Вы находитесь на странице: 1из 120

1

Volume I
Чавдар Ивайлов Георгиев
[ʧɐvdár ivájɫɔf gjɔrgíɛf]
e-mail: chavdar.georgiev.66@gmail.com
13 août 2019
2

СЪДЪРЖАНИЕ
MOTS D’OUVERTURE............................................................................................................................3
ОСНОВНА ЛИТЕРАТУРА....................................................................................................................16
НАУЧНА ТРАНСКРИПЦИЯ И
НАЙ-ЧЕСТО ИЗПОЛЗВАНИ СЪКРАЩЕНИЯ...................................................................................24
ЦЕЛ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО…................................................................................................................27
ИНДОЕВРОПЕЙЦИ И АРИЙЦИ..........................................................................................................30
ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ ПРИ ИЗУЧАВАНЕ НА ДРЕВНОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК.........................34
ДРЕВНОБЪЛГАРСКА ВОКАЛНОСОНАНТНА СИСТЕМА. ПÁРТА “ВЕЗАН ПЛАТ, КЪРПА”.
ОПРЕДЕЛИТЕЛЕН ЧЛЕН -О. ГАЙДА. ДУ “ДВА”. БАГАИН “КОННИК-РИЦАР”.
ЧИПÁГ “ДЖОБ”. ЧУК. БѢ́ЛЧУГ “ПРЪСТЕН, ХАЛКА”. ТИ́КЪР “ОГЛЕДАЛО”.
ХѢР “ГЛАС, ЗВУК” ИЛИ “СЛЪНЦЕ”. БИР “ДАНЪК”. ГИР “ТЕЖЕСТ”.....................................37
ЕВРОПЕЙСКИТЕ ХУНИ. ДРЕВНОБЪЛГАРСКИЯТ ПЕРЧÉМ...................................................48
ТВИМÉР (710-737), ДВАН, ВЪРК “ВЪЛК”, ШÉХТЕМ “ШЕСТИ”. ВЪРКАЛÁK
“ВЪЛК-МЪЖ, ВЪРКОЛАК”, БАЯ́Н. ЦИГ. ДАС “БЪЛГАРИН”......................................................52
СЕВÁР (718-733), ТОХ “ДИВ КОН”, АЛ(И)ТÓМ “ВМЪКВАНЕ”.................................................56
ТЕРБÉЛЛИ (697-718), ТÉКУ “ПЕТЕЛ”. ЕТХЬ БЕХТИ . ТРИ́ТЕМ ~ ЧИ́ТЕМ “ТРЕТИ”…........57
КОРМÉШ (737-754), ШЪГÓР “БИК”, ТВИ́РЕМ “ЧЕТВЪРТИ”....................................................61
ВИНÉХ (754-760), ЗМЕНСÉРОГ “ЗМИЯ”, АЛÉМ “ПОСЛЕДЕН”................................................64
ТЕЛÉЧИ (760-763), САМÓР “САМУР”….........................................................................................64
САВИ́Н (763-764)…...............................................................................................................................67
У́МАР (764-765?), ДИЛÓМ “ДРАКОН”, ДУ́ТЕМ “ВТОРИ”. ТОКТ (764?-765)..........................67
МАДАФРАРИ ИЛИ МАЛЛО-?...........................................................................................................69
ТЕЛÉРЪГ (770-777)...............................................................................................................................70
КАРДÁМ (777-805)................................................................................................................................71
КРУМ ~ КРУ́МОШ (805-814)..............................................................................................................72
БÓРИ́С КРЪСТИТЕЛ (852-889, †907)...............................................................................................74
ВАРДÁР..................................................................................................................................................76
BOLGÁR. ÁВИТÓХОЛ. КРÁЛИМАР → КРАЛИ-МАРКО. БЪЛГАРИН. БЕЛГРАД............77
ЕЛЛÁК (453-454?). ДЕНДЖИ́К (453?/454-469).
ХЕРНÁК ~ ЕРНÁК ~ ЪРНÁК ~ ЪРНИ́К (464-70те г.?/V в.)...........................................................86
ГОСТУ́Н (615-627), ДОХШ ~ ДОХС “ГЛИГАН”.............................................................................89
ДУ́ЛО. КУ́РТ-БАТ (617-677), БАТЕ. ВÉЧЕМ “ПЪРВИ”. БЕЗМÉР (677-680).............................90
БЪЙЛЯ́, БУЛѢ́, БОЙЛЯ́Р “БОЛЯРИН, АРИСТОКРАТ”. БАЙ......................................................97
ЧЕРИ́Г “ОТРЯД ВÓЙНИ, ВОЙСКА”. ИЧЪРГУ́-БЪЙЛЯ́ “ГЛАВНОКОМАНДВАЩ НА
ВОЙСКИТЕ”............................................................................................................................................98
3

АЛЦÉК. ОЛХОНТУ́Р “СРЕБЪРНИ БЪЛГАРИ”.............................................................................100


АСПАРУ́Х (643-704), БЕРЕНИ́ “ТИГЪР”........................................................................................104
ШИШМÁН – ДРЕВНОИРАНСКО ИМЕ, ЗАЕМКА У ПРАБЪЛГАРИТЕ....................................106
ОМУРТÁГ (814-831)............................................................................................................................109
НЕ ХАН, А КАНÁ ~ КÁНА “ВЛАДЕТЕЛ”.....................................................................................110
КАВХÁН “ВЪРХОВЕН МЪДРЕЦ”....................................................................................................113
БАЛКАН “КАМЕНИСТА ПЛАНИНА”.............................................................................................115
MOTS D’OUVERTURE
Honorables savants,
mes honorés collègues,
Permettez-moi de vous présenter une nouvelle langue iranienne – la langue des Proto-
Bulgares/Bulgares Anciens. Vous êtes surpris???! Bien sûr – un siècle entier, tout un siècle en
Bulgarie, ma Patrie, dans la science a régné, a dominé une grande erreur, une énorme méprise
– que la langue Proto-Bulgare de kana Asparoukh (originalement [Asparúq ~ Əspərúγ]), le
fondateur de la Bulgarie Danubienne en 681 (la prononciation du mot n’est pas “khan [xán]”,
comme on écrit en bulgare, mais kaná ~ kána ← ABg.*kānā́ ← PII.*kānā́ ← *kn̥h2nḗr
(Nom.sg.) {d’après prof. J. Schindler et prof. R. Lipp PIE.*#TKN̥C → *#KN̥C} ← *tkn̥-h2nér-
“pouvoir-homme” ← PIE.*tk-en- + PIE.*h2ner-) est une langue de la subfamille turque
(turkic) de la famille ALTAÏQUE: c’est une méprise “MAGNIFIQUE”!
Honorables savants, permettez-moi à continuer mon ouvrage étymologique en Bulgare,
parce que:
1. On ne doit pas presque seulement en Anglais écrire dans la science, n’est-ce pas, mes
honorables amis?
2. Le VIEUX-BULGARE de Cyrille (Constantin) le Philosophe et Méthode (OBg. –
Old Bulgarian) est une des langues fondamentales pour la reconstruction de la langue Proto-
Indo-Européenne. Vous pouvez dire: “Ce n’est pas Bulgare – c’est un “Vieux Slavon/Slave
d’Église” (Old Church Slavonic)! Eh bien – POURQUOI POUR UN BULGARE N’EST PAS
DIFFICILE À COMPRENDRE des mots comme, par exemple: азъ, блъгаринъ, богъ,
брѣгъ, воѥвода, градъ, дьнь, конь, кънигы, кънѧѕь, львъ, млѣко, народъ, пѫть, рѫка,
свѣтъ, слъньце, хлѣбъ, цѣсарь (→ царь), чловѣкъ – en Bulgare contemporain (d’après
l’orthographe avant 1945) on dit: азъ, българинъ, богъ, брѣгъ, воевода, градъ, день,
конь, книга, князъ, лъвъ, млѣко, народъ, пѫть, рѫка, свѣтъ, слънце, хлѣбъ, царь,
човѣкъ et beaucoup, beaucoup d’autres exemples. Bien sûr, il y a une DIFFÉRENCE DIA-
CHRONIQUE comme la différence diachronique entre l’Ancien Grec et le Grec contempo-
rain! Le Vieux-Bulgare était une “LINGUA FRANCA” pour les Slaves en IX – XI siècles.
3. La Bulgarie est un membre de l’Union Européenne où tous les pays ont une
ÉGALITÉ EN DROITS.
4. Les Bulgares sont une nation indoeuropéenne, qui se trouve dans l’ Europe depuis II
siècle A.D.
Excusez-moi, mais quand on indique dans les dictionnaires étymologiques des cognates
d’un mot indoeuropéen, en donnant des exemples parmi les langues Slaves contemporaines –
Polonais, Russe, Serbo-croate, Slovène, Tchèque etc., même une langue complétement
ARTIFICIELLE comme le “Macédonien”, créé en 1944 – 1946, POURQUOI est-ce que l’on
souvent oublie le Bulgare contemporain?!
4

Je dédie mes recherches scientifiques à MA MÈRE qui a consacré, en


qualité de pharmacien, 58 années de sa vie (10 févr. 1958 – 16 juin 2016) pour la
santé des gens. Ma mère encourageait et continue à encourager mes recherches
scientifiques...
5
6

Le “Macédonien” est une langue COMPLÉTEMENT ARTIFICIELLE, créé en


1944-1946 à la base des DIALECTES des BULGARES MACÉDONIENS:
7
8

Voilà pourquoi – permettez-moi à continuer en BULGARE, une LANGUE


INDOEUROPÉENNE CLASSIQUE!
9
10
11
12
13
14
15
16

ОСНОВНА ЛИТЕРАТУРА
*A Magyar Nyelv Történeti-Etimológiai Szótára (MNTES), vol.1-3,
Akadémiai kiadó, Budapest 1967-1976
*Adams, Douglas: A Dictionary of Tocharian B (Revised and greatly enlarged)
(DTB), Rodopi, Amsterdam/New York 2013
*Bailey, Harold: Dictionary of Khotan Saka (DKS),
Cambridge University press, 1979
*Barber, Peter: Sievers’ Law and the History of Semivowel Syllabicity in Indo-
European and Ancient Greek (SLHSSIEAG), Oxford University press 2013
17

*Bartholomae, Christian: Altiranisches Wörterbuch (AiW),


Karl Trübner, Straßburg 1904
*Beekes, Robert: The Development of the Proto-Indo-European Laryngeals in Greek
(DPIELG), Mouton, Hague/Paris 1969
*Beekes, Robert: A Grammar of Gatha-Avestan (GGA), Brill,
Leiden/New York/København/Köln 1988
*Beekes, Robert & van Beek, Lucien: Etymological Dictionary of Greek (EDG),
vol.1-2, Brill, Leiden/Boston 2010
*Beyhani, Şahin: Die Sprache der Meder = *vā́ xš/*hizbā́ *mādā́ nām (SM-vhm)
(Lizentiatsarbeit), Universität Zürich, 2004
*Biliarsky, Ivan: Word and Power in Mediaeval Bulgaria (WPMB),
Brill, Leiden/Boston 2011
*Bjørn, Rasmus: Foreign Elements in the Proto-Indo-European Vocabulary
(FEPIEV), University of Copenhagen, 2017
*Blažek, Václav: Numerals (Comparative-etymological analyses of numeral systems
and their implications) (Nu), Masarykova Univerzita, Brno 1999
*Bomhard, Allan: A Comprehensive Introduction to Nostratic Comparative
Linguistics (with special reference to I.E.) (CINCL), vol.1-4, Charleston/SC, 2018
*Brugmann, Karl: Grundriß der Vergleichenden Grammatik der Indo-germanischen
Sprachen (GVGIS), vol.І (I ed.1886), vol.II, part 1-3 (I ed.1892),
Cambridge University press, NY 2009
*Buck, Carl: Dictionary of Selected Synonyms in the Principal Indo-European
Languages (DSSPIEL), University of Chicago press, Chicago/London 1988
*Cathcart, Chundra: Iranian Dialectology and Dialectometry (IDD),
University of California, Berkeley 2015
*Cheung, Johnny: Etymological Dictionary of the Iranian Verb (EDIV), Brill,
Leiden/Boston 2007
*Clauson, Gerard: An Etymological Dictionary of Pre-thirteenth-century Turkish
(EDP13cT), Oxford University press 1972
*Collinge, N. E.: The Laws of Indo-European (LIE), John Benjamins publishing co.,
Amsterdam/Philadelphia 1985
*De Cihac, Alexandru: Dictionnaire d’Étymologie Daco-Romane (Éléments Slaves,
Magyars, Turcs, Grecs-moderne et Albanais) (DEDR),
Ludolphe St-Goar, Francfort s/M. 1879
*De Vaan, Michiel: Etymological Dictionary of Latin and the other Italic Languages
(EDLIL), Brill, Leiden/Boston 2008
*Delamarre, Xavier: Dictionnaire de la Langue Gauloise (DLG),
Editions Errance, Paris 2003
*Derksen, Rick: Etymological Dictionary of the Slavic Inherited Lexicon (EDSIL),
Brill, Leiden/Boston 2008
*Derksen, Rick: Etymological Dictionary of the Baltic Inherited Lexicon (EDBIL),
Brill, Leiden/Boston 2015
*Dolgopolsky, Aharon: Nostratic Dictionary (NosD), McDonald institute for
archaeological research/University of Cambridge, Cambridge 2008
18

*Dunkel, George: Lexikon der Indogermanischen Partikeln und Pronominalstämme


(LIPP), vol.1-2, Universitätsverlag Winter, Heidelberg 2014
*Durkin-Meisterernst, Desmond: Dictionary of Manichaean Middle Persian and
Parthian (DMMPP), Brepols, Turnhout 2004
*Edgerton, Franklin: The K-suffixes of Indo-Iranian (part I: the k-suffixes in the Veda
and Avesta) (KII.1), W.Drugulin, Leipzig 1911
*Ernout, Alfred & Meillet, Antoine: Dictionnaire Étymologique de la Langue Latine
(DELL), Librairie C. Klincksieck, Paris 1951
*Fraenkel, Ernst: Litauisches Etymologisches Wörterbuch (LEW), vol.1-2,
Carl Winter Universitätsverlag, Heidelberg 1962-1965
*Frisk, Hjalmar: Griechisches Etymologisches Wörterbuch (GEW), vol.1-3,
Carl Winter Universitätsverlag, Heidelberg 1960-1972
*Gharib, Badr al-Zamān: Sogdian Dictionary (Sogdian-Persian-English) (SogD),
Farhangan Publications, Tehran 1995
*Gholami, Saloumeh: Selected Features of Bactrian Grammar (SFBG),
Georg-August Unuversität, Göttingen 2009
*Gotō, Toshifumi: Old Indo-Aryan Morphology and its Indo-Iranian Background
(OIAMIIB), Österreichischen Akademie der Wissenschaften, Wien 2013
*Gvozdanović, Jadranka (ed.) Indo-European Numerals (IEN),
Mouton de Gruyter, Berlin/New York 1992
*Harmatta, János: Studies in the History and Language of the Sarmatians (SHLS),
Acta Universitatis de Attila József nominatae, Szeged 1970
*Hinz, Walther: Altiranisches Sprachgut der Nebenüberlieferungen (AiSNü),
Otto Harrassowitz, Wiesbaden 1975
*Hoffmann, Karl & Forssman, Bernhard: Avestische Laut- und Flexionslehre
(ALF), Institut für Sprachwissenschaft der Universität Innsbruck 1996
*Horn, Paul: Grundriss der Neupersischen Etymologie (GNpE),
Verlag von Karl Trübner, Strassburg 1893
*Jasanoff, Jay: Hittite and the Indo-European Verb (HIEV),
Oxford University press, New York 2003
*Justi, Ferdinand: Iranisches Namenbuch (IN),
N.G.Elwert’sche Verlagsbuchhandlung, Marburg 1895
*Kapović, Mate: The Indo-European Languages (IEL), 2 ed.,
Routledge, London/New York 2017
*Kent, Roland: Old Persian (Grammar, texts, lexicon) (OP/Gtl),
American oriental society, New Haven, Connecticut 1950
*Klein, Jared & Joseph, Brian & Fritz, Matthias & Wenthe, Mark (ed.):
Handbook of Comparative and Historical Indo-European Linguistics (HCHIEL),
vol.1-3, Walter de Gruyter, Berlin/Boston 2017-2018
*Klingenschmitt, Gert: Das Altarmenische Verbum (AaV),
Dr. Ludwig Reichert Verlag, Wiesbaden 1982
*Kloekhorst, Alwin: Etymological Dictionary of the Hittite Inherited Lexicon
(EDHIL), Brill, Leiden/Boston 2008
19

*Köbler, Gerhard: Indogermanisches Wörterbuch (IW) (5.Auflage, 2014),


http://www.koeblergerhard.de
*Kroonen, Guus: Etymological Dictionary of Proto-Germanic (EDPG),
Brill, Leiden/Boston 2013
*Kümmel, Martin: Indoiranische Sprachwissenschaft (IiS), Indogermanistik, Jena:
Altiranisch (IiS-Air), Wintersemester 2016/2017
Mitteliranisch I: Khotansakisch (IiS-Khot), 2008
Mitteliranisch II: Sogdisch (IiS-Sogd), Sommersemester 2006
Ostmitteliranisch (IiS-OstMir), Zürich, Okt.2016
*Kümmel, Martin: The Development of Laryngeals in Indo-Iranian (DLII) – in:
The Sound of Indo-European 3, Opava 2014
*Kümmel, Martin: Addenda und corrigenda zu LIV2 (LIV2add),
http://www.martinkuemmel.de/liv2add.html 2017
*Kuryłowicz, Jerzy: L’Apophonie en Indo-Européen (AIE),
Wydawnictwo Polskiej akademii nauk, Wrocław 1956
*Leumann, Manu: Lateinische Laut- und Formenlehre (LLF), (5.Aufl.),
C. H. Beck’sche Verlagsbuchhandlung, München 1977
*Lipp, Reiner: Die Indogermanischen und Einzelsprachlichen Palatale
im Indoiranischen (IEPI), Bd.1-2, Winter Universitätsverlag, Heidelberg 2009
*López-Menchero, Fernando: Late Proto-Indo-European Etymological Lexicon
(version 6.0, 20 May 2017)/Proto-Indo-European Etymology (LPIEEL),
https://academiaprisca.org 2017
*Lubotsky, Alexander: The System of Nominal Accentuation in Sanskrit and Proto-
Indo-European (SNASPIE), Brill, Leiden/NYork/København/Köln 1988
*Lühr, Rosemarie (ed.), Balles, Irene & Matzinger, Joachim: Nominale Wortbildung
des Indogermanischen in Grundzügen (NWIG), vol.1-2,
Verlag Dr. Kovač, Hamburg 2008
*MacKenzie, David: A Concise Pahlavi Dictionary (CPD),
Oxford University press, London/New York/Toronto 1986
*Mallory, James & Adams, Douglas (editors): Encyclopedia of Indo-European
Culture (EIEC), Fitzroy Dearborn Publishers, London & Chicago 1997
*Mallory, James & Adams, Douglas: The Oxford Introduction to Proto-Indo-
European and the Proto-Indo-European World (OIPIEPIEW),
Oxford University press, N.Y.2006
*Mänchen-Helfen, Otto: The World of the Huns (WHun),
University of California press, 1973
*Martínez, Eugenio Ramón Luján: Los Numerales Indo-Europeos (NIE),
Univesidad Complutense/Facultad de filología 1996
*Martirosyan, Hrach: Etymological Dictionary of the Armenian Inherited Lexicon
(EDAIL), Brill, Leiden/Boston 2010
*Matasović, Ranko: Etymological Dictionary of Proto-Celtic (EDPC),
Brill, Leiden/Boston 2009
*Mayrhofer, Manfred: Etymologisches Wörterbuch des Altindoarischen (EWA),
vol.1-3, Carl Winter Universitätsverlag, Heidelberg 1992-2001
20

*Mayrhofer, Manfred: Kurzgefaßtes Etymologisches Wörterbuch des Altindischen /A


concise etymological Sanskrit dictionary (KEWA), vol.1-4,
Carl Winter Universitätsverlag, Heidelberg 1956-1980
*Mayrhofer, Manfred: Iranisches Personennamenbuch (IPn.1), vol.1 (Die
Altiranischen Namen), Österreichische Akademie der Wissenschaften, Wien 1979
*Mayrhofer, Manfred: Die Fortsetzung der Indogermanischen Laryngale im Indo-
Iranischen (FILII), Österreichische Akademie der Wissenschaften, Wien 2005
*Monier-Williams, Monier: Sanskrit-English Dictionary (SED),
Clarendon press, Oxford 1899
*Moravcsik, Gyula: Byzantino-Turcica (ByzTur) (3 Aufl.) vol.1-2,
Brill, Leiden 1983
*Morgenstierne, Georg: Indo-Iranian Frontier Languages (vol.2 – Iranian Pamir
Languages) (IIFL.2), H.Aschehoug & Co.(W.Nygaard), Oslo 1938
*Morgenstierne, Georg: Etymological Vocabulary of the Shughni Group (EVSG),
Ludwig Reichert Verlag, Wiesbaden 1974
*Morgenstierne, Georg (compiled & edited by Elfenbein, J. & MacKenzie, D.N. &
Sims-Williams, Nicholas): A New Etymological Vocabulary of Pashto (NEVP),
Dr. Ludwig Reichert Verlag, Wiesbaden 2003
*Novák, L’ubomír: Problem of Archaism and Innovation in the Eastern Iranian
Languages (PAIEIL) (disertační práce), Univerzita Karlova v Praze 2013
*Nussbaum, Alan: Head and Horn in Indo-European (HHIE),
Walter de Gruyter, Berlin /New York 1986
*Olsen, Birgit Anette: The Noun in Biblical Armenian (NBA),
Mouton de Gruyter, Berlin/New York 1999
*Orel, Vladimir: A Handbook of Germanic Etymology (HGE),
Brill, Leiden/Boston 2003
*Orel, Vladimir: Albanian Etymological Dictionary (AED),
Brill, Leiden/Boston/Köln 1998
*Orel, Vladimir: The Language of Phrygians (LPhr),
Caravan books, Delmar/New York 1997
*Orel, Vladimir & Stolbova, Olga: Hamito-Semitic Etymological Dictionary
(HSED), Brill, Leiden/New York/Köln 1995
*Pohl, Walter: Die Awaren (Ein Steppenvolk in Mitteleuropa 567-822 n.Chr.)
(Awaren), C.H.Beck, Munich 1988
*Pokorny, Julius: Indogermanisches Etymologisches Wörterbuch (IEW), B.1-3,
Francke, Bern/München 1959-1969
*Pritsak, Omeljan: Die Bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren
(BFlSPb), Otto Harrassowitz, Wiesbaden 1955
*Quiles, Carlos & López-Menchero, Fernando: A Song of Sheep and Horses (SSH),
Academia Prisca 2019
*Rix, Helmut & Kümmel, Martin & Zehnder, Thomas & Lipp, Reiner & Schirmer,
Brigitte: LIV Lexikon der Indogermanischen Verben (LIV2),
Dr. Ludwig Reichert Verlag, Wiesbaden 2001
21

*Schaffner, Stefan: Untersuchungen zu Ausgewählten Problemen der Nominalen


Morphologie und der Etymologie der Altindogermanischen Sprachen
(UAPNMEAS), Universität Regensburg 2005
*Schmitt, Rüdiger & Eichner, Heiner & Fragner, Bert & Sadovski, Velizar:
Iranisches Personennamenbuch – Band V, Faszikel 5A: Iranische Personennamen in
der griechischen Literatur vor Alexander D.Gr. (IPn.5/5A),
Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, Wien 2011
*Schrijver, Peter: The Reflexes of the Proto-Indo-European Laryngeals in Latin
(RPIELL), Rodopi, Amsterdam/Atlanta, GA 1991
*Schutzeichel, Marc: Indogermanische Funktionsverbgefüge (IFvg),
MV Wissenschaft Verlag, Münster 2014
*Schwyzer, Eduard: Griechische Grammatik (GG.1), Bd.1 (Lautlehre, Wortbildung,
Flexion), (5.Aufl.), C. H. Beck’sche Verlagsbuchhandlung, München 1977
*Seebold, Elmar: Vergleichendes und Etymologisches Wörterbuch der Germanischen
Starken Verben (VEWGSV), Mouton, Hague/Paris 1970
*Smith, William: A Dictionary of Greek and Roman Geography (DGRG), vol.1,
Little, Brown & company, Boston 1870; vol.2, John Murray, London 1872
*Starostin, Sergei & Starostin, George: The Tower of Babel (International
Etymological Database Project) – Indo-European etymology: Query result
(TBIEDP), http://starling.rinet.ru
*Starostin, Sergei & Dybo, Anna & Mudrak, Oleg: Etymological Dictionary of the
Altaic Languages (EDAL), vol.1-3, Brill, Leiden 2003
*Tavernier, Jan: Iranica in the Achaemenid Period (ca. 550-330 B.C.) – Lexicon of
Old Iranian proper names and loanwords, attested in non-Iranian texts (IAP.lex),
Uitgeverij Peeters en Departement Oosterse studies, Leuven/Paris/Dudley 2007
*Uhlenbeck, Christianus: Kurzgefaßtes Etymologisches Wörterbuch der Altindischen
Sprache (KEWAS), Johannes Müller, Amsterdam 1898/1899
*Villamor, Fernando: 2500 PIE Roots Deciphered (the Source Code 2.5)
(2500PIERD), Getafe, 2017
*Wackernagel, Jacob & Debrunner, Albert: Altindische Grammatik (Die
Nominalsuffixe), vol.2/2 (AiG/Ns), Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen 1954
*Walde, Alois & Pokorny, Julius: Vergleichendes Wörterbuch der Indogermanischen
Sprachen (VWIS), vol.1-3, Walter de Gruyter & co., Berlin/Leipzig 1927-1932
*Walde, Alois & Hofmann, Johann: Lateinisches Etymologisches Wörterbuch
(WH-LEW), vol.1-2, Carl Winter’s Universitäts-buchhandlung/verlag,
Heidelberg 1938, 1954
*Watkins, Calvert: The American Heritage Dictionary of Indo-European Roots
(AHDIER), Houghton Mifflin company, Boston/New York 2000
*Wodtko, Dagmar & Irslinger, Britta & Schneider, Carolin: Nomina im
Indogermanischen Lexicon (NIL), Winter, Heidelberg 2008
*Zair, Nicholas: The Reflexes of the Proto-Indo-European Laryngeals in Celtic
(RPIELC), Brill, Leiden/Boston 2012
*****
*Абаев, Василий: Историко-Этимологический Словарь Осетинского Языка
(ИЭСОЯ), т.1-4, Наука, Л.1958-1989
22

*Аникин, Александр: Русский Этимологический Словарь (РЭС), том 1-10,


РАН, Москва 2007-2016
*Бешевлиев, Веселин: Първобългарски Надписи (ПбН), БАН, С.1992
*Български Етимологичен Речник (БЕР), т.1-7, БАН, С.1971-2010
*Ваклинов, Станчо: Формиране на Старобългарската Култура VI-XI век
(ФСбК VI-XI), Наука и изкуство, София 1977
*Войников, Живко: Произход и Преселения на Древните Българи (в търсене
на нов поглед върху стария въпрос) (ППДБ),
http://www.bulgari-istoria-2010.com/ 2012
*Гамкрелидзе, Тамаз & Иванов, Вячеслав: Индоевропейский Язык и
Индоевропейцы (ИЯИ), Изд. Тбилисского университета, Тбилиси 1984
*Георгиев, Владимир: Траките и техният език (ТТЕ), БАН, София 1977
*Герценберг, Леонард: Хотано-Сакский Язык (ХСЯ), Наука, М.1965
*Голийски, Петър: Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век) (БКА),
Тангра ТанНакРа, С.2006
*Голийски, Петър: Заселването на Българите на Балканския Полуостров IV –
VII век (ЗББП), т.1-2, Тангра ТанНакРа, С.2014
*Гръцки Извори за Българската История (ГИБИ), БАН, София:
т.1-1954, т.2-1958, т.3-1960, т.4-1961, т.5-1964
*Елизаренкова, Татьяна: Грамматика Ведийского Языка (ГВЯ), Наука, М.1982
*Етимологiчний Словник Української Мови (ред. колегія) (ЕСУМ),
НАН України, Київ 2006
*Иванова-Мирчева, Дора & Давидов, Ангел: Малък Речник на
Старобългарския Език (МРСбЕ), Слово, В. Търново 2001
*Иллич-Свитыч, Владислав: Опыт Сравнения Ностратических Языков
(ОСНЯ), vol.1-3, Наука, Москва 1971-1984
*Кочергина, Вера: Санскритско-Русский Словарь (СаРуС),
Русский язык, Москва 1978
*Кузенков, Павел: Христианские Хронологические Системы (ХХС),
Русский издательский центр, Москва 2014
*Латински Извори за Българската История (ЛИБИ), БАН, София:
т.1-1958, т.2-1960, т.3-1965, т.4-1981
*Михайлова, Биляна: Очерк по Индоевропейска Фонетика (ОИФ),
Фондация Ком, София 2014
*Младенов, Стефан: Етимологически и Правописен Речник на Българския
Книжовен Език (ЕПРБКЕ), Христо Г. Данов, С.1941
*Москов, Моско: Именник на българските ханове (Ново тълкуване) (ИБХ),
изд. Д-р Петър Берон, София 1988
*Мошев, Александър: Bolgar (Тайните на нашия произход) (Bolgar),
Атеа, София 2015
*Основы Иранского Языкознания (ОИЯ):
т.1/Древнеиранские языки (ОИЯ.1), Наука, М.1979
т.2/Среднеиранские языки (ОИЯ.2), Наука, М.1981
т.7/Среднеиранские и новоиранские языки (ОИЯ.7),
23

Восточная литература РАН, М. 2008


*Подбрани извори за българската история (ПИБИ), Тангра ТанНакРа,
София: т.1 – 2002, т.2 – 2004
*Расторгуева, Вера: Сравнительно-Историческая Грамматика
Западноиранских Языков, т.1 (СИГЗиЯ.1), (Фонология), Наука, М.1990
*Расторгуева, Вера & Эдельман, Джой: Опыт Историко-Типологического
Исследования Иранских Языков (ОИТИИЯ), т.1-2, Наука, М.1975
*Расторгуева, Вера & Эдельман, Джой: Этимологический Словарь Иранских
Языков (ЭСИЯ), т.1-5, Восточная литература, Москва 2000-2015
*Рашев, Рашо: Българската Езическа Култура VII-IX век (БЕК 7-9в),
Абагар/В. Търново, С.2008
*Славова, Татяна: Владетел и Адмнистрация в Ранносредновековна България
(филологически аспекти) (ВАРБ/фа), ПАМ Пъблишинг Къмпани, София 2010
*Словарь Русского Языка ХІ-ХVІІ вв. (СРЯ 11-17в), т.1-30,
Наука, М.1975-2015
*Словарь Старославянского Языка (ССсЯ), т.1-4 (репринт. издание),
Изд. Санкт-Петербургского университета, СПб.2006
*Сравнительно-Историческая Грамматика Тюркских Языков (СИГТЯ),
т.1-6, Наука, М.1984-2006
*Старобългарски Речник (СбР), т.1-2, Валентин Траянов, С.1999, 2009
*Стеблин-Каменский, Иван: Этимологический Словарь Ваханского Языка
(ЭСВЯ), Петербургское Востоковедение, СПб.1999
*Цаболов, Руслан: Этимологический Словарь Курдского Языка (ЭСКЯ),
т.1-2, Восточная литература РАН, Москва 2001, 2010
*Этимологический Словарь Славянских Языков (Праславянский лексический
фонд) (ЭССЯ), т.1-39, Наука, М.1974-2014
*Этимологический Словарь Тюркских Языков (Общетюркские и
межтюркские основы) (ЭСТЯ), Севортян, Эрванд и кол., т.1-7, Наука/изд.
РАН, М.1974-2003, Дыбо, Анна: т.9, Prosper print, Астана 2013
24

НАУЧНА ТРАНСКРИПЦИЯ И НАЙ-ЧЕСТО ИЗПОЛЗВАНИ СЪКРАЩЕНИЯ


Уважаеми български и чуждестранни учени,
уважаеми обикновени български читатели,
Бих искал да ви представя нов ирански език – езикът на БАЩИТЕ-
ОСНОВАТЕЛИ на моята Родина България, известен на широката общест-
веност като прáбългарски (Proto-Bulgarian) – аз го наричам древнобългарски
(Ancient Bulgarian), защото датира от Късната Античност (IV-VII век),
т.е. хронологически е древен в точния исторически смисъл на думата.
Използвам общоприетите в сравнително-историческото езикознание
букви и знаци на латиница, по-конкретно общоприетите в иранистиката.
Произношението на повечето съответства на международната фонетична
азбука (International Phonetic Alphabet = IPA), използвана при транскрипцията
в речниците по английски език. Някои IPA-букви не съвпадат с традиционните
в иранистиката!
Аз използвам ȷ̌ вместо IPA ʤ[͡дж], č вместо IPA ʧ[ч], ž вместо IPA ʒ[ж], š
вместо IPA ʃ[ш], защото ȷ̌ , č, ž, š са традиционно приети в иранистиката и за
улеснение на по-младите читатели, свикнали да четат латинските букви по
английски. По същите съображения ползвам “меките” (палатални) ȷ́ вместо
IPA ʥ[͡джь], ć вместо IPA ʨ[чь], ź вместо IPA ʑ[жь], ś вместо IPA ɕ[шь].
Използвам ɢ и q за “гърлените” (увуларни плозивни) g и k.
Звучната съгласна, средна между бълг. “г” и “х”, се означава с γ [ɣ].
В иранистиката латин. х означава беззвучна “х” като в български, а не ks!
“Меката” (палатална) “л” означавам с ȴ [ȴ ~ ʎ].
“Твърдата” (веларна) “л” означавам с ɫ [ɫ ~ ʟ].
Латералните фрикативни са средна между “л” и “ж” [ɮ] или между
“л” и “з” [ʫ], съответно средна между “л” и “ш” [ɬ] или между “л” и “с” [ʪ].
Означавам “еднофокусните” африкати дз и ц (убеден съм, че са единни
фонеми:[ʣ] е плозивно съответствие на фрикативна [z], а [ʦ] е плозивно
съответствие на фрикативната [s]) по аналогия на ǰ и č: ȷ вместо IPA ʣ[͡дз] и c
вместо IPA ʦ[ц].
Y обозначава свръхкратката (полугласна) “й” (IPA [j]) – в англ. y, както
по традиция е прието в индоиранското езикознание.
Свръхкратката (полугласна) “у”[ў] (IPA [w]) – в англ. w, обозначавам с w.
Важно е да уточним, че по традиция в езиковедската литература v предава
древната w в староиндийски, староирански, античния латински (в старогръцки
ϝ [w] изчезва много преди н.е.), напр. санскрит vāridhara- “съдържащ вода,
водоем”, vāridhārā “поток вода” трябва да се четат [wa:ridhara/ўаридхара], Lat.
victor “победител” трябва да се чете [wíktɔr/ўи́ ктор] и т.н. Убеден съм, че е
крайно време за научна употреба да бъде въведена в българския правопис “ў”
като съвсем точно съответствие на английската w – така както през XIX век в
новобългарската азбука е въведена “й”, която не присъства като самостоя-
телна буква в старобългарската азбука.
С голяма вероятност съществува поне в част от древнобългарските
диалекти нелабиализирана “централна”, клоняща към “задна” ɘ ~ ə → ɤ или
25

ɜ ~ ɐ → ʌ, произнасяна без закръгляне на устните, близко до англ. ə и ʌ, нем. ɘ,


бълг. ъ[ɤ], с позиционен вариант (алофон) – лабиализирана “централна” ɵ ~ ɞ,
произнасяна със закръгляне на устните, близко до френ. ɵ (e-muet), т.е. средна
между бълг. “о” и “ъ”, която по-нататък означавам с ɵ (при транскрибиране
на древнобългарски думи с български букви → ъ). Аз съм убеден, че старо-
българските “ерове” са “централни” – ъ звучи [ɵ ~ ʉ], ь звучи [ɘ ~ ɨ]. В
старобългарските диалекти, използващи само един “ер” (най-често ь), ь звучи
вероятно като [ə]. Широкото разпространение в днешния български на “ъ” [ɤ]
на мястото на ъ и частично на мястото на ь в старобългарски отразява
“централно” произнасяне, еволюирало в “задно” изместване: ɘ ~ ə ~ ɵ → ɤ.
Старобългарската о в неударена позиция се произнася като ɒ ~ ɑ ~ ʌ ~ ɐ, а
в ударена позиция като ɔ – напр. Lat. altā́ re → OBg. олътарь.
Произношението на старобългарската ѣ е средно между “а” и “е” [æ]
като в английски. Използвам Ѣѣ/ѣ за означаване на æ чрез БЪЛГАРСКАТА
азбука (ПОГРЕШНО наричана “кирилица”, защото няма убедителни доказа-
телства да е сътворена от св. Константин-Кирил Философ, но е напълно
сигурно възникването и́ на територията на България – гръцката възниква в
днешна Гърция, латинската възниква в областта Лáтиум в днешна Италия,
арабската възниква в Арабския полуостров и т.н. – азбуките носят имената
си според мястото на възникване!) – убеден съм, че ѣ трябва да бъде
възстановена в нейното старобългарско произношение за предаване на
английски и други чужди имена, съдържащи [æ]: напр. вместо да се чудим, как
да предадем англ. име Jack – “Джак” или “Джек”, просто да пишем “Джѣк”.
Чертицата над буква означава “дълга гласна”, напр. ā значи [a:]; ā̆
означава, че дадена гласна може да бъде както кратка, така и дълга [a или a:].
Знакът V означава гласна (V? е гласна, чието звучене не може точно да се
възстанови), R означава резонантна съгласна/полугласна (l, r, m, n, y, w),
C означава съгласна.
Знакът  означава, че фонема или група фонеми (най-често окончание в
края на дума поради това, че са били нéударени) изчезват в по-късен момент
от езиковата еволюция.
Знакът ~ означава, че произношението на даден звук (фонема) или
структурна част от дума (морфема) се колебае между два или повече
варианта – т.нар. “алофони / аломорфи”.
Стрелките → и ← показват посоката на езиковата еволюция, напр. *kwɛ
→ *ḱɛ → *ćæ → ča означава, че индийско -ca [ча] и иранско -ča “и, също
така” произлизат от писмено незасвидетелствано прaиндоевропейско *kwɛ,
минавайки през незасвидетелствани, но правдоподобни преходни арийски
форми – по-древна *ḱɛ, след нея *ćæ, последвана от ča.
Означавам със знак  “етимологично съответствие” между прабъл-
гарска и друга родствена дума, морфема или фонема (когнáт – англ. cognate:
по-нататък използвам “родствена” в етимологичния смисъл на когнат), т.е.
“сравни с думата, която езиково родствено, “генетично” съответства”,
напр.: PII.*wārdhā́ ras → PIr.*wārdā́ rah → ABg.*wārdā́ rəh → *wardárə →
26

*vardárə̯ → Vardár: OBg.*Варьдарь → Gr. Βαρδάριος  Skr. vā́ r(i)- “вода;


дъжд”, vāridhara- “(което) съдържа вода, водоем; дъждовен облак”, vāridhārā
“поток вода”, Av. vāra- “дъжд” – целият пасаж с  значи: “сравнете
еволюцията на прабългарската Vardár с родствените (когнати) vā́ r(i)-,
vāridhara-, vāridhārā в санскрит и vāra- в авестийски”.
Окончателната форма в края на етимологичната еволюция на древно-
българската дума обозначавам в тъмнозелено на ОРАНЖЕВ фон с прав
удебелен шрифт – Aa.
Ларингáлите в праиндоевропейски, означавани условно с h1, h2, h3 (и h4
– но болшинството учени реконструират три ларингала), са много спорни –
етимолозите предлагат най-разнообразни произношения, но най-общо смятат,
че h1 и h2 са беззвучни, а h3 е звучна лабиализирана. По-нататък съвсем условно
ще употребявам ʔ = h1, h = h2 и ɦ = h3, защото са засвидетелствани, като начин
на произнасяне (за разлика от афразийските фарингали ʡ, ħ, ʕ), във всички
древни индоевропейски езици (древноиндийската h се произнася като звучна ɦ
– като в бълг. “аахá” [āɦá], когато потвърждаваме, съгласни сме с нещо; ʔ се
произнася като в бълг. “ъ́хъ” [ə́ ʔə], когато отричаме, не сме съгласни с нещо).
Когато не може да се установи, кой от трите вида е “ларингалът”, употребявам
обобщителен символ H.
Съществителните, прилагателните и др. граматични имена в арийските
езици е прието да се предават в тяхната основна форма с малка чертица в края
им, а не с окончание в именителен падеж единствено число (Nom.sg.) като
гръцките и латинските – защото реалните форми на дадена дума, особено в
санскрит, са силно променливи поради т.нар. “сандхи”. Напр. в речниците се
пише OIA. áśva-, Av. aspa- вместо áśvaḥ, aspō “кон”, OIA. ā́ rya-, Av. airya-
вместо ā́ ryaḥ, airyō “арийски, ариец” и т.н.
Използвам точно определени цветове за думите на най-важните езици, с
цел да улесня обикновените читатели-неспециалисти:
ABg.(Ancient Bulgarian) – древнобългарски/прабългарски език
Av.(Avestan) – авестийски език
Bac.(Bactrian) – бактрийски език
Gr.(Greek) – гръцки език (вкл. византийски)
Lat.(Latin) – латински език
Med.(Median) – медийски език
MPer.(Middle Persian) – средноперсийски език
Nos.(Nostratic) – ностратически прáпраезик
OArm.(Old Armenian) – староарменски език
OBg.(Old Bulgarian)/OCS.(Old Church Slavonic) –
старобългарски/староцърковнославянски език
OGr.(Old Greek) – старогръцки език
OIA.(Old Indo-Aryan) – староиндоарийски/староиндийски език
OIr.(Old Iranian) – староирански език (обобщително)
OPer.(Old Persian) – староперсийски език
OTur.(Old Turkic) – старотюркски език
27

Par.(Parthian) – партийски език


Phr.(Phrygian) – фригийски език
Thr.(Thracian) – тракийски език
PAfras.(Proto-Afrasian) – афразийски (хамито-семитски) праезик
PBal.(Proto-Baltic) – балтийски праезик
PCel.(Proto-Celtic) – келтски праезик
PGer.(Proto-Germanic) – германски праезик
PIE.(Proto-Indo-European) – индоевропейски праезик
PII.(Proto-Indo-Iranian) – арийски/индоирански праезик
PIr.(Proto-Iranian) – ирански праезик
PEIr.(Proto-East-Iranian) – източно-ирански праезик
PSlv.(Proto-Slavic) – славянски праезик
Skr.(Sanskrit) – санскрит (класически индоарийски/индийски език)
Sog.(Sogdian) – согдийски език
Tox.A/B (Tocharian) – тохарски А/Б езици
Xot.(Khotanese/Khotan-Saka) – хотано-сакски език
Xwar.(Khwarezmian) – хорезмийски език

ЦЕЛ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
В глобализирания свят е абсолютно необходимо да отстояваме нашата
българска самобитност със сериозно обосновани научни доводи, особено в
Европейския съюз – Европа е започнала от Балканите! Българите са
европейци НЕ ПО-КЪСНО ОТ ІІРИ ВЕК! Крайно време е вече историческите
аргументи (Голийски, Петър: Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век), изд.
“Тангра ТанНакРа”, София 2006; Голийски, Петър: Заселването на българите
на Балканския полуостров IV-VII век, т.1-2, изд. Тангра ТанНакРа, С. 2014;
Войников, Живко: Произход и преселения на древните българи (в търсене на
нов поглед върху стария въпрос) http://www.bulgari-istoria-2010.com/ 2012) да
бъдат подкрепени с доводите на сравнително-историческото езикознание
(компаративистика), за да осъзнае по-дълбоко нашият любим български
народ своето истинско МЯСТО на територията на огромния континент
ЕВРАЗИЯ в огромното езиково-етническо семейство на ИНДОЕВРОПЕЙ-
СКИТЕ народи – това е скромната цел на изследванията ми. Колосалният
труд на по-стари и по-млади УЧЕНИ-ЕЗИКОВЕДИ, които считам за свои
28

учители по компаративистика, обосновава научния ми извод, че древният


език на Кубрат (Kúrt-bát → Kurdbát), на Аспарух (Asparúq ~ Əspərúγ), на
Тервел (Terbellí → Terbél ~ Trebél), на Кормисош (Korméš или Kruméš), на
Телериг (Telerʏ́ γ), на Кардам (Kardám), на Крум (Krúm или Krúmoš, или
Krúməš) {историческа ирония: авторът на първата официална “македонска”
граматика от 1946 г. се казва Круме Кепески!}, на Омуртаг (Omurtáγ или
Murtáγ), на Борис Iви Кръстител (Borís ~ Bóris) – древнобългарският език на
бащите-основатели на НАШЕТО ОТЕЧЕСТВО (а не на “ТАЯ ДЪРЖАВА”,
както се изразяват много наши политици!) е ИНДОИРАНСКИ (АРИЙСКИ),
част от ИНДОЕВРОПЕЙСКОТО езиково-етническо семейство – той изоб-
що не принадлежи към семейството на АЛТАЙСКИТЕ (тюркските, монгол-
ските, тунгусо-манджурските, корейския, японския) езици. Стогодишната
догма, че първостроителите на България са монголоиди, говорещи тюркски
език, е нелепа ЕТНОЛОГИЧЕСКО-ЕЗИКОВЕДСКА ГРЕШКА и НЕДОБРО-
СЪВЕСТНО насърчаване на НАЦИОНАЛЕН НИХИЛИЗЪМ у българите!
Настоящата книга (том I) е основна преработка, допълнение и обобщение
на поредицата мои изследвания по древнобългарска етимология, писани в
периода 2012 – 2019 и запознава читателя с основни изводи относно фонология-
та (звуков състав и звукови закономерности) и морфологията (строеж на
думата) на древнобългарския език, до които съм достигнал към 13 август 2019.
Тъй като се старая да следя НАЙ-НОВИТЕ ПУБЛИКАЦИИ в областта на
индоевропейската компаративистика, към днешна дата съм се отказал от
някои свои тези от 2012 до 14 май 2019, понеже съм достигнал до нови, по-
обосновани становища.
Крайната цел на книгата ми е да положа СТРОГО НАУЧНИТЕ основи
на древнобългарска граматика и древнобългарски етимологичен речник.
Твърдя, че древнобългарската фонология, в по-широк план древнобългарското
езикознание, представлява все още “БЯЛО ПОЛЕ” В НАУКАТА, защото
поради АНТИНАУЧНОТО ПРЕДУБЕЖДЕНИЕ ЗА ТЮРКСКИ ПРОИЗХОД
НА БЪЛГАРИТЕ, изследванията на древнобългарския език са ИЗКЛЮЧЕНИ
ОТ ОБХВАТА НА ИНДОЕВРОПЕИСТИКАТА – и то при условие, че всички
натрупани към настоящия момент ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ потвърж-
дават индоевропейския, по-конкретно ИРАНСКИ произход на българите.
Поради това антинаучно предубеждение се предлагат нелепи, хумористични
етимологии на широко разпространени български думи, чието значение (се-
мантика) е ясно и недвусмислено, напр. PIE.*méry-os “момък, млад мъж;
млад воин” → (вторична i-основа по аналогия на *morí-h) м.р.*merí-s, Voc.sg.
*meréy “момко!”, ж.р.*morí-h “девойка, млада жена”, V.sg.*morī́ “девойко!”
 OIA. márya-, OPer.*mariyaka- → marīka- “момък, млад мъж”, OPer.
*mar(i)yaka- → MPer.*mayrak → mērag “момък, млад мъж; съпруг; прате-
ник”, PIE.*méry-n̥k-s → OGr.*méryaks → μεῖραξ “момък, девойка”, PIE.
*morih-to-s “женен” → Lat. marītus “съпруг”. PIE.*morī́ “девойко”, *meréy
“момко” е логичен и съвсем очевиден източник на българското народно обръ-
щение-междуметие “мари ~ море”, напр. “Девойко мари, хубава!”, “Море,
29

войводо!”: към жена PII.*mārī́ → ABg.*mārī́ → marí, към мъж PII.*maráy →


ABg.*mɒrǽe̯ → *mɔrɛ̄́ → mɔrɛ́ , или но... в “Български етимологичен речник”
(БЕР), т.3, стр. 667, т.4, стр. 241, 243, извеждат “мари ~ море” от OGr. μωρός
“глупав, прост, безвкусен”: “Девойко глупава, проста, хубава!; Глупав, прост
войводо!” – къде е тук логиката?! От звателно-падежно PIE.*meréy “момко!”
чрез съкращаване в “потока на речта” на думата *meréy → *mréy → (PIE.
#*mr- → #*br- е добре засвидетелстван фонетичен преход, напр. в старогръц-
ки) *bréy → PII.*bráy → ABg.*brǽe̯ → brɛ → бълг. бре → бе, напр.“Иване,
бре!” – широко разпространеното народно обръщение-междуметие към мъж,
заето в другите балкански езици (сърбохърватски, новогръцки, румънски,
турски) и украински, но... в БЕР, т.1, стр.75, извеждат бре “Вероятно от [ново-
гръцки] нгр. μπρέ [brɛ] < μωρε, зват. п. от μωρός ‘глупав, глупчо’…”???!!!

В Преславския прабългарски надпис 1 фразата τωυρτωυναπηλεζωπαν може да


бъде интерпретирана като ABg. Turtún apilɛ́ žɔpán – за индоевропейската
етимология на титлата-длъжност виж в том II на книгата ми.
1
ФСбК VI-XI, ᵽ220
30

ИНДОЕВРОПЕЙЦИ И АРИЙЦИ
31

Най-богатият книжовен древен арийски език е СТАРОИНДИЙСКИ,


наричан още старо-индо-арийски (Old Indo-Аryan = OIA.), известен на
широката общественост като САНСКРИТ = saṁskṛtám [sãskr̥tám] “литерату-
рен (език)”. Езиковедите най-често наричат “санскрит” по-късната му форма
през Късната Античност и Средновековието (КЛАСИЧЕСКИ САНСКРИТ),
когато отдавна е нéговорим в ежедневието, т.е. “мъртъв език” като
старогръцкия във Византия (византийски гръцки) и латинския в Католиче-
ска Европа, които също са “мъртви езици”. Най-старата форма на санскрит –
ведийски санскрит (Ved.), датира още от края на Бронзовата епоха (не по-
късно от XII век пр.н.е.), т.е. ведийският е доста по-древен от класическия
старогръцки и от класическия латински език.
Втори по значение древен език като арийска етимологическа база е
АВЕСТИЙСКИЯТ (Avestan = Av.), който има две еволюционни форми: старо-
авестийски (Old Avestan = OAv.), датиращ малко по-късно от ведийския
(някои учени смятат, че OAv. е съвременен на ведийски, т.е. не по-късно от
XII в.пр.н.е.) и ново-авестийски (Young Avestan = YAv.): някои учени смятат,
че YAv. е съвременен на староперсийския, т.е. не по-късно от VІІ век пр.н.е.
Трети по значимост език-база за арийското езикознание е СТАРО-
ПЕРСИЙСКИЯТ (Old Persian = OPer.), който датира не по-късно от VІІ век
пр.н.е. (от VІ век пр.н.е. са най-старите персийски текстове).
Четвърти по значимост език-база за арийското езикознание е медийският
(Med.), който също датира не по-късно от VІІ век пр.н.е. Този древноирански
език е реконструиран твърде подробно въз основа на ономастиката – имена,
записани на старогръцки и еламски (еламците са древен народ на Иран
отпреди арийското завладяване на страната).
Съществуват и древни ирански езици, които достигат до нас в
откъслечен (фрагментарен) писмен вид – за тях употребявам условно
обобщено название “староирански” (Old Iranian = OIr.).
Общият възстановен от езиковедите предшественик на старо-
авестийския, староперсийския, медийския, скитския, сарматския и други
откъслечно достигнали до нас староирански езици и диалекти е ПРОТО-
ИРАНСКИЯТ (Proto-Iranian = PIr.) език.
Възстановеният общ предшественик на прото-иранския и на прото-
индоарийския е АРИЙСКИЯТ. Държа да уточня, че под “арийски” разбирам
това, което всички сериозни учени през ХІХти – нач. на ХХІви век разбират –
ИНДОИРАНСКИТЕ племена и народи, които наричали себе си “áрии” – PII.
*ā́ riyas ~ *áryas в мъж. род, ед. число (m.sg.). АРИЙСКИЯТ праезик е говорен
приблизително в периода 3000 – 2000 години пр.н.е. (това е най-ранна
възможна датировка – други учени приемат по-късна), т.е. ПЪРВАТА
ПОЛОВИНА НА БРОНЗОВАТА ЕПОХА. За този АРИЙСКИ (ПРОТО-
ИНДО-ИРАНСКИ) език използвам съкращението PII.= Proto-Indo-Iranian.
Санскрит и авестийски са задължителна база за всеки сериозен
изследовател както в областта на арийското езикознание, така също и в
областта на протобългаристиката!!!
32

Като сравняват езиците на европейските народи, народите на древна


Мала Азия и арийските народи, учените стигат до извода, че приблизително в
периода 6000 – 4000 г. пр.н.е., т.е. втората половина на НОВОКАМЕННАТА
и МЕДНОКАМЕННАТА епохи, съществува общ прáезик – ПРОТО-ИНДО-
ЕВРОПЕЙСКИ (Proto-Indo-European = PIE.). Той е говорен от древните
племена, които се разселват на огромни територии от днешна Велико-
британия до днешен Бангладеш в резултат на употребата на КОНЯ и
КОЛЕСНИЦАТА. Протоиндоевропейският се разделя на диалекти, които в
резултат на разселването се обособяват в прáезици като прото-анатолийски,
чийто потомци са множество “мъртви” езици – хетски, лувийски, лидийски,
палайски и други на територията на днешна Турция; прото-индоирански,
прото-гръцки, прото-арменски {арийски, арменски, гръцки и фригийски
произлизат от общ диалект на протоиндоевропейския}, прото-келтски,
прото-германски, прото-балто-славянски, прото-италийски (чийто най-
известен потомък е езикът на Римската империя – ЛАТИНСКИЯТ, който е
уникален от гледище на компаративистиката, понеже самият той се явява
праезик на днешните романски езици – италиански, френски, каталански,
испански, португалски, румънски, т.е. ЛАТИНСКИЯТ е ПИСМЕНО ЗАСВИ-
ДЕТЕЛСТВАН ПРАЕЗИК!) и др.
Твърдението на националсоциалистите, че едва ли не германците са
“чисти арийци”, е една от НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ИДЕОЛОГИЧЕСКИ
ФАЛШИФИКАЦИИ! ХИТЛЕР Е ЖАЛЪК КРАДЕЦ на един от най-
древните символи на ПАЛЕОБАЛКАНСКИТЕ племена, а после и на
ВСИЧКИ индоевропейски народи, не само на германците – СВАСТИКАТА,
олицетворяваща СЛЪНЦЕТО, ВЕЧНИЯ КРЪГОВРАТ В ПРИРОДАТА И
БЛАГОПОЛУЧИЕТО (датира още от... Новокаменната епоха!).

Старо-ГРЪЦКИЯТ, чиято най-древна форма е микенски гръцки


(Mycenaean = Myc.), датиращ доста по-рано от ведийски – не по-късно от XV
век пр.н.е. (от XIV век пр.н.е. са най-старите микенски текстове), старо-
ИНДОАРИЙСКИЯТ и старо-АВЕСТИЙСКИЯТ са “гръбнакът” на индоевро-
пеистиката. Други важни за индоевропеистиката езици са старо-
33

АРМЕНСКИЯТ, писмено засвидетелстван от нач. на V век; достигналите до


нас във фрагментарен вид ПАЛЕОБАЛКАНСКИ езици: пеласгийски,
тракийски (на юг от Стара планина до Егейско море), фригийски (древен език
в днешна Турция, най-добре съхранен от палеобалканските, близък до старо-
гръцкия,), македонски (в днешна Егейска Македония – близък до старо-
гръцкия, няма НИЩО ОБЩО С ДНЕШНИЯ ИЗКУСТВЕН “МАКЕДОН-
СКИ”!), дако-мизийски (между Стара планина и Карпатите), илирийски (на
територията на бивша Югославия и Албания – албански е неговият
потомък); тохарските езици в днешен Северозападен Китай (изчезнали след
IХ век). Важни реконструирани езици са прото-ГЕРМАНСКИЯТ, прото-
КЕЛТСКИЯТ, прото-БАЛТИЙСКИЯТ и прото-СЛАВЯНСКИЯТ (PSlv.):
последните два са обединени в по-древен прото-БАЛТО-СЛАВЯНСКИ (това
не е безспорно предвид многобройните ИРАНО-СЛАВЯНСКИ фонетични,
морфологични и лексически когнати!).
Сред славянските езици, най-важен за индоевропейското езикознание е
СТАРОБЪЛГАРСКИЯТ (OBg./OCS.): лексиката на този език, наричан
“старо-(църковно)-славянски” по ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ СЪОБРАЖЕНИЯ, в
почти пълния си обем е ИДЕНТИЧНА С ДНЕШНАТА БЪЛГАРСКА
ЛЕКСИКА. Както днешен грък може да чете и разбира без особени усилия
старогръцки текст, така и днешен българин може да чете и разбира без
особени трудности “старославянски” текст! Значителният брой ПРОТО-
БЪЛГАРИЗМИ как така се появяват в “староцърковнославянски”???!!!
Антропологично, т.е. в расово отношение, ДНЕШНИТЕ ТУРЦИ СА
БИВШИ ИНДОЕВРОПЕЙЦИ, постепенно тюркизирани след ХІ век – Мала
Азия е символичен пример на повсеместно тюркизиране, започнало след
битката при Манцикерт (1071 г.) и завършило при Кемал Ататюрк.
Тюркските езици са голяма група, част от АЛТАЙСКОТО езиково-етническо
семейство. Старо-ТЮРКСКИЯТ език (Old Turkic = OTur.) е добре проучен:
най-старите писмени паметници са Орхоно-Енисейските надписи от VII – X в.
Някои старотюркски думи няма как да бъдат убедително етимологизирани
на прото-тюркска или прото-алтайска база – внимателният анализ сочи, че
са антични заемки от иранските езици, включително от прабългарския!
При съпоставяне на реконструираните “прáдуми” (архетипове) на индо-
европейското, уралското, картвелското, алтайското, дравидското и
афразийското езикови семейства, учените (от 60-те години на ХХ век насам)
постепенно реконструират един най-древен прáезик на “разумния човек”
(Homo sapiens) по време на разселването му из просторите на Евразия и
Северна Африка. Този първобитен прaезик, наречен “НОСТРАТИЧЕСКИ”
(Nos.) (от латински – букв.“нашенски”), е датиран приблизително 15-12 хиляди
години пр.н.е., т.е. към края на СТАРОКАМЕННАТА епоха (палеолит), по
време на мамутите, пещерните мечки и пещерните лъвове.
Потомците на даден праезик са най-често писмено засвидетелствани:
някои с богата литература, други с по-дълги или по-кратки надписи, а трети с
откъслечни думи и имена – имена на хора, богове, градове, страни, реки,
34

планини (т.нар. ономастика). Прабългарският език е засвидетелстван с думи


и имена, значителен брой от които съществуват не само в ДНЕШНИЯ
БЪЛГАРСКИ език (книжовния и диалектите), но също и в ДНЕШНИЯ
РУСКИ език. Съществуват и прабългарски надписи с гръцки букви, но те са
прекалено кратки, със спорен превод, като за някои от тях не е сигурно,
дали действително са древнобългарски – напр. някои от надписите в
златното съкровище от Нагь Сент Ми́ клош (Nagy Szent Miklós) може да са
аварски!
ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ ПРИ ИЗУЧАВАНЕ
НА ДРЕВНОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
Древнобългарският език не е съхранен в достатъчно дълги текстове,
които да бъдат разчетени с убедителна логика. Аз употребявам като най-
обективно английско съкращение за ДРЕВНОБЪЛГАРСКИЯ/прабългарския
език ABg. (Ancient Bulgarian), за разлика от Кирило-Методиевия старобъл-
гарски OBg. (Old Bulgarian), като OBg. е идентично с OCS. (Old Church
Slavonic) – повечето чуждестранни езиковеди наричат старобългарския език
“старо-църковно-славянски”, въпреки че най-старите “староцърковносла-
вянски” надписи са открити именно в днешна България! Откъслечният
облик на надписите с древнобългарска писменост затруднява тяхното
обективно и безспорно разчитане. Това е основен проблем, който води до друг
– проблемът за правилното определяне на “генетичното” родство на
прабългарския език, т.е. правилно определяне на мястото му сред големите
езиково-етнически семейства. Логично възниква следващият – проблемът за
правилния превод на прабългарските думи и текстове, записани чрез добре
познати писмености, например с гръцки букви. Следващ основен проблем е
идентифицирането на древнобългарски думи, които СЪЩЕСТВУВАТ
ПРЕД ОЧИТЕ НИ в новобългарския книжовен език, в новобългарските
диалекти, в руски език и други езици от културната сфера на Средновековна
България – думи, чието значение е общоизвестно, но ПОГРЕШНО са
считани за славянски, гръцки, латински по произход!
Внимателно съм разглеждал разчитането на българските “руни” от доста
автори – уважавам достойнството им на учени и изследователи, но
основателно се съмнявам в предлаганата фонетична стойност (произнасяне)
на “руните”, защото авторите допускат две съвсем очевидни грешки:
1. Приемат, че знаците са букви в строгия фонетичен смисъл, т.е. един
знак предава един звук по отношение на повечето прабългарски знаци.
Това е дълбоко погрешно, защото е очевидно от всички публикации на
древнобългарски знаци 2 , че те са над деветдесет. Влезте в Интернет и
2
Дончева-Петкова, Людмила: Знаци върху археологически паметници от средновековна България
VІІ-Х век, БАН, С.1980;
Добрев, Петър, Добрева, Милена: Древнобългарска епиграфика, Тангра ТанНакРа, С.2001;
Войников, Живко: Алано-древнобългарското писмо, Фабер, 2011;
Кызласов, И. Л.: Рунические письменности Евразийских степей, Восточная литература РАН, М.1994
35

проверете, кой език от най-обширната езикова макрофамилия – ностратиче-


ската, в която влизат индоевропейската и алтайската езикови фамилии, има
толкова много фонеми! Без да съм специалист по древни писмености, като
познавам общите принципи в развитието на писмеността, твърдя, че писмото
на нашите предци не е буквено в своята цялост – нито е вокално-
консонантно (като гръцкото), нито е консонантно (като северно-семитското,
известно още като “финикийско”).
2. Приемат, че една буква има повече от два варианта.
Бих приел това, ако имаше достатъчно дълги прабългарски текстове, в
които ясно да личат два или повече палеографски стила, т.е. в определен текст
дадена буква или буквосъчетание да са изписвани по характерен начин: няма
логика един и същи гравьор да изписва един и същи знак по два различни
начина. Ако дадена буква има два или повече позиционни варианти (да речем,
буква “г” пред “а” да има една форма, пред “у” да има друга, пред “и” да има
трета и т.н.), това може да се счита за доказано само ако буквата се повтаря
достатъчно много пъти в един текст, т.е. текстът трябва да е дълъг!
Такива кратки прабългарски текстове да допускат една буква да има над
четири форми – няма никаква логика!
Моите наблюдения ме водят до извода, че вариантите на една и съща
“буква” означават следното: нейният основен облик предава “съгласна”, а
дребните чертици, извивки, наклони и подобни особености – съпътс-
тващата “гласна” (или “две-три съгласни + гласна”, “съгласна + гласна +
полугласна” и т.н.), т.е. прабългарската писменост е сричкова – силабарий
или алфасилабарий, напр. като древноиндийската писменост “брахми”.
Достоен за възхищение е трудът по издирване и систематизиране на
прабългарските знаци на всички български изследователи от проф. д-р
Веселин Бешевлиев чак до д-р Живко Войников, но убедително, непроти-
воречиво разчитане още не е постигнато, поне според мене. Ето защо към
древнобългарския език трябва да подходим както към древнотракийския – да
проучим фонологичните закони, като анализираме оцелелия речников състав
(записан чрез познати писмености; запазен в днешния български, в руския и
други езици от културната сфера на старобългарския език; съхранен като
съставки на имена, т.е. ономастично), да преведем правилно записите на
гръцки, латински, арменски (понеже предават и гласните) и едва тогава да
пристъпим към разшифроване на “руническите” надписи. Та как може да ги
разчетем, без да имаме поне приблизителна предварителна представа,
колко и какви фонеми (звукове) съдържа езикът? Какви звукосъчетания са
допустими в прабългарски (синтагматика), как една съгласна се променя в
съседство с друга съгласна (фонотактика)?
До края на ХХ век болшинството учени приемаха, че езикът на Аспарухо-
вите ни прадеди е тюркски. От това предубеждение, което няма нищо общо с
обективните свидетелства на историческите извори, следваше прибързаният
извод, че основателите на Отечеството ни имали монголоидни физиономии –
понеже древните тюрки принадлежат към монголоидната раса {никой не се
36

смущаваше от отсъствието на монголоидни черти в средновековните


изображения на българи – миниатюри, стенописи!!!} и говорели език, близък
до турския. Заварените траки и славяните се смесили с прабългарите и ги
“претопили”(?!), поради това днешните българи имат европеиден антропо-
логичен изглед...?! Оставям на специалистите по генетика да проверят,
възможно ли е такова тотално “претопяване” на такава обширна
етническа територия като българската…
С дързост и последователност, достойна за възхищение, ст.н.с. д-р
Петър ДОБРЕВ, когото аз наричам “новият отец Паисий” на протобълга-
ристиката в края на XX век, чрез множеството си книги “разтърси
основите” на тази стогодишна ЛЪЖЛИВО-НАУЧНА, НАЦИОНАЛНО-
НИХИЛИСТИЧНА догма. Проф. д-р Петър Добрев обаче допусна и една
съществена грешка – да “превежда” прабългарски с помощта на източно-
ирански езици, записани едва през ХІХ – ХХ век. Това не е разумно, тъй като
прабългарските записи датират от ІV – Х век (тук включвам и хунската
ономастика, и старобългарските книжовни и епиграфски текстове,
съдържащи прабългарски думи), т.е. те са средно 1000 – 1500 години по-
стари от записите на езиците, с които сравнява Петър Добрев. Източно-
иранските езици са ЕВОЛЮИРАЛИ за такъв дълъг период!
Съпоставката трябва да е синхронна, за да има строго научен смисъл,
т.е. прабългарските думи и имена трябва да бъдат съпоставяни с такива
индоирански езици, които преди 10-15 века вече имат дълга писмена традиция.
37

ДРЕВНОБЪЛГАРСКА ВОКАЛНО-СОНАНТНА СИСТЕМА.


ПÁРТА “ВЕЗАН ПЛАТ, КЪРПА”. ОПРЕДЕЛИТЕЛЕН ЧЛЕН -О. ГАЙДА.
ДУ “ДВА”. БАГАИН “КОННИК-РИЦАР”. ЧИПÁГ “ДЖОБ”. ЧУК.
БÉЛЧУГ “ПРЪСТЕН, ХАЛКА”. ТИ́КЪР “ОГЛЕДАЛО”.
ХѢР “ГЛАС, ЗВУК” ИЛИ “СЛЪНЦЕ”. БИР “ДАНЪК”. ГИР “ТЕЖЕСТ”
Прабългарските рефлекси на арийската *ā̆ , произлязла от къснопрáиндо-
европейските *ā̆ , *ē̆ , *ō̆ , зависят от две основни условия – дали́ :
1. Арийската *ā̆ е “кратка” или “дълга”.
2. Арийската *ā̆ е “ударена” или “неударена”.
3. Ударената арийска *ā̆ дава “предни” рефлекси:
3a1. Кратката ударена *ắ се колебае между ǽ ~ ɛ́ ~ é.
Индоевропейското окончание *-ós (Nom.sg.) поради преместване на
ударението “наляво” в прабългарски изчезва: PIE.*-ós → PII.*-ás → PIr.*-áh
→ (преместване на ударението наляво)*ɐh → ABg.*-əh → *-ə → *-ə̯ →  –
такова преместване на ударението наляво обяснява изчезването на PIr.*-áh в
множество ирански езици през средноиранската езикова епоха (III век пр.н.е.
– VII век от н.е.).
3a2. Кратка ударена *ắ пред резонант (R = *l, *r, *m, *n; *yV̄, *wV̄), т.е.
*ắR, дава á ~ ǽ ~ ɛ́ , напр. PIE.*pél-te-h → PIr.*pártā → ABg. párta → Bg. dial.
пáрта “везан плат, кърпа”  PIE.*pól-to-s → PSlv.*póltʉ → OBg. платъ ←
PIE.*pél-to-/*pól-to-/*pl̥ -tó- “(което) покрива, обвива → покривало, тъкан;
одежда”; но PIE.*gwórh-o-s “тежък → важен” → PII.*gáras → PIr.*gárah →
ABg.*gǽrəh → *gɛ́ rə̯ → gɛ́ r → личното име Гéро (Найден Геров).
3a3. Арийско ударено окончание PIE.*-énts → PII.*-ánts → PIr.*-áns →
ABg.*-án ~ -ǽn ~ *-ɛ́ n → *-ã́ ~ -æ̃́ ~ *-ɛ̃́ → -á ~ -ǽ ~ -ɛ́ .
3b. Дългата ударена *ā́ се запазва като á, включително в абсолютен
край на дума (Auslaut) = *-ā́ #, и в окончанията от индоевропейски основи
(Nom.sg.)*-ḗn → PII.*-ā́ → ABg.*-ā́ → -á, *-ḗr → PII.*-ā́ → ABg. *-ā́ → -á, *-éss
→ *-ḗs → PII.*-ā́ s → PIr.*-ā́ h → ABg.*-ā́ h → -á.
4. Когато ударената арийска сричка не се намира в края на думата, т.е.
е баритонно / парокситонно ударена:
4a1. Неударената кратка арийска *ă пред арийско ударение *ăCV́ (C)
дава a ~ ɐ ~ ə, а след арийско ударение дава *(C)V́ Că дава ə ~ ɤ, напр.
средновековното българско име Балик (OBg.*Балькъ → Gr. Μπαλίκας) не про-
изхожда от OTur. balɨq “риба” (кой баща би кръстил своето чедо “риба”?!) 3, а
от PIE.*bhеrĝh-/*bhorĝh-/*bhr̥ĝh- “издигам се; планина; висок, голям → мощен;
велик” + суф.*-eko-/*-oko- → *bhórĝh-eko-s → (vr̥ddhi – типично за арийските
езици удължаване на гласната в първата сричка, чрез което се образуват
производни) PII.*bā́ rȷ́hakas → PIr. *bā́ rȷakah → ABg.*bā́ rzɐkɐh → *bā́ ʫ(ʫ)əkəh
→ *bál(l)əkə̯ → báləq “(да бъде) висок, голям, могъщ, велик”.
4a2. Неударената кратка арийска *ă пред арийско ударение пред
резонант *ăR(C)V́ (C) дава æ ~ ɛ ~ e, а след арийско ударение пред резонант

3
ByzTur, ᵽ204
38

*(C)V́ CăR дава e ~ ɪ (или *ɛ → *ɜ → ɘ ~ ə? – тъй като в доста случаи не е ясно,


гръцките η, ι дали́ предават ABg. i или ABg. ə), напр. твиремъ ~ твиримь
[tvírem ~ tvírɪm]“четвъ́рти”.
4a3. Арийско неударено окончание (Nom.sg.) PIE.*-onts → PII.*-ants →
PIr.*-ans → ABg.*-æn ~ *-ɛn → *-æ̃ ~ *-ɛ̃ ~ *-ẽ → -æ ~ -ɛ ~ -e.
4a4. Арийско неударено окончание за родителен падеж, единствено
число на r-основа (Gen.sg.) {PIE.*-r̥-s → PII.*-ərš → OIA. -úr, Av. -arš} PIE.*-r̥-s
→ PII.*-ərš → PEIr.*-arš → ABg.*-æř ~ *-ɛř (*-ř# = ɹ) → *-æř ~ *-ɛř ~ *-eř →
-æ ~ -ɛ ~ -e.
4b1. Неударената дълга арийска *ā дава *ɒ̄ → *ɔ̄ ~ *ō → ɔ ~ o.
4b2. Неударената дълга арийска *ā пред резонант *āR дава *ā →
a ~ ɐ ~ ə.
5. Когато ударената арийска сричка се намира в края на думата, т.е.
думата е окситонно ударена:
5a1. Неударената кратка арийска *ă дава *a → (ˊ) a ~ ɐ ~ ə.
5a2. Неударената кратка арийска *ă пред резонант *ăR дава *ɒ →
(ˊ) ɔ ~ o, в някои прабългарски диалекти *ɑ → (ˊ) ʌ ~ ɤ. Това колебание може да
се обясни, ако се допусне “задно” артикулиране (*ɑ̄̆ ~ *ɒ̄)̆ при определени
фонетични условия на *ā̆ в арийския диалект, от който произлиза прабългар-
ският език, при което в повечето прабългарски гóвори произношението е било
лабиализирано, но в някои – нелабиализирано.
5a3. Аз приемам, че най-късно към края на староиранската епоха от
показателното местоимение PIE.*só “този”, употребявано като енклитика
след имена в мъж. род, ед. число, им. падеж (N.sg.m.) на -е-/-о-основи PIE.*-os,
се появява ирански диалектен определителен член {PIE.*-os *só → (универба-
ция) PII.*-as-*sá →} PIr.*-ahhá → *-aŋhá { Av.*VhV → VŋhV} “тоя (споме-
натият)” → ABg.*-ɒŋhá → *-ɔŋhá ~ *-oŋhá → (преместване ударението на-
ляво от окончанието) *-ɔŋhə ~ *-oŋhə → *-ɔ̃hə → *-õhə → *-ɔ̃ə̯ ~ *-õə̯ → -ɔ ~ -o,
който може да обясни многобройните съвременни български лични мъжки
имена, завършващи на -о. Славянската етимология никак не е убедителна,
защото славянските окончания за мъжки род на индоевропейските имена с -е-/-
о-основа са -ъ (дори в новгородския диалект на староруски език -е) в имени-
телен падеж или -е в звателен падеж. Честно си признавам, че и аз много си
“блъсках главата” над този добре познат на езиковедите проблем! Продължа-
ваше да ме смущава наличието на ранносредновековни гръцки и латински
записи на български мъжки имена като Gr. Μορτάγων – вариант на Омуртаг,
който трябва, според нормите на гръцки, да предава ABg. Mɵrtágo; Lat. Alcieco
~ Alzeco ~ Alzegone (Dat.sg.) ← (Nom.sg.) Alzego. Смятам, че в староиранския
диалект, от който произлиза древнобългарският език, нечле-нуваните форми
на лични имена в мъж. род, ед. число, имен. падеж на -е-/-о-основи PIE.*-os →
PII.*-as → PIr.*-ɐh → ABg.*-əh → *-ə̯ → - се редуват с членувани форми
{PIE.*-os *só → PII.*-as-*sá →} PIr.*-ahhá → *-aŋhá “този” → ABg.*-ɒŋhá →
*-ɔŋhá ~ *-oŋhá → (преместване ударението наляво от окончанието) *-ɔŋhə ~
*-oŋhə → *-ɔ̃hə → *-õhə → *-ɔ̃ə̯ ~ *-õə̯ → -ɔ ~ -o.
39

5b1. Неударената дълга арийска *ā дава *ɒ̄ → *ɔ̄ ~ *ō → (ˊ) ɔ ~ o.


5b2. Неударената дълга арийска *ā пред резонант (*āR) дава *ā →
(ˊ) a ~ ɐ ~ ə.
6. Неударените арийски #*ă-, #*ĭ-, #*ŭ- в абсолютно начало на дума
(Anlaut) в “отворена” арийска сричка, т.е. #*VCV, след IX век (в единични
случаи още през VIII век, напр. ABg. vɛčɛ́ m “първи”) изчезват (през междинен
етап *ə̯/*ɨ̯ /*ʉ̯).
7a. Неударените арийски *-ă#, *-ĭ#, *-ŭ# в абсолютен край на дума
(Auslaut) изчезват (през междинен етап *ə̯/*ɨ̯ /*ʉ̯).
7b. Неударените арийски *ă, *ĭ, *ŭ → ABg. ə, i, u, когато са в
окончание, отслабват и по-късно изчезват заедно със съгласната (h, s, t) след
себе си – по същия начин престават да се произнасят старобългарските ъ и ь
в краесловие още в по време на Второто българско царство, макар че по
традиция се съхраняват в нашия правопис (с прекъсване 1921-1923) чак до
1945 г. (в Русия до 1918). Отпадането на неударените ирански окончания *-iš
→ ABg.*-is → *-i → *-ɨ̯ → , *-uš → ABg.*-us → *-u →*-ʉ̯ →  протича
значително по-късно от PII.*-as → PIr.*-ah → ABg.*-əh → *-ə → *-ə̯ → ,
съдейки по гръцки и латински записи – през VIII век неударените окончания -i,
-u все още съществуват – съдейки по разликата в записите Τερβελλιου “на
Тербелли”, Τερβέλις ~ Τέρβελλις у византийски хронисти и (монах) Trebel в
книгата на монашеското братство на манастира “Св. Петър” в Залцбург
(VIII – нач. IX век), *Trɛβɛ́ l → Troweɫ [truɛ́ ɫ] у Левонд, Τέρβελος ~ Τριβέλος у
византийски хронисти, Ṭ-r-f-lā у ал-Масуди – -ā е грешка на преписвач.
8. Неударена *-ā# в Auslaut се запазва (по аналогия с ударената *-ā́ #)
като “предна” a, включително в окончанията (Nom.sg.) PIE.*-ōn → PII.*-ā →
ABg.*-ā → -a, PIE.*-ōr → PII.*-ā → ABg.*-ā → -a, PIE.*-oss → *-ōs → PII.*-ās
→ PIr.*-āh → ABg.*-āh → *-ā → -a, PIE.*-eʔs/*-ehs → *-ēs/*-ās → PII.*-ās →
PIr.*-āh → ABg.*-āh → *-ā → -a.
9. Значителният брой късноантични хунски мъжки лични имена, които
завършват на Gr.-άς/-ας, може да се обясни, ако приемем, че -ας предава хуно-
български рефлекс на основи PIE.*-ḗn/*-ōn, *-ḗr/*-ōr, *-ḗs/*-ōs, *-ēs/*-ās →
ABg. -á ~ -a – сравни с OGr. -ης ~ -ᾱς ← PIE.*-ēs/*-ās в множество гръцки
мъжки имена.
10. Арийско неударено окончание (N.plur.) PIE.*-(ˊ)o-es → PII.*-(ˊ)āsas →
PIr.*-(ˊ)āhah → (преместване ударението наляво от окончанието) ABg.*-ɒ̄hɐh
→ *-ɔ̄həh ~ *-ōhəh → *-ɔhə ~ *-ohə → *-ɔə̯ ~ *-oə̯ → -ɔ ~ -o.
11. PIE.*l̥ H/*r̥H → PII.*ərH → *ə̄̆r (сравни OIA. ī̆r ~ ū̆r), което дава в бол-
шинството древноирански езици *ar, но в някои диалекти PII.*ə̄r дава ABg.
*ār → (ˊ) ar ~ ɐr ~ ər, напр. PIE.*gwr̥h-ó-s → PII.*gərHás → dialect. PII.*gə̄rás →
dial. PEIr.*gə̄ráh → ABg.*gāráh → *gā́ rəh → *gárə̯ → gár “планина”. Съответ-
но PIE.*l̥ Hĝ(h)/*l̥ Hk̂ , *r̥Hĝ(h)/*r̥Hk̂ → dial. PII.*ə̄rȷ́(h)/ *ə̄rć → dial. PEIr.*ə̄rȷ/*ə̄rc →
ABg.*ārz/*ārs → *aʫ/*aʪ ~ *ɐʫ/*ɐʪ → (ˊ) al ~ ɐl ~ əl.
12a. PII.*ā̆ y пред съгласна → ABg.*ae̯ → *æe̯ →*ǣ ~ *ɛ̄ ~ *ē →
(ˊ) æ ~ ɛ ~ e.
40

12b. PII.*ăyă → ABg.*ae̯a → *æe̯æ → *ǣæ → *ǣ ~ *ɛ̄ ~ *ē → (ˊ) æ ~ ɛ ~ e.


12c. PIE.*oHi-e/o → PII.*āHia → *āya → ABg.*āyə → *ayə̯ → ay, напр. в
PIE.*g(w)eH(i)- “пея” + суф.*-etó- → (герундивно значение в арийски – “може,
трябва да”) → *g(w)oHi-etó-s → PII.*gāHiatás → *gāyatás → PIr.*gāyatáh →
ABg.*gāyɐtáh → *gāyətáh → *gayə̯tá → gaytá “(инструмент, който) може да
пее → гайда” → по-късно *gaytá → gaydá (преосмислено в жен. род) → гáйда.
13. PII.*ā̆ w пред съгласна → ABg.*ɑo̯ → *ɒo̯ →*ɒ̄ ~ *ɔ̄ ~ *ō →
(ˊ) ɒ ~ ɔ ~ o, в Auslaut “централизиране” на *a пред w в последна арийска
сричка → *ɐw → *əw → *ʉ̄ → (ˊ) u:
13a. PIE.*d(u)wóʔu “два” (двойств. число) → *d(u)wṓw → PII.*d(u)wā́ w
→ ABg.*dwɐ́ w → *dwə́ w → *dwʉ̄́ → dú.
13b. Окончание PIE.*-éws/*-óws → PII.*-ā́ wš → PEIr.*-áwš → ABg.*-ə́ wš
→ *-ʉ̄́š → *-ʉ́ s → -ú  OPer. -āwš, Av. -āwš, OGr. -εύς, напр. в PIE.*hík̂ s-
*kwelHik-éws ~ *kwelHikóws “господар-отрядник, т.е. командир на военен
отряд” → PII.*íćš (vr̥ddhi)*čārīkā́ wš → (универб.) PEIr.*ičščārīkáwš → ABg.
*ičščɐ̄rīkɐ́ wš → *iččə̄rīkə́ wš → *ičərikʉ̄́š → *ičərigús → *ičəri̯ gú → ičərgú, през
Х век → čərgú → OBg. чрьгоу.
13c. PII.*ăwă → ABg.*ɑo̯ɑ → *ɒo̯ɒ → *ɒ̄ɒ → *ɒ̄ ~ *ɔ̄ ~ *ō → (ˊ) ɒ ~ ɔ ~ o.
13d. PIE.*oHu-e/o → PII.*āHua → *āwa → ABg.*āwə → *āβə → *avə̯ →
av ~ af в зависимост от това, звучна [C̬] или беззвучна [C̥] е съгласната след
PII.*āwa.
13e. PIE.*oHu-i → PII.*āHui → *āwi → ABg.*āwɨ → *āβɨ → *avɨ̯ →
av ~ af в зависимост от това, звучна [C̬] или беззвучна [C̥] е съгласната след
PII.*āwi.
13f. Когато PII.*āwa/*āwi се намират пред беззвучна съгласна [C̥], в някои
диалекти може би протича “прогресивна асимилация”: ABg.*avə̯/*avɨ̯ -C̥ →
*avC̥ → avC̬, т.е. av превръща беззвучната [C̥] в звучна съгласна [C̬].
Прогресивна асимилация има в кавьганъ във “Воденския надпис” на цесар
Самуил: PIE.*kowʔitwó-no-s → PII.*kawitwā́ nas ~ (vr̥ddhi) *kāwitwā́ nas → (меж-
ду гласни PII.*-tw- → PIr.*-θw- → ABg.*-θw- → *-hw- ~ *-xw- → -h- ~ -x-) PIr.
*kāwiθwā́ nah → ABg.*kāwiθwā́ nəh → kāwɨθwā́ nəh → *kāβɨhwā́ nə →
*kavɨ̯ hwánə̯ → *kavhán → kavɦán ~ kavγán “върховен мъдрец” → по-късно
“върховен мъдрец, който наблюдава, слуша, обръща внимание → изпълнява
надзор, контрол → върховен контрольор”: kavγán → OBg. кавьганъ.
14a. PIE.*oH → PII.*āH пред арийска дълга гласна ī → *āHī → *āyī →
ABg.*ayi → ay ~ aí: PIE.*bhég-o- → PII.*bhága- → PIr.*bága-{→ прáтюрк.*bǽgə
→ beg ~ bek ~ beγ → bey “вожд, княз, господар” е стара заемка от ирански с
еволюция на значението “(който) разпределя дялове → господар”} и *bhéhg-o-
→ PII.*bhā́ ga- ~ *bhāgá- “част, дял (от земя, имущество)” {PIr.*bága- →
OBg.*богъ “дял” → богатъ “(който) има дялове” → Bg. богат}, напр. в PIE.
*bhégo-h (Plur.n.= coll.) “дялове” + суф.*-i(H)no- → *bhegoh-ī́no-s “(който) има
дялове” → PII.*bhagāHī́nas → *bhagāyī́nas → PIr.*bagāyī́nah → ABg.
*bagayínəh ~ *bagáyinəh → *bagaínə̯ ~ *bagáinə̯ → bagaín ~ bagáyn “(който)
има дялове (дадени от владетеля срещу военна служба) → конник-рицар” –
41

в Азия феодалните отношения възникват много преди класическия европейски


феодализъм: тежката бронирана конница е иранско, а не западноевропейско
откритие!
14b. Когато PII.*ay/*āy и *aw/*āw се намират пред арийските дълги
гласни ā, ī, ū, полугласните y и w фонологично не се различават от съгласните,
като образуват сричка със следващата гласна: PII.*ay-V̄ (V̄ = ā, ī, ū)/*āy-V̄ →
ABg.*a-yV̄/*ā-yV̄, PII.*aw-V̄/*āw-V̄ → ABg.*a-wV̄/*ā-wV̄.
15a. Ударено окончание PIE.*-óm → PII.*-ám → {“централизиране” на
*a пред m в последна арийска сричка} ABg.*-ə́ m → *-ə́ ɱ → *-ə́ w → *-ʉ̄́ → -ú.
15b. Неударено окончание PIE.*-om → PII.*-am → {“централизиране” на
*a пред m в последна арийска сричка} ABg.*-əm → *-əɱ → *-əw → *-ʉ̄ → *-ʉ
→ *-ʉ̯ → .
16. PIE.*H̥ между съгласни → *ə → PII.*ɨ → *i → OIr. , а в първа
отворена арийска сричка пред ударение PIE.*#CH̥C_́ → *#CəC_́ → PII.
*#CiC_́ – напр. в PIE.*kāp-/*kōp-/*kəp- “хващам; обхващам, побирам →
съдържам” + суф.*-e-ko- → *kəpekós “(част от облеклото, скроена да)
побира и съдържа (временно) неща” → PII.*ḱipakás → *čipakás → PIr.
*čipakáh → ABg.*čipakáh → *čipákəh → *čipágə̯ → čipág “джоб” →
OBg. чьпагъ.
17. По-късно в някои прабългарски диалекти отпадането на окончания-
та -i, -u променя гласните e, ə, u в предходната сричка = “преглас” (Umlaut)
{в някои случаи възниква преглас пред съхранени последни арийски срички, съ-
държащи *i, *u – напр. окончанието PII.*-ín-/Nom.sg.*-ī́ }:
17a. PIE.*bher-/*bhr̥- “нося” + суф.*-i- (Nom.sg.n.) → *bhér-i “носене (на
дар) → данък” → PII.*bhári → ABg.*bɛ́ ri → *béri → *bɪ́ri̯ → bir → OBg. биръ
→ Bg. (преди 1945 г.) бирникъ “данъчен служител”.
17b. PIE.*sk̂ ubho-bhégo- “с хубав дял, жребий → благополучен, щаст-
лив”, контаминирано с PIE.*ʔsu-bhégo- “с добър дял, жребий → благополучен,
щастлив” → PII.*sćubābhága- → (хаплология) *sćubhága- + суф.*-ín-/Nom.sg.
*-ī́ {сравни OIA. bhagín- “щастлив; прекрасен, съвършен”} (N.sg.) PIr.*scubagī́
→ ABg.*subɐgī́ → *subəgī́ → *subɨgī́ → subigí, по-късно subigí → süviγí
“благополучен, щастлив”.
17c. PIE.*kehw- “бия, удрям; чукам; кова; цепя” → (редуплицирано същ.
име) PIE.*ke-khú- ~ *ke-kú- “чук” 4 → (N.sg.n.) PIr.*čakú → ABg.*čɐkú →
*čəkú → *čʉkú → *čúku̯ → čuk → OBg.*чоукъ, бълг. чук. Проф. д-р Стефан
Младенов погрешно извежда “чук” от PIE.*kew- → PSlv.*čyu- + суф.*-ko- →
PSlv.*-kъ: PIE.*kewkos → PSl.*čyukъ, защото болшинството езиковеди реконст-
руират не PIE.*kew-, а PIE.*kehw- → *kāw- – *k пред *ā няма как да палата-
лизира в *č. PIE.*kuh-yo- → PSl.*kыyь “чук; тояга” → OBg. кыи “чук” и т.н. е
общославянска дума, докато “чук” се среща само в български и в източно-
иранските езици. Куриозно е, че един български военачалник от времето на
Крумош или Омуртаг се казва Τζυκος [Čuk ~ Čúko] – името му директно

4
IEW, ᵽ535; LIV2, ᵽ345-346; ЭССЯ.13, ᵽ257-259
42

отговаря на славянското Кыи от “Повесть временных лет”, най-старият


руски летопис, т.е. Кыи е буквален превод (калка) на ABg. Čuk!
17d. PIE.*bhedh- “огъвам, извивам, навеждам” {+ инфикс *-n- →
*bhendh- → *bhondh-éye- → PGer.*bandyan- → англ. bend “огъвам, извивам,
навеждам”: *bandyan- → bend погрешно се свързва с PIE.*bhendh- “връзвам” –
PIE.*bhendh- “огъвам, извивам, навеждам” и PIE.*bhendh- “връзвам” са
различни корени-омоними!} 5 + PIE.*ɦekw-/*ɦkw- “виждам, гледам; око” →
суфиксоид *-ɦekw-e-/ *-ɦkw-e- “вид, форма; обърнат към” ( OIA. -añc-/-ac-) +
суф.*-ko-: PIE. *bhédh-ɦekwe-ko-m “(нещо) в огънат, извит вид → халка,
пръстен” → (PIE. *ke → PII.*ḱa → ča) PII.*bádhačakam → PIr.*bádačakam →
ABg.*bǽdɐčɐkəm → *bɛ́ δəčəkəɱ → *bɛ́ δəčəkəw → *bɛ́ ləčəkʉ̄ → *bɛ́ lə̯čʉkʉ →
*bɛ́ lə̯čugʉ̯ → bɛ́ ɫčug “халка, пръстен” → OBg. бельчоугъ ~ бѣлъчоугъ (ѣ по
аналогия на OBg. бѣлъ → Bg. бял). ABg. bɛ́ ɫčug и англ. bend са индоевропейски
когнати.
Там, където, съдейки по цялостното структурно съответствие между
прабългарска дума и насрещната арийска реконструкция, с голяма вероятност
прабългарската гласна отвежда към арийска *ā̆ или в някои случаи арийски
*ərH (← PIE.*l̥ H, *r̥H), *r̥, често наблюдаваме фонетично необяснима поява на
гръцки η, ι [i], υ [ü ~ i], ου [u] и старобългарски и [i], ъ [ɵ ~ ʉ], ь [ɘ ~ ɨ] –
логично това подсказва наличието на гласна като ɘ ~ ə ~ ɵ ~ ɤ, която
късноантичните и средновековните гръцки и латински автори се чудят, как да я
запишат: напр. колебанията в предаването на гласни в Ασπαρούχ [Asparúq] ~
Исперихъ ~ Есперихъ – ако допуснем, че в протографа на “Именника” пише
*ЄСΠЄΡΥΧ, логичното произнасяне е [Əspərúq]. Колебанията в предаването
на военната длъжност ητζιργου ~ ητζηργου ~ ηζουργου ~ чрьгоу подсказват
произнасяне [ičərgú ~ čərgú]. Как точно е произнасяна тази “ъ” – като англ. ə,
по-предна като нем. ɘ, закръгленоустна (лабиална) като френ. ɵ или задно-
нелабиална като типичната българска Ъ [ɤ] (преди 1945 г. Ъ/Ѫ), няма как
точно да установим. По най-общи съображения – съответствията между
гръцки и старобългарски записи на прабългарски думи и имена, както и
широкото разпространение на ъ[ɤ] в днешния български, нетипично за
болшинството славянски езици, смятам, че в прабългарски има “централно-
нелабиализирана” ə ~ ɘ като англ. и нем. “ъ” – с “централно-лабиализиран”
алофон ɵ (средна между “о” и “ъ”) като във френски език.
18. PIE.*l̥ и *r̥, които се сливат в PIr.*ər, след нелабиализирана съгласна
дават в някои диалекти ABg. ər – а след лабиализирана съгласна (b/β/v, p/φ/f,
m) дават ABg. ɵr. Това е хипотеза, основана на ранни латински и арменски
записи на етническото ни име, на историческо съпоставяне с най-древния
източноирански език – авестийски (в него ə е широко разпространена) и на
нетипичната за славянските езици българска ъ/ѫ. Но ако изхождаме строго
от гръко-латинските записи, може да приемем, че в различните прабългарски
диалекти съществува фонетично колебание ər ~ ɨr ~ ir, съответно ɵr ~ ʉr ~
ur, което има точна аналогия в много езици от средноиранската епоха, в
5
IEW, ᵽ114; EDPG, ᵽ51; БЕР.1, ᵽ41-42; РЭС.3, ᵽ82-83
43

които PIr.*ər дава ir ~ ur. Ако съдим по записите BOLGAR (плочката от


Виничко кале, реп. Македония, края на V – нач. на VI век); Bolgaria (приписката
към Чивидалското евангелие, 867 г.); vulgares ~ bulgares ~ bulgari, bulɫar
[bulγar] ← *bulxar ~ bulkar ~ blkar ~ bolkar (арменската география
“Ашхарацуйц”, края на VІІ век); βουλγάροι ~ βούλγαροι; блъгари ~ бльгари и
днешното самоназвание българи [bɤ́ ɫgɐri] – логично българският етноним е
произнасян като bɵɫgár ~ bɵɫγár или buɫgár ~ buɫγár.
19. Индоевропейските консонантни групи *lĝ(h)/*rĝ(h) и *lk̂ /*rk̂ , които в
праирански дават *rȷ и *rc, в прабългарски се сливат във вторична l: PIr.*rȷ/*rc
→ ABg.*rz/*rs → *ʫʫ ~ *ʫ // *ʪʪ ~ *ʪ → ll ~ l – в определени случаи е
произнасяна ɫ като бълг. и англ.“твърда л”. Пред *y ABg. l палатализира → ȴ
като бълг. и рус.“мека ль”, както показват OBg. быля и боляринъ.
Вторичната l има аналогия както в западноиранските {PIr.*rd, *rȷ → MPer. l
и PIr.*rθ, *rc → MPer. hl}, така и в източноиранските езици {PIr.*rd → Xot. l,
PIr.*rȷ → Xot. lys [lz], PIr.*rt → Xot. ḍ [ȴ = ль], PIr.*rc → Xot. ls}.
20a. PIE.*-r̥/*-n-основа се колебае (диалектно?) между съхраняване или
изчезване в Nom.sg.: PIE.*-r̥ → PII.*-ər → ABg. -ər ~  ← *-ə̯ ← *-ər ← *-ər,
напр. OBg. тикъръ ~ тикъ “огледало”: PIE.*hent-/*hn̥t- “предна страна (на
нещо), чело, лице” → *henti/*hn̥ti “отпред, челно → насреща, срещу” 6 +
PIE.*ɦekw-/*ɦkw- “виждам, гледам; око” + PIE.*kwer-/*kwor-/*kwr̥- “правя,
действам” → PIE.*hn̥ti-ɦkw-kwr̥ “(което) прави да гледам насреща себе си,
прави да се оглеждам → огледало” → PII.*atī́kkr̥ → PIr.*atī́kər → ABg. *ɐtī́ kər
→ *ə̯tíkər → tíkər → OBg. тикъръ или ABg.*ɐtī́ kər → *ə̯tíkər → *tíkər → *tíkə̯
→ tík → OBg. тикъ. Пряко съответствие на ABg. tíkər ~ tík “огледало”,
макар и с по-различна семантика, но с почти еднакво словообразуване, е Lat.
antīcus ~ antīquus “преден; предишен; старинен, древен” ← PIE.*hn̥ti-ɦkw-os
“(който) гледа напред → преден, предишен ”.
20b. PIE.*-r̥/*-n-основа дава в едносрична дума PII.*-ár → ABg. -ǽr ~ -ɛ́ r,
напр. в PIE.*séhwl̥ → *shwél (по аналогия на Gen.sg.*shwén-s) → *swél →
*suwél → PII.*s(u)wár → PIr.*h(u)wár → *hwár → {PII.*sw → PIr. *hw → *hw →
OIr. xw → ABg.*xw → x} ABg.*hwǽr → *xwǽr → xǽr “слънце”  OIA. súvar ~
svàr, Av. h(u)warə “слънце”– съхранена е в старобългарски като название на
буква х (хѣръ) в азбуката! Никой езиковед не предлага някаква смислена
етимология, понеже никой не допуска, че хѣръ може да е иранска дума!
Предложеният превод е само един от няколко възможни – има още 6
ирански корена *hwar-, напр. PIE.*swer- “звуча” и PIE.*swer- “говоря” дават
PII.*swar- → PIr.*hwar-: PIE.*swer-ó-s → PII.*swarás → PIr.*hwaráh →
ABg.*hwæráh ~ *hwɛráh → *xwǽrəh ~ *xwɛ́ rəh → *xǽrə̯ ~ *xɛ́ rə̯ → xær ~ xɛr →
“глас, звук; говор”  OIA. svará- “глас, звук”.7

6
IEW, ᵽ49-50
7
IEW, ᵽ1049-1050; LIV2, ᵽ613; ЭСИЯ.3, ᵽ470-485
44

21. Когато полугласните *y и *w се намират след арийски *r̥/ərH ← PIE.


*l̥ (H)/*r̥(H) (в иранския диалект, от който произлиза древнобългарски, PIE.-
ларингалът изчезва в позиция *R̥Hy/w → *R̥y/w → PIr.*əry/w), както и когато
типичните арийски групи *iy и *uw се намират след арийски *rȷ́ (h)/*r̥ȷ́(h)/*ərȷ́ (h) →
ABg.*ʫ/*əʫ, *rć/*r̥ć/*ərć → ABg.*ʪ/*əʪ и *rtC/*r̥tC/*ərtC → OEIr.*rθ/*ərθ →
ABg. *ʪ/*əʪ, протича метатеза, в резултат на която се получава:
21a. PII.*r̥y → ABg.*əry → əyr, в лаб. контекст ɵyr, по-късно *ɨr → ir:
21a1. PIE.*gwerh-/*gwr̥h- “тежа” + суф.*-yo- → *gwr̥h-yó-s “тежест” →
PII.*gəryás → (dialect.) OEIr.*gəryáh → ABg.*gəryáh → *gə́ yrəh → *gə́ yrə̯ →
gəyr “тежест”, по-късно *gɨr → gir → Bg. (Plur.) ги́ ри “метални тежести”.
21b. PII.*rȷ́(h)iy/*rćiy → ABg.*rziy/*rsiy → *ʫ(ʫ)iy/*ʪ(ʪ)iy → *l(l)iy → *il y
→ iȴ ~ yȴ [ȴ ~ ʎ].
21c. PII.*r̥ȷ́(h)iy/*r̥ćiy → ABg.*ərziy/*ərsiy → *əʫ(ʫ)iy/*əʪ(ʪ)iy → *əl(l)iy
→ *əily → əyȴ [ȴ ~ ʎ], в лабиален контекст ɵyȴ , по-късно ABg.*ɨȴ → iȴ .
21d. PII.*r̥w → ABg.*ərw → əwr, в лабиален контекст ɵwr, по-късно
ABg.*ʉr → ur.
21e. PII.*rȷ́(h)uw/*rćuw → ABg.*rzuw/*rsuw → *ʫ(ʫ)uw/*ʪ(ʪ)uw →
*l(l)uw → *ulw → uɫ ~ wɫ [ɫ ~ ʟ].
21f. PII.*r̥ȷ́(h)uw/*r̥ćuw → ABg.*ərzuw/*ərsuw → *əʫ(ʫ)uw/*əʪ(ʪ)uw →
*əl(l)uw → *əulw → əwɫ [ɫ ~ ʟ], в лабиал. контекст ɵwɫ, по-късно ABg.*ʉɫ → uɫ .

Следната таблица представя обобщено древнобългарската


вокално-сонантна система:
45

Неударената
Неударената част
част
Арийски на арийска дума
Ударена на арийска
(индо- пред или след
арийска сричка дума пред
парокситонно/
ирански) баритонно ударение
окситонно
праезик ударение
Древнобългарски език
*a пред арийско ударение *a →
ǽ ~ ɛ́ ~ é *aCV́ (C): a ~ ɐ ~ ə (ˊ) a ~ ɐ ~ ə
пред резонант (R = след арийско ударение пред резонант
*l, *r, *m, *n; *yV̄, *(C)V́ Ca: ə ~ ɤ *aR(C)V́ (C):
*wV̄) *ắR: пред арийско ударение *ɒ →
á ~ ǽ ~ ɛ́ пред резонант (ˊ) ɔ ~ o,
*aR(C)V́ (C): в някои
æ~ɛ~e прабългарски
след арийско ударение диалекти
пред резонант *ɑ → (ˊ) ʌ ~ ə
*(C)V́ CaR: e ~ ɪ
арийски окончания
арийско окончание *-a, -as → PIr.*-a, -ah
*-ás → PIr.*-áh → → ABg.*-ɐ, -ɐh →
(преместване на *-ə, -əh → *-ə̯ → 
ударението наляво) арийско окончание
*ɐh → ABg.*-əh → *-ərš → PEIr.*-arš →
*-ə → *-ə̯ →  ABg.*-æř ~ *-ɛř
(*-ř# = ɹ) →
арийско окончание *-æř ~ *-ɛř ~ *-eř →
*-ánts → PIr.*-áns → -æ ~ -ɛ ~ -e
ABg.*-ǽn ~ *-ɛ́ n → арийско окончание
*-æ̃́ ~ *-ɛ̃́ → *-ants → PIr.*-ans →
-ǽ ~ -ɛ́ ABg.*-æn → *-ɛn →
-æ̃ ~ *-ɛ̃ ~ *-ẽ
арийско окончание → -æ ~ -ɛ ~ -e
*-ám → арийско окончание
“централизиране” *-am → “централиз.”
на *a пред *m на *a пред *m
в последна арийска в последна арийска
сричка → ABg.*-ɐ́ m сричка → ABg.*-əm →
→ *-ə́ m → *-ə́ ɱ → *-əɱ → *-əw → *-ʉ̄ →
*-ə́ w → *-ʉ̄́ → -ú *-u → *-u̯ → 
46

*ā *ɑ̄ → *ɒ̄ → *ɔ̄ ~ *ō → *ɑ̄ → *ɒ̄ →


*ā́ → á ɔ~o *ɔ̄ ~ *ō →
арийски окончания пред резонант (ˊ) ɔ ~ o
*-ā́ , *-ā́ s → *āR(C)V́ (C) и пред резонант
PIr.*-ā́ , *-ā́ h → *(C)V́ CāR: *āR(C)V́ (C):
ABg.*-ā́ , *-ā́ h → *ā → a ~ ɐ ~ ə *ā →
-á арийски окончания (ˊ) a ~ ɐ ~ ə
*-ā, *-ās →
PIr.*-ā, *-āh →
ABg.*-ā, *-āh →
-a
арийско окончание
PIE.*-o-es → PII.*-āsas
→ PIr.*-āhah →
ABg.*-ɑ̄hɐh → *-ɒ̄həh
~ *-ɔ̄həh → *-ɔhə →
*-ɔə̯ ~ *-oə̯ →
-ɔ ~ -o
*i/*ī i
неударената кратка арийска *-i# в Auslaut изчезва,
пораждайки Umlaut (само в някои диалекти?) PIr.*a → i
арийски окончания *-iš, *-ī → ABg.*-is, *-ī → -i
*u/*ū u
неударената кратка арийска *-u# в Auslaut изчезва,
пораждайки Umlaut (само в някои диалекти?) PIr.*a → u
арийски окончания *-uš, *-ū → ABg.*-us, *-ū → -u
*ā̆ y пред съгласна: *ae̯ → *æe̯ → *ǣ ~ *ɛ̄ ~ *ē → æ ~ ɛ ~ e
*aya *ae̯a → *æe̯æ → *ǣæ → *ǣ ~ *ɛ̄ ~ *ē → æ ~ ɛ ~ e
PIE.*oHi-e/o →
*āHia → *āya *āyə → *ayə̯ → ay
PIE.*oH →
PII.*āH пред
арийска дълга ī
→ *āHī → *āī *ai → ay ~ aí
*ā̆ w пред съгласна: *ɑo̯ → *ɒo̯ → *ɒ̄ ~ *ɔ̄ ~ *ō → ɒ ~ ɔ ~ o
в Auslaut “централизиране” на *a пред w
в последна арийска сричка → *ɐw → *əw → *ʉ̄ → u
PIE.*-éws# → ABg.*-ɐ́ wš → *-ə́ wš → *-ʉ̄́š → *-ús → -ú
*-ā́ wš# →
PEIr.*-áwš#
47

*awa *ɑo̯ɑ → *ɒo̯ɒ → *ɒ̄ɒ → *ɒ̄ ~ *ɔ̄ ~ *ō →


ɒ~ɔ~o
PIE.*oHu-e/o
→ *āHua →
*āwa *āwə → *āβə → *avə̯ → av ~ af
PIE.*oHu-i →
*āHui → *āwi *āwɨ → *āβɨ → *avɨ̯ → av ~ af
*y y в начало на дума и между гласни
след алвеоларна, веларна и латерална съгласна:
смекчава (палатализира) я и изчезва
*w *β → v
в начало на дума и между гласни
PIE.*l̥ H/*r̥H *ə̄r → *ār → ar ~ ɐr ~ ər
→ PII.*ər →
PIr.*ar
PIE.*l̥ Hĝ(h)/ *ə̄rz/*ə̄rs → *ārz/*ārs →
*l̥ Hk̂ , al ~ ɐl ~ əl
*r̥Hĝ(h)/*r̥Hk̂

PII.*ərȷ́(h)/*ərć

PIr.*arȷ/*arc
*r̥ (и PIE.
*l̥ H/*r̥H →
PII.*ər → *ər → ər ~ ir ← *ɨr
след *b(h), *p, в съседство с лабиализирана съгласна:
*m, *w *ər → ɵr ~ ur ← *ʉr
и пред *Cw:
PIr.*ər)
PIE.*-r̥/*-n-
основа →
*-ər# -ər ~  ← *-ə̯ ← *-ər ← *-ər
*-ár# -ǽr ~ -ɛ́ r
*r̥y ABg.*əry → əyr, в лабиален контекст ɵyr,
по-късно ABg. *ɨr → ir
*rȷ́(h)iy/*rćiy ABg.*rziy/*rsiy → *ʫ(ʫ)iy/*ʪ(ʪ)iy → *l(l)iy → *ily →
iȴ ~ yȴ [ȴ ~ ʎ]
*r̥ȷ́(h)iy/*r̥ćiy ABg.*ərziy/*ərsiy → *əʫ(ʫ)iy/*əʪ(ʪ)iy →
*əl(l)iy → *əily → əyȴ [ȴ ~ ʎ], в лабиален контекст ɵyȴ ,
по-късно ABg.*ɨȴ → iȴ
48

*r̥w ABg.*ərw → əwr, в лабиален контекст ɵwr,


по-късно ABg.*ʉr → ur
*rȷ́(h)uw/*rćuw ABg.*rzuw/*rsuw → *ʫ(ʫ)uw/*ʪ(ʪ)uw → *l(l)uw → *ulw →
uɫ ~ wɫ [ɫ ~ ʟ]
*r̥ȷ́(h)uw/*r̥ćuw ABg.*ərzuw/*ərsuw → *əʫ(ʫ)uw/*əʪ(ʪ)uw →
*əl(l)uw → *əulw → əwɫ [ɫ ~ ʟ], в лабиален контекст ɵwɫ ,
по-късно ABg.*ʉɫ → uɫ
PIE.*H̥ между 
съгласни → *ə i
→ PII.*ɨ → *i в първа отворена арийска сричка пред ударение PIE.*#CH̥C_́

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ХУНИ. ДРЕВНОБЪЛГАРСКИЯТ ПЕРЧÉМ


Преди да се обособят като отдéлен етнос, древните българи са част
от ЕВРОПЕЙСКИТЕ ХУНИ, които са различни от азиатските хуни,
описани от античните китайски историци. Европейските хуни са описани още
от гръко-римсите географи Плиний Стари, Дионисий Периегет и Клавдий
Птолемей още през I-ви-II-ри век около Каспийско море. Те са част от общ-
ността на иранските племена ДАХИ, обитавали към III-ти-II-ри век пр.н.е.
югоизточния бряг на Каспийко море и около р. Амударя – на същия бряг днес
неслучайно откриваме две планински възвишения с добре познато на всеки
българин звучене – Голям Балхан и Малък Балхан. Напълно прозрачната
ИРАНСКА етимология на етнонима “хун” показва, че европейските хуни са
антична група ирански племена: PIE.*dehw- “горя, пламтя; запалвам, горя
нещо” → (ларингална метатеза) *dhеw- → (dial.)*thew- + суф.*-no- → *thu-nó-s
“пламнал, горящ, разпален, огнен” → PEII.*thunás → (vr̥ddhi) *tháwnas → PEIr.
*θáwnah ~ *θunáh 8 → OEIr./ABg.*θɑ́ o̯nəh ~ *θunáh → *θɒ̄́nəh ~ *θunáh →
*θɔ̄́nəh ~ *θúnəh → *θɔ̄̆ˊnə ~ *θúnə → (OIr. θ → MIr./ABg. h ~ x) *hɔ̄̆ˊnə̯ ~ *húnə̯
→ hɔn ~ xɔn ~ hun ~ xun.
Най-старите записи на етнонима “хуни” гласят у Плиний Стари (преди
79 г. от н.е.) thuni, у Дионисий Периегет (нач. на II век) θυνοι ~ θοῦν(ν)οι ~
ὧν(ν)οι, у Клавдий Птолемей (ср. на II век) χοῦνοι, у Иполит Римски (нач. III
век) οὐεννοί, а от V век нататък късноантичните автори редовно пишат Gr.
οὗν(ν)οι = Lat. hun(n)i. Οὐεννοί произволно е “поправено” от проф. Markwart
на *οὐενετοί “венети”, т.е. славяни – всъщност преписваческата грешка е
οὐεννοί вместо *οὑνοί.9 Това е класически пример на научна НЕдобросъвест-
ност – очевидно е, че по невнимание преписвачът вмъква ε и пише νν по
инерцията на правописа от V в. нататък, но според професор, за когото хуните
са непременно тюрки и непременно същите, споменавани от китайските
историци, Иполит няма как да знае за хуните, сблъскали се с Римската
8
IEW, ᵽ179-180; LIV, ᵽ104-105; ЭСИЯ.2, ᵽ387-391
9
WHun, ᵽ444-448; Atwood, Christopher: Huns and Xiōngnú: new thoughts on an old problem – in: Studies
in history and culture in honor of Donald Ostrowski, Brian Boeck, Russell Martin, Daniel Rowland eds.
Bloomington, Slavica Publishers 2012, ᵽ27-52
49

империя след 70те години на IV век! През ХХ век да съдиш, какво са знаели
географите и историците на Римската империя, да твърдиш, че Клавдий
Птолемей, който е описал племена и градове в далечен Китай, се е “объркал”,
пишейки, че “между бастерните и роксоланите [са] хуните (χοῦνοι)” –
тежко и горко на днешната наука от професори с подобен манталитет… Най-
старите записи на етнонима “хун” са с θ/th- или χ/ch- в началото – това
изобщо не е грешка на преписвач, а е отражение на добре позната иранска
фонетична еволюция θ → h ~ x: *θúnəh → у Плиний Стари thuni, у Дионисий
Периегет θυνοι ~ θοῦν(ν)οι според произношението до Iви век – по-късен
преписвач го е “поправил” според произношение след Iви век – *θɔ̄́nəh → *hɔ̄́nə
→ ὧν(ν)οι, *húnə → у Иполит Римски οὐεννοί вместо *οὑνοί. Терминът “хуно-
българи” на проф. д-р Васил Златарски е напълно коректен. ЕВРО-ХУНО-
БЪЛГАРСКИЯТ етноним hɔn ~ xɔn ~ hun ~ xun си има буквален славянобъл-
гарски превод – Огнян и Пламен!

Един от най-важните външни отличителни белези на всеки народ в Древ-


ността и Средните векове, освен облеклото и речта, е прическата. Разнообраз-
ните начини на оформяне на косата (и брадата у мъжете) чрез решене, сплитане
и подстригване били специфични и устойчиви у различните народи, напр. евро-
хунобългарската мъжка прическа, възприета и сред част от славянските
народи, съществува чак докъм края на XIX век. Тази прическа към VI век се
разпространява широко из Евразия – в Китай, както се вижда от докумен-
тални филми, е типична чак до революцията от 1911 г. През XIX век у нас тя е
наричана “ПЕРЧÉМ” (това е основната форма – има и други диалектни вари-
анти: перчáм, пирчáн, перчи́ м, перчи́ н; думата е заета от съседните балкански
народи – сърбохърв. перчи̂н, алб. perçéme, рум. perciúne, OTur. → тур. perçém):
PIE.*péri “около, наоколо” 10 + PIE.*kes-/*kos- “реша, разчесвам; коса” {
10
LIPP.2, ᵽ617-621
50

PIE. *kes- → PSlv.*čes- → OBg.*чесати → Bg. чесам, чеша, разчесвам;


PIE.*kos-ā → OBg. коса → Bg. коса} + суф.*-men/*-mn̥ → *peri-kés-mn̥
“решене и офор-мяне на косата около главата → причесване → прическа”
→ PII.*paričásma → PIr.*paričáhma → ABg.*pɛričɛ́ hmə → *pɛri̯ čɛ́ hmə̯ →
pɛrčɛ́ m “мъжка прическа с обръснато теме и спускаща се от тила надолу
плитка”  PIr. *paričáhma → кл. перс. parčám, кюрд. parčam “снопче коса,
къдрица, перчем”, лур. perč “къдрица”, PIE.*peri-kés- → PSlv.*prī̆-čés- →
OBg.*причесати → Bg. причесвам.11

11
IEW, ᵽ585; LIV2, ᵽ357; EDPC, ᵽ204; ЭСКЯ, ᵽ89; БЕР.2, ᵽ653-655; БЕР.5, ᵽ183-184; ЕПРБКЕ, ᵽ683
51
52

ТВИМÉР (710-737), ДВАН, ВЪРК “ВЪЛК”, ШÉХТЕМ “ШЕСТИ”.


ВЪРКАЛÁK “ВЪЛК-МЪЖ, ВЪРКОЛАК”, БАЯ́Н.
ЦИГАНСКИ ДАС “БЪЛГАРИН”
Понеже българският владетелски списък-хроника от 764 г., известен
като “Именник на българските канове” (по-нататък “Именника”) достига
до нас в 3 късни руски преписа (XV-XVI век), съвсем естествено съдържа разно-
четения (правописни разлики в предаването на дума) и грешки. Грешките се
откриват чрез внимателен анализ на писмения извор, включително чрез
съпоставка с други синхронни извори. Част от преписваческите грешки са
коригирани от изследователите, но други са им убягнали от погледа – например
53

най-обикновено неволно обръщане на сричка в име, непознато за преписвача:


от цялостната структура на текста следва, че Твиремъ е име на владетел, а
не е числително от прабългарския календар. Какво по-банално от това, да ти
продиктуват *Твимеръ, a неволно да напишеш Твиремъ, обърквайки името с
ABg. твиремъ [tvírɛm] “четвърти”?! Това е т.нар. “НЕИЗВЕСТЕН хан”,
който в нашата историография е обект на десетилетни дискусии. Името му в
протографа (първообраза) на “Именник на българските канове” е *ΤΒΗΜЄΡ
→ бат-Тимер в компилацията с доста надеждна ономастика, но... с късна
датировка и твърде неясни първоизвори, “Джагфар тарихы”. 12 Етимоло-
гията на това чисто индоевропейско име може да се изведе от два корена,
познати на всеки индоевропеист: PIE.*tewh-/*tuh- “здрав, як, силен, мощен
съм” → *tuh-í- → *tūí- “якост, сила, мощ” + PIE.*melɦ-/*ml̥ ɦ- “излизам
напред, изпъквам → показвам се, изглеждам → отличавам се” 13 → *mélɦo-
“(който) излиза напред, изпъква → (който) се отличава → отличéн ~
отли́ чен”  OIA. mā́ lā “(знак за) отличие → венец, корона, гирлянда от
цветя”: PIE.*tūi-mélɦo-s “(който) изпъква, отличава се със здраве, якост,
сила, мощ” → (PIE.*l → PII.*r в болшинството древни арийски езици) PII.
*tūimáras ~ *tuwimáras → PIr. *tuwimárah → ABg.*tuwimǽrəh → *tuwimɛ́ rə →
*tvimɛ́ rə̯ → Tvimɛ́ r. Прабългарското име TVIMÉR е най-вероятният първо-
образ на широко разпространеното тюркско име Тимер ~ Темир ~ Темур ~
Тимур: след като началната група tv- е опростена в t- → Timér, по “народна
етимология” е приравнено към OTur. temir ~ temür “желязо”, т.е. “Железен
мъж”.
Твимéр царува 27 години (710-737) (в “Именника” неточно записани 28),
от които 5 (710-715) заедно с Тервел като СЪВМЕСТЕН владетел. Съвладе-
телската институция в ранносредновековна България, според мен, е
доказан факт – в тая връзка аз смятам, че официалната година на възкачване
на престола съвпада с провъзгласяването на сина за съвладетел от своя
баща, откогато е по-логично да се отчита брóят години на царуване – за
разлика от други учени, които смятат, че официалната година на възкачване
съвпада със смъртта на бащата.
Годината на възкачване на Твимер *дванъ *шехтемъ → в “Именника”
дв̏ан шехтемь не означава “заек”: PIE.*dhehw-/*dhewh- “натискам, притис-
ϟ

кам, давя, ду́ ша” → (т.нар. Schwebeablaut) *dhweh- + суф.*-no- → *dhwā́ -no-s
“(животно, което) дави, ду́ ши → див звяр, хищник → вълк” → PII.*dhwā́ nas
→ PIr.*dwā́ nah → ABg.*dwā́ nəh → *dvánə̯ → dván “вълк”  OBg. давлѭ,
бълг. давя ← PIE. *dhóhw-ey/i-, OGr. θαῦνον ← *thā́ wnon “диво животно, звяр”
← PIE.*dhéhw-no-m, OGr. θώς/θωός (Gen.sg.) “чакáл” ← *thṓwos ← PIE.
*dhóhw-os, Phr. davos “вълк” ← PIE.*dhéhw-os, Lat. Fáunus “бог на горите и
полята” (→ фауна “животински свят”), илир. Dáunus ~ Δαῦνος ← PIE.
*dhéhw-no-s, PGer.*dewza- “диво животно” ← *dhewso- (вторична е-степен) ←

12
Бахши Иман: “Джагфар тарихы”, Кама, София 2005, ᵽ26-27
13
IEW, ᵽ721-722; LIV2, ᵽ433-434; EWA.2, ᵽ351
54

PIE.*dhów-so- 14 . ABg. dvan е само едно от названията на вълка – т.нар.


евфеми-зъм на мястото на първоначално PIE.*wl̥ ḱ wo-s “вълк” → PII.*wr̥ḱ as →
PIr. *wə́ rkah → ABg. *wə́ rkəh ~ *wɵ́ rkəh → *və́ rkə̯ ~ *vɵ́ rkə̯ ~ *vʉ́ rkə̯ → vɵrk ~
(v)urk: съхранено е до днес в PIE.*wl̥ kwo- → PII.*wr̥ka- + PIE.*demh-/*dm̥h-
“строя, градя”, контаминирано с PIE.*demh-/*dm̥h- “укротявам, опитомя-
вам” + суф.*-so- → PIE.*dm̥h-só-s “(който) строи дом и живее питомно →
човек, мъж” → PII.*dāsás → PIr.*dāháh + вторичен суфикс *-(e)ko-/*-(o)ko- →
PII.*-aka-/*-āka- (широко разпространен в арийските езици) 15 → *wl̥ kwo-
dm̥hso-ko-s: (засягам спорния проблем за суф.*-(o)ko- → PII.*-ăka- ~ *-āka-:
законът на Brugmann PIE.*o → PII.*ā в тази прабългарска дума не действа,
защото OIr.*-ăka- ~ *-āka- е вторичен, т.е. след индоиранската епоха) →
PII.*wr̥ka-dā́ sa-kas “вълк-човек” → PIr.*wərkadā́ hakah → ABg.*wərkadā́ hakəh
→ (PIr.*d между гласни → ABg.*δ [ð] → l – типично за много източно-
ирански езици) *wərkaδáakəh → *vərkalā́ kə → *vɵrkɐlákə̯ ~ *vʉrkəlágə̯ →
vɵrkɐláq ~ vurkəlág → OBg.*връколакъ. Хронистът Лиудпранд дава много
ценно сведе-ние, датиращо преди 969 г., което подкрепя предложената от мен
етимология: “Симеон {цесар Симеон I (893-927) – бел. моя, Ч.Г.} имал двама
сина, единият на име Баян, а другият на име Петър {цесар Петър I (927-969) –
бел. моя, Ч.Г.}, който и сега е жив и властно царува над българите. Баян,
разказват, дотолкова бил изучил магията, че внезапно можел да се
превръща от човек на вълк и на всякакъв друг звяр.” Мълвата за магически
способности на човек от царската фамилия ясно показва, че чак до 60-те год.
на Х век древните български езически вярвания, сред които и вярването за
свещено, магическо превъплъщение от човек на вълк, са споделяни от част
от аристокрацията – това означава, че у народа са още по-дълбоко вкоренени:
поверието за върколака битува чак докъм ХХ век! Името Бая́ н има прозрачна
индоевропейска етимология: PIE. *bheh- “светя, грея, блестя, сияя” + герун-
дивен суф.*-yo- → *bhā-yó- “(който) може/трябва да блести” + суф.*-no- →
*bhā-yó-no-s → PII.*bhāyā́ nas → PIr. *bāyā́ nah → ABg.*bāyā́ nəh → *bayánə →
*bayánə̯ → Bayán ~ Bɐyán → Gr. Βατ-βαϊάν (у Теофан Изповедник), Βαϊανός (у
патриарх Никифор) – това е братът на кана Аспарух (Gr. α ~ OBg. о ← ABg.
неударена a ~ ɐ) → OBg.*Боянъ, бълг. Боян: Светлин и Ясен са славянобъл-
гарските аналози на това прабългарско име.
PIE.*dm̥hsós “(който) строи дом и живее питомно → човек, мъж” →
PII.*dāsás → PIr.*dāháh, специфична източноиранска дума за “мъж, човек;
народ”  Xot. daha- “мъж”, като OIA. dāsá- получава вторично отрицателно
значение “враг, варварин, демон; слуга, роб”, е съхранена до ден-днешен в
циганския етноним dás “българин”, dasá “българи”. Заслепени от тюркската
хипотеза за произхода на българите, нито нашите историци, нито нашите
езиковеди си задават въпроса, защо циганите, наши езиково-етнически
братовчеди, наричат българина “дас”?! Nota bene: за голямо разочарование на

14
IEW, ᵽ235; LIV, ᵽ149-150; GEW.1, ᵽ655; LEW.1, ᵽ468; ЭССЯ.4, ᵽ198-199; LP, ᵽ422
15
KEWA.2, ᵽ38-39; DKS, ᵽ155; ЭСИЯ.2, ᵽ285-286; AiG/Ns, ᵽ143-150, №44-49
55

днешните невежи циганомразци, ромите – Skr. ḍomba- “староиндийско със-


ловие на ковачи, певци и музиканти” → циг. ṛom, мн.ч. ṛomá “циганин/-и”,
спадат към индийската група на арийските народи – а щом древните българи
са от иранската група на арийците, очевидно циганите са наши братовчеди
по прабългарска линия – очевидно за всеки, който държи на обективната
наука. Циг. DAS “българин” произлиза от OIA. dāsá-, чието първоначално
значение отговаря на древноиранския етноним DĀHÁ- ~ DĀ́ HA- “дахи: група
ирански племена по източните брегове на Каспийско море”  Xot. daha-
“мъж”, добре познати на античните гърци и римляни – Gr. Δάαι, Lat. Dahae
“дахи”, близки до (или част от?) иранската група племена “саки”. Das
директно насочва към групата иранци-дахи, част от които е било племето
“българи” преди да се разшири и оформи като отдéлен ирански народ.
PIE.*swek̂ s “шест” → PII.*šwaćš → PIr.*šwačš + суфикс PIE.*-(t)m̥ho- →
PIr.*-(t)amá- ~ *ˊ-(t)ama- за “превъзходна степен” (суперлатив) на прилага-
телните, вторично заместващ първичните суфикси в числителните редни,
типичен за средноиранските езици → PIr.*šwačštamáh → {в староиранските
езици има колебание между преход PIE.*k̂ t → PII.*ćt → *čt → PIr. št и преход
PIE.*k̂ t → PII.*ćt → *čt → PEIr.*čšt → *x̌št → EIr. xšt – новоавестийски,
согдийски, бактрийски} PEIr.*šwax̌štamáh ~ *šwáx̌štamah → (PEIr.*x̌št → ABg.
*x̌št → *x̌t → xt, PEIr.*šw → ABg.*šw → š) ABg.*šwǽx̌štɛməh → *šwɛ́ x̌tɛmə →
*šɛ́ xtеmə̯ → šɛ́ xtеm “шести”, т.е. dván šɛ́ xtеm значи “(година) вълк шести
(месец)” съобразно древноазиатския (а не тюрко-монголски или китайски!)
12-годишен циклов календар, използван и от античните ИРАНЦИ-САКИ
(Герценберг, Леонард: Хотано-сакский язык, изд. “Наука”, М.1965, ᵽ89-90).
56

СЕВÁР (718-733), ТОХ “ДИВ КОН”, ÁЛ(И)ТОМ “ВМЪКНАТ”


След смъртта на Тервел, Твимер назначава Севáр за съвладетел (718-
733), затова хронистите не знаят нищо за него – просто Севар не заема
самостоятелно престола. Името му има прозрачна етимология: PIE.*k̂ ewʔ-/
*k̂ uʔ-, Schwebeablaut *k̂ weʔ- “увеличавам (се), нараствам, усилвам (се), наду-
вам (се), умножавам (се) → ставам як, мощен” + суф.*-(e/o)lo- или *-(e/o)ro-
→ *k̂ ewʔó-ro-s “нарастнал, наедрял → як, мощен” → PII.*ćawā́ ras → PIr.
*cawā́ rah → ABg.*sæwā́ rəh → *sɛvárə̯ → Sɛvár  OIA. śávīra- “як, мощен” ←
PII.*ćáwira- ← PIE. *k̂ éwʔ-ro-.
Годината на възкачването му *тохъ *ал(ъ)томъ (тохалϟтомъ в “Имен-
ника”) не означава “петел”: PIE.*tekw- “тичам, бягам; бързам, втурвам се,
връхлитам; тека, лея се” + суф.*-wo- → *tekw-wó-s “бърз, стремителен,
препускащ, връхлитащ; бегач → жребец, кон” (най-характерният индоевро-
пейски епитет на коня е “бърз, препускащ → бегач”) → PII.*takwás → (vr̥ddhi)
*tākwás → PIr.*tāxwáh → ABg.*tɑ̄xwáh → *tɒ̄xwáh ~ *tɔ̄xwáh → *tɔ́ xwəh →
*tɔ́ xwə̯ → tɔx “(див) кон, жребец”. В най-новия “Етимологичен речник на
алтайските езици” tɔx правилно се превежда “кон” (Bulg. toxə ‘horse’) 16 ,
свързвайки го с прототюрк.*Tagɨ “(самка) кулан” и монгол.*taki → тахь (англ.
запис takhi) “див кон на Пржевалски”, обаче… не се предлага никаква
исконна алтайска етимология, защото старотюрк. taγɨ и монг. takhi са заемки
от староиранските (PIE.*tokwós →) *tākáh ~ (PIE.*tekwós →) *tā̆ xwáh “див
кон”! Севар е обявен за съвладетел от Твимер вероятно през октомври 718 г.

В лунно-слънчевите календари, какъвто е прабългарският, е добавян 13-


ти лунен месец по т.нар. “цикъл на Метон”, за да коригира периодично, през
2-3 години, разликата между “лунната” и “тропическата” година. “Нова
година” у древните ирански народи (и до ден-днешен в Иран!) започва от деня
на “пролетното равноденствие” (21 март) – прабългарите не правят изклю-
чение от останалите ирански народи, поне аз не познавам никакъв писмено
засвидетелстван аргумент, който да доказва друга дата на прабългарската
“Нова година”. Алтомъ е коригиращ по “цикъла на Метон” 13-ти месец, който
16
EDP13cT, ᵽ466; EDAL, ᵽ1431
57

обаче не е задължително да е последен – възможно е да е вмъкван между


други месеци. Ако съобразим, че кана Телец е провъзгласен през алтомъ 760 г.
и царува три години, като е убит не по-късно от края на I индикт 762/763 г.,
т.е. до 1.IX.763, най-вероятно алтомъ е вмъкван на 23 септември – денят на
есенното равноденствие, защото такъв значим календарен акт като вмъква-
нето на допълнителен месец трябва да е свързан с периодично астрономиче-
ско явление. Етимологията на алтомъ е следната: PIE.*ʔn̥dhí “отгоре, над; към,
на, в” { OIA. ádhi “отгоре, над; на, в”, OPer. adiy “в”}17 + PIE.*temʔ-/*tm̥ʔ-
“режа, сека, цепя” → *ʔn̥dhi-tomʔ-ós “(който се) в-рязва, в-мъкнат” → PII.
*adhitamás → PIr.*aditamáh → ABg.*aditɒmáh → *aditɔmáh → (PIr.*d межд
гласни → ABg.*δ [ð] → l) *aδitɔ́ məh ~ *áδitɔməh → *álitɔmə̯ → álitɔm ~ áltɔm
“вмъкнат месец”.
ТЕРБÉЛЛИ (697-718), ТÉКУ “ПЕТЕЛ”. ЕТХЬ БЕХТИ .
ТРИ́ТЕМ ~ ЧИ́ТЕМ “ТРЕТИ”

Името на кана Тервел (697-718), управлява 7 г. (697-704) като съвместен


владетел заедно с Аспарух, е записано Тервель в “Именника” (погрешно
Тервень в един от преписите), върху собствения му печат – Τερβελλιου “на
Тербелли”, у Бéда Преподобни Terbelli ~ Tirbelli (Gen.sg.) – този запис е изклю-
чително цéнен, защото хрониката на Бéда датира от 725 г., Terebelli (Gen.sg.)
у Павел Дякон (VIII век), Τερβέλις ~ Τέρβελλις ~ Τέρβελος ~ Τριβέλος у визан-
тийските хронисти, Ṭ-r-f-lā у ал-Масуди. В книгата на монашеското братство
на манастира “Св. Петър” в Залцбург (VIII век) е записано името на монах
Trebel – то също показва, че β в името на българския владетел през VIII век
предава [b], а не [v]: PIE.*terh-/*tr̥h- “преминавам през, прекосявам → преодо-
лявам, надвивам → превъзхождам” + PIE.*bherĝh-/*bhr̥ĝh- “раста, издигам се,
възхождам; висок; голям, едър” + суфикс -i- → *terh-bhérĝh-i-s “(който) пре-
(*terh-)-възхожда(-*bherĝh-), над-минава, издига се над” → {PIE.*lĝ(h)/*rĝ(h) →
PII.*rȷ́(h) → PIr.*rȷ → ABg.*rz → *ʫʫ ~ *ʫ → ll ~ l} PII.*tarbhárȷ́ hiš → PIr.
17
LIPP.2, ᵽ45
58

*tarbárȷiš → ABg.*tærbǽrziš → *tɛrbɛ́ ʫ(ʫ)iš → Tɛrbɛ́ l(l)is ~ Tɛrbɛ́ l(l)i “пре-


възхождащ, надминаващ”, по-късно *Tɛrbɛ́ li̯ → *Tɛrbɛ́ l → Trɛbɛ́ l (Lat. Trebel
в книгата на манастира “Св. Петър” в Залцбург) → *Trɛβɛ́ l → Trɛvɛ́ l (Troweɫ
[truɛ́ ɫ] у Левонд).
Бéда Преподобни, съвременник на войната между Арабския халифат и
българо-византийската коалиция, в своята “Chronica maiora”, издадена през
725 г., пише: “Сарацините (арабите – бел. моя, Ч.Г.) дойдоха с огромна войска
при Константинопол и обсаждаха града три години. Най-после, благодарение
на многото настойчиви молитви на гражданите към Бога, повечето от сараци-
ните загинаха от глад, студ и чума, и затова, като се отчаяха от обсадата, се
оттеглиха. А като се отдалечиха оттук, те нападнаха българското племе,
което се намира на Дунава (лат.“super Danubium” може да се преведе “отвъд
Дунава” и “на Дунава”). Победени и от него, те побягнаха и се добраха до
корабите си. Като навлязоха с тях в открито море, връхлетя ги внезапна буря и
повечето от тях загинаха, понеже корабите им потънаха или се разбиха о
бреговете.” Нашите историци по инерция превеждат глаголите в преизказно
наклонение – “обсаждали” и т.н., подвеждайки в конкретния случай
читателите – в латински няма преизказно наклонение и е по-правилно,
когато хронистът е съвременник на дадено събитие, да се превежда
“обсаждаха” и т.н.
Арменският историк Левонд (неправилно “Гевонд”!) пише в “История
на халифите”: “Юстиниан {Юстиниан II Носоотрязаният (685-695, 705-711)
– бел. моя, Ч.Г.}, като отишъл в страната на хазарите, се оженил за дъщерята
на хагана, хазарския цар, и го помолил да му даде помощна войска. Онзи му
изпратил силна войска, а с войската Troweɫ [truɛ́ ɫ] (сгрешено от някой
преписвач вместо *Treweɫ – бел. моя, Ч.Г.), тъста на Юстиниан”. Първите
учени-преводачи на Левонд се питат озадачено: “Как може Трвег (по днешно
арменско произношение – бел. моя, Ч.Г.) да е тъст на Юстиниан, след като
последният е женен за дъщерята на хагана?” Ако внимателно съпоставим този
пасаж с пасажа, описващ същото събитие у Теофан Изповедник – повторното
връщане на Юстиниан II на трона през 705 г., ще разберем грешката на
Левонд: “След като [Юстиниан] изпратил Стефан при Тервел, господаря на
България, [с молба] да му даде помощ, за да завладее царството на прадедите
си, [Юстиниан] обещал да му даде [на Тервел] премного дарове и
собствената си дъщеря за жена. А този [Тервел] обещал с клетва да му се
подчинява във всичко и да му помага (т.е. сключил договор през 704 г. – бел.
моя, Ч.Г.), приел го с голяма чест и вдигнал цялата нему подчинена войска от
българи и славяни. И през следващата година, като се въоръжили, стигнали
при столицата (Константинопол – бел. моя, Ч.Г.)” – пише Теофан. Юстиниан
е тъст на Тервел – просто някой по-късен преписвач на Левонд се е объркал,
кой на кого е тъст: в оригиналния текст е пишело “Treweɫ, чийто тъст бил
Юстиниан”! Тази грешка е много полезна, защото доказва, че във взаимо-
отношенията между Troweɫ и Юстиниан един от двамата е тъст, следова-
телно Troweɫ не е някакъв военачалник на хагана, а е идентичен с Тервел. По-
59

нататък Левонд продължава: “Между другото, Troweɫ бил убит в сражението,


а хазарската войска била обратно изпратена с великолепни подаръци и голяма
придобивка.” Как е могъл Левонд да се заблуди, че Тервел е убит?! Възможно е
Troweɫ въобще да не е идентичен с Тервел – но също така е възможно Тервел
да е убит в по-късно сражение след снемането на арабската обсада през 718
г., погрешно “вмъкнато” в 705 г. поради грешно преизчисляване на годината
на сражението от една в друга ера “от Сътворението на света (С.с.)”.
Преди Х век, когато се утвърдила официалната византийска “Константинопол-
ска ера” (5509/5508/5507 пр.н.е.), съществувала и “Александрийска ера” (5494/
5493/5492 пр.н.е.) и ако допуснем, че в източника, ползван от Левонд, е пишело
6212 С.с. по “Александрийската ера” (718 от н.е. + 5494 = 6212), но Левонд е
смятал, че посочената година е по “Константинополската ера” (6212 – 5507 =
705 от н.е.), неволно е вмъкнал събитието между други, датирани по официал-
ната византийска ера.

В “Българския апокрифен летопис” (XI век) пише: “И този цар [Испор]


създаде велики градове – на Дунава Дръстър град; създаде и велик презид от
Дунава до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби голямо
множество измаилтяни. ... Цар Испор царува на българската земя 172
години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава.” Като съобразим,
че в един неофициален, народен летопис “цар Испор” е обрисуван като
библейски старозаветен персонаж с митично дълголетие – логично е той да
представлява обобщен, символичен образ на езическите български владетели
60

от VII-VIII век. Изразът “го погубиха измаилтяните на Дунава” дава най-


важната информация – че “цар Испор” е убит в бой с арабите, защото за
средновековните християни “измаилтяни” са арабите, в по-широк смисъл –
мюсюлманите (по-късно – турците), а не хазарите. Йосиф Флавий (Iви век),
бележит еврейско-римски историк, изрично пише, че измаилтяните са предци
на северната група арабски племена, които създават Набатейското царство
(днешна Йордания)! Според Бéда Преподобни “Сарацините дойдоха с огромна
войска при Константинопол и обсаждаха града три години... като се
отдалечиха оттук, те нападнаха българското племе, което се намира на
Дунава. Победени и от него, те побягнаха и се добраха до корабите си”,
обаче не уточнява, откога точно отчита тия три години. Възможно е Тервел
да е убит от арабите – но, повтарям, ако Troweɫ е идентичен с Тервел!
Годината на възцаряване на Тербéл(л)и (Тервел) Gr.*τεκουτρητεμ или
*τεκουτζητεμ, в “Именника” текоучитемь не означава “овен”: PIE.*pet-/*pt-
“летя; втурвам се, връхлитам; падам” → *pte- “летящ” { PIE.*pt-ikā →
(поради “закона за отворената сричка” вторично е вмъкната ə/ɵ) PSlv.*pɵt-icā
→ OBg. пътица → Bg. птица – няма нищо общо с PIE.*pu-t- “малкото на
животно или човек”, както смятат болшинството етимолози} + PIE.*kat-kat- ~
*kuṭ-kuṭ- “кудкудякам” {опитомяването на кокошката започнало в Югоиз-
точна Азия, по-точно в дн. Източен Китай (IV хил. пр.н.е.), ето защо древните
народи, вкл. индоевропейските племена, впечатлени от специфичните звуци
на птицата, ги използвали директно за наименуване на кокошката} → *katkat-
ós ~ *kuṭkuṭ-ós ~ *pté-kuṭkuṭ-s “птица-кокошка/петел” { PII.*kuṭkuṭás →
OIA. kukkuṭáḥ “петел”, PII.*kaṭkaṭás → OIA. kakkaṭáḥ “вид птица”, PIE.
*katkat-os → OBg. кокотъ “петел”, PIE.*katkat-s-ih → PSlv.*kakkaśɘ → OBg.
кокошь “кокошка”}: PIE.*ptékuṭkuṭs → PII.*ptákuṭkuṭs → *ptákukkuṭs → ABg.
*ptǽkukus → *ptɛ́ kuku → *tɛ́ ku ~ *tɛ́ kuku̯ ~ *tɛ́ kugu̯ ~ → tɛ́ ku ~ tɛ́ kuq ~ tɛ́ kug
“петел/кокошка” → по-късно *tɛ́ ku̯ → tɛ́ q, погрешно преписано етхь вместо
*техь в датировката за покръстването на българите в известната приписка
на Тудóр черноризец Дóксов – етхь бехти. Аз допускам, че този руски препис
от XV век предава следния първоначален глаголически текст: tehè[ehtim
(техь-шехтим), като първата и последната буква са били надредни, т.е. t
върху e (по същия начин като W = ѿ) и m върху i – напр. в “Уваровия препис”
на “Именник на българските канове” наблюдаваме няколко “надписвания” на
м. Понеже t върху e може да се прочете и като et, а глаголическа [ (ш)
прилича на глаголическа b (б), преписвачът е прочел ethqbehtim (етхь-
бехтим) и е преписал небрежно, изпускайки надредната m (м), етхьбехти. Аз
разчленявам оригиналния текст *техьшехтим като ABg. tɛ́ q šɛ́ xtɪm “петел
шести”, т.е. шести месец на годината “петел” – август/септември 865.
PEIr.*ptákukku(t)s → *ptákukus → *ptákuku → *tákuk(u) → *tákugu е заета в
старотюркски във формите OTur. taqɨγu, taqaγu, taquq – реконструкцията PTur.
61

*tiakɨgu/-ŋu е произволна, въз основа на още по-произволната PAlt.*t ̔i̯ àk̔à. Tɛ́ ku
се пада през 697 г. – хронистът Сигеберт от манастира Жамблу (Gembloux),
който ползва сведения от недостигнали до нас по-стари хроники с неизвестни
хронологични ери, посочва възцаряването му в 700 поради неточно преизчисля-
ване от “С.с.” в “Р. Хр.”.
В протографa на “Именника” най-вероятно е пишело *τεκουτρητεμ,
погрешно разчетено от старобългарския преводач като *τεκουτζητεμ → OBg.
текоу-читемъ: PIE.*tr̥-ti(H)o- ~ *tri-ti(H)o- → PII.*tr̥tíya- ~ *tritíya- →
PIr.*tritíya- + суф.*-tamah (на място на *-tíya-) → *trítamah → ABg.*trítɛməh
→ *trítеmə̯ → trítеm “трети”. Възможна е в някой диалект палатализация на
*r пред i/y → *ŕ → *ź ~ *ś, в резултат на която ABg.*trítɛməh → *tŕítɛməh →
*tśítеmə → *ćítеmə̯ → ćítеm ~ čítеm → Gr.*τζητεμ → OBg. читемъ.
КОРМÉШ (737-754), ШЪГÓР “БИК”, ТВИ́РЕМ “ЧЕТВЪРТИ”

Сигеберт се заблуждава, че Кормесий наследява Тервел, защото се


подвежда, както и днешните историци се подвеждат, от сведението на Теофан
Изповедник, който пише: “Той (Крум – бел. моя, Ч.Г.) искал да бъде възобновен
договорът, сключен при Теодосий Адрамитец {Теодосий III (715-717) – бел.
моя,Ч.Г.} и патриарх Герман с Кормесий, господаря на България по онова
време” – това е известният българо-византийски договор от 716 г. Оттук на
пръв поглед следва, че Кормесий е пряк наследник на Тервел, т.е. последният
царува докъм 716. Същият хронист обаче, под година 6211 (718/719) пише за
опит за преврат срещу император Леон III с участието на Тервел, т.е.
Теофан си противоречи хронологично. Патриарх Никифор, описвайки същото
62

събитие, въобще не споменава Тервел, като уточнява, че “…заедно с тях


дошли и лодките, които (българите – бел. моя, Ч.Г.) водели от Солун и
които те наричали еднодръвки.” Най-различни тълкувания са предлагани на
това противоречие – включително хипотезата, че Кормесий, сключил договора
от 716 г. и Кормисош от “Именника” са различни владетели – Кормесий I и
Кормесий II. В такъв случай, като добър историк и аз имам правото да
предложа своя хипотеза: Теофан погрешно е разбрал първоизточника, който
е използван и от патриарх Никифор, а Кормесий, сключил договора от 716 и
Кормисош от “Именника” са един и същи владетел, защото никъде в
историческите извори няма положително сведение за двама Кормесиевци
(или трима – хронистът Алберих от манастира Труá-Фонтéн под година 750
пише за “трети крал на име Кормесий”, но ако четем внимателно, става ясно,
че Алберих знае само за трима български владетели, т.е. Кормесий е трети по
ред от известните на Алберих, а не трети със същото име!) – Теофан
споменава един Кормесий, Сигеберт споменава един Кормесий, “Именникът
на българските канове” споменава един Кормисош. Ако приемем хипотезата,
че Ку́ берова и Дунавска Българии съществуват от 80-те год. на VII век до
812-813 г. успоредно, въпросното противоречие изчезва – Теодосий III сключва
договора от 716 г. със същия Кормесий / Кормисош, когато той е владетел
на Куберова България! Как именно българите биха придвижили “лодки-
еднодръвки” от Солун към Константинопол, ако Солунската област не е под
тяхна власт или най-малкото, ако не е в съседство с българската територия?
Българите “изпратили вързани при императора (Леон III – бел. моя, Ч.Г.)
Артемий (бивш император, организирал от Солун заговора срещу Леон – бел.
моя, Ч.Г.) заедно с архиерея на Солун…” – а по какъв начин българите биха
могли да арестуват архиерея на Солун, ако Солунската област не е под
тяхна власт или най-малкото – в съседство с българската територия?!
Солунската област е далеч от южната граница на Дунавска България през
VIII век – според мен, Теофан обърква Дунавска с Моравско-Вардарска
България, чийто владетел Кормесий участва през 718/719 в опита за
преврат срещу Леон III (717-741).
Остава открит въпросът, КОЙ РАЗБИВА АРАБСКИТЕ ВОЙСКИ през
717-718 г.: Тервел, Твимер, Кормесий или тримата заедно? Според мен –
тримата заедно, при което Тербелли загива…
“Измѣни родъ Доуловъ” – измѣни означава “смени́ , промени́ ” на
старобългарски, а не “извърши измяна”, т.е. Кормесий сменя Дуловия род,
може би провъзгласен от Твимер за съвладетел през 737 г., ставайки владе-
тел на обединена Дунавско-Куберова България (737-754), осъществявайки
ПЕРСОНАЛНА УНИЯ НА ДВЕТЕ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВИ. Това е моята
хипотеза – ако бъде доказана с откриване на нови извори, тя би отговорила на
въпроса, защо след 755 император Константин V Копроним (741-775)
толкова упорито, в продължение на 20 години, организира огромни походи
за завладяване на България! Сигеберт посочва възцаряването му под 727 г.,
защото в своя първоизточник погрешно преизчислява от “С.с.” в “Р.Хр.”.
63

Кормесий препотвърждава договора от 716 г., осигурявайки общо четири


десетилетия българо-византийски мир – важна заслуга, на която все още не
се обръща внимание! Той подписва през 716 българо-византийския договор за
40 години и последователно го спазва – затова походите на Константин V
за завладяване на България започват след 755 година!
Името Кормесий/Кормисош има следната етимология: PIE.*kerH-/
*korH-/*kr̥H- (има и варианти *kewr(H)-/*kowr(H)-/*kur(H)- или *kewl(H)-/
*kowl(H)-/*kul(H)-) “горя, пламтя, нажежен съм; горя (нещо), паля” + суф.
*-mo- → *kérHmo-/*kórmo- “нажежен до бяло → бял” 18 → PII.*čárma-/
*kárma- “бял; животно с бяла козина”  OIA.*karká- “бял”, kalmalí-
“блясък (на звезда)”, кл. перс. čarma “кон с бяла или сива козина”, съврем.
перс. čärmé “кон с бяла козина”, кюрд. čarmī̆g, čarmūg “бял” + PIE.*moysós
“овен, овца”  OIA. mēṣá-, Av. maēša-, “овен, овца” → PIE.*kormo-moysós →
PII.*karmāmayšás “(който) има бели овце” → PIr.*karmāmayšáh → (хаплоло-
гия) *karmayšáh → ABg.*kɒrmae̯šáh → *kɒrmæe̯šáh → *kɔrmǣšáh →
*kɔrmɛ̄́šəh → *kɔrmɛ́ šə̯ → Kɔrmɛ́ š – Gr. Κορμέσιος ~ Lat. Cormesius: σι пред
гласна е опит за предаване на š. В първоначалния старобългарски превод
вероятно е пишело *Кормешось, по-късно небрежно преписано като
Кормисошь. Ако името Κρουμες в надпис №2 на “Мадарския конник” предава
името на Кормесий, а не на Крум, т.е. Gr. Κορμέσιος ~ Lat. Cormesius са
неточни записи, има алтернативна етимология: PIE.*kruh-mó- → *krūmó-
“кървав → страшен, страхотен” → PII. *krūmá- { Av. xrūma- “страшен,
страхотен”} → (PII.*#kr- → PEIr.*#kr- → Xot. #gr-, вах. #kr-) PEIr.*krūmá-
като първа съставка дава PIE.*krūmo-moysós → PII.*krūmāmayšás “(който)
има страхотни овце” → PIr.*krūmāmayšáh → (хаплол.)*krūmayšáh → ABg.
*krūmae̯šáh → *krūmǣšáh → *krumɛ̄́šəh → *krumɛ́ šə̯ → Krumɛ́ š.
Годината на възкачване на Кормéш (Кормесий/Кормисош) 737 *шегоръ
*твиремъ (в “Именника” шегоръ твиримь) е от малкото правилно преведени
думи: PIE.*k̂ r̥n- ~ *k̂ rn̥- 19 “рог” + PIE.*gwerh-/*gwr̥h- “тежа” → *k̂ rn̥-gworh-ó-s
“рого-тежък, с тежки рога → самец на диво копитно животно (бик, овен,
козел, елен) с масивни рога” → PII.*ćragarás → PIr.*cragaráh ~ PEIr.*čragaráh
→ *šragaráh → (PII.*ćr → PEIr.*čr → *šr → ABg.*šr → ṣ̌ → š) ABg.*šrɐgɒráh
→ *šrərgɔráh → *ṣ̌ əgɔ́ rəh → *šəgɔ́ rə̯ → šəgɔ́ r “самец с масивни рога, бик” →
шегоръ в “Именника”, σιγορ в Чаталарския надпис на Омуртаг  OIA. śŕŋga-
“рог”.
PIE.*kwtur-i(H)o- → PII.*kturíya- → PIr.*xturíya- + суф.*-(t)amah →
*(x)turíyamah → ABg.*turíyɛməh → (PII.*riy → ABg.*iry → ir) *tuíryɛməh →
*tuwíryеmə → *tvírеmə̯ → tvírеm ~ tvírɪm “четвърти”: твиремъ ~ твиримь в
“Именника” OIA.*kturíya- → turī́ya-, Av.*(x)turíya- → tūirya- “четвъ́рти”.

18
IEW, ᵽ571-572; CINCL.3, ᵽ710-711, №603; EWA.1, ᵽ314, 325; ЭСКЯ.1, ᵽ222;
ЭСИЯ.4, ᵽ292-293, 373-374
19
За втория вариант вж. HHIE, ᵽ3
64

ВИНÉХ (754-760), ЗМЕНСÉРОГ “ЗМИЯ”, АЛÉМ “ПОСЛЕДЕН”


Винéх [Vinɛ́ q ~ Vinɛ́ γ] царува 6 г. и 7 м. (754-760). Етимологията на името
му е проста: PIE.*weyd-/*wid- “виждам, гледам → намирам, откривам; знам”
+ суф.*-nó- (“минало страдателно причастие”) → *wid-nó- → PII.*widná-
“(който) се вижда, виден, извéстен” + вторичен суф.*-ka- → *widnákas
“известен, виден (човек)” → PIr.*widnákah → ABg.*widnǽkəh → *winnɛ́ kə →
*vinɛ́ kə̯ ~ *vinɛ́ gə̯ → Vinɛ́ q ~ Vinɛ́ γ → Gr.*Βηνεχ → OBg. Винехъ: отговаря на
славянобълг. Виден. Ако PIE.*widnó- → PII.*widná- има значението “(който)
се намира, открива → намерен, открит”, тогава ABg. Vinɛ́ k ~ Vinɛ́ q
отговаря на бълг. Найден ← остар. да нáйда “да намеря, да открия”.
Годината му на възкачване в “Именника” погрешно е записана като
имашегоралемь ~ имѧшегоралемь и не означава “кон”: PIE.*dhĝhm-én (Loc.sg.)
→ *ĝhmén “на земята” → PII.*ȷ́ hmán → PIr.*ȷmán  OIA. jmán “на земята”
+ PIE.*sel- → *(H)d-sel-/*(H)d-sol- → *tsel-/*tsol- “пълзя, влача се, прокрадвам
се, промъквам се (дебнешком)” → PII.*tsā̆ r- { PIE.*tsol-in- → OIA. tsārín-
“пълзящ, пропълзяващ, промъкващ се”} → PIr.*cā̆ r-: PIE.*ĝhmen-tsélo- +
суф.*-ko- → *ĝhmen-tsélo-ko-s “(което) пълзи, влачи се, промъква се (дебнеш-
ком) по земята → влечуго, змия” → PII.*ȷ́hmantsárākas → PIr.*ȷmancárākah →
ABg.*zmænsǽrɒ̄kəh → *zmɛnsɛ́ rɔ̄kə → *zmɛnsɛ́ rɔkə̯ ~ *zmɛnsɛ́ rɔgə̯ →
zmɛnsɛ́ rɔq ~ *zmɛnsɛ́ rɔg “влечуго, змия” → в протографа на “Именника”
*ΖΜЄΝСЄΡΟΓ-ΑΛЄΜ, старобългарският преводач го предава неточно
*ЗМѦШЕРОГ-АЛЕМЪ (εν → ѧ, σ → ш), някой преписвач го “поправя” грешно:
ИМѦШЕГОР-АЛЕМЬ → ИМАШЕГОРАЛЕМЬ.
Етимологията на алемъ е: PIE.*hn̥dh- “долу, под” → *hn̥dh-m̥Ho-s “най-
долен → последен” { OIA. adhamá-, Lat. īnfimus “най-долен”} → PII.
*adhámas ~ ádhamas → PIr.*adámah ~ ádamah → ABg.*aδǽməh ~ *ǽδеməh →
*aδɛ́ mə̯ ~ *ɛ́ δеmə̯ → alɛ́ m ~ ɛ́ lеm “последен” → алемъ ~ ελεμ в Чаталарския
надпис на Омуртаг. “Нова година” у древните ирански народи започва на 21
март – следователно Винех се възкачва през 754 г.
ТЕЛÉЧИ (760-763), САМÓР “САМУР”
Името на кана Телец (760-763), чието кратко управление поставя начало
на продължителни междуособици (760 – 777 г.), проявили се в пълно-
мащабна гражданска война през 763-765 г. в Дунавска България, е записано
като Телець в “Именника”, у Теофан Изповедник – Τελέτζης, у патриарх
Никифор – Τελέσσιος. Старобългарският преводач на “Именника” навярно е
подведен от приликата с OBg. тельць ~ телець “теле”, но Телець ясно
показва, как е записано в протографа на “Именника” – *Τελετζης. Завършекът
-ης е сметнат от старобългарския преводач за гръцко окончание, което е
заместено с -ь. Мисля, че този завършек е прабългарски: PIE.*terh- “премина-
вам през → преодолявам → превъзхождам” (същото като в Tɛrbɛlli) + PIE.
*k̂ ek(w)- “мога; правя, работя” → *terh-k̂ ék(w)- “превъзмогвам → преодолявам;
мога повече, правя по-добре (от други)” + суф.*-i- → *terh-k̂ ék(w)-i-s “(който)
преодолява (препятствия), може повече, прави по-добре → умел, способен”
65

→ PII.*tarćáčiš → PIr.*tarcáčiš → {PIE.*lk̂ /*rk̂ → PII.*rć → PIr.*rc → ABg.*rs


→ *ʪʪ ~ *ʪ → ll ~ l} ABg.*tærsǽčiš → *tɛʪ(ʪ)ɛ́ čiš → *tɛl(l)ɛ́ čis → Tɛllɛ́ či ~
Tɛlɛ́ či (през VIII век PII.*-iš → ABg.*-is → -i може би все още съхранява
ауслаутна -s, но това не е ясно от гръцките и латинските записи), по-късно
Tɛlɛ́ či̯ → Tɛlɛ́ č, а не Телец!
Годината на възкачване на Телéчи соморъ алтемь (алтемь е преписва-
ческа грешка вместо алтомь) е от малкото правилно преведени прабългарски
думи: първичен корен PIE.*k̂ eʔ- “(нещо) сиво; (оцветено) на по-светли и по-
тъмни петна → пъстро” { Skr. śārá- “(оцветен) на петна, пъстър” ←
*k̂ ēró- ← PIE.*k̂ ē- + суф.-ro-, OBg./ст.-рус. сѣрыи, рус. сéрый “сив” ← PIE.
*k̂ ḗro-, а не *k̂ ʔóyro- → PSlv.*xóyro-} + суф.*-(e)mo- → PIE.*k̂ ʔ-emo- → *k̂ emo-
“сив, сиво-кафеникав; (оцветен) на петна → пъстър” + PIE.*wel-/*wol-/*ul-
“обхващам, обвивам, покривам → покритие (на тялото) → животинска
кожа, козина” { OIA. vā́ ra- ~ vā́ la- “косми на опашката, конска опашка”
← PIE.*wólo-s, Av. varəsa-, MPer. vars, OBg. власъ “косъм” ← PIE.*wól-k̂ o-s;
PIE.*wel-/*wol-/*ul- + удълж.*-H- + суф.*-ne-h → PIE.*wl̥ H ́ nā “въ́лна” → OIA.
ū́ rṇā, Lat. lāna, OGr. λῆνος, OBg. влъна “въ́лна”, Av. varənā “козина” – аз
приемам реконструкция PIE.*wl̥ H ́ neh без начален ларингал, защото не е
разумно да се възстановява PIE.*hwl̥ ʔ́ neh въз основа на хетската *hulana-
“въ́лна”, която е заемка от хурийски, древен неиндоевропейски език} 20 →
PIE.*k̂ emó-welo-s ~ *k̂ emó-wolo-s “(животно със) сива, сиво-кафеникава (на
по-светли и по-тъмни петна) козина → дребен хищник от род
“невестулка” (невестулка, пор, хермелин) или род “белка” (белка, златка,
самур)” → PII.*ćamā́ wā̆ ras → PIr.*camā́ wā̆ rah → {PIr.*āwa → PEIr.*awa →
*ao̯a → *ɒo̯ɒ → *ɒ̄ɒ → EIr.*ɒ̄ → ɔ̄ – но само в някои източноирански диалекти,
докато в други PIr.*āwa → PEIr.*āwə → ABg.*āβə → *avə̯ → av ~ af} PEIr.
*samáwarah → *samáo̯arəh → *samɒ́ o̯ɒrəh → *samɒ̄́ɒrə → EIr.*samɒ̄́rə →
*samɔ̄́rə̯ → MPer. samṓr, Par. səmṓr {Хезихий Александрийски (V/VI век) пише
σίμωρ}: ABg. samɔ́ r е заемка от същия античен източноирански източник на
персийската и партийската думи: EIr.*samɔ̄́rə̯ → ABg.*samɔ́ rə̯ → samɔ́ r ~
sɐmɔ́ r “самур”. ABg. sɐmɔ́ r е първоизточникът на OBg. соморъ в “Именника”,
а ABg. samɔ́ r е най-вероятният първоизточник, посредством OBg.*самоуръ
(в чужди думи често OBg./ст.-рус. оу замества оригинално ударено ó) на
сърбохърв. сáмур, рум. samur, алб. samur, тур. samur “самур”. Нашите
етимолози лековерно извеждат общобалканската samur от арабската samūr, без
да се замислят, че родината на самура е Северна Евразия – далече от
прародината на семито-хамитските народи! Нека прочетем внимателно,
какво пише в средата на VI век готският историк Йорданес и да помислим
логично: “…над Понтийско море (Черно море – бел. моя, Ч.Г.) се простират
местата, обитавани от българите {bulgarum ~ vulgarum ~ burgarum

20
Lubotsky, Alexander: Against a Proto-Indo-European phoneme *a, ᵽ56 – in: Vennemann, Theo (ed.): The
New Sound of Indo-European, Walter de Gruyter & Co., Belin/New York 1989, ᵽ53-66;
IEW, ᵽ1138-1140; LIV, ᵽ674; EWA.1, ᵽ243, EWA.2, ᵽ545; РЭС.8, ᵽ165-167
66

(Gen.pl.) – бел.моя, Ч.Г.}, които са станали твърде известни поради лошите


последици от нашите грехове. Оттук вече следват хуните (hunni), които като
някакво буйно коренище от най-храбри племена са създали двойна напаст (т.е.
две разклонения – бел. моя, Ч.Г.) за народите – едните от тях са наречени
алциагири (altziagiri ~ alziagiri ~ altziagri, aulziagri ~ autziagiri, ultziagiri ~
vultziagiri, ultiziagiri ~ ultiziagri – по-късните преписвачи ни оставят толкова
сгрешени варианти (разночетения), а нашите преводачи предпочитат само
altziagiri – бел. моя, Ч.Г.), a другите – савири (saviri). Но те живеят отделно.
Близо до Херсон (т.е. Херсонес Таврийски, днес Севастопол на южния бряг на
Кримския полуостров – бел. моя, Ч.Г.)…са алциагирите. Лете те бродят по
полята и се пръскат нашироко, за да търсят паша за добитъка си, а зиме се
завръщат при Понтийското море. (Х)унугурите (hunuguri ~ uniguri ~
hunugiri ~ hunucari) са известни по това, че търгуват с хермелинови кожи
{нашите преводачи не са коректни, може би объркват хермелин (вид
невестулка) със самур (вид белка) – Lat. pelles murinae (букв. “миши кожи”)
означава “ценни кожи от дребни хищници”, т.е. “ценни кожи от самур”,
защото още от Ранното Средновековие кожата на самура е ценена като най-
красива – бел. моя, Ч.Г.}. От тях се изплашили тия толкова смели мъже (т.е.
готите се изплашили от хунугурите – бел. моя, Ч.Г.), чието първо
местопребиваване, както четем, било на скитска земя покрай Меотидското
блато (Азовско море – бел. моя, Ч.Г.), после в Мизия, Тракия и Дакия, и най-
сетне отново над Понтийското море в Скития” 21: последното изречение
завършва двусмислено – преселванията на готите или на унугурите
проследява историкът? Според мен – на унугурите, понеже Йорданес в
конкретния пасаж нищо не споменава за преселенията на готите далеч на
Запад – в Италия, Испания. Йорданес не посочва племена у българите –
очевидно ги разглежда като отделно племе. Смятам, че тези българи са в една
обща племенна група с (х)унугурите. Когато Йорданес изброява две основни
хунски племена – улциагири ~ алциагири и савири, той прибавя и унугурите,
без да уточни, последните българи ли са, хуни ли са или са отдéлен народ. Но
Агатон изрично пише за “УНОГУРИ-БЪЛГАРИ”! Като висш сановник
(хартофилакс) в Константинополската патриаршия, Агатон е съставител
на актовете (протоколите) на Вселенския събор през 680-681 – той е
СЪВРЕМЕННИК на “онова, което претърпяхме тази година (1.IX.680 –
31.VIII.681, бел. моя, Ч.Г.) т.е. каквото претърпяхме във ВОЙНАТА С
БЪЛГАРИЯ” {думи на сирийския делегат Константин от Апамея, днес
Qalaat al-Madiq, Сирия, 09.VІІІ.681}: едва ли такъв високопоставен съвре-
менник на събитието като Агатон се заблуждава, че уногурите са Аспару-
ховите българи! Следователно, споменатите от Йорданес (х)унугури са в
една група с племето “българи”.
Ако българските племена още през VI век са известни с търговия на
самурени кожи, логично ABg. samór посредством OBg. *самоуръ е източник

21
ЛИБИ.1, ᵽ337; БЕР.6, ᵽ474; KEWA.3, ᵽ440; EWA.3, ᵽ505; CPD, ᵽ73
67

на балканското название. Източник на клас. Skr. samūra- и на араб. samūr може


да бъде както ABg. samór, така също и средноперс. samōr и парт. səmōr.
САВИ́Н (763-764)
Сави́ н (763-764) завзема властта с преврат скоро след поражението на
Телечи от ромеите (30.VI.763), бързайки да сключи мир, който представлява
капитулация пред Византия, но срещу него се надигат не само българските
аристократи-патриоти, но и голяма част от обикновените българи – само
така може да се обясни свикването на събор (съсловно народно събрание),
форма на средновековна демокрация. Страховитата зима на 763-764 също е
важна предпоставка за разширяването на гражданската война през 764 г. –
Теофан Изповедник описва “айсберги” по бреговете на Черно море през
“февруари същия втори индикт”, т.е. февруари 764. Хайде да се замислим,
каква паника и социално недоволство би породила такава климатична
аномалия в едно ранносредновековно общество!!! Съборът твърдо се
противопоставя на Савин и навярно го обявява за предател, незаконно
узурпирал престола – това е причината да отсъства от “Именника”! Савин е
принуден да потърси убежище във Византия.
Етимологията на името му е: PIE.*k̂ ewʔ-/*k̂ owʔ-/*k̂ uʔ- “увеличавам (се),
нараствам, усилвам (се), надувам (се), умножавам (се) → ставам як,
мощен” + суф.*-i(H)no- → *k̂ ewʔ-ī́no-s “наедрял, як, мощен” → (vr̥ddhi) PII.
*ćāwī́nas → PIr.*cāwī́nah → ABg.*sāwī́ nəh → *savínə̯ → Savín – словообразу-
ването е въз основа на същия глаголен корен като при Sɛvár.
У́МАР (764-765?), ДИЛÓМ “ДРАКОН”, ДУ́ТЕМ “ВТОРИ”.
ТОКТ (764?-765)

“В третия индикт (1.IX.764 – 31.VIII.765 г., бел. моя, Ч.Г.) Константин


нахлул в България, понеже българите свалили от власт поставения от
Сави́ н техен вожд на име У́мар (Gr. Ούμαρος, OBg. Оуморъ/Оумаръ – в два
68

от преписите на “Именника” о/ѡ, но в единия а – бел. моя, Ч.Г.) и провъз-


гласили за вожд Токт…” – пише патриарх Никифор. Ето етимологията на
У́мар: PIE.*ʔsu- “добро-, благо-” + PIE.*meʔros ~ *moʔros “велик, прочут,
знаменит” → *ʔsu-mṓros ~ *ʔsú-mōros “добро-прочут, т.е. прочут с добро
име” → (за ударението сравни OIA. súkr̥ta- “добре направен”) PII.*sumā́ ras ~
*súmāras → PIr.*humā́ rah ~ *húmārah → ABg. *humā́ rəh ~ *húmɐ̄rəh →
*humárə ~ *húmərə → *humárə̯ ~ *húmərə̯ → (H)umár ~ (H)úmər. Ако в
първоначалния старобългарски превод пише *Оумаръ – в средновековните
кирилски ръкописи а и о често много си приличат, в такъв случай о/ѡ в два от
преписите е грешка на преписвачите. При тая хипотеза, Ούμαρος у патриарх
Никифор е верният запис – но при ударение на първата сричка ABg. (H)umár
има фонетичен дублет Húmər, който на гръцки може да бъде записан като
Χουμηρ (χ предава h, понеже придиханието ‛ не се произнася – възможно е
също начална h в някой прабългарски говор да се произнася [h], в друг – [x], а в
трети да отпада като в днешните западнобългарски гóвори; η предава ə,
понеже в гръцки и латински няма ə) – така стигнах до хипотезата, че загадъч-
ният Χουμηρ върху един оловен печат с инвокативен кръстовиден монограм
(такъв кръстовиден монограм има върху оловните печати на Тербелли и
Телéръг) е идентичен с У́мар, по чиято заповед е изготвен “Именникът”.
У́мар не царува само 40 дни – при толкова кратко управление е маловероятно
“Именникът” да съхрани името му. Според мен, “Именник на българските
канове” е изготвен 40 дни след възкачването му – май 764 г.

Годината на възкачване на У́мáр ~ Ху́ мър диломьтоутомъ, превеждана


по общоприета традиция като “змия”, всъщност значи “дракон” – този извод
следва от внимателния хронологичен анализ на сведенията на Теофан
Изповедник и патриарх Никифор за поражението на кана Телéчи през 763 и
последвалата остра политическа криза, който води към следващата 764 – тя
е “дракон” по 12-годишния циклов календар: дил- предава PIE. *derk̂ -/*dr̥k̂ -
“гледам” → *dr̥k̂ - “(което се) гледа → изглед, вид; зрелище → чудо” → PII.
*dr̥ć- → PIr.*dərc- → ABg.*dərs- { OGr.*δράκ-, OIA. dŕ̥ś-} + суф.*-(e/o)mo- →
*dr̥k̂ -emó-s “(същество)-зрелище → чудовище, дракон” → PII.*dr̥ćamás →
PIr.*dərcamáh → ABg. *dərsɒmáh → *dəʪʪɔmáh → *dəʪʪɔ́ məh → *dəl(l)ɔ́ mə̯
~ *dɨl(l)ɔ́ mə̯ → dəl(l)ɔ́ m ~ dil(l)ɔ́ m “дракон”  OGr. δράκων ← PIE.*dr̥k̂ -ónt-
69

“зрелище → дракон”. Гръцкият *dr̥k̂ -ónt- → δράκων и прабългарският *dr̥k̂ -


emós → dəlɔ́ m ~ dilɔ́ m са преки когнати с различно словообразуване.

PIE.*d(u)wóʔu → *d(u)wōw (двойствено число) → PII.*d(u)wāw → ABg.


*dwāw → (съкращаване и “централизиране” на *ā пред w в последна арийска
сричка) → *dwɐ́ w → *dwə́ w → *dwʉ̄́ → dú “два” + суф.*-tamáh ~ *ˊ-tamah →
ABg.*dwə́ wtɛməh → *dwʉ̄́tеmə̯ → dútеm “втори” → *доутемъ → тоутомъ
{погрешен запис или още в гръцкия протограф – *τουτεμ, защото Gr. δ към
VIII век звучи като англ. [ð], тъй че ABg. d за някой каменоделец би звучало по-
близо до τ[t], или в по-стар препис на “Именника”}.
Токт (764?-765) управлява кратко и загива по време на ромейското
нахлуване в Дунавска България през “третия индикт”, т.е. някъде в периода
1.IX.764 – 31.VIII.765, като не е ясно, кога точно е свален и каква е по-
нататъшната съдба на предшественика му У́мар. Записът Τόκτος у патриарх
Никифор предава не Токту, както своеволно го “поправят” нашите историци,
за да звучи по тюркски: PIE.*(s)teg- “покривам, предпазвам” + суф. за “минало
причастие” *-to- → *(s)teg-tó-s → *tektós “покрит, предпазен” → PII.*taktás →
(vr̥ddhi) *tāktás “(който се старае да бъде) покрит, предпазен → предпазлив”
→ PIr.*tāxtáh → ABg.*tɒ̄xtáh ~ *tɒ̄ktáh {в някои прабългарски гóвори вероятно
PII.*kt не дава PIr. *xt, но също е възможно Τόκτος да е неточен запис вместо
Τόχτος} → *tɔ̄xtáh ~ *tɔ̄ktáh → *tɔ́ xtəh ~ *tɔ́ ktəh → *tɔ́ xtə̯ ~ *tɔ́ ktə̯ → Tɔ́ xt ~
Tɔ́ kt “(да бъде) предпазен (от опасности); предпазлив”.
МАДАФРÁРИ ИЛИ МАЛЛО-?
Кой владее Дунавска България в периода 765-770, си остава загадка – но
още по-загадъчен е дискусионният надпис №8 от Василика 22, в който проф.

22
ПбН, ᵽ149; Sève, Michel & Feissel, Denis: La Chalcidique vue par Charles Avezou (avril-mai 1914).
Notes de voyages et inscriptions, ᵽ287-288 (№8-Vassilika, fig.25) – in: Bulletin de correspondance
hellénique. Vol.103, livr.1, 1979, ᵽ229-326
70

Бешевлиев съвсем произволно чете като Маламир името Μαδαφραριɤ (Gen.sg.),


според откривателя на надписа, или Μαλαφραριɤ – Δ и Λ лесно може да се
объркат в нечетлив надпис. Ако допуснем, че откривателят разчита погрешно 7
от общо 10 букви (λ вм. δ, λ вм. α, ο вм. φ, μ вм. ρα, η вм. обърнато ρ, ρ вм. ι),
може да прочетем Μαλλομηρɤ, но такова свободно коригиране е манипулация,
която няма нищо общо с обективния прочит – аз разчитам със сигурност само
Μαλλο- ← ABg. Mallɔ-[?] ← *māʫʫɔ̄̆- ← (vr̥ddhi)*mārzɒ̄̆- ← PII.*marȷ́(h)ā̆ - ←
PIE.*melĝ(h)-o- или PIE.*merĝ-o- върху зле направения естампаж (оригиналът
днес е неизвестен?). Madafrári или Mallo-[?] вероятно е владетел на Куберова
България, съдейки по местонахождението на надписа – п-в Халкидики.

ТЕЛÉРЪГ (770-777)
Кана Телериг (770-777) успява да унищожи византийската агентура в
Дунавска България през 6266 г. от С.с. (1.IX.773 – 31.VIII.774), поставяйки
началото на преодоляване на тежката гражданска война, но по неясни
причини – навярно част от българската аристокрация го считала за “агент на
Византия” или за “двоен агент”, през 777 г. е принуден да потърси убежище в
Ромейската империя. Теофан Изповедник пише: “Телериг, господарят на
България, като узнал, че от неговите приближени императорът научавал
71

намеренията му, писал му: “Възнамерявам да избягам и да дойда при теб. Но


изпрати ми обещание, че няма да пострадам и ми съобщи, кои приятели
имаш тук (в България – бел. моя, Ч.Г.), за да им се доверя и да ми помогнат”.
А този (Константин V – бел. моя, Ч.Г.) от лекомислие му писал и онзи
(Телериг – бел. моя, Ч.Г.), като ги узнал, ИЗТРЕБИЛ ВСИЧКИ (агенти на
Константин V сред българите – бел. моя, Ч.Г.). Като чул това, Константин
изскубал много от побелелите си коси”. Тук искам да уточня началото на
царуването му, 770 г. – ако се бе възкачил на престола по-рано, патриарх
Никифор, описвайки събития до 769 г., щеше да го спомене! Сигеберт пише:
“770 г. Телериг царува над българите”. Името му записано като Τελερυγ върху
собствения му печат, Τελέγυρος ~ Τελέριχος у Теофан Изповедник (сгрешено
от по-късни преписвачи) и Thelerigus у Сигеберт. 23 В оригиналния запис
Τελερυγ Gr. υ предава ABg. ə, сравнявайки Τελέγυρος ~ Τελέριχος ~ Thelerigus
– иранската етимология е очевидна: PIE.*terh-/*tr̥h- “минавам през → пре-
одолявам, надвивам; през-, раз-” + PIE.*k̂ erh- “чупя (се), троша (се), руша
(се)” 24 { OIA. śar- “чупя (се), разбивам (се)”, śáru- “стрела, копие, снаряд”
← PIE.*k̂ erh-u-, OGr. κεραυνός “мълния, гръмотевица” ← PIE.*k̂ erh-un-o-} →
*terh-k̂ érh-e- “раз-чупвам, раз-рушавам, раз-бивам” → PII.*tarćára- + втори-
чен суф.*-ā̆ ka- → PII.*tarćárakas “(който) разчупва, разрушава, раз-бива” →
PIr.*tarcárakah → ABg.*tærsǽrɐkəh → *tɛʪʪɛ́ rəkəh → *tɛl(l)ɛ́ rəkə → *tɛlɛ́ rəgə̯
→ Tɛlɛ́ rəγ “разбивач, разрушител”.

КАРДÁМ (777-805)
Иранският произход на името на Кардáм (777-805), който с упоритост
преодолява политическата криза от 760-777 г., е съвсем прост: PIE.*kelɦ-/
*kolɦ-/*kl̥ ɦ- “издигам (се)” + PIE.*dheʔ- “слагам, поставям” → *kelɦ-dheʔ-/
*kolɦ-dheʔ- “поставям високо изправен; заставам високо, издигам се високо”
25
+ суф.*-mo- → *koldhē-mó-s “(който е) застанал високо, издига се високо →
високопоставен” → (vr̥ddhi) PII.*kārdāmás → PIr.*kārdāmáh → ABg.
*kārdāmáh → *kārdā́ məh → kardámə → kardámə̯ → Kardám.

23
ГИБИ.3, ᵽ275-276; ЛИБИ.3, ᵽ43-44; ByzTur.2, ᵽ304
24
IEW, ᵽ578; LIV2, ᵽ327-328; EWA.2, ᵽ617-618
25
IFvg, ᵽ127
72

КРУМ ~ КРУ́МОШ (805-814)

Крум “Страшни” (805-814) – впечатляващо прозвище на владетеля,


обявил на общонароден събор първото писано българско законодателство,
обединил през 812-813 г. Дунавските и Моравско-Вардарските българи
(тезата за Ку́ берова България, съществувала едновременно с Аспарухова
България до началото на IX век, убедително е доказана от нашия историк
Иван Йонков) 26 – битката през 811г. е НАРОДНООБЕДИНИТЕЛНА!
По ирония на съдбата, неговото лично име съвършено точно отговаря на
прозвището му: PIE.*kruh-mó-s “кървав → страшен, страхотен” → PII.
*krūmás → ABg.*krū́ məh → *krúmə̯ → Krúm  Av. xrūma- “страшен,
страхотен”! Доскоро смятах като всички наши историци, че завършекът -ος в
Κροῦμος е обичайно гръцко окончание за мъж. род, им. падеж – този запис на
името се среща както в каменните надписи, така и у византийските хронисти,
които винаги поставят ударението на първата сричка. Но владетелите Муртаг
и Маламир никога не пишат своите имена като Μουρταγος или Μαλαμηρος.
Особено прави впечатление, че в Шуменския надпис Маламир пише името си
като Μαλαμιρ – но дядо си Крум пише като Κρουμος! Следователно е напълно
възможно -ος да не е гръцко окончание, а прабългарски завършек: името
Κρουμες в надпис №2 на “Мадарския конник”, доколкото е точно разчетено
от проф. д-р Геза Фехер (Fehér) през 1924 г., е допълнителен аргумент в този
смисъл. Смятам, че проф. Фехер много по-точно и по-пълно от проф.
Бешевлиев разчита надписите около “Мадарския конник”, включително
зáписа Κρουμες, предаващ по-вероятно името на Крум, а не на Кормесий –
защото в надписа се споменава за някакъв нарушен мирен договор, обаче
хронистите не пишат за никакъв българо-византийски конфликт по
времето на Кормесий! Проф. Геза Фехер разчита τεκουσεκτεμ [tɛ́ ku-šɛ́ xtem]
като година на възцаряване, което отговаря на 805 год. Сигеберт посочва

26
http://gepard96.blog.bg/history/2011/10/18/zaselvaneto-na-kuberovite-bylgari-v-makedoniia.837027
73

възцаряването му под 807 поради неточно преизчисляване на годината “от


Сътворение на света”.
Ако -ος е прабългарски завършек, етмологията е: PIE. *kruhmó- “кървав
→ страхотен” + PIE.*ʔék̂ wos “кон”  OIA. áśva-, Av. aspa-, Lat. equus “кон”
→ *krūmo-ʔek̂ wós → *krūmēk̂ wós “(който има) страхотни коне” → PII.
*krūmāćwás → PIr. *krūmācwáh → (PII.*ćw → PEIr.*čw → ABg.*šw → *šw → š)
ABg.*krūmɒ̄šwáh → *krūmɔ̄šwáh → *krúmɔšwə → *krúmɔšə̯ → Krúmɔš – Gr.
Κρούμος. Ако името Κρουμες в надпис №2 на “Мадарския конник” предава
името на Крум, а не на Кормесий, има алтернативна етимология: PIE.
*kruhmó- + PIE.*pek̂ u- ~ *pk̂ u- “добитък” { OIA. paśú- ~ *pśu-, Av. pasu- ~
fšu-, Lat. pecu “добитък”} → *krūmo-pk̂ wós “(който има) страхотен
добитък” → PII.*krūmapćwás → PEIr. *krūmaφčwáh → ABg.*krūmɐfšwáh →
*krūməšwáh → *krúməšwəh → *krúməšə̯ → Krúməš – Gr. Κρουμες в надпис
№2 на “Мадарския конник”.
74

БÓРИ́С КРЪСТИТЕЛ (852-889, †907)


Името на Кръстителя на българския народ – Борис I, е впечатляващо:
PIE.*bél-s ~ *bél-o-s “сила, мощ” + PIE.*heyk̂ -/*hik̂ - “владея, господствам” →
*hik̂ ó-s “господар” → *bel-hik̂ ós “господар на силата” → (PIE.*l → PII.*r) PII.
*barićás → PIr.*baricáh → ABg.*bɒrisáh → *bɔrisáh → *bɔrísəh → *bɔrísə̯ →
Bɔrís  пряк когнат е иранското име Βαρίσ(σ)ης, в еламски запис Ba-ir-iš-šá
[barisa] ← OIr.*barisah. Алтернативна етимология: PIE.*bherh-/ *bhr̥h- “бързо
се движа, устремявам се” + удълж.*-u- → *bherhw-/*bhr̥hw- → *bherw-/*bhr̥w-
~ *bhewr-/*bhur- “вълнувам се, бушувам, вря; буря” 27 + PIE. *hik̂ ós “господар”
→ *bhéwr-hik̂ os “господар на бурята” → PII.*bháwrićas → PIr.*báwricah
→ABg.*bɑ́ o̯risəh → *bɒ́ o̯risəh → *bɔ̄́risə → *bɔ́ risə̯ → Bɔ́ ris.

27
IPn.5/5A, ᵽ160, №119; IEW, ᵽ143-145; LIV, ᵽ81; EDIV, ᵽ12; ЭСИЯ.2, ᵽ106-108; ND, ᵽ288-290, №223;
VWIS.2, ᵽ191-192
75
76

ВАРДÁР

Името на македонската река Вардар има съвсем очевидна арийска


етимология – достатъчно е да отворим който и да е санскритски речник: PIE.
*(H)weʔr- “вода; дъжд” + PIE.*dher- “държа, крепя, нося” → *(H)weʔr-(i)-
dhóro-s “водо-държание → водоем, река; дъждовен облак” 28 → PII.
*wār(i)dhā́ ras → PIr.*wārdā́ rah → ABg.*wārdā́ rəh → *vardárə̯ → Vardár:
OBg.*Варьдарь → запис Gr. Βαρδάριος  Av. vāra- “дъжд”, Skr. vā́ r(i)- “вода;
дъжд”, vāridhara- “(което) съдържа вода, водоем; дъждовен облак” ← PIE.
*(H)weʔri-dhoró-; vāridhārā “поток вода” ← PIE.*(H)weʔri-dhórā.

28
СаРуС, ᵽ577; EWA.2, ᵽ544-545; EWA.1, ᵽ778-779
77

BOLGÁR. ÁВИТОХÓЛ.
КРÁЛИМАР → КРАЛИ-МАРКО. БЪЛГАРИН. БЕЛГРАД

Най-старите безспорни записи на българското народностно име са преки


– латински и косвени – арамейски (сирийски). Латинските са “Анонимният
хронограф” от 354 г. и “Плочката от Виница”, открита в... република
Македония! Въпреки че плочката е отдавна открита, широката българска
общественост е запозната с тая уникална за българската история находка
едва през 2014 г.29 {подробно – Александър Мошев: Bolgar (Тайните на нашия
произход), Атеа, София 2015}. Върху този късноантичен епиграфски уникат
от края на V – нач. на VІ век, непосредствено до изображението на конник с
меч, съвсем ясно се чете на латински: BOLGAR. Това не е препис на средно-
вековен писар – това е оригинал! Плочката е съкрушителен археологически
удар върху македонизма – можем само да се удивляваме на “срамежливото
мълчание” на днешната българска академична общност чак до 2014 г.! Който
иска да чуе, как нашите предци са изговаряли името си около два века преди
кана Аспарух – да го прочете на латински! Изобразеният конник на име
Bolgar моментално трябва да ни насочи към сведенията на средновековни
историци (хронисти), повечето от които са познати на всеки студент-
историк:
1. Теофан Изповедник: “През тая година {539 г. според Теофан, но при
съпоставка с Марцелин Комес, касаещи контраудара през следващата (530)
29
Мошев, Александър: Керамична плочка (икона) с надпис BOLGAR от крепостта край град
Виница, Македония – Internet Word-doc. 2013;
Списание “Осем”, бр.1/януари 2014, ᵽ26-27, 30-32
78

година от военачалника Мундо, аз коригирам на 529 г. – бел. моя, Ч.Г.} се


раздвижили българите, двама техни крале {Gr. ρήγες “крале” е по-точен
превод от “вождове” – бел. моя, Ч.Г.} с множества, Булгáр и Друнг (μετα
πλήθους Βουλγάρων και Δρούγγου), срещу Скития {Мала Скития, днес
Добруджа – бел. моя, Ч.Г.} и Мизия…” – разчитането в гръцкия текст е
спорно: другият възможен превод е “двама техни крале с множества българи
и “друнг”” – тук има спор между учените, какво значи “друнг” в контекста на
“множества българи”. Реконструкцията “Булгар и Друнг” в гръцкия препис е
въз основа на латинския превод на Теофан от Анастасий Библиотекар през IX
век – “Vulgar et Droggo”: късносредновековните изписвания (т.нар. палеограф-
ски стилове) на гръцките букви с течение на времето ставали все по-трудно
четливи, ето защо ранносредновековният превод на Анастасий Библиотекар е
много цéнен за правилното разчитане на трудно четливи гръцки пасажи.
2. Йосиф Генезий: “А предводителят на българите {има предвид
Аспарух – бел. моя, Ч.Г.}, по род произхождащ от аварите и хазарите, и водещ
името си {т.е. родът води името си – бел. моя, Ч.Г.} от господаря си Булгáр
(Βουλγάρου), когото ромеите оставили да се засели в Доростол {днес
Силистра – бел. моя, Ч.Г.} и Мизия… ”.
3. Лъв Дякон: “Скитайки по Европа, {мизите = българите – бел. моя,
Ч.Г.} завзели и заселили тази страна по времето, когато Константин Погонат
{Константин ІV (668 – 685 г.) – бел. моя, Ч.Г.} управлявал ромейската
държава, и по името на своя племенен началник Булгáр (Βυλγάρου) я нарекли
България”.
4. Михаил Сирийски: “В това време [потеглиха] трима братя от
Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 хиляди скити… от отвъд
планината Имеон {спорно е, коя точно планина е за гърците и римляните
И́маос/Имéон {Ίμαον ~ Ιμαίον ~ Ίμαος ~ Imaus}: в по-тесен смисъл – Памир и
Хиндукуш, а според мене – Тяншан, Памир и Хиндукуш: гръц. ἴμα-, с изгубено
от по-късни преписвачи начално “придихание”, предаващо h- – *‛ίμα-), предава
OIA. himá- “студ, мраз, сняг”, hímā “зима” → Himávan “мразовита,
покрита със сняг планина”, предавано на старогръцки *‛Ιμαϝον → ‛Ιμαον,
сравнете Skr. hima-ālaya- “дом на снега, жилище на зимата” → Himālaya-;
възможна е също контаминация с античното гръкоримско име на Хималаите
– Емоди (Ἡμωδά/Hemodes/Emodi), което предава средноиндийско (т.нар.
пракрит) диалект.*Hēmɒ̄ḍi ← OIA. Hēmādri- ← OIA. hēma- “злато” + OIA.
ádri- “скала; планина”, т.е. “Златна планина” – бел. моя, Ч.Г.}… Когато те
достигнаха ромейските граници, един от тях на име Булгариос взе 10 хиляди
души и се отдели от братята си, и премина той {река Таниос, дн. Дон – бел.
моя, Ч.Г.} [в посока] към река Дунав… и изпрати до Маврикий {да помолят
император Маврикий (582 – 602) – бел. моя, Ч.Г.} не би ли му дал земя, за да
живее там и да бъде съюзник на ромеите {федерат – бел. моя, Ч.Г.}. Той
[императорът] му даде Горна и Долна Мизия и Дакия… Тия скити бяха
наречени от ромеите “българи”.”
79

Според мен, Bolgar е владетел-епоним, т.е. чието име символизира целия


български етнос – той може да е реална историческа личност, свързана или
със събития от 529-530 г., или със събития от 582-602 г., или може да е леген-
дарен владетел-герой. Допустимо е Авитохолъ от “Именника” (в сравнение с
познатите други прабългарски лични имена, звучи твърде дълго за собствено
име), олиетворяващ цяла епоха – “живял” 300 години (164 – 464), всъщност
да е прозвище-епитет на владетеля Bolgar [Bɵlgár], считан от нашите
прадеди за родоначалник на българската държавност. Предлаганите досега
етимологии на Авитохолъ не са убедителни, понеже авторите им не анализи-
рат достатъчно прецизно индоевропейските компоненти на епитета – ето
моята етимология на АВИТОХОЛ: PIE.*hóbhi {приемам реконструкцията PIE.
*ɦébhi, защото неапофоничното PIE.*ɦe → *o дава кратка арийска *ă в PII.
*(H)ábhi}30 “към, при; срещу, против” + PIE.*tewk-/*tuk- “тикам, тласкам,
блъскам, ритам; удрям, бия” 31 { τύκος “чук”, PSlv.*tuk- → OBg. тъкати
“бутам, блъскам, ритам” → Bg. (да) изтъкна, (да се) натъкна, PSlv.*tūk- →
OBg.*тыкати → Bg. тикам} → PIE.*ɦebhi-tewk-/*ɦebhi-tuk- “тикам, тлас-
кам, удрям срещу (някого) → нападам, атакувам” → PII.*abhitawk-/*abhituk-,
към което е присъединено PIE.*werʔĝ-/*wr̥ʔĝ- “изобилствам с жизнена сила,
мощ, енергия” → PII.*warȷ́-/*wərȷ́- → PIr.*warȷ-/*wərȷ- { OIA. ū́ rj-, ūrjā́ , Av.
varəz- “жизнена сила, мощ, енергия”}32: PII.*wərȷ́- + суф.*-a- → (vr̥ddhi) PII.
*warȷ́á-s “силен, мощен, енергичен”. Така е получена сложна дума-епитет PII.
*abhitawk-warȷ́ás “изобилстващ с нападателна мощ, атакуващо-енергичен”
→ PIr.*abitawkwarȷáh → *abitawxwarȷáh → ABg.*abitɑo̯xwɒrzáh → *abitɒ̄-
xwɒʫʫáh → *abitɔ̄xwɔʫʫáh → (ABg.*b между гласни → *β → v, ABg.*xw → x)
*aβitɔxɔ́ lləh ~ *áβitɔxɔlləh → *avitɔxɔ́ l(l)ə̯ ~ *ávitɔxɔl(l)ə̯ → Avitɔxɔ́ l ~ Ávitɔxɔl
(вариант с ударение на първата сричка обяснява, защо кратката начална PII.*ă-
е съхранена – но по-вероятно *ă- е съхранена поради езиков консерватизъм,
понеже за българите епитетът е бил свещен). Bɵlgár-Ávitɔxɔ́ l е напълно
възможна първоначална форма на името на владетеля-праотец…
А може би Bɵlgár е далечен първообраз на епичния герой Крали-Марко:
изобразеният конник има основните атрибути на героя, прославен в бал-
канските народни песни – кон и оръжие. По каква безумна логика народните
певци биха надарили със свръхестествени качества османския васал крал
Марко (1371-1395), управлявал само 24 години, който не само не води никакви
епични битки за освобождение на “три синджира роби”, но напротив –
загива като ВЕРЕН ВАСАЛ НА ОСМАНЛИИТЕ?! Според моя здрав разум на
историк, отъждествяването на митичния Крали-Марко с историческия
крал Марко е късен процес от XV век нататък, дело на незнайни сърби-
патриоти. Епосът за Крали-Марко е преди всичко БЪЛГАРСКО народно
творчество, ето защо трябва да се замислим върху следните въпроси:
1. Защо титлата на героя е краль, а не цѣсарь → царь?

30
LIPP.2, ᵽ350-351
31
IEW, ᵽ1032; LIV2, ᵽ640
32
IEW, ᵽ1169; EWA.1, ᵽ242-243
80

2. Защо името на героя е точно Марко – българите и другите балкански


народи имат множество други далеч по-прочути владетели?! Трябва да
проверим възможността, устойчивото съчетание “Крали-Марко” не би ли
могло да бъде славянизирана форма на прабългарски епитет.
Крали-Марко за българския народен певец е “прочут, знаменит, велик
воин” – ако от Марко махнем славянския завършек -ко, остава Мар-, което
отразява иранската форма на добре позната индоевропейска дума:
PIE.*meʔros ~ *moʔros “прочут, знаменит, велик” → PII.*mā́ ras → PIr.*mā́ rah
 PIE. *moʔros → OGr. -μωρος “велик, прочут със...” (в съставни епитети),
PCel. māros ← PIE.*moʔros в множество галски лични имена 33! Старогръцки
епитети като ἐγχεσίμωρος “прочут с копието си”, ἰόμωρος “прочут със
стрелите си”, ми подсказаха най-вероятния възможен корен на първата
съставка Крали-: PIE.*kelh- “бия, удрям, сека” → Schwebeablaut-производно
*kleh-d- → *klād- + суф.*-i(h)- → *klādī̆- “меч; боен чук/боздуган” { PCel.
*kladi(w)o- “меч, сабя” → (заемка) Lat. gladius “меч”, OBg. клада “греда”,
кладиво “чук”} 34 + *moʔros → *klā́ dī̆-mōros “прочут, знаменит, велик със
своето бойно оръжие (меч, боен чук)” → PII.*krā́ dimāras → PIr.*krā́ dimārah
→ ABg.*krā́ dimārəh → *krā́ δimārə → *kráδimarə̯ → králimar → OBg.
*Кралимаръ-ко. Това не е лично име, а епитет, аналогичен на горепосочени-
те старогръцки. По-късно епитетът е вторично разделен поради преосмисляне
и приравняване към името на християнски светец – евангелист Марк.
Понеже записите на българския етноним са на арамейски (или на по-
късната му разновидност – сирийски), латински, арменски, гръцки, старобъл-
гарски, арабски – това многообразие на записи позволява надеждно да възста-
новим оригиналното произношение на народностното ни име. Арамейският
(сирийски) запис е на книжовника Мар Абас (mar Abā) Катина, живял през ІV
век – други учени обаче датират живота му през І-ІІ век (а ученият Мириджа-
нян датира живота му ІІІ-ІІ век пр.н.е. – в такъв случай трябва да е писал на
класически арамейски, а сведението му за българите би датирало около 200та
година преди Христа)35 – за съжаление записът не е запазен в оригинал, а е
цитиран от “бащата на арменската история” Мовсес Хоренаци (Мойсей
Хоренски). Анализът на арменските записи ме навежда на мисълта, че Мар
Абас Катина в своето недостигнало до нас съчинение е пишел *bwlk(ʔ)r,
*bwlq(ʔ)r или *bwlḥ(ʔ)r [bulkar ~ bulqar ~ bulxar] – сир. w би могла да се чете
и като [о], т.е. [bolkar ~ bolqar ~ bolxar]. В по-късен сирийски запис (средата
на VІ век) в “Църковна история” на Захарий Ритор пише bwrgrʔ ← [*borgar ~
*burgar] 36. Първоначалните записи у Мовсес Хоренаци (“История на армен-

33
IEW, ᵽ704; DLG, ᵽ218-219; EDPC, ᵽ258; RPIELC, ᵽ110
34
IEW, ᵽ545-547; LIV2, ᵽ350; EDLIL, ᵽ263; EDPC, ᵽ205-206; DLG, ᵽ118; МРСбЕ, ᵽ170; СРЯ 11-17в,
т.7, ᵽ147
35
Сиротенко, Василий: Письменные свидетельства о булгарах ІV-VІІ вв. в свете современных им
исторических событий – в: Славяно-балканские исследования, Наука, М.1972, ᵽ195-218
Мириджанян, Левон: Истоки армянской поэзии, Советакан Грох, Ереван 1980, ᵽ166-182
36
Пигулевская, Нина: Сирийские источники по истории народов СССР,
Изд. АН СССР, М.-Л.1941, ᵽ82-83, 165
81

ците”, V век) са “булкар” (*buɫkar), “булхар” (*bulxar). Показателно е, по


колко различни начина (диалектни варианти) сме записани в арменската
география “Ашхарацуйц” в края на VІІ век 37 : “булгар, булкар, б[ъ]лкар,
болкар”. “Вулгари” (vulgares)”, “булгари” (bulgares ~ bulgari) са ни записали
римляните, готите и други автори, писали на латински през ІV-VІ век
(колебанието b- → β-/v- е източноирански фонетичен белег).“Вулгáри/ву́ лгари”
(βουλγάροι/βούλγαροι) у ромейските (византийските) автори сме записани за
първи път през VІ век от Козма Индикоплевст (който изтъква разпространява-
нето, внимание!, още през VІ век на християнството и сред българите) и
Йоан Малала 38 (средновек. Gr. β от “б” преминава във “в”).
Важно е да отбележим, че книжовниците (араби, перси и др.), писали на
АРАБСКИ език, наричат балканските (Дунавските) българи “бурджан”, а
поне до Х век като “булгар” обозначават и Куртбатовите, и Волжките
българи. Това ме насочва към хипотезата, че Куртбатовите (Приазовските)
българи вероятно още през VІІІ век отхвърлят хазарската зависимост и се
обединяват с Волжките българи – само така може да си обясним редовното им
смесване от авторите, писали на арабски (показателно е, че те понякога
объркват Приазовските с Дунавските българи) 39.
Бурджан, редовното арабско название на Дунавските българи и Дунав-
ска България, съдържа ǰ, което е рефлекс на етимологичната семитска *g
(“гимел”) – т.е. в по-старо време арабоезичните автори са чу́ вали *burgan.
Може би крайната -n е резултат на звукова дисимилация: *borgar ~ *burgar
(сирийският запис у Захарий Ритор) → *burgan → burǰan.
Нашето народностно име “БЪЛГАРИН” на индоевропейска почва може
да бъде изведено от PIE.*bherĝh-/*bhr̥ĝh- “раста, издигам се; височина, въз-
вишение, хълм, планина; висок, голям, огромен → мощен, могъщ; възвишен,
велик” 40 : PIE.*bhr̥ĝh- → PII. *br̥ȷ́h- → PIr.*bərȷ- → ABg.*bərz- → *bɵʫʫ- →
*bɵl- “висок; голям, едър; могъщ; възвишен, велик; планина”. Фóрмата bol-,
записана върху “Плочката от Виница” и в “Ашхарацуйц” като съставка на
българския етноним, показва, че PIr.*ər след лабиализирана съгласна (в случая
b) дава ABg. ɵr, съответно PIr.*ərȷ → ABg. ɵl. Древнобългарските форми на
корена *bɛl- ~ *bɔl- ← PIE.*bherĝh-, *bal- ← (vr̥ddhi) PII.*bārȷ́h- ← PIE.*bherĝh-,
*bɵl- ~ *bul- ← PIE.*bhr̥ĝh- са пряко родствени с Av. barəzan- “височина”,
37
Голийски, Петър: Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век), ᵽ41, 200;
Патканов, Керопе: Изъ новаго списка географiи, приписываемой Моисею Хоренскому – в: “Журналъ
Министерства народнаго просвѣщенiя”, ч. ССХХVІ, Типографiя В.С. Балашева,
СПб.1883, ᵽ24-25, 29
38
ЛИБИ.1, ᵽ82, 299, 301-302, 306, 318/b, 337/b; ByzTur.2, ᵽ356; ГИБИ.1, ᵽ196; ГИБИ.2, ᵽ206, 209;
ПбН, ᵽ250, №87
39
Заимова, Райна: Арабски извори за българите, Тангра ТанНакРа, С. 2000, ᵽ26-28, 35-37, 39, 43-45,
48-49, 71, 73, 75-77, 80-81
40
IEW, ᵽ140-141; LIV2, ᵽ78-79; EWA.2, ᵽ212-213, 232; EDPG, ᵽ60; EDPC, ᵽ77
Михайлова, Биляна: Етимологични проблеми на предгръцкия езиков субстрат, СУ “Св. Климент
Охридски”, София 2002, ᵽ129
Fournet, Arnaud: A dictionary of Proto-Indo-European with Hurrian comparative indications, part I:
Graphemes *b and *bh: ᵽ30-31 – in: The Macro-Comparative Journal, vol.I, №1/2011,
http://diachronica.pagesperso-orange.fr
82

barəzah- “височина; планина”; OIA. br̥hánt- “голям; висок; велик; мощен”,


Av. bərəzant- “висок” ← PIE.*bhr̥ĝh-ént-, с пеласгийски πέργαμος “кула, кале,
градска крепост” ← PIE.*bherĝh-o-mo-s и πύργος “кула в градско укрепление”
← PIE.*bhr̥ĝh-o-s, с нем. Berg “планина” ← PGer.*berga- ← PIE.*bherĝho-, c
PCel.*brig- “хълм, рид, възвишение” ← (коренно име) PIE.*bhērĝh-s (Nom.sg.)/
*bhr̥ĝh-ós (Gen.sg.), c OBg. брѣгъ → Bg. бряг ← PIE.*bhērĝh-s (депалатализира-
на *ĝ под влияние на т.нар.“centum-езици”) и с голямо множество други индо-
европейски думи, включително имена на местности (топоними), на племена и
народности (етноними), на хора (антропоними). PIE.*bherĝh-/*bhr̥ĝh- е навярно
“кръстосан” по звучене и смисъл (контаминиран) с PIE.*bhleĝh- ~ *bhleg(h)-/
*bhl̥ g(h)- ~ *bhleh- “изпълнявам жертвоприношение, свещенодействие” 
OIA. bráhman- “молитва”, brahmán- “жрец, свещеник”, Lat. flāmen “вид
жрец” 41 и към тези два контаминирани корена е присъединен коренът PIE.
*koros ~ *koryos “война; войска; народ”  OPer. kāra- “народ; войска”, Bac.
καρο “хора, народ”, литов. kãras “война”, староангл. here “войска” 42. Резул-
татът e следният: PIE.*bhr̥ĝh-kóros → PII.*br̥ȷ́h-kā́ ras → {*ȷ́ hk → *ȷ́gh} *br̥ȷ́ghā́ ras
→ PIr.*bərȷgā́ rah → ABg.*bərzgā́ rəh → {PII.*rȷ́g(h) → PIr.*rȷg → ABg.*rzg →
*ʫg ~ *ʫγ → (ABg. l пред g/γ/k/x е веларна като бълг. и англ. ɫ) ɫg ~ ɫγ} →
*bɵʫgā́ rə ~ *bɵʫγā́ rə → *bɵɫgárə̯ ~ *bɵɫγárə̯ ~ *bʉɫgárə̯ ~ *bʉɫγárə̯ → bɵɫgár ~
bɵɫγár ~ buɫgár ~ buɫγár “МОГЪЩ, ВЕЛИК НАРОД и/или ПЛАНИНСКИ
НАРОД” – или “свещено-планински народ” поради контаминиране с PIE.
*gwerH-/*gworH-/*gwr̥H- → *gwr̥H-(í)- “планина, хълм, възвишение” → PII.
*gər(í)- → PIr.*gar(í)-  OIA. girí- “планина, хълм, възвишение”, Av. gairi-
“планина” ← PIE.*gwr̥H-i-, OBg. гора “планина” → бълг. гора (с еволюция на
значението) ← PIE.*gworH-ā.43 Аз допускам също PIE.*gwr̥H-ós “планина” като
втори компонент на *bhl̥ gh-gwr̥Hós “свещена планина” → PII.*br̥gh-gərHás →
dial. PEIr.*bərggə̄ráh → ABg.*bərgāráh → *bərgā́ rəh → *bɵrgárə̯ ~ *bʉrgǽrə̯
→ bɵrgár ~ burgár. Възможно е името на град Бургас да произлиза не от Lat.
burgus “крепост”, а от ABg. burgár → османотур. Burgáz (тюрк. фонетично
колебание r ~ z). ABg. gar “планина” вероятно е съхранено в българското
лично име Горáн ← gɐrán ← *garánə̯ ← *gārā́ nəh ← ABg.*gārānáh ← PEIr.
*gə̄rānáh ← PII.*gərHānás ← PIE.*gwr̥Ho-nó-s “планински”  OBg. горьнъ
“планински” → бълг. гóрен).
Готският историк Йорданес дава изключително ценна информация за
Ирникъ от “Именника на българските канове” и за най-значителните хунски
племена в такъв контекст, който не само осветлява връзката между европей-
ските хуни и българите, но също показва, че “българин” има пряка връзка с
“планина”, при което още по онова време по “народна етимология” българите
извеждали етническото си име bɵɫgár от bɵrgár “свещена планина”: eто
защо в ср. на VI век Захарий Ритор пише боргар ~ бургар!

41
IEW, ᵽ154; Fournet, Arnaud: op. cit., ᵽ17, 29; RPIELL, ᵽ176-177; EDLIL, ᵽ225
42
IEW, ᵽ615-616; ЭСИЯ.4, ᵽ389-391
43
IEW, ᵽ477-478; EWA.1, ᵽ487; ЭСИЯ.3, ᵽ191-193
83

Ето какво пише в средата на VІ век готският историк Йорданес: “Също и


Хернак (Hernac – Lat. h, понеже е беззвучна ларингална, предава гръцкия
придихателен знак [‛] – бел. моя, Ч.Г.), по-малък син на Атила, заедно с
хората си избрал за заселване най-отдалечената част на Малка Скития (т.е.
Добруджа при Дунавската делта, където след повече от два века се заселва
кана Аспарух – бел. моя, Ч.Г.). Неговите родственици Емнецур (Emnetzur) и
Улциндур (Ultzindur – вероятно е преписваческа грешка вместо *Ultzinzur – бел.
моя, Ч.Г.) завзели Утус, Искус и Алмус в Крайбрежна Дакия. Тогава мнозина
от хуните, като нахълтали на различни места, се предали в Романия
(Римската империя – бел. моя, Ч.Г.). От последните произлизат тези, които
и досега се наричат сакромонтисии (sacromontisi[i]) и фосатисии
(fossatisii)”.
От контекста се вижда, че предалите се хуни вероятно били или част от,
или родствени на онези, които били настанени в Крайбрежна Дакия –
провинцията обхващала днешна Северозападна България и част от Северна
Сърбия (Алмус е днешен Лом). Йорданес не е разбрал коректно своя източник –
логично е да се чете “неговите родственици от емнецур и улцинзур”, защото
това не са лични имена, а имена на племена – понеже самият историк по-
нататък пише: “Щом като кралят (точно “rex” пише: Lat. rex значи “цар” в
Античността, “крал, княз” през Средните векове, а не “вожд” – бел. моя, Ч.Г.)
на хуните Диндзик (Dintzic – Gr. τζ и Lat. tz през Късната Античност се четат
и като ц, и като дз – бел. моя, Ч.Г.), синът на Атила (Attila), научил това, той
събрал онези, които изглежда все още били останали под неговата власт,
макар и да били малко – улцинзури (ultzinzures), ангисцири (angisciros),
биттугури (bittugures), бардори (bardores)…” 44 . Непосредствено след като
44
ЛИБИ.1, ᵽ358-359, 361
84

съобщава за заселването на Крайбрежна Дакия от емнецур и улцинзур,


Йорданес продължава: “тогава мнозина от хуните” – логично е под “хуни”
да има предвид племената, които току-що е споменал, като веднага продъл-
жава, че от тях “произлизат тези, които и досега се наричат сакромон-
тисии и фосатисии”. Ернак има кръвно родство с емнецур и улцинзур (Lat.
“consanguinei eius”) – значи той е прадед на сакромонтисиите! Нека допус-
нем, че прозвището sacromontisii е латински превод на някакво понятие от
езика на тези хуни – думата е чисто латинска: sacro- “свещен”, mont- “хълм,
планина”, -isii e наставка в множ. число: буквално преведено “СВЕЩЕНО-
ПЛАНИНЦИ”. От една страна, Йорданес внушава, че Хернак е праотец на
сакромонтисиите, от друга страна, “Именникът на българските канове”
заявява, че същият Ирникъ е български владетел, олицетворяващ цяла епоха
– “живял” 150 години (464-614 г.). Значи между сакромонтисии и българи
може би има нещо общо?! Ами да си припомним, че ABg. bɵrgár “свещена
планина” почти съвпада по звучене и смисъл с ABg. bɵɫgár “планински
народ”! В такъв случай, sacromontisii е почти буквален латински превод на
етнонима “българи”, извършен от (български?) информатор на готския
историк преди повече от 1460 години, останал незабелязан от наши и чужди
езиковеди!!!
85

Най-малко четири големи средновековни български крепости са се на-


ричали OBg.*Бѣлъградъ → Bg. Белград ~ Бялград: Белград, столицата на
Сърбия, Берат (докъм 1868 официално се нарича Арнаут-Белград, т.е. Албан-
ски Белград), Алба-Юлия, Белгород Днестровский. На пръв поглед, славянска-
та етимология на Бѣлъградъ е очевидна – “бял град, бяла крепост”, обаче…
нима най-характерен белег на средновековните крепостни стени е да се
белеят?! Ами не е ли най-характерен белег на средновековните крепостни
стени да бъдат високи и я́ ки, да изглеждат могъщи?! Това съображение ме
наведе на мисълта, че Бѣлъградъ е древнобългарска дума, заета още в пра-
славянски и преосмислена като “бял град”: PIE.*bhérĝh-o-s “висок, голям,
крепък → мощен, велик” + PIE.*gherdh- “о(б)граждам, о(б)кръжавам, обхва-
щам” → *ghórdh-os ~ *ghr̥dh-ós “оградена територия → селище, град” ( PIE.
*ghr̥dhó- → OIA.*gr̥dhá- → gr̥há- “дом”, PIE.*ghórdhos → OBg. градъ) 45 →
*bhérĝhos *ghr̥dhós “висок, голям, крепък град → крепост” → PII.*bárȷ́has
(vr̥ddhi) *gardhás → PIr.*bárȷah *gardáh → ABg.*bǽrzəh *gɑrdáh → (универба-
ция) *bǽrzə-gɒrdáh → *bæʫʫəgɔrdáh → *bæʫəgɔ́ rdəh → *bæɫə̯gɔ́ rdə̯ →
bæɫgɔ́ rd ~ bɛɫgɔ́ rd “укрепен град, крепост”. ABg.*bæɫə̯gɔ́ rdə̯ → PSlv.*bæɫʉ̯-
gɔ́ rdʉ̯ → OBg. Бѣлъградъ  PIE.*bherĝhomos → пеласгийски πέργαμος “кула,
кале, градска крепост”. Тук наблюдаваме пълно ирано-славянско етимологич-
но съответствие на втория компонент!

45
IEW, ᵽ444; LIV2, ᵽ197; EIEC, ᵽ199
86

ЕЛЛÁК (453-454?). ДЕНДЖИ́К (453?/454-469).


ХЕРНÁК ~ ЕРНÁК ~ ЪРНÁК ~ ЪРНИ́К (464-70те г.?/V в.)
След смъртта на Атила (453) начело на Хунската империя (по-точно кон-
федерация от народи и племена) застанал Еллáк (Ellac), един от по-големите
(maior natu) синове на прочутия хунски владетел 46. Етимологията на името му
е типично индоевропейска: PIE.*herg- ~ *herĝ- “движа се енергично → бър-
зам; боря се, бия се” {смятам, че е съвсем различен от PIE.*ɦrеĝ- “насочвам
право → изправям; направлявам → управлявам”!} + суф.*-o-/*-ro- → *hr̥ĝó-s
~ *hr̥ĝró-s “бърз, пъргав, борбен, агресивен” + суф.*-ko- → PIE.*hr̥ĝó-ko-s →
(vr̥ddhi) PII.*arȷ́ā́kas → PIr.*arȷā́ kah → ABg.*ærzā́ kəh → *ɛʫʫā́ kə → *ɛllákə̯ →
Ɛllák “бърз, пъргав, борбен, агресивен”  Av. arəza-, arəzah- “борба; битка,
сражение” ← PIE.*herĝo(s)-, OArm. harkanem “бия, удрям, тласкам,
46
ЛИБИ.1, ᵽ357
87

блъскам” ← PIE.*hr̥g-, OIA. r̥jrá- ← PIE.*hr̥ĝró-, OGr. ἀργός ← PIE.*hr̥ĝós


“бърз, пъргав”.47
Денджи́ к, загинал през 469 г., също бил един от по-големите синове на
Атила. Съпоставяйки записа Dintzic у Йорданес със записа Δινζίχ в “Пасхална
хроника”, по-точно tz с ζ, аз възстановявам оригиналното произношение на
името му Dɛnǰíq, понеже Lat. (t)z и OGr. (τ)ζ в чужди имена може да предават
несвойствената за римляни и гърци дж; а завършеците Lat. -c и Gr. -χ подс-
казват увуларна -q. Денджик е записан и като Денгизи́ х (Δεγγιζίχ). Този запис е
попречил на днешните ни историци да забележат съвсем близкото звучене на
имената Dintzic ~ Δινζίχ и *Δίτζεγγος (γγ = ŋg) [dídzeŋgos], с погрешно замес-
тена γ с υ – Δίτζευγος [dídzevgos] – няма прабългарски думи, завършващи на
vg. Името на Δίτζεγγος (царувал кратко преди кана Омуртаг – много историци
смятат, че всъщност е бил висш аристократ, а не владетел между Крум и
Омуртаг) оригинално е звучало като *Денджиг и погрешно е дочуто като
Ди́ дженг, съответно погрешно записано *Δίτζεγγος → Δίτζευγος. Като съпос-
тавим *Денджиг с Денджик, става ясно, че българският аристократ от
началото на ІХ век и синът на Атила от V век носят едно и също име. Като
съпоставим Dintzic ~ Δινζίχ с латинския запис Denzicis (късноантично четене
[denȷikis]) у Марцелин Комес, и с гръцкия запис Δεγγιζίχ у Приск Тракиец в
средата на V век, извеждаме Денджи́ к [dеnǰíq ~ dеŋǰíq] 48. Етимологията на
името му е също типично индоевропейска: PIE.*dhengh- “издигам се, раста;
достигам” 49 + суф.*-iko- → *dhеngh-íko-s “да се издига, да расте, да достига
(целта в живота)” → PII.*danǰhíkas → PIr.*danǰíkah → ABg.*dænǰíkəh →
*dɛnǰíkə̯ → Dɛnǰík ~ Dеŋǰíq. Етимологичният анализ доказва, че записите
Δεγγιζίχ и Denzicis са най-близки до оригиналното произношение, като в
първия някой преписвач е сгрешил ι вместо τ – *Δεγγτζίχ = ABg. Dеŋǰíq.
През 448 г. в двореца на самия Атила, Приск Тракиец лично узнал едно
твърде любопитно пророчество:
“{маврузиецът Зéркон} разсмя всички и ги накара да изпаднат в неудържим
смях, с изключение на Атила (Αττήλα). Той оставаше неподвижен, не промени
вида си и нищо не каза, нито дори се засмя. Само когато влезе най-малкият
от синовете му, на име Ирнáс {Ηρνάς – сгрешена е последната буква: Ηρνάχ
– бел. моя, Ч.Г.}, той го пощипна по страната (бузата) и го гледаше с весел
поглед. Аз изказах удивление, че пренебрегва другите си чеда, а само към
тогова проявява внимание. А варваринът, който седеше до мене и разбираше
езика на авзоните {т.е. на римляните: вероятно Приск подразбира латинския –
бел. моя, Ч.Г.}, след като ме предупреди да не казвам нищо от онова, което
щеше да ми съобщи, рече, че гадателите били предсказали на Атила, че
родът му щял да пропадне, но ще бъде въздигнат от този негов син.” 50 –
пише го “черно на бяло” дипломатическият пратеник на Римската империя!
47
IEW, ᵽ854-855; LIV2, ᵽ304-305; AiW, ᵽ201-202; ЭСИЯ.1, ᵽ230; IAP.lex, ᵽ548; KEWA.1, ᵽ121;
EDG, ᵽ126; AaV, ᵽ214-216
48
ByzTur.2, ᵽ117-119
49
IEW, ᵽ250; LIV2add: *dhengh- ‘sich erheben, wachsen’
50
ГИБИ.1, ᵽ116-117
88

Наистина жреците са били ясновидци – Ərnáq (Gr. Ηρνάχ ~ Lat. Hernac) ~


Ərníq (OBg. Ирникъ) е родоначалник на ранносредновековната българска
държавност!
Записът на името му в “Именника на българските канове” като Ирникъ
предава два възможни варианта на първоначалния гръцки запис по отношение
на началната гласна – *ἨΡΝΗΚ или *ἩΡΝΗΚ. Дали́ към средата на V век все
още е било валидно старогръцкото произнасяне на придихателния знак [‛]
като h – това може да бъде проверено чрез етимологически анализ. А дали́ Η/η
се е произнасяла като [e], това е почти невероятно, защото още през елинис-
тическата епоха е започнал фонетическия преход OGr. æ → ɛ → византийски
Gr. ey → i, ето защо смятам, че η най-вероятно предава [ɘ ~ ə].
Първи вариант на етимология: основа PIE.*hel-e-no- ~ *hel-u-no- ~ *hel-
no- ~ *hl̥ -nó- “див; необработен (за земя); чужд” → PII.*arana- ~ *aruna- ~
*arna- ~ *r̥ná- { OIA. áraṇa- “чужд; далечен”, Av. auruna- “див”} + суфикс
*-ko- (PIE.*-ko- е много широко разпространен в арийските езици, има и
умалително значение: PIE.*-iko- → OBg. -ьць → Bg. -ец) → *hl̥ nó-ko-s → PII.
*r̥nā́ kas → PIr.*ǝrnā́ kah → (PIE.*Hl̥ /*Hr̥ → PIr.*ər → ABg. ǝr) ABg.*ərnā́ kəh →
*ərnákə̯ → Ərnák ~ Ərnáq “дивак” → Gr. Ἠρνάχ ~ Lat. Hernac (Йорданес
може погрешно да е прочел ἠ- като ἡ- → Lat. he-; η е използвана, както е оби-
чайно при писане на прабългарски думи, за означаване и на ǝ). С помощта на
умалителния суфикс PIE.*-iko- може да се получи вариант на тази етимология:
PIE.*hl̥ n-íko-s → PII.*r̥níkas → PIr.*ǝrníkah → ABg.*ərníkəh → *ərníkə̯ →
Ərník ~ Ərníq “дивчо” → Gr. *Ἠρνηκ → Ирникъ. Това е древноиранско лично
име, както личи от скитското име PIE.*h(e)l̥ nókos → OIr. Arnā́ kah ~ Ərnā́ kah
→ OGr. Αρνάκης.51 За днешния европеец лично име “Дивак” изглежда неверо-
ятно, но за “варварин” от епохата на “Великото преселение на народите”
това е комплимент – “(да бъде) див, храбър в битките”.
Втори вариант на етимология: PIE.*ʔélen- (N.sg.*ʔélēn, Gen.sg.*ʔeln-ós)
“елен” { OBg. ѥлень → Bg. елен, OArm. eɫn “кошута” ← PIE.*ʔélēn, OGr.
ἔλαφος “елен” ← PIE.*ʔéln̥-bho-s} 52 + суф.*-oko- → *ʔeln-óko-s “(да е мъжес-
твен и пъргав като) елен” → PII.*arnā́ kas → PIr.*arnā́ kah → ABg.*ærnā́ kəh
→ *ɛrnā́ kə → *ɛrnákə̯ → Ɛrnák ~ Ɛrnáq → Gr. Ἠρνάχ ~ Lat. Hernac – в такъв
случай, буквалният славянски превод е красивото българско име Еленко!
Скитското OIr.*Arnā́ kəh → запис OGr. Αρνάκης може да означава Еленко, а
не Дивак, т.е. проф. Абаев в конкретния случай греши! Тази предложена от мен
етимология показва още, че началната ἠ- към V век в някои гръцки гóвори може
би все още е произнасяна като [e]. Тук възниква въпросът, как точно Атила е
произнасял името си – Attíla или Attéla (за индоевропейската етимология на
името в том II на книгата ми).

51
ГИБИ.1, ᵽ116-117, 124-125; ByzTur, ᵽ132; ИЭСОЯ.1, ᵽ179; ЭСИЯ.1, ᵽ199-200; IEW, ᵽ24-26;
KEWA.1, ᵽ46-47; EWA.1, ᵽ107-108; EDLIL, ᵽ638;
Абаев, Василий: Осетинский язык и фольклор, т.1, Изд. Академии наук СССР, М.-Л.1949, ᵽ155
52
IEW, ᵽ303-304; UAPNMEAS, ᵽ142-143
89

Съвсем различно значение би имало анализираното име, ако допуснем, че


Приск Тракиец през 448 г. точно го е записал като Ἡρνάχ – с придихание [‛] =
h-, което към V век все още е произнасяно. Записът Хърнак в османски регис-
тър от нач. на XVI век 53 сериозно подкрепя такава хипотеза. PIE.*sw → PIr.
*hw → OIr. hw ~ xw → ABg. h ~ x: в такъв случай, най-правдоподобно е личното
име да пожелава “ХВАРНА” на кръщелника: това типично за иранските
народи понятие първоначално означава “силата на Слънчевата светлина”,
казано с днешни понятия – слънчева енергия: PIE.*s(h)wel-ne-s-/*s(h)wel-no-s-
→ PII.*swarnas- → PIr.*hwarnah- → OIr.*hwarnah- → Av. xwarǝnah- “блясък,
сияние; великолепие, величие; царска слава; божествена същност”, в
другите ирански езици, освен изброените значения, означава още “успех,
благоденствие, щастие” 54 . Съответно, етимологията на древнобългарското
лично име е: PIE.*s(h)wеl-nó-ko-s “(да бъде) славен и благословен” → PII.
*swarnā́ kas → PIr.*hwarnā́ kah → OIr.*hwarnā́ kah → ABg.*hwærnā́ kǝh →
*hwɛrnákǝ ~ *xwɛrnákǝ → *hɛrnákǝ̯ ~ *xɛrnákǝ̯ → Hɛrnák ~ Xɛrnáq → Lat.
Hernac, Hɛrnáq → Gr.*‛Ηρνάχ, Xɛrnáq → OBg.*Хьрнакъ – последната форма
е славянизирана: ABg. ɛr → OBg. ьр ~ рь.
ГОСТУ́Н (615-627), ДОХШ ~ ДОХС “ГЛИГАН”
Моята хипотеза е, че Госту́ н (615-627) управлява 12 = і҃в҃, а не 2 = в҃
години като наместник на аварския каган и по време на междуособната
война в Аварската империя (626-631) принудително отстъпва властта или
умира през 627 г. Същата 627 кана КУ́РТ-БАТ (“хан Кубрат”) провъзгласява
независимостта и обединението на българските племена в земите по
Северното Черноморие. Според мен, този политически акт на Курт-бат е
неразделна част от въоръжената аварско-българска междуособица, завър-
шила през 631 с бягството от Панония (център на Аварския каганат) на
Alciocus ~ Alzeco. Ако Гостун беше управлявал само 2 години, при това като
наместник, който не е от династия Дуло (неговият род е Ерми), едва ли
щеше да присъства в “Именника”! “Гостоунъ намѣстникъ сы в҃ лѣтъ”,
според мен, в първоначалния старобългарски превод е “Гостоунъ намѣсть-
никъ *сы і҃в҃ лѣтъ” – т.е. в҃ = 2 е грешка на преписвачите вместо *і҃в҃ = 12.
Етимологията на името Госту́ н е: PIE.*g(w)hes-/*g(w)hos- “ям, изяждам” 55
+ суф.*-tu- → *g(w)hostú- “храна, препитание” → PII.*ghastú- → + суф.*-no-
→ PII.*-na- → (vr̥ddhi) *ghāstunás “(да бъде) хранен, сит, (материално)
задоволен” → PIr.*gāstunáh → ABg.*gɒ̄stunáh → *gɔ̄stunáh → *gɔstúnəh →
*gɔstúnə̯ → Gɔstún. Годината на възкачването му дохсъ има проста индо-
европейска етимология: PIE.*dhehg- “остря, точа” 56 + суф.*-es-/*-os- →
*dhehg-os- “(нещо) наточено, наострено → острие → остър зъб (кучешки
53
ЗББП.1, ᵽ141-142
54
ЭСИЯ.3, ᵽ440-441;
Николаев, Александр: Исследования по праиндоевропейской именной морфологии,
Наука, СПб. 2010, ᵽ115-118
55
IEW, ᵽ452; LIV2, ᵽ198; EWA.1, ᵽ514
56
LIV2, ᵽ140; EDG, ᵽ545-546
90

зъб, глига, бивен)” { θήγω “остря, точа” ← OGr.*thāg- ← PIE.*dhehg-,


OArm. dakow “секира” ← PIE. *dhehg-u- “остър, наточен”} + суф.*-o- →
*dhehg-s-ó-s → *dhāksós “(който се отличава) с глиги → глиган” → PII.
*dhākšás → PIr.*dāxšáh → ABg.*dɒ̄xšáh → *dɔ̄xšáh → *dɔ́ xšəh → *dɔ́ xšə̯ →
dɔ́ xš → по-късно (xš → xs) dɔ́ xs. Братът на Кръстителя Борис I се казва Дохш
~ Дохс “глиган” – Lat. Dox в приписка към Чивидалското евангелие, 867 г.
Дох҇съ твиремъ (в два от преписите на “Именника” дохсъвтиремъ
погрешно) означава “(година) глиган четвърти (месец)” = 615 г.

ДУ́ЛО. КУ́РТ-БАТ (617-677), БАТЕ. ВÉЧЕМ “ПЪРВИ”. БЕЗМÉР (677-680)


Името на най-старата българска династия Доуло има следната етимо-
логия: PIE.*dherĝh-/*dhr̥ĝh- “твърд, здрав, як, силен, мощен съм” → PII.*darȷ́ h-/
*dr̥ȷ́h- → PIr.*darȷ-/*dərȷ- → ABg.*darz-/*dərz- { OIA. darh- “твърд, здрав,
силен, мощен съм”, Av. dərəzra-/dərəzi- “твърд, здрав, як, силен, мощен”} 57 +
суф.*-wos- (Part.perf.) → (N.sg.) PIE.*dhr̥ĝh-wṓs ~ *dhr̥ĝ́ h-wōs “(станал) твърд,
здрав, як, силен, мощен” → (Nom.plur.)*dhr̥ĝ́ hwos-es → PII.*dŕ̥ȷ́huwāsas → PIr.
*də́ rȷuwāhah → ABg.*də́ rzuwɒ̄həh → *də́ ʫʫuwɔ̄həh → *də́ l(l)uwɔhə →
*də́ ulwɔhə → *də́ wɫɔə̯ → *dʉ̄́ɫɔə̯ ~ *dʉ̄́ɫoə̯ → Dúɫɔ ~ Dúɫo “(родът на) здравите,
мощните”.
57
IEW, ᵽ254; EWA.1, ᵽ706-707; ЭСИЯ.2, ᵽ365-370
91

Имената на някои от най-известните ранносредновековни български


владетели са утвърдени в нашата, а оттук – и в чуждестранната историо-
графия в НЕТОЧНА, дори ПОГРЕШНА форма. Основната причина е, че се
отдава предпочитание на записите на хронистите, писали на гръцки и латински,
а се пренебрегват записите в “Именника на българските канове”.

Нашите историци по някаква необяснима “логика” приемат, най-често


мълчаливо, че записите в “Именника” са по-неточни от гръцките и латин-
ските, понеже в него действително има доста разночетения поради преписва-
чески грешки. Категорично възразявам срещу такова НИХИЛИСТИЧНО
подценяване на българския извор: средновековните византийски и западно-
европейски преписвачи също допускат многобройни грешки! “С една и съща
мяра трябва да мерим” преписвачите, писали на гръцки и латински, с
българските и руските им “колеги”!!!
По какви критерии да пренебрегнем българския запис Коуртъ [Kúrt], а
да се доверим на видимо различните, при това противоречиви гръко-латински
записи Κροβάτος [Krobátos]/Crobatus у Теофан Изповедник, Κοβράτος
[Kobrátos] и очевидно сгрешеното Κούβαρος [Kúbaros] у патриарх Никифор –
точно така са в ръкописите! Дори някои изследователи си позволяват да
92

“поправят” оригиналните записи по свое усмотрение – Κροβάτος е “попра-


вено” на Κοβράτος, а Κούβαρος е “поправено” на Κούβρατος! Опитвайки се да
“примирят” някак си Krobát, Kobrát и Kúbar, историците обръщат внимание на
староарменските записи на това име – Xubraatʻ, Xudbadr. Двете форми са
доста различни – навярно от два различни източника. Предпочетена е формата
Xubraatʻ – защото прилича на Κοβράτος [Kobrátos] у патриарх Никифор.
Формата Xudbadr е пренебрегната – приета е за “грешна по подразбиране”.58
Ето как нашите “умници” реконструират “Kubrát” – в тоя си вид, който НЕ
СЪЩЕСТВУВА В НИКОЙ ОРИГИНАЛЕН РЪКОПИС, името битува до ден-
днешен в българската книжнина...

Арменският запис Xudbadr всъщност е неточен запис, направен от човек,


който е дочул непознатото име *Qurdbad, (диалектен?) фонетичен вариант
на ABg. *Kúrt-bát → *Kurdbát. Идеята, че арменското Xudbadr е неточен
запис на *Qurdbad, ми дойде на ум, когато сравнявах Коуртъ от “Именника” с
днешния облик на прабългарското име – Kurbát, фонетично опростен вид на
*Kurdbát, съхранен до ден-днешен в руското фамилно име “КУРБÁТОВ”.
Втората сричка е първоначално епитет към оригиналното име Kurt, който
58
ГИБИ.3, ᵽ261, 294-295; ByzTur.2, ᵽ161-162; ЗББП.1, ᵽ125
93

се превръща в “постоянен епитет”: Kúrt-bát “Курт-герой” → Kurdbát →


Kurbát. Древнобългарската дума bat, съхранена до днес в български като
“бате” (първоначален звателен падеж), “батко” със значение “по-възрастен
брат; уважително, почтително обръщение към по-възрасен мъж”, произ-
хожда от много древно индоевропейско понятие – PIE.*bhoh-t- →*bhōt- 59
“човек, мъж; баща, по-голям брат; юнак, герой” – смятам, че славянските
думи, означаващи почтително обръщение към баща или по-голям брат,
произлизат от PIE.*bhōt-, а не от PIE.*bhréhter- → *bhrā́ tēr “брат”, но славян-
ската протоформа е от PIE.*bhṓt-yo-s → {вторич. удължение на крайна гласна}
PSlv.*bā́ tyā → *bátya с палатализирана -ty-: бълг. (PSlv.*ty → OBg. шт) баща,
рус. бáтя, бáтюшка, укр. бáтько, чеш. (диал.) bát’a “баща”, но също рус.
(диал.) бáтя, чеш. bát’a “по-голям брат”, сръб. баћа (ласк.) “брат”. ABg. bat
има съвсем точно старогръцко съответствие (когнат), което не е забеляза-
но досега от нашите лингвисти: OGr.*phṓt-s → φώς (N.sg.), φωτός (Gen.sg.)
“човек, мъж; герой” ← PIE.*bhōt-s → PII.*bhā́ t-(a)s → PIr.*bā́ ts ~ *bā́ tah →
ABg.*bā́ təh → *bátə̯ → bat → бълг. бáте (Voc.sg.), бáтко, сръб. бáто и др.

59
Vijūnas, Aurelijus: The Indo-european primary T-stems, Institut für Sprachen & Literaturen der
Universität Innsbruck 2009, ᵽ72-76
94
95

ABg. Kurt произлиза от PIE.*(s)kewr-/*(s)kowr-/*(s)kur- “раждам (се)” 


OPer. Kuruš (N.sg. от основа kur-u- “син, дете”), записано от древните гърци
като Κῦρος – Кир, древноперсийският цар, основател на Персийската
империя, кл.-перс. kur “син, дете”, Sog. kwr [kūr] “дете”, кюрд. kur̄ “син,
момче, юноша, младеж” – и в други ирански езици kur(r) има значение “син,
момче”, осетин. gwyryn ~ igurun (← PIr.*wi-kur-) “раждам се; съществувам”
(осетинците в Центр. Кавказ са потомци на античните сармати – степни
ирански племена, близкородствени на античните скити в степите на север от
Черно и Каспийско море), PSlv.*praskyurъ “прапрадед, родоначалник” → ст.-
рус. пращоуръ “прапрадед; праправнук”, рус./укр. пращур “праотец, далечен
прадед”, литов. prakurėjas “прародител” и др.60 Щом има иранска протоформа
*kur-na-, няма основание да изключваме протоформа *kur-ta-. Индоевропейска-
та етимология е прозрачна: PIE.*kewr- → “нулева” степен *kur- + суф.*-to- →
*kurtós “родéн → син, момче” → PIr.*kurtáh (според мен, от тази форма
произлиза етнонимът на кюрдите!) → ABg.*kúrtəh → *kúrtə̯ → Kurt. В
такъв случай, Курт е словообразувателна алтернативна форма на персийско-
то царско име Кир (Kuruš): *kur-ta- ↔ *kur-u-. Когато ABg. bat се превръща в
постоянен епитет, името придобива вид Kúrt-bat → Kurdbát, съхранен до
ден-днешен в руското фамилно име КУРБÁТОВ.
Аз смятам, че Ку́ рт-бат → Курдбáт, първият ОБЕДИНИТЕЛ на
нашите предци, който НАЛАГА ИМЕТО “БЪЛГАРИ” през VII век, царува в
периода 617-677 г. Теофан Изповедник и патриарх Никифор посочват, че той
умрял “по времето на Константин, който (царувал)/умрял на Запад”: “на
Запад” означава “западните територии на Византия през VII век”, т.е.
Южна Италия и Сицилия – става дума за Ираклий-Константин/Констант II
(641-668), който управлява през 664-668 г. империята от Сиракуза, където е
убит от заговорници. Според мен, “който (царувал)/умрял на Запад” е грешка
на двамата хронисти, които в своя недостигнал до нас първоизточник са
объркали (или в него самия са били объркани?) Ираклий-Константин с
Константин IV (668-685). Ето моята логика: през 448 г., по свидетелство на
римския пратеник Приск Тракиец, Ернак, т.е. Ирникъ в “Именника”, е още
невръстно момче – макар и да е любимец на Атила, едва ли баща му е бил
толкова неразумен и безотговорен да го провъзгласи за свой наследник още
през 452 – година диломъ “дракон”, или аристокрацията да го провъзгласи
след смъртта на Атила през 453 г. за съвладетел на Еллак (453-454?) и
Денджик (453?/454 – 469). Много по-вероятно е Денджик да провъзгласи за
съвладетел брат си Ернак през следващата година диломъ – 464. “Именни-
кът” приписва на Ернак 150 години живот – следователно епохата му
продължава до 614 г. Напълно възможно е 150 години и няколко месеца – така
достигаме годината на Гостун dɔ́ xš ~ dɔ́ xs “глиган” = 615 г. и като отброим 2
60
ЭСИЯ.4, ᵽ374-375; EDIV, ᵽ250-251
Blažek, Václav: Synové Indoevropanů, ᵽ100-101, 119 – in: Linguistica Brunensia, 58 (2010), 1-2, ᵽ93-120;
Трубачëв, Олег: История славянских терминов родства и некоторых древнейших терминов
общественного строя, Изд. Академии наук СССР, М.1959, ᵽ72-73
96

години, достигаме година шегоръ “бик” = 617. Коуртъ ѯ҃ лѣтъ дръжа “Курт
60 години държа”, т.е. “царува”, изрично пише в “Именника” – иранската
“Нова година” е на 21 март, вечемь означава “първи”, следователно шегоръ
вечемь, когато е провъзгласен, е март-април 617 г. Курт е провъзгласен за
владетел на българското племе хунононду́ р: като сравнявам сведенията на
всички исторически извори, стигам до извода, че този етноним е комбинация
от две племенни названия, записани още през V век – hɔn-ɔgur ~ hun-ɔgur →
Gr. ονόγουροι у Приск Тракиец и {PIE.*wénont- ~ *unént- “побеждаващ” + {аз
реконструирам арийски събирателен/колективен суфиксоид Nos.*ʔur- “съби-
рам” → PIE.*wer-/*ur- + суф.*-u- → (N.sg.n.) PII.*-urú “множество, тълпа,
група хора”:} PIE.*-urú → PIr.*wanant-urú ~ unant-urú → ABg.*wɒnɒnturú ~
*unɒnturú → *wɔnɔnturú ~ *unɔnturú или (dialect.) *wɑnɑnturú ~ *unɑnturú
→ *wʌnʌnturú ~ *unʌnturú → vonondúr ~ unondúr ~ vənəndúr ~ unəndúr →
сирийски запис у Мар Абас Катина *wnndwr (предаващ по-скоро unondúr ~
unəndúr, отколкото vənəndúr) → арменски запис *vnəndur → vɫəndur у Мовсес
Хоренаци {неточно разчетено от староарменския историк, понеже сирийска-
та азбука не предава гласните с точност!}: така се получава комбинираният
етноним (универбация) PIr.*θawnah-unant-urú или *θunah-unant-urú “пламен-
ни, огнени победители → хуни-победители” → ABg.*θɒ̄nahunɒnturú ~
*θunahunɒnturú → *θɔ̄nawnɔnturú ~ *θunawnɔnturú → *θɔnɒwnɔntúru ~
*θunɒwnɔntúru → *hɔnɔ̄nɔntúru̯ ~ *hunɔ̄nɔntúru̯ → hɔnɔnɔntúr ~ hunɔnɔntúr,
по-късно hɔnɔnɔndúr ~ hunɔnɔndúr → Gr. οὑνογουνδούρ-οι (сгрешена γ вместо
ν). Моята хипотеза е следната: Гостун, назначен през 615 за наместник на
аварския каган, е склонéн от (част от) българската племенна аристокрация
да провъзгласи Курт, който е още малко момче, за бъдещ васален княз, като
му бъде настойник до навършване на пълнолетие. Това е хитър политически
план за обявяване на независимост при бъдещи благоприятни условия. Тези
условия възникват през 626 г. след провала на аварско-персийската обсада на
Константинопол. Примамливо е да приемем, че Гостун управлява само 2
години (615-617) и независимостта е обявена още през 617 г., обаче няма
никакви положителни данни за отслабване на Аварската империя преди 623 г.,
когато е обявена “държавата на Сáмо”. Ето защо смятам, че Гостун
управлява като наместник не 2, а 12 години (615-627). Въоръжената
аварско-българска междуособица, завършила през 631 г. с бягството на
Алциок [Alćéq ~ Alcéγ], няма логика да е без връзка с обявената от Курт-бат
независимост през 627 г. – напротив, може би Курт-бат провокира тази
междуособица през 627, която обхваща постепенно Аварския каганат от
периферията към центъра?!
След смърта на Курдбат във “Велика България” избухва междуособица,
навярно предизвикана от борба за властта между синовете Баян и Аспарух.
Мисля, че няма никаква логика, царувалият само 3 години според “Именник на
българските канове” Безмéр (677-680) да е идентичен с Баян – Безмер е по-
скоро мъж на компромиса, който опитва да предотврати разпадането на
държавата, но не успява. Ако Безмер беше един и същи с Баян, който признава
97

върховенството на хазарския каган – какви са мотивите да бъде записан в


“Именника” като законен владетел? Каква е логиката Баян да присъства, а
Савин да отсъства от владетелския ни летопис? Ето точната хронология на
“Велика България”: 627-680. Няма никакви сведения за какъвто и да е
конфликт между българите и Византия през царуването на кана Курт-бат
и…неочаквано през 680 избухва война, завършила катастрофално за Ромей-
ската империя – това подсказва, че краят на “Велика България” е през 680 г.
Етимологията на привидно звучащото по славянски име Безмер е чисто
индоиранска: PIE.*bhenĝh-/*bhn̥ĝh- “твърд, як, плътен, гъст, дебел, обилен
(съм)” 61 образува сложна дума с PIE.*mélɦ-os “(който) излиза напред,
изпъква → (който) се отличава → отличéн ~ отли́ чен”: PIE. *bhenĝh-mélɦos
~ *bhń̥ĝh-melɦos “(който) изпъква, отличава се с якост, плътност → набит
мъж” → PII.*banȷ́hmáras ~ *báȷ́hmaras → PIr.*banȷmárah ~ *báȷmarah →
ABg.*bænzmǽrəh ~ *bǽzmɛrəh → *bɛ̃zmɛ́ rə̯ ~ *bɛ́ zmerə̯ → Bɛzmɛ́ r ~ Bɛ́ zmer.
Месецът вечемь ~ вѣчемь има следната етимология: PIE.*ʔúp “горе,
нагоре” 62 + суфиксоид *-ɦekw-e-/*-ɦkw-e- “вид, форма; обърнат към” ( OIA.
-añc-/-ac-) + суперлативен суф.*-(t)m̥Ho- → PIE.*ʔup-ɦékwe-mHo-s → (PIE.*pɦ
→ *b) *ubékwemos “обърнат най-нагоре → най-горен → най-значителен,
върховен, първи” → (PIE.*ke → PII.*ḱa → ča) PII.*ubáčamas → PIr.*ubáčamah
→ ABg.*ubǽčɛməh → *uβɛ́ čɛməh → *uvɛ́ čemə → *u̯vɛ́ čemə̯ → vɛ́ čem “най-
горен, най-значителен, върховен, първи”.
БЪЙЛЯ́, БУЛѢ́, БОЙЛЯ́Р “БОЛЯРИН, АРИСТОКРАТ”. БАЙ
Най-важната средновековна социална класа е военната аристокрация,
чиито представители в България и Русия се наричат “боляри”. Произходът на
съсловното звание боляринъ ~ болѣринъ е древнобългарски: PIE.*bherĝh-/
*bhr̥ĝh- “издигам се; планина; висок, голям → мощен; велик” → “сравнителна
степен” (компаратив) PIE.*bhérĝh-yos-s “по-висок, по-голям, по-мощен”, кон-
таминирана с “причастие за необходимост” (герундив) *bhr̥ĝh-yó-s → неправи-
лен компаратив (N.sg.) *bhr̥ĝh-yṓs “по-висок, по-голям, по-мощен → големец,
аристократ” → PII.*br̥ȷ́hiyā́ s → PIr.*bərȷiyā́ h { OPer. лично име Bardiya- ←
PIr.*bərȷiyā́ h/*bárȷiyāh} 63 → ABg.*bərziyā́ h → *bəʫ(ʫ)iyā́ h → *bɵʫ(ʫ)iyā́ →
*bɵl(l)iyá ~ *bʉl(l)iyá → *bɵilyá ~ *bʉilyá → bɵyȴá ~ buyȴá “големец, болярин,
аристократ” → Gr. βοηλα ~ βοιλα в множество записи (← ABg. bɵyȴá),
βουηλα в надписа на съд №21 от златното съкровище от Нагь Сент Миклош
(VIII век) – ако това е лично име Βουηλα [buyȴá], то е пряк когнат на OPer.
Bardiya-, OTur. boyla (← ABg. bɵyȴá) в надписа на Тонюкук (нач. на VIII век),
OBg. быля [bɵyȴá] – аналогично по словообразуване и смисъл е Lat. māior “по-
голям, по-значителен → големец, аристократ от Сената”. Boyla у Тонюкук
няма убедителна етимология от гледище на тюркската фонетика, защото

61
IEW, ᵽ127-128; LIV2, ᵽ76; EWA.2, ᵽ220-221
62
LIPP.2, ᵽ829-833
63
ЭСИЯ.2, ᵽ116-123; IPn.5/5A, ᵽ333-336, №303
98

OTur. boδluγ “висок (на ръст)” → по-късна форма boylu, няма как да
еволюира в boyla “висок (по обществено положение)”, не само защото OTur.
суф. -la e основно глаголен, а не именна наставка, но най-вече защото boyla и
boδluγ са записани по едно и също време – началото на VIII век: тогава защо
не е записана някаква по-архаична форма *boδlaγ, успоредна на boδluγ?!
Алтернативна етимология: PIE. (компаратив) *bhérĝh-yōs “по-висок, по-
голям, по-мощен → големец, знатен мъж, благородник” → PII.*bárȷ́hiyās →
PIr.*bárȷiyāh → (контаминиранe с герундив *bərȷiyáh) *barȷiyā́ h →
ABg.*bɒrziyā́ h → *bɒʫ(ʫ)iyā́ h → *bɔl(l)iyā́ → *bɔilyá → bɔyȴá → Gr. βοηλα ~
βοιλα, OTur. boyla в надписа на Тонюкук. Bɵyȴá и bɔyȴá са дублетни форми,
които поне в гръцките записи няма как да се различат.
От (герундив) PIE.*bhr̥ĝh-yós → PII.*br̥ȷ́hiyás → PIr.*bərȷiyáh → (vr̥ddhi)
*bárȷiyah “(който) трябва да бъде издиган високо → значителен, уважаван
човек” → ABg.*bárziyəh → *báʫ(ʫ)iyəh → *bál(l)iyə → *báilyə̯ → báyȴ → по-
късно báy → бай, почтителното обръщение към възрастен мъж у българите.
ABg. bay е заето в тюркски с основно значение “богат, богаташ”, съхраня-
вайки и първичното значение “значителен, уважаван, знатен мъж, благород-
ник”. Бълг. бай няма нищо общо с тюрк. beg ~ bek ~ beγ → bey, освен вторична
звукова прилика – ако беше исконно тюркско, щеше да е OBg.*бегъ ~ *бекъ.
Българското и руско съсловно звание боляринъ ~ болѣринъ е синоним на
OBg. быля, но има малко по-различна арийска етимология: PIE.*bhérĝh-yōs +
PIE.*herós ~ *heryos → *áryós “свободен човек → господар” {→ PII.*áryás ~
(vr̥ddhi) *ā́ riyás “свободен човек → господар → ариец → (по-късно) иранец”}
образува словосъчетанието, по-късно обединено в сложна дума (универбация)
*bhérĝhyōs *aryós → “(принадлежащ към) големите свободни мъже → голе-
мец, знатен мъж, благородник” → PII.*bárȷ́h(i)yās *aryás → PIr.*bárȷ(i)yāh
*aryáh → (староиранска универбация) *barȷ(i)yāh-aryáh → *barȷ(i)yāryáh →
ABg.*bɒrziyāryáh → *bɒʫ(ʫ)iyāryáh ~ *bɔʫ(ʫ)iyāryáh → *bɔʫ(ʫ)iyā́ ryəh
→*bɔl(l)iyáryǝ (? → OBg. боляринъ) → *bɔilyárǝ̯ → bɔyȴár → OBg. боляринъ.
Записите Lat. bula и Gr. βωυλε са синоними на ABg. bɵyȴá ~ bɔyȴá: PIE.
*b r̥ĝ -ént-s “висок” → PII.*br̥ȷ́hánts → PIr.*bərȷáns → ABg.*bərzán ~ *bərzǽn
h h

~ *bərzɛ́ n → *bɵʫ(ʫ)ã́ ~ *bɵʫ(ʫ)æ̃́ ~ *bʉʫ(ʫ)ɛ̃́ → bɵlá ~ bɵlǽ ~ bulɛ́  OIA.


br̥hánt- “голям; висок; велик; мощен”, Av. bərəzant- “висок”.
ЧЕРИ́Г “ОТРЯД ВÓЙНИ, ВОЙСКА”.
ИЧЪРГУ́-БЪЙЛЯ́ “ГЛАВНОКОМАНДВАЩ НА ВОЙСКИТЕ”
Тюрколозите добре знаят старотюркската дума čerig “отряд вóйни, вой-
ска”, но опитите им да я етимологизират на собствено тюркска база са неубе-
дителни. Индоевропейският произход на думата е съвсем прост: Nos.*ḳulä
“голям патриархален род” (включващ не само кръвните родственици, но и
слугите, робите, дори гостите), чиято семантика по-късно се разширява до
“множество хора, тълпа; отряд; стадо и т.н.” → PIE.*kwel-H-o- (-H- е
удължение) ~ *kwl̥ -H-o-  PIE.*kwl̥ Hó- → PII.*kərHá- ~ *kəlHá- → OIA. kúla-
“голям патриархален род; тълпа; отряд; стадо”, PIE.*kwélHos → OGr. τέλος
99

“отряд, военна част”, OBg. челядь “голям патриархален род, familia →


прислуга” 64, бълг. коляно в израза “до девето коляно” (звучи омонимно, но не
е от същия произход коляно “стáва на крак”), поколение – това са индоевро-
пейски когнати на ABg. čerig: PIE.*kwelH- + умалителен суф.*-iko- → *kwelH-
íko-s → (ларинг. метатеза) *kwelíHkos → *kwelī́kos “малка част от голяма
патриархална общност → малка общност, група хора → военен отряд” →
PII.*čarī́kas → PIr.*čarī́kah → ABg.*čærī́ kəh → *čɛríkə → *čɛrígə̯ → čɛríg
“военен отряд”, заето в старотюркския език.
Третата по ранг висша държавна длъжност по време на Първото
българско царство е известна на всеки историк под фóрмата “ичиргу-боил” – но
няма единно мнение нито за точното значение, нито за произхода на думата.
Предлагам иранска етимология, разкриваща възможно най-точния смисъл на
тази държавна длъжност, записана като ηζουργου-βουληα, ητζιργου-βοιλα,
ητζηργωυ-βωυλε, zergo-bula, zerco-bo[i]las, cer[go/co]-bula, чрьгоу-быля.
Окончанието на първия компонент -ου/-оу [u] може да бъде форма на
суф.*-éws/*-óws# → PII.*-ā́ wš# → PEIr.*-áwš# → (“централизиране” на *a пред
w в последна арийска сричка) ABg.*-ɐ́ wš → *-ə́ wš → *-ʉ̄́š → *-ús → -ú { OPer.
-āwš, Av. -āwš, OGr. -εύς} и като съобразим семантиката на този индоевро-
пейски суфикс – напр. OGr. ἱππεύς “конник”, със “скелета” č-r-g на ητζιργου ~
zergo ~ чрьгоу, откриваме етимологията: PIE.*heyk̂ -/*hik̂ - “владея, господс-
твам” → *hík̂ -s “господар” → PII.*ićš → PIr.*icš { OIA. ī́ś- “господар”} +
PIE.*kwelī́kos “военен отряд” → PII.*čarī́kas + суф.*-éws/*-óws → PII.*-ā́ wš
образува словосъчетанието, по-късно обединено в сложна дума (универбация)
PIE.*hík̂ s *kwelīk-óws “господар-отрядник, т.е. командир на военен отряд”
→ PII.*íćš *čarīkā́ wš → (vr̥ddhi) PIr.*íčš *čārīkā́ wš → (универбация) PEIr.*ič-
čārīkáwš → ABg.*iččɐ̄rīkɐ́ wš → *ičərikə́ wš → *ičərikʉ̄́š → *ičəri̯ gús → ičərgú,
през Х век съкратено до čərgú (чрьгоу), плюс ABg. bɵyȴá или bulǽ “големец,
висшестоящ” → ičərgú-bɵyȴá или čərgú-bulǽ “висш, върховен командир на
военните отряди”. Ičərgú-bɵyȴá, неточно наричан “ичиргу-боил”, е бил
главнокомандващ на армията.

64
IEW, ᵽ640; EWA.1, ᵽ372-373; NosD, ᵽ979-980, №1032
100

АЛЦÉК. ОЛХОНТУ́Р “СРЕБЪРНИ БЪЛГАРИ”

Провалът на обсадата на Константинопол през 626 г. от аварско-


персийската коалиция предизвиква въоръжена междуособица в Аварския
каганат (626-631). Хронистът Фредегарий (VII век) описва трагичния край на
тази междуособица през 631 г., когато девет хиляди българи бягат от
Панония (днес Унгария) при франкския крал Дагоберт I (623-639), който
привидно им дава убежище, но заповядва тайно на баварците, васали на
франките, да избият настанените в домовете им българи заедно с жените
и децата! Само 700 българи, начело с Алциок ~ Алцеко, успяват да се
спасят в земята на Валук, княз на винедите (прадеди на групата на западните
славяни)! Валук е васал на крал Сáмо, който основава първата държава на
западните славяни (623-658). Сáмо е първият, който разтърсва основите на
Аварската империя – кана Ку́ рт-бат последва примера му през 627 г.
Мнозинството български историци приемат погрешната теза, че “Алциок”,
споменат от Фредегарий и “Алцеко”, споменат от Павел Дякон, са различни
хора, понеже отъждествяват “Алцеко” с петия син на Курт-бат, чието
име обаче не е изрично споменато от хронистите. Аз поддържам мнението
на малцината български историци, които смятат, че “Алциок” и “Алцеко” са
един и същи човек, който през 631 г. организира бягството на оцелелите
българи от баварското клане, а през 60-те години на VII век организира ново
спасително преселение в Италия при краля на лангобардите Гримоалд (662-
671), защото след разпадането на държавата на Само аварският каган
вероятно подчинява отново княжеството на Валук. Името на предводителя
на българите в Италия, записано като Alciocus ~ Alcieco ~ Alzeco ~ Alzechus,
има прозрачна индоевропейска етимология: PIE.*hr̥s-tí- “копие” + герундивен
суф.*-yó- → PIE.*hr̥s-ti-yó-s “(който е с) височина, дължина колкото копие,
101

(който има) вид на копие” → PII.*r̥štiyás → {PII.*#r̥-š → PIr.*#arš} PIr.


*arštiyáh → { OIA. r̥ṣṭí-, Av. aršti-, OPer. aršti- “копие”, Av. ārštya- “висо-
чина, дължина колкото копие”, OPer. arštibara- “копиеносец”} 65 + суф.*-ka-
→ (вторичен, затова предходна PIE.*-о- → PII.*-ă-) (vr̥ddhi) PIr. *ārštiyákah
“(който мята) копия → копиеносец” { OPer. ārštika- “копиеносец”} →
ABg.*ārštiyǽkəh ~ *ārštyǽkəh → {PII.*rš → ABg.*ř → *ɬ → ɫ и PII.*ty →
ABg.*ty → ć ~ c} *āřtyɛ́ kəh → *aɬćɛ́ kə ~ *aɬcɛ́ kə → *aɫćɛ́ kə̯ ~ *aɫcɛ́ kə̯ ~ *aɫćɛ́ gə̯ ~
*aɫcɛ́ gə̯ → Aɫćɛ́ k ~ Aɫćɛ́ g ~ Aɫcɛ́ k ~ Aɫcɛ́ g {крайна интервокална ABg.*k → k ~ q
→ g ~ ɢ ~ γ в различните диалекти: колебанието Gr. -χ ~ OBg. -гъ в завършека
на множество прабългарски думи и имена, където очакваме PII.*-ka-, ме кара
да допускам увуларни ABg. q ~ ɢ като алофони на k ~ g – а може би OBg. -гъ
предава ABg. γ [ɣ]?}.
Доц. д-р Петър Голийски идентифицира древнобългарската племенна
група ABg. ɔɫxɔntúr → OArm.*oɫxontur → oɫxontor-blkar в арменската геогра-
фия “Ашхарацуйц” (края на VІІ век) с племето хайландур у арменския историк
Йелишé (V век), допускайки, че “хайландур” е погрешен запис от някой препис-
вач на *алхандур в протографа на Йелише. Аз идентифицирам oɫxontor-blkar
със “сребърните българи”, споменати за първи път в староруската книжнина
още през XI век – ето какво пише руският книжовник Яков мних (монах) в
“Память и похвала князю Владимиру”: “…и сребреныѧ болгары побѣди, и на
козары шедъ, побѣди ѧ и дань на них положи.” – “…и сребърните българи
победи́ , и срещу хазарите настъпи, победи́ ги и с данък ги обложи”. 66
Болшинството руски историци смятат, че “сребърните българи” са идентични
с ВОЛЖКИТЕ българи или са част от Волжка България (IX-XIII век), но
нека анализираме внимателно сведението на “Повесть временных лет” за
похода на Владимир I Кръстител (978-1015) през 985 г.: “Тръгнал… срещу
българите с ладии, с вуйчо си Добры́ ня…и така победил българите… И
сключил Владимир мир с българите…”. Сведението предизвиква десетилетни
спорове сред руските историци: срещу кои българи е походът – балканските,
волжките или българите на кана Баян, братът на Аспарух, който след 680та г.
става васал на Хазарския каганат – това са “черните българи” на част от
територията на Куртбатовата “Велика България”? Мисля, че няма как
Владимир да воюва с волжките българи, защото да се прехвърлят през Х век
ладии от Киев на р. Днепър до р. Волга е абсурдно предвид географското
разстояние. Да воюва с ладии, т.е. настъпвайки през Дунавската делта, срещу
балканските българи – това е напълно възможно, ако преди 985 Ромейската
империя е сключила с Киевска Русь договор срещу Самуилова България. Ако
мирният договор от 985 е между Киевска Русия и Самуилова България, това
би обяснило по-логично два факта:

65
AiW, ᵽ338; OP/Gtl, ᵽ172; ЭСИЯ.1, ᵽ228
66
БКА, ᵽ51-52, 200;
Память и похвала Владимиру Иакова мниха – in: “Крещение Руси” в трудах русских и советских
историков, М., 1988, ᵽ290;
Добродомов, И.Г.: К вопросу о “серебряных булгарах” – in: ДГВЕ 1992/93, М., 1995, ᵽ149-154
102

1. Съкрушителното поражение на 17.VIII.986, нанесено на Василий II


(976-1025) от царете-съвладетели Роман-Симеон, Самуил и Арон – българи-
те едва ли биха спечелили битката в прохода “Траянови врата”, ако предва-
рително не е сключен мирен договор с русите, т.е. този договор оставя
Византия сама срещу Самуилова България.
2. Участието на цесар Роман-Симеон (979-1002) (вместо “цар” е по-
правилно “цесар” – OBg. цѣсарь), съвладетел на Самуил и Арон, т.е. на
Самуилова България, в християнизацията на Киевска Русия: “Владимир
потегли на поход срещу българите и като ги победи, сключи мир и се
покръсти заедно със синовете си, а и цялата руска земя покръсти. А
българският цар Симеон му изпрати много учени духовници и книги. И
изпрати Владимир пратеничество в Цариград при императора и патриарха,
молейки за митрополит. Те много се зарадваха и му изпратиха за митропо-
лит Михаил, много учен и богобоязлив мъж, който беше българин, а с него
четирима епископи и много свещеници, дякони и псалтове от славяните. А
митрополитът по съвета на Владимир постави епископи в градовете
Ростов, Новгород, Владимир и Белгород. Те, като ходеха по тези земи,
поучаваха велможите и вóйните на Владимир, просвещаваха народа и
кръщаваха навсякъде със стотици и хиляди…” – записано “черно на бяло” в
“Йоакимов летопис” (вероятно XVII век) 67 . Някои смятат, напр. изследова-
телят Е.Н. Шумилов, че походът на княз Владимир Кръстител през 985 е срещу
“черните българи” – наистина, ако съпоставим географски сведението на
Яков мних “…и сребърните българи победи́ , и срещу хазарите настъпи,
победи́ ги и с данък ги обложи” (което показва, че “сребърните българи” са
вероятно съседи на хазарите) със сведенията на византийския император
Константин VII Порфирогенет (913-959): “Отвъд Боспор (Керченски проток –
бел. моя, Ч.Г.) се намира устието на Меотидското езеро (Азовско море – бел.
моя, Ч.Г.), което заради големината [му] всички го наричат море. В това Ме-
отидско море се вливат множество големи реки; откъм северната му страна
– река Днепър (всъщност р. Дон – бел. моя, Ч.Г.), от която рóсите (Gr. ῥῶς –
русите, бел. моя, Ч.Г.) се придвижват напред и в Черна България…”; “И така
наречената Черна България (Gr. μαύρη λεγομένη Βουλγαρία) може да воюва с
хазарите” 68 – в такъв случай “сребърните българи” у Яков мних и “черните
българи” у Константин VII са идентични.
Според мен, походът на княз Владимир I Кръстител през 985 г. е по-
логично да бъде срещу Самуилова България – може би сведението в “Повесть
временных лет” хронологически е неточно: походът да е през 986 г. в помощ
на Василий II в навечерието на битката в прохода “Траянови врата” и в
резултат на поражението на 17.VIII.986, нанесено на Василий II, княз
Владимир се отказва да помага на Византия и сключва мирен договор със
67
ПИБИ.2, ᵽ421
68
Шумилов, Е.Н.: Поход князя Владимира Святославича на “чëрных болгар” и новый водный путь
киевлян в Крым – in: Причерноморье. История, политика, культура. Вып. XXII (VII), серия А, 2017;
ГИБИ.5, ᵽ203
103

Самуилова България, включващ и покръстване в стила на тогавашната


дипломация (точно като българо-византийския мирен договор през 863 г.,
включващ условието, кана Борис I да покръсти българите). В такъв случай,
“сребърните българи” у Яков мних са идентични с балканските българи. А
може би руският книжовник обърква балканските с “черните българи”?!...
От гледище на етимологията, “сребърните българи” са едни и същи с
oɫxontor-blkar в “Ашхарацуйц”: PIE.*herĝ-/*hr̥ĝ- “бляскав, сребристо-бял съм,
блестя като сребро” → *herĝ-n̥t-o- “сребро” 69 + посесивен суф.*-went- →
*herĝ-n̥t-went- “сребърен, богат на сребро” → PII.*arȷ́atwant- + колективен
суф.*-urú → *arȷ́atwant-urú “(множество хора) богати на сребро, сребърни”
→ PIr.*arȷaθwanturú → {в Inlaut PII.*-tw- → PIr.*-θw- → ABg.*-θw- → *-hw- ~
*-xw- → -h- ~ -x-} ABg.*ɑrzaθwɑnturú → *ɒʫ(ʫ)ɐθwɒnturú → *ɔʫ(ʫ)əhwɔnturú
→ *ɔl(l)əxwɔntúru → *ɔlə̯xɔntúru̯ → ɔɫxɔntúr → по-късно ɔɫxɔndúr.
Алтернативна етимология: PIE. (смятам, че може да се реконструира та-
кова коренно име) *hḗrĝ-s/*hr̥ĝ-ós/*hérĝ-m̥ (Acc.sg.) “сребристо-бял блясък;
сребро” + PIE.*kehw-/*khu- ~ *kewh-/*kuh- “бия, удрям; чукам; кова; цепя” +
суф. за деятелно причастие *-ont-/-ént- → *herĝm̥-khu-ént- → *herĝm̥khwént-
“сребро-ковещ” → PII.*arȷ́akhwánt- + суф.*-urú → *arȷ́akhwant-urú → PIr.
*arȷaxwanturú → ABg.*ɑrzaxwɑnturú → *ɒʫ(ʫ)ɐxwɒnturú ~ *ɔʫ(ʫ)əxwɔnturú
→ *ɔl(l)əxwɔntúru → *ɔlə̯xɔntúru̯ → ɔɫxɔntúr → по-късно ɔɫxɔndúr “сребро-
ковачи”. Предполагаемият протограф *алхандур у арменския историк Йелишé
предава вариант ABg. ʌɫxʌndúr.

69
IEW, ᵽ64; EDPC, ᵽ41; EIEC, ᵽ518
104

АСПАРУ́Х (643-704), БЕРЕНИ́ “ТИГЪР”

Иранската етимология на името на основателя на Дунавска България,


кана Аспару́ к~ Аспару́ х,отдавна е доказана от големия съветски иранист проф.
д-р Василий Абаев 70 : PIE.*ʔék̂ wo- “кон” + PIE.*lewk-/*luk- “светя, блестя,
ясен съм” → PIE.*ʔek̂ wo-luk-ós “(който) има светли коне” → PII.*aćwārukás
~ *aćwārúkas → PIr.*acwārukáh ~ *acwārúkah → (PIr.*cw → OIr.*sφ → sp в
повечето ирански езици) OIr.*aspārúkah → ABg.*aspārúkəh → *asparúkə →
*asparúkə̯ ~ *asparúgə̯ → Asparúq (Gr. Ασπαρούχ – q е предавана на гръцки с
χ, на български може с к или х) ~ Əspərúq или (ако през VII век Gr. χ предава
иранска γ?) Asparúγ ~ Əspərúγ {в протографа на “Именника” най-вероятно е
пишело *Εσπερυχ}  OEIr.*Aspāwrúkəh → Ασπαυρουκις, с автоматично
вмъкване (епентеза) на w пред ru (типично за някои източноирански езици,
напр. авестийски) върху златния пръстен на областен управител (pit’iaxši)
{MPer. bitaxš ← OIr.*bitiyáxšaya- ← PIr. *dwitiya-xšaya- “втори по власт (след
царя) → царски наместник”: грузин. pit’iaxši (OGr. πιτιαξης) произхожда
директно от OIr.*bitiyáxšaya-} в антична Иберия (Грузия), по най-актуална
датировка управлявал по времето на римския император Адриан (117 – 138 г.).
Ασπαυρουκις ← Aspāwrúkəh е най-старият запис на древноиранското име
*Aspārúkah. Ето още антични форми на същото име: Ασφωρουγος (←
*Asphɒ̄rug), Aspagur (← *Asparug), Aspurak (← *Asparuk). Ако *Εσπερηχ е
формата в протографа на “Именника” – значи е добавен умалителен суф.*-iko-

70
Абаев, Василий: Осетинский язык и фольклор, т.1, Изд. АН СССР, М.-Л.1949, ᵽ157
105

→ PII.*-ika-, погрешно поставен на мястото на преосмисления като суфикс


завършек *-uka-: OIr.*aspārúkah → ABg.*aspāríkəh → *asparíkə → *əspəríkə̯
→ Əspəríq.
Годината на възцаряване на Аспарух като съвладетел на баща си Курт-
бат (643) верениалемъ не означава “дракон”: Nos.*bV?rV? “едър хищник
(мечка, вълк, лъв, леопард и др.)” , от които човекът е трябвало да се пази
през Старокаменната епоха → PIE.*bher- с удължения и суфикси “едър
хищник (мечка, вълк, лъв, леопард, тигър); (хищно) дъвча, поглъщам, изяж-
дам” { индоевропейски когнати: Skr. bhalla-, bhallū́ ka- “мечка” ← PIE.*bher-
lo- ~ *bher-no-, PIE.*bher-w- → OIA. bharv- “дъвча, поглъщам, изяждам”; PIE.
*bhe-bhr-ó-s (редуплицирано име, аналогично на PIE.*kwekwlóm “колело”) →
PII.*babhrás → PIr.*babráh → перс. bábr “тигър”: babr няма нищо общо с OIA.
vyāghrá- “тигър”!; PIE.*bher-k̂ o-s → PIr.*bárcah “леопард, тигър” → PTur.
*bars; PIE.*bher-on- → PGer.*beran- → нем. Bär, англ. bear “мечка”, PIE.*bher-
+ PIE.*logh-o-s “леговище” → *bhr̥-lóghos “леговище на хищник” → OBg.
бьрлогъ – напълно погрешно е общоприетото становище, че PGer.*beran-
произлиза от PIE.*bherH-o- “кафяв”;  алтайски когнати: PTung.*birin “самка
на хищник (мечка, тигрица)”; PMong. *ber- “вълчé”; PTur.*bērü → *bȫrü →
OTur. böri “вълк”;  афразийски когнати: PAfras.*bar- “хищник” → акад.
barbaru “вълк”, др.-егип. bȝ [baɹ] “пантера”, зап.-чад.*bar- “хиена”;  древен
централноазиатски език → Skr. bharū́ ja- “чакáл”} 71 , контаминиран с PIE.
*bherh- “бързо се движа, клокоча, бушувам, кипя, възбуден съм → устремя-
вам се, нахвърлям се, връхлитам” 72, към тази основа е присъединен PIE.*hey-
“пъстър съм, блестя, преливайки багрите си” {+ суф.*-to-, *-no- → *héy-to-,
*héy-no- → PII.*áyta-, *áyna- “пъстър, многоцветен”  OIA. m. éta-/ énī- f.
“пъстър, преливащ багрите си”, Av. aēta- “златист?”}73 + суф.*-éni- {
OIA. суф. -áni- ~ aní-, -anī́ya-} 74 → PIE.*ayéni-h “пъстра, многоцветна
окраска” + суф.*-yo- → PIE. *ayeníh-yo-s “(който се отличава) с пъстра
окраска” → PII.*ayanī́yas: и така, двете думи PIE.*bher- “едър хищник” и PIE.
*ayenī́yos “(който се отличава) с пъстра окраска” образуват сложната дума
PIE.*bher-ayenī́yos “хищник с пъстра окраска → леопард, тигър” → PII.
*bharayanī́yas → PIr.*barayanī́yah → ABg.*barae̯anī́ yɐh → *bæræe̯ænī́ yəh →
*bærǣnī́ yəh → *bɛrɛ̄níyə → *bɛrɛníyə̯ → bɛrɛní “леопард, тигър” → Gr.
βερενη. Година bɛrɛní се пада през 642 г. и понеже алемъ означава “последен”,
Аспарук е провъзгласен за съвладетел февруари-март 643, което вероятно е
една от причините за междуособицата след 677 – той воюва с Ромейската

71
VWIS.2, ᵽ164-165; EWA.2, ᵽ251; EDIV, ᵽ12; KEWA.2, ᵽ485; EDPG, ᵽ59-60; БЕР.1, ᵽ103;
РЭС.3, ᵽ138-139; EDP13cT, ᵽ368; EDAL, ᵽ343-344; ЭСТЯ.2, ᵽ68-70; HSED, ᵽ55, №221;
TBIEDP, eᵽ16: Nos.*bVrV, PIE.*bher-;
Fournet, Arnaud: A dictionary of Proto-Indo-European with Hurrian comparative indications, part I:
Graphemes *b and *bh: ᵽ24, 34 – in: The Macro-Comparative Journal, vol.I, №1/2011,
http://diachronica.pagesperso-orange.fr
72
IEW, ᵽ132-133; LIV2, ᵽ81; EWA.2, ᵽ250-251; EDIV, ᵽ10; ЭСИЯ.2, ᵽ106-108
73
IEW, ᵽ297-298; EWA.1, ᵽ265; ЭСИЯ.1, ᵽ134;
74
AiG/Ns, ᵽ207-210, №96-97
106

империя и сключва мирен договор през 681, за да се утвърди като легитимен


владетел! Кана Аспарук (643-704) е най-дълго управлявалият държавен
глава в българската история. Кана Тербелли (Тервел) навярно сключва спора-
зумението с Юстиниан II именно през 704, защото баща му приживе не е
позволявал такъв акт, за да не наруши договора от 681 г.

ШИШМÁН – ДРЕВНОИРАНСКО ИМЕ, ЗАЕМКА У ПРАБЪЛГАРИТЕ


Късноантичните и ранносредновековните записи на българския етноним
датират от ІV-Х век: от “Анонимния латински хронограф” и писалия на
арамейски или сирийски Мар Абас Катина (предаващи нашето народностно
име почти в днешното му произношение) – та до Воденския надпис на цесар
Самуил (979-1014). Покойният проф. д-р Божидар Димитров е ученият,
който ме подтикна да започна да се занимавам с научни изследвания от
2002 г. нататък – без неговата публикация на Воденския надпис щях и до днес
да си остана обикновен учител по история! През 2002 г. проф. Божидар
Димитров твърдеше, че надписът е фалшификат на някой “запален”
българин-патриот от времето на Българското възраждане (XVIII-XIX век) –
основният му аргумент беше, че палеографските особености (фóрмата на
буквите, съединяването им в лигатури и т.н.) на Воденския надпис видимо се
107

различават от палеографията на старобългарските надписи на “кирилица” през


периода 921-1016 г. Да, това е факт, който обаче си има съвсем просто
обяснение – надписът в настоящия си вид е КАМЕНЕН ПРЕПИС на
оригинален Самуилов надпис. Възможността да се направи препис не зависи
от материалния носител (камък, керамична плочка, папирус, пергамент): напр.
шумерски епос, който отразява много древни събития, със сигурност не е
достигнал до нас като протограф върху оригинални клинописни плочки!
Понеже още от студентските си години се вълнувам от историята на българския
език, смутиха ме много големите различия между езика на Воденския надпис
(правописно и граматически) и късния старобългарски (църковнославянски)
език от XVII-XIX век – та кой фалшификатор по времето, когато Кирило-
Методиевият старобългарски още не е добре проучен, би познавал точните
правописни (най-очебийна е липсата на ѡ, ѿ) и граматически особености на
старобългарски от края на X век? Запитах се: ако това е ПРЕПИС на заплашен
от (византийско?) унищожение оригинал, направен по времето на първите
Асеневци?! Така от сферата на старобългарския постепенно навлязох в дълби-
ните на прабългарския език. Подробно съм изследвал Воденския надпис 75 –
държа да уточня годината на възцаряване на Самуил – 979, а не 997:
изчислявам я по датировката “6497 от сътворение на света, индикт 5” в
надписа, при което индиктът не е сгрешен (по-рано го смятах за сгрешен от
преписвача), а показва, че в надписа е използвана т.нар. “Българска ера” с
коефициент 5505/5504 пр. Хр., а не “Цариградска ера” (5509/5508 пр. Хр.). Тая
датировка отговаря на 992 г., като цесар Самуил уточнява, че описаните в
надписа събития се отнасят към “14-та година на моето царуване”, т.е.
трябва да отброим 14 години назад от 992.
Във Воденския надпис откриваме една от най-важните ранносредновеков-
ни български държавни длъжности – кавьганъ и едно от най-известните
български царски имена – Шишмань. Шишмань точно отговаря на староиран-
ското име Šišamnah, записано още от Херодот (V век пр.н.е.) като Σισάμνης.
В гръцки, еламски, арамейски текстове от периода VI-IV век пр.н.е. са открити
множество ирански имена с първи компонент PIE.*keyt- “ясен съм, светя,
блестя” → *ki-tró- “ясен, светъл, блестящ” → PII.*čitrá- → PIr.*čiθrá- →
OPer.*čiça- [čiṣ̌ á] {иранистите спорят, как е произнасяна староперс. ç – мисля,
че щом PIr.*θr → OPer. ç, най-логично е ретрофлексно произнасяне, т.е.
средно между r и š или r и s [ṣ̌ ~ ṣ] – като чешка ř, но беззвучно}. В някои
староирански диалекти, както показват гръцки и арамейски записи, протича
асимилация OPer.*č-ṣ̌ → *čš-ṣ̌ → OIr.*š-š → OIr.*šiša- “ясен, светъл, блес-
тящ”: OPer.*Čiça- → Elam. Ti-iš-šá, OIr. *Šišín- → OGr. Σίσις, OIr.*Šišína- =

75
Славова, Татяна: Владетел и адмнистрация в ранносредновековна България (филологически
аспекти), ПАМ Пъблишинг Къмпани, С.2010, ᵽ10-11;
През 2002-2005 г. в две мои непубликувани изследвания доказах, че Воденският надпис,
изключително ценен епиграфски извор, е каменен препис на оригинал(и) от времето на цар Самуил и
е напълно автентичен – поздравявам проф. д-р Славова, с която не се познаваме и тя няма как да
знае за моите изследвания, че е достигнала до същия извод! – Чавдар Георгиев
108

Med.*Čiθrina- → OGr. Σισίνης, OPer.*Čiça-farna- = Med.*Čiθrafarna- → OGr.


Τισσαφέρνης, Τετραφέρνης, Aram. Š-š-p-r-n и др. Към PIE.*kitró- е присъеди-
нен втори компонент PIE.*men-/*mn̥- “мисля, разбирам, разсъждавам” 76 →
*ménos- “мисъл, разум”, *-mnó-s “мислещ, разсъждаващ, разумен”: PIE.
*kitró-menos “(който има) ясен, блестящ разум” → PII.*čitrā́ manas → PIr.
*čiθrā́ manah → OPer.*čiçā́ manah → *čiçā́ mnah (Σισάμνης у Херодот) →
{асимилация OPer.*č-ṣ̌ → ABg.*čš-ṣ̌ → *š-š} ABg.*čšiṣ̌ ā́ mnəh → *šišámnə̯ →
{метатеза *-amn- → -man-} *šišmánǝ̯ → Šišmán или алтернативна форма PIE.
*kitro-mnós “ясно мислещ, разумен” → PII.*čitramnás → PIr.*čiθramnáh →
OPer.*čiçamnáh → ABg.*čšiṣ̌ amnáh → *šišamnáh → *šišámnəh → *šišámnə̯
→ {*-amn- → -man-} *šišmánǝ̯ → Šišmán. Това е общоприета етимология – аз
само я прецизирам.

Мога да предложа и доста по-различна етимология: допускам законо-


мерна контаминация (сливане по звучене и значение) на два индоевропейски
глагола: *k̂ ek(w)- → PII.*ćak- “мога, умея; правя, работя, помагам” и *k̂ eHs-
→ PII.*ćās- “упътвам, напътствам, поучавам, нареждам (да се прави),
ръководя, повелявам” 77 , посредством т.нар. í-редупликация + суф.*-(ʔ)se-,
получават т.нар. дезидеративна основа: PIE.*k̂ í-k̂ k(w)-se- → *k̂ íkse- →
PII.*ćíkša- → PIr.*cíxša- → OIr.*síxša- → (асимилация *s-š → *š-š) *šíxša- +

76
IN, ᵽ303-304; AiSNü, ᵽ72-75; IAP.lex, ᵽ154-159; IPn.5/5A, ᵽ324-326, №294, ᵽ328-330, №297 & №298;
IEW, ᵽ916-917; LIV, ᵽ347; IEW, ᵽ726-728; LIV, ᵽ435-436; EWA.2, ᵽ305-308, 347
77
IEW, ᵽ522, 533; LIV, ᵽ318-319, 322; EWA.2, ᵽ600-601, 632-634
109

PIE.*k̂ í-k̂ Hs-se- → *k̂ ík̂ se- → PII.*ćíćša- → PIr.*cíčša- → OIr.*síša- →


(асимилация *s-š → *š-š) *šíša-. Контаминираният глагол *ší(x)ša- “(желая
да) помагам → “(желая да) напътствам, поучавам → “уча (някого),
обучавам” { OIA. śiṣánt- “напътстващ, поучаващ”, Av. sīšā “покажи,
обучи!”, śíkṣati “(желаe да) помага, śíkṣate “(желае да) се обучава → учи се”,
śíkṣamāṇa- “учещ, ученик”, śíṣya- “ученик”, Av. sixš- “уча се”, sixšəmna-
“учещ, обучаван”} образува т.нар. медиално (“възвратнострадателно”)
причастие със суф.*-meʔn-/*-mʔ̥n- → PII.*-mān-/*-mɨn- → PIr.*-mn-:
OIr.*ší(x)ša-mn-ah ~ *ši(x)ša-mn-áh (Σισάμνης) → ABg.*šišamnáh →
*šišámnəh → *šišámnə̯ → {метатеза *-amn- → -man-} *šišmánǝ̯ → Šišmán
“(който) се учи → обучен, умел”. Средновековното българско име
ШИШМАН не е късно тюркско (напр. куманско), а e много древно иранско
име от времето на “бащата на историята” Херодот. Дядото на цар Самуил
е първият Шишмань, писмено засвидетелстван в българската история!!!
ОМУРТÁГ (814-831)

Владетелят Омуртаг, оставил най-много каменни надписи в българ-


ската история, упорито в надписи на гръцки изписва своята царска титла
като KANA – но въпреки това, НАШИТЕ ИСТОРИЦИ-“УМНИЦИ” най-
упорито “поправяха” титлата му на “ХАН” (OTur. qan)! Етимологията на
името на един от най-интелигентните български владетели е чисто индо-
европейска: PIE.*n̥-mr̥tó-s “безсмъртен” { OIA. amŕ̥ta-, Av. aməṣ̌a- “без-
смъртен” ← PIE.*n̥-mr̥tó-, Sog. amə(r)tča “безсмъртна” ← PIE.*n̥-mr̥t-ikā}78 +
суф.*-ko- → *n̥-mr̥to-kó-s {името датира след арийската епоха, затова тук не
действа законът на Brugmann} → PII.*amr̥takás → PIr.*amərtakáh → ABg.
*ɒmərtakáh → *ɔmərtakáh → *ɔmɵrtákəh ~ *ɔmʉrtákəh → *ɔmɵrtágə̯ ~
*ɔmʉrtágə̯ → Ɔmɵrtág ~ Omurtáγ “Безсмъртен” (може да пишем Омъртаг
78
ЗББП.1, ᵽ108-109; ЭСИЯ.5, ᵽ210-211
110

или Омуртаг). Като вземем предвид, колко надписи ни е оставил – явно е


оправдал името си! По-късно началната неударена “о” изчезва, както
показват османските записи на името.
Алтернативна етимология – ако все пак началната ο-/ω- в надписите
през IX век не е част от самото име, а е гръцки определителен член (като
англ. the и т.н.), погрешно схващан като част от името: PIE.*mórto- ~ *mr̥tó-
“мъртъв → смъртен, т.е. небожествен → човек” { OIA. márta-, márt(i)ya-,
Av. marǝta- “смъртен, човек”, Av.*mártya- → maṣ̌ya-, OPer. martiya-, Par. mard,
MPer. mard “човек, мъж”} 79 + *-ko- → *mr̥tokós → PII.*mr̥takás → PIr.
*mərtakáh “мъжествен; човечен” → ABg.*mərtákəh → *mɵrtákə → *mɵrtágə̯
→ Mɵrtág ~ Murtáγ.

НЕ ХАН, А КАНÁ ~ КÁНА “ВЛАДЕТЕЛ”


Куриозно става, когато на древнобългарска дума е обявено тюркско
съответствие, което самó по себе си... няма тюркска етимология!
Например кáна “владетел” е обявена за тюркска, защото съответства на
старотюркската qan, която е “стегната”, съкратена форма (но някои
тюрколози не мислят така!) на по-старата qaγan “владетел”. Обаче нито
qaɣan, нито qan не могат да бъдат изведени от тюркски корен, т.е. не са
исконно тюркски! Едни тюрколози заявяват, че етимологията е “неизяснена”,
други просто я оставят без коментар, т.е. qaɣan и qan просто липсват в

79
EWA.2, ᵽ327-328; ЭСИЯ.5, ᵽ205, 210-211, 213-218
111

речника, а трети, като проф. д-р Анна Дыбó, която е един от най-авторитет-
ните специалисти в областта на тюркското и алтайското езикознание,
публично признава – огромна чест и́ прави!, че етимологията на qaɣan е
възможно да е иранска, като предлага конкретна иранска протоформа *hva-
kama- {hva- “само-” и kam- “искам, желая”}80 “(който) сам има воля, само-
волен → самовластен” (сравни с българското “самодържец”) → *xwakámǝ →
*xwagám → (OIr. xw → OTr. q) qaγán. Аз бих доразвил идеята на проф. Дыбо
така: ако PIr.*hva-káma- може да еволюира до qaγán, то колко по-лесно е ABg.
kaná ~ kána да стане qán – неударената кратка -а в Auslaut отпада, а k- → q- по
аналогия с qaγán.
Етимологията на титлата кáнá, придружавана от епитета субиги ~
сувиги (κανασυβιγι/-συβιγη/-συβηγη, κανεσυβυγη и “хибриден” гръко-латински
запис canesυbηγι) е следната:
1. PIE.*tek- “достигам, постигам” → отглаголно съществително *tk-én-/
*tk-n̥- “достигане, постигане → придобиване, получаване → притежание,
владение → подчиняване, покоряване, поробване → власт” + *hnér- “мъж”
{ OIA nár-/ N.sg. nā́ , Av. nar-/ N.sg. nā “мъж, човек, войн, юнак”, OGr. ανήρ
“мъж, човек; съпруг; войн; герой”, OArm. ayr, Phr. αναρ “мъж, човек”} →
*tkn̥-hnḗr (Nom.sg.) “мъж на придобиването, покоряването, владеенето →
мъж на властта, владетел” → {аз поддържам мнението на проф. д-р J.
Schindler и проф. д-р R. Lipp, че PIE.*#TKN̥C → *#KN̥C} *kn̥hnḗr → {PIE.*n̥hC
→ PII.*āC} PII.*kānā́ (Nom.sg.) → ABg.*kānā́ → kaná ~ kána “владетел”.
Старотюрк. qan е просто заемка на ABg. kána!
Алтернативна етимология: PIE.*tek- “достигам, постигам” → отглагол.
съществително в дублетни форми *tk-eʔ- → *tkē- {→ OGr. κτη-, OIr. xšā-} и
*tk-eh- → *tkā- “достигане, постигане → придобиване, получаване →
притежание, владение → подчиняване, покоряване, поробване → власт” {→
отименен глагол PIE. *tk-eh-yé- → *tkāyé- → OGr. κτάομαι 81 “придобивам,
набавям си; получавам; притежавам, владея; подчинявам, покорявам,
поробвам” – старогръцкият глагол съвсем нагледно показва, как се е появило
индоевропейското понятие за власт} + *hnér- “мъж, човек” → PIE.*tkā-
hnḗr (Nom.sg.) “мъж на властта” → PII.*tkānā́ → ABg.*tkānā́ → {t отпада
пред k в Anlaut} kaná ~ kána “владетел”.
Може да интерпретираме κανε ~ cane като форма на родителен падеж,
ед. число на r-основа (Gen.sg.) {PIE.*-r̥-s → PII.*-ərš → OIA. -úr, Av. -arš} 82,
като еволюцията на окончанието е PIE.*-r̥-s → PII.*-ərš → PEIr.*-arš → ABg.
*-æř ~ *-ɛř (*-ř# = ɹ) → *-æř ~ *-ɛř ~ *-eř → -æ ~ -ɛ ~ -e → kanɛ́ ~ kánɛ “на
владетеля; владетелски”.
2. Записите κανασυβιγι ~ κανασυβιγη ~ κανασυβηγη, κανεσυβυγη,
canesυbηγι, писани по античен и средновековен маниер без разстояние между
думите, десетилетия наред са разделяни неправилно – като κανας-υβιγι,

80
ЭСТЯ.9, ᵽ43
81
LIV, ᵽ618-619, footnote 1; EDG, ᵽ788-789
82
IiS-Air, ᵽ23
112

допускайки, че -ας е гръцко окончание, добавено към *καν, т.е. OTur. qan.
Затова в исторически романи ще прочетете “хан ювиги”! Такова допускане е
напълно некоректно от гледна точка на предаването на чуждите думи и
названия от римляните (ромеите/“византийците”) на гръцки и латински –
ами защо в такъв случай името на Омуртаг не е записано като Ομουρταγας?
Ясно се вижда в гръцки записи като καναβοιλακολοβρος [kaná-bɵyȴá-kɔlúbr],
βαγατουρκανα [bagátur-kána], че окончанието е -a, а не -as. Дори проф. д-р
Веселин Бешевлиев, правилно разделяйки двете думи – κανα-συβιγι, превежда
συβιγι чрез старотюркски (като вероятно се прéдоверява на записите συβηγη,
sυbηγι) като sü beg-i “бег на войската”, т.е. “пълководец”. Първата сричка на
συβιγι /συβιγη/συβηγη/συβυγη/sυbηγι не е писана с η или ι, а само с υ. Втората
и третата сричка, само с едно изключение, не са писани с υ. Следователно υ не
предава i. Античното произношение на гръц. υ (Lat. y) е ü – средно между [u] и
[i] като нем. ü, френ. u, тур. ü и т.н. Прави впечатление редовната употреба на
Gr. υ в първата сричка на συβιγι – но няма заместване с Gr. ου. Възможността
υ да предава ü ~ ʏ в записите на някои прабългарски думи е логична, ако
допуснем, че PII.*ū̆ дава ABg. ü ~ ʏ в позиция пред арийска сричка с *ī̆ , но от
една-единствена дума – συβιγι ~ συβηγη, е рисковано да се извежда закономер-
ност. Когато υ се редува с ου или ο в една и съща дума, няма логика υ = ü ~ ʏ:
напр. името на Омуртаг е записано и като Ομυρταγ, успоредно с Ομουρταγ ~
Ωμορταγ – т.е. υ в едни думи предава ABg. u, а в други предава ABg. ə ~ ɵ.
Щом συβιγι е “постоянен епитет” на владетелската титла, той трябва
да има хвалебствено и благопожелателно значение – такива са напр. старо-
индийските śobhaka- “великолепен” {← śubh-/śobh- “украсявам; хубав съм,
блестя”} и subhága- “щастлив, благополучен”, съвсем близки на συβιγι и по
звучене, и по смисъл. Съвсем логичната арийска етимология на συβιγι е: PIE.
*(s)k̂ ewbh-/*(s)k̂ ubh- “хубав, красив съм; блестя” 83 + PIE.*bhehg-/*bhohg-/
*bhh̥g- ~ *bheg-/*bhog- “давам част, дял (на някого), разпределям; получавам
като дял” → PII.*bhāg-/*bh(ɨ)g- ~ *bhag-/*bhā̆ g-: PIE.*bhégo-/*bhogó- → PII.
*bhága-/*bhāgá- “част, дял; жребий” 84{или PIE.*(s)k̂ ewbh-/*(s)k̂ ubh- просто е
контаминирано с PIE.*ʔsu-bhégo-/*ʔsu-bhogó- “с добър дял, жребий → щаст-
лив”} → *sk̂ ubho-bhégo- “с хубав дял, жребий → благополучен, щастлив” →
PII.*sćubābhága- → (хаплология)*sćubhága- → PIr.*scubága- + суф.*-ín- (Nom.
sg.*-ī́ ) {палатализацията на *g(h)/*k пред *e/*i/*y действа в по-ранна епоха –
за словообразуването със суф.*-ín-, присъединяван направо към корена, сравни
OIA. bhagín- “щастлив; прекрасен, съвършен”}: PIr.*scubag-ín- → ABg.
*subɐgín- → *subəgín- → {i-Umlaut: *ə → *ɨ → i} → subigín-/ (Nom.sg.) subigí
“благополучен, щастлив”.
По-късно, ако съдим по прехода *b между гласни → β ~ v в новоавестий-
ски, в прабългарски вероятно става същото – subigí → suβiγí → suviγí {но от
гръцките надписи не е ясно, дали́ към IX век преходът *b между гласни → *β

83
IEW, ᵽ594; LIV, ᵽ330; EWA.2, ᵽ657-658
84
IEW, ᵽ107; LIV, ᵽ65; EWA.2, ᵽ239-240, 260
113

→ v в прабългарски е завършен?} и може би в някой диалект (i-Umlaut) subigí


→ sʏβiγí → süviγí.
Епитетът subigí ~ süviγí представлява “кръстосване” (контаминиране)
на PII.*subhágas { OIA. subhága- “щастлив; прекрасен; благотворен” и
неговите производни subhagatā “щастие, късмет”, saúbhāgya- “щастие;
благо; изгода; слава; красота”} с производните на PII.*sćawbh-/*sćubh- {
OIA. śubh- “блестя, сияя; изглеждам красив, прекрасен; великолепен съм”:
śubha- “хубав, красив; щастлив, благоприятен; красота; щастие, благо;
добродетел”, śobhā́ “красота, прелест; блясък, великолепие”, śobhaka-
“великолепен”, śobhikā “разкош”} и означава “късметлия”, с най-многообраз-
но суперлативно значение, а славянският превод на епитета е удивително
“замаскиран” в добре познатото обръщение в българските народни приказки –
“ЦАРЮ ЧЕСТИТИ”!
ПРИЗОВАВАМ политиците, бизнесмените, журналистите, учените,
учителите, учениците, обикновените граждани от най-различни професии –
стига с тия “ханове” бе, хора! Толкова ли е трудно да намерим надписите на
кана Омуртаг в Интернет и просто да ги прочетем???!!!
Бих искал да изразя своето мнение във връзка с т.нар. “thorn”-clusters,
дискутирани в индоевропейското езикознание – убеден съм, че в арийския
праезик съществува консонантна група *tk, която не преминава в *kš, когато
се намира пред арийска *ā̆ , произлязла от късноиндоевропейска *ā̆ или *ō̆ –
доказват го доста староиндийски думи: който желае, нека преброи думите с tk
в санскрит и да обясни по какъв начин PIE.*tk “изчезва”, а след това
“възкръсва” в език, който глотохронологично е близък до протоиндоевропей-
ския! Типичен пример – PIE.*ʔe-tk-o- или *het-ko- “(нещо) изтъкано” (аз
приемам за по-убедително *ʔe-tk-o-) → OIA. átka- “(горна) дреха, покривало”,
Av. at̰ ka- ~ aδka- “горна дреха”: в този контекст предлагам алтернативна ети-
мология на известна авестийска дума: PIE.*tek- “достигам, постигам”, конта-
минирано с PIE.*kwey-s- “обучавам” → *tkweys- → *tkwoyso- “учение” → PII.
*tkayša- → Av. t̰ kaēša- “религиозна доктрина, мироглед, догма; присъда”.
КАВХÁН “ВЪРХОВЕН МЪДРЕЦ”
Длъжността на кавхана е втора по важност след тази на владетеля в
ранносредновековна България, записана в историческите извори като καυχανος
~ καυκανος ~ кавханъ ~ кавьганъ 85. Предлагани са най-различни етимологии,
включително и иранска, но нито една не звучи убедително, защото всички
изхождат от предубеждението, че древнобългарският е тюркски език – дори
предлаганата иранска протоформа се приема, че е заета в модифициран вид в
старотюркския! Приликата с OTur. qaγan е много примамлива, но... кавханът
не е владетел като в Аварската и Хазарската държави! Без никакъв проблем
qaγan може да се пише на гръцки – но въпреки всичко българите упорито
пишели καυχανος/καυκανος. Още по-примамливо е да се разчленява като καυ-

85
ВАРБ/фа, ᵽ10-15
114

χαν-ος/καυ-καν-ος – “очевиден” аргумент, че титлата на първите български


владетели е OTur. qan. Обаче, защо κανα никога не се пише с χ-? Аз предлагам
проста индоевропейска етимология на тази важна прабългарска длъжност,
която е очевидна за всеки, който познава поне основните индоевропейски
корени и мисли логично. През Бронзовата епоха арийските князе са наричани
*kawáy-/*kawí- {Nom.sg.*kawā́ } “княз-жрец” – князът-жрец е много древна
индоевропейска титла-длъжност. Тя произхожда от древен корен, чийто най-
широк смисъл е “получавам и обработвам информация със сетивата си”,
казано с днешни понятия: PIE.*(s)kewʔ-/*(s)kowʔ-/*(s)kuʔ- “виждам, гледам,
забелязвам, наблюдавам; чувам, слушам; усещам, чувствам; внимавам, (от
някого/нещо) се пазя → разбирам, осмислям нещата и предвиждам събити-
ята” 86 + суф.*-oy-/*-i- → *(s)kowʔ-óy-/*(s)kowʔ-í- “мъдрец, пророк → княз-
жрец; поет” → PII.*kawáy-/*kawí- { OIA. kaví- “пророк, мъдрец; поет; над-
зорник”; лид. kave- “жрец”}. От тази основа + суф.*-two- → *(s)kowʔi-twó- →
PII.*kawitwá- “мъдрост; пророчески дар” { OIA. kawitvá-, kawitvaná-
“мъдрост; пророческа способност”} + суф.*-no- → *kowʔitwó-no-s “мъдрец,
пророк, жрец” → PII.*kawitwā́ nas ~ (vr̥ddhi) *kāwitwā́ nas → (между гласни PII.
*-tw- → PIr.*-θw- → ABg.*-θw- → *-hw- ~ *-xw- → -h- ~ -x-) PIr.*kāwiθwā́ nah →
ABg.*kāwiθwā́ nəh → {PII.*āwi → ABg.*āwɨ → *āβɨ → *avɨ̯ → av ~ af}
*kāwɨθwā́ nəh → *kāβɨhwā́ nə → *kavɨ̯ hwánə̯ → *kavhán → kafhán ~ kafxán или
kavɦán ~ kavγán “върховен мъдрец”. Обаче какви функции изпълнява? Епохата
на царете-жреци отдавна е отминала – към IX век кавханът може да е само
върховен жрец, първосвещеник. Това е напълно логично, но в такъв случай,
каква е функцията на kaná-bəyȴá-kəlúbr?! Изворите показват активна полити-
ческа и военна роля на кавхана – нека помислим логично: щом един висш
сановник е първи след владетеля – значи основната му функция е да осигуря-
ва прилагането на владетелските разпоредби, нали? А как може да изпълни
тази функция? Много просто – посредством системен контрол! Но за този
системен контрол е необходима разнообразна информация, която да бъде
предавана на владетеля – по-просто казано, да донася на владетеля, какво са
забелязали, дочули, дори почувствали “неговите хора”, т.е. слугите на
първия сановник след владетеля! Ето защо смятам, че първоначалната функция
на върховен жрец в процеса на централизиране на българската държава
прераства във “върховен мъдрец, който наблюдава, слуша, обръща внимание
→ изпълнява надзор, контрол → върховен КОНТРОЛЬОР”.

86
IEW, ᵽ587-588; LIV, ᵽ561; EWA.1, ᵽ328-329; AiW, ᵽ442-443; OIAMIIB, ᵽ29
115

БАЛКАН “КАМЕНИСТА ПЛАНИНА”

Особено интересен е проблемът, дали́ санскритският топоним Bālhi- ~


Bāhli- ~ Vāhli- “Бактра/Балх” има езикова връзка с нашия Балкан? Bālhi-,
като заемка в санскрит, е древно източноиранско произношение на град
Бактра и страната Бактрия: OEIr.*Bāxlī- ← *Bāxδī- ← *Bāxδrī- ← OIr.
*Bāxθrī-, точно съответстващо на бактрийските записи Βαχλο ~ Βοχλο ~
Παχλ, Av. Bāxδī-, OPer.*Bāxçi-, Med.*Bāxtri- → ОGr. Βάκτρα, Βακτρία, MPer.
Bāhl ~ Bāxl, тибет. Baglo ~ Bagla, клас. персийски Balx. Съответно OIA.
bálhika- ~ bahlika-, Skr. bālhīka-/bāhlīka- е производна дума – “бактрийски,
бактриец” (по-късни варианти са Skr. vāhlīka- и Av. vāxəδrikā). “Балхи”,
“Балхика” напомня за “Балкан”, дори за “българин”, но санскритският запис
Вālhī- е просто вариант с метатеза на по-старата форма Вāhlī-, която
предава Av. Bāxδī- ← OEIr.*Вāxδrī- ← OIr.*Вāxθrī- {→ *Bāxçi-, *Bāxtri-, OGr.
Βακτρία}, коeто пък иде от PII.*Вhāk-trī- 87 . Възможно ли е ABg. Baɫkán
(OBg.*Болханъ) да отразява късноантична форма *Вalx- (Skr. Вālh-, клас.

87
SED, ᵽ724, 727, 729; EWA.2, ᵽ218-219; AiW, ᵽ953; ОИЯ.1, ᵽ16
Witzel, Michael: Early eastern Iran and the Atharvaveda – in: “Persica” №9, Leiden 1980, ᵽ87-98
Witzel: Central Asian roots and acculturation in South Asia: linguistic and archaeological evidences from
Western Central Asia, the Hindukush and Northwestern South Asia for early Indo-Aryan language and
religion – in: Osada Toshiki (ed.): Linguistics, archaeology and the human past, Research institute for
humanity and nature, Kyoto 2005, ᵽ129
116

перс. Вalx) – още повече, че антична Бактрия е заобиколена от планини?


Такова допускане е правдоподобно при условие, че българите много дълго
време са обитавали Бактрия. Нека помислим логично – имало ли е смисъл
Аспаруховите българи да нарекат античния Хемус “Бактрийска планина”, т.е.
Балкан? Защо не са я нарекли “Кавказка планина” – та нали тъкмо северните
склонове на “Велик Кавказ” са българската Родина непосредствено преди
завладяването на Балканския полуостров?!…
Много по-логично е топонимът, дал името на цял европейски
полуостров – Балкан, да произлиза от PIE.*bherĝh-/*bhr̥ĝh- “раста, издигам се;
висок; голям, едър, огромен; як; планина” → ABg.*bal-/*bɵl-, който вече
анализирахме. Трябва да се подчертае, че от най-древни времена планините са
считани за свещени от индоевропейските и от много други народи – логична
проява на подобно обожествяване са митовете за “Златната планина”.
Най-старите достигнали до нас записи на топонима “Балкан” са
открити в унгарски извори – Balkan (1181/1288/1366 г.), Bulkan (1221/1550 г.),
Valkan (1369 г.) и в стара арабска карта от началото на XIV век – balqan,
открит от проф. д-р Иван Добрев.88 Хипотезата, че Balkan e турски топоним,
който произлиза от персийска протоформа *Bāla-xāna “голям, висок дом”, е
напълно абсурдна от семантично гледище – “Балкан” винаги е употребявано
като част от названията на планини, а не на домове, къщи и т.н.
Хронологично следващият запис на топонима “Балкан” принадлежи на
италианския ренесансов дипломат Филип Калимах (1490 г.), който пише:
“…quem incolae Bolchanum vocant”, превод: “…който местните хора Болхан
наричат”! Няма основания да се съмняваме, че Калимах правилно е чул
произношението “на място” – Bolchanum (Acc.sg.) предава старобългарската
форма *Болханъ, което отразява древнобългарското Bɐɫxán ← Baɫkán. OBg. о
в тоя случай предава прабългарска ɐ, която произлиза от арийска *ā – това
означава, че първата сричка е без ударение. За пръв път през 1577 г. герман-
ският дипломат Саломон Швайгер засвидетелства днешното произношение
“Балкан” (“Ztara/Stara planina” е засвидетелствано за първи път през 1567 г.):
“Турците я наричат Балкан, а местното население я нарича на хърватски
език Комоница (Comonitza)” 89 – искал е да каже “…на славянски език
*Каменица”, т.е. Камени́ ца, неточно записана като “Comonitza”.
На югоизточния бряг на Каспийско море се намират “Голям Балхан” и
“Малък Балхан” – руското произношение на тези планински възвишения е
Балхан като нашия *Болханъ през XV век, въпреки че туркменският изговор е
“Балкан”! Това навежда на мисълта, че руснаците са съхранили старобългар-
ско произношение на топонима, т.е.*Болханъ датира преди османското
завладяване.

88
MNTES.1, ᵽ230; Добрев, Иван: Балкан и българските имена в общобалкански и източноезиков
контекст (професорски хабилитационен труд под заглавие: “Общи и частни проблеми на
българската ономастика в нейния общобалкански контекст”, София, 2001), ᵽ3, 394, 414
89
Todorova, Maria: Imagining the Balkans, Oxford University press, New York 1997, ᵽ22-24, 27
117

Балкан е съставна дума, която може да се разчлени като Бал-кан. Най-


правдоподобната етимология предвид цялостния смисъл на топонима, вклю-
чително засвидетелстваната още през XVI век Каменица, е следната:
1. Съставката *Бал- произхожда от коренното име PIE.*bhḗrĝh-s (Nom.
sg.)/*bhr̥ĝh-ós (Gen.sg.) → PII.*bā́ rȷ́hš → *bā́ rćhš → PIr.*bā́ rčš → *bā́ rš → ABg.
*bā́ ř̥ (като чешка ř, но беззвучна) → *bā́ ɬ (ɬ e средна между l и š) → báɫ
“планина” – пряко родствена с Av. barəzan- “височина”, barəzah- “височина,
планина”, нем. Berg “планина” ← PGer.*berga- ← PIE.*bherĝho-, c PCel.*brig-
“хълм, рид, възвишение” ← PIE.*bhr̥ĝh-ós, бълг. бряг ← OBg. брѣгъ ← PIE.
*bhērĝh-s (депалатализирана *ĝ под влияние на “centum-езиците”).
2. Съставката *-кан произхожда от PIE.*kelɦ-/*kolɦ-/*kl̥ ɦ- “вдигам (се),
издигам (се), извисявам (се), стърча” + суф.*-on-/*-n- → *-no-, *-ni-  ОGr.
κολωνός, κολώνη “хълм, възвишение” ← PIE.*kolɦ-ōn-, Lat. collis “хълм,
възвишение” ← PIE.*kolɦ-ni-, старо-англ. hyll “хълм, възвишение” ←
PIE.*kl̥ ɦ-ni-, лит. kálnas “планина, хълм” ← PIE.*kolɦ-no- и др. Същата индо-
европейска основа *kolɦ-no- → *kolno- дава в арийски *karna- “планина,
хълм; скала, камък” – значението “скала, камък” е отразено в съвременните
източно-ирански езици – напр. афгански kā́ ṇay (*rn → ṇ)← PIr.*kárna-ka-
“камък, чакъл; скъпоценен камък” 90. Фактът, че в източноиранските езици
PIE.*kolno- е придобило значение “камък”, за разлика от значението “хълм” в
други индоевропейски езици, хвърля светлина върху славянската “Каменица”
като синоним на “Балкан”, като подсказва първоначалния смисъл на названи-
ето у древните българи: PIE.*kólno-s → PII.*kárnas → (vr̥ddhi) *kā́ rnas “каме-
нист” → PIr.*kā́ rnah → {PIr.*V̄rn → ABg.*V̄rṇ → *V̄ṇ → Vn} ABg.*kā́ rṇəh →
*kā́ ṇə → *káṇǝ̯ → kán “камък, (събирателно) камънак, струпани скали́ ”.
Етимологията на целия топоним е съвсем очевидна: PIE.*bhḗrĝhs *kόlnos → PII.
*bā́ rćhš (vr̥ddhi)*kā́ rnas “планина камениста” → PIr.*bā́ rš *kā́ rnah → ABg.
*bā́ ř̥ *kā́ rṇəh → *bā́ ɬ *kā́ ṇə → *báɬ *káṇǝ̯ → báɫ-kán → baɫkán “камениста
планина” (подобно съчетание е познато и на други народи – напр. “Скалисти-
те планини”), по-късно в някои диалекти (ɫk → ɫx) baɫkán → bɐɫxán.

90
IEW, ᵽ544; LIV, ᵽ349/LIV2add: *kelH- → *kelh3- ‘(sich) erheben’; EDG, ᵽ741-742; EDLIL, ᵽ124;
EDBIL, ᵽ221; ЭСИЯ.4, ᵽ294-295
118

Сега е ясно, защо на славянобългарски ABg. Вɐɫxán е преведено като


Каменица! Във фóрмата Вaɫkán названието е възприето и съхранено до днес
от тюркските народи, които след VI век постепенно изтласкали или асимили-
рали древните ирански народи в степите на Евразия.

Всяко научно изследване съдържа бележки “под линия”, които препра-


щат към публикациите, на които се позовава авторът – “бележка” също има
прабългарски произход: PIE.*bherH-/*bhorH-/*bhr̥H- “работя с остро средст-
во: режа, цепя; стържа, драскам; пробивам” + удълж.*-ĝ(h)- → *bherH-ĝ(h)-e-
“врязвам” (удълж.*-ĝ(h)- се доказва с примери в балтославянските езици) {
PIE.*bherĝ(h)- + *dheʔ- “слагам” → *bhorĝ(h)-dhʔ-ā́ “(нещо) врязано → бразда”
→ PSlv.*borz-dà → бълг. браздá} → *bhorĝ(h)- + суф.*-(e/o)ko- → *bhorĝ(h)é-ko-s
“бразда, която отличава → отличителен знак” → PII.*barȷ́(h)ákas → PIr.
*barȷákah → ABg.*bærzǽkəh → *bæʫ(ʫ)ǽkə → *bæl(l)ǽgə̯ → bælǽg → OBg.
бѣлѣгъ → Bg. белег → славяниз. производни: бележка, белязан, забелязвам.
ᵽ = страница (page), eᵽ = електронна страница в сайт (electronic page)
(следва продължение)
119
120

Чавдар Ивайлов Георгиев, 13 август 2019


chavdar.georgiev.66@gmail.com