Академический Документы
Профессиональный Документы
Культура Документы
СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ
БЪЛГАРСКИ
(Кратка психологическа история на съвременна България)
СЪДЪРЖАНИЕ:
Авторът
Как тогава да си е отишъл комунизмът, та нали преди време същия този Б.Б. е
предпочел да се раздели с МВР (като пожарникар), понеже не е искал да се раздели с
така милата на сърцето му БКП. Като гледах и слушах генерала, мераклия за властта,
се запитах дали пък “Атака” не е малкото зло…
Точно затова цялата енергия на такива хора се насочва към борба срещу
темелите на живота и свободата, срещу устоите на човека, човешкото и самата
човещина. Техен идеал е комуната или “обществото-мравуняк” (Достоевски), в което
свободата е премахната и унищожена, но за сметка на това тъкмо неразбиращите и
мразещите свободата и живота “комунисти” могат неограничено да развихрят своята
сатанинска бесовщина (Достоевски), да реализират своята злост, своята дива омраза
и озлобеност. За да се постигне идеала на комуната е необходимо насилие, чрез което
да бъде изтръгнат живота от ръцете на свободно живеещите. Или е необходим
преврат, който да изтрие всички достижения по пътя на свободата, всички институции
и традиции на човешкия съвместен живот. Преврат, който да потопи в кръв и да удави
всеки порив към пълнота на съществуването и към човечност. Нихилизмът на
комунизма, така ярко показан от Достоевски, който предрича варварската “система”,
бъдещето и дори логичния край на комунизма (който ще се удави в океана кръв, който
сам ще падне в пропастта, която е изкопал), категорично беше демонстриран през
целия XX век. Векът, в който духът на свободата беше поставен пред най-големи
изпитания и влезе в решителна схватка с комунизма за да защити живота и човека.
И така, оказа се, че хората изобщо се делят на два човешки типа: на обичащи
живота и на ненавиждащи живота, на свободни и роби, на които обаче се иска да
бъдат някакви фалшиви господари, на здрави и болни (телом и духом), на силни и
слаби (на слаби, на които заради тяхната собствена слабост и когато са много им се
иска да тъпчат силните!), на естествени егоисти и на безкрайно фалшиви поборници за
“общото дело”, дори на хора, които си гледат работата и на хора, които не знаят с
какво да се заемат и затова предпочитат поне на другите да пречат, т.е. на разбиращи
и неразбиращи живота хора. Кои са мнозинство и кои – малцинство, оставям всеки сам
да прецени. Нека се опитаме също сами да определим кои са истинските водачи и кои
трябва за вечни времена да бъдат подчинен елемент – да не употребя някоя друга, по-
изразителна дума. Струва ми се, че казаното е добра предпоставка за такива
размисли…
Кой знае?
Младите вече не знаят какво е това комунизъм – или го знаят само “на книга”. И
това е прекрасно, слава Богу, че не са го живели! И че няма да го живеят. В някакъв
смисъл им завиждам, но повече им се радвам. Защото комунизмът е нещо доста
гадничко, нагло, жестоко, тъпо, той е нещо, предизвикващо само погнуса. Ала ето,
младите чуват също така и “възхитителни неща” за същия този комунизъм. Има и
такива отзиви за него: някои им разказват, че “тогава се живееше добре!”. Всичко може
да се чуе – и младите, предполагам, са доста объркани.
По тази причина в тази ранна утрин започвам да пиша нещо като спомени от
моя живот, в които комунизмът – няма как – е не само фон на разказа, но и “главно
действащо лице”. Няма как да бъде изваден оттам. Де да можеше да бъде изваден…
Първият епизод показва как аз, съвсем млад – бил съм някъде 8 или 9 клас – се
сблъсках с лъжата, неотменната спътница на комунизма. Не знам защо, но този епизод
е придобил в паметта ми някакво възлово положение. Та това стана пак на бригада:
веднъж на обед, в горещ юлски ден, когато се върнахме от полето съвсем изморени, в
хладината на текезесарския стол дойде пропагандист, който започна да ни изнася
атеистична беседа. Разбира се, почти никой не го слушаше, всички си мечтаехме за
спалното помещение, където прекарвахме следобеда. Но човекът беше словоохотлив,
нещо като Вучков (той Вучков е “изкопаемо”, останало от ония времена, и затуй е така
свеж!), устата му мелеше като воденица. Ние се прозявахме (сутрин ставахме съвсем
рано, в пет) и не обръщахме никакво внимание на приказките му.
Изведнъж стотина погледа се отправиха към мен. За малко да онемея: бил съм
тогава, повтарям, някъде 8 или 9 клас. Но събрах целия си кураж, сърцето ми туптеше
бясно, и го запитах: “Ами нали Бог трябва да е невидим, как тогава да го видят на
небето?”. Човечецът страшно се смути, а пък аз, насърчен – публиката изведнъж се
оживи! – най-нагло попитах: “Как така на небето, нима космонавтите са стигнали
небето?!”. След тия два въпроса не помня точно какво стана. В съзнанието ми
проблясват някакви сценки: командирите на бригадата се засуетиха, някои ми
закрещяха да седна, лекторът започна да прибира книжата си в огромна чанта,
бърборейки някакви нелепици, децата с благодарност ме гледаха, защото ги бях
спасил от досадната лекция. Това беше, после, разбира се, дълго ме разпитваха защо
съм се бил държал така, аз се оправдавах, и… нищо. Имах чувството, че командирите,
всъщност наши учители, дълбоко в себе си ми се възхищаваха, нищо че ме мъмреха.
Оня с чантата си получи заслуженото…
Таксито ни остави пред една пететажна сива тухлена сграда (тухлите в Русия са
сиви, не червени; за сметка на това всичко друго там е червено!). “Общежитие № 4”
имаше формата на буквата “П”, едното му крило, както се оказа, беше мъжко, сиреч, за
мъже, а другото, съответно – женско, за жени. На входа ни посрещна усмихната
вечната бабичка-портиерка и ни поведе из “катакомбите”, защото точно тази дума
изплува в съзнанието ми, когато вървях из коридорите на нашия общ дом. Първото,
което се набива в очите, бяха осеяните с табла и лозунги стени, написани с големи
червени букви, на които пише как човек следва да мисли, да живее, да харесва и т.н., а
също така какво следва да обича, да мечтае, дори да яде (“Мясо вредно!”, сиреч
“Месото е вредно!”: един основен лозунг в столовите). И ето, след като минахме през 4
етажа (това сторило ни се безкрайно първо разхождане из “катакомбите” явно е
замислено като общо запознаване с външния вид на съветската комуналка!), ние
накрая бяхме заведени до нашата стая, на 4 етаж, “мъжко отделение”. (Не се
учудвайте, че някои термини са все едно отнасящи се за затвор: общягата-комуналка
всъщност си е един затвор!)
И ето, ние, тримата млади българи, стоейки на прага на своята стая, дето ни
посрещнаха ухилени нашите нови събратя по участ – грузинец и “русский человек” – се
чувствахме като ударени с мокър мръсен парцал по лицето: как ще се живее тук пет
години?! Пропуснах да кажа, че докато вървяхме по коридорите, усещахме невероятна
смрад и воня, смесица от мирис на урина, на всякакви манджи, на мръсни чорапи, на
повръщано и, разбира се, на сперма (та тук живееха стотици съвсем млади хора!).
Стояхме на прага, от който се разкриваше цялата прелест на една обикновена
съветска комуналка и се чудехме: да бягаме ли, да се връщаме ли назад, или да
оставаме. Останахме “за тази нощ”, седмици наред след това решавахме какво да
правим: да бягаме ли за България или да стоим, стиснали зъби, тук, в комуналката, и
накрая се решихме, останахме. Бяхме млади, падахме си, види се, по стоицизма – та
нали бяхме философи?!
Да, но в общягата ние бяхме твърде либерални, и затова сексът беше в своята
стихия. Секс се правеше постоянно и навсякъде, партньорите се сменяха така често и
безпроблемно, че човек ако си поставеше за цел, можеше да “свали” (да употребявам
все пак по-културни думи!) невероятно голяма бройка момичета. За да разберете какво
представляваше сексът тогава ще ви дам ето този най-убедителен пример: съветската
младежка комуналка, в която живяхме, е, предполагам, идеалното мечтано място за
пичове от типа на Митю Пищова (“Питона”), който, както чувам от устата му
напоследък, бил с “най-чисти” комунистически убеждения. Няма как, там жените
наистина бяха общи, и по тази причина Пищова показва завидна далновидност и
проницателност, след като се смята за убеден комунист.
На другия ден, след като бяхме вече изживели кошмара на своята първа нощ в
общежитието, ние тръгнахме из Петербург на първата си разходка. Общежитието ни се
намираше на Василиевския остров, това е голям квартал с мрежа от успоредни една
на друга улици, и по една от тези улици след доста ходене стигнахме до река Нева.
Оттук, от брега на Нева, ни се откри блясъка на някогашната столица на Руската
империя, и ние, почувствали досега си с величието на едно такова човешко творение –
града на Петър Велики – с трепет тръгнахме из този град на старата руска слава.
Отсреща, на другия бряг, се виждаха все познатите ни само от картички и фотографии
символи на Русия – сградата на Адмиралтейството, величествената катедрала на
Св.Исак, Исакиевският собор, четвърта по размери катедрала в света и първа в Русия,
Зимният дворец (Ермитажът), Дворцовая площадь…
Ето един спомен, който е твърде силен, за да не го напиша тук, защото той е
един край и едно начало. 1982 г., ноември месец, няколко дни след отбелязването на
октомврийската “революция”. Станахме, а по радиото звучеше протяжна, тържествена,
но скръбна мелодия. Тръгнахме за университета, бързайки за занятия. В метрото
срещнахме плачещи ранобудни бабички, нищо не разбирахме. Излязохме с приятеля
ми на Невски проспект. Беше безлюдно в този ранен час. Вятърът леко полюляваше
огромни червени знамена с черни ивици, които се спускаха от покривите на сградите,
та чак до главите на минувачите. Ясно беше, че това е символ на нечия смърт, но ние
и не помислихме, че това може да е смъртта на Първия. Нали го бяхме видели преди
три дни по телевизията, изглеждаше бодър повече от всякога. В университета
срещнахме един приятел, естонец, и шепнешком го попитахме какво е станало. А той,
изчадието, се ухили и високо изкрещя: “Поздравявам ви с отменянето на развития
социализъм!!!”. Нямаше вече съмнение – умрял е Брежнев – той беше измислил тази
глупост за развития социализъм.
Но с този Картаген си заслужава човек да се бори докато е жив. Ето защо когато
мои студенти и ученици ме попитат “Абе, господине, защо толкова много мразите
комунизма?! Това вашето да не е нещо като параноя?!”, аз им отвръщам: “Не, не е
параноя, това е моят Картаген. А Картаген, разбира се, трябва да бъде разрушен!”. И
аз продължавам да си повтарям това и досега, като оня Катон Старши, който повтарял
своето Carthaginem esse delendam (“Картаген трябва да бъде разрушен”) докато не
постигнал своето.
Така казваше покойният ми дядо Васил, Бог да го прости! Прав е бил дядо
ми, скоро се убедих в това. Често съм си спомнял за тези негови думи, особено
когато се озовах в гнездото на осите – това беше катедрата по марксизъм-
ленинизъм на Пловдивския университет. Тогава беше 1985 година, аз бях на 26
години когато станах асистент по философия. Наричаха я “царската катедра”,
понеже явно винаги е имала хора в ръководството на университета. В това
гнездо на осите бях седем години. Времената бяха интересни, случиха се доста
истории, така че не е зле да направя своя опит да ги опиша.
Гора от ръце, всички искат по-напред да кажат колко присърце вземат задачата
на Партията. Аз мълча и гледам, стараейки се да крия усмивката си на презрение.
Става един и казва:
Секретарят казва:
Аз измърморвам:
Аз измърморвам:
–С всичко, как с кое?! – и пак ме напушва смях, и пак се крия под масата,
преструвайки се че кашлям. Оня се черви и с презрение към моята особа продължава
заседанието…
Ето така течеше моето битие в комсомола, страшна работа: стоях, слушах,
хилех се, криех главата си под масата, скучаех, пазех се да не припадна. По едно
време в душата ми се появиха други чувства, взе да ми писва, на моменти се надигаше
страшен гняв срещу това издевателство, на което бях подложен. Червях се от
негодувание, мълчах, мълчах, мълчах, и в един момент избухнах така, че за малко да
съборя целия им комсомол. За историите около моето избухване наистина все още се
разправят легенди: съвсем не преувеличавам, идете в ПУ и попитайте някой по-стар
преподавател или служител. По едно време в тях се намесиха и горните инстанции на
комсомола, дори районният му комисар Жан Виденов – познато ли ви е това име? – се
зае да ни помирява. Ала и той не успя да се справи с чешит като мен. В крайна сметка
с гръм и трясък напуснах комсомола им. Но го направих по такъв йезуитски начин, че
Партията онемя от гаврата ми и две години не можа да намери начин да ми отмъсти.
Най-после реших казуса, като изобщо не ходех на тия заседания: вече нямах
стимул, преситил се бях на шибаната комсомолска психология и си бях направил
съответните изводи. Презрях комсомола като никога дотогава и в главата ми се роди
план как да му отмъстя: като го направя смешен, като ги направя за подигравка, като
им покажа колко са жалки. Но за това друг път.
9.Моят университет
Аз искам да отбележа този ден с един мой спомен за университета, в който съм
завършил в далечната 1983 г. Тогава съм бил на 24 години. Две години по-късно съм
вече асистент по философия в Пловдивския университет, а през 1988 г. в младежкия
вестник на Пловдив (в-к “Искра”) излиза една моя статия, наречена “Спомени от
вчера”. Тя се състои от две части: Университетът и Градът. Става дума за
университета, в който съм завършил – Санкт Петербургския – и за града, в който се
намира този университет, Санкт Петербург, тогава “Ленинград”. Заради тази статия си
имах тогава доста проблеми, макар че не го казвам това за да се правя на дисидент
или пък да си приписвам заслуги. Но статията, както ще се убедите сами, наистина е
“перестроечна”. Искам само като куриоз да отбележа критиката, която ми направи по
повод на статията ми в “Искра” идеологическата церберка на ПУ доц.Милена
Калудова. Тя ме срещна в коридора на университета, спря ме и изсъска: “Как не те е
срам! Да петниш името на университета, който си завършил! Да плюеш срещу
съветската наука и съветската страна! Неблагодарник! Партията те изпрати там и ти
даде образование, а ти да плюеш най-безсрамно срещу родината на великия Ленин!”.
Ето как – благодарение на моя спомен, записан тук – се преплитат три епохи,
три исторически времена: онова, когато съм бил в университета (1980-1983 г.),
времето, в което е писана и излязла тази статия, и сегашното време, съвременността.
Ако един студент завърши в своята страна едно дори твърде престижно учебно
заведение – духовен център на неговата страна – то, струва ми се, независимо от
това, върху неговия интелектуален и душевен хоризонт би останал отпечатък на
някаква едва долавяща се ограниченост, на някаква рамка, която може да се разбие
само от образованието, получено в чужбина. В този смисъл аз съм твърде благодарен
на Ленинградския университет. Още повече че бях вкусил – като студент в СУ –
нещичко от екстравагантното празнословие на нашите философи – да ме прощават
ония, за които това не се отнася.
Тия личности пазеха кой знае как съхранения огън на старата, свободолюбива
руска интелигенция, оцелял въпреки кървавия топор, неистово размахван в епохата на
“вожда и учителя на всички времена и народи”. Именно те даваха на университета оня
духовен патос, без който той се превръща в нещо мъртво, в грамада от камъни и
тухли.
За тия бригади трябва малко да пиша, понеже младите сега едва ли точно знаят
какво представляваха. Лятно време студентите не ги оставяха да почиват и скучаят,
ами ги хващаха да работят. Безплатно и “доброволно”, разбира се, и по тази причина
мнозина се уреждаха да не ходят на бригада като си набавяха фалшиви медицински
бележки или по друг начин. Но повечето ходеха, иначе просто нямаше да ги допуснат
да продължат образованието си. В бригадите се спеше, ядеше, работеше, а пък най-
хубавото на тия бригади беше, разбира се, близостта с девойките. Някои и досега
вероятно с умиление си спомнят за разврата, дето цареше по тия бригади.
Комсомолските активисти, които ставаха шефове на бригади – за да не работят, ами
да “ръководят”! – се натискаха, защото за тях беше манна небесна да имат за
подчинени толкова много и така хубави студентки. Вероятно са си живеели както
някога се е живеело в Содом и Гомора едновременно, та затова толкова и се
натискаха.
Пиша тия неща неслучайно, защото в един момент и мен взеха та ме обвиниха,
че съм ходел по бригадите не за друго, ами защото съм бил искал и аз нещо да
намажа. Гаднярчетата от комсомола, като ме усетиха какъв съм, намериха този най-
лесен начин да ме победят и дискредитират. По принципа “крадецът вика: дръжте
крадеца!”. Но ето какво точно стана.
Спомням си, че беше ужасна горещина, едно задушно пловдивско лято. Хващах
сутрин автобуса и тръгвах за съответното село, където е базирана наша студентска
бригада. Пристигах по някое време, студентите още бяха на работа. Когато се
връщаха, обядваха, и веднага след обяда трябваше да говоря пред тях. Съзнавах, че
няма да им е приятно ей-така, както са изморени и мечтаещи за леглата, да слушат
някакъв лектор. Ето защо се постарах да бъда колкото се може по-кратък. Темите ми
бяха, доколкото си спомням, за “гласността”, за промяната в съзнанието, за “морала”,
за демокрацията, ей-такива необичайни неща. Разбира се, бях прекалено откровен и
говорех само истината.
И се случи чудо: изпотените и изморени студенти ме слушаха със зинала уста!
Слушаха ме най-внимателно, защото такива неща не бяха чували. Като завършвах, се
надпреварваха да ми задават въпроси. Разговаряхме като приятели, най-открито и без
увъртания. В един момент възникваше обаче опасност да се минат всички граници:
асистент по “марксистка философия” (всяка друга тогава беше забранена!) да говори
така, дали пък не е провокатор?! Но младите хора се увличаха и забравяха за тия
страхове, явно моята искреност ги е подкупила. Пък и аз бях млад, само на 27 години,
някои студенти дори бяха по-големи по възраст от мен. Питаха все по-смело и сами
казваха какво мислят. Имаше случаи, в които лекцията заедно с разискванията
продължаваше 2-2,5-3 часа! Моите страхове че няма да искат да ме слушат се
изпариха. Разбрах, че има почва да се създаде философски клуб: тогава потребността
да говориш свободно беше невероятно голяма защото дълги години това бе
забранено. Всичко беше прекрасно, само дето шефовете, активистите, натегачите от
комсомола седяха встрани и слушаха със злобни и замислени лица – нещо крайно
необичайно за тях. Явно си правеха сметка че се налага немедлено да направят донос
“там, където трябва”.
Така минаха моите лекции, само дето веднъж, признавам си, направих един
гаф. Отидох в една бригада с моето момиче, просто ей-така, да й се похваля вероятно
какви хубави лекции водя, я взех със себе си, пък и да се поразкара. По този повод
после бяха писали в донос, че съм ходел по бригадите за да развратнича. Интересно е
как изобщо може да развратничи от един лектор, говорещ на събрание на поне 100
човека. Така и не се разбра какво са имали предвид като са писали за “разврат”. Може
да са имали предвид “словесен разврат”, знае ли човек? Факт е обаче, че когато
есента се върнах в катедрата, на бюрата на партийните големци вече стояха подробно
написани доноси за моите “прегрешения” по бригадите. Намериха доста мръсничък
начин да ми отмъстят за това, което си бях позволил. А то беше невиждано: на лекция
по “политпросвета” студентите да не се прозяват, изнемогвайки от скука, както е
обичайно, ами да гледат със светнали очи и да питат, да се изказват, да слушат с
часове, и то без никаква принуда!
Кой знае обаче откъде ми влезе в главата обаче и една друга муха. Когато казах
на катедрата за тия лекции, аз предложих, за да намеря подкрепа, лекциите да се
заплащат, както си е обичайно. Комсомолът като казионна (държавна) организация си
имаше бюджет и разполагаше с много пари. Рекох си, тия пари ще накарат някой поне
да се хване, но сглупих: моите колеги си бичеха достатъчно пари по други линии, та
никой не се подлъга. Но вече бях направил нужното лекциите да се заплащат. И ето,
само аз отидох по бригадите, и в резултат вместо да се откажа от парите, аз се
овълчих да си ги искам. Рекох си, откъде-накъде, другите са си почивали, аз съм се
пържил в тия жеги, искам си парите. Така дадох коз на “Партията” да ме обвини не
само в “морално разложение”, ами и в корист. И да направи нужното да ме изкара най-
подъл и лош човек.
Ето че дойде моментът да разкажа как точно се разви самата история около
клуба. Значи обявих го, и започнах да търся лектори от София. Първо написах
официални писма до философските катедри в СУ (по история на философията, по
етика и естетика, по систематична философия) и, представете си, бързо получих най-
окуражителни отговори – приемаха сътрудничество и дори “методическо ръководство”
на клуба. Това последното беше за мен жизнено необходимо: с тия документи аз
станах доста силен, защото усещах зад себе си мощен гръб на подкрепа. Най-много
ми помогнаха философът Здравко Попов (в момента е шеф на Дипломатическия
институт към МВнР, а преди години беше съветник на президента Желев) и доц.
(тогава) Цочо Бояджиев, мои преподаватели в СУ, с които се знаех от времето на
единствената година на моето обучение в СУ (после заминах за СССР).
Той започна с тих глас, ала веднага се разбра: въздействието на този човек
върху публиката е така мощно, че то мълниеносно се разнесе и обхвана всички. Става
дума за невероятно силно духовно въздействие на думите му, някакви “токове”
запрескачаха през телата и залата започна да го слуша със затаен дъх. Здравко си
разказваше за свои най-изстрадани мисли, свързани със свободата и съществуването
на човека, и то така образно, просто и ясно, че публиката, която не е слушала никога
толкова чиста философия, незабавно усети трепета, че сякаш присъстваш на някакво
свещенодействие. Разбира се, хората от катедрата по марксизъм бяха шокирани,
някои се преструваха, че разбират, а други скоро започнаха да се прозяват и си
тръгнаха най-учтиво. Не си спомням дали някой от “тузарите” изобщо издържа до края
на лекцията. В един момент срещнах погледа на Здравко и усетих весели искри в
очите му, все едно ми каза: “Видя ли как успях майсторски да ги разкарам твоите
неприятели!”. Останаха само студенти, и Здравко стана още по-прям и въздействащ.
Ето че вече моят разказ наближи един много хубав, ала не съвсем, миг на
младата българска демокрация: изборите в 1991 година. На които най-сетне победиха
реформаторските сили, обединени около СДС. Победиха със съвсем малко – с около
един процент повече от комунистите. Но все пак победихме, и тогава все говорехме:
"Победихме с малко, но завинаги!", а пък комунистите дяволито се подсмихваха.
Тогава се създаде първото демократично правителство, председателствано от Филип
Димитров.
Около изборите аз си бях все още временен кмет на Долна баня: срокът на
моето кметуване беше до избирането на нов кмет, което щеше на стане на самите
избори, защото местните избори се провеждаха едновременно с парламентарните.
Месец-два преди изборите помогнах да се създаде кафене на СДС, където
избирателите да могат да идват, да пийнат кафе и да почетат вестник Демокрация.
Комунистите в своя си маниер вече бяха окупирали една сграда в центъра и си бяха
даже издали фалшив акт за собственост; там си бяха устроили кабинетите и също
имаха заведение, или клуб. При това бяха завлекли от предишния партиен дом и
мебелите, и оборудването, и щяха да писнат до небесата ако кметската власт
посегнеше да даде нещичко и на опозицията. Кафенето на СДС обаче не можеше да
стои празно. Мой пръв братовчед, останал безработен, реши да го вземе и да го
оборудва, поръча тезгях, кафе-машина и други неща. Но в един момент усети, че няма
да издържи финансово и помоли мен, кмета, поне столове и маси да му дадем –
някакви стари, но да има нещо. Почнах да разпитвам кметските чиновници има ли
кметството такава мебел, те въртяха и усукваха, пък по едно време, като по заповед,
всичките почнаха да ми казват уж "под сурдинка", уж тайно: идете на вилата на
кметството, там има всичко. Аз, разбира се, не се усетих, че това е капан и един ден
отидох до тази вила, която се намираше в курортната част на долнобанското поле,
току под Рила, в полите й.
Виличката не беше голяма, ама беше добре оборудвана: там другарите едно
време, когато са смятали, че ще векуват във властта, си бяха направили хубаво
местенце, където да си правят банкети и също така да си развратничат тайничко.
Наредих на съпровождащите ме чиновници да направят опис на всичко, което е във
вилата, и понеже една от стаите беше нещо като склад, пълен с нови-новенички
мебели, наредих да се отделят двайсетина стола и четири-пет маси и да се дадат под
наем на кафенето на СДС. Хубави, тапицирани бяха тия столове, направени да поемат
месищата все на заслужили тлъсти другари, но ето сега, по една ирония на историята,
бяха предадени на "демократичната паплач" на СДС. Главният счетоводител ми каза,
че не можело да се взимат съвсем нови мебели, щото трябвало да се продадат на
търг, та кметството да спечели някой лев, ама аз му наредих да се вземат и се
подписах на едно място за това.
Да, зная какво искате да ме запитате: защо ви занимавам с глупости ли? С
дреболии ви занимавам, за да разберете нещо от тогавашните нрави. А това е важно
според мен, понеже най-важното е да се усети човешката страна на случилото се, да
се усети подлостта, падението, низостта, която пък е фон на известен подем на
народностния дух, който се случи тогава въпреки всичко. Та ето тези обстоятелства
около устройването на кафенето на СДС искам да дам като пример, за да разберете и
тази страна на събитията. Значи оборудва се клубът на СДС, и за разлика от
заведението на другарите-комунисти нашият клуб беше с нови-новенички мебели. И
другарите, които просто си бяха "присвоили" (тази дума те използваха за да
обозначават най-обикновеното крадене, използваха я, защото звучи някак си по-
възвишено от краденето!) мебелите на своя клуб, се възмутиха от "жестоката
несправедливост" – и се оплакаха на по-горните власти. Веднага пристигна ревизор, за
да установи "злоупотребите с власт" и "неправомерните действия" на демократичния
кмет, сиреч на моя милост. Разгеле вече беше дошла предизборната обстановка, та
беше дошъл и сгодния момент да се възмутят другарите, пък и най-вече да направят
нужното и наивният електорат да бъде подтикнат да се възмути.
Ревизорът стоя месеци да разследва всичко. Всеки ден идваше при мен да ме
шантажира и сплашва. По едно време взе да ми писва от него. Трябвало аз да платя
мебелите, щото било най-непростимо престъпление кметски мебели да идат в клуба
на СДС. Казах му, че е временно до изборите и че е на моя отговорност: не могло.
Попитах го кой го прати тук да харчи държавни пари, занимавайки се с глупости. Той
лукаво се хилеше: доста противна муцуна имаше този ревизор. И нищо не казваше, а
всяка сутрин ме чакаше, за да настоява да върна мебелите във вилата. Другарите,
понеже явно всичко държавно си го чувстваха като свое, не можеха да ми простят се
съм бил посегнал на тяхната "бащиния".
За съжаление тогава се случи една лична, по-скоро и родова трагедия. Аз бях в
Долна баня със семейството си, с жена ми и с детето, което тогава е било на годинка и
7-8 месеца: синът ми е връстник на свободата, роден е в 1989 година. С него обичаше
да се занимава момчето на моя братовчед, който беше голям, девети клас вече:
играеха си, даваше му играчки, правеше му лодки, занимаваше го, ей така, просто
защото явно и той е бил едно дете, пък макар и по-голямо. Един ден обаче синът на
братовчеда се разболя. Два-три дни не можеха да разберат какво му е, викаха
доктори, които казваха че ще се оправи. Установи се после, че е бил ял някакви гъби,
от които всички били яли, ала той само се отровил. После се разбра, че и друго може
да е било, изглежда е имал левкимия, за която родителите му не са знаели, а пък
социалистическото здравеопазване, нищо че е "най-хуманното", е и най-некадърното и
слабо го интересуват такива неща. Когато го закара "спешната помощ" в "Пирогов" в
София, вече беше късно: момчето на други ден почина! Страшна трагедия!
Аз пръв научих, понеже звъннаха от "Пирогов" в кметството. Пратих да повикат
баща му, моя първи братовчед. Чудех се как да му кажа, ала не се наложи: бащинския
инстинкт му беше подсказал всичко! Като влезе в кметския кабинет, очите му бяха вече
пълни със сълзи. Прегърнах го, нищо не му казах, попитах го иска ли помощ. Той обаче
скочи да върви в София с колата си, без да мисли за нищо. Стоях безпомощен и не
знаех какво да направя. Казаха ми, че в такива случаи трябвало да се изпрати товарна
кола с ковчег, която да докара тялото. Уредих това бързо и тръгнах и аз с колата за
София. Пред Пирогов бащата стоеше все едно че не е на този свят. Тъкмо в този
момент ни повикаха да идем в моргата. Помня тия кошмарни моменти най-отчетливо,
защото са се запечатали в съзнанието ми.
Пред моргата се появи някаква жена, явно патолого-анатомка, с окървавена
престилка и с ръкавици. Казахме й за какво сме тук. Тя каза: "О, ясно! Елате, готово е
всичко!". И ни преведе през залата с лежащи на масите разрязани трупове. Бащата
като уплашено животно разглеждаше всеки труп, търсейки сина си: това беше крайно
безчовечно!!! Аз с подкосени крака се влачех, питайки се как е възможно да ни мъчат
така. Трупът на момчето не беше там, оказа се че е в съседна зала, където на масите
бяха изложени много трупове, вече рязани и зашити. Огромни голи туловища на стари
дебели старици и старци! Труповете бяха толкова много, че бяха и на колички в
коридора. Претърсихме сами всичко. И на едно място забелязахме тялото на това
младо ангелче, също голо! Бащата се хвърли да плаче върху него, с ужас
наблюдавайки дългия шев по тялото! Появи се нещо като санитар, който почна да вика
кой ни е пуснал тук. Почна да ни пъди. Обясних му, че ни е пуснала лекарката. Той се
хвана за главата и почна да крещи, че тази е луда: бащата можеше да припадне от
такъв кошмар! Наистина едва го откъснахме от тялото, което той целуваше и
обливаше със сълзите си. Дадохме пари на санитаря и дрехите на момчето, та да го
облече. Разбира се, че е трябвало да ни дадат трупа облечен, но ето какво направи
онази, лудата лекарка-анатомка.
По пътя бащата тръгна с бясна скорост с колата си пред нас, боях се че може
да катастрофира. Аз бях с кметската "оаска" и с трупа в ковчега. Много пъти от
друсането капакът на ковчега се разместваше и трябваше да спираме, да се качвам
горе и да го оправям: за да не нарани лицето на момчето. Не знам защо, но в този
момент в съзнанието ми се въртеше най-натрапчиво една тъпа комична история, която
някой ми беше разказвал някога, не знам кога. Странна, много странна е човешката
психика: дали не превъртах вече и аз?!
Някъде, в някой край на България – твърди се, че историята е съвсем истинска
– с камион карали празен ковчег за починал човек. След малко обаче някакъв пътник
вдигнал ръка на камиона да спре и да го вземе, та да го закара до някъде. Понеже
предното място било заето, го пуснали да се качи на каросерията при ковчега. Добре
ама изведнъж завалял проливен дъжд. Човекът се чудил къде да се скрие, камионът
бил открит, и като нямало къде, се скрил... в ковчега. Докато престане дъжда де, само
временно. Какво да прави човекът, човещинка е това.
Да, но по едно време друг пътник вдигнал ръка, спрял камиона и помолил да го
качат донякъде. Качил се горе, шофьорът не знаел, че оня се е скрил в ковчега заради
дъжда. Просто не предположил, нямало как да знае кой е вътре. И така, новият пътник
се качил горе, предполагайки, е в затворения ковчег вероятно има умрял. Да, ала по
едно време станал трагичен инцидент: оня вътре в ковчега решил да провери с ръка
дали не е спрял вече дъждът! Нашият човек, този, вторият, като видял това, му се
изправили косите от ужас! И, уплашен до немай-къде, скочил от камиона и... се пребил.
Да, просто си счупил врата и умрял. Вече имало кого да положат в празния ковчег.
Глупава историйка, ама правдоподобна, и не зная защо, но си спомням добре, че
точно тя натрапчиво се въртеше в съзнанието ми докато карахме тялото на сина на
моя първи братовчед към Долна баня. Май наистина превъртах и аз щом си
представях такива случки в този толкова неподходящ момент...
Погребението мина. Не знаех какво да кажа на малкия ми син за случилото се с
неговия батко. Но той разбра и жестоко, по детински дълбоко преживя трагедията.
Тихо си плачеше отвреме-навреме. Не поиска повече да играе с други деца. Уплаших
се, и няколко дни след погребението реших да закарам съпругата с детето на другия
край на България, при баба им. Аз лично нямах кола. Нямах и книжка. Не можех да
помоля братовчед ми да ни закара дотам, той просто не беше в състояние да шофира.
И аз, кмет, но и най-разтревожен родител, наредих да ни закарат със служебната кола
до едно далечно село, намиращо се чак около Нова Загора. Не мислех за нищо, просто
казах на шофьора, че ще му платя бензина и каквото трябва. И той ни закара.
Да, ама другарите са бдителни: "Партията никога не спи!" – неслучайно е казано
това. Веднага направиха донос до ревизора. Шофьорът на служебната кметска кола
бил "симпатизант на БСП", самият той веднага след пътешествието зарадвал
другарите с веселата, с щастливата новина: кметът сгази лука, другари! И другарите
размислили и на другия ден ми пращат главния счетоводител – който, естествено, си е
бил също техен човек: всички чиновници си бяха техни! – кайто ми даде за подпис цял
куп документи. Аз му имах доверие и подписвах всичко. А там имало един документ за
бензина на колата, изразходван за моето пътуване до село когато просто трябваше да
закарам малкия си син по-далеч от кошмара след смъртта на братовчедското момче.
И ето че ревизорът в неописуемо щастие ми сподели на другата сутрин, че вече
съм за прокурор: нарушението било тежко, непростимо. Не разбирах какво се е
случило, но той ми показа документа. Казах, че не съм нареждал да се издава такъв
документ, явно някой ме е подвел да го подпиша. Казах, че сам ще си платя бензина и
надницата на шофьора плюс амортизация на колата. Не могло да стане така, бил съм
за прокурор. Теглих му една майна и му казах да прави каквото иска.
Но другарите не прощават, те преследват безпощадно докрай. И пак в тия дни
дойде един милиционерски началник и ми предложи, тъй като съм кмет, да ми издадат
разрешително да нося пистолет. Понеже наистина в касата на кметството имаше един
пистолет, та било задължително да имам разрешение да го нося със себе си. Почна да
ме съблазнява, че трябвало да използвам момента че съм кмет, иначе тия
разрешителни се давали крайно трудно. Аз му казах че ще помисля, ала той ми рече,
че е глупаво да не се възползвам. Партията никому не прощава обаче!
Тогава често се случваше да намерят някой "самоубит", който сам, да речем, си
бил пуснал два куршума в главата. Ето, и наскоро сегашният министър Р.Петков ни
занимаваше с такава конспирация: без да му пука, че "самоубийците" трудно втория
път ще могат да натиснат спусъка. За Партията няма невъзможни неща: щом требе,
може! Те са си по начало убийци, доста кръв са пролели. Аз обсъдих с моите хора от
СДС "съблазнителното предложение" да получа разрешително за оръжие. И един
възрастен човек, бивш учител, ми рече: "Недей, Ангеле, не се съгласявай, щото току-
виж другарите те самоубили – те сигурно затова и с тази цел ти предлагат тази
работа!". И аз се спрях. Може би това ми спаси живота, не знам.
Е, най-после дойдоха в описаните вече обстоятелства и самите избори.
Младежите в Долна баня в клуба пееха "Последен валс" и радостно танцуваха.
Чувстваше се, че СДС ще спечели този път, настроенията пак се бяха обърнали в
негова полза. Братовчедът замислен правеше кафета на симпатизантите на СДС.
Почти никога не им взимаше пари, просто черпеше. Ей-така, за своя сметка, и за...
каузата. Нищо не спечели той от това кафене.
Аз уреждах нещата около изборите – с урните, помещенията и книжата.
Дойдоха и международни наблюдатели от Америка и Европа. Изборите минаха
спокойно. В Долна баня СДС спечели с голямо мнозинство изборите. Ала за кмет
партията успя да пробута свой човек. Щото кметът от СДС, сиреч аз, съм бил "много,
много лош" и съм бил вече "даден на прокурора". За злоупотреби. За "лично
облагодетелстване". От кафенето май съм бил станал баснословно богат заедно с
братовчеда ми. Още говорят за "братовчедите" в СДС, това може би е първи случай
"Партията" да пусне мълвата за "лакомите братовчеди". Така, по този подъл начин
"партията" беше успяла да убеди електората. Нищо че аз не се издигнах за кмет, друг
беше кандидатът на СДС, но той загуби. Принципната партия можа с един изстрел да
повали два заека: да опозори мен и да ми отмъсти, а също и да спечели пак властта,
пък макар и само в градчето. Партията никому никога не прощава! Туйто, това е
положението...
Понеже, бидейки философ, съм все пак човек, чиято “специалност” са именно
идеите и ценностите, значи като пиша за своето възприятие на случилото се в тия
години и с мен самия, и с всички нас като цяло, като тълкувам и също така изявявам
смисъла, вътрешната същина на събитията, доколко те ми се откриват, аз допринасям
сякаш за избистрянето на разпространените в съзнанията на моите съвременници
представи и идеи. И по този начин се опитвам да ги водя, доколкото е по силите ми, в
посока на истински значимото и на по-ценното.
От друга страна нека да кажа и нещо друго, пък дори и то да раздразни мнозина
мои неприятели: философите по принцип сме личности, които се отличават с един по-
голям ценностен, идеен и духовен мащаб. И на тази база схващаме онова, което на
мнозинството убягва от погледа. И ми се чини че схващаме тъкмо онова, което е най-
потребно, от което зависи всичко останало, но за което, уви, мнозинството изобщо не
се досеща. Пък и има нещо друго: философите сме се обрекли на истината, колкото и
каквото да ни коства това. Да прегрешиш спрямо истината означава че си загубил
правото си да се наричаш философ. Нима някой не усеща все още че лъжльовци като
Жельо, като Сава Ченге-Доганович, като Гоце от Сирищник, като Дмитриевич
Советский, като Симеон Сакскобурготский, като Мухобойко Симеоновский (каква
ирония: милиционерската школа в Симеоново – аз това имам предвид като го наричам
“Симеоновский”! – точно съвпада с името на тартора му Симеон, поради което се
получава тази двусмислица!) не заслужават и капчица доверие?! Ала след като сме ги
допуснали да ни кълцат сол на главата, а в същото време нехаем за истините, от които
зависи животът ни, трябва и да признаем, че ние самите сме си виновни за всичко. И
затова нямаме право да се оплакваме, ами трябва да дирим начини да се поправяме –
колкото по-скоро стане това, толкова по-добре за нас самите. И едва тогава ще се
отървем завинаги от тази напаст, която изредих по-горе.
Майчице, наистина се олях тоя път, разфилософствах се, и никакви събития не
описах! Нека, за да прилича все пак на история, да кажа нещо, пък макар и да е все пак
доста лично.
Та СДС спечели властта през октомври и след пазарлък с Доган се сформира
мнозинство, а пък адвокатът Филип Димитров, лидер на СДС, стана премиер. В
правителството туриха всякакви, някои доста одиозни хора като примерно Луджев
(военен министър), като философа проф. Николай Василев (аз за него писах в тия
записки, в началото, дето се изказваше в Партийния дом, на философския конгрес,
молейки да го върнат в “Партията”, и то баш на 10 ноември 1989 г.; после същият
стана “алтернативен социалист”, неизвестно защо влезе в СДС, стана вицепремиер и
министър на образованието и науката, а пък като дойде време се разбра защо е
влязъл в СДС: за да му забие ножа в най-решаващия момент!). Влезе в
правителството като вътрешен министър и Йордан Соколов, един точен и твърд човек,
поне такова впечатление създаде у мен още тогава (нищо че тури лекето Богомил
Бонев за главен секретар, ама как да разбереш овреме кой е леке и кой не е?!) и някои
други влязоха в кабинета, но не ги помня вече. А, забравих Иван Костов, който тогава
стана пак финансов министър. Доганчо обеща да подкрепя правителството, но да не
туря свои министри в него: едно доста чудновато изискване, като знаем сега каква
лакомия за власт и злоупотреби показват в тия последни години догановите хора в
изпълнителната власт и с тия свои обръчи от фирми.
Знайно е, че в един решаващ момент по команда на Жельо Доган би прочутия
си “депесарски шут” на първото демократично правителство, катурна го, направи “ляв
завой”. И после с БСП почнаха да управляват заедно, като това бяха годините на
апогея на мафията – ех, какви славни времена за престъпниците бяха тогава!!! Точно в
тия години, по времето на правителството на Беров, бат ви Бойко вече е бил
“застраховател”, сиреч рекетьор, който е изнудвал първите магазинчета из София да
му плащат “повинност”, та, както подобава за всеки комунист, да натрупа и той някой и
друг милионец.
Но тия събития са ставали по-късно, а сега в края на 1991 година просто се
създаде правителството на СДС. А пък комунистите уж минаха в опозиция: казвам
“уж”, понеже цялата държавна администрация, както и цялото държавно ръководство
на икономиката, сиреч цялата реална власт в страната, си беше в техни ръце, те си
бяха все техни хора. Когато Ф.Димитров дръзна да уволни някой и друг директор или
чиновник, “Партията” скочи и орева цялата вселена, разкряскаха се че била почнала
да се върти някаква си “синя метла”, която щяла да измете “истинските
професионалисти”, каквито си бяха, знайно е, само комунистите. Та такива ми ти
работи, аз в другата, в следващата част ще пиша по-подробно за случилото се в
периода на управлението на Филип Димитров, който “Партията” набързо кръсти “Фил
Кенеди”, а пък агент Бор, Тошо Тошев де, главният редактор на парцала “Труд”, плю по
него дълго и упорито, досущ толкова, колкото плю и по Иван Костов по-късно, т.е.
съвсем наскоро.
Да кажа и две-три думи и за мен в тия месеци. Върнах се в Пловдив, като
станах пишман, че съм бил кмет на Долна Баня. Понеже другарите, както описах, така
люто ме бяха намразили, че накрая дори ме обвиниха, че съм бил откраднал един…
съветски транзистор ВЕФ от кметския кабинет! Не се шегувам: обвиниха ме, а
всъщност се оказа, че другарите просто го бяха скрили та да ме обвинят че съм го
откраднал! Сиреч действаха си по тяхната си любима доктрина – "крадецът вика:
дръжте крадеца!". Аз го платих тоя транзистор, понеже се бях подписал за него. А пък
като мина година-две ми се наложи да ида при новия кмет по една работа, и тогава
видях същия транзистор най-спокойно си свиреше на бюрото му, сякаш възкръснал от
небитието. Но ето как този толкова дребен детайл показва най-мизерната нравствена
същност не само на долнобанските, ами и на всички комунисти по земята, именно и
софийските, и българските, и съветските, и кубинските, и дори венецуелските и
виетнамските.
Та върнах се като изпрана кокошка в Пловдив, и почнах си работата като
асистент. В петте месеца, в които отсъствах, другарите взели та си наумили, че
изобщо повече няма да се връщам, и като ме видяха, че пак съм там, щяха да паднат
от изненадата. Точно в този момент се правеше всичко възможно и невъзможно
другарите от бившата катедра по марксизъм някак си да се закрепят, понеже всички се
бяха уплашили, че новата власт на СДС ще вземе да ги измете най-после където им е
мястото. Но пък властта в страната уж беше в ръцете на СДС, ала по места,
навсякъде, в ПУ примерно, най-образцови комунисти си бяха навсякъде: те колеха и
бесеха и държаха както винаги и ножа, и сиренето, и... бъклицата даже. Та другарите
се бяха зазидали като в червена крепост в своето леговище, и като дойдох, като се
върнах аз, направо се погнусиха, пък и изглежда се и поуплашиха: зер, тъй да се рече,
бях някакъв все пак човек на властта!
Аз като усетих, че те едновременно към мен освен колосална омраза изпитват
вече и известно чувство на страх, не пропуснах сгодния случай да се погавря малко.
Примерно правех се, че щом съм учил в Русия, няма как да не съм агент на… КГБ, че
щом съм в СДС, явно познавам всички негови величия по министерствата, примерно
че съм приятел на вицепремиера Василев – те добре знаеха че преди 1989 г. го бях
канил да чете лекция в моя Философски клуб! Та значи смеех се аз и се шегувах, а пък
другарите около мен хем ми скърцаха със зъби, хем се чуваше отчетливо, че зъбите
им и потракваха от страх.
Абе тогава освен да се забавлявам направих и доста грешки. Например като
бях човек на “Подкрепа” в ПУ, взех да се меся в процеса на “атестация”, който почна
да тече с цел да се узакони положението на другарите-марксисти, та по възможност да
повекуват поне още един-два века. Аз пък действах да не стане така, и, разбира се, им
изопнах до крайна степен нервите. Ректорът-комунист проф. Никола Балабанов – той
сам си се наричаше комунист, понеже това звучало гордо! – запретна ръкави да
спасява другарите си по партия от катедрата, а пък аз като пълен наивник си мислех,
че понеже съм от “новата власт”, и мен ще спаси от кумова срама поне. Пък и
“Подкрепа” ми обещаваха да ме защитят ако другарите почнат да ме уволняват. И аз
си помислих, че работата ми е сигурна, още повече че бях убедил студентството, че
има нужда да се учи философия, но пък също така ги бях убедил, че от марксистките
тъпотии съвсем няма нужда. Ала това предизвика беса на другарите, щото те сами
усещаха, че е дошъл момента да си идат; по тази причина те здраво се увълчиха. И
понеже са много, и понеже бяха прекалено силни, стана така, че аз си отидох, а пък те
останаха – и си стоят там и до ден днешен!
Да, бях уволнен в края на 1991 година, в навечерието на Рождество.
Факултетният съвет на Филологическия факултет, към който беше катедрата, гласувал
с таен вот кои от марксистите са се “преквалифицирали” за новите условия, а кои са
негодни да преподават вече, понеже са явно “дървени комунистически глави”. Просто
това гласуване трябваше да направи дългогодишните преподаватели по “История на
БКП” историци на България, преподавателите по политикономия на комунизма
трябваше да станат “макроикономисти”, преподаватели по “икономикс”, а пък
преподавателите по “научен комунизъм” (и такова чудо се учеше едно време!), да
станат най-примерни и модерни “политолози”. Разбира се, цялата гнусна
комунистическа гмеж беше атестирана и се “преустрои”, и остана на работа, а само
мен – и още една историчка, станала член на партия от СДС! – ни уволниха!
Стояхме в един кабинет и чакахме резултатите от гласуването. Аз специално
съм бил толкова наивен че изобщо не очаквах да ме изритат. По едно време
гласуването е свършило и чухме стъпките на един от нашите доценти, който беше
член на съвета. Дойде и уж ядосан, изстреля тия думи: “Абе, Ангеле, само ти не мина,
абе що така бе?!” – и не се стърпя да се ухили радостно. Аз се изсмях и му рекох: “Така
ли?! Как така?”. Той рече, че всички били против това аз да остана, сиреч гласували да
ме изритат, а пък само трима били за мен, гласували да остана! От 30-тина членове на
съвета. И допълни: аз гласувах за теб, пък и ще напишем възражение, ще те спасим,
няма защо теб точно да уволняват, щото за теб има предостатъчно часове по
философия!
Рече това, а пък аз си тръгнах за дома си, където ме чакаха жена-студентка и
малък син на две години и половина. Партията безжалостно ме уволни без да й мигне
окото. Останах безработен. Ректорът чакаше да му се моля та да не подписва
заповедта. Не му се помолих, щото и да се моля, и да се не моля, все тая: мразеха ме
жестоко! В периода до подписването на заповедта за уволнение аз ходех да си
пренасям багажа от кабинета, главно книжа и книги, пишеща машина и пр. В
коридорите ме срещнаха в този период поне половината от членовете на съвета, който
ме беше екзекутирал, и всеки ми викаше: “Колко жалко, аз гласувах за теб, ала ти не
събра гласове да останеш! Кураж все пак”. И ме гледаше нагло в очите: от тия 15-тина,
дето ми казаха, че били гласували за мен, 12 човека ме лъжеха най-нагло, понеже за
мен е имало само 3 гласа! И аз даже заех чии са – абе какво да говоря повече, голяма
гнус беше тогава…
Да, голяма мерзост цареше в ония години, приятели! Не че сега е по-малка де,
те са си същите: другарите никога не се променят. И така, уволниха ме с тайно
гласуване, най-демократичното: употребиха тогава комунистите демокрацията просто
за да ликвидират и изритат откъдето можаха тъкмо... демократите! Разбира се,
ректорът подписа с облекчение заповедта и ми нареди да се махна колкото се може
по-бързо. Даже ми бяха опаковали останалите книжа и ги турили в склад. След време
тия книжа не можаха да се намерят.
"Подкрепа" се опита да съди университета заради моето уволнение, ала нищо
не стана: законът беше такъв, че съдът не можеше да отменя неправомерни
уволнения, направени от “колективни органи на управление”. Защото комунизмът
смяташе, че “колективът” никога не греши. Пет месеца след съдебното дело
правителството предложи да се отмени този анахроничен закон, ала беше късно. Аз
вече бях изгонен завинаги от “българската нáука”.
Така свърши моето пребиваване на “академичната нива” на България. Като ме
изгониха, академичното блато продължи блажено, тихо и самодоволно да си смърди и
да излъчва отрова – та до ден днешен. Някой нима не знае, че у нас реформа във
“висшето образование” изобщо не е имало и не се предвижда даже да има?! Другарите
пак са там, навсякъде са, пак са си досущ същите и пак си правят каквото им скимне…
Пояснение: Vox populi, vox Dei се превежда, както е известно, като "Глас народен,
глас Божи"
През 1994 година другарите дойдоха на власт по народна воля, също както и
през 1990 година, когато пак имаха пълно мнозинство в Парламента, а пък след
няколко месеца само се провалиха и уж сдадоха властта. Че са некадърни да
управляват в новите условия – това другарите, предполагам, са го знаели сами. Но те
властта никога не са я разглеждали като възможност да работят за “общото благо”, не,
няма такова нещо: за тях властта винаги е била начин себе си да уреждат, да
“присвояват”, да мързелуват, да паразитират на гърба на обществото. Това е най-
интимната същина на комунизма от появата му та до наши дни: той е стратегия за
оцеляването на лумпените и паразитите. Да сте видели някъде комунист да упражнява
обществено полезен труд?!
Не, той само “ръководи”, сиреч пречи и обърква, той се преструва, че уж нещо
прави, а цялото му внимание е към кражбите и далаверите. Аз за тази най-дълбоко
скрита вътрешна същина на комунизма съм писал в други свои книги (примерно в
книгата си Универсумът на свободата), та затова нека тук да се въздържа от по-
пълни анализи на нравствено-психологическата същност на този чудовищно низък
феномен, какъвто е комунизмът.
И ето че тогава, в 1994, и в началото на 1995 година другарите, грабнали
властта, мигом запретнаха ръкави да крадат както само те си знаят. Не че някога
изобщо бяха преставали с кражбите си де, не, няма такова нещо, те си крадоха през
цялото време след 1989 г., да не говорим пък за преди това. Но ето сега крадоха като
за последно; оказа се, че не било за последно, и много пъти после пак ще крадат, но те
наистина крадоха като за последно, понеже явно са си мислили, че ще е за последно.
Бяха минали 5 години от промяната-подмяната, ала собствеността продължаваше да
си бъде държавна, сиреч ничия: грехота е при това положение да си на власт, пък да
не крадеш. И другарите бодро обслужваха с фирмите си (на входа и на изхода)
предприятията, които иначе ръководеха и вътре, бидейки представители на
държавата, директори и пр. Тия държавни предприятия бяха изсмуквани както жадния
паяк изсмуква една след друга всички попадащи в мрежата му мухи; държавните
заводи се оказаха златна мина, от която другарите яко черпеха всичко, което може да
се окраде – и го преливаха в частните си фирми. Така за няколко години яко крадене
комунистите доведоха държавата до пълен икономически крах, защото си бяха
изобретили много хитра схема за изсмукване на ресурса на държавната собственост.
Ще се наложи пак да покажа как се правеше всичко тогава, понеже младите изглежда
съвсем не се досещат даже.
Другарите, в качеството си на директори на държавните фирми управляваха тия
фирми крайно калпаво, т.е. фирмите бяха губещи. Това предприятие, трупащо
непрестанно загуби, вместо, както е нормално, да дава все пак някакви печалби, е най-
любопитно изобретение на късния комунизъм, който по тази схема изтощи целия
ресурс на обществото – и го окраде най-брутално. Едно предприятие става губещо
когато на неговия мениджър, примерен член на БКП, не му пука за самото
предприятие, понеже той мисли само за кражби, мисли само за това какво да присвои
и как да го прехвърли в своята частна фирма – или във фирмите на своите
съдружници-другари по разбойничество, пак комунисти, естествено. Всички доставки
на държавното предприятие се поемат от услужливите фирми пак на другарското
братство, което доставя негодни суровини и материали, и то на колосално високи
цени; подписва доставките самият другар-мениджър, който иначе е собственик или
съдружник на обслужващата фирма. Онова пък, което все пак е произведено, се дава
за реализиране на пазара и то пак на фирми, също така свързани с разбойническия
мениджърски екип. И те получават тази готова продукция на крайно ниски цени, поради
което и оттук се изсмуква колкото се може повече икономически ресурс от горката
държавна собственост. Но тъй като при такива условия нито едно предприятие на
света не може да съществува, понеже то неизбежно става губещо и отива стремглаво
към фалит, то държавата, която е в ръцете на същата тази крадлива партия, всяка
година налива чрез бюджета колосални средства, за да държи в полуживо състояние
икономиката. Така средствата от бюджета индиректно преливат в крайна сметка пак
във фирмите на другарите, които именно бяха запретнали ръкави да крадат като за
последно. Именно по този начин възникна у нас “пазарната икономика”, като
държавната собственост беше присвоена по най-банален комунистически, сиреч по
чисто разбойнически, начин от хероите на по комунистически разбираната
“приватизация”.
Но и това им се видя малко, защото добре се знаеше, че по този начин
държавата скоро ще капитулира – няма откъде да се черпи ресурс, след като
постоянно налива все едно в каци без дъно целия ресурс на обществото. И тогава
другарите в лицето на Виденовото правителство измислиха един друг начин да
окрадат най-апетитните парчета от държавната баница – и този начин за узаконено
разбойничество беше наречен “масова приватизация”. Имаше по времето на Виденов
един министър на икономиката, който се наричаше Румен Гечев, който уж бил най-
модерен експерт, учил бил в Америка. Та икономиката по думите на Виденов и на този
пишман-министър трябвало да се приватизира “социално справедливо”, сиреч да
стане така, че социумът да бъде избаламосан, а пък другарите да турят ръка на
всичко.
И ето че се почна една славна кампания за “раздържавяване”, която се
свеждаше до следното. На всеки пълновръстен наивник в отечеството му дадоха
някакви си “бонове” или “точки”, доколкото си спомням дадоха по 20 000 такива точки.
На наивния народец почнаха мигом да му текат лигите, ами наистина, държавата
мигом ще ощастливи всички, и хорицата изведнъж се почувстваха "рентиери" и
"акционери", и почнаха да се чудят за какво да използват огромните капитали, които
ей-така, по магически начин, се озоваха в ръцете на цялата хептен немислеща нация
от наивници. След това излязоха списъци, в които партията тури най-апетитните
заводи и предприятия, сиреч всичко онова, което си искаше да лапне още на първия
стадий на приватизацията. След това другарите основаха “приватизационни фондове”,
в които наивният народец трябваше да внесе боновете си, и после да почне да чака
някакви печалби и ренти – по начина, по който се чака от мъртвец писмо. И както се
досещате никой нищичко не получи, а другарите успяха да турят ръка наистина на
онова от държавната собственост, което все пак ставаше за нещо – и така станаха
“социални капиталисти”. У нас, зер, всичко е социално, и капитализмът ни е социален,
и президентът ни е социален, и цялата ни мафия е социална, и бат ви Бойко Борисов
даже е социален – от социалното май трудно някога ще се отървем.
Пак се виха хора, пи се руйно вино, ядоха се кебапчета – за да се отпразнува
появата на българския “социален капитализъм”. Докато народът се радваше и
празнуваше неистово внезапното си озоваване в рая, другарите измислиха още един
начин на ограбят нацията от наивници, каквато ние доказано сме. Ето доказателството
на моето така категорично твърдение.
Известно е, че българският народ е спестовен. Бабичките от мизерните си
пенсии отделяха по нещичко години наред в т.н. “буркан-банк”, това изобретение на
социалистическия възход, когато в буркани не се слагаше само лютеница, ами и
банкноти – та да не ги докопат и изядат мишките. Та другарите отдавна търсеха начин
как да турят ръка на спестяванията на народа, които били не знам колко си милиарда –
и като са мислили за тия милиарди, на другарите им са течели най-обилни лиги. И ето
какво измислиха.
Ами те изведнъж станаха… банкери; партията постави задачата банковото дело
да бъде поставено на капиталистически основи, и по тази причина държавните банки
почнаха да отпущат кредити на проверени и сигурни другари, които пък основаха свои
частни банки. Като гъби след дъжд почнаха да никнат банка след банка: първа частна,
втора частна, трета частна, социална, популярна, популистка, православна, даже
ортодоксална банка се създаде, в която влязоха другари-ченгета с митрополитски
титли, не знам какви си още банки и пр. Някои другари пък основаха банкови къщи,
пирамиди, конуси, паралелепипеди и не знам какво си още, и почнаха да наддават
лихви, коя от коя по-огромни, та да набарат заветните парички на благодушно-наивния
народец. Банките обещаха на народа спешно социалистическо-капиталистическо
забогатяване, и наивният народец рипна като ужилен: и последната бабичка извади де
що банкнота има от бурканите и припна чевръсто да занесе парите си в другарските
банки за огромни лихви. Спомням си, че дори и аз тогава почнах да изчислявам как ще
стана милионер като внеса някаква сума пари, и как от нейните лихви ще мога да се
издържам, та да си пиша на спокойствие книгите. Истерията явно е била съвсем
масова, щом като скептици като мен са й се поддали. Парите от спестяванията
отидоха в разбойническите банки на другарите, на които явно са им течели най-обилни
лиги като са гледали колко пара извади от бурканите спестовния и крайно наивен
народец.
След това трябваше просто да се довърши замисъла за тотално опоскване на
нацията като натрупаните от банките средства бяха раздадени пак на примерни
другари и “наши хора”, които получиха огромни кредити: който другар колкото си е
пожелал, толкова са му дали. И другарите или обърнаха в твърда валута тия пари, или
пък са ги вложили в недвижимост, или в някакъв друг твърд, а не книжен капиталец. В
резултат на тия акции на нашите така предприемчиви комунистически разбойници
финансовата система нямаше как да не се разклати. Имаше тогава начело на БНБ
(централната банка) един управител, проф. Тодор Вълчев, който тогава стана медийна
звезда, ярка почти колкото сияйна звезда сега е бат ви Бойко Борисов. И професорът
най-сладкодумно обясняваше как съвсем скоро всички ще забогатеем и ще станем
милионери. Впрочем, къде се дяна след икономическата катастрофа този професор,
къде е сега той, дали не е на доживотна почивка на Бахамските острови за
неоценимите услуги, които оказа на крадливата партия за тоталното опоскване на
българската нация?!
И скоро се почна една страшна инфлация, тя се ускоряваше постепенно, та
народът да не се усети, а пък когато се усети, да бъде вече късно. Даже и някой като
мен да се усетеше, пак нямаше какво да направи, понеже партията предвидливо беше
забранила търговията с валута. Та примерно и да искаш да защитиш парите си като ги
обърнеш в твърда валута, в долари или германски марки, да няма къде да го
направиш, та да стане в крайна сметка така, че и на твоите пари да тури ръка алчната
партия. Можеше, разбира се, да отидеш на черния пазар, където разни мургави
чейнчаджии щяха да ти обменят парите, стига да не те метнеха и вместо долари да
получиш правилно сдиплени листчета хартия; това се наричаше “кукла”, отдолу
хартийки, а отгоре някой и друг долар.
И така, нещата вървяха към хиперинфлация, и тя дойде като гръм от ясно небо,
и при нея изгоряха абсолютно всички спестявания на наивния народец, който загуби
всичко, до последната стотинка, който беше обран до шушка. С това ще бъде
запомнено жан-виденовото време, в което, както се вижда, самата държава най-
старателно обслужваше другарската разбойническа партия за цялостно реализиране
на нейната гениална идея за най-пълното и окончателно опоскване на цялата нация.
Ще завърша с една лична история, както обикновено. Аз лично винаги съм бил
човек с широки пръсти и у мен никога не се са въдели някакви спестявания. Жена ми
обаче имаше някакви книжки, детски влогчета, подаръчета от баби и дядовци, а пък за
сватбата всичко, което ни подариха, също беше вложено старателно в книжки, които
си бяха на името на съпругата ми. Аз си спомням, че по едно време взеха да ме
обземат някакви неясни страхове и почнах да моля жена ми да вземе поне да купи
един хубав цветен телевизор, защото някак си ме беше страх да не изгорят парите. Тя,
разбира се, ми се изсмя и ме нарече идиот: не трябвало да се пипат парите ни, защото
лихвите в банката били такива съблазнителни, че било престъпление да си извадиш в
такъв момент парите оттам. Аз обаче бях упорит и почнах всеки ден да тормозя жена
си не само телевизор да купим, но да купим поне и едно видео, и също да ми купи на
мен една пишеща машинка, електрическа, тогава още нямаше компютри – ако не
броим тия от Правец, ама те си бяха боклуци.
След като употребих цялото си красноречие жена ми най-после се пречупи и
купихме цветен японски телевизор, видео и една пишеща машинка за мен. Тази
операция сега ми показва, понеже помня цените, че в книжките ни останаха пари за
поне още десетина цветни телевизори. В същото време бабата на жена ми, която цял
живот на село е отделяла “бели пари за черни дни”, по идващи до мен оскъдни
сведения трябва да е имала пари поне за два-три апартамента, или поне за стотина-
двеста цветни телевизора, които обаче пари си стояха мирно на високи лихви в
банките на другарите. Аз много пъти отварях дума да ми дадат от тия пари да почна
някакъв бизнес, дори по едно време бях почнал вестник да правя, ама в семейството
всички скочиха да ме упрекват, че съм бил разсипник, че парите трябвало да стоят в
банка, та да се печели “безрисково” от лихвите. И аз млъквах, какво да правя, кой ли
слуша зетьовете с малко акълец в главата?!
Когато инфлацията потръгна нагоре аз почнах всеки ден да говоря на моите
хора, че трябва веднага да се изтеглят парите и да се обърнат в долари; моите хора
ме обявиха за луд и повече не се занимаваха с мен: та наистина, безумие било да се
теглят пари, след като успоредно с инфлацията растяха и лихвите, та партията се
била грижела за всички! И така стигнахме до ония радостни дни в края на 1996 година,
когато българският народец загуби всичко, когато парите на всички изгоряха за броени
дни. Тогава всички се юрнаха да теглят парите си, но това вече не можеше да стане.
Помня само, че с всичките пари, които ние имахме, след като все пак можахме да ги
изтеглим, успяхме да купим… две опаковки лекарства за сърцето, за да не умра без
лекарства в близките няколко тежки месеца.
А пък парите на бабата на жена ми, Бог да я прости, изгоряха до шушка; горката
бабка обаче до последния си ден си обичаше Жан Виденов, понеже й се виждал много
красив – и дума не даваше да се издума срещу него!!! Враговете на милия Жанчо по
нейните думи били устроили този разгром, именно седесарите и пустите му
американци, те били скроили шапката на Виденов, та да дойде на власт злодеят
Костов. Ето такива глупости партията пусна спешно тогава на медийния пазар, та да
защити имиджа си. А пък умните бабички слушаха, вярваха, кръстеха се, и... простиха
всичко на другарите, а пък намразиха за вечни времена демократите! Пей, олигархио,
случила си на народ: с такъв народ всичко можеш да постигнеш! С такъв и с толкова
прост народ – да, така си е, трябва да се каже и това...
Това е. Такива са фактите, които грижливо се крият от услужливите медии.
Някой да е чел нещо за тия събития някъде? Някой да е чул самата истина за това
време, която тук просто се опитвам да загатна? Не, няма такова нещо, сега всички
мразят… Костов, който после успя да въздигне на крака банкрутиралата тотално
държава. И обичат Виденов, който, горкият, бил невинна жертва на “злокобния
заговор” на СДС и на Костов, който, представете си, с помощта на ЦРУ успял да
провали амбициозните планове на младия ни премиер, да предизвика крах, та да
дойде на власт – ах, колко е ужасен този Костов, представете си, мили ми дами и
господа! Нали точно тази интерпретация сте срещали по вестниците, драги ми дами и
господа, признайте си де?! И помислете най-после малко, та да разберете; спрете най-
после да вярвате все още на лъжците де, срамота е!
Пиша тия записки и все се питам: как стана така, че преживяното за тия години
не ни помогна да се отървем от наивността си, да поумнеем поне малко, да си
извлечем някакви поуки? И защо все става така, че толкова лесно забравяме и всичко
прощаваме – ето това последното пък едва ли някой ум ще може някога да го проумее.
Държим се като деца, които все една и съща пакост вършат, и сякаш от инат не се
отказват от нея; но дори и децата в един момент разбират, че някои глупости съвсем
вече не са им интересни. Докато ние, уж зрели и патили-препатили мъже и жени, все
не успяваме да го проумеем – и продължаваме да плащаме страшна цена за
наивността си. Колко ли пъти все едно и също трябва да се случи, та нещо да
примърда най-после в мозъците ни и да си извлечем някоя и друга поука?
Виденовият разгром на икономиката, държавата и нацията досущ повтаря
Лукановия такъв – само дето по времето на Виденов Луканов вече беше застрелян, и
то на улицата, и то пред собствения си дом, и то като куче. Това събитие, което не си
спомням коя година точно стана – в 1995 или в 1996-та, но в едната от двете във всеки
случай – даде основание на някои мистификатори да приписват на случилото се какви
ли не и една от друга по-умопомрачителни спекулации-интерпретации. Примерно че
Луканов искал да сваля Виденов, а пък Виденов бил отпочнал битка с мафията:
глупости, ако беше така, защо в такъв случай мафията не видя сметките на Виденов, а
уби Луканов?! Разбира се, това убийство е резултат на битки за надмощие на
различните кланове на комунистическата мафия и олигархия, някои от които,
изглежда, са били подценени и прецакани, та им се е наложило да си отмъщават по
този по-груб начин. Луканов, който отпуши бутилката, от която изпълзя злия дух на
нашенския комунистически капитализъм, беше жертван, а пък правителството, уж
тяхно, не си мръдна пръста да улови убийците – което показва, че много добре са
знаели кои са те, ама не са им посегнали, понеже са били все техни хора.
Питам се какво ли друго се случи в тия години, което да си заслужава да се
описва? И не се сещам, понеже главното вече казах: успяха тези разбойници да
прецакат цялата нация – и до шушка да я оберат. А пък народът замръзна от
наглостта, стоеше със зинала уста, лапаше мухи и се чешеше, застинал в невярваща
гримаса. Но в един момент хората скочиха и поискаха мъст – напрежението се вдигна
дотам, че тълпата тръгна да щурмува, да громи и да пали Парламента. А пък
“Партията”, за да остане на власт, почна да бие хората, използвайки полицейски сили
– с което и подписа присъдата си. Но всичко това ще стане скоро, аз искам сега да
каже нещо друго – какви неща се случиха в тогавашната опозиция.
За добро или за зло опозиция тогава си беше само СДС, на който лидер беше
вече станал икономистът и математикът Иван Костов. Не знам как стана така, но лека-
полека СДС почна да набира сила след разгрома в 1994 година, и в един момент почна
да удържа и победи. Вътре СДС, имам предвид в организационно отношение, си беше
една говорилня-коалиция от всякакви, някои дори и твърде куриозни партии, и ми се
струва, че беше истинско чудо, че СДС в ония години, та чак и до 2001 година, когато
Костов загуби изборите от “царо”, не се разпадна и не се разцепи. Разбира се, когато в
началото на 1997 година се видя, че на СДС се пада мисията да управлява и най-
после да извърши всички толкова много години отлагани реформи, тогава Костов
предприе една също толкова дълго време отлагана и доста рискована вътрешна
реформа в СДС – от коалиция СДС стана партия. И този ход успя, и СДС можа да
запази единство чак до 2001 година, което е истински подвиг: за първи път едно
правителство изкара докрай мандата си от четири години, та да реши и някои насъщни
държавни задачи. Разбира се, тогава ДПС на Доган беше изтикано в ъгъла и стоеше
там доста послушно: натрупвайки злоба, та да стане това, което си и стана, за да стане
и да си остане проклятието на България. Но изводът е, че ако такива ченгесарско-
мафиотски формации като БСП, ДПС, НДСВ и – трябва да признаем това – и ГЕРБ,
биват държани извън властта, то едва тогава България ще може да просперира; а
когато са на власт, майка ни жална, защото точно тази напаст, независимо от имената,
чрез които се дегизира и подвизава, донесе и ще носи и тепърва всички беди на
нашата многострадална България.
Сложих в тази група на вредни за просперитета на България и нацията
формации и ГЕРБ, защото се иска съвсем минимална проницателност, та да се схване
по аналогия същия генезис и същност на тази открито мафиотска структура, която сега
напира към властта, та да спасява спешно монопола и господството на
комунистическата ни олигархия. Ала ето че се оказва, че мнозинството не схваща
фалшификацията, вярва на бат си Бойко, който уж щял най-после всички да оправи;
което показва, че всъщност в мнозинството си сме нация или от слепци (но да не
обиждам тези хора, слепците, понеже не виждат, ала за сметка на това поне мислят!),
или от доказани малоумници и дори идиоти. Ако някой се възмути прекалено от тази
квалификация и при това знае всички изложени в тази “Кратка история” факти, то
неговото възмущение за пореден път ще докаже толкова простатата истина, че от
истината боли – щом съвестта ти не е чиста. Или щом сам още не си осъзнал, че си
наивник-глупак. И по тази причина се възмущаваш, че други хора, и то за твое добро,
ти го казват, а пък ти се цупиш. Ала иначе истината за нормалните хора е твърде
целебна и лекува много рани, поради което си заслужава да се държим за нея –
независимо от воя на оплювачите...
Но да си продължа описанието на случващите се в тогавашната опозиция
процеси. Та лидерите на партиите от коалицията СДС тогава бяха нещо каквото са
“свещените крави” в братска Индия – или каквито са принцовете в аристократичните
фамилии. Тях и най-близките им приближени никой не можеше да ги бутне и те си
имаха доживотно място в листите и респективно в Парламента, където сякаш също си
бяха абонирани за кресла. По тази причина вътре във всяка партия се водеше люта
битка за това кой да води бащина дружина, а пък просперираха, естествено, най-
наглите и безскрупулните. И по същата тази причина много свестен народ беше
прогонен от партиите в СДС, беше обруган най-немилостиво от маскарите. И накрая се
стигна, пак по тази причина, до този момент, че когато СДС най-сетне взе цялата
власт, да няма подходящи хора, които да бъдат турени дори на най-възловите и
отговорни постове. Поради което пък на Костов му се наложи да се обкръжи с твърде
много безскрупулни, крадливи и некадърни хора – не само в центъра, в централната
власт, ами и особено по места. Тогава именно тази напаст взе доминираща позиция в
държавата, а пък после направи всичко нужно, та да се омаскари колкото се може
повече – като краде почти колкото самите комунисти. Те обаче си остават все пак
ненадминати де, нека да не ги подценяваме, щото ще се обидят и ще тръгнат да
протестират – или да ни съдят в Европейския съд в Страсбург! Но за това какво
ставаше в СДС когато той беше на власт, ще пиша най-обективно после, когато му
дойде времето. Понеже имам много преки наблюдения вътре в организациите на СДС,
и затова съм станал свидетел и очевидец на много немислими даже куриози.
Костов, бидейки математик и икономист, а пък и човек с известни философски
склонности – това го намирам в говоренето му, не толкова в действането му –
неизвестно как пресметна и осъществи някои стъпки, в резултат на което СДС почна
да възвръща влиянието си. Което си пролича на местните избори през 1995 г., и
особено на президентските през 1996-та. Пример за уменията му да осъществява
добре пресметнати болезнени операции беше елиминирането на Жельо Желев от
президентския пост. Жельо си имаше свои привърженици в СДС, макар и немного, и
като едното нищо щеше да разцепи СДС, и то в най-решаващия момент, когато се
очерта Виденовият крах – той това, именно да цепи и да убива всеки подем на СДС,
поне го можеше, беше го правил много пъти. Костов обаче, имайки несъмнено
интелектуално превъзходство над Жельо – мнозина от неприятелите на Костов, ето,
Жельо е пример за това, изглежда, точно на тази основа изпитват някаква дива,
бесовска злоба към него! – го надигра така майсторски, че горкият Жельо сам и не
разбра как хубаво беше прецакан. А като разбра, вече беше късно да реагира, дори не
можа да задейства скрития си коз – ДПС и приятелят му Доган – и президент скоро
стана лицето Петър Стоянов. Та тогава Костов измисли вътрешни избори в СДС, на
които да се явят кандидатите за президентския пост.
Жельо, едно безскрупулно човече с толкова много доказани предателства и
вини пред българската демокрация, разбира се, не се посвени да си издигне отново
кандидатурата – тя, властчицата, изглежда, се услажда всекиму, особено пък на
марксистки "философи" като наш Жельо. Издигна се Жельо, ама беше победен от
адвоката Петър Стоянов, доскоро почти никому неизвестен, бивш заместник-министър
на правосъдието при Филип Димитров. Петър Стоянов беше издигнат за кандидат-
президент от покойния вече Св.Лучников, лидера на “Клубовете за демокрация”. Който,
понеже беше доста проницателен човек, сам накрая осъзна грешката си: по-млади,
незрели в личностно отношение кариеристчета съвсем не бива да бъдат издигани
особено пък на най-висшия пост в държавата. Понеже скоро полудяват и се
омаскаряват колкото се може повече – погледнете какво стана със самия Петър
Стоянов, погледнете какво сега се случва с толкова баналното лице Георги (тогава
още не се знаеше, че всъщност е бил агент Гоце!) Първанов. Костов пък се е съгласил
с издигането на П.Стоянов, макар че може и да е имал нещо наум, но той едва ли е
могъл нещо да спре след като си го наумят "князете"-лидери на партиите. Защото
Костов тогава едва ли е имал някакъв особен авторитет и власт вътре в СДС, щото
беше “безпартиен”, не членуваше в никоя партия в СДС, което, по моя преценка, го е
правило и доста слаб в началото поне. Както и да е, Стоянов отначалото се държеше
добре, а като го избраха, малко по малко почна да превърта, та да се стигне дотам
съвсем глупаво да проиграе шанса си за втори мандат, като почна да целува ръце на
Симеона, да се мазни на Догана, а пък седесарите да нарича “разгромени авари”. Но
това ще стане много по-късно и после, сега сме още в 1996 година.
На изборите за президент през есента на 1996 г. Петър Стоянов спечели
убедителна победа, като сега, в момента поне, не си спомням кой изобщо беше
кандидатът на БСП: явно е бил достатъчно безличен. А, да, май се наричаше Маразов,
един професор по тракология, който, разбира се, си се провали, понеже и за тази цел е
бил турен като кандидат. Защото звездата на БСП залязваше със съкрушителна сила
в онзи момент.
Ние, българите, обаче сме доста странен народ: не реагираме докато ножът не
опре поне о кокала, и търпим много, до изнемога. Ето в началото на есента на 1996 г.
се разбра, че управниците от БСП са посегнали дори и на хляба, като са изнесли
комай цялото жито от реколтата, като са посегнали дори и на държавния резерв.
Спомням си, че точно по това време Костов като пловдивски депутат дойде в Пловдив
и се срещна с гражданството, като на тази среща, това си го спомням много добре,
говори и за зърнената, за хлебната криза, която управляващите бяха скроили.
Аз на това събрание даже, спомням си, в един момент доста се разочаровах,
понеже Костов говореше предимно като икономист, а не като политически лидер, както
се очакваше от него. Той тогава в изказването си предупреди, че се очаква страшен
срив, като първия симптом видя в хлебно-зърнения проблем, а също и в инфлацията,
която плавно растеше, а пък в един момент скочи и за няколко дни удари тавана.
Скоро се разбра, че Костов правилно е оценил тогава ситуацията, че до няколко
месеца ще се случат доста решаващи събития, в които БСП ще загуби властта, а пък
опозицията трябва да реши проблемите си, та да я поеме. От този момент, от тази
лекция-реч на Костов, чиито думи се сбъднаха изцяло, аз пък почнах повече да
уважавам икономистите, чието лице Костов уми от срама: след като разни
самонадеяни глупаци като Румен Гечев, виденовият министър на икономиката, и
проф.Т.Вълчев, уж голям финансист още от ерата на Живков, се провалиха по всички
линии и издъниха даже и цялата държава.
На Никулден в “Каналето” (или вече то май беше наречено “Хъшове”,
предаването на Камен Воденичаров и останалите?), или бившето “Ку-ку”, кукувците
показаха как един шаран скандира “БСП, БСП, БСП!”, като този шаран, безгласно
скандиращ името на любимата на мнозинството българи партия най-после съвсем
нагледно показа колко сме нещастни като граждани, като личности и като нация –
понеже само си мълчим подобно на шараните. От този момент настроенията взеха
постепенно да се радикализират, не заради шарана, ами защото хората почнаха да
осъзнават как жестоко и за пореден път са прецакани от БСП. И в един момент вече
бяха готови да бъдат поведени на щурм срещу мафиотско-комунистическия бастион.
Но когато изчезна хлябът, и особено пък когато хлябът стана 500 лева, сиреч когато
управниците измъкнаха и хляба от устата на благодушния народец, тогава всички
скочиха, ала вече беше късно: месечните пенсии в този момент се стопиха за няколко
дни до размер с тях да може да се купят 5-6 хляба (2-3 долара!), а пък учителските
заплати тогава, спомням си го добре, станаха цели 4-5 долара! Българският народ се
вдига, запомнете добре това, само когато посегнат и на хляба му, това е една горчиво
изстрадана истина, до която неслучайно съм стигнал; дори за сиренцето и сланинката
народът ни може да прости, но посегне ли се на дъхавия топъл хляб, край, той тогава
зарязва всичко и скача да се бие. Точно така стана в онези паметни дни от края на
1996 година.
Виденов си даде оставката през декември и тогава комунистите си избраха за
лидер антинатовецът-национал-комунист Първанов – което показва колко им е акъла.
Първанов, който после стана голям приятел на сръбския диктатор Милошевич и на
иракския Саддам Хюсеин, стана лидер на БСП в наистина доста тежък период. В това
време пък братята сърби от опозицията всеки ден, в киша, сняг, студ излизаха да
протестират против режима на Милошевич – и това подаде идея и на нас, българите,
какво следва да правим и ние. И тогава и ние, българските граждани, почнахме малко
по малко да излизаме на улицата на демонстрации, студентите също се вдигнаха,
надигането стана кажи-речи масово, понеже, както казах, вече и хляба ни бяха взели:
разрухата стана мълниеносно и тотално. Сутрин търговците зареждаха нещичко от
борсите, а до вечерта трябваше да вдигат на няколко пъти цените ако искаха да не са
на червено: левът се срина. И ето в тази ситуация искам да разкажа един случай,
който никога няма да забравя.
Спомням си че в ония дни и аз – както и повечето граждани – обикалях във
всяко свободно време магазините в напразни опити да купя поне един хляб, та да
нахраня детето си. Жена ми правеше същото, ама из други райони на града, та да си
провери и тя късмета. Фурните нямаха брашно и по цял ден се чакаше брашно, а пък
ако случайно някъде докарваха някой и друг чувал, това брашно трябваше да се
замеси, да вкисне или да бухне малко, пък после да бъде опечено и продадено. Щом
като някъде в квартала хората забележеха, че пред фурна се стоваря брашно, хората
мигом правеха огромни опашки, и почваха да чакат кога ще стане хлябът. А пък като
станеше след някой и друг час, почваха се дори битки за горещия, дъхащ на хубаво
току-що изваден от фурната хляб. Докато пък се печеше хлябът, гражданството
преглъщаше, надушвайки с изострените си от глада сетива омайния мирис. Казах, че
хлябът има възлово положение в българската национална психология и характер, и
заема това място, което примерно във френската или американската психология
заема… свободата! Ние за хляб и свободата си сме способни да дадем – такива, уви,
сме! И сме го доказали много пъти, а пък за честта да не говорим!
Та ето че ставаха огромни опашки за хляб пред фурните и пред магазините, в
които евентуално някога можеше и да докарат малко хляб. И аз като виждах такава
опашка, на която стояха бодри пенсионери, веднага се нареждах, понеже се доверявах
на тяхната безпогрешна, проверена през годините на социализма, интуиция за тия
неща. Та стоя си аз на една такава опашка, а около мен стоят разни бабички, които
мило си говорят разни приказки. Водеха си всякакви разговори, разказваха си какво ли
не, и се чувстваше някакво странно и перверзно весело настроение, съвсем
неподходящо за тежката ситуация. И аз, понеже съм нещо като психолог, наострих
уши. Изведнъж чувам ето този разговор, който ме накара най-напред да онемея, а пък
после да се ударя по челото и да почна да вия от кеф:
Една бабичка рече:
– Ех, абе какво да ви кажа, хубаво все пак стана, че отново се появиха
опашките, та да се видим, да си поговорим. Че от доста време откак това ужасно СДС
беше на власт опашките, за жалост, изчезнаха. И ние някак си се отчуждихме един от
друг: излизаш до магазина, купуваш каквото ти трябва за няколко минути, и се връщаш
да се затвориш зад четирите стени на панела. И така ден след ден, година след
година! Ами нетърпимо беше станало направо вече: да нямаш с кой да си обмениш
някоя и друга дума…
Разказваше това тази бабичка, а пък аз, чувайки тия думи, не повярвах
отначало на ушите си! И по тази причина в един момент взех да се щипя тук-там, та да
разбера дали не сънувам: то от този глад, дето ни беше ударил, май почнахме да
сънуваме и като сме на крака, подобно на конете, дето спят прави и сънуват ечемик
или овес. Огледах се да видя какъв беше ефектът от тези странни думи връз
публиката, и забелязах нещо, което ме накара да се облещя: никой не се възмути!
Напротив, всички кимаха утвърдително с глави и слушаха бабичката така, сякаш тя
изказваше, подобно на древногръцка Пития, най-съкровените им чувства! В този
момент друга бабичка взе думата, та да прибави и тя своя възвишен трепет по така
дълбоко трогналата душите тема:
– Тъй ами, госпожо – другарко де, ама нека да го кажа госпожо! – напълно сте
права! И много добре го казахте: този капитализъм, дето го домъкна омразното СДС,
ни доведе дотам да се чувстваме чужди, да станем егоисти, да станем студени като
лед: наистина не е шега да нямаш с кой да си обмениш една приказка по цял ден! Ех,
как добре си живеехме едно време при социализма на опашките, чувствахме се
единни, обичахме се сякаш повече, обменяхме мисли и чувства, абе нямам думи вече!
Хубави времена бяха, наистина хубави! Добре че партията сега пак е на власт та се
погрижи отново да се появят опашки и да се видим отново. И да си обменим по някоя и
друга топла човешка дума…
В този момент аз за малко да изпищя вече от възторг, ама се сдържах с
огромно усилие на волята: исках да чуя и другите реакции на публиката. Най-
внимателно се взирах в лицата на хората, даже лекичко, за да не будя подозрение, че
съм изследовател, се отместих настрана, та да видя колкото се може повече лица
наведнъж. И какво видях ли? Ами нищо особено: сякаш всички бяха потънали в сладки
спомени за опашките при социализма; не се забелязваше и следа от възмущение или
протест! Изумих се, все пак, колкото и да е, не вярвах, че комунизмът е нанесъл чак
такива нелечими поражения върху душите на нашия иначе доста благодушен народец.
Обади се и един старец с вид на библейски патриарх, ама без неговата
одухотвореност; личеше си даже отдалеч, че е абсолютен идиот:
– Дай Боже, ето, сега се върнаха опашките, и изчезнаха стоките от магазините,
дано скоро партията намали цените, и въведе отново купонната система! Та да се
поохраним пак малко ние, пенсионерите, че туй СДС с тия пълни магазини, но пък с
ужасно високи цени, ни доведе дотам да приличаме на концлагеристи. Ето, само кожа
и кости сме вече, я! (Той лично, в интерес на истината, си беше доста охранен, ама да
не връзваме кусур на човечеца!) Ала партията ще се погрижи за всичко, аз затова
толкова силно я обичам и ще й вярвам завинаги! Туй, дето става сега, е замислено от
нашата мъдра и непогрешима партия, та да се върнат пак ниските цени, а заедно с тях
и социализмът! Ех, справедлив е Бог, доживяхме този велик момент, слава!!!
Аз в един момент, спомням си добре, по време на прочувственото слово на
стареца, взех да се съмнявам дали вече не съм умрял от глад и душата ми по някакъв
странен начин да се е озовала на партийно събрание на ППО на БСП в… ада?!
Зверски почнах да се щипя, а и едно съмнение ме караше да не вярвам даже и на
ушите си: дори и в ада да е, но какво пък ще правя точно аз на партийно събрание на
комунистите – пък макар и в ада??! Не, не е възможно това, явно всичко ставаше
наяве!!!
Наистина в този момент взех да вия, не знам защо точно: от кеф ли за
изследователската находка върху българската национална душа, или пък от мъка, че
принадлежа към нация, в която мнозинството са чак такива големи идиоти! Не знам, не
мога да реша и досега защо завих и изревах. Но в следващия момент, след като
публиката се извърна към мен, се съвзех и почнах, та дръпнах една реч, която си беше
в мой стил; дори не е нужно да пиша какво казах, вие сами вече сигурно се досещате.
Като казвах пламенното си слово пред тази историческа и така носталгично
настроена опашка, забелязах, че в един момент тук-там в очите на хората от
опашката, особено пък в очите на по-младите, почнаха обнадеждаващо да блещукат
някакви искрици на здрав разсъдък. Това страшно ме въодушеви и по тази причина
станах, както е обичайно за мен, още по-красноречив. Наистина няма смисъл да
казвам какво казах тогава, всеки може да се сети какво казах, не е толкова трудно.
Бабичките роптаха, ръмжаха, скърцаха с ченета, пък млъкнаха и се отдадоха на
мили спомени за хубавите едновремешни опашки, в които, естествено, е нямало гадни
безчувствени и неразбиращи романтиката на комунизма седесари като моя милост.
След няколко часа чакане, в които цялата опашка, състояща се от потънали в
нерадостни мисли гладни хора, никой не посмя повече да се обади, та, казвам, след
няколко часа мълчаливо чакане хлябът най-после беше опечен и набързо продаден. И
набързо изяден де: коварното на мекия хляб е че бързо се яде и после пак си гладен.
Както и да е, но ето, в тази връзка аз все още се питам: кога ли и акълът ни като нация
по същия начин най-после ще вземе та да уври донякъде и после дори и да се поопече
поне малко. И да заприлича на нещо като престане някога да е чак толкова... зелен?!
През лятото на 1996 година се случи едно събитие, което беше крайно
вълнуващо за всички нас, неузрелите глупави български тикви: Симеон се завърна в
отечеството си точно след 50 годишно изгнание! Това наистина беше исторически
момент, Царят беше посрещнат като месия от отчаяния народ, комуто тепърва
предстояха истинските изпитания на жанвиденовата зима. Стана така, че Симеон –
или неговите умни съветници – подбраха най-подходящия психологически момент за
завръщането му, което изведе на улиците и площадите мало и голямо: толкова народ
никога не беше излизал, това беше същинска монархическа револуция!
Да, така беше, и аз бях сред възторжената тълпа и си мислех, че участвам в
историята, във възстановяването на Царство България – как да не се вълнува човек в
един такъв момент?! Даже, спомням си, че написах тогава една невероятно глупава
статия, в която сравнявах това събитие с… рисуваното детско филмче за “Царя Лъв”,
появило се кой знае защо точно в навечерието на идването на Симеон – и дори открих
пряка аналогия между двете покъртителни истории! Трябва да намеря тази своя
статия, тя е показателна за пиянството на един недотам умен народ, който в оня
момент, отчаян от своите комунистически управници, видя в Царя своя спасител.
В София невероятно дълъг шпалир от хора с цветя, проснал се по цялото
Цариградско шосе – огромно море от хора със светнали от непонятна радост лица –
чакаше с часове идването на Симеона! Той се появи, величав като Наполеона след
битката при Арколския мост, и от една бавно вървяща открита кола поздравяваше
своя приветстващ го с цялото си сърце възторжен народ. След часове продължило
шествие Симеон се добра до софийското кметство, където ухилен го чакаше кметът
Софиянски, който пък изведе царя на един балкон, където величеството произнесе
вълнуваща реч, просълзила народа. Вълнуващи моменти, показващи най-
красноречиво и съвсем разголена безкрайно наивната българска душа: и младо, и
голямо, и умно, и глупаво, всички до един се побъркаха, превъртяха някак си, и цялата
си надежда свързаха с възвръщането на трона на куриозното величество, което вече
беше дало основания да не му се вярва чак толкова: мълча като пукал в най-тежки за
нацията моменти!
И през цялото време се срещаше само с ченгета като Димитър Кеворк
Кеворкян, Сава Доганов и пр., които бяха вече направили утъпкана пъртина до
Мадрид. Самият президент Жельо ходи на нарочно поклонение до Мадрид, а пък като
се върна, на летището, дето го срещна цяло лято репортерки (които тогава, уви, още
не знаеха за бат си Бойко и по тази причина не бяха чак така ентусиазирани!) и в
отговор на въпроса къде е ходил изтърси следния ненадминат веселиновски селски
шедьовър: "Бях в Мадрид, срещнах се със Симеон, и си говорихме за... Борис!". Сякаш
Борис и Симеон са му кумове или баджанаци! Абе какво да рече човек, казват,
простотията не ходела по гората, а по хората, и май са прави...
А пък после, на изборите през 1997, вече след виденовия разгром на страната,
Симеон ще застане с името си зад една странна коалиция, в която освен Доган,
именно агента от ДС Сава, бяха набутани в Парламента и много други ченгесарски
недомислия като Луджев, В.Димитров и други такива все от тоя сорт. Но ние,
българите, бързо забравяме и лесно прощаваме, и затова името на “цар Симеон” се
произнасяше тогава с неизразим трепет. И това чак до 2001 година, когато ще дойде
симеоновия триумф, когато народът му подари властта – и шашардиса целия
цивилизован свят...
Правителството на Виденов странно мълчеше и показа пълна безучастност към
разпалването на такива неудържими монархически страсти в една република, където,
по дефиниция, комунистите уж били републиканци. Напротив, усещаше се, че властта
сякаш с невидима ръка направлява тия емоции, явно опитвайки се да ги насочи в
изгодна за самата себе си насока. По същия начин преди две годинки, през 1994
година, мафиотското правителство на БСП-ДПС, правителството на жельовия сламен
човек Беров, видя в българските победи на световното първенство по футбол нещо
като манна небесна. Защото обезумяването от радост на целокупния наивен народец
даде невероятен шанс на мафията да запази дискредитираната си по всички линии
власт. Същата стратегия възприе и кабинетът на Виденов и е напълно възможно
Симеон да е бил доведен в този момент за да закрепи правителството, ала то няколко
месеца по-късно се издъни така тотално, че вече нищо, дори и Господ, не можеше
вече да го спаси. И тогава Симеон се скри отново в своя Мадрид, и мълча дълги
години, и пръста не си мръдна да подпомогне с нещо реформатора Костов, захванал
се с най-тежките реформи в българската история. Да, Симеон-месията с нищо не
помогна, а само чакаше да дойде сгодния момент, та да излезе на сцената и да
изпълни отредената му от някой друг роля. И така да съсипе без остатък така
величавия исторически престиж на монархията в очите на един патриархален народ,
който векове наред е бил управляван все от царе – и от султани също така де.
Но тогава ние, наивниците, изпълнили улиците и площадите, не знаехме каква
роля играе Симеон. Ченгесарските медии години наред преди това провеждаха най-
старателна кампания за насърчаването на една историко-монархическа митология,
която хвана в коварните си мрежи всяко едно българско съзнание. И ето, моментът
дойде, Симеон се върна за малко, проверени бяха чувствата на нацията, и после си
отиде, та да си чака сгодния момент да се намеси и да си поиска правата. Това ще
стане чак в 2001 година, когато Костов вече ще е извадил всички кестени от огъня, а
пък “царо” вече можеше да дойде, яхнал един бляскав бял кон. Доста пошъл сценарий,
не мислите ли?!
По същия начин, с всенародно поклонение, беше посрещнат Симеон в 1996-та и
по цялата страна. Аз си спомням много ясно посрещането му в Пловдив. Беше ужасно
горещ ден, хората даже припадаха, а центърът беше забит с хора така, както никога не
е бил: същинско стълпотворение от всякакви, и млади, и стари хора. Наложи се да
отида до центъра пеша, понеже човек не можеше да се провре в автобусите, а пък по
улиците към центъра течаха потоци от бързащи хора, които искаха да зърнат поне за
миг своя цар. Целият град в кварталите се изпразни, и народът заля центъра така, че
там вече хората за малко щяха да се удушат от липса на въздух.
Няколко часа ни се наложи да чакаме в пещта, а Симеон все не идваше и не
идваше. Носеха се всякакви слухове, примерно, че му се налагало да ходи пеша чак от
Голямо Конаре насам – по същия начин, по който генерал Бонапарт е стигнал пеша до
Париж за да вдигне с копието си потъпканата императорска корона. Ала народът,
съзнавайки важността на момента, не помръдваше – никой не си тръгна, а всички
стояха, за да зърнат поне за миг своя цар. Въодушевлението, признавам, беше
голямо, бабичките припадаха от жега, линейките виеха, ала хората предпочитаха да се
пържат безкрай и дори да измрат в пещта, но да зърнат царя си.
И ето този момент най-после дойде: величествено, на открита кола,
приветстващ множеството, се зададе Царят! Той набързо, в присъствието на ухиления
до уши кмет Гърневски, откри бюст-барелеф на баща си, на Цар Борис Трети
Обединител, наблизо до Тримонциум. А пък след това прислугващият му кмет –
Гърневски се беше превил отдве, като слуга, и се беше превърнал в самата учтивост!
– го заведе на балкона на хотела в стил сталински ренесанс Тримонциум, където
Симеон каза няколко объркани словца, които обаче като балзам жегнаха народното
сърце. Гледах хората около себе си, които плачеха; и аз явно съм непоправим глупак,
та се поддадох на тази емоция на тълпата и също отроних, признавам си, някоя и
друга сълза. Но и аз не съм камък, а и камъните на Тримонциум сякаш плачеха когато
така милият ни Симеончо се появи на балкона и ни помаха усмихнат с ръка, а до него
стоеше доня Маргарита, царицата! "Ех, палачи сърце..."
Това беше, Симеон посети още няколко места из страната, пък после си отиде в
Мадрид. А когато почна апокалипсисът, когато дойде поредния разгром на България от
комунистите, той и малкия си пръст не мръдна с нещо да помогне – нищо че уж
толкова силно обичал родината си! И се намеси нашият мил Симеон в играта едва
когато кестените вече бяха извадени от огъня от някой друг. Да, есенно пиле е нашият
Симеончо: когато се берат плодовете се явяват такива пилета, а не когато се сади и
копае...
Разказвам тази поучителна история, която е доста показателна какво
представляваме като народ: непоправими наивници сме. Казвам “наивници”, за да не
употребявам постоянно една друга, много по-подходяща за нашия случай дума, която
обаче е доста по-обидна. Такива сме обаче, не е важна думата, а същността: не ни
бива в мисленето, това е моята диагноза. Оставяме се на закоравели лъжци да ни
лъжат както им скимне: и на комунистите вярвахме безброй пъти, и на Доганчо
вярвахме и вярваме, и на Симеона, разбира се, и на Сидерова после повярвахме, а
пък сега, както се знае, с неизразима надежда вярваме на телохранителя на Симеона,
на великия бат Бойко, който тепърва щял да ни оправя. Впрочем, през цялото време
никой не беше забелязал тогава напетия охранител, бъдещия генерал, който Симеон
по-късно ще тури на най-висок пиедестал, а пък услужливите медии ще довършат
останалото. Та да се стигне дотам в наши дни охранителят да заеме мястото на самия
цар в така любвеобилното българско сърце.
Да, докарахме я дотам, че в наши дни гавазинът на царя зае мястото на самия
цар! “Народе, народее!!!”, неслучайно апостолът, нашият Левски, е изрекъл тия думи –
в подобен на нашия, и също така горестен исторически момент. Нима за нас
специално историята работи без смисъл, нима нищо не сме научили от нея, нима
винаги ще сме си все същите?!
Ето че стигнахме до дните на нов подем на българския дух, които дойдоха някак
си внезапно, неочаквано, и то едва към края на 1996-та година. Жан Виденов, след
като доведе страната и държавата до пълен разгром, си даде оставката, а пък БСП
почна да крои варианти дори и в тази ситуация да остане на власт. Щото тази партия,
знайно е, никога не е страдала от някакви морални скрупули...
Това на народа се видя крайно нагло: да съсипят всичко и да излязат с
претенцията, че те пак ще го оправят! Гоце Първанов вече беше станал нейн лидер и с
крещящата си безличност увенча залеза на тази партия тогава. Изведнъж хората
излязоха на улицата, понеже, както вече казах, ножът вече беше опрял о кокала: за
няколко дни отчаяните хорица станаха граждани, а пък обезверената тълпа се
превърна в народ. Това бяха вече дните на хиперинфлацията, когато хората бяха
останали даже без хляб, когато всичко се сгромолясваше, когато за броени дни
изгоряха спестяванията на всички, а пък бизнесмените масово фалираха.
Единственият изход остана хората да си поискат правата и да пожелаят възмездие за
крадливите си управници. И ето, колони от намръщени хора скоро се появиха във
всеки български град, а пък София закипя, и то в най-студените дни.
Казах вече, че пример да излезем на улицата ни дадоха братята-сърби, които
всеки ден, в дъжд, сняг и виелица, си протестираха против “друже Милошевич”, който
скоро ще стане най-близък сърдечен приятел на нашия Гоце. Но преди това той
трябва да разпали касапницата в Косово, както преди беше разпалил касапници къде
ли не из Югославия. От което национал-комунистът Гоце ще му се възхити, ще го
почувства като родствена душа и дори като “герой” и ще почне да му пише сълзливи
поздравителни писма, започващи с думите “Скъпи другарю Милошевич!”. Голямо
мекере ще излезе от тоя Гоце тепърва, помнете ми думата.
Аз в тия дни често ходех в София – Бог знае как съм намирал пари за тия
пътувания?! – а иначе всеки ден си бях на демонстрациите в Пловдив. Най-
сюблимният момент от тия събития беше 10 януари 1997 година, когато цял ден
народът, наводнил улиците и площадите около Парламента, протестираше с искане
комунистите да сдадат властта. Хората напираха даже да влязат вътре в Парламента,
та собственоръчно да наказват безобразниците. Другарите-депутати се барикадираха
вътре и с отчаяни лица пееха патриотични песни (“Къде си вярна ти любов народна…”
и други такива), понеже, знайно е, комунистите са си големи циници, от нищо не ги е
срам, могат всичко да опошлят, пък иначе много си падат и по сълзливите мелодрами.
Вечерта обаче, когато повечето протестиращи си отидоха по домовете, другарската
партия даде заповед за атака и специалните полицейски сили за борба с безредиците
се нахвърлиха да бият с палки по главите останалите не повече от 1000 граждани.
Доста глави пукнаха, в това число полицаите с неизкоренени милиционерски рефлекси
набиха и разбиха главата и на бившия премиер, на депутата Филип Димитров (после
лъжеха, че не били го познали!) и на мнозина други. Явно се надяваха на другия ден в
столицата да се възцари страх, а пък партията да векува във властта: напразни се
оказаха обаче тия копнежи! Скоро партията ще разбере, че съвсем неправилно, и то
без кръчмаря, си е направила сметката.
Спомням си, че рано сутринта на 11 януари, след като цяла нощ бях слушал по
радио Дарик за ставащите решаващи събития около Парламента, аз пристигнах в
София с влака и минах по жълтите павета около парламента, за да видя с очите си
какво е ставало. Имаше обърнати пейки, будки за вестници, други такива белези на
историята, а пък витрините на хотела, намиращ се зад опашката на коня на Царя
Освободител, бяха изпотрошени и чистачките метяха отломките. За мен лично беше
много важно да разбера какво точно ще стане тепърва, дали ще се събудят старите
атавистични национални комплекси на страх и крещяща мекушавост, т.е. дали ще
възтържествува и в оня момент нашата исконна българска поговорка “Покорна главица
сабя не я сече…”. Интересуваше ме какъв ще бъде ефектът на това брутално
милиционерско насилие, исках да разбера дали борците за демокрация ще излязат пак
на улицата и колко ще бъдат ако излязат. Към обед вече нещата се изясниха, и аз
разбрах какво ще става когато отидох в сградата на СУ “Св.Климент Охридски”, за да
пия чай в топлото кафене на “Яйцето”.
Аз до тоя момент в тия мои записки съвсем не съм писал за огромната
историческа роля, която имаше нашата родна Алма Матер в събитията след 1989
година, и да не напиша нищо ще бъде голяма несправедливост. Всъщност оттук
почваше всичко в ония години: студентството, пък и най-елитните интелектуални
представители на нацията, бяха същински авангард във всички борби за демокрация,
които протекоха в ония години. СУ беше нещо като “щаб” на най-размирните и
напредничави духове, много пъти именно студентите и най-добрите им преподаватели
(понеже имаше и много комунистическа академична сволоч и в СУ, има я и сега още!)
повеждаха софиянци на щурм срещу омразния комунистически бастион. Така беше и в
размирната 1989, така беше и по градовете на истината в 1990 и след нея, така беше
във всички ония години, в които студентите се решаваха на най-отчаяни действия като
политически и окупационни стачки, когато, качени дори и на покривите на
университета, бяха заявили твърдата си решимост да стоят там до момента, в който
комунистите не си идат. Чест и хвала на онова българско студентство, което с
поведението си уми срама заради поведението на цялата малодушна нация!
Там, в СУ, за всичките години на преход, пък и преди това, духовете бяха
разбунвани и опозиционният антикомунистически плам беше поддържан от
професори-волнодумци като Николай Генчев, Иван Славов, Цочо Бояджиев, Николай
Василев, акад. Кирил Василев, Сергей Гарджиков, Калин Янакиев и мнозина други. Та
ето защо аз съвсем правилно в онази студена утрин на 11 януари 1997 година отидох
да се сгрея в кафенето на СУ, пък и да видя там какво е разположението на духовете.
Признавам си, беше ме страх да не би дори и студентите да се уплашат; но към обед
нашите героични тогавашни студенти изцяло опровергаха този мой скептицизъм.
Някъде още към 10 часа в Яйцето на СУ започнаха да пристигат развълнувани
млади хора, които просто нямаше какво да се убеждават или да обсъждат: всички бяха
крайно възмутени от снощните толкова брутални действия на властта! Появиха се и
някои студенти с бинтовани глави, което предизвика овации на останалите, които ги
приеха като герои. Младежите и девойките прииждаха и към обед целият университет
вече приличаше на разбунен кошер: беше пълно с млади хора, които бяха способни на
всичко за да защитят младата българска демокрация! Много вълнуващ беше този
момент и аз, какъвто съм си сантиментален, със светнали от радостен блясък очи, се
чувствах в тоя момент горд, че принадлежа към нацията, която е родила и възпитала
такива млади хора.
Студентите излязоха на улицата към обед, море от млади хора се люшна и
тръгна от университета, за да залее скоро цяла София: всички знаем какви са
софиянци, само чакат да им замирише във въздуха на революция! Прииждаха
развълнувани граждани отвсякъде, ето защо е несправедливо да не кажа в този
момент, че за всички ония тежки години на преход и на битка за демокрация софиянци
като цяло бяха също авангард на многострадалната българска свобода. За всичко
позитивно, което все пак е станало у нас във всички ония години след 1989 година, за
историческите ни постижения, увенчани с влизането на България в ЕС, не друг, а
гордите граждани на София имат решаващ пример; те масово бяха най-горещи
привърженици на СДС и на реформаторите в българската политика. Разбира се,
целият народ изстрада тия наши постижения, начело също като най-предани
свободолюбци бяха и пловдивчани, и варненци, но на София, разбира се, принадлежи
решаващата роля. Това трябва да се признае, и ето, тогава, в оня исторически миг,
когато огромното човешко море се разклати и тръгна от сградата на СУ на оня паметен
11 януари 1997 година, аз самият, безкрайно развълнуван, със сълзи на очи осъзнах,
че с комунизма този път е свършено, и че другарите съвсем скоро ще бъдат изритани
от властта.
Почнаха се демонстрации, които продължиха оттук-нататък всеки ден, и то не
само в София, ами и по цялата страна. Начело на този народен подем застана
обединената опозиция, начело със СДС и Иван Костов. Костов тогава успя да обедини
цялата опозиция, дори в един момент, в самото начало, и Доган дори е имал
директива да се прави на “опозиционер-антикомунист”, ама скоро се съвзе и си мина
при майката-кърмилница. И Слави Трифонов дори в оня момент беше демократ,
понеже явно още не е бил станал мутра. За Бойко Борисов нищо не знам, него просто
го нямаше още: как ли изобщо Слънцето е изгрявало тогава без него?!
Петър Стоянов по това време вече беше избран за президент, ала още не беше
встъпил в длъжност: това трябваше да стане към 20 януари. На 10 януари той се опита
като Жельо на 14 декември да призове хората да спрат натиска към Народното
събрание, ала беше освиркан от тия, които наскоро го бяха избрали за президент: от
този момент той започна много да внимава. И по тази причина се превърна в
безпардонен най-банален популист, който не пропуска случай да се подмаже на
“народа” и на “хората”. В решаващите събития на януари 1997-ма той, по тази причина,
беше на страната на протестиращите, а пък по същата причина през 2001 година ще
почне да се подмазва на “Негово величество” – и ще получи шут от избирателя, който
не търпи все пак чак толкова явната политическа проституция. Когато медиите,
държани от ченгета на ДС, ще почнат своя ужасен натиск срещу кабинета Костов, в
най-решаващият момент П.Стоянов, заради духането на нови ветрове, ще предаде
тоя, който го тури за президент, и патетично ще се провикне “Иване, кажи си, те ще те
разберат!”. Това “те” сме ние, дето пък го избрахме да бъде президент. Сиреч същите,
дето след време от неговите уста ще бъдем оприличени на “разгромени авари”.
Ала на 4 февруари 1997 година Петър Стоянов ще бъде носен на ръце от
революционния народ – и най-дребните души си имат своите мигове на триумф,
особено ако принадлежат към елита на един толкова наивен народ. И нашият Пешо,
застанал като Наполеон на Арколския мост, и точно по същия начин мушнал два
пръста в жилетката си, ще почне да произнася с комсомолски плам онази исторически-
патетична реч, а именно, че трябвало да затворим веднъж-завинаги “фабриката за
илюзии”. И, подобно на Чърчил, добави, че може да ни обещае само “кръв, пот и
сълзи”. Горкият, той си беше и си остана най-водевилен позьор. Малко по-голям дори и
от фукльото Б.Борисов – да ни пази Господ от такива…
Повече от 20 дни всекидневни демонстрации след 10 януари бяха нужни за да
могат другарите да клекнат: не е лесно комунист да го откажеш от властта, а сам той
да се откаже – такъв случай природата не познава. БСП си искаше да управлява –
въпреки апокалипсиса, който сама устрои! – поне още две годинки, понеже,
представете си, народът бил искал тя да го управлява! Усукваха, въртяха, сукаха,
извиваха се как ли не нашите другари-комунисти, предлагаха комбинации, опитваха с
шантаж, подкупваха, ала не, не можаха да се задържат. И властта най-после, на 4
януари, беше изтръгната от скопчените в нея мъртвешки пръсти на столетната партия.
За целта обаче се наложи опозицията в лицето на СДС-ОДС да предприеме най-
отчаяни действия: блокади на кръстовища, ж.п.прелези, на цели градове. В ужасния
януарски студ хората не се прибираха денонощно, дежуреха край барикадите, животът
замря, стигна се в един момент до пълна парализа на страната. Тогава именно Гоце
Първанов като лидер на БСП беше принуден – “под натиска на улицата”, сиреч
“доброзорно”! – да сдаде властта.
Подписа се споразумение за извънредни избори, и беше съставено служебно
правителство, начело с кмета на София Ст. Софиянски – изглежда само затова, че бат
ви Бойко, уви, го нямаше още тогава…
Ние, българските демократи, победихме и отхвърлихме за четири години
комунистическата гнус, която ще се завърне едва в 2001 година, предрешена под
смачкания образ на мадридския мошеник. А горките братя-сърби цяла зима в дъжда и
в снега протестираха срещу Милошевич, ала оня сръбски комунист, приятелят на Гоце,
се оказа доста по-твърдоглав. Властта от ръцете му ще бъде изтръгната едва с
помощта на… натовските самолети! Нашият Гоце, възхитен от чутовния подвиг на
“друже Милошевич”, който се опита да прекара под ножа албанците в Косово, му
пишеше в ония години сърдечни писма, пълни с пожелания за победа. А пък когато
НАТО ще удари Сърбия, таварищ Гоце ще поведе в София антинатовски
демонстрации на червените бабички под лозунга “НАТО – убийци!”. И ще иска Костов
да разреши прелитането през територията на страната на руски самолети, опитващи
се да помогнат на сръбските другари. Гоце и приятел на Саддам Хюсеин ще стане в
ония години, по времето на ембаргото на ООН срещу иракския сатрап, и ще направи
наш Гоце доста афери със саддамовия петрол, от които ще дойдат доста милиончета
в касите на БСП. Но това са доста по-късни събития, за които ще пиша когато му дойде
времето.
Да, същият този Гоце, за чиито кралимарковски подвизи в периода 1997-2001 г.
пиша сега, в 2001-а година ще стане… президент на България! Какво да каже човек,
доста странен народ сме, няма що. Да не употребявам някои други, по-неприятни, ала
по-верни думи. Винаги сме готови да станем за резил, да се омаскарим сами колкото
можем, пък после се мъчим да се умиваме някак от мръсотията. Ето сега на хоризонта
се е появил нов чутовен бабаит, кандидат за властчицата, и той се казва бат ви Бойко.
Пардон, налага се да свършвам този очерк, щото ще трябва да ида да повърна…
Ето че достигнах до един значим, дори съдбовен момент в историята ни, който
непременно трябва да се обсъди: за качеството и морала на личностния, на човешкия
фактор. В развитието на СДС този фактор изигра злокобна роля: всички сега в хор
твърдят, че СДС се било разпаднало заради “личностни”, а не заради “принципни”
причини. На никой обаче не му минава през ума, че тъкмо личностното е и най-
принципното.
Ето и аз в моя пример, когато засягам някои лични събития в житието-битието
ми, изтъквам известни личностни несъответствия, които неизбежно водят до
конфликти. Някой може да си помисли, че го правя това поради някаква си там моя
маниакалност, защото примерно не съм бил оценен като личност от коалицията и по-
късно от партията СДС, докато в същото време в нея са цъфтели съвсем друг тип
личности. Също на повърхността се оказва, че се представям тук, в тия записки, като
“пострадал за каузата” и едва ли не като “репресиран”, и го пиша всичко това било за
да си отмъстя, било пък за това да получа някакво поне, макар и позакъсняло
признание. Сигурен съм, че мнозина ще си помислят тъкмо това, и си представям дори
гримасата на разочарование, която ще се появи на иначе интелигентните им лица: и
тоя е маниак на тема личност. Каквито явно са повечето комплексари, които се
идентифицират като десни, и точно по тази причина – прекалена чувствителност и
себичност на личностния фактор – СДС, пък и ДСБ сега не само че не могат особено
да просперират, но все повече губят влияние, и в един момент току-виж и изчезнали.
Какво може да се каже по този повод?
Първо, не се описвам и представям тук като “страдалец за демокрацията”, който
при това е пострадал не от друг, ами от самите демократи. Вярвам, че забелязвате,
любезни мои читатели, че често си служа в описанието на тия мои лични преживелици
с порядъчни дози хумор, насмешка и ирония, което показва, че не съм се чак толкова
вживял в тях. Въпреки че, както ще се разбере, дълбоко съм убеден, че тъкмо
личностното е принципно важното за партиите с дясна ценностна ориентация и
философия. В личното, като в призма, се пречупва общественото, социално
значимото, да не говорим пък за общочовешки значимото. От личността всичко
започва в сферата на социалния и политическия живот и всичко пак до нея свършва.
Масовото съзнание у нас е масово повредено от марксистко-комунистическия
догматизъм, според който “социалното”, а не личностното, е значимото, а пък
личностното е нещо, което трябвало да се пренебрегва. И затова тия (д)ефекти на
такъв един коварен догматизъм са довели до тази обърканост, която всички чувстват,
когато за личностните конфликти се говори като за нещо несъществено и
“преодолимо”, докато важното именно било другото. Личността и нейните аспирации
обаче – ако се освободим от онзи догматизъм – са водещото в тия отношения, а
личностното е основата на всичко останало. Ето защо именно те са и фатално
важното.
Аз много съм мислил и дори писал по тия проблеми, и то не сега, постфактум,
ами още навремето, когато все нещо можеше да се направи, та да се надмогнат
силите, водещи до разцепление. Тогава, в периода 1999-2001 година, излязоха някои
мои статии във вестници като Демокрация, Стандарт и Про & анти, в които
предупредих за тия “личностни процеси”, застрашаващи авторитета и единството на
организацията. Една от тази серия мои аналитични статии се наричаше “Диагноза:
личностен дефицит” и тя излезе малко преди решаващата конференция на СДС през
2000 година. В други мои тогавашни статии предупреждавах за дискредитацията на
имиджа на СДС, породена от безобразията на кариеристите-клиентелисти, който
правеха всичко, за да съсипят авторитета и доверието в СДС, понеже действаха
единствено в угода на своята корист. Ето че се оказва, че зад личностните различия се
крият още по-значими ценностни несъответствия, които имат силата да разцепят една
организация, и които, както сега мисля, с нищо не могат да бъдат спрени или
предотвратени.
В СДС имаше през целия този период един все повече изтъняващ слой на
романтици и идеалисти, които бяха там единствено по най-безкористни подбуди,
заради великата кауза на човешката свобода и на демокрацията. Тия хора са така
устроени, че се гнусят от всеки помисъл за материално облагодетелстване за сметка
на идеята, т.е. такива хора никога не биха се и превърнали в най-безсрамни “търговци
в храма”, каквито по начало си бяха другите, останалите. Които бяха в СДС не за друго
– те “другото” и не можеха да го разберат и асимилират сякаш по силата на някакви си
дори генетически увреждания! – ами единствено заради ламтежа за личностно
облагодетелстване и устройване. Тия арогантни и нагли хора нямаха и не можеха да
имат някакъв дори и най-мижав духовен импулсец, понеже душите им, явно, са така
извратени, че за тях единствено значимото е само материалното: властчицата,
държавната служба, депутатстването, мошеничествата от всякакъв род, кражбите;
само лъжата за такива сякаш е единствената кажи-речи “съзнателно-духовна”
подбуда.
И когато в СДС като управляваща партия нахлу още по-грамаден поток от алчни
и безскрупулни хора, то тогава неизбежни бяха личностните конфликти. Като при това,
трябва да се признае, в един момент личностите, имащи някакви все пак по-възвишени
подбуди, се оказаха в немилост, понеже сякаш бяха неадекватни на “порива на самото
време”. И такива, доколкото ги имаше, или си взеха шапката и сами си тръгнаха, или
пък по най-унизителен начин бяха изритани от организациите. В един момент към 2000
година СДС беше заплашен от злата участ да стане сбирщина от жадни кариеристи, в
която по най-немилостив начин се гонеше всичко по-светло и идеалистично. Още
тогава разцепването на управляващата партия се оказа неизбежно.
Но тук именно има един фатално важен исторически момент, който ако не се
разбере, то все едно нищо не се е разбрало. Премиерът Костов като ръководен
фактор в СДС няма как да не го е разбирал, и той именно е трябвало да направи един
съдбовно важен избор – и за него самия, и за страната като цяло. Цялата тази
многоглава хидра, цялата тази лакома напаст в СДС, която беше оглавена от
Хр.Бисеров, Е.Бакърджиев, Б.Бонев, Данчо Ментата и пр. се беше обаче добре
окопала на всички нива, и особено на най-високото, в централата на СДС и в
Парламента. У тия хора, разбира се, липсваше всякакво съзнание за мисия и за
отговорност пред нацията и държавата, понеже те нямаха и не можеха да имат и най-
елементарно държавническо съзнание. Ако Костов предприемеше, изхождайки от своя
пиедестал и от отговорността си на лидер, някакви по-радикални мерки срещу
кариеристичната крадлива напаст, то СДС неминуемо още в ония години би се
разцепило, властта щеше да бъде загубена, а пък реформите в страната щяха да
бъдат изоставени и забравени. Това СДС да загуби властта, изглежда, не е влизало в
сметките и на представяната тук кариеристично-клиентелистка напаст, защото тя,
знайно е, само от властта черпи дивидентите си. Костов пък, по съвсем други подбуди
– заради високото съзнание за държавническа отговорност, свързана с наченатите
реформи, и също и заради съзнанието за дълг пред нацията и страната – също не е
могъл да рискува загуба на мнозинството и на властта. Ето защо двата лагера
трябваше да вегетират във временно примирие до редовните избори, което даваше
шанс на лакомниците да продължават безобразията си, а пък на Костов даде
възможност да продължи реформите, плащайки обаче за това една твърде жестока
цена.
Но по това именно се познават големите държавници: те са способни да поемат
тежки отговорности и да плащат цялата цена, но именно за доброто на нацията и
държавата. Разбира се, този вариант, който беше избран от Костов, доведе до
положение именно нему да припишат пълната отговорност за всички злоупотреби на
управляващите, понеже онази арогантна кариеристична напаст действаше по добре
познатия принцип: “Крадецът вика: дръжте крадеца!”. Ако сте забелязали, все още
водената срещу Костов пропагандна война на олигархичните медии никога не е дала
нито един залп срещу Бисеров, Ментата, Бакърджиев, срещу любимеца на Чьорни ген.
Бонев и пр., напротив, тия изброените са нейни галеници и любимци, на тях именно,
пропагандата им тури дори ореоли и нимби на “светци”, жертви и страдалци, невинно
покосени и пострадали така несправедливо от “авторитарния Костов”. Който пък,
респективно, беше възведен в сан на неоспорим "вожд на мафията", на "злодей",
когото всички мразят, и му беше дадена привилегията да стане "най-черната личност
на българския преход". Най-странното е, че се намериха наивници сред нас,
българите, които, представете си, дори повярваха на тази съшита с бели конци
пропагандна теория…
И ето сега като пиша в тия моя записки, примерно, за оня алкохолик от
“барикадите на революцията от 1997-ма”, който се подвизаваше в кварталния ни клуб
на СДС, и който дорасте, наистина, само до нивото на заместник-кмет на район, ала
също добре се наяде, та разруши имиджа на СДС колкото можа и докъдето му стигаха
силиците, то това не е просто защото той, представете си, ми бил лично ненавистен.
Напротив, зад личностната несъвместимост, както се вижда, стоят доста значими
идейно-ценностни несъответствия, които просто няма как да се примирят. Същото е
когато пиша и за моите дребнички истории с “великия депутат Влашки”, или с
“кадровика” Колиманов (има обаче забележително символична фамилия, нали, не съм
я измислил аз, а е автентична, и доста пасва за това, което същият правеше: да коли и
да беси!) или с някои други. Работата, вижда се, не опира в “дребнички психологически
конфликти”, както на някои им се струва, а до нещо много по-съществено: тия лица
бяха носители на определена житейска философия, на определена ценностна
парадигма, на някаква жизнена стратегия, която определяше дълбокия вътрешен
смисъл на политическото действие, зад което те заставаха.
Ето защо и “разводът” с тия лица – кариеристите, клиентелистите, склонните
към кражби и разбойничество – беше неизбежен. Той обаче не е “личностен” в смисъл
на "несъществен", един вид "излишен" и съвсем "второстепенен". Всичко това се
представя от "доброжелателно-настроените" анализатори от типа на А.Райчев, на
Е.Дайнов или пък на Дудучко Бареков именно така: абе Костов, Софиянски,
Н.Михайлова, П.Стоянов, Е.Бакърджиев и пр. се "изпокараха" просто без и сами да
знаят защо, явно от суетност и маниакалност кой да води "бащина дружина", а иначе
са все от един дол дренки! Сега схващате ли защо такива услужливи анализатори
нивелираха така натрапчиво и по този подъл начин най-значимите различия, които
стоят зад уж "дребничките личностни конфликти" в СДС, а пък и в българската
политика изобщо.
А всъщност, напротив, както се оказва, тъкмо личностното е най-същественото,
понеже то е формата, в която се побира останалото, именно идейното, ценностното,
стратегическото, програмното, необходимото, съдбовното и пр. значимо съдържание.
Този развод дойде, както посочих, едва след като СДС загуби властта. А това, че
Костов запази на всяка цена единството на СДС в името на довършването на мандата,
и то по съвсем ясни държавнически подбуди – довеждането докрай на поне най-
важните реформи – говори единствено за себеотрицателността и съзнанието за дълг
на този наш политик пред нацията и историята. Която е така рядка и почти несрещана
черта в цялата тази наша толкова низка политическа гмеж, непрестанно напираща към
властта.
Днес голяма част от ония, които успяха да съсипят имиджа и доверието в СДС,
са на предни позиции в милиционерската партия на ген. бат Бойко, понеже най-вече
там намирисва на скорошна властчица. Други от тях пък си се върнаха в своето
изконно лоно, именно в лоното на партията-кърмилница БСП – примерно В.Димитров,
както е известно, е съветник на Гоце Първанов! Трети са при пашата Сава Доганов,
става дума за Ментата и Бисеров. А някои дори се свлякоха до нивото на "Атака", само
и само да са в Парламентеца – пловдивчанинът Павел Шопов, да речем. СДС след
отделянето на Костов и създаването на партията ДСБ, си остана люпилня на млади и
още по-арогантни кариеристи, които са готови и майка си да продадат, само и само да
са на власт и да се облажат. И към които, както забелязвам напоследък, и новият им
лидер Юруков вече изцяло мина, понеже осъзна, че други в СДС, собствено, вече и
няма. Процесите в партията на Костов също не са добри, което ни дава основание да
говорим, че нашата демокрация е в най-тежка и всеобща криза.
Интересното е, че сякаш само при БСП, ДПС и сега при ГЕРБ “личностен
проблем” сякаш няма. Изглежда щото при ченгета, милиционери и явни разбойници да
се говори за личности е доста рисковано. Ето защо тези формации гъмжат от най-
нагли безскрупулни кариеристи, и не само това, ами на всичкото отгоре и народът
гледа с възхита към тях и то със широко зяпнали уста. Сякаш и на самия този
многострадален наш народец му текат лигите, понеже си мисли, че ако тия избраници-
мафиоти се развихрят, то и самият народец нещичко току-виж би намазал. Изглежда
тук се крие и тайната на неудържимия възход на бат ви Бойко Борисов, който така
силно ентусиазира политическата пасмина на нашенските мераклии за власт и облаги.
И които, подобно на пчеличките, кацат от партия на партия, от цвят на цвят, за да
събират неуморно своя златен прашец.
Но все пак да завърша с един личен епизод, понеже се отклоних май с тия
прекалени разсъждения. Ето какво стана после. Наистина, назначената от Влашки
директорка направи нужното и ме уволни от училището, в което работех от 5 години.
Майната му на училището, дори това, че ме уволни, се оказа, че е за мое добро, ала в
един момент моите неприятели се захванаха да ме гонят и от СДС. Повод за това им
дадох самият аз, понеже в един момент заведох с мен един мой приятел, когото
препоръчах за приемане в партията СДС. Бабичката, която ръководеше клуба, се
паникьоса, понеже си помисли, че искам постепенно да й организирам преврат, та да я
гътна от поста й. Тя отърча да се оплаче на Колиманов, който по тоя повод лично
пристигна в клуба да ме гони. Това, че съм завършил в Русия някога, разбира се, беше
извадено, за да се докаже тезата, че аз съвсем съзнателно руша “идейното и
организационно единство на СДС”! Излизаше, че съм “шпионин” не просто на
комунистите, ами и на съветските комунисти, което било хептен непростимо. Даже се
предложи от наглеца Колиманов тия, дето са допуснали изобщо да бъда приет в СДС,
да бъдат наказани, понеже са допуснали “класовия враг” в редиците на СДС.
Тогава именно скочи пияндето и произнесе прочувствена реч, в която изтъкна,
че той единствен бил против моето приемане и че ме бил надушил че съм чужд на
СДС още в първата минута. Колиманов си записа нещо в тефтеря, тя да се
отблагодари на този самотвержен и героичен пияница. Аз стоях и не вярвах
едновременно както на ушите си, така и на очите си. Разбира се, не останах длъжен и
произнесох пламенна реч, в която призовах присъстващите на този спектакъл да
вникнат по-внимателно в ситуацията и да не се подвеждат да гласуват за
изключването ми. Казах и какво мисля за тази клика от най-безскрупулни наглеци,
които бяха узурпирали ръководството на СДС в Пловдив – Гърневски (кмет), Андонов
(областен управител тогава), В.Колиманов (оргсекретар на СДС) и техните лакоми
свити от кариеристи, които ще закопаят СДС без да им мигне окото. Някакъв
подмазвач от публиката в този момент жално зави на умряло, бабичката-шефка ми взе
думата и подложи на изключване моя милост от СДС. Бях изключен с пълно
единодушие, никой дори не се и въздържа от гласуване. След това в продължение на
месеци бях пресрещан по улиците от присъствали на това унизително събрание
седесари, които, страхливо оглеждайки се да не ги види някой че говорят с мен, ми се
извиняваха. И ми стискаха ръката че съм бил прав, ала ме молеха да ги извиня, че
били гласували за изключването ми – гласували само защото прекалено много ги било
страх…
Това е. Когато СДС падна от власт, а Колиманов вече не беше фактор в СДС,
същите тия хора изпратиха нарочна депутация до мен, която най-официално ми се
извини за станалото. И хорицата ми заявиха, че са ме били възстановили в партията.
Аз заради своя изследователски интерес към психологията отидох, върнах се в клуба.
Пияницата вече го нямаше там, беше отишъл другаде. Скоро се разбра, че щом се е
учредила Атака, той е отишъл, естествено, там. Другите кариеристи, които напираха за
служби когато СДС беше на власт, също вече се бяха махнали: сега, забелязвам,
повечето от тях са вече в ГЕРБ. А преди това бяха “монархисти”, царски чиляци,
запретнали ръкави да забогатеят поне при Симеона. Но сега са при бат си Бойко и го
гледат със светнали от мечти очи. Абе чисто нашенска, българска психология – какво
друго да каже човек…
В клуба на СДС бяха останали само 10-на пенсионери – и моя милост.
Шефката-бабичка беше успяла да си уреди апартамент в друг квартал и беше
напуснала и квартала, и клуба. Това беше останало от СДС. Скоро след тия събития и
то се разцепи, та се образува ДСБ. Но това вече е друга история, за която ще се
наложи да пиша после. Пък може и изобщо да не пиша, понеже то вече не е история,
тъй като става в наши дни.
Това е статия, написана на 20. IV. 2000 г., изпратена до "свободните медии"
тогава и, разбира се, непубликувана. Но понеже говори добре за някои особености на
тогавашната ситуация, я публикувам тук като свидетелство за психологията на онова
време:
Невъобразим лай и вой изведнъж нададоха отвсякъде срещу правителството –
толкова е силен, че човек може да си помисли, че е истина това, за което ръмжат така
усърдно. Страхотна злоба се излива и то тъкмо срещу правителството, което преодоля
хаоса, стабилизира бюджета, сложи прът в колата на групировките, заслужи с
решителността си поканата за преговори за членство в Европейския съюз. Мнозина от
избирателите са объркани и подведени – излиза, че "честните" искрено се възмущават
от "нечестните", "чистите" от "нечистите", а "светците" и "неподкупните" най-накрая
били намерили сили да възроптаят срещу "крещящите несправедливости". Наивници у
нас има в изобилие, на всяка лъжа досега се е вярвало, но дали някой ще усети, че
нещата съвсем не са такива както ни ги представят?
Хубавото е поне това, че "на лъжата краката са къси", което е предпоставки за
изобличаването на ония, които така неистово вият, а целият печат най-услужливо им
предоставя страниците си. Да се запитаме поне това: кои са "възмутените", с какво са
ни добре познати, какво са правили досега? За да не се подвеждаме, трябва да
направим нужното и да разберем...
Начело е, разбира се, лицето Тренчев, на което едва ли някой, впрочем, още
вярва. "Синдикалистът", който превърна "Подкрепа" в мафиотско дружество за
изнудване и лесна печалба, е грозно да се представя за "морално чист". Същият
Тренчев се развилня най-активно по времето на печално известния Беров, когато сам
сменяше министрите, а престъпниците изтупаха България като вехт и ненужен дюшек.
Приглася му старият "конспиратор" Бригадир Аспарухов, на който "Партията" ще му е
вечно благодарна за това, че скалъпи най-известния компромат, помогнал за падането
на правителството на Ф. Димитров (шега ли е това?!). Размърда се и бившия "бащица"
на нацията, Желев, който също има неоценими заслуги за настаняването на Беровата
вакханалия, в която престъпниците направиха от България свой рай. В компанията
попадна и ген. Бонев, станал генерал с подписа на същия този Желев, на който
"Партията" вече е готова да прости измяната му – когато той от комунист стана
"седесар". Е, вярно, от ония, които са готови да служат всекиму, стига да има постове и
облаги – и които мигом "скачат от каруцата" щом бъдат лишени от тези последните!.
Доган, разбира се, също е тук, макар че този път е предпазлив – та нали той е
най-отговорен за беровщината като "мандатоносител", и ако пак застане начело,
всички веднага ще се досетят какво става! Да им се чуди човек на акъла, та нима ни
вземат за толкова прости като си мислят, че никой няма да разбере какво искат?! И то
при положение, че всички знаем добре какво са правили същите тия преди само 4-5
годинки!
А пък срещу какво роптае тази добре позната компания? "Правителството ни
окраде!!!" – крещят доказаните мошеници, за които е детска играчка да съсипят живота
на цяла нация, те вече са го правили толкова пъти! "Крадецът вика: дръжте крадеца!" –
нима ни смятат за толкова плиткоумни, че да не разберем фалшификацията?! "Защо
да крадат те като ние по-добре го можем!" – поне това се разбира от прочувствения им
плач. Все пак по-добре е да бъдеш окраден от "професионалист", а не от аматьори,
които се оставят Тренчев да им запише гласа на касета в момента на вземането на
подкуп! Оказва се, че целият вой е заради засегнатата "професионална чест" на
изпечените лъжци и гешефтари. Един от тях даже се оплака, че премиерът Костов не
умеел да лъже "като хората"!
Подценявайки до крайна степен паметливостта на българския народ, дори Ст.
Александров, беровия министър, под чието крило беше ограбен целокупният народ, се
провикна, че "не си струвало заради смешни комисионни" да се руши авторитета на
властта. Логиката е, че ние ще се почувстваме поласкани ако начело пак поставим
такива като него, които умеят да си "вършат работата както трябва"! Майчице, за какви
ни вземат: нима според тях всички ние сме хептен малоумни?!
"Кучетата", огладнели от гледането на непоносимата за тях картинка как
"кокала" им се изплъзва безвъзвратно, заявяват лакомията си пред нас и чакат да ни
измамят за сетен път. "Лигите ни текат, смилете се, добри хора!" – поне това може да
се разбере от всичката какафония. Дали ще се намерят и този път "меки сърца", които
да подхвърлят отново в широко раззиналата им паст нашата измъчена държава?
Някои негови дейци на СДС може и да са си облизали пръстите от "кацата с
меда" – има ли още нещо в нея, не я ли изпразниха вече доскорошните херои, за които
пиша?! Но това в никакъв случай не може да се нарече "държавна криза" или трагедия.
Трагедията ще дойде когато изпечените мошеници отново се докопат до държавното
кормило. От Костов и СДС се иска просто да дадат на прокуратурата ония, които
направиха всичко – и то заради свои лични облаги – да съсипят нашето доверие,
доверието на избирателите. Не бива да се допуска една вярна политика да бъде
спряна заради едно самозабравило се малцинство, което по същината си не споделя
тази политика. И действа като политическия опонент на СДС, за който властта е
единствено средството за лично замогване. А именно комунистите от нищо друго
разбират, същите са и верните им "кучетата", които сега така неистово вият. Не трябва
ли да ни побиват тръпки на ужас като слушаме този вой и лай? И като си представим
какво ни чака ако още един път проявим малодушието, заради което толкова много
сме си патили?!
Дали пък най-накрая ще проявим сила за да им "отрежем квитанциите" – щом
така нагло си позволяват да ни подценяват? Дали най-сетне ще докажем, че все нещо
сме научили от доскорошната си история? Ако те разчитат на наивността ни, то не
трябва ли да им покажем, "че са си направили сметката без кръчмаря"? Защото от нас
зависи какво ще бъде. Трябва да сме дорасли най-после до това съзнание на
свободния човек, който безпощадно поставя мошениците и шарлатаните там, където
им е мястото?
Щом така са се разпасали, не заслужават ли и този път нашия най-великолепен
шут?
20. IV. 2000 г. Ангел Грънчаров