструкции, т. нар. казначейства, а висшите административни и
политически началници се именуват губернатор, полицмейстер,
пристав, жандарм.
Във всяка губерния се учредява губернски управителен съ
вет, който е виеше административно учреждение за решаване на
въпроси, засягащи всички административни места и лица в губер
нията. Губернаторът уп
ражнява върховния над
зор. Губернският съвет
се състои от трима наз
начени и четирима изб
рани лица. Дори в това
централно учреждение
изборният елемент пре
обладава.
П риблизително
върху същите демокра
тични начала са устрое
ни и местните съвети.
Съдебната систе
ма се организира от
Сергей Лукиянов (1834-
1905г.) - сенатор и
статски съветник в Ми
нистерството на пра
восъдието, началник на
съдебния отдел към Съ-
княз Дондуков-Корсаков вета при императорския
170
комисар. Тя започва да функционира още преди приемането на

Търновската конституция.
Съдилищата възприемат общите принципи на модерното
съдоустройство (независимост, публичност, свобода на защита),
но и една институция, характерна за крайното народовластие и
чужда на всички модерни европейски демокрации - избраните от
народа съдии.
Тя се появява не само като предпочитание към формите на
народовластие, но и поради обективни условия:силно влияние на
обичайното право и липсата на достатъчно подготвени юристи.
Във всички съдилища без Върховния касационен съд ВРУ
въвежда изборни съдии. Дори в окръжните съдилища има 4 наз
начени и 12 избрани от народа съдии, които се редуват в заседа
нията, т. е. не са постоянни и имат задача да бъдат "представите
ли на обичайното право".
Губернските съдилища, които са апелационни, се състоят
от 3 постоянни и назначени и от 6 изборни съдии.
Народовластническият принцип, който трябва трайно да
укрепи влиянието на Русия в свободна България, е последовател
но прокарван от ВРУ дори в просветата и училищното дело. ВРУ
запазва за себе си върховния надзор чрез отдела просвещение към
Съвета при комисаря. Всичко останало то предоставя на грижите
и материалната издръжка на местното население. Общините
трябва да избират из местните жители училищни настоятели, ко
ито да действат под надзора на окръжните училищни съвети, из
бирани от общите избирателни събрания на жителите от окръга.
Полицията се съставя от българи, под ръководството на
руски началници и инструктори. Селската полиция е устроена по-
скоро като местна стража, но градската и окръжната са устроени
централистично. Полицията според самите руси трябва да бъде
"ограничена в строго полицейските си обязаности и да бъде само
изпълнителна полиция... Тя трябва да бъде поставена не като ор
ган, не като управителен орган въобще, а като подчинена на мест
ното управление част".
Затова полицията започва да осигурява самоуправлението и
да преследва беззаконията.
ВРУ полага усилията за формиране на българската войска.
Санстефанският договор разрешава на България да има според чл.
171
Янко Гочев
6 "народна войска" (милиция)1’, но не определя числеността й.

Берлинският допуска наличието й в Княжеството, а за Източна
Румелия по чл. 15 се предвижда създаването на "туземна жандар
мерия" и "местна милиция" като нейни въоръжени сили'1’. Разгра
ничението е съществено и е признак на неравностойния статут на
двете области. Все пак Източна Румелия няма политическа авто
номия на Княжеството, а си остава османска провинция само с ад
министративна автономия и защитата на целостта й е поверена на
султана, който има право при безредици да изпрати турски войс
ки, а в останалото време да поддържа свои военни сили в област
та като гарнизони.
В края на Освободителната война Княжество България има
само едно въоръжено формирование - опълчението, но с руска по
мощ, при крайно неблагоприятни вътрешни и международни ус
ловия, започва изграждането на новата войска.
Още княз Черкаски има задача в програмата си "да устрои
национална милиция, като военната повинност се разпространи
върху цялото население и като срокът й се направи колкото може
по-кратък17." Делото му е продължено от княз Дондуков-Корсаков
и неговите помощници.
Войската трябва да има главна задача да брани независимо
стта на България от всякакви външни посегателства. Знаейки, че
руската окупация е кратковременна и че предаността на народа
към Русия е беззаветна, организаторите се стараят да създадат ис
тинска народна армия, с необходимата дисциплина, но със свобо
ден народен дух.
Въведена е всеобща военна повинност и пълно равенство в
правото да се заема офицерска служба, без висшите длъжности да
се запазват по закон или по традиция за съсловия или семейства,
както е в руската армия. Всичко това превръща новата армия на
Княжество България в народна въоръжена сила. С други думи, и
тук е спазен принципът на народовластието.
Предназначението и целите на тази армия се регламенти
рат за пръв път във "Временните правила за създаване на българс
ка земска войска". Документът конкретизира Санстефанския дого
вор и според него "Българското княжество трябва да има за охра
на на реда, безопасността и спокойствието своя земска войска".18
Според този особено важен документ Българската армия се
172
определя като вътрешно "земска" и предназначението й е гаран

тиране на вътрешната стабилност на Княжеството.
Тази задача може да се обясни с намерението на руските
войски да останат 2 години в България и със съществуващите по
това време антибългарски бунтове. ВРУ обаче изгражда Българс
ката земска войска като постоянна армия, която да е в състояние
да защити Княжеството й от външни врагове, а не само като вът
решна милиция.
На 8/20.07.1878 г. княз Дондуков-Корсаков подписва Запо
вед №1 за създаване на устройство на Българската земска войска и
обявява разформироването на щаба на Българското опълчение.
Тази дата фиксира края на процеса на преустройството на Бълга
рската армия в държавно институирана въоръжена сила. Българс
ката земска войска е създадена по образец и подобие на руската
армия, но е съобразена с особеностите, нуждите и възможностите
на България. За неин началник е назначен ген.-майор А. Шелей-
ховски, а началник-щаб - полк. Р. Липранди. Командването и
щабът й първоначално са на гарнизон в Търново, а от есента на
1878 г. в София.
Въпреки че нейното ядро става Българското опълчение,
безспорно тази армия е руско творение, защото щатът, снаряже
нието, почти целият офицерски корпус, уставите, униформите,
стратегията и тактиката на обучение са руски. Дори министрите
на войната до 1885 г. са неизменно руски офицери. Първият от
тях е П. Паренсов, който по оценка на австро-унгарския диплома
тически агент в София Р. Кевенхюлер извършва "малък преврат".
По предложение на този руски офицер от името на войската от
пада думата „земска".Промяната е важна, защото с нея се утвъ
рждава руското становище за характера, целите и задачите й,
вместо австро-унгарското, според което на България не й е необ
ходима редовна войска.
С Привременното положение за Българската войска, утвър
дено на 17/29.12.1879 г., се нарича вече не "Земска", а "Българска"
и по този начин е легитимирана като постоянна армия.
Дисциплинарният устав от 1879 г. посочва нейното пред
назначение. Призванието й е "да защити Негова светлост Княза и
Отечеството от врагове външни и вътрешни".19
Поради недостига на командни кадри на 8.07.1878 г. ВРУ
173
Янко Гочев
открива в София Военно училище. То е от типа на руските юнке

рски училища. През май 1879 г. предсрочно е произведен първия
твипуск от 102 млади офицери. До Съединението Военното учи
лище произвежда 6 випуска офицери - общо 450 души. Голяма
част от българските офицери завършват руски военни училища.
По списък до Съединението Княжеството има 649 офицери, от
тях 179 са руснаци, други 139 български офицери са на стаж в рус
ката армия. С виеше образование са 14 офицери, завършили воен
ни академии в Русия.
До Съединението армията на Княжество България придо
бива относително завършена организация. Създадени са 8 полка
(24 дружини) с общо 16 800 души личен състав, 9 ескадрона с
1400 души конница и 48 оръдия, или общо 20 800 души.
Особеност в организацията й е, че съчетава редовната ар
мия с териториално-милиционната система. Русия я снабдява с
оръжие, материална част и боеприпаси, но предимно остарели.
След 1878 г. Русия продава 160 000 пушки "Крънка", а от
1880 г. започват доставки и на 44 000 пушки и карабини "Берда-
на" 2, обр. 1870 г.
Артилерийското въоръжение също е получено от Русия.
Това са около 200 оръдия стоманени "Круп", а другите бронзови,
но половината от тях само са изправни. В Източна Румелия Русия
създава т. нар. гимнастически дружества и в тях обучава 64 000
стрелци и 1000 кавалеристи, а според други сведения - 105 000,
съответно 2800.
Милицията, която по Берлинския договор е неразделна
част от турската армия, е създадена от Русия като български въоръ
жена сили, което поставя западните държави пред свършен факт.
Със създаване на единна организация на въоръжените сили на
Княжеството и Източна Румелия Русия подготвя в перспектива
формиране на единна армия на българите от двете страни на Ста
ра планина. Русия създава и българския военен флот. Още през
пролетта на 1879 г. по предложение на княз Дондуков-Корсаков
възниква Дунавската военна флотилия, на която Русия предоставя
4 парахода, 1 шхуна, 7 парни катери, 1 баржа и 5 гребни лодки.
Заедно с руските кораби на служба в младия флот остават 7 рус
ки офицери и 58 унтерофицери и матроси. Те са чуждо тяло за
нашия флот, защото получават заповеди от Петербург. Всъщност
174
чрез тях Русия се стреми да неутрализира австро-унгарския дуна

вски флот и при евентуална война да улеснят похода на руската
армия към Проливите и Цариград. Русия много ревностно брани
морското си господство в Черно море. Затова умишлено забавя
създаването на българския черноморски флот. Чак през 1897 г.
той се обособява организационно и установява щаба си във Варна.
Руските интереси обаче са защитени,защото всички български
морски офицери са русофили.
Така с подкрепата на Русия се полага основата на едно тяс
но единство между народ и армия, което дава своите бляскави
плодове във високия дух, подготовка и издръжливост, проявени
през Сръбско-българската война от 1885 г. и последващите войни
за национално обединение. Именно това единство опазва незави
симостта на България в тези бурни събития.
Широкото местно самоуправление, като основа на българс
кото народовластие, не е случайно, нито плод на лични предпочи
тания на Черкаски и Дондуков. То е добре известно в Петербург
и се одобрява от руското правителство. Това ясно се вижда от ре
дица обнародвани документи.
Със записка-доклад от 6.02.1879 г. княз Дондуков донася на
военния министър в Петербург за извършената работа, при която
той се е стремил "да установи и проведе във всички отрасли на уп
равлението началата на децентрализацията и на широкото местно
самоуправление".20 И то по две главни причини, посочени от кня
за: "Известно е - пише той, - че при турското правителство на вся
ка стъпка се чувствало преобладанието на централната власт и
българското самоуправление, в действителност несъществуващо,
се е намирало в ръцете на тъй наречените чорбаджии, които при
чинявали немалко вреда на населението. Затова бе необходимо
изведнъж да се вземат радикални мерки против това зло." Втора
та причина е, че поради сложното вътрешно и външно положе
ние на България (вероятно това е намек за укора, че русите госпо
дстват в България) и за избягване на противоречията с истински
те нужди на страната, сметнало се за най-добре "воденето на об
ществените и държавните работи да предостави на избрани от
местното население лица и на колегиални учреждения."
В заключение императорският комисар не се стеснява да
съобщи на своето правителство, че е провел "ясно и определено
175
Янко Гочев
началата на общественото самоуправление и на народното предс

тавителство и че избраните от народа лица преобладават във всич
ки учреждения, от най-нисшето до най-висшето".21
Възниква въпросът как е възможно Царска Русия, враг и го-
нител на конституционализма и либерализма, да въвежда в "осво
бодената" от нея България широко местно самоуправление, да съ
бужда у българите чрез него духа на народовластието?
Причините са няколко. Те са същите, които карат ВРУ да
представи на Учредителното събрание през 1879 г. един сравни
телно демократичен проект за Органически устав (конституция).
Княз Черкаски съзнателно иска да остави на българи управ
лението, с което те са свикнали. Известно е, че в централистична-
та Османска империя то почива върху началата на широкото мест
но общинско и еснафско самоуправление. Всички наложени на
Турция реформи имат в основата си този принцип.
За българския народ свободата не може да съществува вън
от самоуправлението му. Освен това самоуправлението, т. е. авто
номията, в различен обем вече през 1878 г. е изработена между
народна практика в усилията на Великите сили, вкл. Русия, за по
добряване положението на поробените християни. Така че Русия
прилага тази практика и спрямо България, но очевидно със своя
далечна цел - трайно да внедри русофилството в българското на
ционално съзнание и оттам в българската политика.
Интересен е паралелът между Полша и България - две дър
жави, които са обект на имперската политика на Русия.
Полската аристокрация, католическото духовенство, нацио
налната интелигенция са заклети врагове на Царска Русия, която
е вечен противник на полската държавност.
Полското въстание от 1863 г., потушено жестоко от са-
модържавието, заставя императора да вземе мерки за осигуряване
господството си в руска Полша. По ирония на историята, руският
ген. Й. Гурко е едно от най-мразените имена в Полша заради учас
тието си в жестокото потушаване на това въстание, а в "Освободи
телната" за България война се изявява като талантлив офицер и
лично освобождава много български градове.
След 1863 г. Русия възприема план чрез социални и стопа
нски реформи да се задоволи полското селячество за сметка на ед
рите полски земевладелци. По този начин между селяните и бла
176
городниците ще се създаде непримирима вражда, а като се даде

на селяните широко местно самоуправление и политическо влия
ние на аристокрацията - съсловието, което е носител на идеята за
полска държавност, ще се ограничи.
С тази реформа в руска Полша са натоварени ген. Милю-
тин и княз Черкаски. При "Освобождението" на България първи
ят е военен министър, а вторият - пряк организатор на гражданс
кото управление. Затова Черкаски изпълнява всъщност волята на
царя освободител - в България да се действа така, както в Полша
след 1863г.
Русия съзнателно иска да се облегне в бъдеще върху широ
ките народни маси, които са й искрено и безрезервно предани,
обожаващи руския император. Утвърждавайки по този начин ру-
софилството сред народа, тя гарантира бъдещата си политика в
България, защото русофилството се превръща в могъщ фактор
след "Освобождението", с който всеки български монарх и поли
тик ще се съобразява.
Значение има и обстоятелството, че повечето руски чинов
ници в отдела за гражданското устройство симпатизират трайно
на западния либерализъм и с любов въвеждат в България режим
на управление, който е мечта за Русия.
Политиката на ВРУ по бежанския въпрос облагодетелства
и защитава интересите на българското население. Западните дър
жави стимулират завръщането на турските бежанци след Берли
нския договор, за да въздействат върху бъдещото административ
но развитие чрез промяна на етническия състав главно в Източна
Румелия.
С изработеното "Журнално постановление" от ВРУ се раз
решава на турците да се връщат в Южна България, но без да про
гонват българите, и след като бъдат обезоръжавани, мюсюлмани
те по съдебен ред трябва да доказва правата си върху имотите.
ВРУ смекчава действието на капитулационния режим, въ
веден съгласно чл. 8 от Берлинския договор.22
Мерките по чл. 8 се осигуряват само за лица, включени в
съответните списъци и представени на императорския руски ко
мисар от съответните консули. Въвеждат се паспорти и за чужде
странните лица, с които трябва да се установи тяхното поданство.
Дефинира се точно кои случаи са подсъдни на консулските сьди-
/77
Янко Гочев
лигца и кои на общите граждански съдилища.

Наред с плодотворните си резултати ВРУ допуска и някои
грешки, една от които е по църковния въпрос.
Голямата самостоятелност и твърдост на българите в бор
бата им за самостоятелна църква, проявявани против волята на Ру
сия и съветите на посланика й в Цариград, не са забравени и след
"Освобождението".
Още в края на войната Гражданската канцелария на княз
Черкаски се сблъсква с един труден за решаване проблем. Воен
ното руско духовенство е принудено от обстоятелствата да отс
лужва молебени съвместно с българските свещеници от Екзархи
ята.
От 1872 г. Цариградската патриаршия е обявила Екзархия
та за "схизматична" църква и затова реагира остро на тези случаи.
Тя изпраща предупреждение до руското командване да не се съз
дават подобни прецеденти в бъдеще. Руският император възприе
ма фанариотските предупреждения, което още веднъж доказва
чии интереси защитава Руската империя на Балканите.
След войната Дондуков получава нареждане от Русия в ни
какъв случай да не допуска създаване на единна българска църква,
а още по-малко седалището на екзарха да остане в Цариград.
По негова заповед екзарх Йосиф идва в Пловдив, за изне
нада на подведомствените му митрополити, които научават от
вестниците за самоволните му действия, предприети по руско вну
шение.
Така още в зората на свободната българска държава жела
нието на светската власт да разпорежда пряко и то под външен на
тиск добива драстични форми.
Несъобразяването на ВРУ с историческите дадености, на
родния характер на Екзархията и болезнения национален въпрос,
веднага срещат силна реакция. Митрополитите от Княжеството
заявяват на своя духовен началник, че ако не се върне в Цариград,
а продължава да играе политически игри в Пловдив, ще откажат
да го припознават. Още по-силна е реакцията на българите в Тра
кия и Македония, които заплашват с уния, ако се вдигне екзар
хийското седалище от Цариград.
Така пак една чужда власт, този път руска, се опитва да ре
ши национален въпрос, но срещайки твърдата и решителна съпро
178
тива на българските митрополити от Княжеството и българите от

Тракия и Македония, отстъпва.Това не променя прогръцката по
литика на ВРУ по църковния въпрос. ВРУ напълно подчинява ек
зархийските структури. В Северна Добруджа и Одринска Тракия
руските губернатори застават открито на страната на Патриарши
ята и явно насърчават гърците в ущърб на българите.
Случаят е показателен за наличие на различия между бъл
гарските национални интереси и интересите на Русия, която по
църковния въпрос отново застава на страната на гърците.
Русия ще продължи и по-нататък да се меси в българските
църковни дела, съобразно своите интереси, и ще прави поредица
от неуспешни действия да вдигне схизмата върху Екзархията.
Никой, нито в България, нито в чужбина, сред дворовете и
правителствата на Великите сили, в тези ранни години след "Ос
вобождението" не оспорва обаче правото на Русия да разпорежда
в България, което личи и от решаването на въпроса с организира
нето на държавната система в Княжеството.
Чл. 7 от Санстефанския договор предвижда едно събрание
на видни българи, свикано в Пловдив или Търново, да изработи
преди избора на княз Органически устав (конституция) на Княже
ството. Това не е новост в руската политика, защото след Одринс
кия мир от 1829 г. Русия постъпва по същия начин спрямо княже
ствата Влахия и Молдова. Руското правителство снабдява княз
Дондуков-Корсаков със специални инструкции. Те носят дата
10.04 и 15.04.1878 г. Твърде подробни са и съдържат принципите,
върху които трябва да се изгради Княжеството. За генерала, кой
то по това време е и императорски руски комисар в София, тези
инструкции са заповед, но и специфична програма за действие.
Основните моменти в тях са:
1. Цялата грижа по предварителната подготовка на матери
алите, необходими за изработването на Органическия устав, как-
то й самото ръководство на Учредителното събрание, се възлага
на Съвета на управлението в България.
2. За основа на Органическия устав се взема Органическият
регламент от 1831 г. за Дунавските княжества.
3. В изработването на проекта за устава трябва да вземат
участие и български представители, защото "князът, избиран от
народа, няма да се ползва с неограничена власт. Пределите на та
179
Янко Гочев
зи власт ще се определят от Устава".23

Инструкцията от 15.04.1878 г., която е по-подробна и
допълва първата, изтъква, че "при неразвитостта на българското
население изобщо и при несвикналостта му към самостоятелен
политически живот едва ли може да се очаква, че споменатото
събрание (Учредителното - б. а.), оставено само на себе си, би мог
ло да изработи нужния за управлението на Княжеството устав".24
Затова събранието не трябва да се изоставя само на себе си, а тряб
ва да се ръководи и направлява от самия императорски комисар,
защото "склонността на българите към взаимно недоверие и раз
ногласие може значително да затрудни разрешението на тази тол
кова важна задача", каквато е изработването на проекта за Орга
ническия устав.
Важно е изискването, посочено в инструкцията, че в
действията си ВРУ трябва да се съобразява с "местните условия, с
подготвеността на народа за възприемане на подобни форми на
управление и гласно с желанията на самия български народ". Бер
линският договор съкращава срока на процедурата по изработва
нето но Органическия устав за Княжеството. Русия бърза с реша
ването на тази задача, за да може до края на окупацията й да при
еме устава и избере нов княз. Ето защо една допълнителна
инструкция от 24.07.1878 г. препоръчва на княз Дондуков-Корса-
ков следното:
1. Вместо да провежда избори за народни представители,
поради неподготвеността на българите сами да решат конституци
онния въпрос, веднага да възложи изработването на проекта на
специалисти при Съвета на управлението.
2. За основа да се вземе Органическият устав на Сърбия от
1869 г., преценен като по-подходящ за българските условия.
3. Окончателното изработване на политическата организа
ция и съставянето на първото правителство да стане под непосре
дствено ръководство и участие на руската власт.
4. Изборът на български княз да стане непосредствено след
приемането на Органическия устав и в присъствието на руската
власт.
Князът генерал възлага изработването на проектоустава на
руския юрист Сергей Ив. Лукиянов (1834-1905 г.). Проектът има
две редакции и носи умерено-консервативен характер.
180
Изработен е за около 4 месеца и е одобрен в края на окто

мври 1878 г. от самия Дондуков-Корсаков. За негова основа слу
жи Сръбската конституция от 1869 г., от която са реципирани це
ли правни институти и множество членове. Въпреки това про
ектът е творчески разработен, а не преписан или компилиран. За
това има относителна оригиналност. Използвана е й Румънската
конституция от 1866 г. Проектът избягва да посочи, че България
е конституционна монархия. Този пропуск не е случаен, а показва
страха на руските власти от самия термин "конституция". Умиш
лено не споменава и за свободата на събранията, и свободата на
сдружение на гражданите. Едва ли и това е недоглеждане. И тук
личи страхът на Русия от западния либерализъм по отношение на
гарантирането на основните права и свободи на гражданите.
Принципът на народовластието е спазен, но в умерената форма на
една конституционно непарламентарна монархия. Страхът на ру
сите от неподготвеността на българите за модерно управление е
много силен по това време и ги кара да бъдат много по-предпаз-
ливи в държавноорганизаторската си работа в България. Затова те
ограничават с проектоустава самоуправлението на народа, вкл.
чрез увеличаване на властта на княза за сметка на народното
представителство. Така умереното народовластие в проектоустава
изключва формите на често парламентарно управление.
По-късно русите преценяват, че в този вид проектоуставът,
вече възпроизведен в конституция, ще укрепи твърде много лич
ната власт на княза. Затова вероятно започват да я ограничават, съ
образявайки се и с невъзможността да наложат чисто своя канди
датура за княз на България. Влияние оказват и становищата на 16
български първенци, които дават свои отговори на запитванията
на дейците на ВРУ относно конституционното устройство на Кня
жеството.
За илюстрация на политиката на Русия спрямо България по
конституционния въпрос могат да се използват и други докумен
ти.
На 29.08.1878 г. ген. Домонтович от Канцеларията на ВРУ
докладва на Външно министерство: "Българският народ сега засе
га по своето образование, начин на живот и занятие действително
не е подготвен към съзнателен политически живот и поради това
би било голяма грешка изведнъж да му се даде широко пълномо
181
Янко Гочев
щие в една толкова важна работа, каквато е съставянето на основ

ните закони на новата държава и установяване на формите на
представително управление на една страна, която току-що се е ос
вободила от 500-годишно турско робство."25
Руският генерален консул в Пловдив - княз Церетелев, в
едно писмо до министър Гирс от 30.08.1878 г. казва: "Убеден съм,
че конституционното управление ще бъде най-голямото нещастие
за българите: то ще предизвика партии и борби, ще създаде почва
за чуждестранни интриги, ще върже ръцете на княза още в първи
те дни... Какво е желателно за България? По моето мнение, пъл
но самоуправление на малките единици (окръзи и общини) и не
що подобно на швейцарските кантонални или губернските земс-
ки учреждения, с широки пълномощия за всички вътрешни въп
роси, със съвещателен глас по законодателството, но без полити
чески права. В настоящите си граници Българското Княжество се
равнява на една голяма губерния."26 В последното изречение княз
Церетелев признава как в Петербург разглеждат по това време
България.
В началото на ноември 1878 г. проектоуставът е изпратен
на император Александър II в резиденцията му в Ливадия, след
което е прегледан от Външно министерство, военния министър Д.
Милютин и накрая от т. нар. Особено съвещание към II отделение
на императорската руска канцелария.
Първоначалният проект е значително намален и стегнат.
Неговите 205 члена са намалени на 170, но не това е съществено
то. Съпоставяйки измененията в Петербург, с първоначалния про
ект можем да очертаем основните насоки и цели на руската им
перска политика по конституционния въпрос.
Всички изменения могат да се разделят на 4 групи: относ
но княжеската власт, Държавния съвет, Народното събрание и
правата и свободите на гражданите.
Относно княжеската власт - премахват се текстовете, които
определят реда на избора на първия български княз и се ограни
чават правомощията му. Русия очевидно гледа на избора на княз
като важен политически държавен акт, който да даде повече га
ранции за законност. Личи стремеж да се придаде на Княжество
то характер на конституционна държава. По-стегнати и по-пре
цизни са формулировките относно престолонаследието. Въпреки
182
че ограничава властта на княза, Русия все пак вижда в него монар

хическото начало като важно средство за противодействие на ре
шенията на Народното събрание. Това личи и от стесняването на
законодателните правомощия на събранието за сметка на монар
ха, което придава формален характер на законодателните преро
гативи на народното представителство.
Относно Държавния съвет - измененията в Петербург зася
гат структурата и компетентността му. Разширяват се правомощи
ята му да предава на съд лица от съдебното ведомство, в което ли
чи желание да се ограничи независимостта на съдиите. Лицата от
това ведомство се поставят под съдебния контрол на Държавния
съвет. Разширяват се контролните му правомощия спрямо Народ
ното събрание и спрямо правителството. Народното събрание се
поставя фактически под неговата опека, а оттам косвено и на са
мия княз. Съветът по замисъла на руските дейци трябва да бъде
върховен контролен орган (административен и съдебен).
Относно Народното събрание личи тенденцията да се заси
ли влиянието му. Увеличава се броят на изборните депутати. От
меня се принципът Обикновеното събрание да се формира от със
тава на Великото. Дава се права на Великото народно събрание да
изменя и допълва Органическия устав. Разширяват се финансово-
контролните и бюджетните правомощия на Народното събрание.
Възприемането на принципа на министерска отговорност издига
Народното събрание като орган, който контролира дейността на
правителството.
Важни са измененията, които уточняват и разширяват пра
вата и свободите на гражданите. Именно в тях личи либералният
дух на епохата на Александър II в Русия. Той обаче остава верен
на концепцията за силна изпълнителна власт като защитник на об
ществения и държавния ред от разрушителните действия на край
ните революционни елементи в България. Руският либерализъм
при Александър II се оказва, че има двойствена природа със стре
межа си да съчетае правата и свободите на гражданите, основани
на естественото право, с идеята за силна държава.
Въобще всички поправки на проекта, направени на високо
държавно ниво в Петербург, са в либерален дух, което е същест
вено противоречие с принципите на руското самодържавие.
Основателно възниква въпросът защо императорът са
183
Янко Гочев
модържец, който потиска своя народ в България, се оказва

привърженик на либерализма?
Дали това се дължи на влиянието в управлението на
привържениците на конституционализма, или Русия експеримен
тира в България?
Всъщност става дума за висшите държавни интереси на
Царска Русия в България, в името на които тя прави компромиси,
отказвайки се да налага в окупираната от нея страна своя архаичен
за Европа през XIX в. модел на държавно устройство.
Император Александър II отчита демократичните тради
ции на българския народ, широкото местно самоуправление, лип
сата на съсловия и дълбоко обществено разслоение в България.
Има и предположение, че отначало Дондуков-Корсаков
предлага голяма власт за княза, защото вярва, че той може да бъ
де избран, но след като се убеждава, че това е невъзможно, спо
ред решенията на Берлинския договор ограничава правомощията
му.
В Русия се оформя убеждението, че влиянието й в Бълга
рия трябва да се опира на широките русофилски настроения на
народа при наличието на прозападен княз. Институционално тази
идея се прокарва в стремежа да се ограничи властта на княза за
сметка на увеличаване на властта на Народното събрание. То тряб
ва да неутрализира евентуални негови прозападни настроения.
Важно е също така Органическият устав на княза да не
отстъпва в демократичните си постановки на Органическия устав
на Източна Румелия, изработен и приет от специална европейска
комисия. Приемайки по-демократичен устав от комисията, Русия
демонстрира на българския народ, че държи повече за свободата
и прогреса му от западните Велики сили. Освен това Русия се
стреми да създаде чрез устава държавна организация притегателен
център за българите вън от Княжеството.
В края на декември 1878 г. преработеният т. нар. Петербу-
ргски проект е върнат в България, след което ВРУ пристъпва към
организиране на Учредителното събрание, което трябва да одоб
ри и гласува проекта. То е свикано в старата столица Търново на
10.02.1879 г. Това е международно задължение, което Русия пое
ма да изпълни, подписвайки Берлинския договор. Русия обаче на
лага консервативен начин на попълване на събранието, защото от
184
231 души учредители 118 са по право, заемащи определени духов

ни, административни и съдебни длъжности, 21 - по назначение,
назначени от императорския комисар, и само 89 души са по из
бор, избрани по един на 10 000 души.
Събранието е открито със слово на самия Дондуков-Корса-
ков в присъствие на представители на Великите сили. В словото
си той предлага на събранието проекта за устав, но допълва, че са
мият проект "не е повече от една програма за улеснение, която не
обвързва задължително депутатите".
Всъщност обстоятелствата, а не волята на Русия така, както
я представя князът генерал, предполагат свобода в осъждането и
гласуването на проекта, защото 2 дни преди откриването на съб
ранието е сключен окончателен мир на Русия с Турция, а три ме
сеца по-късно султанът се съгласява, с руските внушения, да се
въздържа от вкарването на войски в Източна Румелия. Според
инструкциите от Петербург Дондуков-Корсаков дава възможност
на събранието да си създаде статут на камара в парламентарна дър
жава. След речта си той напуска Търново и започва обиколка из
България, за да не го обвиняват от Запад, че упражняват натиск
върху работата на събранието.
Първия удар върху "Освободителката" нанасят самите бъл
гари, които поставят на дневен ред като приоритет не въпросите
относно държавната уредба на Княжеството, а т. нар. "общонаро
ден въпрос", т. е. разпокъсаността на народа според Берлинския
конгрес. Освен Учредително събрание възниква и второ т. нар.
Общонародно събрание, заседаващо в училището при църквата
"Св. Никола" с участието на депутати от останалите под робство
български земи от Румелия, Македония, Добруджа, Моравско и
Бесарабия. Те са наречени "депутати сираци", тъй като Русия не
допуска присъствието им в официалните заседания на Учредител
ното събрание. С това си поведение тя всъщност още веднъж до
казва,че е привърженик на разделението на българския народ.
Каква е реакцията на Русия пред бурните протести на бъл
гарите срещу Берлинския договор? За изненада и дума не може
да става, защото тези протести са силни още от лятото на 1878 г.
и Русия като техен адресат знае за настроенията на българите. Из
тощена от войната, неспокойна вътрешно, стопански и финансово
разстроена, изолирана от света, Русия иска мир на всяка цена. За
185
Янко Гочев
да не бъде заподозряна, че тайно внушава българските протести,

или просто за да не си създава излишно дипломатически услож
нения, Русия решава да преследва всякакви прояви на самостоя
телност на българите по този въпрос.
Интересна е реакцията на Дондуков-Корсаков. Още през
януари 1879 г., т. е. преди откриването на събранието, в писма до
Русия той внушава, че ако депутатите не изпълнят задачата, зара
ди която са свикани в Търново, ще прибегне до "най-крайни сред
ства, за да поддържа реда и да възпрепятства всякакви незаконни
и неуместни манифестации". До никакви крайни мерки той не
прибягва. Нещо повече, има основание да се смята, че подкрепя
този своеобразен парламентарен бойкот, защото с него може да
натрапи безсрочна руска окупация на България. От официалните
рапорти и писма на Дондуков-Корсаков става ясно, че той тъкмо
затова настоява, защото смята, че тази окупация ще бъде желана и
от самите българи, а може би и от европейците, за да се избегнат
усложненията от евентуално народно въстание срещу Берлинския
договор. В едно писмо до княз Лобанов-Ростовски той открито го
вори за това, че тези вълнения "ще облекчат за нас (русите - б. а.)
разрешението на българския въпрос", т. е. ще наложат безсрочна
окупация на България.
В Петербург обаче не одобряват изцяло поведението на
Дондуков-Корсаков. Стига се до заплахи от страна на руския дип
ломатически агент Давидов, който заявява на Дондуков-Корсаков:
"Ако престанеш да подстрекаваш депутатите против Берлинския
договор, ще скъсам рапорта си (изобличителен за интригите му -
б. а.), в противен случай ще го изпратя в Петербург".26
На официалните български протести и на тайните Донду-
ковски планове е сложено край чрез една строга и недвусмислена
заповед на правителството на Русия. Това става, след като тя отчи
та, че международната обстановка не позволява реализация на за
мислите на императорския комисар. На 26.02.1879 г. Русия се на
месва и налага на събранието да се заеме със "своята" работа. С.
Лукиянов прочита една телеграма в ултимативен тон от Петер
бург, с която на събранието се забранява дори да гласува от свое
име протест-меморандум срещу Берлинския договор.
Притисната от Великите сили и обвинена в подстрекател
ство на протестите, Русия няма друг избор, освен да ги потуши в
186
зародиш. Депутатите, вместо мемоар, приемат адрес-отговор на

императорския руски комисар, в който все пак поставя общона
родния въпрос.
Събранието изпълнява задачата си, като свободно разисква
и изменя дори проекта, предложен от Русия. Единствената пряка
намеса, която тя чрез ВРУ си позволява, е да наложи своя редак
ция на чл. 17 за правото на Българи да сключва международни до
говори. Така тя всъщност се лишава от правото да сключва с дру
ги държави тайни договори, тъй като одобряването им от Народ
ното събрание очевидно не може да се опази в тайна. Целта на Ру
сия с редакцията на чл. 17 е да ограничи българската независимост
във външната политика.
Проектът е обсъждан и гласуван член по член и окончател
но на 16.04.1879 г. събранието приема първата българска консти
туция, останала в историята под името Търновска. Най-важните
промени, които правят учредителите спрямо руския проект, се де
лят на 5 групи:
Първата група изменя текстовете, подчертаващи юридичес
ката зависимост на Княжеството. Втората група засяга прерогати
вите на княза, които са съществено ограничени, вкл. чрез намаля
ване цивилната му листа, премахване правото на Народното съб
рание да дарява княза и вмъкване текста, че само българи могат да
са членове на Регентството.
Третата група изменения са свързани с правата и свободите
на гражданите и включват забрана на робството, на титли и отли
чия, свободи на словото, сдружаването, митингите и събранията.
Установява се почти неограничен "режим на либерализъм".
Четвъртата група промени засяга Държавния съвет, който след
бурни дебати е отхвърлен от мнозинството учредители като дър
жавен орган.
Петата група промени засяга Народното събрание и съдър
жа идеята за издигане на независимостта му, включват се разпо
редбите, че то се конституира само от изборни депутати, въвежда
не правото на законодателна инициатива за всеки депутат, право
да назначава парламентарни анкети по управлението.
Така българската воля и жажда за свобода преработват ра
дикално предложения от Русия проект, като променят духа му и
превръщат България в модерна парламентарна монархия. Това,
187
Янко Гочев
което не разбират в Русия, а и на Запад, е, че българският демок

ратизъм има дълбоки корени и не е плод на временни настроения
в Учредителното събрание. Това е естествен резултат от факта, че
българското общество е относително хомогенно и именно поради
отсъствие в държавния живот не е принудено да прави компроми
си между аристокрацията и народа, както в западните държави.
С приемането на Търновската конституция учредителите
демонстрират самочувствие на независими държавностроители.
Но пътят към реалната независимост е дълъг и Царска Русия ще
се окаже една от бариерите в утвърждаването й. Предполага се, че
с демократизма си по конституционния въпрос Русия се стреми да
постави княза в трудно положение, който, изпадайки в безпътица,
ще бъде принуден да търси постоянна помощ от нея. Формулата
"силен парламент - слаб държавен глава" в държавната уредба се
оказва удобна за реализация на руските планове за цялостен конт
рол на управлението. Конституцията има силни противници в Ру
сия. Един от тях е писателят и философ К. Леонтиев, според ко
гото с приемането й България тръгва по опасен за руските инте
реси път: "България и Сърбия решително поискаха да влязат в пъ
тя на европейските конституционни страни - пише той. - Те при
садиха европейски парламентарни и други учреждения. С една ду
ма, те се облегнаха на "гнилия запад", като се помъчиха да изтръс
кат от себе си всичко азиатско-византийско (руско - б. а.). Не зато
ва руските орли прехвръкнаха Дунава и Балканите, за да могат
сетне сърбите и българите да люпят на свобода кокошите яйца на
буржоазното европейство."
Търновската конституция обаче остава историческо завое
вание за България. Тя улеснява демократичното развитие на бъл
гарския народ. Заслугата на учредителите е, че очертава основни
те насоки на държавното устройство в интерес на мнозинството
от народа. Вярват в силата и мечтаят да го запазят независим гос
подар на съдбата си. Българското общество обаче, лишено дълго
време от своя държавност, е неподготвено да поеме конституци
онния и парламентарния път на развитие. Либерализмът на конс
титуцията се оказва чужд и неприложим за конкретните истори
чески и национални условия в България. Тя става демократична
страна не като реалност, а като декларирани възможности за
достъп до държавното управление на народа, но само чисто тео
188
ретично. Липсва обаче конституционният опит на западните дър

жави. А самата конституция не отговаря на степента на развитие
на българското общество. В България не възникват трайни парла
ментарни традиции и не се налагат постиженията на парламен
тарната демокрация, в Княжеството се привнасят само отделни
нейни елементи. Всичко това води до дълбоки деформации в дър
жавно-политическата система на страната.
След приемането на конституцията основна задача на ВРУ
става изборът на княз на България. Според чл. 7 от Берлинския до
говор автономията на Княжеството започва да функционира едва
след избора му. Русия бърза с избора на монарха, защото на
3.05.1878 г. изтича срокът на нейната окупация и има опасност
държавният глава да бъде избран без прякото й съдействие.
Берлинският договор постановява, че не може да бъде изб
ран за български княз никой член от управляващите по това вре
ме в Европа династии. Силите въвеждат свой начин на избора му,
според който той трябва да бъде утвърден от султана и одобрен от
тях.
ВРУ изработва "особена наредба за начина, по който ще
стане избирането на първия български княз". Още докато Учреди
телното събрание заседава, ВРУ провежда избори за Първо Вели
ко народно събрание (ВНС). Това събрание е открито в Търново
на 17.04.1879 г. на рождения ден на императора. Самото руско
правителство решава, че не може за княз да бъде избран руски
поданик, с което пресича амбициите на княз Дондуков-Корсаков
за българския престол.
Въпреки това Русия успява да наложи своя кандидат. Близо
месец преди събранието княз Горчаков телеграфира на Дондуков-
Корсаков: "Постарайте се инициативата за избирането на княза да
излезе от самите българи, но имайте предвид, че императорът
счита за най-добър кандидат принц Александър Батенбергски."27
Кандидатурата на Батенберг се появява за пръв път в края
на ноември 1878 г. във вестниците. После се обсъжда и утвържда
ва от европейските династии и най-вече Романови. Недоказани ос
тават твърденията, че още в хода на войната руската дипломация
го подготвя за княз, и затова го привлича в руската армия, за да на
бере политически актив пред българите.
На 17.04.1879 г. ВНС го избира с пълно единодушие от
189
Янко Гочев
всички 221 депутати за български княз. При произнасяне на име

то му от Русенския митрополит Григорий, без да бъде спазена за
конната процедура, всички депутати стават на крака и с гръмко
"ура!" и викове "да живей!" единодушно гласуват за него.
Първият български княз е роден през 1857 г. и има славя-
но-германски произход и е чистокръвен чужденец. Баща му е
немският дармщатски княз Александър фон Хесен. Той е третото
дете и втори син в семейството на Хесенски и графиня Юлия Ха-
уке - руска придворна дама, дъщеря на полски генерал от френс
ки произход.
Предимствата му са, че е племенник на руската императри
ца, близък е до английската кралска фамилия и има симпатиите
на българите с участието си в „Освободителната" война като офи
цер доброволец в руската армия.
Единодушието, с което българите приемат избора на Ба
тенберг за княз, показва пълното доверие, което те имат в Русия.
Всъщност, когото и да предложи тя, през 1879 г. те ще приемат
волята й, защото по
този въпрос спор ня
ма. След като Русия е
тяхна Освободителка,
тя защитава само и
единствено техните
интереси. Така
разсъждават по това
време всички българи.
В действител
ност неравнопоставе
ността в отношенията
малки-големи държа
ви и геополитически-
те интереси на Вели
ките сили превръщат
владетелския престол
в България, а по тра
диция така е и на Бал
каните, в обект на
Княз Александър I Батенберг
стратегически комби
190
нации. Надеждата на силите е, че ще провежда изгодната за тях

политика или най-малкото ще балансира техните интереси. В лич
ността на Ал. Батенберг Великите сили виждат компромис, защо-
то той олицетворява равновесието в отношенията между тях за
момента. С името, произхода и роднинските си връзки той е удо
бен за всички. Затова те единодушно го одобряват. Самият руски
император енергично настоява за неговата кандидатура. Батенберг
пък е привързан към Русия, не е русофоб. По-късно принудител
но ще еволюира до антируски убеждения, заставен от руската дип
ломация да направи това в стремежите й да го контролира и под
чини. Но това става постепенно. Неофициално той идва в Бълга
рия като поставеник на Русия, но трябва да се съобразява с благо
склонността на всички Велики сили.
Казват, че когато на път за България А. Батенберг се спира
в Берлин Бисмарк в типичния си прям стил му казва; „Идете в
България, все ще ви остане поне един приятен спомен''28. Всъщ
ност Бисмарк, който добре познава истинското лице на руската
политика, няма никакво съмнение, че в експанзията си към Про
ливите Русия е готова на всичко включително да изгони княза.
Показателни в това отношение са интригите на Дондуков-Корса-
ков,който в недоволството си, че не успява да стане български
княз, започва да отправя злъчни забележки по адрес на „немеца
"Батенберг.29
С избора на български княз ВРУ изпълнява основните си за
дачи. Каква е равносметката от неговата близо 2-годишна дей
ност?
То успява да постигне главната си цел - в кратък срок да
подготви държавни структури и да създаде условия за самостоя
телно съществуване на Българското Княжество. Безспорна заслу
га на ВРУ е, че България става държава още преди края на срока
му и то въпреки ограничения международноправен статут на Кня
жеството. Освен това държавните институции на Северна и Ю ж
на България запазват българския си характер, което улеснява бъ
дещото съединение.
В изграждането на държавноадминистративната система
ВРУ прилага паралелен метод на въвеждане на някои руски схе
ми на администриране и разделение на държавните институции,
а също модели на европейското административно устройство.
191
Янко Гочев
Точно по време на ВРУ обаче се появяват първите симпто

ми на неразбиране от Русия на възможностите, чувствата и трево
гите на българския национализъм. Възникват първите българо-
руски недоразумения. ВРУ се намесва грубо във вътрешните рабо
ти на местните екзархийски съвети, като руски чиновници опре
делят председателите им. Образът на Русия остава ненакърним в
очите на народа, но "историческата й мисия" към българите про
рокува да бъде компрометирана още в първото си съприкоснове
ние с местните условия. Един руски дипломат признава: "До
окончателното изясняване на нашето отношение към завзетите
територии в България и Добруджа съществуваше пълна анархия.
От една страна, отсъствие на съдебна уредба и правилно органи
зирана администрация, подкупност и корупция на нашите чинов
ници, начело с губернаторите, и накрая отчуждаване без всякакво
право и защита от закона на частното имущество; от друга страна,
неумела агитация за могъщественото покровителство на Царя Ос
вободител, жестоко отношение на хора от администрацията към
населението и безнравствен начин на живот на нашите офицери
и чиновници - всичко това повлия и на населението, което по то
ва време предпочиташе турско владичество пред могъщественото
покровителство на Царя Освободител".30
От лятото на 1879 г. Княжеството тръгва по самостоятелен
път на развитие. След идването на княза в България Великите си
ли назначават в София своите дипломатически представители. Ру
сия като покровителка на България първа прави това и още на
7.07.1879 г. руският агент А. Давидов връчва акредитивните си
писма. Така Княжеството установява дипломатически отношения
с Руската империя.
Едва 22-годишен, княз Ал. Батенберг поема управлението
на страната. Младостта и липсата на опит не му пречат бързо да
се ориентира в обстановката. Няколко седмици след идването си
в България той пише на баща си: "Ще повярваш ли, като ти кажа,
че за малкото си дни, откакто съм тук, остарях с 10 години. Цяла
та измет на Русия се е приютила тук." Князът открива, че почти
всички слуги и лакеи в двореца, оставени от руснаците, са агенти.
Руснаците в България в тези години се държат надуто и провока-
тивно. Те не пропускат нито една възможност, за да му напомнят,
че дължи трона си именно на тях и че единственото му задълже
192
ние е да следва руската политика. По повод на руския натиск, кой

то князът усеща като тежко бреме още в първите дни на управле
нието си, той заявява: "Всеки ден съм поставен пред тягостната ал
тернатива или да се подчинявам на руските искания, или да бъда
обвиняван от Русия в непризнателност и оскърбление на най-свет
лите чувства на българите... моите най-лоши врагове са русите и аз
трябва да бъда отчаяно внимателен, за да спася собствената си ко
жа." 31
Дори в образуването на първото българско правителство
личи намесата на Русия. Князът приема руската идея да се образу
ва правителство от представители на двете политически течения,
които се очертават още в Учредителното събрание - либерали и
консерватори. Поради отказа на либералите, които разчитат на са
мостоятелно управление след евентуален изборен успех, руската
идея за смесено правителство пропада. Тогава пак по съветите на
Русия, този път на нейния дипломатически агент А. Давидов, на
5.07.1879 г. князът оставя хомогенен консервативен кабинет от
консерватори с министър-председател Тодор Бурмов. Консервато
рите не контролират единствено Министерството на войната, ко
ето е поверено на руския генерал Пьотр Паренсов (1843-1914 г.).
Той има заслуги за организирането на българската армия, за уст
ройството на Военното министерство, за привличане на българс
ки офицери в управлението. По вътрешните дела той обаче се
сближава с либералите и е противник на опитите на княза да за
сили властта си.
С назначаването на Паренсов начело на Военното министе
рство се утвърждава практиката, която е в сила до Съединението,
българският военен министър да е руски офицер. Това не е слу
чайно. Чрез него Русия получава мощен лост за въздействие вър
ху княза, правителството и армията. Статутът на руските офицери
в България е неясен. Князът по Конституция е върховен главноко
мандващ, но реално той трудно може да ги контролира. Чак до
1883 г. руското военно присъствие в Българската армия не е уре
дено. Тогава се подписва конвенция, която решава въпроса. Спо
ред нея военният министър започва да се назначава от княза със
съгласието на руския император. Промени във Военното министе
рство от 1883 г. нататък могат да се правят само със съгласието на
министъра и правителството. От 1883 г. вече руските офицери,
193
Янко Гочев
според конвенцията, са подчинени на министъра, на българските

закони и наредби и им се забранява да участват във вътрешнопо
литическите работи на страната.32 Така през 1883 г. се слага край
на пряката руска намеса в Българската армия, а чрез нея и във вът
решните работи на България, но дотогава на княза му тежи тази
пряка военна опека от страна на "Освободителката". За него рус
ките офицери в армията са чуждо тяло. Принуден е обаче да се
съобразява с тях, въпреки некоректното отношение спрямо него.
Повече от руските офицери са панслависти и нямат добро мнение
за княза. Важно е да се посочи, че тези офицери са подбирани по
специални показатели и препоръки на съответните командири, за-
щото чрез тях Русия засилва позициите се в България и на полуо
строва и се подготвя за главната си цел: завземането на Проливи
те. Те са един от факторите за упражняването на натиск върху
България.
Проблемите с тях ще започнат да се натрупват с течение на
времето и са свързани отчасти с руските военни традиции, прене
сени в България, с икономическите трудности на Княжеството,
заплащането им, което е много по-високо от това на българските
им колеги.
Последният факт с течение на времето започва да играе не
гативна роля за руското влияние в България и у младите българс
ки офицери се зараждат по линия на финансовите различия русо-
фобски настроения. Те обаче са само на професионална основа.
Всъщност с руското военно присъствие в България целта е нейна
та армия да стане послушно оръдие на царска Русия. "Българската
армия не само е запазила органичната си връзка със своята майка
- руската армия, но като че ли е станала нейна съставна част, при
емайки в редовете си руски офицери и унтерофицери и призна
вайки властта на военния министър, генерал на руска служба, наз-
1/Т, X
начаван от царя.
Изключителна позиция на ген. П. Паренсов като български
военен министър проличава още в началото на управлението на
правителството на Т. Бурмов. В желанието се да подчертаят неза
висимостта на България, а също и в духа на своите разбирания за
по-силна монархическа власт консервативните министри се обръ
щат към княза с титлата "Височество", макар че конституцията
предвижда по-ниското по ранг - "Светлост". В пълно съгласие с
194
руската стратегия за си

лен парламент и слаб
държавен глава, ген. Па-
ренсов отказва да приеме
титлата "Височество" и
изтъква, че за да издаде
заповед до войската в то
зи смисъл, трябва най-
напред да се промени
конституцията.
Вместо да уволни
непокорния си военен
министър, което е пона
чало негово конституци
онно право, и който хем
е министър, хем е с опо
зицията по този въпрос,
князът изглажда търка
нията си с него, като се
опира на личните симпа
Т. Бурмов
тии на руския импера
тор.
маи-характерна тенденция във вътрешнополитическите
борби след 1879 г. е, че те се концентрират по въпроса за държав
ното устройство и различното тълкуване на конституцията. Тези
политически борби занимават твърде много руските представите
ли в Княжеството. За въвличането им в тях "заслуга" имат и либе
ралите, и консерваторите, като правят всичко възможно, за да
подчертаят политическата си благонадеждност към Русия и изпо
лзват влиянието й. Консерваторите например сравняват либера
лите с руските нихилисти, а либералите обвиняват консерватори
те, че мразят Русия и водят антируска политика.34
Всъщност между двете партии няма спорове по външнопо
литическата ориентация на България. Те следват изцяло руската
политика. Изхожда се от обстоятелството, че след като Русия е ос
вободила България, двете държави имат пълно съвпадение в инте
ресите и морални, исторически и национални връзки, които ги
свързват завинаги.
195
Янко Гочев
Ядрото на Либералната партия е за единодействие с Русия,

защото само така се защитава българският суверенитет и може да
се реши българският национален въпрос.
Сред консерваторите, част от които имат западноевропейс
ко образование и възпитание, се забелязва в тези години слабо из
разена тенденция за сближаване със Западна Европа, но мнозин
ството от тях, също русофили, се стремят да поддържат дори и
искрени отношения с "Освободителката". Идеалът им е самостоя
телна външна политика, но в унисон с руските интереси.
Още в Дармщат, преди да тръгне към България, князът
проучва мнението на някои хесенски юристи за Търновската конс
титуция. Мнението им е, че тя е опасна, особено при управление
то на един изостанал народ като българския, който току-що изли
за от пет вековно робство. Те му препоръчват да засили своята
власт. Оттук и поради консервативното му възпитание се форми
ра негативното отношение на княза към конституцията, която той
нарича "полурепубликанска".35
Между консерваторите и младия и неопитен, но честолю
бив княз се установява пълно единодушие в отношението им към
Едва избран на престола, Батенберг моли императора да му
разреши да я измени или отмени. Александър II обаче го откло
нява от насилствени действия, препоръчва му споразумение с вът
решните сили и промени само по законен път. Тази препоръка ос
тава в сила, въпреки многократните настойчиви искания в проти
вен смисъл на княза. Така Русия връзва ръцете му и по този въп
рос. Князът е принуден да се съобразява с волята на императора и
да чака удобен момент за осъществяване на замислите си спрямо
Причината за тази руска позиция е, че в Петербург преоб
ладава убеждението, че руското влияние в Княжеството трябва да
търси опората си главно в народа, който е русофилски настроен,
и затова трябва да има участие в управлението. Странната на пръв
поглед симпатия на самодържавна Русия към конституционния
режим в Княжеството е не само израз на конкретното за времето
отношение към държавата и народа. Тя произтича от курса на
Александър II за постепенно реформиране на самодържавието в
Русия, с оглед установяване на конституционна монархия. Руски
196
те дейци в Княжеството нямат единно становище към конститу

цията. Докато военният министър ген. П. Паренсов е на страната
на либералите срещу изменението й, дипломатическият агент А.
Давидов е на страната на княза срещу конституцията. Дори руски
ят военен министър Милютин го обвинява, че внушава на Батен
берг антиконституционни идеи и възкликва: "Може ли да се из
мисли нещо по-глупаво от страна на руския дипломатически
агент!?"36
Междувременно победата на либералите в изборите за I
ОНС през есента на 1879 г. води до първата голяма вътрешна кри
за, в която определено голяма роля има именно агентът А. Дави
дов. Според ген. П. Паренсов той не обича нито консерваторите,
нито либералите3’ , което се вижда и от неговите писма веднага
след пристигането му в София. В тях той се отнася с пълно пре
небрежение към българските "нотабили".38
Конституционният спор в България има отзвук и в Русия,
където предизвиква дебати даже в правителството. В края на 1879
г. то прави заключението, че конституцията може да се отмени са
мо поради крайна необходимост и то по законен път.39 Станови
щето на Милютин побеждава. Самият император Александър II
разбира, че промяната на конституцията ще намали руското вли
яние в България и затова е срещу всякакви авантюри по този въп
рос. Победата на кръга около Милютин решава съдбата на А. Да
видов, който в края на 1879 г. е отзован от България именно зара
ди позицията си спрямо конституцията.
Още тези първи спорове по основния закон илюстрират си
лата на руското влияние в България. Ясно е, че само със съгласие
то на императора може да се стигне до промяната на основния за
кон. От друга страна обаче, той и обкръжението му са убедени в
несъвършенството на конституцията, което дава известни надеж
ди на княза в антиконституционните му замисли.
Изборите за II ОНС през януари 1880 г. завършват с нова
още по-голяма победа на Либералната партия. Князът отново се
обявява срещу назначаването на либерално правителство40, но
посъветван от Русия41, решава да даде властта на Либералната пар
тия. Отново Русия изпъква като главния, ако не и единствения
властораздавач в България.
За да присъства на 25-годишнината от царуването на импе
197
Янко Гочев
ратора, Батенберг отива в Петербург в края на януари 1880 г. Там

той има възможност лично да обясни на императора и на висши
те руски среди тежкото вътрешнополитическо положение на
Княжеството и да стовари вината за това на прекадено либерална
та конституция.
Посещението предизвиква ново съвещание на правител
ствено ниво в Русия по българския конституционен въпрос. Участ
ват Дондуков-Корсаков, външният министър Гирс и военният ми
нистър Милютин. Решение не е взето, но и сега става ясно, че
Външното министерство на Русия е склонно да подкрепи княза, а
"партията" на Милютин и Дондуков-Корсаков42 отстоява консти
туционния ред. Последват нови съвещания, които не водят до ре
ална инициатива от страна на Русия. За Батенберг става ясно, че
може да разчита най-вече на императора, който се отнася към не-
го с голяма любов и уважение.
Същевремен
но продължават оп
лакванията му пред
императора, че Па-
ренсов иска първо
инструкции от Ми
лютин и тогава чак
се съобразява с кня
жеските. Именно
при посещенията си
в Петербург през
февруари-март 1880
г. с тази си тактика
князът решава съд
бата на ген. Парен-
сов43, от действията
на когото е възмутен
дори Милютин. Но
основното князът не
постига. И сега Ру
сия го съветва да не
бърза с преврата, а
Гирс да опита да управля-
198
ва либералите, като императорът обещава да му помогне, в случай

че и този път опитът излезе несполучлив44. Външният министър
Н. Гирс също му обещава подкрепа45.
На 26.03.1880 г. князът назначава първото либерално пра
вителство с министър-председател Др. Цанков. В това правител
ство ген. Паренсов е сменен от друг руски генерал - ген. К. Ерн-
рот, който от 4.04.1880 г. оглавява Министерството на войната.
Назначаването му всъщност е успех за княза, защото предварител
но той изготвя записка с условията, на които трябва да отговаря
лицето, заемащо този ресор. Всъщност ген. К. Ернрот приема ус
ловията му, вкл. пълно подчинение и изпълнение на княжеските
заповеди дори ако се стигне до преврат. Това става след остри
обяснения между двамата и когато генералът се опитва да откло
ни условията, "на това князът отговорил с увереност, че той (Ерн
рот - б. а.) ще получи за това заповед лично от императора46". То
зи факт има голямо значение при обясняване ролята на руския ца-
ризъм в преврата от 1881 г.
Батенберг постига и успех пред Външното министерство на
Русия. Мнението на правителството се формира в писмо на
външния министър Н. Гирс до дипломатическия агент в София с
дата 11.03.1880 г., което всъщност представлява инструкция за
действие. В нея пише: "Руското правителство официално вече е
отклонило всяка солидарност с Търновската конституция. Затова
ще бъде съвършено правилно, ако вие признаете пълна свобода на
действията на княза. Но нашия начин на действие не трябва да по
казва явно, че противоконституционните решения са взети по наш
съвет или под наше влияние..."47
В писмото инструкция се прави и категорично заявление за
това, как ще реагират всички руски служители в Княжеството при
осъществяване на преврата: "Мерки са взети, за да му се оздрави
(на княза - б. а.) така също съдействието на всички руски лица на
служба в Княжеството48." Новият дипломатически агент на Русия
в Княжеството - А. Кумани, обратно на А. Давидов - установява
тесни връзки с либералите и ги поддържа във всяко едно отноше
ние. Така той влиза в остро противоречие с настроенията, които
князът създава в Русия. В Петербург вече спират да приемат с до
верие докладите му и в 1881 г. е отзован от София. Сменен е ка
то временно управляващ от К. Лишин.
199
Янко Гочев
Либералното правителство се сблъсква със сериозни проб

леми в международен план. Част от тях са породени от зависимо
стта на Княжеството от Русия. То трябва да се съобразява с
външнополитическия курс на Русия след Берлинския конгрес, ко-
гато тя е отслабена и се стреми да избягва всякакви усложнения,
за да не загуби и малкото придобивки от войната.
Същевременно завоювайки в създаденото с нейно оръжие
Княжество България опорни позиции на полуострова, Русия се
опитва да ги укрепи и разшири, като прокара своите интереси.
Това личи и по т. нар. "железопътен въпрос". Берлинският
договор натоварва Княжеството със задълженията на Турция по
строителството на частта в България от международния път Вие-
на-Цариград и задълженията на Турция към английската компа
ния, концесионер на жп линията Русе-Варна. Всъщност България
трябва да построи жп участък Цариброд-Вакарел.
По жп въпрос България става привлекателен обект за чуж
дия капитал, вкл. руски. За Русия жп въпрос е средство за укреп
ване на влиянието и в България, и на полуострова.
Руската програма за жп строителство в България предвиж
да изграждането на жп линия в северна посока, която да свърже
София с Дунав при Русе или Свищов. Тази жп линия е необходи
ма на Русия по стратегически съображения, за да си създаде въз
можност за бързо прехвърляне на руски войски на полуострова.
Руският жп проект защитава имперските интереси на Петербург,
но нарушава Берлинския договор и българските търговски инте
реси.
По-реално и по-евтино е44 Княжеството да построи жп ли
ния Цариброд-Вакарел, ако Австро-Унгария убеди компанията на
барон Хирш да се откаже от всички права и задължения на бълга
рските територии. Този път е удобен за Виена, защото тя търси на
чин да проникне в източната част на полуострова. Австро-унгарс-
кият проект обаче е изгоден за икономическите интереси на Бъл
гария, защото тя има нужда от жп линия, която да свърже запад
ната граница с Черноморските райони. Това отговаря на интере
сите на българския износ и вноса за България, който идва главно
от Запада.
По жп въпрос Русия упражнява груб натиск спрямо Бълга
рия. Азиатският департамент дава бележки на кои руски предпри
200
емачи да се предоставят концесиите за жп строителство и дипло

матическите й агенти в София изпълняват инструкциите на депар
тамента за изпълнение на руските замисли.Тези руски предприе
мачи носят имена Утин и Чорни и са агенти на петербургския бан
кер евреина Гинсбург.За тях ходатайстват някои руски генерали и
славянофилите.
Либералите се придържат към тясно сътрудничество с Ру
сия и руските позиции при тях са непоклатими. Затова в края на
1880 г., когато правителството им приема програмата за жп стро
ителство в България, на първо място е поставена Дунавската ли
ния, която трябва да осигури връзката с Русия. Въпреки руския на
тиск е решено строителството на тази линия не от частни руски
предприемачи, а с държавни капитали, с помощта на население
то.
И по жп въпрос спорът решава върховното началство - им
ператорът. Князът, който защитава австро-унгарския проект, успя
ва чрез него да отложи реализацията на проекта за Дунавската ли
ния.
Все пак споровете около жп въпрос не остават без послед
ствия. Ж п политика на Русия среща силната съпротива на бълга
рските политици и поражда силно недоволство дори сред населе
нието в България. С политиката си Русия озлобява либералите и
отблъсква консерваторите от себе си. Дори П. Каравелов започва
кампания срещу руските планове на страниците на либералния в.
"Независимост".
Силен удар върху либералното правителство нанася и пози
цията му по друг международен проблем - т. нар. Дунавски въп
рос.
През 1880 г. България участва със свой делегат в Дунавска
та комисия, която трябва да регулира режима на корабоплаване
то по р. Дунав. Предложението, за което князът обещава, че Бъл
гария ще подкрепи, може да даде на Австро-Унгария решаващ
глас. Министър-председателят Др. Цанков привидно се съгласява
с това, но тайно нарежда на българския делегат в комисията да
гласува срещу предложението. Позицията на българския делегат е
одобрена и подкрепена от руския представител, защото Русия не
може да допусне засилване на австро-унгарското влияние по р.
Дунав и на Балканите.50
201
Янко Гочев
Така по Дунавския въпрос либералното правителство влиза

в конфликт с Австро-Унгария. Под натиска на княза и Виена през
ноември 1880 г. то пада от власт. Новото правителство на либера
лите, начело с П. Каравелов, вече е в дипломатическа изолация,
обрисувана накратко и от К. Иречек така: "Освен Русия Княжест
вото няма други приятели!"51
Позициите на кабинета са разклатени, след като министър-
председателят П. Каравелов влиза в конфликт с ген. К. Ернрот.
Една от причините за това е създаването на Контролната палата,
която трябва да следи за разходите на Министерството на война
та. Този конфликт задълбочава недоверието на официална Русия
към управляващите в България, което решава съдбата на либерал
ното правителство. Назряват нови тенденции в руската политика
спрямо България, които намират израз и при осъществяването на
преврата от 27.04.1881 г. и защитата от Русия на новия т. нар. "ре
жим на пълномощията".
Още при подготовката за преврата князът насочва основни
те си усилия към осигуряване подкрепата на Русия, която е исти
нският негов и на България сюзерен по това време.
Убийството на император Александър II на 1.03.1881 г.
улеснява плановете му. Атентатът срещу "Царя Освободител" е
един от абсурдите в руската история, защото с премахването му
революционерите дават път на реставрацията. Проиграна е пос
ледната възможност царска Русия да тръгне по пътя на еволюци
ята.
Атентатът от 1.03.1881 г. неизбежно се отразява и на бълга
ро-руските отношения, защото в отношението на император
Александър II към България се чувства реформаторският дух, ха
рактерен за цялата му политика.
При Александър II има от страна на Русия зачитане на са
мочувствието и достойнството на Българското княжество, което
пък в лицето на Батенберг се старае да се съобразява с оценките и
препоръките на "Царя Освободител".
Управлението на новия император Александър III (1881-
1894г.) е до голяма степен отрицание на управлението на баща му
във вътрешната и външната политика. За смъртта на баща си той
смята,че главната причина е отстъплението от принципите на са-
модържавието.Затова избира укрепването му, а не продължаване
202
на реформите.
На 29.04.1881 г. новият император издава манифест за ук
репване на самодържавието. Това е връщане назад в руската исто
рия, което се оказва фатално и за Русия, и за България.
Преориентацията при Александър III има и във външната
политика на Русия. Започва постепенното сближаване с Франция
и разпадането на австро-германо-руския съюз на тримата импера
тори. Не е случаен фактът, че името му носи един от най-краси
вите мостове на р. Сена в Париж.
Каква е ролята на съюза на тримата императори в очите на
Русия, личи от съобщението на руския посланик в Берлин П. А.
Сабуров, пратено в навечерието на преврата в България: "Ние отк
риваме в нашите отношения с Австрия и Германия истинска теку
ща сметка, чрез която аз не се отказвам да видя в един прекрасен
ден окупацията на
Проливите от Ру
сия52". След това съоб
щение самият импера
тор Александър III до
бавя: "Това е необхо
димо!". Ето за какво е
необходима България
на Царска Русия.
Александър III няма
съюзници в балканска
та си политика и е
пристрастен по бълга
рския въпрос. Той е
подозрителен и недо
верчив, ограничен и
без дипломатическо
образование. Презира
народа и не вярва в об
ществените сили, лич
но ненавижда българс
кия княз, разглежда го
като заплаха за руска-
Александър III та политика и когато
203
Янко Гочев
говори за него, го нарича "онзи немец". За Александър III ролята

на България е особена. Тя трябва да бъде авангард и преден пост
на Русия на Балканите. Той заявява, че окупацията на Цариград е
в интерес на Русия и тя трябва да се стреми към това, и допълва:
"За нас всичко останало на Балканския полуостров е от второсте
пенно значение. Сега славяните трябва да служат на Русия, а не
ние на тях."53
Следователно при управлението му в отношението към
България има важна промяна, загцото ограниченият шовинизъм
замества панславянския идеализъм.
В името на осъществяването на новия политически курс
Александър III провежда и важни кадрови и институционални
промени. Той премахва създадения по инициатива на Горчаков съ
вет от приближени лица, които трябва да обсъждат всички важни
въпроси. В тесния кръг от обкръжението му силно влияние при
добиват панслависти и шовинисти, като журналиста Михаил Кат-
ков и оберпрокурора на руския Св. синод Константин Победонос-
цев. За М. Катков Русия е третият Рим: "Руският цар е повече от
потомък на своите предци; той е наследник на Цезарите на Изто
чен Рим, на строителите на църквата и нейните събори, като уста
новиха самото верую на християнската вяра." С тези свои мисли,
изказани през 1882 г., той обосновава имперската политика на са-
модържавието. Сменен е и военният министър - граф Милютин,
ревностен защитник на Българската конституция. Руският исто
рик С. Сказкин отбелязва, че изхождайки от лична омраза към
българския княз, "неговите (на императора - б. а.) дипломати и
други представители зад граница са действали, без да се съобразя
ват с Министерството на външните работи и неговите инструк
ции. В резултат Соболев и Каулбарс, Хитрово и Кумани, силни
дипломати и напети генерали с истинско азиатско вероломство са
изкоренявали последните остатъци от руското влияние на Балка
ните."54
Въпреки своята ограниченост55 Александър III има претен
ции освен своите задължения да изпълнява и ролята на министър
на външните работи. В своите спомени руският държавник С.Ви-
те отбелязва: "Император Александър III веднъж сам така заяви:
"Аз съм министър на външните работи!". Александър III се отна
ся към Гирс (министър на външните работи - б. а.) като към сек
204
ретар по външните работи..."56

Всичко това пряко засяга българо-руските отношения. Спо
ред А. Головин князът нарежда на дипломатическия агент в Со
фия Лишин да съобщи на Н. Гирс решението му за преврат. Ли
гнин съобщава в Петербург за предстоящата криза. "Той имаше
обаче вече готови инструкции от Гирс как да действа, когато
настъпи кризата’ ". По-късно ген. К. Ернрот в писмо до Головин
потвърждава казаното от него. Князът правилно преценя измене
ната обстановка в Русия след 1.03.1881 г. Отчита, че е излишно да
занимава новия император с конституцията, защото знае, че пос
тавен пред свършен факт, Александър III няма да се обяви, напро-
Михаил Катков Ген. Ернрот
тив, ще одобри преврата, който сваля от власт либералите, спо

лучливо представени за съмишленици на руските нихилисти и те
рористи. Не е случаен фактът, че превратът в София изпреварва с
два дни манифеста в Петербург за укрепване на самодържавието.
На 27.04.1881 г. със специален манифест князът обявява на
българския народ твърдото си намерение да абдикира от престо
ла, защото всички опити за правилно уреждане на Княжеството
завършили без успех. Според манифеста Отечеството е "съвърше
но дискредитирано отвън и се намира в голяма разстройство
отвътре".’6
205
Янко Гочев
С манифеста се възлага на военния министър - ген. К. Ерн

рот, да състави правителство, което да управлява до свикване на
ВНС. То пък трябва да разгледа решението му за абдикация.
Князът обаче прави уговорка, че ако някои негови условия се при
емат, ще остане на престола.
Всъщност заплахата за абдикация е силно оръжие за вън
шен и вътрешен натиск с цел приемане на политическите искания
на княза. Заплахата е равносилна на политическа криза и външна
намеса и е средство за изнудване на отстъпки.
Актът на 27.04.1881 г. от юридическа гледна точка е съоб
разен с конституцията. Фактически както либералите, така и
князът се стреми към извънредни законодателни пълномощия с
цел централизиране на държавната власт в монархическия инсти
тут.
В историографията се води спор дали има класически дър
жавен преврат, или само ограничаване на парламентарно-консти
туционния живот. Няма спор обаче, че това е първи удар върху
младата българска демокрация и една от причините е чувството
на неприязън на част от руските политици към забележителното
развитие на българския политически либерализъм.
Превратът на 27.04.1881 г. е извършен с непосредствената
и решаваща намеса на руските представители в България. Основ
на роля играе ген. К. Ернрот - военен министър в правителството
на либералите. Той е финландско-шведски офицер на руска служ
ба, личен приятел на княза и довереник на императора.
Каква е ролята на официална Русия в самото осъществява
не на преврата?
По принцип императорското правителство няма нищо
против преврата, тъй като отдавна е убедено в необходимостта да
се измени управлението на Княжеството. Руското правителство
най-активно подкрепя преврата. Да се твърди, че той е изненада за
Русия и че тя го приема, тъй като няма какво друго да прави, е не
сериозно59, а и самият ген. К. Ернрот не може да действа, заоби
каляйки своето правителство. Той е министър на българското пра
вителство, но е подчинен фактически на императора, чиято поли
тика следва.
На 22.04.1881 г. ген. К. Ернрот излага пред английския
пълномощен представител целия план на преврата60. Трудно е да
206
се повярва, че той ще информира чужд дипломат зад гърба на рус

кото агентство и своето правителство.
Несериозно е и твърдението, че руското правителство въз
разява срещу отмяната на конституцията и едва след преврата да
ва указания на своя агент в България - Хитрово, да го подкрепи.61
По-късно ген. П. Паренсов приписва цялата вина за превра
та на руските дейци в България62. Но и това е неточна оценка, за-
щото в нея личи голяма доза лично отношение на автора й. В сво
ето изследване руският историк С. Сказкин заявява, че е трудно да
си представим праволинейния и твърде ограничен политически
Ернрот и "надарения с всички дипломатически добродетели, с
изключение на един - таланта, Гирс в ролята на Макиавели".63
Нито Ернрот е толкова ограничен, нито Гирс е носител на
някои черти на Макиавели. Ако се приеме тази теза, това означа
ва, че ще се възпроизведе основната мисъл на С.Татишчев, че за
всички провали на Русия в България е виновна некадърната руска
дипломация, докато руският император е безпогрешен.64
Всъщност дипломатите само изпълняват инструкциите на
своите правителства, а като се има предвид, че Александър III
диктува насоките на външната политика, то става ясно, че за неус
пехите на Русия в България са виновни не толкова дипломатите,
между които има и талантливи, а руският царски двор, и най-ве
че руският самодържец.
По повод на обвиненията срещу руските дейци в България,
които уж действали в разрез с официалната руска политика, исто
рикът М. Покровски отбелязва: "Дисциплината по това време в
руските бюрократични кръгове не е била на такова ниско равни
ще, щото отделни представители на бюрокрацията да съдействат
и полагат на предприетие, и то действително, а не само на думи,
забранено от началството".65
Ако се допусне, че руското правителство не е информира
но от своите представители в България за преврата, то това прави
руската преса. Няколко дни преди преврата в. "Голос" разпростра
нява новината. Кореспондентът му съобщава за това с телеграма
от София от 26.04.1881 г.66 За същото съобщава на 25.04.1881 г. и
в. "Санктпетербургские ведомости"67. Ив. Аксаков отбелязва: "Из
вестията от България не са неочаквани за нас. Всички достигащи
до нас сведения, всички писма на нашите кореспонденти ни кара
207
Янко Гочев
ха да предвиждаме кризата в една или друга форма."68

По време и веднага след преврата руските представители в
България, подкрепяни от своето правителство, оказват всестранна
помощ на княза.
Подробни сведения за това дава ген. Ернрот, който е глав
на действаща фигура в самия преврат. Като основна причина за
преврата той изтъква несъвършенствата на конституцията. "Фор
мата на управление, избрана от търновските законодатели с игра
на парламентаризъм и пр., беше малко пригодна за България; та
ка мислех през 1881 г."69 Дори след отзоваването си от България
и абдикацията на Батенберг, върху когото би могъл да стовари ви
ната, той не отрича руската намеса в преврата.
Руското правителство се отнася благосклонно към акта от
27.04.1881 г. Само шест дни след извършването на преврата в рус-
кото агентство в София се получава телеграма, одобряваща
действията на ген.
Ернрот (въпреки че
той ни уверява по-къс
но, че е действал, без
да има пряка връзка с
Петербург), а месец
по-късно Батенберг е
награден с Александ-
ровска лента.70
Новият дипло
матически агент М.
Хитрово дава следната
оценка за събитията:
"Либералната партия,
използвайки пътя на
безобразния парла
ментаризъм, водела
България към гибел.
Под предлог да защи
тят народните права и
неприкосновеността
М. Хитрово - пълномощен министър на Русия в на конституцията,
България Цанков, Каравелов и
208
Стамболов (водачите й - б. а.) са служили изключително на инте

ресите на своята партия и са насаждали в България този лъжлив
либерализъм, чиито безобразни последствия ние сами толкова бо
лезнено усещаме в Русия."71
От дипломатически преписки става ясно, че лично импера
тор Александър III изразява одобрението и задоволството си от
преврата в София. С позицията си той налага нова концепция за
осигуряване на руското влияние в България, според която мо
нархът, а не народното събрание трябва да се укрепи като основен
фактор в българския политически живот. Той лично трябва да от
говаря за утвърждаване на руското влияние в България.
Концепцията отговаря на духа на руския манифест за ук
репване на самодържавието и реализирането й би утвърдило още
по-силно руското влияние в България с оглед предстоящите пла
нове в Петербург за овладяване на Проливите.
Всъщност с руската намеса, която сам провокира, Батенберг
създава опасен прецедент за все по-дълбоко ангажиране на Русия
с българските вътрешни дела.
Без подкрепата на Русия и без съдействието на нейните
представители в България превратът едва ли е щял да успее. Дос
татъчно е било едно и ясно и категорично "вето" на "Освободи
телката" и всички планове на княза са щели да пропаднат.
Това признава дори и новият дипломатически агент на Ру
сия в София М. Хитрово, който на 13.05.1881 г. връчва акредитив
ните си писма. Той твърди: "Ако при моето пристигане в Бълга
рия аз бих показал минута колебание, каузата на княза би била за
губена и делото, което ни е струвало толкова жертви, тежко
компрометирано".72
По въпроса за отношението на Германия и Австро-Унгария
към подготвяния преврат и тяхното влияние върху княза в тази на
сока особено важни са признанията на ген К. Ернрот: "Да се при
писва влияние на Австрия и Германия в преврата от 1881 г. е тол
кова вярно, колкото да се приписва влияние на Белгия и Румъ
ния."73
Категоричността на това твърдение е очевидна и то показ
ва, че основната роля в априлския преврат играе Русия, която е
върховен разпоредител на съдбата на България по това време.
На 11.05.1881 г. князът обявява исканията си, които решава
209
Янко Гочев
да представи на Великото народно събрание. Това той прави със

специално писмо до министър-председателя ген. Ернрот74. Тези
искания са разработени още в началото на месец май и генералът
настоява за незабавното им публикуване, но под натиска на К.
Стоилов и К. Иречек оповестяването им се отлага.
Основните моменти в предложенията на княза са три:
1) . Искат се извънредни пълномощия за срок от 7 години,
през което време князът да може да издава укази да учредяване на
нови държавни органи, за въвеждане на подобрения във всички
клонове на вътрешното управление и за обезпечаване условия на
правителството за редовно извършване на неговата служба;
2) . Да се отложи редовната сесия на Второто обикновено
народно събрание, като бюджетът, вотиран за текущата година,
има сила и за следващата;
3) . Преди изтичане на 7-годишния срок князът да свика Ве
лико народно събрание с цел преглеждане на конституцията въз
основа създадените учреждения и придобития опит.75
В писмото изрично се подчертава, че тези три предложе
ния не подлежат на обсъждане в събранието, което или трябва да
ги приеме, или да приеме абдикацията на княза. Това всъщност е
писмо-ултиматум.
Също на 11.05.1881 г. по съвет на ген. Ернрот князът изда
ва указ N2312, въз основа на който България е разделена на пет об
ласти, начело с т. нар. "чрезвичаен комисар". Тази длъжност се за
ема от руски офицери.Те са пряко подчинени на министър-пред
седателя и имат големи, почти диктаторски права. На тях са под
чинени войската, полицията и административните органи във вся
ка област. На 24.05.1881 г. с два указа на княза с N2 404 са създа
дени специални военни съдилища - пет на брой, по един при все
ки комисар. Този съд може да налага само две наказания - смърт
и затвор до 1 месец. Присъдите се утвърждават в 24 часа от ген.
Ернрот.
С друг указ - N2416, вътрешният министър е упълномощен
да приема административни мерки за престъпления по печата.
За осигуряване на успеха на намеренията на княза Русия
впряга целия си дипломатически арсенал. През май 1881 г. ген.
Ернрот търси съдействие от руския дипломатически агент в Со
фия за ходатайство за отпускане на суми от Тайния руски окупа
210
ционен фонд, намиращ се в Русенското руско консулство "за дава

не на една крайна помощ и месечна издръжка на лица, нужни ни
за агитационни цели76". Голяма част от отпуснатите парични суми
отиват за лично облагодетелстване на лица, привърженици на
княза, и това е признато от самия ген. Ернрот. Така Русия отново
прибягва до платена агитация за реализация на целите си.
В самото навечерие на изборите за Велико народно събра
ние в полезрението на руската дипломация чрез дипломатическия
й агент в София влизат Др. Цанков и Ст. Стамболов - двамата от
най-изявените водачи на либералите, които открито агитират сре
щу княза. Дипломатическият агент предлага да се учреди над тях
и привържениците им т. нар. "негласен надзор", за да се неутра
лизира влиянието им77. Русенският руски консул възприема пред
ложението и налага такъв надзор.
В течение на събитията около преврата дипломатическият
агент М. Хитрово е озадачен, че западните държави са напълно не-
заинтересувани и въздържани към събитията в България. Хитрово
се опасява да не би Батенберг предварително да си е осигурил
подкрепа на Австро-Унгария, Англия и Германия. Най-точна
оценка може би за причините за това отношение дава консулът на
Австро-Унгария в Русе Квятковски, който в разговор с руския си
колега в окръга намеква, че: "България сякаш вече се е превърна
ла в руска провинция."78
Неосведомени за действителното отношение на Царска Ру
сия към събитията в България, водачите на либералите смятат, че
дейността на ген. Ернрот, Хитрово и останалите руси в Княжест
вото е самоволна.
Най-смел от тях е Др. Цанков, който на 25.05.1881 г. пише
открито писмо до руския дипломатически агент Хитрово в отго
вор на появата на анонимен материал "Голос русского"'4. В това
писмо Др. Цанков се обявява против действията на руските предс
тавители в България. Писмото завършва с думите: "На този бези
менен глас ще отговори глас именен. Засега ще кажа само това, че
тези и подобни отделни руси ще заставят и българите, както те ве
че са заставили сърбите, да си припомнят думите, с които един
древен мъдрец се обърнал към пчелата: "Не ти ща нито меда, ни-
то жилото."80
За това писмо Др. Цанков по искане на Хитрово е подведен
211
Янко Гочев
под съдебна отговорност, а следователят изисква до гледане на де

лото "обвиняемият да се даде под особен надзор на полицията".81
Под съдебна отговорност е подведен и Св. Миларов. Мотивиров
ката е, че публикуваните забележки във в. "Независимост" обиж
дат ген. Ернрот82. По-късно същият "ще прости" на руснаците и
ще се отдаде всецяло на усилията им да свалят правителството на
Стамболов. Негови ще бъдат и провалените опити за убийството
на княз Фердинанд.
На 27.05.1881 г. Русия обявява своето отношение към съби
тията в България. Тя дава безрезервната си подкрепа на княз Ал.
Батенберг и руските дейци в Княжеството.83
На 1.06.1881 г. е издаден указ N° 464, с който изборите за
Велико народно събрание се насрочват за 14 и 21.06, а откриване
то на събранието - на 1.07.1881 г.84
Министерският съвет приема реда за изборите, който е съг
ласуван и одобрен от дипломатическия агент на Русия в София.
Той цитира мнението на ген. Ернрот, че "начинът на провеждане
на изборите не е толкова легитимен, но затова пък е много надеж
ден за достигане на желаната цел". С това Русия дава своя принос
в умъртвяването на Българската конституция.
За изборите избирателното бюро се съставя от извънредния
комисар, негови помощници и градския кмет. До сградата на об
щинското управление се поставят избирателни урни и на някои от
тях се написват имената на кандидатите, предложени от извън
редния комисар. Освен това комисарят, неговият помощник или
градският кмет при връчването на избирателите на предварител
но подготвена бюлетина с написани имената на кандидатите, по
сочват кои урни са предназначени за княза и кои предназначени
срещу него. Следователно, ако избирателят се обяви гласно срещу
княза, той може да гласува, но с последствия. Освен комисари рус
ки офицери в избирателните околии има и подкомисари, които
осъществяват прекия надзор върху избирателите. Те са видни кон
серватори. Действат под влияние на руските комисари. Имат свои
агитатори и обикалят селата с жандармерия, за да тероризират на
селението.
В навечерието на изборите на 4.06.1881 г. в. "Независи
мост" публикува прокламация към българския народ, съставена и
подписана от либералните водачи П. Каравелов, П. Р. Славейков,
212
Др. Цанков и Н. Сукнаров. Те призовават народа да гласува за

привържениците на конституцията и отправят предупреждение:
"Далеч от хора непознати и чужди, далеч от пришълци, които и
да са те и каквито и да са те85". Предупреждението засяга най-ве
че руските дейци - преки участници в извършването и укрепване
то на преврата. Заради тази смела постъпка четиримата партийни
лидери са поставени под домашен арест и подведени под съдебна
отговорност86. На 8.06.1881 г. Софийският окръжен съд издава на
казателно постановление за налагане на глоба на четиримата
"провинили се"87. Съдебната разправа е улеснена от официалната
декларация на Русия същия ден, че поддържа княза.
Изборите се провеждат на 14 и 21.06.1881 г. при военно-
полицейски терор и въоръжени сблъсъци с полицията по места.
Органът на либералите - в. "Независимост", помества много до
писки, които дават представа за изборите, а уводните колони на
вестника отбелязват: "Побои и гнусотии, подлости и башибозук-
луци, деморализация и варварщина, низостта и дивотията, подла
та злоба и побесняването, т. е. и двете опаки, животински черти
на человеческата натура се съединиха, за да възвеличат с черна,
адска слава искариотите на българския народ и чужденците наем
ниците наши".88 Така цветисто либералният печатен орган описва
провелите се по руска рецепта избори. С терор и фалшификации
и опирайки се на авторитета на Русия, князът и консерваторите
печелят изборите. Само в Търново, въпреки условията, избирате
лите гласуват за либералите Др. Цанков, П. Р. Славейков, П. Ка-
равелов и М. Сарафов89. Има и куриози, израз на крайното русо-
филство - в 4 избирателни околии са пуснати бюлетини в урните
за руския император. За изборните резултати руската дипломация
следи зорко и известява чрез своите консули пряко Азиатския де
партамент. В този отдел на Министерството на външните работи
на Царска Русия всеки руски консул изпраща телеграма за изхода
от изборите. Съдържанието й е: "Днес в поверения ми консулски
окръг се проведоха избори за представители във Великото народ
но събрание, кандидатите, предложени от извънредните комиса
ри, и градските кметове, бяха избрани единодушно и тържестве
но. Изборите се проведоха при съблюдаване на всички законови
формалности. Тишината и спокойствието не бяха нарушени никъ
де. В моя консулски окръг всичко е благополучно и навсякъде ца
213
Янко Гочев
ри нужният ред90". Участието на руските представители в избори

те е един от решаващите фактори за победата на княза и консер
ваторите. Сам ген. Ернрот заявява в писмо до А.Головин, че раз-
порежданията, давани на органите на изпълнителната власт, кои
то действали "твърде безсрамно, разбира се, бяха по мой почин.
Скрупули за справедливост аз не съм имал повече, отколкото
всички бивши и бъдещи дейци, работещи за спасяването на обще-
/ / Q1
ството .
След изборите ген. Ернрот има разговор с Хитрово и му за
явява, радвайки се от резултатите: "Ето ние уредихме всичко за
Вас, направихме всичко и сега Вие благодушствате в България92."
На тези думи дипломатическият агент на императора му отгова
ря: "По наше мнение Вие не направихте кой знае какво добро за
нас. Устроеният от Вас държавен преврат в България ние засега не
признаваме за полезен за Русия. Може би впоследствие ще ни се
наложи да оправяме забърканата каша. Именно на нас се възлага
задължението да изпълним историческите предначертания. Хуба
во би било, ако принц Батенберг изпълни възложеното му задъл
жение - в противен случай ще ни се наложи да разрушим до ос
нови всичко, които Вие устроихте, и да прибегнем до други,
съвършено противоположни мерки...
На 1.07.1881 г. Великото народно събрание е открито в
Свищов с тронно слово на княза, а малкото избрани либерали въ
обще не са допуснати до заседанието. Исканите от княза пълномо
щия са гласувани веднага, без разисквания и с бурни аплодисмен
ти. С това Търновската конституция фактически е суспендирана
(отменена). Князът издава манифест, с който обявява, че ще се съ
образява с правата на народа, дадени му от конституцията, които
обаче вече са погазени от него.
В деня на заседанието на събранието в Свищов руските кон
сули и агенти са кореспонденти в града за руските вестници.
На 1.07.1881 г. ген. Ернрот, изпълнил мисията си, подава
оставка поради това, че Петербург не разяснява истинското си от
ношение към събитията в България94, а на следващия ден замина
ва за Русия. Фактически е отзован в родината си. Преди това зая
вява на Хитрово: "Аз ви оставям една България усмирена и пос
лушна: зависи сега от вас да я направите щастлива."
На 1.07.1881 г. е образувано правителство без титуляр на
214
поста министър-председател, с участието на консерватори и руски

офицери. Вътрешен министър става подп. А. Ремлинген - бивш
извънреден комисар, а военен министър - ген. Вл. Крилов. Прави
телството е безпартийно. Постовете в него се съгласуват с руската
дипломация. С правителството се елиминират от управлението
двете партии, без то да се лишава от подкрепата на консерватори
те. Това обаче отваря вратите за по-широка руска намеса във вът
решните работи на Княжеството. До края на режима през 1883 г.
руската опека в държавноадминистративното изграждане на Бъл
гария постоянно ще се засилва.
Режимът е опит за авторитарно княжеско управление.
Програмата на този режим е: князът поема отговорността върху
себе си да декретира административни социално-управленски за
кони е учреждения, а Народното събрание да одобрява всички за
конови действия на княза и Министерския съвет. Разчупва се за
пръв път конституционният триъгълник на властта - монарх-Ми-
нистерски съвет-Народно събрание и монархът става всевластен
център на управлението.
С гласуваните ми в Свищов пълномощия князът получава
всевластие, но не и независимост. Без помощта на руските дейци
и консерваторите той не би могъл да приложи и наложи замис
лените изменения в държавното управление. В допълнение му
липсват решителност и сръчност в политиката. Положението
след 1.07.1881 г. в България много точно е характеризирано от
австро-унгарския дипломатически агент Буриан: "Събранието в
Свищов създаде диктатура, но не и диктатор."
Опора на режима на пълномощията от 1881-1883 г. са
князът, консерваторите и руските дейци. Между тези три основни
политически фактора отначало цари съгласие, но постепенно за
почват противоречия, породени от различията в икономическите,
политическите, партийните и дори личните интереси. В първия
конфликт на княза и консерваторите с Русия след преврата клю
чова роля има руският дипломатически агент М. Хитрово. Той
грубо и безцеремонно упражнява своя контрол над княза, който
вижда и осъзнава, че вместо зависимост от Народното събрание,
изпада под чужда (руска) зависимост. При това тя е по-тежка и
по-унизителна за него.
За първия сблъсък на княза с М. Хитрово повод дава воен
215
Янко Гочев
ният министър ген. Крилов. Изпълнявайки инструкциите на Пе

тербург, М. Хитрово предявява претенции да се намеса във всич
ки сфери на управлението. Трима министри му съдействат: ген.
Крилов, подп. Ремлинген и Теохаров. В Министерския съвет, къ-
дето князът председателства, тримата министри го опонират, ко-
гато въпросът не е в интерес на М. Хитрово. В разискванията мне
нието на княза започва да се третира наравно с другите министри
- обстоятелство, което сваля княза от престола до мястото на ми
нистър.
Когато князът иска да защити интересите на българските
офицери, недоволни от самоволните действия на висшите си на
чалници руски офицери, ген.Крилов възразява: "Имам заповед от
М. Хитрово да не издавам никакви прикази (заповеди - б. а.) и да
правя разпореждания към войската без негово предварително раз
решение9"." Князът е дълбоко оскърбен и казва: "Тогава, г-н гене
рал, вие отсега оставяте министър на г-н М. Хитрово и преставате
да бъдете мой и на българската държава." Ген. Крилов долага за
случая на М. Хитрово, който е силно изненадан от решителност
та на княза. Следва аудиенция с княза, която поизглажда времен
но отношенията.
Друг инцидент възниква по повод жп въпрос. По инструк
ции от Петербург96 Хитрово се бори да реши жп въпрос в интерес
на Русия, като се свърже София със северно пристанище (Русе или
Свищов) и се даде концесия на руски предприемачи, препоръча
ни от Азиатския департамент. Хитрово трябва да посредничи
между тях и българското правителство. Князът по принцип прие
ма руския план, но посочва, че международното задължение по
Берлинския договор за България е да се построи участък от лини
ята Виена - София - Цариград. Мотивите на княза за отлагане на
руския план са уважителни, но в Русия се тълкуват като австрофи-
лство, т. е. желание да се угоди на Австро-Унгария и да се причи
нят вреди на Русия. М. Хитрово чрез своите донесения в Петер
бург засилва това убеждение.
В писмо на Хитрово от 27.08.1881 г. се казва: "Предлагам,
за да се установи в Княжеството трайно правителство, следва ние
да назначим военен министър, както и министър на вътрешните
работи, който едновременно да бъде и председател на Съвета на
министрите, а също и министър на правосъдието. При такъв със
216
тав на българския кабинет ние можем да разчитаме на нашето

влияние в Княжеството."97
Самият М. Хитрово е готов в 1881 г. да се отложи решава
нето на жп въпрос за неопределено време, отколкото да се
пристъпи към прокарване на жп линия Цариброд - София - Вака
рел.98
По жп въпрос консерваторите в противовес с руските офи
цери защитават българските интереси. Разногласията по жп въп
рос обтягат българо-руските отношения.
Защо Русия се опитва именно тогава да прокара своя про
ект за жп строителство?
Отговорът на този въпрос ни насочва към важни събития от
1881 г. във всичките етажи на царското управление в Петербург.
На 21.08.1881 г. в Русия се провежда специално съвещание
по инициатива на морското ведомство. Обсъжда се развитието на
руския морски флот. Главната цел е: политическите интереси на
Русия налагат да се развива първо черноморския флот пред дру
гите морски флотове. Този флот трябва да осигури "безусловно
господство във водите на Черно море". Русия трябва да има такъв
боен флот, който да може да очисти Черно море от Турция и да
затвори устието на Проливите за идването на първия десантен
ешелон и такъв транспортен флот, който да може да пренесе на
веднъж военен корпус, действащ срещу силите на Портата.
Основната задача, поставена на съвещанието, е:
1. "...нашият боен флот да има безусловно преимущество
над турците;
2. нашият транспортен флот да бъде в състояние да прене
се до Босфор наведнъж десантен корпус от 30 и повече хиляди
човека."99
С резолюцията "напълно одобрявам тези заключения" им
ператорът подкрепя идеята за евентуално завземане на Проливи
те.100
Следователно засиленият след 1.07.1881 г. руски натиск
върху България е последица от разработваните по това време пла
нове за завземане на Проливите. Северната жп линия отговаря на
руските военностратегически и геополитически интереси. Тя е
най-прекият транспортен коридор по суша за прехвърляне в удо
бен момент на войски към Цариград и Проливите.
217
Янко Гочев
Неслучайно донесенията на М. Хитрово в Петербург ведна

га са предавани на императора. При доклада на едно от тях той
казва на щатссекретаря: "Време е да се отнасяме към българските
дела сериозно, да не се повтарят предишните грешки. Назначавай
те там руски министри. Ако не всички, то поне повечето."101
Различия между княза и М. Хитрово има по въпроса за На
родното събрание, защото М. Хитрово е срещу идеята на княза да
се свика Народно събрание, което да решава само въпроси от фи
нансово-икономически характер. Дипломатическият агент отново
злепоставя княжеските действия пред своето правителство.
Разногласия възникват и по въпроса за Държавния съвет,
който е създаден с указ на княза от 14.09.1881 г. Намеренията на
княза са с посредничеството на съвета да засили властта си. Сигу
рен е, че ще има подкрепата на русите, и вярва в наличие на осно
вание за единодействие с тях. Надеждите му обаче рухват. Уставът
за Държавен съвет е разработен с участието на М. Хитрово и с рус
кия възпитаник - професора от университета в Харков Марин Дри
нов. Чрез добре пресметнати разпоредби в устава русите ограни
чават княжеската, парламентарната и правителствената власт.
Вместо работно-консултативен орган, както го желае, князът ста
ва контролиращ върховен държавен орган. В държавния съвет ру
сите установяват голямо влияние чрез наложените от тях членове.
Проведените на 1.11.1881 г. избори за Държавен съвет завъ
ршват с победа на привържениците на установения режим.102
След победата си консерваторите настояват Държавният съвет да
се състои само от техни представители103. Срещу това се обявяват
руските представители в България. Министърът на вътрешните ра
боти Ремлинген изпраща специално циркулярно писмо до окръж
ните управители, с което нарежда да се задържат и изпращат в
столицата агитаторите консерватори.104
Държавният съвет е утвърден с указ N51077 от 31.12.1881 г.
За негов председател е назначен Т. Икономов, а за председател -
Д. Греков. На същия ден вътрешният министър Ремлинген е сме
нен с Гр. Начович заради конфликта му с консерваторите, подк
репени този път от княза. Според обясненията си Гр. Начович
приема да стане министър с цел да предотврати идването на рус
кия ген. Домонтович на този пост. "Аз съм се съгласил да вляза в
министерството само и само да отърва всички ни от едно зло".105
218
Оттеглянето на Ремлинген е победа за княза и консерваторите.

Този бивш чрезвичаен комисар управлява като вътрешен ми
нистър с твърда ръка, напълно в духа на руските полицейски тра
диции от епохата на самодържавието. Буйна натура, наричащ се
бе си "человек горячий", този генерал често избухва и влиза в
скандали с противниците си (консерваторите), наричайки ги
"австрийци". Широко известен става скандалът между Ремлинген
и редактора на в. "Български глас" Петко Горбанов, допуснал кри
тична дописка срещу властта. Ремлинген забранява издаването на
вестника и на чиновници да участват в политическия живот и за
силва преследванията срещу консерваторите. Побоите в провин
цията зачестяват. Руската нагайка се пренася в Княжеството заед
но с тайната полиция, начело на която е поставен един авантю
рист, бивш руски офицер - Де Колини. Въобще Вътрешното ми
нистерство и силовите институции функционират при режима на
пълномощията, следвайки руския модел.
От действията на такива руски офицери като Ремлинген са
разочаровани много българи, даже русофили. Големият българс
ки писател Иван Вазов, който във в. "Народен глас", издаван по то
ва време в Източна Румелия, критикува пълномощията, също е за
сегнат и пише сатирата "Ремлинген-герой".
Докато режимът в България засилва репресиите срещу про
тивниците си, въпросът за установяване контрол над Проливите
продължава да вълнува управниците на Царска Русия.
В строго секретна записка на руския посланик в Германия
П. Сабуров от 14.12.1881 г. този въпрос отново е развит. В нея Са-
буров разказва за вариантите за решаване на Източния въпрос,
обсъдени в разговорите му с Бисмарк. Един от тези варианти е
германски неутралитет при възможна германско-френска война и
изолация на Австро-Унгария, ако Русия тръгне сама да решава
въпроса за Проливите с военна сила, което означава нейна война
срещу Англия и Австро-Унгария.
Записката на Сабуров веднага е предадена на император
Александър III, който слага резолюция след текста й: "Радвам се,
че ние ще бъдем (господари - б. а.) на Черно море, от Англия ня
ма какво да се страхуваме".106
По същото време за борба срещу княза в България дипло
матическият агент на русия М. Хитрово използва Херцеговинско-
219
Янко Гочев
то въстание. Неговото начало му предоставя удобен повод да

компрометира Батенберг пред славянофилите в Русия, предста
вяйки го за агент на немското влияние в България.
Въпреки че Русия отстъпва "правата" се върху Босна и Хер
цеговина още с Райхщатското споразумение с Австро-Унгария от
1876 г., потвърдено с Берлинския договор, славянофилите реша
ват да използват това въстание. Започва нова тяхна агитация по
модела на опита им от Източната криза от 1875-1878 г., през ко
ято дори руското правителство е безсилно. Лично руският външен
министър Н. Гирс се съгласява да се окаже съдействие на херцего-
винците, но тайно, за да не се компрометира официалната власт.
По предложение на Хитрово в България до края на 1881 г. прис
тигат доброволчески отряди, изпращани от славянското благотво
рително общество в Одеса. Някои от тях се въоръжават от бълга
рските военни складове в София и Русе. Доброволците заминават
с руски паспорти, издавани в България. По заповед на М. Хитро
во руските консули в България преброяват черногорците и руски
те запасни войници, образуват около тях чети и ги изпращат в
Херцеговина.
Цялата си дейност около въстанието Хитрово не прикрива,
дори я върши демонстративно, пред очите на княза, с което ж е
лае да го злепостави пред Австро-Унгария. Хитрово дори открива
публична подписка в полза на въстаниците и поканва княза да се
включи в нея. Батенберг отказва, като заема по този начин нор
мално положение на един държавен глава, който поддържа дип
ломатически отношения с Австро-Унгария. С отказа си да се
включи в подписката князът избягва международен скандал. М.
Хитрово обаче представя в донесенията си до Азиатския департа
мент действията на княза като враждебни на славянството и като
доказателство, че "немецът" Батенберг (терминът е дипломати
чески, а не етнически - б. а.) е оръдие на Австро-Унгария, което
управлява от нейно име освободената от Русия страна.
От началото на 1882 г. въпреки разделението си либерали
те оглавяват всенародно повсеместно движение срещу режима но
пълномощията. Организирани са митинги и събрания с искания за
възстановяване на конституцията. Дворецът е обсипан с адреси и
резолюции в такъв дух. Отговорът на режима е суров, но опитите
с твърда ръка да се потуши движението пропада. Дори интерни
220
рането на либералния водач Др. Цанков във Враца на 6.02.1882 г.

има обратен ефект. Той става светец и мъченик за народа.
Движението на либералите не остава скрито за руската
дипломация, сред която се очертава обрат във вътрешнополити
ческите й пристрастия спрямо партиите в Княжеството. След се
рията конфликти с княза консерваторите сред представителите й
в България се забелязва склонност към сътрудничество с групата
на умерените либерали. За утвърждаване на тази позиция съдей
ства и М. Хитрово, който в едно свое писмо от това време пише
до руския консул в Русе: "За цялото време на моето пребиваване
в България аз можах да се убедя, че няма за какво да разчитаме на
съдействието на консерваторите и княжеските съветници. Имах
нееднократни случаи да беседвам с лица, принадлежащи към опо
зиционната партия. У тях аз намирам зрял ум, искреност и отчас
ти преданост към Русия."107
Насърчена от руското дипломатическо агентство в Бълга
рия, либералната опозиция засилва борбата се срещу режима.
Правителството през пролетта на 1882 г. вече е безсилно да се
справи с нея. През 1882 г. по повод инцидент между офицери в
Софийския военен клуб М. Хитрово притиска военните команди
ри на части в Княжеството да се обявят срещу княза и напуснат
армията, ако държавният глава приеме оставката на полк. Павел
Попов - другар на военния министър и протеже на агента. Те оба
че остават верни на княза и не се поддават на руските внуше-
ния.Така поредната руска намеса във вътрешните работи на Бъл
гария се проваля.
Последва нов скандал с М. Хитрово, по чието нареждане
военният министър ген. Крилов отказва да издаде заповед на кня
за до армията. Батенберг решава да не отстъпи и му заявява: "Ге
нерале, вие ще разберете, че аз не мога да ви отстъпя. Ако не ж е
лаете да изпълните моята заповед, не остава нищо друго, освен
един от нас да си върви108". Ген. Крилов си подава оставката и
князът я приема веднага, като това е един от първите му актове на
независимост спрямо Русия. След този скандал разривът между
княза и М. Хитрово е окончателен. М. Хитрово вече започва да
държи публично оскърбителен език по адрес на княза.
Батенберг решава да използва умело влиянието на Русия, за
да укрепи разклатения си авторитет. Консерваторите, чието влия
221
Янко Гочев
ние отслабва под натиска на либералната опозиция, възприемат

идеята на княза да се обърне за помощ към Русия, която да му по
сочи подходящи личности за управлението на страната.
Князът и консерваторите смятат вече, че най-голяма сигур
ност за реда и съюзните отношения с Русия е условието България
да се управлява от руски чиновници, за предпочитане генерали.
За реализирането на тази идея през пролетта на 1882 г.
князът посещава Русия. В Петербург е приет лично от император
Александър III, пред който споделя идеята си и иска да му бъде
посочено подходящо лице. Едва в Москва, където е приет от сла-
вянофилите, са му посочени генералите Л. Соболев и А. Каулбарс.
Александър III одобрява избора им. Князът постига победа в сре
щите си с него, защото успява да разсее интригите на М. Хитро-
во. Вследствие на оплакванията му на 7.05.1882 г. М. Хитрово,
който се компрометира като безогледен агент-провокатор, е отзо
ван от България. М. Хитрово се замесва и във финансови злоупот
реби. Извършва серия от имами, вкл. и на народната банка, като
прибира 35 000 франка лично за себе си от кредита, който банка
та уж отпуска на руската държава.109 Императорът отзовава и ня
кои руски офицери, които с действията си накърнявали авторите
та му. Освен това той упълномощава княза да издаде от негово
име заповед до Българската армия, в която да заяви, че импера
торът счита всяко дело на руските офицери в България, насочено
срещу княза, като насочено и срещу императора. Князът написва
тази заповед в самия кабинет на императора, който го одобрява
напълно.
След почти двумесечно отсъствие от Княжеството князът
се завръща в София на 8.06.1882 г.ш На 23.06.1882 г. е съставено
новата правителство. В него Л. Соболев е министър-председател и
министър на вътрешните работи, а А. Каулбарс - военен ми
нистър. Останалите постове в правителството са заети от консер
ватори.
Генералите са посрещнати в София с големи почести. Дър
жавната хазна поема пътните им разноски в размер на 3000 руб
ли. Определена им е двойно по-висока заплата от тази на българс
ките министри. Дори изплащането на жилищните им наеми е по
ето от държавата.
Двамата руски генерали идват в България със специални
222
инструкции, изработени в Министерството на външните работи

на Русия, за "въдворяване в страната на необходимия ред, вкл.
чрез помиряване между партиите.111 Тъй като консерваторите са
по-твърди защитници на българските интереси пред Русия, на ге
нералите е препоръчано сближение с либералите.
Съгласно секретните инструкции опозиционната либерал
на партия е наречена Народна. На нея генералите трябва да оказ
ват съдействие както в морално, така и при необходимост в "ма
териално отношение" и с водачите й трябва да се водят прегово
ри за съставяне на ново правителство.112
Назначаването на новото правителство отбелязва нова фаза
в руската политика спрямо България. Според оценката на руския
историк С. Сказкин политиката на Соболев може да се приеме ка
то етап от русификацията на България и превръщането й в Заду-
найска губерния. Ген. Соболев има дори претенции сам да предс
тавлява Русия в България. По това време има важни събития в Ца
риград. На 13.07.1882 г. Ал. Нелидов - временно управляващ рус
кото посолство там във войната от 1877-1878 г. и представител на
Русия при преговорите в Сан Стефано, пристига със специална
мисия в Цариград. От 1883 г. той ще оглави посолството и в
продължение на 14 години заема този ключов за Русия диплома
тически пост. По традиция лицето, което го заема, има силно вли
яние сред императора и неговия двор и предлага и разработва ре
шение по Източния въпрос.
Мисията на Нелидов на 13.07.1882 г. остава с неясна цел.
Предполага се, че изучава въпросите, свързани с възможното зав
земане на Проливите, и това е една от причини да бъде изпратен
"да реализира на място вижданията си за бъдещето на Проливи
те." Нелидов изпраща придружително писмо до А. Влангали, вто
ри човек в Министерството на външните работи. От него и запис
ката на Нелидов става ясно, че с особена мисия в Цариград е на
товарен подп. от Генералния щаб на руската армия Протопопов,
който пък дава отчет за военнотехническата страна на операцията
по завладяването на Проливите.113
В допълнение посланик Нелидов изпраща политическите
си виждания и предложения по проблема. Върху записката на Не
лидов за завладяване на Проливите император Александър III
поставя следната резолюция: "Всичко това е твърде смислено и ра-
223
Янко Гочев
зумно. Дай Боже да доживеем до тази радостна и задушевна за нас

минута! Аз не губя надеждата, че рано или късно това ще стане и
така трябва да бъде! Главното е да не се изпусне времето и подхо
дящият момент".114
Нелидов отбелязва, че вътрешнополитическото и икономи
ческото развитие на Турция подсказва нейното скорошно разпада
не. Русия трябва да е подготвена за този момент с ясно набеляза
ни цели и план за действие. Той счита, че историята и съдбата са
разпоредили Русия да завоюва Цариград, тъй като руските "инте
реси политически, търговски и военни изискват завладяването на
Проливите". Въпросът не е за присъединяването на нови земи, а в
необходимостта Русия да владее Проливите, за да утвърди власт
та си над морските пътища, свързващи я със световния океан. Ев
ропейските държави също се стремят да затвърдят позициите си в
Проливите, затова Нелидов заключва: "От това за нас произтича
настоятелната необходимост да изпреварим нашите съперници и
предприемем всички мерки, щото в нужната минута, когато обс
тоятелствата за това станат особено благоприятни или опасността
от чуждо завладяване бъде твърде възможна, ние да можем с пъл
на увереност да заложим на успеха и да се утвърдим окончателно
в Проливите." Срещу тези думи на Нелидов императорът добавя:
"Това е главното."
Според Нелидов Русия може да завладее Проливите по три
начина:
чрез открита сила по време на войната между Русия и Тур
ция;
чрез внезапно нападение по повод вътрешни затруднения
или външна опасност в Турция;
по мирен път - "в случай на близка връзка или съюз с Тур
ция, ако тя може да бъде подтикната към това сама да търси на
шето съдействие".
Последният вариант е подчертан от императора, който
допълва, че, "естествено, това би било най-желателно".115
По-нататък в записката Нелидов разглежда по-подробно
трите варианта за завземане на Проливите. За реализирането на
първия от тях се предлагат три пътя: европейски, азиатски и морс
ки. Нелидов отбелязва, че подготовката за първия е извършена до
голяма степен "с образуването на България и Източна Румелия".
224
Ето за какво е необходима България за руския царизъм.

Чрез България Русия желае да завземе Проливите и да получи
"ключа от дома си в Черно море".
Третият вариант за завземане на Проливите също засяга до
известна степен България, тъй като се предвижда сближаване със
султана и искане на помощ от него, при положение че се разбун
туват поробените християни срещу властта му. Това обяснява за
що след Съединението Русия подтиква Турция да завземе Източ
на Румелия. В заключение Нелидов подчертава "огромната исто
рическа важност, почти необходимост за нея (Русия - б. а.), да се
утвърди на Проливите. Настаняването на Русия там не означава
крах на Османската империя - за Русия би било изгодно нейните
остатъци да се приберат в Азия. А за столицата Нелидов предвиж
да: "...Цариград трябва да бъде и остане град независим, принадле
жащ на самия себе си." Той трябва да бъде под руска опека, като
издържа руските войски, които ще го охраняват. Императорът
подчертава тази част и написва: "Много е възможно да бъде така."
В заключение Нелидов отбелязва, че при подобно посочено в за
писката му развитие, политиката на Русия спрямо Западна Европа
ще получи ново измерение. Русия ще получи подкрепата на сла
вянските държави, възникнали по границите й, които ще бъдат са
мостоятелни, но в приятелски отношения с Русия. Така Нелидов
фактически стига в 1882 г. до идеята за балканската федерация на
славянските държави. Срещу тези мисли император Александър
III пише: "Това би било идеал, до който още е далеко!"
От записката на Нелидов от 1882 г. и последвалите я реше
ния на императора и правителството на Царска Русия се вижда, че
в 80-те години самодържавието предприема сериозни военни и
финансови стъпки по подготовката на военноморски флот за реа
лизация на мечтата за завземане на Цариград и Проливите.
Засиленият интерес на царската дипломация към вътреш
ните дела в България по това време отчита, че Русия води поли
тиката си в Княжеството именно с цел реализацията на тази ста
ра своя имперска мечта.
През септември 1882 г. Ив. Зиновиев - руски дипломати
чески агент, пише конфиденциално писмо до управляващия рус
кото консулство в Русе, в което прави характеристика на българс
ките политически партии, и допълва: "...Смятам, че в този момент
225
Янко Гочев
за постигане на нашите предначертания в Княжеството на нас ни

е необходимо да поддържаме Либералната партия. Аз основавам
своето предположение на това обстоятелство: преди всичко ние
сме длъжни да се погрижим за нашите собствени интереси, кои
то по никакъв начин не съвпадат с личните интереси на царува
щия принц Батенберг, и следователно, доколкото е възможно,
ние трябва да разколебаем доверието на народа към княза. Възпо
лзвайки се от разположението на народните маси към нас, а така
също и на лицата, стоящи начело на Народната партия (Либерал
ната - б. а.), за нас ще бъде по-лесно да подчиним царуващия княз
на нашето влияние и в извънредни случаи ние можем да се опи
раме на народното желание и с това да прекратим нашата иници
атива по отношение на неговото отстраняване от България. А от
носно Консервативната партия и привържениците на принца аз
намирам, че тези хора за известно възнаграждение винаги можем
да имаме на наша страна и те не представляват сила, с която би
трябвало да се съобразяваме."116
Важно е да се знае, че дипломатическите и консулските
агенти на Царска Русия по това време се подчиняват на Министе
рството на външните работи и на Азиатския департамент, така че
тези агенти пряко провеждат държавната политика на Царска Ру
сия. Освен това руските поданици на военна и гражданска служба
в Княжеството са поставени под специален надзор за тяхната по
литическа благонадеждност, за да няма никакви отклонения от
инструкциите, които се изпращат от Петербург и които те задъл
жително трябва да изпълняват.
Русия не пести средства да води и печатна пропаганда в
България в своя полза. Новото генералско правителство разреша
ва издаването на в. "Светлина". Неговият брой първи излиза на
10.07.1882 г. и вестникът се финансира от руското правителство.
От 1883 г. излиза вече под името "Средец", а от 1886 г. с тайна
инструкция на руския външен министър неговите редактори се
задължават да провеждат политиката на Русия.
Междувременно ген. Соболев започва да изпълнява даде
ните му в Русия инструкции. Постепенно първоначалната хармо
ния между генералите и министрите консерватори се нарушава и
възниква между тях конфликт. Той има дълбока основа. Отнача
ло князът се надява с генералска помощ да ускори реформаторс
226
ката си програма. От Русия обаче повече се интересуват от руско

то военнополитическо проникване в Югоизточна Европа. Според
докладите на руските представители в България в Русия се създа
ва впечатление, че режимът е активирал държавностроителната
дейност на Княжеството. А това води до стабилизирането на Бъл
гария и властта на княза, което пък ражда политически мотиви за
международна самостоятелност на България, а обединена и вкара
на в руслото на активната съзидателна дейност в България, би би
ла сериозна преграда пред руското влияние на полуострова. Зато
ва император Александър III не иска да допусне разширяването на
държавностроителната дейност в Княжеството.
Първоначално генералите в правителството, а после руска
та легация започват да блокират тази дейност в основните й нап
равления: определяне на генералните насоки на държавната поли
тика в областта на икономиката, изграждане и укрепване на
изпълнителната власт, оформяне на принципите на администри
ране.
Княжеството се допитва до Петербург за всяка своя стъпка,
но там вече се съмняват, че по пътя, който следва България, ще се
доближи до Запада. Затова Соболев убеждава и императора да си
смени тактиката и да се премине към открита борба срещу режи
ма при подкрепа на част от Либералната партия. В тази формула
руската политика вижда най-ефикасна гаранция за запазване ста
билните си позиции в България. Соболев е генерал, развил кари
ерата си в Средна Азия, свикнал е като военен да заповядва и за
поведите му безпрекословно да се изпълняват.
Това изпитва върху себе си и българският съд, защото след
лична намеса на Соболев делото срещу Драган Цанков е прекра
тено. Либералният лидер е освободен от лудницата, където е зат
ворен от противниците си, под предлог че е луд.117 Това събитие
влошава отношенията между генералите и консерваторите.
Допълнителен фактор за търканията в правителството са опитите
на Соболев да реши окончателно жп въпрос в интерес на руски
капиталисти. Този въпрос води до оставката на министър Вълко-
вич, заменен с К. Стоилов. Все пак под натиска на консерватори
те е съставен изключително реакционен избирателен законопро
ект, който по-късно е утвърден от Държавния съвет. С него се въ
вежда двустепенната избирателна система, имуществен и образо
227
Янко Гочев
вателен ценз, лишават се чиновниците от правото на изборност,

намалява се числото на депутатите, а председателят и подпредсе
дателят на Народното събрание се назначават според новия закон
от княза.
На 21.11.1882 г. се провеждат избори за III Обикновено на
родно събрание. На 10.12.1882 г. то е открито официално.118 Още
в първите му заседания започва открита борба между консервато
рите и министрите руси119. Това дава повод на ген. Соболев да
потърси съдействието на либералите. Симпатиите на генералите
към либералите, на които русите вдъхват надежди във възстановя
ване на конституцията, са допълнителен фактор за сблъсъка гене
рали - консерватори.
В Народното събрание започва открита война между тях.
Те пряко се сблъскват по въпроса за Драгунския корпус. Това е
жандармерия с военна организация, създадена по руски образец.
Подчинена е на военния министър и има началници офицери
жандарми, които принадлежат в Русия към корпуса на държавна
та полиция. Народното събрание с мнозинство от гласовете на
консерваторите приема Закон за полицейската стража, с която
премахва Драгунския корпус. Създава се обикновена полицейска
стража, подчинена на вътрешния министър. Това става без съгла
сието на военния министър Каулбарс, който протестира, но
князът утвърждава закона. Отношенията с генералите допълни
телно се влошават.
Правителството на Соболев обаче прави всичко възможно,
за да укрепи икономическото влияние на Царска Русия в Бълга
рия. Установяват се официални търговски отношения. Обсъждат
се възможностите за търговска конвенция. Поставя се на разглеж
дане въпросът за митническата тарифа. Значително са намалени
митата на руските произведения, внасяни в България. Руски фаб
риканти от Одеса посещават България, за да се запознаят с нужди
те на пазара и предоставят свои стоки.120 Организирана е първата
руска търговска изложба. Установява се официална връзка между
княжеския Министерски съвет и руското дипломатическо агент
ство по въпросите на търговските отношения. Обсъжда се въз
можността за установяване на пряка параходна връзка с Одеса и
дунавските пристанища и телеграфна връзка между Одеса и Вар
на. Руската икономическа експанзия е съпроводена с безогледна
228
панславистка агитация. Със субсидия от българския бюджет рус

ките генерали започват да издават вестник "Балкан", в който изли
зат серия от статии със злонамерени клевети и злостни нападки
срещу консерваторите, особено в това, че "се продали" на Австро-
Унгария по жп въпрос.
Дълго проточилите се разправии по жп въпрос убеждават
консерваторите, че Русия няма да отпусне заем и че претенциите
за строителството на руската компания Гинсбург-Струве не се
ползват с доверие и подкрепа на руското правителство. Затова Гр.
Начович подготвя нов български проект. В края на редовната си
сесия през февруари 1883 г. Народното събрание разглежда про
ектите по жп въпрос и с голямо мнозинство подкрепя неговия.
Решено е да се започнат проучвателни сондажни работи по лини
ята Кюстендил-София-Свищов, като за тази цел е гласуван кредит
от 350 000 лв. Идеята е след време линията от Кюстендил да
продължи до Скопие и така да се осъществи връзката с Македо
ния. Княжеството трябва обаче да продължи да изпълнява между
народните си задължения121. Така в общи линии жп въпрос е ре-
шен в интерес на България. Това обтяга допълнително отношени
ята между генералите и министрите консерватори.
Закриването на Народното събрание на 13.02.1883 г. дава
възможност на руските генерали да се разправят окончателно с
консерваторите.
Независимо от факта, че събранието отказва да отпусне
средства за издръжка на Драгунския корпус и че Държавният съ
вет одобрява това решение, генералите в съюз с княза успяват да
се наложат и запазват корпуса.
Повод за окончателен разрив между генералите и консер
ваторите става случаят Милетий. Той е Софийски митрополит,
който по време на войната без разрешение на екзарха бяга от Ца
риград в Русия и се включва в похода на руската армия.
Заради самоволните си действия Милетий е наказан дисцип
линарно от Екзархията. Изпълнението на присъдата обаче е отло
жено. Милетий счита, че до изпълнение няма да се стигне. Той е
краен русофил, подкрепя преврата от 1881 г. и действията на рус
ките генерали в правителството, в чието лице има силна подкрепа.
Въпреки категоричната забрана на ген. Л. Соболев К. Сто
илов решава да изпълни правомерното решение на синода в Со
229
Янко Гочев
фия.
През нощта на 24 срещу 25.02.1883 г. по заповед на ми
нистър К. Стоилов митрополит Милетий е интерниран в Рилския
манастир.122
Ген. Л. Соболев и ген. Каулбарс се намесват брутално и бе
зогледно в полза на митрополита, "забравяйки, че България не е
Средна Азия, нито Полша123". Действията им са противозаконни и
представляват груба намеса във вътрешните работи на Княжество
то, в чужд за тях ресор на управление, оглавен от К. Стоилов ка
то Министерството на външните работи и изповеданията и в ра
ботите на Екзархията.
Авторитетът на екзарх Йосиф е силно засегнат и той се оп
лаква от своеволните действия на руските генерали, на руския
посланик в Цариград Нелидов, който обаче отказва да посредни
чи в изграждането на конфликта. Екзарх Йосиф получава само из
винения.
По случая Милетий възниква остър конфликт на лична ос
нова между ген. Соболев и наместника на екзарха - Доростолочер-
венския митрополит Григорий, описан от самия генерал.
Същият заявява на митрополита: "Аз не зная държави, где-
то митрополитите да се пращат на заточение с жандарми." "Аз
зная такава държава - извиква Григорий - Това е Русия!"124
Митрополит Григорий е решен да върви в съпротивата си
срещу руския генералски произвол докрай. С мъка консерватори
те го възпират да не отлъчва генералите от църквата.
Случаят Милетий е само търсен повод от руските генерали,
за да отстранят българите и обсебят цялата власт. Те са сигурни в
успеха си, защото знаят, че Батенберг с назначаването им е поел
обвързващи ангажименти към руския император. Затова няма да
върви срещу волята на императора и няма да има смелост да се ос
вободи от опеката им.
Преценката на ген. Соболев се оказва вярна. На 26.02.1883
г. той подава оставка121. Два дни по-късно от правителството е
отстранен К. Стоилов, а след него и другите консерватори - Д.
Греков и Гр. Начович.126
Това е нова министерска криза, резултатите от която са
елиминирането на консерваторите от управлението. Князът, ма
кар че е недоволен от действията на генералите, не се вслушва в
230
съвета на консерваторите да ги отстрани и да състави чисто бълга

рски кабинет. Вместо това на 3.03.1883 г. той назначава правител
ство с министър-председател и министър на финансите ген. Собо-
лев. Ген. Каулбарс запазва поста си на военен министър. Този сво
еобразен кабинет на военни чиновници остава в историята като
министерство на "управляющите". За него ген. Соболев споделя
откровено следното: "Кризата от 3.03.1883 г. имаше най-решител-
но влияние върху положението в България. Властта премина в
руски ръце."127
Всички министри без К. Цанков са или руснаци, или руски
поданици. "Управляющите" влизат в министерствата си не като
политически лица, а като секретари. Те не се явяват на доклади
при княза, а поддържат връзки с него чрез тен. Соболев.
За това как обикновените българи посрещат новото прави
телство свидетелства докладът на немския генерален консул в Со
фия Брауншвайг до Бисмарк от 17.03.1883 г. В него се казва:
"...България ще се управлява засега от едно по същество руско пра
вителство... За българите, без разлика на партийна принадлеж
ност, е направо една мъчителна мисъл да виждат, че ключът за
държавната каса се намира в руски ръце. От моя страна мога само
отново да изкажа съжалението си за това, че част от сподавения
гняв, който тукашното население изпитва от тази мисъл, се обръ
ща срещу княза, чийто подпис стои под съответния указ за създа
ване на новото правителство".128
За княза положението, в което изпада, е много неприятно.
Руската опека върху него се засилва. Генералите не могат да му
простят, че събранието решава жп въпрос в ущърб на руските ин
тереси. Продължават срещу него интригите в Петербург. Соболев
пише, че "Батенбергският принц" е предан всецяло на австрийс
ките интереси, насърчава католическата пропаганда и дори има
намерение да вземе подкуп от барон Хирш, за да улесни строежа
на линията Цариброд - София - Вакарел. Българският княз счита
себе си вече за политически банкрутирал. Ив. Аксаков открито му
заявява, че Русия никога няма да забрави това, че плодовете на
кървавите й усилия през войната са паднали в скута на един немс
ки принц. Постепенно у княза възниква впечатление, което после
ще прерасне в убеждение, подкрепяно и от консерваторите, че
следването на руските съвети невинаги отговаря на благото на
231
Янко Гочев
България, още повече когато те са крайно противоречиви.

Всъщност конфликтът от пролетта на 1883 г. между Собо-
лев и консерваторите, които са националисти, е именно на тази
основа.
За положението в България след 3.03.1883 г. свидетелстват
и чужденци. Немският посланик в Лондон в доклад до Берлин от
5.04.1883 г. пише: "...Лорд Гренвил каза, че руснаците са отхвър
лили съвсем маската си и се стараят чисто и просто да направят
България руска провинция, като ни най-малко се смущават от до
говорните клаузи и от собствените им обещания по време на Бер
линския конгрес."129
Французинът Емил Кейе пише на 10.04.1883 г. в дневника
си: "Политическото положение стана нетърпимо. София е в ръце
те на генералите Соболев и Каулбарс. Те са господари на минис
терствата на вътрешните работи и на войната, както и на Минис
терския съвет. Тяхното управление постепенно прерасна в срамна,
насилствена диктатура."130
За руската позиция по това време спрямо България говори
съобщение на посланик Сабуров до външния министър Н. Гирс, в
което се казва: "Промениха се и нашите интереси. Тогава ние се
страхувахме да осъществим съединението на България и Източна
Румелия Сега това вече не ни интересува, както по-рано и не ни
интересува по две причини. Първо, осъществяването на това (съе
динението - б. а.) почти е невъзможно без съдействието на наши
те войски, тъй като българите са много слаби и не могат да се ре
шат на война с Турция. Второ, нашето общество започва да разби
ра, че ако взорът на българите все още е обърнат към нас и ако на
шето влияние още господства в България, то това е така, защото
съединението още не е извършено. И така, съединението на Бъл
гария има за нас твърде съмнителен интерес."131
Същност това съобщение от 1883 г. е признание за завоя в
руската политика спрямо България, изразяващ се вече при управ
лението на император Александър III (1881-1894 г.) в отказ от съз
даването на силна и голяма България.
Мястото на България се определя през призмата на интере
сите на царска Русия: завземане на Цариград и Проливите. Алек
сандър III дава пълно одобрение и подкрепа за осъществяването
на тази идея. Ал. Нелидов обаче е политически организатор и ко
232
ординатор на идеята. За реализирането й той става посланик в Ца

риград през 1883 г. Ролята и мястото на Княжество България спо
ред руските замисли е следната: в определения от Русия момент
войските на княза трябва да влязат в Източна Румелия да осъще
ствят съединението, обединената българска армия трябва да настъ
пи към Цариград и да помогне на Русия в завземането на Проли
вите, но най-вече да изпревари възможен десант на войски от дру
ги държави.
През месец май 1883 г. въпросът за съдбата на пълномощи
ята се обсъжда в Русия. След дълго пътешествие през Цариград,
Ерусалим, Атина и Цетина на 9.05.1883 г. княз Батенберг присти
га в Москва във връзка с предстоящата коронация на императо
ра.132
Коронацията е използвана от руската дипломация, за да на
несе удар върху княза.
Преди още князът да пристигне в Русия ген. Соболев отпъ
тува от България. Той обаче нарежда, според секретното предпи
сание на началника на Азиатския департамент от 4.05.1883 г.133
всички общини с държавни учреждения за деня на коронацията
да изпратят поздравителни телеграми, но не направо до импера
тора, а чрез него като министър-председател на България. С това
Соболев се стреми да докаже, че князът е изгубил в България вся
какво доверие и че българите са по-благодарни да бъдат под пря
кото управление на императора. Освен телеграмите трябва да бъ
дат пратени и делегации, но те няма да бъдат представени на им
ператора от княза, а от Соболев. Изпратени са две такива делега
ции: едната от Софийската община, а втората от Народното съб
рание.
Предписанието на началника на Азиатския департамент от
4.05.1883 г. определя дори съдържанието на поздравителните те
леграми, като изрично се посочва: "...при изразяване на чувствата
на преданост към обожавания монарх трябва също така да бъде
изразена молба да се поднесе в нозете на Негово величество хода
тайството на населението за възстановяване на дарената му конс
титуция и по възможност да се изяви неудоволствие против са
мостоятелното управление на Княжеството."134
С това руската дипломация решава да манипулира в своя
полза настроенията на народа и като упражни чрез него натиск
233
Янко Гочев
върху княза, да го принуди да възстанови конституцията. В натис

ка "от долу" върху княза трябва да участва Либералната партия, на
чието русофилство в Петербург вече разчитат, за да укрепят вли
янието си в България. Острите сблъсъци в Русия между княза и
парламентарната делегация, от една страна, и ген. Соболев и пок
ровителстваната от него софийска делегация, от друга, предвеща
ват близък край на режима на пълномощията.
В аудиенцията при императора ген. Соболев наклеветява
княза, с което разклаща доверието в него. Затова на 7.05.1883 г.,
когато е приета парламентарната делегация, начело с митрополит
Симеон, демонстрациите на преданост и признателност се оказват
недостатъчни. Външният министър Н. Гирс заявява: "И животни
те дори са признателни... Но в политиката това не стига", а импе
раторът иска на дело доказателства за признателността към Русия
на българите.
В доклада на немс
кия посланик в Русия
Швайниц до Берлин се
изпраща основното в
съдържанието на разгово
ра му с руския външен
министър Н. Гирс, който
открито заявява: "На им
ператора харесва държа
нието на генералите."135
Присъствието на
втората българска делега
ция от името на Софийс
кия градски съвет в състав
либерали е възприето ка
то обида от княза, защото
само той има право като
държавен глава да предс
тавлява България пред
външния свят.
Присъствието на
тази делегация обаче е по
ген. Каулбарс
заповед на ген. Каулбарс.
234
Тя е приета от императора Н. Гирс и И. Зиновиев - началника на

Азиатския департамент. Именно Зиновиев е най-откровен пред
софийската делегация: "Княз Батенберг - казва той - пакости мно
го на интересите на България. Той се е продал всецяло на Австрия
и на барон Хирша. С тоя немец България няма да види добри
дни."136
Очевидно става, че генералските интриги срещу княза имат
почва в Русия и Батенберг вече е загубил доверието на императо
ра и правителството на царска Русия. Затова, въпреки че князът е
награден с орден "Владимир" - I степен, молбата му да бъдат от
зовани генералите не е удовлетворена.
Що се отнася до забележката на Зиновиев за барон Хирш,
тя се дължи на обстоятелството, че Хирш е главният акционер на
компанията на източните железници, чиито доходи ще нараснат,
ако се построи линията Цариград - София - Вакарел.
Самият български княз при посещението си допуска греш
ки. Докато Александър III се оттегля в един от Московските ма
настири, за да пости и се моли, Батенберг дава на чуждестранни
те принцове, представляващи кралските дворове при коронация-
та, един обяд, който разгневява религиозните чувства на руските
домакини. С това разклаща още повече доверието към него у им
ператора. Антипатията на руския самодържец към българския
княз все повече нараства. При целия си престой в Русия у бълга
рския княз се оформя убеждението, че руският император смята
себе си за истински владетел на България, на когото по право при
надлежи съдбата й.
Всъщност Батенберг напуска Русия силно обезпокоен за бъ
дещето си и решен да се освободи по какъвто и да е начин от рус
ката опека, превърнала го по това време в нещо като вицегуберна-
тор на държавата, чийто държавен глава е той. С такива настрое
ния на 12.07.1883 г. князът се завръща в България. Отпътувайки от
Русия, той допуска още една голяма грешка. Вместо да заповяда
на Соболев да се върне в София, му разрешава да остане времен
но в Петербург, за да уреди някои висящи въпроси между Бълга
рия и Русия. Един от тези въпроси е окупационният дълг на Бъл
гария спрямо Русия.
Малко се знае, че България плаща в буквалния смисъл на
думата за своето "освобождение" на Русия. Издръжката на 50 000
235
Янко Гочев
руска окупационна армия е изцяло за сметка на България.

През 1883 г. Княжеството подписва конвенция с Русия,
според която по чл. 1 българското правителство припознава да
дължи за разходи по окупация на руското императорско правите
лство 10 618 250 книжни рубли и 43 копейки. Тази сума се рав
нява на 32 тона чисто злато, изплатени на Русия за 12 години
срок. България безпрекословно приема дълга към Русия. Българс
ката преданост проличава и в това, че дори по финансовата част
никой българин няма съмнение в руската акуратност. България
приема всички разходи, без да прави преценка дали са разходва
ни правилно, или неправилно.От своя страна Русия не изплаща и
100% от квитанциите, издавани на населението за предприетите
през военно време реквизиции.
Признаването на окупационния дълг от България е лично
дело на ген. Соболев. В отсъствие на княза той натрапва на Бълга
рия конвенцията за окупационния дълг, с която прави български
ят народ длъжник на Руската империя Успоредно ген.Соболев се
опитва да преведе в едно от руските кредитни учреждения 15
млн. резервен фонд, образуван още по време на окупацията.137
Това са печалните за България резултати от управлението
на руските генерали.Присъствието им във висшите етажи на
властта ограничава значително и без това орязания суверенитет на
България.Батенберг се намесва и след завръщането си в България
по негово искане Държавният съвет подготвя доклад, с който по
рицава дейността на правителството в негово отсъствие. С докла
да се препоръчва да се замени управляващия кабинет с "отговор
но министерство" от български поданици.138
Това предложение дава основания князът да насрочи
допълнителни избори за народни представители на 14 и
21.08.1883 г. Освен това в разрез с руските желания държавният
глава назначава К. Стоилов за български дипломатически агент в
Петербург139 и то без разрешение от Русия.
Като предприема тези смели действия, княз Александър се
опира преди всичко на приближените му водачи на Консерватив
ната партия. След коронацията Русия пуска в действие своя нов
план, сведения за който намираме в писмото на вицеректора на
Азиатския департамент до управляващия консулството в Русе от
20.05.1883 г. В писмото изрично се казва: "Въпросът за възстано
236
вяване действието на Конституцията в Княжеството и снемане на

дадените на княза пълномощия принципно е решен. Съпротивата
на принц Батенберг срещу снемането на дадените му правомощия
неминуемо ще повлече след себе си неговото отричане от бълга
рския престол. Ако при обявяването на височайшата воля (на им
ператора - б. а.) г-н Йонин (новият дипломатически агент в Бълга
рия - б. а.) не срещне съпротива от страна на княза и Конституци
ята в страната бъде възстановена, тогава все пак ще се наложи да
се въздейства върху съзнанието на българската интелигенция за
необходимостта от отстраняването на принципа, който се явява
главна спирачка в делото за обединение на България с Румелия, и
да се обяви на водачите на Народната партия (либералната - б. а.),
че докато в България царува принц Батенберг, идеята за обедине
нието на Княжеството не може да бъде осъществена..."140
В началото на август 1883 г. К. Стоилов заминава като дип
ломатически агент в Петербург. В Русия никой не се съгласява да
го приеме, дори външният министър Н. Гирс. Въпреки многократ
ните се опити той не успява да се срещне дори с директора на
Азиатския департамент И. Зиновиев. Удар върху България е изяв
лението на Министерството на външните работи на Русия, което
чрез своя официален печатен орган обявява, че К. Стоилов като
своеобразен пратеник на българския княз няма да бъде приет
никъде.
Отблъснат по дипломатически път, за българския княз не
остава друг вариант, освен да търси споразумение с част от либе
ралите. Започналото сближение с тях може да се разглежда като
негов опит да се ограничи руското влияние в Княжеството. През
лятото на 1883 г. князът вече е убеден, че експериментът му с ре
жима на пълномощията е пред провал. Той започва да насърчава
консерваторите да преговарят с умерените либерали за възстано
вяване на конституцията.
На 26.07.1883 г. след дълъг период на интерниране Др.
Цанков получава разрешение да се завърне в София, където той
пристига на 29.07.1883 г., и на следващия ден е приет от княза.
Двата обсъждат въпроса за помирение между партиите. Батенберг
дава одобрението си за такова споразумение: "Аз - заявява князът
- съм готов да изпълня онова, което е за доброто на отечеството."141
На 8.08.1883 г. консерваторите и умерените либерали подписват
237
Янко Гочев
споразумението за помирение с две главни точки: князът и кон

серваторите се задължават да възстановят конституцията, а умере
ните либерали да я изменят в консервативен дух. Срещу споразу
мението се обявяват т. нар. непримирими либерали, които имат
подкрепата на руските генерали. Така отношението към Русия
поставя началото на фактическото разцепление в голямата Либе
рална партия.
На 12.08.1883 г. в Княжеството пристига новият диплома
тически агент на Русия А. Ионин. Идването им в България има
изключително значение за решаване на възникналата криза. Спо
ред секретното предписание на началника на Азиатския департа
мент Ив. Зиновиев до консулите в България от 20.08.1883 г. "Ми
сията на ген. Ионин се състои главно в това, щото да въздейства
на българския княз за снемането на дадените му от свищовското
Велико народно събрание пълномощия и за възстановяване в Кня
жеството на действието на дарената на българския народ консти
туция."142
С инструкциите до Ионин всъщност руското правителство
порицава политиката си в България дотогава143. В инструкцията се
отстъпва и по жп въпрос. В нея се дава правото на Австро-Унга
рия да иска да се построи международната линия, докато линия
та София - Свищов трябва да се остави за по-късно време.144
В едно свое писмо до водача на славянофилите Ив. Аксаков
А.Йонин разкрива подробно целите на своята трудна и деликатна
мисия. Той заявява, че опитите на някои руснаци да получат кон
цесии за строеж на жп линии в България са ненавременни. Кня
жеството трябва първо да се стабилизира, а това ще отложи жп
въпрос най-малко година. Йонин е твърде критичен към руската
политика в Княжеството: "Работата е в това, че тук намерих ужа
сен хаос и работите са толкова объркани, че се наложи веднага да
скъсам с миналото. Всичко се заключва в дискредитирането на Ру
сия от самата Русия, от безотговорната критика и оплакванията от
правителството, от измислените от самите управници мерки и от
недостатъчното единство и система в действията. Аз ще се поста
рая да установя това единство и започнах с прекъсване на минало
то143." По отношение на конституцията А.Йонин е твърде откро
вен и заявява, че самата дума му е омръзнала, но е длъжен да ра
боти за възстановяването й.146
238
С подкрепата на Йонин либералите искат пълно възстано

вяване на положението отпреди преврата от 27.04.1881 г. Иска се
от тях възстановяване на Търновската конституция не изобщо на
конституционния режим.
На 20.08.1883 г. Йонин връчва на княза проект за манифест
с цел разрешаване на политическата криза. Князът го приема, но
заявява, че ще го изучи и тогава ще го подпише.14Т
На 21.08.1883 г. Йонин представя на княза акредитивните
си писма. Аудиенцията е бурна и за малко не предизвиква дипло
матически скандал. Йонин изрично заявява: "Императорът ви да
де пълномощията и сега ви ги взема обратно, защото вий зле си
послужихте с тях148." След уклончивите отговори на Батенберг
Йонин с груб език му отправя фактически ултиматум до 30.08, т.
е. до именния ден на императора князът да възстанови конститу
цията, в противен случай да напусне България и да назначи ген.
Соболев за регент. Това оскърбява, но не уплашва княза.
На 21.08.1883 г. се провеждат допълнителните избори за
депутати в III Обикновено народно събрание. Либералите с по
мощта на генералите министри печелят голям успех. След това
князът под натиска на Йонин е принуден да подпише на
23.08.1883 г. манифеста, предложен му от руския дипломатичес
ки агент 149. Зад привидното смирение пред исканията на Йонин
князът подготвя тайно, в съюз с консерваторите и умерените ли
берали, окончателното отстраняване на руските генерали. В края
на август 1883 г. генералите, разчитайки на отказа на княза да
възстанови конституцията, не са далеч от идеята за насилственото
му отстраняване. Инструкциите от Петербург до тях допускат та
кава възможност. До преврат не се стига, тъй като събитията ги
изпреварват.
На 4.09.1883 г. се открива извънредната сесия на Народно
то събрание. Два дни по-късно депутатите поднасят отговора на
тронното слово и молят княза да възстанови Търновската консти
туция, макар изменена.
Още същия ден, на 6.09.1883 г., княз Ал. Батенберг издава
манифест, с който обявява възстановяване на Търновската консти
туция. С манифеста извънредната сесия на събранието става ре
довна законодателна. Пред събранието се поставя въпросът да се
произнесе по изменението на конституцията.150
239
Янко Гочев
В резултат на манифеста оставането на руските генерали в

България се оказва невъзможно. На 7.09.1883 г. правителството на
ген. Соболев си подава оставката. Предлог за оставката е, че
князът не се допитал до правителството при съставянето на мани
феста.131
На 7.09.1883 г. княз Батенберг назначава коалиционно пра
вителство на консерватори и умерени либерали с министър-пред
седател Др. Цанков. За управляващ Военното министерство е наз
начен полк. Редигер.152
Така след две години и два месеца режимът на пълномощи
ята е премахнат чрез споразумение между княза, консерваторите
и умерените либерали. Начинът на изхода от кризата е победа за
България, защото вътрешните фактори в страната се обединяват,
за да отхвърлят руската опека върху управлението й.
В историографията режимът на пълномощията (1881-1883
г.) е силно критикуван.Според Г. Тодоров например режимът
напълно възстановява деспотизма отпреди 1878 г., но в бюрокра
тична форма, характерна за Русия. Централна фигура в държава
та става не свободно избраният депутат, а чиновникът. Раздаване
то на чиновнически длъжности става средство за награждаване на
политически единомишленици без качества. Самите закони губят
авторитета си, защото управляващите свободно и безотговорно си
служат с тях.
Всъщност освен опита за установяване на авторитарен ре
жим и нарушаване на Търновската конституция има и съзидател
на дейност при режима на пълномощията, вкл. и стремеж към
модернизация. Въпреки значителните постижения в промишле
ността, търговията, добрите стъпки във външната политика, върху
авторитета на княза е нанесен силен удар. Поради разклатените си
позиции той трябва да се задоволи със статут на конституционен
монарх. Той губи влияние и в Русия. Както от вътрешни, така и от
външни сили, започва да се обсъжда въпросът за оставането му в
България. С неуспешната си политика князът поставя началото на
влошаването на българо-турските отношения. Без да искат, князът
и консерваторите, преследвайки различни цели, създават условие
за намесата на Русия във вътрешните работи на България. Резул
татът от тази намеса се стоварва главно върху тях.
Всъщност при режима на пълномощията руското влияние
240
в България се засилва, защото князът се нуждае от руската външна

подкрепа и одобрение за промените. Това прави България все по-
уязвима от руския император и неговата дипломация.
По време на режима на пълномощията има еволюция в от
ношенията на руския двор към княза и то по негова вина. След ка
то сам търси руска помощ, за да укрепи властта си, той създава
възможности Царска Русия да диктува политиката му. Това води
до конфликт с руските представители, особено генералите след
1882 г., които нямат държавнически и дипломатически качества.
В Русия се създава впечатление, че князът и българските полити
ци и всяка проява на самостоятелност в решаването на вътрешно-
и външнополитическите въпроси се приема за чуждо (западно)
влияние, което е немислимо, тъй като Русия запазва силни лосто
ве за въздействие върху българската политика. Все пак четири от
петте правителства до 1883 г. са оглавявани от руснаци. Пряка
последица от краха на режима на пълномощията е, че получават
ускорение отрицателните тенденции в българо-руските отноше
ния, които ще доведат до разрива през 1886 г.
Възстановяването на конституцията задълбочава недовол
ството в Русия спрямо княза. Падането на режима на пълномощи
ята е сериозен удар върху Русия. Спойката монарх - Народно съб
рание укрепва, защото князът решава да поддържа конституцията
и да работи с либералите. Това не е в интерес на Русия, защото
вътрешната стабилност в страната укрепва. Този ход на събитията
рязко обърква плана, разработен от началника на Азиатския де
партамент Ив. Зиновиев. Според него, ако князът откаже да
възстанови конституцията, Русия трябва да се възползва от това, за
да го накара да се оттегли от престола. Изводът на Ив. Зиновиев
е: "Ний трябва да затвърдим нашето влияние в страната и да уст
роим Княжеството на същите тия начала, на които се образува ве
ликото княжество Финландия."153
Сравнението на Зиновиев между Финландия и България не
е случайно. От 1809 г. Финландия е присъединена официално към
Русия, но запазва конституцията си от 1792 г. По този начин за
пръв път се сдобива със собствен парламент, тъй като до 1809 г.
финландците заседават в шведския парламент. Всъщност от 1809
г. велик княз на Финландия е самият руски император, който се
възползва от конституционните се правомощия да управлява са-
241
Янко Гочев
мовластно без парламент.

Русия очевидно гледа по това време на България не само
като на временна буферна държава, а и като част от собствената
си сфера на интереси.
Отстраняването на руските генерали от българското прави
телство, без военния министър, е един от поводите на руския им
ператор за омразата му към българския княз като "немски агент",
макар че самият Александър III по майчина линия също е немец.
Руските генерали напускат България крайно ожесточени. В Русия
те успяват да въздействат отзоваването на руските офицери, кои
то подкрепят княза. По заповед на императора, без съгласие и да
же без знание на княза, са отзовани двама от най-приближените
му офицери от тях - ген. Лесовой и поручик Ползиков.
В отговор Батенберг изключва от свитата си офицерите
руски поданици, а управляващият Военното министерство полк.
Редигер е сменен с подп. Котелников. С отделна заповед князът
извиква 36 души български офицери, пратени на обучение в рус
ките полкове.
Заповедите са смел акт на княза, който за пръв път отгова
ря достойно на едно руско предизвикателство.
За да уреди положението на руските офицери в България,
императорът изпраща в България своя военен аташе във Виена -
флигеладютант Н. Каулбарс. В края на 1883 г. той подписва воен
на конвенция, чрез която властта на княза над руските офицери е
завършена и е ограничена руската намеса в българската армия.
Сключването на конвенцията е временно отстъпление на
Русия, чиято дипломация преценява, че свалянето на княза чрез
военен преврат няма да успее, защото ще предизвика противодей
ствието на Великите сили и турското нахлуване в Източна Руме
лия според съобщенията от Цариград на посланик Нелидов.
Инструкциите до Йонин са сменени. Сега той трябва да ра
боти в тясно единодействие с либералите, за да може чрез тях по
мирен и законен път да промени положението в Княжеството в
полза на Русия. Отстраняването на княза от българския престол се
отлага за в бъдеще, когато либералите сформират свое правител
ство, ползващо се, освен с подкрепата на Русия, и с голямо мнози
нство в Народното събрание. Действията на Йонин като извънре
ден дипломатически агент на Русия наистина срещат противодей
242
ствието на западните Велики сили. Лично Бисмарк пред граф Шу-

валов не одобрява действията му. Самият български княз се оплак
ва по дипломатически път на представителите на западните дър
жави от агитацията срещу него. Руският посланик съобщава на
външния министър, че в Австро-Унгария гледат на действията на
Йонин "като вмешателство от наша страна във вътрешното управ
ление на Княжеството".1-’4
Поради опасност от международни усложнения през 1884
г. императорът отзовава Йонин. Все пак действията му са оценени
от Азиатския департамент като успешни. Конституцията е възста
новена, а влиянието на Либералната партия укрепва.
При правителството на Др. Цанков между либералите ми
нистри и Йонин се установяват такива отношения, които дават ос
нование в Петербург да смятат, че "настоящото правителство се
състои от предани нам лица, и на съдействието на които ние мо
жем да разчитаме".155
Др. Цанков оказва съдействие на руската дипломация при
сключването на военната конвенция. Освен това се задължава да за
бави по възможност решаването на въпроса за построяването на
жп линия Цариброд - София - Вакарел, която е неизгодна за Русия.
Според конфиденциално писмо на началника на Азиатския депар
тамент от 20.02.1884 г. "г-н Цанков се задължи със собствени сред
ства по легален ред от името на народа и правителството да пред
ложи на княза отричане от престола и незабавно да го отстрани от
пределите на Княжеството. Всички тези благоприятни условия ние
сме длъжни да запазим за известно време в дълбока тайна. И осо
бено да се отклони по възможност въпросът за кандидатурата за за
мяна на княжеския престол".Ь6 По признание на руския диплома
тически агент "руското правителство имаше всички основания да
се доверява на този кабинет"157 (с правителството на Др. Цанков,
което управлява от 31.12.1883 г. до 30.06.1884 г. - б. а.).
Самият Цанков през 1884 г. пита руския дипломатически
агент "в каква степен би било удобно князът да бъде напълно
отстранен от България и дали императорското министерство ня
ма да се съгласи да окаже съдействие в осъществяването на една
финансова комбинация, с помощта на която може да стане въз
можно заставянето на княза да измени отношението си към бъл
гарския кабинет".155 Комбинацията се състои в отпускането на кре
243
Янко Гочев
дит от 2 млн. франка на княза. Кабинетът на Цанков започва да

провежда замислите на руската дипломация, която пък се отбла
годарява с парични помощи "за практическо провеждане възгле
дите на царското правителство за българските работи159". Руското
правителство поема финансирането на печатния орган на умере
ните либерали, начело с Цанков, в. "Средец", който започва да из
лиза под това име от 4.03.1884 г.
През 1884 г. на мястото на Йонин Русия изпраща нов дип
ломатически агент - А. И. Кояндер. Той веднага предупреждава
директора на Азиатския департамент И. А. Зиновиев: "Докато в
лицето на българския княз виждаме враг, ние не можем да разчи
таме на него..., но следва и открито да установим, че най-враждеб-
но към нас се отнасят либералите."
Следвайки инструкциите от Петербург, че опасността за Ру
сия е евентуалното разцепление сред либералите на Др. Цанков и
П. Каравелов, А. И. Кояндер предприема действия за предотвра
тяването му. Същевременно инструкциите му до руските консули
в България са: "Дискредитирайте княза, доколкото можете!"160
На 27.05.1884 г. се провеждат избори за Четвърто обикно
вено народно събрание, които крайните либерали на П. Караве
лов печелят убедително.
С указ №10 на княза от 30.06.1884 г. е съставено самостоя
телно правителство на крайните либерали с министър-председа
тел П. Каравелов161. По стара традиция Военното министерство е
оглавено от руснак - княз Кантакузин, който е на този пост и в
правителството на Др. Цанков. Кандидатът на правителството -
Ст. Стамболов, е избран за председател на Народното събрание.
Образуването на хомогенен кабинет на крайните либерали води
до окончателното разцепление на старата Либерална партия. То
ва е неуспех за Русия, защото нейното протеже - Др. Цанков, ми
нава в опозиция. Самият П. Каравелов има много лоша репутация
в Русия. Преди преврата от 1881 г. там го смятат за "нихилист", а
след това чрез статиите си във в. "Независимост" по време на ре
жима на пълномощията - за отчаян русофоб. Трайно закрепеното
недоверие към него в руските дипломати не вдъхва особени на
дежди за промяна на българската политика към Русия. Самият ли
берален печат е откровен и заявява: "Ний нямаме и не желаем да
имаме работа с никой чужд агент, с никое чуждо агентство. На
244
шата работа е с народа и с княза: нито народът без княза, нито

князът без народа; ни князът без власт, нито народът без права - а
това е девизата на Либералната партия. Нямаме нищо против ни
кого от чуждите агенти, а най-малко против нашите освободите
ли. Външна политика не гоним, нито можем да гоним, предоста
вяме я на тези, които са ни дали политически живот; но за вът
решната ни управа нека ни прощава и самата наша освободител
ка, че сме й казвали и ако пак кажем, че не би желали и не жела
ем да сме под ничие влияние, под ничие давление."162 Тези откро
вени заявления, признаващи на Русия само едно ограничено пра
во на настойничество върху външната политика на България, ко-
гато тя има намерение да подчини пряко цялата българска поли
тика, не могат да не предизвикат недоволство в Петербург.
Правителството на П. Каравелов (1884-1886 г.) си поставя
за главна задача във вътрешната политика пълното възстановяване
на Търновската конституция, която става програма на кабинета.
То напълно ликвидира
всички антиконституци
онни разпоредби, насле
дено от режима на пъл
номощията.
Основният прин
цип на кабинета във вът
решната политика - ук
репване на Княжеството
в икономическо и поли
тическо отношение и не
допускане на намеса на
външни сили в българс
ките вътрешни работи,
се прилага последовател
но, а това сериозно без
покои управляващите
среди в Царска Русия.
Удар върху интересите й
е законът за железници
те от 1885 г., според кой
П. Каравелов то само българската дър
245
Янко Гочев
жава поема строителството и експлоатацията им.

Русия продължава да няма доверие в българския княз.
Опитите му да следва собствена политика, като се освободи от
руска опека, не се приемат с добро око в Петербург. Нещо пове
че, императорът го счита вече за "изменник" на интересите на Ру
сия.
Въпреки това княз Александър I използва всеки опит да
протегне ръка към своята покровителка за помирение.
По случай новата 1885 г. направо от църквата, в пълна па
радна униформа, той отива в руското дипломатическо агентство,
за да поздрави императорското величество по случай празника.
Князът съобщава на агента, че е пратил лична поздравителна те
леграма, но решава и официално да предаде поздравите си. Освен
това Батенберг предава чрез Кояндер, че новата 1885 г. ще му пре
достави случай и възможност да даде доказателства за безпредел
ната си привързаност и преданост към императора.
Чрез секретно донесение Кояндер моли чрез външния ми
нистър Н. Гирс да се предаде тази информация лично на импера
тора. Резолюцията на Александър III върху документа е: "Никога
не ще повярвам, че той е чистосърдечен, а тази лъжа (поздравле
нията - б. а.) достига до нахалство и още веднъж показва що за
жалка личност е този княз."163
Статия и бележки на в. "Московски ведомости"164 от
13.01.1885 г. подчертават руската позиция по въпроса за женитба
та на българския княз. Това е правителствена статия. Неин автор
е Михаил Катков - ултранационалист и близък до императора и
руското Външно министерство, тъй като знае и е в течение на най-
секретните преписки по българския въпрос. В статията се подчер
тава, че колкото и да е скромна ролята на младото княжество, то
съдбата на княза зависи от неговите собствени усилия и вярното
му отношение към отговорностите и задачата, която е поел. Рус
кият императорски двор констатира, че единият брат на Батен
берг се е свързал с английския кралски двор. Освен това Германия
има "свой" човек и връзки на Балканите в лицето на румънския
крал. Затова М. Катков предупреждава, че съюзът на Батенберг с
германския двор едва ли ще послужи като благонадеждно сред
ство в борбата срещу недъзите, възникнали между княза и бълга
рския народ. Подобен съюз няма да даде популярност на княза.
246
Посочват се и други доводи и се прави заключение, че бракът на

княза с германската принцеса Виктория не ще даде нищо добро и
би било непростимо, ако добрите отношения между Русия и Гер
мания се жертват в нечия лична изгода. Така с ветото си Русия
предотвратява брак на българския княз и не допуска създаването
от него на своя династия. Без съпруга отстраняването на Батенберг
от власт според руската дипломация е сигурно и е само въпрос на
време.
На 19.01.1885 г. руският посланик в Цариград А. Нелидов
пише оригинална записка за задачите на руската политика в Тур
ция165. В нея той разглежда два въпроса - завземането на Проливи
те и общата политика на Русия спрямо Турция и подвластните й
християни. Определена е основната цел на руската източна полити
ка след края на войната от 1877-1878 г. "За крайна точка на наши
те усилия беше определено утвърждаването на бреговете на Босфо
ра. Постепенно се изяснило, че целта трябва да бъде разширена и в
нея е включено овладяването и на Дарданелския пролив."166
Времето за изпълнението на целта според Нелидов не мо
же точно да се определи, но трябва да се ускори от Русия. Въз
можно е преждевременно да бъде предизвикан моментът за отк
рита борба с отоманските турци. Срещу този текст император
Александър III пише: "Това е точно така. Ние трябва тайно да под
готвяме политическата почва за нейното решаване (поставената
задача - цел - б. а.), т. е. да отстраняваме всичко, което може да зат
рудни успешния изход на начинанието и да се стремим да създа
ваме и укрепваме благоприятните за това условия и елементи".167
За България е важен един момент от записката: "...За нас е важно
да не се отклоняваме по честни прояви на народни стремежи на
намиращите се под турско иго или полуосвободени славяни. Под
държайки в тях вяра в нашата решимост да постигнем, когато му
дойде времето, тяхното пълно освобождение, ние трябва да пазим
и увеличаваме нашите отслабнали сили за окончателно съдей
ствие." Александър III добавя към този текст: "Това е вярно!"168
На 21.01.1885 г. князът лично приема Кояндер и прави нов
опит да изглади отношенията си с императора. Надява се вече да
няма недоразумения, както при режима на пълномощията. Уверя
ва дипломатическия агент, че той и цялото му семейство са възпи
тани в духа на уважение и привързаност към руския император, на
247
Янко Гочев
когото дължи твърде много. Князът подчертава: "Мисълта, че ме

считат за неблагодарник, е непоносима за мен и обърква цялото
ми съществуване". Оплаква се, че Н. Гирс, който преди му пома-
IfiQ
гал със съветите си, се е отдръпнал вече от него.
В строго поверително писмо от 4.02.1885 г. Кояндер уведо
мява Н. Гирс за промяната в поведението на Батенберг. Агентът
на империята си я обяснява с личните му неуспехи по сръбско-
българския въпрос и враждебното отношение на депутатите към
него. Кояндер не вярва в чувствата на вярност, които князът демо
нстрира към императора и Русия. Върху документа Александър III
пише: "Всичко това е твърде радушно, мен не ми харесват всички
тези ухажвания на Кояндер от княза; надявам се, че той (Кояндер
- б. а.) не ще се предаде на тях170". Въпреки желанието на княза за
доверие и уважение в отношенията между него и Кояндер, дип
ломатическият агент продължава да гледа на него с подозрение.
През пролетта на 1885 г. князът проявява желание да наз
начи свой дипломатически агент в Русия, още повече че в бюдже
та е гласувана нужната сума за това. Дори без да пита министрите
си, предлага три кандидатури и иска мнението на Русия. Започва
дипломатическа преписка между Кояндер, Гирс и императора,
която завършва с категоричен отказ за назначаването на когото и
да било за български дипломатически агент. За втори път след ля
тото на 1883 г., когато К. Стоилов престоява само три седмици в
Русия, не е приет и се завръща в България, се провалят опитите на
княза да издейства българско дипломатическо представителство
при императора. Причините за това трябва да се търсят в подоз
ренията към княза и руската политика за спазване на Берлинския
договор, гарантиращ васалния статут на Княжество България в
международен план.
Трябва да се посочи, че Русия има дипломати и военни
агенти в посолството си в София и в пет консулства в България.
От тях тя получава обилна информация за вътрешнополитичес
кия живот в България. Даже най-дребните факти са докладване в
Азиатския департамент, пряко на външния министър или на им
ператорския двор.
В донесение от 8.05.1885 г. до началника на Азиатския де
партамент Кояндер информира за развитието на обстановката в
България и счита, че е необходимо да се предприемат енергични
248
действия. "Но това може да се предприеме само при условие, че

тази власт ще донесе на страната полза, а не вреда и че подкрепя
ният от нас княз изцяло ще се ръководи изключително от наши
те указания. При настоящите условия това е невъзможно. Остава
едно средство - да накараме самите българи да се обърнат към нас
за помощ."171
На 19.06.1885 г. Кояндер пише ново писмо до директора
на Азиатския департамент, в което се казва: "От ден на ден все по
вече и повече губя надежда да изтръгна нещо от българите. За съ
жаление освен лъжи, недоверие и неприязън към Русия тук аз не
виждам нищо, поне в средите на тукашната интелигенция... Аз из
несох дълбоко убеждение, че ние не можем да разчитаме на ни-
то един българин и освен измами и лъжи от тях не трябва да се
очаква нищо... След 6-годишно съществуване на самостоятелна
България едва ли може да остане някакво съмнение в неспособно
стта на местните елементи да създаде нещо стабилно или поне
свястно. Да развращават народа нравствено, водачите му умеят и
се боя, че успяват в това."172
На 19.07.1885 г. Александър III одобрява секретна депеша
до посланик Нелидов в отговор на неговия доклад до него от 9
юли с. г. за положението в България.173
Във връзка с разкритата враждебност и двуличност на П.
Каравелов, който има подкрепата на Русия, Нелидов предлага Ру
сия да се сближи с княза, чиято популярност в страната растяла, и
чрез него да въздейства върху положението в България. Помире
нието трябва да стане, като Русия постави на княза определени ус
ловия и ограничи подкрепата си. В документа се излага същност
та и хронологията на недоразуменията и отрицателното отноше
ние на императора към българския княз, което е резултат от дока
зана невъзможност за друго отношение. Според Нелидов опитът
показва, че в руската подкрепа князът вижда само средство за ре
ализация на своенравните си замисли, той не изпуска случай да
противодейства на руските планове и винаги е главно, макар и
скрит фактор на всяка враждебна на Русия комбинация. Заключе
нието е: "Сближаването с такова лице не може да бъде нито трай
но, нито в унисон с нашите интереси. По същество това сближе
ние ще бъде изтълкувано като победа, удържана от княза над на
шата политика, като доказателство за нашето безсилие. Основа на
249
Янко Гочев
нашите връзки с България са нравствените интереси, обусловени

от нашата историческа роля на Балканския полуостров. Княз
Александър е не само изцяло чужд, но и враждебен на тези инте
реси и затова, ако се примерим с него, ще изменим на нашето ми
нало. По такъв начин не само не ще заздравим нашето влияние,
но точно обратното, ще дадем на нашите недоброжелатели."
Нелидов е сигурен, че всички опити на българите да наме
рят опора извън Русия ще пропаднат и по силата на обстоятел
ствата те ще бъдат принудени да се обърнат към нас. "България
още по-малко от Сърбия може да разчита на каквито и да е сим
патии от Запад и ето защо тя по-скоро ще изпитва върху себе си
неблагоприятните последствия от политиката, имаща за цел да се
скъсат нравствените връзки, съединяващи тази страна с Русия."173
Всички тези аргументи карат руското правителство да зак
лючи, че настоящето време от наша страна би било колкото безс
мислено, толкова и несъвместимо с достойнството на Русия да
търсим сближение с княз Александър, чийто начин на действие е
явно доказателство за неговата двуличност174.
Този документ безспорно показва отрицателното отноше
ние на Царска Русия, респективно императора към княза. Доку
ментът съдържа идеи, които са развити и в секретното писмо на
Външното министерство до Кояндер от 2.08.1885 г. Писмото е по
повод на донесение №30 на Кояндер, в което агентът разказва за
напрегнатите отношения с министър-председателя Каравелов по
повод появилата се в "Съвременен показател" оскърбителна за Ру
сия статия. Реакцията му по този повод се одобрява, както и подк
репата за Кояндер на военния министър Кантакузин.
Относно статията в "Съвременен показател" е необходимо
важно уточнение. Появата й е свързана с революционната дейност
на бъдещия социалистически лидер Д. Благоев (1856-1924 г.).
През 1885 г. той е арестуван от руската полиция и е хвърлен в зат
вора в Петербург. Започва срещу него следствие, в хода на което
е подложен на тежки разпити. Установено е обаче, че е чужд по
даник. Затова по нареждане на руския вътрешен министър е изго
нен по "етапен ред". Транспортиран е с влак до Одеса, откъдето
на 16.03.1885 г. е екстерниран с руски параход за Цариград.
Д. Благоев обаче се установява в Княжеството и озлобен от
случилото се, запознат много добре с руската действителност, ре
250
гистрира серия от антируски прояви, особено в българския печат.

През 1885 г. той пише за "православен деспотизъм"175 в Ру
сия и дори критикува 3. Стоянов, който в реч на празника на св.
св. Кирил и Методий твърди, че православието е единственото
спасение за народа. Заедно с Вела Живкова и с група руски емиг
ранти Д. Благоев започва да издава списание "Съвременен показа
тел", считано за първото българско социалистическо списание.
Около него възниква фактически революционен кръжок. Руските
емигранти съдействат за издаването му, а Вела Живкова се под
писва като отговорен редактор.
В списанието Д. Благоев нарича публициста М. Катков,
който е приближен на руския император, "мракобес"176.
Това определение и други публикувани в "Съвременен по
казател" антируски материали решават съдбата му. От него успя
ват да излязат само 3 броя. То е спряно, а тези, които го издават,
са подложени на репресии.
На 20.06.1885 г. Вела Живкова, която по това време е учи
телка в Софийската девическа гимназия, по искане на руския дип
ломатически агент А. Кояндер е уволнена от работа177.
Правителството на П. Каравелов изцяло капитулира пред
руския натиск по този случай.
То не само спира списанието, но и в "Държавен вестник" от
24.06.1885 г. публикува официално съобщение, с което се извиня
ва на Русия, в лицето на дипломатическия й агент, за "...оскърбле
нието и вражеските нападки против Русия, появили се в сп. "Съв-
ремений показател"178.
Д. Благоев не е изненадан от случилото се. "Истината бо
де!"179 - пише той по адрес на руските дипломати, разсърдили се
от това, което се изнася в списанието.
Цялата история показва, че Княжество България към 1885
г. въобще не е свободна и суверенна държава. Сянката на руското
самодържавие тегне над нея. Дългата ръка над царска Русия прес
ледва и в България всяка форма на свободомислие, отразена осо
бено в печата.
Самото правителство, за да удовлетвори засегнатия уж ав
торитет на Русия, си затваря очите пред нова проява на погазване
на конституцията, гарантираща свободата на словото и свободата
на печата.
251
Янко Гочев
На 16.08.1885 г. А. Кояндер изпраща до зам.-министър на

външните работи А. Влангали строго секретен документ, посветен
на тревожната обстановка в България. Резолюцията на императора
гласи: "Няма съмнение, че е настъпил моментът да действа в Бъл
гария решително и да се постави точка на всички тези въпроси."
Документът съобщава за разговор на княза с военния ми
нистър Кантакузин, който го обвинява, че в пресата и училището
открито се проповядват социализъм и анархия, а сред армията и
народа се шири турска пропаганда. Кантакузин се оплаква, че ни-
то един от заеманите досега от него постове не му се е струвал
толкова тежък, както този в момента. Батенберг от своя страна му
се оплаква от отношението на императора към него. Опирайки се
на авторитета на военния министъра и на неговите близки отно
шения с императорския двор, князът фактически прави поредна
та заявка за сближение с Русия, като обосновава предложението
си: "В България - казва князът - има две сили: Русия и аз, и те тряб
ва да действат в съгласие. При това условие всички тукашни дей
ци от рода на Каравелов, Цанков, Стоилов и прочие не означават
нищо. Без общите действия на Русия и княза на сцената излизат
дребните страсти и честолюбието, които неминуемо водят страна
та към анархия. Нито Русия, нито аз имаме възможност да се об
легнем на т. нар. партии, те ни лъжат и експлоатират нашето вза
имно недоверие и неприязнените ни отношения."180
Предложението на княза е среща с императора в Петер
бург за изглаждане на отношенията или абдикация.
В писмото си Кояндер предлага четири варианта за
действие в България:
- руска окупация и назначаване на руски генерал-губерна
тор, този вариант е обявен за "най-добър"181;
- отстраняването на княза и замяната му с човек, предан на
Русия, като бъде извикан в Русия, където трябва категорически да
му се предяви волята на императора да не се връща в България и
му се предложат пари;
- помирение с настоящия княз при известни условия, нап
ример съставянето на руското правителство, начело с княз Канта
кузин, спиране действието на конституцията;
- отзоваване от България на агентите и руските офицери, в
случай че българите не изпълнят руските искания, като унищожа
252
ване на самата конституция и правата и свободите, които тя дава.

Изтеглянето ще доведе до анархия и чужда окупация - австрийс
ка, румънска, турска или наша.182
Мнението на Кояндер, че трябва да се действа: "трябва или
да го отстраним (княза - б. а.), или да се сближим с него". Поми
рението се оценява като "най-лесна, но и най-рискована комбина-
ция".ш
Всички цитирани документи на руските дипломати в Бъл
гария са доказателство за предупреждението им към българския
княз. В донесенията си те търсят всички начини, за да го злепоста
вят пред руското правителство. Тези документи доказват специал
ните интереси на Царска Русия към България, защото става ясно,
че тя ревностно брани завоюваните си господстващи позиции в
Княжеството.
Съединението от 1885 г. на Княжество България и Източ
на Румелия коренно променя всички намерения и замисли на рус
ката дипломация.
Каква е равносметката за периода от Освобождението до
Съединението?
Началото на този период съвпада с ВРУ от 1877 г. до 1879
г., което са едни от най-съзидателните и ползотворни в отношени
ята между България и Царска Русия. ВРУ полага основите на но
вата държава и създава предпоставките за самостоятелното й съ
ществуване. Точно в този период на руска окупация на български
те земи се появяват първите недоразумения в двустранните отно
шения, които залагат предпоставките за бъдещите конфликти.
Изборът на принц Ал. Батенберг за български княз като
руски кандидат е успех за Русия, но в перспектива тя допуска
грешка, защото младият княз няма намерение да бъде обикновен
слуга на императора или самоуправляващ територия със статут на
руски протекторат.
Държавният преврат от 27.04.1881 г. води до суспендиране
то на Търновската конституция, което е осъществено с активната
подкрепа и намеса на Русия. Променя се нейната концепция спря
мо България, защото вече не на народа, а на княза Русия прехвър
ля отговорността върху защитата на интересите си в освободената
от нея държава.
Режимът на пълномощията от 1881-1883 г. е един от най-
253
Янко Гочев
мрачните периоди в новата ни история, който дава тласък на от

рицателните тенденции в двустранните отношения. От една стра
на, князът дълбоко ангажира "Освободителката" с вътрешните ра
боти на страната, а от друга, нейните представители, особено во
енните, нямащи държавнически и дипломатически качества, ру
шат с действията си авторитета на империята в очите на народа.
Периодът на генералското управление от 1882-1883 г. от
белязва нова фаза в руската политика спрямо България. По приз
нание на руски историци политиката на генералите може да се
превърне като етап от русофикацията на България и превръщане
то й в Задунайска губерния. Княжеството е поставено в пълно
подчинение на руските желания. Зависими от Русия са българска
та войска, българската администрация и българското стопанство.
Режимът на пълномощията се проваля, но българо-руските
взаимоотношения се влошават необратимо. Нещо повече, след
1883 г. руската дипломация вече обсъжда варианти за отстранява
нето му от българския престол.
Опитите му да следва собствена политика се приемат като
посегателство спрямо историческата мисия на Царска Русия и из
воюваното от нея право самовластно да се разпорежда със съдба
та на България.
В навечерието на Съединението плановете за отстраняване
на княз Александър са в ход. Русия е решена на всичко, за да за
щити господстващите си позиции в България.
БЕЛЕЖ КИ:
1. АВПРИ, ф. 138, Секретньш архив, оп. 467, дело

№>50/54-541 л. 52-72
2. Пак там, с. 58-59
3. Международни актове... док. №94, с. 118
4. Окупационен фонд за създаване на Руско-Дунавска
област, 1993, с. 1-2
5. Губерния - административна област в Руската импе
рия, създадена от император Петър I, съществува до 1917 г.
6. Генов Г., Договори, с. 275-325
254
7. Пак там
8. Пак там
9. Цитат по Кьонигсльов, Цит. съч., с. 37
10. Цит в. "Дума", 9.10.1996 г.
11. История на българската държава и право. Изд. "Ал-
батрос", 1998 г., Извори, т. 2 (1878-1944), с. 14
12. Пак там, с. 9
13. История на българската държава и право. М. Мате-
ев, ИК Софи,,-,Р, 1999 г.
14. Пак там, с. 143
15. Генов Г., Договори..., с. 241-273
16. Пак там, с. 275-325
17. Владикин Л., История на Търновската конституция,
С , 1994 г., с. 44
18. Систематически сблъсък на закони, укази и цирку-
ряри по военното ведомство (1877-1878) до 1.01.1901 г., С., 1901
г., с. 129
19. Дисциплинарний устав, С., 1879, с. 3
20. Владикин Л., История..., с. 46
21. Пак там, с. 46
22. Генов Г., Договори..., с. 241-273
23. История на българската държава и право М. Матеев,
с. 166
24. Пак там
25. Владикин Л., История..., с. 68
26. Пак там
27. Пак там, с. 105
28. Пак там, с. 153
29. Станев Н., История на нова България, 1878-1941, Б.
м., ИК Хераклит, б. г., с. 23
30. Цветков Пл., Цит. съч.
31. Corti, op. Cit., р. 43
32. Радев С., Строители на съвременна България, т. 1,
С , 1973, с. 416-417
33. Татишчев С., Из миналото на руската дипломация,
СПБ, 1890 г„ с. 361-365
34. В. "Голос" N2211, 1.08.1879 г.
35. Иречек К., Български дневник, т. 1, С. 1930 г., с. 450
255
Янко Гочев
36. Дневник Милютина, с. 189-190

37. Паренсов П., Цит. съч., с. 593-594
38. ОР и РК ГП БСЩ, ф. 521, ед. Хр. 49, №1, л. 1-2, №2,
л. 1-2
39. Дневник Милютина, с. 190
40. НБКМ-БИА, ф. 5, оп. 2, а. е. 241, л. 13-14
41. Дневник Милютина..., с. 276
42. Сказкин G, Цит. съч., с. 233
43. Паренсов П., Цит. съч., с. 274
44. Сказкин С., Цит. съч., с. 233
45. Пак там
46. Дневник Милютина..., с. 229
47. Кореспонденция по българските работи, Виена 1884,
175-182, Головин А. Ф., Княз Александър I, Варна, 1896, с. 149
48. Пак там
49. По руския проект строежът струва 42 млн. фр., по
западния проект - 18 млн. франка. Виж Русская старина, 1896 г.,
окт. С., 726, заб. 94
50. Стателова Ел., Дипломация на Княжество Бълга
рия, 1879-1886 г., с. 1879, стр. 24-27
51. Миятев П., Из архива на К. Иречек, С., 1953 г., с.
214
52. Сказкин С. Д., Конец союза, с. 93
53. Sumnor В. Н., Russia and the Balkans, O.U.P. Oxeord,
1937, р. 575
54. Сказкин C. Д., Конец австро-русско-германского co-
юза, с. 207
55. Феоктистов Е. M., Вспоминания. Ленинград, 1929 г.,
с. 5
56. Вите С. Ю., Вспоменания, т. 1, М., 1960 г., с. 328
57. Головин А. Ф., Цит. съч., с. 159
58. НБКМ-БИА, Цит. съч., Ф. 271, а. Е. 22, л. 1, Държа
вен вестник №26, 29.04.1881 г.
59. Дневник Милютина Д. А., т. 4, с. 66; Татишчев С. С.,
Россия и Болгария... С , 373; Сказкин С , Цит. съч., с. 240, Хвостов
В. М., Цит. съч., с. 211
60. Димитров Ил., Князът, конституцията и народът, С,
1972, с. 54
256
61. Балабанов М., Български министър пред руския цар

Александър III, С , 1907, с. 17-18; Вълков Г., Руските учители на
българското войнство, С , 1977 г.
62. Паренсов П., Цит. съч., с. 306
63. Сказкин С., Цит. съч., с. 341
64. Татишчев С. С., Россия и Болгария... с. 345-504
65. Покровски М. Н., Цит. съч., с. 346
66. Голос N5115, 27.04.1881 г.
67. Санктпетербургкие ведомости №83, 25.04.1881 г.
68. Русь №25, 2.05.1881 г.
69. ИРЛИ (Пушкинский дом) РО, ф. 3, оп. 4, ед. хр.
657, с.13-14
70. Пак там, РО, ф. 274, оп. 3, ед. хр.110, л. 2
71. Пак там, ф. 3, оп. 4, ед. хр. 657, л. 15-17
72. Сказкин С. Д., Цит. съч., с.85-121
73. ИРЛИ (Пушкинский дом) РО, ф. 274, оп. 3, ед. хр.
110, л. 2
74. Държавен вестник №30, 13.05.1881 г.
75. Пак там
76. Окупационен фонд..., с. 54
77. Пак там, с. 55
78. Пак там, с. 59
79. АИИ БАН, арх. К. IY, дп. 5, а. р. 70, л. 579-597
80. НБКМ-БИА, ф. 11, а. р.12, л. 5; "Независимост"
№71, 30.05.1881 г.
81. Архив БАН, ф. 434, on. 1, а. е. 33, л. 1-2
82. ЦДИА, ф. 143, on. 1, а. е. 343, л. 1-2
83. Правителственьга вестник №110, 27.05.1881 г.;
НБКМ-БИА, ф. 112, а. е. 178, л. 7
84. НБКМ-БИА, ф. 11, а. е. 39, л. 9
85. "Независимост" №72, 4.06.1881 г.
86. НБКМ-БИА, ф. 11, а. е. 22, л. 17-19
87. Пак там, ф. 11, а. е. 22, л. 17
88. "Независимост" №80, 15.06.1881 г.
89. Пак там, №7, 24.06.1881 г.
90. Окупационен фонд..., с. 59
91. НБКМ-БИА, II В. 1770
92. Окупационен фонд, с. 61
257
Янко Гочев
93. Пак там, с. 61

94. НБКМ-БИА, II, В. 2770
95. Паринов Д., Ст. Стамболов и Новейшата ни исто
рия, 1992 г.
96. Окупационен фонд, с. 63 Частно писмо на Хитрово
от 26.08.1881 г. до русенския консул
97. Пак там, с. 64
98. Пак там
99. АВПРИ, ф. 138 "Секретньш архив" оп. 467, дело
N«439/458
101. Пак там, с. 69
102. Държавен вестник N«91, 3.12.1881 г.
103. НБКМ-БИА, ф. 14, on. 1, а. е. 524, л. 1
104. Пак там, ф. 290, а. е. 166, л. 35
105. НБКМ-БИА, ф. 16, а. е. 218, л. 4
N«56/60 л. 47-56
107. Окупационен фонд, Писмо на Хитрово от
10.04.1882 г„ с. 73
108. Радев С , Строители... т. 1, 1990, с. 330
109. Радев С , България в политиката на 3-та императори
, т. 1, С , 2004 г„ с. 400
110. Иречек К., Български дневник, т. 2, Пловдив, 1932,
с. 167
112. Пак там, с. 80
N«440/459, л. 2-3, Весьма секретно
114. Пак там, с. 4
115. Записка Нелидова, 1882, Красньш архив, Москва
1931 г„ т. 3 (46), с. 183
116. Окупационен фонд, с. 80-83
117. Радев С., Строители..., т. 1, С.,1990 г., с. 345-346
118. Дневници на III ОНС, I PC, кн. 1, С.,1883 г., с. 17
119. Димитров Ил., Князът... с. 148-149
120. Научен архив при ИИ, а. к. 9, оп. 3, а. е. 71, л. 446-450
121. Дневници III ОНС, I PC, С., 1883 г., с. 124-132
258
122. Соболев Л., Цит. съч. 713-717

123. Радев. С , Строители... т. 1, С , 1990 г., с. 356
124. Пак там
125. ЦДИА, ф. 600, on. 1, а. е. 523, л. 1
126. НБКМ-БИА, ф. 5, оп. 3, а. е. 25, л. 352
127. Соболев Л., Цит. съч., с. 724
128. България в политиката на тримата императори,
1879-1885, т.1, G, 2004, с. 466
1879-1885, т. 1, С , 2004, с. 489-490
130. Пеев Г., Ем. Кейе, България, Минало, 1995 г. N§2, с 66-67
131. Съобщение на Соболев от 14.02.1883 г.
132. Головин А. Ф., Цит. съч., с. 267, Радев С., Цит. съч.,
с. 374-375
134. Пак там
1879-1885, т. 1, С , 2004, с. 506
136. Радев С., Строители... с. 368-369
137. Пак там, с. 372
138. Сказкин С. Д., Цит. съч., с. 299; Димитров Ил.,
Князът..., с. 168
139. ЦДИА, ф. 600, on. 1, а. е. 437, л. 1-2
140. В. "Съзнание" N 06, бр. 2.08.1883 г.
141. Окуп. фонд, с. 94
142. Сказкин С. Д., Цит. съч., с. 296
143. Пак там
144. ИРЛИ (Пушкинский дом) РО, ф. 3, оп. 4, ед. хр. 245, л. 10
145. Пак там
146. Сказкин С. Д., Цит. съч., С , 308-309
147. Радев С., Строители..., т. 1 С., 1990, с. 386
150. НБКМ-БИА, ф. 171, а. е. 22, л. 108, Държ. В. N»96,
8.09.1883 г.
151. Пак там
152. Дневници на III ОНС, II PC, кн. 1, 7-8, Дневник
№96, 8.09.1883 г.
259
Янко Гочев
153. Радев С , Строители..., С., 1990 г., т. 1, с. 375

154. Окуп. фонд, с. 104
155. Пак там, с. 104
156. Пак там, с. 104-105
157. "Авантюрите на руския царизъм в България", Доку-
менти от царските архиви, ИК Стено, Варна, 1991 г., с. 14
158. Пак там, с. 14
159. Пак там, с. 14
160. Радев С , Строители..., С., София, 1990 г., с. 452
161. Държавен вестник N562, 14.07.1884 г.
162. Радев С , Строители..., т. 1, С , 1990 г. "Търновска
конституция' г
163. Секретно донесение на А. Кояндер до Н. Гирс от
18.01.1885 г. В; АВПРИ, ф. 151, Полит. архив, оп. 482, документ
N51280 год.1885 г„ л. 3-8
N591/98, л. 40
N594, год.1885 , л. 1-10
166. Пак там
167. Пак там
168. Пак там, л. 3-10
169. Пак там, л. 8
170. Авантюрите..., с. 33
171. Пак там
172. Пак там, с. 32
173. АВПРИ, ф. 151, Полет архив, оп. 482, документ
N523, 1885 г.., л. 61-66
174. Пак там
175. Д. Благоев, Съч., т. 1, с. 94
176. Пак там, с. 96
177. Пак там, т. 5, с. 173
178. Държавен вестник, бр. 64 от 24.06.1885 г.
179. Д. Благоев, Цит. съч.
180. Авантюрите... с. 33
181. Пак там, с. 35
182. Пак там, с. 36
183. Пак там, с. 36
260
Съединение
Русия и Съединението на Княжество България и Източна

Румелия от 1885 г.
Берлинският договор от 13.07.1878 г. определя статута, името, гра

ниците и уредбата на откъснатата от Княжеството Южна България.
Според чл. 13 от договора "на юг от Балкана се образува ед
на провинция, която взема името Източна Румелия и остава под
пряката политическа и военна власт на Н. В. султана, при услови
ята на пълна административна автономия. Тя ще има генерал-гу
бернатор християнин.1 Султанът има право да отбранява граници
те на областта, като строи крепости по границите и държи в нея
гарнизони. Задължава се обаче да не използва нередовни части.
Управлението на областта се възлага на генерал-губернатор, наз
начаван от Високата порта със съгласието на Великите сили за
срок от 5 години.
Според чл.16 от Берлинския договор "генерал-губерна
торът на областта ще има право да вика турски войски, в случай
когато областта е застрашена външно или вътрешно".2
За Източна Румелия се запазва режимът на капитулациите,
вкл. всички права и привилегии, дадени на чужденци в Турция.
Създаването на Източна Румелия отговаря на стратегичес
ките цели на Великите сили. Надделяват егоистичните стремежи
на две от тях - Англия и Австро-Унгария, които се опасяват, че
чрез Санстефанска България Русия ще влияе пряко върху съдбата
на Проливите. Затова според тяхната дипломация хребетът на
Стара планина е естествена природна граница, която ще защитава
османска Турция и ще държи настрана Русия от Проливите.
Самото име на областта Източна Румелия се свързва с Из
точната Римска империя. Прието е по предложение на стария
гръцки съюзник - Англия.То уронва националния престиж на бъл
гарите и оспорва българския характер на областта. Русия, която се
счита за наследник на Византия, се съгласява с това име, тъй като
и на нея гръцките интереси в Южна България са й присърце.
Решението за обособяване на област с такова име е не само
антибългарско, но и аморално, особено поради това, че областта е
жестоко пострадала по време на Априлското въстание от 1876 г.
261
Янко Гочев
и войната за „Освобождение" от 1877-1878 г.

Според официалните данни загубите на Южна България
по време на „Освободителната" война се изчисляват на: разруше
ни къщи - 40 860 и различни здания - 925, църкви - 182, училища
- 120. Освен това обесените българи са 623, изгорени живи - 65,
закланите - 16 632 (от тях само в Стара Загора 14 500, в гр. Кар-
лово - 814, в гр. Калофер - 460, и т. н.).3
Западните дипломати в Берлин през 1878 г. разчитат, че
Източна Румелия живеят румелиоти - нито българи, нито гърци,
нито турци. Те очакват в перспектива в Южна България, нарече
на от тях с изкуственото име Източна Румелия, да създаде нова на
ция с румелийско (турско) съзнание.
Демографската картина, очертана от руските окупационни
власти след проведеното от тях преброяване, показва, че от 815
513 души население българите са 573 231 (70%), турците - 174
759, гърците - 42 516, циганите - 19 524, евреите - 4177, арменци
те - 1306.4
Създаването на Източна Румелия крие голяма опасност за
бъдещето на обединена България. Тази опасност с течение на вре
мето се очаква да се увеличи, тъй като областта укрепва автономи
ята си. Еволюционното й развитие заедно с положителните стра
ни съдържа и предпоставки за задълбочаване на националното ра
зединение.
Стремежът на западните държави е Източна Румелия да не
се различава от обикновените турски власти. Това пък не съвпада
със замислите на руската дипломация. Опитният дипломат, по-
късно външен министър на царска Русия - Н. К. Гирс, изразява
мнение, че България ще притегли към себе си Румелия, а военни
ят министър Д. А. Милютин добавя: "Започнатото от нас дело
несъмнено ще бъде завършено по силата на развитието на неща
та".5
На 26.08.1878 г. руското Външно министерство изпраща
инструкция да генералния консул в Пловдив - А. Н. Церетелев, за
уредбата на Източна Румелия.6 В този документ образуването на
областта е оценено като "ненормално положение". На консула е
наредено: "Вие ще трябва да положите големи старания за под
държането на тези връзки между двете половини на България и за
противодействие на всички влияния, насочени към разединяване
262
то им.
От тези влияния най-важното след правителственото е то
ва на гръцкото население в Южна България, което ще се стреми
да заеме преобладаващо над българите положение и несъмнено за
достигането на тази цел ще търси опора в мюсюлманските среди
от населението на областта. Като се противодейства на това влия
ние и не се допуска поробването на българския елемент от гърци
те, вие независимо от това ще се стараете да сближите двете враж
дуващи християнски националности, като им се посочва необхо
димостта от тяхното сближаване за постигането на общите цели,
насочени към окончателното унищожаване на мюсюлманското
господство."
Важно е да се посочи, че руският генерален консул в Плов
див съгласно тази правителствена инструкция се поставя в зависи
мост от указанията на Руското посолство в Цариград.
Този факт още веднъж подчертава голямата значимост на
Цариград, а оттам и районът на Проливите за царска Русия.
Съгласно изискванията на чл. 18 от Берлинския договор
на 18.08.1878 г. в Цариград се събира Европейска комисия в
състав от представители на шестте велики сили, подписали до
говора. Основната й задача е да изработи Органически устав на
областта.
Представители на Русия в комисията са полк. Ал. А. Шепе-
лев - бивш военен губернатор в Пловдив, и генерален консул на
Русия в този град и княз Ал. Н. Церетелев - член на международ
ната комисия по разследване на турските зверства по време на Ап
рилското въстание и съавтор на проекта за устройство на Бълга
рия, внесен на Цариградската конференция през 1876 г. И двама
та са млади дипломати от кариерата. Снабдени са с инструкции та
ка да работят в комисията, че да гарантират правата на християни
те в областта и да осигурят условията за бъдещото обединение.
Приемането на Органическия устав на Източна Румелия е
важен момент в кратката история на областта. Гласуването на то
зи основен закон става в условията на остри дипломатически бор
би, очертаващи различията в стратегическите интереси и полити
ческите цели на Великите сили.
На 17.10.1878 г. комисията взема решение да продължи ра
ботата си в Пловдив. Това е дипломатическа победа за Русия, за-
263
Янко Гочев
щото в Пловдив форумът е по-слабо изложен на враждебни за

Петербург влияние и интриги както в Цариград. Освен това, пре
мествайки заседанията си в Източна Румелия, комисията е поста
вена фактически в нова ситуация. Сега вече не западните държа
ви, а Русия по-лесно може да въздейства върху работата й. За тази
цел умело ще бъдат използвани русофилските настроения на бъл
гарското население и дейците на руската окупационна админист
рация и армия в областта.
Още след първото заседание на комисията в Пловдив на
21.10.1878 г. българското население започва да оказва натиск вър
ху работата й.
В Пловдив комисията установява ред нередности във фи
нансовата политика на руската окупационна администрация в Из
точна Румелия. Така например за сметка на румелийските финан
си са платени пътните разноски за делегатите, които ще протести
рат срещу Берлинския договор, на стойност 151 рубли и 97 копей
ки. На 21.09.1878 г. събирането на десятъка на областта е продаде
но от Дондуков-Корсаков на един френски предприемач по сни
жени спрямо текущите пазарни цени. Французинът Марешал
брои на Дондуков-Корсаков 3 млн. лв. срещу стойността на де
сятъка, което е огромна за онова време сума. Освен това тази су
ма изчезва. Всъщност отива за разплащане на част от разноските
на руската окупационна администрация в областта.
При проверка на сметките на руското управление Евро
пейската комисия установява нередности и злоупотреби. Напри
мер в Пловдив и Сливен е открит голям дефицит в държавните
магазини в запасите от жито и зърнени храни. Всъщност руските
управители открадват част от тези запаси. Дондуков-Корсаков
обявява, че в тези магазини има 290 000 торби (1 торба = 80 оки)
жито и 100 000 торби зърнени храни, а при проверката са откри
ти само 190 000 торби.
Финансовите злоупотреби са тъмната страна от дейността
на "освободителите" в Източна Румелия. При това тяхната адми
нистрация се противопоставя на всякакви опити за установяване
на европейски контрол върху дейността й. Например руските
власти не допускат директора на финансите - германеца Шмит, да
ревизира техните финансови служби.7
В Пловдив Европейската комисия е затрупана от петиции,
264
протести, телеграми и изложения на българите. Общественият

натиск върху работата на комисията улеснява руските делегати в
нея в усилията им да прокарат най-благоприятните за Русия раз
поредби на Органическия устав. Освен това този натиск отклоня
ва вниманието на европейските делегати от злоупотребите на рус
ката администрация. Справедливите протести на българите се то
лерират тайно от руснаците, за да се прикрият кражбите и злоу
потребите на руската окупационна администрация.
Поради руската съпротива се провалят опитите на комиси
ята да разшири правата си в ущърб на българското население, вкл.
да се изземе от временното руско управление гражданското уп
равление.
Основните глави в Органическия устав на Източна Румелия
са разработени от австро-унгарски и френски делегати. Руските
представители се въздържат от предварително авторство, което
им дава възможност при обсъждането да критикуват предложени
ята на запасните делегати.
Дебати и разногласия възникват по различни въпроси.
Един от тях е дали да се приеме изборност или назначаемост на
чиновническия апарат.
Западните делегати настояват да се назначават от султана
със съгласието на Великите сили, а Русия защитава принципа на
децентрализма - чиновниците да са изборни, което е в интерес на
българите като най-многоброен етнос.
Възприема се компромисно решение. Генерал-губерна
торът ще се назначава от султана, със съгласието на Великите си
ли, а другите чиновници ще се назначават от генерал-губернатора
със съгласието на султана.
Спорен въпрос е и за състава и функциите на Областното
събрание. Западните делегати предлагат то да включва членове по
право, избор и назначение, като за представители да се избират
най-богатите жители на Румелия. По този начин се толерират
турците и гърците в областта. Русия пледира за по-голяма числе
ност на депутатите по избор, за да толерира българите като мно
зинство. Възприето е Областното събрание да се състои от 56 де
путати, като 36 са по избор, 10 по право и 10 по назначение.
Относно функциите му дава се право на Областното събра
ние да приема закони. Те обаче подлежат на утвърждаване от сул
265
Янко Гочев
тана. За периода 1880-1885 г. нито един от петте бюджета на об

ластта не е утвърден от султана, а от всичките приети закони са
утвърдени само три.
Спор има и относно официалния език в областта. Въпреки
че Русия настоява такъв да бъде българският език, се приема уни
кално решение за алтернативното ползване на три езика - турски,
български и гръцки. Фактически се утвърждава езикът на мнозин
ството - българският.
На 14.04.1879 г. Европейската комисия подписва Органи
ческия устав на Източна Румелия, който има 15 глави, 495 члена
и 13 притурки от закони и правилници.
Русия постига успех с приемането на Органическия устав,
което се дължи на няколко причини:
- Дейността на Временното руско управление поставя Ев
ропейската комисия пред свършен факт на установена вече дър
жавна организация. Затова русите прокарват в устава най-благоп
риятни клаузи за българите;
- Усложнената международна обстановка и тази на Балка
ните кара Великите сили да отстъпват пред руския натиск, за да
може бързо да се изработи Органически устав и да се сложи край
на временното руско управление;
- Западните държави не могат да допуснат създадения от
Русия Органически устав в Княжество България да бъде по-либе
рал ен от този в Източна Румелия. Това ще ги дискредитира в очи
те на българите като защитници на гражданските права и свободи
на народите, потъпквани от деспотичната Руска империя.
Смята се, че стремежът на българите към Съединението
може да се пресече чрез създаването на демократична държавна
уредба на Източна Румелия.
Органическият устав установява едно сложно държавно уп
равление. То гарантира основните либерални права и свободи и
въпреки заключителните права на султана, Източна Румелия има
статут на почти самостоятелна държава.
Важна роля за осъществяването на целите на Русия в обла
стта има дейността на окупационната й администрация в периода
1878-1879 г.
Още след подписването на Берлинския договор нейните
представители взимат енергични мерки за изграждане на авто
266
номната област. Основната им цел е да неутрализират поне отчас

ти неблагоприятните за българите последици от изкуственото
откъсване на Южна България от Княжеството.
Начело на окупационната администрация в областта заста
ва ген. Аркадий Столипин. Стремежът му е при изграждане на
институциите да се засили българското участие в тях и да не се до
пуснат големи различия в държавното устройство на Източна Ру
мелия, за да се улесни бъдещото съединение. Проблем на русна
ците се оказва съпротивата на българите срещу берлинските реше
ния. Тя започва още в края на юли 1878 г. Силна е, защото Ю ж
на България е люлка на Априлското въстание, трагична жертва на
кланетата от 1876 г. и на масовите репресии от лятото на 1877 г.
Всички българи единодушно се обявяват срещу разпокъсването на
България и против изпращането на турски гарнизони по Балкана.
Голяма група обществени дейци в началото на септември
1878 г. се събират в Пловдив, за да изработят протестен мемоар
до Великите сили. Оформят се две становища: едното - да не се
признава договорът и да се води борба с всички средства, вкл. и с
оръжие срещу прилагането му, а другото - по мирен път да се из
действат отстъпки от Великите сили.
На тази основа се оформят две течения: "радикално", наче
ло с П. Р. Славейков, Др. Цанков, Т. Икономов, и "умерено", на
чело с Ив. Гешов, д-р Г. Вълкович, Гр. Начович, екзарх Йосиф,
митрополит Панарет. М. Дринов и Ив. Гешов изработват мемоар,
в който се подчертава, че българите ще се борят с всички средства,
за да осъществят своето единство, а ако Портата прати гарнизони
в Източна Румелия, "ще отговарят на насилието с насилие". Ме
моарът се оценява като най-представителния протестен документ
до Великите сили. Делегация в състав: Д. Греков, Т. Икономов и
Гр. Начович, пристигат в Цариград, за да го поднесе на послани
ците на Великите сили. Само руският посланик я посреща благо
склонно.
Десетки адреси, молби и изложения демонстрират волята
на българите от областта да се съпротивяват срещу берлинските
решения. В Пловдив, където по това време е седалището на ВРУ,
пред императорския комисар княз Дондуков-Корсаков се явяват
общественици, духовници, учители, дори обикновени селяни, за
да молят за руско застъпничество.
267
Янко Гочев
Наред с мирните протести, по инициатива на бивши рево

люционери, начело с Д. Матевски, се поставя началото на въоръ
жената съпротива срещу Берлинския договор. Още на 24.07.1878
г. в Пловдив е създаден Таен комитет със задача да организира и
окаже въоръжен отпор при евентуално изпращане на руски гар
низони в Източна Румелия.
Особеност в съпротивата в областта е, че тя се развива при
по-благоприятни условия от Тракия и Македония. ВРУ активно
действа за утвърждаване на българския характер на областта. На
личието на руски войски в Източна Румелия и подкрепата на рус
ките военни командири улесняват борбата. Официалната руска
политика също подкрепя българската съпротива. Русия се стреми
да не допусне турски гарнизони по Балкана и да осигури действи
телна политическа автономия на областта. За целта започва въоръ
жение и военно обучение на българите. Създават се дори селски
стражи (близо 28 000 души) и дружини на милицията.8
По инициатива на Пловдивския таен комитет и със съгла
сието на руските власти възникват гимнастическо-стрелкови дру
жества. Те са въоръжено народно опълчение, в което влизат бъл
гарите, годни да носят оръжие, от 18 до 40 години. Задачата им е
да подготвят българите за борба срещу евентуално разширяване
на турското военно присъствие в Източна Румелия. Съгласно из
работеното от ВРУ Постановление за обучение членуването в тях
е доброволно, но участниците задължително трябва да преминат
курс по стрелково дело. Всеки "гимнастик" получава безвъзмезд
но пушка и патрони, а обучението се води от руски военни
инструктори и от бивши опълченци. Дружествата създават своя
организация, която обединява около 40 000 българи.9 Централно
дружество е пловдивският "Орел". Дружествата имат и свои кло
нове. Активна роля в създаването им има ген. М. Скобелев - ко
мандир на 4-ти руски корпус с щаб в гр. Сливен. Той осъществява
общото ръководство на обучението на гимнастиците. Признава, че
въоръжава българите, за да защити свободата им срещу евентуал
но турско нашествие. Ген. М. Скобелев разработва и подробен во
енен план за отбрана на Източна Румелия, ако Турция изпрати
свои войски. Гимнастическите дружества са реална военна сила.
Ярка демонстрация на успехите им са проведените прегледи на
сливенското дружество и парадът им в Пловдив през април 1879
268
г. Те се превръщат във важен съюзник на руската дипломация в

опитите й да защити българите в областта.10
Изправена пред въоръжените и организирани българи,
притисната от Русия по дипломатически път, изтощена от война
та, Турция се отказва от правото си да изпраща свои войски в об
ластта, което има голямо значение за запазването на българския й
облик. Променената обстановка решава съдбата на гимнастичес
ко-стрелковите дружества. На 11.11.1879 г. те са разпуснати и ста
ват резерв на милицията на Източна Румелия."
Организационната форма на съпротива срещу решенията
на Берлинския конгрес в Източна Румелия, както и в Княжество
то са комитетите "Единство". Такива комитети възникват през
1878 г. в почти всички градове и много села на областта.
Основаният през юли 1878 г. в Пловдив комитет през ок
томври с. г. се преименува в благотворителен комитет "Един
ство". През януари 1879 г. е създаден Централен комитет за Ю ж
на България, начело с Др. Цанков, К. Величков и поп Тилев. Той
обединява дейността на всички комитети в областта за евентуална
въоръжена съпротива срещу турското нахлуване.
Южнобългарските комитети оказват известна помощ на
Кресненско-Разложкото въстание в Македония през 1878-1879 г.
чрез изпращането на оръжие и доброволци. През пролетта на
1879 г. комитети "Единство" са преустроени, като този в Пловдив
става Таен централен комитет на народна отбрана. Задачите им са
защита по мирен начин и със законови средства придобитите пра
ва на областта. Постепенно с утвърждаването на българския ха
рактер на областта дейността на тайните комитети замира.12
Още в началото на борбата си българите от Източна Руме
лия получават подкрепа от Княжеството, чието правителство зая
вява, "че ще се придържа към политиката на обединение и ще
счита Източна Румелия за неотделима част на Княжеството".13
Уплашен от размаха на борбата срещу Берлинския конгрес
и пред опасността Русия да бъде компрометирана в очите на Ев
ропа, император Александър II се намесва. Ген. Обручев пристига
в Пловдив на 29.04.1879 г. като императорски пратеник и след
тържествен молебен, отслужен лично от българския екзарх, про
чита манифеста на Царя Освободител. Манифестът е подписан от
Александър II в Петербург на 11.04.1879 г. и с него се нарежда на
269
Янко Гочев
българите от Източна Румелия да приемат Берлинския договор.14

Особено важен е следният пасаж от този манифест: "...Аз зная, че
между вас има мнозина незадоволени от положението, в което
договорът тури вашата страна, и които желаят чрез насилствен
преврат да постигнат една цел, несъгласна с решенията на държа
вите. Аз не мога да одобря такова намерение, понеже неговото
изпълнение без волята и съгласието на държавите е немислимо и
може да навлече на вашата страна нови бедствия. Старайте се да
противодействате на такива беззаконни стремления, които могат
да подкопаят в самия корен почнатото дело за възраждането на
вашата народност и като пазите тишина, бъдете готови, без да се
страхувате за вашето бъдеще да приемете подарените вам права за
нов живот". Пред волята на обожавания тогава от всички българи
император и с вярата и надеждата, че положението скоро ще се
измени, българите в Източна Румелия се покоряват, като заявяват
на ген. Обручев чрез свои депутации, че се подчиняват на височай-
шата воля.
В духа на манифеста руската дипломация внушава на "край
ните" в Източна Румелия да се откажат от революционни борби.
От пролетта на 1879 г. нататък българите се обединяват около
формулата, предложена от К. Величков: "Да търпим, да се готвим
и да чакаме!"
В Съединението важна роля имат въоръжените сили на Из
точна Румелия. Те се устройват на обща основа с армията на Кня
жеството и то като постоянна армия въз основа на всеобща задъл
жителна военна служба. И по този въпрос волята на Русия е оп
ределяща.
Милицията на Източна Румелия според Берлинския дого
вор е "неразделна част" от турската армия.15 Всъщност задачите й
са да подпомага "туземната жандармерия в поддържането на вът
решния ред в областта".16 Султанът получава право по договора да
назначава офицерите в милицията. Русия нарушава договора, за-
щото създава милицията като българска въоръжена сила. Факти
чески с това императорът поставя западните държави пред свър
шен факт. Допълнително, за да бъде улеснено съединението, е
създадена единна организация на въоръжените сили на Княжест
вото и Източна Румелия. Тайно, с наставление на военния ми
нистър Д. Милютин от 7.01.1879 г. до Дондуков-Корсаков бълга-
270
река земска войска в Източна Румелия са подчинява на пловдивския

губернатор и започва да се развива като отделна въоръжена сила.
Със заповеди от 17.01.1879 г. до 13.05.1879 г. окончателно
е уредена и реорганизирана като такава. Отначало има две брига
ди с девет пехотни дружини, а от юли 1879 г. те са вече дванаде
сет.17
Освен милиция Източна Румелия има и жандармерия, в
състав от 12 пехотни и 1 конна рота и 1 полуескадрон, с обща чис
леност 1500 души.18 По-голяма част от командните кадри в мили
цията на Източна Румелия са западни офицери на турска служба.
На 9.06.1879 г. е назначен началникът на Главния щаб на въоръ
жените сили на областта ген. В. Виталис, който е грък. Той започ
ва да съкращава личният състав на милицията. След три месеца го
сменя ген. В. ГЦрекер, който е германец и следва същата линия.
Отстранява голяма част от руските офицери и настройва част от
българските срещу тях. От 43 руски офицери през 1879 г. те на
маляват на 18 през 1885 г. През 1884 г. ген.-лейт. фон А. Дрига-
лски става началник на милицията, а в Пловдив пристига руският
представител - подп. М. Чичагов, който подобрява състоянието й
и прави опити да сплоти руските и българските офицери, като
прекрати дрязгите между тях. Kan. Р. Димитриев става негов по
мощник, началник на персонала в Главния щаб и личен адютант
на Дригалски. Заедно с майор С. Муткуров и руския кап. Хорне-
вич в началото на 1885 г. те фактически поемат ръководството на
милицията.
По състав, организация, обучение и въоръжение тя изоста
ва значително спрямо армията на Княжеството. Сред българското
офицерство в състава на източнорумелийската милиция постепен
но се зараждат русофобски настроения. Интересен е генезисът на
тази тенденция и развитието й до съединението. Голяма част от
българските офицери са бивши опълченци, проявили се с храб
рост и смелост в "Освободителната" война. Те изпитват на свой
гръб във войната неприязненото отношение на руското командва
не. Затова са недоволни, когато бившият командир на артилерия
та в армията на Сюлейман паша - ген. В. Щекер, по-известен като
Рашид паша, е назначен за началник-щаб на милицията.19
За засилване на противоречията и конфликт между бълга
рските и руските офицери се създават условия, след като в края на
271
Янко Гочев
1880 г. Постоянният комитет и Областното събрание в Пловдив

приемат исканията на руското консулство правата на чужденците
по капитулационния режим да важат вече и за руските офицери
и подофицери. Това автоматично води до увеличаване на заплати
те и възнагражденията им.
Освен това за българските офицери в областта има допъл
нителни пречки за служебното им издигане в йерархията.
Всъщност милицията и жандармерията на Източна Руме
лия заемат важно място в близкоизточните планове на руския им
ператор, затова са обект на постоянен интерес от негова страна.
Русия се стреми "да засили участието си в тяхното команд
ване и подготовка и да ги държи под контрол".20 За българските
офицери тези стратегически разбирания на Русия означават
"накърняване" правата им по отношение кариерата и затова те
търсят подкрепата на "национално-патриотичните елементи" в
Източна Румелия, т. е. главно сред партията на либералите.
Допълнително обстоятелство, които настройват голяма част от
българските офицери
срещу руските, е неко
ректно и нетактично
отношение от страна
на руските власти. Пър
вият областен управи
тел на Източна Руме
лия става Алеко Бого-
риди (1823-1910 г.).
Той е представител на
българска аристокра
тична фамилия, родом
от гр. Котел, чийто ба
ща Стефан (Стефана-
ки) е внук на Ст. Вла-
диславов (Софроний
Врачански). Ст. Бого-
риди има благоволени
ето и личното приятел
ство на двама султани -
Алеко Богориди Махмуд II (1808-1839
272
г.) и Абдул Меджид (1839-1861 г.). Активен участник е в турския

политически живот след 1829 г., спомоществовател на книги, съ
действа за откриването на български храм в Цариград през 1849
г.
Александър (Алеко) Богориди следва неговия път на чинов
ник и дипломат. Макар да не знае български език, има ярко бъл
гарско съзнание и пази родовата си памет. Алеко учи в гръцко учи
лище в Куручешме в Цариград, а през 1843 г. завършва държавно
право в Берлин. Има богата кариера до 1878 г. на дипломат и чи
новник, чийто връх е през 1868 г., когато става член на турския
Държавен съвет. През 1876-1877 г. е турски посланик във Виена.
С началото на "Освободителната" война символно напуска поста
си, влиза в конфликт с великия везир и се оттегля в Париж.
През 1879 г. султанът го назначава като валия на Източна
Румелия. Той е избраникът на Русия, което означава, че трябва да
се съобразява с нейната политика. На 15.05.1879 г. А. Богориди
пристига в Пловдив и поема управлението. След дълги колебания,
въпреки изричната заповед на султана, още на границата снема
турския си фес и слага на главата си български калпак. С това той
показва, че идва не като турски чиновник, а като български упра
вител. Ал. Богориди е твърдо убеден, че трябва да работи за ук
репване на областта като българска. Опрян на българите в Източ
на Румелия, следва политика в защита на българските интереси.
Като опитен дипломат той сложно балансира между западното и
руското влияние, но никога не забравя, че българските интереси
са над тях.
"Русофобството" на Ал. Богориди в периода на управлени
ето му от 1879 г. до 1884 г. е всъщност българофилство. Руският
консул в Пловдив А. Церетелев прави опити да му диктува воля
та си, но като голям дипломат Ал. Богориди приема за неуместни
демонстрациите на сила от страна на консула.21 Българофилство-
то му води до конфликти и със заместника на Церетелев - Кребел,
който е прибалтийски немец на руска служба, "ограничен и само
доволен".22 Конфликтът с Кребел стига дотам, че Ал. Богориди му
изпраща нота, в която му заявява, че прекъсва всякакви лични от
ношения с него, и го моли при нужда контактите да се поддържат
чрез секретарите му.23
В отговор руският посланик в Цариград Ал. Нелидов изп-
273
Янко Гочев
рагца в Пловдив секретаря в посолството Карцов, който му преда

ва лично писмо. Пред Карцов Богориди заявява: "Вие действувате
буквално като да сте тук хазаи, но освен Русия има и Германия. В
София княз Александър седи здраво, опирайки се на руските щи
кове... Аз съм длъжен да държа сметка и за чуждите консули, и за
общественото мнение у българите... Аз нямам намерение да бъда
послушно оръдие на вашите цели."24
Нетактичната намеса във вътрешните работи на областта от
Русия, настойчивите искания от нея да се назначи руски офицер в
Главния щаб на милицията и жандармерията, да се подновят до
говорите с руските подофицери, да се закупят за военни нужди
оръжия и пушки от Русия, карат Ал. Богориди да заема антирус-
ки позиции. Напук на руските офицери в милицията, той явно фа
воризира българските офицери. Четирима от тях произвежда в
майори със султански ферман.
Отношението към политиката на Русия е един от опреде
лящите фактори за разграничение между политическите партии в
Източна Румелия. Те се появяват по-късно спрямо партиите в
Княжеството и не са техен аналог. Основната причина за по-къс
ната им поява е, че заплахата за автономията на областта дълго
време поддържа единството на българите. След като българското
надмощие е признато даже от западните държави и заплахата от
Турция отпада, избухват противоречия между отделните предста
вители на българското население в областта. По стара традиция те
се развиват под формата на борба за власт. В хода на тази борба
се оформят постепенно двете източнорумелийски партии.
Първият открит сблъсък на партийна основа между бълга
рите в областта е през май 1881 г. До средата на 1882 г. оконча
телно се оформят двете партии. Различията между тях не се про
явяват в крайно изострени форми. Политическият статут на Из
точна Румелия, страхът от посегателства от страна на Турция, ад
министративната структура, в която главният управител стои на
чело, и общата цел - националното единство, създават атмосфера
на политическа търпимост и толерантност, което рязко контрас
тира на политическите борби в Княжеството.
В началото на 80-те години на XIX в. политически дейци
около редакцията на в. "Марица" създават партия, наречена На
родна (Съединистка). Тя обединява видни общественици, публи
274
цисти, културно-просветни дейци, бивши участници в освободи

телните борби, представители на деловите среди. Партията защи
тава интересите на най-богатите българи в областта - търговци, ин
дустриалци, банкери и едри земевладелци.
Поради своето русофилство, активната си дейност за запаз
ване автономията на областта и за развитието й като българска
държава, заслугите й спрямо стопанския и културния подем, На
родната партия има силно влияние сред населението на Източна
Румелия. През 1883 г. тя окончателно е изградена. Централното
й бюро приема устав и партийни начала, едно от които е "Поддър
жане на добри отношения с Русия".25 Крайното русофилство огра
ничава независимостта й като политическа сила, защото тя после
дователно следва руската политика.
В началото на 80-те години на XIX в. възниква и Либерал
ната (Казионна) партия. Тя се ползва със симпатиите на национа
листическите офицерски кръгове и отначало няма силно влияние
заради туркофилството и русофилството на някои от дейците й
до 1878 г. Едва в периода на режима на пълномощията (1881
1883 г.), когато в Пловдив идват водачите на либералите от Кня
жеството - П. Р. Славейков, П. Каравелов, 3. Стоянов и др., руме
лийските либерали засилват позициите си. Центърът на крайните
либерали от Княжеството в Пловдив се отличава с критиката си
срещу руската политика, подкрепяща преврата от 1881 г. и режи
ма в София до 1883 г. Това ги сближава с Богориди и "казионни
те" либерали.
Самият Богориди приема политиката на уравновесяване на
чуждите влияния в Източна Румелия и смята, че тя може да се
развива, ако се спазва нейният Органически устав и не се допуска
намесата на никоя велика сила във вътрешните работи на област
та. Затова Богориди подкрепя румелийските либерали и им раз
дава чиновнически постове. Либералната партия обявява за свои
основни принципи развитието на Източна Румелия като "чисто
българска страна" и "съвършено независима държава".26
Принципът на намеса засяга главно Русия, защото тя има
най-силно влияние в областта. Русофобството й се дължи на ней
ния стремеж да измести от властта народняците русофили, виж
данията й за най-подходящия външнополитически съюзник, лич
ните предпочитания на нейните водачи, развитието на руско-бъл
275
Янко Гочев
гарските отношения в Княжеството и на някои външни внушения.

Особеност за "казионните" либерали е, че смятат, че Източна Ру
мелия трябва да се превърне в център на обединението на бълга
рите. Това не е случайно хрумване, а правилна и точна оценка на
насоките в развитието на областта. Икономически Източна Руме
лия е по-развита, а столицата й Пловдив е най-големият българс
ки град по това време.27 Името Източна Румелия не се употребя
ва от българите. Не е издавана карта на Румелия, а само на цело
купна България. В администрацията на областта преобладават
българите. Властта на турското правителство до 1885 г. е сведена
до минимум. Южна България се превръща в почти независима
конституционна държава. Източна Румелия е част от България и
става център на културната дейност. Населението на Южна Бъл
гария развива богата културна дейност и успехите му принадле
жат на цяла България. Пловдив се превръща в духовен център на
цялата българска интелигенция. По този начин съдбата на Източ
на Румелия е предопределена и съединението е въпрос на време.
Този факт има голямо значение, защото към Южна България пре
тенции има както Турция, така и Гърция.
Именно Източна Румелия става инициатор на първата съе-
динистка акция през 1880 г. В началото на април 1880 г. Посто
янният комитет на областта изпраща в София К. Величков и Д.
Наумов, бивши дейци в комитета "Единство". Задачата им е да се
установят връзки с правителството на Др. Цанков и народните
представители от Княжеството с цел "да определят онази програ
ма на общо действие, по която и в двете Българин да се вземат ре
шителни мерки за бързото съединение на народа ни".28
Надежди за успех дава промяната в международната обста
новка, защото в Англия на власт идва либералното правителство
на У. Гладстон, което традиционно подкрепя балканските христи
яни в Турция и отношенията между нея, от една страна, и Гърция
и Черна гора, от друга, се изострят.
Стремежът към съединение е стимулиран и от постоянни
те страхове на българите в Източна Румелия от нахлуване на турс
ки войски. Руският консул в Пловдив - А. Церетелев, съобщава по
това време за страховете им, че след като уреди спора си с Гърция
и Черна гора, Турция ще изпрати войските си в Южна България.
"Кой ще попречи на това тогава? - питат те. - Не трябва ли да се
276
провокира конфликтът, когато Турция има други затруднения?"

"Страхът от гарнизоните - заключава Церетелев - е може би най-
силният аргумент на съединистите."29 Князът, правителството и
румелийските представители обединяват усилията си и разработ
ват обща програма за действие. Князът възприема без колебания
идеята и отдава голямо значение на армията в акцията.
По-специална е позицията на либералното правителство на
Др. Цанков, което има силни резерви по въпроса. То се съобразя
ва с Русия и се опасява, че след като тя не знае за акцията и не я
одобрява, успехът е съмнителен, а евентуалната подкрепа от него
ва страна за съединението ще го компрометира пред Русия и дру
гите Велики сили. Освен това либералите подозират в користни
цели княза и консерваторите за участието им в акцията. От друга
страна, правителството преценява, че не може да се обяви срещу
настроенията на народа, който горещо желае съединението. Зато
ва управляващите либерали заемат двусмислена позиция. Сдържа
но участват в акцията и се опитват да я контролират.30
Русофилската политика на правителството на Др. Цанков
се оказва непреодолима пречка и това е една от главните причи
ни Англия да не подкрепи акцията. В този смисъл дипломатичес
ката мисия на Ст. Панаретов в Лондон е обречена на провал. За
да не развали отношенията с Русия, Др. Цанков като министър-
председател отрича връзка с нея. Русофилството на Др.Цанков
сковава изцяло дейността на правителството, което няма смелост
та да оглави самостоятелна българска съединистка акция.
През май 1880 г. в Сливен се свиква събрание на предста
вители на селищата на Южна България. С участието на Ст. Стам-
болов и Г. Живков като представители на Княжеството е избран
централен комитет, който започва създаването на комитети по
места и възобновява гимнастическите дружества.
Русия е обезпокоена от инициативата на България и взема
бързи мерки, за да предотврати българските действия. От Цариг
рад руският посланик Е. П. Новиков нарежда на княз Церетелев
да внуши на българите да са благоразумни.31 Когато в края на май
1880 г. княз Батенберг пристига на посещение в Русия, получава
същите съвети. На 29.05.1880 г. К. Стоилов отбелязва: "Имах
дълъг разговор с Гирс. Той говори за движението в Румелия; то е
преждевременно; не трябва нищо да правим, защото ще бъдем
277
Янко Гочев
изоставени".32
Германският пълномощен министър в София Тилау в пис
мо до Берлин от 10.08.1880 г. подчертава руското неодобрение за
българската акция: "...г-н руският министър се изказа срещу забе
лязващите се напоследък великобългарски аспирации и отбелязва,
че едно действително избухване на същите е от естество да заст
раши разбирателството между Великите сили".
Германският посланик в Русия Швайниц посочва в свой
доклад антибългарските действия на руския външен министър
Гирс, който му заявил: "Аз телеграфирах на генералния консул
Кумани да заяви на г-н Цанков, че онези, които пристъпят към ак
цията, ще го направят на собствен риск и без всякакъв изглед на
руска поддръжка. Императорът одобри тази телеграма и ми бла
годари за нея."33
Руската позиция парира българската инициатива. През
1880 г. Русия строго се придържа към решенията на Берлинския
договор, защото все още е в дипломатическа изолация. Русия пре
говаря с Австро-Унгария и Германия за възобновяване на Съюза на
тримата императори и не е в неин интерес да подкрепя българи
те в опитите им да нарушат статуквото. В Петербург се смята, че
съединението ще улесни агресията на Австро-Унгария на полуост
рова и императорът се стреми да отстрани именно тази опасност.
Макар че строго ограничава съединисткото движение, Русия вина
ги има предвид едно бъдещо сливане на Княжество България и
Източна Румелия. Решението на този въпрос тя търси по линия
на многостранната дипломация. На 6.06.1881 г. Русия, Германия и
Австро-Унгария сключват Съюза на тримата императори. Чрез то
зи съюз Русия дипломатически осигурява бъдещото съединение.
По нейно настояване в таен протокол към договора за съюза е ус
тановено съгласието на Берлин и Виена за обединението на Бъл
гария, "ако този въпрос се повдигне по силата на обстоятелства
та".34 Срещу това Австро-Унгария си запазва правото в удобен мо
мент да анексира Босна и Херцеговина, а Русия си издейства дип
ломатическа помощ срещу настаняването на турски войски в Из
точна Румелия. Всъщност споразуменията отново показват стре
межа на Русия да си запази за известно време определеното от
Берлинския договор статукво на Балканите. От друга страна, ясно
е, че Русия след 1881 г. ще се опитва да отдалечи във времето съ
278
единението, за да не даде възможност Австро-Унгария да осъще

стви анексията. Ангажиментите й в Средна Азия превръщат поли
тиката на статуквото в единствената сигурна гаранция за защита на
интересите на империята.
През 1882 г. в Източна Румелия е назначен специален кня
жески политически агент - П. Берковски. Той има задача да рабо
ти "по съединението под ръководството на тукашното руско кон
сулство".3'' Руският генерален консул в Пловдив - Кребел, и воен
ният представител - полк. Ек, са уведомени за мисията на Берко
вски със специално писмо от външния министър на Княжеството.
С тяхно съдействие и пари Берковски се заема да издава вестник,
който да пропагандира съединението. С финансова помощ на
Княжеството на 30.12.1882 г. в Пловдив излиза бр. 1 на в. "Съеди
нение". В негова статия се посочва, че за осъществяване на съеди
нението и пълното обединение на българския народ трябва да се
разчита само на помощта на Русия.36 Според вестника Княжество
то, а не Източна Румелия трябва да бъде ядрото на обединението.
Друга е позицията на южнобългарските либерали. В началото на
1883 г. те започват да издават в. "Южна България", който пропа
гандира, че Източна Румелия трябва да е обединителният
център.37
На 14.02.1883 г. руският посланик в Берлин - П. А. Сабуров,
съобщава на министъра на външните работи Н. Гирс: "Промениха
се и нашите интереси. Тогава ние се стремяхме да осъществим съ
единението на България с Източна Румелия. Сега това вече не ни
интересува както по-рано, и не ни интересува по две причини.
Първо, осъществяването на това (съединението - б. а.) почти е
невъзможно без съдействието на нашите войски, тъй като бълга
рите са много слаби и не могат да се решат на война с Турция.
Второ, нашето общество започва да разбира, че ако взорът на бъл
гарите все още е обърнат към нас и ако нашето влияние още гос
подства в България, то това е така, защото съединението още не е
извършено. И така, съединението на България за нас има твърде
съмнителен интерес.38 Този документ доказва, че през 1883 г. в Ру
сия има вече завой в балканската политика спрямо България в по
сока към антибългаризъм, който в частност засяга и въпроса за Съ
единението.
Всъщност създаването на голяма и силна българска държа
279
Янко Гочев
ва никога не влиза в плановете на Царска Русия. Берлинският до

говор вече не е обида за нея и не накърнява престижа й като им
перия.
На 26.03.1883 г. руският военен представител в консулство
то в Пловдив - полк. Ек, докладва в Генералния щаб на Русия34, че
въпросът за съединението се тълкува превратно и създава грижи
на княз Богориди. За обединението на Княжеството, Източна Ру
мелия, Тракия и Македония според полк. Ек няма необходими ус
ловия. За осъществяването на съединението той смята, че са нуж
ни най-малко две условия: Русия и другите държави, подписали
Берлинския договор, да дадат своето съгласие и Княжеството
предварително да е решило по такъв начин политическите и ико
номическите си проблеми, че румелийците да виждат в него по-
добър ред и условия за живот, отколкото да имат в областта.
Тези условия според полк. Ек не съществуват, а за мнозин
ството политически дейци съединението не е цел, а средство за
постигане на популярност. При това положение, ако Княжество
то си позволи да направи грешна стъпка към обединение, то Из
точна Румелия не трябва да допуска това, защото турската армия
ще я завземе и мюсюлманите ще подложат християните на грабе
жи. Секретното писмо завършва с извода, че всеки опит за Съеди
нение трябва да бъде пресичан от Русия, а подготовката за истинс
кото обединение трябва да върви само по мирен път.
В началото на 1884 г. движението за обединение взема ши
роки размери. Затова съобщава в своите донесения новият генера
лен консул на Русия в Пловдив - Ал. Г. Сорокин. Той е ученик и
последовател на граф Игнатиев. Добър познавач е на балканската
политика, тъй като работи в Министерството на външните работи
на Русия от 1867 г., отначало в Азиатския департамент, после ка
то секретар на консулство в Дубровник, от 1872 г. като генерален
консул в Цариград, а от 1878 г. в Тулча. По време на войната Со
рокин завежда Гражданската канцелария на княз В. А. Черкаски.
Той пристига в Източна Румелия с инструкции от Азиатския де
партамент, за да подготви съединението, което от своя страна да
предшества свалянето от власт на княз Ал. Батенберг. Симеон Ра
дев отбелязва, че той "изпълни ревностно своите инструкции, но
само поощряваше водителите на съединисткото движение, но в
няколко тържествени случая заяви открито на тълпите, че Русия
280
одобрява агитацията за обединение на българския народ".40

А. Сорокин информира ръководството на Министерството
на външните работи на Русия41 и изпраща материали от печата за
състоялите се митинги и събрания. Всъщност случаят със Сорокин
е олицетворение на двойственото начало в руската балканска по
литика, намерило отражение и в движението за Съединение, за-
щото, от една страна, Русия официално брани берлинското ста
тукво, а от друга, нейни представители открито се изказват и
действат в полза на съединението. Руската „подкрепа" за Съедине
нието през 1884 г. има точно определени политически цели.Русия
се стреми да компрометира политически А. Богориди сред насе
лението, ако не приеме съединението, и пред султана, че подбуж
да съединистките митинги, както и да се нанесе удар на А. Батен
берг. Според руските замисли българският княз трябва да бъде
свален от власт, след което да се провъзгласи съединението. По
този начин ще се създаде голяма руска Дунавска област,разполо
жена по-близо до Цариград и Бяло море.
В Княжеството съединистката агитация през пролетта на
1884 г. се води от русофилите на Др. Цанков. Те организират на
21.03.1884 г. в София голям митинг в полза на съединението. На
княза е връчена резолюцията на митинга. Батенберг отговаря: "Ка
то българин аз не мога, освен да съчувствам на желанията, изказа
ни в тази резолюция. Но като княз, поставен със силата на Берли
нския договор, аз ви заявявам, че засега не е моментът, за да ста
не желаното съединение." За русофилите това заявление на дър
жавния глава е достатъчно, защото чрез него се опитват да го
компрометират. Съединистката агитация през 1884 г. в Източна
Румелия е свързана с вътрешнопартийните борби. Тъй като през
април 1884 г. изтича 5-годишният мандат на Ал. Богориди, Либе
ралната партия се обявява за преназначаването му, а Народната
партия открива кампания срещу него. Тя смята, че е неподходящ
за областен управител поради лошите му отношения с руските
представители. Всъщност те следват руската политика, която сне
ма подкрепата за него, защото го счита за „русофоб" и участник в
съединистките интриги. Затова народняците решават да прегър
нат съединисткия идеал и да го използват за партийни цели. Пос
тигат успех, защото на 1.04.1884 г. превземат свикания от "казион
ните" митинг в Пловдив. Замислен от последните като акт на
281
Янко Гочев
подкрепа за Богориди, митингът се превръща в съединистка демо

нстрация, която завършва пред руското консулство с викове: "Да
живее руският цар!" Съединисткият идеал помага на Народната
партия да нанесе удар върху противниците си. На 8.05.1884 г. за
генерал-губернатор с тяхна и на Русия подкрепа е избран Г. Кръс-
тевич (1820-1898 г.). Той е виден обществен и държавен деец, пи
сател и юрист, бивш участник в църковните борби, главен секре
тар на Източна Румелия дотогава. По-важното е, че е доверено ли
ца на руското посолство в Цариград още от времето на граф Иг
натиев.
За да се освободи от либералите, Г. Кръстевич насрочва из
бори за Областно събрание. На 23.09.1884 г. те са спечелени с аб
солютно мнозинство от Народната партия. Образуван е и Постоя
нен комитет, който в областта изпълнява функции на правител
ство, чийто пред
седател става един
от водачите на на
родниците - Ив.
Ев. Гешов.
Мисията в
Европа през 1884
г. на Ив. Гешов и
Хр. Христов от
името на народня-
ците за защита на
каузата на съеди
нението претър
пява провали. Във
Виена те са прие
ти от руския пос
ланик княз Лоба-
нов, който отхвър
ля желанието им
да посетят Русия.
"Вие няма нужда
да осветлявате
руската диплома
ция върху желанията Г. Кръстевич
282
на българския народ - казва той. - Тия желания ние ги знаем доб

ре и ги споделяме. Санстефанска България ние сме ви я завещали.
Но сега не е моментът за нарушение на Берлинския договор.
Имайте това предвид и бъдете благоразумни."42 Ръководителите
на движението разбират, че политиката на Русия не способства за
успеха на делото. През 1884 г. Русия не одобрява съединистката
агитация. Многократни руски забележки има в такъв дух до бъл
гарския княз. Русия е решителен противник на съединението.
Гирс не позволява да се публикуват в скованата от цензура руска
преса телеграми за митинги в България и Източна Румелия. Ос
вен това той нарежда на руските консули да не приемат евентуал
ни адреси за съединение и да не отговарят на същите.
След като идват на власт, народняците изоставят съедини-
сткия идеал. Отново се оказват в плен на русофилството си. Отла
гат действията си за осъществяване на съединението, тъй като рус
ката дипломация не го подкрепя, с което губят голяма част от по
литическия си престиж. Народът справедливо нарича партията им
"лъжесъединистка", тъй като тя успешно доказва, че национални
те идеи могат да се експлоатират за тесни партийни цели.
До 1885 г. опитите за съединение са пряко доказателство за
твърдата решимост на българските политици да решат национал
ния въпрос. Изводът от неуспеха на акциите от 1880 г. и 1884 г. е,
че българите трябва да разчитат на собствените си сили, тъй като
дори „Освободителката" няма склонност да ги подкрепи.
На 10.02.1885 г. в Пловдив е изграден от група бивши ре
волюционери. Таен комитет, който от април с. г. е наречен Бълга
рски таен централен революционен комитет (БТЦРК)43. В коми
тета влизат истинските български националисти, които милеят за
България и за които род и Родина означават все пак нещо, а лю
бовта към България, и службата в полза на Родината са най-висша-
та ценност. По това те се отличават от русофилите в Източна Ру
мелия („лъжесъединисти"), за които лозунгите за съединението са
само средство за печелене на избори. Главна фигура в БТЦРК е
Захари Стоянов (1850-1889 г.) - активен участник в Старозагорс
кото и Априлското въстание, талантлив публицист и историограф
и голям българин. Комитетът издига лозунга за пълно национал
но освобождение и обединение на българите. През пролетта на
1885 г. БТЦРК приема своя програма и устав, които като съдър
283
Янко Гочев
жание разкриват
тяхната връзка в
БРЦК отпреди
1878 г. Очевиден е
стремежът на чле
новете му да се де
монстрира прием
ственост в целите и
задачите на борба
та. Постепенно,
особено от лятото
на 1885 г., целта на
комитета е ограни
чена в посока към
борба само за съе
динение. Приема
се линията на пое
тапно и постепен
но решаване на на
ционалния въпрос,
като съединението
става цел №1, пос
тавено на дневен
ред през 1885 г. от
Захари Стоянов
икон ом и ческото,
политическото и
културното развитие на Източна Румелия, която постепенно се
оформя като втора българска държава.
За да мобилизира българите за борба, БТЦРК започва да
организира тържествени чествания по повод бележити дати от
българската история. През февруари-март 1885 г. акцията е посве
тена на Любен Каравелов, на 19.05/2.06.1885 г. - на Христо Ботев,
през юни 1885г. са пренесени тленните останки на Г.Раковски от
Букурещ в София,а на 21.07.1885 г. над 4000 българи от двете
страни на Балкана се покланят на Бузлуджа на гроба на войвода
та Хаджи Димитър.От акциите на комитета една от най-малко из
вестните е тази от 23.04.1885 г. По това време гръцката пропаган
да в Пловдив е толкова силна, че както подчертава живеещият
284
там бъдещ голям български политик А. Ляпчев "...Пловдив имаше

изглед да е повече гръцки, нежели Солун, дето господарствуваха
евреите."44 На 23.04.1885 г. (Гергьовден) в Пловдив се стичат гър
ци от цяла Източна Румелия, за да демонстрират силата си. Те
правят опит шумно да отбележат именния ден на гръцкия крал
Георгиос I. Подстрекавани от гръцкия консул и Гръцкия митропо
лит, пловдивските гърци окачат по прозорците на къщите си гръц
кото знаме. Това е провокация, която предизвиква гнева на бълга
рите. Те се организират много бързо и въпреки противодействие
то на полицията, която се намесва в полза на гърците, започват да
свалят гръцките знамена и да прогонват гръцките групи. Особено
енергично действа А. Ляпчев. "Начело на възнегодувалата бълга
рска младеж той през нощта и през целия ден води люта борба
против гърцизма и Пловдив втори път не видя гръцки знамена да
се издигат от местните му граждани."45 Водят се настървени схват
ки и българите овладяват пловдивските улици с викове: "Да жи
вее Съединението! Долу Гърция!" Част от гърците се укриват в
Гръцкото консулство, което е обградено от българи. Тогава се на
месва руският консул А. Сорокин. Той застава пред вратите на
Гръцкото консулство и започва да убеждава българите да се разо
тидат и да оставят на мира гърците. Българите го изслушват с
нетърпение и когато А. Сорокин започва да заплашва родения в
гр. Битоля (Македония) тогава ученик и бъдещ политик Н. Гена
диев, му извиква: "Вий да идете да заповядвате в Русия! Тук е сво
бодна Румелия!" Следват ръкопляскания на мнозинството бълга
ри.46
23.04.1885 г. е паметен ден за Източва Румелия. Тогава ру-
мелийците в Пловдив доказват, че са българи, и те, а не гърците и
турците са истинските господари на областта.
Същият този А. Сорокин през пролетта на 1885 г. обикаля
различни градове на областта и агитира срещу съединението,като
призовава към сдържаност и благоразумие. Приглася му управля
ващата русофилска Народна партия, която остава ням свидетел на
движението. Поради противодействието на русофилите, акциите
на БТЦРК придобиват не само патриотичен, но и антируски ха
рактер.
Комитетът започва своя печатна кампания срещу правител
ството. Нейна трибуна става в. "Борба", редактиран от 3. Стоянов,
285
Янко Гочев
чийто бр. 1 излиза на 28.05.1885 г. На страниците на вестника 3.

Стоянов открито критикува руските дипломати за намесата им в
българските работи в наш ущърб. Рязко отрицателно е отношени
ето му към самодържавието в Русия като система на управление.
"Мразим ний, приятелю - пише той, - онова, което мрази и самий
руски и български народ, мразим най тираните и полицейщина-
та."47
В хода на подготовката за съединение БТЦРК установява
връзки с П. Каравелов, който категорично се обявява срещу акци
ята, защото я счита за несвоевременна и безперспективна. Затруд
неното финансово положение на България и неблагоприятната
международна обстановка определят отрицателното отношение
на министър-председателя.48 В спомените си Е. Каравелова пише:
"Каравелов казваше, че съединението не се нуждае от никаква
проповед и пропаганда, защото то е близко до всяко българско
сърце и желано от всеки българин, обаче той смята, че с огън не
трябва да се играе, че трябва да бъде после сигурна подкрепата на
Русия, за да се извърши този акт без заплахи и опасности за Бъл
гария."49
Всъщност русофилството и високият пост, който заема,
пречат на П. Каравелов да поеме големия според него риск и да
подкрепи дипломатически акцията на БТЦРК, който отказва по
вече контакти с него и решава да пази в тайна намеренията си. Ре-
шено е съгласието на правителството да се търси след обявяване
на съединението.
По-голям успех в контактите си БТЦРК има с княза. Още
през пролетта на 1885 г. Ал. Батенберг е осведомен за действията
на комитета. Той не дава категоричното си съгласие, но за разли
ка от П. Каравелов не се противопоставя на подготовката за съе
динение. Князът е силно уязвим, защото, подкрепяйки народното
дело, може да възстанови разклатения си авторитет, но пък заста
ва срещу интересите на Русия, което би му струвало короната. Все
пак Ал. Батенберг се поставя в услуга на БТЦРК и се опитва да
спечели поне една велика сила на страната на България. Поради
влошените си отношения с руския император българският княз
търси подкрепа от главните руски съперници на Балканите -
Австро-Унгария и Англия. Сондажите, които той предприема
пред тях през лятото на 1885 г., са окуражителни, но не гаранти
286
рат успеха на съединението.

Отново Русия се оказва най-голям противник на съединени
ето. В края на август 1885 г. Ал. Батенберг се среща с руския вън
шен министър Н. Гирс във Францесбад (Австро-Унгария). Н. Гирс
открито го предупреждава, че Великите сили са за запазване на
статуквото на полуострова. На свой ред князът уверява, че Бълга
рия няма да направи опит за съединение без разрешението на Ру
сия.50
След строгите предупреждения на Русия Ал. Батенберг раз
бира, че България може да разчита да осъществи Съединението са
мо по своя инициатива и на свой риск. С поет личен ангажимент
към Русия за противодействие на съединението, на 30.08.1885 г.
князът приема на военния лагер край Шумен пратениците на
БТЦРК Д. Ризов и майор С. Муткуров. Те му разкриват намерени
ето на комитета да обяви съединението и искат от него като бъл
гарски държавен глава да приеме акта. Ал. Батенберг се колебае,
защото с основание се страхува от последиците. За да разсее коле
банията му Д. Ризов в края на срещата заявява: "Тайният комитет
е решил да провъзгласи съединението, даже при отказа на В. Ви
сочество."'5'
В крайна сметка князът разбира, че в ситуацията, в която се
намира (конфликт с руския император и русофилската опозиция),
няма друг изход, освен да оглави общонародната акция за съеди
нение. Той дава обещанието си и уведомява П. Каравелов за воде
ните разговори.
След заседанието в с. Дермендере (дн. Първенец) БТЦРК
ускорява подготовката за съединение. Окончателно се оформя ръ
ководството му, в което влизат 3. Стоянов, Ив. Андонов и Ив. Сто-
янович от Тракия и Д. Ризов и К. Паница от Македонския коми
тет в България. Така и българите от Македония се поставят в ус
луга на делото, макар че точно това заседание регистрира взетото
още преди това решение да се прекрати временно дейността по
македонския въпрос. Вместо пълно обединение чрез революция,
новият БТЦРК има за цел съединение под скиптъра на княза. Оп
ределена е датата на въстанието - 15.09.1885 г. Набелязани са
конкретни мерки за подготовка на въстание. Сред тях на първо
място се поставя спечелването на милицията на областта, за да се
предотвратят излишни сблъсъци. Всъщност голяма част от бълга-
287
Янко Гочев
реките офицери вече са спечелени за делото. В помощ на БТЦРК

работят майор Р. Николов, поручик Г. Атанасов, майор Д. Филов,
майор Ст. Любомски и много други. Кръгът им постепенно се раз
ширява. С посредничеството на д-р Г. Странски БТЦРК успява да
привлече на своя страна командира на Втора пехотна дружина -
майор Данаил Николаев, който е най-старшият български офицер
в Източна Румелия, ползващ се с голямо влияние сред офицери
те.
Родом от Бесарабия, възпитаник на Руското военно учили
ще,той участва в „Освободителната" война в състава на Българско
то опълчение. Проявява се с храбростта си в боевете при Шейно
во. В Пловдив има чести стълкновения с руските офицери, защо-
то не може да търпи презрението им към българските офицери и
господството им в областта. Като голям български патриот майор
Д. Николаев се посвещава без колебание на святото дело.
С негово съгласие БТЦРК изпраща поручик Въльо Стефов
да обиколи дружините и привлече по-млади офицери.52 Поручик
Стефов се проявява като енергичен и пламенен агитатор и осигу
рява подкрепата на много от тях: кап. В. Велчев от Хасково, кап.
Хр. Драндаревски от Ямбол, кап. Хр. Маринов от Стара Загора,
поручик Галунски от Сливен и други. В същото време той се
убеждава, че няма да има нито един български офицер, който да
се обяви против делото на съединението.53
Според приетия от БТЦРК план на съединението то тряб
ва да се извърши не чрез народно въстание, а главно от войската
на Източна Румелия с помощта на мостни въоръжени части.54
Вълненията в Панагюрище на 2.09.1885 г. поставят начало
то на акцията за съединение. По инициатива на местния револю
ционен комитет за пръв път е издигнато знамето на съединение
то. Организаторите на акцията (трима младежи) са арестувани, но
под натиска на около 2000 мъже и жени, обсадили околийското
управление, властите ги освобождават и демонстрацията продъл
жава под лозунга: "Да живее Съединението!"55
БТЦРК ускорява провъзгласяването на съединението, като
използва подходящия момент, че войската е свикана на маневри.
На 3.09.1885 г. комитетът насрочва акцията за 5 срещу 6.09 с. г. В
това време местните комитети вдигат населението и въоръжават
четите.
288
Интересна е реакцията на управляващите. Те фактически са

безучастни. Г. Кръстевич призовава към благоразумие. Главният
секретар Н. Начов се страхува от твърди мерки. Най-инициативен
е председателят на Постоянния комитет Ив. Ев. Гешов. На 4 и
5.09.1885 г. той свиква извънредно заседание на комитета, което
обсъжда как да се реагира. Управляващите "лъжесъединисти" ре
шават да отхвърлят името си и да вземат инициативата за обявя
ване на съединението. Директорът на народното просвещение К.
Величков предлага правителството да изпревари народа и да го
провъзгласи. Липсва обаче смелост на представителите на Народ
ната партия да предприемат акт без одобрение на Русия. Спрени
са и от тежката отговорност на управляващи. Ръководството на
партията, макар да не се противопоставя на акта, остава настрана
от събитията. 3-членна нейна депутация на 5.09.1885 г. отива в
Руското консулство, за да разбере мнението на Русия. Там намира
временно управляващия Игелстром и военния аташе подп. Чича-
гов. Първият още на 4.09.1885 г. изпраща секретна телеграма, в
която описва събитията в Панагюрище, и допълва: "Има всички
основания да се предполага, че започналата агитация - видоизме
нена македонска, чиито конци са в София, разчита повече на
ефект, отколкото на действителен успех. Правителството е реши-
ло да изгони от областта агитаторите, проповядващи неплащане-
то на данъци".56
Пред депутацията на 5.09.1885 г. Игелстром е категоричен
- Русия е срещу агитацията за Съединение и една революция ще
има катастрофални последици за българския народ. Пред изявле
нието му пловдивските управляващи капитулират. Русофилството
отново ги оковава като във вериги. Макар че също желаят съеди
нението, те са убедени, че щом Русия е против, то няма да успее.57
Самият Игелстром, колкото е категоричен пред депутацията, тол
кова е обсебен от страшни предчувствия пред висшите си инстан
ции. За това свидетелства шифрограмата, която изпраща на
5.09.1885 г. до Министерството на външните работи в Москва,
посланика в Цариград и посолството в София. В нея той описва
критичната ситуация в с. Конаре и Чирпан и допълва: "Изпратена
е войска, но на милицията не може да се разчита. Правителство
то е в паника и чака категорическото заявление как да постъпим.
Ако в течение на няколко дни движението не намери отзвук след
289
Янко Гочев
масата население, въстанието ще заглъхне, в противен случай пра

вителството може да се поддаде на общото течение".58 На същата
дата Игелстром изпраща още три секретни съобщения. В две от
тях подп. Чичагов пита генерал-адютанта Обручев как да постъпи
той и руските офицери пред предложението на правителството
да ги използва при потушаване на въстанието или в случай на
турска окупация. Във втората шифрограма Чичагов съобщава:
"Правителството изпраща войска да потушава въстанието изклю
чително под командването на наши офицери, тъй като на своите
не се осланя. Поех смелостта до получаването на вашите запове
ди да обявя, че българската кръв не трябва да се пролива."59
Рано сутринта на 6.09.1885 г. въоръжените чети и войската
завземат по-важните правителствени обекти в Пловдив и аресту
ват Г. Кръстевич, който през София е изпратен в Цариград.60 Съе
динението успява бързо и лесно, защото няма българин, който да
се обяви срещу него. Даже Г. Кръстевич при арестуването му каз
ва, че и той е българин и е за обединението на България.61 Не се
възползва от правото си да повика турски войски и постъпва като
голям български патриот. В еуфорията позицията му не е оцене
на като достойна и вместо това е обруган.
След десет дни в София пред своя бъдещ биограф Г. Кръс
тевич се изповядва и подчертава, че: "...моето положение не ми
позволяваше да отида по-далеч от съчувствието..."62
След обявяване на Съединението БТЦРК съставя Временно
правителство и се саморазтуря. В състава му влизат негови члено
ве и представители на двете партии в Източна Румелия. То изпра
ща телеграма до българския княз, с която го уведомява, че Съеди
нението е провъзгласено "в името на Ваше Височество"63
Княз Александър I получава във Варна телеграмата на Вре
менното правителство и влиза веднага във връзка с П. Каравелов,
който е в Търново. Издадени са укази за обща мобилизация и за
свикване на IV Обикновено народно събрание на извънредна се
сия.
П. Каравелов въобще не се поколебава да приеме акта и да
поеме защитата му. "Веднъж фактът станал - заявява той, - трябва
да се вземат всички мерки, за да се спаси положението."64 В този
дух е и речта на министър-председателя на свикания митинг в
Търново. Самият Каравелов, опрян на всенародната подкрепа,
290
изоставя пословичната си сдържаност и завършва речта си с думи

те: "Тая година в Тракия, догодина в Македония!"
Вестта за съединението предизвиква бурен възторг и въоду
шевление. Провеждат се митинги и събрания, които настояват за
подкрепа на делото. Партийните пристрастия за миг изчезват. До
ри опозицията в Княжеството подкрепя правителството. Лидерът
на консерваторите - К. Стоилов, на митинга в София заявява:
"Днес няма партии, има българи, които трябва да си подаде ръка
и дружно да изкараме делото."66
По инициатива на граждани по места започва създаването
на опълченски дружества от доброволци за защита на обединено
то Отечество.
От този момент изключително важна е позицията на кня
за, който предварително е подготвен и известен за развоя на съе
динението.66 На 6.09.1885 г. от Варна той праща записка до Ми
нистерския съвет, в която съобщава, че е на мнение да приеме Съ
единението.67 Установява се общ синхрон в действията на всички
фактори: монарх, правителство, Народно събрание и обществено
мнение.
Снимка на БТЦРК
291
Янко Гочев
На 8.09.1885 г. князът пристига в Търново, където го очак

ват министър-председателят П. Каравелов, председателят на На
родното събрание Ст. Стамболов и двама делегати на Временно
то правителство. Тук той издава манифест към българския народ,
с който официално признава Съединението и призовава нацията
да защити "святото дело".68 На 9.09.1885 г., придружен от П. Ка
равелов, княз Александър I влиза в Пловдив и приема Съединени
ето. От Пловдив той официално уведомява Великите сили, че по
ема управлението на Източна Румелия. Това е първата нота по съ
единението. Съставена е от правителството, но е подписана от
княза. В нея се признава сюзеренитетът на султана и се уверява, че
Съединението не е извършено с враждебни намерения спрямо
Турция. Нотата изразява твърдата готовност на народа да защити
делото от чуждо посегателство. Тя завършва с призив към Вели
ките сили да признаят Съединението и да съдействат за утвържда
ването му от султана.64
Докато властите в България поемат управлението на Ю ж
на България, Временното правителство в периода от 6 до
8.09.1885 г. успява да въведе ред в нея и да отстрани по този на
чин допълнителните причини за чуждестранна (турска) намеса.
На 9.09.1885 г. то се саморазпуска.Батенберг издава Указ
NH, в който за пръв път се нарича княз на Северна и Южна Бъл
гария и с който назначава комисарство на бившата Източна Руме
лия в състав: д-р Г. Странски, П. Р. Славейков и И. Груев.70 С това
са отстранени от управлението преките нарушители на Берлинс
кия договор.
Пловдивските събития водят до нова криза на Балканите.
Великите сили не са изненадани от самото Съединение. Те са убе
дени, че то е неизбежно.Ако може да се говори за изненада сред
дипломатите, то тя касае две страни около Съединението: мо
ментът на обявяването му е начинът на извършването му - от на
рода и без предварителната санкция на силите.
БТЦРК избира подходящ момент, за да извърши великия
акт. Септември е месец, когато монарсите и външните им мини
стри са на почивка, извън столиците си. Това затруднява шифро-
вата връзка с техните посолства, консулства и агентства. Печели се
ценно време, което българите използват, за да съгласуват и коор
динират стъпките си по защитата на Съединението.
292
Русия не е изненадана от Съединението.Императорът и

външният министър Н. Гирс се чувстват по-скоро излъгани,загцо-
то преди Съединението получават уверенията на българския княз,
че в България всичко е мирно и тихо.
Управляващите в Русия даже не допускат мисълта, че Бъл
гария ще предприеме акция срещу Берлинския договор,несъгласу-
вана с "Освободителката".
Затова императорът е убеден, че Съединението е организи
рано от враговете на Русия. Князът е обвинен, че след като е в те
чение на някаква сложна комбинация, насочена срещу интереси
те на Русия на полуострова, не е уведомил руския външен ми
нистър. Княз Батенберг отправя първото дипломатическо посла
ние до императора. Това показва, че отношението му към Велики
те сили не е еднакво, а избирателно. Русия е предпочитана от не
го велика сила в търсенето на външнополитическа подкрепа. След
"Освобождението" тя последователно провежда политика на ук
репване автономията на България, българския характер на Източ
на Румелия и подготовката й за неизбежното съединение. Затова
в България се надяват, че Русия ще подкрепи Съединението. Вяра
та в руското покровителство над България е все още силна и не-
разколебана.71
Още на 6.09.1885 г. българският княз изпраща телеграма до
руския император, с която го известява за Съединението и моли
за подкрепата му. Тя веднага е предадена и за нея пръв уведомява
със секретно съобщение руският консул във Варна Лисевич чрез
външния министър Н. Гирс.72
Дипломатическият агент в София А. Кояндер няма никак
ви инструкции. Затова на своя отговорност се опитва да въздържи
княза от подкрепа за Съединението, докато получи известие от
Петербург. На 6.09.1885 г. Кояндер уведомява руското Външно
министерство за действията на Батенберг в подкрепа на Съедине
нието. Руският агент пита тревожно: Какво да правят руските
офицери в случай на заповед на княза за навлизане в Източна Ру
мелия?'3
Особено опасни за него са тези действия на княза, защото
те могат да принудят Турция да нахлуе с войски в областта.74 А.
Кояндер основателно пита: "В случай на движение на войските,
длъжни ли са нашите офицери и Кантакузин да запазят команд-
293
Янко Гочев
валето?""5
На 7.09.1885 г. още преди Русия да обяви официалната си
позиция по Съединението, А. Кояндер подсказва вариант за реша
ване на проблема:„Движението - пише той, - което в случай на ус
пех окончателно ще погуби нашето положение в България, би
могло да бъде спряно само със сила, стоварвайки наши войски във
Варна.""6
Още по-трудно е положението на княз М. Кантакузин, кой
то е не само руски генерал, но и военен министър на България.
Той няма инструкции, затова действа като военен министър на
България. Изпълнява заповедта на княза за мобилизация и съсре
доточаване на армията на Княжеството.
Във Втори конен полк има руски офицери, които при това
са командири. С тях българският княз решава да влезе в Пловдив.
А.Кояндер се опасява това да не компрометира Русия пред
външния свят. В присъствие на министрите той настоява пред кня
за да не бърза с решенията си, но князът отхвърля руската дипло
матическа намеса.
Опасенията на княза, че в Източна Румелия руските предс
тавители ще създадат затруднения, се разсейват бързо. Управлява
щият консулството в Пловдив Игелстром и ген. Чичагов го посре
щат радушно. Тъй като външният министър Н. Гирс е в Европа,
тежестта в работата около съединението в министерството е пое
та от заместника му А.Влангали. На 7.09.1885 г. той предава сек
ретна телеграма, в която се казва: „Струва ми се, че ние трябва
преди всичко официално да обявим, че въобще не одобряваме
българското движение. Нашата преждевременна намеса в събити
ята, докато те не са все още достатъчно ясни, може да доведе до
сериозни последствия. По-добре е да запазим пълна свобода на
действие, за да вземем дейно участие тогава, когато това се налага
от преките интереси на Русия. Предвид на това, споделям мнени
ето на Обручев, че ние трябва официално да обявим за отзовава
нето на нашите офицери от България и Румелия, но предвид, че
тяхното съдействие може да бъде полезно на българите в предс
тоящата им борба, то мълчаливо да се съгласим в страната да ос
танат онези, които ще се решат на това на своя лична отговор
ност."7"
А. Кояндер обаче настоява за изтегляне на всички руски
294
офицери. На 8.08.1885 г. А. Влангали като управляващ руското

Външно министерство изпраща циркуляр до руските посланици в
чужбина, с които Русия се разграничава от българското Съедине
ние.78
Също на 8.09.1885 г. началникът на канцеларията на импе
ратора, който е в Дания, съобщава на Външното министерство:
"Императорът заповяда да ви отговоря, че Негово величество не
одобрява настоящото българско движение и че ние не можем да
го поддържаме. На нашите офицери трябва да се забрани участие
с българската войска в това движение. Кантакузин трябва да оста
не засега при дипломатическото агентство, но не в качеството си
на военен министър."79
Първата открита реакция на Русия по Съединението е те
леграма на А. Влангали от 9.09.1885 г., получена на 10.09 с. г. в Со
фия. В нея се нарежда на Кантакузин да подаде оставка, а руски
те офицери да не се ангажират със събитията в Източна Румелия.80
Телеграмата не порицава открито Съединението, но по съ
щество не го одобрява.
Кои са причините, поради които Русия не одобрява през
1885 г. Съединението?
На първо място, руският император е раздразнен от това,
че българите са проявили за пръв път самостоятелност и не са се
съобразили с волята му. Документите от руските архиви са кате
горични в подкрепа на тази теза. В един от тях се казва: "Импера
торът заповядва да отговорите на телеграмата на княза, тъй като
той и неговите министри не са искали нашите съвети, действали
са сами и против нашето желание, то Негово величество намира,
че е невъзможно и нежелателно оставането на руски офицери в
България."81
Освен това Съединението се преценява като удар срещу
руската хегемония в България. Русия няма намерение да прави от
протектората си тогава независима държава, при това обединена.
Съединението създава една уголемена и по-силна България, а не
руска Дунавска област. Това е основният мотив за руската враж
дебност срещу Съединението.
В духа на следваната от векове имперска политика самодър
жецът на Русия - император Александър II, се опитва да се разпо
режда и със съдбата на България и не допуска дори малка нейна
295
Янко Гочев
стъпка без одобрението му.

За антибългарската позиция на Русия спрямо Съединение
то влияние оказва личната неприязън на императора към българс
кия княз. След края на режима на пълномощията, създал предпос
тавки за недоразумения и конфликти с руските представители в
България, в Русия започват да се отнасят с подозрение и недове
рие към него. Дори българските политици са рисувани от дипло
матите и агентите на Русия в най-черни краски. Стремежът на
правителството на П. Каравелов да не допуска външна намеса във
вътрешните работи на страната се смята в Русия като проява на ан-
тируска политика и враждебност към нея. Дребни инциденти и
нетактично поведение на руски делегати в България задълбочават
тези настроения в Петербург. Русия допуска грешка, защото с не
одобрението си за Съединението сама нанася удар върху своя ав
торитет сред българския народ. През 1885 г. проличава вредното,
дори не в интерес на самата Русия, влияние на самодържавието
върху руската външна политика. Съединението укрепва позициите
на неудобния вече за Русия български княз. Затова отношението
към княза се прехвърля и върху българската държава, а оттам и
върху Съединението.
Император Александър III се опасява, че зад Съединението
стоят враждебни на Русия сили и Батенберг действа като тяхно
протеже.Тези настроения у руския самодържец се подкрепят от
факта,че Съединението сваля от власт русофилско правителство,
а в БТЦРК, който го обявява, има антируски дейци.
Влияние върху руското неодобрение за Съединението оказ
ва и международната обстановка, и курсът на Русия след 1878 г. за
запазване на статуквото на Балканите. Ангажирана от конфликта
с Англия през 1885 г. в Афганистан, който едва не води до избух
ването на война, Русия е срещу усложнения в Европа. За Русия Съ
единението поражда излишни проблеми на полуострова,където и
без това през 1885 г. позициите й са твърде слаби. В Турция и Гър
ция преобладава английското влияние, а в Сърбия и Румъния -
австрийското. Русия може да разчита само на България по това
време, чийто княз е обещал преди 6.09.1885 г. да се придържа
към руската политика, а след тази дата прави точно обратното.
За Русия след Съединението българският княз се превръща
в лъжец, който обещава едно,а върши точно обратното.Това убеж
296
дение в средите на руската дипломация се формира по-рано, но

във връзка със събитията от 1885 г. се потвърждава.От този мо
мент отстраняването на Батенберг става най-близка цел за руско
то самодържавие.
Императорът е убеден, че без подкрепата на Русия обеди
нена България няма да просъществува. Следователно, в името на
спасяването на Съединението, предположението му е, че българи
те сами ще отстранят неудобния за Русия, а и за тях княз. Следва
щите действия на Русия спрямо България се обясняват с тези мо
тиви.
Немалка роля за отрицателното отношение на руския им
ператор към Съединението има учителят и наставникът му К.По-
бедоносцев, под чието силно влияние се намира. Завърнал се от
чужбина още на 8.09.1885 г., К.Победоносцев уведомява импера
тора, че: "Светът беше възмутен от вестта на безумната и възмути
телна фантазия на княза български. Не беше трудно да се сетим,
че зад гърба му трайно са действали сили, враждебни на Русия. В
това българско движение до този момент не се вижда друго, ос
вен интриги с поставени за руското благодушие капани."*2
Само шест дни след Съединението Александър III заявява
в писмо до ген. Обручев: "Настоящето движение на българите аз
не одобрявам, те не ни послушаха, действаха тайно, съвети не
потърсиха, нека сега сами сърбат кашата от тях сварена. Според
мен, докато княз Александър се разпорежда със съдбата на бълга
рите, нашата намеса в българските дела е съвършено невъзможна
и безполезна. Според мен - продължава императорът - ние тряб
ва да имаме една главна цел: това е завладяването на Константи
нопол, за да можем веднъж завинаги да се утвърдим в Проливи
те и да знаем, че те ще бъдат в нашите ръце. Това е в интересите
на Русия и това трябва да бъде нашият стремеж, всичко останало,
ставащо на Балканския полуостров, за нас е второстепенно."
Това писмо може да се разглежда и като инструкция до
руската дипломация, защото император Александър III добавя:
"Прочетете това писмо на А.Влангали (управляващия Министер
ството на външните работи - б. а.), щото и той да се ръководи от
това мое виждане."83
Академик В. Хвостов твърди в предговора си към записка
та на А. Нелидов, че "главата на руското правителство (императо
297
Янко Гочев
ра - б. а.) определено е считал завземането на Проливите, а не са

мо тяхната отбрана от чужди покушения за основна задача на рус
ката политика.84
След Съединението руските офицери в България се оказват
един от главните инструменти за въздействие върху Бълга-
рия.Проблемите с тях постепенно се натрупват.За дрязгите меж
ду руските и българските офицери има много причини.Руските
офицери получават по-високо възнаграждение и са пречка за из
дигането на българските в служебната йерархия.
Стига се дотам,че въпросът за деморализацията на руските
офицери намира място в дипломатическите донесения. А. Коян-
дер едва ли не във всяка своя нота използва заплахата за незабав
ното им напускане от България - при неблагоприятни за тях пуб
ликации в печата, при арестите за констатирани техни нарушения,
разследвани дори от парламентарни комисии в Народното събра
ние.
Например въз основа на донесения и предложения на рус
кия агент в София Ионин от 21.09.1883 г. външният министър Н.
Гирс в докладна записка описва положението на руските офице
ри в България и ниския им авторитет. Вината за това се стоварва
върху българския княз. Императорът резюлира записката с думи
те: "Противно е да се чете. Разглезихме го ние това момче и сами
сме виновни!"85
Н. Гирс предлага те да бъдат подчинени само на едно лице,
избрано от императора, но ако князът откаже на това искане, офи
церите да се отзоват.86 С червен молив императорът пише срещу
текста на Н. Гирс: "Напълно споделям това мнение."87
А. Кояндер докладва по военния въпрос за задълбочаващо
се отрицателно отношение към офицерите, дължащо се на злоба
и ненавист, поощрявани от княза и министър-председателя.Доне-
сенията на А.Кояндер признават за деморализацията им. Тъй като
военният въпрос за него е много важен, още на 7.05.1885 г. той
изпраща частно поверително писмо до директора на Азиатския
департамент И. А. Зиновиев. В него се казва: "Всичко, което става
тук, е възможно - заключва Кояндер - само благодарение на
присъствието в България на руските офицери, гарантиращи вът
решния ред в страната. Без тях тук, вероятно в най-кратък срок,
ще настъпи пълна анархия, за избавянето от която българите сами
298
ще се обърнат към нас. То

ва средство, естествено, е
много рисковано и може
да доведе до усложнения
или противоположен на
очакванията резултат. Но,
повтарям, без приемането
на радикални мерки ние
все равно ще загубим Бъл
гария в най-близко бъде
ще."88 Текстът е подчертан
с червен молив, което е
право само на императора.
Със своите донесе
ния А. Кояндер внушава в
Русия, че положението в
Михаил Кантакузин - военен м-р в България България се крепи на твър
дата ръка на руските офи
цери. Без тях прогнозират, че ще настъпи хаос. Всъщност твърде
нието му се опровергава от последвалите Съединението събития.
След Съединението руската заплаха е осъществена. Офицерите са
отзовани. Мотивът е същият - да се застави България да се обърне
за помощ към своята "Освободителка". Формалният предлог за
отзоваването на руските офицери е, че те не могат да навлизат с
българската армия в Източна Румелия, тъй като тя е част от тери
торията на Турция.
На 10.09.1885 г. е приета оставката на княз Кантакузин и с
Указ N«14 на правителството е назначен първият българин, управ
ляващ Военното министерство - майор К. Никифоров (1856-1891
г.).89 Той е препоръчан от Кантакузин, който остава военен аташе
С)П
при руското дипломатическо агентство.
Наказателната мярка на императора спрямо България, на
мерила израз в отзоваване на офицерите му, се посреща със задо
волство от българските офицери, мнозинството от които не кри
ят антипатиите си към тях.
Императорската заповед намира отзвук и в Пловдив. На
10.09.1885 г. там излиза бр. 1 на в. "Самозащита", под редакцията
на 3. Стоянов. Вестникът защитава Съединението и е открито ан-
299
Янко Гочев
тируски. В него съединистът Д. Ризов пише, че „ако от пловдивс

ката революция остане само една печалба - заминаването на рус
ките офицери, - и то ще бъде достатъчно."91
Този брой на вестника остава единствен,защото е конфис
куван от полицията.Тя осуетява в София враждебна демонстра
ция, организирана от Д. Петков пред руското консулство и дома
на Кантакузин.
Действията на правителството се обясняват със страха, че
всяка антируска акция ще се счете в Петербург за предизвикател
ство, което може да предизвика нов ответен удар на Русия срещу
България.
Това опровергава донесенията на дипломатическия агент А.
Кояндер за Съединението, оценено от него като "...движение,
предприето от враждебни нам елементи, очевидно за намаляване
на нашето значение тук и компрометиране на международните
ни отношения...".92
По-късно, на 22.09.1885 г„ Кояндер и Кантакузин форму
лират нов вариант спрямо офицерите и настояват за указания по
него от Петербург. Те предлагат да се прекрати завръщането на
офицерите, тъй като, ако Европа спре движението и върне статук
вото, трябва Русия да има подръка опитни офицери. Същевремен
но считат, че е невъзможно повторното встъпване на офицерите
в същите военни части. Ако Русия има намерение, считат те, да се
заеме с реорганизацията на страната, то "е необходимо изцяло да
се разпусне армията и да се започне отначало, което без окупация
(на България - б. а.) няма да стане".93
По заповед на военния министър - ген.Обручев, група от т.
нар. "най-надеждни" руски офицери, подбрани от Кантакузин,
временно са задържани подръка" в Рени и Измаил.94
По въпроса с отзоваването на офицерите Русия има скрити
свои интереси. С морските си офицери тя разиграва своя игра. В
лична строго секретна телеграма от 22.09.1885 г. Кояндер инфор
мира, че са уволнени руските морски офицери, като са оставени
само тези, които са свързани с превозването на пари и боеприпа
си. Аргументът му е, че "защото, ако бъдат поканени чужденци, те
ще разгласят за доставката на снаряди от Русия за Сърбия".95
Официално Русия обявява обаче, че ги оставя, "вследствие
на ходатайството на българското правителство и съгласувано с
300
Морското ведомство, за да не бъде лишено Княжеството от сред

ства за превоз по Дунав".96
Заповедта за отзоваването на руските офицери не е изпъл
нена изцяло. Много от тях са женени за българки и решават да из
лязат в запас или да не се подчинят на заповедите. Други, като по
ручик Кузмински9', отказват да се върнат в Русия. Има данни в до
кументите в АВПРИ98, че властите не успяват да обхванат и вър
нат в Русия всички офицери. Външното министерство на Русия на
режда на представителите си в България да събират информация
ис)
за тях.
Предполага се, че издирването на "благонадеждните" офи
цери има за цел да бъдат използвани под някаква форма за увели
чаване на руското влияние в България. Безспорен факт е, че дей
ността на останалите в България руски офицери стават обект на
внимание на руските специални служби.
Неодобрението спрямо Съединението е официалният курс
на Русия, но той среща от своя страна несъгласие на редица руски
представители в България.
Интересен документ са спомените на консула на Русия във
Видин Ю. Карцов, който пише: "Вдъхновявайки се от лични или
отвлечени виждания, нашата външна политика, до този момент
включително, е монопол на малцина. Обект на нейната дейност
бе не да се стреми да реализира задачите на руската държавност,
а да ги отлага за неопределено време в интерес на собственото
спокойствие."100Ю. Карцов открива, че има две Българин: "Офи
циалната, показната, зад която се крие другата. Тя само за това
мечтае - как с един удар да постигне две цели - да се извърши Съ
единението и да се избави от руската опека."101
Императорският двор също не е единен в отношението си
към българския княз, а оттам и към България. Ген. Обручев, начал
ник на ГЩ на армията, настоява за помирение с княза, защото
България трябва да бъде помощник на Русия при разрешаването
на Източния въпрос.102
На Батенберг съчувстват и го поддържат военният аташе
Каулбарс и руският посланик във Виена княз Лобанов,който е
инициатор на няколко опита за помирение на императора с бъл
гарския княз. Привърженици на това помирение са и руската им
ператрица Мария Александровна, великите князе Сергей и Павел
301
Янко Гочев
Александровичи, великата княгиня Мария Павловна и херцогиня

Мария Александровна Единбургска.103
Всички опити за помирение се разбиват в твърдото упор
ство на император Александър III, който през 1885 г. решава да
прави лична политика спрямо Батенберг и оглавената от него
България.
По-далече от Ю. Карцов,който осъзнава грешките на
Външното министерство по българския въпрос, достигат руските
дипломати в Източна Румелия. Те работят на практика в полза на
обединението. За това свидетелстват спомените на П. Димитров,
Ив. Гешов, Ал. Головин, Д. Виницки, Е. Каравелова, Д. Юруков,
Д. Греков 104 и документи от руските архиви. В случая тези дипло
мати разграничават действията на княза от характера на делото,
което е справедливо и в унисон със самата руска политика спрямо
България до 1885 г.
Военният аташе в Пловдив - подп. М.Чичагов, подготвя
план за отбрана на Източна Румелия при евентуално турско напа
дение.105 Няколко участници в преврата на 6.09.1885 г. пишат, че
М.Чичагов знае за подготовката, тайно предупреждава всички
офицери и командира на подвижната жандармерия майор Корос-
телов да не пречат и да не се обявяват на акцията.106 Той обещава
на водачите на Съединението на 6.09.1885 г. да облече парадната
си униформа, което прави впечатление на чуждите представители
в областта.
След Съединението в Руското консулство в Пловдив има
среща на български и руски офицери и представители на парти
ите. На срещата на участниците пият шампанско и вдигат наздра
вици за успеха на делото.107 Николай Овсяний, който добре позна
ва политическата обстановка в България, подчертава за руските
действия: "Нашите представители, които не знаеха как да се дър
жат, решиха да се присъединят към движението (Съединението -
б. а.) и започнаха енергично да го подкрепят."108
За поведението на подп. М.Чичагов значение има и друг
факт, допълващ симпатията му към националните стремежи на
българите. Това е неговото познанство с принц Батенберг.109 Два
мата са свързани от участието си в Руско-турската война през 1877
1878 г., служат заедно в отряда на ген. И. Гурго. Затова М.Чичагов
посреща княза извън Пловдив като стар боен другар. Заради сво
302
ите пробългарски действия той е санкциониран. Длъжен е да да

ва обяснения по дипломатически път. След инструкции от Петер
бург прекратява всякакви отношения с княза.110Действията на рус
ките представители в Пловдив в подкрепа на Съединението са за
кономерни. Те са свидетели на борбата за запазване на българския
облик на областта. Част от тях са участници в боевете по време на
"Освободителната" война. Повече са славянофили и привържени
ци на Санстефанска България.
За разлика от тях дипломатическият агент на Русия в Со
фия упорито работи срещу Съединението и действията му са мо-
рализаторско-наставнически спрямо българските отговорни фак
тори. Те нямат успех. Само той в донесенията си се оплаква, че
българите не го слушат и действат на своя глава.
Това личи и от приема на българската делегация, излъчена
от Народното събрание. На 11.09.1885 г. в София е открита III
извънредна сесия на IV Обикновено народно събрание. Тронното
слово е прочетено от П. Каравелов като министър-председател111,
тъй като по това време князът е в Пловдив. Сесията единодушно
одобрява всички разпореждания и решения на правителството.
Събранието отпуска кредит от 5 млн. фр., впоследствие увеличе
ни на 10 млн., за военни цели, дава пълномощия на княза в слу
чай на война.
Важен акт на Народното събрание е приемането и изпра
щането на една телеграма до руския император с молба да разре
ши на руските офицери да останат в България и да приеме под
своя защита българското Съединение. Специално избрана депута-
ция от 9 души от различни партии решава да предаде телеграма
та в дипломатическото агентство.112 А. Кояндер приема депутаци-
ята много грубо и отказва да приеме телеграмата. Водач на депу-
тацията е Ст. Стамболов, който го убеждава в обратното. А. Коян
дер все пак прочита извадки от телеграмата на императора. Разг
невен, Ст. Стамболов от името на всички депутати чете писмо, в
което порицава действията на агента, като допълва пророчески:
"Помнете добре, че ще дойде ден, когато вий сами ще търсите
българските представители, но те ще бягат от вас."111 Все пак бъл
гарската телеграма е изпратена направо на императора в Копенха
ген без посредничеството на руския агент в София, чийто груб
прием разочарова много българската депутация.
303
Янко Гочев
А. Кояндер на 13.09.1885 г. докладва за възникналото пър

во след Съединението пререкание със Ст. Стамболов. В докумен
та личи пренебрежителното му отношение към българите.
Агентът пита: "Моля за указание, дали да оставя без внимание та
зи оскърбителна и груба по отношение на представителя на Русия
постъпка на самозабравилите се българи, показваща, че те сами не
могат да се управляват, или да отговоря и то в какъв смисъл?"114
Отговорът, одобрен от императора, е да се остави без отго
вор и внимание заявлението и постъпката на Ст. Стамболов.115
Всъщност дипломатическият агент е раздразнен от заявле
нието на Ст. Стамболов, че "той (агентът - б. а.) няма право да от
казва приемането молби към Негово величество, тъй като всеру-
сийският император приемал такива даже на частни лица, да не
говорим за цял народ, за чиято съдба той постоянно се грижи".116
Това е урок по дипломация, който представителят на На
родното събрание и бъдещ голям държавник Ст. Стамболов изна
ся на руския дипломатически агент А. Кояндер.
Успоредно с неодобрението си на Съединението Русия тър
си подкрепа от Великите сили, членове на Съюза на тримата им
ператори. На 11.09.1885 г. между Русия, Германия и Австро-Унга
рия е постигнато споразумение за свикване на конференция на
посланиците в Цариград, която да разгледа кризата на Балканите.
В това време, въпреки поведението на А. Кояндер, българс
кото Народно събрание не губи надежда в усилията си да спечели
подкрепата на Русия.
"Ний си въобразихме по традиция - разказва един съвре
менник, - че като паднем на разкаяние и на молба, руският цар ще
бъде обезоръжен и ще ни даде своето покровителство."117
Съставена е делегация от представители от Северна и Ю ж
на България, олицетворяваща българското единство, в състав: В.
Друмев, Ив. Ев. Гешов, Ив. Герджиков, Д. Тончев и Д. Папазоглу,
която на 13.09.1885 г. потегля за Копенхаген при императора. На
16.09. с. г. делегацията е приета във Виена от руския посланик
княз Ал. Лобанов-Ростовски, от когото търси указания и съвети.
На 18.09.1885 г. българите са вече в Дания и чрез тамошния рус
ки посланик - граф К. Тол, си осигуряват среща с руския външен
министър Н. Гирс.
На 20.09.1885 г. Н.Гирс приема българската делегация.
304
Членовете й излагат пред него мисията си. В писмото на В. Дру

мев и Ив. Ев. Гешов до министър Илия Цанов от 23.09. с. г. е по
сочено становището на външния министър: "Той подкачи да ни
съди с един доста остър тон, като нарече пловдивския преврат "ле
комислен", "необдуман", "вздор". Чувствата на императора към
България, към делото, създадено от баща му, не могат да са изме
нени, но България към нас не е такава, каквато най-очаквахме.
Правителството й е враждебно нам, какво не направихме за вас,
нищо не ползува. Че някой си Соболев или Каулбарс, или Йонин
казал някоя неприятна за вас дума, вие не трябваше за това да се
съмнявате в чувствата на Русия. А вие съмнявате се - не народът
ви, а политиците ви. Вм питаете к нам какое то недоверие, как
будто бм мм хотим взять у вас что-то."ш
Следователно И. Гирс изразява недоволството си, че Съеди
нението е обявено прибързано и без предварително съгласие на
Русия. Освен това се опитва да разсее българската делегация, че
Русия е вдигнала покровителството си от България. Следователно
прокрадващото се недоверие вече в България от искрените наме
рения на Русия не се приема добре в Петербург. В отговор на за
бележката на делегацията, че оттеглянето на руските офицери от
България има неблагоприятен ефект, Н. Гирс заявява: "Но то ус
покои другите сили. Сега няма толкоз опасност от навлизане на
турците".119 Руският външен министър даже предупреждава, че
България трябва да очаква заплаха от страна на Сърбия. Той
допълва: "Мене ме е страх да не направят те нещо. Те могат да за
емат Видин. Това е напълно възможно."120 И.Гирс добавя, че Русия
се старае чрез Австро-Унгария да задържи Сърбия да не влиза в
България, като обещава, "че ние, българите, не ще бунтуваме Ма
кедония".121
На 21.09.1885 г. в същия дворец българската делегация е
приета от руския император Александър III. Той я приема благо
склонно: целува ръката на В. Друмев и се ръкува с Ив. Ев. Гешов,
с другите само се поздравява. Подходът на императора към члено
вете на делегацията не е случаен. Той знае след донесенията на
Кояндер, че митрополит Климент и Ив. Ев. Гешов "са останали
може би единствените българи, имащи почти неопетнена репута
ция, като при това всякога се се отнасяли съчувствено към Русия.122
Речта, пълна с раболепие, с която българите търсят покровител
305
Янко Гочев
ство от Русия, е прочетена именно от митрополит Климент (В.

Друмев). Важното, което е подчертано, е готовността на българс
кия народ с живота си да защити Съединението. Императорът
осъжда българската прибързаност и това, че Русия не е била пре
дупредена за преврата, който го поставил в "много трудно, а мо
же би и безизходна положение" и "вдигнал накрак всички племе
на на Балканския полуостров особено сърбите". Александър III
повтаря удобната за Русия формула за Съединението, а именно, то
да се извърши мирно и тихо и упреква българите в Източна Рме-
лия в излишна прибързаност.123 Накрая императорът произнася
знаменитата фраза: "Съобщете на българския народ, че за разеди
нение и дума не може да става, но дотогава, докато е у вас това
правителство, нищо не очаквайте от мене!"124 При това Алек
сандър III говори за правителството, а не за българския княз, но в
последвалия разговор с Н. Гирс делегацията разбира, че става ду
ма за княза.
Българската делегация е окуражена, но и остава несигурна,
защото не знае как ще действа Русия, която вече не крие нетърпи
мостта си към българския княз. Почти по същото време импера
тор Александър III в отговор на послание на султана го уверява,
че "ще окаже своята лоялна помощ за възстановяване на реда и за
запазване на правата на султана".125 Посланикът в Цариград Ал.
Нелидов разбира този израз като "комбинация между простото
признаване на свършения факт и връщането към статуквото".126
Ал.Нелидов е един от малцината в ръководството на Русия,
който знае истинските намерения и действия на Русия спрямо
Турция, България и Проливите. Той пряко уговаря Турция да на
падне България. Прогнозата му е неподчинение и твърда съпро
тива на българите, разгром на Турция, хаос и безредие и турско
обръщение към Русия да въведе ред в региона. Изхожда се от те
зата, че само Русия с авторитета си може да усмири българите на
полуострова. Тогава ще настъпи моментът за осъществяване на
един от любимите за Нелидов варианти за завземане на Проливи
те.
Желанието на българската делегация да посети Русия е отк
лонено от императора. Лично Н. Гирс й забранява това, боейки се
от евентуални пробългарски манифестации в Русия при появата й,
които могат да компрометират официалната руска политика.
306
Междувременно Съединението продължава да бъде те

ма за европейските дипломации. На 22.09.1885 г. посланици
те на Великите сили в Цариград провеждат първото си заседа
ние, което трябва да изработи общо становище в отговор на
молбата на Турция за тяхната намеса. Докато изясняват пози
циите си по българската криза, големите държави полагат уси
лия да ограничат намеса на други държави, особено балканс
ки, което мож е да разпали общобалкански конфликт. Неиз
бежно се оформят различията между тях. Запазването на Съ
юза на тримата императори става много трудно. Специална
роля има германският канцлер Бисмарк, който започва слож
на игра с цел да поощри намесата на Русия на полуострова и
така да задълбочи конфликта й с Англия. Затова Бисмарк, а
след него и австро-унгарският външен министър Калноки са
склонни да приемат формулираната за пръв път на 12.09.1885
г. идея на английската дипломация за признаване на Съедине
нието под формата на лична уния, т. е. княз Ал. Батенберг да
бъде признат за генерал-губернатор на Източна Румелия. Кал
ноки се опитва да убеди руския посланик във Виена, че анг
лийската идея е средство да се задоволят Сърбия и други бал
кански държави, засегнати от българското Съединение.127
Следователно австро-германската дипломация се опитва да
насърчи английското противопоставяне на Русия, която пък
отхвърля идеята за лична уния, защото нейна цел е да се отстрани
българският княз, а не да се укрепи на престола. Разположението
на Германия и Австро-Унгария към английската идея показва, че
формулата "Съединение без Батенберг" не може да се реализи
ра.128
На 26.09.1885 г. външният министър на Русия Н.Гирс прис
тига от Копенхаген във Фридрихсруе за среща с Бисмарк, на коя
то присъства и княз Лобанов, специално извикан от Виена.129 Гирс
уведомява Бисмарк, че Александър III и правителството му са
против личната уния на Княжество България и Източна Румелия.
Въпросът за отстраняването на българския княз не се обсъжда.
Гирс и Бисмарк се споразумяват да следват пътя на "формалното
непризнаване на свършения факт" и на свикване на европейска
конференция, която да възстанови статуквото.130 Всъщност Гирс и
Бисмарк разговарят и по въпроса Батенберг да бъде поканен да на
307
Янко Гочев
пусне Източна Румелия и за евентуално изпращане на руски ко

мисар в областта.131
Постигнатата във Фридрихсруе договореност всъщност
потвърждава съгласие в рамките на Съюза на тримата императори
за запазване на статуквото и договорите в Европа.
Русия се надява, че запазването на статуквото ще доведе до
отстраняването на българския княз, а след това трябва да се тър
сят средства за "икономическо и административно сближение на
двете Българин" по думите на Н.Гирс. Признаване на Съединени
ето, т. е. промяна на статуквото, не е изгодно за Русия, защото ще
укрепи властта на Батенберг, а чрез него и на чуждото (антирус-
ко) влияние в България. Това означава, че през 1885 г., с оглед им
перските си интереси, Русия е готова да поддържа разпокъсаност-
та на България, макар да знае, че Източна Румелия всъщност е
Южна България.
Русия не е доволна от развоя на събитията в България. Док
ладите на консулите й в София и Пловдив, които знаят, че управ
ляващите създават антируски настроения в страната, засилват неп
риязненото отношение на императора към княза и България. Въп
росът за състоянието на българо-руските отношения е анализиран
специално от дипломатическия агент на Русия А. Кояндер на
5.10.1885 г. Той не се опитва да разглежда целите и задачите на
Русия на полуострова, а очертава отношението на българите към
Русия тогава. А.Кояндер обвинява княза и управляващите либера
ли на П. Каравелов в омраза към Русия. Между тях има "сближе
ние, основано на несъмненото желание да се откъснат от нас по
какъвто и да е начин".132 По династическия въпрос в България из
водът на А.Кояндер е: "Или Батенберг заслужи доверието на им
ператора, или да напусне престола."133 Руският агент за пореден
път предлага дипломатическото агентство да напусне България,
тъй като народът свързва с руснаците всички неудачи в управлени
ето и развитието на страната. Според него с България Русия тряб
ва да установи отношения, каквито империята поддържа със Сър
бия и Румъния, или трябва да се върнат нещата отпреди идването
на Батенберг.
Самият А.Кояндер започва открита дипломатическа борба
срещу българския княз, като започва да преувеличава и натъкмява
отделни факти, за да убеди Азиатския департамент в поредица от
308
крайни антируски прояви на Батенберг.

В дипломатическите си донесения от есента на 1885 г. Ко-
яндер специално търси, намира и докладва за мними или истинс
ки преки и косвени връзки на българския княз с водачите на Съе
динението. Така се минират всички опити на княза за помирение
с Русия. Всички нейни представители в България полагат много
усилия, за да забавят формалното признаване на Съединението.
На 12.10.1885 г. в лично строго секретна инфограма А. Ко-
яндер информира: "Климент (В. Друмев - б. а.) съобщава на опре
делени лица, че Господарят Император два пъти е казал на депу-
тацията, че докато в България има настоящото правителство, то тя
не трябва да разчита на никаква поддръжка от Русия. Климент и
Цанов ме питат какво Господарят е разбрал под думата правител
ство, добавяйки, че ако Негово величество говори за министер
ството (правителството - б. а.), то Каравелов може веднага да по
даде оставка. Отказвайки се да изтълкувам в какъвто и да е смисъл
Височайшите думи, то аз изразих лично мнение, че само отстра
няването на Каравелов едва ли ще поправи сегашното положение
на нещата."1'4
Срещу текста Александър III отбелязва: "Точно така!"135
Важен ход на руското правителство, с което то желае да
урони авторитета на българския княз в очите на българите и да
уязви неговия престиж като офицер, участвал в „Освободителна
та" война, е изключването му от списъците на руската армия.
Тази наказателна мярка е подсказана от приближените на
императора, който лично нарежда да бъде извършена. С указ от
22.10.1885 г. е отчислен от почетния състав на руската армия и е
лишен от званието генерал. Външният министър Н. Гирс с лична
строго секретна грама съобщава на А.Кояндер за височайшата за
повед. С мярката Русия се стреми да докаже, че стремежът й е да
отстрани княз Александър I от българския престол. Косвени све
дения за отношението на Н.Гирс към случая има в руските архи
ви. Според един документ от тях той казва на държавния секретар
А.Половцев, "че се съпротивлявал колкото може против снемане
то на руския мундир от българския княз и намира, че положени
ето на нашето правителство може да стане твърде деликатно, ако
този разжалван от нас принц се върне като триумфатор от война-
309
Янко Гочев
Князът понася много тежко това решение на руския импе

ратор. По-късно той споделя преживяванията си по това време.
Руските агенти от България докладват: "Негово височество се оп
лаква и заяви, че той не е заслужил унижението, на което е под
ложен в Русия. Той плакал, когато до него достига дълбоко пора
зилото го известие за изключването му без съд от руската армия.
Този позор и това унижение той не ще забрави цял живот.137
Резолюцията на Александър III върху този доклад показва
силната му омраза към Батенберг. Бележката на императора гла
си: "Жалък лъжльо! Противно е да се четат подобни хленче-
ния!"138
Докато официална Русия под влияние главно на политика
та на чувствата, водена от императора, осъжда Съединението,дос
та по-различен е отзвукът от това събитие сред руската обществе
ност.
За разнопосочните настроения свидетелстват материалите
от руския периодичен печат.
В Русия в края на XIX в.няма демократични права и свобо
ди, особено свобода на печата и на словото. Липсват все още по
литически партии от западен тип. Ето защо трудно може да се
претендира за цялостен обхват на всички мнения и тези на руска
та общественост спрямо събитията от 1885 г. При това се откри
ват различия в публикациите в отделните печатни издания, резул
тат от различията спрямо групировките, които ги издават или сто
ят зад тях - консервативни, либерални, революционно-демокра
тични и т. н.
Най-голямо влияние има консервативният печат. Начело
на тази група стои Михаил Катков - един от видните идеолози на
руското самодържавие и голям ултранационалист. Влиянието му,
особено при управлението на Александър III (1881-1894г.) е тол
кова голямо, че по признанието на К.Победоносцев "имаше ми
нистерства, в които нищо не се предприемаше без участието на
Катков".139
За него пише в спомените си началникът на Главното уп
равление по печата Е.Феоктистов: "На първо място за него беше
външната политика във връзка с Българския въпрос. Той зае така
ва позиция, която му донесе огромна популярност в руското об
щество."140
310
М. Катков е един от теоретиците на руското самодържавие,

отявлен реакционер и враг на западноевропейските идеи. Идеите
си разпространява като редактор на в. "Московски ведомости". Съ
щевременно се ползва с доверието и уважението на император
Александър III. Влиянието на М. Катков в 1885 г. е много силно.
Той е личен приятел на императора, вдъхновител на висшите во
енни кръгове, слушан е с почитание и в Азиатския департамент.
При това е единствен свободен публицист в скованата от цензура
руска преса. Пише статии във в. "Московски ведомости", наричан
от 3. Стоянов "нещо като кодекс на всеки благонадежден руски
консул".
Още след Съединението М. Катков се обявява срещу него.
Влиянието на вестника е толкова голямо, че руските консули пи
шат докладите си до Петербург, като се съобразяват с изнесеното
от Катков. При заминаването на руските офицери от България
той почувствал по думите му голямо възмущение за тая "обида на
Русия" и оттогава не спира да напада грубо българския княз и ми
нистрите му.141 В яростта си спрямо княза препоръчва на българи
те да обявят република. Министър-председателят П. Каравелов е
наричан от него радикал нихилист,развейпрах, глупак, обезмозъ-
чен и тщестславен демагог.142 Позицията му спрямо Съединение
то съвпада с тази на императора. Нещо повече,М. Катков опитва
да наложи на другите печатни органи своето мнение. На
11.09.1885 г. той пише в "Московски ведомости": "Желателно ли
е, или не това Съединение? То беше желателно в началото и Ру
сия, освободила България, справедливо настояваше за това. То ед
ва ли е желано сега, когато освободената от Русия България е
хвърлена в хаос и опасни интриги."143
За М.Катков Съединението е "българо-румелийски скан
дал".144 На 28.09.1885 г. той отбелязва: "Русия ни най-малко не се
грижи нито за българите, нито за румелиотите, виждайки в тях са
мо пешка на шахматната дъска, последната стъпка, на която ще
бъде мат за Европа по отношение към Константинопол. Днес Ру
сия пречи на създаването на по-обширна България, защото се стра
хува, че сега създадената от нея България ще бъде независима от
нея.145 По-откровено обяснение на руската политика спрямо Бъл
гария едва ли може да се намери дори в секретните кореспонден
ции на руските дипломати.
311
Янко Гочев
Друг стълб на консервативния печат и на императорската

политика е вестникът на княз В.Мешчерски "Гражданин", наричан
още "царски". Субсидиран е от секретния императорски фонд. На
10.09.1885 г. вестникът пише, че "филипополският преврат е
оскърбление за достойнството на Русия, че той е насмешка над
трактатите на държавите".146 Мешчерски предлага "съд на извър
шителите на преврата, временно руско правителство в България",
а след това "да бъде назначен такъв управител на България, който
би бил задължен във всяко отношение да се подчинява на руско
то правителство".14’ На 12.09.1885 г. "Гражданин" пише: "Тур
чинът, когато той не е башибозук, е по-добър от българина, кога-
то той е от Каравеловите!"146 На 22.09.1885 г. Мешчерски обвиня
ва, че Турция бездейства, и я призовава: "Ставай, теб те грабят!"149
На 26.09.1885 г. редакторът съжалява, че Русия няма флот, "да
бяхме изпратили на следващия ден след преврата три дивизии в
България с инструкция да пазят реда, да свалят правителството на
княз Александър и да издигнат временно правителство, ние бих
ме диктували вероятно вече програмата на Европейския кон
церт".1’0
Интересно е признанието на крайнодесния консервативен
вестник "Киевлянин" - орган на помешчиците в Украйна. Той пи
ше: "На Балканския полуостров нашите интереси са ясни, както
ние вече имахме случай да се изкажем. Тук ние трябва да пазим
вратите на Черно море, а фокусите на българското и сръбското
правителство представляват интерес само дотолкова, доколкото
зад техен гръб да не се проврат крадци на ключовете от тези вра
ти."1’1
Руските църковни издания твърдо подкрепят правителство
то и пишат в духа на "Московски ведомости". Те считат, че освен
дипломацията, виновна е и интелигенцията, която устроила Бъл
гария по европейски, а не по руски образец.1’2
За разлика от тях органите на деловите и финансовите кръ
гове в Русия - "Новости" и "Биржевая газета", движени от иконо
мическите си интереси, подкрепят Съединението.
Съединението е приветствано от една група консервативни
вестници, като "Свет", "Минута", "Южен край", "Гласът на Моск
ва" и списанието "Наблюдател".
Най-голям защитник на Съединението е Иван Аксаков - по
312
ет, публицист, издател и редактор на редица печатни издания. Ка

то виден славянофил приема с възторг Съединението и пише във
в. "Русь": "Пропуска се Берлинският трактат! Разпада се!", и допъл
ва: "Би било несъобразно с достойнството на Русия да се противи
на Съединението само за това, че то се е извършило не в тоя час
и не по тоя начин, както би желала Русия. Съединението трябва
да бъде и признато, и поддържано от руското правителство даже
в случай на въоръжена съпротива на Турция."1"3
Ив.Аксаков определя позицията на правителството и на
императора като "сърдито безсилие, което произлиза от липсата
на определена ръководна мисъл на установени твърди принципи
и ясно съзнание за своето признание и своите задължения".154
Ив.Аксаков оценява действията на руското правителство:
Русия доброволно се отказва от своето изключително положение
в България, придобито с цената на руските жертви и победи, и
вместо решение на българския въпрос по силата на своя авторитет
тя се обръща към Европейския съд. "Не да се гневиш с гнева на
велика държава срещу малката България би приличало на нас, а
да я покрием веднага със своя щит. Тук (в България - б. а.) ние сме
хазяи и никой друг. Това трябва да заявим на всеослушание на ця
ла Европа веднага след преврата. По-пристойно бе, щото не Русия
да пита Европа, а Европа да пита преди всичко какво ще прави,
как ще постъпи Русия?"15"
Заради острото си перо Ив.Аксаков е наказан от полицейс
ката цензура с предупреждение за спиране на неговия вестник.
Самият Ив. Аксаков е защитник на образуване на силна
българска държава под руско влияние.Счита, че политиката на
Александър III към Съединението е насочена против интересите
на славянството и даже против собствените интереси на Русия.
Изводът му е, че Европа е доволна от Русия, защото тя действа
против себе си.
Острият завой в позицията на реакционните кръгове, кои
то през 1878 г. отхвърлят Берлинския договор, а през 1885 г. от
ричат Съединението, се обяснява с тяхната грижа за устоите на са-
модържавието и реда в Русия. Съединението не може да бъде
подкрепено, защото е дело на народа. Крайно реакционните вест
ници в Русия се безпокоят дори за целостта на Турция и публику
ват експанзионистични призиви за завземане на Проливите.
313
Янко Гочев
Като цяло сред консервативния печат няма единство спря

мо Съединението. Особено последователни в защита на Съедине
нието и в критиката си срещу правителството са славянофилски-
те издания. Общото в тази критика е, че въпросът за отговорност
та на императора въобще не се засяга.
За разлика от консервативните, либералният и демократи
чен печат в Русия посреща вестта за Съединението с възторг и го
счита за празник за българския и за руския народ. Обявява се в за
щита на Съединението. Доказва, че то отговаря на руските инте
реси на Балканите. Този печат отбелязва, че политиката на Русия
спрямо България е непоследователна и късогледа, че отзоваване
то на руските офицери от българската армия е грешка. Настоява
се руската дипломация да си изясни към какво се стреми и какво
иска от българите.
В печатните издания от това направление се отчита, че не
България изменя политиката си към Русия, а обратният процес е
в ход. Те водят печатна война срещу консервативните вестници и
защитават справедливото дело на българския народ.
Демократичните издания "Неделя" и "Общо дело" подчер
тават, че Съединението е резултат от активна агитация в продъл
жение на седем години и че като събитие то е народна револю
ция. Само решителната подкрепа и признание на Съединението
от Русия ще укрепят авторитета й на полуострова.
Близки до тях позиции заема либералното списание "Вест
никът на Европа". Само то в Русия правилно оценява,че Съедине
нието е извършено от група патриоти, но подкрепяно от целия на
род. Списанието критикува руската политика за защита на статук
вото, която улеснява западните държави да нанесат удар върху ин
тересите на Русия в България.
Обобщавайки позициите на руския печат спрямо Съедине
нието, 3. Стоянов отбелязва: "Ако за турската тирания е нужно да
се характеризира с описването на кланетата в Батак и Перущица,
то за руската може да послужи най-добро огледало - журналисти
ката."156
Тъкмо на 3. Стоянов дължим разбулването на скрити неща
около дейността на руските кореспонденти в България. Те не са
свободни в дейността си, а специално подбрани от правителство
то, т. е. "благонадеждни" лица, принудени да следват руската по
314
литика. Такива са Е. Кочетов, подписващ се като "Руски стран

ник", който е кореспондент на "Новое время", "Московские ведо
мости", "Киявлянин", "Варшавский дневник",Радионов - корес
пондент на "С. Петербургские ведомости'' и "Петербургски телег
раф", Шатохин - на "Московские ведомости".
За тях 3. Стоянов подчертава: "...стьпил-не стъпил още
скверний крак на тия кореспонденти на българска земя, почнаха
да хвърлят в калта всичко, щото бе мило, скъпо и свято за един на
род." Те пишат откровени лъжи за Съединението. Е. Кочетов нап
ример пише това, което искат да прочетат в Петербург, че се сре
щал с такива българи, които му заявили, че България на своя гла
ва не може да направи нищо, че православието е предпочително
от народността, че руските офицери били преследвани, че англи
чаните били направили преврата и т. н.
Публикациите на Е. Кочетов разяряват дейците на Съеди
нението. Една част от тях, начело със 3. Стоянов и Д. Ризов, реша
ват да му дадат, както те казват, "мордобитие", т. е. да му изкри
вят ченето като "единствена награда за шпионите в нормални вре
мена".
До сблъсък не се стига, защото в среща с българите Е. Ко
четов изслушва възраженията им и признава, че всичко, което е
написал, го е чул от руския консул в София Кояндер и бившия во
енен министър Кантакузин. Въпреки обещанието си Е. Кочетов не
опровергава лъжите си. При повторна среща със 3. Стоянов му
обяснява причините: "Не може! Получих писмо от редакцията, че
последвал приказ (заповед - б. а.) никакво отстъпление да не се
прави."
Другите кореспонденти - Радионов и Шатохин, пишат пък,
че българските доброволци се състояли от арестанти, че българс
кият народ бил тълпа без никакви идеали и че народът чакал рус
ка окупация с камбани, че през Русе минавали английски офице
ри и т. н. 3. Стоянов установява, че двамата цял ден стоят затворе
ни в стаите си в един хотел в Русе и от там пишат кореспонден
ции, пратени уж от София, че в България вилнее терор. "Излязват
само тогава весели и засмени, когато се пускат лоши слухове или
че ще има окупация. Радионов си призна един път публично - от
белязва 3. Стоянов, - че той действително е шпионин, и е дошъл
в България да пакости само на делото."157
315
Янко Гочев
Всички опити от българска страна да се опровергаят тези

"кореспонденции" се провалят, загцото цензурата при телеграфна
та станция в Русия действа безотказно и отказва опровержения.
Така руското правителство "информира" Европа и руския народ
за събитията в България, свързани със Съединението и Сръбско-
българската война.
Политиката на императора и правителството му спрямо
Съединението е критикувано от видни обществени дейци и учени.
Един от тях е С.Татишчев, който е историк и изследовател
на българо-руските отношения. След Съединението излага своите
съображения и оценки на политиката на официална Русия. "Съе
динението е еднакво страстно желано от българите, от всички
партии, звания и съсловия. Затова то стана могъщ лост за въздей
ствие за страната. Руската дипломация трябваше да вземе въпроса
за Съединението в свои ръце.1'”4
Историкът С. Гориянов счита, че Русия прилича на руски
помешчик от 70-те години, който дава на селяните благодеяние.
Но това опекунство според него дразни българите. "Още по-сил
но пострада нашето обаяние - подчертава той, - когато през септе
мври 1885 г. ние се възпротивихме срещу образуването на цело
купна България. Делото на Съединението бе скъпо на българите;
никой от тях не може да разбере защо Русия не им съчувства."159
Друг историк - К.Скалковский, макар по принцип да одоб
рява руската политика, счита, че тя разрушава сама влиянието си
в България.160
Въпреки че едни от най-просветените умове на Русия осъз
нават, че с политиката си към Съединението през 1885 г. Русия до
пуска груба грешка, това най-малко не изменя позициите на им
ператора.
Руската дипломация допуска греш ки и на послани-
ческата конференция в Цариград, открита на 24.10.1885 г.
с цел уреж дане на българския въпрос. П редварителната
програма за конференцията е изработена от представите
лите на Съюза на трим ата императори в Цариград. Тя пред
виж да покана към България да изтегли войските си от И з
точна Румелия, не изключва възм ож ността за турска воен
на демонстрация на границата като средство за натиск вър
ху България и възстановяване на статуквото.
316
Още при подготовката на конференцията Великите сили

не постигат единодушие относно насоката на своята работа.
Австро-Унгария и Англия приемат участието на представителите
си на форума в Цариград с резерви. Това е добър знак за съдбата
на Съединението. Англия по това време вече открито защитава
българския княз. Според лорд Солсбъри възстановяването на ста
туквото ще запази руското покровителство над България и може
да доведе до абдикацията на княза. Английският министър-пред
седател заявява в парламента: "Не сме ние, които сме се измени
ли, а събитията. Нашата цел е същата: да спрем нашествието на ру
сите към Цариград. Колкото ни се бе видяла опасна една Бълга
рия, привързана от признателност към Русия, толкова една съеди
нена България под един княз, послушен към европейското влия
ние, е вярна съюзница на султана, представлява една солидна гра
ница срещу едно руско господство."1'’1
От своя страна, външният министър Н. Гирс заявява на анг
лийския посланик, че "Русия силно ще се противи на всеки план,
имащ за предмет създаването на една велика България, която би
била отчуждена от всяко руско влияние."162 С това признава, че Ру
сия води и ще води антибългарска политика.
На конференцията двете велики сили - Русия и Англия,
чийто антагонизъм запълва цялата история на Източния въпрос,
застават още веднъж една срещу друга, разменяйки взаимно пози
циите си спрямо България, на които стоят през 1878 г. Русия от
противник на Берлинския договор става негов защитник,а Анг
лия,която упорито и последователно работи срещу Санстефанска
България и фактически налага Берлинския договор, сега допуска
в полза на българите нарушението му.
Именно на Русия се пада най-трудна роля на конференци
ята. Като създателка на Санстефанска България сега трябва да се
бори за запазването на разпокъсаността на българските земи. Не
що повече, мнимата защитницата на православието се обявява за
възстановяването на турската власт над българския християнски
народ. Руски представител на конференцията е посланикът в Ца
риград А. Нелидов, подписал Санстефанския договор през 1878 г.
Още на второто заседание на конференцията на 25.10.1885 г. той
в дълга реч се обявява за възстановяване статуквото, което щяло да
осигури мира на Балканите и сигурността на подписаните догово
317
Янко Гочев
ри.163 Той обосновава позицията си с исторически пример. При

помня, че на Берлинския конгрес Англия се обявява против създа
ването на голяма България и Русия приема това в интерес на ев
ропейския мир и спокойствието на Балканите. По същите причи
ни според А. Нелидов Русия сега настоява за "формалното
възвръщане" на статуквото в Източна Румелия.164 Нелидов не обяс
нява какво означава "формално" възстановяване, нито как то да се
осъществи. Изявлението му показва, че Русия няма да промени от
рицателната си позиция към Съединението. На конференцията
Нелидов е най-твърдият защитник на правата на султана върху Из
точна Румелия.
Това е важен момент в руската политика на Балканите, рес
пективно спрямо България. За пръв път на международен форум
на Великите сили Русия се обявява за запазване на статуквото.
Ражда се нов мотив в нейната политика, който по-късно ще пре
расне в принцип в решаването на българския национален въпрос
на Балканите.
Защо Русия през 1885 г. твърдо брани турската териториал
на цялост?
Отговорът на този въпрос отново се свързва с плановете й
спрямо Цариград и Проливите. Русия, особено посланикът Нели
дов, разработвал планове за завземането им, добре знае, че към
1885 г. тя не е готова финансово, икономически, военно да осъще
стви вековните си стремежи и изпълни историческата си мисия
така, както я разбира, в рамките на Източния въпрос. Докато Ру
сия се подготви за завземането на Цариград и Проливите и дока
то възникне подходяща международна обстановка, е необходимо
те да останат под турска власт. Цената на отсрочката е висока - за
губа на влияние в България.Много прав е славянофилът Ив. Акса
ков, който през 1885 г. отбелязва в критиката си срещу руската по
литика, че със своите предложения Турция да накаже България
русите стават по-големи турци от самите турци.165
Декларацията на Ал. Нелидов от 25.10.1885 г. е подкрепе
на изцяло от посланиците на Германия и Италия. Английският
представител У. Уайт блестящо изпълнява инструкциите на лорд
Солсбъри - да се саботира работата на конференцията. В деклара
цията си на заседанието от 25.10.1885 г. той призовава форумът да
се занимае първо с положението в Източна Румелия. Става ясно,
318
че Англия ще протака заседанията, което е в полза на България.

Поради липсата на единодушие сред Силите, възстановява
не на статуквото в Източна Румелия става невъзможно. Тогава Ру
сия предприема наказателни мерки спрямо българския княз. Спо
ред секретно съобщение на началника на Азиатския департамент
от 25.10.1885 г. Nol205166 тя го обявява за "незаконен управител"
на Княжеството и Източна Румелия. Предлог за тази сурова мяр
ка е, че князът нарушава основните закони на страната и дълга към
клетвата и влиза в преки преговори с Турция, иска да й отстъпи
земи в Родопите и да сключи изгодна за нея военна конвенция.
По-късно Русия ще го обвини в "черна неблагодарност към "Осво
бодителката", защото назначава на висши военни длъжности в
България руски революционери и анархисти.167 Отделно на кон
ференцията Нелидов работи упорито за възстановяване на турска
та власт в Източна Румелия. Приема изцяло турското предложе
ние да се изпрати там турски комисар, който от името на султана
да покани Батенберг да напусне областта, управлението на която
да се повери на същия комисар. Безуспешни обаче се оказват опи
тите на Нелидов, заобикаляйки конференцията, да провокира
турска интервенция в Южна България. Нелидов пряко уговаря
султана на Турция да прати свои войски в Източна Румелия. Спо
ред представите му турската интервенция ще предизвика безпо
рядък и хаос, турско обръщение към Русия за помощ, за да бъде
въведен ред. Изхожда се от представата, че само Русия може с ви
сокия си авторитет да усмири българите. При такъв развой на съ
битията Русия може да завземе Проливите. Ето защо Нелидов не
приема признаването на Съединението под форма на лична уния
на Батенберг със султана и е противник на всякакво споразумение
между България и Турция по въпроса за Съединението.
В края на октомври 1885 г. конференцията в Цариград
затъва в безполезни разисквания. Посланик У. Уайт продължава с
действията си да осуетява приемане на една обща декларация на
силите. Английският саботаж може да се преодолее само чрез по
мирителна формула, преодоляваща разногласията между Велики
те сили.
Вместо това Бисмарк предприема действия, които целят да
задълбочат руско-английските противоречия. На 30.10.1885 г. в
секретен разговор с руския посланик в Берлин - граф Шувалов,
319
Янко Гочев
той внушава идеята за руско-австрийското споразумение по въп

роса за навлизане на руски войски в България, ако нейното прави
телство се откаже да изпълни решенията на конференцията. Из
вестно е, че по това време България заема твърда позиция и дори
отказва да разговаря за извеждане на войските си от Източна Ру
мелия и за възстановяване на статуквото. Бисмарк даже предлага
услугите си на Русия, за да извоюва съгласието на Австро-Унгария
по предложената от него идея.
Русия не се поддава на внушенията му и върху доклада на
Шувалов император Александър III отбелязва: "Никога няма да се
съглася на окупация на България от нашите войски."1“
Английското правителство обаче успява да парализира ан-
тибългарската и протурската дейност на Цариградската конферен
ция. Така предотвратява исканата от Русия окупация на Източна
Румелия и неминуеми жертви от наша страна.
Кризата придобива нови измерения, когато на 2.11.1885 г.
Сърбия започва с нищо непредизвикана война срещу България.
Дипломатическите преговори в Цариград прекъсват, дока-
то траят бойните действия, изходът от които трябва да реши бъл
гарското Съединение.
Разглеждайки въпроса за българо-руските отношения по
време на Сръбско-българската война, трябва да се посочат поне
два момента. Първият е свързан с традиционната руска политика
на покровителство на южните славяни. Известно е, че руски офи
цери участват като доброволци в освободителните движения на
сърбите. Българите в освободителните си борби срещу турците до
1878 г. не могат да разчитат на такава подкрепа. Руското общест
вено мнение, традиционно през XIX век, а и след това, е благораз
положено към сърбите.
Вторият характерен момент е свързан с външната полити
ка на Русия в рамките на Съюза на тримата императори. При евен
туално разширяване на Австро-Унгария, с присъединяване на Бос
на и Херцеговина към нея, почти винаги се разглежда въпросът
за териториална компенсация на Сърбия.169 Ето защо Русия е
склонна да подкрепи сръбското разширение за сметка на Бълга
рия. Това е трайна тенденция в руската външна политика, която в
края на XIX и началото на XX в. и особено по време на решител
ните за България Балкански войни (1912-1913г.) подкрепя Сърбия
320
в териториалния и спор с
България за Македония.
При управление
на сръбския крал Милан
Обренович (1868-1889г.)
отношенията между Ру
сия и Сърбия са далече от
съюзнически, защото
Австро-Унгария е покро
вител на Сърбия според
договора от 1881 г. и
Сърбия към 1885 г. е
фактически протекторат
на Виена. По държавноп-
равния си статут Сърбия
и България си приличат.
Разликата е в политиката
на държавата протектор.
През 1885 г. Австро-Ун
Крал Милан гария защитава докрай
своето протеже Сърбия, а
Русия е вдигнала ръце вече от България и прави всичко възможно
да я унизи и накаже.
Ролята на Русия в Сръбско-българската война и до днес се
прикрива. В историографията официалната теза е, че Австро-Ун
гария подтиква Сърбия да нападне България. "Забравя се" умиш
лено обаче, че през 1885 г. Австро-Унгария и Русия са съюзници.
Истината е, че Русия и Австро-Унгария заедно подклаждат
Сръбско-българската война. По това време никой в Европа не се
съмнява във военния разгром на България. Оттук в Русия си пра
вят сметки, че това може да бъде само от полза за нейната поли
тика. Омразният за нея "немец" Батенберг при военен неуспех на
държавата му може да бъде свален от власт или най-малко ще
пострада неговият авторитет.
Русофилски настроеният български народ ще се обърне
срещу своя княз, търсейки при военна несполука отговорност от
погрешната му "антируска" политика.
При всички случаи Александър III счита, че победена, оку
Янко Гочев
пирана от сръбските войски или най-малко териториално разчле

нена, България ще бъде достатъчно слаба и пред нея няма да има
друг изход, освен да моли Русия за милост и покровителство, ко
ето може да отвори лесно пътя за ново нейно "освобождение".
Всъщност натрапената на България война е част от система
та на наказателни мерки, предприети от руския император спря
мо българския народ, дръзнал в името на своя княз да осъществи
самостоятелно Съединението.
След като не успява да провокира българо-турска война
чрез нахлуването на турски войски в Източна Румелия, главно по
ради противодействието на Англия, Русия обръща поглед към
Сърбия. Там по традиция през XIX в., а и по-късно Русия има дос
татъчно големи възможности за въздействие върху сръбската по
литика на антибългарска основа. Плановете на Александър III
просто са обречени на успех, защото руският съюзник Австро-Ун
гария работи в същата насока, а руският противник - Англия, има
ограничени възможности да влияе върху сръбската политика.
Разбира се, руската дипломация оценява много добре, че
поема много голям риск от провокирането на една война между
два съседни близки народа на Балканите. От това може силно да
пострада ореолът на Русия като "освободителка" и покровителка
на балканските славяни и християни. Затова коварната руска дип
ломация решава да действа по-прикрито, избутвайки напред съюз
ника си Австро-Унгария.
За подклаждащата роля на Русия има и официални доку
менти. Те доказват, че "Освободителката" носи отговорност наред
с Австро-Унгария за избухването на войната.
Руският историк, публицист и дипломат С. Татишчев приз
нава: "Из декларацията на посланиците на първата Цариградска
конференция, по настояване на Австрия, поддържана от Русия,
трябваше да се изхвърли всичко, което би могло да бъде взето ка
то укор за военните приготовления на Сърбия и между другото
думите, "че единодушната воля на великите държави, е да се ува
жава мирът по всичкото пространство на Балканския полуостров".
"Австрия - допълва С. Татишчев - искаше някак си да огра
ди Сърбия и да не я стеснява в нейното намислено вече нападение
на България. С нея се съгласи Русия с надежда, че на конференци
ята Виенският двор ще поддържа предложенията й."
322
В навечерието на войната Франция прави опит да я предо

тврати, като предлага всички Велики сили да заявят колективно
на Сърбия, че Европа не ще да пречи на султана да защити своя
васал - българския княз. Това е ефикасна мярка, която наистина
може да усмири Сърбия. Дипломатическата акция на Франция
обаче се проваля. Когато френският посланик в Петербург отпра
вя това предложение към Н. Гирс, той отговаря, "че преди всичко
Европа трябва да предпише на княз Александър да се върне в Со
фия и само тогава крал Милан, като не ще има никакъв предлог
за нападение, ще се успокои."170
Ролята на Русия в избухването на войната не остава скрита
за българското правителство. То узнава за това по дипломатичес
ки път, но предпочита да потули истината.
Чак в началото на XX в. някои препатили от русофилство-
то българи намират смелост да повдигнат отново този въпрос.
Един от тях е водачът на БРСДП Д. Благоев, който през 1906 г.
много точно отбелязва: "Съединението не бе съгласувано с плано
вете на някои от Великите сили. Най-главното се яви против заво
евателните планове на Русия и Австрия, които и се опитваха да го
осуетят. Те подбудиха сръбския крал Милан да обяви война на
България, тъй като извършеното Съединение правеше от Бълга
рия една по-едра, по-силна политическа единица... В същото вре
ме Русия повика своите офицери, които обучаваха българската
войска, и по този начин я остави без висши ръководители. Това
обстоятелство показа, че Русия съвсем не е била непричастна в
подбуждането на Сърбия и против България и Съединението."11
До мярката, за която говори Д. Благоев, довела до обезгла
вяването на българската войска, се стига постепенно.
След като руски генерал е български министър на войната,
това води до обстоятелството, че ГЩ на Русия знае всички воен
ни тайни на България.
Донесенията на ген. Кантакузин за състоянието на българс
ките въоръжени сили се отличават с пълнота и достоверност. Още
на 7.09.1885 г. той пророкува: "...B случай на отзоваване на руски
те офицери, е съмнително, че на тези войски напълно може да се
разчита". Изводът му е, че българите сами не могат да се справят
с надигащите се срещу тях опасности.
И след като подава оставка вече като военен агент, Канта-
323
Янко Гочев
кузин продължава да докладва в Петербург сведения, при това

най-точни, за българската войска, представляващи строга държав
на тайна. В крайна сметка благодарение на неговите и на руските
дипломатични доклади и донесения в Петербург знаят всичко за
дислокацията, числеността и въоръжението на българската армия.
Именно чрез българската армия Русия решава да нанесе тежък
удар срещу България.
На 8.09.1885 г. (2 дни след Съединението и почти 2 месе
ца преди войната) началникът на Азиатския департамент на МнВР
на Русия Ив. А. Зиновиев изпраща шифрована телеграма, в която
нарежда висшите руски офицери от българските гарнизони да от
говарят на следните въпроси:
„В случай на отзоваване на руските офицери от България,
способни ли ще бъдат младите български офицери да заместят
руските и да командват бригади, полкове, дружини?
Има ли сред българските офицери достатъчно способни ар
тилеристи?
За какво време приблизително българската армия може да
бъде приведена в бойна готовност?
В състояние ли ще бъде българската войска, в отсъствието
на руските военни инструктори, да устои на въоръжено стълкно
вение от страна на друга държава? Какви мерки руските офицери
намират по-удобни за това, щото в настоящия момент да се зат
рудни положението на нещата в българската армия?"
Телеграмата всъщност е инструкция за действие до руските
консули. Тя подсказва дори, че отговорите трябва да бъдат офор
мени във вид на решение, което ще бъде доложено на императо
ра и за което трябва да се съобщи и на военния министър ген. Кан-
такузин и на Кояндер.172
Този документ е изключително важен, защото показва ис
тинските цели на Русия спрямо България. Извършила току-що Съ
единението, България трябва да понесе тежък удар чрез обезгла
вяването на своята армия от висш команден кадър. Това е умиш
лено и целенасочено извършен предателски акт срещу България,
предприет по личната заповед на император Александър III.
Прави впечатление, че още на 8.09.1885 г. с друга шифро
ва телеграма на И.Зиновиев се казва: "...Князът и неговото прави
телство не трябва да разчитат на по-нататъшно покровителство от
324
страна на Русия, така също на милостта и грижовността на нейния

монарх."173
Инструкцията на И.Зиновиев до висшите руски офицери е
изпълнена веднага. По въпросите, които им предлага, всъщност
нарежда да вземат решение, те още на същия ден стигат до след
ните заключения:
„1. Всички руски командири на бригади, полкове и дружи
ни, началници на самостоятелни и морски части и окръжни воен
ни началници единодушно смятат, че от българските офицери в
настоящия момент лица, способни и можещи да заместят руски
те военни инструктори, няма. В случай на отзоваване на руските
офицери и заместването им с български заключението е, че арми
ята ще бъде напълно дискредитирана и дезорганизирана.
2. Единодушно се признава, че няма достатъчно способни
български офицери артилеристи.
3. Свикването на запаса в армията и попълването му по час
тите може да бъде за 15 дни. Отчита се, че и концентрирането на
армията в боеви ред по определени пунктове ще бъде затруднено,
особено поради липсата на нужни обози.
4. В случай на война с Турция българската армия не ще бъ
де в състояние да се бори, но при война с Румъния или Сърбия по
отделно "вземайки предвид въжделенията на българския народ и
неговите патриотични чувства, победата им ще бъде твърде съм
нителна".
Накрая се възприема решението (заповедта) за изтеглянето
на руските офицери, "за да се затрудни положението на нещата в
българската армия".174
Последвалите събития в хода на Сръбско-българската вой
на опровергават напълно прогнозите на руските дипломати и
офицери за българската армия.
Вярно е, че състоянието на българските въоръжени сили е
по-лошо от това на сръбските и че българската войска е млада и
без голям боен опит, но с висок боен дух и добра подготовка бъл
гарските офицери ("капитаните") разгромяват за 14 дни команд
ваната от опитни генерали сръбска армия.
Напълно опровергани са и руските прогнози за "слабостта"
на българските артилеристи.
По време на войната тя се оказва много по-добре подготве
325
Янко Гочев
на от сръбската. Българските разчети действат образцово с оръди

ята, по-голяма част от които са съвременни образци. Независимо
че в почти всички сражения сръбската артилерия има числено
превъзходство, тя губи двубоите, защото разчетите й имат слаба
подготовка, а оръдията - ниски тактико-технически данни.
Може да се посочи един пример. В боя при Сливница сър
бите изстрелват срещу Първа батарея 400 гранати, като загубите
на българите са 2-ма убити и 5-ма ранени. Това означава, че на
един убит се падат 400 кг желязо, а на един ранен - 114 кг.175
След оттеглянето на руските офицери българската армия
нито е дезорганизирана, нито дискредитирана и въпреки недости
га на командни кадри, дисциплината в нея се запазва.
Руските прогнози за евентуален, едва ли не неин разпад се
провалят.Руските офицери познават срока на мобилизацията. В
Княжеството тя започва в деня на Съединението и завършва за 15
дни, а в Източна Румелия - за 4 дни повече, и протича при всена
родна подкрепа и голям ентусиазъм. Общата численост на моби
лизираните в страната е 108 000 души.176 Мобилизационното нап
режение достига 3.5%177, което е съвсем поносимо за стопанство
то.
В заключение се налага изводът, че едва ли може да се отк
рие друг случай в световната военна история, като този през 1885
г. Оказва се, че учителите във военното дело (руските офицери)
въобще не познават качествата и възможностите на своите учени
ци (българските офицери). Във войната на "капитаните срещу ге
нералите" българите надминават някои от най-добрите постиже
ния на руското военно изкуство и с подвизите си сами творят из
куство.
Подп. Бленкер отбелязва: "Националното чувство, любовта
към Отечеството и свободата, опасността за домовете и огнищата
- всички тези чувства заедно мощно подействаха и създадоха у
българите онова патриотично въодушевление, онази готовност за
саможертва и страстно лично самоотвержие, които събуждат
всички дремещи сили на една страна и утрояват силата на една ар
мия.
, . „ г т "1 7 8
Още един ход, пряко насочен срещу България, е предпри

ет от Кояндер и Кантакузин. Те стават инициатори и предлагат да
не бъдат изпълнявани българските военни поръчки в Русия, нап
326
равени от ген. Кантакузин преди отстраняването му от поста ми

нистър на войната.
Така на 14.09.1885 г. Кояндер пита: "Според Кантакузин те
зи дни в Рени трябва да пристигнат патрони, артилерийски снаря
ди и коне, изпращани от Русия за българската армия. За пълното
изтрезняване на българите, не намирате ли за полезно да бъде
задържано, като военна контрабанда, изпращането на тези пред
мети зад граница."179
Военното ведомство на Русия не одобрява предложението
и на 15.09.1885 г. отговаря: "Тъй като снарядите и конете са пред
варително платени от Българското правителство и би било неу
добно да бъдат задържани, то е най-добре въобще да не повдига
те този въпрос".180
Въпреки това Русия задържа в Рени боеприпасите за бълга
рската армия.181 Едва след намесата на България по дипломатичес
ки път боеприпасите са пропуснати. Това става обаче след като
руските власти научават, че българското правителство прави воен
ни поръчки в чужбина, и изучава въпроса доколко дунавските дър
жави могат да ги пропуснат през територията си.
Изненадана ли е Русия от сръбското нападение срещу Бъл
гария, довело до началото на войната между двете славянски дър
жави?
Отговор на този въпрос могат да дадат документите от рус
кия дипломатически архив.
Веднага след Съединението в Петербург започва да присти
га откъслечна информация за подготовката на Сърбия за война.
Още на 10.09.1885 г. подп. Чичагов информира, че са полу
чени сведения за мобилизация на сръбската армия и съсредоточа
ването й в района на Зайчар.182 Интерес представляват изпращани
те до Белград инструкции и информацията от Сърбия. Руският
дипломатически агент Пресиани съобщава още на 12.09.1885 г.,
че Сърбия води тайни преговори с Румъния и Гърция за съвмест
ни военни действия в случай на необходимост.183
На следващия ден в руското Министерство на
външните работи е изпратена инфограма със следното съдържа
ние: "Правителството държи в строга тайна своите военни плано
ве. Разпространяват се упорити слухове за намерението на краля
да се придвижи към София, тъй като австрийците са против прид
327
Янко Гочев
вижването на сърбите в Стара Сърбия, за каквото настоява обще

ственото мнение. От вчерашния ден някои вестници започнаха да
се отнасят към България враждебно, приписвайки й нелепото на
мерение да нападне Кралството."184
По указание от Петербург Пресиани провежда среща с кра
ля и докладва, че го е посъветвал да бъде внимателен в своите
действия,защото мобилизацията е опасна мярка. "Кралят ми зая
ви, че мобилизацията не е признак на открити военни действия и
че Сърбия трябва да бъде готова, в случай че Европа признае
присъединяването на Румелия към България, тъй като с този факт
ще се наруши равновесието между балканските държави, и че при
тези условия Сърбия ще бъде погълната от България или Австрия.
За възстановяването на равновесието кралят очаква от Европа те
риториално възнаграждение за Сърбия по направлението Стара
Сърбия или по посока към България. В случай че Европа не удов
летвори Сърбия, то той ще заповяда движение на войските, но не
зависимо от моите въпроси, не уточни посоката. Настъплението
на войските му се налагало, според думите му, не само от нацио
нални стремежи, но и от династически съображения."188
В случая питането на Пресиани за посоката на сръбското
настъпление е излишно. Ясно е, че Сърбия се готви открито за
война и ще настъпва в посока, в която по традиция отпреди 1878
г. очаква най-слаба съпротива, т. е. на изток, за сметка на България.
Не трябва да се забравя, че от 1833 г. до 1878 г. Сърбия, с подкре
па и на Русия, се разширява с 23 860 кв. км чисто български зе
ми188 в тази посока.
Руската дипломация знае, че разширението на Сърбия за
сметка на Австро-Унгария през 1885 г. е невъзможно, тъй като
статутът на Белград по това време е протекторат на Австро-Унга
рия.
Важен документ за руската позиция в конфликта между
Сърбия и България е секретното съобщение на началника на Ази
атския департамент И. Зиновиев от 23.10.1885 г. до руския консул
в Русе. В него се казва: "Императорската мисия в Белград довеж
да до знанието на Министерството на външните работи за военни
приготовления на Сърбия. Действителният щатски съветник Пре
сиани ме уведоми, че крал Милан има намерение тези дни да обя
ви война на българското правителство, започвайки театър на
328
действие от Видин по цялата линия до София съгласно планове,

съставени от австро-унгарския Генерален щаб... Крал Милан и не
говото правителство останаха непоколебими в своите намерения
по отношение на княз Батенберг и неговото революционно нап
равление. Макар че последствията от въоръжено стълкновение
между Сърбия и България могат да бъдат неблагоприятни за пос
ледните, при все това императорското правителство не намира за
възможно да допусне наше вмешателство в настоящия момент в
сръбско-българските работи и смята да изчака изхода от стълкно
вението. Освен това щатсекретарят Гирс смята също така за невъз
можно да се окаже в нужния случай фактическа помощ на принц
Батенберг на основание на това, че като инициатор на филипопо-
лската революция (Съединението - б. а.) Батенберг е признат за
незаконен управник на страната..."187
Следователно Русия знае по дипломатически канали, че
Сърбия ще воюва срещу България, но не предприема нищо, за да
предотврати войната. Знаят и руските агенти и консули в Бълга
рия, но мълчат и не предупреждават България за готвещата се
опасност. Защо? Нямат инструкции да направят това. Да, но има
и друго. Донесенията им и информациите им от България са
прекъснати от недоверие скрита омраза към българския княз. И в
най-благовидните му действия и постъпки те търсят скрити замис
ли. По този начин те допринасят за поддържане и усилване и без
това на негативното отношение на императора и неговото обкръ
жение към българския княз, оттам и към България.
Русия изпуска голям шанс да възстанови влиянието си в
България, като предотврати войната и въздържи Сърбия от напа
дение. Русия може да направи това по дипломатически път в рам
ките на Съюза на тримата императори, в който член е и Австро-
Унгария - подбудила Сърбия да нападне България. Русия може, но
не иска да направи това. Нещо повече. Тайно насърчава Сърбия
към война. Крал Милан е уведомен от руския агент в Белград, че
император Александър III ще погледне с много милостиво око на
него, ако обяви война на България.
Русия е обезпокоена от войната между двата славянски на
рода, но в същото време счита, че поражението на България окон
чателно ще компрометира българския княз и правителството му.
Затрудненията ще накарат България отново да се обърне към Ру
329
Янко Гочев
сия, което автоматически ще укрепи руското влияние в страната.

Русия, както и Европа става безучастен наблюдател на
сблъсъка между славянските Сърбия и България, "забравяйки" по
литиката за южнославянското единство и любов. Ненамесата на
Русия във войната всъщност е позиция, благосклонна към агресо
ра Сърбия.
В същото време българският народ, изоставен на произво
ла на съдбата от "Освободителката" си, трябва сам да брани своя
та независимост.
Прави впечатление в руските дипломатически архиви, че
точно в ноември 1885 г. руската дипломация полага "специални"
грижи към сръбските емигранти в България от кръга на Радикал
ната партия, които след потушаването от крал Милан през 1883 г.
на т. нар. Зайчарска буна бягат в България.
Техният водач е Никола Пашич, по народност българин, от
с. Голям извор, Тетевенско. Сърбите го наричат "бугараша", а той
често казва, че е българин по произход, но сърбин по съзнание.
Като министър-председател на Сърбия по време на Балканските
войни (1912-1913 г.), а и след това на Югославия чак до смъртта
му през 1926 г. следва политика на геноцид, т.е. унищожаване на
българите в Македония. Така доказва, че е яростен българофоб и
по сърбин даже и от сърбите.
Този българофоб, на когото България след 1883 г. дава убе
жище и работа и го спасява от преследване в Сърбия, през 1885
г. попада в полезрението на Русия. Поради "крайно бедственото
положение" на сръбските емигранти, начело с Пашич, изгонени
вече в Румъния от българските власти, руският консул в Русе мо
ли на 10.11.1885 г. началника на Азиатския департамент да бъдат
взети под покровителство от Русия и да им се отпусне "парична
помощ от сумата на окупационния фонд".188 Иска се и разрешение
да влязат в Русия и да им се издават паспорти за целта. В отговор
Русия отпуска на сръбските радикали парични помощи, но не от
окупационния фонд, а от секретните суми на Славянското благот
ворително дружество.189 Освен това с посредничеството на преби
ваващата в Русе вдовица на Любен Каравелов - сръбкинята Ната
лия Каравелова, по веригата Азиатския департамент-Славянско
благотворително дружество-руски консул в Русе на Н. Пашич са
предадени 6000 рубли.190
330
Странно е наистина това поведение на руската дипломация,

защото практиката й е да се отпускат суми от тайните й парични
фондове срещу извършени услуги в полза на Русия.
Н. Пашич, също като крал Милан, мечтае за разширение на
сръбските земи за сметка на България. Като имигрант в България
на 10.09.1885 г. пише писмо от Видин до своя противник - крал
Милан, с което одобрява действията му и твърди, че кралят е изб
рал удобния момент да "присъедини Стара Сърбия и сръбските зе
ми в Македония и с това да положи основния камък за първен
ството на сърбите между народите на Балканския полуостров".191
Така този българин по произход, но сърбин по съзнание се
отблагодарява през 1885 г. на България, а услугите в полза на Ру
сия той си ги изплаща многократно с българофобската си полити
ка по-късно като министър-председател по време на Балканските
войни.
По време на Сръбско-българската война съобщенията на
руското агентство в София за хода на бойните действия следват
със светкавична бързина, но въпреки това изостават от развоя на
събитията.
Руската дипломация следи сръбското настъпление със зата
ен дъх, защото то трябва да спомогне за реализация на плановете
й спрямо България.
След самото начало на войната руското агентство в София
става източник на тревожни за българите новини. То започва да
дезинформира, да всява паника сред населението и да агитира по-
раженчески дори български политици. За Кояндер и персонала в
агентството българският разгром е сигурен. На 4.11.1885 г. той съ
общава за очакваното влизане на сръбските войски в София. Два
дни по-късно военният аташе в руското агентство Кантакузин сре
ща в София В. Радославов и му казва: "Всичко е свършено. Дове
чера сърбите са тука."192 Отговорът на обидения В. Радославов е:
"Да имаш да вземаш!"193
Активизират се крайните русофили около Др. Цанков, кой
то сам признава, че в ноември 1885 г. е чест посетител на руско
то агентство. Самият Др. Цанков в тези критични за родината дни
твърди, че гибелта чука на вратата на България и допълва: "Поли
тиката на един луд човек (Батенберг - б. а.) не може да не доведе
до разорение."194 Според Симеон Радев "русофилите в поражени
331
Янко Гочев
ето на България виждат преди всичко катастрофа за княза и бяха

станали ревностни проведници на моралната капитулация".195
На 6 и 7.11.1885 г., в разгара на Сливнишките боеве, техни
представители (Др. Цанков, митрополит Климент, П. Р. Славей
ков, Т. Бурмов, М. Балабанов и др„ около 50 души) се събират в
Софийската митрополия в присъствието на руския агент. В тези
заседания те разискват въпроса какво да предприемат, ако сърби
те влязат в София. Те са твърдо уверени, че столицата ще падне,
и Кояндер потвърждава пред тях това мнение. Решават да пос
рещнат сръбските войски като приятели. В тези решителни дни
русофилите заемат антибългарска позиция. Докато истинските
българи гинат от сръбски куршуми за свободата и независимостта
на България при Сливница, русофилите сеят открито пораженски
слухове в София сред населението. Поведението им е изменни-
ческо, но съгласувано с руските дипломати в столицата. Руското
дипломатическо агентство в София дирижира антибългарската
им агитация и им подсказва какво да правят. Кояндер сравнява по
ложението на Батенберг в тези дни с това на крал Милан през
1876 г., когато армията му е разбита от турците, и моли Русия за
помощ. Указанията на руския агент са: "Направете същото и вие!
Съберете се и от името на българския народ молете руския цар да
спаси България."146
Това означава, че русофилите трябва да посрещнат сърбите
в София с хляб и сол, да обявят българския княз за детрониран, а
императорът да изпрати свой комисар да управлява от негово име
България.
Според спомените на Др. Цанков събранията в Софийската
митрополия се прекратяват, когато идва известието за победата на
кап. Хр. Попов над сърбите в боя при с. Гургулят.147Така че при
Гургулят побеждаваме едновременно сръбските войски и техните
приятели в София българските русофилщчиито изменнически
агитации са пресечени веднъж завинаги.Няма обаче кой да ги осъ
ди и разстреля като предатели на България.
За нашата тема е важно поведението на руската диплома
ция,която разчита през ноември 1885 г. на поражение на българи
те във войната им със Сърбия, което трябва да възстанови влияни
ето на Русия в страната и да принуди българите да се оттеглят от
Източна Румелия.
332
Руският консул в България Ю. Карцов пише: "Една победа

над сърбите би оправдала главоломната политика на княз Алекса
ндра и би закрепила неговото положение в страната. Напротив,
един неуспех би доказал на българите справедливостта на добро
желателните съвети на Русия и би ги подбудила да се сближат от
ново от нея."198
В хода на войната руският консул в Пловдив отива на едно
събрание на видни граждани в града и открито пред всички заявя
ва, че румелийците трябва да се откажат от Съединението, загцо-
то "красние фески идут уже" (турците идват вече - б. а.), а Русия
няма да ги защитава.199 Това изказване въобще не е случайно, ни-
то пък е солова акция на дипломацията. То се вписва в руските
дипломатически интриги срещу България и опитите на руската
дипломация да провокира турска интервенция в Източна Руме
лия.
Това се потвърждава от информацията инструкция на
външния министър Н. К. Гирс до посланика в Белград Пресиани,
в която обвинява за провала на конференцията в Цариград Анг
лия заради несъгласието си да се присъедини към политиката на
статуквото, следвана от Съюза на тримата императори. Според Н.
Гирс така балканските държави нямало да имат основание да ис
кат териториално разширение. Важен пасаж в документа е след
ният: "...несъгласието неблагоприятно повлия върху начина на
действие на Турция. Изпущайки най-удобното за действие време,
султанът едва сега се реши да прибегне към изпращане в Източна
Румелия на свой комисар и тази закъсняла мярка не може да ни
внуши доверие."200
Важно е в случая признанието на Гирс, че султанът е изпус
нал момента за решителни действия, когато Източна Румелия е
оставена без защита, и българската армия отстъпва пред сръбска
та. От този и ред други документи личи желанието на Русия Тур
ция да започне военни действия в Южна България.
На 6.11.1885 г. Кояндер съобщава за инициативата на край
ните русофили Русия да прекрати сръбското настъпление, срещу
което те да изгонят княза от България. Дипломатът счита, че за
руска намеса е необходимо писмено заявление за застъпничество
от името на правителството на П. Каравелов. Кояндер допълва, че
"в противен случай не считам за възможно да предавам такова хо
333
Янко Гочев
датайство, тъй като Русия неведнъж е била лъгана от България".

Резолюцията на императора върху грамата гласи: "Това пак е ня
какъв капан."201
След като Русия не предотвратява Сръбско-българската
война, защото това влиза в нейните планове за възстановяване на
влиянието й в България и не се намесва при сръбското нападение,
тя се намесва тогава, когато настъпва обратът в хода на бойните
действия след боевете при Сливница.
Действията й са вече по линия на многостранната диплома
ция в рамките на Съюза на тримата императори. На 12.11.1885 г.
руската дипломация лицемерно влиза в ролята на миротворец, за
щото Гирс предлага на всички европейски държави да се намесят
и "водени от дълга на човеколюбието, да спрат кръвопролитие
то".202 Същия ден Русия, Австро-Унгария и Германия правят ко
лективна постъпка в Белград и София за прекратяване на война
та. След два дни към тях се присъединява и Франция. Сърбия при
ема дипломатическия натиск на силите.
България обаче решава да не се подчини на колективната
акция на Великите сили и своя сюзерен Турция, защото постъпка
та им е в полза само на Сърбия. Освен това няма никакви гаран
ции за България, защото на нейната територия се намират все още
сръбски войски.
Сръбското желание за примирие е неискрено, тъй като
Сърбия, от една страна, обявява, че се подчинява на волята на Ев
ропа, а от друга, обстрелва с артилерия Видин.
Войната е прекратена на 16.11.1885 г. след падането на гр.
Пирот, когато българските войски си откриват пътя към Ниш.
Австро-унгарският дипломатически представител в Белград -
граф Р. Кевенхюлер, отправя ултиматум от името на Великите си
ли, и по-специално на Австро-Унгария, Германия и Русия, да се
спре българското настъпление, като заплашва, че в противен слу
чай българските войски ще срещнат австрийски войски.
Кевенхюлер предупреждава, че "намесата обаче на една ве
лика сила ще повлече след себе си и без съмнение намесата и на
други сили".203
Това е недвусмислен намек, че ако Австро-Унгария се при
тече на помощ на Сърбия, Русия може да нахлуе в България.
Постъпката на Австро-Унгария не е съгласувана с Русия, която е
334
силно недоволна от това.204

Преговорите за примирие се затягат по вина на Сърбия
и поради липсата на подкрепа сред Великите сили за Бълга
рия. Всъщност именно Великите сили изготвят условията за
примирие, подписано на 9.12.1885 г.204 Примирието е израбо
тено от специална тяхна комисия в състав от военните им ата
шета и затова не се приемат справедливите искания на бълга
рското правителство.
Представител на Русия в комисията е руският военен агент
във Виена, печално известният по-късно в България генерал-
майор Н. Каулбарс. Той внушава на българския княз да направи
постъпки на сближение с Русия. И наистина, без знание на прави
телството князът издава на 10.12.1885 г. заповед до армията, с ко
ято отдава на руския император и на дейността на руските офице
ри успехите на българското оръжие. Освен това на 14.12.1885 г.,
когато София посреща победоносните български войски, начело с
княза, Министерството на войната е окичено с руски знамена, а
при внасяне в двореца на полковите знамена музиката свири рус
кия химн "Боже царя пази".205
На 22.12.1885 г. барон Каулбарс се обръща пряко към им
ператора, с което ходатайства пред Александър III за лично посе
щение на княза в Русия с цел помирение.
Отношението на руския император към Батенберг е отра
зено в неговата бележка по този повод до външния министър
Гирс. В нея Александър III подсказва как Батенберг може да бъде
прогонен от България: "Ще видим какво пише князът (в писмо до
него - б. а.), но аз твърдо съм решил да не го приемам, твърде ко
варна и подла личност, за да имаме работа с него, и освен това
считам го за твърде вреден за руските интереси в България. Аз съм
уверен, че българите сами ще го прокудят от София, което е още
по-добре."206 Естествено, резолюцията на императора става
инструкция и указание за действия както за неговите дипломати в
България, така и за българските русофили.
Император Александър III не допуска княза в Русия. Целта
на Батенберг е да използва императорското обкръжение, за да
въздейства в посока към сближение. Може би затова на Батенберг
не е разрешено да посети Петербург, като Александър III заявява,
че моментът не е удобен за лични обяснения.
335
Янко Гочев
Също през декември 1885 г. при Александър III постъпва

важна информация от руския агент в Белград за негов разговор
със сръбската кралица, предприет по нейна инициатива. Тя моли
за ходатайство руския император "да спаси Сърбия от последното
унижение, а именно да води непосредствени преговори с васална
държава". Със сълзи на очи кралицата обяснява как Австро-Унга
рия е излъгала Сърбия и колко много сърбите обичат Русия. Пос
ледва съгласието на руския агент крал Милан да се обърне чрез
него с телеграма до руския император.207 Вижда се, че не е случай
но това, че сключеното примирие е по-скоро в полза на победена
Сърбия. Все пак задълбочаването на различията между Великите
сили е пък в полза на България, чиято победа на бойното поле
прави възстановяването на статуквото почти невъзможно.
„Братоубийствената война"от 1885 г. е удар върху руските
интереси. Прави са съвременниците й, които приемат, че първият
сръбски куршум в тази война разрушава всички мечти за съюз на
балканските славянски народи. Българската победа във войната е
и победа над Русия. Неслучайно Ст. Стамболов казва на княза: "Ва
ше Височество, имате две победи: над Милан - физическа, над рус
кия цар - морална!"208
Руското обществено мнение обаче счита българската побе
да във войната и като своя, като рожба на руското военно изкуст
во. Българските победи на бойното поле през 1885 г. се разглеж
дат от руската общественост като тържество на руската военна
мисъл над западноевропейската, към която се придържат сърбите.
Известието за победата при Сливница се посреща в Русия с
пирове и тържества във военните клубове и с радост и възторг от
гражданите. В общия възторг се включва и руският печат.
Консервативният в. "Ново време" пише: "Няма да бъде пре
увеличение да се каже, че Сърбия провъзгласи независимостта на
България. Защитникът на Берлинския договор Милан Сръбски
извърши такова нарушение на този международен акт, че постъп
ката на княз Александър бледнее. Явно крал Милан счита Батен
берг за независим господар, имащ право да води война."209
Същият вестник на 8.11.1885 г. пише: "Колкото и да е бил
дързък, неразумен, даже нелеп превратът, устроен от българския
княз в Пловдив, тая дързост нямаше нищо безчестно, нищо, кое
то може да лепне черно петно върху историята на южното славя
336
нство."210
Прави впечатление, че докато в руския печат има силни
гласове срещу България след Съединението, особено във връзка с
начина на извършването му, без одобрение на Русия, силни са гла
совете този път в подкрепа на България по повод войната й със
Сърбия.
Дори ултранационалистът и българофоб М. Катков сякаш е
увлечен от българските настроения в печата. Преди войната той
твърди, че Българската армия в една или друга степен е "фик
ция"211, а след войната признава нейната храброст и героизъм.212
В своите спомени дипломатът Ю. Карцов пише: "Победата
на българите край Сливница поласка руското национално само
любие, нали така или иначе, а победителите са ученици на руски
те офицери инструктори."213
Славянофилът ген. М. Черняев след обявяването на война
та връща на сръбския крал връчения му висш сръбски орден и пи
ше писмо до краля214, в което казва, че счита за обидно да носи ор
ден на държава, по чиято вина се пролива братска славянска кръв.
Руският печат е почти единодушен, че българската победа
във войната означава фактическо признание на Съединението.
Други са настроенията у императора и правителството му.
Победата над Сърбия засилва популярността на княз Ал. Батен
берг, а това предизвиква още по-голямо раздразнение сред управ
ляващите в Русия. Отношението към княза остава силно негатив
но, но отношението към Съединението търпи вече еволюция.
Част от руската дипломация не одобрява официалната политика
спрямо България. Тя предвижда опасностите, които крие провеж
даният курс, насочен към отстраняване на Батенберг. Привърже
ник на изглаждане на отношенията е руският посланик във Виена
- княз Лобанов-Ростовски, който насърчава постъпките на княза в
тази насока. Военният аташе във Виена - барон Н. Каулбарс, спо
деля вижданията му.
След края на войната Русия, Австро-Унгария и Германия
подтикват Турция да предприеме "бързи мерки в Източна Руме
лия", като последна "възможност за възстановяване на нейния ав
торитет в тази провинция".215
Със знанието и подкрепата на Русия в Пловдив пристигат
двама висши турски сановници - Лебиб ефенди и Гадбан ефенди,
337
Янко Гочев
с мисия, с която ще убедят населението да отхвърли Съединение

то и да бъде назначен нов генерал-губернатор. След инструкции
от София пловдивският префект216 П. Димитров ги посреща като
частни лица. На руския, английския и италианския консул е телег
рафирано да приготвят гражданите да посрещнат турските деле
гати и да приемат тяхното предложение като решение на конфе
ренцията, защото, ако българите откажат, турски войски ще оку
пират областта. Английският делегат Уайт разбира за секретната
интрига, протестира пред Високата порта и уведомява английския
консул в Пловдив. Чрез този консул населението разбира какво
му се подготвя.
Високо патриотична е постъпката на П. Димитров, който
подчертава пред чуждите консули, участници в интригата, че во
денето на дипломатически отношения, т. е. оказване на официа
лен прием, е извън компетентността му и ги препраща към Со
фия. Руският агент Ингелстром му казва, че българското правите
лство е "революционно" и че е префект в Пловдив на Източна Ру
мелия. По този начин чрез консула си в Пловдив Русия пак под
чертава, че не одобрява Съединението. Пред него П. Димитров за
явява: "Вие забравяте, че аз не съм вече никакъв румелийски пре
фект, тъй като съм положил клетва за вярност към Негово висо
чество княз Александър."217
"А Вие, г-н Димитров - казва Игелстром, - да не забравяте,
че 70 000 турски войници стоят на границата и чакат заповед да
навлязат в Румелия. Вие искате съединение с Княжеството, а ще
имате съединение с Одринския вилает."218
Разговорът е прекратен, след като П. Димитров обвинява
руския консул, а чрез него и Русия в неискрена политика: "Това
трябваше да ни кажете по-рано, но тогава руските консули бяха
най-големите агитатори за Съединението."219
Мисията на двамата турски делегати се проваля заради сил
ната съпротива на българите, които заявяват, че ще се борят с оръ
жие срещу турската интервенция. Администрация и населението
се обединяват в желанието си да не допуснат турска окупация. То
зи опит за възстановяване на статуквото се проваля. Русия оконча
телно разбира, че връщането на стария ред в Южна България е
невъзможно.
Цариградската конференция е безсилна да изпълни задача
338
та си и на 13.11.1885 г. фактически прекратява своята работата. Ру

сия търпи дипломатическо поражение и за да излезе с чест, нас
тоява вече за "административна уния", която според нея по-пълно
ще задоволи населението на Източна Румелия.220 Русия скланя да
признае Съединението, макар и със закъснение, но относително,
под някаква форма. Руското Министерство на външните работи
очаква обаче, че в юридическото оформяне на международното
признание на Съединението България ще следва руска линия.
България, убедила се вече в отрицателното отношение на
Русия, търси решение на въпроса чрез използване на противоре
чията между Великите сили и Турция. Руските очаквания са попа
рени от донесенията на агентите в България. Те съобщават, че на
4.01.1886 г. князът е изпратил собственоръчно писмо до султана
по куриер, в което моли да му бъде предоставено управлението на
Източна Румелия. Върху това донесение Александър III, в харак
терния си стил, поставя изразителна резолюция: "Скоть"221
Това, което Русия не прощава на Батенберг, е, че той все
пак успява да схване същността на руската политика спрямо Бъл
гария. За това свидетелства изявлението му пред депутата от Из
точна Румелия - свещеника Тишков: "Князът казал, че интересите
на България и Русия са противоположни, тъй като последната се
стреми да се възползва от България като средство да завладее
Константинопол и че ако някой от някого се нуждае, то е Русия
от България, а не обратното, затова и тя трябва да търси примире
ние с Него, Князът, пред когото тя е виновна, а не Той пред нея;
че от руска окупация те (българите - б. а.) не се боят, тъй като ня
ма да се допусне Европа, и че България трябва да се придържа
към Турция и към такава политика, която би пресякла всякакъв
възможен достъп на Русия до Балканския полуостров."222
На 20.01.1886 г. с посредничеството на Англия в Цариград
е подписано българо-турско споразумение за Източна Румелия.
Според него управлението й се поверява на българския княз за
срок от 5 години, след което той може да бъде преназначаван; в
случай на вълнение турски войски могат да влизат в областта и в
Княжеството за възстановяването на реда; на Турция се отстъпват
преминалите към нея родопски села, населени с българомохаме-
дани и няколко села в Кърджалийска околия, а определянето на
границата в Родопите ще стане с оглед на стратегическите инте
339
Янко Гочев
реси на Портата; взаимна военна помощ в случай на нападение

срещу България или Турция; преразглеждане на Органическия ус
тав от една смесена комисия в срок от 4 месеца. Всички други по
ложения на Берлинския договор се запазват.223
Споразумението е неизгодно за България. То дори ограни
чава суверенитета й, без да узаконява Съединението. "С него - пи
ше Ал. Богориди до П. Каравелов - полунезависимото Княжество
България се е понижило до положението на привилегированата
област Румелия".224 При това споразумението е обидно и срамно
за българите, жертви на бойното поле. Правителството въпреки
това го сключва. То бърза да се споразумее с Турция, защото тряб
ва да преговаря и със Сърбия за мирен договор. Освен това се на
дява неблагоприятните клаузи, особено за вкарването на турски
войски, да не се прилагат. То счита се, че Великите сили могат да
променят споразумението, защото трябва да го одобрят.
Споразумението от 20.01.1886 г. е успех за Англия, която се
стреми да създаде обединена България под скиптъра на княза в съ
юз с Турция.
В името на признаването на Съединението България
отстъпва пред Великите сили и сключва на 19.02.1886 г. в Буку
рещ мирен договор със Сърбия. Договорът е подписан на базата
на статуквото, като Великите сили отблъскват всички български
искания спрямо агресора Сърбия, вкл. за обезщетение. България
не получава никакво удовлетворение от тях.
Русия възразява срещу българо-турското споразумение и
предлага да се внесат промени в него - да не се споменава името
на Батенберг, а преназначаването му да става със съгласието на Си
лите, Органическият устав да се прегледа от международна коми
сия и да се премахне военното споразумение.
Следователно отношението на Русия към княза остава
враждебно, а отхвърлянето на военните клаузи цели да предотв
рати отслабване на влиянието й на полуострова. С искането си за
съгласие на Силите при назначаването на княза отваря широко
вратите за една европейска намеса на всеки 5 години, което е из
годно за България.
Българското правителство приема исканията на Русия, за
щото счита, че те са в полза на българската самостоятелност. Ос
вен това то няма друг избор, след като губи подкрепата на Англия,
340
където след изборно поражение на консерваторите новият каби

нет на У. Гладстон нарежда на посланик У. Уайт да приеме руски
те искания. Германският посланик получава същите инструкции.
Очевиден е стремежът на Великите сили да решат окончателно
кризата на Балканите.
На 24.03(5.04)1886 г. посланиците на Великите сили в Ца
риград подписват т. нар. Топханенски акт, който отбелязва края
на кризата около българското Съединение. Според него в споразу
мението от 20.01.1886 г. са направени съществени промени: пре
махват се името на княза и 5-годишният срок за мандата му в Из
точна Румелия, чието управление се приема безсрочно от инсти
туцията княз, а не лично от Батенберг; отпадат клаузите за бълга
ро-турска "взаимопомощ" и за правото на турски войски да влизат
в България в случай на вълнение.22-’
На 13.04.1886 г. на тържествена аудиенция в София князът
получава от турския посланик султанския ферман, с който му се
поверява управлението на Източна Румелия.
Топханенският акт е международно признание на Съедине
нието. Въпреки ограниченията и уговорките в него българското
правителство получава възможност да осъществи пълното слива
не на двете Българин.
В резултат на Съединението България почти двойно увели
чава територията си. Тя има вече 96 345 км2 площ и 3 070 988 на
селение. Княжеството става най-значимата държава на Балканите.
Създават се реални предпоставки за стопански, политически и
културен просперитет.
Съединението е самостоятелно българско дело и първата
успешна акция в борбата за национално обединение. През 1885 г.
българският народ показва, че е способен да решава съдбата си и
сам да защитава държавата си.
Съединението успява, но не поради добрата воля на Вели
ките сили, а поради противоречията между тях и особено вслед
ствие единството на българската нация, което е рядко в българска
та история. Тя придобива самочувствие и вяра в собствените си си
ли за борба за осъществяване на националните идеали. Съедине
нието от 1885 г. е и първата крачка към българската независимост.
При това то не е плод на официалната българска дипломация, а е
резултат на революция "от долу", с участието на народа, и офици
341
Янко Гочев
ална България просто е длъжна да го приеме и защити. Актът на

6.09.1885 г. помага на българите да се отърват от руския протек
торат. Дотогава всички в Европа мислят,че са играчка в ръцете на
Русия. Тъкмо тогава се разбира, че българите са народ със свобо
ден дух, който желае да се развива по самостоятелен път.
Същевременно Съединението като едно от най-великите
събития в българската история е и първата голяма криза в отноше
нията между България и „Освободителката" й Русия.
Къде са корените на тази криза?
Русия „освобождава" България от петвековно турско
робство и, естествено, разчита тя да следва нейната политика, с ог
лед осъществяването на вековната стратегическа цел на руските
императори - овладяване на Цариград и Проливите.
До 1881 г. в руската политика към България господства
концепцията на кръга Милютин, която е доста либерална. Тя е съ
образена с демократичните възрожденски традиции на българс
кия народ и с тенденциите на европейското развитие. Според та
зи концепция българите получават свобода сами да се разпореж
дат с вътрешните си работи, срещу съгласието на българските по
литици да се съобразяват с руските външнополитически ходове.
При император Александър III (1881-1894 г.) настъпва пов-
рат в руската политика спрямо България. Концепцията на кръга
Милютин е изоставена, което е неизбежна последица от реакци
онния курс на новия император във вътрешната му политика.
Първата проява на поврата в отношението на Русия спрямо Бъл
гария е подкрепата за суспендирането на конституцията през 1881
г. Новата концепция на Александър III е съобразена с абсолютис-
ките му схващания за властта. Според нея князът на България
трябва да е определящ фактор в политиката и той трябва да кре
пи руското влияние в България. Тази концепция е в разрез с де
мократичните настроения на българския народ и се съчетава с ед
но почти мистично доверие в народната любов към Русия. Алек
сандър III строго се придържа към политиката на статуквото на
Балканите. Според него подкрепата на Русия за националноосво-
бодителните борби на българите е грешка, защото разглежда във
всяко народно движение борба срещу устоите на самодържавие-
то. Освен това никой в Русия не допуска дори мисълта, че Съеди
нението може да се осъществи от народа и то без подкрепата на
342
императора. Александър III е "малък човек и нищожен поли

тик"226, подозрителен и недоверчив, презира народа и не вярва в
обществените сили. Същевременно се намира под силното влия
ние на панслависти и шовинисти като М. Катков и К. Победонос-
цев.
За Александър III ролята на България е особена. Тя трябва
да бъде авангард на Русия на Балканите. Той заявява, че окупаци
ята на Цариград е в интерес на Русия и тя трябва да се стреми към
това. Нещо повече, според императора: "За нас всичко останало на
Балкансия полуостров е от второстепенно значение. Сега славяни
те (и България - б. а.) трябва да служат на Русия, а не ние на тях".
Ограниченият руски шовинизъм замества в политиката към Бъл
гария панслависткия идеализъм.
От друга страна, стремейки се да укрепим личната си власт,
българският княз сам създава опасни прецеденти, като въвлича
постепенно Русия в дълбока намеса във вътрешните работи на
България. По този начин Ал. Батенберг има свои "заслуги" за из
бухналата през 1885г. която му струва короната.
В България се случва това, което става и в другите балканс
ки държави. Русия така и не успява да разработи и още повече да
приложи гъвкава стратегия в политиката си спрямо балканските
държави. Той действа много упорито и с груба сила за налагането
на един шаблон в имперската си политика на Балканите за създа
ване на послушни оръдия, на които предоставя управлението на
освободените от нея държави, без да се съобразява с национални
те им интереси. Руският историк С.Сказкин пише за първите рус
ки управители в България: "Това бяха или съвсем неопитни хора,
или просто бездарници, отиващи в България като руска губерния
и напълно несъобразяващи се с националното самолюбие на бъл
гарите и с материалните интереси на българската хазна или бъл
гарската буржоазия."227
Според същия автор при Александър III положението се
влошава, защото "...смели дипломати и храбри генерали с истинс
ко азиатско вероломство изкореняваха последните остатъци на
руското влияние в България".228
След 1883 г. император Александър III стоварва вината за
провала на своята политика в България върху българския княз. В
доклади, информации и шифрограми на руските дипломати, во
343
Янко Гочев
енни и агенти в България той е характеризиран като враг на рус

кото влияние в България. Александър III вече е убеден, че Ал. Ба
тенберг се бори да ориентира България на Запад и не вярва въоб
ще, че в България има сили, способни да го спрат в този му стре
меж.
Начинът на осъществяване на Съединението убеждава
Александър III, че князът е централната фигура в българската по
литика и сякаш потвърждава прозападната, т. е. антируска поли
тика на Батенберг. Затова през 1885 г. официална Русия се обявя
ва срещу Съединението. Тя дори е загрижена за териториалната
цялост на Турция и се опитва чрез дипломатите си да провокира
турска интервенция в Южна България.
Враждебността на император Александър III към българс
кия княз засяга пряко съдбата на българския народ, но също така
и съдбата на руското влияние в България. Част от българския по
литически елит вече започва да осъзнава, че българските стреме
жи за осъществяване на националния идеал започват да се разми
нават с руските. Това обаче не означава, че част от този елит е уз
рял за идеята за борба срещу силното руско влияние. Безспорно е,
че през 1885 г. русофобството укрепва, но то все още е скрито (ла
тентно), защото е силен страхът от руската агресия.
Неслучайно по повод руските дипломатически действия Г.
Вълкович казва: "Русите са всемогъщи, те ще превземат България,
но чрез българите."""4
БЕЛЕЖ КИ:
1. История на българската държава и право. Извори,

1878-1944, т. 2, изд. "Албатрос", С , 1998 г., с. 15
2. Пак там, с. 16
3. Маджаров М., Източна Румелия, С., 1925 г., с. 59
4. Пак там, с. 173
5. Милютин Д. А., Дневник, т. 3, м 1950, с. 68
6. История на българите 1878-1944 в документи, т. I
(1878-1912 г.), изд. "Просвета", С., 1994 г., с. 54
7. Радев С., "Строители ...", С , 1990 г., т. 1, с. 129-130
344
8. Тодоров Г., Цит. съч., С , 329-338

9. Националноосвободително движение с. 50
10. Генов Ц., Гимнастическите дружества в Южна Бълга
рия - ВИС б., 1956, кн. 3, с. 81-110
11. Българската армия 1877-1919 г., ИВИ при ГЩ, Цит. съч.
12. Дойнов Д., Комитетите "Единство". Ролята и приносът
им за Съединението 1885 г., С., 1985 г., с. 64-78
13. История на Сръбско-българската война 1885 г., С., 1925
г., с. 9
14. История на българите в документи (1878-1944 г.), с. 62
15. История на българската държава и право, Извори, 1878
1944 г., изд. "Албатрос", С., 1998 г., с. 15-17
16. Пак там, с. 15
17. Българската армия 1877-1919 г., цит.
18. Пак там
19. Стателова Ел., Източна Румелия 1879-1885 г., Икономи
ка, политика, култура, С. ,1983 г., с. 104
20. Пак там, с. 181
21. Радев С , Строители ..., т. 1, С., 1990 г., с. 460
22. Карцов Ю., Цит. съч., с. 107
23. Головин, Цит. съч., С., 336
24. Радев С., Строители ..., т. 1, С , 1990, с. 469
25. БИА - НБКМ, ф. 232, а. е. 7, л. 1, Уставът не е намерен
26. Програми и програмни документи и устави на буржо
азните партии в България 1879-1918 г., изд. "Наука и изкуство", С.,
1992 г., с. 64-65
27. Стуркова К. Л., Социално-икономически основи..., с. 70
28. Архив на възраждането, т. 2, Документи по Съединени
ето, С , 1908 г., с. 15
29. АВПР, ф. Гл. архив, V-A3, л. 2714 -2719
30. Димитров Ил., Въпросът за Съединението в политиката
на Кн. България 1879-1884 г., 1965 г., №6, с. 10
31. АВПР, ф. Гл. архив, V-A2, д. 993, л. 2699-2700
32. Панайотов Ив., Цит. съч., с. 26
33. България в политиката на тримата императори 1879
1885 г„ т. 1, С , 2004, с. 170-171
34. Сборник договоров России и другими государствами,
М„ 1952 г„ с. 232
345
Янко Гочев
35. Външна политика на България, Документи и материа

ли, т. 1, 1879-1886 г„ С , 1978 г„ N5175, с. 368-369
36. Вестник "Съединение", N51, 30.12.1882 г.
37. Димитров Ил., Цит. сьч., с. 11-12
38. Сказкин С. Д., Конец австро-русско-германского сою-
за..., с. 93
39. АВПРИ, ф.151, Политархив, опис 482, док. N52128, л.
26-122
40. Радев С., Строители..., т. 1, С , 1990 г., с. 465
41. АВПРИ, Гл. архив, У-А2, д. N5903, л. 13113
43. Съединението 1885 г., Енциклопедичен справочник,
С.,1985 г„ с. 52-54
44. ЦДИА, ф. 284 к, оп. 5, а. е. 4, л. 3
45. Маджаров М., Източна Румелия, С., 1925, с. 328-330
46. "Марица", N5699 от 19.03.1885 г.
47. "Борба", N57 от 5.07.1885 г.
48. "Съединение", N5114 от 18.04.1885 г.
49. Като антична трагедия. Съдбата на Е. Каравелова и на
нейното семейство в писма, дневници и фотографии, С., 1984 г.,
с. 75
50. Corti Е. С. А1, Von Battenberg Wien, 1920,187-188
51. Спомени за Съединението от 1885 г., с. 138. Съставите
ли Е. Стателова и Р. Попов
52. Спомени за Съединението от 1885 г. ..., с. 123
53. Митев Й., Съединението 1885 г., С., 1980 г., с.,170
54. Пак там, с. 39
55. Сугарев А. Панагюрище и Съединението - В: Панагюри
ще и Панагюрския край в миналото. С , 1961 г., с. 171 и 163
56. АВПРИ, Политархив, оп. 482, год. 1885, д. N52, л. 3
57. ЦДИА, ф. 250, on. 1, а. е. 77, л. 6-8
58. Пак там, л. 4
59. Пак там, л. 5-7
60. Съединението 1885 г. Вж. Спомени на П. Димитров, Д.
Николаев, Пр. Тишков и др.
61. Стоянов 3., Съч. т. 3., С., 1966 г., с. 418-419, Радев С.,
Строители, т. 1..., с. 532, Андонов Ив., Съединението, Пловдив,
1929 г„ с. 64
346
62. Балабанов М. Г., Кръстевич, С. 1914 г., с. 379-380

63. Външна политика на България. Документи т. 1, 1878
1886 г., С.,1978 г., с. 562, №272
64. Радев С., Строители ... т. 1, С., 1973 г., с. 541
65. Националноосвободително движение..., с. 190
66. Бойчев Т., Съединението, С. 1910, с. 41
67. Кореспонденция по Съединението, С. 1886 г., с. 3
68. НБКМ - БИА, Държ. вестник №92 от 8.09.1885 г.
69. Външна политика на България, т. 1, №281, с. 567
70. Архив на Възраждането ..., с. 339
71. Стателова Ел. .Пантев А., Съединението..., с. 88
72. АВПРИ, ф. Канцелария, оп. 470, 1885 г., д. №100, л. 123
73. Пак там, л. 132
74. Пак там, л. 140, 145, 155
75. Пак там, л. 156
76. Пак там
77. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, 1885 г., дело
№2159, л. 3-4
78. Съединението, Дипл. документи 1885-1886 г., С., 1989,
с. 81
79. АВПРИ, ф.151, Политархив, оп. 482, д. №2151, 1885 г.,
л. 3
80. Татишчев С , Из прошлого русской дипломатии. Спб.
1890г„ с. 416
81. АВПРИ, ф.151, Политархив, оп. 482, д. №2151, 1885 г.,
л. 8
82. Письма Победоносцева к Александру III, т. 2, (1883
1894) М„ 1926 г„ с. 84
83. Писмо на Александър III до А. Обручев 24.09.1885 г.,
Красньш архив, т. 346, 1881 г., с. 180-181
84. Хвостов В. М., Предговор и записка Нелидова 1882г. -
В: Красньш архив, т. 3/46, с. 180
85. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. №14, 1883 г., л.
13-25
86-88. Пак там
89. Държ. вестник, бр. 1 от 10.09.1885 г.
90. Радев С , Строители ..., т. 1 С.,1990 г., с. 530
91. Пак там, с. 530
347
Янко Гочев
92. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470, 1885 г., дело

N5100, л. 132
93. АВПРИ, ф.151, Политархив, оп. 482, д. N52162, 1885 г.,
л. 41
94. Пак там, д. N52159, 1885, л. 86
95. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470, 1885, д. N5180,
1241
96. АВПРИ, ф.151, Политархив, оп. 482, д. N52160, 1885, л.
14
97. АВПРИ, ф.133, Канцелария, д. N5180, л. 168
98. АВПРИ - Архив на външ. политика на Руската империя
99. АВПРИ, Политархив, оп. 482, д. N52159, л. 70
100. Карцов Ю. С., Семь леть ня Ближнем Востока, 1879
1886 г., Воспоменания, Сб. 1906г., с. 227
101. Пак там
102. Пак там, с. 126, 142, 259, 266, 320
103. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. N52187, 1886
г., л. 5-6
104. Митев Й., Съединението 1885 г., Пловдив, 1985 г., с.
277
105. Съединението 1885, Спомени, с. 228
106. Пак там, с. 179, 243
г., л. 2
108. Съединението, Спомени, с. 139
г., л. 12
г„ л. 12-17
111. Държавен вестник N594 от 12.09.1885 г.
112. Дневници IV ОНС, III ИС, С„ 1885 г„ с. 3
113. Радев С , Строители ..., т. 1, 1990 г., с. 531
114. АВПРИ, ф.151, Политархив, оп. 482, 1885 г., д. N22159,
л. 61
115. Пак там, д. N523, л. 94
116. Радев С , Строители ..., т. 1, 1990 г., с. 531
117. Пак там, д. 531
118. История на българите (1878-1944 г.), т. I, 1878-1912, ч.
348
1, изд. "Просвета" 1994 г., с. 101-102

119-121. Пак там
122. Радев С., Строители ..., т. 1, 1990 г., с. 538
123. История на българите, 1878-1944 г.
124. Радев С , Строители ..., т. 1, 1990, с. 540
125. Съединението ,№160, с. 160
126. Пак там, №176, с. 175
127. Външна политика на България ..., №300, с. 590
128. Записка Нелидова, 1882 г., с. 180-181
129. Пак там
130. Съединението, №194, с. 194
131. Пак там, №193, с. 194, №194, с. 194
132. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, 1885 г., д.№
2194, л. 11
133. Пак там
134. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, 1886-1887 г., д.
№2179, л. 231
135. Пак там
136. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 4701, 1885 г., д.
№180, л. 333
137. АВПРИ, Пак там, д. №100, л. 140
138. Пак там
139. Письма Победоносцева к Александру III, т. II, М., 1926
г., с. 141
140. Вспоминания Е. М. Феоктистова, 1929 г., с. 251-252
141. Радев С , Строители ..., т. 1, с. 533
142. Пак там
143. Вестник "Московски ведомости",11.09.1885 г.
144. Пак там, 24.09.1885 г.
145. Пак там, 28.09.1885 г.
146. Вестник "Гражданин", 10.09.1885 г.
147. Пак там
148. Пак там, 12.09.1885 г.
149. Пак там, 22.09.1885 г.
150. Пак там, 26.09.1885
151. Вестник "Киевлянин", 14.11.1885 г.
152. Вж. "Московски църковни ведомости" и "Руски палом-
ник"
349
Янко Гочев
153. Вестник "Русь", 11.09.1885 г.

154. Вестник "Русь", 23.11.1885 г.
155. Пак там
156. Вестник "Независимост" от бр. 2, 8.03.1886 г.
157. Пак там
158. Татишчев С , Из прошлого русской дипломатии, с. 460
159. Гориянов С , Разрив России с Болгарие в 1886 г., 1917
г., с. 173-201
160. Скальковски К., Цит. съч., с. 275
161. Радев С , Строители..., т. 1, С. 1990 г., с. 578
162. Пак там
163. Протоколи на конференцията 1886 г., №2, вж. Радев
С , с. 579-580
164. Протоколи на конф. в Цариград, С , 1886, с. 13-16
165. Ст. във в-к „Рус"
166. Окупационният фонд..., с. 129
167. Пак там. Секретно съобщение на началника на Азиатс
кия департамент до управляващия консулството в Русе от
07.10.1885 г.
168. Съединението, N5305 и 306, с. 295-296
169. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470, 1885 г., д. N5180,
л. 258
170. Русия на Изток, С., 2004, Цит., с. 271-273
171. Принос към историята на социализма в България",
Благоев Д., 1906 г., с. 102
173. Пак там, с. 122
174. Пак там..., с. 123-124
175. Въчков. Ал., Сръбско-българската война 1885 г., С.,
2000 г„ с. 74
176. История на Сръбско-българската война 1885 г., С ,
1971, с. 113
177. Станчев С., Човешките загуби и тяхното попълване
през войните на България 1885-1945 г., С., 2003 г., с. 23
178. Криворов И., Боен. изкуство на БА (1885-1945 г.), Во
енно издание, С., 2003
179. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, год. 1885, д.
N523, л. 85
350
180. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470, год. 1885, д.

N8180, л. 251
181. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, 1886 г., д. N221,
л. 8
182. Пак там, д. N21280, 1885 г„ л. 413-123
183. АВПРИ, Политархив, оп. 482, ф. 151, 1885 г., д.
N22146, л. 9
184. Пак там, л. 13-14
185. Пак там, док. N223, л. 102-111
186. История на Сръбско-българската война, С.,1925, ЩА-
ВИК
188-189. Пак там, с. 132
190. Пак там, с. 133
191. История на Сръбско-българската война, С , 1925 г.
193. Пак там
194-195. Пак там, с. 588
196-197. Пак там
198. Пак там, с. 631
199. Пак там
200. Информация-инструкция на Н.Гирс от 20.11.1885 г. до
берлинския посланик в АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482,
год.1886, д. N21285, л. 103
201. АВПРИ, ф.151, Политархив, оп. 482, д. N22163, л. 13
202. Русия на Изток..., Цит., с. 273. Циркулярна телеграма
на Н.Гирс от 12/24.11.1885 г.
203. Съединението, N2341, с. 330
204. Пак там, N2356, с. 343-344
205. Пешев П., Исторически събития и деятели..., изд. БАН
1993 г„ с. 210
г., л. 22
207. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470, 1885 г., д. N2180,
л. 479
208. Маринов Д., Ст. Стамболов и новейшата ни история,
С„ 1992, с. 264
209. Куцаров П., Руската империя и Съединението, с. 154,
351
Янко Гочев
вестник "Ново време", 3.11.1885 г.

210. Пак там, 8.11.1885 г.
211. Катков М., "Московские ведомости", 24.09.1885 г.
212. Пак там, 32.11.1885 г.
213. Карцов Ю., Семь леть на Ближнем восток, с. 267
214. "Одески вестник" от 16.11.1885 г.
215. Съединението... д. N“362, с. 350
216. Префект - окръжен управител в Източна Румелия
217. Радев С., Строители ..., т. 1, С., 1990, с. 680
218-219. Пак там
220. Съединението ..., д. N“424, с. 413
221. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470, 1886, д. N“92, т.
1, л. 12
222. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, 1886 г., д.
N21285, л. 54-61
223. Външна политика на България, т. 1, N“395, с. 718
224. Съединението, Сб. документи, д. N“599, с. 586
225. Външна политика на България, т. 1, N“463, с. 789, с.
790
226. Сказкин С. Д., с. 178
227. Сказкин С. Д., с. 225
228. Пак там, с. 184
229. Пак там
352
Българската криза
През 1886 г. България поема риска да гради своето бъдеще

без подкрепата на Русия. Вместо да се подчинят на руския диктат,
българските управници избират друг път, като се опират на бълга
рския народ, да наложат политика в съответствие с българските
национални интереси.
Кои са причините за "българската криза" от 1886-1887 г.?
Отговорът на този въпрос е изключително важен, защото
това са годините, в които България прави съдбоносен избор да се
развива без покровителството на Русия и въпреки нейното проти
водействие.
Основните причини са липса на държавнически опит на уп
равляващите в младото Княжество, наличие на противоположни
концепции за пътищата на развитие на държавата, и не на послед
но място - намесата на Великите сили във вътрешните работи на
България.
В своята съвкупност тези причини предизвикват сериозни
вътрешни и външни сътресения, характеризиращи тази т. нар.
"българска криза".
Самият държавноправен статут на Княжество България,
определен от Берлинския договор, залага предпоставките за кри
зата. Не е пресилено да се твърди, че кризата е програмирана в са
мия договор, защото, според разпоредбите му, българският княз
се признава за законен само ако за това дадат съгласието си Вели
ките сили, които са го подписали. С други думи, необходим е ев
ропейски консенсус по въпроса за назначаването му. Ал. Батен
берг е кандидатът за княз на Русия, но е одобрен и от западните
сили. Всъщност назначаването му е компромис между всички Ве
лики сили.
Разпоредбите на Берлинския договор са прекрасна възмож
ност за тях да се намесват косвено и пряко във вътрешните рабо
ти на Княжество България.
Турският султан е сюзеренът на България, но той пък е за
висим от шестте Велики сили, които налагат волята си в импери
ята му.
353
Янко Гочев
Берлинският договор всъщност възлага управлението на

Княжество България на Русия от името на всички Велики сили,
които след Кримската война колективно се разпореждат с Източ
ния въпрос.
С договора от Берлин Русия получава европейски мандат
да управлява България, но същевременно нейното влияние е огра
ничено и не трябва да бъде 100%.
Всъщност по Берлинския договор Княжество България е
по-зависимо от "Освободителката" Русия и по-слабо от пороби-
телката Турция.
През 1878 г. това е факт и за най-големите русофили. Ек
зарх Антим I, който е освободен от заточението си в Мала Азия
във войната по силата на амнистия на султана, е достатъчно про
ницателен, за да сподели пред един руснак следното: "Вие, руси
те, ни избавихте от турците, благодарим ви за това; но кой ще ни
спаси сега от вас, русите?"1
Следователно след 1878 г. Русия има най-големи възмож
ности от всички Велики сили да се намесва пряко или косвено във
вътрешните работи на Княжеството и фактически да определя
съдбата на българския народ. До Съединението в очите на Европа
е безспорно, че България е предан руски съюзник и нещо като не
ин протекторат на Балканите. България е в руската сфера на вли
яние. Западните държави признават това и се съобразяват с руска
та политика в Княжеството.
Възниква въпросът доколко "българската криза" е предиз
викана от външни сили или е предопределена от вътрешни фак
тори?
Безспорното е, че централен проблем в нея са отношения
та между България и Русия, а развитието им в периода 1886-1887
г. показва, че кризата е отражение, по-точно реакция на външната
руска намеса.
Съединението от 1885 г. дава ход на важни процеси в стра
ната, които в своята съвкупност пораждат българската криза.
На първо място, то укрепва националното самочувствие на
българите, успели сами да го подготвят, осъществят и защитят. То
ва ги прави обаче още по-болезнено чувствителни към чуждата
опека и намеса във вътрешните работи на държавата им.
Русия допуска грешка. Тя не отчита тези важни промени в
354
обществените настроения в България. Всъщност романтичният

период в българо-руските отношения след Освобождението
безвъзвратно отминава. Естествените за българите чувства на бла
годарност, преклонение и дори раболепие пред Русия се заменят
постепенно от по-прагматични възгледи в отношението към "Ос
вободителката", плод на известна вече политическа зрялост.
Великите сили, но най-вече Русия, допускат и друга греш
ка, защото не успяват да разберат силата на българския национа
лизъм, който е двигател на цялото Възраждане. Именно неспособ
ността на Русия да открие жаждата за свобода на българския на
род я принуждават да крои планове за превръщането на Княжест
вото в руска губерния.
На следващо място, Съединението изменя положението на
българския княз. По този проблем трябва да се отчитат различия
та в позициите му спрямо народа, армията и политиците.
Съединението сближава отново княза и народа. С всичките
си действия Батенберг показва, че приема и защитава национал
ния идеал за обединение и интересите на народа. До известна сте
пен с приемането на Съединението той възвръща доверието си в
народа, загубено след политиката му по време на режима на пъл
номощията. През 1885 г. Батенберг отново е обичаният княз, как-
то през 1879 г., когато олицетворява в очите на българите възста
новената им държавност. За тях князът е истински юнак, а с учас
тието му във войната се ражда легендата за "Сливнишки герой".
Русия обаче движи политиката си, съобразявайки се с на
родното русофилство. Тя не желае да бъде изместена в народната
любов от друг, макар княза на народа, когото тя е "освободила".
Прибавя се още един нюанс за неодобрение в средите на
русофилските политици на политиката на княза.
Сложни са отношенията след Съединението между Ал. Ба
тенберг и армията в лицето на офицерството. По време на
Сръбско-българската война князът като главнокомандващ показва,
че му липсват пълководчески и организаторски качества и няма
усет към военна стратегия. С присъствието си на фронта печели
авторитет, вдъхва самочувствие на българските офицери и войни
ци и ги въодушевява в боевете. Пребиваването му на фронта има
по-скоро политически и морален характер, а не толкова военен.
На 7.11.1885 г. обаче, в третия решителен ден от Сливниш
355
Янко Гочев
ките боеве, победата е извоювана без неговото присъствие на

фронта. На този ден Батенберг временно се завръща в София и
изпуска лавровия венец на победата, обкичил вече храбрите бъл
гарски офицери.
Именно в боевете при Сливница властта му сред българс
ките офицери е силно разклатена. С колебливото и необмислено
поведение князът сам губи авторитет в техните очи.
Лозунгът "Сливнишки герой" възниква по-скоро като поли
тически мотив на българската пропаганда в опитите й да го защи
ти след Съединението от посегателствата на Русия спрямо власт
та и личността му.
След Съединението за пръв път армията става политическа
сила, което е неизбежна последица от обстоятелството, че тя е за
щитила не само Съединението, но и териториалната цялост на
България. Много български офицери, натрупали самочувствие от
победите си през войната, се обвързват политически. Поради връз
ките и възпитанието им мнозинството от тях са русофили, но има
и силно националистическо крило, особено сред румелийските
офицери.
На следващо място, Съединението променя и международ
ната политика на Великите сили, вкл. отношението им към Бъл
гария. Начинът на извършване на Съединението изостря междуна
родните отношения. Възниква криза в Съюза на тримата импера
тори (Австро-Унгария, Русия и Германия) и споразумението меж
ду тях губи смисъла си. Подкрепата на Англия за българите по
време на Съединението изостря англо-руските отношения, което
оказва влияние и върху България. Укрепва убеждението, че тя мо
же да реши националния си въпрос с подкрепата на Запада. Анти-
руската тенденция сред българите по националния въпрос получа
ва през 1885 г. потвърждение и укрепва допълнително поради
руското неодобрение за българските действия.
Българите обаче допускат грешка, защото не отчитат влия
нието и тежестта на Русия в международните отношения по това
време и последиците за страната от евентуален сблъсък с нея.
Русия постига малка победа с изхвърлянето на името на
българския княз от Топханенския акт. Не трябва да се забравя, че
до 1909 г. България не е формално независима. Въпреки успеха на
Съединението, считано от българите за необратим факт, двете
356
Българин остават юридически (в международноправен аспект)

разделени до 1909 г.
Възможността на султана по Топханенския акт да назнача
ва княза за генерал-губернатор (на всеки 5 години) на Източна Ру
мелия, открива предпоставки за намеса във вътрешните работи на
България. Така че английската формула за признаване на Съеди
нението под форма персонална уния също не е най-благоприятна
за България. Това важи особено след като Русия след 1885 г.
превръща в своя самоцел отстраняването от власт на българския
княз, в което вижда единствен начин за възстановяване на влияни
ето си в България.
Съвременници на събитията посочват причината за влоша
ването на отношенията между България и Русия: "Русите не си да
доха труд да изучат българския народ, не съумяха да действат с
такт и мярка, не избираха винаги най-добрите средства за пости
гане на целите си. Високомерни и груби, те се отнасяха към наро
да ни като към поданици на някоя руска провинция, а към бълга
рския княз, към българските държавни мъже - като към свои чи
новници."2 Руската дипломация е предубедена, че в България
действат антируски сили, и всяко отклонение от нейните полити
чески предписания се преценява като "измяна" към "Освободи
телката".
До 1885 г. Русия на император Александър III трупа само
пасиви в политиката си спрямо България. Авторитетът й е вече
силно дискредитиран. Вината е на самия император, който внася
тактическа промяна в тази политика, и от идеята за специални от
ношения към българите, както е при Александър II, се преминава
към практиката на специалните интереси.
"Политиката на чувствата" на Александър III спрямо Бълга
рия е породена от заключението, формирано до голяма степен и
от донесенията на дипломатите му, че "българският княз е чужд и
враждебен на руските интереси". Император Александър III смя
та, че Русия като Освободителка има приоритетно право на поли
тически дивиденти в България, и на тази основа брутално се на
месва в българските работи. Всъщност реакционната му вътрешна
политика, насочена към укрепването на самодържавието, ликви
дира всякакви "демократични елементи", следвани от Царя Осво
бодител в руската политика спрямо България.
357
Янко Гочев
Автократичните амбиции на българския княз допълнител

но влошават отношенията. Съединението укрепва позициите му,
но пък той окончателно губи доверието на Русия. В Петербург са
недоволни, че с подкрепата си за Съединението българският мо
нарх следва своите интереси и своята политика, противна на рус
ката. Александър III вижда в Съединението само личните цели,
които Батенберг преследва, но пренебрегва ролята на българския
народ, който фактически е двигател и извършител на Съединени
ето.
За руския самодържец не народът, а монарсите трябва да
творят историята. Личното му мнение е, че българският княз се
стреми да ограничи руското влияние в България. Това Александър
III счита, че е опасно за руските интереси, защото, според оценки
те му, в България по това време няма сили, които да спрат княза
в "антируските" му намерения и действия. Оттук до идеята за на
силственото му отстраняване има само една стъпка.
Неодобрението на Русия за Съединението разклаща власт
та на българския княз, но има и друга последица, неотчетена от
императора и представляваща истинска опасност за Русия.
През 1885 г. се пропуква българското русофилство. Дотога
ва народът и политиците са единодушни, че единствено Русия за
щитава българските национални интереси и само през нея може
да се осъществи националното обединение. От 1885 г. нататък се
засилва тенденцията, която се формира по време на режима на
пълномощията, Русия да се разглежда от българите вече не като
покровителка, а като противник на българските интереси. Посте
пенно част от българския политически елит узрява за идеята да се
следва политика извън опеката на Русия.
Политическата криза след 1885 г. произтича от въпроса за
външнополитическата ориентация на България и се фокусира вър
ху избора на външнополитически съюзник и покровител. Въп
росът за съюзника става основен за българската външна политика
и се проектира дори върху вътрешнополитически въпроси и проб
леми.
За пръв път българското общество след Съединението е
дълбоко разделено в отношенията си към Русия и княза. Опияне
нието от успеха на Съединението и победите във войната срещу
Сърбия е бързо изместено от ескалацията на българо-руския
358
конфликт.
В българското политическо мислене вече има непоклатими
противоречия за мястото на Русия в настоящето и бъдещето на
България и политиката й.
След Съединението русофилството и русофобството
като концепции в българската политика добиват завършен вид.
Отношенията русофили-русофоби представлява сложна и дълбо
ка тема и може да се разглежда като по-тесен вариант на споро
вете за "филствата" и "фобствата" в България.
"Българската криза" от 1886-1887 г. е жесток сблъсък меж
ду русофилите и русофобите, но и нещо повече. Това е война
между българи, сблъсък на идеи и каузи с прилагане на безоглед
ни средства за компрометиране на противника, свалянето му от
власт, дори физическа разправа с него. Довчерашни съмишлени
ци и приятели застават един срещу друг. Темите "Русия" и "Зап
лахата от Русия" стават водещо начало в политическите им борби.
Русофилството и русофобството съществуват и до Осво
бождението. Руската политика на Балканите, вкл. спрямо Бълга
рия, утвърждават русофилството на мнозинството от българския
народ. Освобождението оправдава надеждите, които той векове е
влагал в Русия. В първите години след 1878 г. едва ли не всеки
българин е русофил.
Едновременно с това още отпреди Освобождението тесен
кръг българи, които икономически, политически и културно кон
тактуват със Западна Европа, разчитат и на нейната помощ. Запад
ната политика спрямо османска Турция след Кримската война е
насочена към запазване на статуквото и срещу националноосвобо-
дителните борби на балканските народи, вкл. на българите.
Тази политика не позволява до 1878 г. да се формира сред
българите широко прозападно или русофобско течение. Нещо по
вече, "Освобождението" от Русия и разпокъсването на български
те земи на Берлинския конгрес с подкрепата на западните държа
ви (така смятат мнозинството българи, защото не знаят за руско
то съучастие в тези несправедливи решения) оправдават основна
та теза на русофилите, че само Русия е единствен покровител и за
щитник на България.
В първите години след 1878 г. русофилството трайно се
утвърждава в съзнанието на българите. Русофобството обаче не
359
Янко Гочев
изчезва, остава скрито и именно грешките на руската царска поли

тика спрямо България му дават възможност да навакса изоставане
то си спрямо получилото преднина русофилство.
Тъкмо в годините на "българската криза" русофобството
избуява и от скрито става явно. В периода 1886-1887 г. за ръково
дителите на страната русофилството и русофобството се превръ
щат в политически понятия, с които те свързват просперитета на
държавата и преди всичко разрешаването на българския национа
лен въпрос.3
Тезата за икономическата предопределеност за противоре
чията между русофилите и русофобите трябва да бъде отхвърле
на, защото Русия няма сериозни стопански инициативи и амбиции
на Балканите. Преките й териториални претенции на полуостро
ва са насочени към овладяване на Проливите и Цариград и
превръщането на Черно море в руско езеро. Това е уязвимо мяс
то в балканската й политика. По това Русия се отличава от друга
та велика сила, която в края на XIX и началото на XX век има пре
ки териториални претенции на Балканския полуостров - Австро-
Унгария. Хабсбургската монархия се стреми към Бяло море пред
Македония, но за разлика от Русия икономическата експанзия на
Балканите обслужва пряко имперските й цели.
Царска Русия няма съществени стопански интереси в Бъл
гария. Поради това българските търговско-промишлени среди се
обвързват главно със Западна Европа, но главната причина за това
е политическа. Дори редица русофили имат по-значителни иконо
мически интереси от стопанските си връзки със Западна Европа,
отколкото Русия.
Основната причина за възникване на антируски настроения
сред голяма част от българите е обезсърчението им от руската по
зиция по важния национален въпрос, като се посочват резултати
те от Берлинския конгрес и Съединението. Тъй като Русия сама не
може да се наложи над Западна Европа, русофобите акцентуват
върху значението за България на политиката на западните Велики
сили. Естествено, значение има и тяхната политика на огранича
ване на руското влияние на полуострова, което Англия например
успява да постигне точно по време на Съединението.
Русофилите, от друга страна, не могат да приемат и повяр
ват, че българската държавна самостоятелност е възможна без
360
подкрепата на Русия. Един от видните русофили - митрополит

Климент (В. Друмев), през 1883 г. в писмо до Григорий Доросто-
лочервенски нарича България "малка и слаба държавица".4 Тъкмо
такава - "малка и слаба държавица" - Ст. Стамболов и привърже
ниците му след Съединението не искат да бъде България.
Поради отсъствие на българско държавно и държавническо
съзнание и самочувствие много от русофилите са склонни с лека
ръка да следват руската политика.
Комплексът им за политическа малоценност намира израз
в думите на умерения русофил П. Каравелов - министър-предсе
дател на България от 1884 г. до 1886 г.: "Външна политика не го
ним и не можем да гоним."1
Русофилите трябва да бъдат съдени от историята, че пре
доставят съдбата на своята държава и народ в ръцете на една чуж
да държава - Русия.
Старата максима, че робът е роб, независимо на кого при
надлежи, важи с пълна сила за тях. Робът си е роб и тогава, кога-
то сам е избрал своя господар. Комплексът за себеподценяване на
своята личност и собствения си народ не позволява на русофили
те да си представят друго, освен България под влияние на Руската
империя.
В заключение може да се посочи, че сблъсъците между ру
софилите и русофобите са спор между две доктрини (концепции)
по българския национален въпрос с помощта на Русия или без
нея.
Има теза в историографията, че русофилството и русофоб-
ството представляват алтернативи за търсене на най-благоприятни
пътища за реализиране на стопанските, културните и национални
те проблеми на младата българска държава.6
Руският натиск след Съединението и безцеремонната наме
са на царската руска дипломация във вътрешните работи на Кня
жеството разширяват антируските настроения и формират ново
течение в обществено-политическия живот. Това е течението на
българските националисти, в което през 1885-1886 г. влизат вид
ни дейци на Съединението (3. Стоянов, Д. Ризов, Д. Петков), Ли
бералната партия в Южна България и групата в управляващата
Либерална партия около министъра на правосъдието д-р В. Радос
лавов. Течението се нарича още русофобски лагер. Неговият ло
361
Янко Гочев
зунг е "Има Батенберг, има България!" Национализмът на тези

българи се съчетава с монархизма, но това е резултат от руското
неодобрение за действията на княза и от разбирането, че личност
та на княза е символ на обединена България, а той като институ
ция е олицетворение на законната власт и държавния суверенитет.
Девизът на националистите е израз на идеята за самостоятелност
на България от руските посегателства спрямо нея. Национализмът
им всъщност е краен израз на инстинкта им за национално са
мосъхранение.
Веднага след Съединението дейците от това течение предп
риемат активни мероприятия. В София Д. Петков организира ан-
тируска демонстрация пред Руското консулство и дома на пода
лия оставка военен министър руския ген. Д. Кантакузин. Също
през септември 1885 г., но в Пловдив излиза бр. 1 на в. "Самоза
щита" под редакцията на 3. Стоянов. В програмата на вестника се
подчертава, че "искаме да сме сами домакини у дома си - нищо по
вече и нищо по-мал
ко". Изтъква се любов
та на българския на
род към руския, към
честната руска интели
генция, но се подчер
тава, че основният де
виз на вестника е
"България за българи
те".7 "Самозащита" за
щитава Съединението
и е открито антирус-
ки. Д. Ризов заявява,
че ако "от пловдивска
та революция остане
само една печалба - за
минаването на руски
те офицери, - и то ще
бъде достатъчно".8
Заради антирус-
кия си дух бр. 1 на
"Самозащита" е конфис Димитър Петков
362
куван от полицията по нареждане на правителството, което се

опасява, че враждебният му тон срещу Русия може да предизвика
усложнения за България.
Активизира се и групата около В. Радославов. Още в окто
мври 1885 г. той предлага на министър-председателя сливане на
Княжество България и Източна Румелия, а на 23.12.1885 г. въвеж
да като министър на правосъдието съдебните закони на Княжест
вото в Източна Румелия.
Съединистките дейци и групата на В. Радославов имат об
ща платформа, но различни мотиви. Първите са по-искрени в
критиката си срещу Русия, докато русофобството на В. Радославов
преследва далечни цели: дискредитиране на И. Каравелов и сва
ляне на правителството и бърз личен успех. За радославистите по
литиката не е призвание. Принципите в нея се заменят с демаго
гията. С основания В. Радославов се смята за първия завършен там
котериен партиен водач след 1878 г.9 През 1885-1886 г. той огла
вява своеобразно вътрешна опозиция в правителството на П. Ка
равелов.
Течението на националистите се оформя окончателно след
войната със Сърбия. В самия край на 1885 г. групата на 3. Стоянов,
Д. Ризов и Д. Петков, наречена по-късно "Св. Троица", решава да
стане изразител на антируските настроения на голяма част от бъл
гарите. Тяхната сила е в таланта им на публицисти и в това, че за
разлика от В. Радославов не са ангажирани с управлението.
На 18.01.1886 г. групата започва да издава в. "Независи
мост", в който формулира принципите си:
"България да е наша, да бъдем пълни стопани на нашите ог
нища, да е свободна, независима и с истинско конституционно уп
равление";
Да се пази конституцията, "желязна свобода за нашата сво
бода и независимост";
Поддръжка и защита на княза. Личността му олицетворява:
"всички народни желания, идеали и стремления";
Благоговеем пред руския народ и пред дадените от него
скъпи жертви за нашето освобождение, но ще се води борба про
тив няколкото "пет-шест Гирсовци, Победоносци, Катковци и
други, които за нещастие на човечеството и на славянството уп
равляват днес и душат 100 млн. наши братя руси и щом забеле
363
Янко Гочев
жим, че тия разпореждания щат в разрез с нашата самостоятел

ност и свобода - няма да си поплюваме на ръка";
"Поддръжка на партиите, които държат България далеч от
руското влияние";
"Подкрепа на армията, призвана да защитава единствено
независимостта на България";
"Независимост" напада остро руската политика по Съеди
нението, Сръбско-българската война и династическия въпрос.
Според Хр. Статев около Д. Петков и "Независимост" се
групират всички самоотвержени борци на Либералната партия,
които защитават Съединението и се съпротивляват на руските до-
могвания. В случая той има предвид стремежа на руската дипло
мация да наложи своето мнение на българите по техните пробле
ми.
Националистите критикуват отстъпчивата позиция на пра
вителството при сключването на мира със Сърбия и по защитата
на Съединението. П. Каравелов е обвинен, че бърза през 1886 г.
да сключи мир със Сърбия, за да угоди на Русия, с което пренеб
регва българските интереси. Напада се и начинът на признаване на
Съединението. Според тях личната уния превръща българския
княз (герой от войната) в един турски валия на България. Отхвър
ля се и отстъпването на Кърджалийска околия и областта Тъмръш
на Турция като посегателство срещу териториалната цялост на
страната.
Особено активен в публицистичната си дейност за защита
на българските интереси е 3. Стоянов. Талантливото му перо раж
да серия от статии, разобличаващи антибългарската руска полити
ка.
На 1.03.1886 г. от Русе той пише: "Тъжни времена прекар
ва днес нашето Отечество България... всеки честен човек, който
може да мисли и разсъждава що-годе, ще се съгласи с нас, че най-
големий ни неприятел днес е официалната Русия.
Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е
пуснала в ход тая държава, начело с нейний Гирс и Катков от 6-
ий септемврий насам, т. е. от тоя знаменит ден, когато ний поч
нахме своето истинско политическо и самостоятелно съществува
не...” “Желае ни доброто (Русия - б. а.), не ни е забравила", отго
варят кокошите умове, в това число и ония наши изменници бра
364
тя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в Рус

кото консулство. "Вие сте идиоти", казваме ние, руското правите
лство желае две неща. Първо, да протака работата, да ни държи
във военно положение, което е убийство за България, та дано в
тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то,
руското правителство, като всяко покровителско, да каже: "Ето че
без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите кам
бани, камшици и бесилки да наредя работите." Второ, че като ста
не Съединението, както и да е, извършено само от българи, то рус-
кий пловдивски консул ще може да интригува само между калу
герите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Ру
мелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва
шпионско-полицейските начала на Страшното III отделение (тай
ната полиция в Руската империя - б. а.)."
3. Стоянов гневно разобличава руската политика спрямо
Съединението. Той стига до още по-дълбоки изводи за антибълга-
рската й същност.
В същата статия от 1.03.1886 г. се обявява от позициите на
български националист срещу русификацията на България. Думи
те му са актуални и до днес.
"...Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои ге
рои, наше "ура". Как не могат да разберат това московските сла-
вянофилиРРевне ни са, ей така, щото между безбройните чужди
паметници по всички краища на Отечеството ни да има запазено
и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че меж
ду различните площади и улици на градовете, украсени с имена:
"Московска", "Александровска", "Аксаковска", "Паренсова", "Гур-
кова", "Славянска", "Николаевска", "Невска" и пр., да блещука и
нещо като: "6-тий септември", "Сливница", "Драгоман", "Батен
берг" и т. н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, до
ма, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме, но ж е
лали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръ-
чица от нашето..."
"Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия (Ук
райна - б. а.) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те
намерения да правят от България Задунайска губерния, нищо свя
то не ги спира... Но ще кажат мнозина: "Русия беше, която ни ос
вободи". Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодар
365
Янко Гочев
ни на покойний Александър II, името му ще бъде у нас свещено

до века, благодарни и признателни сме на целий руски народ. Но
трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за
да ни зароби отново - нещо, което тя доказва вече от 6-тий септе-
мврий насам? Ние сме благодарний на руский народ, който нико
га не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бях
ме в турско време, но не и на днешното руско правителство... То
ва правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има:
бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, шпиони
и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз -
добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!...''
В заключение големият българин 3. Стоянов пише: "Като
народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели
и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А.
Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и пр., са били против официална
Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че
нейний камшик повече боли от турския..."11
Притиснато от националистите, в началото на 1886 г. пра
вителството е принудено да заеме по-твърда позиция срещу Русия.
Официозът "Търновска конституция" на 9.02.1886 г. дори си поз
волява да критикува руската политика.
Според него Русия е срещу Съединението, тя отзовава сво
ите офицери, за да дезорганизира и демобилизира българската ар
мия, а това трябвало да възбуди народното недоволство срещу
княза и правителството. Вестникът привежда документални дока
зателства, според които руската дипломация настоява пред
Австро-Унгария, Германия и Италия да се действа пред Портата
Турция да не помага на България в един евентуален конфликт със
Сърбия. "Русия е желала да ни нападне Сърбия - изтъква вест
никът - навярно за да може отпосле по наша молба да ни освобо
ди пак под условия, добре известни на нашето мислещо общест
во."12
Печатният орган на управляващите разкрива цялата дей
ност на Русия по време на войната. Когато българите минават в
настъпление, руската дипломация се намесва и иска спиране на
военните действия. Всичко това според официоза показва колко е
опасна намесата на която и да е велика сила във вътрешните рабо
ти на България. Вестникът отстоява правото на княз Александър
366
върху българския престол.13

Тези мисли доказват, че правителството възприема идеята
за ясна позиция спрямо Русия. Все пак русофилството на П. Кара-
велов е пречка да заеме категорично отношение срещу политика
та на Русия. Доказателството за това е конфискуването на броя на
"Независимост" от 18.01.1886 г. заради остър език срещу Русия
(който официозът на момента си позволява). Аргументът на ми
нистър-председателя, че военното положение не разрешава изда
ването на вестници. Все пак на 8.03.1886 г. "Независимост" възоб
новява издаването си и продължава да публикува антируски мате
риали в националистически дух.
През пролетта на 1886 г. възниква опасност от министерс
ка криза. След разкриването на заговора на руския кап. Набоков
по лично нареждане на П. Каравелов заловените руски поданици
са предадени на руския консул в Бургас. Министърът на правосъ
дието В. Радославов не е уведомен, нито е поискано мнението му.
"Независимост" напада П. Каравелов и го обвинява, че с действи
ята си нарушава конституцията, а В. Радославов подава оставка.
Убеден е обаче да я оттегли, за да не направи услуга на русофили-
те.
През юли 1886 г. националистите възобновяват атаките се
срещу правителството, този път в Народното събрание. Повод е
проектът на П. Каравелов за откупуване на жп линия Русе-Варна.
Радославов и "Св. Троица" започват борба срещу министър-пред
седателя. След като правителственият проект окончателно е при
ет, В. Радославов на 5.07.1886 г. подава оставка14, наречен от ми
нистър-председателя в частно събрание "вагабонтин". Формално
мотивът му е отстъпчивостта на правителството по националния
въпрос. Излизането на Радославов от правителството и отделяне
то на привържениците му отслабват много позициите на кабине
та на 11. Каравелов. Само твърдата позиция на Ст. Стамболов пре
дотвратява падането му от власт.15 Веднага след излизането си от
правителството В. Радославов организира своите последователи в
нова партия. На 19.07.1886 г. излиза бр. 1 на "Народен вестник". В
уводната си статия "Нашата програма" Радославов формулира
програмните си възгледи и принципи: първо, прекратяване
отстъпчивата политика на правителството по делото на Съедине
нието; второ, подобряване на отношенията с Русия, "тъй като го
367
Янко Гочев
изискват интересите и самостоятелността и неприкосновеността

на държавний глава, като отговорен княз, докато той се води ло
ялно и отговорно"; ще поддържаме строгото съблюдаване на ос
новния ни закон - единствената гаранция на народната свобода и
правдини".16
Програмата на В. Радославов съществено се отличава от та
зи на крайните русофили около Др. Цанков и на умерените русо-
фили около П. Каравелов. В нея няма нито раболепието на Др.
Цанков към Русия, нито отстъпчивата и неопределена позиция на
П. Каравелов.17 Новата формация изяснява ясно и категорично
своето становище по националния въпрос, по отношенията с Ру
сия и устройството на държавата.18
През 1885-1886 г. освен националистическото течение въз
никва и силна русофилска групировка в обществено-политичес
кия живот на България. То обединява умерените либерали на Др.
Цанков, дейци от бившата Консервативна партия (М. Балабанов,
Т. Бурмов) и Народната (лъжесъединистка) партия от Източна Ру
мелия с представители К. Величков, С. Бобчев, М. Маджаров, Ив.
Е. Гешов.
Това е руската опашка в българската политика. Нейният ло
зунг е "Без Русия не можем". По-късно, когато Русия не одобрява
Съединението и се обявява срещу княза, този лозунг се изменя та
ка: "Без Батенберг с Русия". Възприема се изцяло руската теза, че
князът е основна пречка за нормалното развитие на България.
Още на 21.05.1885 г. печатният орган на цанковистите -
"Средец", започва кампания срещу княза, който е подложен на
остра критика и обвинен, че е без тежест и влияние в България и
чужбина.14
Разсекретените и публикувани днес дипломатически доку
менти разкриват как се създава русофилската опозиция в Бълга
рия. Подкупът е традиционно средство в дипломацията, а за Царс
ка Русия това е добре усвоен похват да печели свои привържени
ци. Тя не жали средства, за да купува български политици и воен
ни. Едни от най-облажилите се с руско злато са Др. Цанков, Т.
Бурмов и М. Балабанов.
Първият документ по хронология, който доказва това, е от
25.06.1885 г. Той е под NH33 на бланка на руското Агентство и
консулство в България. Папката носи името "Помощ за Бурмов и
368
неговия вестник" и има 49 листа. Според нея Бурмов представя

докладна записка с идея да се основе в София сериозен вестник,
проводник на руската политика. За целта има помощ от Азиатс
кия департамент от 25 000 франка: 10 000 за главния редактор,
др. суми за сътрудници, печатане и други услуги.20 Парите се искат
от руската мисия в България.
Цанков не остава по-назад от Бурмов и на 7.11.1885 г. (тре
тия ден от решителните боеве при Сливница) провежда заседание
с привържениците си в София, на което са взети следните реше
ния: 1). Да се свали князът от престола; 2). Да се поиска протекто
ратът на Русия; 3). Да се смени правителството и да се образува
временно такова; 4). Да се сключи мир със Сърбия, като й се пла
ти обезщетение. Избраното временно правителство натоварва
митрополит Климент да предложи на княза да се откаже от прес
тола, а ако не се съгласи, да му се съобщи, че е свален. Климент
обаче отказва и нарича този акт предателски.21
След войната русофилите активизират действията си, което
още повече разгаря политическите страсти в България.
По време на най-съдбоносните за България събития Др.
Цанков в интервю пред кореспондента на руския вестник "Новое
время" излага основните моменти в програмата си. Те са: "Руска
окупация на България с екстраординерно управление, по много
руси (генерали) в управлението и суспендиране на Конституция
та".22 Мотивите си Цанков намира "във вършените днес безобра
зия в България", като под безобразия разбира съединението на две
Българин.23
Интервюто е дадено пред Евгений Левов, но този корес
пондент се крие под името "Руский странник".
В края на 1885 г. цанковистите окончателно са спечелени
за целите на руската дипломация. Инициативата е на самия Др.
Цанков, който поради "крайно тежко материално положение"
моли руския дипломатически агент в София Кояндер преди отзо
ваването му да ходатайства пред началниците му за парична по
мощ.
На 17/29.12.1885 г. Кояндер пише писмо до директора на
Азиатския департамент в Петербург, в което излага молбата на
Цанков. Кояндер влиза във връзка и с външния министър на Русия
Н. К. Гирс, който докладва на императора на 24.12.1885 г., възпро
369
Янко Гочев
извежда разговора на Цанков с Кояндер, описва заслугите на Цан

ков и особено това, че винаги е верен привърженик на Русия, и
прави важен извод.Според руския външен министър позицията и
агитацията на Цанков могат да се използват от Русия за дискреди
тирането на княз Александър сред самите българи и то от бълга
рин с авторитет.
"Вземайки предвид ползата, която ние можем да извлечем
за нашите интереси, привързвайки г-н Цанков към себе си с мате
риални изгоди, осмелявам се да моля - за даване на Др. Цанков ед
нократна помощ от 12 000 франка, като разходите се отнесат за
сметка на Българския окупационен фонд".24
Още същия ден И. Зиновиев изпраща на руския представи
тел инфограма за решението на Александър III, с което се одоб
рява молбата и нарежда на дипломатическия агент в София Бог
данов да предаде на Цанков сумата.23
Убедени в лекотата, с която могат да получават пари от Ру
сия, на 5.01.1886 г. Др. Цанков, М. Балабанов и Т. Бурмов се обръ
щат чрез Богданов до Гирс за предоставяне на "еднократна прави
телствена субсидия от 6000 франка", за да издават вестник. В до
несението на временно управляващия агентството Богданов се по
сочва, че тримата имат намерение да отидат в Петербург и чрез
пътуване до Русия да съберат помощи за бъдещия вестник. Алек
сандър III се съгласява, но в резолюцията, собственоръчно написа
на от него, записва: "Нали вече му (на Др. Цанков - б. а.) дадохме
12 000 франка."26
На 7.01.1886 г. външният министър Н. К. Гирс праща стро
го секретна телеграма до Богданов, в която му съобщава, че на
Цанков вече са му отпуснати 12 000 франка за вестник.
На 13.02.1886 г. Т. Бурмов, който е в Петербург, пише док
ладна записка до Ив. Зиновиев.26 В нея той обяснява тогавашното
положение в България и предлага само един изход - руска окупа
ция. Понеже Русия още не е склонна да я одобри, Т. Бурмов раз
казва за борбите на русофилите и иска още пари с мотив, че в Бъл
гария на този етап няма богати хора, които да спонсорират идей
ната борба срещу княза и правителството. Обосновава всячески
исканите пари, като сочи, че те не са за лични цели, а са обектив
на нужда. Т. Бурмов гарантира за Др. Цанков и М. Балабанов,
предлага парите да се дават при свръхстрога секретност, иска не
370
по-малко от 40 000 франка годишно, разделени на тримесечие. За

това той казва, че ще знаят само тримата българи. Парите ще се
използват за издръжка на лица, борещи се срещу режима, печата
не на вестник, изпращане на телеграми и други такива разходи,
които ще се отчитат с документи пред сътрудник на руската ми
сия в София."
Февруари 1886 г. може да се счита за началния етап на под
готовката на Русия на заговора за сваляне на княза, защото тогава
дипломатическият агент в София и петте руски консули в Бълга
рия получават инструкции от Петербург да образуват Комитет от
недоволни българи и да ги подпомагат в борбата им срещу княза.
На 2.03.1886 г. се отбелязва годишнината от възкачването
на Александър III на престола. Руските дипломати и агенти в Бъл
гария получават специални инструкции по този повод. Те трябва
да организират сред българското население акция по изпращане
на телеграми до императора, в които да се описва лошото поло
жение на страната, и да молят руското покровителство за Бълга
рия. Потичат телеграми до Александър III. В София, Пловдив, Ру
се, Варна лично депутации от българи ги връчват на руските кон
сули. В София депутацията е в състав: Др. Цанков, М. Балабанов,
митрополит Климент и Н. Сукнаров. Те молят императора да из
бави българския народ от "теглото" и да го вземе под покровите
лство.
По това време, в началото на март 1886 г., Т. Бурмов е в Ру
сия и от там агитира срещу княза и правителството.2“ След завръ
щането си в България на път от Пловдив за София на 22.03.1886
г. е нападнат и пребит от бой, "защото ходил в Русия, за да преда
ва България". "В Пловдив - разказва Д. Юруков - беше образувана
група младежи... Те постоянно сновяха из града, въоръжени с де
бели бастуни, и поддържаха терора над "черните души" (русофи-
лите - б. а.)... В кафенето "Марково коляно" през целия ден и ця
лата нощ се разискваха политически въпроси, но главните теми
бяха ругане на всичко руско и преследване на русофилите. Всред
възторжените разисквания Ботевата молитва се изпяваше, проглу
шаваше околността и пострадваше портрета на руския цар, кому
то не веднъж бяха продупчвани очите".29 Нападателите са от кръ
га на Д. Петков, 3. Стоянов и Д. Ризов. Между тях е А. Ляпчев -
бъдещият министър-председател на България.30
371
Янко Гочев
От този случай се интересува руското правителство, като

лично външният министър и императорът искат да знаят какво е
здравословното състояние на бития.31Тази загриженост и благо
дарностите на пострадалия за оказаната милост показват ясно
същността на връзките между Русия и кръга около Др. Цанков.32
Правителството осъжда инцидента и дава заповед за аресту
ването и подвеждане под съдебна отговорност на нападателите.33
Едва ли е случайно съвпадението между всички тези съби
тия и публикацията през март 1886 г. на руския официоз "Моско-
вские ведомости", в който е отбелязано: "Единственото решение
на настоящата криза е окупацията на България. В България е ну
жен не дипломатически представител при незаконно правител-
// уа
ство, а комисар с диктаторски права за година или две .
Русия засилва агитацията си в България чрез своята "пета
колона" (русофилите), които с руски пари издават своите вестни
ци. Вестникът на Др. Цанков "Светлина" с тайна инструкция на Н.
Гирс от 21.03.1886 г. трябва да следва руската политика. В Плов
див същата роля играе в. "Съединение" под редакцията на лъжесъ-
единистите М. Маджаров и К. Величков.
На 22.03.1886 г. руският в. "Новое время" публикува статия
на българските русофили от София, в която се казва: "Неужели
Русия, която е "приютила" друговерна Финландия, няма да наме
ри едно местенце за православна България?..., но Русия ще го ос
вободи (българското отечество) и руският цар ще стане и българс
ки, титла, която той носи от векове".33
В случая намекът за руската окупация е явен. За русофили
те тя остава единственият изход за избавлението на България. На
страниците на "Светлина" през 1886 г. все по-чести и по-настоя-
телни са изявленията в такъв смисъл.
Контурите на бъдещия заговор срещу княза и правител
ството личат още през пролетта на 1886 г. Важен документ, кой
то разкрива тайните руски кроежи, е секретното съобщение
N§435 на Ив. Зиновиев до руския консул в Русе от 2.04.1886 г.
Инструкциите включват:
Агитация срещу княза и правителството с протести еднов
ременно срещу "терора" в България. Агитацията трябва да иска
възстановяване на предишните отношения с Русия и покровител
ството на Царя Освободител.
372
Предприемане на по-радикални мерки, ако "гласните про

тести" нямат резултат.
Изпълнение на "народното решение" за изгонване на княза
да бъде възложено на армията.36
Още в този документ се говори за "благомислящи" бълга
рски офицери, които са готови да се подчинят на това "народно
решение".
Документът от 2.04.1886 г. е важно свидетелство, че Русия
работи по заговора срещу княза на две нива: сред народа чрез ру-
софилите като финансира агитацията им и в армията сред недо
волните от княза офицери русофили. Обвързаността на русофи-
лите с правителството в Петербург е толкова тясна, че даже с не
го се съгласуват заглавията на издаваните с руски пари вестници.
На 5/17.04.1886 г. чрез П. Богданов от София Др. Цанков търси
мнението на руското правителство по въпроса за смяната на име
то на в. "Средец" със "Санстефанска България".37
В отговор на следващия ден Ив. Зиновиев съобщава на Бог
данов: "Считаме за неудобно вестникът да излиза под името
"Санстефанска България", трябва да се измисли друго".38
На оригинала на телеграмата има забележка с молив на
външния министър Н. К. Гирс: "Негово величество благоволи да
намери отговора съвършено правилен. //
Този документ по удивителен начин разкрива истинското
лице на руската политика спрямо България. Русия не желае по ни
какъв начин през 1886 г., дори чрез вестник, да напомня на бълга
рския народ за идеала му - Санстефанска България.
Вестникът е наречен "Светлина" и след разрешение от Ру
сия Др. Цанков, Т. Бурмов, М. Балабанов получават право да го
разпространяват и в Русия.40
С отделно писмо от 2.04.1886 г. №55 на Н. К. Гирс до П.
Богданов са му възложени строго секретни инструкции. Наредено
му е да предоставя на Т. Бурмов, Др. Цанков и М. Балабанов по
40 000 франка в година от българския окупационен фонд, започ
вайки от 13.01 с. г., за издаване на вестник с цел "разясняване сред
българите на истинските им (руските - б. а.) интереси и агитация
сред народа в същия смисъл41 изрично е указано тази "помощ" да
се пази в строга тайна.
Не е случайно, че точно по това време цанковистите зачес
373
Янко Гочев
тяват призивите си за сваляне на правителството, тъй като "чаша

та на търпението преля".42 На 5.04.1886 г. в отговор на активност
та на русофилите по места е изпратено циркулярно писмо от Д.
Цанков, Т. Бурмов и М. Балабанов, в което се осъжда политиката
на правителството. Разпространява се и специален формуляр, къ-
дето недоволните трябва да се подписват. Нарежда се формуля
рите с подписите да се изпращат до княза, но заедно с това тряб
ва да се уведомява и в. "Светлина" от кое село и град колко под
писа са събрани.43
На 24.04.1886 г. в руската мисия в София са подписани два
важни документа.
Според първия: "Долуподписаните (Д. Цанков и М. Балаба
нов - б. а.) напълно приемаме и одобряваме всичко казано в насто
ящата докладна записка (съждението й остава неизвестно - б. а.),
като вярно и точно изложение на нашите чувства и убеждения.44
Вторият документ е съставен от името на Др. Цанков, М.
Балабанов, Т. Бурмов и е написан на ръка на български език. Спо
ред него: "Долуподписаните се кълнем, че ще се съобразяваме
точно с казаното в настоящата докладна записка и че строго ще се
придържаме до изложената в нея програма, било, че сме в опози
ция, било, че сме на власт. Ние се кълнем така също, че ще рабо
тим по тая програма всякога единодушно, по взаимно помежду
ни съвещание, и че никой от нас няма никога да си позволи някое
отделно действие, преди да се посъветва с другите двама свои дру
гари и да взема тяхното одобрение и съгласие, и то било, че сме
на власт, било че сме в опозиция. Ние се кълнем така, че ще оста
нем непременно верни на тройственьга този съюз, при всичките
възможни случаи".4’
Докладната записка вероятно е някаква програма за
действие, която тримата се задължават да следват изцяло. Възник
ва "тройният съюз" и в българската политика, който се сдобива и
със свой вестник - държавен, но не на България, а на Русия. От
името на този "троен съюз" до руския дипломатически агент в
България е подадено изложение с "клетвени обещания" да
действат "съгласно плановете на императорското правителство".46
Срещу 40 000 франка годишно триумвирите се задължават да
провеждат русофилска агитация в България и за всичко да се от
читат пред руското дипломатическо агентство в София.47
374
Открити са и други документи за даване на пари на триум-

вирите. Тази практика продължава дълго време. Например на
9.01.1887 г. Петербург чрез Букурещ нарежда на един от секрет
ните си агенти в София: "Предайте срещу разписка на Бурмов 10
000 франка, което са преведени на ваше име. Направете това сек
ретно".48
Драган Цанков според руските документи продължава да
получава пари от Русия над 10 години. Едва след падането на Ст.
Стамболов от власт, на 29.11.1897 г., руският външен министър
Муравьов уведомява дипломатическия агент в София Бахметиев:
"На Цанков не бе продължена, а само оставена до края на година
та по височайша определената му по-рано помощ, предвид на обе
щанието му да се откаже от политическа дейност. Но тъй като
Цанков наруши обещанието си, продължавайки агитацията си, то
Вие следва незабавно да прекратите по-нататъшното отпускане на
И ас
помощ .
С мощната подкрепа, вкл. финансова, на Русия през про
летта на 1886 г. русофилите засилват агитацията си, която е само
външната (видимата) страна на подготовката за заговора за сваля
не на княза и правителството.
Когато на 29.03.1886 г. правителството вдига военното по
ложение, стартира безогледната им, пълна с демагогски формули
ровки и обвинения кампания.
Правителството е отслабено, защото Съединението, въпре
ки успеха си, поражда доста проблеми, дори недоволство сред на
селението. Възникват административни неуредици при сливането
на двете Българин. Войната натоварва извънредно държавните
финанси. Данъчното бреме за населението нараства поради пое
мане на източнорумелийския дълг и задължения. Отказът от кре
дити отвън се компенсира с увеличаване на данъците.Правител
ството забавя изплащането на военните реквизиции на населени
ето. То страда и от мораториума върху търговията със зърнени
храни.
Русофилската опозиция използва вътрешните трудности на
България, за да ги експлоатира с оглед целите си. По места видни
граждани русофили се активизират, изразяват преданост към им
ператора и молят за височайшето му покровителство. Известни са
най-големите активисти русофили по това време. В Русе това са
375
Янко Гочев
адвокатът Т. Кърджиев (получил като награда от руския консул 20

000 франка)50, Хр. Баларев, Хр. Касабов, училищният инспектор
И. Симеонов, прокурорът Феодоров, членът на Апелационния съд
Марков и зам.-председателят на окръжния съд Губиделников.51
Образуват се русофилски тайни изпълнителни комитети за
сваляне на княза и правителството. Задачата на тези конспиратив
ни ядра е да се извика императорски комисар, който да поеме уп
равлението, под негов надзор да се проведат избори и да се обра
зува ново правителство, тясно свързано с Русия,следват нови избо
ри за Велико народно събрание, което да избере княз измежду
кандидати, посочени от Русия.
Горе-долу такава е схемата, чрез прилагането на която
крайните русофили виждат през 1886 г. изхода от кризата в Бъл
гария.
Интересното е, че в София начело на изпълнителния таен
комитет са познатите вече Др. Цанков, Т. Бурмов и М. Балабанов.
Членовете им са определени от агентството лица, т. е. само благо
надеждни русофили.
Платената русофилска агитация чрез вестници и брошури
подготвя почвата за преврата. Руските агенти и консули дават тон
на кампанията, особено в печата. В София излизат брошури със
заглавия "Туркомания" и "Батенбергия". Дори Стоян Михайловс-
ки публикува брошури, очернящи личността на княза.Според по
ета князът,когато се къпел в Искър, задявал младите офицери.В
недостойната кампания за морално дискредитиране на княза мно
го активно участва съпругата на министър-председателя Е.Караве-
лова.Тя е чест гост в двореца и изнася оттам много пикантни под
робности за личния живот на държавния глава,които опозицията
веднага разгласява.
В София цанковистите провеждат тайни събрания, на кои
то проповядват изгонването на княза и руска окупация на Бълга
рия."2 В такъв смисъл са и изготвяните от населението прошения
до императора. В "Светлина" Др. Цанков пише: "Русия трябва да
ни окупира; ние се не боим, защото и да ни окупира, тя не ще има
ни най-малко намерения да ни обърне в руска губерния, защото,
ако беше такова нейното желание, тя можеше да стори това в пос
ледната война (1877-1878 г. - б. а.).53 На цанковистите в Южна
България пригласят "лъжесъединистите" ("бившите пловдивски
376
директори"), които твърдят в печатния си орган "Съединение", че

през време на военното положение произволите на правителство
то надминали турските зверства от 1876 г.(?!)54 Тази нагла лъжа
преследва определена политическа цел. Всъщност тя и подобни
като нея лъжливи обвинения ни са внушавани от руските агенти
и консули. Те донасят за терор над населението и пълна анархия
в Южна България.” Липсата на ред и законност в страната трябва
да създаде сред управляващите в Русия представата, че България
сама не може да се управлява и й е нужна руска "помощ" в управ
лението.
Въобще при подготовката на заговора срещу княза и прави
телството през 1886 г. руската дипломация упорито, систематич
но и последователно работи, като по всички възможни начини
внушава сред населението необходимостта от отстраняването на
княза.
Присъства и любимият метод на руската имперска полити
ка за оправдаване за пред света на окупацията на България. Спо
ред него инициативата за сваляне на княза и правителството тряб
ва да тръгне "от долу", т. е. от народа. Разгневен от нарушаването
на правата му, от управниците той трябва да "помоли" "Освободи
телката" си отново да се намеси, като изпрати руски войски или
извънреден императорски комисар, които да въдворят "ред" и
върнат отнетите му права.
Русофилската агитация през пролетта на 1886 г. всъщност
е част от предизборната кампания за насрочените за 11.05 с. г.
допълнителни избори за Народно събрание. Тези избори имат го
лямо политическо значение, което се отчита от всички. В Южна
България те са един вид референдум "за" или "против" Съедине
нието. Българите тук за пръв път на основа на всеобщото избира
телно право получават възможността да изберат свои представи
тели в Народното събрание в София.
Кампанията преминава в условията на остри борби между
русофилите и националистите.
Русофилите злорадстват от българските успехи и предвиж
дат нови сътресения за България. Те успешно използват ниската
политическа култура на населението, което е податливо на първо
битната им демагогия.
"Лъжесъединистите" в Южна България обявяват, че няма
377
Янко Гочев
"Съединение", а има "Присъединение", т. е. един акт на завоева

ние, извършен от Княжеството, върху една българска област. Спо
ред тях на Източна Румелия се налага една конституция, израбо
тена без нейното участие. Руските дипломати пряко се намесват в
избирателната кампания. Кроят интриги и разпространяват много
слухове, които объркват населението, особено в Южна България.
Те изпълняват новия замисъл на руската дипломация - чрез
сблъсъци да се провалят изборите и да се даде нужният повод за
окупация.
Руският консул в Пловдив Игелстром ръководи опозици
онната борба в Южна България и според сведенията на някои съв
ременници материално я поддържа. Той вдъхновява "лъжесъеди-
нистите" да провокират чрез своите привърженици сблъсъци по
време на изборите, за да компрометират българската власт пред
Европа и да отвори пътя за руската намеса.
Българският княз допуска сериозна грешка. Той участва
пряко в изборите и публично поддържа управляващите либерали
на П. Каравелов. Тази негова проява е недопустима за един конс
титуционен монарх. Това пък още повече утвърждава убеждение
то на русофилите, че е зло, което трябва да се свали заедно с пра
вителството.
За да демонстрира, че е държавен глава на цяла България,
в навечерието на изборите княз Александър предприема с ми
нистър-председателя голяма обиколка в Южна България. Тя се
превръща в триумфално шествие, защото е посрещан навсякъде с
цветя от населението. Точно в този момент, на 6.05.1885 г., е разк
рит заговорът на руския кап. Набоков.
Кап. Набоков е дворянин от Нижни Новгород, участник в
Освободителната война. След нея остава в България като ротен
командир на Бургаската дружина. През 1879-1880 г. се проявява
при преследването на турски чети в Източна Стара планина, като
сурово наказва заловените за разбойничество. След Съединението
не напуска България заедно с други руски офицери, въпреки запо
ведта на императора. Остава в България в безсрочен отпуск.
В заговора участват трима черногорци и група българи - ру-
софили. Планът им е да устроят засада при преминаването на сви
тата на княза през местността Камчик дере, между Айтос и Бур
гас, да заловят княза, да го отвлекат до морето и оттам с руски ко
378
раб да го изпратят в Русия.

Заговорът се проваля. Участниците в него са арестувани,
вкл. кап. Набоков. Руският консул в Бургас се заема със спасяване
то му. Той е натоварен от своето правителство да иска освобож
дението му. Отрича, че има заговор, утвърждава, че е измислен и
нарочно скроен, и дори държи заплашителен език срещу ми
нистър-председателя П. Каравелов.
При застъпничеството си за кап. Набоков руският консул се
опира на режима на капитулациите за Източна Румелия, която е
част от Турция, и твърди, че като руски поданик капитанът може
да бъде съден само от консулската власт на Русия. Това е правно
издържана теза, защото Съединението всъщност само сменя упра
вителя на Източна Румелия.
П. Каравелов отказва да влиза в дипломатически спор с Ру
сия и след личното му нареждане кап. Набоков е предаден на рус
кия консул, но пък неуведомяването на министър на правосъдие
то В. Радославов за случая предизвиква криза в правителството.
Образувано е дело и са съдени само съучастниците на кап.
Набоков българи и черногорци.
Заговорът показва какви са истинските намерения на Русия.
Същевременно отново личи страхът на правителството от руската
реакция.
Русия пък лицемерно демонстрира загриженост за княза.
След провала на заговора дипломатическият корпус, вкл. руският
агент в София П. Богданов, поздравяват княза със спасяването му.
Освен това заговорът опровергава инструкцията от 25.04.1886 г.,
изпратена чрез посланика в Цариград Нелидов до руския консул
в Пловдив Игелстром за отношението към положението в Бълга
рия и към княза. На консула се нарежда да следи за слухове сре
щу княза и да опровергава всяка мисъл за руско отношение към
такъв заговор, защото това "противоречи на откритата и честна
политика на императорското правителство".56
Две седмици след инструкцията заговорът на Набоков е
разкрит.57
Изборите на 11.05.1886 г. преминават, общо взето, мирно и
тихо. Само на две места се стига до сблъсъци - в Нова Загора и
Хаджи Елес (Борисовград), с двама убити.
В Нова Загора русофилите провокират нападение над из
379
Янко Гочев
борното бюро,при което е убит поручик Сербезов,който е един от

охраняващите бюрото военнослужащи.
В Хаджи Елес е убит видният деец на Съединението поп
Ангел Чолаков. Той е стар противник на русофилите. Заради пат
риотичната си дейност в името на обединена България управлява
щите в Източна Румелия русофили цели две години не го допус
кат да служи в църквите. Поп А. Чолаков си отмъщава, като в де
ня на Съединението повежда въоръжена чета от Асеновград към
Пловдив и участва в свалянето на румелийската русофилска и тур-
кофилска власт. През 1886 г. той е кандидат за депутат от листа
та на либералите националисти. В деня на изборите отсяда в дома
на околийския началник на Хаджи Елес.Скоро тази къща е обкръ
жена от пияна тълпа. Това са над 500 селяни от околните села, по-
вечето от които носят нарочно подготвени дебели сопи. Селяни
те са манипулирани и насъскани от русофилите,които цели две
седмици ги лъжат, че селата им ще останат в Турция, защото но
вата граница щяла да минава по Марица. Русофилите убеждават
селяните да викат за руския император, който щял да им даде во
лове.Освен това близо 400 от тях според в. „Независимост" полу
чават на ръка 2 лв. пари „за вино и подкупване",осигурени от Рус
кото консулство в Пловдив. Малобройната охрана не успява да
предотврати замисленото убийство. Тълпата линчува свещеника,
чието тяло е буквално разкъсано на парчета. Във в. „Независи
мост" 3.Стоянов с гняв отбелязва първото голямо политическо
убийство в България, дело на предателите русофили. Поп А.Чола-
ков е погребан като герой в Чирпан в присъствието на над 3000
души.
Дело на руските агенти са и етническите сблъсъци в избор
ния ден в гр. Кавакли, където гърци атакуват местните българи с
камъни и раняват над 200 души от тях.
Очакванията на правителството за много повече насилия не
се сбъдват. Резултатите от изборите са голямо мнозинство за пра
вителството, победа за княза и пълен провал за русофилската опо
зиция. След като тя не успява да свали управлението по легален
начин, единственият изход за нея вече е извършването на преврат.
На 19/31.05.1886 г. руският консул в Пловдив праща важно
донесение до външния министър Н. К. Гирс, в което се казва:
"Членовете на опозицията, които тайно желаят руската окупация
380
на България, я считат за неизбежна, предполагат, че най-доброто

средство да дискредитират княз Александър в очите на населени
ето и да направят управлението му невъзможно би бил протестът
от страна на Турция или друга европейска държава срещу свиква
нето на румелийските депутати в софийското народно събрание
или на някакъв друг акт, който би показал на населението, че обе
динението не е постигнато".58
Според консула "за спасяването на България от хаотичното
политическо състояние, по мнението на самите българи, има три
средства: 1). Да се предостави на населението възможността да се
убеди в непригодността на държавния си строй, което, разбира се,
няма да мине без разтърсване и многочислени жертви; 2). Госпо
дарят император да прости на княз Александър, като се измени и
конституцията; 3). Накрая руска окупация".54
Целият абзац от донесението е ограден с молив от Алек
сандър III. Срещу думите: "за да се спаси България", той пише:
"което е неизбежно и необходимо"; срещу думите: "господарят да
прости...", пак той пише: "не желая".60
Важното е, че на записката императорът поставя забележ
ката: "Да се одобри тази програма безусловно!"hl
На 2.06.1886 г. е открита с тронно слово на княза четвърта
та извънредна сесия на IV ОНС.
Тронното слово е една патриотична реч, която предиз
виква бурни овации сред депутатите: "Да - казва князът, - че
България е съединена, най-ясно доказателство служи обстояте
лството, дето присъстват тук депутати и от Южна България."62
За пръв път обаче в тронното слово на държавния глава нищо
не се споменава за Русия, което предизвиква острата реакция
на русофилите. Според някои неспоменаването на Русия е из
раз на тактически укор към императора за политиката ме по
време на Съединението. Русофилите обаче са вбесени от чер
ната неблагордарност на "немеца" и виждат в това основание
за руската враждебност към него.
При откриването на сесията на всички депутати прави впе
чатление, че дипломатическите агенти в София са в официално
облекло, което се приема за признание от Великите сили на Съе
динението. Те и Турция не протестират срещу свикване на сесия
та с участието на румелийските депутати, макар че Тонханенски-
381
Янко Гочев
ят акт е нарушен. След словото на княза, в което фактически той

доказва, че сливането на двете Българин е завършено, започват
протестите на Силите, най-големи от които са на Русия. Те го об
виняват, че с твърдението си, че личната уния е съюз, той наруша
ва Органическия устав на Източна Румелия. На 17.06.1886 г. е връ
чен и руският протест пред Портата. Посланикът на Русия в Ца
риград Нелидов отново прави постъпки и иска намесата й. На
всички става ясно, че реакцията на Русия е по-крайна и от тази на
Турция, чийто велик везир само се задоволява да подчертае, че
речта на княза е "много красноречива, но не коректна".63
Главният руски протест обаче е срещу присъствието на ру
мелийските депутати в българския парламент. По този начин Ру
сия още веднъж потвърждава антибългарската си политика по
въпроса за Съединението.
В събранието политическите страсти кулминират. Създава
се и нетърпима атмосфера за работа поради крайните позиции на
правителството и русофилската опозиция. Според С. Радев "опо
зицията внесе в своята борба срещу Каравелов един тон на озлоб-
ление какъвто дотогава не бе виждала българската камара".64 Тя
издава специална брошура, в която критикува всички мероприя
тия на правителството, вкл. насилията по време на изборите. В
събранието най-видният й оратор е К. Величков - враг на Съеди
нението, консерватор ("лъжесъединист") от Източна Румелия и
бивш директор на областта от 1884 г. до 1885 г. Той доказва, че с
неразумната си политика правителството компрометирало Санс-
тефанска България, начертана от Русия, както и самото бъдеще на
България. Княжеството и особено Източна Румелия се представят
като страна, в която най-варварските насилия се съчетават с най-
циничната корупция.
"Пълен разврат, крайна деморализацията - пише "Съедине
ние", редактиран от К. Величков. - Никаква гаранция за имота,
честта, живота не може да има при това деморализирано прави
телство, което губернаторът княз насила натрапи на румелийско
то население. Накъдето да се обърнете - безобразие, произвол,
злоупотребление на власт и доверие".65
Ожесточени са дебатите в Народното събрание по въпроса
за Съединението. Опозицията критикува спогодбата с Турция,
особено териториалните й отстъпки. Според нея спогодбата отне
382
ма на България една територия от 5000 кв. км с 80 000 населе

ние.66 Всъщност територията, отстъпена на Турция, е около 3000
кв. км67, но изтъквайки загубите на България, русофилите преслед
ват свои цели. Те се стремят да усложнят и без това изключител
но тежкото състояние на правителството.
С блестящи речи в парламента относно начина на извъ
ршване на Съединението и политиката на правителството излизат
Ст. Стамболов и П. Каравелов. С патриотичните си позиции два
мата осигуряват победата над опозицията в парламентарните де
бати. Тук е моментът да бъдат характеризирани отношенията
между двамата либерали.
Съединението предизвиква големи трусове в партийно-по
литическия живот, които неизбежно засягат управляващата Либе
рална партия. Годината 1886-а бележи според някои поредното
разцепление в средите й, а според други - фактическия й край.
Министър-председателят П. Каравелов вече губи авторитет дори
в своята партия. В събранието има искания за оставката му. При
едно бурно заседание противниците му разбиват вратите на зала
та на събранието и нахлуват в него, когато опозицията скандира:
"Долу Каравелов!".
В решителния момент председателят на събранието Ст.
Стамболов вика една рота и спасява положението. Авторитетът
му се оказва решаващ за спасяването на кабинета и без това отсла
бен в юли 1886 г. от напускането на В. Радославов и излизането
на привържениците му в опозиция.
За Ст. Стамболов министерска криза в този решителен мо
мент ще е гибелна за България. Освен това той не вижда достоен
заместник на П. Каравелов. Министър-председателят обаче вече е
сам, без престиж дори в своята партия и без реално влияние. Ос
тава само опората му в двореца в лицето на княза.
Всъщност П. Каравелов оглавява третото обществено поли
тическо течение в България след Съединението. То е своеобразен
център в политическия спектър в сблъсъците между русофилите
и националистите.
Позицията му "с Батенберг и с Русия" отразява търсения
баланс между българските стремежи към самостоятелност и рус
ките домогвания спрямо България, т. е. запазване самостоятелно
стта на България и равноправен съюз с Русия.
383
Янко Гочев
Тази формула е единствено спасителна за княза и изгодна

за България, но в горещото лято на 1886 г. няма реални шансове
да се реализира.
Самият Каравелов не е последователен и е готов да прежа
ли княза, ако това се налага, с оглед по-важната цел: връщане
подкрепата на Русия за България.
Особена е позицията на Ст. Стамболов. През лятото на
1886 г. той е втората фигура след П. Каравелов, който, макар и с
накърнен авторитет, остава шеф на Либералната партия. Ст. Стам
болов не се изтъква като негова алтернатива и остава лоялен на
своя шеф. Неговата цел е да се спаси от разпадане Либералната
партия. Оттук и компромисната линия в поведението му. През
1886 г. той е човекът, който се стреми да изглади конфликтите и
противоречията в управлението.
Това, което все още Ст. Стамболов не е разбрал, са истинс
ките замисли на Русия спрямо България. По отношение на Русия
в събранието той казва: "Бъдете уверени, че никога Русия няма да
намрази своето дете България и никой път тя няма да остави да
пропадне тоз народ, за който е проляла толкова кръв."“ Именно
П. Каравелов и Ст. Стамболов през лятото на 1886 г. излизат с
инициатива за помирение с Русия.
На 30.06.1886 г. двамата посещават руския дипломатически
агент в София П. Богданов, за да сондират почвата за споразуме
ние. Отговорът е обезкуражителен. П. Богданов заявява, че Русия
има симпатии към България и българите, но то (руското правите
лство - б. а.) не смята, че може да направи някаква стъпка в посо
ката (за подобряването им), указана от Каравелов и Стамболов,
докато сегашното правителство (князът - б. а.) остава на власт в
България".64 Така Русия поставя като условие за връщане на подк
репата си за България отстраняването на нейния княз. П. Караве
лов и Ст. Стамболов демонстрират готовност де се оттеглят от
властта, но отказват да коментират личността на княза като проб
лем в двустранните отношения. Шансът за диалог и помирение
вече е изпуснат и то по вина на Русия, която продължава да смя
та Батенберг за враг на интересите си.’°
Руската дипломация вече е задействала механизмите си в
изпълнение волята на императора за "решителни действия" в Бъл
гария. Русия решава да диктува волята си и да наложи своята ре
384
цепта за изход от кризата в България. От юни 1886 г. с активната

помощ на руската дипломация се подготвя заговор за свалянето на
княза.
Още на 30.06.1886 г. П. Богданов изпраща строго секретна
информация, предадена от българския зам.-министър на войната,
на В. Сахаров - военен агент на Русия: "Сред висшите български
офицери - гласи тя - е изградена група, стигнала до убеждението,
че предвид сегашното безизходно положение, в което е поставе
на България от княза, е необходима детронация на княза. За пос
тигането на целта изборът е между легален и нелегален път. Пър
вият път е свикване на Велико народно събрание, което да се про
изнесе за отстраняването на княза. Вторият път, признат за най-ве
роятен и бърз, е военен преврат, като бъде осигурена личната си
гурност на княза... Който и от двата пътя да бъде избран, България
трябва да получи гаранции от Русия, предвид възможността от на
падение от Сърбия или от Турция..."71 Императорът поставя върху
документа бележка: "Аз също мисля, че това въобще не е серио
зен заговор, а по-скоро измислен за нас капан."72
Всъщност П. Богданов иска инструкции как да действа, но
документът е показателен, че към 30.06.1886 г. в армията има ве
че конспиративно ядро, което работи за свалянето на княза.
На следващия ден П. Богданов предава строго секретно съ
общение на Сахаров за Обручев, в което докладва за организира
но движение срещу княза и че на страната на заговорниците са во
енният министър и половината армия.
Александър III пише върху грамата: "Интересно е да се знае
защо?"71
В следващо съобщение от 29.07.1886 г. се предават подроб
ности от организацията на заговора, които могат да се знаят само
от заговорници. Докладва се за разместване на военни части.Разк
рива се планът,който включва съставяне на временно правител
ство след свалянето на княза, което моли Русия да го признае, ка
то тя изпраща веднага императорски комисар.
Александър III не само вярва в съобщенията от София, но
заповядва военните да бъдат готови за действие. "Колкото и да е
невероятна тази комбинация, то ние трябва да бъдем готови за нея
и поговорете с Обручев, за да не ни свари неподготвени."74
Има преки и косвени данни, че руската дипломация участ
385
Янко Гочев
ва в заговора срещу княза. Нещо повече, тя действа и в междуна

роден план, за да гарантира успеха му. Целта й е да се спечели по
не една велика сила или най-малкото да се гарантира неутрали
тетът на враждебните на Русия държави.
От "европейския концерт" вниманието на Русия е насочено
главно към Германия, която може чрез Бисмарк да парира проти
водействието на Австро-Унгария. В дипломатическите среди на
Русия се чува твърдението на Бисмарк, че в Германия не ще се на
мери нито един министър, който би предпочел дружбата с Бълга
рия пред мира с Русия. Императорът подозира, че канцлерът хит-
рува.Тези опасения отпадат,когато стават известни думите на Бис
марк, казани в началото на август 1886 г. пред английския посла
ник за Батенберг, че е "кариерист, който обърква мира". Това се
приема като историческа присъда над българския княз.
Австро-Унгария поема пред Германия задължението да не
се противопоставя на Русия при преврата срещу княза. Това става
на срещите, които Бисмарк има с австро-унгарския император
Франц Йосиф и външния министър Калноки в Кисинген и Га-
щайн през лятото на 1886 г.
Докрай на страната на Батенберг стои английската дипло
мация, но Русия смята, че чрез Съюза на тримата императори ще
парира противодействието й.
Русия преценява, че обстановката на Балканите е благопри
ятна, за да успее превратът.
Сръбско-българската война и Топханенският акт не премах
ват напрежението на полуострова. Опасността от ново сръбско на
падение се разглежда в България през цялата първа половина на
1886 г. като реална.75
Дипломатическите отношения със Сърбия са прекъснати от
1884 г. поради убежището, което дава България за много сръбски
политически емигранти след потушаването на Тимошкото въста
ние от 1883 г., и поради т. нар. Бреговски въпрос (териториален
конфликт по долното течение на р. Тимок).7'1
Княз Александър след горчивия опит от Съединението не
вярва вече в добрите сръбски намерения спрямо България и също
не изключва ново нападение. През пролетта на 1886 г. Сърбия
свиква наведнъж два военни набора, което в София се възприема
като подготовка за реванш.
386
През периода май-август 1886 г. има недекларирано един

ство срещу България на Сърбия и Турция, подкрепени от Русия,
което не изключва възможността за възстановяване на турската
власт в Южна България. Всъщност Царска Русия дирижира дип
ломатическата изолация на България, за да улесни заговорничес-
ките си планове в София.
Руските действия съвпадат с кулминацията на русофилска-
та партийна пропаганда, която тръби в навечерието на заговора:
Да жертваме княза, за да спасим България! Новото разцепление
на Либералната партия дава смелост на русофилската опозиция да
призовава открито към детронирането на княза.
На 26.06.1886 г. в. "Съединение" пише по адрес на княза:
"Да, изворът на злото е в двореца. Той е в оная свещена и непри
косновена особа, което сме имали нещастието да изберем за бъл
гарски княз. В малката глава на тази немска натура се кроят адски
планове за страната, която го е приела гол, която го е въздигнала
и облагодетелствала... Омразата към българския народ се крие в
дълбочината на неславянската му натура.'"7 В същият брой по по
вод опитите на П. Каравелов за помирение с Русия К. Величков
пише: "...за да се помирим с Русия, изискват се 33 условия: първо
то е да се освободим от княза. Да, г-н Каравелов, князът е ябълка
та на раздора, князът е изворът на нещастията на България... Тако
ва е нашето дълбоко убеждение и затова ний на всеослушание за
явяваме, че додето Батенберг князува, България няма да прокоп-
са."78 В броя си от 10.07.1886 г. в. "Съединение" пише: "Злото за
България е в коронованата глава, която управлява. Който отърве
България от тая личност, той е за нас най-големият патриот и най-
големият наш доброжелател. Безразлично е кой ще бъде той:
Цанков, Каравелов или други. Злото премахнете, господа, и уп
равлявайте, както обичате. Не само че никой няма да ви покътне,
но всички ще ви подкрепят / / .7Q
"Светлина", другият орган на русофилите, начело с Др.
Цанков, в статията си "Умерени думи" пише: "Може ли принц Ба
тенберг да остане занапред на българския престол? Като отговаря,
че това е невъзможно, казва: "Какъвто отговор и да се даде на се
вер и на юг от Балканите, той не може да бъде друг, освен, че
князът трябва да се отстрани. Има неща, които никой наряд не
прощава на един владетел, това е волеиздайството (предателство,
387
Янко Гочев
измяна - б. а.) към нацио

налните интереси..."80
В този дух русофи-
лите яростно нападат кня
за и вече открито призова
ват за свалянето му.
В навечерието на
заговора Др. Цанков дори
има планове за убийство
то на княза, но диплома
тическият агент П. Богда
нов се обявява срещу тази
крайна мярка поради
страх от реакцията на све
та,който може да обвини
Русия, че е подбудила
убийството на един владе
тел.
Драган Цанков По-късно Др. Цан
ков ще признае, че няма
връзка със заговорниците, но знае за намеренията им.
Според секретното донесение N2258 от 28.07.1886 г. на уп
равляващия Руското консулство в Русе до Азиатския департамент
се съобщава, че по разпореждане на директора на Департамента
на държавна полиция в България е командирован щатският съвет
ник Мишченко. Целта му е да организира тайната агентура и
конспирация за съдействие на опозицията при сваляне на княза. В
София е учредено Централно агентство, а в Пловдив, Варна, Бур
гас и Русе, Търново - тайни отделения. Важна е информацията в
документа на П. Богданов, който смята, че е излишно организира
нето на Централна агенция в София, защото "...въпросът за отстра
няването на принц Батенберг от България окончателно е решен".81
При подготовката на заговора има достатъчно документи,
за да се твърди, че е осъществена груба намеса на Русия в Бълга
рия, при това антиконституционна.
Преки организатори на заговора са дипломатическите аген
ти в София П. Богданов - временно управляващ след отзоваване
то на Кояндер, и военният агент полк. В. Сахаров.
388
При това П. Богданов няма преки отношения със заговор-

ниците, а В. Сахаров има. Те са си разпределили ролите. Полк. В.
Сахаров лично агитира сред офицерите и вербува част от тях, а П.
Богданов работи сред русофилите политици.
Любопитно е да се знае, че Нелидов, руският посланик в
Цариград, се хвали по-късно, че организирането на преврата на
9.08.1886 г. за детронацията на Батенберг струва на Русия само
400 000 лева, което прави 20 000 наполеона.По това време 1 Н а
полеон струва 7 грама злато.Следователно за детронирането на
Батенберг Русия хвърля 140 кг злато82
При подготовката на преврата Нелидов плете интрига в
Цариград. Поради страха от сръбско нападение срещу България
княз Александър търси подкрепа от Турция. Посланикът внушава
на султана, че алармата на княза около войнствените настроения
на Сърбия е лъжлива. Българските действия според него са пред
лог, чрез който да се прикрият приготовления за война на Бълга
рия, но срещу Турция. Внушавайки идеята за българското нахлу
ване в Турция, Нелидов парира турска подкрепа за България при
евентуална война, предизвикана от Сърбия.
Полк. В. Сахаров внушава на един от заговорниците - рот-
мистър Ан. Бендерев, че ако князът бъде свален, Русия няма да
позволи сръбско нападение срещу България, а ще гарантира дори
съединението.
Важно е да се отбележи по този повод, че князът и прави
телството преди преврата наистина вярват в опасността от война
със Сърбия, а министърът на войната - майор К. Никифоров, пък
е песимист в шансовете на България да я спечели този път. Убеж
дението е, че само с преврат и руско покровителство България ще
се спаси.
Въпреки прякото си участие в организирането на загово
ра срещу българския княз, Русия все пак предпочита да не
изпъква. За да прикрие ролята си, благородно отстъпва техни
ческата страна по свалянето на княза на българите. Използва
на е руската партия и сред българските офицери. Тя представ
лява по-точно антидинастическо течение в офицерството, за
висимо от Русия.
За него още в края на 1885 г. пише кореспондентът на в.
"Московские ведомости": "Сред армията се говори открито за раз
389
Янко Гочев
делението й на две партии: руска и княжеска."83

Превратът е осъществен от офицери русофили. Първите
инициатори са кап. Радко Димитриев (1859-1918 г.) и кап. Георги
Вазов (1860-1934 г.), а за ръководители са избрани началникът на
Военното училище в София майор Петър Груев (1855-1924 г.), и
помощникът на военния министър - ротмистър Атанас Бендерев
(1855-1946 г.).84
Различни са мотивите им, за да участват в преврата. Кап. Р.
Димитриев е "галеното дете на Пловдивския конак, любимецът
на Руското консулство, надеждата на румелийската полиция".85
Той не участва в самото съединение. Не се отличава и във война
та за защитата му. Началник е на отделение във Военното минис
терство, т. е. заема една второстепенна служба. Има обаче големи
амбиции. Кариеризмът и политическите му пристрастия го заме
стват в преврата. Той е краен русофил. Бленува за обединение на
славянските народи, вкл. българския, в една общославянска импе
рия, управлявана от Русия. Мечтата му е България да бъде като
Финландия в Руската империя. Мотивите му са ясни и целенасо
чени и са установяване на руски протекторат над България.
Братът на народния поет Ив. Вазов - кап. Г. Вазов, е спече
лен за заговора от кап. Р. Димитриев. Той е бивш адютант на пос
ледния областен управител на Източна Румелия Г. Кръстевич и
офицер от местната милиция. По произход и по възпитание е ру
софил.
По идеи двамата стоят близко до партията на "лъжесъеди-
нистите" в Източна Румелия.
По-различни са мотивите на другите офицери заговорни-
ци. Ротмистър Ан. Бендерев е герой от Сръбско-българската вой
на, в която се проявява с храбростта си в боевете при Сливница.
Там е смел, находчив и съобразителен и печели големи победи
над сърбите,като с инициативността си при командването на войс
ките не им дава да си поемат дъх. Бендерев има сериозни основа
ния да бъде недоволен от княза. Когато държавният глава го наг
раждава с орден "За храброст", му казва: "За храбростта си заслу
жаваш този орден, но за преслушанието на военните разпорежда
ния, което случайно излезна сполучливо, но което можеше да до
кара нашето нещастие - заслужаваш застрелване. Кат ти давам ор
дена, опростявам ти наказанието."86 Тези думи на княза обиждат
390
честолюбивия офицер, още повече че са казани публично. При

производството на други офицери за наказание Бендерев остава
капитан. Това му дава повод да твърди, че князът произвежда
офицерите не по заслуги, а само тези, които му са любимци. Оз
лобен от накърнената си чест и достойнство, Ан. Бендерев има
лични мотиви да си отмъсти на княза. Включва се в заговора и ка
то фактически управляващ Военното министерство спомага мно
го за успеха на преврата.
Майор П. Груев, който е началник на Военното училище,
влиза в заговора под чуждо влияние. Той е в приятелски връзки с
Ан. Бендерев. Според някои автори песимизмът му, че България
няма шанс при нова война срещу Сърбия, се оказва решаващ. За
да "спаси" България, решава да участва в свалянето на княза.
Мотивите на Ан. Бендеров и П. Груев са връщане на руска
та поддръжка, без която България не може да съществува. Те са
близки по идеи до Либералната партия, по-точно групата на Др.
Цанков.
Общото, което обединява Р. Димитриев, Г. Вазов, Ан. Бен
дерев и П.Груев, са човешките им слабости.Р.Димитриев е грандо
ман, Г. Вазов е сребролюбец, Ан. Бендерев е честолюбив, а П. Гру-
ев-малодушен. Тези черти в характерите им са умело използвани
от руската дипломация, за да ги въвлече в преврата.
В него участват частите на 2-ри пехотен струмски полк, 1-
ви артилерийски полк, 1-ви конен полк и някои офицери от 1-ви
пехотен полк и офицерите майор Стоянов, майор Гуджев, кап.
Златарски. Чрез майор П. Груев са привлечени и юнкерите от Во
енното училище.
Един от малкото началници, отказали участие, е кап. Нико
ла Генев. Той е герой от боевете при Шипка и при с. Врабча в
Сръбско-българската война. През 1886 г. е командир на дружина
във 2-ри струмски полк. Обичан, честен и съвестен офицер, отказ
ва да бъде клетвопрестъпник и дори успява да разубеди офицери
те от полка да не участват в преврата. Тогава водачите на загово
ра от полка използват хитрост. Обявяват на кап. Генев, че се от
казват от заговора, и той заминава в отпуск. С отстраняването му
Втори струмски полк е спечелен за заговора изцяло.
Малко и доста несигурни са данните за участието на русо-
филите политици пряко в заговора. Има сведения, че К. Велич
391
Янко Гочев
ков, деец на Народната ("лъжесъединистка") партия в Източна Ру

мелия е посветен в конспирацията.87
С. Радев лансира тезата, че офицерите конспиратори са ли
берали и че поддържат тесни връзки с водачите на управляващата
Либерална партия. По принцип партийни членове те не могат да
бъдат, макар че поддържат връзки с русофилите.
Версията за участието на П. Каравелов и на някои други
министри от правителството, например външният министър
Илия Цанов, майор К. Никифоров и други, е лансирана от сами
те детонатори в показанията им след успеха на контрапреврата и
залавянето им.88
Тази версия обаче се потвърждава в секретни руски архиви.
Според цитирания по-горе документ от 30.06.1886 г. на П. Богда
нов се казва "...че е посветен военният министър, който убедил П.
Каравелов и Ил. Цанов да се съгласят по принцип с детронацията
на княза, при това е обяснил на Каравелов опасността, на която
той се предлага в случай на лъжа или противодействие".89 При то
ва П. Богданов само предава в Петербург информация, събрана от
полк. В. Сахаров и българския зам.-министър на войната.
На 30.07.1886 г. П. Богданов информира Петербург: "Днес
Цанов ми постави директен въпрос: Как ще постъпи Русия в слу
чай, ако княз Александър престане да бъде български княз? Ще
допусне ли Русия, щото Турция да заеме с войските си Румелия и
Княжеството и да възстанови княза; ще допусне ли Русия, щото
Сърбия, възползвайки се от преврата, да придвижи войските си
против България? На внимателния ми въпрос, в смисъл на
инструкциите, Цанов настоя за прям отговор, заявявайки, че ус
пехът на начинанието е напълно сигурен и то е дотолкова подгот
вено, че свалянето на княза, за чийто живот Цанов гарантира, ще
стане след няколко дни. Предвид на налагащата се спешност аз
реших на своя отговорност, от името на императорското правите
лство, да дам исканата гаранция, ако не получа до утре вечер нео
добрение на моето решение, при това съм готов да бъда принуден
от императорското правителство в случай на неуспех на меропри
ятието."90
От документа става ясно, че външният министър Ил. Цанов
преговаря с руската мисия за свалянето на княза. Русия обещава да
гарантира България от всякакви рискове след преврата. За да го
392
Кап. Георги Вазов ротмистър Атанас Бендерев
убеди в това, П. Богданов му предоставя и показва цялата си пре

писка с руския външен министър Н. К. Гирс. Естествено, инфор
мацията изтича чрез Цанов към офицерите заговорници.
Интересен факт е, че с шифрограмата П. Богданов "подс
казва" точната дата на преврата.91 Това пряко доказва руската на
меса в детронацията.
393
Янко Гочев
По-особена е позицията на П. Каравелов. След провала на

заговорниците противниците му ще го обвинят или в съучастие,
или в бездействие, с което не предотвратява преврата. В навечери
ето на преврата правителството действа анемично и не предприе
ма решителни мерки срещу безогледната печатна агитация (русо-
филските вестници въобще не се конфискуват, за разлика от ан-
тируските) и действията на заговорниците.
П. Каравелов знае за заговора чрез министъра на войната,
но не взима мерки, бездейства, с което улеснява успеха му. Сам
пред съда Ан. Бендерев признава, че правителството бездейства.
„Той е крайно нерешителен и страхлив"-казва Цанов на Бендерев
по адрес на действията на П.Каравелов.92 Така че сигурно е бездей
ствието му, което помага на заговорниците. Хипотезата, че П. Ка
равелов не знае за заговора, е невъзможна. В действителност е в
течение на подготовката му чрез министъра на войната - майор К.
Никифоров, с когото са в много добри отношения, но въпреки то
ва не предупреждава княза. Този извод се потвърждава от факта,
че И. Цанов преговаря от името на правителството в руската ми
сия тайно за гаранциите, които ще получи България след успеха
на преврата.
П. Каравелов не отхвърля категорично преврата. Допуска
такава възможност, но поставя одобрението си в зависимост от
дипломатически събития. Освен това е и срещу участието на ар
мията, за да няма кръвопролития. Легалният път за отстраняване
то на княза си според него си остава по-подходящ.
Военните заговорници извършват "своята" подготовка за
преврата, която включва комплекс от мероприятия, целящи успе
ха му.
На първо място, дезинформират княза и правителството,
като умишлено разпространяват през лятото на 1886 г. слухове за
предстояща война на Сърбия срещу България. На второ място,
разместват или извеждат военни части извън София. Майор К.
Никифоров дава такива заповеди или одобрява заповедите на
ротм. Ан. Бендерев.
Например верният на княза 1-ви полк е изпратен към
Сливница с предлог да строи укреплението по границата. Дадени
са отпуски на верните на княза офицери - майор Д. Николаев и
кап. Р. Петров.
394
На 29.07.1886 г. 2-ри струмски полк получава заповед да

тръгне от Кюстендил за Перник, т. е. в посока към София, за да е
подръка на заговорниците. При разместването на частите в София
остава и 1-ви артилерийски полк, където има посветени в загово
ра офицери. Юнкерите от Военното училище са изпратени на ла
гер в Княжево.
Разместванията на военните части въобще не срещат подоз
рение. Когато майор К. Никифоров отива на лечение в чужбина
в навечерието на заговора, ротм. Ан. Бендерев фактически поема
управлението на министерството и го прави, без да дава обясне
ние на никого.
Превратът е осъществен от Струмския полк и от юнкерите
на Военното училище, които заемат по-важните обекти и пункто
ве в София.
Превратът е безкръвен. Няма съпротива и сблъсъци. В 2 ч.
на 9.08.1886 г. окончателно успява. Преките детронатори на кня
за са майор Груев, кап. Димитриев и една група юнкери, които
обезоръжават охраната на княза.
Батенберг не се съпротивлява на заговорниците. С фаталис
тична примиреност подписва акта за абдикацията под насочените
пушки и безропотно се подчинява на безцеремонния диктат.
До последния момент, въпреки слуховете и предупрежде
нията, които получава, той не вярва, че българските офицери ще
се опълчат срещу своя главнокомандващ и ще станат клетвоп-
рестъпници и изменници на родината.
Особата на монарха по конституция е свещена и неприкос
новена и превратът, който го сваля от власт, е престъпление. То
зи акт е и тежко посегателство върху държавния глава и според
монархическите схващания за властта.
Батенберг обаче няма сила докрай да се противопостави на
заговорниците и Русия.След арестуването му той е откаран под
конвой през маршрута Буховски манастир - Орхание (дн. Ботевг
рад) - Враца - Оряхово и оттам по р. Дунав с яхта към пристани
щето Рени.
Офицерите, които го конвоират, имат инструкции, подпи
сани от майор Груев, ако князът се опита да избяга или пък ако
има опити да бъде освободен, да използват сила и дори да го уби
ят.
395
Янко Гочев
Превратът на 9.03.1886 г. е вторият поред в новата българс

ка история, но първият с участието на армията, която утвърждава
една традиция политическите спорове да се решават с антиконс
титуционни средства.
Превратът е едно от най-безсмислените събития след 1878
г. Това е авантюристична акция, която фатално прекъсва благоп
риятната насока в развитието на България след Съединението, ха
рактеризираща се със засилването на държавата и издигането на
международния авторитет. Чрез осъществяването му Русия преси
ча тази тенденция и преминава в следващия етап в прилагането на
кримския модел - ликвидиране на Княжеството, т. е. превръщане
на нейния протекторат в Задунайска губерния.
Превратът поставя началото на остра държавна криза в
България с вътрешно- и външнополитически аспект, която е и
най-тежкият период в борбата между националистите и русофи-
лите.
Парадоксът е, че русофилите след 9.08.1886 г. се смятат за
истински патриоти. Трагедията им е, че са твърдо убедени, че слу
жат и се жертват за доброто на България, а всъщност са манипу
лирани, насърчени и финансирани от руската дипломация.
След успеха на преврата русофилите свикват митинг в Со
фия, на който Др. Цанков, Ал. Людсканов и К. Кесяков изливат
горещите си русофилски чувства. В църквата "Св. Крал" митропо
лит Климент отслужва благодарствен молебен. От там множест
вото се отправя към руското агентство. Пред него говори митро
полит Климент, който заявява, че "в сегашната критическа мину
та България възлага всички свои надежди на Русия, и моли коле-
нопреклонно Господаря Императора да спаси България".93 След
речите за Русия, по команда на Кесяков: "На колене!", тълпата ко
леничи. Тогава дипломатическият агент П. Богданов благодари и
казва, че Русия няма да остави България в тези трудни времена.94
Интересна е ролята на К. Кесяков, който е запасен руски
полковник. Яхнал кон, обикаля улиците на София и вика: "Да жи
вей Русия!", "Долу немеца!"95
На 9.08.1886 г. П. Богданов съобщава: "Днес в 3.30 ч. сут
ринта войските и народът свалиха княза, който подписа абдикаци
ята. Князът и брат му са откарани в манастир. Кръвопролития ня
ма. Телеграмите на чужденците не се предават."96
396
Ог документите личи, че императорът не е изненадан от

това съобщение. По-скоро е учуден, че главната пречка за руското
влияние в България - Батенберг, е премахната от второстепенен
чиновник в руската мисия в София и от лесния успех на преврата.
Затова поставя върху телеграмата на своя дипломатически агент
въпросите: "Комедия ли е това, или не? Ето го въпроса?"97
Руският дипломат в София е главно действащо лице по
време на преврата. Той подтиква заговорниците бързо да изпратят
княза в чужбина.98 Без разрешение от Русия решава да даде значи
телна за времето си сума: "Реших на своя глава да дам 50 000
франка, необходими за изпращането на княза и други, свързани с
това разходи. Силната и незабавна подкрепа на императорското
правителство ще спаси положението".99 Императорът подчертава
текста за сумата и срещу него записва: "Напразно". 50 000 франка
трябва да бъдат предадени на княза в Рени. Има сведения, че дру
гите разходи, за които говори П. Богданов, са 5000 франка, даде
ни на конвоя на княза.
По-късно Батенберг разказва на Стамболов, че когато Т.
Кърджиев му предлага сумата, той отговаря: "Руското злато може
те да задържите за вас, защото за него само вие сте заслужили."100
Що се отнася до действията на П. Богданов, има съмне
ние, че по своя воля решава да отпусне парите. Практиката
при Александър III е друга. Решението за даване на каквито и
да е пари се взема единствено и само от него. Сигурното е, че
българи отново получават подкупи, за да следват руската поли
тика.
Князът е доставен с държавна яхта от български офицер -
кап. Калибаров в Рени, където е предаден на руските власти. Вед
нага командирът на отдел "Гранична стража" полк. Величковски
телеграфира за "доставката" на външния министър и на командва
щия войските в Одеса.101 Въз основа на донесенията и шифрогра-
ма от Цариград заместник-външният министър А. Влангали под
готвя докладна записка до императора. От нея става ясно, че Алек
сандър III е дал съгласие за изпращането на Батенберг в Рени и че
Богданов не действа на своя глава. В документа пише: "Относно
разпореждането за пристигането на княза в Рени - съгласен, но да
се откаже, ако намисли да пътува в Петербург."102
По-късно при условия, близки до домашен арест, Батенберг,
397
Янко Гочев
любимецът на Царя Освободител Александър II, е изгонен от Ру

сия за Германия, за да се върне след известно време в България.
На 9.08.1886 г. е сформирано временно правителство на
митрополит Климент, което моли Русия за защита и покровител
ство, сигурност на границите на двете Българин и "указание по
въпроса за пълната реализация на Съединението", а понеже хазна
та е празна, и молба за парична помощ. П. Богданов проявява ини
циатива и подсказва, че на първо време може да бъде предоставен
окупационният фонд - над 1 млн. франка.103
Превратът е осъществен с ясна политическа цел, но няма
разработена програма за действие след извършването му.
Заговорниците наивно вярват, че с отстраняването на княза
проблемите на страната ще се решат. Според тях превратът е бил
желан от мнозинството политици, които обаче нямат смелост да
го извършат.
Временното правителство е на широка коалиционна осно
ва. Пъстро по състав, то трябва да поеме отговорността за излиза
нето на България от кризата. Съставено е набързо, без предвари
телното съгласие на членовете си. Поради това е мъртвородено.
Повечето "министри" не са в София. Други пък не знаят, че са ста
нали министри. П. Каравелов, В. Радославов, Д. Греков, К. Стои
лов и майор К. Никифоров отказват да участват в това "правител
ство". П. Каравелов дори ревизира формулата си по княжеския
въпрос и приема отстраняването на княза като неизбежна жертва
в името на подобряването на отношенията с Русия. Отказва обаче
да се постави сляпо в услуга на заговорниците, които подписват
без негово знание и съгласие фалшиви телеграми до военните на
чалници в провинцията.
Русия трябва да определи отношението си към временното
правителство. Въпреки че е съпричастен и фактически организа
тор на събитията, П. Богданов моли за инструкция, тъй като на
10.08.1886 г. на събрание на дипломатическия корпус ще обсъжда
104
връзките с правителството.
Одобрената от Александър III инструкция на правителство
то му до П. Богданов задължава да бъде крайно сдържан, да не се
меси в междупартийни борби, да се старае да сплоти партиите.
Препоръката е временното правителство да е от благомислещи и
ползващи се с доверие лица. Поименно се посочва само едно от
398
тях - митрополит Климент. Следват други уверения в безкорист-

ност и загриженост за съдбата на българите, но по главния въпрос
- за признаване на Съединението от Русия, нищо не се казва.105
На 10.08.1886 г. след докладите до императора за преврата
и молбите за закрила от България Александър III нарежда на ген,-
майор Долгоруков като императорски комисар да се отправи за
България, за да смени Временното правителство в София. Според
плана той трябва да управлява до свикването на Великото народ
но събрание. С височайша заповед на Александър III ген.-майор
барон Н. В. Каулбарс е назначен за военен министър в България.106
На същия ден Азиатският департамент нарежда на консу
лите на Русия в България "да действате върху умовете на българс
кото население, щото императорското правителство ще се ръко
води относно България от чувства на безкористно доброжелател
ство."107
Указанията са да се поддържат редът и спокойствието и да
се помага на тези от българите, които приемат новата власт, т. е.
русофилите.
Събитията се развиват много бързо. На 11.08.1886 г. от
България в Азиатския департамент с шифрованите телеграми
се получават сведения от консулите за първите прояви на про
тиводействие на руската дипломация. "От София и от други
местности на Княжеството пристигат твърде неблагоприятни
известия за това, че в народа се усилва недоволството към
свършения факт на изгонването на княз Александър. Населе
нието няма доверие на Временното правителство... Мнозин
ството от гарнизоните, положили клетва пред Временното
правителство, се отказват от изпълнение на заповедите на
главнокомандващия армията майор Груев."108
Важно е молбата от консула в Русе за "задържане на принц
Батенберг в Рени за известно време до въдворяване в страната на
съответния ред и установяване на трайно правителство".109
Правителството на митрополит Климент управлява само
три дни. На 12.08.1886 г. П. Богданов информира петте руски
консули, че то се отказва от властта, която се поема от П. Караве-
лов.110 На същата дата временно управляващият руската мисия
докладва в Петербург: "Вследствие на най-тревожни вести от ця
ла България и Румелия участниците в преврата, начело с Груев, се
399
Янко Гочев
явиха при мен със заявление, че трябва да бягат, тъй като в проти
вен случай ги заплашва смърт, и че единственият човек, способен
да спаси страната от междуособна война, е Каравелов. Тогава аз
убедих последния да вземе делото в свои ръце с условие, че
князът не ще се върне. Каравелов настоява да бъде обезпечена
външната сигурност и когато му прочетох получената през нощта
телеграма на императорското правителство, с която тази сигур
ност се гарантира, той се съгласи да състави ново правителство
при условие на моята поддръжка, която аз тържествено обе
щах."111
Когато обаче Богданов обещава за настояването на П. Кара
велов да му се даде част от сумите от окупационния фонд особе
но за храна на войската и Русия да гарантира отпечатването на
държавни облигации, то Александър III подчертава името на ми
нистър-председателя и добавя: "Естествено, тази личност не заслу
жава никакво доверие."112
Съобщението на П. Богданов е много важно, защото разк
рива различни страни от руската политика след преврата. На пър
во място, агентът отделя България от Румелия, което едва ли е
случаен пропуск, а по-скоро доказва, че и след преврата, когато ру-
софилите завземат властта в София, Русия не одобрява Съедине
нието.
На второ място, личи, че контрапревратът вече набира си
ла и за да се спаси страната от сблъсъци, Русия прибягва до услу
гите на П. Каравелов, в когото обаче няма доверие, което личи от
цитираното по-горе отношение на императора към него.
На трето място, образуването на цялото русофилско прави
телство на П. Каравелов е своеобразна сделка между руските дип
ломати и русофилите. Дипломатите убеждават П. Каравелов да
образува правителството, но му поставят условие да не допусне
връщането на княза, срещу което министър-председателят иска и
получава гаранции от Русия за сигурността на страната.
Русия обаче изпуска инициативата, защото в България за
почва контрапревратът за връщането на княза.
Контрапревратът е по-голяма изненада за Великите сили от
самия преврат, защото доказва засилване на политическата зре
лост на българите.
Самият контрапреврат е улеснен от разделението в русо-
400
филския лагер и е подк

репен от някои западни
държави, главно Англия,
която, преследвайки ан-
тируски цели на Балка
ните, се обявява в защита
на Батенберг и насърчава
съпротивата срещу прев
рата.
Англия оказва на
тиск върху Австро-Унга
рия също да заеме твърдо
антируско становище по
българския въпрос.
Австро-Унгария обаче
предпочита по-предпаз-
лива позиция поради то
ва, че се съобразява с гер
манската линия за фор
мална подкрепа на Русия.
Стефан Стамболов Бисмарк се стреми да ув
лече Англия и Русия в
конфликт на полуострова и в България, за да има условия да на
несе превантивен удар срещу Франция. Това е основна позиция на
канцлера в периода на "българската криза" (1886-1887г.). Отслаб
ването на Англия и Русия се желае и от австро-унгарската дипло
мация.
Позицията на правителството на митрополит Климент отс
лабва, след като много гарнизони в провинцията отказват да по
ложат клетва за вярност.
Превратът не е одобрен от офицерите, верни на княза, ка
то възприемат идеите на националистите, че Батенберг е символ
на държавната самостоятелност и на обединена България. В тази
група офицери влизат подп. С. Муткуров, полк. Д. Николаев, кап.
К. Паница, кап. М. Савов, кап. П. Танталов, майор Хр. Г. Попов.
Всички те са видни дейци на Съединението и герои от Сръбско-
българската война. Те формират военната опозиция срещу прев
рата.
401
Янко Гочев
Политическата опозиция
срещу него се формира от пред
седателя на Народното събрание
Ст. Стамболов. Лятото на 1886
г. е звезден миг в политическата
му дейност. Той става изразител
на антируската политика в Бъл
гария, след като разбира, че
действията на руската диплома
ция са заплаха за свободата и су
веренитета на България. Стам
болов не е родоначалник на но
ва външна политическа ориента
ция. Той усвоява една стара идея
и политика за национално осво
бождение и единство с опора в
западните Велики сили. Те тряб
ва да се убедят, че целокупна
България не е предмостие, а
преграда за руския натиск към
подполковник Сава Муткуров Цариград и Проливите.
Стамболов е първият бъл
гарски завършен тип политик,
който формулира и защитава своя концепция за развитието на
България без покровителството и намесата на Русия. Според кон
цепцията му Царска Русия не само не е заинтересувана от бълга
рското обединение, но и заплашва самостоятелното държавно съ
ществуване на българския народ, чиято национална политика мо
же да се осланя само на Запада.
Националното обединение ще се осъществи само ако се
преодолеят естествените и основателни страхове на западните Ве
лики сили от руските амбиции, на които България съдейства до
тогава.
Любопитно е да се отбележи, че национализмът на Стам
болов, прилаган като антируска политика, се подхранва идеологи
чески от руската революционна книжнина и руските революцион
ни емигранти в България, противници на самодържавието.
Освен за групировки (военни и цивилни) в силите на конт-
402
рапреврата може да се говори и за центрове на контрапреврата.

Като такива постепенно се налагат Пловдив и Търново.
В Пловдив контрапревратът започва фактически още на
10.08.1886 г. вечерта с демонстрация на дружината на кап. В. Вел
чев. Той е насърчаван от английския консул X. Джоне.113 Посте
пенно са спечелени целият гарнизон, начело с командващия му -
подп. С. Муткуров, и дейци от партията на либералите в Източна
Румелия (Д. Тончев, д-р Г. Странски и др.). Съединението факти
чески е извършено от румелийската милиция в името на княза. За
това бившата столица на Източна Румелия се превръща в естест
вен център на контрапреврата, целящ връщането на Батенберг на
власт. Влияние оказват и традиционните антируски настроения на
голяма част от румелийските офицери.
В Търново действа Ст. Стамболов. На 11.08.1886 г. той
скъсва с дотогавашната си двойствена и изчаквателна тактика и
открито оглавява контрапреврата. Като председател на събрание
то за момента той оли
цетворява държавната
власт. От тази позиция
започва легална борба
срещу преврата като
антиконституционния
акт. Действа смело и
енергично и изземва
инициативата от детро-
наторите. Започва да
издава и укази, което е
правомощие на орган
на държавната власт.
Издаването им означа
ва, че Стамболов се на
товарва с държавничес
ки функции.
По телеграфа от
Търново той започва да
организира своите :■
привърженици. Подк
репен е от 3. Стоянов, майор Христо Попов
403
Янко Гочев
П. Р. Славейков, д-р В. Радославов и особено Гр. Начович, който

като дипломатически агент в Букурещ поема външнополитическа
та борба в подкрепа на контрапреврата. Той е дипломатът, който
не само му предоставя необходимата информация за политиката
на силите, но и му съдейства за връщането на княза.
На 11.08.1886 г. Стамболов издава първия си държавен акт.
Това е прокламацията му към народа, с което осъжда правител
ството на Климент, обявява го за антиконституционно и изменни-
ческо и назначава за главнокомандващ на всички български войс
ки подп. С. Муткуров. Народът е призован "да защити короната и
отечеството от предателите, които искат да свалят от престола на
шия юначен и любим княз".114
За Стамболов и привържениците му няма съмнение, че ру-
софилите са предатели, чужди агенти и изменници на родината,
които жертват българските интереси в услуга на чужда държава,
макар и "Освободителка". Личността на княза след преврата отно
во става символ на борбата за национална независимост. Всички
сили на контрапреврата се обединяват около една платформа:
връщането на Батенберг на престола. С прокламацията на Стам
болов започва натискът на националистите срещу силите на прев
рата в София. Също на 11.08.1886 г. от името на Стамболов подп.
Муткуров отправя ултиматум до правителството и до главнокома
ндващия майор Груев да се оттеглят от властта най-късно до 24 ча
са. Същата телеграма ултиматум до Климент от името на княза
изпраща Стамболов.
По-голяма част от армията застава на страната на контрап
реврата. Чрез свои привърженици Стамболов успява да неутрали
зира големите гарнизони в Северна България. Националистите в
Пловдив действат решително и енергично, арестуват видни русо-
фили и съсредоточават войски от цяла Южна България, като съз
дават голяма ударна военна сила с централизирано ръководство,
която започва настъпление към София. Там контрапревратът е де
ло на майор Хр. Г. Попов. Той е командир на верния на княза 1-
ви софийски пехотен полк и герой от Сръбско-българската война,
отличил се в боевете при с. Гургулят. От Сливница отделените от
полка му дружини започват поход към София. Смелите и бързи
действия на майор Хр. Г. Попов са изненада за детонаторите.
След образуването на правителството на П. Каравелов на
404
12.08.1886 г. започват преговори между него и силите на контрап-

реврата. В тях посредник е майор Ол. Панов - стар другар на
Стамболов и настоящ русофил. Преговорите са неуспешни. Пози
циите на двете страни взаимно се изключват. Главният спор е как
да се тълкува отсъствието на княза. П. Каравелов настоява да се об
разува Регентство, т. е. прима, че с преврата князът е абдикирал.
Бъдещо Народно събрание трябва да избере нов княз. Стамболов
не приема, че князът е окончателно детрониран, а смята, че вре
менно отсъства от страната. Затова на основание чл. 19 от консти
туцията предлага да се образува наместничество, което да управ
лява от негово име до връщането на княза. Докато Стамболов се
опитва с военна сила да накара софийското правителство да отстъ
пи и да признае неговата платформа за изход от кризата, Караве
лов и министрите му под опасността от военни сблъсъци са гото
ви да напуснат постовете си.
На 12.08.1886 г. е образувано от председателя на Народно
то събрание княжеското наместничество в състав Ст. Стамболов,
П. Р. Славейков и д-р Г. Странски.
Офицерите детронатори са разколебани от твърдия отпор
на националистите и бягат в Турция (кап. Р. Димитриев) или са
арестувани (кап. Ан. Бендерев и майор П. Груев). Интересна е съд
бата на последните двама. Преоблечени в цивилни дрехи, снабде
ни със значителна парична сума и с руски паспорти, в нощта сре
щу 13.08.1886 г. бягат от София в посока към Румъния. При Оря
хово обаче са разпознати и арестувани. У тях са намерени доку
менти, оръжие и 2000 лв.ш
П. Каравелов, останал без военна подкрепа, капитулира и
подава оставка.
На 16.08.1886 г. Ст. Стамболов обнародва прокламация за
съществуването на наместничеството, забранява на П. Каравелов
да действа от името на формираното преди това Регентство и наз
начава правителство с министър-председател д-р В. Радославов.
Междувременно българският княз е изпратен към Австро-
Унгария от руските власти, но на 15.08.1886 г. в гр. Лемберг (дн.
Лвов) получава информация за контрапреврата и молбата на Ст.
Стамболов да се върне в България.110
През Румъния на 17.08.1886 г. той пристига в България пър
во в Русе, където е тържествено посрещнат. Ст. Стамболов му пре
405
Янко Гочев
дава властта. С прокламация Батенберг обявява, че поема управле

нието и одобрява действията на наместничеството и съставеното
от него правителство. За изненада на княза в Русе при посрещане
то му присъства и руският консул в града Б. Шатохин. Това създа
ва у княза убеждение, че Русия не одобрява преврата. За да разсее
подозренията й, той посочва, че мотивът му да се върне в Бълга
рия е желанието му да въдвори ред.
Още със слизането си на българска земя в Русе, князът
отива в Руското консулство и моли да бъде предадена на руското
Външно министерство в Петербург, че той с нетърпение чака и
моли за по-бързото пристигане на специалния руски пратеник
княз Долгоруков и че след разговор с него ще напусне окончател
но страната.11
Това е първото доказателство, че въпреки победата на конт-
рапреврата, позицията на Батенберг не е толкова силна, и той не
изключва възможността за компромис с Русия. По изрично него
во нареждане митрополит Климент не е разпитван и не е подве
ден под наказателна отговорност за държавна измяна. Стамболов
се примирява и допуска само временното въдворяване на духов
ника в Буховския манастир, откъдето е освободен на 24.08.1886 г.
По-късно ще признае пред Стамболов, че „превратът е дело на ру
сите, а за нас остана да им чистим фъшкиите".
В Русия обаче не вярват на Батенберг, което личи от резо
люцията на Александър III върху донесението на Б. Шатохин:
"Ще повярвам само когато действително изпълни това." Консулът
допълва отрицателното отношение с прогнозата, че "князът ще
предприеме всички мерки за възстановяване и заздравяване на
своята власт в България".ns
Събитията в България не се развиват по плана на руската
дипломация. Контрапревратът окончателно побеждава на
18.08.1886г., когато южнобългарските войски влизат без бой в Со
фия,посрещнати с цветя и песни от столичани.П. Богданов конс
татира неуспеха и предлага: "Положението е печално. Аз съм без
силен да действам." Дълбоко съм убеден, че ако бъда упълномо
щен незабавно да заявя, че окупационният корпус се качва на ко
рабите, то провъзгласяването на княза е неминуемо."119
Когато П. Богданов, загубил вече инициатива, докладва в
Петербург за успеха на контрапреврата и това, че "... Каравелов е
406
заявил на Стамболов, че е употребил всички сили да убеди Батен

берг в невъзможността да бъде княз на България", Александър III
пише резолюция: "Навярно лъже."120
Правителството на П. Каравелов пада, тъй като не изпълня
ва главната си задача, която то е поело спрямо Русия - да не допус
не връщането на княза в България. Затова доверието в Петербург
спрямо П. Каравелов, което и без това не е много високо, оконча
телно е разклатено.
Волята на Русия е непоклатима: "Императорското Минис
терство на външните работи не признава законността на властите,
действащи от името на отсъстващия от Княжеството принц Ба
тенберг."121
След връщането на княза П. Богданов получава инструкция:
"Относно княза и неговото правителство Вие следва да съблюда
вате същото положение, в което се намирахте преди преврата, и
да бъдете колкото се може по-сдържан."122
Русия прави опит да координира дипломатическите си
действия спрямо княза с Австро-Унгария и Германия. Руската ини
циатива - представителите на трите държави да саботират търже
ственото посрещане на княза, се проваля. П. Богданов докладва,
че при влизането си в София и на последвалия прием в двореца,
даден от княза, присъства австрийският дипломатически агент, а
германският отсъства, т. е. следва руската позиция.12'
Девет дни след преврата П. Богданов признава, че ситуаци
ята в България се развива в ущърб на Русия. В доклада му пише:
"Хората, съчувстващи на отстраняването на княза, направено в
името на сближението на България с Русия, обвиняват Русия в
предателство. Руската окупация се счита за единствено спасение.
Влиянието на Русия е силно поколебано. Настоявам, че със завръ
щането на княза е засегната честта на Русия, считана за виновник
за преврата, хвърлила на произвола на отмъстителността на княза
хората, извършили преврата."124
В подобен дух са и донесенията на Б. Шатохин от Русе,
който на 20.08.1886 г. докладва: "Моите телеграми се задържат.
Положението от ден на ден е все по-критично. Привържениците
на княза приписват преврата не само на нашето нравствено влия
ние, но и на пряк подкуп. Необходима е енергична намеса."125
Същевременно, за да се спечели доверието на началниците
407
Янко Гочев
си, П. Богданов на 21.08.1886 г. праща съобщение, с което цели да

покаже, че българският народ е против княза. Замисълът му е чрез
създаване на картина на терор и всеобщ произвол в страната да
убеди Русия да окупира България.126 Александър резолира напра
веното съобщение с думите: "Никога няма да се съглася да бъде
окупирана България!"
Въпреки че П. Богданов е в паника след завръщането на
княза и чувства морални угризения заради участието си в загово
ра, продължава да изпраща доклади, които могат да се определят
като доноси. С тях той помага за очернянето на Батенберг пред
императора. Все пак П. Богданов се чувства неуютно и затова мо
ли за отпуск или отзоваването си в Русия, което е неизбежна пос
ледица от провала на политиката му. П. Богданов и полк. В. Саха-
ров са пряко замесени в заговора срещу княза. Те са и моралните
подбудители, и организатори, а българските офицери са само
действителни изпълнители на волята на императора, предавана от
тях. П. Богданов затова иска да напусне София преди завръщане
то на Батенберг. Моралното му угризение е косвено доказателство
за руското участие в заговора.
Русия изиграва главната роля в повторната абдикация на
Батенберг. Върнал се в България, той изпраща до Александър III
верноподаническа телеграма: "От Русия съм приел короната, го
тов съм да я сложа в ръцете на нейния владетел."127
Това е личен акт на княза и то тайно извършен, без знани
ето на правителството на Стамболов, който акт предопределя съд
бата му.
Батенберг е подведен от консула Б. Шатохин. Той съставя
телеграмата и го убеждава, че чрез нея ще се помири с Русия.
Грешката на княза е, че се надява на чувствата, а не на реалността.
Телеграмата му е израз на колебливост, малодушие и слабост, а
също и съмнение в правотата си. С нея Батенберг сам поставя въп
роса за оставането си на престола под формата на дилема - ако
императорът се съгласи - остава, ако не се съгласи - абдикира.
Отговорът на император Александър III е ясен и категори
чен. В груб тон той заявява на Батенберг: "Предвиждайки страш
ни последствия за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря ва
шето връщане в България."126
Независимо от подозренията на руските консули и агенти,
408
че князът играе двойна игра с Русия, Батенберг наистина решава

да напусне окончателно България. На 22.08.1886 г. П. Богданов
съобщава в Петербург за това негово решение. В доклада се цити
ра разговорът му с княза, който заявява, че никога не е бил, както
го обвиняват, враг на Русия и че рано или късно императорът ще
се убеди в това. "Той се е върнал изключително за това, щото ле
котата на неговото сваляне да не може да послужи като пример
за поощрение на други. Той има намерение да облече добровол
ното си отричане в такава форма, че тъй като единствено препят
ствие за сближение на Русия с България е служел той, то сърдеч
но обичайки българския народ и бидейки искрено предан на Ру
сия (срещу подчертания текст Александър III поставя !!!), той за
минава и се надява, че с това ще бъдат погребани всички печални
недоразумения, гибелно отразили се на България."129
По-нататък според доклада на П. Богданов князът иска га
ранции за самостоятелността на България и лично за себе си, как
то и Русия да обяви официално, че приема и е съгласна с форма
та на оттеглянето му. Резолюцията на Александър III гласи: "Аз на
всичко съм съгласен само той по-бързо да изчезне от страната."130
В среща със старите офицери князът заявява, че духом ще ос
тане завинаги с българската армия и първи ще пожелае да бъде за
писан в редовете й при евентуален поход в Македония. Заявявайки,
че е принуден да напусне България, тъй като такова е желанието на
руския император,той се отказва от престола в интерес на самосто
ятелността на България, за да избегне руска окупация.131
Въпреки посочената резолюция на Александър III Русия не
дава в писмен вид исканите гаранции. Това подтиква Ст. Стамбо-
лов и В. Радославов да обиколят дипломатическите агентства в
търсене на гаранции.
Руското неодобрение, нежеланието на другите Велики си
ли да се ангажират със задачата да запазят и защитят владетелски
те му права в България и липсата на силна вътрешна подкрепа са
причините, принудили Батенберг на 26.08.1886 г. да абдикира
"доброволно и окончателно".
Ст. Стамболов счита, че оставането му е вече опасно за Бъл
гария. Единствено висшите офицери са срещу абдикацията и до
ри правят опити да го разубедят да промени решението си. Пар
тиите я приемат безразлично и закономерно - отчитат чужди дип-
409
Янко Гочев
домати.
Преди да отпътува за Дармщат, Батенберг съставя Регент-
ство в състав: Ст. Стамболов, С. Муткуров и П. Каравелов. Послед
ният е включен по изричното настояване на Ст. Стамболов, за да
се издигне международният престиж на новата власт и да се пре
дотврати ново разцепление в Либералната партия.132
Начело на правителството застава В. Радославов. Формално
то е коалиционно, но същевременно бележи триумфа на нацио
налистите.
Събитията в периода 9-26.08.1886 г. са първият етап на
"българската криза". След образуването на Регентството тя навли
за в най-острата си фаза, когато на преден план излизат външно
политическите й аспекти. Засилва се борбата на Русия срещу Анг
лия и Австро-Унгария за надмощие в България. Безкняжието (ав
густ 1886 - август 1887 г.) изостря вътрешнополитичиските борби.
То поставя под въпрос дори Съединението, защото може да се из
ползва като претекст за вкарване на турски войски в България.
Изходът от първия етап на кризата е противоречив според
резултатите си. Князът е изгонен от България, което е голям ус
пех за Русия, защото главният обект на враждебните й действия е
отстранен. Руското влияние в България обаче не само не се увели
чава, а намалява, защото на власт след абдикацията на Батенберг
идват националистите.
Русия е недоволна от начина, по който е разрешена криза
та около княза. Не одобрява и състава на Регентството и правите
лството. Въпреки това обявява, че няма да се намесва. Тези възгле
ди открито са заявени от външния министър Н. К. Гирс и от уп
равляващия Външното министерство Влангали. Нищо конкретно
не е решено и по въпроса с мисията на княз Долгоруков. В Петер
бург не бързат да повдигат въпроса за наследника на Батенберг,
тъй като позицията на Регентството и правителството може да се
окаже неизгодна с оглед руските интереси.
Основната цел на Регентството става защитата на българс
ката самостоятелност. Тази цел е наречена от български недобро-
желател във френския печат като "борба на гнилото гърне с ж е
лязното". Във Франция общественото мнение не вярва, че Бълга
рия може да се противопостави успешно на Русия.
На 1.09.1886 г. е свикана петата извънредна сесия на IV
410
ОНС. То гласува доверие на Регентството и правителството и при

ема решението да се свикат избори за Велико събрание със зада
чата да избере нов княз. Събранието приема телеграма до руския
император, чиято цел е да подчертае, че с абдикацията на Батен
берг се премахват условията за лошите отношения с Русия и те
трябва де се подобрят. С телеграмата се изтъкват "чувства на дъл
бока любов и преданост на българския народ и се изразява увере
ност, че подир всичко, що се случи на последно време в България,
обтегнатостта на отношенията между императорското и българс
кото правителство ще изчезне и Ваше императорско величество
ще вземе пак, както и по-напред, под своя защита българския на
род и неговото народно дело за обединение на българските земи,
за тяхната самобитност и самостоятелност."133
Характерът на взаимоотношенията с Русия е уточнен от Ст.
Стамболов пред кореспондента на в. "Таймс": "Да беха ни остави
ли свободни, бихме избрали пак княза Александра, който е канди
датът на нашето сърце, но сега ще изберем кандидата на Русия,
стига той да е одобрен от Великите сили. Какъв и да е, той ще
трябва да се закълне върху конституцията и да я пази. Русин ли е,
или немец, все едно, но да стане българин по чувства. Ние искаме
да живеем в най-тесни отношения с русите, но с едно условие, да
не ни бъдат господари те. Руски инструктори за войската приема
ме, но руски военен министър не, защото ще трябва да бъде отго
ворен пред събранието."134
Отговорът на тронното слово на регентите съдържа отзвук
от честването на годишнината от Съединението. Утвърждава се
идеята, че превратът от 9 август е "позорен акт, извършен от ше
па злонамерени личности" и че Батенберг е жертва на борбата за
запазване на българската независимост.
Руският император и правителството му не отговарят на те
леграмата на събранието, с което изпускат удобния момент да
възстановят влиянието си в България. Новият управляващ руското
дипломатическо агентство в София Неклюдов приема депутация
от събранието, дошла при него да предаде телеграмата до импе
ратора. Пред нея той заявява: "Отстраняването на Батенберг е не
само премахване на недоразуменията с Русия, то премахва вред
ното за благоденствието на България влияние. Ето защо, скъпо це
нейки това благоденствие, императорското правителство не може
411
Янко Гочев
да допусне и мисълта за завръщането на принц Батенберг в Бъл

гария. Това е първата гаранция за Вашето благоденствие; остана
лите са във вас самите, господа..."135
Александър III одобрява действията на Неклюдов с думите:
"Много добре е отговорил."
По-късно руската дипломация ще получи честната дума на
Ст. Стамболов, че бъдещото ВНС няма да избере отново Батен
берг за княз.136
Русия приема нова линия за възстановяване на влиянието
си в България. Пълното и безусловно подчинение на България
трябва да се осъществи чрез средствата на заплахите и грубия на
тиск.
Новият курс на Русия е чрез вътрешни размирици, бунтове
и въстания да се създаде фактическо положение за руската наме
са. Посочването на подходящ руски кандидат за българския прес
тол се отлага след възстановяване на руското влияние.
Една от първите прояви на новия руски курс спрямо Бълга
рия е нотата на Неклюдов от 6.09.1886 г., с която се иска отлага
не от правителството на съдебния процес срещу участниците в
преврата от 9 август.
В условията на безкняжие в България, когато държавната
власт е слаба, Русия вижда удобната възможност пряко да наложи
влиянието си. За целта отново се прибягва до идеята за спешен
руски комисар. Такива комисари има по време на войната и в пър
вите години след "Освобождението". Щом Русия срещне труд
ност, веднага прибягва до услугите на такива комисари.
След Съединението за пръв път предложение да изпрати
извънреден комисар в България прави руският консул в Пловдив
още на 22.10.1885 г. Отговорът на Н. К. Гирс е: мярката е "преж
девременна".137
Същото предложение през 1886 г. прави и временно управ
ляващият руското посолство в София П. Богданов. Той иска да бъ
де изпратено лице, "непосредствено облечено с пълномощия да
предяви ясно исканията на императорското правителство".138
Руското правителство и Външното министерство започват
сериозно да обсъждат кандидатури за императорски пратеник в
България. Името на граф Н. Игнатиев отпада, тъй като е в неми
лост и не е от свитата на императора. Княз Долгоруков е не само
412
одобрен от Александър III, но и за пристигането му се съобщава в

София.139 Батенберг също е информиран за това решение. Княз
Долгоруков обаче се отказва от мисията, като мотивите си излага
устно пред императора. Тогава честта да представя Александър III
в България се пада на ген.-майор барон Николай Каулбарс (1842
1905 г.)
Той е немец от прибалтийските провинции на Руската им
перия, лутеранец по религия, считан е за експерт по българските
въпроси. Участва в "Освободителната" война и е брат на Ал. Каул
барс, който е бивш министър на войната на България и до начало
то на мисията си е руски военен аташе във Виена.
Н. Каулбарс не е дипломат от кариерата, а е военно лице,
абсолютно неподходящо за дипломатическа мисия в чужбина.
Назначаването му обаче отговаря на руската програма спрямо
България тогава. Лично Александър III го назначава и има в него
голямо доверие. Това е проява на т. нар. "генералска политика",
следвана често след "Освобождението" в България от руските им
ператори, която въобще не се покрива с представите в Западна Ев
ропа за традиционната дипломация.
Н. Каулбарс идва в България като временно управляващ
агентството, но фактически като извънреден пратеник на импера
тора със задача Регентството и правителството да се подчинят на
руските искания, с което да се възстановят добрите отношения.140
Самият Н. Каулбарс заявява на 5.09.1886 г. във Виена на
английския посланик, че лично императорът го изпраща в Бълга
рия, за да посъветва българите "да запазят обществения ред и спо
койствието в страната си, ако искат да предотвратят една окупа
ция. Негово величество желае искрено, щото работите да се уре
дят мирно, но ако се правят междуособици, невъзможно е да се
знае какви мерки ще се наложат от събитията".141
В официалното съобщение за изпращането на ген. Каул
барс в София се казва, че целта му е "да изучи в подробности съ
битията в България и да помогне със съвети на българите да изля
зат от кризата, която преживява страната им".
Поведението на Русия явно цели "да сплаши" България. Ос
вен това Александър III нарежда на Каулбарс да обяви на бълга
рите, "че времето на приказките и празните заявления е вече ми
нало, затова Господарят и Русия очакват факти, в които българи
413
Янко Гочев
те несъмнено ще докажат своята преданост".142

Разсекретените и публикувани по-късно руски царски архи
ви разкриват, че мисията на Н. Каулбарс се заключва в следното:
Да се отстранят от власт незаконните български регенти и
управници;
Да се образува ново министерство от лица, действително
предани нам;
Да се освободят арестуваните офицери и да им се върнат
предишните длъжности;
Да се прекрати военното положение и да се отсрочат за не
определено време изборите за ВНС;
За въдворяване на спокойствието и необходимия ред в
страната новото министерство ще ходатайства пред императорс
кото правителство за попълване на българската армия с наши кон
ни и пехотни полкове и артилерия;
Да се уволнят в оставка тези български офицери, които са
се оказали привърженици на княз Александър;
След изпълнение на посочените инструкции да се свика
ВНС, на което да се предложи на волята на Господаря император
за приемане от Негово величество титлата "български велик
княз". Императорски наместник ще бъде назначен измежду бъл
гарите;
Конституцията, свободата и независимостта на Княжество
то ще бъдат вечно запазени;
Да се увери българското население, че нито княз Алек
сандър, нито някой от неговите братя под никакъв предлог не мо
гат да се върнат в България и да се възкачат на нейния престол.143
Волята на император Александър III е ясна и категорична,
България трябва да капитулира и да се подчини на руските иска
ния. За България се отрежда мястото на Финландия в състава на
Руската империя.
"Във всеки случай - пише външният министър Н. К. Гирс на
7.09.1886 г. - императорското правителство реши още веднъж да
опита да вразуми заслепените вождове на българските партии и
да окаже съдействие на народа за излизане от сегашната криза...
На него (Каулбарс - б. а.) е поръчано да се държи извън партийни
те интереси и раздори и се старае да сплоти враждебните партии
и насочи усилията им към възстановяване на реда и спокойствие
414
то в страната."144
Особено важна е т. 3 от програмата на Каулбарс, засягаща
съдбата на арестуваните български офицери русофили. Още пре
ди Съединението в Русия са убедени, че "докато българската ар
мия се намира в наши ръце", ние ще ръководим положението в
страната".145
Затова ден преди пристигането на Н. Каулбарс в София
руският агент в столицата на 12.09.1886 г., мотивирайки се защо
Русия трябва да се намеси и предотврати съдебен процес срещу
участвалите в преврата български офицери, открито признава за
руската намеса: "Този въпрос е опасен и деликатен. Слагайки ръ
ка на сърце, ние не можем да отречем известна наша съпричаст
ност и солидарност с работата на тези офицери. Те направиха то
ва, което им подсказваше съзнанието от опасността, те изпълниха
това, което им подсказваше руското обществено мнение, целият
руски печат, което им сочеше, мислеха те, още по-високата и
могъща ръка в лицето на руското представителство - гражданско
и военно. След като се запознах от секретните архиви на дипло
матическото агентство с участието, което сме взели в деликатния
въпрос на преврата през август, аз твърдо реших следното - с всич
ки средства, незабранени от по-горните инстанции, аз ще се про
тивопоставя на всяко съдбоносно (безвъзвратно) решение на уп
равляващите относно съдбата на Груев, Бендерев и другите най-
главни участници в събитията от 9 август."146
Освен морални, агентът посочва и други причини за руска
та съпротива срещу подобен съдебен процес. Евентуален съд над
тях ще разкрие нелицеприятни за Русия факти, а и те са руски во
енни възпитаници, за които Русия е длъжна да полага грижи.
На Каулбарс Александър III разрешава да ползва фактичес
ки неограничени парични средства за дейността си в България. На
първо време му се дава право да използва суми от окупационния
фонд. По-късно в докладна записка от 20.09.1886 г. до Н. К. Гирс
Н. Каулбарс иска разрешение за неограничено ползване на сред
ства: "...При очертаващата се да започва изборна агитация, мен ми
е нужно да продължа да давам в такава степен, за каквото намеря
за необходимо, средства на водачите на опозицията, въз основа на
секретното предписание на МнВР по дипломатическото от
21.03.1886 г. под N°5."147
415
Янко Гочев
Сумите от окупационния фонд се оказват недостатъчни за

даване подкупи на българските русофили. Затова Александър III
разрешава на Каулбарс да използва за "неотложни политически
нужди"148 суми по негово собствено усмотрение.
Средствата оправдават голямата цел: да се сплаши българс
кото правителство, което да стане послушно оръдие на Русия.
На 13.09.1886 г. ген.-майор барон Н. Каулбарс пристига в
България. Посрещнат е с овации от русофилите на Др. Цанков,
които му съобщават, че народът го чака като "месия".149 Още пре
ди да се срещне с представителите на българската власт в София,
пред русофилите нарича Регентството и правителството "палоч-
ники" (сопаджии).
На 14.09.1886 г. Н. Каулбарс посещава Регентството и ми
нистрите и предава акредитивните си писма. Официално от този
ден е назначен за временно упражняващ функции руски диплома
тически агент в София.
На 15.09.1886 г. в специална нота Н. Каулбарс обявява сво
ите искания: отлагане на изборите за ВНС, вдигане на военното
положение и освобождаване на всички арестувани по повод прев
рата от 9 август.130
Исканията засягат вътрешното управление на страната и са
опит за намеса във вътрешните й работи. Руската идея е, първо,
умиротворяване на България и чак тогава евентуално като втора
мярка, издигането на кандидата, одобрен от Русия за княз.
Същия ден правителството отменя военното положение,
обсъжда как да освободи участниците в преврата, но въпросът за
изборите е много сложен, защото са насрочени преди идването на
Каулбарс. Правителството не е склонно да ги отложи. Още не по
лучил отговор, на 17.09.1886 г. Н. Каулбарс изпраща циркулярно
писмо до руските консули в България. С него той се обръща към
народа, който да засили натиска си върху правителството. Подпо
могнат е от русофилите на Др. Цанков, които отпечатват и разп
ространяват писмото. Това е първият му дипломатически гаф, за
щото в 12-те точки на писмото отправя публична критика на пра
вителството, при което е акредитиран.141 Каулбарс признава "всич
ки истински патриоти да имат пълна вяра в Русия и с дела да оп
равдаят поддръжката, която императорът ще им даде относител
но техните вътрешни, както и външни работи". С това той подтик
416
ва населението към съпротива и организирано неподчинение сре

щу властта в държавата. Циркулярното писмо е некоректен акт на
руския дипломатически агент към Регентството и правителството,
защото дава гласност на преговорите с тях още преди те да са от
говорили на исканията му, оценени от 3. Стоянов като "съсипи-
телни за България".152
Още в началото на мисията на Каулбарс компрометира Ру
сия и особено МнВР, чийто титуляр Н. К. Гирс бере негативите от
действията на генерала дипломат. Н. К. Гирс е принуден да
потвърди, че Русия ще бъде чрез Каулбарс само благосклонен съ
ветник на България. Възникналото противоречие между офици
алната политика на МнВР и практиката на Каулбарс е нов удар
върху руското влияние в България.
Англия и Австро-Унгария съветват Регентството към по-го-
ляма твърдост в борбата му срещу Каулбарс. То правилно подчер
тава, че само Турция има законно право по Берлинския договор
да се намесва във вътрешните работи на България. Според тях ни
коя друга велика сила няма право едностранно да действа в Бъл
гария и променя държавния ред или да установи свой протекто
рат.
На 17.09.1886 г. софийските граждани изпращат до Каул
барс депутация от 120 души, по двама от всеки еснаф, начело с
Ил. Вълчев. Каулбарс приема депутацията в агентството. След раз
говора за взаимна обич Вълчев пита: "Ний ще изберем за княз то
гава,когото ни препоръча руският цар.Ний трябва да знаем кой е
той: Само в такъв случай ще се съгласим за отлагане на избори
те."153
Каулбарс не посочва кандидата за княз и обещава да пита в
Петербург. Отговорът му, даден след два дни, е уклончив. Алек
сандър III заявява, че ако българите слушат съветите му, няма за
що да се боят от бъдещето.154 Този отговор разочарова много ру-
софилите. Те не знаят, че Русия въобще не желае да посочи кан
дидата си за княз, защото първо трябва да възстанови влиянието
си в България.
На 18.09.1886 г. има развитие въпросът за съдбата на участ
ниците в преврата, който живо интересува Русия. Специална во
енна комисия завършва следствието срещу бившите министри.
Върху Каравелов, Ценов и Никифоров според заключенията й па
417
Янко Гочев
да подозрение за съучастие в заговора. Народното събрание обаче

е компетентният орган по Закона за съдене на министрите от
1880 г., който трябва да реши съдбата им.155
След отмяната на военното положение Каулбарс е окура
жен и на 18.09.1886 г. информира Александър III: "Успокоител
ният начин на действие, съчетан с твърдостта на нашите искания,
започва да дава плодове. Указът за отмяна на военното положение
е подписан. Сега правителството ежедневно заседава, търсейки
способи да пусне офицерите и отложи изборите."156
Решенията по българския въпрос се вземат само от Алек
сандър III, а външният министър Н. К. Гирс има с министерство
то му второстепенна роля, загцото Каулбарс получава лично запо
веди от императора. Често действията на генерала поставят
външния министър в неудобно положение пред посланиците на
Великите сили в Петербург. Много пъти Н. К. Гирс дори не полу
чава своевременно нотите на Каулбарс. Генералът, по искане на
императора, използва специален военен шифър в кореспонденци
ята си. Александър III напомня за това с резолюция: "Не разбирам
защо той продължава все с този шифър!"157 Гирс пък е принуден
да изпрати съобщение до генерала, че императорът може да чете
телеграмите му от София само в случай, че те са зашифровани с
военен шифър.158
Често върху закодирания текст Александър III констатира,
че нищо не може да разбере, и пита Гирс дали е съобщено на Ка
улбарс какъв шифър да ползва. Понякога опитите на императора
сам да дешифрира персоналните телеграми завършват с резолю
цията: "Изпратете дешифрирания текст!".159
Всъщност бъркотията с руските шифри е резултат от дей
ността на Ст. Стамболов: всички телеграфисти са заменени с до
верени на българското правителство хора. Освен това на тях е на
редено при предаването на шифрованите телеграми да разбъ
ркват цифрите - начало, среда и край, така че умишлено да има
неяснота в информацията. По този начин връзката между Каул
барс и консулите в България е много трудна. Каулбарс признава:
"Правителството обърква всички шифри. Нямам сведения от
никъде."160
Руският генерал е вбесен от непокорността на българските
министри. Той очаква раболепно поведение и ги заплашва на
418
19.09.1886 г. в агентството, че ще предприеме решителни мерки.

На 20.09.1886 г. е предадена нотата отговор на правителството.
Като съдържание тя е учтив урок по дипломация. Не включва от
каз на руските искания, но не означава и подчинение на тях. С но
тата си правителството изразява съгласието си да следва руските
съвети, доколкото те са в съответствие и не противоречат на конс
титуцията и на установените в страната закони.161
Българските министри са единни. По идея на Ст. Стамбо-
лов целият Министерски съвет отива в агентството да представи
нотата си. Каулбарс се държи грубо с министрите. Иска да му го
ворят само на руски език. Разпитва ги поотделно като подсъди-
ми.Министрите не се стряскат и всички са единодушни, че ако
приемат нотата му, ще носят отговорност, защото нарушават
С основателния мотив, че отлагането на изборите противо
речи на чл. 151, ал. 2 от конституцията, правителството не отме
ня изборите. Това принуждава Каулбарс да смени тактиката. Иска
от императора разрешение да обиколи България. "Дълбоко съм
убеден - пише той на Александър III, - че моето внезапно появя
ване н провинцията и прякото обръщение към народа ще успокои
умовете и ще премахне съществуващите пречки."162
Каулбарс се заблуждава, защото, първо, не знае български
език и, второ, не си дава сметка за големите изменения в съзнани
ето на българите, които жадуват за истинска независимост вече
извън опеката на Русия. Реалната действителност и целенасочени
те действия на Ст. Стамболов разбиват надеждите на Каулбарс,
който гледа на българите отвисоко като руски генерал от войната,
на когото българите трябва само да благодарят и да му се подчи
няват даже когато отрича правото им на съществуване или обеди
нение. Преди да започне обиколката си из България, Каулбарс
пуска в действие целия си арсенал от средства. Нарежда на руски
те консули да приемат всички българи, приятели и врагове и да ги
привличат на своя страна, като ги убеждават в благите намерения
на императора към България.163 Наред с това той информира, че
изпраща по пощата своите ноти за тайно разпространение сред
народа, така че във всяка село да попадне поне един екземпляр,
като иска обратна информация по този въпрос.164
Каулбарс започва да сее разкол сред населението и загово
419
Янко Гочев
ри и бунтове срещу властта. На русофилите нарежда: "Поддър

жайте с всички средства движението сред народа и между войни
ците."165 Указанията до руските агенти са: "Старайте се чрез преда
ни нам телеграфисти и подкуп да прехващате депешите на управ
ляващите и ми предоставяте незабавно копия."166 Агитацията на
Каулбарс засяга и българската армия. На 19.09.1886 г. той съобща
ва в Петербург, с копие до руските посланици в Цариград и Вие
на: "В някои войскови части започва опозиционно брожение сре
щу правителството с цел да бъде заставено да се подчини на Ру
сия. Ще поддържам това движение, но в същото време ще избяг
вам насилието."167 За антиправителствените гарнизони той пред
вижда "парична издръжка" и "поощрения".168 Цялата надежда на
Каулбарс е в директното му въздействие като руски генерал и
"специален представител на руския цар" върху народа.
На 21.09.1886 г. Каулбарс участва в митинг на софийските
граждани на площада пред църквата "Св. Спас". За голямо учудва
не на множеството генералът си проправя път към трибуната и за
почва да говори на руски език вместо ораторите. Той укорява пра
вителството, че не изпълнява заповедите на императора, и затова
става причина българският народ да загуби благоволението на Ру
сия. При всяко споменаване на името на Русия или на императо
ра множеството вика: "Да живей!", и гръмко ръкопляска. Когато
засяга въпроса за отлагане на изборите, множеството веднага заг
лушава гласа му с виковете: "Да живее конституцията!" Генералът
не завършва речта си, млъква и напада митинга със свитата си и
група русофили. Митингът прераства в антируска демонстрация,
гласувала резолюция в подкрепа на правителството и Регентство-
то. Резолюцията поздравява и насърчава Радославов и Стамболов
в борбата им срещу руските посегателства. Действията на Каул
барс на митинга в София показват личната му дързост, пожелал
сам да говори на хората, слабостта му, защото не успява да въдво
ри ред на митинга, и липса на дипломатическо приличие. Участи
ето му в това събитие е грешка без прецедент в международните
отношения. Дипломат се опитва да критикува публично полити
ката на правителството, към което е акредитиран. Дипломатите и
общественото мнение в Европа осъждат проявата му, нанесла нов
удар върху руското влияние в България, която пък извоюва морал
на победа над руската дипломация. Действията й пораждат вече
420
съпротива първо в българския печат. На 21.09.1886 г. излиза бр. 1

на в. "Независима България", редактиран от Д. Петков. Целта на
вестника е "България - независима, свободна от всякакви комиса
ри и окупация, България със свое самоуправление и конституция
- това е наша програма".169 Според С. Радев "с едно френетическо
вдъхновение, в което трепнаха едновременно всички великодуш
ни пориви и всичкия суров цинизъм на улицата, Петков клейме
ше без пощада, без ред и без проверка всичко, което му се изпреч-
ваше в пламналото въображение като посегателство върху Бълга
рия".170
Д. Петков яростно атакува русофилите. За митрополит
Климент пише: "...Ний съветваме деда Климента да си свива по
лите на расото, додето не е опитал народния гняв. Да не се види
един ден с оскубана брада!... Какъв е той духовен пастир, когато
отива да става предател на своето отечество? Има ли нещо подоб
но в евангелието".171
За Др. Цанков вестникът пише: "Ний препоръчваме на г.
Цанков да си наляга парцалите, защото, ако правителството му
прави още хатър, то народът един ден сам ще се разправи с него.
Подобни предатели в всяка страна се наказват."172
Подобна на "Независима България" роля в Русе има вест
ника на 3. Стоянов "Славянин". В него видният деец на Съедине
нието и председател на БТЦРК хвали Каулбарс за великодушие
то му към заговорниците и го приканва в името на славянската со
лидарност да освободи руските затворници от остров Сахалин,
Сибир и Петропавловската крепост.
След провала си на митинга в София Каулбарс предприема
преки и открити атаки срещу правителството. Формата на общу
ване с него вече се изменя. Започва размяна на ноти, чийто език
става все по-остър и неотстъпчив, а нотите на Каулбарс придоби
ват ултимативна форма. Обяснението за грубия му тон е, че като
генерал не разбира от дипломация и поддържа пряка връзка с им
ператора, който лично му дава заповедите и инструкциите. Факти
чески Александър III с генералската си политика пренебрегва
напълно дипломатическите услуги на Външното министерство на
Русия и лично на титуляра му Н. К. Гирс.
Известен отговор за поведението на ген. Каулбарс дават бе
лежките на германския държавен секретар по външните работи
421
Янко Гочев
X. Бисмарк. Те са писани след разговори с руския велик княз Вла

димир, който посещава по това време Берлин. В тях се цитират
думите на княза: "Мога да Ви уверя, че ген. Каулбарс няма никак
ви инструкции. Той беше изпратен с едно лично решение на ца
ря с пълна власт, за да вразуми българите."173 Великият княз не об
винява Александър III за поведението на ген. Каулбарс, а хората
от обкръжението му, които имат върху него силно влияние. Княз
Владимир споменава имената на К. Победоносцев, ген. Н. Обру-
чев, ген. И. Гурко и др. По същество това е косвен упрек срещу
линията на действие на императорския двор.
Ген. Каулбарс въобще не си дава сметка, че действа нетак-
тично като дипломат и за да отложи изборите, се впуска още в по-
големи авантюри, с което допълнително уронва авторитета на Ру
сия сред българите. В нова нота от 22.09.1886 г. той напомня ис
канията си от 15.09 с. г. Този път съветите му са съпроводени с на
помнянето, че "отговорността за последствията, които биха пос
ледвали от неизпълнение желанията на императорското правите
лство, пада изцяло върху настоящите водители на българското
правителство".174
Предупреждението е отправено и към регентите, и към
правителството и с него генералът дипломат си измива ръцете от
последващи неуспехи.
На 22.09.1886 г. ген. Каулбарс започва 10-дневна обиколка
из Северна България по маршрут Орхание (дн. Ботевград)-Враца-
Плевен-Свищов-Шумен-Русе-Варна. Целта му е обявена официал
но като "желание да изучи състоянието на нещата"175 (за пред
външния министър Гр. Начович) и с това, че има заповед от им
ператора да разбере истинските чувства на населението (за пред
акредитираните чужди дипломати).176
Трудно е да се приеме, че след инцидента с участието му на
митинга в София е получил инструкции да обикаля България. Яв
но си ги издейства от Петербург и то вследствие оптимистичните
му доклади и донесения.
Тезата на С. Радев, която се гради върху спомени на В. Ра
дославов и ген. М. Савов (тогава капитан), е, че генералът подгот
вя въстание срещу регентите с цел "да повери нему властта като
диктатор в името на Русия".17’
Обиколката на Каулбарс в Северна България влошава отно
422
шенията му с Регентството и правителството, които поради страх

да не вдигне въстание, вземат предохранителни мерки. За да не
утрализира агитацията му, правителството извършва чистка в ар
мията и предварително чрез свои емисари формулира исканията,
които населението трябва да издига по места пред Каулбарс. Те
са: пълно доверие към властта и по-скоро свикване на събранието
за избор на княза. Чрез административните органи правителство
то организира митинги в провинцията в своя подкрепа. Започва и
масирана печатна кампания срещу Каулбарс.
Когато започва обиколката му, Д. Петков се провиква сре
щу него: "Обикаляйте вий, колкото щете, България негде може да
ви изругаят, може да ви оскърбят, може да ви замерят с гнили ли
мони и със запъртък яйца, може да драснат на гърбя ви с тебешир,
може да ви окачат и някое парцалче, но никога не очаквайте да
чуете негде, че искат да дойдете вие да ги управлявате! Живяхме
ний 500 години под такава държава, както вашата, видяхме й сла
достта!"178
Заглавието на статията на Д. Петков от 24.09.1886 г. в "Не
зависима България" е "Каулбарс бунтовник!". В същия брой на
вестника Д. Петков публикува и специален позив към българите
със съобщение за начало на обиколката на Каулбарс: "...Отваряйте
си очите прочее, ако искате да ви не проклина потомството. По
кажете на тоя безщабен генерал, че обичате отечеството си пове
че от всичко. Той идва да ви лъже с името на императора. Пазете
се от него като от чума... От нас самите зависи да се защитим. Ако
ний доброволно не повикаме руска окупация, то никой не може
да ни я наложи."179
Ефектът от посещението на императорския пратеник до
голяма степен е ограничен от действията на правителствените
емисари, които обикалят предварително селищата по неговия
маршрут. Един от тези емисари е началникът на Генералния щаб
майор Рачо Петров. „Този майор-признава Каулбарс-ме следеше
като демон на всяка стъпка и разпръсваше като мъгла моите съве
ти и обещания."
Въпреки това показателен е фактът, че при обиколката си
Каулбарс търси контакти повече с офицери русофили и пренеб
регва гражданската опозиция. Разчита особено на недоволни офи
цери в гарнизоните в Шумен, Видин и Русе.
423
Янко Гочев
Най-опасно е положението в Шумен, където командирите

и на трите местни полка са срещу правителството. Таен пратеник
на Каулбарс - Гарнаут, който е драгоманин на Руското консулство
във Видин, пристига, за да преговаря с гарнизона. Той поддържа
връзки с русенския руски консул Б. Шатохин.
Документите от окупационния фонд и спомените на Кар-
цов, публикувани през 1906 г.180, разкриват руските действия и
причините за недоволството на офицерите.
Още на 19.09.1886 г. Б. Шатохин изпраща шифрована те
леграма до ген. Каулбарс: "Офицерите от Шуменския гарнизон
чрез упълномощените кап. Москов и поручик Касабов ми заявиха
писмено своята готовност да се присъединят към исканията на им
ператорското правителство и да признаят настоящето правител
ство за незаконно. Назованите офицери ходатайстват за отпускане
на парични средства за издръжката на гарнизона до установяване
на законно правителство. Предвид липсата на парични средства в
шуменската хазна Москов и Касабов смятат, че на първо време е
достатъчно отпускането на 50 000 франка. Съгласно това заявле
ние аз с моя и с подписа на нашия консул във Видин, намиращ се
сега в Русчук, дадох на Шуменския гарнизон задължително за
предаване нужните парични средства от сумите на консулството
за издръжката на гарнизона до назначаване на ново правителство.
Вследствие на това и предвид горните разходи най-покорно моля
Ваше превъзходителство да благоволи да направи разпореждане
да се преведат в касата на консулството 100 000 франка за попъл
ване на окупационния фонд и секретните суми, изразходвани в те
чение на настоящата година."181
Ген. Каулбарс е във възторг от предложението и в отгово
ра си до Б. Шатохин обещава повече, отколкото се иска от него за
гарнизоните, които явно (гласно) се присъединяват към искания
та на императорското правителство".182
Руската мисия в Букурещ е уведомена от генерала за изпра
щането на пари в консулствата в Русе и Видин.
По това време Шуменският гарнизон е един от най-голе-
мите в страната и от позицията на офицерите там зависи положе
нието в цяла Северна България. Според С. Радев той цял месец
държи Регентството под угрозата на едно военно въстание.
На 20.09.1886 г. командирите на трите полка в Шумен изп
424
ращат телеграма до правителството с политически искания: осво

бождаване на всички арестувани във връзка с преврата и приема
не нотата на Каулбарс от 15.09 с. г. „в противен случай гарнизонът
счита себе си свободен да действа, както благоразсъди".183
Това е дързък ултиматум, който е равносилен на бунт сре
щу правителството. Агитацията за бунта се поддържа и от русофи-
лите в града. Критичният ден е 22.09.1886 г. Тогава Военното ми
нистерство извършва масови уволнения, наказания и разместване
на съмнителни офицери от гарнизона. В късната вечер офицери
те се събират на общ съвет. Когато русофилите започват агитаци
ята си, младият капитан (бъдещ генерал) Ив.Цончев организира
мълчалив протест и напуска с националистите събранието, с кое
то увлича мнозинството от офицерите и изолира предателите ру-
софили. Чак на 27.09.1886 г. привържениците на правителството
успяват да овладеят ситуацията и да неутрализират заговора и то
навреме, точно в навечерието на пристигането на Каулбарс в Шу
мен. Сломен е един от най-опасните заговори, подготвяни от офи
церите русофили.
Офицерите в Русе организират свой парламент и само с 2
гласа отхвърлят предложението на пратениците на Шуменския
гарнизон да се включат в заговора. Въпреки симпатиите на коман
дира на бригадата в Русе - подп. Д. Филов, към идеята за заговор,
Каулбарс и в Русе е враждебно приет.
Действията на ген. Каулбарс при обиколката му в Северна
България, особено агитацията му сред местните офицери в голе
мите гарнизони, са драстична намеса във вътрешните работи на
България. При това те са осъществяват от чужд дипломат и то в
условията на предизборна кампания. Характерен момент в доне
сенията на ген. Каулбарс е тази, че, позовавайки се на местното на
селение, което го "моли" за защита, пратеникът на императора
настоява за приемане на решителни военни мерки, вкл. и за оку
пация на България.
Българското Министерство на външните работи с инфор
мацията си в чужбина компрометира мисията на ген. Каулбарс и
международният отзвук от нея става все по-негативен за Русия.
България спечелва обществено мнение в Европа в борбата си за
независимост от Русия. На Европа й харесва хладнокръвието в по
ведението на българските държавници, което изпъква на фона на
425
Янко Гочев
руските агресивни действия. България печели моралната подкре

па на Запада в борбата си срещу Русия.
Негативният международен отзвук принуждава Русия да
прекрати обиколката на ген. Каулбарс. На връщане от Варна той
спира в Гюргево, откъдето изпраща важна шифрограма до
Външното министерство и посланиците на Русия във Виена и Ца
риград. В нея анализира ситуацията и предлага варианти за реше
ние.184 Каулбарс съжалява за прекратяването на обиколката, пре
дупреждава, че правителството ще обяви това за своя победа, и за
да се неутрализира подобна стъпка, предлага да се обяви, че "при
сегашното правителство Русия не може да се съгласи със Съеди
нението". Предлаганите от генерала стъпки са: радикални - дого
варяне с Европа за смесена окупация: Русия окупира България, а
Турция - Източна Румелия (руските дипломати и агенти даже в
преписката не признават Съединението), с по две дивизии в срок,
докато бъде избран нов княз; палиативни - прекратяване на отно
шенията, спускане на знамето, отзоваване на агента и консулите;
принудителни - да останат по места, като се поддържат силно най-
нужните връзки, изчакват се решенията на събранието и те се обя
вят за незаконни.
Мисията на ген. Каулбарс е връх, последна точка в предло
женията на руската дипломация за възвръщане на руското влия
ние в България. Програмата, одобрена от Александър III и прави
телството му, завършва с неуспех. Мисията допълнително влоша
ва отношенията с Русия. Тя е завършек на провала на руската по
литика спрямо България.
Изборите за ВНС на 28.09.1886 г. са съдбоносни за Бълга
рия. Затова в навечерието им, на 27.09, външният министър Гр.
Начович изпраща нота до всички дипломатически агенти, моли ги
да предупредят поданиците си да стоят настрана от изборната
борба, в противен случай "чужденците, които биха се намесили в
изборите, ще бъдат екстернирани".185 Само Русия от Великите си
ли възразява. Неклюдов праща писмен протест и обявява, че по
съдържание "българската нота е противна на действащите догово
ри и капитулации".186 След нотата ген. Каулбарс прави писмено
"енергично порицание"18’ на правителството, чийто отговор е: ми
нистрите могат да получават порицание само от Народното съб
рание.
426
Опозицията решава да не участва в изборите, но провоки

рана от руските агенти, предизвиква безредици в изборния ден,
най-големите от които са в София и Дупница.
В София около 300 селяни са въоръжени със сопи в руско
то агентство и формират негов "доброволчески отряд". Нападат
изборното бюро и изпочупват урните. При опита им да разгонят
членовете на бюрото се намесва полиция, която ги разпръсква.
Около 30 селяни са ранени, а други се укриват в руското агент
ство. Рота войска се намесва, за да предотврати опитите на пияни
те шопи да нападнат граждани в района на агентството. При пос
ледвалата стрелба с куршуми е улучено съседното английско аген
тство, и за да не предизвика дипломатически скандал, Русия вед
нага търси извинение. На излизане от агентството селяните са би
ти от войската и полицията и задържани.188
В Дупница въоръжена със сопи, камъни и револвери тълпа
с викове: "Нечаме избори! Сакаме Русия!", напада полицейския
участък, където има задържани русофили. Нападнато и разбито е
и изборното бюро, а членовете му са прогонени. Има 4-ма убити
- околийският началник Димитров, с чийто труп е извършена гав
ра, двама депутати - Хр.Зографа и Хр.Грънчаров, и учителят Па-
пукчийски. Жертвите са набедени, че са "врагове на Русия". Поли
цията и войската не успяват да усмирят нападателите. Едва приве
чер идва ескадрон войска от Самоков и редът е възстановен. Ви
новниците за убийствата и изстъпленията се разбягват и се укри
ват чак в руското агентство в София.189
Жертвите по време на изборите са резултат от руската аги
тация, която насъсква едни българи срещу други. Следствието за
случая в Дупница установява, че убийците не само се укриват в
руското агентство, но и че получават пари от него по 6 гроша на
ден.190
Инцидентите задълбочават напрежението и влошават още
повече отношенията между България и Русия. Разгаря се печатна
та война на българските националисти срещу Русия. Най-остра е
реакцията на 3. Стоянов и Д. Петков, която е сравнена от съвре
менници с грубия език на френските санкюлоти срещу френския
крал по време на революцията.
Особено яростен е Д. Петков, който по повод жертвите се
провиква: "Паднаха те жертва на руските рубли!", и продължава:
427
Янко Гочев
"Радвайте се прочее, братя православни руси! Радвайте се, че ус

пяхте поне в едно место да възбудите брат против брата и да про
изведете кръвопролитие. Радвай се и ти, сатана, с пагони и генера
лски мундир, който са наричаш Каулбарс и който дойде у нас да
насъскваш брат против брата. Иди, иди, сатана, и се похвали на
своя господар да ти окачи някой орден! Иди му кажи, че сенките
на тия жертви ще го преследват в гроба му... Кажи му, че за да по
роби тоя народ, той трябва да гази по неговите трупове... Комка,
когато вземе, той ще трепва и ще си припомнува кръвта на тия мъ
ченици... Три дни като пребита котка да се влачи и тогава да пук
не."191
Интересен е случаят в гр. Кутловица (дн. Монтана). Там ру-
софилите искат да изберат за депутат император Александър III.
Никакви увещания не могат да ги разубедят и е написана бюлети
на с името му.
Инцидентът в София е използван от А. Неклюдов, който
прави опит да злепостави правителството пред дипломатическия
корпус. Чуждите дипломати обаче му изнасят урок по диплома
ция, защото обявяват, че обсъждането на въпроси от вътрешен ха
рактер за България е извън компетентността им.
В изборите на 28.09.1886 г. правителството спечелва кате
горично мнозинство над русофилите, което е ново поражение за
Русия. Още в деня на изборите, преди края им, А. Неклюдов съ
общава с нота на правителството, че Русия обявява изборите за не
законни и нямащи стойност.192 На 1.10.1886 г. с официална нота на
ген. Каулбарс е обявено същото.193 С това е оформена твърдата не
гативна позиция на Русия към работата на бъдещото събрание. С
отрицателното си отношение руската дипломация сама тласка
България към антируска политика и търсене на подкрепа от Запа
да. С това Русия минира всички пътища за компромис с България.
Между двете държави започва "война на ноти", в хода на която
изпъкват дипломатическият такт и качества на външния министър
Гр. Начович. По това време той е на 41 години и има опит като
дипломат в Букурещ от 1884 г. до 1886 г. Начович е убеден в
несъвместимостта на българските с руските интереси и е яростен
привърженик на българската независимост. Твърдост, предпазли
вост, хитрост и ловкост са качествата, с които печели сблъсъка с
руската дипломация.
428
На руските искания за отлагане на изборите и оценката, че

са незаконни, Начович правилно посочва, че според конституция
та и чл. 216 от избирателния закон "изборите се преценяват от На
родното събрание, единствен съдия за тяхната правилност и за
конност".144
След изборите обстановката в България остава несигурна.
Каулбарс се установява временно в Русе, защото разчита на гарни
зоните във Видин и Шумен. Центърът на агитациите срещу него
остава в Руското консулство в Русе, което изхарчва 100 000 фран
ка за подкупи на офицери в Русе и Шумен. Поручик Касабов е
един от клетвопрестъпниците. Той е куриер между Каулбарс и
шуменските офицери заговорници и получава според руските ар
хиви 50 000 франка за антибългарската си дейност. В Шумен мно
го активно срещу българската власт работи окръжният управител
Стоян Заимов.Той е един от апостолите на Априлското въстание,
който по време на въстанието във Врачански окръг бездейства, до-
като Хр. Ботев с четата си се сражава и умира за България.След
Освобождението Ст.Заимов се изкарва голям поборник и пише
даже спомени.Учителства известно време,след което става окръ
жен управител на Стара Загора и Шумен, където успява да вербу
ва много офицери от местния гарнизон, особено от артилерийс
кия полк. Няма данни Ст. Заимов да е получавал руски пари, но
това не е изключено,защото под предлог да се лекува, пътува до
Букурещ и се среща с русофилите заговорници.Чак през ноември
1886 г. за противодържавна дейност е уволнен и емигрира в лю
бимата му Русия. „Крушката не пада по-далече от дървото"-гласи
една народна поговорка,която важи в пълна сила за фамилията За
имови. Всички нейни представители са крайни русофили. Синът
на Ст. Заимов Владимир Заимов е офицер от Червената армия, съ
ветски агент и шпионин през Втората световна война. И той, как-
то баща си развива антибългарска противодържавна дейност, зара
ди което справедливо е наказан със смърт.
След изборите в Русе руските дипломати вербуват майор
Филипов, в Силистра - кап. Кръстев, във Варна - кап. Сарафов, а в
Лом - кап. Тодоров, който заедно с окръжния управител П. Бер
ковски замисля да арестува регентите, връщащи се от Търново в
София. Опасно е положението във Видин, където руският консул
оплита в конспиративна мрежа доста офицери. Положението там
429
Янко Гочев
е овладяно от командира на полка кап. Мечконев, който остава не

поколебим националист и отказва да бъде клетвопрестъпник и из
менник, въпреки че руският консул му предлага подкуп от 50 000
франка.
Правителството предприема нова чистка в армията, като
уволнява или размества офицерите русофили. На 1.10.1886 г. са
отстранени командирите на бригадите в Русе и Шумен - подп. Фи-
лов и подп. Шиваров, а на 11.10 с. г. тримата полкови командири
в Шумен. Командирът на бригада във Видин подп. С. Любомски
декларира вярност към България. Така в октомври 1886 г. прави
телството успява да предотврати вълнения в трите гарнизона в Се
верна България и неутрализира русофилските агитации за бунто
ве в тях. Уволнените офицери са въдворени по местожителство.
Поради несигурната обстановка правителството не бърза да
обяви датата и мястото за свикване на събранието, макар че по
конституцията трябва да започне работа в 15 дни.
На 4.10.1886 г. е публикуван указ за свикване на събрание
то в Търново на 15.10 с. г. Обнародването му бележи официално
неуспеха на мисията на ген. Каулбарс. Той оправдава личния си
неуспех с насилията по време на изборите и подкрепата на запад
ните държави за България. След насрочването на събранието Бъл
гария иска Великите сили да посочат кандидата си за княз. Те оба
че мълчат и с това дават инициативата на Русия по българския въп
рос. Единствено Англия дава надежда за подкрепа. Европа се
отдръпва по българския въпрос и отново Англия и Русия се впли
тат в пряк двубой заради влиянието си на Балканите. На 2.10.1886
г. руският посланик Фон Стаал е извикан от външния министър
лорд Пдеслей. Разговорът им засяга изцяло темата България. По
повод мисията на Каулбарс английската страна отчита, че гене
ралът се опитва да застрашава българите при упражняването на
конституционните им права и "иска да установи в Княжеството
една отделна руска власт, която е една обида за другите сили,
участващи в Берлинския договор".195
Англия е разгневена и от езика на Каулбарс и го счита за
недопустим. За да защити мисията му в България, Фон Стаал на
помня специалния интерес, който има Русия в България. След то
ва руският посланик сравнява България с Египет, защото "Русия се
старае да предпази България от анархията и тероризма, както Анг
430
лия се грижи да поддържа реда в Египет".196

Поврат в посока към сближение с английската позиция по
българския въпрос прави и Австро-Унгария. На 9.10.1886 г. австро-
унгарският дипломатически агент в София Буриан съобщава на
Ст. Стамболов, че българските избори са вътрешен въпрос и пра
во на българското събрание да се произнесе по въпроса за валид
ността и законността им.197 Това изявление окуражава първия ре
гент, че Лондон и Виена ще подкрепят България. Всъщност запад
ната политика по време на "българската криза" е двойствена. Те
насърчават българския стремеж към самостоятелност спрямо Ру
сия, без открито да рискуват да й се противопоставят.
По това време, пред есента на 1886 г., Русия усилено рабо
ти в Турция срещу България. Стремежите на руската дипломация
са да принуди Турция да заеме руска страна по българския въпрос.
В Цариград отново се сблъскват руското и английското влияние.
Турция е склонна да приеме руските искания по българския въп
рос, за да получи подкрепа от Русия по въпроса за Египет, и дип
ломатите й предприемат действия.
На 6.10.1886 г. в България пристига турският пратеник Гад-
бан ефенди със специална мисия. Той обявява, че е натоварен от
Руското посолство в Цариград да направи една анкета по избори
те.198 Турчинът кара Стамболов да отстъпи във всичко на Русия, за-
щото тя е голяма сила и ще сломи България.Всъщност Гадбан
ефенди е подкупен от руснаците. Той е в много тесни връзки с
един от писарите на софийското дипломатическо агенство Со
мов,който уж пази руската архива там,а всъщност е руски шпио
нин.Гадбан ефенди цели 3 месеца плете интриги срещу Бълга
рия.На проруските му внушения Стамболов заявява дипломатич
но: "Ако видиме, че има полза от вашето предложение, ще го
приемеме и направиме отстъпките (на Русия - б. а.); но ще ги нап-
равиме на Каулбарса, а не Вам, защото тогава ще ни кръстят тур-
кофили."199
По това време Турция е нерешителна.С. Радев пише, че
султанът винаги трепери, когато трябва да направи нещо неприят
но за Руското посолство.200 В края на 1886 г. тя служи като про
водник на Русия. Вероятно тогава назрява идеята на Стамболов за
лична уния с Турция, развита и по-късно.
За да предотврати руско-турско сближение срещу Бълга
431
Янко Гочев
рия, Стамболов решава да започне преки преговори с Турция в

Цариград. Там е изпратен със специална мисия Д. Греков. Тя оба
че се проваля, Турция избягва да се свърже ясно с някоя велика
сила и да обяви свои инициативи по българския въпрос. Отказва
да оспорва законността на изборите в България. Д. Греков разго
варя с турските дипломати, българския екзарх, посланиците на
Силите, вкл. руския Нелидов, и в рапортите си съветва България
към отстъпки, вкл. промени в Регентството и правителството с
включване в тях на русофили.
По това време руската дипломация чрез Каулбарс предпри
ема друг ход с цел да спаси своето влияние в България. Близкият
до императора вестник "Московские ведомости" сякаш подсказва
идеята: "Най-доброто разрешение на настоящия източен кризис се
представлява във форма на руска окупация в България... Общест
веното положение тъкмо благоприятства на сегашното осъщест
вяване на тоя план."201
Всъщност въпросът за военна окупация на България присъ
ства постоянно в речника на руските дипломати. В секретните
дипломатически преписки за нея се говори още след обявяване на
Съединението. Тогава Русия подтиква Турция да завземе Източна
Румелия. Целта е остро недоволство и масов въоръжен протест на
българите. Тъй като Турция според руските оценки няма да успее
да въведе ред, ще се наложи да се търси помощта на Русия, която
ще използва повода, за да изпрати свои войски в близост до Про
ливите.
За руска окупация се заговаря през октомври 1885 г. във
връзка с опасността турски войски да нахлуят в Южна България.
След начало на войната със Сърбия консулът в Пловдив докладва,
че слуховете за руската окупация добиват все по-голяма популяр-
->(Р
ност.
Дипломатическите агенти А. Кояндер и П. Богданов често
прибягват до заплахата за руска военна окупация като средство за
сплашване на България. Дори дипломати от консулствата в про
винцията пледират за окупация. Руските офицери в България съ
що са привърженици на тази идея, вкл. най-висшите, например
княз Кантакузин. Александър III, въпреки настоятелните предло
жения, не се поддават на внушенията за окупация и се обявява
твърдо срещу тази идея. Даже когато Бисмарк го подтиква към та
432
кава стъпка, Александър III пише върху донесението на посланик

Шувалов следната резолюция: "Никога няма да се съглася на оку
пация на България от нашите войски"203 След това той повтаря то
ва свое решение.
С оглед международната обстановка, Русия не може да рис
кува и сама да реши въпроса за окупация на България, загцото та
ка нарушава Берлинския договор. Дори Съюзът на тримата импе
ратори не фиксира идеята за руска окупация на Княжеството.
Окупацията е възможна само при подходяща международна обс
тановка и след съгласуване с Великите сили. Въпреки че импера
торът не възприема тази идея, ген. Каулбарс не се примирява с то
ва и настоява за частична окупация. Изопачените му донесения, по
същество доноси, трябва да убедят императора, че мярката окупа
ция е крайно необходима. За пръв път официално този въпрос е
поставен от Каулбарс в телеграмата му от 27.09.1886 г., в която
предлага: "Няма ли да намерите за възможно временно да завзе
мем Варна и да обявим, че ще останем там, докато не бъде съста
вен министерски съвет от лица, на които ние имаме доверие, въд
ворен княз и ред в страната. Опасявам се, че ще започнат да ни се
надсмиват, ако пишем само строги ноти, без да предприемаме
мерки в тяхна подкрепа."204 Идеята е възприета веднага. Издадена
е заповед за подготовка на военни параходи, натоварването им с
боеприпаси за бомбардиране и завземане на Варна.
На 4.10.1886 г. Каулбарс предлага незабавно да бъдат изп
ратени. В отговор на 7.10.1886 г.2(Ь Гирс му съобщава, че на два во
енни парахода е наредено да заминат за Варна, за да я завладеят.206
Обсъждат се какви здания евентуално да се бомбардират във Вар
на и вариантът за съпротива от българската армия при завземане
то на града. Каулбарс разпорежда на руския консул във Варна По-
хигонов: "Договорете се с командирите на корабите от кой пункт,
в случай на необходимост, може да бъде разстреляна казармата,
без да се засяга градът".207 След това внася уточнение: "без изрич
на заповед на Петербург и във всеки случай ме предупредете".208
На 13.10.1886 г. в пристанището на Варна пристига корабът
"Забяг" с 15 оръдия и 150 души екипаж, а на 17.10.1886 г. и ко
рабът "Память Меркурия" - с 18 оръдия и 418 души екипаж.
Официалният предлог за появата им е защита на Руското
консулство в града, фактически обаче се извършва една военна де
433
Янко Гочев
монстрация, за да се окуражи опозицията, да се притисне прави

телството и да се разстрои работата на събранието.
Както показват фактите, Руското консулство във Варна не е
застрашено, а с действията консулът застрашава сигурността на
страната. Похитонов явно пропагандира бунта сред населението,
вкл. чрез неплащане на данъци. С агитациите си срещу правител
ството постоянно предизвиква българската власт, в лицето на
окръжния управител. За пред света обаче руските посланици оп
равдават демонстрацията с това, че уж техният консул във Варна
е обсаден от правителствени партизани и руските поданици са
малтретирани.
Докато дипломацията на Александър III заявява, че парахо
дите имат ограничена задача да защитава консулството, Каулбарс
тръби открито, че появата им е първа стъпка към военна намеса на
Русия. Опасността обаче е голяма, защото предлогът за защита на
консулството може да се използва за извършване на десант на бре
га, което да постави началото на руска окупация.
В присъствието на параходите консулът във Варна повиша
ва тон. На 15.10.1886 г. той се явява пред окръжния управител, на-
ругава пред него с най-циничен тон Регентството и иска редица
привилегии: свободно движение на руските агенти по селата, изп
ращани от него, за да разпространяват руските ноти, никой да не
ограничава достъпа на населението до консулството, да се премах
нат патрулите, които пазят града от десант. Поради отказа да се
отстранят патрулите, възниква остър спор, при който Похитонов
заплашва да бомбардира Варна.
Действията на консула във Варна не са случайни. Те са част
от плана на руската дипломация. Според него те трябва да предиз
викат инциденти, които да превърнат дипломатическия конфликт
между България и Русия във военен, което пък да открие пътя за
окупацията. Този сблъсък трябва да провокира и въстание на русо-
филите, особено в армията. Въстанието трябва да се съчетае с рус
кото военно действие - едното трябва да оправдае в очите на Ев
ропа другото.
Затова правителството приема друга линия. То реагира спо
койно, но нарежда на месните власти да избягват по възможност
спречкванията с руски представители, за да не се даде търсения от
Русия повод за военна интервенция. По предложение на Стамбо-
434
лов се приема план за отбрана срещу руски десант във Варна.

Войските не трябва да се съпротивляват, а да се оттеглят към вът
решността в непристъпен пункт, като Видинската крепост, където
да издържат дълга руска обсада до намесата на Великите сили.209
Регентството и правителството получават уверение от Анг
лия и Австро-Унгария, че Русия няма да прибегне до военна оку
пация.
Все пак чрез присъствието на параходите Каулбарс преми
нава към по-твърд тон в нотите си. Той вече редува заплахи за
скъсване на дипломатическите отношения и предприемане на
най-крайни мерки. С военната си демонстрация Русия принужда
ва Регентството и правителството да направят две отстъпки: да ос
вободят офицерите детронатори и да започнат преговори с опози
цията.
Първата отстъпка е издействана след брутална намеса на
Каулбарс в българското правосъдие.
С нота от 14.10.1886 г. той иска да не се наказват офицери
те детронатори и предупреждава, че подобен ход Русия ще разг
лежда като предизвикателство, след което тя може да прибегне
до крайни мерки.
На 16.10.1886 г. допълва, че иска освобождението им "не-
медлено". На следващия ден правителството, с участието на ре
гентите Стамболов и Муткуров, обсъждат обстановката в страната
и вероятността от руска окупация. От Цариград по дипломатичес
ки път пристига информация, че при руска окупация никоя вели
ка сила няма да подкрепи България. Тази информация стряска ре
гентите и министрите. В дневника си Стамболов отбелязва с уни
ние: "...явно вече става, че цял свят ни е изоставил на волята и при
щевките на Русия... Но ние това и не подозирахме, а се надявахме,
че подписалите Берлинския договор ще се застъпят за нас и няма
да оставят Русия да ни погълне."210
В такава обстановка правителството на 17.10.1886 г. осво
бождава всички арестувани офицери, вкл. Груев и Бендерев, кои
то са пуснати под гаранция.211
След освобождаването им главна грижа за Русия остава
изпращането им зад граница. Това става по два начина. Първият е
прехвърлянето им нелегално за Турция, като се търси благопри
ятно за тях решение чрез посланика Нелидов. Въпреки турските
435
Янко Гочев
обещания някои офицери са посрещнати с изстрели и са прину

дени да се върнат в България, където пак са арестувани, а други са
задържани.
Вторият начин е, като се снабдяват и заминават с фалшиви
паспорти за Русия. Технологията е: руските дипломати издават
паспорти, съобщават номерата и новите имена на руските гранич
ни служби. Българските офицери, приносители на новите доку
менти, се задължават да ги предадат след влизането си в Русия. За
друга част от офицерите се полагат грижи на високо равнище и с
тяхното парично подпомагане се занимава даже императорът. В
Русия преминават на държавна издръжка.
За да предотврати евентуална руска окупация, по идея на
Стамболов правителството започва преговори с русофилите за
съставяне на ново регентство и правителство.
В самото навечерие и на преговорите на 17.10.1886 г. вода
чите на руската окупация - Др. Цанков, Т. Бурмов и М. Балабанов,
подават заявление до Каулбарс. Това е програмата им за действие
в 9 точки212, която отговаря на 100% на руските намерения и пок
рива исканията на Каулбарс. С оглед обстановката тогава програ
мата може да се разглежда и като заявка за власт, тъй като смяна
та на правителството се счита от тях за неизбежна.
Първият опит за споразумение е предприет на 20.10.1886 г.
Отговорът на Др. Цанков е категоричен и ясен: "Като по-стар, поз
волете да ви дам един съвет за благото на отечеството: Регентство-
то и министрите трябва да се оттеглят..."21’
На 22.10.1886 г. последва втори опит за помирение. Др.
Цанков настоява цялата власт да се даде на доверени на Русия хо
ра, а Регентството да се премахне. Стамболов отхвърля предложе
нието да се състави смесено правителство без Регентство със съг
ласието и одобрението на Русия, защото за него това е равно на
пълна капитулация пред Русия и няма гаранции за българската не
зависимост. Преговорите се провалят, но Стамболов постига це
лите си. С тях, докато съотношението на силите не е в полза на
България, демонстрира готовност за известни тактически стъпки.
По този начин обезоръжава руската дипломация. Мотото на поли
тиката си той записва в своя дневник още на 15.10.1886 г.: "...има
български княз, има България, няма княз, няма България."214
Това е позиция на български държавник, който защитава
436
национални интереси. Др. Цанков също заема държавна позиция,

но не на България, а на Русия. На 18.10.1886 г. Каулбарс изпраща
нова нота ултиматум. В нея той обвинява правителството в насил
нически действия срещу руски поданици и лица, ползващи се с
руско покровителство. Затова поставя три дни срок за прекратява
не на това положение. В противен случай заплашва да скъса дип
ломатически отношения.215 В нотата си Каулбарс обаче не посоч
ва конкретни факти за насилия. Очевидно целта му е да предиз
вика разрив с България, която да обвини за скъсването на отноше
нията. В отговор правителството издава Окръжно със строги запо
веди да не се допускат никакви подобни насилия над посочените
лица.
Когато Гр. Начович иска с нота от Каулбарс да посочи на
кое място и кои руски поданици и лица, ползващи се с руска про
текция, са преследвани, за да бъдат наказани виновните, Каулбарс
не отговаря. Вместо това праща обвинителен акт до правителство
то с добавка: "...не намирам за възможно да влизам в обясненията,
искани във вашия отговор"216, и пак предупреждава, че при първа
та проява на насилие ще скъса отношенията. Същия ден, когато
изпраща нотата ултиматум, на 18.10.1886 г., Каулбарс предлага в
донесение до Гирс т. нар. полуокупация217, за да се избави Бълга
рия от "правителството на терора". Каулбарс изрично подчертава,
че идеята му е подсказана от русофили, т. е. българи, чиито име
на не посочва. Според идеята един малък руски отряд (около бри
гада) от трите рода войски атакува внезапно Варна и я превзема.
Българските офицери се заменят с руски, под чието командване
походът продължава към вътрешността, докато се превземат всич
ки гарнизони. В България, според плана за полуокупация, трябва
да останат само тези офицери, които са предани на Русия. Планът
се проваля, защото Русия така и не успява да си осигури чрез пре
говори споразумение с Великите сили за военна намеса в Бълга
рия.
На 19.10.1886 г., след 4 дни отлагане, в Търново е открито
ВНС. Главната му задача е избор на княз. Регентството не бърза да
реши този съдбоносен въпрос, а насочва работата на събранието
към проверка на законността на изборите. В навечерието на избо
ра на княз П. Каравелов подава оставка като агент.218 Дотогава той
се е самоизолирал. Позицията му означава пасивно неодобрение
437
Янко Гочев
на политиката на другите регенти и правителството. Оставката му

е приета от събранието и на негово място е избран Г. Живков. Но
вият регент споделя възгледите на Стамболов и с избора му окон
чателно се затваря възможността за помирение с русофилите чрез
участието му в управлението.
Началото на работата на събранието е сигнал за опозиция
та да прибегне до последния си опит да свали управлението чрез
размирици и бунтове. Първо възниква инцидент в София. Вината
е на градоначалника А. Хранов, който оскърбява руския поданик
Неболсин, член на градския съвет. Случаят предизвиква нота на
Каулбарс, с която се изисква или извинение, или уволнение на
градоначалника. По съвет на Начович на 26.10.1886 г. А. Хранов
сам подава оставка и инцидентът приключва без усложнения.219
Опозицията премества центъра на борбата в Южна Бълга
рия и пристанищата, разположени там. Този район е по-близо до
границата с Турция и бунтовете могат да дадат предлог на Русия
за десант на нейни войски и възможност на Турция да нахлуе в
Тракия.
В Пловдивско има сведения за участие в бунтовете на рус
кия консул в Пловдив, който сам изпраща телеграми до Каулбарс
с информация за преговори с военни за действия срещу правите
лството.220 Идеята е бунтовете да започнат от селата и да се завзе
ме Пловдив.
На 19 срещу 20.10.1886 г. избухват бунтове в с. Яворово и в
Перущица. В Яворово се стига фактически само до демонстрация
на около 200 души селяни, които не успяват да организират за
мисления поход към Пловдив.
В Перущица бунтът започва с биене на църковни камбани.
Участват около 200 въоръжени и невъоръжени селяни, които из
дигат лозунги срещу правителството и за помирение с Русия. Два
ескадрона войска са изпратени срещу тях. При появата им повече-
то селяни се оттеглят по домовете си, а една малка част се укри
ват в планината. Войската арестува част от разбунтувалите се селя
НИ.
Вълнение без бунтове има по същото време в Карлово и

Карловско, където се стига само до малки антиправителствени
прояви, завършили без сблъсъци и жертви.
Тези събития дават основание на правителството, след като
438
на 15.10.1886 г. е обявено военно положение в Софийски окръг,

на 22.10 с. г. тази мярка да обхване и Пловдивски окръг.2”
По-сериозно е положението в Югоизточна България, къде-
то руската дипломация организира няколко заговора и бунтове.
Замисълът й е едновременно да въстанат няколко гарнизона, като
особено много се разчита на тези в Бургас, Сливен, Стара Загора,
Айтос.
Архивни документи доказват формата на участие на руски
те представители в октомврийските бунтове и заговори - органи
зирането и координирането им, предоставяне и използване на
руски средства за шифрова връзка за предаване на информация по
молба на руските агенти и българските офицери. Всички тези
действия на руската дипломация получават косвено и пряко одоб
рение както на императора, така и на неговото правителство.
Шифрограмите за всяко действие са изпращани по назначение в
Петербург, в руските мисии в съседните на България държави или
до представителя на руското Министерство на външните работи в
Одеса. Друга форма на руска намеса е организирането и прехвър
лянето в чужбина на участвалите в заговори и бунтове български
офицери. За всичко това има голям брой документи. Ген. Каул-
барс е в течение на заговорите и бунтовете, защото консулствата
в Пловдив и Бургас имат разрешение или му докладват и той изп
раща съответните инструкции.
Участие на руски офицери в заговорите и бунтовете е безс
порен факт. Едва ли правят всичко това на своя глава. Напротив,
те са много дисциплинирани и за всяко отклонение от установе
ния порядък искат разрешение. Затова зад тях стоят не само воен
ните им началници, но и руската дипломация.
Още на 5/17.10.1886 г. се съобщава на Каулбарс, че бивши
ят командир на Сливенската бригада - майор Гуджев, докладва за
готовността на полка в Сливен за действие срещу правителството
и пита дали ще бъде от полза (за Русия - б. а.) опасното предпри
ятие. Наред с това се иска разрешение от консулите в Пловдив и
Бургас от Каулбарс в уречения ден българските офицери Гуджев
и Дуков да надянат като бивши руски офицери за престиж пред
Сливенския полк руските си униформи.222’
На 14.10.1886 г. консулите съобщават на Каулбарс, че на
следващия ден вечерта военните ще завземат властта, и питат Ка-
439
Янко Гочев
улбарс дали това е своевременно и трябва ли да се допусне.224

Организаторската роля на руските дипломати личи от след
ните съобщения в шифрованата им кореспонденция: гарнизоните
в Сливен и Стара Загора са готови224, кои полкове от Северна Бъл
гария ще участват?226, полковете в Хасково и Пловдив ще действат
ли срещу правителството?227, движението ще започне в Бургас и
Айтос на 22 октомври вечерта, ще последва примера им и Стара
Загора. Предаден е съвет най-напред да се завладее Варна.228
На 22.10.1886 г. се нарежда на консула в Пловдив Игел-
стром: "Предайте на Кисьов (майор Кисьов е водач на заговора в
Пловдив гарнизон - б. а.), че Бургаският и Айтоският гарнизон за
почват движението тази нощ, че следва да побърза за Сливен, за
да подкрепи движението. Посъветвайте го да арестува и другите
офицери с помощта на струмчани."224
Главен организатор на бунта в Бургас и Сливен е руският
офицер кап. Н. Набоков. В бунта в Бургас участва бившият пору
чик от българската армия Залевски (руски поданик), поручик Ки-
шелски на служба в дружината в Бургас от Втори сливенски пехо
тен полк, българските офицери емигранти Дражев и Тянков. В
града бунтът е подкрепен от русофилите Ив. Петров, Д. Бракалов,
А. Горанов, Г. Малаков, Ив. Кишелски (брат на поручика) и спе
циално прехвърлена от Цариград за целта черногорска чета. Всич
ки те образуват още през септември 1886 г. таен "революционен"
комитет.
Центърът на заговора е домът на кап. Набоков в Бургас.
Планът е уточнен на 21 срещу 22.10.1886 г. и предвижда заговор-
ниците да арестуват дружинния командир, тримата работни ко
мандири, несъчувстващите офицери220 и окръжният управител.
Следва мобилизация на войските и поход към Търново, където да
се арестуват регентите, министрите и депутатите, и към Пловдив,
където да се провъзгласи новото правителство.
Бунтът в Бургас започва на 22 срещу 23.10.1886 г. Арес
тувани са почти всички офицери от дружината, без командира
й кап. Караиванов, който избягва в последния момент в Айтос.
Цялата бургаска дружина се подчинява на затворниците. Има
арести и в града, вкл. на окръжния управител. В Бургас е обра
зувано временно правителство. Поручик Кишелски чете лъж
лива телеграма пред граждани и войници, с което обявява, че
440
има въстание в България, Регентството е арестувано, Народно

то събрание е разпуснато и има ново правителство. Подготвен
е капан за представителите на местната власт. От името на
бившия окръжен управител в Бургас са извикани околийските
началници в Анхиало (дн. Поморие) и Айтос, за да бъдат арес
тувани. Анхиалският е предупреден и не се явява, но айтоски-
ят стига в Бургас и е арестуван.
С летящ отряд кап. Набоков потегля към Анхиало (дн. По
морие), за да организира гърците за борба, заедно със запасни, но
там е арестуван.
Временното правителство не успява да мобилизира запас
ните в Бургаски окръг. Дори не взема мерки за отбрана. От Айтос
кап. Караиванов с 60 души войници на 23.10.1886 г. организира
поход срещу Бургас. Без съпротива влиза в казармите. Освобожда
ва арестуваните офицери и пак подчинява дружината. Освобожда
ва и всички арестувани лица в града.231
Поради прекъсната връзка едва на 23.10.1886 г. руският
консул Емелянов в Бургас предава съобщение за бунта в Петер
бург. Телеграмата му е изпратена с куриер през Ахтопол до посо
лството в Цариград по турския телеграф и в София през Варна със
специален куриер. Емелянов пише за "всенародна подкрепа" на
бунта232, но същевременно моли за изпращането поне на единия
руски военен кораб от Варна, което е признание, че без външна
подкрепа заговорът не може да разчита на успех. Според него ко
рабът е необходим за "охрана на консулството" и за "нравствена
подкрепа".233 Така след молбата на консула Емелянов военният
кораб "Забяг" е изпратен на 23.10.1886 г. към Бургас. На команди
ра на кораба е наредено при слизане на брега за конвоиране на ук
рилите се в Руското консулство заговорници да избягва сблъсък с
местните власти, да предостави определена сума на руската мисия
в града и т. н.234
Някои от ръководителите на бунта, като подпоручиците
Кишелски, Пенчев и Николов, цивилните граждани А. Горанов и
Ив. Кишелски избягват с лодка и по-късно се укриват в руския ко
раб, който ги отвежда към Варна. Окръжният управител във Вар
на не успява да ги залови.231 Д. Бакалов бяга в Турция. Повечето
обаче са заловени. За потушаването на бунта в Бургас правител
ството изпраща кап. К. Паница, начело с отряд от Айтоската и Ям
441
Янко Гочев
болската дружина и половин взвод конница.236 Kan. К. Паница по

лучава извънредни пълномощия. Още с пристигането си той за
почва преследването на четите около Бургас, действащи срещу
правителството.
Бунтът е потушен много бързо и само това изпреварва
евентуалния руски десант на брега. Руският посланик в Цариград
Нелидов обяснява неуспеха му със следните причини: лекомисле
но е организиран, избухва в неподходящ момент, сред заговорни-
ците е имало внедрени агенти на правителството и намесата на
Черна гора, която има екстрадиране на задържаните свои подани
ци.237
На 27.10.1886 г. започва процесът срещу организаторите на
бунта, вкл. срещу кап. Набоков. Правителството възприема такти
ката, чиято цел е да осъди кап. Набоков и по този начин да зле
постави руското правителство като съпричастно на бунтовете в
България. Затова той не е предаден на руския консул в Бургас за
съвместно водене на следствието, а е изправен пред военнополе
ви съд.238
"При разглеждане на делото му нека присъства и консулът.
Набоков ще се предаде, след като се осъди - наредил министър-
председателят В. Радославов на окръжния управител в Бургас.239
На 29.10.1886 г. консулът Емелянов е официално поканен да
присъства на процеса. Той отказва, под предлог че получил пока
ната много късно. Освен това оспорва подсъдимостта на чуждите
посланици на военни съдилища. За спасяването на руските офице
ри - участници в заговора, особено на Набоков, руската диплома
ция връчва няколко заплашителни ноти. Изразходва много сили и
средства - 90 турски лири.240
Консулът Емелянов забранява на Набоков да дава показа
ния в съда и той отказва с мотив, че консулът отсъства.241
Военният съд осъжда кап. Набоков на смърт. Присъдата не
е изпълнена. На 1.11.1886 г. кап. Паница го предава на Руското
консулство в Бургас. От българите участници в заговора двама
нисши чинове и един войник са осъдени на по 15 години строг
тъмничен затвор.242
Заговорниците, избягали в Турция, са задържани. Според
Нелидов султанът обвинява за заговора великия везир, който иска
да го скара с Русия.243 Затова по заповед на султана са прекратени
442
разследванията срещу задържаните и арестуваните са освободени.

В Цариград осъденият за противодържавна дейност на
смърт в България - кап. Набоков, влиза във връзка с българските
офицери и опитва да вербува черногорци за десант във Варна или
Бургас. Събира ги с твърдения, че има съгласието на руското пра
вителство и обещанията му за подкрепа с кораби и оръжие.244
С действията си окончателно компрометира руската дипло
мация, която, за да избегне скандал, го изпраща в Одеса. Там Сла
вянското благотворително дружество поема издръжката му.
Документи от руските архиви доказват, че заговорът на На
боков в Бургас е част от по-голяма конспирация срещу правител
ството, в която е замесена руската дипломация. Факт е, че след ид
ването на Каулбарс в България участието на руски дипломати в
конспирации срещу правителството се засилва. Той и Неклюдов
насърчават, координират и ръководят бунтовете в октомври 1886
г.
Още на 11.10.1886 г. Неклюдов от София съобщава на кон
сула в Русе: "Шуменци са решили да завземат Търново. В Сливен
всичко е готово. Тук също. Убеждавам Видин незабавно да провъ
згласи независимост. По-голяма част от управниците са в Търно
во."245
На същата дата той критикува консула Карцов за недос
татъчно активно действие. Самият Каулбарс заявява на консулите:
"Предайте, че гарнизоните в Бургас, Айтос, Стара Загора и Сливен
са готови. Чакат само сигнал от Шумен."246
Друг документ на Каулбарс до консулите хвърля светлина
за руското участие в заговорите: "От Русия се завръщат в България
капитаните Гергинов, Димитров, Паков, Кавалов, Тянков за пов
дигане на гарнизоните против управниците. Оказвайте им съдей
ствие, но сами не се компрометирайте. Улеснявайте връзките
между тях и ако е нужно, им давайте пари, като ме предупреди
те за това. Те пътуват под чужди имена, но ще се познаят един
друг по общата парола - "Шест" и "Девет". Предупредете ги да бъ
дат внимателни, тъй като открито ние не можем да ги поддържа-
ме. "2 4 7
За размера на руското участие в организирането на бунто
вете в България говори такъв факт, че в него е включен даже ко
респондентът на в. "Новое время". Предупреждението от Русия
443
Янко Гочев
по дипломатически път е да няма открита поддръжка от диплома

тите за антиправителствените бунтове. Затова Каулбарс признава:
"...Ще се постарая да поддържам пасивно движението, което сега
би било много навременно."248
Когато бунтовете са потушени и се разкрива руската наме
са в тях, дипломацията прави всичко възможно да прикрие следи
те за руското участие.
С шифрограма на Каулбарс до консула в Русе Шатохин се
уведомява за арестуването на кап. Набоков и това, че в него са на
мерени документи, "подсказващи Ваше участие в заговора". Съвет
ва го да вземе предпазни мерки и ако е нужно, да се върне в Ру-
?4Q
сия.
На всички консули ген. Каулбарс заповядва: "Снабдете спа
силите се от Бургас с паспорти и необходимите парични средства,
не по-малко от 1000 франка на всеки, като ги посъветвате времен
но да напуснат България."ьо
Опити за бунтове има и в Сливен, и в Стара Загора. В Сли
вен организаторите са кап. Хр. Паков, Ст. Белов и кап. Енчевич.
Този бунт има своя предистория. Кап. Хр. Паков е един от офи
церите русофили. След преврата на 9.08.1886 г. той се укрива за
едно с кап. Р. Димитриев в Руското консулство в Пловдив, откъ-
дето двамата са препратени в конски вагони тайно в Цариград.
Посланикът Нелидов отказва да ги приеме. Тогава заминават за
Москва, където са приети лично от М. Катков. От Москва отиват
в Букурещ, където образуват таен революционен комитет. Кап.
Енчевич, който на 26.09.1886 г. е уволнен, се присъединява към
кап. Хр. Паков и кап. Р. Димитриев. Цел на комитета е организи
рането на голямо въстание в Северна България. Пратеници на ко
митета агитират сред гарнизоните там. В навечерието на бунта
кап. Хр. Паков и кап. Енчевич се установяват в Сливен. Започват
агитация за бунт с един девиз - признателност и свещен съюз с Ру
сия. Бунтът започва на 26.10.1886 г. сутринта. Само 5 от офицери
те от гарнизона са спечелени. Малко граждани се включват в бун
та, който се изразява в обикновена демонстрация по улиците,
разпръсната от войската.241 До обяд на същия ден редът е възстано
вен. Офицери и войска, верни на правителството, от Ямбол и Но
ва Загора потушават бунта в самия му зародиш. Тримата му вода
чи се укриват и напускат България.
444
Последният опит за бунт през октомври 1886 г. е в Стара

Загора. Кап. Боянов с чета от цивилни и войници тръгва за града,
където трябва да избухне бунтът. Властта обаче е организирана.
Създава военна сила, която с огън разпръсква четата. Водачът й се
спасява с бягство.
Бунтовете през октомври 1886 г. са зле организирани и
бързо потушени. Те имат важни последици. Много офицери, по
дофицери и цивилни напускат България и се вливат в политичес
ката емиграция. Арестът и осъждането на руски поданици при по
тушаването на бунтовете влошава още повече отношенията с Ру
сия.
Тогава у Стамболов назрява идеята да се избере княз, за да
се постави Русия пред свършен факт.2’2 Той е окуражен от Англия
и Австро-Унгария, които заемат по-твърда позиция срещу Русия.
На 28.10.1886 г. английският министър-председател - лорд
Солсбъри, произнася голяма реч, в която изразява "възмущението
и съжалението на Европа", нейното изумление и дълбоко порица
ние на руските посегателства, "върху правата на един независим
народ".2’3
Тази реч, която предизвиква бурни протести в Русия и до
ри гняв на императора, е решителното външнополитическо съби
тие, което кара Регентството да пристъпи към избора на княз.
Речта на лорд Солсбъри е ярка манифестация по българс
кия въпрос на английското противопоставяне срещу руската поли
тика. Лондон обаче е за преизбирането на Батенберг, тъй като в
английски интерес е да се провокира задълбочаването на конф
ликта между България и Русия. Внушенията за преизбирането на
Батенберг са отхвърлени от Регентството, защото по този начин
Англия иска категоричен реванш срещу Русия, а това плаши Стам
болов.
Освен Англия, и Австро-Унгария порицава руските
действия и се обявява срещу стремежа и правото на Русия сама да
решава българския въпрос.
На 29.10.1886 г. ВНС в Търново избира за български княз
датския принц Валдемар, който е брат на руската императрица
Мария и син на датския крал Кристиян IX. Изборът се тълкува в
Русия като отстъпка на Регентството, защото смята, че Батенберг
ще бъде преизбран. Дори Каулбарс е изненадан от този избор.
445
Янко Гочев
Чрез този избор България отново прави опит за помирение с Ру

сия. По лично внушение на Александър III обаче датският крал
отказва от името на сина си избора.
Русия вече търси формален повод, за да скъса отношенията
с България. И той е намерен, когато на 29.10.1886 г. гавазинът (па
зачът - б. а.) на Руското консулство в Пловдив отива в телеграфна
та станция да предаде телеграма и му е нанесен побой от стража
рите. Веднага Каулбарс протестира и уведомява Петербург, че
случаят е подходящ за прекратяване на отношенията. Намерение
то на Каулбарс е да направи пазача черногорец Николай Рогович
национален герой. Затова нарежда на консула в Пловдив да му
обяви публично: "Царско благодаря за доблестната потъпка. Заед
но с това лично аз ще го представя за награждаване с Георгиевс-
кия кръст."254
На 2.11.1886 г. Каулбарс иска с нота удовлетворение, което
трябва да включва: наказание на преките виновници за инциден
та; уволнение на пловдивския бригаден командир (подп. С. Мут-
куров, който е и регент) и коменданта кап. М. Савов и отдавана
чест на руския флаг пред консулството.255 Срокът на ултиматума е
5 дни.
Начович препраща нотата ултиматум на военния министър
- подп. Д. Николаев. Той обаче отказва да даде удовлетворението,
защото не иска да накърни престижа на българската войска. Удов
летворението, което иска Каулбарс, би провокирало национално
то чувство на българските офицери. Затова не отговаря на нотата.
Самият Стамболов не иска да дава жертви, които да огор
чат офицерството. Той счита за необходимо да поддържа вярата
във войската, че няма да се допусне посегателство върху нея. Ос
вен това западните дипломатически агенти дават уверение за
подкрепа за България.
Начович прави всичко възможно за изпълнение на руските
условия, макар че е затруднен от факта, министрите и регентите
не са в София, поради което иска удължаване на срока.
След изтичане на срока на 6.11.1886 г. Каулбарс издава пос
ледната си нота, с която скъсва дипломатическите отношения с
България. В нея той мотивира причините за действията си. Обяс
нява ги с това, че всички негови съвети "не са били изпълнени",
осъществявани са "дръзки покушения" срещу руски поданици в
446
България и лица, ползващи се с руско покровителство, и накрая

изборите и свикването на събранието без съгласието на Русия по
казвали твърдата решимост на България да върви в разрез с мне
нието на руското правителство.
Заключението му е: "сегашните управници на България
окончателно са изгубили доверието на Русия".251’
На 6.11.1886 г. нота с подобно съдържание изпраща и плов
дивският консул Игелстром до окръжния управител. Това не е
случайно. Русия го счита за представител на отделна власт, т. е. все
още не признава Съединението. Без инциденти и брожения на
8.11.1886 г. Каулбарс напуска София. Пътува през Пловдив за Ца
риград, като се люто заканва, че скоро ще се завърне по-силен. Ед
новременно с него напускат всички консули в България. В Цариг
рад Каулбарс е награден от султана с висок орден и му е устроен
в негова чест военен парад. Мисията му завършва с пълен провал.
Отзвукът от нея не е благоприятен за Русия. Общественото мне
ние в Европа не оправдава генерала и не смекчава вината му.
Отпътуването му от София се приема с радост, дори с ирония. Ху
мористични вестници го наричат "Софияско", свързвайки резулта
та от мисията му с името на българската столица. Френският вест
ник "Журнал дьо Деба" пише: "Светът се поздравява, че вижда
свършека на една тъй шумна, тъй заядлива намеса."257 Същевре
менно отчита, че със своя неуспех генералът затвърждава положе
нието на Регентството. Дори немският правителствен официоз
приветства отпътуването на Каулбарс като много благоприятно
събитие за запазването на мира.
Националистите в България празнуват, а Регентството
въздъхва с облекчение. Д. Петков пише в "Независима България"
статия "Обратним путьом", в която се казва: "Негово превъзходи
телство Каулбарс замина... Когато генералът си отиваше, сняг и
дъжд валяха. Мнозина говореха, че самата природа плаче за поло
жението на Каулбарс."258 В друга статия - "Отива си вече", Д. Пет
ков е уверен: "Не ме е страх. Има Бог и за България."259
Всъщност 3. Стоянов, Д. Ризов и Д. Петков имат голяма
заслуга за провала на мисията на Каулбарс и за компрометиране
то на руската политика. Първенството в това отношение е на Д.
Петков и вестника му. Според С. Радев "Д. Петков бе със своята
"Независима България" леката кавалерия на национализма, казаш-
447
Янко Гочев
ката команда, ако можем така да наречем един вестник, който бе

насочен изключително срещу Русия".260
Мисията на Каулбарс е наречена от съвременници "най-зре-
лищния провал на руската дипломация за целия XIX век". По по
вод скъсването на отношенията с България С. Татишчев пише:
"Русия трябва да се отдалечи от България и задълго, ако не и за
винаги, да се откаже да ползва в тази страна плодовете на своя
благороден освободителен подвиг по причина, че дипломацията
не разбира, че Стамболов и хората, които се сплотяват около не
го във временно правителство, представляват действително поли
тическо болшинство на българския народ, а не шайка от случайни
похитители на властта."
Разривът с Русия през 1886 г., е повече реакция на руската
намеса в България, отколкото политически акт на неблагодарност.
Не Стамболов е инициатор за скъсването с Русия, а руската поли
тика, която е българофобска. Груба, безцеремонна и арогантна,
Русия скъсва с България, а не Стамболов с Русия. Друг е въпросът,
че след скъсването на отношенията България остава без алтерна
тивна подкрепа от западните Велики сили.
Причините за скъсването на отношенията обикновено се
свързват с предизвикателствата на самия ген. Каулбарс261, който с
действията си напуска общоприетите норми за поведение на дип
ломат в една държава. Дори в Русия някои негови ходове не са
одобрени. Дипломати ги обясняват с политиката на императора, а
не на руската дипломация.
Можем да приемем мнението на френския дипломатичес
ки агент в България по това време Флеш, който като опитен дип
ломат констатира, че политиката на император Александър III,
осъществявана на място от ген. Каулбарс, се опира на погрешни
представи, наивно мнение и надежди, че българите ще се хвърлят
спонтанно в обятията на Русия. Очевидно е, че в Петербург не
оценяват добре политическата обстановка в България, а и руските
дипломати виждат желанието, а не реалното и грешно информи
рат императорския двор. Оттук у императора се формира неточ
на оценка на обстановката. Дават се погрешни инструкции на им
ператорския двор до Каулбарс. Русия така и не улавя българския
стремеж към независимост. Александър III проявява липса на гъв
кавост в отношенията си спрямо България. Външният министър
448
Н. К. Гирс признава, че не е питан въобще от императора при изп

ращането на Каулбарс в България. Отделно Каулбарс няма подхо
дящи качества, за да изпълни сложната и деликатна мисия по
възстановяване на руското влияние в България.
Безспорно е, че с провала на мисията на Каулбарс руската
дипломация регистрира крупно поражение в своята история.
Завършва с крах за императора и неговата генералска политика,
която за пореден път точно в България доказва, че няма нищо об
що с методите на действие на традиционната европейска дипло
мация.
Русия обаче не си извлича поука от политико-дипломати-
ческите си грешки в България по време на мисията на Каулбарс.
Тя обявява нова тактика. В декларация по българския въп
рос от 11.11.1886 г. стоварва отговорността за неуспехите си в Бъл
гария върху българските ръководители, наречени "шепа агитатори
радикали", заявява, че ще действа с мирни средства, без да нару
шава договорите и "ще изчаква развоя на събитията".262
Очевидно Русия е стресната и с декларацията си от
11.11.1886 г. отстъпва. България печели малка победа.
Отстъплението се налага поради влошената международна
обстановка. Изявленията на лорд Солсбъри на 28.11.1886 г. и на
външния министър на Австро-Унгария граф Калноки на 1.11.1886
г. в полза на България и срещу Русия пораждат силно безпокой
ство в Петербург. Гирс е разтревожен и от позицията на Герма
ния, която предупреждава, че ако Австро-Унгария бъде "смъртно
наранена" при евентуална война с Русия, Германия няма да оста
не спокойна. Нараства и напрежението в отношенията между
Франция и Германия, които в началото на 1887 г. довеждат до т.
нар. "военна тревога" в Европа.263
За Русия приоритет става уреждане на отношенията с Гер
мания и Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата импера
тори и българският въпрос минава на заден план.
За да отклони обвинението в липса на конструктивна пози
ция по българския въпрос и за да спечели време за нова атака сре
щу България, вкл. чрез натиск върху Турция, Александър III
предприема нов тактически ход. Лансирана е кандидатурата за
български владетел на грузинския княз Николай Мингрели, но е
обвързана с предварително условие за промяна в Регентството и
449
Янко Гочев
правителството и избори за нова народно събрание.

Тази идея среща остра реакция в България. Правителстве
ната пропаганда рисува в печата кандидата облечен с дълга дола-
ма, с калпак на главата и с ханджар на кръста. Д. Петков е в сти
хията си и му обявява безпощадна война. Според него чрез Минг-
рели Русия иска да тури ръка на България, "за да я превърне в
един Туркестан или някоя Киргизка област". Самият Мингрели е
"вагабонтин, щом продал своето княжество на руския импера
тор".264 Ако избере него, правителството ще постъпи предателски.
С убийствена ирония Д. Петков завършва статията си: "По-добре
ще се съгласим да турим дядо Г. Гаджал войвода, отколкото да се
подчиним на всевъзможни черкези и грузинци - мингреловци, за
което сама Русия настояваше в Берлинския договор да се махат от
България"265
За българските националисти е обидно, че Русия предлага
за княз на България азиатец, продал княжеството си на Русия. Те
основателно питат: Каква е гаранцията, че ако бъде избран, няма
да продаде и България на Русия? Затова Мингрели няма морални
и политически качества да управлява България.
Русия разбира от неофициалните сондажи, че кандидатура
та й няма да бъде приета от Англия, Австро-Унгария и Италия.
Въпреки това чрез посредничеството на Турция като сюзерен на
България, на 21.11.1886 г. Русия предлага Мингрели за български
княз. Предложението всъщност няма за цел да реши българския
въпрос, а да забави решението му.
Руската кандидатура е отхвърлена поради неодобрението
на Англия, Австро-Унгария и Италия и противодействието на бъл
гарското Регентство и правителството, подкрепени от обществе
ното мнение в България.
Отказът на Русия да лансира примамлива кандидатура за
български княз доказва намерението й да ограничи българския су
веренитет.
Случаят поставя редица въпроси за размисъл. Историкът
Иван Панайотов в изследването си за безкняжието задава въпро
са: "Въобще руското правителство искаше ли България да има
свой княз, или пък всичко правеше с цел да осуети избор на бъл
гарски княз и по този начин да прибегне до окупацията на Бълга
рия?"266
450
Според него влизането на двата военни кораба във Варна е

сондаж за окупация, но Русия изоставя тази идея под натиска на
западните държави.
След провала на кандидатурата на Мигрели руската пози
ция към България остава непроменена. Променя се обаче тактика
та. За императора възстановяването на руското влияние може да
стане не чрез избор на княз, а чрез "свалянето на софийските не-
годяи и замяната им със стабилно временно правителство с руски
военен министър".267
Тактиката е съдействие от Русия за организиране, финанси
ране и въоръжаване на българските емигранти с цел сваляне на
Регентството и правителството.
По състав българската политическа емиграция се състои от
две основни групи: гражданска, обединяваща различните русофи-
лски партии и групи, и военна, в която влизат офицерите, участ
вали пряко в преврата срещу Батенберг, или уволнени по-късно
заради политическите си пристрастия. Това са слепите русофилс-
ки оръдия, изменили на родината и поставили се в услуга на Ру
сия.
Гражданската политическа емиграция се формира посте
пенно в периода октомври-декември 1886 г. Русофилските поли
тици се съсредоточават предимно в Турция. Сред тях има три ос
новни политически групировки: привърженици на П. Каравелов,
на Др. Цанков и на Народната (Съединистка) партия от бившата
Източна Румелия. Докато водачите П. Каравелов и Др. Цанков
временно остават в България, за сметка на по-голяма част от сво
ите привърженици, в Турция се установяват почти всички народ-
няци - М. Маджаров, С. Бобчев Г. Хаканов, Ив. Гешов, без К. Ве
личков, който бяга в Италия.
Главен емигрантски център става турската столица Цариг
рад. Първата публична изява на русофилите емигранти - подава
нето на 4/16.12.1886 г. на мемоар до посланиците на Великите си
ли и великия везир по българския въпрос, подписан от 37 души,
предимно народняци.268 Това е т. нар. "махзар", който според бъл
гарското правителство е апел за турска окупация на България. По
сведение на авторите на мемоара идеята за акцията е на руския
посланик Нелидов.269 Затова не е случайно, че в мемоара са изло
жени две основни руски идеи: големите насилия и арести в стра
451
Янко Гочев
ната и "незаконността" на властта. Освен това има апел към Вели

ките сили и Турция да премахнат "насилията" в България. Силите
и Портата въобще не му обръщат внимание и акцията на юж-
нобългарските съединисти с мемоара остава без ефект. Последи
ците за тях са неблагоприятни, тъй като са разобличени като пре
датели. След провала съединистите се разпръскват. Част от тях ос
тават в Цариград, но друга част заминават за Русия и Румъния.
Чак на 9/21.01.1887 г. възпроизвеждат идеята си от махзара
отново. Тогава бившият кмет на Бургас Д. Бракалов пише частно
писмо до руския консул в Одрин Лишин. След като констатира,
че "страната ни преживява много тежки периоди под управлени
ето на Регентството, което продължава политиката на Батенберг",
неуспехите в усилията "да се избавим от тези авантюристи и не
годници" и царящата "инквизиция в Румелия - гонения, потиска
ния, изтезания, убийства" и "пълна анархия в страната, авторът
предлага: "руска окупация, но не временна, а продължителна -
най-малко 7-годишна, тъй като на руснаците ще се наложи да
превъзпитат цяло поколение". Д. Бракалов уверява, че окупацията
"ще срещне пълното съчувствие на народа" и "руското правител
ство я отлага напразно".270
Документът е част от усилията да се убеди Русия, че юж-
нобългарските съединисти са единствените, на които тя може да
разчита в политиката си спрямо България. Между тях и другите
русофилски групировки няма единство, а борба кой да бъде исти
нският представител на народа пред Русия. В тази борба съединис
тите са склонни да жертват интересите на България.
Русия има по-голямо доверие на Др. Цанков, който от 1886
г. се стреми да бъде едноличен водач на цялата русофилска опо
зиция. Съединистите са пренебрегнати при преговорите между
Регентството и Др. Цанков,проведени с посредничеството на Тур
ция в периода януари-март 1887 г.
Др. Цанков е извикан тогава в Цариград по покана на вели
кия везир със съгласието на руския посланик. Поканата е иници
ирана от Нелидов. Това е поредната стъпка в усилията на Русия да
въздейства върху събитията в България чрез Турция. Именно Не
лидов подтиква турския външен министър да обсъди с Цанков въз
можността на България. Съпартийците на Др. Цанков Т. Бурмов
и М. Балабанов са обезпокоени от преките преговори на своя шеф
452
и молят, за да не се навреди на партията, този факт да се пази в

тайна. Те издигат свои виждания, известни като "Програмата Ба-
лабанов - Бурмов". За да се избегнат недоразумения, Нелидов пре
поръчва на двамата да не усложняват безцелно въпроса. За Русия
е важно партията на Др. Цанков, без да се спира на второстепен
ни въпроси, да подкрепи своя шеф и да не предизвиква разкол в
партийните редици. Самият шеф не се съгласява да започне пре
говори, докато Русия не му нареди. Консулът в Одрин Лишин
докладва за позициите на Др. Цанков в депеша до Н. К. Гирс от
8/20.01.1887 г. В документа се подчертава, че претендиращият да
бъде водач на опозицията не вярва в успеха на преговорите и във
възможността да се сформира смесено правителство. Според Цан
ков "единственият" път за спасението на България е окупация
та".271
Идеята на Русия е, че един "общ натиск на Силите" върху
България ще е достатъчен да сложи край на кризата. Затова по
указание на Н. К. Гирс посланик Нелидов търси споразумение с
посланиците на Силите за средствата, които ще улеснят решаване
то на българския въпрос. Само Германия подкрепя руските пре
тенции. Англия, Австро-Унгария и Италия се обявяват против.
Странно е наистина желанието на Русия в края на 1886 г. и
началото на 1887 г. да преговаря чрез Др. Цанков с Регентството.
Българският дипломатически агент в Цариград - д-р Вълкович, пи
ше на Гр. Начович, че Русия е "поомекнала". Промяна в позиция
та й обаче няма. Тя само демонстрира желание за преговори, за да
прикрие решителната фаза в подготовката на бунтовете срещу
българското правителство. Не е случайно, че точно в началото на
януари 1887 г. руският император казва: "Единствената надежда е
в движението на военните емигранти, останалото е празна рабо
та... Всички споразумения, впрочем както и преговорите с парти
ите, са глупости и безсмислица и нищо не променят."272
Затова на 6.01.1887 г., когато е приет в Цариград от вели
кия везир, Др. Цанков представя съгласуван с Нелидов проект за
излизане от кризата. Той предвижда: ликвидиране на Регентство
то като противоречащо на конституцията; образуване на смесено
правителство, в което постовете министър-председател, министри
на външните и вътрешните работи се дават на цанковистите;вое-
нен министър руснак, свикване ново ВНС, което да промени конс
453
Янко Гочев
титуцията и да избере Мингрели за княз; всички уволнени офице

ри да се върнат на служба и да се освободят всички политически
затворници.27’
С една дума, чрез програмата на Др. Цанков Русия иска ця
лата политическа и военна власт в България. Регентството отказва
да капитулира пред Русия. То е склонно да приеме само смесено
правителство и Регентство със съответно два и един поста за опо
зицията. Според него всички промени в управлението трябва да
станат от ВНС, и то при условие, че Турция представи кандидату
рата за княз.
През февруари 1887 г. преговорите продължават в София,
където пристига турският представител Риза бей. Задачата на Ре
гентството вече е споразумение с опозицията, но без Др. Цанков,
който на 26.02.1887 г. връчва на великия везир мемоар за разре
шаване на кризата чрез външна намеса. От името на опозицията
той отказва да се занимава безполезно с решаване на българския
въпрос. Той подканя Турция да употреби енергични средства, за
да уреди въпроса и да се предотвратят нови кръвопролития. Кога-
то великият везир пита Др. Цанков какво разбира под "енергични
мерки", последният отговаря: "Турските войски да окупират Бъл
гария!"274
За Др. Цанков турският сюзеренитет означава право на Тур
ция да се намесва във вътрешните работи на България. Това е рис
кован ход и безполезна инициатива от негова страна. Мемоарът е
използван от правителството в България като повод за компроме
тиране на цялата опозиция. К. Величков в писмо до Ив. Вазов пи
ше, че както по-рано южнобългарските съединисти, така и Др.
Цанков с мемоара си падат невинно в един капан."275
Последицата от подаването на мемоара е, че на Др. Цанков
е забранено вече да се връща в България. Със записка до Риза бей
от 11.03.1887 г. цанковистите в София отказват да водят прегово
ри. Непосредствено след техния отказ Русия отказва да влиза в
каквито и да е било преговори с България.
Неуспехът на преговорите сближава съединистката емигра
ция и Др. Цанков, който постепенно поема ролята на ръководи
тел на емиграцията в Цариград. След потушаване бунтовете в Си
листра и Русия обединената опозиция разчита вече само на
външната намеса на Русия за разрешаването на кризата.
454
Последната й проява преди края на "българската криза" е

изпращането в началото на май 1887 г., по идея на Др. Цанков,
одобрена от Нелидов, на депутация (С. Бобчев, В. Павлитов и Д.
Юруков) в Русия. Тя посещава Одеса, Москва и Петербург с фор
мулирано и мотивирано предложение за руска окупация - "сред
ство да се прекрати злото и да се избави България от безизходно
то положение". Според русофилите окупацията се желае от бъл
гарския народ като единствена възможност за "своето избавле
ние".276 С други думи, народът желае унищожението си.
В Одеса членовете на депутацията имат срещи с председа
теля на Славянското дружество - Шишиновски, сътрудник на М.
Катков, Карцов, руски и български офицери. В Москва имат раз
говори с ген. Столипин, Шарапов и други, а в Петербург - с Ив.
Зиновиев, М. Катков, Вл. Саблер, Н. Хартвиг, М. Хитрово, княз М.
Кантакузин, ген. Л. Соболев.
В обобщен вид руската опозиция е изразена от началника
на Азиатския департамент Ив. Зиновиев в отговора му, даден на
делегацията: "Вашият въпрос е европейски въпрос. Сега се водят
преговори по него... Трябва да чакате. Колкото до поддръжката на
българските емигранти, ние направихме разпореждане да се от
пусне известна сума на цариградското ни посолство."277
В усилията си да провокира окупацията, мисията претърпя
ва неуспех. Гражданската политическа емиграция се оказва неспо
собна да се обедини и да води борба за осъществяване на ясно оп
ределена политическа програма. Неспособна е и за политическа
борба, и за въоръжена борба. Страх от отговорност и неверие и в
собствените си сили - това са характерните й черти. Неуспехът да
се предизвика окупация окончателно я компрометира. Тя на прак
тика се отказва от политическа дейност и търси пътища да се
приспособи към системата на управление в България.
Военната емиграция се формира от състава на офицерите
детронатори и от уволнени от армията офицери от есента на 1886
г. нататък.Точният им брой е неясен. По непълни сведения са 51
души278, а в 1887 г. те са близо 1/7 от командния състав на бълга
рската войска. Относно качествата им няма спор. Това е елитът на
българската войска, изгонен и отчислен от страната. Чрез него Ру
сия отново обезглавява България от висши военни командни кад
ри.
455
Янко Гочев
Офицерите емигранти се установяват главно в Румъния

(Букурещ), Турция (Цариград и Одрин), Русия (Одеса), където с
тях се занимава представителят на руското Министерство на
външните работи - статският съветник Романенко. За тях се гри
жат пряко Азиатският департамент и славянските дружества. По
падат под особен надзор с оглед целите на Русия да ги използва
за нови бунтове срещу правителството в България. Под руското
ръководство започва създаването на емигрантски комитети в Буку
рещ, Цариград и Одеса.
Идеята за ново въстание чрез армията е вдъхновена от кап.
Радко Димитриев. Той я внушава пръв на сбирките на офицерите
емигранти в Букурещ в хотел "Симон". На тях присъстват кап. Ен
чев, кап. Паков и кап. Белов.
Майор П. Груев и ротмистър Ан. Бендерев след освобожда
ването им на 8.11.1886 г. напускат България и през Румъния се ус
тановяват в Русия. Посещават Одеса, Киев, Москва и Петербург.
Представени са на граф Н. Игнатиев. Той им организира среща с
Ив. Зиновиев и външния министър Н. Гирс. Приети са и от импе
ратор Александър III. Искат съдействие и пари за "патриотични
цели".
В началото на декември 1886 г. Н. Гирс ги запознава с пла
на за въстание. Р. Димитриев, П. Груев и Ан. Бендерев приемат
идеята, макар че намират момента за неподходящ.
Така през декември на 1886 г. руското МВнР заедно с бъл
гарските опозиционни офицери разработват план за голямо въс
тание в България. Един от първите документи, с които се старти
ра подготовката за въстанието, е секретно писмо инструкция №28,
одобрено от императора и изпратено от Н. К. Гирс до руския
агент в Букурещ, действителния стаски съветник Михаил Хитро
во.2 4Посланиците и целият личен състав на посолствата в Цариг
рад, Букурещ и представителството на МнВР в Одеса са тайно ан
гажирани с антибългарското въстание. Посолството на Русия в Бу
курещ става главен координатор и организатор на конспирацията.
Затова има обилна кореспонденция между М. Хитрово и Петер
бург. Самият М. Хитрово - този "поет, авантюрист и разсипник"280,
подкрепя ревностно плана и хвърля всички сили и средства по
българския въпрос. Средствата му са отпуснати от Азиатския де
партамент, който му дава право да дава суми от окупационния
456
фонд. М. Хитрово харчи безотчетно суми от този фонд при под

готовката на въстанието.
Общо за организиране на въстанието МВнР на Русия отпус
ка 300 000 франка и 2000 пушки281. Съгласно телеграма на
външния министър от 15.12.1886 г. членовете на революционния
комитет в Букурещ получават за издръжка на офицерите 120 000
франка от окупационни фонд; само П. Груев и Ан. Бендерев по
лучават за безотчетно разпореждане 60 000 франка282.
Подкупени са, с оглед запазване секретността на конспира
цията, румънският вътрешен министър, който получава 60 000
франка лично и 40 000 за оказано съдействие на руските агенти
от тайната полиция; букурещкият префект - съответно 20 000
франка лично за него и 20 000 франка за съдействие на руските
агенти.283
На 5.01.1887 г. М. Хитрово изпраща шифрована телеграма
през Гюрево до драгомана на Руското консулство в Русе: "Моля Ви
да окажете всички Ваши възможни съдействия на учредения в
Гюргево Комитет за организиране на народното движение в Бъл
гария, а така също да ме уведомите за дейността на отделението
на русенски комитет, какви лица вземат участие в него и какво е
Вашето мнение за тяхната благонадеждност и способности."284
Това е първото сведение за разширяване нишките на конс
пирация извън Букурещ. В отговора на драгомана от следващия
ден се посочват имената на членовете на русенското отделение на
комитета: Симеон и Павел Златеви, Ал. Цветков, П. Черковски, Г.
Геров, Д. Анев и Д. Бръчков. Характеризират се като "благонаде
ждни" без П. Златев и се разделят на няколко групи според каче
ствата им.285
"Благонадеждността" струва пари, защото съгласно телег
рамата на Азиатския департамент от 10.01.1887 г. за издръжка са
мо на комитетите в Гюргево и Русе са отпуснати 75 000 франка.286
Ултранационалистът журналист М. Катков също се включ
ва в подготовката. Той е пристрастен по българския въпрос. Често
пише докладни записки до императора, който обикновено ги
одобрява. Такъв е случаят със записката от 8.01.1887 г. за майор П.
Груев.М. Катков го препоръчва за делото, защото го познава доб
ре. Записката е важна, защото дава важни сведения за хода на под
готовката на въстанието. От нея личи, че в Букурещ вече са се съб
457
Янко Гочев
рали почти всички български офицери емигранти в Русия, без ня

колко оставени за свръзка в Одеса. Офицерите са разпределени по
групи, развиват кипяща дейност и се надяват на успех. "Ако наше
то предприятие претърпи провал - Катков съобщава на императо
ра думите на П. Груев, - то ние ще умрем поне с чиста съвест, че
сме направили всичко за спасяване на нашето отечество от позо
ра, който са му причинили днешните български управници, отк
лонили България от естествения й път на единение с нейната ос
вободителка." Груев уверява, че много офицери и запасни са гото
ви за въстание и към тях ще се присъедини цялата българска ар
мия. "Властта на негодяите (така са наричана в Русия и сред офи
церите конспиратори българските управници - б. а.) ще рухне от
само себе си, без кръвопролитие".
Катков уверява Александър III, че трябва да се създаде спе
циален комитет, който да набира парични средства за нуждите на
българските офицери.
"Който да бъде избран за княз на България - пише Катков,
- само на тези хора, само на предания на Русия военен елемент
може да се опре бъдещото българско правителство. Всички тези
политикани, които е наплодила в България наложената й консти
туция, не само Стамболови, Каравелови, но и Цанкови, са хора из-
портени, за нищо негодни и истинска язва на България. Те трябва
да бъдат превърнати в нищо и да им се отнеме всякакъв достъп до
властта."287
Документите показват, че изпълнението на предложената
от Катков идея започва още преди да бъде одобрена от императо
ра. За това съобщава от Одеса представителят на МВнР: "Пропа
гандирането на патриотичните идеи във висшето общество дава
резултат в полза на емигрантите. Разчитам на обилен сбор. Славя
нският комитет ще разпределя средствата. Катков изпрати 700
рубли."288
Твърдият курс, поет от Русия срещу българското правител
ство, проличава и от писмото на М. Хитрово до Н. Гирс от
20.01.1887 г., в което се казва: "Струва ми се, че в дадения момент
би било изгодно да не настояваме за никаква княжеска кандида
тура, а да се стремим само към сваляне на софийските негодяи."289
В общата еуфория в Русия има и по-трезви гласове. На
21.01.1887 г. Нелидов предупреждава от Цариград: "Предаваните
458
от Бендерев сведения ми се струват преувеличени. Движението

съществува, подготвя се свалянето на Регентството, но делото още
не е узряло и преждевременните бръщолевения само могат да
попречат. Нашите вестници особено следва да се държат встрани
от това движение, за да не ни навлекат отново обвинения в поощ
ряване на революцията в България." Думата "революция" е под
чертана от императора с червен молив и забележка: "Това не е ре
волюция, а възстановяване на реда и борба именно против рево
люцията. Това не трябва да се смесва, а от Нелидов още повече."290
От българска страна след срещата в Петербург на П. Груев
и Ан. Бендерев започва също активна подготовка. П. Груев остава
в Петербург като представител на военната емиграция пред МВнР
на Русия, а Ан. Бендерев заминава през Одеса за Букурещ.291
Идеята им е да не се допускат малки въстания, а да се теро
ризира правителството с факта, че се готви бунт, и това да става,
докато по-голяма част от войските бъдат спечелени за общо въс
тание.
Емигрантите си разпределят ролите в Одеса. Майор Стоя
нов (за когото има сведения, че е получил от Хитрово 20 000
франка292), кап. Дуков, кап. Г. Вазов, кап. Тянков и кап. Ножаров
заминават за Турция, за да организират комитети в Цариград и
Одрин, а Ан. Бендерев, кап. Р. Димитриев, кап. Енчев, кап. Паков
и кап. Златарски остават в Букурещ, за да образуват комитет за
въстание в Северна България.
Още в края на 1886 г. конспирацията обхваща и лица от
гарнизоните във Видин, Свищов, Русе, Шумен. В Русе и Свищов
възникват тайни политически комитети, които са във връзка с
офицери от гарнизоните.
Повече се знае за тайния комитет в Русе. Той възниква през
декември 1886 г. Председател е бившият революционер Тома
Кърджиев, а след бягството му в Гюргево майор Атанас Узунов -
герой от Сръбско-българската война, героичен защитник на Види
нската крепост, военен инженер и руски възпитаник. Спечелен е,
след като е преместен от Видин в Русе, където е назначен за ко
мандир на бригадата. Кога влиза в комитета, не се знае. Сигурно
е, че ходи на няколко пъти в Букурещ, където лично се среща с М.
Хитрово, който отпуска 45 000 франка на Т. Кърджиев за превеж
дане в Русе в разпореждане на майор Ат. Узунов.293 В русенския
459
Янко Гочев
комитет участват офицери от пионерния полк и част от 5-ти пе

хотен дунавски полк. Комитетът в Русе поддържа връзки с коми
тетите в Свищов, Силистра и Шумен.
Спечелени са още майор Олимпи Панов, който има лични
мотиви за реванш, защото правителството го екстернира в Ловеч
и е подложен на оскърбления и кап. Хр. Кръстев - началник на
гарнизона в Силистра, за когото има сведения, че е получил 40
000 франка, за да организира бунт в града.241
Отделни членове на нелегалните комитети получават също
пари от Русия. Има сведения за Величко Панчев (6400 франка),
Христо Иванов (6000 франка), Георги Георгиев (8000 франка),
Панчо Черковски (12 000 франка).243
В края на 1886 г. и началото на 1887 г. са първите прояви
на офицерите емигранти във връзка с подготовката на въстанието.
С цел всяване на страх започват да тероризират противниците си.
Изпраща ни са в България възвания и открити заплашителни пис
ма до Стамболов, офицери, граждани, дори до Народното събра
ние. Те са анонимни или са подписани от Ан. Бендерев, Р. Димит-
риев и от "комитета".246 Този "комитет" се нарича "Българско на
родно временно правителство", има и свой печат с кръгла форма
и надпис "СИМПОБЕДГЦИ". В долната част на печата е изписа
но: "9 август 1886 г.".
В София не знаят, че от Цариград посланик Нелидов, кой
то не е уверен в успеха на въстанието, организира паралелен заго
вор за убийството на първите български ръководители. На
3.01.1887 г. Нелидов уведомява, че след като е съгласувал плана си
с центъра и е получил одобрението на Гирс, започва реализация
та му. Строго секретното му писмо, писано на 29.12.1886 г., е про
четено и от императора.247
Нелидов възлага изпълнението на един "напълно надежден
човек", по думите на Гирс. Това е Д. Папазов (Папазоглу). Той е
богат търговец на розово масло от Казанлък, русофил, член на
българската делегация, изпратена в Дания от Народното събрание
след Съединението, за да търси закрилата от Александър III. В то
зи момент е емигрант в Турция. Папазоглу и Нелидов уточняват
детайлите. Изпълнители на плана трябва да бъдат майорите X.
Попов и Д. Николаев. Според Папазоглу, цитиран от Нелидов в
телеграма до Гирс от 3.01.1887 г., майорите "са женени за две
460
сестри - негови далечни

роднини, и остават на
власт само заради пари
те". Идеята на Папазоглу
е да им се осигури "състо
яние и безопасност", за
да оставят властта и да се
оттеглят или да минат на
страната на опозицията.
Единствените му опасе
ния са "да не би да са ку
пени от чужда, най-веро
ятно, английска ръка".298
В телеграмата от
10.01.1887
до Гирс се казва, че: "Па
пазоглу е напълно съгла
сен с необходимостта да
купи с цената на предла
майор Д. Николаев ганите пари (4000 турски
лири - б. а.) не само пре
махването на споменатите личности, а преврат, който цели да до
веде до сваляне на сегашните управници на България".299
Освен това той обещава да пази тайна и да не издава руско
то участие в плана. Папазоглу пише две писма до военния ми
нистър полк. Д. Николаев и се опитва да го отцепи от правител
ството в името на общославянската идея. Министърът склонява
уж да приеме. На 23.01.1887 г. в София пристига съпругата на Па
пазоглу, която трябва устно да продължи преговорите. Прави му
предложение да премине на страната на опозицията срещу 4000
турски лири. Д. Николаев като патриот не приема и разгласява
случая,с което компрометира руската политика и русофилите. Г-
жа Папазоглу е арестувана. На разпита тя признава, че цел на пъ
туването й е да подкупи военния министър с пари, получени от
Руското посолство. Папазоглу се проваля и остава известен, освен
с опита за подкуп, и с това, че се опитва да представи Левски за
турски шпионин.300
Подготовката за въстание обаче тече с пълна сила. Според
461
Янко Гочев
едно сведение има три революционни пункта: Централен - в Бу

курещ с председател Ан. Бендерев, втори - в Одеса, начело с кап.
Набоков, и трети - в Цариград, начело с майор Стоянов.301 Според
други сведения има общо 9 комитета: 6 в Румъния (Букурещ, Гюр
гево, Зимнич, Калафат, Галац, Тулча), 2 в Турция (Цариград и Од
рин) и 1 в Русия (Одеса).302
Сигурното е, че комитетът в Букурещ е централен и че има
конспиративна организация, за което говорят печатите в докумен
тите, писани за България. Няма сведения обаче за устав, правил
ник, брой на участниците, вътрешна структура и т. н. Има мнение,
че същински комитет няма, а думата "комитет" се използва с про
пагандна цел и под "комитет" трябва да се разбира организация на
офицерите емигранти в Румъния. Писмата и възванията имат аги
тационен характер. Със същата цел руската дипломация отпуска
30 000 франка за издаване на вестник. Отначало излиза "Народна
воля", а от 29.01.1887 г. - "9 август", списвани от Д. Попов и Св.
Миларов, за когото има сведения, че лично е получил 4000 фран
ка.303
Особеност в подготовката за въстание е, че тя се върши отк
рито, а не тайно. Офицерите емигранти сами предупреждават за
въстанието, което готвят. Правителството обаче стига до такава
информация чрез своята агентура мрежа.
В заключение относно подготовката трябва да се направи
изводът, че поради различия във възгледите на офицерите емиг
ранти мащабна организация не се създава. Това се отразява върху
действията им по време на въстанието. В самото навечерие на въс
танието М. Хитрово на 8.02.1887 г. пише телеграма до Н. Гирс:
"...За днешните властимащи в България да се разделят с властта, е
равносилно на самоубийство. Как можем да се надяваме, че те
доброволно ще се съгласят на това. Насилственият ред на нещата,
установен в България, може да бъде унищожен само с насилствен
преврат и колкото по-бързо бъде постигнато това, толкова по-доб
ре."304
Подготовката още не е завършила, когато агентурно-разуз-
навателната система на правителството подава сигнал за тревога:
заловена е кореспонденцията между ротмистър Ан. Бендерев и
началника на гарнизона в Силистра - кап. Хр. Кръстев. Арестуван
е и куриер турчин, пренасящ с лодка през Дунав писмата. Кап. Хр.
462
Кръстев разбира, че заговорът е разкрит, защото военният ми

нистър го вика в София. Като главен заподозрян, решава да вдиг
не бунта предсрочно. На 16.02.1887 г. кап. Хр. Кръстев уведомява
комитета в Букурещ и вдига бунта. Арестувани са околийският уп
равител Н. Обретенов и чиновниците в града, а вечерта от Румъ
ния пристигат и другите заговорници - Р. Димитриев, Каравелов,
Диков и Кишелски. На 17.02.1887 г. в окръга е обявено военно по
ложение, дружината в Силистра се разбунтува, а емигрантите и
кап. Хр. Кръстев образуват временно правителство. В София
властта реагира бързо и енергично и срещу Силистра е изпратени
части от гарнизоните в Русе, Варна и Шумен, начело с кап. Дран-
даревски и кап.Паничерски, за да потушат метежа. На следващия
ден градът е обкръжен, а част от метежниците се разколебават и
разбягват. На 19.02.1887 г. при опит да избяга в Румъния водачът
на бунта кап. Хр. Кръстев е убит от войници от дружината му,ко
ито разбират,че са били измамени. У убития кап. Хр. Кръстев са
намерени 1500 наполеона и голяма кореспонденция,която разк
рива връзките му с Русия. Димитриев, Кавалов, Диков и Кишелс
ки успяват да се измъкнат с бягство в Румъния. Същия ден Сили
стра е завзета без бой от правителствените войски и метежът
окончателно е потушен.
Неуспешен е и метежът в Русе, където водачи са майор А.
Узунов и подп. Д. Филов. Усилията на първия като командир на
бригадата да спечели целия гарнизон срещат съпротивата на по-
младите офицери,особено на кап.Вълков,който е командир на пе
хотната дружина.
Метежът започва на 19.02.1887 г. в памет на Санстефанския
договор - деня на "Освобождението" на България. Майор Узунов
го вдига, въпреки че и тук заговорът е разкрит. Главна сила на ме
тежа е пионерният полк. На 19.02.1887 г. избухват сражения меж
ду него и войниците от Дунавския пехотен полк, начело с кап.
Вълков, които са обкръжени в казармите си. Започва битка за ка
зармите. Офицерите и подофицерите на пехотния полк, които са
извън тях, идват на помощ, подкрепени от жандармерия и въоръ
жени граждани. Метежниците се разколебават и с улични боеве
отстъпват към пристанището. Майор Узунов с 6 офицери и 4
фелдфебели са арестувани. Моряците от яхтата "Голубчик" зала
вят дошлите с лодка от Румъния майор Ол. Панов и Т. Кърджи-
463
Янко Гочев
ев.3(Ь Метежът е потушен. По официални занижени данни на пра

вителството са убити 4 души от Дунавския пехотен полк и 15
граждани, сражавали се на негова страна, и 40 души от метежни
ците от пионерния полк. Не е ясно колко цивилни загиват, но има
убити даже жени и деца. Главните водачи - Ат. Узунов и Д. Фи-
лов, са тежко ранени. Заедно с тях е заловен и ранен руският по
даник кап. Болман.
С бързи мерки правителството осуетява метежите в други
те гарнизони в Северна България. Главната заплаха е в Шумен, но
там пак поради колебание и нерешителност на заговорниците ня
ма метеж. Като цяло българското офицерство не се включва в ме
тежите,разграничава се от тях,дори участва в разгромяването им.
Руското злато успява да разколебае малка част от българските
офицери. Това показва, че България разполага със здраво нацио
нално ядро във войската, което твърдо се противопоставя на рус
ките посегателства.
След началото на метежите започват арести на русофили в
цяла България. Масови арести има в София на 19.02.1887 г. Те за
сягат цялата опозиция. Мотивът е недоказан. Според правител
ството се готви нейно въстание за годишнината от "Освобождени
ето" на България. Министър-председателят В. Радославов и реген
тите са убедени, че русофилите в столицата участват в "революци
ята" и дори са нейни вдъхновители. Арестувани са П. Каравелов,
М. Сарафов, д-р Ст. Данев, А. Людсканов, Ил. Цанов, д-р Моллов,
Д. Ризов, майор К. Никифоров, кап. Македонски, кап. Бахчеванов
и други. Хвърлени са в Черната джамия, където са изтезавани и
подложени на побой.
За съдебна разправа с русофилите на 20.02.1887 г. в Русе
пристига майор Р. Петров, снабден с неограничени пълномощия.
Той назначава военнополеви съд, който спешно разглежда делата
на заговорниците. Нарежданията от София са категорични за
всички офицери без изключения. Самопризнанието води до
разстрел. За тези, които не се признават за виновни, са достатъч
ни двама свидетели, за да бъдат разстреляни. Бързата разправа и
строгите наказания са израз на убеждението в София, че съдът си
има работа с предатели и измамници. Тъй като обвиняемите са за
ловени на местопрестъплението, е решено, че от следствие няма
нужда.
464
На 21.02.1887 г. съдът обявява смъртни присъди за майор

Ат. Узунов, Ол. Панов, кап. Г. Зеленогоров, поручик Ил. Кръсте-
няков, подпоручиците К. Кожухаров, Г. Енчев, Д. Тръмбешки,
гражданите Т. Кърджиев и Ал. Цветков. Осъдените отхвърлят ми
лост. На 22.02.1887 г. край Русе са екзекутирани чрез разстрел от
наказателен отряд.
Смъртна присъда получава и подп. Д. Филов, но той умира
от раните си в болницата, а кап. Болман, след като е осъден, е пре
даден на Русия като неин поданик.
В Силистра няма процес, тъй като главният водач - кап. Хр.
Кръстев, е убит. Има само административни наказания за прови
нилите се предатели.
Какво е поведението на руската дипломация по време на
бунтовете и след тях?
Като непосредствен организатор тя има пълна информация
за самите бунтове, а агентите й докладват за последвалите съби
тия. Информацията се предава от Букурещ чрез Хитрово до Гирс
и от там до императора, който резолира получените телеграми.
Още на 16.02.1887 г. Хитрово информира спешно за нача
лото на "революцията" в Силистра. За посланика в Букурещ няма
съмнение, че след като кореспонденцията е прехваната, ще има
кап. Узунов М-р Ол. Панов
465
Янко Гочев
бунт. Гирс веднага е уведомен. За бунта в Силистра е съобщено и

на посланик Нелидов в Цариград.
Само на 18.02.1887 г. Хитрово изпраща десетки съобщения
(телеграми, шифрограми) по българския въпрос: предава молбата
на П. Груев до руската Военно-юридическа академия кап. Кожуха-
ров веднага да замине за Букурещ; поради недостиг на патрони в
Силистра незабавно да му се предоставят в Измаил, Унгени и в Ре
ни по 1000 000 патрона за пушки "Бердана" и същото количество
да му се предостави за превоз по румънските жп линии, тъй като
навигацията не е открита и т. н. Хитрово поставя в Петербург все
оперативни въпроси, свързани с подпомагането на българските
офицери затворници.306 Същия ден, по молба на Ан. Бендерев,
Хитрово лично му предава 30 000 франка, след което съобщава в
Петербург, че разполага само с около 280 000 франка, и изказва
съмнение дали ще му бъдат достатъчни.307
Буди недоумение фактът, че офицерите заговорници сво
бодно се движат в Румъния и от Букурещ през Дунав към Бълга
рия и обратно. Предоставянето на убежище на метежници от съ
седната държава е враждебен акт на Румъния спрямо България, но
и той си има своите обяснения. Румънският вътрешен министър и
префектът не Букурещ Мурузи са подкупени да си затварят очите
и оказват съдействие на руските агенти от тайната полиция.308 Са
мият Хитрово констатира: "Външно поне поведението на румън
ците е безупречно."309 Освен това той признава, че "благодарение
на отличните ми отношения с Братиану (министър-председател
на Румъния - б. а.) аз напълно гарантирам нашите привърженици
срещу всички притеснения от страна на румънските гранични
власти.310 Отговорът на Александър III на това съобщение е: "Мно
го утешително!".
Замисълът на руската дипломация е да вдигне въстание и в
"Румелия". Така тя нарича през 1887 г. Южна България в дипло
матическите документи, с което още веднъж подчертава, че е сре
щу Съединението. Подготовката на въстанието е дело на комите
та в Цариград, начело с майор Стоянов. На 21.02.1887 г. Алек
сандър III резолира съобщение на Нелидов, което ясно отрязва от
ношението му: "Няма смисъл и е късно!".311 За последвалите съби
тия на 24.02.1887 г. Нелидов докладва за телеграма на Гирс: "Въс
танието в Румелия не успя. Селяните от пограничните райони, къ-
466
дето то започна, се разбягаха. Тянков и Дуков (български офице

ри заговорници - б. а.) се върнаха и утре Тянков заминава за Конс
тантинопол, ако успее, защото полицията следи строго. По-добре
е Стоянов да не пристига. Офицерите също имат намерение да се
върнат в Константинопол. Всичко излезе твърде лошо."312
По повод арестите в София на 19.02.1887 г. Хитрово ведна
га съобщава на Гирс, а той докладва на Александър III, който пи
ше кратка резолюция: "Отвратително!". Интересът обаче е голям,
защото са арестувани и руски поданици, и дори черногорци. В съ
общението за софийските арести, освен достоверни данни, има и
преувеличени факти. Твърди се например, че арестуваните в Со
фия са до 200 души и че "страшно бият всички с чували с пясък и
трошляк".313
Интересна е позицията на Русия към съда в Русе. Тя се
съдържа в телеграма на Хитрово до Гирс от 26.02.1887 г. Говори
се за "пародия на съда" и "чудовищен съд", "на който от името на
незаконното и от никого непризнато правителство бяха съдени
въстаналите срещу незаконния възмутителен ред на нещата не
колцина от най-добрите и най-честните хора на България, загина
ли заради убежденията си и заради предаността се към Русия".
Властта е наречена "софийски негодници, въобразяващи
се за законно правителство".314 Руското участие в бунта се
потвърждава и от дейността на германския консул Фон Лепер.
Той е от славянски произход и поема защитата на интересите
на Русия и на метежниците предатели. Посещава болницата и
помага на ранения кап. Болман. Издейства освобождаването
му. Държи се нетактично с българската власт. Заплашва я с
руска окупация. Привлича други вицеконсули и общо с тях по
дава протестна нота, която да задържи изпълнението на присъ
дите. Английският вицеконсул Далзиел подкрепя обаче
действието на властта по потушаването метежа и процеса сре
щу клетвопрестъпниците и предателите.
Русия официално осъжда екзекуциите в Русе и дори предп
риема опит да организира колективна анкета на Великите сили за
извършените насилия в България. Според донесение на турския
посланик в Петербург Александър III е разярен и в пристъп на
гняв нарежда да се окупира България, но Гирс, макар и много
трудно, успява да го въздържи от тази крайно опасна мярка. На
467
Янко Гочев
20.02.1887 г. Хитрово предава на императора молбата за застъпни

чеството на П. Груев и цитира думите му: "Ясно е само едно - че
делото е загубено окончателно и ще има маса нови жертви... Са
мо тежката дума на господаря император може да прекрати бъде
щата касапница и кървавата разправа с масата напълно невинни
хора. Надеждата на тези нещастници, на семействата им, на ж е
ните, децата е само в Бога и във великия господар император." Са
мият Хитрово прави интересен коментар, в който отхвърля мне
нието на Груев, че делото е напълно загубено: "Ще дойде време
то и на софийските негодяи, но е необходима голяма издръжли
вост." Александър III подчертава коментара му и допълва: "Дай
боже!". Над текста на телеграмата обаче отхвърля молбата за
застъпничество: "Това е ужасното, че ние не можем да направим
абсолютно нищо за нещастните българи."315 С други думи, руската
дипломация сее разкол сред българите, настройва ги едни срещу
други, включително чрез средствата на натиска, заплахите и под
купите, а когато избухва братоубийствената борба и падат жертви,
особено сред русофилите, тя стои неутрална.
Интересни са резолюциите на Александър III върху телег
рамите по повод метежите. Те са кратки, ясни и категорични. Ко
гато получава сведения за началото на метежа в Силистра и извес
тията са добри, той пише: "Дай боже успех!". При сведенията за
първите неуспехи на 19.02.1887 г. пише: "Надявам се да не е исти
на!". Всичко това показва колко зле е информиран за истинското
положение в България. Очевидно смята, че само да се яви някак
ва сила, действаща от името на Русия, и българският народ ведна
га ще се вдигне на въстание. Когато метежите са разгромени, им
ператорът пише: "Повече от тъжно!". Когато присъдите в Русе са
произнесени, той пише: "Проклети регенти, кога ще дойде и тех
ният ред?!"316 В крайна сметка участието на руските дипломати и
поданици в метежите през февруари 1887 г. става известно на Ев
ропа. Дипломацията на Александър III отново е разобличена. То
ва поражда нови симпатии към България, която в очите на обще
ственото мнение се бори за своята свобода и независимост. В от
говор питане на един депутат унгарския министър-председател
Тиса публично осъжда руската политика в България и изразява
симпатии и похвали за българите.
Заради неуспехите си на 1.04.1887 г. императорът нарежда
468
посланикът в Букурещ М. Хитрово да бъде извикан в Петербург.

Лично е питан за причините за пораженията на русофилите и е
смъмрен за несполуката.
Отглас от февруарските бунтове е агентът срещу русенския
управител Д. Мантов. Той е ярък стамболовист и русофоб и се
прочува с твърдостта и жестокостта си при разправата с русофи
лите след метежите. На 19.03.1887 г., когато пристига в Букурещ
за предварително уговорена среща с М. Хитрово, срещу него е
извършено покушение. Атентатът е дело на двама българи поли
тически емигранти, които изстрелват с револвери срещу него 5
куршума. Два от куршумите засягат лявата му ръка. Д. Мантов е
ранен, без опасност за живота му. Атентаторите Д.Кавазов и
В.Иванов са заловени на местопрестъплението. Когато ги задър
жат, обявяват, че атентатът е лично отмъщение. Предадени са на
следствените власти. Полицията арестува по подозрение за съучас
тие 5 души от българските емигранти, свързани с Руското посол
ство, и букурещкия префект. След атентата лично М. Хитрово се
опитва да заличи следите на руската намеса в атентата. Съвещава
се с букурещкия префект, за да не се разкрие участието на агенти
на тайната руска полиция. Временно същите са отзовани в Русия
и сменени с други. М. Хитрово действа крайно предпазливо. Ор
ганизира защитата на обвинените и подготвя парични суми за зап
лащане на адвокати и подкуп на свидетели. На 6/18.06.1887 г. за
почва процес срещу Кавазов и Иванов. Румънският им адвокат
след споразумение с М. Хитрово пледира, че двамата са действа
ли по лична инициатива и без чужда помощ, а престъплението е
политическо. Интересен факт е, че драгоманът на Руското консу
лство в Русе - Якобсон, който съпровожда Мантов и е свидетел на
атентата, не е разпитван от прокуратурата. Възмутен от действия
та на емигрантите, подава оставка, която обаче не е приета. Съдът
признава подсъдимите за виновни в опит за убийство, но без ко
ристна цел и без предварително обмислен план за действие. Осъ
дени са на 7 години затвор.
За да спаси честта на Русия, М. Хитрово трябва да отдели
нови суми от окупационния фонд по делото Мантов.
Атентатът е повод България да иска от Румъния забрана на
българските политически емигранти да пребивават в Букурещ и
крайнодунавските градове.
469
Янко Гочев
МВнР на Русия не одобрява действията на атентаторите и

спира паричните помощи за издръжка на революционни комите
ти в Румъния с цел сваляне властта в България. След неуспеха на
опита за общо въстание, не само Румъния, но и Турция и Сърбия
затягат контрола над българските емигранти на тяхна територия.
Затрудненията в дейността им, отчаянието от неуспеха и липса на
планове за нови действия ги принуждават да започнат изселване в
Русия. Налага се сред тях убеждението, споделяно от Ан. Бенде-
рев, че трябва да се откажат "от всякакви рискове и водещи до
жертви действия, докато се изяснят общоевропейските полити
чески обстоятелства".3’7
Повечето офицери емигранти в края на февруари и в нача
лото на март 1887 г. се установяват в Кишинев или в Одеса.318 Тук
издръжката им е поета от Славянското благотворително общест
во.
Така след февруарските метежи от 1887 г. Русия се превръ
ща в главен център на българската политическа емиграция. За пъ
туване в Русия МВнР им отпуска суми от окупационния фонд в
размер на повече от 300 франка на човек.319 Общо от този фонд
на офицери и други емигранти за заминаване в Русия МнВР им
отпуска 62 000 франка.320
Официална Русия, общо взето, вече има неблагоприятно
отношение към офицерите емигранти. Това констатират пребива
ващите в Петербург майор П. Груев и майор Стоянов, към които
от март 1887 г. се присъединява и А. Бендерев.Той и П. Груев ос
тават в Петербург, за да изпълняват ролята на представително тя
ло на емигрантите офицери пред руските власти. Статутът им е на
офицери със специално предназначение към Военното министер
ство на Русия. Те повеждат преговори за съдбата на офицерите и
за устройването им на работа.
През април 1887 г. разбират, че за нови военни акции въоб
ще не трябва да мислят. Русия е вече срещу тях. И това си има сво
ето обяснение. Щедро ги е финансирала, а те не оправдали дове
рието й, което им е дала, залагайки на тях при решаването на бъл
гарския въпрос. На 2.04.1887 г. Ан. Бендерев пише на кап. Ив. Са
рафов в Одеса: "Всички надежди почти за формиране на какъвто
и да било отряд са изгубени, МнВР не иска да има никаква рабо
та с нас."321
470
След като Русия спира отпускането на средства за въоръже

на борба срещу България, още в края на март 1887 г. става ясно,
че нови въоръжени действия няма да има. "Обявете на офицери
те - пише Бендерев на Сарафов, - че освен тези пари, които има у
нас, няма други да ни дадат. Затова да си правят сметката, който
ще постъпва на служба, да подаде докладна записка..."322
Промяната в отношението на Русия веднага е усетена и от
политическата емиграция. Дори писателят Иван Вазов в спомени
те си констатира: "Една обща, зле прикрита хладина владееше
изобщо към българите, благодарение на тогавашната българска
политика."323
С. Бобчев от политическите емигранти след срещата в
Москва допълва: "Нашият въпрос се туря много по-настрана в гри
жите на управляващите тук хора."324
На 15.05.1887 г. той пише на съпругата си: "Руските ръко
водещи сфери са доволно много наскърбени от досегашната дей
ност на офицерството, дейност не произвела към нищо практич
но. Те са вече отчаяни в далнейши опитвания и намеряват безпо
лезно, ако не вредно, всяко ново действие. Въпросът вече влиза в
друга фаза, фаза не на местен български характер, а на общорус-
ки, славяно-европейски. За да се реши обаче българският въпрос,
по съображенията на русите, на широка и славянска основа, нуж
но е да се смаже чуждоземната интрига. Против нея са обърнати
сега усилията на Русия и българският въпрос е отложен на после
ден план. На офицерите е предложено категорически да постъпят
на служба, всеки без изключение. Нежелающите - да правят, що
правят. За гражданската емиграция щяло да се помисли."325
Царска Русия така и не осъзнава политико-дипломатичес-
ките си грешки в България, наречени след Октомврийската рево
люция през 1917 г. "авантюри". Тя не разбира, че национализмът
на българите не е резултат от "чуждоземна интрига", а има много
силни местни корени и е част от съпротивата на малките народи,
живеещи в периферията на Руската империя, която в настъплени
ето си в Европа, на запад, и особено на юг, към Цариград и Про
ливите, иска да погълне и дори асимилира.
Още през 1887 г. българските емигранти усещат преориен
тацията в руската политика на Балканите в посока към подкрепа
вече на Сърбия за сметка на България, която тенденция се засил
471
Янко Гочев
ва след падането на правителството на М. Грашанин през юни

1887 г., и особено след абдикацията на крал Милан през февруа
ри 1889 г. Симпатиите на официалните среди в Русия са по-голе-
ми към Сърбия - констатира единодушно българската емиграция
през 1887г.
Сблъсъкът с руската действителност е жесток за новата въл
на емигранти. Те изпитват на свой гръб антибългарската полити
ка на Русия. В Одеса и Одеска област българските русофили са зле
третирани от местните руски власти. Грубото отношение и липса
та на пари карат доста от емигрантите в Одеса да търсят пътища
да се завърнат в България. Заражда се такова движение сред тях и
то е толерирано от българското правителство, което обещава на
емигрантите амнистия.
Руската власт вече не променя отношението си към тях. За
нея емигрантите в Одеска област са вече в тежест и проблемът с
тях е разрешен типично в духа на политиката на руското самодър-
жавие; принудително ги разселва във вътрешността на империята.
Част от офицерите емигранти се отказват от военна кариера и за
почват да се занимават с граждански професии. Останалите, око
ло 55 души, вече трябва да търсят начини за материалното си оси
гуряване.
Съгласно т. нар. временни правила от 1 и 29.11.1886 г. се
определя прикомандироването им към руските военни подразде
ления. Определят се чинът, старшинството им, начините за при-
командироване, дори военните окръзи, в които може да се осъще
стви - Кавказки, Одески, Харковски, Варшавски, а после Киевски,
Московски и Закаспийски.
До края на май 1887 г. българските офицери са окончател
но прикомандировани към руската армия. Русия нарушава закона,
прилаган дотогава, според който лица без руско поданство не мо
гат да служат в руската армия. Тя прикомандирова българските
офицери със званията им, като запазва българското им поданство.
Допуска обаче, че могат да приемат и руско поданство. По-късно
някои от тях го приемат и са зачислени към руската армия. Русия
им осигурява възможност да учат в руски училища и в руски во
енни академии.
Общият брой на прикомандированите към руската армия
български офицери към края на 1887 г. е над 40. Превратаджиите
472
П. Груев, Р. Димитриев и Ан. Бендерев постъпват в руската армия

съответно на 22.04, 17.06 и 20.08.1887 г. и са уволнени от нея ед
ва на 1.01.1898 г., т. е. след падането от власт на Ст. Стамболов. В
руската армия те имат над 10 години прослужено време и към мо
мента на уволнението си от нея имат по-голям стаж, отколкото в
българската армия.
Русия работи за решаване на българския въпрос по два на
чина: легално - чрез своята дипломация, и нелегално - чрез русо-
филската емиграция. Неуспехът на метежите от февруари 1887 г.
дава нов шанс на дипломацията й.
Дипломатическата й борба е улеснена, защото Берлински
ят конгрес признава правото на преобладаващото влияние на Ру
сия в България. Това признаване на руското влияние е потвърде
но от договора между тримата императори от 1881 г., създал съ
юза между Русия, Германия и Австро-Унгария, подновен през
1884 г. преди Съединението. В замяна на това Австро-Унгария
присъединява Босна и Херцеговина през 1878 г., а Сърбия от 1881
г. и Румъния от 1883 г. са привлечени в сферата й на влияние на
Балканите. В западната част на полуострова, смятана за австро-ун-
гарска сфера на влияние, само Черна гора остава под изключител
ното влияние на Русия.
След избухването на "българската криза" през 1886 г.
австро-руските отношения се изострят и Съюзът на тримата импе
ратори загубва почти всякаква политическа стойност.
Скъсването на българо-руските отношения на 6.11.1886 г.
създава по-благоприятни условия на намеса на Австро-Унгария в
България.
Очертават се две противоположни тенденции за решаване
на "българския въпрос". С подкрепата на Германия и Франция Ру
сия се опитва да окаже натиск върху Турция, за да упражни съща
та сюзеренните си права върху българското правителство. Другата
линия е на Регентството, което се стреми да осигури в междуна
роден план подкрепата на Австро-Унгария, Англия и Италия за
избор на български княз без одобрението на Русия. България раз
бира, че от Русия не може да чака нито милост, нито разбирател
ство.
Тъй като решителни противници на Русия на Балканите и
в България остават Англия и Австро-Унгария, а Франция, сама
473
Янко Гочев
изолирана и слаба, отбягва все още всяка по-активна намеса в ев

ропейската политика, единствените надежди за Русия остават Тур
ция и Германия. Ключовете за решаването на "българския въпрос"
в интерес на Русия, според Александър III и външния министър
Гирс, са в Цариград и в Берлин.
Не е случайно, че Русия не одобрява Съединението и в дип
ломатическата си преписка дълго след 1885 г. говори за "Руме
лия", а не за Южна България. Очевидно по този начин Русия пра
ви нужната на Турция концесия, демонстрирайки, че уважава те
риториалната й цялост.
Дипломатическата борба в Турция се изнася от посланик
Ал. Нелидов. От начало Турция проявява много голямо внимание
към руските искания и гласът на Нелидов се чува силно и в Пор
тата, и в султанския дворец. Постепенно положението се изменя.
Западните държави дават доказателства в Цариград за твърдото си
намерение да не допуснат руска намеса на Балканите. Русия е изо
лирана и не може да води активна външна политика по Източния
въпрос. Това е достатъчно, за да се окуражи Турция и да я напра
ви по-самостоятелна. Още в края на 1886 г. Русия започва да губи
влияние и в Цариград. Султан Абдул Хамид уволнява великия ве
зир Решид паша, който минава за русофил, и го замества с Кямил
паша, който е под влиянието на Англия. Това е безспорен успех
за западната дипломация, която много трудно успява да надвие
страха на султана от Русия и някои предразсъдъци у турските дър
жавници, които продължават да виждат в България руски сателит
и плацдарм за руска атака към Проливите и Цариград. При Кямил
паша Турция е по-самостоятелна спрямо Русия, което й позволя
ва да взема по-твърди становища по българския въпрос и да не се
страхува от руските заплахи.
Така в Цариград по време на "българската криза" постепен
но се очертава отслабване на руското влияние и Нелидов не мо
же да предотврати тази тенденция.
За Русия остава надеждата, че Германия ще я подкрепи.
Позицията на канцлера Бисмарк се оказва изключително важна за
решаване на "българския въпрос". Слабостта на Германия в очите
на Русия е, че тя е съюзник по договора на тримата императори на
противника й на Балканите - Австро-Унгария. Все пак с оглед це
лите си в Европа Бисмарк решава по "българския въпрос" да води
474
"русофилска" политика. Подкрепата на Бисмарк за Русия обаче не

е искрена. Той тласка Русия към активна политика в България, от
една страна, но и дипломатически работи за създаване на съюз
срещу Русия, от друга, в лицето на Англия, Австро-Унгария и Ита
лия. Освен това Бисмарк смята, че Германия не трябва никога да
изоставя Австро-Унгария и държи повече на нея, отколкото на Ру
сия в Съюза на тримата императори. Бисмарк дава вид, че одобря
ва руската политика в България, но само с цел да раздуха вражда
та на Русия със западните й противници, да пази Австро-Унгария,
да утвърждава положението на Германия в Европа и да я прави
арбитър в споровете между Силите. Когато Русия постави някой
въпрос, Бисмарк винаги отговаря, че е напълно съгласен с руското
предложение и го подкрепя, щом се издейства одобрението на
другите Сили. Това обаче не става, което Бисмарк знае предвари
телно много добре, и руското предложение пропада. В отговор
Александър III е недоволен, според мемоарите на граф Ламс-
дорф, започва да говори съвсем невъздържано по адрес на герма
нския канцлер, да го ругае и да го нарича "оберскот".326 Русия пос
тепенно затъва в международна изолация по "българския въпрос",
което дава шанс на България да обърне очи на Запад в усилията си
да си намери подходящ княз.
По решение на Регентството, след избор от ВНС, на
23.11.1886 г. 3-членна българска делегация в състав: К. Стоилов, Д.
Греков и К. Хаджикалчев, заминава за Европа. Задачата й е да спе
чели дипломатическа подкрепа за българската кауза сред Велики
те сили и да потърси подходяща кандидатура за княз. С малки отк
лонения нейният маршрут е Белград - Виена - Берлин - Лондон -
Париж - Рим - Цариград. Обиколката й продължава до януари
1887 г. Първите контакти още във Виена с посланиците на Сили
те са насърчителни. Западните държави са доволни от твърдата
позиция на България към Русия, но не искат да се ангажират с
подкрепа, т. е. България отново е сама.
Русия не одобрява българската мисия в Европа, защото тя
прави опит да реши "българския въпрос" в нейна вреда. Още във
Виена делегацията разбира от руския посланик Лобанов-Ростовс-
ки, че Русия няма да я приеме нито официално, нито частно, тъй
като тя не признава събранието и правителството, които са ги
упълномощили с мисията. В Берлин също делегацията не е прие
475
Янко Гочев
та от руския посланик граф П. Шувалов, а Бисмарк й препоръчва

разбирателство с Русия. В България вече са убедени окончателно,
че всички опити да се върне благоразположението на Русия са об
речени на провал.
В Русия все пак се безпокоят от обиколката, защото виждат
опасност "българският въпрос" да бъде решен без нея от Запада.
Александър III отрича кандидатурите и на Батенберг, и на принц
Фердинанд, с който делегацията установява първите контакти във
Виена на 1.12.1886 г.
Фердинанд Сакскобургготски е познат в Русия още от 1883
г. Тогава той представя Сакскобургготския двор при коронацията
на император Александър III. Резултатите от тази негова визита са
неблагоприятни. Императорът си позволява шеги и обидни забе
лежки за външността му, за маниерите му и за кобургския му нос.
Вместо очаквания орден "Св. Андрей", принц Фердинанд получа
ва твърде скромното отличие "Св. Ал. Невски". Когато Алек
сандър III разбира за изразеното по този повод недоволство, сар
кастично отбелязва: "Дори "Св. Александър" е прекадено висок за
това принцче!"327
От посещението принц Фердинанд извлича полза, защото
повече от месец е в Русия. Опознава страната и аристокрацията й
и натрупва полезен опит.
На 5.12.1886 г. в. "Новое время" обобщава руската теза по
повод кандидатурата му и пише: "От само себе си се разбира, че
за избора на тоя принц Русия никога няма да даде своето съгласие.
Католик по религия, роднина на английската кралица и на
австрийската имперска фамилия, принц Фердинанд не представ
лява решително никакви данни, за да може нашето правителство
да го допусне на българския престол. Формален, безусловен отказ,
ето всичко, което може да очаква от Петербург кандидатурата на
тоя поручик на австрийска служба."328
За да предотврати преизбиране на Ал. Батенбег, Алек
сандър III пише на германския император и Дармщатския херцог
да му забранят опити за реставрация. Те приемат, но кандидатура
та му не е свалена чак до пролетта на 1887 г., защото Англия се
бори да го наложи отново на българския престол. По "българския
въпрос" Русия среща разбиране от Франция. В Париж българска
та делегация е хладно приета. Тя получава недвусмислени съвети
476
да се обърне към Русия и да отстъпи пред нейните искания. Фак

тически Франция е единствената велика сила, която твърдо подк
репя Русия. За френската подкрепа Александър III лично благода
ри на френския посланик. Така по българския въпрос се появява
тенденция към френско-руско сближение. Тя е необратима и
именно по време на "българската криза" бъдещият френско-руски
съюз получава първите си реални измерения.
В Русия от есента на 1886 г. панславистите започват агита
ция срещу съюза с Германия и Австро-Унгария. Вижданията на М.
Катков в тази насока се споделят от военния министър П. С. Ва-
новски,дипломата П.А.Сабуров,граф Игнатиев и дори от директо
ра на Азиатския департамент на МВнР Ив. А. Зиновиев. До август
1887 г. обаче в руската външна политика надделява линията на
министър Н. К. Гирс, която запазва, макар и в ограничена степен,
предишните отношения с Германия.
В крайна сметка мисията на К. Стоилов, Д. Греков и К. Хад-
жикалчов не е неуспешна, но не носи и конкретни резултати. Ста
ва ясно, че поради противоречивите интереси на Великите сили
нито една от тях няма да даде официалната си подкрепа за Бълга
рия. Англия, Австро-Унгария и Италия шумно декларират симпа
тии към България, но не дават публична подкрепа. Германия и
Франция са резервирани, а Русия е твърдо неотстъпчива в ан-
тибългарската позиция. Равносметката не е много оптимистична и
сред делегацията се утвърждава тягостното чувство, че Европа е
изоставила България.
Потушаването на февруарските метежи през 1887 г. дава
отражение и в международен план. Англия и Австро-Унгария зас
тават твърдо зад Регентството в антируската му политика. Същев
ременно охлаждат германо-руските отношения.
През февруари 1887 г. е възобновен Тройният съюз между
Германия, Австро-Унгария и Италия. Той е допълнен с два нови
отделни договора - итало-немски и итало-австро-унгарски. С пър
вия Италия и Германия се задължават да си помагат за предотвра
тяване на всякакви териториални промени в Изтока и главно по
бреговете на Средиземно море и островите на Турция в Егейско
море. С втория договор Австро-Унгария се задължава да пази ста
туквото не само в района на Средиземно море и островите в
Егейско море, но и в района на континенталната част на Балканс
477
Янко Гочев
кия полуостров.
Чрез размяна на ноти на 12.02.1887 г., със съдействието на
Бисмарк, се сключва споразумение между Италия и Англия. Към
него на 24.03.1887 г. се присъединява Австро-Унгария. Възниква
Първото средиземноморско съглашение, според което трите дър
жави се задължават да поддържат статуквото в крайбрежните
райони на Черно, Средиземно, Егейско и Адриатическо море и по
крайбрежието на Северна Африка. "Страните ще следват и при
нужда ще се противопоставят на всякакви промени, с които под
форма на анексии, окупации, протекторати или по други начини
би било нарушено сегашното положение" - се казва в англо-ита
лианското споразумение, прието и от Австро-Унгария.329 Факти
чески това не е военнополитически договор, а двустранен обмен
на задължения за дипломатическо сътрудничество. С него Бис
марк, без да участва в споразумението, получава възможност да
неутрализира възможна военна или дипломатическа инициатива
на Франция или Русия.Споразумението е насочено и срещу руския
натиск в България, от което са обезпокоени Австро-Унгария, Анг
лия и Италия, и срещу френската колониална активност в Север
на Африка, която пък засяга интересите на Италия.
Средиземноморското съглашение е антируска коалиция и
образуването й косвено засяга България. В основата на съглашени
ето е принципът на статуквото в района на Средиземноморието
на изток, вкл. в Черно море. Следователно всяка сила, вкл. Русия,
която се опитва да го наруши чрез анексия, окупация или протек
торат, ще срещне съпротивата на Австро-Унгария, Италия и Анг
лия, тайно подкрепяна и одобрявана от Германия. Съглашението
парализира всеки опит на Русия за намеса в България, чиято неза
висимост и териториална цялост по този начин са гарантирани.
Русия изпада в изолация по "българския въпрос", което я кара да
бъде много предпазлива в действията си спрямо България.
Февруарските метежи от 1887г. активизират българската
дипломация в усилието й да намери подходящ кандидат за княз.
Нестабилната политическа обстановка в България и опитът на Ру
сия да организира колективна намеса в България показват опасно
стта от продължаването на безкняжието.
Още в края на февруари 1887 г. Ст. Стамболов като първи
регент взема инициативата в свои ръце за намиране на бърз изход
478
от кризата "Разни дипломати може да искат каквото обичат, но

ножиците са още в ръцете ни и ние няма да пожертваме интере
сите на България за хатъра на никого."330
Стамболов, външният министър Гр. Начович, дипломати
ческият агент в Цариград д-р Вълкович и К. Стоилов са авторите
на новата българска програма за решаване на кризата. Тя включва
идеята за незабавен избор на княз, който да поеме веднага управ
лението, въпреки протестите на Русия, и без съгласието или пред
варително споразумение на Силите, подписали Берлинския дого
вор.
Всъщност Регентството се завръща към изложените в пис
мото от 14.02.1887 г. на К. Стоилов начини за изход от кризата.
Според това писмо трябва: 1. Да се установи контакт с Батенберг
и да се иска връщането му; 2. Ако той откаже, да се намери кан
дидат, който при всички условия да дойде в България; 3. Ако те
зи варианти не успеят, да се избере за временен регент Ал. Бого-
риди, да се образува ново правителство и то да управлява до из
бор на нов княз.
На 19.03.1887 г. във Виена пристига К. Стоилов, за да води
дипломатически преговори с кандидатите за княз. Той става пъл
номощник на правителството, като започва разговори със съответ
ните благородници. От София пък Регентството самостоятелно
сондира съседните държави за решаването на българския въпрос.
Добрите отношения с Турция, Румъния и Сърбия са използвани
от Стамболов, който търси възможности за създаване на балканс
ка федерация или конфедерация на България с някоя от тези дър
жави.
Поради заплахата за външна намеса, главно на Русия, чрез
Турция Стамболов разработва идеята за персонална уния между
България и Турция, като султанът се избере за български княз. Ра
зисква идеята си с другите регенти, които, слисани, след дълга
съпротива се съгласяват, макар и неохотно. Предложението е изп
ратено по дипломатически път в Цариград чрез д-р Г. Вълкович,
но лично султанът го отхвърля.
Кои са мотивите на Стамболов за българо-турски съюз?
Сам той го обосновава при срещата си по-късно със султана: "Цел
та ми беше да създам един дуализъм между империята и Княже
ството, какъвто съществува между Австрия и Унгария. Той щеше
479
Янко Гочев
да създаде една силна Турция в Азия и една силна могъща Бълга

рия в Европа. С това щеше веднъж завинаги де се реши Източни
ят въпрос и щяха да бъдат прекъснати опитите на някои държави."
Всъщност Ст. Стамболов съживява стария замисъл на
ТБЦК на Ив. Касабов отпреди Освобождението, който може да
даде на България статут в империята, подобен на британските до-
миниони тогава. Проектът може да възстанови българското наци
онално единство и отваря отново за българите широкия османски
пазар, без да променя степента на политическата им зависимост.
С други думи, предложението изглежда много по-изгодно за бъл
гарите, отколкото за турците.
Султанът го отхвърля с убеждението, че Русия никога няма
да напусне българо-турския съюз. Отказът му се дължи на пред
пазливостта и страх при евентуален сблъсък на Турция с Русия
българската армия да не се обърне срещу него.’31
Така идеята на Ст. Стамболов за легално национално обе
динение чрез коронацията на султан Абдул Хамед II за български
княз пропада.
След тази несполука Ст. Стамболов търси посредничество
то на княз Гика, за да сондира румънския крал Карол I за лична
уния между България и Румъния. Румънците обаче се страхуват от
Русия не по-малко, отколкото българите. Както изглежда, за
румънския отказ допринася и натискът на германския канцлер
Бисмарк. Самият крал Карол се опасява от международни услож
нения, вкл. руска интервенция, още повече че Русия го заплаш
ва,че ще скъса с него дипломатическите отношения, ако приеме
българското предложение. Отговорът, който И. Братиану телегра
фира като министър-председател на Гр. Начович, е: "Не забравяй
те, че зад гърба ни стои Русия."332
През 1886-1887 г. дори сръбският крал Милан крои плано
ве да се кандидатира за български княз. По това време вътрешно
то му положение е нестабилно поради конфликта му с кралица
Наталия и сръбският монарх дори приема идеята за абдикация.
Кандидатурата на крал Милан, която той открито не афишира чак
до юни 1887 г., се обяснява само със стремежите му да заздрави
властта си чрез персонална уния с България. В Англия и Австро-
Унгария не приемат тази кандидатура за сериозна.
Заражда се и идеята за обявяване на независимост на Бъл
480
гария. Това е решителната стъпка към отхвърляне на Берлинския

договор, която не е приета от Регентството и правителството. Те
са предпазливи поради сложното политическо положение в Бъл
гария, вътрешната й слабост и липсата на силни външни покрови
тели. Вариант за решаване на кризата е и идеята да се обяви ре
публика. В определени моменти тя се пропагандира от национа
листи като 3. Стоянов и Д. Петков. Този въпрос въобще не е
обсъждан от управляващите. Те знаят, че една република ще бъде
лишена от международните граници, които се осигуряват от ди
настическите връзки на някой княз, а и след като България търси
съдействие от Европа, тя не може да върви срещу интересите на
управляващите монарси.
По това време дори Ал. Батенберг не крие намерението си
да бъде преизбран. От януари до април 1887 г. този вариант зани
мава сериозно Регентството и е обект на оживена дипломатичес
ка дискусия. През пролетта на 1887 г. по повод неговата кандида
тура сред управляващите възниква сериозен конфликт.Зад името
на Батенберг се разгаря остра борба за власт в Регентството и пра
вителството.
Министър-председателят В. Радославов, военният ми
нистър подп. Д. Николаев, част от офицерството, много от
привържениците на Либералната партия в бившата Източна Ру
мелия и въобще активни дейци на Съединението, като 3. Стоянов,
застават на страната на Батенберг.
Те искат промяна на конституцията и дори сваляне на Ре
гентството от власт, за да бъде по-лесно преизбран бившият княз.
Заплашват с установяване на военна диктатура, поради което в ис
ториографията тази група от управляващите е наречена "военна
партия". Срещу тях са тримата регенти и министрите Гр. Начович
и Д. Греков. Те разбират трудностите при разрешаване на кризата
чрез връщането на Батенберг на власт и се опасяват от сериозни
международни усложнения за България при подобен ход на съби
тията.
Положението е напрегнато и Ст. Стамболов признава че:
"Ако не изберем княз, ние ще трябва да се избием помежду си."333
Самият Батенберг с поведението си задълбочава кризата,
защото, от една страна, поддържа кореспонденция с привържени
ците си и им дава надежди, че ще се върне, а от друга, не дава ясен
481
Янко Гочев
и категоричен отговор на правителството на неговите условия за

избор на княз.
На всички запитвания за връщането в България той отгова
ря: "Невъзможност; недейте свързва съдбата на своето Отечество
с моята личност.".
За него и правителството в София е ясно, че Русия е срещу
завръщането му. Становището на Александър III по този въпрос е
ясно и категорично. В писмо до германския император Вилхелм
I той пише: "Ако княз Александър се върне на българския прес
тол, аз бих се видял принуден, въпреки всичкото ми желание, да
прибягна до една по-решителна акция."334
На дипломатически език в Европа през 1886-1887 г., "ре
шителна акция" на Русия означава окупация. Александър III изпо
лзва връзките си с кайзера, за да му въздейства, с оглед предотвра
тяване на реставрация на Батенберг, и успява.
Докрай само Англия остава привърженик на идеята за пов
торна коронация на Батенберг в България, но и тя е безсилна да
наложи на Европа кандидатурата му. Дори министър-председате
лят - лорд Солсбъри, съветва българите в определени моменти да
не дразнят Русия с избора му. На 1.04.1887 г. той изпраща телег
рама до българското правителство, с която го предупреждава:
"...Ако княз Александър би бил избран отново при тия обстоятел
ства, руското правителство сигурно би било принудено да прибег
не към активен отпор, макар че инак то не беше разположено да
се намесва. Освен това българското правителство не трябва да се
надява, че някоя друга сила би се намесила в полза на България,
когато султанът би действал само в границите на неговите безс
порни и договорени права."335
Следователно в английската подкрепа за Батенберг липсва
конкретна ангажираност и реална готовност за помощ.
Кандидатурата на Батенберг отпада окончателно, след като
Бисмарк обещава на Русия в договора за презастраховка от
18.06.1887 г. да се противопоставя, дори и със сила на завръщане
то му в България.
Самият Батенберг, въпреки многобройните наслоявания,
прави един разумен и полезен отказ в името на България.
През април 1887 г. Русия лансира свой вариант за изход от
българската криза. Според външния министър Н. К. Гирс в Бълга
482
рия трябва да се изпрати руският ген. К. Ернрот, добре познат на

българите с участието си в преврата от 1881 г. и суспендирането
на конституцията. Генералът трябва да бъде княжески наместник,
който да управлява страната до избор на княз. Идеята се лансира
първо пред Германия, защото от нея Русия очаква посредничест
во за осъществяването й. Германия обаче отказва и Бисмарк заявя
ва, че тя "не може да провежда проруска политика".
Австро-Унгария също отхвърля руския план, защото рабо
ти за налагането на принц Фердинанд за княз, а и няма яснота за
нея как да се осъществи замяната на едни управляващи в София с
други. Турция отхвърля руското предложение с една окуражител
на за България декларация на великия везир, според която жела
нието на Турция е "щото българите да си изберат за княз оногова,
който те искат".536
Въпреки отказа си пред опасността от френско-руско спо
разумение, Бисмарк решава да не води открита антируска полити
ка. Това е линията му, която той следва в рамките на Съюза на
тримата императори. Срокът на този съюз изтича през март 1887
г. Поради острите руско-австро-унгарски противоречия по бълга
рския въпрос възобновяването на съюза в тройния му състав - Гер
мания, Австро-Унгария и Русия, е вече невъзможно. Бисмарк, кой
то има таен договор с Австро-Унгария от 1879 г., решава да склю
чи споразумение с Русия без участието на Виена. Макар че иници
ира Средиземноморската Антанта, той решава да се презастрахо
ва по този начин пред възникналата опасност от френско-руско
сближение срещу Германия.
След преговори, продължили почти цялата първа полови
на на 1887 г., на 18.06.1887 г. Бисмарк и руският посланик в Бер
лин - граф П. Шувалов, подписват германо-руски договор, наре
чен Договор за презастраховка.
Чрез него двете държави се задължават да пазят помежду
си благосклонен неутралитета случай че едната от тях се окаже в
състояние на война с "трета велика държава". Това задължение не
се отнася за Австро-Унгария и Франция, ако една от тях бъде на
падната от Русия или съответно от Германия. Пряка заплаха като
цяло за Балканите и особено за България е чл. 2 от договора, спо
ред който "Германия признава исторически придобитите права на
Русия на Балканския полуостров и особено законността на нейно
483
Янко Гочев
то преобладаващо и решаващо влияние в България и в Източна

Румелия".
Според чл. 3 "двата двора признават европейското значе
ние и взаимната задължителност на принципа за затваряне на
Проливите... Двете страни съвместно ще следят Турция да не се
отклонява от международните споразумения, които й забраняват
да представят на която и да е държава Проливите за водене на во
енни действия".
Важен е т. нар. "допълнителен таен протокол" към догово
ра. Според неговия чл. 1 "Германия, както и досега, ще оказва съ
действие на Русия, за да се възстанови в България редовното и за
конно правителство, и обещава в никакъв случай да не дава съгла
сието си за реставрацията на принц Батенберг."
Чл. 2 пък гласи, че ако "руският император се окаже при
нуден да поеме върху себе си защитата на входа в Черно море, за
да се запазват интересите на Русия, Германия се задължава да па
зи благосклонен неутралитет и да оказва морална и дипломати
ческа подкрепа на онези мерки, до които Негово величество ще
намери необходимо да прибегне за охрана ключа към своята им
перия".337
Следователно с договора Бисмарк се задължава да оказва
дипломатическа подкрепа на Русия по Източния въпрос, вкл. за
покоряването на България и за завладяване от Русия на Проливи
те.
Сякаш руската дипломация постига голям успех, но от съ
битията,развил и се по-късноц става ясно, че договорът с Германия
ни най-малко не способства за защита на руските интереси на Бал
каните и в България и не предотвратява опасната за Германия тен
денция към сближение на Франция и Русия.338
Чрез договора за презастраховка Бисмарк се опитва да осъ
ществи идеята си за две паралелно протичащи войни в Европа -
на Средиземноморската Антанта срещу Русия поради българския
въпрос и на Германия срещу изолираната в Западна Европа Фран
ция. Чрез този договор Бисмарк тласка Русия да вземе "ключа от
своя дом", като превърне Черно море в "руско езеро", а с помощ
та на Средиземноморската Антанта, т. е. с чужди ръце, издига тай
но пред Русия препятствие.339
Русия не се отказва от възможността пряко да атакува Бъл
484
гария чрез русофилската емиграция от съседните на България дър

жави.
Падането на Грашанин от власт в Сърбия и образуването на
1.06.1887 г. на коалиционно правителство (либерали и радикали),
начело с водача на Либералната партия И. Ристич, се приема с оп
тимизъм в Русия и с безпокойство в България. В програмата си но
вият кабинет се обявява за подобряване на отношенията с Русия.
Българската емиграция в Сърбия се раздвижва, активизирана от
правителствената промяна и руската дипломация.
За нейните планове свидетелства писмото на граф. Н. Иг
натиев от 4.06.1887 г. до руския посланик в Букурещ М. Хитрово.
В него се говори за предстоящата мисия на руснака Ал. Кривцев
и българския кап. Ив. Велинов, които трябва да заминат за Белг
рад "с цел да ходатайстват от наше име (на Русия - б. а.) пред та
мошния министър Ристич да окаже съдействие на пребиваващите
в Сърбия наши доброволци и с цел да се организират патриотич
ни отряди за въдворяване на законния ред в България".
С писмото на граф. Н. Игнатиев се иска съдействие от М.
Хитрово за "изпълнение на възложеното им свято задължение да
избавят нашите нещастни братя в България от съществуващите
там терор и анархия, подкрепяни от враговете на славянството, от
немците и англичаните".
Според новия руски план, изложен в писмото, трябва да се
сформират също доброволчески отряди и в Добруджа (северната
й част, която е в Румъния - б. а.) за нахлуването им в Силистра и
Шумен.340
Опарил се веднъж с конспиративна дейност, този път М.
Хитрово е много по-резервиран и отговорът му от 11.06.1887 г.
обезкуражава Петербург. Той твърди, че не може да изпълни
поръчението "предвид евентуалното скъсване на дипломатически
те отношения с кралското правителство".341
Въпреки това на 16.06.1887 г. българското дипломатическо
агентство докладва в София за пристигане в Сърбия на нови емиг
ранти.342
В края на юни 1887 г. окръжният управител във Видин
алармира МВнР в София за слуховете за струпването им по гра
ницата и съобщава, че близо до Зайчар има вече около 4000 души
български емигранти, готвещи се да нахлуят в България.343
485
Янко Гочев
Новото сръбско правителство допуска пренасянето в Сър

бия на емигрантския в. "19 февруари", издаван в Турну Северин
(Румъния) с руски пари от Д. Попов и Св. Миларов, и всички те
зи събития стават точно в момента, когато крал Милан е в Търно
во и очаква при провал на кандидатурата на Фердинанд своя из
бор за български княз.
Едва след постъпки по дипломатически път И. Ристич дава
формални уверения, че Сърбия няма да позволява "никакви инт
риги и покушения против България".344
Тесните все още връзки на крал Милан с Австро-Унгария и
натискът на Средиземноморската Антанта в Белград за сближе
ние с Регентството провалят руските замисли. Сърбия изпълнява
споразумението си с България от 13.10.1886 г. и разселва българс
ките емигранти на 60 км от границата. С това опасността за Бъл
гария откъм Сърбия отпада. През юни 1887 г. екзарх Йосиф I се
опитва да посредничи за помирение с Русия. Изпраща писмо до
министър Г. Начович, в което призовава да се смени правител
ството в София и да се състави ново, ползващо се с подкрепа на
Русия. Г. Начович задава основателно въпроса: "Защо Русия избяг
ва да посочи един прием
лив кандидат?" Повтаря
след това лозунга на на
рода: "Съпротива до пос
ледно издихание!", и зак
лючва: "...народът от ден
на ден се убеждава, че
Русия не е искрен прия
тел на България, не зачи
та нашите интереси, на
родът не вярва вече на
руските обещания."
Мисията на К.
Стоилов продължава
близо два месеца като
той се среща и разговаря
с много кандидати за
княз. След пресяването
им на 27.05.1887 г. Гр. Фердинанд
486
Начович телеграфира в Цариград на д-р Г. Вълкович: "Щом е

невъзможно да се избере на Батенберг, не остава друг, освен Ко-
бурга."345
К. Стоилов и принц Фердинанд съставят програмата за
действие,която включва: сондажи в Германия и Австро-Унгария,
официална молба от Регентството до него да приеме трона, избор
от ВНС, връчване на избора и повикване принца да дойде в Бъл
гария чрез официална делегация, съгласие на принца и издаване
на княжеска прокламация. Регентството решава да избърза с избо
ра на княз, загцото е убедено, че проточилото се безнакажие е
опасно за България.
На 22.06.1887 г. в Търново е открита сесията на ВНС с
единствена цел - избор на княз. На 25.06.1887 г. е предложена
кандидатурата на принц Фердинанд Сакскобургготски. Депутати
те я приемат с овации и избират делегация, която трябва да връ
чи официалното решение на събранието. С избора на княз е нап
равена първата стъпка към ликвидиране на държавната криза.
Фердинанд отговаря, че приема избора, но ще дойде в България,
след като този избор се приеме от Турция и бъде признат от Ве
ликите сили. Отговорът му не вдъхва оптимизъм у регентите, но
всъщност изявлението му е тактически ход пред европейската
дипломация. С него Фердинанд прикрива решението си да зами
не без предварително одобрение от България.
На 28.06.1887 г. е решена и правителствената криза. В. Ра
дославов подава оставка. Д-р К. Стоилов съставя нов кабинет, а Гр.
Начович остава външен министър. Новото правителство действа в
пълен синхрон с Регентството за по-бързо довеждане на избрания
княз в България. Надеждата на К. Стоилов е, че със своя автори
тет двамата видни консерватори ще помогнат "да се върже наши
ят нов избраник час по-скоро да се реши да дойда в България".346
След избора на Фердинанд Турция изпраща циркуляр до
Великите сили. Освен информативния характер, циркулярът
представлява опит да се сондира мнението на държавите, подпи
сали Берлинския договор.
Първи в Русия реагират вестниците. Според една телеграма
от Петербург347 всички единодушно отхвърлят избора. Твърдят, че
е резултат от австро-германски интриги и подмолни действия с
цел да уязвят Русия.
487
Янко Гочев
В. "Новое время" държи остър и категоричен език, като

настоява Турция да се намеси и да попречи на идването на Ферди
нанд в България, а Великите сили в знак на протест да отзоват сво
ите представители в България, т. е. призовават за дипломатическа
изолация на София. "Новое время" дори предупреждава, че ако
Фердинанд се опита да дойде в България, придружен от австрийс
ки "конвой, тогава Русия може да каже: "Прочь руки!".
Цялата руска преса разглежда Фердинанд като протеже на
западната дипломация.
Следват и официални протести на Русия. Уведомен за из
бора, Александър III възкликва: "Каква противна история!", а по-
късно добавя: "Това е плесница за Русия!"’48
Позицията на Русия по избора на Фердинанд за българския
княз е разкрита ясно в писмо на външния министър Н. К. Гирс до
посланика в Париж А. П. Моренхайм, в което се изтъква, че из
борът ни най-малко няма да промени поведението на руското пра
вителство спрямо България. За Русия изборът е незаконен, а що се
отнася до конкретните стъпки по този въпрос, Гирс очаква те да
бъдат направени от Турция, тъй като евентуалното идване на Фер
динанд в България ще бъде грубо нарушаване на Берлинския до
говор.
На 1.07.1887 г. Н. К. Гирс открито обявява, че възгледите на
правителството му са известни, че то няма нищо против личност
та на Фердинанд, но че изборът му е незаконен, защото е напра
вен от незаконно събрание, и Русия ще направи всичко, за да пре
дотврати идването му в България.
Последва и заплашително запитване на Русия към Турция
какво смята да направи срещу незаконния избор и възможности
от поемане на управлението от Фердинанд. Надменният тон на
руската дипломация отхвърля всякакви варианти за компромис.
Нещо повече, Русия се опитва да спечели на своя страна Германия
и Франция срещу България.
Само Франция, която е получила вече подкрепата от Русия
по египетския въпрос, отхвърля веднага избора като незаконен.
Германия обявява резервите си, но позицията й стои много близ
ко до тази на Русия и Франция. Бисмарк се опитва отново да де
монстрира съюз с Русия, за да я принуди да стои неутрална в слу
чай на германо-френски конфликт. Англия, Австро-Унгария и
488
Италия увъртат и дават уклончиви отговори, но все пак мълчали

во приемат избора. В България обаче се е очаквало, че ще прие
мат избора, без да поставят никакви условия. Раздразнен от пози
цията им, Гр. Начович пише на д-р Вълкович за позицията на те
зи държави, че те въобще не трябва да подценяват България, за-
щото: "Те може да са котки, но ние не щем да сме мишки."349
Липсите на конкретни инициативи от страна на Силите и
Турция кара руската дипломация да прецени, че принц Ферди
нанд няма да се реши да тръгне за България. Това съобщава на
15.07.1887 г. турският посланик в Русия Шакир паша след разго
вор с Гирс. Ал. Нелидов обаче след аудиенция при султана смята,
че причината за липсата на напредък по българския въпрос е по
литиката на България. Проблемите според него няма да се разре
шат, докато не бъдат свалени Регентството и правителството в Со
фия.
Позицията на Русия е добре известна и на самия Ферди
нанд, защото още на 18.07.1887 г. той се обръща към Александър
III с писмо, чрез което иска да спечели благоразположението му.
Кобурга намеква, че ако императорът не приеме избора му и не
замине веднага за София, българското правителство ще обяви не
зависимост на страната в името на княз Батенберг. Следователно
Русия трябва да одобри избора му като по-малкото зло.
Отговорът на Александър III пристига след пет дни и е
напълно отрицателен - императорът е категоричен, че отиването
му в България няма никакви шансове да,бъде; одобрено и само ще
усложни обстановката. Императорът напомня, че дори и нов удар
в България - чрез обявяване на нейната независимост, няма да на
кара Русия да излезе от търпението си.
Изглежда, позицията на Александър III разколебава Ферди
нанд, защото пред българската делегация, връчваща избора му,
предлага себе си за княжески наместник (комисар) и "тогава Ру
сия ще се съгласи".1'’0
Ст. Стамболов може да приеме един отказ на Фердинанд
като реверанс към Силите и спечелване на по-добра позиция за за
емане на българския престол, но след всичко казано от Алек
сандър III по адрес на Кобурга и демонстративната враждебност
на Русия към Регентството и съдбата на България, той не разбира
опита на принца да спечели симпатиите й. Тогава Стамболов на
489
Янко Гочев
режда делегацията да се върне в България. Убеден е обаче, че Фер

динанд желае да стане княз, и затова прибягва до едно последно
усилие, за да надмогне страховете му.
На 17.07.1887 г. Гр. Начович заминава на Австро-Унгария.
Със себе си носи специално ушита за Фердинанд парадна унифор
ма на главнокомандващ българската армия. Указанията, които
Стамболов дава на Гр. Начович, са категорични: или да доведе
Фердинанд със себе си, или да получи от него писмен отказ от
трона.
Принцът приема българския пратеник в Ебентал. Начович
му казва, че България повече не може да чака и ако той не иска
или не може да приеме короната, която му се предлага, ще потър
си друг кандидат, който ще я приеме. Кобургът разбира, че пове
че няма място за маневри, и приема униформата с бял калпак и
дълго бяло перо. Той е окуражен и от изчаквателната тактика на
"пасивна съпротива" срещу избора му от много от западните Ве
лики сили. Само Русия и Франция заемат открито отрицателна
позиция към решението на Фердинанд да приеме българската ко
рона.
След като изпраща телеграма до Силите, с която мотивира
решението си, на 29.07.1887 г.Фердинанд заминава за България.
Поведението на Великите сили не се променя. Само Русия изра
зява открито неодобрението си. В циркулярна нота до другите
държави Русия обявява, че няма да признае извършеното от Фер
динанд за свършен факт, и още веднъж напомня, че действията на
принца и на Регентството нарушават Берлинския договор.
След като става ясно, че Фердинанд тръгва за България, Ру
сия отново издига идеята за назначаване на един временен регент
в България, като се посочва името на ген. К. Ернрот, което озна
чава сваляне на Регентството от власт. И тази руска идея пропада.
На 2.08.1887 г. принц Фердинанд е тържествено коронясан
за княз на България и полага клетва за спазване на конституцията
и законите на страната. С това властта на Регентството е прекра
тена, а правителството на д-р К. Стоилов подава оставка. С прок-
ламация към българския народ Фердинанд обявява, че поема уп
равлението.
С пристигането му в България завършва периодът на Реге
нтството, което отбелязва и края на най-острия етап в развитието
490
на "българската криза".
През 1886-1887 г. липсата на държавнически опит в среди
те на управляващите, различни концепции за пътищата на разви
тие на държавата и намесата на Великите сили, особено на Русия,
във вътрешните работи на България, предизвикват най-тежката
след "Освобождението" държавно-политическа криза в България.
Тази криза произтича преди всичко от въпроса за външно
политическата ориентация на България и се съсредоточава в избо
ра на външнополитически покровител и съюзник.
Намесата на Русия във вътрешните работи на България дъл
боко разграничава българското общество на две основни полити
чески течения. За пръв път русофилството и русофобството доби
ват своя завършен вид като концепции за развитието на страната.
До 1886 г. Русия допуска много грешки в политиката си
спрямо България. Авторитетът й е разклатен, особено по време на
Съединението и Сръбско-българската война. За император Алек
сандър III главен виновник е Батенберг. Опитът на неговата дип
ломация да укрепи влиянието се води до преврата от 9.08.1886 г.
и принудителната му абдикация. Парадоксът на този преврат е, че
е подготвен от руската дипломация, но е извършен от група офи
цери,действащи по патриотични подбуди, но манипулирани от
политици русофили и от руски агенти.
След преврата в историческия двубой с русофилството дър
жавно-творческата идея се поема от Ст. Стамболов. Той оглавява
контрапреврата и става първият български политик, узрял за иде
ята за държавен национализъм. Стамболов разбира, че преди да се
постигне формална независимост на България от Турция, трябва
да се извоюва истинска независимост от Русия и повежда безко
мпромисна борба с русофилите и царска Русия.
Събитията от 9 до 26.08.1886 г. бележат първия етап от
"българската криза". Русия отстранява Батенберг от власт, но пък
в София се консолидира силна антируска групировка в управлени
ето.
След успеха на контрапреврата настъпва рязко влошаване
на отношенията с Русия. Мисията на ген. Каулбарс, израз на далеч
ното за всяка дипломация на Запад желание на Александър III да
се разпорежда в България като в своя губерния, задълбочават
конфликта между България и Русия и на 6.11.1886 г. отношения
491
Янко Гочев
та са прекъснати. Разривът с Русия през 1886 г. е повече реакция

от руската намеса в България. Не Ст. Стамболов е инициатор за
скъсването на отношенията с Русия, а руската политика, която е
българофобска.
След 6.11.1886 г. Русия преминава към открита конфронта
ция с България. Започва неравностойна борба на Регентството с
империята на Александър III. Тази борба е вторият след Съедине
нието сблъсък на нова и малка България с волята на Великите си
ли. Русия влага целия си арсенал от средства, за да свали Регент
ството и правителството. Въпреки че е противник на революциите
в Европа, в България тя сама организира и финансира заговори и
бунтове срещу властта.
България устоява на силния руски натиск, защото роденото
през Възраждането българско национално политическо съзнание
получава развитие в хода на борбата за самостоятелност.
Всъщност стремежът на България да се освободи от грубия
диктат на Русия е напълно закономерен и предопределителен от
руската недалновидна политика.
Борбата е успешна. Извоювана е важна победа на българо-
руското самосъзнание. Борбата срещу Русия в периода на "бълга
рската криза" доказва, че в българския народ има достатъчно вът
решни сили, които приемат, че свободата му е по-скъпа от волята
на Царя Освободител.
Изборът на княз по българската програма е самостоятелен
успех на българската дипломация. Той е победа на българските
национални интереси. При открито демонстрираната вражда от
страна на Русия регентът Ст. Стамболов и външният министър Гр.
Начович, вдъхновени от политическия идеал за държавната неза
висимост, имат куража да наложат свой изход от кризата - нами
рането на княз, избирането му и довеждането му в България. И
всичко това като бариера срещу чуждите посегателства спрямо
България.
Резултатът от "българската криза" е, че България се отърсва
от руската опека, без това да води до замяната й с друга. Българс
ките управници, предизвикани от грубия и в много отношения
оскърбителен за достойнството на държавата руски натиск, изво
юват правото си да решават сами съдбините на страната. Преодо
лян е за пръв път дълго наслагваният комплекс на "малката и ос
492
вободена, а не освободила се" държава, която не може да води са

мостоятелна външна политика.
По "българската криза" Русия търпи провал, който засяга
най-вече самочувствието й като велика сила. България печели, за-
щото се утвърждава като самостоятелна държава, която вече се
опитва да води реална собствена, а не руска политика.
До 1.07.1887 г. Русия хвърля 762 400 франка151 от окупаци
онния фонд за организиране на "народни движения" в България,
но резултатите са плачевни: отношенията с България са прекъсна
ти, а в София се утвърждава на власт българското национално пра
вителство. Не средствата, а методите на борба на руската дипло
мация се оказват фатални за нея, загцото линията й се определя от
самия император Александър III. Той носи лична и непрекъсната
отговорност за изостряне на отношенията. Крайните методи, вкл.
използване на сила в България и извън нея, са средствата, използ
вани от Русия, която се отказва от всички разумни компромиси.
Неуспехът в оценката на съотношението на силите в България,
упоритостта в поддържането на компрометирани политически
принципи и методи на борба - опити за подкупи, заговори и убий
ства, правят руската политика по време на "българската криза"
един от най-големите провали в историята на руската дипломация
през целия XIX век.
БЕЛЕЖКИ:
1. Радев G, "Строители..." т. 1, София, 1973 г., с. 164

2. Н. Величество Фердинанд I..., с. 44
3. Саздов Д., "Многопартийната система и монархическия инсти
тут в България 1879-1918 г." София, 1993 г., с. 17
4. Предатели и предателство, с. 98
5. Пак там
6. Саздов Д., "Многопартийната система и монархическия инсти
тут в България 1879-1918 г.", София, 1993 г., с. 19
7. В. "Самозащита", бр. 1, 28.09.1885 г.
8. Радев G, "Строители...", т. 1, София,1990 г., с. 530
9. Грънчаров Ст., Политическите сили и монархическият инсти
тут в България...
493
Янко Гочев
10. В. "Независимост", бр. 1 от 18.01.1886 г.

11. Раковски Г., Преселение в Русия..., С., 2004 г. Цит., с. 7-11
12. В. "Търновска конституция", бр. 8 от 9.02.1886 г.
13. Пак там
15. Радев G, Цит. съч., с. 757
16. "Народен вестник", бр. 1 от 19.07.1886 г.
17. Стоянов Ив., "Либералната партия в Княжество България
1879-1886 г.", София, 1989 г., с. 204
18. Пак там
19. В. "Средец", 21.05.1885 г.
20. АВПРИ, ф. 151, Политархив, опис 482, д N$2290,1886-1887 г.,
л. 2-10
21. "Търновска конституция", бр. 190 от 31.12.1885 г.
22. Пак там
23. Пак там
24. АВПРИ, ф. 151, Политархив, опис 482, д. N$2290, 1886-1887
г„ л. 2-10
25. Пак там, д. N$1283, л. 80-81
26. Пак там, д. N$1289, л. 26
27. Пак там
28. НБКМ-БИА, ф. 14, оп. 3, а. е. 2955, л. 11
29. НБКМ-БИА, ф. 16, а. е. 4, л. 3
30. Василов А, Цит. съч., с. 132
31. НБКМ-БИА, ф. 16, а. е. 33, л. 1
32. Пак там, а. е. 4, л. 10
34. "Московские ведомости", бр. 1 от 29.03.1886 г.
35. Радев С., Цит. съч., с. 732
36. Окупационния фонд..., с. 135
37. АВПРИ, ф. 151, Политархив, опис 482, д. N$ 1287 1886 г., л.
14
38. Пак там, л. 16
39. "Авантюрите...", с. 39
40. АВПРИ, ф. 192, Мисии в Софии, 1886-1888 г., опис 527, д.
N$29, л. 344
41. "Аватюлите", с. 40
42. НБКМ-БИА, ф. 11, а. е.13, л. 1, 5.04.1886 г.
43. Архив БАН, ф. 45 к., а. е. 35, л. 2
44. АВПРИ, ф.151, Политархив, опис 482, д. N$1289,1886-1887 г.,
494
л. 25
45. Пак там, л. 26
47. Пак там
48. АВПРИ, ф. 192, Мисии в Софии, 1886-1888 г. оп. 527, д. N529,
док. N53
49. АВПРИ,ф.Секритньш архив, Канцелария, оп. 470 д. N520,
1886-1897, л. 331
50. Окупац. фонд ..., с.134
51. Пак там, с. 134
53. Маринов Д., "Ст. Стамболов и новейшата ни история", ч. 1 Со
фия, 1992 г.
54. Стоянов Ив., "Либералната партия ...", с. 200
55. Окупац. фонд..., с. 133
56. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, опис 470, 1886 г. д. N592, т. 1, л.
199
57. Пак там, л. 203
59. Пак там, с. 43
60. Пак там, с. 44
61. Пак там
62. Маринов Д., "Ст. Стамболов ...", G, 1992 г., с. 276
63. Радев G, Цит. сьч., с. 721
64. Пак там, с. 721
65. В. "Съединение", 10.07.1886 г.
66. Пак там, бр. 9 от 26.07.1886 г.
67 Иречек К, Княжество България 4.01.1899 г., с. 154; Митев Й.,
"Съединението...", с. 346
68. Дневници на IV ОНС, IV изв. сесия, с. 42-43, Реч на Ст. Стам
болов на 10.07.1886 г.
69. Грънчаров Ст., Цин. сьч.
70. Стателова Ел., "Дипломацията на Княжество България, с. 225
71. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470,1886, д. N592, т. 2, л. 398
72. Пак там, л. 418
73. Пак там, л. 480
74. Пак там, л. 492
75. НБКМ-БИА, ф.14, а. е.2826, л. 1, Майор К. Никифоров до Гр.
Начович, 15.06.1886 г.
76. Пантев А, "Емигрантският въпрос в сръбско-българските от-
495
Янко Гочев
ношения 1883-1886 г.", сп. "Векове", 1973, №3

77. "Съединение", бр. 9 от 26.06.1886 г.
78. Пак там
79. Пак там, бр. 28 от 10.07.1886 г.
80. Маринов Д., "Ст. Стамболов...", G, 1992 г. ч. 1, с. 279
81. "Окупац. фонд...", с. 137
82. Раковски Кр., "Русия на изток", G, 2004, цит., с. 279
83. "Московские ведомости", 28.12.1885 г.
84. АБАН, ф. 204, on. 1, а. е. 74, л. 11, Бендерев А, Детрониране
то на кн. Александър, непубл. бележки
85. Радев G, "Строители...", с. 737
86. Маринов Д., "Ст. Стамболов ...", с. 284
87. Танкова В., "Буржоазните партии и общественополитическият
живот в Пловдив в края на XIX век ...", с. 62-63
88. НВКМ-БИА, ф. 36, а. е. 97, л. 18-22, Протокол от разпит на А.
Бендерев, Търново 1.09.1886 г.
89. АВПРИ, ф.133, Канцелария, оп. 470, 1886 г., д. N592, т. 2, л.
398
90. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470, 1886 г., д. N«92, т. 2, л.
500
91. Пак там, л. 517
92. Радев G, "Строители ...", т. 1, с. 572
93. АВПРИ, ф.133, Кацелария, оп. 470,1886 г., д. №92, т. 2, л. 522
94. Пешев П., "Исторически събития и деятели...", 1993 г., с. 226
95. Пак там
96. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. №2188,1886 г., л. 38
97. Пак там
98. Пак там, л. 80
99. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470, 1886 г., д. №92, т. 2, л.
543
100. Маринов Д., "Ст. Стамболов ...", с. 295
101. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д.№2174, 1886, л. 15
102. Куцаров П., "Съединението ...", с. 139
103. АВПРИ, ф.133, Канцелария, оп. 470,1886г., д. №92, т. 2, л. 522
104. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д№22,1886 г., л. 61-62
105. АВПРИ, ф. 192, Мисии в Софии 1886-1888, оп. 527, д. №29,
л. 465
106. "Окупац. фонд...", с. 138
107. Пак там
108. Пак там
496
109. Пак там

110. АВПРИ, ф.133, Канцелария, оп. 470,1886 г., д №92, т. 2, л. 545
111. Пак там, л. 572
112. Пак там, л. 610
113. Биман А., Цит. сьч., с. 81, Кисьов С., Спомени, Цит. съч., с. 4-5
114. Радев G ," Строители ...", т. 2,1990 г., с. 78-79
115. Попов Р., "България на кръстопът. Регентството 1886-1887 г."
София, 1991 г., с. 78
116. Радев С., "Строители ...", т. 2,1990 г., с. 161-172
117. АВПРИ, ф.133, Канцелария, оп. 470,1886 г., д. №32, л. 1
118. АВПРИ, ф.151, Политархив, оп. 482, д. №1288,1886, л. 105
119. АВПРИ, ф.133, Концелария, оп. 470, 1886 г., д. №92, т. 2, л.
617
121. "Окупац. фонд...", с. 141, 17.08.1886 г. Телеграма на Зиновиев
123. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470,1886 г., д. №921, л. 26
124. Пак там, д. №92, л. 3-5
125. Пак там, л. 644, т. 2
126. Пак там, л. 6-11
127 Радев С. "Строители ...", G, 1990 г.
128. Пак там, с. 186,195
129. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470,1886 г., д. №92 А, л.17
130. Пак там
131. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. №1288, 1886, л. 134
132. Радев G, т. 2, с. 235
133. "Държавен вестник", бр. 85, 12.09.1886 г.
134. Радев С. "Строители ...", G, т. 2, с. 275
135. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470,1886 г., д. №92 А, л. 134
136. АВПРИ, ф. 133, Политархив, оп. 482, д. № 1288,1886 г., л. 180
138. АВПРИ, ф. 192, Мисии в Софии, 1886-1888 г., оп. 527, д №29,
л.322
139. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. № 1288,1886 г., л.110
140. Ротшгейн Ф., Международнме отношение в конце XIX века,
М., 1960 г., с.133
141. Англ. синя книга, №340
142. "Окупац. фонд ...", с.147
143. Пак там
144. АВПРИ, Политархив, оп. 482, д. № 2171, 1886 г.
497
Янко Гочев
145. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, .д № 23,1885 г., л.79

146. Пак там, д. N» 1286,1886 г., л. 72-86
147. Пак там, д. N5 2173,1886 г., л. 9-10
148. Пак там
149. Радев С. "Строители ...", т. 2, с. 279
150. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 253, л. 2
151. Радев G, "Строители ...", т. 2, с. 291-292
152. НБКМ-БИА, ф. 14, а. е. 3423, л. 12-13
153. Пешев П., с. 243, Цит. съч.
154. Пак там
156. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470,1886 г., д. N«92 А, л. 271
157. АВПРИ, Пак там, л. 329
158. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д N° 2171,1886 г. л.76
159. АВПРИ, ф.133, Канцелария, оп. 470,1886 г. д. N»92A, л. 473
160. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. № 1288,1886 г. л. 197
161. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 253, л. 5
162. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470,1886 г. д. № 92А, л. 271
163. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470,1886 г. д. N° 92А, л. 289
164. АВПРИ, ф. 192, Мисии в Софии 1886-1888 г., оп. 527, д. № 29,
л. 194
165. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470,1886 г., д. N°92A, л. 133
166. Пак там, л. 155
167 АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. N° 2172,1886 г., л. 30
168. "Окупац. фонд...", с. 153
169. В. "Независима България", бр. 1 от 21.09.1886 г.
170. Радев G, Цит. съч., G, 322
171. "Независима България", бр. 1 от 21.09.1886 г.
172. Пак там
173. Попов Р., "Регентството...", с. 138
174. АМАЕВ Ср. Legation de Bulgarie, t. 3, f41-42, Дю Шасдтел до
княз дьо Шимей, 17.09.1886 г. (н. ст)
175. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 253, л. 13
176. Попов Р., "Регентството...", с. 139
177 Радев G, "Строители ...", т. 2, с. 324
178. "Независима България", 24.09.01886 г.
179. Пак там
180. Семь лет на блежнем востоке .Петербург, 1900 г., с. 332
181. "Окупац. фонд...", с. 152
182. Пак там, л.153
498

184. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. № 1288, 1886 г., л.
201-202
186. Пак там, с. 343
187. Пак там, с. 345
188. Пак там, с. 344
189. Пак там
190. Пак там, с. 347
192. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 253, л. 18
193. Пак там, л. 23
194. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 253, л. 20-21
196. Пак там
197. Пак там, с. 365
198. Англ. Синя книга N5437
199. НАБАН, ф.19, а. е. 1240, л. 23
200. Радев G, "Строители ...", т. 2, G, 1911 г., с. 613
201. "Московские ведомости", бр. 29.08.1886 г.
202. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. N5 2166,1885 г., л. 30
203. АВПРИ, ф. 138, Секретньш архив мин-pa, оп. 467, д. N5 91/98,
л. 84
204. АВПРИ, ф.192, Мисии в Софии, 1886-1888 г., оп. 527, д. N5 29,
л. 152
205. "Окупац. фонд...", с. 156
206. Пак там, с. 157
207 АВПРИ, ф. 192,Мисии в Софии, 1886-1888 г., оп. 527, д. N529,
л. 400
208. Пак там, л. 430, л. 59 и 60
210. АБАН, ф. 19к, а. е. 1240, л. 72, Дневник на Ст. Стамболов,
17.10.1886 г.
211. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 245, л. 17
212. Вж. "Авантюрите ...", с. 60
214. АБАН, ф. 19к, а. е. 1240, л. 72 Дневник на Ст. Стамболов,
15.10.1886 г.
215. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е., 253, л. 64
499
Янко Гочев
217. "Авантюрите ..." с. 61

218. ЦДИА, ф.176, on. 1, а.е. 256, л. 24
220. Пак там, с.400
221. ЦДИА, ф. 313, on. 1, а. е. 1942, л. 170-175
223. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470,1886 г., д. N521, л. 3
224. Пак там, л. 4
225. Пак там
226. Пак там, л. 5
227. Пак там, л. 5
228. Пак там, л. 5
229. Пак там
230. ЦДИА, ф. 313, on. 1, а. е. 1941, л. 413
231. Пак там, 44-45
233. Пак там
234. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470, 1886 г. д. N592, т. 2, л.
617
235. ЦДИА, ф. 313, а. е. 1934, on. 1, л. 470-471
236. АБАН, ф. 19к, а. е.1240, л. 90
237. "Авантюрите...", Депеша на А Нелидов до Н. Гирс от
31.12.1886 г. (ст. ст.)
238. ЦДИА, ф. 313, on. 1, а. е.1941, л. 22-23
239. Пак там, л. 47
240. АВПРИ, ф. 133, Канцелария, оп. 470, 1886 г. д. N5 21, л. 1, 7,
8,9
241. ЦДИА, ф. 313, on. 1, а. е. 1941, л. 28
242. Чета на кап. Н. Набоков, Спомени на X. Гюлемезов, G, 1990 г.,
с. 133
243. "Авантюрите...", с. 96-70, Депеша на А Нелидов до Н. Герс от
21.01.1887 г„ ст. Ст.
244. "Авантюрите ...", с. 70
245. АВПРИ, ф.192, Мисии в Софии 1886-1888 г., оп. 527 д. N5 29,
л. 104 и л. 108
246. Пак там, л. 145
247. Пак там, л. 134
248. Пак там, л. 138
249. АВПРИ, ф. 192, Мисии в Софии 1886-1888 г., оп. 527 д. N5 29,
л. 105
500
250. Пак там, л. 104 и 108

251. ЦДИА, ф. 313, on. 1, а.е. 1941, л. 70
252. Дневник на Ст. Стамболов 23.10.1886 г., л. 88 и л. 95
254. АВПРИ, ф.192, Мисии в Софии 1886-1888 г., оп. 527 д. №29,
л. 62
255. Радев G, т. 2, "Строители ...", с. 461-462
256. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 253, л. 112-113
257. В. "Журнал дьо Деба", 10/22.11.1886 г.
258. Радев G, т. 2, "Строители...", с. 459
260. Радев G, Цит. съч., с. 479
261. Пак там, с. 471
262. Панайотов Ив., Русия и Бел. сили, G, 1941 г., с. 84
263. Хвостов В., "История дипломатии", т. 2, М., 1963 г., с. 298 сл.
265. Пак там
266. Панайтов Ив., с. 78
267. "Авантюрите ...", № 43, бел. 1, с. 42
268. АБАН, ф. 19к, а. е. 10, л. 18-24
269. Юруков Д., Цит. съч., с. 104
270. "Авантюрите ...", с. 180
271. Пак там, с. 179
272. Дневник Ламсдорф, с. 52-54
273. АВПРИ, ф. 192, Мисии в Софии 1886-1888 г., оп. 527 д. №29,
л. 9-10, д. № 2 от 9.01.1887 г.
274. БИА
275. Вълчев В., Из коресп. на Ив. Вазов..., Изв. Инст. Бълг. Л-ра, т.
6, G, 1959, 301-302, №5, 9.03.1887 г. Писмо на Ив. Вазов до К. Величков
276. Танкова В., Пловдивската гражданска емиграция..., с. 173
277. Юруков Д., Цит. съч, с. 165-166
278. Миланов П., ВИС 1987 г., с. 17
279. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. № 22, 1886 г. л. 105
110
280. Радев G, "Строители...", т. 2, с. 565
281. "Авантюрите..."
282. "Окупац. фонд...", с. 181
283. Пак там
284. Пак там, с. 165
285. Пак там, с. 165-166
501
Янко Гочев
286. Пак там, с. 181

287. АВПРИ, ф. 138, Секретньш архив министра, оп. 467, д. N8
752/808, л. 45-57
288. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. N8 2172,1886 г., л. 105
289. Дневник Ламсдорфа В., с. 52-54
290. Пак там
291. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. N8 2181,1886-1887 г.,
л. 29-30
292. "Авантюрите ...", с. 76
293. "Окупац. фонд...", с. 181
294. Пак там
295. Пак там
296. АБАН, ф. 19к, а. е.13, л. 4-5
297. АВПРИ, ф. 138, Секретньш архив, оп. 467, д. N8 97/105, л. 82
298. "Авантюрите ...", с. 178
299. Пак там
300. Страшимиров А, "Диктаторът", С., 1993 г., с. 76
301. ЦДИА, ф. 313, on. 1, а. е. 1842, л. 304
302. НБКМ-БИА, ф. 14, а. е. 817, л. 35-38
303. "Окупац. фонд...", с. 181
305. АБАН, ф. 19к, а. е. 13, л. 70-72
306. АВПРИ, ф. 151, Политархив, оп. 482, д. N8 2181 1886-1887 г.,
л. 56, 57, 58
307. "Авантюрите ...", с. 82
308. "Окупац. фонд...", с. 181
310. Пак там, с. 80
311. Пак там, с. 81
312. Пак там
314. Пак там, с. 93-95
315. Пак там, с. 85
317. НБКМ-БИА, ф. 63, а. е. 98, л. 78-81
318. Пак там, ф. 21, а. е. 2, л. 225 Дневник на къа. И. Сарафов
319. "Окупац. фонд...", с. 171
320. Пак там
321. НБКМ-БИА, ф. 21, а. е. 10, л. 17-18
322. Пак там
502
323. Шишманов И., Спомени и документи за Ив. Вазов, с. 75-76

324. НБКМ-БИА, ф. 255 II Д 11075. Писмо на С. Бобчев до Ек.
Бобчева в Цариград 13.05.1887 г.
325. Пак там
326. Генов Г., Политическа и дипломатическа история на България,
т. XIII, Бълг. външ. политика при Ст. Стамболов, G, 2001
327. Констант Ст., Цит. сьч., с. 40
328. Радев С., "Строители...", т. 2, G, 1990 г., с. 494-495
329. Залез на "Стара Европа", Сб-к документи за историята на меж-
дунар. отношения 1871-1914 г. G, 1995 г., с. 45-46
330. НБКМ-БИА, ф. 63, а. е. 98, л. 162
331. БИА, ф. 63, а.е. 98, л. 65
332. Станев Н., Цит. сьч., с. 74
333. Марков, Г., Цит. сьч., с. 171
334. Генов Г., Цит. сьч., с. 72
335. Пак там, с. 73
336. ЦДИА, ф. 176, оп.1, а.е. 285, л. 98
337. Международни актове и договори, G, 1956, док. N° 103, с. 181
182
338. Манфред, Образование русско-французкого союза М., 1975 г.,
с. 198 и сл.
339. Патнев А, Глушков Хр., Мишев Р., История на новото време,
G, 1995 г„ с. 466
340. "Окупац. фонд...", 176-177
341. Пак там, с. 178
342. НБКМ-БИА, ф. 14, а. е. 4213, л. 5, Д. Минчоич до Гр. Начович
16.06.1887 г.
343. ЦДИА, ф.176, on. 1, а. е. 284, л. 134, 23.06.1887 г. Окр. управи
тел на Видин до Външ. м-р в София
344. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 284, л. 157
345. ЦДИА, ф. 176, а. е. 289, л. 40
346. НБКМ-БИА, ф. 63, а. е. 98, л. 180
347. "Агенция Хавас" от 28.06/10.07.1887 г.
348. Кьонингсльов Й., Цит. сьч., с. 88-90
349. НБКМ-БИА, ф.14, а. е. 79, л. 49-52
350. НБКМ-БИА, ф. 14, а. е. 4214, л. 1 Д. Тончев до К. Стоилов,
1.071887 г.
351. "Окупац. фонд...", с. 181
503
РУСКАТА ИМПЕРИЯ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ, I част
Автор: Янко Гочев

Художник корица: Димитър Стоилов
Коректор: Кичка Трендафилова
Предпечат: Евелина Гяцова /АОЯ - Гроздан Грозев/
Формат: 70/100/16
АНИКО 2006
Янко Гочев
СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ
I част
У вод ......... 5 стр.
Източен въпрос......... 12 стр.

Руската политика по Източния въпрос и спрямо
българския народ до Освобождението
Първите години на младото княжество......... 158 стр.

Съединение......... 261 стр.

Русия и Съединението на Княжество България и
Източна Румелия от 1885 г.
Българската кр и за........ 353 стр.

София, 2006

Руската империя срещу България 01 PDF

Загружено:

Сведения о документе

Оригинальное название

Авторское право

Доступные форматы

Поделиться этим документом

Поделиться или встроить документ

Параметры публикации

Этот документ был вам полезен?

Это неприемлемый материал?

Авторское право:

Доступные форматы

Руската империя срещу България 01 PDF

Загружено:

Авторское право:

Доступные форматы

z РУСКАТА ИМПЕРИЯ

Под общата редакция на

Руската империя срещу България, I част

ISBN - 10: 954-91852-2-2

СИТЕ БЪЛГАРИ ЗАЕДНО

У вод ......... 5 стр.

Източен въпрос......... 12 стр.

Първите години на младото княж ество......... 158 стр.

Съединение......... 261 стр.

Българската кр и за......... 353 стр.

Специфичните българо-руски отношения винаги са обект

дипломатически изяви се осъществяват с помощта на руската дип­

твърдата решимост на Петербург да брани статуквото в Европейс­

рия става обект на руска агресия. Българската армия обаче изпъл­

чак през 1993 г., както и "Авантюрите на руския царизъм в Бълга­

то проява на имперска сила, която е неудобен конкурент и преч­

7. Николова В., "Руско-българските отношения в края на

Руската политика по Източния въпрос и спрямо българския

Мястото на България в плановете на руската дипломация

поставя под заплаха нейната териториална цялост и извежда на

Запад и православния Изток, което има корени още от разкола на

та мисия на руските царе, държава, народ. Месианството, прикри­

Павел II го взима под свое покровителство. По съвети на гръцкия

Руски царски герб

Турският контрол над Проливите означава, че султанът мо­

рализиране нейната търговия.

да оправдае великодържавните му византийски амбиции. Според

венство и лично от московския митрополит Макарий. Духовният

руските домогвания и към Дунавска България.

арха в Цариград. Русия поема дипломатически закрилата над ду­

шение на събора на източните патриарси в Цариград, на който

В Москва патриарх Йоаким лично обещава на водача на

даде религиозна свобода

изображението на Петър I с надпис: "Петър I, цар на руси и гърци".

пуска да спомене за българи и България, просто защото целта е

та на руския историк и публицист С. Татишчев през 1754 г. 81%,

ния въпрос в полза на Ру­

кият генерал Суворов,който е от български произход.Завзети са

си с Византия, новата църква, която Русия получава право да пост­

С анексията на Крим Екатерина Велика създава модела на

става руски протекторат. Актът от 12.08.1771 г. обаче е укрит от

менти оправдава и обосновава завоеванието си, наречено "осво­

Османската империя. Прочутият генерал Суворов превзема и

сандър I (1801-1825 г.) възприема принципа, че една силна държа­

силва враждебността на местното население към Русия. Съвре­

леното и изключване означава, че скоро тази ислямска империя

литика на Николай I по Източния въпрос носи безспорни успехи

На 20.08/2.09.1829 г. пада Одрин и руски войски настъпват към

тавени" от "спасителката" Русия. Този неочакван резултат е голям

но не успяват да го арестуват. Заради него обаче страдат невинни

за освобождение, кап. Мамарчев е арестуван за участие в заговора.

румънските земи под руско покровителство.38 През май 1811 г.

хора.Разполагаме със значителна документация по този въпрос,

разочарованието, което срещат там, и несгодите, които преодоля­

Каква "свобода" дава Русия и се подготвя да даде на бълга­

сръбската държавна идея се развива в две направления: църковно

източно от р. Морава, Нишавско, вкл. Нишко, Пиротско, Цариб-

ко се изправя с 3000 свои юнаци срещу 15-хилядна турска армия

чрез войната от 1828-1829 г. заставя султана да уреди сръбската ав­

делянето на сръбска църква, независима от Патриаршията в Ца­

мо ще дойдат да запалят огъня, а после ние ще горим, я те ще се

летис, пропагандира успешно гръцката кауза в подкрепа на Критс­

явява и в събития около и непосредствено след Нишкото въстание

дипломатически изяви се осъществяват с помощта на руската дип

твърдата решимост на Петербург да брани статуквото в Европейс

рия става обект на руска агресия. Българската армия обаче изпъл

чак през 1993 г., както и "Авантюрите на руския царизъм в Бълга

то проява на имперска сила, която е неудобен конкурент и преч

та мисия на руските царе, държава, народ. Месианството, прикри

Турският контрол над Проливите означава, че султанът мо

арха в Цариград. Русия поема дипломатически закрилата над ду

ния въпрос в полза на Ру

си с Византия, новата църква, която Русия получава право да пост

менти оправдава и обосновава завоеванието си, наречено "осво

сандър I (1801-1825 г.) възприема принципа, че една силна държа

силва враждебността на местното население към Русия. Съвре

разочарованието, което срещат там, и несгодите, които преодоля

Каква "свобода" дава Русия и се подготвя да даде на бълга

чрез войната от 1828-1829 г. заставя султана да уреди сръбската ав

делянето на сръбска църква, независима от Патриаршията в Ца

летис, пропагандира успешно гръцката кауза в подкрепа на Критс

то му той е викнат в Гургусовац уж за преговори, но там е аресту

При нейното управление гърците придобиват голяма те

В Пелопонес няма опасност да се образува автономна бъл

Тя има площ от 47 516 кв.км. Включва Атика, Пелопонес и Кон

Същевременно закрилата за балканските християни авто

Турция в два варианта: пряко включване в Русия на части от Евро

1833 г. Русия сама нанася силен удар върху авторитета си на пок

жение в посока, удобна за нея, и не на последно място, да го пос

чутото си произведение "Русия и Европа". Той разглежда истори

Категоричният извод на българските възрожденци нацио

руснаци. Отношението им варира от умерено до крайно отрица

самодържавие в цяла Европа. Някои от статиите си Раковски пи

от последното голямо преселение на българите в Русия през 1861

ти, които виждат в борбата на българите опасно народно движе

независима църква от Патриаршеската църква (на Балканския по

зание", наложено на българите. Политиката й по-късно ще поро

Белград от 27.11.1860 г. се казва: "Сърбия по силата на обстоятел

1 червонец = 2 конвертируеми рубли), което прави 27.5 тона зла

говите постановления, докато не добие съгласието на договарящи

стане сръбският Джордж Вашингтон. Без успех пропилява изпра

1880 г.) на конференцията Солсбъри бил "по русин" от граф Иг

рос е да пренебрегва историческите и естествените граници меж

лите на самодържавието. Използвана е позната за него фразеоло

тели на пушките е това,че са престояли близо пет години по скла

Офицерите се разтревожиха. Един протест, покрит с хиляди под