Вы находитесь на странице: 1из 357

АЛМАНАХ

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРЩИНАТА

© 2019 BOOKTRADING AK ЕООД


© проф. д-р Пламен Павлов, автор
© проф. д.и.н. Милко Палангурски, автор
© д-р Лъчезар Кръстев, съставител
© д-р Павлин Атанасов, съставител
© Милена Александрова, коректор
© Теодора Максимова, предпечат
© Теодора Максимова, дизайн корица
© Издателска къща „Борина“, снимки
© Изгубената България www.lostbulgaria.com, снимки
© Правата върху фотографските произведения от предаването „Фермата“
принадлежат на БТВ МЕДИА ГРУП ЕАД
Разпространява BOOKTRADING, www.booktrading.bg

http://4eti.me

ISBN 978-619-188-321-9
СЪДЪРЖАНИЕ
ПРЕДГОВОР

I.
БЪЛГАРИЯ ПРЕДИ... БЪЛГАРИЯ.
БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ В ДРЕВНИТЕ ЕПОХИ
(ОТ ПАЛЕОЛИТА ДО VII В.)
НАШИТЕ ПРАИСТОРИЧЕСКИ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ ........................................................................ 9
ТРАКИТЕ И АНТИЧНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ....................................................................................... 16
ПОД ВЛАСТТА НА РИМ И РАННА ВИЗАНТИЯ ................................................................................ 21

II.
БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ
(VII – XIV В.)
БЪЛГАРИ И СЛАВЯНИ ........................................................................................................................... 30
СЪЗДАВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО .......................................... 35
ВЕЛИКА СИЛА В СРЕДНОВЕКОВНА ЕВРОПА .................................................................................. 41
ПО ПЪТЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ .......................................................................... 45
ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ – ЗЛАТНИЯТ ВЕК НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ ........................ 52
БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАР ПЕТЪР (927-969 Г.)............................................................................................ 57
БЪЛГАРСКАТА ЕПОПЕЯ (971-1018 Г.) ................................................................................................ 62
БЪЛГАРИЯ ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ (XI–XII В.) ...................................................................... 66
ВЪЗОБНОВЯВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО (1186-1241 Г.) .................... 71
ВЪЗХОДЪТ НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО ПРИ ЦАР ИВАН АСЕН II (1218-1241 Г.)... 76
ПОЛИТИЧЕСКА КРИЗА И ТАТАРСКА ХЕГЕМОНИЯ (1241-1300 Г.)............................................. 80
ОПИТИ ЗА СТАБИЛИЗАЦИЯ ПРЕЗ XIV В. ......................................................................................... 84
БЪЛГАРИТЕ И ОСМАНСКОТО ЗАВЛАДЯВАНЕ ............................................................................... 90
БЪЛГАРИЯ, БЪЛГАРИТЕ И СРЕДНОВЕКОВНИЯТ СВЯТ ............................................................... 95

III.
В СЯНКАТА НА АЗИЯ. БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ В СЪСТАВА НА
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ
(XV – XVII В.)
СОЦИАЛНИ, ПОЛИТИЧЕСКИ И СТОПАНСКИ ПРОМЕНИ (XV-XVIII В.) ................................. 103
ЦЪРКВАТА И КУЛТУРАТА ПРЕЗ XV–XVIII В. ............................................................................... 110
СЪПРОТИВАТА ПРЕЗ ТЪМНИТЕ ВЕКОВЕ (XV-XVII В.) .............................................................. 114

3
IV.
БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
(XVIII – XIX в.)
НАЧАЛОТО НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ВЪЗРАЖДАНЕ ............................................... 120
КУЛТУРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ПРЕЗ БЪЛГАРСКИЯ XIX В. ............................................................. 124
БЪЛГАРСКИЯТ ВЕЛИКДЕН. БОРБА ЗА ЦЪРКОВНА И НАЦИОНАЛНА ЕМАНЦИПАЦИЯ .... 128
НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ (ОТ НАЧАЛОТО НА 60-ТЕ ГОДИНИ НА XIX В.) ... 134
ПОДЕМЪТ НА РЕВОЛЮЦИОННАТА ИДЕЯ (1869-1875 Г.) ........................................................... 141
АПРИЛСКАТА ЕПОПЕЯ ....................................................................................................................... 152
РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА (1877-1878 Г.) ................................................... 161

V.
НОВА БЪЛГАРИЯ
(XIX – XXI В.)
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И УРЕДБА НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА (1878-1885 Г.) ....................... 168
СЪЕДИНЕНИЕТО НА КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ С ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ ................................. 180
БЪЛГАРИЯ В КРАЯ НА XIX В. ............................................................................................................ 188
ОТ КНЯЖЕСТВО КЪМ ЦАРСТВО....................................................................................................... 195
НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИТЕ
В МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ.................................................................................................................. 205
ВОЙНИ ЗА НАЦИОНАЛНО ОБЕДИНЕНИЕ (1912-1918 Г.)............................................................. 215
ЗЕМЕДЕЛЦИТЕ НА ВЛАСТ ................................................................................................................. 231
ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА НАСИЛИЕ И НОРМАЛИЗАЦИЯ (1923-1934 Г.) ............................................ 237
ПОЛИТИЧЕСКИ АСПЕКТИ В РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКОТО
ОБЩЕСТВО (КРАЯ НА XIX – СРЕДАТА НА XX В.) ........................................................................ 244
СОЦИАЛНА СТРУКТУРА И ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО (КРАЯ НА XIX – СРЕДАТА НА XX В.) .......................................... 252
СИЛАТА НА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ И КУЛТУРА ......................................................... 261
БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ НА МЕЖДУНАРОДНАТА СЦЕНА
(КРАЯ НА XIX – СРЕДАТА НА XX В.) ............................................................................................... 267
АВТОРИТАРНИТЕ ГОДИНИ. ОСНОВАТА – ОСНОВА НА УПРАВЛЕНИЕТО НА
ДЕВЕТНАДЕСЕТОМАЙЦИТЕ ............................................................................................................. 273
ВЪВ ВИХЪРА НА СВЕТОВНИЯ КОНФЛИКТ (1939-1945 Г.) ......................................................... 280
ЛИКВИДИРАНЕ НА КОНСТИТУЦИОННАТА СИСТЕМА (1944-1948 Г.).................................... 289
ТОТАЛИТАРИЗЪМ В ДЕЙСТВИЕ ....................................................................................................... 294
СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКИ И КУЛТУРНИ ТРАНСФОРМАЦИИ
НА ТОТАЛИТАРНАТА СИСТЕМА (ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА XX В.) ..................................... 299
ЕТНИЧЕСКИ ОБЩНОСТИ В НОВА БЪЛГАРИЯ .............................................................................. 308
ТРЪНЛИВИЯТ ПРЕХОД КЪМ ДЕМОКРАТИЧНИ ПРИНЦИПИ .................................................... 315

4
Здравей, приятелю, Скъпи читателю,

В момента в ръцете си държиш не Където и да си по света, най-сетне


просто една книга. Ти държиш една държиш в ръцете си Алманаха на
мечта... „Фермата“. Едно любимо телевизионно
Когато през 2015 г. bTV ни ангажира с предаване и една книга, които в
телевизионната продукция „Фермата“, последните години се превърнаха в
Андрей, Ники и аз предприехме едно символ на българщината и възродиха
пътешествие назад във времето. Колкото любовта и интереса към нашата история,
повече анализирахме българското във традиции и култура. В това издание ще
всички аспекти на това понятие, толкова откриеш многовековната българска
повече ни ставаше ясно, че това теле- история, събрана накратко, описана
визионно риалити ще бъде различно. достъпно и увлекателно.
„Фермата“ заживя свой собствен живот. Всеки истински българин има своя
Живот, насочен към гордото ни бъдеще, идея и представа за величието и героите
но стъпил върху великото ни истори- от миналото ни. За мен от дете това беше
ческо минало. преди всичко духовната територия,
Пожелавам ти приятно пътуване назад която създава Борис I между Охрид и
във времето! Приятно докосване до Преслав. Хиляда години по-късно за
величието на нашите деди. Докато четеш единството на тази духовна територия са
и препрочиташ, не забравяй най-важ- се борили идолите на детството ми –
ното: това величие е закодирано в твоето Гоце, Даме, Тодор Александров и Иван
ДНК. Ти си специален. Независимо дали Михайлов. Те бяха моите екшън герои и
се намираш в България или си в чужбина аз нямах нужда от Рамбо, Терминатора
и работиш за благото на близките си, ти или Роки.
си син на тази велика земя! Ти си наслед- Вярвам, че този Алманах ще послужи
ник и носител на вековно величие. за това много от новите поколения
Хората и събитията, които са намерили българи, където и да са по света, да имат
място в този алманах, са твоето семей- своите български герои и своите
ство! български мечти.
Това, което държиш в ръцете си, не е
просто книга. Ти държиш една мечта. Приятно четене!
Това е нашата мечта за една велика
България... Припомни си за това вели-
чие, докато четеш следващите редове. Андрей Арнаудов,
Намери силата в сърцето си и живей като водещ на „Фермата“ по bTV
горд наследник на велик народ,
отвоювал и защитил една велика страна.

Приятно четене!
Иван Христов,
водещ на „Фермата“ по bTV

5
ПРЕДГОВОР
В нашата българска земя са напластени епохи и цивилизации, чието значение
за развитието на Европа и света е безспорно. Страната ни е с кръстопътно
географско разположение, което от прастари времена предопределя
оживените контакти на нейните жители с народите от Източна и Централна
Европа, Средиземноморието и Близкия изток. Древното и многолико
културно-историческо наследство на България е в хармония с нейната красива
природа и здравословен климат.
На територията на България са открити най-старите следи от присъствие
на прачовешко същество на европейския континент (отпреди 1,6 милиона
години), но и първите свидетелства за разумна дейност на планетата. Нашите
земи са огнище на „неолитната революция“, откъдето цивилизацията на най-
древните земеделци се разпростира из цяла Европа. През каменно-медната
епоха се развива „цивилизацията на най-старото обработено злато в
света“. Траките, първите исторически засвидетелствани наши прадеди,
създават силни държави и забележителни паметници на изкуството. Във
вековете на римското господство в Мизия, Тракия и Македония са изградени
пътища, градове и монументални сгради, които впечатляват и днес. След 395 г.
българските земи са в състава на Източната римска империя (Византия), а някои
от нейните най-забележителни владетели са от тракийски произход.
Създателите на българската държава, древните българи (т.нар. прабългари),
се появяват в Европа през I-II в. В епохата на Великото преселение на
народите те са във водовъртежа на събитията, изграждайки силна държавна
традиция. През 632 г. в земите на Северното Причерноморие кан Кубрат
създава Стара Велика България, а след нейната гибел голяма част от
българите се преселват по поречието на р. Дунав и на Балканите. След
победите си над Византия през 680-681 г. Аспарух поставя началото на най-
древната от съществуващите днес европейски държави, а само след век
България се превръща в една от трите Велики сили на Европа. В средата на
IX в. България става неразделна част от християнската цивилизация, а върха
на своята политическа и културна мощ постига със Златния век на цар Симеон
Велики. Опазването на книжовния език и писменост, дело на светите братя
Кирил и Методий и техните ученици, е сред историческите приноси на
България в европейската цивилизация.
При цар Самуил се развихря „Българската епопея“ в борбата с Византия.
След два века чуждо господство през 1186 г. братята Петър и Асен
възстановяват българската държава, която отново се превръща във важен
фактор в европейската политика. При Калоян и Иван Асен II България е сила
„номер едно“ в Югоизточна Европа. След десетилетия на отчаяна съпротива
Средновековна България става жертва на експанзията на османските турци.
Дори и в своя залез България оказва мощно цивилизационно влияние в
православния свят.
През вековете на османското господство въпреки политиката на насилие и
неравноправие, поривът на българите към свобода не е пречупен. Настъпва
епохата на Българското Възраждане (XVIII–XIX в.), в която протичат
необратими социални, политически и културни процеси. След упорита борба е
възстановена българската църковна независимост (1870 г.), а подемът в
националноосвободителното движение е свързан с бележитите водачи Георги
Раковски и Васил Левски. Изградената от Апостола на свободата револю-
ционна организация служи за основа на Априлското въстание (1876 г.), което
категорично поставя нерешения „Български въпрос“ в международните
отношения. Руско-турската война (1877-1878 г.) завършва със Санстефанския
мирен договор (3 март 1878 г.) и възстановяването на българската държавност.
Намесата на „Великите сили“ с Берлинския договор (юли 1878 г.) оставя
изконни български земи под турска, сръбска и румънска власт.
България тръгва с бързи стъпки по пътя на модернизацията на своята
икономика и култура. Нерешеният национален въпрос предопределя полити-
ката на младата държава в края на XIX и началото на XX в. През 1885 г. е
осъществено Съединението на Княжество България и автономната про-
винция Източна Румелия. Борбите на българите от Македония и Източна Тракия
за свобода и обединение със свободна България водят до Илинденско-
Преображенското въстание (1903 г.). Стопанските, обществени и политически
промени, олицетворение на които са „строителите на съвременна
България“, водят до „българското чудо“ в края на XIX – началото на XX в. През
1908 г. България обявява своята независимост, а през 1912-1918 г. участва в
три последователни войни в името на националното си обединение. Армия и
народ показват чудеса от храброст, но развитието на световния конфликт
изпраща страната ни в лагера на победените в Първата световна война. Още
през 1913 г. и особено с грабителския Ньойски договор (1919 г.) от България
са отнети ключови територии (Македония, Егейска и Източна Тракия,
Добруджа), в които се провежда политика на репресии и етническо прочистване
спрямо българското население.
Във Втората световна война България е въвлечена на страната на
Хитлерова Германия. Въпреки това българските правителства се стремят да
провеждат политика на неутралитет, като устояват на германския натиск и не
изпращат войски на Източния фронт. Спасявайки от гибел еврейското си
малцинство (безпрецедентен акт в тогавашна Европа), българите проявяват
своята доказана през вековете толерантност и привързаност към

7
общочовешките ценности. В хода на войната в България навлиза съветската
армия, под чийто диктат на 9 септември 1944 г. властта е завзета от
правителство, доминирано от комунистите. Както и в други държави от Източна
Европа, в България е наложен тоталитарен режим, чиято политика е
съобразена с тази на Съветския съюз – елиминирайки частната собственост в
икономиката, гражданските права и свободи. Демократичните промени през
1989 г. водят до падането на еднопартийната власт. Въпреки икономическите
проблеми и политически обрати модерна България постепенно се приобщава
към ценностите на европейската демокрация. През 2004 г. страната се
присъединява към НАТО, а през 2007 г. – към Европейския съюз.
Българският народ пази своите вековни традиции, а неговият автентичен
фолклор поразява с „Мистерията на българските гласове“ и днес, също така
дава на света прочути оперни певци, художници, учени и много други достойни
граждани. Доказаните предприемчивост, инициативност, трудолюбие,
толерантност, отвореност към европейската и световна култура и тра-
диционното гостоприемство остават сред достойнствата на българската
нация както в миналото, така днес.
Максимата, че народ, който не познава своето минало, няма бъдеще, е
поизтъркана от употреба... Което не означава, че не е вярна. Изданието, което
държите в ръцете си, не е „учебник“ в своеобразния смисъл на думата, нито
строго академичен труд – амбицията на автори и издатели е да предоставят
пълнокръвен, максимално съобразен с постиженията на историческата наука
и същевременно с това интересен разказ за нашето минало – минало, което
не само задължава, но има и силата да вдъхновява!

проф. Пламен Павлов

8
I.
БЪЛГАРИЯ ПРЕДИ... БЪЛГАРИЯ.
БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ В ДРЕВНИТЕ
ЕПОХИ
(ОТ ПАЛЕОЛИТА ДО VII В.)

НАШИТЕ ПРАИСТОРИЧЕСКИ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ


Старокаменна епоха (Палеолит)
Появата на предците на съвременния човек в Европа е предмет на дискусии.
Надделява мнението, че древният прачовек се е появил на нашия континент,
идвайки от Северна Африка през Гибралтар, Испания и Южна Франция. Екип от
български и френски учени достигат до важни открития при проучването на
пещерата Козарника близо до Белоградчик. Находките от тази българска
пещера съществено променят знанията ни за най-дълбоките пластове на
праисторическото минало.
Изследователите попадат на следи от прачовешко общество отпреди 1,2-1,6
милиона години!

Козарника се оказва мястото с най-древните следи на човешко


присъствие в Европа.

9
Сензациите не свършват, а най-значими от тях са откритите животински кости
с умишлено нанесени резки с остър предмет, датиращи отпреди 1,4 милиона
години. Непретенциозните резки се оказват най-древният паметник на
символното мислене на цялата планета! Иначе казано, първият регистриран в
човешката история пример на броене, на праматематика! Откритието оборва
теорията, че способността за символно мислене се е появила преди 50 000
години, едва при Homo sapiens (разумен човек).
Прачовекът, обитавал пещерата Козарника, е от рода Homo erectus (изправен
човек) – важно звено от еволюцията на т.нар. хоминиди. Появява се преди 1,8
милиона години в Африка, след което заселва почти цялото евразийско
пространство. Използвал е примитивни каменни оръдия на труда, което важи и
за по-ранния му предшественик – Homo habilis (умеещ човек).
Историята на първобитното човечество е изпълнена с драматични периоди и
обрати, продължаващи десетки хиляди години. Топенето на поредните
настъпващи ледници води до сериозни климатични промени, които принужда-
ват прачовека да се приспособява към околната среда и да я променя. Преди
около 300 000 години той овладява огъня. През средния палелит (120 000-40
000 г. пр.Хр.), най-вероятно преди около 80 000 години, в Европа се заселва
неандерталският човек. Прехранва се най-вече с лов на едри животни,
риболов и събиране на даровете на природата.
Дълго време неандерталският човек е смятан за примитивен – виждане, което
днес не се споделя от учените. Нашият праисторически „братовчед“ организира
колективен лов на едри животни (мамути, зубри, пещерни мечки, елени),
„благоустройва“ пещерите, прави землянки и т.н. Почти сигурно е, че е можел
да говори, имал е религиозни представи, стремеж към изкуство и музика –
свидетелства за интелект и изразено социално поведение.

Преди 45 000 години в палеолитното селище при Муселиево, Никополско,


е разработена своеобразна „фабрика“ за направа на върхове на копия от
кремък – най-древната на европейския континент.

Днешните български земи не са в обсега на големите ледници, затова стават


подходящи за хората и тяхната дейност. Находищата от кремък в Западните
Родопи привличат праисторическите хора. Добивани са т.нар. кремъчни ядра –
своеобразен „полуфабрикат“, от който са изработвани сечива. Планината е
била почти безлюдна и тези хора, подобно на златотърсачите хилядолетия по-
късно, са извършвали експедиции в един свой, праисторически кремъчен
Клондайк.
През късния палеолит (40 000-9000 г. пр.Хр.) завършва последният ледников
период. Климатът се доближава до днешния, почти същото важи за фауната и
флората. В Европа се появява т.нар. кроманьонски човек (Homo sapiens) преди
около 35 000 години. Съвременният човек измества неандерталския си
„братовчед“, а към 25-то хилядолетие напълно налага своето господство.

10
Неолитната революция
През новокаменната епоха се развиват процеси, които правят човечеството
такова, каквото е през последните десет хилядолетия, включително и днес. До
този момент ловци и събирачи на плодове използват даровете на природата,
но еволюират и започват сами да осигуряват своето съществуване и да
планират близкото си бъдеще. „Революцията“ има своите огнища по света, а
едно от най-важните е в Близкия изток. Тя започва през IX–VIII хилядолетие
пр.Хр. в целия ареал на т.нар. Плодороден или Благодатен полумесец.
Праисторическите земеделци сеят зърнени култури, имат постоянни селища и
опитомяват животните – овце, кози, говеда. През VII хилядолетие пр.Хр.
настъпват климатични промени, които принуждават част от „носителите на
революцията“ да се прехвърлят на Балканите. Нивото на моретата в онази
епоха е било с 35 м по-ниско от сегашното, водната площ – по-малка, с много
острови, полуострови и т.н. Мигрантите изработват кораби и салове, за да
транспортират семействата си, както и семена, инвентар, добитък...

11
По нашите земи новокаменната епоха продължава от около 6200 докъм 5000-
4900 г. пр.Хр. Откритите селища (т.нар. селищни могили) рисуват картина на
едно „произвеждащо общество“. Българските археолози праисторици са
изследвали стотици неолитни селища. Някои от тях, като селищната могила при
с. Караново, Новозагорско, се ползват със световна известност. Силен интерес
будят и поселенията в районите на Търговище (Овчарово и Поляница), Попово,
Казанлък и др.

Натрупаните знания за неолита по нашите земи разкриват развити за времето


си стопанство и духовен живот. Древните хора отглеждат пшеница (лимец),
ечемик и бобови растения. Реколтата от житни култури е събирана с помощта
на сърп от рог на елен, на който са монтирани зъбци от кремък, закрепени със
смола от иглолистно дърво. Такива сърпове са открити на много места, а най-
мащабната находка е от Казанлък – истински „арсенал“ от около седемдесет
сърпа.

За своето време това оръдие на мирния труд е висока технология,


слабо разпространена в съседните балкански земи, да не говорим за по-
отдалечените региони на Европа.

Находките от овъглено зърно, сърпове и други сечива свидетелстват за


развито земеделие още през ранния неолит. Семената на житните растения,
опитомените породи животни, сърпът и други сечива се разпространяват в
останалите части на Европа основно от днешните български земи.
Ловът и риболовът заемат съществено място в бита на хората. През VII–VI
хилядолетие пр.Хр. горите са пълни с дивеч, включително зубри, турове, елени,
диви магарета и хищници като евразийския лъв. Появяват се нови оръжия като
лъка и стрелата. В бита на хората особено значение придобива керамичното

12
производство, заражда се тъкачеството, а някои статуетки от тази епоха
показват и тогавашното облекло.
Жилищата, изградени от плет и глина, понякога са на два етажа, а образец за
тях са две постройки, изложени в Старозагорския музей (VI хилядолетие
пр.Хр.) – те са с най-добре съхранената покъщнина на нашия континент – както
и Слатинското неолитно селище с няколко големи къщи, едната от които е с
площ от 160 м2.
Неолитният човек обожествява природните стихии и създава светилища в
тяхна чест. Издига в култ идеята за плодородието, силно застъпена в идолната
пластика. В много от неолитните селища са намерени женски фигурки от глина
и мрамор, изобразяващи жени в напреднала бременност. Появява се образът
на Великата богиня-майка. В селището при с. Оходен е открит олтар от еленови
рога – еленът е символ на Слънцето и плодородието!
Изследването на неолитната култура в България води до важни открития.
Сред най-старите селища в Европа са това в Джулюница, Великотърновско,
датирано към 6300-6100 г. пр.Хр., Слатинското (от около 6000 г. пр.Хр.) и
селището в с. Оходен, Врачанско.

Откритите полуовъглени зърна от култивирана пшеница са най-древните


в цяла Европа. Истинска сензация е добре запазеният скелет на „първата
европейка“, наречена шеговито „неолитната Тодорка“ от с. Оходен.

При Джулюница е открит още по-древен човешки скелет, както и ритуални


масички, керамика, каменен жезъл и др. В резултат на протичащите стопански
и социални процеси постепенно се „ражда“ древен етнос.

Каменно-медната епоха и Цивилизацията Варна


(5000-4000 г. пр.Хр.)
В България са регистрирани стотици селищни могили, като за първи път се
очертават контурите на относително гъста мрежа от селища. Далечните ни
предци откриват рудодобива и металургията и усъвършенстват земеделските
си умения, скотовъдството и занаятите. В стопанското развитие най-важна е
пренесената от Близкия и Средния изток металургия, определяща тогавашния
технически прогрес. Наличието на специализирани производства и занаяти,
развитието на търговските връзки разчупват обичайната за неолитното об-
щество затвореност и самодостатъчност. Селищата са многолюдни, разделени
са на своеобразни квартали със съответните улици с големи жилища, често на
два етажа и нерядко оградени с дървена, глинена и дори каменна ограда.
В развитието на религиозните култове се появяват нови тенденции, стилове
и сложна символика от знаци. Древните хора създават забележителни
материални и духовни ценности, които се открояват на фона на общото
развитие на праисторическите култури в Европа.
Най-впечатляващото свидетелство за високото равнище на местното
общество е халколитният некропол (около 4600-4200 г. пр.Хр.) на северния бряг

13
на Варненското езеро. На неговата територия са проучени около 300 гроба, в
които са открити над 6 кг златни предмети, чийто общ брой е над три хиляди, а
разпределението им показва непозната дотогава социална картина. Богатите
находки на предмети от злато и мед, особено тези в гроба на владетеля и
върховен жрец, свидетелстват за обществена организация, граничеща и дори
тъждествена с държава.

Цивилизацията Варна категорично изпреварва другите праисторически


култури във вътрешността на европейския континент. Тя е по-ранна от
прочутите цивилизации в Месопотамия и Египет.

Богатите погребения в центъра на некропола и по-скромните в покрайнините


илюстрират социална структура, при която елитът е групиран около своя
владетел.
Свидетелство за висока култура сочат и проучванията на Големия остров в
езерото при Дуранкулак – най-големия праисторически некропол в света, в
който са изследвани 1200 гроба разкрили най-старата каменна архитектура в
Европа. Каква е територията на „протодържавата“ с център, Варна можем само
да гадаем.
Генезисът и развитието на Варненската цивилизация са представени в нова
светлина с проучванията на солодобивния център при Провадия – укрепен град
и хранилище на сол, по-ценна от златото в онази епоха. Край Провадия солта е
превръщана в „кюлчета“ чрез специална технология. Създадената и развивана
в продължение на столетия „фабрика“ за сол поставя основата на доходна
търговия с близки и далечни земи. Така местният елит натрупва запаси от
злато – символ на цивилизацията Варна.
Зараждащата се цивилизация става жертва на събития, чието
реконструиране е трудна задача. Според новите изследвания причина за
настъпилата катастрофа са промените в климата, довели до продължително
засушаване. Природните неблагополучия водят до праисторически войни.
Солният център в Провадия е превърнат в укрепен град, неведнъж атакуван от
нападатели. Потвърждават го скелетите – следите по тях от получени
смъртоносни рани свидетелстват за кървави битки, довели до залеза на
загадъчната Варненска цивилизация.

Епохата на бронза (3100-1200 г.пр.Хр.)


Тази епохата бележи масовото навлизане в бита на този метал, който
променя цялостния живот на местните жители. Оръдията на труда от камък и
кост постепенно са заместени от по-съвършени инструменти и оръжия,
включително мечове, ножове, стрели и копия с метален връх. Сред най-важните
селища са това в Караново, наколните жилища при Езерово (Варненско),
пещерата Магурата и др.
Като част от кръга на средиземноморските и малоазийските култури Тракия
изпитва влиянието на Микенската цивилизация. Социалното разслоение е

14
забележимо, а семейно-битовите отношения се определят от патриархалния
род. Аристокрацията разполага със значителни богатства, има вкус към лукса и
приложните изкуства. Характерен пример е Вълчитрънското съкровище,
датирано около 1300 г. пр.Хр., с изящни златни съдове (общо над 12 кг).
Днес в науката все по-определено се налага разбирането, че племената от
епохата на бронза (в етногенезиса им участва населението от късния неолит и
халколита) са идентични с древните траки. Индоевропейци по произход, те
продължават формирането си като етнос и през епохата на желязото,
включително през първата половина на I хилядолетие пр.Хр.

15
ТРАКИТЕ И АНТИЧНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Древните траки
Съвременната наука приема, че древните траки са исторически доказано
най-старите жители на българските земи.

Те обитавали обширно пространство – между Егейско море и Тесалия, на


запад до Охридското езеро, Вардар и Морава, на север до Карпатите, а на изток
до Днестър и Днепър. За известен период траките налагат своето морско
господство (т.нар. таласократия) между Черно, Мраморно и Егейско море.
Според представите на древните гърци, отразени от Херодот, траките са
многоброен народ.
През VIII–VII в. пр.Хр. тракийските земи влизат в обсега на Великата елинска
колонизация. Основани са Бизантион (Константинопол/Истанбул), Аполония
(Созопол), Анхиало (Поморие), Месамбрия (Несебър), Одесос (Варна),
Дионисополис (Балчик), Томи (Констанца) и др. В голямата си част колониите
възникват в симбиоза със съществуващите тракийски селища. В политически и
военен план надмощие имат съседните на гръцките колонии тракийски
държави, най-силната от тях е тази на племето одриси.

Одриското царство

Одрисите обитават долините на реките Тунджа и Марица, Родопите,


крайбрежията на Черно и Егейско море. Създател на царството е Tepeс I (480-
464 г. пр.Хр.), който подчинява околните тракийски племена. Той владее също
земите на север от Стара планина до Дунав. Откритата в началото на XXI в. при
археологически разкопки златна маска на тракийски владетел (в района на гр.
Шипка) е принадлежала именно на Tepeс I.
При Севт I (424-405 г. пр.Хр.) Одриската държава се превръща в първо-
степенна сила на Балканите, като получава огромни данъци в злато, сребро и
натурални плащания от подвластните елински колонии в басейна на Егейско
море.
По-късно македонският цар Филип II подчинява Одриското царство.
Македонското господство е почти символично и се изразява в присъствието на
няколко гарнизона, а одриските местни владетели разполагат с автономия.
Филип подчинява тракийския град Евмолпия, известен през вековете с името
Филипопол/Пулпудева (Пловдив).
След разпадането на „световната държава“ на Александър III Велики (336-
323 г. пр.Хр.) одрисите извоюват своята независимост при Севт III (330-311 г.
пр.Хр.). Този владетел построява Севтополис (днес под водите на яз. Копринка
край Казанлък) – представителна резиденция, изградена в духа на елинистич-
ните традиции.

16
Царствата на македони, гети и трибали
Антична Македония е населена преди всичко от тракийски племена. През IV
в. пр. Хр. се превръща в най-силната държава на Балканите. Елинизацията при
македоните е по-силно изразена в сравнение с останалите траки, но за
древните елини те си остават варвари. Световната хегемония, постигната от
Александър III Велики, отразява вижданията и интересите на елинистичната
военнобюрократична олигархия, но встъпването в контакт със старите
цивилизации на Изтока влияе върху македоните и останалите тракийски
общности.
Гетите са известни още на Херодот, за когото те са ...най-смелите и най-
справедливи от всички траки... Царството им се разпростира от двете страни
на р. Дунав, а живеещите на северните брегове на реката са наричани даки.
Освен традиционната орфическа вяра почитат като божество и знаменития цар
и жрец Залмоксис. Археологически проучвания разкриват гетската столица
Хелис и царска гробница при с. Свещари (в резервата Сборяново, близо до гр.
Исперих).
Ярка следа в историята на античния свят оставят даките, които при Децебал
(87-106 г. сл.Хр.) са най-сериозният противник на римляните в региона.
Трибалите обитават пространството от Западна Стара планина до Дунав,
между реките Морава и Искър. Опитите на Филип II и Александър Велики да ги
подчинят срещат добре организирана съпротива и не постигат успех.

17
Общество, религия и култура
Траките играят значителна роля в Древния свят, тяхната политическа и
културна история обогатява представите ни за античната цивилизация.

Създадената от траките държавност е една от най-древните в Европа.

Благодарение на археологическите открития днес все по-ясно се открояват


забележителните културни постижения на древните траки.
Информацията за социалната организация на тракийското общество е
отразена сравнително бегло от античните автори, но в някои случаи уместно се
допълва от археологическите проучвания. В своето мнозинство траките са били
свободни земеделци и скотовъдци, организирани в селски общини начело със
старейшини. Те плащат данъци на своя цар и участват във военни походи.
Военнопленниците и подчиненото население са заставяни да работят в рудни-
ците, да участват в строежа на крепости и гробници и са превръщани в прислуга
на аристокрацията. Траките практикуват редица занаяти, търгуват помежду си
и със съседните народи, особено с гръцките колонии по крайбрежията на
Егейско и Черно море. Резиденциите на царете и важните крепости се
превръщат в градски средища. Тракийските градове като Филипопол (Пловдив),
Севтополис (при Казанлък), Хелис (при Исперих), Пела (в дн. Гърция) и други са
показател за развитието на тракийското общество.
Тракийските царе разполагат с огромна власт, владетелят е начело на
армията и държавния апарат, върховен жрец и съдия. Той контролира
вътрешната и външната търговия, добива на метали, стопанството, огромните

18
стада добитък и т.н. Дворцовият съвет от аристократи участва в решаването на
важни държавни въпроси, командването на войските, защитата на границите и
дипломацията. Знатните тракийки имат своето място в обществото и
религиозните култове.
За боговете на траките често се цитира Херодот и култа им към Арес, Дионис
и Артемида... Почетно място в тракийския пантеон заема Дионис, който е
възприеман като господар на Земята и на Небето. Многобройни свидетелства
има за почитането на Великата богиня майка. Изключително разпространен в
продължение на векове е култът към Тракийския конник.
Между траките и древните гърци има силно културно взаимодействие. Както
из глежда, култовете към Арес, Дионис, Асклепий и Орфей са възприети в
древногръцката традиция от траките. Техните имена, известни на цялото
човечество, са натоварени с дълбока символика, свързана с войната,
медицината и т.н.

Прочутото в древността светилище на Дионис, посещавано от


Александър Велики, се е намирало в Родопите а се свързва с известния
тракийски център Перперикон.

19
Писмените извори и хилядите надгробни могили в нашите земи свидетел-
стват за вярата на траките в задгробния живот. Тракийските царе и благо-
родници са погребвани с богати дарове в каменни гробници, нерядко с коне,
колесници, понякога дори с любимите си жени.
Древните корени на тракийската култура са отразени от античните автори,
включително от легендарния поет Омир. Тракийската култура достига най-
голям разцвет през IV–III в. пр.Хр. Класически пример за художествените
достижения на епохата и изискания вкус на тракийската аристокрация е
Панагюрското златно съкровище – с изящни и богато украсени съдове. Сред
шедьоврите на тракийското изкуство могат да бъдат посочени и съкровищата,
открити в Рогозен, Врачанско и Борово, Русенско.
Характерни паметници на тракийската цивилизация са надгробните могили.
Най-многобройни и впечатляващи са тези в земите между Родопите и Стара
планина, особено в Долината на тракийските царе в района на Казанлък.
Прочутата Казанлъшка гробница (паметник на ЮНЕСКО), изградена от камък и
тухла, е украсена с великолепни стенописи – бойни сцени, погребално угощение
и препускащи колесници.
Силно впечатление правят монументалната гробница при Старосел,
Пловдивско, както и гробницата при Александрово, Хасковско.
На север от Хемус (Стара планина) се откроява археологическият резерват
Сборяново при с. Свещари, недалеч от гр. Исперих, Разградска област, където
са разкрити руините на гетската столица Хелис и изпълнената в оригинален
архитектурен и художествен маниер Царска гробница.

20
Древногръцките колонии и тяхната култура
Създадените по тракийските крайбрежия на Егейско и Черно море градове-
колонии се превръщат в „контактна зона“ не само за търговски обмен и
политически връзки с траките, но и за културно взаимодействие. Личности от
древногръцките колонии придобиват световна известност – роденият в
Месамбрия (Несебър) баснописец Езоп (около 620-560 г. пр.Хр.), е с тракийско
потекло.
Писмените извори и дългогодишните археологически проучвания хвърлят
ярка светлина върху културното развитие на Аполония (Созопол). През VI–V в.
пр.Хр. са изградени театър, училище, редица обществени сгради и храмове,
най-представителен сред тях е този на патрона на града – Аполон.
Интересен пример за строителството през епохата е наскоро откритият храм
на Кибела в Дионисополис (Балчик) от III в. пр.Хр.
Елинистичното влияние в неговите зрели форми показва културата на траките
в развитие и в състояние на синтез. Траките от своя страна влияят върху
древногръцката култура и това ги поставя сред създателите на античната
цивилизация като цяло. Митовете и култът към Орфей (орфизъм) влизат в
духовния живот през античната епоха. Тракийски вярвания, фолклор и
празнична обредност до голяма степен са усвоени от славяни и българи и
логично се вливат в традиционната българска народна култура.

ПОД ВЛАСТТА НА РИМ И РАННА ВИЗАНТИЯ


Налагане на римското господство
Плановете на Рим за овладяване на басейна на Черно море срещат съпро-
тивата, организирана от понтийския цар Митридат VI. На негова страна се
сражават тракийски отряди, а най-вероятно един от командирите им е одриският
аристократ Спартак от племето меди.

Като римски пленник и гладиатор Спартак става водач на най-голямото


въстание на робите в историята на древен Рим (73-71 г. пр.Хр.).

Почти половин век е нужен на римляните да проникнат до р. Дунав. Едва през


29-28 г. пр.Хр. Дунавската равнина е покорена и е създадена първата
провинция – Мизия. Съюзното и васално на Рим Одриско царство включва
земите между Мраморно море, Дунав, Черно море – и на запад до днешното
Софийско поле. Римските жестокости водят до въстанието на бесите,
предвождано от жреца Вологес. То е потушено след четири години съпротива
(15-12 г. пр.Хр.). Несекващи размирици трасират пътя на завоевателите и едва
през 45 г. сл.Хр. Тракия е превърната в римска провинция.

21
За да укрепят властта си, римляните правят някои реорганизации. По
стратегически причини Мизия е разделена на две провинции: Горна Мизия (дн.
Северозападна България и почти цяла Сърбия) и Долна Мизия (от р. Цибрица
до делтата на Дунав). Останалите тракийски земи са в провинциите Тракия и
Македония.

Римска цивилизация в българските земи


Римляните своевременно се заемат с въвеждането на свой „модел“ в новите
земи, преустановяват насилието и започват да проявяват толерантност към
тракийската знат и селското население. През 101-102 г. император Траян
сломява даките, с което границата на империята е преместена до Карпатите.
През епохата на династиите Антонини и Севери провинциите Долна Мизия,
Горна Мизия и Тракия са сред най-проспериращите. Редица тракийски селища
са превърнати в цветущи римски градове, подемът е особено забележим във
Филипопол (Пловдив), Августа Траяна (Стара Загора), Сердика (София), Найсус

22
(Ниш), Пауталия (Кюстендил), Дуросторум (Силистра), Улпия Ескус (до село
Гиген, Плевенско) и др.
Израстват нови градове – Марцианопол (дн. Девня), Никополис ад Иструм
(недалеч от Велико Търново), Нове (край Свищов), Бонония (Видин) и др.
Строят се солидни римски пътища със станции за смяна на конете, почивка и
охрана. Създадена е стройна система от комуникации, която превръща земите
на днешна България в център на интензивен икономически и културен живот.
Материални следи и цели участъци от създадените от римляните пътища са
запазени на много места в българските земи. Чертаят се важни регионални и
трансевропейски маршрути, които съществуват и днес. Античните „магистрали“
са обслужвани от пътни станции, маркирани са с милеарни колони за
отбелязване на разстоянията.

23
Невижданото по своите мащаби строителство и усилената
урбанизация превръщат земите на траките в просперираща територия
на първата по рода си обединена европейска цивилизация.

От средата на III в. Римската империя води тежки войни с германските готи.


Земите на юг от Дунав са атакувани и от други варварски племена. Глобалната
криза в Римската империя има сериозно отражение на Балканите, а реформите
на император Диоклециан (284-305 г.) поставят бъдещите български земи в
източния дял на световната империя.

Културното наследство на римската империя


В днешна България е съхранено или разкрито по археологически път богато
римско наследство, включително новосъздадени градове или трансформирани
по римски образец стари тракийски средища. Градското пространство е
подчинено на строга организация: две пресичащи се главни улици, ориентирани
по посоките на света, форуми (площади), сгради на градски съвети, театри,
стадиони, терми (обществени бани) и др.
Римските градове са снабдени с канализация, а водата е доставяна понякога
отдалече, с десетки километри акведукти (водопроводи), изградени от камък.
Сред образците на римската архитектура е античният театър във Филипопол
(Пловдив), изграден в края на I в. В надпис се съобщава, че театърът е построен
от потомъка на тракийските царе Тит Флавий Котис, ...трикратен първожрец
на провинция Тракия и градовете в нея...
Многобройни по нашите земи са и римските вили, най-често в околностите на
големите градове, някои от които са извънградски комплекси с жилищни и
стопански функции с богата украса. Сред най-интересните примери са римските
вили при Улпия Ескус и Армира до Ивайловград.
Развитието на градовете и широкото разпространение на римската култура, в
съчетание с местните тракийски и елинистичните традиции, имат своите
многобройни проекции в нашите земи.

Ранновизантийска епоха (IV-средата на VI в.)


През 330 г. император Константин I Велики създава нова, източна столица на
огромната империя и премества главния център на властта от „стария“ Рим в
трако-гръцкия Бизантион (виз. Константинопол, дн. Истанбул), когото българите
ще нарекат Цариград (Град на императорите).
След разделянето на Римската империя през 395 г. бъдещите земи на
България влизат в територията на Източната римска империя (Византия) и имат
значителна роля в нейния стопански, политически и духовен живот.

24
Именно в бъдещите български земи се раждат мнозина от източните
императори, като някои от тях произхождат от местното тракийско
население.

Самият Константин I Велики (304-337 г.), създател на новата столица


Константинопол и покровител на Христовата вяра и църква, е роден в Ниш.
Император Маркиан (450-457 г.) е тракиец от района на Филипопол (Пловдив),
а наследилият го Лъв I (457-474 г.) пък е наричан буквално „бес“ – име, което
през онази епоха визира не само племето беси, но и траките въобще. На свой
ред Юстиниан I Велики (527-565 г.), както и неговите, роднини са романизирани
траки.
Както и в римската епоха, по българските земи ранновизантийската култура
се изгражда в своите развити форми. Храмове като Света София, дала
днешното име на старата Сердика, Старата митрополия в Несебър,
Червената базилика край Перущица отразяват архитектурните и худо-
жествените тенденции на епохата.

25
Древните корени на християнството по нашите земи
Населението на Мизия, Тракия и Македония е сред най-ранните последо-
ватели на християнството в Европа. Първите „семена“ на християнската вяра по
тези земи са посети още от св. апостол Павел при пътуванията му по Егейското
крайбрежие в средата на I в. Според християнското предание Павел проповядва
и в Тракия, като достига до Никополис ад Нестум на р. Места в днешна България
(65 г.).
Мисия по черноморските брегове, по-конкретно в Добруджа и Варна, осъщест-
вява апостол Андрей Първозвани, брат на апостол Петър.
През II-III в. при гоненията срещу християните загиват десетки мъченици за
вярата.
След Миланския едикт (313 г.), когато християнството е равнопоставено с дру-
гите религии, настъпва коренен прелом. В Мизия, Тракия и Македония е
изградена солидна църковна организация, а местните траки се приобщават към
християнството. Св. Никита Ремизиански (366-414 г.), тракиец по потекло,
превежда Библията на езика на траките (Библия Бесика).

26
Codex Argentus е най-старото копие на Библия Готика, написана от епископ
Улфила в Никополис ад Иструм край гр. Велико Търново. Кодексът е направен
по заповед на император Теодосий в Равена през V в. върху императорска
пурпурна хартия със сребърно мастило, а заглавните букви са в злато.

27
Важни църковни събития (Съборът в Сердика (София) през 343 г.) оставят
трайни следи в религиозния живот на целия християнски свят. Храмове като Се.
София в Сердика и Старата митрополия в Несебър показват високо равнище
на християнска култура, църковна архитектура и изкуство по нашите земи.
През IV в. днешна Северна България (римската Мизия) в определен смисъл
става „прародина“ на германската християнска култура. В района на Никополис
ад Иструм се заселват голяма група готи начело с епископ Улфила (311-383 г.),
забележителен духовен водач. Улфила създава азбука за германските народи
и пръв превежда на старонемски Евангелието. Както показват някои археоло-
гически находки, готското присъствие по българските земи се усеща докъм VI-
VII в. Макар от края на VII в. да вземат връх религиите на новите заселници –
древните българи и славяните – християнската проповед и традиции не
отминават безследно в историята на Мизия, Тракия и Македония.

28
29
II.
БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ
(VII – XIV В.)
БЪЛГАРИ И СЛАВЯНИ
Основа на средновековната българска държава на Балканите са древните
българи, наричани условно и прабългари. В симбиозата им със славяните и
античното население на Мизия, Тракия и Македония се ражда средновековният
български народ. Представата за „шепата прабългари в славянското море“ и
„пълното изчезване“ на старото население е отдавна отхвърлена от науката.

Древните българи
Етногенезисът на българите е свързан с древното индоевропейско население
в Средна Азия (скити, сармати, тохари и др.). Сигурните данни за тях се
появяват при заселването им в района на Северен Кавказ и Черно море.
Българите имат разнообразно стопанство, в което важна роля играе номадското
скотовъдство. Практикуват земеделие, развиват занаяти, строителни традиции
и календар. Най-ранните данни за българите се търсят около началото на
християнската ера в арменски, сирийски и други извори. През 1-11 в. част от
българската общност начело с Вунд се заселва на арменска земя поради
размирици в родината ѝ. Първото споменаване на българите като познат народ
в римо-византийските извори е от 354 г. Част от българите са увлечени от хуните
в движението им на запад. След смъртта на Атила (453 г.) и края на хунската
„империя“ те играят отчетлива роля като съюзници или противници на Византия.
Водещи през V-VI в. са племената кутригури и утигури. Кутригурският кан
Заберган е противник на Византия, която използва срещу него владетеля на
утигурите Сандилх. Сред многото събития, свързани с българите, изпъква
походът на Заберган дълбоко във византийските земи през 557 г. Разединени в
средата на V в., българите попадат под властта на аварите, а част от тях – на
западните тюрки. В началото на VII в. водещо става племето уногундури начело
с Органа, регент на своя племенник Кубрат.
Името българи е предмет на различни обяснения още от Средните векове.
Една от най-старите версии свързва народностното име с това на р. Волга. Най-
новите проучвания лансират тезата, че“българи“ е самоназвание за
„родственици“, говорещи на един език, или пък за „блестящи“ хора. Твърде-
нието, че българите са почитали бог Тангра, е недоказано. Съществуват данни,
че вярата на древните българи е била сходна с религията на персите –
зороастризма и сродни с нея религиозни течения. Наличието на капища
(храмове), каменни жертвеници (олтари), жреческо съсловие и т.н.
свидетелстват за развита религиозна система.

30
Кубрат и Стара Велика България
Кубрат е роден в края на VI в. и принадлежи към династичния род Дуло. Като
юноша е изпратен в Константинопол, където приема християнството и е близък
приятел на император Ираклий (610-641 г.). Удостоен е с високата титла
патриций, давана и на чужди християнски владетели. През 631-632 г. Кубрат
отхвърля зависимостта от Аварския каганат. Мощната държава е наричана от
хронистите Стара Велика (Голяма) България. Границите ѝ се простират до р.
Кубан на изток, на север – до Дон и Донец, на юг – до Северен Кавказ, на запад –
до Днепър. В нея са живеели и алани, славяни и др. Водещо е племето
оногундури, чийто вожд е самият Кубрат. Той умира около 665 г., а според други
мнения – към 652-653 г.

31
Под ударите на хазарите наследникът на Кубрат – Батбаян, се подчинява на
завоевателите. Братята му не успяват да организират обща съпротива и
потеглят в различни посоки. Племената на Котраг мигрират на север и създават
Волжка България. Алцек се озовава в Италия – отначало във византийските
владения, после в кралството на лангобардите. Кубер, петият син на Кубрат,
бяга при аварите, а по-късно се заселва в днешна Македония.

От гледна точка на българската, а и на световната история, най-важна е


ролята на Аспарух, третия син на Кубрат, който създава Дунавска
България.

Славяните
Славяните, които през VI и най-вече през VII в. се заселват на юг от Дунав, са
част от големия славянски свят, познат на римските автори. Югоизточната група
племена, наричани условно „дакийски“, или „български“ славяни, има ясно
очертана етно-културна характеристика и езикови черти. Племената, които се
заселват в дн. Македония, Тесалия, Гърция, дори в Пелопонес и Мала Азия, са
неразделна част от същата „дакийска“ (българска) група, заселила се като общ
поток на Балканите.
Българските славяни стават преки съседи на Византия през V в. Заедно с тях
опасност за Византия представляват и антите, част от източните славяни,
формирана с участието на старото ираноезично (скито-сарматско) население в
Северното Черноморие. Славянските нахлувания са системни и масови при
управлението на Юстиниан Велики (527-565 г.) – време, когато военните сили
на империята са ангажирани с тежки войни в Средиземноморието, особено в
Италия. Към този период се отнасят първите, все още ограничени заселвания
на славянски групи на юг от Дунав.

През втората половина на VI в. появата на мощния Аварски каганатсядро


в Панония (дн. Унгария) е своеобразен катализатор за славянския натиск в
южна посока.

Византия прави опити да използва аварите срещу славяните, но тази


политика няма особен успех. Славяни и авари имат общ интерес от походите
във византийска земя. Това личи от обсадите на Солун в края на VI и началото
на VII в., когато е налице аваро-славянско взаимодействие.
При управлението на Ираклий (610-641 г.), когато империята се бори на живот
и смърт с Персия (до 628 г.) и с арабската експанзия, славянската колонизация
се превръща в необратим процес. В Добруджа, Мизия, Тракия и Македония,
както и в дн. Албания и Гърция (включително Пелопонес и Егейските острови),
се заселват общности от български „славини“. Познати са имената на част от
тях: тимочани, браничевци, севери, Седемте племена (между Дунав и Стара
планина, а вероятно и на север от голямата река), стримонци, тонзвити,
велегезити, ринхини, сагудати, драговити, берзити, смолени, езерци и милинги.

32
С течение на времето Византия подчинява част от тези племена, а други
(Седемте племена) третира като федерати.
Коалициите между отделни племена се разпадат бързо, князете им според
изворите изглеждат по-скоро военни предводители, отколкото монарси. Все пак
някои от познатите князе, като Первунд, около 680 г., и Акамир, от края на VIII
в., явно разполагат с много власт и авторитет. Византийските автори понякога
ги обозначават с титли от типа на архонт, рикс (от лат. гех – крал).
Славяните са езичници и, подобно на своите събратя от Централна и
Североизточна Европа, почитат много божества – Перун, Даждбог, Хорс,
Сварог, Лада и др.

Гибелта на Стара Велика България


Хазарските удари принуждават Батбаян да приеме върховенството на новите
завоеватели, оставайки част от земите си на Стара Велика България. Под името
Черна България тази общност има политическа роля до средата на X в., след
което е обезсилена и унищожена от печенегите. Племената, водени от
легендарния Котраг, мигрират на север, към средното течение на Волга и Кама,
където създават Волжка (Волжко-Камска) България – другата голяма българска
държава през Средновековието. През X в. Волжка България приема исляма и
до времето на татарската хегемония през XIII в. е важна политическа и културна
сила в Далечния север. Кубратовият син Алцек мигрира с хората си в Аварския
каганат, откъдето се преселва във византийските владения в Италия, накрая
постъпва на служба при завладелите големи части на страната лангобарди.

Най-важни последици има миграцията на българите, водени от Аспарух,


третия син на Кубрат, който под хазарския натиск се изтегля на запад, към

33
долните течения на Днепър, Днестър и Дунав. Именно този български кан
олицетворява в най-голяма степен завещаните от Кубрат традиции за държавно
строителство. Той не бяга, търсейки нови земи, а се стреми години наред да
удържи най-западните земи на Велика България, където е гробът на неговия
баща. Отстъплението в западна посока, осъществявано с тежки боеве,
закономерно води Аспарух към Днестър и Дунав, където той очевидно
контактува с различни славянски племена. Съществена роля в българската
история има и Кубер, петият син на Кубрат. Начело на една българска общност
той се заселва в Панония. Аварският каганат разполага Куберовите българи в
региона на Сирмиум (бълг. Срем, дн. Сремска Митровица в Сърбия), т.е. в
подстъпите към Византия.

34
СЪЗДАВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА ПЪРВОТО
БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
Дунавска България
През 60-70-те години на VII в. водените от Аспарух българи, оказвайки отпор
на хазарите, се преселват в земите по долното течение на Днепър до Дунав и
на северозапад към Карпатите. Според византиеца Теофан: ...третият от
синовете на Кубрат, по име Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, no-
северни от Дунава реки, и като завзел Онгъла, заселил се между него и онези
реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от
всяка страна: бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено
като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятеля...
Вероятно в конкретния смисъл на думата Онгъл е резиденцията (48,3 км2) на
Аспарух – големият землен лагер при дн. с. Никулицел. В по-широк смисъл
областта на Онгъла е цялото пространство между Дунавската делта и долните
течения на реките Прут и Днестър, заето от българите през 70-те години на VII в.
Името Онгъл е обяснявано по различен начин, но най-вероятно хронистите
са предали думата „ъгъл“ в старобългарското ѝ произношение. Аспаруховите
българи започват да нахлуват на юг от Дунав. Империята не е в състояние да
им се противопостави, още повече че в този момент Константинопол е блокиран
от арабите. След като се освобождава от опасността, през пролетта-лятото на
680 г. император Константин IV Погонат (668-685 г.) предприема мащабен поход
срещу Аспарух, мобилизирайки сухопътни сили и флот.

Появата на българите е възприемана като твърде сериозна опасност – за


първи път след 602 г. византийската армия предприема поход към Дунав, и
то начело със самия император.

Войната не се развива според византийските планове – българите се оттеглят


в укрепленията си, а военните действия се проточват без изгледи за успех.
Страдащият от подагра Константин IV Погонат отплава с императорския кораб
за лечение, заповядвайки на своите офицери да продължат войната.
Обезкуражената армия възприема отпътуването му като бягство и панически
отстъпва. Българите реагират светкавично, разбиват ромеите и завземат
земите до ...така наречената Варна близо, до Одесос... и Стара планина.
Военните действия продължаватвТракия. През лятото на 681 г. Константин IV
иска примирие. Византия се задължава да плаща годишен данък и фактически
признава новото статукво на Балканите. Държавата има два центъра – лагера
при Никулицел и Плиска, създадена от Аспарух след победоносната война над
Византия. Славянските общности признават неговата върховна власт.
Българският владетел заселва Седемте племена по границите с Византия и
Аварския каганат. На северите е поверена защитата на най-важното
направление – проходите на Източна Стара планина. Славяните получават
известно самоуправление и запазват своите князе. Територията на държавата
35
включва Мизия с днешна Добруджа и обширни земи на север от р. Дунав до
Карпатите и Днестър-Днепър.

Около 700-701 г. Аспарух загива във война с хазарите. Създателят на


Дунавска България се превръща в епичен герой.

Двойното начало
Във времето, в което се изгражда държавата на Аспарух, наричана по
традиция Първо българско царство, на Балканите се появява още една
България. Кубер, по-малкият брат на Аспарух, вдига бунт против аварите и се
заселва в т.нар. Керамисийско поле (района на Битоля и Прилеп). Аварският
хаган се опитва да върне бегълците, но е разбит в няколко сражения. Кубер
разполага с по-малобройна армия, поради което признава върховенството на
императора. Още през 688-689 г. между двете прабългарски групи съществуват
контакти и общи действия. Проучванията на археолозите показват, че през VII–
IX в. в поречието на Вардар и околните земи няма масово присъствие на
славяни, а именно на Куберови българи. Те създават укрепени“аули“ край
Прилеп, Девол (в Албания) и на други места. Куберовите българи влизат в тесни
връзки със славяните в Солунско. Кубер се опитва без успех да превземе Солун.
В резултат на това група българи са разселени от Византия по р. Струма и в
Родопите. През 687-688 г. император Юстиниан II нарушава мира с българите,
потегля към Солун и пленява „славините“. Хиляди славяни са изселени в Мала
Азия. На връщане от победоносния си поход Юстиниан е нападнат в Родопите
от български сили и ...едва успял да премине, като голяма част от войската
му била избита, а мнозина – ранени... Ударът е осъществен от Аспарух в
подкрепа на Кубер.

36
Тервел – кан на българите и кесар на империята
При сина и наследник на Аспарух държавата укрепва. През 705 г. Тервел се
намесва във вътрешните работи на Византия – с българска военна акция
император Юстиниан II е възстановен на престола. От най-стария надпис при
Мадарския конник научаваме, че „чичовците“ на плисковския кан (Куберовите
българи) отказват да подкрепят Юстиниан заради действията му против тях
през 688 г.
В знак на благодарност за помощта Юстиниан провъзгласява Тервел за кесар
(цезар), втората по ранг титла в имперската йерархия – безпрецедентен случай
в Средновековна Европа. Българите получават областта Загоре между Стара
планина и Странджа, годишен данък и богати дарове. Подобно на дядо си
Кубрат, Тервел също е християнин. През 712 г. Тервел отново се намесва във
византийските дела, като достига до стените на Константинопол. През 716 г.
България и Византия сключват договор с важни политически и търговски клаузи.
Българската територия на юг е разширена, остава в сила годишният данък,
двете страни се задължават да си предават взаимно политическите бегълци.
Изключителна е ролята на България в отблъскването на арабската експанзия
през 717-718г., когато огромна арабска армия и флот обсаждат Константинопол.
Идеята на ислямските завоеватели е „да владеят света“ именно от града на
Босфора. Между Тервел и император Лъв III е сключен съюз. Българските удари
са пагубни за арабската армия. Хронистът Михаил Сирийски разказва, че
арабите се страхуват повече от българите, отколкото от ромеите. Решителното
сражение е през август 718 г., българите избиват 22 000 (според някои западни
автори 32 000) араби, което обрича обсадата на пълен крах.

37
Българската победа над ислямските завоеватели намира силен отзвук в
християнския свят и е от световно историческо значение.

Тервел поддържа близки отношения и със своите „чичовци“ – Куберовите


българи в дн. Македония, както сам съобщава в надписа при Мадарския конник.
Този в много отношения уникален скален релеф е изсечен по негова заповед и
може би е негов портрет като победоносен владетел.

Кризата в средата на VIII в.


В периода 754-767 г. страната изпада в тежка криза, чието естество не е
напълно ясно. Ситуацията е усложнена от походите на енергичния византийски
император Константин V Копроним (741 -775 г.).
Около 753-754 г. Кормисош (от рода Вокил) сваля династията Дуло. Започва
династична криза, комбинирана с девет похода на император Константин V
срещу България. Мирът е нарушен през 755 г., когато Византия заселва военни
колонисти и строи крепости в граничната зона. В отговор българите нахлуват
дълбоко в Тракия, но търпят поражение.
Още при първия византийски поход (760 г.) флот от 500 кораба дебаркира в
Дунавската делта и опустошава земите около Онгъла. Императорът със
сухопътните сили достига Ришкия проход, където авангардът му е унищожен от
армията на кан Винех (756-762 г.), но след това българите търпят тежко
поражение. Винех е убит, а на власт идва младият и войнствен Телец (762-
763 г.) от рода Угаин.Той напада пограничните византийски крепости, но с армия
и флот от 800 кораба Константин V търси реванш. На 30 юни 763 г. в полето на
Анхиало (дн. Поморие) българите са победени. Според патриарх Никифор
нещата не са еднозначни, като ...почти цялата ромейска войска стана храна
на скитския (българския) меч... Така или иначе, Телец е свален и убит.

38
Отстъпчивостта на новия кан Сабин (763-764 г.) предизвиква взрив от не-
доволство:

Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите!

Той бяга във Византия, Умор (от рода Угаин) управлява едва 40 дни, на власт
идва Паган (764-765 г.). Византийски отряди залавят княза на северите, Славун,
и Християн, водач на биещи се на българска страна византийски „скамари“
(разбойници). Самият Константин нахлува до делтата на Камчия, опожарявайки
българските аули. При тези неуспехи Паган решава да избяга по море, но е убит.
Новият кан Токт (765-766 г.) загива в продължаващите междуособици, които са
прекратени едва с възцаряването на Телериг (766 -ТП г.).
През юни 766 г. императорът започва поход с 2600 кораба, но те претърпяват
корабокрушение край нос Емине. Поредният удар е през лятото на 774 г., когато
с 2000 кораба Константин V дебаркира край Варна, но изненадващо сключва
мир. Явно императорът е респектирай от възстановената през изминалите осем
години военна мощ на противника. През същата година кан Телериг прави
неуспешен опит да навлезе в Македония. С хитрост той разкрива и наказва със
смърт византийските агенти в Плиска (775 г.), но по-късно сам е принуден да
търси убежище в империята.

Кардам
Дори при оскъдните сведения за онази епоха, Кардам изпъква като един от
значимите български владетели. Империята изоставя агресивната политика, но
продължава да се готви за война. През 784 г. императрица Ирина, регентка на
малолетния Константин VI, прави обиколка в Тракия и обновява Берое (Стара
Загора). През 789 г. стратегът Филит е разбит от българите, когато навлиза в
39
поречието на Струма (789 г.). Очевидно Кардам продължава политиката на
Тервел и Телериг към земите, населени със славяни и Куберови българи.
През април 791 г. българският кан нахлува във Византия, стигайки до Одрин.
В отговор Константин VI предприема наказателен поход, но при Маркели (до дн.
Карнобат) търпи тежко поражение (20 юли 792 г.). През 796 г. Кардам иска
договорения данък, заплашвайки да нахлуе до Златната врата на
Константинопол. Мирът е възстановен.

Навярно при Кардам започват първите действия срещу изпадналия в криза


Аварски каганат.

40
ВЕЛИКА СИЛА В СРЕДНОВЕКОВНА ЕВРОПА
Военни успехи, териториално разширение и реформи при Kан
Kрум (803-814 г.)
Забележителният владетел, на когото българските възрожденци дават
прозвището Страшни, е приеман за основател на нова династия. Потомците на
Крум управляват Първото българско царство фактически до 1018 г.
При този талантлив военачалник и държавник България разширява
територията си далече на северозапад за сметка на рушащия се под ударите
на франките Аварски каганат. Към 805 г. Крум завзема част от източната
територия на каганата. Византия е обезпокоена от териториалното разширение
и мощта на северната си съседка. През 809 г. българите превземат важната
крепост Сердика (старобълг. Средец, дн. София) и проникват по течението на
Струма към Македония и Егейско море. Византия отговаря с масиран поход на
император Никифор I Геник към Плиска (811 г.). С огромната си армия
императорът превзема и опожарява българската столица, отхвърляйки мирните
предложения на Крум. Основните български сили са запазени. Драматичният
сблъсък завършва с поражението и гибелта на Никифор I във Върбишкия
проход (26 юли 811 г.) при опита му да се изтегли на юг от Балкана. Във връзка
с вярванията на прабългарите – от черепа на убития враг е изработена
обкована със сребро ритуална чаша, с която Крум вдига наздравици със
славянските князе.

Във Византия шокът от българския удар е много силен, тъй като Никифор
е първият загинал на бойното поле император след Валент преди повече от
четири столетия (378 г.).

През 811-813 г. Крум нанася тежки удари на империята, като стига до стените
на Константинопол. Българският владетел превзема и разрушава редица
византийски градове и крепости в Източна Тракия и преселва жителите им в
отвъддунавските си земи. Безсилни, византийците коварно погазват
дипломатическите принципи, устройвайки покушение срещу Крум. При подлото
нападение българският кан е ранен, но успява да се спаси. В отговор той с
безпощадност опустошава околностите на византийската столица и превзема
Адрианопол (бълг. Одрин, дн. Едирне в Турция). Византийските хронисти
представят Крум по парадоксален начин – като жесток, но и културен „варва-
рин“. Българите отнасят в столицата Плиска статуи, колони и други паметници
на изкуството от превзетите византийски градове.
Крум централизира съдопроизводството под егидата на държавната власт.
Приема се, че става дума за първите писани закони в България, валидни за
цялото население. Той прави и първите стъпки в провеждане-то на мащабна
административна реформа, насочена към централизация на властта.
Решителна роля в администрирането на държавната територия играят най-
близките помощници на владетеля – кавханът и ичиргу боилът. Крум умира
41
изненадващо в навечерието на поредния си поход към византийската столица
(13 април 814 г.), най-вероятно от инсулт.

България при Oмуртаг


На власт идва Крумовият син Омуртаг (815-831 г.). Между България и
Византия е сключен стабилен мир, който позволява предприемането на активни
действия в други посоки. През 20-те години на IX в. българите окончателно
покоряват бившите аварски земи до р. Тиса, включително района на днешната
унгарска столица Будапеща. Опитите на франките да стъпят трайно на
Балканите са парирани от дунавския български флот, който опожарява
франкските селища по поречието на Среден Дунав и Драва. Военни операции
са проведени и по поречието на р. Тиса. Омуртаг прогонва князете на някои
славянски племена, които преди това са привлечени от франките, замествайки
ги с назначени от Плиска управители. Водена е война и с преживяващия тежка
криза Хазарски каганат, а българските войски проникват на изток от Днепър.
Царуването на Омуртаг е време на реформи и културен подем. Възстановена
е опожарената столица Плиска, която именно тогава придобива монументалния
си облик. Разгръща се строителство на каменни крепости и укрепени дворци
(аули) – край с. Хан Крум (Шуменско), т.нар. предстоличен Преслав, голямата
42
каменна крепост на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре (недалеч от Силистра,
днес в Румъния), крепостите Слон в Карпатите (отново в Румъния), Калфа (в дн.
Молдова) и др. Вероятно от тази епоха са и някои от най-големите землени
окопи близо до българските граници, включително Еркесия в днешна Южна
България. На кан Омуртаг принадлежи знаменитият Търновски надпис,
съхранен в църквата Св. Четиридесет мъченици. Отсечена е серия
Омуртагови златни „медальони“, приемани от някои специалисти за първите
български монети или, което е по-вероятно, златни владетелски печати.

Омуртаг задълбочава вътрешните реформи – страната е разделена на


обширна вътрешна област и девет комитата (провинции), с което
някогашната племенна автономия остава в миналото.

В централната власт ключова роля имат кавханът, ичиргу боилът, канарти-


кинът (престолонаследникът) и Съветът на великите боили.

Териториално разширение
Възходът на държавата продължава при Маламир (831-836 г.) и Пресиан I
(836-852 г.). Българите надделяват в няколко локални конфликта с Византия,
опитват се да подчинят сърби и хървати и засилват позициите си по Средния
Дунав. В държавната територия влизат Пловдив и Северна Тракия, българските
войски проникват в Родопите и до крайбрежието на Егейско море.

При Пресиан Македония и голяма част от днешна Албания са включени


трайно е територията на България, което става с участието на местните
славяни и потомците на Куберовите българи.

43
Според данните от последните археологически обобщения в слабо населе-
ните земи на днешна Вардарска Македония българските власти преселват свои
поданици от дотогавашната държавна територия.
Тъй като Маламир е непълнолетен, а след смъртта му е наследен от също
така малолетния си племенник Пресиан (син на Звиница), години наред
управлението на държавата е в ръцете на регент – кавхана Исбул. Кавханът на
практика управлява България повече от десетилетие, като води настъпателна
външна политика и се грижи за благоустрояването на столицата Плиска.
По времето на Омуртаг и неговите наследници се оформя напълно българ-
ската езическа култура. В нея се съдържат редица оригинални и самобитни
елементи, базирани на старото (пра)българско наследство. От друга страна, в
нейното изграждане се чувства и влиянието на християнска Византия.
Същевременно българският елит се отнася с подозрение и враждебност към
християнството. Показателен е случаят с екзекуцията на Омуртаговия
престолонаследник, обявен за светец и мъченик от църквата, Боян-Енравота,
екзекутиран по заповед на брат си Маламир поради отказа си да отхвърли
„чуждия Бог“.

В средата на IX в. България се утвърждава като една от трите велики


сили е тогавашна Европа, съперничеща на Византийската и Франкската
империя.

44
ПО ПЪТЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ
Покръстването на българите
Централизацията на държавата и консолидацията на народа ѝ, нарасналият
международен престиж и впечатляващата военна мощ намират висшата си
идейна санкция в приемането на християнството (864 г.). Актът е с колосална
историческа стойност и е дело на кан Борис (852-893 г., + 2 май 907 г.) – син на
Пресиан I. Именно този далновиден и способен държавник олицетворява т.нар.
цивилизационен избор на България – християнството. То формира цялостния
етнокултурен облик на българския народ и го превежда както през велики
събития, така и през тежки, катастрофални понякога изпитания.

Борис стига до идеята за приемането на християнството много преди


паметната 864 г. Отначало той търси съдействието на Германската кралство,

45
което означава, че се ориентира към Западната църква. Политическата
ситуация му налага друг път – през 863 г. България и кралството, от една страна,
и Византия и Великоморавия, от друга, са във война. Българите изненадващо
търпят поражение от византийците, съпътствано от земетресения и други „зна-
ци на съдбата“. В променената обстановка Борис пожелава покръстването да
бъде извършено от Константинополската патриаршия. Първо са покръстени
владетелят и близките му, с което се поставя началото на християнизацията на
целия народ (864-866 г.). Част от аристокрацията се обявява против „лошия
закон“ (865 г.). С верните си войски Борис потушава метежа, а петдесет и два
боилски рода са изтребени.
Християнизацията поставя трудния въпрос за мястото на тази водеща
световна религия в българското общество преди и през самия IX в. Както вече
стана дума, християнството е с древни позиции по българските земи, още от
I - II в. сл. Хр. Идването на славяните и българите сериозно разрушава късно-
античната църковна организация, а езичеството на новите заселници доминира.
Въпреки това Христовата вяра има място и сред прабългарите, макар и в един
по-тесен кръг – християни са Кубрат и Тервел, а може би и други представители
на династията Дуло. Дори и в двора на убедените езичници Крум, Омуртаг и
Маламир живеят християни. Гоненията срещу християните при Крум и неговите
наследници са главно на политическа, а не на религиозна основа. Българската
ханска династия дава на държавата и нейния първи „собствен“ мъченик за
Христовата вяра – първородния Омуртагов син Боян-Енравота – екзекутиран по
заповед на брат си Маламир.
Християнизацията е резултат от вътрешната еволюция на българското
общество и водещите социални сили начело с владетеля. В този смисъл
приобщаването към Христовото учение е закономерна поанта на мащабните
обществени промени и държавни реформи през IX в. Новата вяра окончателно
сплотява в един народ българите, славяните и потомците на древното
население (най-вече траките).

В международен план християнизацията утвърждава и узаконява


мощното присъствие на изграждащата се Българска империя в
Югоизточна и отчасти в Централна Европа.

Приобщаването към християнската религия води в България многобройно ви-


зантийско духовенство. Мястото и самочувствието на България като една от
трите велики сили през европейския IX в. диктуват необходимостта от
собствена църква и свой богослужебен език. Борис търси път за решаване на
сложния казус, използвайки традиционното съперничество между Рим и
Константинопол. Неговият диалог с Папството (866-869 г.) е отразен най-пълно
в Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите. В страната
пристига солидна папска мисия начело с епископ Формоза Портуенски, бъдещ
римски папа, когото Борис предпочита за духовен глава на българската църква.
Рим не е съгласен, тогава Борис подновява диалога с Византия, която вече е
готова на компромис. В крайна сметка князът постига църковна само-
стоятелност чрез автокефален, български архиепископ, висш клир, собствен
диоцез, използвайки умело съборното начало във все още единната
46
Християнска църква. На заключителното извънредно заседание на VIII
вселенски събор в Константинопол (4 март 870 г.) дипломатите на Борис
поставят „българския въпрос“, той е решен по благоприятен начин. България
има своя първи архиепископ – св. Йосиф (Стефан), както и собствен църковен
диоцез, а върховенството на „Новия Рим“ (Константинопол) е само теоретично.
На следващия събор (879 г.) този статут е окончателно утвърден.
След 886-893 г., свързвайки християнизацията с учениците и делото на
светите братя Кирил и Методий, България си извоюва правото на свой
богослужебен, старобългарски език. През 889 г. Борис за първи път в
българската история доброволно се отказва от престола и става монах.

Светите братя Кирил и Методий


Зараждането на българската християнска култура поставя основите на Slavia
Orthodoxa – православния славяно-византийски свят – България (включително
дн. Македония), Сърбия, Древна Русия (днес Русия, Украйна и Беларус). През
XIV в. той включва и княжествата Влахия и Молдова (днес Румъния), които до
XVII–XVIII в. използват старобългарския език като официален и богослужебен.

Старобългарският в продължение на векове е третият класически език на


Средновековна Европа редом с латинския и гръцкия.

Основите на старобългарската цивилизация са положени от образованите


византийски монаси и християнски мисионери – св. Константин-Кирил Философ
(827-869 г.) и св. Методий (815-885 г.). Родом от Солун, братята са деца на Лъв,
висш офицер, и Мария, за която се предполага, че е от местната славянска
аристокрация. Едва ли можем да се съмняваме, че славянският (старобългар-
ският) език е матерен за двамата велики солунчани. С други думи, братята имат
твърде типичния за византийската периферия смесен произход. Кирил и
Методий, разбира се, са имали самосъзнание на ромеи (византийци, а не гърци
в съвременния смисъл на думата), но по майчина линия били славяни
(българи). Хора с подобен произход във Византия, особено през IX-XI в., са
влизали в състава на управляващия елит.

47
Методий, който е много по-възрастен от Константин, развива военна кариера,
но в крайна сметка става монах и игумен на знаменития тогава манастир
Полихрон край малоазийската планина Олимп. Константин показва забележи-
телни качества още кат дете и е изпратен в бележитата Магнаурска школа в
Константинопол. По-късно той служи като хартофилакс (пазител на свещените
книги) в патриаршеската катедрала Света София и е преподавател по
философия в Магнаура. Византия използва този блестящ теолог, философ и
филолог в няколко дипломатически мисии – при арабите, хазарите и аланите.
След 851 г. Константин също постъпва в манастира Полихрон, където се отдава
на идеята за създаване на славянска азбука и литературен език. Задачата е
поставена от самия император, тъй като Византия отдавна се стреми да приоб-
щи „своите“ славяни, както и да разполага с културно „оръжие“ за влияние в
огромния славянски свят.

През 855 г. Константин-Кирил Философ с помощта на Методий създава


първата славянска графична система – глаголицата. Азбуката е съобразена
със славянската фон етика, а за основа служи солунският диалект на
старобългарския език.

С помощта на тесен кръг от ученици апостолите започват мащабна превода-


ческа дейност, която да направи Божието слово достъпно за славяните.
Естествено, и братята, и византийската държава имат предвид най-вече
българските славяни, поданици на империята, а в по-далечна перспектива – и
тези зад границите ѝ.
Политическата конюнктура налага неочаквано решение – през 863 г. Византия
изпраща Константин и Методий в далечната Велика Моравия. Княз Ростислав,

48
владетел на тази средновековна държава (на територията на дн. Чехия,
Словакия и отчасти Унгария), се бори за „еманципация“ по отношение на
господстващото немско духовенство. Византийското църковно-политическо
влияние в Централна Европа е посрещнато от немския клир с неприкрита
враждебност.
На четвъртата година от Моравската мисия Константин и Методий пътуват до
Константинопол, а на връщане посещават Рим, за да изразят своята лоялност
към папа Адриан II.
Междувременно Константин побеждава в разгорещен спор, състоял се във
Венеция. Местното духовенство изтъква като аргумент т.нар. триезична догма,
според която свещени са само латинският, гръцкият и еврейският език.
Константин оборва своите опоненти.
Папата, ръководен от политически съображения, благославя мисията и
освещава славянските богослужебни книги. Престоят на братята в Рим
продължава повече от година, през която славянската проповед огласява
храмовете, а учениците на Константин и Методий получават санове от самия
папа.
Константин се разболява тежко, приема монашеска схима и името Кирил, и
на 14 февруари 869 г. умира. Той е погребан в църквата Свети Климент (Сан
Клементе, Рим), а гробът му е свещен за българите.
След смъртта на Константин-Кирил с папска була Методий е ръкоположен за
архиепископ на Среден Дунав и Панония. Независимо от декларираната папска
добронамереност Западните църковни „стандарти“ на епохата поставят под
съмнение правото на проповед на роден език, в случая на славянски. Методий
е задължен да чете Евангелието и Апостола първо на латински, а след това на
славянски език.
Мощното германско духовенство продължава да оспорва правата на
Методий. През 870 г. той е несправедливо осъден и е хвърлен в затвор.
Освободен е едва през 873 г. от папа Йоан VIII, с което дейността на мисията
се нормализира. Методий организира автокефалната Църква на Велико-
моравия, вероятно следвайки българския пример. През 879 г. сла-вянското
богослужение е ограничено още повече от папата. Методий се явява пред съд
в Рим, където обвиненията срещу него са свалени. Той продължава да
превежда библейските книги и създава оригинални проповеди, молитви и
песнопения до самата си смърт (6 април 885 г.).
Смъртта на Методий е последният акорд на Моравската мисия. Новият архи-
епископ – Горазд, близък ученик на Кирил и Методий, е свален от германското
духовенство, а може би и физически ликвидиран.
Експулсираните Климент, Наум и Ангеларий, най-видните последователи на
апостолите, отиват в България – ...за която те отдавна копнеели... както четем
в житието на св. Климент Охридски. Тримата видни духовници са посрещнати
от българския управител на Белград, който веднага ги изпраща при княз Борис
I Михаил. Князът не само посреща тържествено „учителите“, но им създава най-
благоприятните условия за просветителска и творческа дейност. Той изисква от
Константинопол да му бъдат изпратени и другите Кирило-Методиеви ученици.

49
Така групата от последователи на Светите братя в почти пълен състав се съ-
бира в България, за да се превърне от монашеска мисия в гръбнака на
старобългарската цивилизация.

През 886 г. българската държава става истинската родина на славянската


просвета и книжнина. Езикът на св. Кирил и св. Методий „се завръща“ в родната
си, естествена среда. За разлика от Велика Моравия, в България делото на
светите братя се радва на безрезервна държавна подкрепа. Културно-
религиозната реформа застава в центъра на държавната идеология, на вътреш-
ната и външната политика. С решителната подкрепа на Борис I Михаил са
организирани две големи книжовно-просветни средища – в столицата Плиска
(след 893 г. – Велики Преслав) и в Охрид. В подем е строежът и изграждането
на редица манастири, сред които са Св. Пантелеймон край Преслав,
манастирите край с. Равна, Провадийско, скалните обители при с. Мурфатлар
(дн. Басараб) в Северна Добруджа (Румъния), край Дръстър (Силистра), Девол
(при дн. Корча, Албания), около Охридското езеро и др.

Така България, една от трите военни и политически велики сили в


Ранносредновековна Европа, с бързи темпове се превръща и във велика сила
на европейската християнска култура.

50
Най-големият син на Борис I Михаил – Владимир Расате (889-893 г.), се
опитва да промени политическия курс на държавата. Той се свързва с
германския крал Арнулф, в което действие прозира антивизантийска тенденция.
Във вътрешен план действията на владетеля, израсъл в езическа среда,
свързан с консервативните слоеве на аристокрацията и обществото,
подкопават позициите на новата вяра. Научил за това, Борис напуска манастира
и с помощта на верните си хора сваля Владимир от престола и го ослепява.
Короната е дадена на Симеон, а столицата е преместена от Плиска във Велики
Преслав.
Окончателното скъсване с езическото минало става по решение на „народен
събор“ през 893 г. Старият княз отново се връща в манастира, където остава до
смъртта си (2 май 907 г.). Борис I Михаил е канонизиран от българската църква,
а паметта на „светия цар“ е тачена от всички средновековни български
владетели.

51
ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ – ЗЛАТНИЯТ ВЕК НА
СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ
Управлението на Симеон Велики поставя началото на апогея на Първото
българско царство – военнополитическа хегемония на Балканите и максимално
териториално разширение, белязани с невиждан по своите темпове и мащаби
културен възход. Третият син на Борис I – Симеон (Синът на мира) – е роден
през 864 г. и получава блестящо образование в престижната Магнаурска школа
в Константинопол, единствения университет в тогавашна Европа. Десетилетия
след неговата смърт Византия споменава Симеон като блестящ познавач на
философията и „историята на древните“. Заради това Симеон е наричан
„полугрък“, т.е. “почти равен на великите древни гърци“. Допуска се, че Борис I
Михаил е подготвял своя син за духовен глава. След 886 г. Симеон се завръща
в Плиска и се включва в книжовната дейност заедно с Наум, Климент Охридски
и др. Събитията от 893 г. рязко променят съдбата и на Симеон, и на България.

Миниатюра от Мадридския илюстрован ръкопис на Хрониката на Йоан


Скилица, пергамент, средата на XI в.

52
Миниатюрата представя битката при Ахелой, в която Симеон Велики на 20
август 917 г. разбива източноримската армия. Именно след тази победа българ-
ският владетел се прогласява за цар на българи и ромеи, а българската църква
става патриаршеска.

Първа война с Византия (894-896г.)


През 894 г. император Лъв VI премества тържището на българските стоки от
Константинопол в Солун, като засяга не само интересите на търговците, но и
авторитета на младия княз. Симеон отговаря с война, която се разраства с
включването на маджарите (унгарците) на византийска страна. Въпреки
превъзходството си над ромеите в Тракия князът търпи две тежки поражения от
северните “варвари“. Симеон хвърля срещу унгарците техните източни съседи –
печенегите. В резултат на българо-печенежкия удар унгарците са принудени да
изоставят Северното Черноморие и да се заселят в Панония.
През 896 г. Симеон нанася поражение на византийската армия и войната
завършва с победа за България. Към 904 г. българските граници достигат на 20
км от Солун (според граничния Наръшки надпис) и до Адриатическо море.

Българо-византийският двубой
Българо-византийските отношения навлизат в нова фаза през 913 г., когато
Симеон се намесва във византийските династични проблеми. Той е „духовен
син“ на императора, чийто малолетен син (Константин VII Багренородни) е от
четвъртия му брак и е смятан за рожба на противозаконна връзка. Симеон
пристига с армията си пред Константинопол и патриарх Николай Мистик
(председател на регентството) отстъпва пред искането за династичен брак.
Според някои изследователи Симеон е признат за „цар на българите“. Като
бъдещ тъст на Константин VII Симеон трябва да получи титлата василеопатор
(баща на императора), което би му позволило да влияе директно на
политическия живот в империята.
През 914 г. императрицата майка Зоя извършва преврат, а споразуменията
са отхвърлени. Между двете страни избухва конфликт, продължил чак до 927 г.

53
Битката при Ахелой и нейните последици
Българската хегемония на Балканите достига своя апогей, след като Симеон
разгромява ромеите при р. Ахелой (20 август 917 г.). През лятото на 917 г.
България е обект на византийска агресия, подготвяна няколко години.
Ромейските управници полага тусилия за изграждането на коалиция с печенеги,
унгарци и сърби. Симеон надделява още на полето на дипломацията, като дори
привлича унгарците на своя страна.
За първи път след злополучния поход на Никифор Геник Византия хвърля
срещу българите сили от такъв мащаб – около 40 000 души, като само конницата
е от 12 000, а флотът, предвождан от Роман Лакапин, отплава към делтата на
Дунав, за да прехвърли очакваните печенежки сили.

54
Цар Симеон зорко следи поведението на противника – българите изпреварва-
що заемат позиции в близост до полето на Анхиало, където през VIII–IX в. става
не една битка между двете страни. В хода на кървавото сражение българският
владетел се проявява не само като даровит военачалник, но и като смел воин.
Разгромената византийска армия търси спасение зад стените на Месемврия.

Повече от половин век след паметната битка византийският историк Лъв


Дякон оплаква купищата кости при Ахелой, които свидетелстват за
блестящата българска победа.

През следващите години българите многократно обсаждат Константинопол,


нахлуват дълбоко в Тесалия и Атика, а Византия моли за мир. През 918 г.
българите нападат Сърбия и пленяват княз Петър Гойникович, който
сътрудничи на ромеите. След 919 г., когато управлението е овладяно от Роман I
Лакапин, конфликтът се изостря. В стремежа си към голямата цел –
превземането на „Новия Рим“, Симеон търси съюз за общи военни действия по
суша и море с арабите, но империята предотвратява съюза чрез скъпи дарове.
Царят се обявява за император на българите и ромеите, писмата му имат
печати с надпис василевс на ромеите. В държавната идеология се утвърждава
титлата цезар (цар), равнозначна на император, или василевс, която преминава
в политическия речник на руси и сърби.
Политиката на Симеон води до многократни намеси във вътрешните работи
на Сърбия и до завладяването ѝ (924 г.). Мнозина от знатните (т.нар. купони) са
хвърлени в затвора, страната е превърната в обикновена провинция на
българското царство. През 926 г. се стига до кратка война с хърватите, която е
неуспешна. Въпреки това крал Томислав се страхува от ново българско
нападение и с посредничеството на папски легати моли Симеон за мир.

55
Великият български владетел умира от инфаркт на 27 май 927 г. – респектът
и страхът от Симеон Българина карат византийските хронисти да свързват
смъртта му с имитативна „черна магия“, извършена по молба на Роман Лакапин.
Идеите на цар Симеон отразяват високото самочувствие на българското
общество. Военно-политическата хегемония на Балканите и ускореното
културно развитие при царя интелектуалец закономерно водят до оспорване на
византийските имперски претенции.

Разцвет на българската култура


Царуването на Симеон е Златен век и за младата християнска култура.
Царят „книголюбец“ е сравняван от съвременниците си с древни културни
строители като библейския Давид и египетския цар Птолемей. В
интелектуалния кръг на Симеон влизат Климент Охридски, Наум, Черноризец
Храбър, Константин Преславски, Йоан Екзарх и други бележити творци. Тяхното
дело надхвърля териториите на България и се превръща в книжовно богатство
за православните славяни. Творчеството им е свидетелство за оригинално
преосмисляне от българските творци на богатото антично и византийско
наследство. На Преславския културен кръг дължим и преводите на няколко
византийски хроники, в които се съдържат сведения за българската история,
както и на редица жития на раннохристиянски мъченици и др. Вероятно по
поръка на царя е преведен или съставен по други извори „Именник на
българските владетели“ („князе“, наричан най-често „Именник на българските
ханове“). Още от времето на Борис I Михаил и най-вече при Симеон в България
съобразно местните условия се адаптира византийското право, като е съставен
Законът за съдене на хората.

Българските книги са преписвани векове наред в Русия, Сърбия и други


страни, а влиянието на старобългарската култура оставя дълбоки следи в
националното им съзнание.

При управлението на Симеон Велики Преслав започва да се превръща в


монументален столичен град – своеобразен български Константинопол. В града
е построен великолепен дворец, многобройни църкви, сред които изпъква
изящната Кръгла (Златна) църква, отразяваща изискания вкус на самия
Симеон. Едно от най-забележителните и оригинални явления в изкуството е
появата на преславската художествена керамика.

56
БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАР ПЕТЪР (927-969 Г.)
В дни на мир и ратни беди
Независимо от политическите и социалните трудности при цар Петър
България продължава да бъде регионална велика сила. Мирът с Византия
(октомври 927 г.) утвърждава титлите цар (виз. василевс, лат. император) и
патриарх, съответно за владетел и за духовен глава на българите. България
получава първенство пред всички останали християнски държави, а Петър се
жени за византийската принцеса Мария-Ирина – безпрецедентен за Европа по
онова време династичен брак. Тъй като Петър е много млад (може би дори
малолетен), още приживе Симеон определя за негов регент опитния Георги
Сурсувул, вероятно кавхан. Неговата политика, както личи от историческите
извори, е споделяна и от други високопоставени лица – като ичиргу боил
Мостич. В средите на болярството се оформя и кръг, който не споделя линията
на мир с Византия. С подкрепата на този кръг братята на Петър – Иван и
Михаил, правят неуспешни опити за преврат (през 928 и 930 г.). Покрай заговора
начело с Михаил едва не се стига до гражданска война, но претендентът
изненадващо умира.
През 931 г. сърбите, водени от княз Чеслав Клонимирович (българин по
майчина линия, използван като марионетка от Симеон през 924 г.), със
задкулисната подкрепа на Византия отхвърлят българската власт. Тежък
проблем за България след 30-те години на X в. са нашествията на маджарите
(унгарците), бич за почти цяла Европа през онази епоха. При някои от своите
походи маджарите достигат и нападат територията на Византия в Източна
Тракия и Солунско, в някои случаи вероятно с разрешение на правителството в
Преслав.
През 943 г. Добруджа е нападната от печенежките наемници на княз Игор (при
един осуетен с българска намеса руски морски поход против Византия). Въпреки
всички проблеми държавата запазва почти цялата си територия, както и
респектиращата съседите военна мощ.

57
Проявите на нелоялност от византийска страна водят до българо-унгарски
договор (965 г.), с който войнствените маджари официално получават коридор
за атаки срещу Византия.

Руска агресия и византийска окупация (968-971 г.)


За да отслаби своите северни противници – България и Киевска Рус
(заплашваща византийските позиции в Крим) – империята насочва войнствения
княз Светослав Игоревич срещу българите. Изненадващият удар на древните
руси (нормани и източни славяни) и численото им надмощие водят до
поражението на българската войска при Малък Преслав (Преславец) в
Дунавската делта (август 968 г.). Цар Петър получава инсулт, приема
монашество и не след дълго умира (30 януари 969 г.). Българската дипломация
реагира, като хвърля срещу Киев печенегите. Князът е принуден да се завърне
в Киев, след което окупационните му части са изтласкани от българите. Стрес-
ната от успехите на Светослав, който води със себе си и един претендент за
византийската корона, Византия позволява на синовете на Петър – Борис II и
Роман, да се завърнат във Велики Преслав. Независимо от подновения съюз
империята не оказва военна помощ на България.

58
При втория поход (969 г.) на Светослав след тежки боеве Източна България
е окупирана, а на младия цар Борис II (969-971 г.) е наложен унизителен съюз.
Фактически царят става руски заложник, а вътрешният град на Преслав и
дворецът са под контрола на варяжкия (норманския) войвода Свенкел.
Киевският княз избира за своя база и резиденция дунавския Дръстър. Както
други варварски владетели, и Светослав е съблазнен от идеята за превземане
на „световната столица“ Константинопол. Провалът на тези замисли и руските
жестокости в България улесняват император Йоан I Цимисхи, който под маската
на съюзник превзема Велики Преслав (5 април 971 г.) и обсажда Дръстър.
След тримесечна обсада и отчаяна съпротива Светослав капитулира,
сключва мир с императора, а по обратния път към Киев е убит от печенегите.
Коварният съюзник и приятел Цимисхи триумфално отвежда Борис II в
Цариград и го лишава от царската корона. Според византийските закони
Българското царство престава да съществува.
Цар Петър често е обект на пристрастни оценки. Катастрофата от 969-971 г.
се дължи не толкова на упадък и византийска поквара, а преди всичко на крайно
неблагоприятната военнополитическа обстановка.

През XI–XII в. името на светия цар (Петър е вторият български владетел


след Борис I Михаил, който е канонизиран от църквата след смъртта си)
става символ на държавността и е приемано от редица национални водачи
(Петър Делян, Константин-Петър Бодин и Теодор-Петър).

Българска църква и културен живот при цар Петър


Археологическите проучвания, особено в столицата Велики Преслав,
свидетелстват за следване на традициите на Златния век. Голяма част от
представителните сгради и църкви в столицата най-вероятно са строени при
Петър. Преславската художествена керамика и приложните изкуства достигат
своите върхове. Някои нови открития (манастирът при с. Черноглавци, Шумен-
ско) са свидетелство за следване и обогатяване на традициите от предходните
десетилетия. Вероятно по същото време са изградени и катедралните храмове
на Българската патриаршия в Дръстър и Велики Преслав.

59
Продължава да се развива книжовността, открояват се автори като Презвитер
Козма и Черноризец Петър. Царят проявява грижи за религиозния живот, но
мнението за крайните му пристрастия към църквата не почива на сериозни
доказателства.

Една от най-големите личности по времето на цар Петър е прочутият


монах и отшелник св. Иван Рилски (починал през 946 г.).

Богомилството
По времето на цар Петър се ражда прочутата през Средните векове
българска ерес – богомилството, което през следващите векове разпростира
своето влияние до бреговете на Атлантическия океан. Често се твърди, че
учението възниква в Македония. Най-възможна е появата му в Пловдивска
Тракия – район, където си дават среща българското езичество и пренесените
от Изтока ереси, най-вече павликянството. След два века още се е помнело, че
Богомил е действал в Българска Македония (в онази епоха така е наричана
Тракия), при Филиповград (Пловдив).

60
Появата на богомилството има връзка и с възможността Евангелието да се
чете на собствен език. Лъжеучението притежава редица оригинални черти – на
първо място, умерен дуализъм и подчертан аскетизъм. Още през XI в.
богомилските идеи излизат извън пределите на България. Те имат
изключително въздействие в средновековния свят – френските катари и
албигойци, италианските патарени, босненските еретици, руските стриголници
и много други смятат богомилите за свои учители.

Френските им последователи се наричат бугри (българи) по вяра.


Идеите, които Църквата преследва, имат своето отражение в
Реформацията и протестантските учения на Запад.

Българската църква и лично цар Петър вземат решителни мерки срещу


еретиците. Свидетелство за безпощадната борба за чистотата на вярата е
прочутата Беседа против богомилите на Презвитер Козма – своеобразен
наръчник за разобличаване на ересите, тя е преписвана в продължение на
векове в руските княжества, Сърбия и други страни.

61
БЪЛГАРСКАТА ЕПОПЕЯ (971-1018 Г.)
Борба за опазване на държавата
След катастрофата през 971 г. в неокупираните западни земи е свикан
народен събор – държавната власт е поета от Комитопулите – Давид, Мойсей,
Арон и Самуил, синове на могъщия комит Никола и царски роднини. Те са
наместничество, което управлява вместо пленения цар Борис II. През 973 г.,
следвайки политиката на цар Петър, те изпращат мисия при германския
император Отон I и маджарите.

Неочакваната смърт на Йоан Цимисхи през 976 г. предизвиква гражданска


война във Византийската империя. Българите преминават в
контранастъпление, но Давид и Мойсей загиват. През 978 г. Борис II и брат му
Роман бягат от плен. За нещастие, Борис е убит по погрешка от граничната
стража. Макар да е превърнат от ромеите в евнух, Роман (978-991 г.) е признат
за цар от Самуил, Арон и цялата знат. При цар Роман българска столица е
Скопие, наречен от тогавашен унгарски автор – Цезария (царски град). Ролята
на царя евнух се нуждае от преоценка. Представата, че той остава встрани от
държавните дела, е погрешна – през 986 г. Роман участва в битката при Тра-
янови врата, а през 991 г. е пленен по време на война.

Прочутият Самуил
През 986 г. император Василий II нахлува з България и обсажда стратегически
важния Средец (София). Основните български сили начело със Самуил и цар
Роман по същото време са в Тесалия.
Средец, тогава под управлението на Арон, оказва твърда съпротива.
Гарнизонът прави смела атака и изгаря стенобойните машини на противника.
Получил известие за случващото се, Самуил се насочва към района на бойните
действия. Непредвидената българска активност принуждава Василий II след
62
двадесет дни да потегли назад. Ромеите са обезкуражени от страх и суеверен
ужас. Самуиловите сили атакуват, а византийското отстъпление се превръща в
безразборно бягство. Императорът се спасява по чудо, а в български ръце
попадат императорската шатра, походна хазна, корони и други инсигнии на
властта. На 17 август 986 г. Византия търпи поражение, което се родее с онова
на Никифор I Геник (811 г.). Поетът Йоан Геометър възкликва:

Истър (византийското име на р. Дунав, т.е. българите) грабна венеца на


Рим.

В империята отново пламва гражданска война, което позволява на българите


да освободят североизточните земи със старите столици Велики Преслав и
Плиска. Овладени са и редица крепости покрай Солун. След пленяването и
смъртта на Роман, за цар е коронясан Самуил (997-1014 г.), който фактически

63
ръководи държавата от много години. Арон е екзекутиран през 987 г. с цялото
си семейство (оцелява само Иван Владислав), тъй като е уличен в съглаша-
телство с Византия.
През 996 г. цар Самуил търпи тежко поражение при р. Сперхей, но
продължава енергичната си политика. Под български контрол попада Драч (дн.
Дуръс, Албания). Постепенно България отстъпва пред стопанската и военна
мощ на Византия. Василий II последователно завладява Велики Преслав и
Източна България (1000 г.), Воден и други крепости край Солун, Видин (1002 г.),
Скопие (1003 г.) и др. Дори в тази сложна обстановка Самуил успява да
поддържа силна армия. Към 1009-1010 г. той предприема поход по
Адриатическото крайбрежие, достига до Задар и се намесва във вътрешните
дела на Хърватия.
При поредната византийска офанзива през лятото на 1014 г. отначало
войските на императора са спрени. На 29 юли 1014 г. византийски отряд успява
да преодолее Беласица при село Ключ и да нападне българите в тил.

Цар Самуил е разбит, а 15 000 българи са пленени.

Василий нарежда хилядите пленници да бъдат ослепени, като на всеки сто е


оставен по един едноок водач. Това престъпление спечелва на Василий II
зловещото прозвище Българоубиец. При гледката на войската си Самуил
получава инфаркт и умира (6 октомври 1014 г.).

Погребан е в построената от него катедрална църква Св. Ахил (на


остров в Малкото Преспанско езеро), а гробът му е открит преди три
десетилетия от гръцки археолози.

Окончателно завладяване на българското царство (1014-


1018 г.)
Гаврил Радомир (1014-1015 г.) и Иван Владислав (1015-1018 г.) трудно
удържат византийския натиск, за което допринасят и вътрешните раздори,
натрупаната умора и отчаяние. Самуиловият син Гаврил Радомир отстъпва по
авторитет и качества на своя баща. Многобройни български сили са блокирани
и пленени в крепостта Мъглен, а броени дни след това царят (по същото време
той е на лов) е свален и убит от своя братовчед Иван Владислав.
Макар и опетнен с кръвта на някогашния си спасител, синът на Арон се оказва
енергичен държавник. Мащабните му замисли (да нападне империята в съюз с
печенегите през 1017 г.) срещат нарасналата византийска мощ, а и българските
сили вече са твърде ограничени. Българският самодържец, „българин родом“
(според известния Битолски надпис), загива ненадейно край стените на Драч
(февруари 1018 г.).
Гибелта на Иван Владислав дава ход на отчаянието и съмнението в смисъла
на съпротивата. По-голямата част от болярството (включително царица Мария,
патриарх Давид, ичиргу боил Богдан, дори прославени войводи като Кракра

64
Пернишки и Драгомъж от Струмица) капитулира пред Василий II. Престоло-
наследникът Пресиан II се съпротивлява в планината Томор, но е принуден да
се предаде (август 1018 г.).Той вероятно е провъзгласен от войската за
поредния (последен за Първото царство) български владетел, което личи и от
действията на Василий II и от една византийска миниатюра от 1019 г., където
Пресиан е представен с царски одежди.
Последователно са унищожени последните огнища на съпротива в планините
на днешна Албания и на други места чак до далечния северозапад – крепостта
Срем (дн. Сремска Митровица).

След епична, кървава борба е края на 1018г. Първото българско царство


пада под византийска власт.

65
БЪЛГАРИЯ ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ (XI–XII В.)
Последици от византийското завоевание
Завладяването на българските земи от Византия води до сериозни админи-
стративни, стопански и етнически промени. В трите основни провинции, на които
е разделено покореното царство (България, Паристрион (Подунавие) и
Сирмион), навлиза византийската администрация, докато българската знат
остава на заден план. Най-голяма и богата е провинцията България с център
Скопие, включваща основните земи на Самуилова България. Паристрион има
за“столица“ Доростол/Дръстър (Силистра) и скоро става арена на жестоки битки
с нахлуващите номади – печенеги, узи и кумани. Западната гранична област е с
център Сирмион/Срем, към нея са насочени агресивните стремежи на Унгария.
През българските земи преминават и основните армии на Първи (1096 г.), Втори
(1147-1148 г.) и Трети (1189-1190 г.) кръстоносен поход. Увеличаващата се
пропаст между католици и православни води до сблъсъци с местното българско
население и щети за стопанството му.
Въвеждането на византийската данъчна система е съпътствано от произволи,
корупция и всевъзможни злоупотреби, които нерядко водят до бунтове и
съпротива от страна на българите.

Въстания и бунтове
Първото голямо въстание, целящо да възроди погиналото българско царство,
избухва през есента на 1040 г. в района на Белград и по р. Морава (основно на
територията на днешните Източна Сърбия, Македония и Северна Гърция).
Негов водач е Петър Делян, смятан за внук на цар Самуил, но най-вероятно
самозванец. С решителни действия Делян си спечелва масовата подкрепа на
българите между Дунав и Егейско море, като достига в опасна за империята
близост до Солун. Българските победи не могат да осуетят вътрешния разкол,
когато във въстаническия лагер се появява Алусиан, втори син на Иван
Владислав и брат на Пресиан II. На практика се установява своеобразно
двувластие, но с превес в полза на Алусиан. След една авантюристична атака
срещу Солун през 1041 г., при която въстаниците са разбити, Алусиан чрез
измама ослепява Делян. Бягството на Алусиан при ромеите има разрушително
въздействие не толкова върху военните сили, колкото върху психологическата
устойчивост на въстаналите българи, макар част от тях да се сплотяват отново
около своя цар Петър Делян. Въстаниците са разбити от ромеите, а Делян е
пленен и отведен в Цариград (1041 г.).

66
Вторият мащабен опит за възкресяване на царството е през 1072-1073 г.
Негов инициатор е потомъкът на някогашните кавхани Георги Войтех от Скопие.
За цар българите избират Самуиловия правнук Константин Бодин, най-малък
син на сръбския княз на Дукля (днес Черна гора). Бодин е коронясан за цар под
името „Петър“ на събор в Призрен. За кратко време са освободени Скопие,
Средец (София), Охрид и други стари български градове, но Константин-Петър
Бодин не е признат от цялата аристокрация. Отделни български аристократи
преминават на византийска страна, колебания проявява дори инициаторът
Георги Войтех. Така въстанието е разгромено, а Георги Войтех умира от нанесе-
ните му побои и изтезания.
Наред с тези два мащабни опита за възобновяване на погиналата държавност
в българските земи се формират редица движения, останали на регионално или
примитивно „антифеодално“ равнище. През 1066 г. избухва бунт на местни
българи, власи и ромеи (гърци) от Тесалия. Още по-масов е бунтът на Нестор –
по произход българин от Македония или Албания, изпратен за управител на
Паристрион, за да усмири своите сънародници в Дръстър (1074 г.). Обстоятел-
ствата принуждават Нестор да заеме страната на бунтовниците. С войска от
българи и печенеги той дестабилизира византийската власт и обсажда
столицата Константинопол. През 1078-1079 г. пловдивският павликянин Лека в
съюз с печенегите бунтува земите около Средец и Ниш, а българинът Добро-
мир – тези около Месемврия (Несебър).
Много по-сериозно по мащаби и сила е въстанието на пловдивските
павликяни начело с Травъл. През XI–XII в. преобладаващата част от
павликяните вече са българи по народност, а еретическата общност е
съставена от арменци, гърци и др. С помощта на печенегите Травъл създава
свободна територия с център крепостта Белятово (край гр. Карлово).
Наказателният ромейски поход, ръководен от главнокомандващия сухопътните
сили на империята Григорий Бакуриани (създател на Бачковския манастир –
1083 г.), е спрян от Травъл. Движението постепенно губи силата си, а
бунтовниците се изтеглят на север от Стара планина, където следите им се
губят.

67
Малко известен елемент от политическата активност на българите във Ви-
зантия е участието на представители на аристокрацията в борбите за самия
византийски престол.

Най-ярко се изявява Пресиан II, който на два пъти (през 1026 и 1029г.) е
претендент за императорската корона.

Действията му показват съхраняване на най-радикалните политически идеи


сред българския елит дори и в условия под чужда власт. Пресиан търси
екстремно решение на поставения още от Симеон Велики въпрос за правата
на българите върху властта над Ромейската (християнската) империя. През
1057 г. на византийския трон застава Исак I Комнин, а за императрица е обявена
Пресияновата сестра Екатерина – ярък пример за династичен брак.

Духовен живот и култура


Византийската власт в България не провежда ясна политика на асимилиране
(ромеизация, елинизация) на българския народ. Отсъствието на собствена
държава и автентична национална църква води до застой и прояви на регрес в
културата. Столиците Плиска, Велики Преслав и Охрид стават жертва на военни
действия, безценни паметници на архитектурата, книжнината и изкуството са
унищожени.

Част от книжовното наследство на Симеоновия Златен век е иззето от


Византия и подарено на Киевска Русия.

Истината е, че чрез тези паметници (Симеонови те сборници, книгите на


Йоан Екзарх, Константин Преславски и т.н.) се дава мощен тласък на старо-
руската култура, но самите българи са лишени от тях. Охридската
архиепископия, ръководена от византийски клир, не притежава потенциал за
68
развитие на българската култура. Като огнища на българската книжнина се
развиват главно малки и средни манастири – такива са обителите, създадени
от бъдещите светци Гаврил Лесновски, Йоаким Осоговски и Прохор Пшински –
последователи на любимия народен духовник св. Иван Рилски.

Българите и чуждата власт


Съпротивата срещу византийското господство се проявява в най-
разнообразни форми, а в българското общество се запазва и развива вътрешна
непримиримост към чуждата власт. Обикновеният българин е склонен да
идеализира „своето“, българското царство и неговите владетели. Или както
пише анонимният автор на Българския апокрифен летопис:

...в дните на св. Петър, царят български, имаше изобилие от всичко


...вреше и кипеше от всяко Божие дарование...

Укрепването на Византия при династията Комнини води до отслабване на


въоръжените форми на съпротива. Данъчните произволи, корупцията, слабата
защита от атаките на номади, кръстоносци и т.н. създават благоприятни
69
условия за усилване на богомилството, павликянството и други неортодоксални
учения и представи. От Тракия богомилската ерес прониква в Мала Азия и в
самата столица Константинопол. Най-известният богомилски ересиарх от онази
епоха е Василий Врач (Лекаря), който през 1111 г. е изгорен на клада по заповед
на Алексий I Комнин.
Византийското владичество не намира трайна и солидна социална подкрепа
в България. Макар че не са обект на целенасочена дискриминация, българите
са възприемани и третирани като покорен чужд народ. Българското болярство,
което отчасти се съхранява, а от друга страна, с течение на времето, набира
стопанска мощ и властови позиции, трудно се примирява с второстепенното си
положение в своята собствена страна. Така етнополитическият и етно-
културният фактор, които Византия не е в състояние да преодолее, очертават
перспективата за възстановяване на независимата българска държава.

70
ВЪЗОБНОВЯВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА
БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО (1186-1241 Г.)
Освободителното движение на братята Петър и Асен
Кризисните явления във Византия в края на XII в. засилват освободителните
тежнения, умело направлявани от търновските боляри, братята Теодор и Иван
Асен Белгун (останал в народната памет като стария Асен). Пораженията на
Византия във войните с унгарците и италианските нормани (1183-1185 г.), както
и поредните данъчни насилия, засилват напрежението.
През зимата на 1186 г. при освещаването на храма Се. Димитър в Търново
по-големият брат Теодор е провъзгласен за цар под името Петър. Това е
извършено от издигнатия малко преди това български архиепископ Василий –
т.е. възобновяването на автокефалната църква е пряко свързано с обновя-
ването на царството. Петър и Асен издигат като свое кредо приемствеността с
Първото българско царство, а първата им акция е насочена към старата
столица Велики Преслав. Разбити от императорската армия, водачите
отстъпват в Северното Черноморие, където сключват съюз с куманите.

През есента на 1186 г. Петър и Асен освобождават Северна България,


като заявяват, че ще обединят Мизия, Тракия и България, както е било
някога. Изпратените срещу тях византийски сили претърпяват неуспех.

За официална столица отначало е приет Преслав (там се установява цар


Петър), докато Асен (коронясан от своя по-голям брат за съвладетел вероятно
през есента на 1186 г.) е в реалния държавен център Търново – средище на
възобновената българска църква.
Византийското надмощие е преодоляно със смели действия, ръководени най-
често от талантливия и изобретателен в стратегията Асен. През 1188 г. след
неуспешна обсада на Ловеч император Исак II Ангел сключва примирие, а
третият брат Йоаница (Калоян) е отведен като заложник в Константинопол.
През 1189 г. Петър и Асен влизат в преговори с преминаващите през Тракия
кръстоносци на император Фридрих I Барбароса. Те предлагат 40 000 войници
за общи действия за унищожението на Византия и Петър да получи диадемата
на Гръцкото царство (короната на Византия) – ярък израз на политическата
идеология, завещана от цар Симеон Велики. Българите влизат в съюз и със
сръбския владетел Стефан Неман.
След категорична победа над сърбите Исак Ангел решава да накаже
българите. За целта мобилизира значителни военни сили, а византийският флот
навлиза по Дунав и пресича пътя на куманите. Самият император преминава
Източна Стара планина, достига до Търново и го обсажда. Предприетата обсада
се проточва без изгледи за успех.
На свой ред цар Асен чрез мним беглец заблуждава императора, че всеки
момент се очаква пристигането на кумански подкрепления. Исак Ангел решава
бързо да се оттегли, преминавайки през Тревненския проход, но попада в
71
организираните от Асен засади и търпи пълен разгром. На бойното поле падат
хиляди ромейски войници, а императорът губи дори шлема от си. Гвардията
спасява Исак Ангел, като с оръжие му пробива път през собствения му обоз и
пехота. Наред с тежките загуби империята е унизена – в български ръце попадат
някои от най-ценните ѝ реликви, включително кръста на Константин Велики.
На преден план изпъква енергичният Асен. Той освобождава Средец (1193 г.),
прониква до Бяло море и разбива ромеите в Източна Тракия (1194 г.). По поръка
на Петър и Асен в Македония действа Добромир Хриз.

През 1195 г. Асен пренася в Търново мощите на св. Иван Рилски, което се
превръща и в политическо събитие.

Сред болярите зрее недоволство от твърдата ръка на Асен, подклаждано от


византийските интриги. Асен е убит от своя братовчед Иванко (1196 г.), който
узурпира престола. Петър обсажда Търново, а опитите за византийска намеса
напълно компрометират Иванко, който бяга във Византия. Цар Петър отново
поема властта, но скоро става жертва на пореден заговор (1197 г.).

Цар Калоян (1197-1207 г.)


Заемайки престола, най-малкият брат Калоян парира опозицията, привлича
на своя страна Хриз и Иванко (тогава византийски управител на Пловдив) и
нанася серия удари на империята. В български ръце падат Констанция (край дн.
Симеоновград) и Варна. Куманските съюзници и „роднини“ (царят е женен за
куманска принцеса) опустошават безмилостно ромейските градове и селища в
Източна Тракия. Калоян освобождава българските земи в Македония и прониква
в днешните предели на Албания и Косово. Византия моли за мир, след което
царят освобождава Белград и Браничево от унгарска власт (1202-1203 г.)

72
Едно от важните църковно-политически събития в историята на Второто
царство е унията с Рим. През 1203 г. в Търново пристига папският презвитер
Доминик, а за Рим пътуват царски пратеници. След оживени преговори
кардинал Лъв посещава Търново и на 7 ноември 1204 г. със знаците на ду-
ховната власт Василий е обявен за примас. На следващия ден Калоян
тържествено е коронясан за крал, с което България получава най-авторитетното
международно признание.
В духа на българската държавна традиция в писмата си Калоян се подписва
като император, а примасът е патриарх. В интерес на диалога папата
подминава тези сериозни йерархични несъответствия. Признаването на
папското върховенство става при запазване на православните догми.

Войната с латинската империя


На 13 април 1204 г. западните кръстоносци завладяват Константинопол.
Калоян търси контакти с тях, но е обсипан с безцеремонни заплахи. Рицарите
превземат Пловдив и кроят планове за завоюване на други български области.
В съгласие с цар Калоян ромеите в Димотика и Одрин вдигат въстание.
Император Балдуин потегля към Одрин. Следват го венецианските войски,
водени от самия дож Енрико Дандоло. Върху стените на града се развяват
знамената на Калоян. Прелюдия към битката е нападението на куманите с
вожда им Коца (хан Козак от династията Бурджогли) срещу рицарския лагер на
13 април.
На следващия ден яростните българо-кумански атаки принуждават кръсто-
носците да встъпят в бой. Те попадат в българските засади и търпят
катастрофално поражение.

73
В пресечената местност, където се сливат Тунджа и Марица, загива
...цветът на латинската войска, известна със силата на своите копия. В боя
падат стотици рицари, хиляди сержанти, войници и пехотинци. Императорът е
пленен, а вследствие на паническото бягство възрастният Дандоло умира.
Балдуин е отведен в Търново, където по-късно умира и той.
Следват още блестящи български победи – при Сяр, Русийон и на други
места. През есента на 1207 г. в бой с българите в Родопите загива солунският
владетел Бонифаций Монфератски. Византийските градове (Одрин, Димотика,
Пловдив и др.), които отначало признават Калоян за свой владетел, започват
да му изменят. Царят отговаря с репресии, като се определя за Ромеоубиец и
отмъстител за престъпленията на Василий II.

България става най-мощната сила на Балканите, но при обсадата на


Солун (есента на 1207г.) царят е убит от куманския войвода Манастър,
маша на заговорници.

През 1972 г. при археологически разкопки при църквата Се. Четиридесет


мъченици е открит гробът на великия български цар Калоян.

Управлението на Борил (1207-1218 г.)


След междуособици престолът е зает от Борил, докато малолетните синове
на Асен I, Иван Асен II и Александър, бягат отначало при куманите, а после в
руските земи. Властта на Борил е оспорвана от Алексий Слав в Родопите и
Стрез в Македония. Борил разбива латинците край Боруй (Стара Загора) през
1208 г., но край Пловдив е победен. Той търси подкрепата на църквата, като
свиква православен събор срещу богомилите (1211 г.). Унията с Рим не е
прекратена, през 1213 г. е постигнат съюз с латинския император Хенрих.
74
Неуспехите подронват авторитета на царя – през 1213 г. Борил
потушава бунт във Видин сунгарска подкрепа, „платена“ със загубата на
Белград и Браничево.

Към 1217 г. Иван Асен II и Александър се завръщат в страната с руски


наемници и след кратка гражданска война свалят Борил.

Владетели в Македония
Освобождаването на земите в Македония е един от приоритетите на
Асеневци. С въоръжен отряд за управител на земите по Струма е изпратен
Добромир Хриз, който скоро е принуден да признае византийското
върховенство. Той превръща в своя столица крепостта Просек (при дн. Демир
капия) на р. Вардар – своеобразно копие на Търново. Подкрепен от цар Калоян,
Хриз – изменчивият хамелеон (израз на Никита Хониат), се сражава отново с
ромеите, след което се подчинява на императора, но само година по-късно
разширява земите си към Прилеп и Битоля. Съдбата му е решена през 1202 г.,
когато цар Калоян присъединява Просек, земите по Вардар и част от Косово.
Около 1208 г. загубилият борбата за търновския трон Стрез със сръбска
помощ завзема Просек и земите по Вардар.

След постигането на компромис с цар Борил севастократор Стрез воюва


слатинците и се включва в антисръбската коалиция. Той е убит по внушение
на влиятелния сръбски монах, бъдещия архиепископ и светец Сава, но
Просек е завзет не от сърбите, а от Теодор Комнин.

След битката при Клокотница (1230 г.) крепостта и нейната област влизат
отново в състава на Българското царство.
В борбата за престола през 1207 г. отпада и Алексий Слав. Той откъсва
земите в Родопите и Македония с крепостите Цепена и Мелник. През 1208 г.
Слав се подчинява на латинския император Хенрих, който го прави свой зет. По-
късно деспот Слав се съюзява с Теодор Комнин, но след 1230 г. владенията му
са включени към Българското царство.

75
ВЪЗХОДЪТ НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
ПРИ ЦАР ИВАН АСЕН II (1218-1241 Г.)

Иван Асен II е признат за „най-великия от всички български царе“ още от


съвременниците си. С ловка дипломация и премерени военни удари той
възвръща част от изгубените територии. Унгарският крал Андрей II е заставен
да върне Белград и Браничево (с династичен брак –1221 г.). Деспот Алексий
Слав е принуден да се подчини на царя в Търново, а Пловдивска Тракия е
отнета от латинците. През 1225 г. Иван Асен II сключва съюз с епирския деспот
(по-късно император в Солун) Теодор Комнин.

От море до море
Настъпателните действия на Теодор Комнин срещу Латинската империя
мотивират “бароните“ ѝ да замислят брак между малолетния Балдуин II и
българската принцеса Елена, виждайки в Иван Асен II единствен гарант за
оцеляването на линеещата империя. Това води до агресия от страна на Теодор
Комнин, който е разгромен в битката при Клокотница (9 март 1230 г.).
С голяма войска, в която влизат и западни рицари, солунският император
тръгва от Одрин по течението на Марица към границата с България. Той
подценява своя противник и във военен, и в психологически план. Иван Асен II
потегля с елитни части, подпомагани от едва хиляда кумани, и пресреща
противника в граничния район при Клокотница (Хасковско). В срещен бой,
използвайки умело даденостите на местността, българският цар разгромява
далеч по-многочислената ромейска армия. Теодор Комнин пада в плен с цялото
си семейство. В разрез с нравите на епохата Иван Асен II се отнася подчертано
хуманно към пленените войници – те са освободени да се завърнат по родните
си места.

Този жест, както и самоуправлението, обещано от него на ромейските


градове – Одрин, Димотика и други, му осигуряват безкръвно разширяване
на границите до Бяло и Адриатическо море.

Солун и Сърбия попадат под българско владение – техните владетели са


женени за дъщери на търновския цар.

Българската хегемония се доближава до статуквото по времето на Симеон


Велики. Верен на традицията, Иван Асен II се подписва като цар и самодържец
на всички българи и гърци.

76
Той води балансирана политика и се стреми да съхрани благоприятното ста-
тукво – през 1237 г. изненадващо подновява съюза с латинците, за да се върне
към приятелството с Никея още на следващата година. Той внимателно следи
обстановката на изток, откъдето идват тревожни вести – през 1236 г. Източна
Европа е нападната от страшните татари на Бату, внук на „завоевателя на
света“ Чингис хан, които прегазват Волжка България, куманите и руските
княжества.
През 1241 г. из Европа се разнася обнадеждаващият слух, че „царят на
българите“ е разбил татарите, но преодоляването на страшната заплаха не е
по силите на България, а и на никоя друга държава в региона. В разгара на тези
събития, още недостигнал 50-годишна възраст, цар Иван Асен II умира (около
Еньовден 1241 г.).

77
Търновската патриаршия
Възстановеното българско царство не може да остави на негова територия
да действат епископите на Константинополската патриаршия, нито да приеме
за своя повизантийчената архиепископия в Охрид. Съпротивата на
Константинопол (а положително и на Охрид), както и международните
обстоятелства водят до търсене на признание от Рим (7 ноември 1204 г.).
Дадената от папа Инокентий III титла примас българите тълкуват като
„патриарх“. Заедно с архиепископ Василий палиум и други инсигнии от Рим
получават митрополитите на Велики Преслав и Велбъжд (Кюстендил).
Влошените отношения с латинците след 1230 г., а и верността към старите
традиции мотивират Иван Асен II да прекрати унията. През 1235 г. на събор в
Лампсак (малоазийския бряг на Дарданелите) е възстановен православният
патриаршески статут на църквата със съгласието на Вселенската патриаршия
(тогава в Никея) и древните патриаршии в Александрия, Антиохия и Йерусалим.

През XIII–XIVв. Търновската патриаршия е най-високопоставената по ранг


църква в православния славянски свят.

78
Ролята на Търновската патриаршия се илюстрира от духовни водачи като
Йоаким I, Игнатий, Йоаким III, Симеон, Евтимий и др. В някои случаи
търновските патриарси прокарват своето влияние в Русия, Сърбия, Влахия,
Молдова и др. По времето на византийската уния с Рим (1274 г.) патриарх
Игнатий е наречен стълб на православието.

Административна и политическа уредба


При първите Асеневци се оформя и административно-политическата уредба
на Второто българско царство, която е заимствана от Комнинова Византия. Най-
високите титли са деспот и севастократор. Централният апарат се ръководи от
царя, подпомаган от дворцов съвет. Сред високопоставените държавници са
великият логотет, протовестиарият, великият войвода, протостраторът и др.
Страната се дели на хори (области), управлявани най-вероятно от кефалии.
Някои от тях носят титлата севаст, градовете и крепостите се управляват от
кастрофилакси. Развива се разнороден служебен, военен и данъчен апарат от
чиновници, наричани в царските грамоти работники на царството ми.
Политическата хегемония на Балканите, при която са обединени изконните
български земи, и възобновяването на Българската патриаршия създават
условия за стопански и културен подем. Иван Асен II сече златни и медни
монети и развива търговски отношения с Дубровник и други страни.
Столицата Цариград Търнов придобива монументален облик. Изграден е
емблематичният за българската традиция храм Се. Четиридесет мъченици, в
който е поставен Търновският надпис на кан Омуртаг.

Така се подчертава приемствеността във вековното държавно развитие.


Търново разполага с богат сакрален пантеон – първите Асеневци пренасят
мощите на редица светци, сред които най-известни са тези на св. Иван
Рилски и св. Петка Търновска.

Сред манастирите се откроява скалният комплекс по р. Русенски Лом.


Времето е пощадило нищожна част от книжнината на XII–XIII в. Твърде ценен е
Бориловият Синодик, развил се в своеобразна паметна книга на българските
царе и патриарси.

79
ПОЛИТИЧЕСКА КРИЗА И ТАТАРСКА ХЕГЕМОНИЯ
(1241-1300 Г.)
Дестабилизация при наследниците на Иван Асен II
През 1242-1243 г. България е прегазена от татарите (монголите) на кан Бату,
създател на новата суперсила в Източна Европа – Златната орда, в земите на
днешна Южна Русия и Украйна. България е принудена да плаща трибут на
татарите и да понася техните набези, които дестабилизират властта на север
от Дунав.
Сърбия се откъсва от орбитата на българското влияние, а увеличаващата
мощта си Никейска империя чака удобен момент за реванш срещу българите.
Сложно е и вътрешното положение в столицата Търново. Непълнолетният цар
Коломан (Калиман) I Асен (1241-1246 г.) става жертва на заговор и е отровен от
своята мащеха Ирина Комнина. На престола се качва нейният, също малолетен,
син – Михаил II Асен (1246-1256 г.), което веднага е използвано от никейския
император Йоан III Дука Батаци.
Унгария за пореден път завладява областите на Белград и Браничево. Без
особени трудности Никея отнема значителна част от българските земи в Тракия,
по Егейското крайбрежие и в Южна Македония. Михаил II Асен води кратка
безрезултатна война със Сърбия, като сключва военен и търговски договор с
адриатическата република Дубровник.
Важно място в плановете на Търново заема руският княз Ростислав, унгарски
васал в Славония и завзетите по-рано северозападни български земи. Михаил
II Асен се жени за негова дъщеря, а през 1254-1256 г. с помощта на княза и
куманите се опитва да даде реванш на Никея. Населението в Родопите и
Македония подкрепя действията на своите сънародници и отхвърля чуждата
власт, както пише един съвременник. Започват преговори, водени от
Ростислав, който е подкупен от византийците и сключва крайно неизгоден за
България мирен договор. По силата на този договор на Никея трябва да бъдат
отстъпени всички освободени земи. Предателството на царския тъст коства
престола и живота на младия Михаил II Асен. Той е убит от своя братовчед –
Калиман II Асен (1256 г.), който не успява да се укрепи в Търново и на свой ред
бива убит. Княз Ростислав опитва да заграби българската корона, но е принуден
да напусне страната. В унгарски документи руският авантюрист се подписва
като император на българите.

80
България е във вихъра на тежки вътрешни междуособици, съпроводени с
брутална външна намеса. Престолът е овладян от малко известния Мицо Асен
(1256-1257 г.), зет на покойния Иван Асен II. Значителна част от болярите,
стреснати от катастрофалната ситуация, се обединяват около личността на
Константин Тих от Скопие. Новият цар се жени за Ирина, внучка на Иван Асен II,
и прибавя към фамилното си име Асен. Константин Тих-Асен (1257-1277 г.) не е
в състояние да победи лесно Мицо, който се опитва да възроди достойнството
на Велики Преслав и дори сече свои монети.
Изтласкан от Преслав, претендентът се укрепява в Месемврия. Гражданската
война, в която Никея (от 1261 г. реставрираната Византия) подкрепя и двамата
съперници според конкретните си интереси, завършва едва през 1263 г. Тогава
Мицо предава на Византия Южното Черноморие, а в замяна получава титлата
деспот и обширни имения около древна Троя в Мала Азия. Опитите на цар
Константин да възобнови българското могъщество се сблъскват с интересите
на мощните съседи – Византия, татарската Златна орда, Унгария, както и с
вътрешната опозиция. Проведената от него парична реформа, призвана да
укрепи държавните финанси, не печели симпатиите на простолюдието. Към
това се прибавя постигналата го тежка инвалидност и действията на новата му
съпруга – Мария Кантакузина, амбициозна и властна жена, мразена от боля-
рите. Най-голяма вреда на България нанася съюзът на Византия с татарския
сепаратист кан Ногай.

81
Въстанието на Ивайло (1277-1280 г.)
Неспособността да бъдат спрени зачестилите татарски набези окончателно
дискредитира Константин, а страната става арена на невиждано по мащаб
селско въстание.

Срещу потомствения аристократ се изправя свинепасът Ивайло,


произхождащ от войнишкото население в Източна Стара планина,
единствен по рода си „селски цар“ е европейската история – наричан от
византийските историци с прозвищата Лахана и Бърдоква.

Независимо от обикновения си произход, Ивайло е истински харизматичен


водач и талантлив пълководец. Твърде бързо той се обиграва и като политик,
способен на месианистични и популистки призиви. Въстанието избухва в района
на Източна Стара планина (около Варна, Провадия и Преслав). Със своите
съмишленици Ивайло разбива няколко татарски дружини, след което
постепенно завладява градове и области. Цар Константин е разгромен и загива
още в първото сражение с въстаниците, които достигат столицата и я обсаждат.
Византийският император Михаил VIII Палеолог следи обстановката, предлага
на Ивайло ръката на дъщеря си, искайки да го превърне в своя марионетка в
България. След категоричния отказ на бившия свинар императорът изпраща в
България сина на Мицо, получил името Иван Асен III, с войски. Византийската
агресия е причина за компромиса между селския вожд и царица Мария. Търново
отваря вратите си пред Ивайло, който се жени за царицата, признавайки за свой
наследник сина ѝ Михаил. Водейки война на два фронта – срещу татарите и
Византия – Ивайло се изявява като способен военачалник. Надмощието на
противника е очевидно. Обсаден в Дръстър, цар Ивайло влиза в преговори с
Ногай и става татарски васал. Междувременно преднамереният слух за гибелта
на царя свинар отваря вратите на Търново за византийската марионетка Иван
Асен III (1279-1280 г.). Лишен от държавнически качества, Иван Асен III позорно
бяга от Търново, като ограбва най-скъпоценните реликви, сред които част от
пленените през 1190 г. трофеи. Престолът е зает от великия войвода
(главнокомандващ на армията) Георги I Тертер (1280-1292 г.). Въпреки че по
произход е куманин, новият цар е признат водач на болярството години наред,
а Ивайло не е в състояние да му се противопостави. Селският цар отива в
лагера на Ногай, търсейки помощ, но по византийско внушение е убит по време
на пир.

Връх на татарската хегемония


Георги I Тертер (1280-1292 г.) се опитва да укрепи централната власт, но
усилията му се сблъскват със съпротивата на силното провинциално болярство.
По същото време браничевските боляри Дърман и Куделин отхвърлят
унгарската власт. Бруталната татарска намеса не може да бъде парирана – нито

82
със заложничеството на царския син Теодор Светослав, нито с династичния
брак между една дъщеря на царя и Чака, наследника на Ногай.
През 1292 г. Георги Тертер абдикира, търсейки убежище във Византия. С
подкрепата на Ногай короната е заграбена от средногорския болярин Смилец
(1292-1298 г.). Узурпаторът явно не е признат от видинския болярин Шишман,
споменат в Бориловия синодик като “цар“ вместо Смилец. Именно Шишман се
опитва да отблъсне сръбската агресия към земите на Дърман и Куделин, но е
по-беден и бяга при Ногай. Намесата на всемогъщия татарин принуждава
сръбския крал Стефан Милутин да върне владенията на Шишман.
През 1298 г. Смилец умира, наследен от малолетния си син Иван Смилец. В
регентството водеща роля играят царицата майка Смилцена, патриарх Йоаким
III и деспот Алдимир (Елтимир). Деспотът е брат на Георги I Тертер, но чрез брак
и обширни владения в Средногорието е привлечен към роднините на Смилец.
Над всичко, което се случва в Търново и страната, тегне тежката дума на Ногай.
Татарската хегемония достига своя апогей.
През 1300 г. татарският сепаратист е разгромен от Токту, легитимния кан на
Златната орда. Чака заедно с Теодор Светослав изненадващо бягат в България.
Царският син се жени за Ефросина, дъщеря на богат гръцки търговец от Крим,
който има силни позиции в двора на Ногай. Бракът до голяма степен е уникален
за средновековните европейски династии. Търново отказва да допусне
неканените „гости“, но Теодор Светослав подкупва някои видни граждани и
влиза в столицата. Авантюризмът на българския принц е добре премерен –
скоро той екзекутира Чака, чиято глава е изпратена на смъртния му враг Токту.

83
ОПИТИ ЗА СТАБИЛИЗАЦИЯ ПРЕЗ XIV В.

Цар Теодор Светослав (1300-1321 г.)


С идването си на власт новият цар прави решителни ходове, с които
татарската хегемония фактически е преодоляна. Започва процес на вътрешна
стабилизация и възстановяване на изгубени външнополитически позиции.
Ханът на Златната орда – Токту, връща на България земите до р. Днестър с
важното пристанище Белград (Маврокастро, дн. Белгород Днестровски,
Украйна). С умели действия Теодор Светослав укрепва позициите си на юг от
Стара планина. След решителна победа над византийците край р. Скафида (в
района на дн. Бургас) през 1302 г. и след като отстранява чичо си – деспот
Алдимир, царят овладява Южното Черноморие до Странджа. През зимата на
1307-1308 г. българското жито е „лекарство срещу глада“ в Константинопол, а
Византия е принудена да иска мир. Видинският деспот Михаил Асен (Шишман)
също е привлечен към Търново, макар да запазва автономията си.
Младият Георги II Тертер (1321-1322 г.), син на Теодор Светослав, засилва
натиска в Тракия във връзка с гражданската война във Византия, като връща на
България Пловдивската област.
При неясни обстоятелства младият цар загива, което отново разпалва
борбата за търновския престол. Георги II Тертер няма преки наследници, а
междуособиците са преодолени след избирането на деспот Михаил за
български цар (1323-1330 г.). Видинският владетел е потомък на Асеневци и
братовчед на Теодор Светослав по бащина (куманска) линия.

84
Цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330 г.)
Той остава в историята като опитен държавник, който има стабилни контакти
със Златната орда, Сърбия, Унгария и Венеция. Още през 1323 г. Михаил
пресича византийските действия на юг от Балкана и прогонва деспот Войсил,
брат на покойния цар Смилец, който с византийска помощ се опитва да
възстанови владенията си с център Копсис (Аневското кале при дн. Сопот).
Михаил Шишман се намесва във византийската гражданска война.
Официално той подкрепя претендента Андроник III срещу дядо му, Андроник II
Палеолог. През 1328 г. цар Михаил разиграва тайна комбинация със стария
император, целейки изненадващо да завладее Константинопол. Планът е
разкрит от византийския шпионаж, но сам по себе си говори за самочувствието
на търновските политици и приемствеността на големите идеи на Симеон
Велики, Калоян и Иван Асен II.
При цар Михаил недоверието между България и Сърбия се задълбочава.
Този енергичен владетел се стреми да даде отпор на сръбските завоевания в
днешна Македония. Стига се до битката край Велбъжд (дн. Кюстендил), където
сърбите коварно нарушават скоро сключеното примирие и изненадващо
нападат неорганизираните български сили (28 юли 1330 г.). При опит да строи
армията за бой цар Михаил е тежко ранен и не след дълго умира.
Сръбският крал Стефан Дечански, победителят от Велбъжд, не посмява да
нахлуе по-дълбоко в България. Той се задоволява с възцаряването на своя
племенник Иван Стефан (1330-1331 г.). Патриотичните сили в страната не
приемат сръбското влияние и младият цар и неговата майка и регентка –
сръбкинята Анна-Неда – са прогонени. На престола се качва цар Иван
Александър, племенник на Михаил III Шишман, който олицетворява Златния
залез на Средновековна България.

Златният залез на цар Иван Александър (1331-1371 г.)

85
С идването си на престола Иван Александър се натъква на съпротивата на
сепаратистите от Видин и Поморавието (областта на Ниш) начело с Белаур и
тази междуособица продължава няколко години. След решителната победа над
византийския император Андроник III в битката при Русокастро (край дн. Бургас)
през 1332 г. българският цар възстановява позициите си на юг от Стара планина
и постепенно стабилизира централната власт.
Намесата във византийската гражданска война му помага да си върне
Пловдив и част от Родопите (1345 г.).

Царят се стреми да овладее центробежните тенденции, особено характерни


за балканските общества през XIV в., като назначава синовете си за управители
на най-важните области – Видин, Преслав и Средец.

Иван Александър е първият европейски владетел, който не само взема


жена от „третото съсловие“, но и нещо повече – втората му съпруга е
еврейката Теодора II, известна е българската традиция и като Сара
Теодора.

Иван Александър предпочита синовете на Теодора II пред тези от първата му


съпруга Теодора I. Иван Срацимир не става престолонаследник, а е изпратен
във Видин. Търновският трон е “запазен“ за Иван Шишман, син на еврейката
Теодора II. В края на царуването на Иван Александър България се вплита в
събитията, свързани с настъплението на османските турци на Балканите.
Царуването на Иван Александър се характеризира с нов подем за
българската култура. Религиозната доктрина на исихазма, тръгнала от
Атонските манастири, се радва на щедрата подкрепа на българския цар.

86
Основоположникът на исихазма – св. Григорий Синаит – и неговите монаси
намират убежище в Парория (Странджа), а българските му ученици – св.
Теодосий Търновски и св. Ромил Видински, силно повлияват религиозния живот
в Търново и страната.

Св. Патриарх Евтимий, ученик на Теодосий, създава Търновската


книжовна школа, чието влияние излиза извън пределите на България.
Езиково-правописната реформа и високият стил на Евтимий са образци за
литературния живот в Сърбия, Влашко, Молдова и руските земи – ...чак до
Северния океан.

В изобразителното изкуство, независимо от малкото оцелели паметници –


изображенията в скалните църкви при с. Иваново, Русенско (т.нар. Църквата) и
Бачковската костница – се наблюдава предренесансовото по съдържание
влияние на Палеологовия ренесанс.
Татарската хегемония, която на Балканите има най-силен отзвук в България,
и вътрешните кризи позволяват на съседите – Византия, Унгария, Сърбия – да
владеят десетилетия наред цели български области и краища.

Подемът в архитектурата и изобразителното изкуство личи дори от


оскъдните паметници, пощадени от времето и съдбата – Лондонското
евангелие и българския превод на Хрониката от Константин Манасий.

87
Многото Българии през XIV в.
Типичните за средните векове процеси на стопанска и политическа
децентрализация не отминават и България. Тук, както във Византия и Сърбия,
те се проявяват по-късно в сравнение със Западна Европа, при това в
специфично остра форма поради масираната външна заплаха (кумани, татари,
османски турци, кръстоносци и др.), непрекъснатите конфликти между самите
балкански сили, слабостта на градовете като социалнополитически фактор и по-
изявения модел на авторитарна монархия. Само при Калоян и Иван Асен II
държавата успява да обедини всички земи, населени с българи.
Татарската хегемония, която на Балканите има най-силен отзвук в България,
и вътрешните кризи позволяват на съседите – Византия, Унгария, Сърбия – да
владеят десетилетия наред цели български области и краища.
Вътрешните противоречия нерядко позволяват на силни боляри, стремящи се
към търновския престол или към обособяването на свои, „местни“ Българин, да
откъсват земи от територията на държавата. Немският рицар Ханс Шилтбергер
от края на XIV в. пише, че бил последователно в три Българии, т.е. в онези
български политически формации със столици Търново, Видин и Калиакра, но
в действителност локалните Българии са повече.
Още в края на XII и началото на XIII в. мощни боляри се опитват да изградят
местни княжества – Добромир Хриз, севастократор Стрез, Иванко и Алексий
Слав.
От края на XIII и през първите десетилетия на XIV в. се обособяват по-трайни
„държавици“ – на Шишмановци във Видин, на Смилец и роднините му в
Средногорието, на Балик и фамилията му (вероятно клон на династията
Тертеровци) в Добруджа. Топонимът Добруджа произлиза от името на най-из-
вестния добруджански владетел – деспот Добротица, брат на Балик. Негов
наследник е Иванко Тертер, при когото областта пада под турска власт. В
средата на XIV в. опит за създаване на „родопско-егейска България“ със
столица Ксанти (днес в Гърция) прави и знаменитият бунтар и авантюрист
Момчил.
Процесът обхваща и българските области, които през XIV в. не са в състава
на царството. В отвъддунавските земи на България, където влашкото
(романското) население през XIII–XIV в. се увеличава, се обособява
воеводството Влахия. Негов първи владетел, споменат през 1321 г., е Иванко
Басараба, който подобно на ред други български боляри от същата епоха,
включително Тертеровци и Шишмановци, е от кумански произход. С други думи
„ядрото“ на румънската държавност се формира на базата на местната
българска власт от времето на Асеневци. Българското влияние се чувства и в
Молдова.
Земите на днешна Македония са загубени от българските царе през втората
половина на XIII в. Отначало ги владее Византия, но постепенно за сметка на
засилващата се Сърбия тя ги губи. След смъртта на цар Стефан Душан (1355 г.)
голямото Сръбско царство се разпада. В българските земи в Македония се
оформят локални държавици, най-значими от които са тези на крал Вълкашин

88
и сина му Марко (Крали Марко от българския фолклор) със столица Прилеп и
на Константин Деянов-Драгаш, с център Велбъжд (дн. Кюстендил).

Според сръбски, византийски, албански и турски автори от това време


тези държавни формации са управлявани от български владетели.

Османското завоевание не позволява на децентрализацията да приключи


естествената си еволюция.

Обстоятелството, че средновековната нация е формирана още през IX-


X в., запазва българския етнокултурен облик на Мизия, Тракия и Македония
и през следващите векове.

89
БЪЛГАРИТЕ И ОСМАНСКОТО ЗАВЛАДЯВАНЕ
Турските бейлици, Византия и Балканите
Българите са в контакт с Мала Азия през цялата средновековна епоха, поради
което имат отношение към миграцията на тюркски племена към Византия още
през XI в. Един от първите византийски военачалници, сражавали се успешно
със селджукските турци, е Арон, син на цар Иван Владислав. И до днес името
на турската планина Булгардаг пази спомена за българско присъствие в Мала
Азия през онази епоха. Появата на новите турски „емирати“ (бейлици) през XIII
в., включително този на Осман, също е добре известна на българите. Срещу
турската експанзия заедно с византийските войски се сражават и български
доброволчески или редовни части със свои водачи – самозванеца Лъже-Ивайло
(Псевдо-Лахана) още през 1294 г., Иван Свинепаса (1304 г.), Хранислав (1305 г.)
и др.

Турските набези на Балканите в средата на XIV в. засягат пряко земите,


където живеят българи – не само е държавата на цар Иван Александър, но
и там, където властта е византийска или сръбска.

Българи от цялата етническа територия са отвличани от османците още през


40-50-те години на XIV в. Тъжният мотив за „три синджира роби“ в българския
фолклор има своите корени още в онази далечна епоха. В борба с тази опасност
пада храбрият български болярин Момчил (1345 г.), създател на малката
„Родопско-Беломорска“ българска държавица в средата на XIV в.

България и Османската експанзия на Балканите (1352-1369 г.)

След упадъка на Айдън и другите бейлици в Западна Мала Азия на преден


план излиза Османската държава. Нейните сили правят дръзки набези на
европейския бряг, което води император Йоан Кантакузин, доскорошен турски
съюзник, до идеята за изграждане на общ християнски флот за охрана на
Проливите (1351 г.). Търново е посетено от византийски дипломати. Отначало
Иван Александър приема предложението – гражданите възторжено аплодират
царя и византийските пратеници, когато те преминават по улиците на столицата,
одобрявайки това важно решение. Малко по-късно Иван Александър и
сръбският цар Стефан Душан отказват предложения съюз поради своето
недоверие към Кантакузин.
През 1352 г. османците се установяват в малката крепост Цимпе на брега на
Дарданелите – първата османска позиция в Европа. Това като че ли не прави
впечатление на съвременниците дори във Византия, за която присъствието на
турски сили е вече нещо обичайно. Положението се влошава: в резултат на
голямо земетресение на 2 март 1354 г. византийското население и гарнизон
бягат извън стените на голямата и стратегически възлова крепост Галиполи, и
османците я заемат безпрепятствено. Контролът над Галиполи („брода при

90
Галиполи“, както го наричат тогава) дава възможност на османците да
прехвърлят значителни сили на Балканите в съгласие със завоевателните си
планове. В борбата срещу учестилите се набези са убити синовете на цар Иван
Александър – Иван Асен IV и Михаил Асен (ок. 1354-1355 г.). Опитите за
изграждане на антиосмански коалиции се провалят и поради недооценяването
на османската заплаха от страна на балканските владетели.
Започва да се налага т.нар. турски страх, който в психологически план
улеснява завоевателите. През 60-те години те разширяват заетите земи в
Източна Тракия и Беломорието, от което страда и местното българско
население. Иван Александър е принуден да използва турски наемници във
войната с Византия (1364 г.), както и срещу окупиралите Видинското царство
унгарци (1365-1369 г.). Този съюз компрометира българския цар в
международен план. През 1366 г. потеглилият със силен флот против
османците савойски граф Амедей VI насочва удара си преди всичко срещу
България. С военнотехническо надмощие графът завзема българските
черноморски градове (устоява единствено Варна), след което ги отстъпва на
Византия.

При този поход за първи път на Балканите се използва артилерия, каквато


българите не притежават.

Падане на търновското царство (1370-1395 г.)


През 1369 г. османците завладяват големия византийски град Адрианопол
(бълг. Одрин), с което стават преки съседи на България. Завладяването на
държавната територия на България започва през 1370-1371 г., когато падат
Пловдив и Боруй (Стара Загора). Новият български цар Иван Шишман (1371-
1395 г.) е принуден да приеме предлагания му от султан Мурад I неизгоден до-
говор и да му даде за жена сестра си Кера Тамара. През септември 1371 г. в
прочутата битка при Черномен (дн. Орменион, на самата българо-гръцка
граница) турците разгромяват войските на Иван Углеша (владетел на Серската
област) и неговия брат, крал Вълкашин. Османската експанзия се превръща в
необратим процес.
През 1377 г. Търновска България е подложена на нова агресия, а Иван
Шишман е принуден да признае сюзеренитета на турците. Същото правят и
други владетели в българските земи – Иван Срацимир, крал Марко и Константин
Деянов. Османците неведнъж нападат Софийска област, но срещат сериозно
противодействие. Ожесточената съпротива ражда легенди и песни за цар Иван
Шишман, чиято съдба народната традиция свързва с битки ...за Христовото
име на Софийско поле. Турците завладяват София с измама (1385 г.), след
което падат
Пирот и Ниш (1386 г.) – най-западните крепости на Търновското царство. През
1388 г. Мурад I нанася мощен удар върху земите на Иван Шишман, за да смаже
изграждащата се коалиция със Сърбия. Останал без подкрепа от съседите,
търновският цар моли за мир. Той губи Шумен, Провадия и Дръстър. Основните
български сили са извадени от строя. Успехът срещу Шишман позволява на
Мурад да организира голям поход срещу сръбския княз Лазар, приключил с
91
паметната битка на Косово поле (15 юни 1389 г.). Иван Шишман се стреми да
закрепи положението, като търси помощ от Унгария. През лятото на 1393 г.
султан Баязид I изненадващо обсажда Търново – на 17 юли изтощената столица
пада в ръцете на завоевателя. Само след една година столичното население е
подложено на жестоки репресии – 110 първенци са избити, духовният водач на
българите – Патриарх Евтимий – е заточен, а част от гражданите са изселени в
далечни земи.
Иван Шишман запазва част от земите си с център Никопол. На 3 юни 1395 г.
последният търновски владетел, обвинен в сътрудничество с османските
врагове – унгарци и власи – е пленен с измама и обезглавен по заповед на
Баязид.

Завладяването на Видинското царство, Добруджа, Македония и


областта на Несебър
Чаканата помощ идва със закъснение – кръстоносният поход на унгарския
крал Сигизмунд (бъдещ император на Свещената Римска империя) наистина
стига до Никопол, но претърпява катастрофален разгром (септември 1396 г.).
След поражението на християнската армия идва редът на цар Иван Срацимир –
в края на 1397 г. той е заловен от Баязид и умира като затворник в тогавашната
османска столица Бурса.
Съдбата на Видин не е съвсем ясна, което налага хипотезата, че цар
Константин (син на Срацимир) наследява баща си като васал на османския
султан през XV в. Когато Баязид е победен от Тамерлан край Анкара (1402 г.), в
османската държава избухват междуособици. Цар Константин участва активно
в събитията, като подкрепя и братовчед си Фружин (син на Иван Шишман и
емигрант в Унгария). През 1413 г. Константин заедно с други християнски
балкански владетели сключва мир със султан Мехмед I. В някакъв вид

92
Видинското царство съществува може би до 1422 г., когато е унищожено от
султан Мурад II.
Не е напълно ясна съдбата на “деспотата“ в Добруджа. Знае се, че и през
1396-1397 г. Калиакра е християнски град, както и че Варна е превзета (и то не
пряко от турците, а от татарите на Актав) през 1399 г. Най-вероятно това е
времето, в което загива „третата България“ на Добротица и сина му Иванко
Тертер.
Гибелта на Средновековна България се олицетворява от завладяването на
Търновското царство – най-мощната, легитимна и „официална“ България през
онази епоха. Така е възприето падането на Търново във Византия, Дунавските
княжества Влашко и Молдова, Сърбия, Русия, а и в Западна Европа. И все пак,
важна е и съдбата на „другите Българин“, включително и на държавиците в
Македония. Двете най-мощни формации – на Константин Деянов (Северна
Македония) и на крал Марко/Крали Марко (със столица Прилеп) – са
присъединени към османската държава след смъртта на владетелите.
Трябва да се отбележи и съдбата на византийския деспотат Загора (т.е.
България) със столица Несебър. Макар и временно окупирани от турците, тези
земи са върнати на Византия след 1402 г. Те са управлявани за известно време
от деспот Константин Палеолог – бъдещия и последен византийски император
Константин XII), който има и българска, и сръбска кръв, като син на Елена,
дъщерята на Константин Деянов. Тези земи, населени с преобладаващо
българско население, са завладени заедно с византийската столица
Константинопол през пролетта на 1453 г.
Падането на Средновековна България под османска власт се дължи на
редица фактори както от външнополитическо, така и от вътрешно естество.
Гибелта на българската държавност е следствие както на конкретната
политическа действителност през XIV-XV в., така и на относителното изтоща-
ване в резултат на вековната „перманентна война“, водена от българите
(подобно на Византия, отчасти на Русия и други страни от Източна Европа) с
нахлуващите от вътрешността на Азия номади. Завладяването на България е
част от процес, засягащ цяла Югоизточна Европа и Близкия изток, който има
проекция върху европейската и световната история. Рухването на вековната
българска държава, една от най-важните опори на православната цивилизация,
е тежък удар не само за самите българи, но и за европейската култура като
цяло.

93
94
БЪЛГАРИЯ, БЪЛГАРИТЕ И СРЕДНОВЕКОВНИЯТ
СВЯТ
В многовековното си съществуване Средновековна България осъществява
оживени политически, стопански и културни връзки с близки и далечни държави
и народи. България черпи политически и духовен опит от други, по-стари
цивилизации (на първо място Византия) и предава своето културно влияние на
други народи – сърби, руси, власи, албанци и др. Отношенията на българите с
балканските народи безспорно са първостепенни. Макар Първото българско
царство да не е само балканска държава в днешния смисъл на думата (то
притежава земи в Централна Европа – дн. Трансилвания и Унгария, както и на
изток до Днестър; при Омуртаг – до Днепър), голямата част от неговото
население и най-важните политически, стопански и културни центрове са
разположени в Мизия, Тракия и Македония.

България и Византия
В политическите отношения доминират конфронтационните подходи и
войната. Според британския историк Арнълд Тойнби, този вековен двубой през
VII–XI в. в голяма степен е навредил на двете държави, което се отразява на
историческата съдба на Източна Европа.

През цялото съществуване на Първото българско царство империята не


се отказва от претенциите си към българските земи като към свои стари,
изконни територии.

Българите не се примиряват с тази позиция, която фактически прокламира


унищожаването на българската държава. Неслучайно именно България
изгражда свой вариант на византийския икуменизъм, а неговият идеолог и най-
ревностен застъпник, Симеон Велики, търси начини за унищожаването на
тогавашната империя и замяната ѝ от един неин български или българизиран
вариант на Източна Римска империя. Макар не така последователно, както при
Симеон, тази идея присъства в политическата идеология и на Второто
българско царство, за което има редица примери (Петър, Калоян, Иван Асен II,
Михаил III Шишман Асен).
Второто българско царство се ражда в борба с византийската власт, която
следва принципите си неизменно. Много по-слабите позиции на възстановената
през 1261 г. Византия оставят тази глобална претенция в миналото. Никой не си
прави илюзии, че може да унищожи България, стремежът е на българския
престол да се постави византийска марионетка. В крайна сметка традиционната
вражда и взаимните намеси във вътрешните работи на другата страна
доминират и през XIV в. По времето на османската експанзия двете държави
така и не намират общ език и база за съюз против гибелната опасност.
Във Византия, особено през XIII–XIV в., е имало българско население,
невключено в територията на държавата си. През цялото време от VII до XV в.
95
във Византия живеят видни личности, цели фамилии от българо-славянски
произход – цариградският патриарх Никита (VIII в.), знаменитият въстаник Тома
Славянина, светите братя Кирил и Методий (по майка славяни), знатните
родове Врана, Глава, Радини и др. По-късно там се установяват фамилии,
произхождащи от български пленници или политически бежанци, сред които
ярко се открояват потомците на Иван Владислав и византийските Асеневци,
потомци на Търновската царска династия по линия на злополучния цар Иван
Асен III. В собствената, в тесния смисъл на думата, византийска култура се
проявяват много изтъкнати фигури от българско потекло, сред които изпъква
гениалният българин Йоан Кукузел (родом от Драч (Дуръс) в дн. Албания), велик
реформатор на византийското нотно писмо.
Българите във Византия не са безразлични към своята държава „майка“. През
XIV в., цели сто години след Иван Асен II, българинът Неофит-Момчил, атонски
монах и философ, дразни гръцките си събратя, повтаряйки: Клокотница,
Клокотница...

Емблематична за българската традиция църква, построена от цар Иван Асен


II, в чест на победата му в битката при Клокотница (9 март 1230 г., ден на Свети
40 севастийски мъченици) над деспот Теодор Комнин. Олицетворява
многовековната приемственост в българското държавно и духовно развитие.

96
Българо-сръбските отношения
До голяма степен спрямо Сърбия Първото, а отчасти и Второто, българско
царство играят роля, подобна на византийската спрямо България. И двете
страни имат славянска природа, извънредно близки езици, обичаи, манталитет
и т.н., което улеснява взаимните контакти, особено в културната и духовната
сфера. През XIII–XIV в. Сърбия започва сериозно да конкурира България и
Византия. Великият сръбски цар Стефан Душан разширява териториите си за
сметка на етническите български земи в Македония и гордо отбелязва в
документи, че владее част от Българското царство. Първият сръбски патриарх
Йоаникий е прогласен от българския патриарх Симеон и охридския архиепископ
Николай.

Българското културно и духовно влияние в Сърбия, както и взаимният


обмен на идеи и културни образци, са една от стойностните страни на XIV-
XV вeк.

Наред с личности като царица Елена, съпруга на Душан, трябва да посочим и


сръбския патриарх св. Ефрем (1375-1379 г., 1389-1391 г.), Григорий Цамблак,
Константин Костенечки Философ и др.

Българското влияние в Дунавските княжества


Земите между Дунав и Карпатите още през далечния VII в. са под контрола
или политическото и културното влияние на Средновековна България. Макар и
рядко населени, тези земи са в обхвата на старобългарската народност и
нейната култура. Влашко и Молдова възникват през XIV в., поне отчасти на
базата на старата местна българска провинциална власт от XIII–XIV в., а в тях
живее и българско население. Османското завоевание води до преселването
на нови групи българи през Дунав. Първата и най-известна владетелска
династия на Влашко е Басараба. Тя е от кумански произход, като навярно е
тясно свързана с България – ще посочим само загадъчния болярин Бесар,
погребан в царската църква Св. Четиридесет мъченици в българската столица
Търново.
В създаденото през 1359 г. княжество Молдова се усеща и завареното
българско наследство. Българският славянски език в двете румънски княжества
е не само официален и църковен, но и говорим масово поне до XVII в.
Румънското монашество и църква имат свой първостроител в лицето на
българина св. Никодим Тисмански, а в Молдова работят Григорий Цамблак и
още много последователи на Търновската книжовна школа. Манастирът Нямц
се превръща в своеобразен „изнесен“ център на Евтимиевата школа, като
опазва най-ценните ѝ книжовни богатства и развива духовните традиции в
новата епоха. Ще припомним, че през XV в. Молдовската митрополия е огла-
вявана от българите Дамян (1436-1447 г.) и Теоктист (1453-1478 г.).

97
Българското наследство в средновековна Албания
От IX до XI в. прадедите на днешните албанци живеят на територията на
България, а във вените на днешните им потомци тече и славянска, най-вече
българска кръв. Арбанашката земя влиза в българските предели и при Иван
Асен II, а през XIV в. част от днешна Албания се управлява от Йоан Асен Комнин
(брат на цар Иван Александър), изпратен от своя шурей, сръбския цар Стефан
Душан. През Средновековието българи живеят и в Тесалия, Епир, Косово и
други балкански краища.

Връзки със средновековна Русия


Политическите връзки между българи и руси през Средните векове са епизо-
дични. До XI в. българската и староруската народност имат обща етническа
граница по р. Днестър, разкъсвана от печенеги, узи и кумани по-късно. Руската
търговия по речно-морския път от варягите (Скандинавия) към гърците е
тясно свързана с българските дунавски и черноморски пристанища. През XII–
XIV в. съществуват откъслечни контакти – емиграцията на Иван Асен II в руските
земи, на Ростислав Михайлович, Яков Светослав, Иван Русина – в българските,
а т.нар. руси-бродници, предшествениците на украинското казачество, са
наемани на служба от Петър, Асен, Калоян и Иван Асен II.

98
Много по-съществено, имащо наистина историческа роля за староруския
народ и неговите потомци (руси, украинци и белоруси), е културното влияние на
Средновековна България. Според летопис още първият киевски митрополит св.
Михаил в края на X в. е бил българин. Една от жените на св. Владимир – майката
на руските национални светци Борис и Глеб, е посочена в руските паметници
като болгариня. Първата руска княгиня християнка Олга (средата на X в.) по-
късно също е смятана за българка, за да се подчертае, че руското християнство
има сериозни исторически основи.

Старобългарският език и култура са онази благодатна почва, без която


руската цивилизация би била немислима.

Нова „вълна“ на българското културно влияние наблюдаваме в годините на


османското завоевание, където се открояват имената на Киприан и Григорий
Цамблак. Какво би представлявала руската църква, руската книга, руската
православна музика без българското културно наследство – онази
неунищожима от османците държава на духа, както се изразява бележитият
руски учен Д. Лихачов?

България и Западна Европа


Въпреки ограничените контакти българите и тяхната държава са добре
известни на Франкската империя, както и на наследниците ѝ – Франция,
Германия и Италия. Френският епос Песен за Ролан споменава българите и
великия цар Самуил. Кръстоносните походи през България и особено победите
на Калоян и Иван Асен II имат своя отзвук на Запад.
Духовните връзки на България с Римската църква (Папството) също оставят
дълбоки следи. Сериозното отражение на българската ерес в Италия, Франция
и другаде на Запад води дотам, че местните еретици смятат българските си
събратя за първи в духовната йерархия. Самите те много често са наричани
бугри.
В стопанско и политическо отношение най-активни са контактите с италиан-
ските републики Венеция и Генуа. С тях се сключват договори и търговски
споразумения, както и с Дубровник – балканския сателит на Венеция. Известни
са и политическите връзки с Неаполитанското кралство.
Унгария възниква отчасти върху български земи и векове наред е опасен
съперник в Северозапада. В етногенезиса на маджарите участват прабългарски
групи, дори родът на Арпад – техния първи владетел – е прабългарски. През X-
XI в. маджарите подчиняват български земи, населени с български славяни.
През XII–XIV в. Унгария има експанзионистични стремежи, разпростиращи се
все по-навътре в българските предели (Белград, Браничево, Влашко, Видин),
които поставят България в трудно положение при отсъствието на сериозен
съюзник в тила на агресивното кралство. В годините на османското завоевание
Унгария полага усилия за противодействие, но без да предлага пълноправно
сътрудничество на българите. Българският език е познат в Унгария, той е

99
средство за контакти не само с България, но и с власите в Трансилвания, с
Молдова и Влашко. Неслучайно Янош Хуняди е знаел български език.

Българите и Изтокът
Епизодични, а в някои периоди по-активни връзки има с арабите. При Тервел
българите помагат на Византия да отхвърли гибелната опасност (717-718 г.), но
при Симеон (може би и при Самуил) е търсен съюз против нея. Българска мисия
в Египет изпращат също Константин Асен и Мария (около 1276 г.). В
навечерието на османското завоевание Търново е посетено от един неизвестен
по име марокански пътешественик, който описва царската гвардия на Иван
Шишман и един от най-ранните български гербове.
Особено важен и недостатъчно познат елемент от външната политика са
отношенията със степните народи. Такива са поддържани с хазарите, с аварите,
маджарите, печенегите и куманите. Последните са най-сериозният български
съюзник през XII–XI11 в., част от тях се вливат в българската народност.
Куманите участват във всички големи български военни кампании при първите
Асеневци.
Със Златната орда на татарите положението е много по-различно. През 1242-
1243 г. България е прегазена от завръщащите се от похода в Централна Европа
орди на кан Бату и принц Кадан, а цар Калиман I Асен е принуден да плаща
данък на новите господари на степите. Нещата се влошават особено към
1274 г., когато Византия постига съюз с татарския сепаратист Ногай, а бъл-
гарските земи стават обект на разорителни набези. Намесата на Ногай достига
върха си през 1292 г., когато цар Георги I Тертер е принуден да абдикира под
татарски натиск. Едва през 1300 г. Теодор Светослав практически обезсилва
татарската хегемония.
Като цяло присъствието на България в международния живот на Средно-
вековна Европа е значимо, още повече че тя е една от най-старите (ако не и
най-старата) от днес съществуващите национални държави на нашия
континент. Най-ярко е международното ѝ значение през IX-X в., когато Първото
българско царство е една от трите Велики сили в Европа заедно с Византия и
Франкската империя. Въпреки известното забавяне на темповете на развитие в
икономиката, а отчасти и в културата, Второто българско царство остава щит на
християнската цивилизация на невралгичния Балкански полуостров – на
границата между Европа и Азия, между номадските степи и Централна Европа.

Унищожаването му от един дълбоко чужд на европейските традиции


завоевател е тежка загуба не само за българския народ, но и за
православната, както и за европейската цивилизация като цяло.

100
101
102
III.
В СЯНКАТА НА АЗИЯ. БЪЛГАРСКИТЕ
ЗЕМИ В СЪСТАВА НА ОСМАНСКАТА
ИМПЕРИЯ (XV – XVII В.)
СОЦИАЛНИ, ПОЛИТИЧЕСКИ И СТОПАНСКИ
ПРОМЕНИ (XV-XVIII В.)
Падането на България под османска власт прекъсва естественото полити-
ческо, стопанско и културно развитие на българите. България е изолирана от
научните, технологическите, географските и културните открития в Европа,
отпратена е в позицията на изоставаща в рамките на една тиранична,
ретроградна империя. Българското общество търпи изключително тежки загуби.
Унищожени, асимилирани или маргинализирани са водещи обществени сили –
аристокрацията, интелигенцията, раждащото се „трето съсловие“.

Под чужда власт


Още в хода на османското завоевание българите понасят чувствителен
демографски удар – хиляди хора загиват, други емигрират на север от Дунав
или стават стока по робските тържища на Средиземноморието. Османската
власт с превантивна цел, или като наказателна мярка, преселва групи
население далече от родните им места – типичен е примерът с част от
населението на столицата Търново още през 1394 г. Така или иначе, българите
остават доминиращият елемент в своите изконни земи – Добруджа, Мизия,
Тракия и Македония.
Османската империя се изгражда като поредния вариант на ислямска близко-
източна деспотия, опираща се на политическото наследство на Иконийския
(Селджукския) султанат и по-старите ислямски империи, включително на
Арабския халифат.
Чувства се и известна приемственост със заварените традиции на покорените
християнски държави. Векове наред в империята доминират тоталната
централизация, милитаризацията на управлението и безалтернативното
господство на религиозната ислямска доктрина в обществения живот.

Икономическа основа на султанския абсолютизъм е държавната


собственост върху земята, която гарантира действието на военните и
административните органи и структури.

103
Административна система
Началният период на изграждането на структурите на властта продължава
докъм средата на XV в. и носи „родилните петна“ на самата експанзия. Българ-
ските земи са в състава на Румелийското бейлербейство (Румили), което
обхваща европейските владения на османската държава. Трудно е да се
установи кога възникват отделните административни единици. Самата Румелия
се състои от сложна система от по-малки области (санджаци), които възникват
в различно време вследствие хода на завоевателните операции. Българските
земи обхващат следните санджаци: Чирмен (между Балкана, р. Стряма и Долна
Арда), Паша (най-голям по територия – от Одрин до Ихтиманска Средна гора и
р. Струма, на юг до Егейско море), София (от Ихтиман до Ниш), Кюстендил
(някогашната държавица на Константин Деянов), Скопие (част от Северна и
Средна Македония заедно с част от Южна Сърбия), Охрид (крайните
югозападни български земи), Видин (земите на Видинското царство), Никопол
(земите на Търновското царство при Иван Шишман), Силистра (държавицата на
Добротица и Иванко – Добруджа от делтата на Дунав, Варненско и една ивица
в Североизточна Тракия). Санджаците се делят на нахии и вилаети, които са
прототипът на по-късните каази, или кадилъци, свързани с определен град и
района му. Каазата обезпечава местното управление и правораздаването.
Системата на провинциално управление придобива завършен вид през втората
половина на XVI в. В градовете се базира многочислен военен и религиозен
апарат.

Управлението се отличава с лоша координация, преплитане на функции


и прерогативи, различни форми на самоуправство и корупция, насилие над
обикновеното, особено над християнското население.

Социални процеси, религиозна и народностна дискриминация


Българските земи изцяло са подчинени на дълбоко чуждата им османска
бюрократично-административна и законодателна система. Населението е
превърнато в безправна рая (човешко „стадо“), подчинено е на органи с чужд
произход, религия, манталитет и културна нагласа. На българите е наложена
система на двойна експлоатация – към държавата и към частни собственици,
придобиваща често уродливи форми и съпътствана от произвол и насилие.
Християните плащат допълнителни данъци за „висшата милост“ да живеят в
ислямска теократична държава. Дискриминацията е проявена дори в битов
план – християните нямат право да носят скъпи дрехи, храмовете им не могат
да бъдат по-големи и високи от джамиите, поради което „потъват в земята“
(вкопани, с ниска надземна част). По време на съдебни процеси един свидетел
мюсюлманин може да обори твърденията на десетки българи.

104
Политиката на османската държава ражда чудовищни явления като данъка
„девширме“ (кръвен данък) – през няколко години хиляди български момчета са
отнемани насилствено от своите родители, заставяни са да приемат исляма и
са превръщани в еничари („нова войска“). Тази практика започва още през XIV
и продължава до XVII в. Тя засяга и другите страни и региони, завладени от
османците – Гърция, Сърбия, Босна, Албания и т.н., дори Унгария.
Насилието на чуждата ислямска власт се изразява в налагане на единична,
групова и масова ислямизация. Разбира се, че има случаи и на доброволно
приемане на исляма – въпросът е, че това става именно в условията на
дискриминация на всички възможни равнища.
Жертва на религиозната асимилация е голямата част от оцелялата българска
аристокрация. Спахиите (дребни дворяни) християни постепенно са претопени,
като най-често приемат исляма. В някои случаи редовните части на османската
армия, особено еничарите, военизираните групи от мюсюлманско население
(юруците) и ислямските монашески ордени масово обръщат в “правата вяра“
цели райони с християнско население.

105
Единичните помюсюлманчвания имат място през цялата епоха на
османското владичество – до 1878 г., а в Македония, Източна Тракия и
Беломорието – дори и до 1912-1913 г. Тези лични трагедии са най-ярко отразени
в съдбите на многото български новомъченици от XV-XIX в.: св. Георги Нови
Софийски, св. Прокопий Варненски, св. Йоан Търновски, св. Онуфрий Габров-
ски, св. Злата Мъгленска и др.
Около проявите на масова ислямизация в българските земи и тяхната
хронология има редица спорове, свързани с конкретни паметници и събития,
включително и с политизацията на тази проблематика през XX в. Последното
важи особено за насилствената смяна на имената на българите мюсюлмани
през 1973 г. и най-вече през Възродителния процес над българските турци и
други мюсюлмани през 1984-1989 г. От гледна точка на историческите извори,
данни за масова ислямизация има за началото на XVI в., когато са засегнати
различни селища и райони в санджаците Чирмен, Силистра и Никопол, както и
в Македония и Беломорието. Втората по-голяма вълна на насилствена
ислямизация е през средата и втората половина на XVII в., като следствие на
турско-венецианския конфликт и засяга Западните Родопи. Османските
регистри, отделни извори и предания са категорични, че много днешни
мюсюлмански селища в Мизия, Тракия и Македония, отчасти в Албания и
Косово (днес населени с българи мюсюлмани, български турци или албанци) до
XVII–XVIII в. са имали християнско българско население. Въпреки заканите на
някои султани и фанатизирани представители на ислямското духовенство, че
ще вкарат в „правата вяра“ всички свои християнски поданици, самата ислямска
държавна традиция, останала още от времето на Арабския халифат, допуска
съществуването на големи маси иноверно население. Разбира се, тоталната
ислямизация е била практически невъзможна както поради очевидната си
икономическа и социална нецелесъобразност, така и поради съпротивата на
християните, включително българите, при всички акции с подобна насоченост.

106
Българите мюсюлмани (наричани обикновено българомохамедани) са
познати най-вече с името помаци. Според някои учени първоначално то визира
само българите мохамедани от Северна България (в Ловешко, Плевенско, по р.
Скът), а после е прехвърлено и върху всички останали. И днес те населяват
основно някои райони в Родопите – Смолян, Велинград, Чеч, Ксантийско
(Гърция), както и райони в Македония, Албания, Косово (т.нар. горани). На-
ричани са още ахряни, торбеши и др. През вековете османско владичество
българите, приели исляма и живеещи в земите с по-многолюдно турско
население (Североизточна България, Добруджа, равнинните райони и
градовете), са подложени на силно етнокултурно, езиково, конфесионално и
психологическо влияние. Резултатите са забравяне на българския език и
постепенно турцизиране.

Неслучайно в народната традиция като синоним на приемането на исляма


се утвърждават понятия като потурчване и приемане на турската вяра.

Налице е и своеобразно обратно явление – българи, които запазват


православната си вяра, българската именна система, обичаи, фолклор и т.н., но
под въздействие на околната среда възприемат тюркоезичието. Възможно е в
основата да стоят по-стари тюркоезични общности (потомци на прабългари,
печенеги, узи и кумани), влели се в българската народност през Средните
векове. Такава общност са гагаузите в Добруджа, отчасти в Одринско и
Беломорието (Зъхненско, днес в Гърция). Основната маса българи гагаузи от

107
Добруджа се преселват в Бесарабия в хода на Руско-турските войни от края на
XVIII и първата третина на XX в. Днес потомците им преобладават в Молдова,
отчасти в Украйна и Средна Азия.

Обществени структури и категории население


Българите запазват своята етнокултурна идентичност до голяма степен
вследствие на специфичните си социални структури – семейството, селската
община, градските общности и професионални сдружения (еснафи) и др. Те са
легитимирани по специфичен начин от османската власт, възлагат им се
различни функции. Важен елемент е и запазването и създаването на
категории християнско население с определен статут. Това се отнася за
военизираното население – войнуци и власи, дервентджии и мартолоси.
Войнуците са част от военните сили (аскер), постепенно превърнати в помощни
части за тиловото осигуряване. Дервентджиите са въоръжена охрана
на проходи и пътища, а власите са включени в пограничните отряди за отбрана.
Мартолосите са не само полицейска сила, но и “контрахайдути“, преследващи
разбойници, бунтовници и т.н. Тези категории българско население имат ред
привилегии, данъчни облекчения, свои командири.

108
През XV-XVI в. съществуването на такива групи, понякога на цели селища, е
относително широко разпространено из българските земи. Спахиите християни
често са пряко свързани с тези категории население, а по произход – със
средновековното българско болярство. В някои случаи е запазен споменът за
титлите на техните предци – лагатор (от средновековната „алагатор“, началник
на конен отряд).
Налице са и повече от двадесет социално-професионални категории
християнско население: рудари, колари, соколари, производители на сол и т.н.
Поне отчасти те наследяват съществуващата система от времето на
средновековната българска държава. Тези групи и селища също са със
съответните данъчни облекчения и привилегии.
С отдалечаването на военните фронтове от българските земи и Балканите
към Средна Европа натискът над християните българи спада, влиза в руслото
на ежедневието, текат процеси на взаимна адаптация. Оживява се и
стопанският живот. Съживяването на градското стопанство и паричните отно-
шения позволяват на селяните да изнасят повече продукция на пазара. Новите
култури, пренесени главно от Америка (тютюн, фасул, различни зеленчуци и
т.н.), навлизат в аграрното стопанство и търговския обмен. С развитието на
занаятите се появяват и укрепват еснафските сдружения, които натрупват
финансов потенциал и обществена тежест. На европейските и близкоизточните
пазари се появяват и български „тежки търговци“.

Османското владичество не е епоха на абсолютен застой, но


консерватизмът на империята обрича цялото общество на сериозно
изоставане от европейския християнски свят с неговия впечатляващ
стопански, социален и културен възход през онази епоха.

109
ЦЪРКВАТА И КУЛТУРАТА ПРЕЗ XV–XVIII В.
Промени в църковната организация
Османското завоевание разрушава основните структури на средновековната
българска култура, лишава я от мощната подкрепа на държавата и църквата.
Ликвидирането на Търновската патриаршия (около 1416 г.) лишава българите
от свой висш църковен клир, от собствен път в богословието, философията и
другите области на познанието.

Българските земи попадат в диоцезите на три църкви – Тракия и Мизия са в


състава на Константинополската (Вселенската) патриаршия, по-голямата част
от Македония е под духовната власт на Охридската архиепископия (теоретично
...на цяла България), след средата на XVI в. Северна Македония, Кюстендил,
Самоков и някои други градове влизат в територията на възобновената тогава
Печка (Сръбска) патриаршия. Повечето от митрополитите и епископите са
гърци, което важи и за Охридския диоцез, макар да не липсват случаи и на
висши духовници с българско потекло. Независимо от факта, че през XV-XVII в.
тези църкви не прокарват някаква народностна дискриминация, липсата на
национална Българска църква е пречка за развитието на духовния живот.
Най-значима е ролята на Охридската архиепископия и Търновската
митрополия, която отчасти запазва престижа и позициите на предшествалата я
патриаршия. Архиереите ѝ се ползват с авторитет в православния Изток, а
четирима от тях стават вселенски патриарси. Съвременниците считат
търновския митрополит за почти равен на охридския и сръбския архиепископ, и
110
на източните патриарси въпреки прякото подчинение на Цариград. Охридската
архиепископия, наричана често в тази епоха и патриаршия, включва както
българските земи в Македония, така и православните в Сърбия (до средата на
XVI в.), Албания, Далмация и Южна Италия.

Културен живот и книжнина


Развитието на културата не спира, но губи своите „високи“ характеристики.
Въпреки тежките условия в земите на българите продължава развитието на
разнообразен книжовен процес – преписват се стари ръкописи, създават се
нови преводни и оригинални творби. Процесът на ислямизация, най-силен в
градовете, пресича развитието на градската култура.
Основни средища на книжовността остават манастирите в страната и Атон.
Във възстановения през 1460 г. Рилски манастир работят големите български и
общобалкански творци Владислав Граматик и Димитър Кантакузин, а в
манастирите около София се обособява книжовна школа. Огнища на култура и
книжовност се появяват в Кратово (Македония), Етрополе, в някои манастири
на Тракия и на много други места. Връзките помежду им са спорадични,
обединяват ги по-скоро контактите им с манастирите на Света гора (Атон),
преди всичко със Зограф и Хилендар (с подчертано български монашески
състав през тази епоха).
Ново явление в литературата през XVII– XVIII в. са дамаскините – сборници с
разнообразно съдържание, в които личи тенденция към изграждане на
новобългарския език и ярко присъствие на светски мотиви. С печатната книга,
която се разпространява все повече сред българите, навлизат нови идеи от
Русия, Западна Европа, от гръцката, сръбската, хърватската и други
литератури.

Важен дял от българската култура през XVII в. се пада на авторите


католици. Сред тях се откроява Петър Богдан, комуто дължим едно
интересно описание на България и първия опит за история на българите.

Филип Станиславов издава в Рим първата печатна българска книга – Абагар


(1651 г.). Интерес представляват разностранната дейност и творчество на
Петър Парчевич. Тримата творци са представители на висшето католическо
духовенство, получило елитно образование в Рим. Католическата литература е
повлияна силно от съвременните европейски образци, но не губи силната си
патриотична мотивация.
По българските земи се създава и ярка османска култура, с богати
библиотеки, великолепни джамии (най-известните са в Шумен, София, Скопие,
Битоля, Търново, Пловдив и т.н.), училища – т.нар. медресета, ислямска
интелигенция, включително и такава от арабски произход.
Ислямизираните българи (помаци) запазват българския си етнокултурен
облик най-вече в селските планински райони, но предимно в езика и фолклора.
Като цяло те са изключени от развиващите се сред православните българи и
католиците културни процеси.

111
Архитектура и изкуство
Жилищната архитектура в българските земи през XV–XVIII в. е твърде
разнообразна. Селските домове са наполовина вкопани в земята. Надземните
къщи имат различна планировка, като най-често са с две помещения – едното
за хората, другото – за добитъка. Връх в развитието на жилищната архитектура
е градската къща, особено от арбанашки тип – на името на богатото селище
Арбанаси до Търново, където са запазени ценни образци като Констанцалиева-
та, Хаджиилиевата и други домове – големи каменни здания на два етажа,
оградени с висок и дебел каменен зид.
Най-представителната архитектура, свързана с българското християнско
население, е църковната.
При забраната за строеж на високи храмове българите изграждат ниски,
„потънали“ в една или друга степен в земята църковни сгради, без звънарни и
куполи. Образци на храмовото строителство в западните краища са църквите
на Драгалевския и Кремиковския манастир, манастирът в Добърско (Пирин) и
др. Съхранени са и църквите в Търново (Се. Георги), Арбанаси (Се. Атанас,
Рождество Христово, Св. Димитър, Св. Архангели), Русе (Се. Тройца) и
храмът Св. Богородица в Бачковския манастир.

112
Паметници на монументалната живопис, отразяващи приемствеността в тра-
дициите на Българското и Византийското средновековие, са композициите в
църквите Се. апостоли Петър и Павел в Търново, Рождество Христово и Св.
Архангели в Арбанаси, трапезарията на Бачковския манастир и др. Сред
любимите иконографски персонажи е св. Иван Рилски. От тази епоха са
съхранени и някои ценни ктиторски портрети – на Радослав Мавър и се-
мейството му (в църквата на Драгалевския манастир), на Радивой и неговите
близки (Кремиковски манастир), както и такива от XVII в. – в Бачковския
манастир, в Добърско, в Рождество Христово (Арбанаси).
През XVII в. се появяват иконостаси с богата дърворезба (Арбанаси, Рожен-
ския манастир, Несебър и др.). Църковната живопис и иконописта като цяло са
в духа на поствизантийското изкуство.
Отсъствието на официални български институции намира отражение в
народното творчество.

Древните предхристиянски обичаи и вярвания, апокрифите, не съвсем


правоверните християнски текстове, идеи и представи получават далеч
по-голяма свобода в сравнение с времената на свободната българска
държава.

Познатото и ценено днес богатство и многообразие на българския фолклор


донякъде се дължи и на тази нова обстановка, която „отключва“ първични
стихии и волнодумство. Смътните спомени за средновековните герои са
синтезирани в събирателни образи – цар Иван Шишман, Момчил юнак и др.
Монументално се откроява Крали Марко, неговият образ символизира вярата в
непобедимостта на българското християнско оръжие и отразява свободо-
любието на обикновените българи.

113
СЪПРОТИВАТА ПРЕЗ ТЪМНИТЕ ВЕКОВЕ
(XV-XVII В.)
Продължилата близо пет века османска власт никога не е приемана от
българите като законна. Надеждата за възкресяване на Българското царство
живее въпреки избледняването на спомена за средновековната държава.

Начало на борбата против османската власт


До средата на XV в. османската власт е все още „нова“, недостатъчно
изградена, а остатъците от християнска държавност на Балканите (във
Византия, Сърбия и региона) дават увереност на българите, че ще могат да
запазят, дори да възстановят предишното статукво. Както стана дума, може би
докъм 1422 г. Видин запазва в някакъв вид своята автономия. Въстанието на
цар Константин и Фружин (1408-1413 г.) има задача да реставрира
положението от времето на техните бащи – Иван Срацимир и Иван Шишман –
и вероятно е фаза от по-сериозна проява на българската държавност,
олицетворявана най-вече от Видинското царство.
През 1443-1444 г. българите масово подкрепят кръстоносната акция на
полско-унгарския крал Владислав Варненчик и на Янош Хуняди. Става дума за
присъединяването на въоръжени български отряди, за преминаването на
градове и села на страната на християнската армия. Поражението на
кръстоносците в Битката на народите при Варна (10 ноември 1444 г.)
намалява силата на надеждите за отхвърляне на иноверната власт.
След превземането на Константинопол (1453 г.) османската държава се
трансформира в световна империя на исляма. Една след друга под властта ѝ
падат Сърбия, Босна, Албания и Унгария. Турската армия стъпва в Северна
Африка, по Северното Черноморие и в Централна Европа. Християнският свят
е обхванат от „турския страх“, заплашена е дори Хабсбургската столица Виена.
Сюлейман I Великолепни мечтае да форсира Рейн и да покори цяла Европа.

114
Хайдушкото движение
При променената обстановка българите не са в състояние да осъществят по-
значими освободителни акции. Основната форма за съпротива срещу чуждото
потисничество е оригинално балканско явление – хайдушкото движение,
проявяващо се в различни мащаби и форми. Хайдутството е най-раз-
пространената действена изява на неприемането на османската власт през
дългата епоха на робството. То има неизменно място в живота на българите до
средата на XIX в., а макар и в по-ограничен и значително променен вид – до
Освобождението (1878 г.). Това българско движение има аналози и сред
другите поробени християни – гърци, сърби и др. Главна задача на хайдутите е
закрилата на българите от конкретно селище, район, по-голяма област,
откъдето са родом войводата и неговата чета. Най-често поводът за излизане
в планините е лично отмъщение за сторена несправедливост, поругана чест,
грабеж от страна на омразната власт, местните бейове, турски разбойници и
т.н. Хайдутите са подкрепяни от обикновените българи. Нерядко те наказват
освен представителите на турската власт и сътрудничещите ѝ български
първенци – чорбаджиите.
Хайдутите са организирани в малки отряди начело с войвода, който е
подпомаган от байрактар (знаменосец). Активни са главно през пролетта,
лятото и есента, докато зиме се укриват при свои близки. За действията на
хайдути се споменава многократно още през XV-XVII в., а прочути воеводи от
тази епоха са Радич, Чавдар, Страхил, Байо, Карпош и много други.

115
Първите османски неуспехи и Българите
Българите са обект на различни политически проекти още от началото на XV
в. като потенциален съюзник на воюващи с Османската империя европейски
сили. През XVI в. османското завоевание среща все по-упоритото противо-
действие на християнска Европа. Първите сериозни неуспехи на османците
(морското поражение край Лепанто през 1571 г.), растящата експлоатация и
произволът спрямо християните активизират българите. Охридските архи-
епископи Гаврил и Атанасий предприемат обиколки из Европа (80-90-те години
на XVI в.), като изтъкват готовността на българския народ да подкрепи „кръста“
срещу „полумесеца“.
Към заговора са привлечени и епископите на Преслав, Ловеч, Червен и
Пловдив, както и охридският архиепископ Варлаам. Заговорниците се свързват
с влашкия войвода Михаил Витязул, който воюва с турците. Въстанието избухва
в старата столица Търново, като за цар е обявен Шишман III, далечен или мним
потомък на Иван Шишман. Въстанието е потушено, а хиляди българи емигрират
във Влашко. Водачите също емигрират, други загиват – между тях е и
посеченият от турците архиепископ св. Варлаам Охридски.

116
Въстанията в края на XVII в.
Ново масово надигане на българите следва в края на XVII в., когато турците
са отблъснати от Виена. Във войната с Османската империя е създадена
„Свещена Лига“, включваща Хабсбургската империя (Австрия), Полша, Венеция
и Русия. Събитията са провокирани от голямото поражение на османската
армия пред стените на Виена (1683 г.), което вдъхва нови надежди на
поробените християни. През 1686 г. избухва Второто търновско въстание,
ръководено от Ростислав Стратимирович, представящ се за потомък на цар
Иван Срацимир. Той е обявен за „български княз“ (по-скоро за „цар“) в Търново.
Твърди се, че въстаниците превземат Царевец, но надмощието на турците ги
принуждава да се изтеглят в Стара планина. Въстанието обхваща и района на
София, откъдето раненият Ростислав се спасява в Рилския манастир. По-късно
той бяга в Москва, където поставя началото на дворянския род Ростиславичи.
Някои учени, не без основание, поставят под съмнение Второто търновско
въстание. Причината за това е липсата на достоверни извори – целият разказ
за премеждията на Ростислав и неговите сподвижници се базира на една късна
руска родова хроника от XIX в. Известно е, че по същото време турските власти
изземват оръжие от населението в Арбанаси (непосредствено до Търново), има
данни за раздвижване на българите в районите на Никопол, Русе, Тутракан и
Силистра.
През 1688 г. въстават българите от района на Чипровци, увличайки жителите
на селищата около Видин и Лом. Въстанието е пряко свързано с австрийските
действия в Трансилвания и Сърбия. Негово ядро са отрядите на Георги
Пеячевич и Богдан Маринов, съставени и от католици, и от православни
българи. Въстанието е потушено. Хиляди българи емигрират в Банат и
Трансилвания, където се създава общността на банатските българи.
През 1689 г. въстават българите от Северна Македония, водени от хайдушкия
войвода Карпош, роден и действал по-рано в Доспат (Западните Родопи).
Бунтовниците действат в районите на Кюстендил и Куманово, като превземат
Крива паланка и още няколко селища. Карпош влиза във връзка с австрийския
император Леополд I, а хората му го наричат „крал“. Въстанието е удавено в
кръв, а Карпош е екзекутиран по особено жесток начин.
По същото време друг хайдушки войвода – Страхил, вдига бунт в Пазарджик,
а по-късно и в Ниш.
Участието на българи във войните на християнските държави с Османската
империя е познато като явление още от края на XIV в. Хиляди българи са в
редовете на войските на балканските владетели, влашките войводи, дори в
Запорожкото казачество. В състава на казашките войски в днешна Украйна се
формират Български и Македонски полк.
През XV-XVII в. по българските земи има и редица локални движения.
Османо-турските документи изобилстват от съобщения за хайдушки чети и
съпротива срещу данъчния произвол. Независимо от безправното си
положение, опирайки се на своята християнска вяра, семейството, селската
общност, градския еснаф (цех), българите се запазват като народ. Нещо повече,
те продължават да се стремят към политическа свобода дори и във вековете,

117
когато Османската империя е в апогея на своята териториална експанзия и
военна мощ.

118
119
IV.
БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
(XVIII – XIX в.)

НАЧАЛОТО НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО


ВЪЗРАЖДАНЕ
Българското Възраждане

В миналото е свързвано с един монах и една книга – Паисий Хилендарски и


написаната от него История Славянобългарска (1762 г.). Паисий е рожба на
своето време. Той е изразител на вече натрупана обществена енергия,
акумулирана в продължение на десетилетия – поне от началото на XVIII в.

Няма съмнение, че процесът на изграждане на съвременната българска


нация е дълъг и сложен, допълнително утежнен от чуждата власт и
духовната хегемония на чужда вяра.

И все пак през онази епоха българският народ изживява положителна


еволюция, по време на която се раждат нови социални сили. В Османската
империя масово навлизат европейските стоки и капитали, а в тази нова
обстановка християнското население се справя по-успешно и от мюсюлманите,
и от привилегированата османотурска олигархия. В такива условия се появяват
първите представители на младата българска буржоазия, заражда се
интелигенция от нов тип, сериозно се променят всички сфери на обществения
живот.
Векът на Просвещението достига и Балканите, зараждат се националните
идеологии на гърци, сърби, българи. В българските условия най-яркият
своеобразен изразител на променящото се обществено мнение е хилендар-
ският монах Паисий.

Паисий Хилендарски
Отец Паисий, както го нарича българският народ, е роден през 1722 г. в
Банско (Пиринска Македония) в заможно търговско семейство. През 1745 г.
става монах в Хилендарския манастир, по онова време с български облик.
Света гора Атонска, макар и с особен статут на монашеска общност „извън
света“, не остава незасегната от промените. Българинът Паисий е провокиран
от все още романтичния шовинизъм на гърци, сърби и руси, търсещи в
120
миналото аргументация на своите великодържавни идеи. Много често това е за
сметка на българската история. Ситуацията провокира монаха да напише малка
„историйца“ на своя народ, с която да защити честта на българите и да им
вдъхне оптимизъм за бъдещето. Паисий издирва грижливо български царски
грамоти, летописи и бележки по полетата на ръкописните книги. През 1762 г.
историята е завършена. Това става в манастира Зограф, най-българския
манастир на Атон, подкрепян някога от българските царе. Приблизително по съ-
щото време се появяват още три подобни книги – двете отново са написани от
атонски монаси (анонимната Зографска история и История во кратце о
болгарском народе славенском на монаха Спиридон Габровски), третата е от
католическия свещеник Блази-ус Клайнер. В много отношения авторите им са
равностойни на Паисий, но в качеството си на културно-политическо послание
към българите Паисиевата история остава недостижима.
Малката книга на Паисий е не само исторически разказ за царе, светци и
драматични събития, но и емоционален призив към българската нация. Монахът
припомня забравеното величие на Българското царство и формулира нова
национална идеология. Паисий реагира остро срещу гръцкото духовно
господство и апелира за независима Българска църква. Той осъжда гневно бъл-
гарите, които се срамуват от националната си принадлежност и се поддават на
опитите за гръцка асимилация.

121
В цялата История мълчаливо, но категорично е прокарана идеята за
извоюването на свободна българска държава.

Паисий е вярващ, но в никакъв случай консервативен – напротив, книгата му


е пропита с демократизъм. Тя поставя началото на новата българска
литература и възрожденската политическа мисъл, превръща се в светиня за
просветените българи от края на XVIII и началото на XIX в.

Софроний Врачански
Най-видният последовател на делото на Паисий е Стойко Владиславов (1739-
1813 г.), станал по-късно епископ на Враца с името Софроний. В биографията
си – Житие и страдание грешнаго Софрония – той вълнуващо разказва за
драматичния си житейски път. Още в родния си град Котел Софроний прави
един от първите преписи на Паисиевата история. Подгонен от събитията, поп
Стойко отива в Арбанаси, след което за кратко е игумен на Къпиновския
манастир. През 1794 г. търновският митрополит ръкополага българския монах
за епископ на Враца – едно от малкото изключения за епохата, когато висок
духовен сан е даден на българин. През 1800-1803 г. епископът е заставен от
всесилния Осман Пазвантоглу да стои във Видин. След редица премеждия през
1803 г. Софроний е принуден да емигрира във Влахия, където остава до края
на живота си. Именно във Влашко епископ Софроний по естествен път израства
като духовен водач на българите, които имат надежда за съдбата си – предстои
Руско-турска война (1806-1812 г.).

122
През 1804 г. двама български първенци от Враца – Иван Замбин и Атанас
Нескович, предават в Санкт Петербург посланието на епископ Софроний. В по-
късната „молба“ до руското командване се доизясняват вижданията на епископа
и неговите сподвижници – българска автономна област на север от Дунав
(своеобразна културно-административна автономия) и освобождаване на
българските земи на юг от реката. Църквата, училищата и съдилищата ще бъдат
български и в тях ще се използва българският език. В авторска бележка към
един преводен труд Софроний излага становището си за формата на
управление в бъдеща свободна България – просветена европейска монархия.
През 1812 г. епископът призовава българите да не служат на турската власт и
да се присъединят към руските освободители. Софроний и българската
емиграция във Влашко съставят идеен проект за политическо и духовно
освобождение, като посочват и най-перспективния външен съюзник – Русия.

123
КУЛТУРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ПРЕЗ БЪЛГАРСКИЯ
XIX В.
Промените в обществото през XVIII в. и особено през първата половина на
XIX в. издигат просветата и културата в култ за българите – явление, смайвало
европейските наблюдатели през тази епоха. Поривът към образование и бързо
наваксване на вековното изоставане спрямо напредналите страни е най-
мощният стимул за икономически и културен просперитет в личен, обществен и
национален план.

Напред, науката е слънце


До началото на XIX в. в България съществуват само килийните училища,
които дават елементарна грамотност. Този примитивен тип образование вече
не задоволява будните българи, представителите на младата национална
буржоазия от търговци и предприемачи. Началната форма за преодоляване на
средновековните „стандарти“ са елино-българските училища, първото от които
е открито през 1815 г. в Свищов от Емануил Васкидович.
През 20-30-те години на века те закономерно са изместени от общоградските
български училища, където окончателно се налагат нормите на светското
образование. Решаващо значение за процеса има и една велика за времето си
книга – Рибен буквар на д-р Петър Берон, издаден в Брашов през 1824 г.
Малката енциклопедия, наричана с право „Библия на българското
образование“, разкрива пред любознателния българин световните научни
познания. Тя представя и „взаимоучителната метода“, компенсираща донякъде
липсата на достатъчно преподаватели. Рибният буквар подготвя първата
вълна от учители и интелектуалци, поставили образованието на широка
демократична основа.

124
През следващите десетилетия се развиват взаимните училища, първото от
които е създадено в Габрово (2 януари 1835 г.) с щедрите дарения на Васил
Априлов и други видни българи от емиграцията в Одеса и Букурещ.

Примерът на Габрово е последван от десетки градове из цялата страна.


Следващата стъпка са класните училища, в които учениците получават по-
системно образование (Пловдив, Карлово, Скопие, Русе, Търново, Шумен и др.).
Те водят закономерно до наплив на български младежи към гимназии, колежи
и университети в Русия, Франция, Австро-Унгария (особено в Чехия), Англия и
др. Много българчета учат в появилите се след Кримската война католически и
протестантски училища в Истанбул (знаменития Робърт колеж) и в много
български градове – Пловдив, Русе, Битоля, Солун и др.
Така се стига до откриването на елитните български гимназии в Болград
(тогава в Русия, днес в Украйна), Пловдив и Габрово, Педагогическото училище
в Щип (1868 г.), Търговското в Свищов (1873 г.), Богословските в Лясковец (до
Търново) и Самоков. През 70-те години на XIX в. българската интелигенция и
финансовите кръгове на емиграцията стигат до идеята за създаване на
български университет, но тази идея не е реализирана поради противо-
действието на Високата порта и Вселенската патриаршия в Истанбул.

Народното читалище и културният живот на нацията


Своеобразен български феномен е читалището. Това не е обикновен клуб или
публична библиотека, а истинска национална културна „лаборатория“, в която
новото светско образование се преплита с борбата за национална идентичност
и политическа независимост. Сходна е ролята и на училищните настоятелства
и на останалите форми на зараждащото се във все още поробена България
гражданско общество.

125
Националният подем, проектиран в образователното дело и борбата за
политическо освобождение, силно влияе на българската култура. Засилените
контакти с водещите европейски държави и Русия, мощното израстване на
националната интелигенция (най-вече на светска основа) бързо модернизират
културния живот. Светското образование способства за формирането на но-
вобългарски (съвременен) език. За разлика от съседна Гърция, в България
надделява говоримият, а не класическият (старобългарски) език, с източното
наречие от Северна България, Стара планина и Тракия, говорите на Търново,
Габрово, подбалканските градчета, Пловдив и др.

Изпреварващото стопанско, политическо и културно развитие на тези


градове и райони спрямо западните земи през XIX в. определя езиковата
насока в литературния български език. Езиковият въпрос се отразява върху
развитието на педагогическата книжнина, литературата и журналистиката.

Десетилетия наред почетно място сред книгите е отредено на учебниците,


сред които, освен тези от български автори (д-р Петър Берон, Никола Бозвели,
Емануил Васкидович и др.), се появяват и много преводни, най-вече от руски и
френски език.

Раждането на новата българска литература


Тя започва своя път със забележителни творци като Паисий Хилендарски и
Софроний Врачански, чието дело отеква във всички краища на страната.
Осмислянето на собственото културно-историческо наследство десетилетия
наред заема извънредно важно място в съзнанието на творците. Характерен
пример е сборникът Български народни песни от братя Миладинови. Поезията
„прохожда“ с творбите на Григор Пърличев, Константин Миладинов, Г. С.
Раковски (знаменитата поема Горски пътник). Изключителен ефект върху
младата интелигенция имат авторските песни на Д. Чинтулов. Появява се и
първият „истински“ поет – Петко Рачов Славейков. През 70-те години на
столетието се налага геният на националния поет, забележителния
революционер Христо Ботев, начални стъпки прави и друг титан на българското
слово – Иван Вазов. Първите успехи на белетристиката са свързани с голямото
име на Любен Каравелов, а революционната публицистика достига върховете
си чрез перото на г. С. Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев, наследени
след Освобождението от Захарий Стоянов.
Българската драматургия е с особено място в тогавашния обществен живот,
което надхвърля смисъла на „обикновения“ театър. Импровизираните
постановки на пиесите на Добри Войников и Васил Друмев в различни градове
(най-често в читалищата), както в страната, така и в чужбина, са истински
народни празници. В Шумен (под влияние на унгарската политическа
емиграция) са организирани първата професионална театрална трупа и
оркестър.

126
Архитектура и изкуство
През Възраждането бързо се модернизират архитектурата и изобразителното
изкуство. Стъпвайки върху националните традиции, българските майстори
(сред тях се открояват прочутият Колю Фичето от Дряново и Андрей Дамянов от
Македония) строят църкви, великолепни жилищни сгради, училища и мостове.
Сред българските художници от първата половина на века се извисява талантът
на Захарий Зограф. Светските сюжети и модерните европейски тенденции се
налагат в творчеството на Станислав Доспевски, Георги Данчов и Николай
Павлович.
Утвърждаването на интелигенцията като водеща интелектуална и социална
сила и просветните и културни постижения водят до обща модернизация.
Заражда се българската наука, а още през 1869 г. в Браила (Румъния) е
създадено Българското книжовно дружество, преименувано през 1911 г. в
Българска академия на науките. В някои области, като историята, се появяват
първите български учени на европейско равнище – Спиридон Палаузов, Марин
Дринов.

Само за няколко десетилетия въпреки съпротивата на чуждата


политическа и духовна власт, разчитайки най-вече на собствените си сили,
труд и талантливи личности, българското общество излъчва от недрата си
онази интелигенция, с която прекрачва в модерната епоха.

127
БЪЛГАРСКИЯТ ВЕЛИКДЕН.
БОРБА ЗА ЦЪРКОВНА И НАЦИОНАЛНА
ЕМАНЦИПАЦИЯ
През вековете на османско господство българите са лишени не само от
държава, но и от собствена църква. До XIX в. “универсалните“ по тип Константи-
нополска патриаршия и Охридска българска архиепископия, отчасти и Сръб-
ската патриаршия в Печ (Косово), не подлагат българите на национална и
езикова дискриминация. Преобладава гръцкият висш клир, но не са рядкост и
епископите българи. Повечето от представителите на нисшето духовенство и
монашеството са българи, те служат на църковнославянски език (късен вариант
на старобългарския език). Политическите императиви на модерния XIX в.,
особено настъплението на балканския национализъм променят коренно
ситуацията. Вселенската патриаршия се превръща в застъпник на вели-
когръцката мегали идея. От друга страна, идеята за собствена българска църква
все повече се обвързва с подема в културно-просветната област, борбата за
граждански права и стремежите към политическо освобождение.

Начални опити за църковна свобода на българите


Идеята за възкресяването на българската църква с ранг на патриаршия е
издигната още от Паисий Хилендарски, който в своята История припомня
великото дело на Търновската патриаршия и поставя ярък акцент върху
националните български светци. Няколко десетилетия по-късно епископ
Софроний Врачански е приеман от най-будните свои сънародници в определен
смисъл именно като национален духовен, а и политически водач. Първият опит
за извоюване на собствен „владика“ (епископ) е още през 1824 г. във Враца,
където търговецът Димитраки Хаджитошев организира видните граждани за
изгонването на гръцкия владика и поставянето на българин на негово място.
Докладван на властта от търновския митрополит Иларион Критски, врачанският
първенец е арестуван, обвинен във връзки с Русия и екзекутиран като
размирник (1827 г.). След Враца подобни действия има в Скопие и в Самоков,
където местните българи се опитват неуспешно да поставят на митрополитския
престол Неофит Рилски – 1829 г., в Стара Загора – през 1836 г., но навсякъде
спорадичните и неко-ординирани български действия срещат отпора на
Вселенската патриаршия и поддържащата я османска власт.

128
Организирана църковно-национална борба
Реформаторските тенденции в империята след Гюлханския хатишериф
(1839 г.), постепенната стопанска и културна еманципация на българската
буржоазия и интелигенция дават своите плодове. Назначаването в Търново –
най-голямата и престижна митрополия – на необразования, брутален към
българите митрополит Панарет предизвиква вълна от протести в старата
столица. Населението единодушно иска катедрата да бъде дадена на видния
български монах Неофит Рилски, а след това на Неофит Бозвели, но и в двата
случая Патриаршията категорично отказва.
През 1839 г. Бозвели посещава Цариград, откъдето се обръща с призив до
своите привърженици за изработване на колективна молба до султана.
Съставеното прошение е подписано от първенците в 16 района (каази) в
Северна България и Тракия. След различни перипетии за търновски
митрополит е назначен гъркът Неофит Византиос, а Бозвели е поставен за
негов пръв помощник (протосинкел). Скоро отношенията им се влошават, а през
1841 г. българският водач е заточен в Света гора.
Протестите в Търновската епархия продължават през 40-50-те години на XIX
в., разпространяват се и в други български краища. В хода на борбата Пловдив
се оформя като втори, след Търново, голям център на църковно-националната
борба в този период. В процеса се включва и емиграцията от Одеса, Атина и
Цариград.
129
През 40-те г. на XIX в. като водещ център на движението постепенно се налага
самата турска столица Цариград (Истанбул), в която тогава живеят около 30
000-50 000 българи от цялата етническа територия. Сред тях изпъква
своеобразен национален стопански, граждански и политически елит, включващ
едри търговци, занаятчии (особено влиятелните еснафски сдружения) и
представители на интелигенцията.

Под влияние на избягалия от заточението си Бозвели в Цариград се


създава българска община.

Турското правителство разрешава издаването на български книги, вестник и


приема различни форми на българско национално представителство пред
властите (1845 г.). Неофит Бозвели и Иларион Михайлов (Макариополски)
получават пълномощия да представят българските еснафски сдружения в
Цариград пред Портата и Патриаршията. Скоро двамата водачи са арестувани
и заточени в Света гора, за което Патриаршията получава съдействие от руския
посланик в Цариград. В Света гора Н. Бозвели пише своята прочута книга Плач
бедная Мати Болгария, умира на 4 юни 1845 г. Иларион се завръща в Цариград
през 1850 г.
Българското движение не стихва. През 1847 г. Александър Екзарх, подкрепен
отново от еснафските организации, пръв поставя въпроса за обособяването на
български храм в турската столица. В преговорите с Патриаршията активно
участва и княз Стефан Богориди, виден турски сановник с влияние пред
Високата порта.

Независимо от противодействието на Патриаршията през 1849 г.


видният българин получава султански ферман и устройва първата
българска църква в Цариград – Свети Стефан.

Общото събрание на българската колония в Цариград излъчва църковно


настоятелство.

През 1847 г. в Цариград е открита българска печатница, а през 1848 г. под


редакцията на Иван Богоров започва да излиза и Цариградски вестник.

Църковнонационалното движение след Кримската война


Още преди Кримската война (1853– 1856 г.) в полемиката около българския
църковен въпрос се намесват Великите сили. Особено важно е отношението на
Русия, която след Одринския мирен договор (1830 г.) поема ролята на
покровител на православните християни в Османска Турция. Руската
дипломация години наред подкрепя Патриаршията, като се отнася с неприкрита
враждебност към българските искания. Контактите на българските водачи с
католическите мисии, разширяването на протестантската пропаганда в
България постепенно променят руската политика.

130
След Парижкия мирен договор (1856 г.) българите се позовават и на ново-
обявените реформи в империята.
Още през 1857 г. в турската столица е свикано народно събрание, в което
участват представители от 20 български града и Цариградската българска
община. Събранието подава до Портата молби за български владици. Цяла
България е обхваната от протести (Търново, Стара Загора, Пловдив, Силистра,
Видин, Пирот, Враня, Щип, Скопие, Прилеп и др.).

По време на тържествената литургия на Великден (Запрал 1860г.)е


цариградската църква Свети Стефан ръкоположеният за епископ две години
по-рано Иларион Макариополски не произнася името на вселенския
патриарх, а: ...всякое епископство православних. Множеството в храма
бурно приветства акта на скъсване с Патриаршията, а тази ярка
демонстрация влиза в историята като Българския Великден.

Новината за Великденската акция провокира „мирна революция“ из цялата


българска етническа територия – Добруджа, Мизия, Тракия и Македония.
Владиците на Пловдив, София и други градове отказват да се подчиняват на
патриарха, като приемат за свой духовен глава Иларион Макариополски.
Гръцките епископи са бойкотирани повсеместно и прогонвани от епархиите им.
Всепризнат лидер на националното движение е епископ Иларион Макарио-
полски, но държавата и Патриаршията отказват да му дадат официален статут.
В църковнонационалното движение се оформят няколко групи, които имат
различия по конкретни въпроси. Най-влиятелна е групата на „националното
действие“, оглавявана от самия Макариополски. Тя е най-масово подкрепяна от
широките слоеве в Цариград и в цяла България и е против компромиси с
Вселенската патриаршия. Нейните водачи и активни дейци са на категорично
православни позиции и са против униатските действия и решения. Партията на
умереното действие е представлявана преди всичко от свързани с Русия
дейци – Ал. Екзарх, Найден Геров и Тодор Бурмов. Обвързаността с Русия ги
прави склонни към компромис с Патриаршията. Туркофилите, водени от
Гаврил Кръстевич, братя Тъпчилещови и други, разчитат на подкрепата на
турското правителство за легално постигане на самостоятелна българска
църква.
На четвърто място е прозападното течение, свързано с униатската идея, или
пък с протестантските мисии. Тази ориентация е по-скоро политическа,
отколкото конфесионална. Кръгът около Драган Цанков издига проект за уния с
Рим, като изтъква примера на цар Калоян през далечния XIII в.

131
Активизирането на действията на западните Велики сили, които се опитват да
използват руската неотстъпчивост в свой интерес, води до поврат в политиката
на православната империя. С течение на времето Русия осъзнава опасността
от съдбоносна загуба на влияние и започва да работи за намиране на
компромис, приемлив за българите. В това отношение сериозна активност
проявява граф Н. Игнатиев, руски посланик в Цариград. Същевременно и
самата Патриаршия, изпаднала в тежка финансова задлъжнялост към Русия,
започва да търси начини за излизане от кризата. От страна на Високата порта
са представени два проекта, които в голяма степен са съобразени с
народностния принцип при определянето на диоцеза на проектираната
българска църква. За българите основният спор не е толкова за статута на
църквата, колкото за териториалния ѝ обхват. Патриаршията се стреми да
обезпечи проникването на гърцизма не само в районите със смесено население,
но и в земи с преобладаващ български народностен елемент. Върху ситуацията
силно повлияват и събитията, свързани с революционното движение – особено
подвигът на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. и появата
на революционните комитети.

Учредяване на Българската екзархия

През 1869 г. турското правителство определя смесена българо-гръцка


комисия под председателството на Али паша, която предлага нов проект. На 28
февруари 1870 г. турското правителство издава ферман (указ) за създаването
на Българска екзархия, независима от Вселенската патриаршия. Екзархията
включва 15 епархии: Търновска, Софийска, Врачанска, Ловешка, Видинска,
Нишка, Русенска, Шуменска, Силистренска, Пиротска, Кюстендилска,
Самоковска, Велешка, Варненска (без града, близките села, Анхиало, Несебър

132
и Созопол) и Пловдивска (без града, Станимака (Асеновград) и околните села и
манастири).

Не се обхващат всички български градове и земи, което буди основателно


недоволство у българите. Предвидено е допитване (плебисцит) за Македония,
който през 1873 г. дава категорични резултати в полза на Екзархията в
Охридска, Скопска и Битолска епархия.
Така през 1874 г. Охрид и Скопие получават български епископи. В други
райони (Битоля, Прилеп, Воден, Костур, Сяр, Одрин и др.) владиците остават
гръцки, но се създават църковни общини, признаващи Българската екзархия.
На 14 май 1871 г. в Цариград е свикан църковнонароден събор, който приема
устав и другите основополагащи документи на Екзархията. На 6 януари 1872 г.
(Богоявление) Иларион Макариополски с още двама владици извършва
тържествена служба в църквата Св. Стефан. На 16 февруари 1872 г. за
български екзарх е избран видинският митрополит Антим I (1815-1888 г.).
Всепризнатият български водач Иларион Макариополски не получава този
пост, тъй като Високата порта се опасява от големия обществен авторитет,
доказаните му харизматични качества, смелост и енергия, които имат и своите
политически проекции.
Новият екзарх назначава владици в Търново (Иларион Макариополски),
Варна, Велес и другаде, което е посрещнато враждебно от Патриаршията. На
16 септември на събор тя обявява Екзархията и нейното паство за схизматици
и отстъпници от православието. Стремежът да бъде компрометирана
българската църква с тази акция няма особен резултат.
Създаването на Българската екзархия очертава естествените етнически
граници на българската нация – Дунавска България (цяла Добруджа и Мизия,
включително Ниш и Поморавието), Тракия и Македония (включително районите,
които днес са в Гърция). Актът е демократичен, българите самоопределят
националната си принадлежност чрез гласуване, масови граждански акции и др.
133
Духовното обединение на българите ражда първата призната
национална институция – Българската екзархия, което закономерно
поставя въпроса и за българската държавност в обозрима историческа
перспектива.

НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ
(ОТ НАЧАЛОТО НА 60-ТЕ ГОДИНИ НА XIX В.)
През XVIII в., когато процесите на стопанска и социална модернизация са
едва в началото си, освободителната борба следва модела от предходната
епоха. Надеждата за свобода все още се свързва с Хабсбургска Австрия, но и с
бързо налагащата се нова велика сила – Руската империя. Български акции има
по време на Австро-турските войни през 1716-1718 и 1735-1739 г. (във втората
участва и Русия), когато в Западна България – от Крива паланка, Ниш и Дупница
до Видинско – избухват въстания. По същото време в руската армия се записват
много български доброволци.

Въстания и въоръжени акции през първата половина на XIX в.


В края на XVIII и в началото на XIX в. Османската империя изживява тежък
период, свързан с кърджалиите. Сепаратизмът на аяните (провинциалните
управители, местни феодали) и „ерозията“ в армията създават условия за
невиждано по мащабите и жестокостта си разбойничество. Банди и цели армии
от мародери нападат градове и села, а централната власт е неспособна да се
справи с тях. Някои от локалните властници (особено се откроява Осман
Пазвантоглу от Видин) дори имат собствена външна политика. В тези условия

134
османската власт позволява на раята да се въоръжава и да строи укрепления.
Макар и по-рядко, българи участват в кърджалийските отряди. За първи път от
векове хиляди българи придобиват реален боен опит и самочувствие на
свободни хора.
Българското участие в Руско-турските войни в края на XVIII и в началото на
XIX в. е активно. Най-масово е то във войните през 1806-1812 и 1828-1829 г.,
както и в освободителните движения в Сърбия (1804 г.) и Гърция (1821 г.).

Появява се първата самостоятелна българска земска войска в състава на


руската армия, водена от българин – капитан Георги Мамарчов.

В Сръбското въстание участват хиляди български доброволци, а мирът с


Високата порта е сключен от българина Петър Ичко. Българският принос за
гръцката свобода е още по-сериозен. Тъй като Гръцкото въстание е схващано
като движение на всички балкански християни, турските власти организират
погроми и репресии в редица български градове.
Походът на генерал Дибич Задбалкански дълбоко в българските земи (1828-
1829 г.) е съпътстван от масови брожения на българите. Появява се проект за
създаване на Българско княжество (на първо време в Добруджа) с автономен
статут, сходен с този на току-що създадените Сърбия и Гърция. Войната не носи
чаканата свобода. Хиляди българи поемат пътя на изгнанието в южните руски
земи. Те се присъединяват към създалата се вече по време на предходните
войни българска общност. Техните потомци (ок. 800 000 души) и днес живеят в
същите земи и са известни като бесарабски българи. Заедно с тях в Бесарабия
(предимно в дн. Молдова) са и гагаузите (православни българи, които говорят
тюркски език), изселили се заедно с другите българи в рамките на същия ма-
щабен изселнически процес.
До Кримската война (1853-1856 г.), макар и стихийно, българите продължават
опитите си да отхвърлят чуждата власт. За съжаление, стремежът им не се
радва на подкрепата на Великите сили. Напротив, среща ескалиращо
противодействие. Сериозен опит за въстание, което да провокира руска намеса
(с помощта на г. Мамарчов), е Велчовата завера в старата столица Търново
(1835 г.). Организацията е провалена поради предателство, ръководителите на
заговора, начело с Велчо Атанасов Джамджията, са обесени.
През 1835-1850 г. северозападните земи на България (част от тях днес са в
Сърбия) са разтърсени от селски въстания. В тях се преплитат социални и
политически искания. Селяните са подложени на средновековна по тип
експлоатация, злоупотреби и своеволия.
Сърбия се стреми да манипулира българите, за да заграби тези краища. През
1835-1837 г. се вдигат на бунт жителите от районите на Ниш, Пирот, Берковица
и Белоградчик. Бунтът е удавен в кръв. Турските зверства са изключителни по
време на въстанието през 1841 г. в земите на Ниш. През 1850 г. въстаниците на
Станко Бояджи и Иван Кулин нападат Видин, Лом и Белоградчик, но
стихийността и липсата на оръжие водят до нови погроми. В крайна сметка
международните протести принуждават Турция да започне аграрни реформи и
в тези български краища.

135
Интересна страница от българското освободително движение са Браилските
бунтове (1841-1843 г.), първият от които е организиран от Васил Хадживълков,
а вторият (1842 г.) е замислен от младия г. С. Раковски. Опитите за прехвърляне
на големи въоръжени формирования (чети) от Влашко в България са осуетени
от местните власти.
Кримската война (1853-1856 г.) носи както големи надежди и огромно
разочарование на българите, така и трескаво очакване на появата на русите на
юг от Дунав. Раковски създава Тайно общество и излиза с малка чета в
Балкана. Подготвят се въстания в Търново (Никола Филиповски) и Видин (Ди-
митър Петрович). Всички планове пропадат поради неуспешния за Русия ход на
войната и бързите мерки на турската власт.

Георги Раковски – патриарх на българската революция


Началото на организираната борба за освобождение е поставено от Георги
Стойков Раковски (1821-1867 г.). Роден в будния възрожденски град Котел,
получил солидно за времето образование, Раковски съчетава качествата на
интелектуалец, харизматичен водач, ловък политик и национален идеолог. Той
издава вестници (сред тях се откроява Дунавски лебед), изследва българската
история и фолклор, пише революционна поезия. Неговият прочут Горски
пътник е поема с определени литературни слабости, но въздействието ѝ върху
раждащата се революционна интелигенция, дори върху довчерашните хайдути,
136
е епохално. Публицистична страст и патриотична енергия се съдържа и в
научните творби на Раковски, особено в знаменитата му в онези времена книга
за Асеневци. В целия живот на великия национален идеолог научните търсения
и романтиката преливат в радикални практически стъпки с ясна политическа
мотивация.

Натрупал рано солиден революционен опит е Браилските бунтове, по


време на Кримската война, в емиграция и т.н., през 1862 г. Раковски създава
в Белград Първата българска легия от около 600 млади българи, които
активно участват в избухналия турско-сръбски конфликт.

Конфликтът скоро е прекратен, което осуетява плана на Раковски за навли-


зане в България.
Макар да не се превръща в ядро на мечтаната освободителна армия, която
да превземе Търново и да обяви българската свобода, Легията подготвя плеяда
революционни дейци, сред които са Васил Левски и Стефан Караджа, дори и
бъдещият драматург и духовен водач Васил Друмев (митрополит Климент
Търновски). След разочарованието си от сръбската политика, безрезултатните
контакти с Гърция и много други неуспехи, Раковски се установява в Букурещ
(1863 г.). Той доразвива своята т.нар. четническа тактика, според която
четите трябва да прераснат в единна революционна армия начело с българско
правителство и върховен главнокомандващ (главен войвода).

Раковски пръв от българските водачи отхвърля сляпото обвързване с


Русия и други външни сили и ясно преценява надигащия се балкански
шовинизъм. На практика при Раковски се „ражда“ идеята за българско
правителство – Върховното българско тайно гражданско началство.

Политически организации през 60-те години на XIX в.


Наред с организацията на Раковски в средите на емиграцията са създадени
и други политически групировки. Консервативната проруска тенденция е олице-
творявана от Добродетелната дружина, ръководена от Христо и Евлоги
Георгиеви. През 1866 г. „старите“ по руско внушение лансират идеята за създа-
ване на сръбско-българска (южнославянска) държава.

При всички критики към тази идея, важно е да се подчертае, че „старите“ не


правят никакви компромиси с националните интереси. През 1869 г. от тяхно име
на Парижката мирна конференция е представен проект за решаване на
българския въпрос (този път на основата на дуализма със самата Турция).
Добродетелната дружина е в непримирим конфликт с революционните среди
(„младите“), за който вина имат и двете страни.

137
През 1866 г. по-умерените „млади“, дотогава свързани с групата на г. С.
Раковски, създават Таен български централен комитет (ТБЦК), воден от Иван
Касабов. Отначало ТБЦК лансира внушената от Румъния идея за общи
действия и бъдеща „румъно-българска държава“, отхвърлена от Раковски.

Под влиянието на своя активен деец Пандели Кисимов комитетът


публикува своя прочут Мемоар, е който под впечатлението от наскоро
създадената Австро-Унгария се предлага на султана да бъде обявен и за цар
на България.

Българите трябва да получат широка автономия, свой парламент, армия,


управител българин и т.н. Проектът не среща разбирането на турското
правителство. Документът до голяма степен компрометира ТБЦК сред
революционната емиграция и е причина за разпадането на организацията.

Четническите акции през 1867-1868 г.


През 1867 г. със средства на Добродетелната дружина в България навлизат
четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. Те нямат за цел да вдигат въстание, а
да проверят настроението в страната.

138
Сраженията, които води само четата на Филип Тотю, имат силен ефект
върху българите. Появява се магическата дума комита – синоним на
бунтовник и революционер, изповядващ формулата Свобода или смърт!

Усложненията в сръбско-турските отношения дават нови надежди на


българската революционна емиграция. Създадена е Втора българска легия,
отново в Белград. Този път сръбската недоброжелателност е още по-голяма.
Легията е разпусната, а дейците ѝ преминават в Румъния. С помощта на близки
до ТБЦК дейци част от легионерите сформират четата на Хаджи Димитър и
Стефан Караджа.
Преминаването ѝ в България през юли 1868 г. има много по-силен отзвук в
сравнение с действията през 1867 г. Малката военна част-127 души, а според
някои сведения около 180 – съставена от цвета на тогавашната революционна
емиграция, води тежки битки с многократно превъзхождащите я турски сили по
целия си път от Дунав до Стара планина. По чудо се спасяват само неколцина

139
от четниците, пленените са екзекутирани (включително полумъртвият от раните
си войвода Стефан Караджа) или изпратени на доживотно заточение.

Българското обществено мнение, особено младежта, издига на пиедестал


героичната саможертва и неслучайно една от най-ярките творби на Христо
Ботев е посветена на Хаджи Димитър.
За опитните революционни дейци подвигът на четата има и друг, по-
важен смисъл – положено е началото на преосмислянето на
освободителната стратегия.

140
ПОДЕМЪТ НА РЕВОЛЮЦИОННАТА ИДЕЯ (1869-
1875 Г.)
Любен Каравелов
Душата на новите революционни идеи, по признание на съвременниците, е
Любен Каравелов (1834-1879 г.), син на заможна фамилия от Копривщица,
получил добро образование в Москва. Той се появява някак „отстрани“ в
средите на „младите“, но по авторитетен и категоричен начин. Каравелов е не
само революционен водач и писател – неговите енциклопедични познания го
сближават с Раковски, колкото и да са различни двамата велики българи като
характери.
През 1867 г. Каравелов пристига в Белград като кореспондент на руския
вестник Голос, влиза във връзка с Иван Кулин, Цеко Петков, Еремия Българов
и други емигрантски дейци и създава Български комитет. По всяка вероятност
комитетът има връзка с кръга на Раковски и готви чети за навлизане в България.
През 1869 г. Любен Каравелов се установява в Букурещ. За кратко е свързан с
Добродетелната дружина, но скоро влиза в конфликт със „старите“ и с
помощта на одеските българи започва да издава вестник Свобода – първата
мощна трибуна на революционното крило на емиграцията. Любен Каравелов се
сближава с групата около Иван Касабов. Около Свобода се формира кръг от
дейци, който в сътрудничество с Васил Левски създава Български
революционен централен комитет (БРЦК). Съвременници отбелязват:

Хиляди броеве на Свобода минаваха Дунава и се четяха като Евангелието в


поробена България..

Любен Каравелов е председател на БРЦК до началото на 1875 г. – най-яркия


период в дейността на революционната емиграция. Забележително е неговото
сътрудничество с Васил Левски, въпреки че не бива да се игнорират различията
между двамата по редица идейни и организационни въпроси. Каравелов, макар
141
да е преди всичко интелектуалец, публицист и „кабинетен революционер“, има
решаващ принос за израстването на цяло поколение български патриоти, за
идейното съзряване на революционната организация и нейните по-късни
водачи.
След конфликта му с групата на Христо Ботев и Стефан Стамболов през
1875 г. Любен Каравелов остава извън революционната “партия“. През 1876 г.
той съдейства за набиране на български доброволци за участие в Сръбско-
турската война, както и при формирането на Българското опълчение през
1877 г., дори присъства на подписването на Санстефанския мирен договор.
През 1878 г. пренася печатницата си от Букурещ в Търново, а по-късно в Русе,
където умира от туберкулоза в разцвета на творческите си сили. Заслугите на
Каравелов не се изчерпват само с неговата пряка политическа дейност –
магията на неговото слово вдъхновява и разпалва патриотичното чувство,
неговата толерантност и разум правят отчаяните хъшове убедени демократи,
хора с напредничаво европейско мислене.

Изграждане на БРЦК (1869-1872 г.)


Оскъдицата от запазени автентични документи затруднява изследването на
създаването и началните стъпки на Българския революционен централен
комитет (БРЦК) в Букурещ, който се появява в края на 1869 – началото на 1870
година. Печатен орган на новата структура става Каравеловият вестник
Свобода. Следвайки линията, подета от г. С. Раковски и ТБЦК, комитетът си
поставя за задача да привлече широки среди в България и чужбина за
изграждане на масова революционна организация, да подготви българския
народ за въстание, да осигури средства, военни специалисти и международна
подкрепа за бъдеща освободителна акция. Водещо начало е написаната от
Любен Каравелов Програма на Българския революционен комитет, отпе-
чатана в руското емигрантско списание Новое дело в Женева (1 август 1870 г.),
след което и във вестник Свобода. Най-големите врагове на българската кауза
са турското правителство и фанариотското духовенство, а политическата цел е
изграждането на Южнославянска или Дунавска федерация на свободните
народи от типа на Швейцария, управлявана демократично.

142
Българската революция трябва да бъде захваната извътре и в съюз с
останалите балкански народи. Свободата може да бъде постигната с оръжие,
огън и нож, без да се изключват и мирните средства, но не може да се чака
даването ѝ от Русия или от Западните сили.
Декларираните намерения и екзалтираните призиви трудно могат да бъдат
реализирани без реална работа в самата България. Действителната
организационна дейност е започната от Васил Левски, който първоначално е с
пълномощията на групата около Иван Касабов, но практически се опира на
силите вътре в самата България. Левски поддържа най-тесни връзки именно с
комитета (БРЦК) на Любен Каравелов, но не игнорира и други организации и
кръгове на емиграцията. Разрастването на Вътрешната революционна
организация (ВРО), създадена от Васил Левски в тези години, променя
качествено ситуацията в българското освободително движение. Налага се
обединяване на силите, което трябва да стане със събрание на представители
от страната и чужбина. Идеята на Васил Левски събранието да се проведе
някъде в самата България пропада поради опасенията от евентуален провал.
Общото събрание на революционерите от емиграцията и вътрешността на
България, проведено през април-май 1872 г. в Букурещ, води до обединение на
революционните сили. По тази причина често се смята, че истинската история
на БРЦК започва през 1872 г.

Апостол на свободата
В многовековната история на България съществува пантеон от бележити
личности, но за българската нация личност от огромно значение категорично е
творецът и водач на националната революция Васил Левски (1837-1873 г.),
човекът, който още за своите съвременници е олицетворение на волята за
свобода и демокрация. При залавянето му един негов съратник възкликва:
...нямаме втори Левски на света! Според други той е най-добрият ни
българин... Христо Ботев го възвеличава като най-свидния син на България, а
за Иван Вазов нравственият подвиг на Левски е максимално близък до онзи на
Спасителя...
Левски е стратег и организатор на мощна конспиративна мрежа от комитети,
чиято цел е възкресяването на българската държава. Вътрешната револю-
ционна организация, изградена само за около две години, обединява всички
слоеве на българското общество. В нея на преден план са представителите на
средната класа и интелигенцията, включително предприемачи, търговци,
земеделци, занаятчии, свещеници, лекари, учители. Левски съчетава в себе си
вярата на християнския монах с мисленето на модерния човек.
В монархическа Европа през XIX в. Васил Левски се бори за демократска
република, за справедливи и свети закони. В неговата мисъл са споени
библейската мъдрост и убедеността в креативната сила на човека: Времето е
в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме...

143
Васил Иванов Кунчев е роден на 6 (18) юли 1837 г. в Карлово в занаятчийско
семейство. През 1858 г. приема монашество под името Игнатий. Научил за
призива на г. С. Раковски, дяконът се посвещава

...на Отечеството, да му служа до смърт и да работя по народната


воля...

През есента на 1861 г. постъпва в Първата легия, участва в сраженията и


„печели“ своя „лъвски“ прякор. Две години е учител в с. Войнягово, след което
по призива на г. С. Раковски заминава за Румъния. За кратко е учител в с.
Еникьой (дн. Михаил Когълничану, Румъния). През зимата на 1867 г. заминава
за Яш за среща с г. С. Раковски. По негова препоръка става знаменосец на
четата на Панайот Хитов, а през 1868 г. постъпва във Втората легия. След
закриването ѝ поради болест и операция Левски остава в Зайчар. По-късно
сръбските власти го хвърлят в затвора по подозрение, че заедно с местните
българи и Иван Кулин подготвя чета за прехвърляне през границата. Левски
прави равносметка на освободителната борба и в прочутото си писмо до
Панайот Хитов пише: Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само
мене си.
Левски отива в Румъния, приет е радушно от “младите“, групирани около
читалище Братска любов и Българското общество. Няколко месеца живее с
Христо Ботев в изоставена мелница край Букурещ. Приятелят ми Левски, с
когото живеем, е нечут характер!, отбелязва младият поет.
През декември 1868 г. Васил Левски започва своите знаменити обиколки из
България и за по-малко от три години изгражда мрежа от комитети в Северна
България и Тракия. Вътрешната революционна организация (ВРО) става
основа за дейността на БРЦК. Левски проумява нуждата от подготовка на самия
народ в страната. Той стига до извода, че за освобождението не може да се
разчита на Великите сили с техните егоистични интереси. Апостолът смята
революцията за национална в пълния смисъл на думата и не изключва никого,

144
включително чорбаджиите. Идеал за Левски е святата и чиста република с
народно управление, която включва всички населени с българи земи в Мизия,
Тракия и Македония. В едно свое писмо Левски подчертава:... Не ще да бъде
така в наша България, както е в Турско сега... Всичките народи в нея щат
живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее
човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво
ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша
България!... Ний не гоним турският народ, ни вярата му, а царят и неговите
закони, с една дума – турското правителство, което варварски владее не
само нас, но и самият турчин...“
След провала през есента на 1872 г., последвал залавянето на Димитър
Общи, верен на своите разбирания за планомерна и продължителна подго-
товка, Васил Левски отхвърля призива на Любен Каравелов за въстание.
Поемайки риск, на 25 декември пристига в Ловеч, за да прибере комитетската
архива. Левски е заловен в ханчето при с. Къкрина. И до днес се спори дали
това е акт на предателство или случайност, или е резултат от търсенето му от
властта години наред. Откаран е в Търново, а след това в София. Пред съда
той отстоява делото на своя живот, поема цялата отговорност за дейността на
комитетите и спасява стотици дейци. Васил Левски е осъден на смърт и обесен
на 6 (18) февруари 1873 г. в София.

Вътрешната революционна организация


Левски остава ненадминат организатор на националната революция. Той
създава нова като замисъл и реализация Вътрешна революционна
организация (ВРО). Първата от знаменитите обиколки на Левски, която цели да
провери състоянието на местните сили, е от 11 декември 1868 до 24 февруари
1869 г. Основите на ВРО са поставени при втората обиколка (май-края на август
1869 г.), когато са изградени т.нар. частни комитети в Плевен, Ловеч, Троян,
Сопот, Карлово, Калофер, Пловдив, Сливен, Търново, Елена и др.
В Румъния, обнадежден от постигнатите след обиколката резултати, Левски
е разочарован от емиграцията, която не съзнава значението на подготвяната в
България комитетска мрежа. Той участва в създаването на БРЦК, но
застъпваната от него линия остава на втори план. Без да скъсва връзките си с
емиграцията, Левски се посвещава изцяло ...на моя път в Българско. При
третата си обиколка, започнала на 27 май 1870 г., той създава комитети в Русе,
Габрово, Дряново, Горна Оряховица, Лясковец, Етрополе, Голям извор,
Панагюрище, Копривщица, Ябланица, Орхание, София и др. Апостола и
неговите съмишленици определят за главен комитета в Ловеч – БРЦК в
Българско, наричан в духа на г. С. Раковски Привременно правителство.
Начело е Васил Левски, членове са водачите на „частните“ комитети: Христо
Иванов Големия (Търново), Тодор Пеев (Етрополе), Анастас Попхинов
(Плевен), Иван Драсов (Ловеч) и т.н. В организацията се включват
самоотвержени личности: бай Иван Арабаджията (с. Царацово, Пловдивско),
Георги Данчов Зографина (Чирпан), Петър Бонев (Брацигово) и много други. В
края на 1870 и началото на 1871 г. Левски написва Нареда до работниците за
освобождението на българския народ.

145
Възлово за ВРО и БРЦК е Общото събрание в Букурещ (29 април-4 май
1872 г.), което приема нов устав, програма и нов състав на комитета:
Л.Каравелов (председател), Киряк Цанков, Д. Ценович, П. Хитов и Васил Левски
(членове). Левски получава пълномощия на главен апостол в България, Тра-
кия и Македония. Базирана на постигнатото единение на силите, революцията
...морална и с оръжие... набира ход.
Структурата на ВРО е подчинена на наложената от Левски нова стратегия и
тактика в освободителното движение. Организацията се стреми да създаде
своеобразна държава в държавата и да подготви истинска въстаническа армия.
Главната цел на комитетите, изградени от Левски, е подготовката за
освободително въстание. То е обвързано с планомерна подготовка на поне 100
хиляди въоръжени българи и осигуряване на съответния потенциал от военни
специалисти и командири.

Планът за въстание, разработен от Левски, е съобразен с постиженията


на модерната военна наука.

Революцията трябва да започне не по „хайдушки“ през пролетта, а през


зимата предвид труднопроходимите пътища и проходи, което да затрудни

146
придвижването на турските войски. Ключово място на въстанието са градовете,
а не Балканът. Офицери и военни специалисти трябва да организират отбра-
ната на освободените селища. Следва установяването на ефективен контрол
над пътищата и проходите, а най-накрая – действия в Балкана. Там ще се води
спомагателна партизанска война, в която ще се включат четите на Панайот
Хитов, Филип Тотю и традиционните “стари войводи“.
Левски смята, че на успех революцията може да разчита след продължителна
подготовка от поне няколко години. Създал ядрото на ВРО от двете страни на
Балкана, през есента на 1872 г. главният апостол преминава към създаването
на окръжни центрове: с. Голям извор (близо до Тетевен), Пазарджик, Стара
Загора, Сливен, Търново, Ловеч. Изграждат се планираната тайна полиция и
поща, снабдена с кодове, псевдоними и пароли. Закупуват се къщи, които да
служат за квартири на куриерите.
Левски предвижда разширяване на обхвата на ВРО в западните български
земи и Македония. В Софийско и Кюстендилско той поддържа връзки с отец
Генадий от Драгалевския манастир, Христо Стоянов и други местни дейци,
планира да посети Пирот и Поморавието. В писмо от 20 юни 1871 г. Левски
загатва някои намерения: ...току-кажи, повечето места от България и Тракия
са готови на първо повикване; пък за от Македония наредено е да се свърши
и там (...) Ще залегнем на първата си работа; и като наредим на всяко място,
както казваме по-горе, и сме вече готови да се свикат всичките
представители... За нещастие, тези идеи не са разгърнати и реализирани
поради гибелта на Апостола и последвалата криза в революционното движение.
През 1872 г. в проблем за ВРО се превръща самоволното поведение на
Димитър Общи. Левски иска отстраняването на своя помощник, а БРЦК изпраща
последно предупреждение до Общи. За да набави средства за организацията,
Общи организира обира на турската поща в прохода Арабаконак (22 септември
1872 г.) въпреки изричната забрана на Левски. Следват разкрития и арести, а
на започналия съдебен процес Общи и някои други дейци разкриват комитети и
участници в тях. Целта им е да покажат пред турската власт и Европа, че не
става дума за криминална проява, а за политически стремежи на хиляди
българи. Осъзнавайки мащабите на ВРО, правителството предприема
енергични мерки за нейното унищожаване. Разкритията заварват Левски в
Южна България, откъдето той решава да се отправи към Букурещ за обсъждане
на положението с другите членове на БРЦК. В Сливен го застига писмо на
Любен Каравелов, който настоява за незабавно въстание. Левски, подкрепян и
от други комитетски дейци, отхвърля това искане.

Съратниците на Апостола
В своя бурен, изпълнен с перипетии живот, Васил Левски влиза в тесни връзки
със стотици и хиляди свои съвременници. Той е сподвижник още на „патриарха“
на революцията г. С. Раковски, приятел със Стефан Караджа, знаменосец на
първостепенний войвода Панайот Хитов, в близки връзки с Иван Касабов,
Любен Каравелов и т.н. Отрано младият карловец, който със своята все-

147
отдайност, честност, битие, поведение и мислене напомня древните християн-
ски апостоли, се превръща в уважавана фигура в революционните среди,
духовенството и интелигенцията.

Мисията му на Главен апостол в България (Северна България), Тракия и


Македония изисква пълна конспиративност, връзки с колкото се може по-
ограничен кръг от верни и проверени хора. Чужд на суетните помисли,
характерни за политическите водачи, Левски като никой друг в нашата история
разчита на организираната сила на мнозинството.

Само в изградените лично от него над 100 комитета членуват около 1200
будни българи с най-разнообразен социален състав, образование,
професия и възраст.

Според някои данни в комитетската мрежа са обхванати 12 000 или дори 14


000 души.
Сред участниците в комитетите има както стари другари на Левски от времето
на легиите и четническата „епоха“ като Христо Иванов Големия, отец Матей
Преображенски Миткалото, Петър Бонев, Цаню Захариев и други, така и по-нови
дейци на „централно“ и местно равнище (Ангел Кънчев, Марин Поплуканов,
Димитър Пъшков, Иван Драсов, Никола Обретенов, Тома Кърджиев, Иларион
Драгостинов, Георги Данчов Зографина, бай Иван Арабаджията и др.).
Комитетите и в родния град на Апостола – Карлово, и в Ловеч, Търново, Русе,
Сливен, Стара Загора и в много други градове и села са тържество на
организационните му умения, ярко свидетелство за енергията на хиляди
българи в стремежа им за постигане на свободен и справедлив живот.

148
Революцинното движение през 1873-1875 г.
След залавянето и обесването на Васил Левски комитетската организация е
в криза. Въпреки всичко революционното движение разширява своята
популярност сред българския народ и продължава трескаво да търси верен път
за постигане на свободата.
Между членовете на БРЦК в Букурещ избухват спорове, водещи към разкол и
дезорганизация. Търновският комитет, който още след арестите в Ловеч заема
водещо място, се опитва да играе ролята на централен. По същото време
Любен Каравелов е принуден временно да напусне Букурещ поради протестите
на Турция пред румънското правителство и през януари 1873 г. отива в Белград.
Друга причина за оттеглянето му в сръбската столица е, че там пребивава
Панайот Хитов, най-авторитетната фигура след залавянето на Левски. Двамата
дори обмислят преместването на БРЦК в Белград. Тук те срещат български
представител (вероятно отец Матей Преображенски), изпратен от комитета в
Търново. Именно Търновският комитет се заема да заздрави оцелелите
комитети, сменя техните знаци и нещо повече, без съдействието на БРЦК прави
опит за преговори със Сърбия. Усилията на Любен Каравелов за преодоляване
на кризата чрез общо събрание (11-12 май 1873 г.) не дават резултат. Идеята
за изпращане на чета, която да провери състоянието на духа, е анахронизъм
под влиянието на „стария войвода“ Хитов.
През март 1873 г. за заместник на Левски е определен Атанас Узунов (1851-
1907 г.), човек с несъмнени качества, интелект, с известна практика в
Сливенския окръжен център, но с недостатъчен опит. Той енергично поема
мисията, но скоро е заловен. Неговия романтизъм и малшанс навличат на
организацията т.нар. хасковско приключение. Узунов и разкритите от него дейци
са изпратени на заточение, с което комитетите понасят нов удар.
През следващите месеци БРЦК прави опит за стягане на редиците, но изпитва
сериозни организационни и финансови проблеми. Възобновеният от Любен
Каравелов печатен орган, този път под името Независимост, едва съществува
и е зависим от сръбска парична помощ. През август 1874 г. в Букурещ е свикано
събрание, което избира нов БРЦК (Любен Каравелов, Киряк Цанков, Тодор Пеев
и Олимпий Панов), а главен за страната става комитетът в Русе. Като пореден
приемник на Левски е поставен завърналият се от Русия Стефан Стамболов
(1854-1895 г.).

149
Новият главен апостол, макар и твърде млад, в продължение на четири
месеца прави обиколка, като заздравява комитетите в Търновско и Тракия.
Скоро полицията влиза в дирите му – през Цариград и Одеса Стамболов се
прехвърля в Румъния.
Гибелта на Левски, разногласията, самоволните действия на Панайот Хитов,
неясните перспективи засягат тежко чувствителната натура на Любен
Каравелов, който все повече залага на обвързаност със Сърбия. Вестник
Независимост спира излизането си поради липса на средства, а Каравелов
предявява претенции за извънредни пълномощия.

През декември 1874 г. Общото събрание отхвърля исканията му, но го


преизбира за председател на БРЦК, в който скоро влиза набиращият
авторитет сред емиграцията приятел на Любен Каравелов, харизматичният
„хъш“ и поет Христо Ботев.

Все по-ясно се открояват различията между „умерените“ начело с Любен


Каравелов и Партията на действието около Христо Ботев и Стефан
Стамболов. Авторитарният уклон на Каравелов в полза на обвързаността със
Сърбия се сблъсква с яростно отстояваната от Ботев и Стамболов
независимост на българското движение. Любен Каравелов се отказва от рево-
люционна дейност и започва да издава просветителското списание Знание.

Христо Ботев начело на революцията


Гениалният поет и революционер Христо Ботев (25 декември 1847/6 януари
1848-2 юни 1876 г.) е роден в семейството на народния учител даскал Ботьо
Петков в Калофер. Учи в Одеса, за известно време е учител в бесарабското
българско село Задунаевка. След кратко завръщане в родината, през 1867 г.
той е в Букурещ. Липсата на средства проваля плановете му за по-нататъшно
образование. Младият Ботев е обхванат от бунтарската атмосфера на бедната
емиграция хъшове, през 1868 г. е секретар на войводата Жельо, чиято чета не
може да премине в България поради мерките на румънските власти. Той

150
учителства в Александрия и Измаил, пише огнени стихотворения, сближава се
с руските революционери (нихилисти). Ботев е увлечен от радикалните идеи на
Прудон и Бакунин, приветства Парижката комуна, но остава верен на своя
български патриотизъм. Подобно на Раковски и Каравелов,той издава
революционния вестник Дума на българските емигранти (1871 г.). В Букурещ
Ботев става най-близкият сътрудник на Каравелов, но, за съжаление,
контактите му с Васил Левски са твърде мимолетни. След оттеглянето на Любен
Каравелов, с когото влиза в остър конфликт, Христо Ботев се налага като най-
авторитетния лидер на най-младите и радикални сили на емиграцията.
На мястото на спрения от Каравелов Независимост Ботев започва да издава
вестник Знаме, новия орган на БРЦК. На неговите страници страстният публи-
цист излага най-пълно схващанията си за националната революция. Той остро
напада Добродетелната дружина, пледира за самостоятелни действия,
необвързани със Сърбия, Русия и други външни сили. Като национален идеолог
Ботев ревностно отстоява българщината в Македония и подлага на
унищожителна критика сръбския и гръцкия шовинизъм. Идеята му за балканска
федерация с подчертани социални аспекти е нереалистична. Под влияние на
идеите на П. Прудон, М. Бакунин, А. Херцен той отхвърля държавата в
тогавашния ѝ вид и мечтае за утопична система на базата на свободните
общини. От гледна точка на националната революция Ботев и други дейци
отстъпват от някои основни принципи на Левски, особено по отношение на
вътрешната организация и подготовка за въстание.

Ботев призовава към ...революция народна, незабавна, отчаяна...,


разчитайки на стаен у народа революционен инстинкт.

Това се дължи както на бунтарския характер на Ботев, така и на слабото


познаване на конкретната обстановка в България, което е слабост и при Любен
Каравелов и други видни дейци на емиграцията.

Тези схващания влияят силно върху дейността на БРЦК през 1875 г. и при
Старозагорското и Априлското въстание.

151
АПРИЛСКАТА ЕПОПЕЯ
Априлското въстание е едно от най-необикновените събития в много-
вековната българска история, най-величавата и трагична страница от историята
на Възраждането, сполучливо определена от националния класик Иван Вазов
като пиянството на един народ. Решението за „отчаяна революция“ е взето от
Гюргевския комитет (декември 1875 г.), включващ най-младите, радикални
революционери.
Развитието на международната обстановка през 1875 г., въстанието в Босна
и Херцеговина, обявеният от турското правителство финансов фалит
нажежават духовете. Или ще измрем всинца, или ще освободим България... е
мисъл, която вълнува все повече млади революционери.

Старозагорското въстание (1875 г.)


На 12 август 1875 г. Христо Ботев и Стефан Стамболов, подпомогнати от
Панайот Хитов, свикват Главно събрание в Букурещ. Избран е нов състав на
БРЦК (Христо Ботев, Иван Драсов, д-р Христо Чобанов, Драгоя Шопов) и е
решено да се вдигне въстание. Опирайки се на окръжните центрове от времето
на Левски, БРЦК определя революционни окръзи и апостоли: Стара Загора и
Тракия (Стамболов), Сливен (Таньо Стоянов и Сава Танасов), Русе, Шумен и
Варна (Никола Обретенов), Търново (Михаил Сарафов), Ловеч и Троян
(Панайот Волов и Тома Хитров). Диверсионна група, водена от Стоян Заимов,
трябва да подпали Цариград. За начало на бунта е определена крайно нере-
алистична дата – 16 (28) септември. Ботев заминава за Одеса, за да ангажира
одеските българи и да осигури офицери и оръжие.

152
Начертаният план е амбициозен, но като цяло – нереалистичен.
Най-близките съмишленици на Левски са резервирани, но не могат да се
противопоставят убедително на най-радикалните хъшове. Старите, както и
Любен Каравелов, и Панайот Хитов, изразяват неодобрението си към
прибързаната акция. Неблагоприятно се отразява и отрицателната позиция на
Русия, изказана от граф Н. Игнатиев и приведена в действие от руските агенти
и съмишленици сред българите.
Най-борбени са дейците в Стара Загора, водени от местния комитет начело
с Кольо Ганчев. Внезапни арести водят до дезорганизация и провал.

В нощта срещу 16 (28) септември Стефан Стамболов събира едва 24


души.

В същия момент край града чакат над 500 души от селските чети. Малката
чета на Стамболов се изтегля на север. Доблестните братя Жекови загиват в
престрелка, а в Стара Загора са арестувани около 700 души. Седем
ръководители, начело с К. Ганчев, са обесени, десетки други са заточени.
Опитът за въстание в Шумен и Русе се изразява в две чети, които скоро се
разпръскват.

Провалът на опита за въстание през 1875 г. води до разпадането на БРЦК,


оставката на Ботев, взаимни нападки и обвинения в емигрантските среди.

Апостолското събрание в Гюргево


Изострянето на Източния въпрос и неудовлетворението от провала през
1875 г. амбицират най-младите и радикални среди. Те напускат Букурещ и
атмосферата на раздори сред емиграцията. Събират се в пълна секретност в
Гюргево, за да създадат Комитет на апостолите начело със Стефан
Стамболов. Според други сведения събралите се млади революционери, които
представляват комитети от различни български градове, по-скоро провеждат
Апостолско събрание. Те заседават до 25 декември 1875 г., като вземат
решение за въстание през май следващата година. Страната е разделена на
пет революционни окръга: Първи Търновски (главен апостол Стефан
Стамболов, помощници Георги Измирлиев Македончето и Христо Караминков),
Втори Сливенски (Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов, Георги
Икономов и Стоил войвода), Трети Врачански (Стоян Заимов, подпомаган от
Георги Апостолов, Никола Обретенов и Никола Славков). Последните двама е
трябвало да разработят Петия окръг (Софийско, Кюстендилско, отчасти
Македония), но поради залавянето на Никола Славков идеята пропада. В
Четвърти окръг с център Пловдив главен апостол е Панайот Волов с помощник
Георги Бенковски, по-късно са привлечени Георги Икономов и Захарий Стоянов.
Комитетът готви въстание в районите, където е най-силна създадената от
Левски комитетска мрежа.

153
Избира се отбранителна стратегия с укрепяване на въстаналите селища,
изграждане на лагери в Стара планина, Средна гора, Родопите, диверсии в
големите градове, прекъсване на телеграфни и железопътни линии.

С приключването на заседанията комитетът се саморазпуска, а негова връзка


с емиграцията в Гюргево са Иван Хаджидимитров, Янко Банков и Димитър
Горов.

Подготовка на Априлското въстание


Още през януари 1876 г. апостолите се прехвърлят в определените им
окръзи. От съображения за сигурност за център на Търновски окръг се избира
Горна Оряховица. В подетата от Стефан Стамболов и помощниците му
подготовка се включват поп Харитон Халачев, Христо Патрев, Петър Пармаков
(офицер на руска служба), авторитетните местни дейци даскал Бачо Киро (Бяла
черква), Стефан Пешев (Севлиево), Иван Панов (Горна Оряховица), Цанко
Дюстабанов (Габрово) и др. На Сидер Грънчаров, който е в Румъния, е
възложено да закупи оръжие. На 25 април е насрочено общо събрание, което
да изработи план на въстанието.
Във Втори окръг с център Сливен (Сливенско, Ямболско, Бургаско) въпреки
усилията на Иларион Драгостинов, Георги Дражев (Ямбол) и поп Сава
Катрафилов (в Бургаско) подготовката е слаба. Местните дейци са против
масово въстание (в тази посока влияят събитията в Стара Загора месеци по-
рано), като настояват за чети в Балкана.
Във Врачански окръг, независимо от възстановяването на някои комитети
обстановката е неблагоприятна.

Самият Врачански комитет е действен, оказва финансова помощ на


комитетите в София, Сливен и другаде и осигурява средства за
заседанията в Гюргево.

154
В Румъния са купени 500 пушки, но апостолите не успяват да ги прехвърлят в
България, а с част от тях е въоръжена Ботевата чета. Стоян Заимов не съумява
да създаде необходимата организация за активизиране на целия окръг.
Най-енергична и масова е подготовката в Четвърти окръг. По тактически
съображения центърът е преместен в Панагюрище, а харизматичният и строг
Георги Бенковски се налага като главната фигура. Възстановени са 82 селски и
10 градски комитета с авторитетни ръководители: Тодор Каблешков (Коприв-
щица), Васил Петлешков (Брацигово), Петър Горанов (Батак), Павел Бобеков
(Панагюрище) и др. Започва изграждането на въстаническа армия и тайна
полиция. Еснафското примирение отстъпва на революционната възбуда и
всенародна подготовка за действие. Свикано е събрание на дейците от окръга
в местността Оборище (14-16 април), в което участват 75 делегати от 60
селища. След разгорещени дебати апостолите получават извънредни
пълномощия. Предвижда се въстанието да бъде вдигнато на 1 май, но има
клауза и за преждевременното му избухване в случай на провал.
Извън обсега на подготвяното въстание остават значителни части от
страната – по план „свободната територия“ е ограничена със старопланинския
масив и прилежащите райони. Емиграцията остава неинформирана, разеди-
нена и неподготвена за решителна подкрепа.

Фатална се оказва липсата на време, информация и организация – месец


след Априлското въстание хиляди българи участват в сръбскотурския
конфликт.

Въстанието в Четвърти революционен окръг


Макар преждевременно и неподготвено в достатъчна степен, въстанието
избухва, то в крайна сметка е историческа и морална победа за българската
нация и начертава пътя към заветната българска свобода.

155
Трескавото оживление сред българите в Тракия прави впечатление на
местните мюсюлмани, а и на властите. Сигурна информация за готвещото се
въстание те получават едва след Събранието в Оборище от участник в него. От
Пловдив и Пазарджик, съответно в Копривщица и Панагюрище, са изпратени
конни жандарми. При опит да бъде заловен Тодор Каблешков копривщенските
дейци с оръжие в ръка прогонват полицията (20 април (2 май) 1876 г.). В
градчето се установява революционна власт. Под звъна на камбаните и
гърмежа на пушките Тодор Каблешков изпраща в Панагюрище знаменитото
Кърваво писмо.
Още същия ден, съобразно решението от Оборище, Бенковски обявява
началото на общобългарското въстание. Избързването спрямо предвижданата
(и още несъгласувана между окръзите) дата – 1 или 11 май, влияе отрицателно
върху цялостната реализация на революционния замисъл. Властта в
Панагюрище е поверена на Привременно правителство начело с Павел
Бобеков. Окръгът е разделен на два района. Панайот Волов и Георги Икономов
заминават за източния район – Копривщица, Клисура, Карлово. С формираната
конна Хвърковата чета, около 200 души, г. Бенковски поема западния дял,
вдигайки на оръжие селата Мечка, Поибрене, Баня и др.

На 22 април в Панагюрище с тържествена церемония е обявена


свободата и е осветено знамето, ушито и носено от учителката Райна
Попгеоргиева (Райна Княгиня).

Г. Бенковски обикаля въстаническите лагери при с. Петрич и връх Еледжик,


ръководен от богатия селянин Гене Телийски (за турците – Телли паша),
достигайки гара Белово. Друга чета начело с Орчо войвода действа в Стрелча
и околността. Още в първите дни срещу въстаниците се изправя многоброен,
добре въоръжен противник – отначало башибозушки банди от турци, черкези и
българи мохамедани. Срещу въстаниците, въоръжени предимно със старо
оръжие, са изпратени редовни войски и артилерия, както и мобилизирани
редифи (резервисти) от Одрин, Цариград, Ниш и др.

Срещу 8000-10 000 недостатъчно обучени и зле въоръжени въстаници са


хвърлени над 80 000 башибозуци и редовна армия с численост 10 000,
командвана от генерали и кадрови офицери.

Лошото време и падналият неочакван сняг затрудняват още повече


въстаниците, а некачественият им и, главно контрабандно доставен барут е
почти неизползваем. На 26 април пада Клисура. Въпреки отчаяната съпротива
лагерът на Еледжик е разгромен със зверски кръвопролития над мирното
население.

156
На 30 април Хафъз паша опожарява Панагюрище, където се води бой за
всяка позиция и всяка къща. Копривщица се спасява от разорение с голям
откуп.

При опита си за изтегляне на север г. Бенковски е убит в засада в местността


Костина в Тетевенския Балкан. От спътниците му се спасява Захарий Стоянов,
който по-късно е пленен. Друга чета от оцелели панагюрски и копривщенски
дейци е разпръсната от потерите. Панайот Волов и Георги Икономов намират
гибелта си във водите на придошлата Янтра при Бяла, Русенско. Плененият
преди това Тодор Каблешков се самоубива.
Действията южно от Марица не могат да придобият очакваните размери.
Вдигналите се десетина села образуват три укрепени ядра (Перущица, Батак и
Брацигово), които нямат общо ръководство. Брацигово е защитавано храбро от
около 500 въстаници, но стрелбата на оръдията решава изхода на битката.
Българите слагат оръжие, а водачите им са заловени. След жестоки изтезания
Васил Петлешков (той поема цялата „вина“ за въстанието върху себе си, заявя-
вайки: Сам съм, други няма...) се самоубива с отрова. Съпротивата на
Перущица е връх във военната история на въстанието. Около 600 въстаници,
ръководени от Петър Бонев (съратник на Левски още от Първата легия), отбиват
атаките на многохилядния башибозук. Те не могат да устоят обаче на редовната
армия и артилерията на Рашид паша. Последна крепост е църквата, която е
подпалена от башибозуците. Кочо Чистеменски, Спас Гинев и други въстаници
убиват своите деца и жени, след което слагат край на живота си. След
неколкодневни сражения и преговори въстанието е потушено и в Батак, където
се стига до геноцид и най-нечовешките изстъпления по време на Априлската
епопея.
Сред многото трагични събития при потушаването на въстанието най-
ужасяваща е съдбата на Батак, отекнала в целия цивилизован свят като
Баташкото клане. Жителите на будното и богато селище се вдигат на борба на
21 април, но остават сами срещу околните българо-мохамедански и турски
села. Независимо от усилията на войводата Петър Горанов и храбрата
съпротива срещу башибозука (около 8000 въоръжени до зъби главорези),
градчето е обречено. Още при блокирането на Батак Ахмед ага Барутанлията,
който стои начело на башибозука, предлага преговори. Част от българите се
укрепяват в Трендафиловата, Джамбазовата, Богдановата, Кереловата и други
големи къщи.
Кървавата вакханалия започва с Богдановата къща на 2 май, където над 200
мъже, жени и деца са зверски изклани. Барутанлията продължава да се кълне,
че ако му бъде предадено оръжието, Батак ще бъде пощаден. В лагера му като
гаранция за изпълнението на това условие отиват местните първенци.
Заложниците са варварски избити, а кметът Трендафил Керелов е набит на кол
и изгорен още жив.
Захарий Стоянов предава разказите на малцината оцелели:

...Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци запретнали


ръкави. Те нападнали обезоръжените жертви, на които отсекли главите с
брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук
157
ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но
наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си
зверско тържество в средата на тези човешки касапи...

В Баташкото клане намират смъртта си около пет хиляди души. Покъртителна


е съдбата на близо двете хиляди мъже, жени и деца, потърсили убежище в
малката църква Св. Неделя, която става техен масов гроб.

Въстанието в другите революционни окръзи


Преждевременното избухване на българското въстание и недостатъчната
подготовка ограничават действията в останалите три окръга, където също има
случаи на безпримерен героизъм и саможертва пред олтара на свободата.
Единствено в Търновски революционен окръг въстанието в известна степен
напомня събитията в Тракия. Кървавото писмо пристига в Горна Оряховица
едва на 23 април, дни след като властите в Търново и Русе са получили
шифровани телеграми за започналите събития. Вестта за преждевременното
начало изненадва апостолите, окръжното събрание на практика е осуетено.
Част от ръководителите (Георги Измирлиев, Иван Панов, Стефан Пешев и др.)
са арестувани, главният апостол Стефан Стамболов е принуден да се укрива.
Въпреки всичко останалите на свобода дейци предприемат решителни
действия. Въстанието протича главно с четнически акции, като е невъзможно да
се създаде общо ръководство и да се вдигнат на крак всички села и градчета, в
които подготовката набира ход. В Мусина, Бяла Черква (тук от почти всяка къща
излиза въстаник, което е заслуга на сърцатия Бачо Киро!), Михалци и други села
е формирана чета от около 200 души с войвода поп Харитон и военен
инструктор Петър Пармаков. В нея се включват апостолът Христо Караминков,
Тодор Лефтеров и др. На 29 април четата достига Дряновския манастир,
откъдето смята да продължи към Габровския Балкан. Тя обаче е неочаквано
обсадена от турски сили, достигащи 10 000 души. Въстаниците се отбраняват
смело цели 9 дни въпреки непрекъснатия пушечен и артилерийски обстрел.
За нещастие, избухва пожар, а войводата ослепява от взривените
боеприпаси. Дори и това не сломява бунтовниците – те отказват да се предадат
на Фазлъ паша, а една група начело с Петър Пармаков и Бачо Киро пробива
обръча. Храбростта не е в състояние да преодолее надмощието на армията и
многобройните потери – четниците загиват, други са заловени, осъдени и
пратени на бесилото.

Преди екзекуцията си Бачо Киро произнася стихотворна реч на турски


език, изразявайки несломимата си вяра в скорошната свобода.

В Габрово е формирана друга голяма чета (общо около 300 въстаници),


командвана от младия и високообразован търговец Цанко Дюстабанов. Тя вдига
на въстание селата Кръвеник, Батошево и Ново село. След сражения,
продължили цяла седмица, въпреки смелостта на местни водачи като дядо
Фильо, Йонко Карагьозов, Христо Иванов Големия и други бунтът е смазан.
158
Цанко Дюстабанов с част от хората си се изтегля в Балкана, където четата е
разбита и разпръсната от потерите. Цанко Дюстабанов и Йонко Карагьозов са
заловени и обесени. В Трявна е събрана чета от 120 души, командвана от
войводата Христо Патрев от Шипка. След неуспеха на действията си в
Габровско Христо Патрев с част от хората си тръгва към Сливен, но загива в
битка при с. Ченге (дн. Аспарухово), Провадийско. В Първи окръг не е овладян
нито един град, което пречи на размаха на действията.
В Сливенския окръг движението остава ограничено. Иларион Драгостинов и
Георги Обретенов отиват в лагера на Стоил войвода, към тях се присъединяват
група ямболски дейци начело с Георги Дражев, младежи от Нейково и Жеравна.
Формираната чета от около 70 души е разгромена, а водачите ѝ загиват.
Въпреки малките мащаби на бунта населението е подложено на репресии. Те-
хен връх е клането в с. Бояджик, Ямболско, където загиват 2000 мирни жители.
Въпреки опитите на Стоян Заимов за вдигане на бунт на 11 и 18 май врачани
като цяло не успяват да организират силите си. В града идват турски части, в
започналите безредици загиват комитетски дейци, а Стоян Заимов е принуден
да се укрива.
Опитите за излизане на селски чети са осуетени от фактическото отсъствие
на ръководство в центъра Враца.

Ботевата чета
Най-ярката проява на емиграцията в подкрепа на Априлското въстание е
походът на четата, организирана от Никола Обретенов, Георги Апостолов и
други, главно врачански дейци. След отказа на „старите войводи“ Панайот
Хитов и Филип Тотю с подготовката и ръководството на четата се нагърбва
големият поет и революционер Христо Ботев. Междувременно той издава един
брой на вестник Нова България с призив за борба с вековния тиранин. Четата е
от 208 души и по своя състав наподобява тази на Хаджи Димитър и Караджата,
отново с цяла плеяда от ярки личности (Никола Обретенов, Иваница Данчев,
Георги Апостолов, поп Сава Катрафилов, Давид Теодоров, Перо Македонеца и
др.). Военен командир е офицерът Никола Войновски, знаменосец – Никола
Симов Куруто. Събрани в румънските дунавски пристанища, облечени като
градинари и търговци, четниците овладяват австрийския параход Радецки
(действие, което има силен ефект в европейския печат) и на 16 май дебаркират
при Козлодуй.
Четата потегля към Враца, но по своя път не успява да увлече местните
българи. Преследвани от потери, четниците водят тежки сражения при Милин
камък и Веслец. Ботев и хората му продължават пътя към Балкана, заемайки
връх Вола над Враца. От града обаче се задават не обещаните от Стоян Заимов
подкрепления, а турски войски и черкезки шайки.

На 20 май се води тежко сражение, а привечер (1 юни нов стил) на


югоизточния склон на рида Камарата Ботев пада пронизан от вражески
куршум.

159
За гибелта на Христо Ботев съществуват различни версии и спекулации, но
пълна яснота около всичките ѝ обстоятелства няма и днес. Смъртта на
войводата разстройва окончателно оределите, изтощени от умора, глад и
безсъние и останали почти без боеприпаси четници. Разделени на няколко
групи, те са избити или изловени от потерите. Загива и храбрият Н. Войновски,
който с част от четата потегля към Тракия с надежда, че въстанието
продължава.

Героизмът на комитите е съпътстван от редица черни предателства


на невежи и оскотели селяни.

На 16 май едновременно с Ботевата чета начело на малка такава преминава


войводата Таньо Стоянов, отправил се на помощ на въстанието в Сливен. След
като преминават населения предимно с мюсюлмани Делиорман (Лудогорието),
Таньо войвода и повечето от хората му загиват в кървав бой при с. Априлово,
Поповско. Последните отблясъци на Априлската епопея са действията на
четата на Тодор Велков, проникнал с хората си от Сърбия до Ново село и Бре-
гово, Видинско, и четата на Сидер Грънчаров, достигнала през юли до връх
Мургаш, в чието подножие той и хората му загиват в кръвопролитно сражение.

160
РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА
(1877-1878 Г.)
Българският въпрос и европейската общественост
Кървавото потушаване на Априлското въстание поставя за първи път
българския въпрос пред световната демократична общественост. Силен е
размахът на протестите в славянските страни, на първо място в Русия, както и
в Чехия, която тогава е в състава на Австро-Унгария. Българските ужаси
заемат първите страници на европейската преса. Трябва да се сложи край на
империите, които убиват! – пише великият френски писател Виктор Юго. Глас
в защита на българите издигат най-светлите умове на тогавашна Европа – Ч.
Дарвин, Д. Менделеев, Ф. Достоевски, Л. Толстой, И. Тургенев, Дж. Гарибалди
и др.
Великите сили този път няма как да игнорират съзнателно омаловажаваната
десетилетия наред българска кауза. Свиканата в края на 1876 г. в турската
столица посланическа конференция намира сравнително приемливо решение:
земите, в които българите са изконно, доминиращо население, се обединяват в
две области с широка автономия – Източна, със столица Търново, и Западна, с
център София. Използвайки противоречията между великите сили, новият
турски режим начело с Митхад паша отхвърля проекта. Остава единствено пъ-
тят на войната, който в конкретния момент съвпада с интересите на Русия.

Освободителното движение след Априлското въстание


Погромът на Априлското въстание нанася тежък удар на революционните
сили. Репресиите и засиленият полицейски контрол парализират комитетската
дейност в страната. Емиграцията на свой ред е сериозно обезкървена в
резултат на гибелта на повечето апостоли и сподвижници на Гюргевския
комитет, ангажирани във въстанието. През лятото на 1876 г. се открояват две
емигрантски организации. Българското човеколюбиво настоятелство (БЧН)

161
е създадено от Киряк Цанков още през 1875 г. На 10 юли 1876 г. е учредено
Българско централно благотворително общество (БЦБО), което е създадено
от членове на БЧН. Организацията продължава да съществува, но вече се
отъждествява с традиционните „стари“. Тази групировка в сътрудничество с
българската колония в Цариград и дейци на Екзархията изпраща в европейските
столици мисията на Марко Балабанов и Драган Цанков. Правителствата на
Великите сили получават Мемоар, в който се настоява за автономия на
България. БЦБО набира доброволци за участие във войната на Сърбия с
Турция. Четите са водени от войводите Панайот Хитов, Филип Тотю, Цеко
Петков, Ильо Марков, Сидер Грънчаров и др.

През ноември 1876 г. БЦБО провежда Народен събор, на който е


издигната нова програма за създаване на българска държава, която е
представена на Посланическата конференция в Цариград.

Избухване и ход на войната


Освободителната война е обявена на 12 (24) април 1877 г. в Кишинев с
манифест на император Александър II. Създадени са две армии – Дунавска, в
състав от около 210 000 души и Кавказка – с около 80 000 войници. Турция
разполага с почти половинмилионна армия, от която на Балканите са базирани
338 000 души. В състава на руската армия влиза и българското опълчение, на
което в началото на войната се гледа снизходително и се определят
спомагателни задачи. Неслучайно първото му название е Пеши конвой на
главнокомандващия.
На 10 (22) юни силите на генерал Аполон Цимерман стъпват на българска
земя около гр. Мачин, Северна Добруджа (днес в Румъния), посрещнати
радостно от местните българи. Това действие има характер на отвличаща
маневра, както и за цел да блокира укрепения четириъгълник (Русе, Силистра,
Шумен и Варна) от север. Цимерман стига до линията Черна вода-Кюстенджа
(дн. Констанца) и заема отбранително положение.
Главният удар на руските сили става край Свищов на 15 (27) юни, където река
Дунав е форсирана с бой и е осигурен основният плацдарм за настъпление.
Руските войски действат в три отряда – Източен, под командването на
престолонаследника Александър, Западен, командван от генерал Николай
Криденер, и Преден, начело с генерал Йосиф Гурко. Отрядът на Гурко, в който
е включено и българското опълчение, е най-малоброен – 12 000 души, но на
него са поставени най-амбициозните задачи. Източният отряд блокира
четириъгълника по линията Русе-Разград-Шумен, а Западният напредва бавно
към Никопол. При мудните действия на другите два отряда отрядът на генерал
Гурко прониква стремително в дълбочина на противниковата територия и още
на 7 юли освобождава старата столица Търново. Той преминава Балкана,
овладявайки светкавично Казанлък, Стара и Нова Загора. Този рейд не е подси-
гурен от руското командване и насрещното турско настъпление не може да бъде
овладяно. В тежките боеве около Стара Загора (18-19 юли) българските
опълченци получават бойното си кръщение, показвайки героична храброст. При

162
отстъплението си руско-българските части трябва на всяка цена да удържат
прохода Шипка.

Именно на Шипка между 9 (21) и 13 (25) август 1877 г. се води най-


драматичното сражение в цялата война. Шепата руси и българи (общо 5000
души, с едва двайсетина оръдия), останали почти без муниции, под
командването на ген. Николай Столетов отблъскват атаките на 40 000
войници на Сюлейман паша и до голяма степен решават изхода на цялата
война.

Грубите грешки на руското командване са причина за другата голяма драма


във войната – Плевен. Докато русите се бавят около близкия Никопол, Осман
паша пристига с бърз марш от много по-далечния Видин. Плевен е превърнат в
непревземаема крепост. Трите атаки, проведени от русите и съюзниците
румънци, са безрезултатни, дадени са хиляди жертви. Причините за неуспеха
са от различно естество, но като цяло армията се оказва недостатъчно под-
готвена, включително и във военнотехническо отношение.
Поначало турската страна е с по-модерно въоръжение. Едва след
назначаването на опитния стратег генерал Е. Тотлебен блокираният Плевен
пада (28 ноември 1877 г.), а Осман паша с цялата си армия е пленен при опита
да си пробие път в западна посока. Решителните боеве се провеждат при с.
Горни Дъбник.

163
Оттук нататък инициативата е изцяло в руски ръце. Новосформираният Запа-
ден отряд начело с Йосиф Гурко, на когото този път са поверени 70 000 бойци,
минава Балкана през Арабаконашкия проход независимо от тежката зима и
превзема София (4 януари 1878 г.). Руските отряди овладяват Троянския,
Етрополския проход и други стратегически точки в Балкана. По същото време
край Шипка-Шейново ген. Фьодор Радецки разгромява корпуса на Вейсел паша,
като в плен падат 32 000 турски войници и офицери, включително четирима
генерали.
Руското настъпление продължава с превземането на Пазарджик и Пловдив
(16 януари), а на 23 януари в руски ръце пада и Одрин. Така на практика руските
войски застрашават самия Цариград (Истанбул), което принуждава османското
правителство да иска мир. На 19 февруари (3 март) е сключен историческият
Санстефански мирен договор. България е на прага на чаканата от векове
свобода. Според Санстефанския прелиминарен (предварителен) договор
България става васално на империята княжество, територията му обхваща по-
голямата част от изконните български земи (Мизия, Тракия и Македония). Дори
и този така идеализиран от много поколения документ не е справедлив за
всички българи. Северна Добруджа е отстъпена като руска компенсация на
Румъния, а Нишката област – на Сърбия.
Във войната участват както руси и българи, така и представители на други
страни и народи. В състава на руската армия се бият войници и офицери от
влизащите тогава в империята Полша, Украйна, Финландия и други, а
румънските войски действат най-вече край Плевен. Когато изходът на войната
става ясен, се намесва и Сърбия (1 (13) декември 1877 г.), чиито стремежи
съвсем не са безкористни – сърбите завладяват български градове и земи (Бела
паланка, Ниш, Пирот и др.), хвърляйки хищни погледи дори към Видин и София.

Участието на българите в Освободителната война


Подарена ли е на българите свободата? Този въпрос, с едни или други
нюанси, повече от век занимава както самите българи, така и техните приятели
и недоброжелатели. Не може да се отрече ролята на руския народ и армия, а и
персоналната заслуга на монарха реформатор Александър II Освободител за
българското Освобождение. Никой не може да оспори съпричастността и
активната роля на българите в решаването на собствена им съдба.

Най-впечатляваща, без съмнение, е ролята на българското опълчение,


което в навечерието на войната брои 7500 души под командването на
генерал Николай Столетов.

То е наречено Първо, а по-късно – при преминаването на руските войски в


България, е създадено и Второ опълчение, което попълва войсковите части
след загубите от боевете на Шипка.
Друга форма на българско участие са народните горски (планински) чети,
формирани на различни места с помощта и под ръководството на руското
командване. Такива са четите на Панайот Хитов и Жельо войвода в Еленско, на
164
Ильо Марков и Георги Пулевски в Ловешко. След победата при Плевен, макар
и за кратко, са създадени четири района на четнически акции, като наред с
посочените войводи се включват Цеко Петков, г. Антонов и Симо Соколов.
Стихийно създадени четнически отряди действат и в турския тил – от Добруджа
през Родопите и Беломорието до Македония. Най-известният случай е Петко
Киряков (Капитан Петко войвода), който действа в Беломорието с чета от 300
българи.

В хода на войната руските военни власти изграждат и народните милиции в


района на Централния Балкан. Те са съставени от местни българи, въоръжени
най-често с трофейно турско оръжие, и изпълняват главно полицейски функции.
В началото на войната към преминалите Дунав руски части спонтанно се
присъединяват български доброволчески отряди.

165
Широко разпространена и посвоему специфична форма на българско
участие входа на войната е разузнаването.

Берлинският конгрес и неговите решения


След дълги и напрегнати консултации представителите на Великите сили се
събират в Берлин, където на 1 (13) юли 1878 г. е подписан злощастният за
българската нация Берлински договор. Нарушавайки принципите на етни-
ческото самоопределение, практически вече признати от държавите им на
Цариградската посланическа конференция в края на 1876 г., представителите
на Великите сили разкъсват България на пет части. Създадено е зависимото от
Високата порта Княжество България, което обхваща само Северна България и
Софийския санджак. Северна Тракия е обособена като автономна провинция в
състава на Османската империя, но под името Източна Румелия.
Одринска Тракия, Беломорието и Македония остават директно под турска
власт. Нишкият санджак, независимо че в него преобладава българското
население, окончателно е даден на Сърбия, а Северна Добруджа (увеличена
допълнително в южна посока) – на Румъния. Масовите народни протести са
отхвърлени надменно и безцеремонно.

Санстефанска, Целокупна България остава действен, макар и


непостижим национален идеал за българския народ в неговата модерна
история.

166
167
V.
НОВА БЪЛГАРИЯ (XIX – XXI В.)

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И УРЕДБА НА БЪЛГАРСКАТА


ДЪРЖАВА (1878-1885 Г.)

Берлинският договор, великите сили и българите


От 1 юни 1878 г., в продължение на един месец, под председателството на
германския канцлер Ото фон Бисмарк представителите на Европейския
концерт решават съдбата на балканските народи. Българската общественост
следи с трепет набиращия сила дипломатически сблъсък.
В навечерието на конгреса на преден план излиза англо-руският антагонизъм.
Преди войната Русия поема задължения да не се създава голяма славянска
държава, поради което в руските военни и дипломатически среди възникват
сериозни опасения, че постигнатият в Сан Стефано мир няма да може да бъде
защитен. Лондон определя договора от Сан Стефано като заплаха за бъдещето
на целия Балкански полуостров. В края на войната част от британската флота
навлиза в Проливите и е извършена частична мобилизация в страната. Виена
декларира, че няма да отстъпи железопътната линия до Солун като пряк
излаз на продукцията на Централна Европа през Суецкия канал. В търсенето
на този път Австро-Унгария е уверена от руското правителство, че ще получи
Босна и Херцеговина.
Особено е загрижено за своите интереси френското правителство. Френският
капитал държи над 40% от огромните турски дългове. В загубването на
България и Босна европейският лихвар съзира опасност Турция да се
превърне завинаги в неплатежоспособна страна. Германия разглежда района
като идеално място, където да бъдат съсредоточени европейските проти-
воречия. Това развързва ръцете на Берлин в западната и централната част на
Европа – район, жизненоважен за имперските интереси на германската
политика.
Изправена пред тотална изолация, руската дипломация се стреми да
постигне компромис между позициите на Лондон и Виена. През май 1878 г. в
Лондон е подписана двустранна конвенция, която предвижда създаването на
две държавни образувания – васално на север и автономно на юг от Балкана.
От своя страна Англия и Австро-Унгария се договарят за единна позиция на
очертаващия се конгрес.

168
В резултат на подписания на 01.07.1878 г. договор на европейската карта се
появява нова държава – Княжество България. То обхваща земите на Северна
България и на бившия Софийски санджак. Територията на страната е 62 777 км2
с население – според първото преброяване от 1880 г. – 2 007 919 души.
Княжеството се определя като самостоятелно и трибутарно, управлявано от
християнско правителство и избран свободно от народа княз. Княжеството се
намира под суверенитета на Негово Величество Султана, което се изразява
в одобряване на княза и плащане на годишен данък.
На юг от Балкана се изгражда автономна област под името Източна Румелия.
За българите в Македония и Тракия договорът е лаконичен и не определя почти
никакви задължения за Високата порта с изключение на чл. 23, който задължава
Турция да извърши административни реформи в своите европейски провинции.
Изпълнението на този член ще се превърне в главно искане на българската
дипломация.

169
Берлинският договор е типичен пример за компромис между Великите сили.
Англия успява да защити интересите си в Източното Средиземноморие и
получава о. Кипър. Русия възстановява своя суверенитет върху Бесарабия и
получава териториални придобивки в Мала Азия. Австро-Унгария си осигурява
окупация на Босна и Херцеговина и доминация върху западната половина на
Балканския полуостров. Румъния, Сърбия и Черна гора прерастват в незави-
сими държави и получават териториално разширение.
Берлинският договор нарушава оформеното през Възраждането духовно,
образователно и стопанско единство на българската нация. Въпреки това
българите получават възможността да докажат, че присъствието им върху
европейската политическа карта не е случайност, заемайки отново своето
временно изгубено през XIV в. място.

Временно руско управление


Още в края на 1876 г. император Александър II издава заповед за създаване
на Канцелария за гражданско управление на освободените отвъд р. Дунав
земи, начело на която застава княз Черкаски. Целта на това учреждение е да
положи основите на държавните институции на бъдещата държава, като
същевременно се осигури тилът на руската армия. Тази дейност преминава
през няколко етапа.
В хода на подготвителния етап с помощта на видни български дейци, като
проф. Марин Дринов, Найден Геров, Тодор Бурмов и други, за кратко време са
събрани и систематизирани многобройни статистически, юридически и
исторически материали за българските земи, необходими за изграждането на
новите национални институции. Привлечени са също руски офицери и граж-
дански лица, които влизат в основата на бъдещата администрация.

170
Преминаването на р. Дунав от руската армия бележи началото на втория,
военновременен етап. На 4 юли 1877 г. в гр. Свищов тържествено е въведено
новото гражданско управление. За управител на първата свободна губерния е
назначен Найден Геров, а за негов заместник – Марко Балабанов. За пръв път
на населението се показва, че то поема съдбата си в свои ръце, чрез реално
участие в местното самоуправление, и се подготвят нужните за целта кадри. В
новообразуваните административни единици българите са мнозинство. От
заетите във временната администрация около 3000 души руските
представители са само 250.
След Санстефанския мирен договор отговорността за управлението на
освободените земи се прехвърля върху специален императорски комисар,
който за срок от две години трябва да изгради новата държавна организация.
Берлинският договор потвърждава статута на императорския комисар, но нама-
лява срока на руското управление на 9 месеца. На 08.05.1878 г. длъжността
поема княз Александър Дондуков-Корсаков.
Княз Дондуков започва своята дейност съобразно постановленията на
договора от Сан Стефано. Неслучайно той избира за столица Пловдив, с което
се стреми да потвърди неделимостта на земите от двете страни на Балкана.
След Берлинския договор центърът на администрацията се мести в София –
средищното място между българските области Мизия, Тракия и Македония.
Създаден е Съвет на управлението със седем отдела, близки по своя характер
и същност до бъдещите министерства в Княжеството.
Ръководената от княз Дондуков администрация започва активна работа в
няколко направления. Изключително внимание се отделя на създаваната
българска земска войска. От април 1878 г. до края на същата година под

171
знамената са мобилизирани, въоръжени и обучени над 30 000 души. Сна-
ряжението, почти целият офицерски корпус, уставите, стратегията и тактиката
на обучението са изцяло заимствани от Русия. В края на годината започва да
функционира военно училище в София с двегодишен срок на подготовка.
Организира се и действаща полиция. Извършва се дълбоко преустройство на
съдебното дело и в данъчната област.
Голямо внимание се отделя на учебното дело. Проф. Марин Дринов поставя
за пръв път българските училища под единно методологическо и юридическо
попечителство. С Привременен устав за народните училища от август 1878 г.
се определя новата структура на училищата и техните програми.

В страната започват да функционират всички училища, съществували до


избухването на войната, и се откриват и нови, като най-важно място
заемат класическите гимназии в София и Габрово и реалните в Лом, Русе,
Пловдив и Сливен. Поставени са основите и на бъдещата Народна
библиотека.

Въпреки краткото време тази по същество българо-руска администрация


постига своята главна цел – изграждане на основните параметри на
българската държавност и създаване на условия за самостоятелно развитие на
Княжество България.

Първостроителите
Берлинският договор задължава едно събрание от „нотабили“, свикано в
Търново, да приеме Органическия устав на Княжество България. На 10
февруари 1879 г. в старопрестолния град пристигат 230 национални първенци.
Една част от тях са придобили статута си по служебен път, заемайки
определени постове във временната администрация, малка част са назначени
от Дондуков-Корсаков, други са избрани чрез двустепенни избори, а за делегати
са приети и представители на общобългарски учреждения като Рилския
манастир. В Търново пристигат и представители на населението от Южна
България и Македония, което е демонстрация към Великите сили че стремежът
на нацията за обединение не е чужд на никоя част от разпокъсаната страна.
За председател на Учредителното събрание е избран българският екзарх –
Видинският митрополит Антим, а за подпредседатели – Петко Каравелов и
Тодор Икономов.
Веднага след свикването на събранието на преден план излиза
общобългарският въпрос. Открояват се два възгледа за промяна на мирния
договор – или събранието да бойкотира неговите постановления и да
предизвика преразглеждането му, или да се протестира пред силите и да се
започне работа по основния закон. По категоричен съвет на руската
дипломация депутатите гласуват протестен мемоар и започват да разглеждат
предоставения им проект.

172
Проектът
Проектът е подготвен от руския юрист Сергей Лукиянов при активното участие
на княз Дондуков и проф. Марин Дринов. Документът е изготвен на базата на
съществуващите балкански конституции и има преобладаващо консервативен
дух със засилени правомощия на княза и изпълнителната власт, с Държавен
съвет и запазването на тройната система за избор на депутати – по избор, по
право и назначавани от княза. Проектът е изпратен за утвърждаване в руската
столица, където правителството създава специална комисия от юристи и
дипломати, която го либерализира значително.
При обсъждането на утвърдения от императора проект в събранието се
сблъскват две основни политически групи – либералите и консерваторите.
Първите включват по-голямата част от депутатите и се ръководят от Петко Р.
Славейков, Драган Цанков и Петко Каравелов. Консерваторите излъчват като
свои ръководители Григор Начович, Константин Стоилов и Димитър Греков.
Комисията, доминирана от консерваторите, се опитва да убеди първо-
строителите, че в основния закон трябва да вее дух на умерен консерватизъм.
Тя предлага да се въведе двукамерна парламентарна система, имуществен,
образователен и възрастов ценз, ограничена общинска автономия и силна
монархическа власт. Целта е управлението на страната да се повери на
състоятелни, образовани и опитни граждани. Според консерваторите масата от
народа не притежава нужния опит и политическа зрялост, за да бъде допусната
изцяло в управлението на страната.

173
Либералите застават на противоположни позиции. Те твърдо вярват в
държавнотворческия гений на българите и отстояват идеите, пропагандирани в
годините на националноосвободителната борба. Използвайки своето числено
предимство, те успяват да наложат в Конституцията възгледи, които отговарят
на по-голямата част от въжделенията, сформирани по време на възрожденския
процес.

Търновската конституция
На 16 април 1879 г. в тържествена обстановка депутатите полагат подписи
под окончателния текст на основния закон на страната. Вместо Органически
устав, за да се игнорират постановките на Берлинския договор, на титулната
страница е изписано: Конституция на Княжество България.

Конституцията провъзгласява равенството на гражданите пред закона


независимо от вяра, произход и социално-икономическо положение.

Въведено е пълно избирателно право на пълнолетните лица (21 г.) без


имуществени и образователни ограничения. Общините получават голяма
степен на самостоятелност и право на самоуправление. Частната собственост
се разглежда като неприкосновена. Приема се принципът на разделението и
самостоятелността на властите.
Страната е обявена за наследствена конституционна монархия с парла-
ментарна форма на управление. Българският княз получава немалко прерога-
тиви – има правото да назначава и уволнява министрите без парламентарна
санкция, да свиква и разпуска Народното събрание в определените от основния
закон срокове. Той е главнокомандващ армията в мирно и военно време. От
негово име се издават присъдите, има правото на помилване, а заедно с
парламента – и на амнистия. Князът не носи никаква гражданска и наказателна
отговорност. Освен законодателната инициатива той има и правото на вето
върху всички закони, приети от Народното събрание.

174
Народното събрание е единственият законодателен орган. Изграждат се два
типа събрания – Обикновено и Велико. Великото се свиква само при определени
ситуации и има учредителни функции. То може да променя Конституцията, да
избира княз, да избира регенти и да променя границите на държавата. Броят на
членовете му е удвоен и функционира само до изчерпване и разрешаване на
въпросите, за които е свикано. Обикновеното народно събрание се избира на
базата 1 на 10 000 жители. За избираемите е необходима 30-годишна възраст,
а за избирателите – 21 години. Събранието единствено може да гласува и про-
меня законите на страната, да определя бюджета и да сключва външни заеми.
Изпълнителната власт е поверена на Министерския съвет, който носи
отговорност за изпълнението на законите, управлението на отделните
държавни ресори и формира и ръководи вътрешната и външна политика на
страната. Той има право и на законодателна инициатива, което го превръща в
главен инициатор на модернизационните процеси в държавата.

Князът
На 17 април 1879 г. започва работа I Велико народно събрание, което трябва
да избере държавен глава. Съгласно Берлинския договор владетелят на
България трябва да бъде избран от народа и утвърден от Великите сили. Князът
не трябва да принадлежи към нито една от управляващите в момента династии,
произхождащи от Великите сили.
Споменават се няколко кандидатури – на румънския крал Карол, на черно-
горския княз Никола, принц Хенрих Ройс, княз Валдемар Датски и др. Ясно е, че
българските представители ще предпочетат руския кандидат за престола. С
бурни акламации е избран Александър Батенберг – близък роднина на руския
император и на английското кралско семейство. След като посещава столиците
на Великите сили и Цариград, на 26 юни 1879 г. той полага клетва като
български суверен и официално се качва на престола.

175
Първият български княз Александър Батенберг е роден на 5 април 1857 г.
като втори син на хесенския княз Александър-Людвиг фон Хесен и Юлия Хауке.
Възпитан в аристократичен дух, той завършва висше образование в Дрезден и
военно училище в Касел. Постъпва на служба в германската армия. След като
започва Руско-турската война (1877-1878 г.), получава от германския император
разрешение за участие във военните действия. Постъпва в Генералния щаб и
участва във войната до нейния край. Качил се на българския престол едва 22-
годишен, без да познава езика и нравите на своя народ, Александър Батенберг
се заема с трудната задача да ръководи изграждането на държавните
институции на новоосвободеното княжество.

Първи правителства и кризи


Младият княз не изпитва особени симпатии към Търновската конституция,
която смята за неприложима и оценява като полурепубликанска. Той е
подкрепян от дейците на Консервативната партия, която се организира до края
на 1879 г.
На 5 юли 1879 г. князът назначава първото правителство с министър-
председател Тодор Бурмов, което е излъчено от редиците на консерваторите.
Кабинетът има за основна задача провеждането на избори за I Обикновено
народно събрание. Изборите се оказват катастрофа за правителството. Либе-
ралната партия спечелва огромно мнозинство. На 21 октомври 1879 г.
парламентът е свикан и министрите подават своите оставки. На 24 ноември
1879 г. събранието е разпуснато, без дори да успее да гласува и един закон.
На същата дата е назначено ново правителство от средата на консерваторите
начело с епископ Климент (Васил Друмев). То има същата основна задача –
провеждане на парламентарни избори. Резултатите не се отличават особено от
първия вот. Принуден от народната воля и по съвет на Русия, князът приема да
управлява с правителство, излъчено от Либералната партия.

Либералното управление
На 24 март 1880 г. властта се поема от лидера на либералите Драган Цанков.
В тясно сътрудничество с парламента правителството развива ползотворна
дейност по изграждането на административното, икономическото и полити-
ческото устройство на държавата. Изградена е стройна административна
система, състояща се от общини, околии и окръзи.

Подобрена е финансовата дейност, модернизира се данъчната система,


тласък получава аграрната реформа, прави се извънредно много за
настаняването на потока бежанци от откъснатите от страната области.

Използвайки мнозинството си в парламента, либералите опитват да


постигнат надмощие в борбата между отделните институции. Особено силни са
противоречията с монарха по повод Закона за народното опълчение. Чрез него

176
Народното събрание цели да постави под свое разпореждане паралелна
военна сила, а това влиза в противоречие с правомощията на княза. Подобен
проблем възниква и по повод гласуваното от парламента решение за законо-
дателни пълномощия на правителството на Петко Каравелов, който от 28
ноември 1880 г. поема поста министър-председател. С тези пълномощия
кабинетът получава възможността да разработва и въвежда закони между
парламентарните сесии.
В началото на 1881 г. напрежението между монарх и кабинет достига своята
връхна точка. Разривът е въпрос на време.

Пълномощията
За да постигне своята цел, князът има нужда и от външна подкрепа. На 1 март
1881 г. е убит император Александър II, което рязко променя политиката на
Петербург. Новият император Александър III е много по-разположен да
подкрепи идеите на българския владетел. Германия и Австро-Унгария също
дават своето съгласие. С помощта на генерал Казимир Ернрот, министър на
войната, князът изготвя план за промени в държавното управление. На 27 април
1881 г. Александър I уволнява правителството на П. Каравелов и чрез манифест
обявява намеренията си за реформиране на политическата система.
Новият министър-председател, ген. Казимир Ернрот, се уповава изцяло на
войската и осъществява начертаните от княза промени. Изборите за II Велико
народно събрание протичат по военному и Александър I получава
необходимото мнозинство. За по-малко от два часа на 1 юли 1881 г. в Свищов
събранието одобрява поисканите от княза правомощия.
Съставен е кабинет без министър-председател, в който влизат консерватори,
безпартийни и руски офицери. Започва Режимът на пълномощията. По своята
същност той представлява концентриране на законодателната и
изпълнителната власт в ръцете на монархическия институт.
През есента на 1881 г. е създаден Държавен съвет. Заедно с княза тази
институция полага огромни усилия за модернизирането на законодателството,
но има и един сериозен недостатък-ограничава прякото участие на
избирателите в законодателните органи и тъй като е под прякото ръководство
на монарха, силно се ограничава идеята за разделение на властите.
До средата на следващата година Александър I сам ръководи
изпълнителната власт. Опора са му консерваторите, но много скоро либералите
започват масово движение против режима, което принуждава княза да се
обърне към Русия за помощ. На 23 юни 1882 г. правителството се поема от ген.
Леонид Соболев, изпратен за тази мисия от руския император заедно с ген. Ал.
Каулбарс, поел командването на войската. Непознаващи обстановката, руските
пратеници влизат в конфликт с всички политически сили и започват да се
ръководят от чужди на страната интереси.
Князът бързо разбира, че единственият път към нормализирането на
вътрешнополитическия живот и отстраняването на външната опасност е
възстановяването на Конституцията. В отговор руската дипломация започва да
гледа на Александър I като основна причина за своите неуспехи и го обявява за
нежелано лице. Идеята на княза разцепва либералите. Групата около Др.

177
Цанков – т.нар. умерени либерали – е склонна да подкрепи законопроект за про-
мяна на Конституцията. Непримиримите либерали, ръководени от П. Каравелов
и П. Славейков, са против всякаква промяна на основния закон.
На 6 септември 1883 г. княз Александър I се отказва от пълномощията и обя-
вява решението си да възстанови Конституцията, след като Народното
събрание внесе в нея известни поправки. Съставено е коалиционно правител-
ство от умерени либерали и консерватори под ръководството на Драган Цанков.
Руските генерали са принудени да напуснат страната. В края на годината
парламентът приема Закон за промяна на конституцията, засилващ
прерогативите на монарха. Веднага след това консерваторите напускат каби-
нета.
От този момент политическата борба се съсредоточава между двете крила на
либералите. На проведените през юни 1884 г. избори непримиримите либерали
печелят огромно мнозинство в IV Обикновено народно събрание. Това
позволява на техния водач П. Каравелов да оглави съставеното на 29 юни
правителство. Парламентът отменя Закона за промяна на конституцията.
Продължилата повече от пет години борба за надмощие на държавните
институции завършва с победа на привържениците на силния парламент.
Консерваторите губят голяма част от своята привлекателност, а Либералната
партия се разцепва. Кризата сериозно променя международното положение на
монарха. Руските комбинации в защита на княза довеждат дотам, че накрая на
него се гледа като основна пречка за руските интереси на Балканите.

Петербург започва да крои планове за отстраняването му от престола, а


това крие сериозни опасности за политическия стабилитет на страната.

178
179
СЪЕДИНЕНИЕТО НА КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ С
ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ
Изграждане и развитие на Източна Румелия
Берлинският договор предвижда на юг от Балкана да се създаде автономна
провинция под името Източна Румелия. Тя е под политическата и военна власт
на султана, начело с генерал-губернатор християнин, назначаван за срок от 5
години. Областта изплаща годишен данък на Високата порта в размер на 240
000 турски лири. Тя има площ 35 901 км2 и население от 815 946 души, от които
българите са 573 560 души, турците и българомохамеданите – 174 700, а гър-
ците – 42 654 души, следвани от по-малки етнически групи – цигани, евреи,
арменци и др.
Европейска комисия трябва да изработи Органическия устав на Източна
Румелия. Тя започва заседанията си през есента на 1878 г., като се мести от
Цариград в Пловдив. На 14 април 1879 г. Органическият устав влиза в сила.
Той утвърждава политическата отговорност на правителството пред събрание-
то. Прокламират се равенство пред закона, свобода на словото и печата, лична
сигурност на живота и имота, свобода на сдруженията, събранията и учението,
религиозна свобода и толерантност. Всички постановления се издават на
български, турски и гръцки език.
Законодателната власт принадлежи на Областното събрание. То се състои
от 36 избрани пряко от народа, 10 назначени от генерал-губернатора и 10
депутати по право. Областното събрание заседава всяка година на двумесечна
сесия и избира Постоянен комитет, който осъществява контрол върху
изпълнителната власт.
Генерал-губернаторът е натоварен с изпълнителната власт. Има право да
вика османски войски и да обявява извънредно положение при опасност от
размирици. В помощ на генерал-губернатора се изгражда Директорат.
Личността на областния управител придобива ключово значение за съдбата на
Източна Румелия. След сложни преговори е приета кандидатурата на Алеко
Богориди. Българин по произход, син на Стефан Богориди, най-високо
издигналия се в рамките на османската администрация българин, с европейско
възпитание и манталитет, той се оказва човек, който удовлетворява всички
заинтересовани страни. Алеко Богориди прави всичко възможно да запази
спокойствието и реда в областта и да докаже българския ѝ характер.
Както в Княжеството, и тук доминира двупартийната система. Народната пар-
тия с лидери Иван Гешов, К. Величков, М. Маджаров, Стефан Бобчев и други е
изцяло ориентирана към Русия. Либералната партия, наречена и казионна
поради подкрепата, която получава от Ал. Богориди, се оглавява от личности
като д-р г. Странски, д-р Ст. Чомаков, Ив. Салабашев и др. Тя укрепва, когато в
Пловдив пристигат П. Каравелов и П. Славейков след въвеждането на режима
на пълномощията.

180
На 22 октомври 1879 г. започва работа Първото областно събрание. Изборите
доказват категорично характера на областта и от 56 депутати 40 са българи,
които успяват да наложат свои представители и в Постоянния комитет.
Сплотеността на политическите дейци в областта и единодействието с генерал-
губернатора правят султанския сюзеренитет почти номинален. Процесите на
модернизация са почти идентични с онези, които се наблюдават и в Кня-
жеството.

Пътят към съединението


В началото на 1880 г. се прави първият опит за съединение, инициативата за
което идва от източнорумелийските дейци. Поводът са възникналите
териториални спорове между Турция, от една страна, и Гърция и Черна гора, от
друга. Залага се и на факта, че начело на правителството в Лондон застава
Уилям Гладстон, известен със закрилата си на българите през 1876 г. През май
1880 г. в Сливен се създава Централен народен комитет под председателството
на К. Величков. За Лондон заминава преподавателят в Робърт колеж Ст.
Панаретов, който трябва да сондира позицията на Англия при евентуална
съединистка акция. Британските министри не се ангажират с някаква подкрепа
главно поради нежеланието на Княжеството да започне отдалечаване от
руската орбита.
През 1884 г. в областта отново се разгаря движение за обединение начело с
Народната партия. Южнобългарските консерватори са против назначаването
на Алеко Богориди за нов мандат и в предизборната борба издигат лозунга за
незабавно съединение. След спечелването на изборите те ще започнат да
твърдят, че сега не му е времето.

181
На 10 февруари 1885 г. в Пловдив се създава Българо-македонски таен
въстанически комитет начело със Захарий Стоянов, апостол от Старо-
загорското и Априлското въстание, получил голяма обществена тежест със
своите Записки по българските въстания. Той успява да обедини много други
поборници – Ив. Андонов, Т. Гатев, Ив. Стоянович и др. Комитетът установява
връзка със сродни организации в Княжеството, ръководени от Д. Петков, Д.
Ризов и капитан К. Паница. Целта на организацията е да се действа за
освобождението на Македония чрез оръжие или постигането на някакво
подобрение на съдбата на населението.
През април 1885 г. комитетът прераства в Български таен централен
революционен комитет (БТЦРК). Уставът и програмата му са дело на 3.
Стоянов и имат за първообраз документите на БРЦК. Главната цел е ...окон-
чателното освобождение на българский народ чрез революция морална и с
оръжие... За да бъде изпълнена тази цел – пояснява чл. 2, – позволява се всяко
средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.
Въпреки програмата си БТЦРК постепенно се насочва към осъществяването
на съединението като задача с реален шанс за успех. Комитетът приема
линията на постепенно и поетапно решаване на националните задачи. БТЦРК
се стреми да повиши градуса на общественото настроение и да убеди
населението, че Източна Румелия е едно икономическо и политическо
недоразумение, което трябва да се премахне възможно най-бързо. Използват
се най-различни методи за постигане на целта – митинги, чествания на
годишнини от смъртта на Христо Ботев и Хаджи Димитър, печатна пропаганда
и агитация. Започва да излиза вестник Борба, който изиграва ролята на
детонатор.
На 25 юли 1885 г. в село Дермендере (дн. Първенец) се провежда заседание
на БТЦРК, в което вземат участие и дейци на Княжеството. Взема се решение
за датата на акцията – 15 септември. Приобщават се част от офицерите, като
Д. Николаев, Д. Филов и В. Стефов, за да се избегне евентуален сблъсък между
гражданството и войската.

182
Ръководителите на БТЦРК сондират и синхронизират действията си с
княжеските институции. Князът, след провала на режима на пълномощията и
изострянето на отношенията си с Петербург, се нуждае от възстановяване на
своя разклатен авторитет. По тази причина той дава подкрепата си и се заема
с дипломатически сондажи, но без конкретен резултат. Министър-пред-
седателят П. Каравелов смята акцията за преждевременна и не подкрепя
инициаторите, но и не предприема мерки да ги спре.
Сложната обстановка в Източна Румелия ускорява събитията. В първите дни
на септември в Чирпан са разкъсани султанските знамена, с които градът е
украсен по повод на турски празник. На 2 септември ученици в Панагюрище
излизат на демонстрация, което довежда до арести. Гражданите принуждават
властите да освободят младежите. На БТЦРК се налага да промени датата на
акцията – 5 срещу 6 септември.
Комитетите от намиращите се близо до Пловдив селища организират
въоръжени чети и заедно с войските от гарнизона овладяват града. Генерал-
губернаторът Гаврил Кръстевич е арестуван. Съставено е временно
правителство начело с д-р г. Странски. За главнокомандващ е назначен майор
Д. Николаев, който веднага мобилизира резервите и изработва планове за
отбрана. Княз Александър I получава вестта във Варна и веднага заминава за
Търново, където в съгласие с П. Каравелов издава укази за обща мобилизация
и свикване на Народното събрание. Резултат е рядко срещан синхрон между
монарх, правителство, парламент и обществено мнение.
На 8 септември князът с манифест приема Съединението и призовава
нацията да защити святото дело. На следващия ден Александър I пристига в
Пловдив и е посрещнат с овации от населението. Временното правителство е
заменено с Княжеско комисарство. Запазват се всички учреждения, с което се
подчертава, че областта функционира юридически, а редът в нея е съхранен.
Актът поставя Княжеството в сложно международно положение. Европа е
изправена пред свършен факт, но той трябва да бъде юридически узаконен.
Великите сили единодушно порицават нарушението на договора, но изказват
мнение, че проблемът трябва да се разреши с дипломатически средства.
Цариград е предупреден да направи възможното, за да се запази мирът, а
София – да осигури спокойствието в Македония. Британската дипломация
подозира Русия, че стои в основата на съединисткото движение, и се обявява
за възстановяване на статуквото. Изненадващо и Петербург декларира същото,
отзовава военния министър княз Кантакузин заедно с всички свои офицери на
българска служба и иска свикване на международна конференция.
На 24 октомври в Цариград е открита конференция на посланиците на държа-
вите, подписали Берлинския договор. Непрекъснатата английска обструкция и
българската политика за неразширяване на конфликта вкарват проблема в
задънена улица. В края на краищата конференцията застава зад идеята, че
трябва да се възстанови статуквото. Над България надвисва огромна опасност.

Вярна на принципа си за пълно и постоянно противопоставяне на


руската политика, Британската империя съзира отличен шанс да намали
руското влияние е района на Проливите.

183
Натрапената война
На 2 ноември 1885 г. крал Милан обявява война на България. Сръбската
дипломация не може да се примири с уголемяването на територията на своята
съседка. Тя вярва в успеха си, тъй като сръбската държавност има по-голям
опит, а и се надява да играе ролята на европейски мандатьор против
нарушителя на Берлинския договор. Сърбия разполага с над 60-хилядна войска
и с опита от две войни. София се опитва да започне преговори с крал Милан, но
той проваля всички опити за споразумение, разчитайки на бърза кампания.
Основните сили на българската армия са разположени на турската граница.
Освен това тя е оголена откъм висши командни кадри, тъй като тези постове са
били заемани от руски офицери. Главното командване предприема енергични
действия за отблъскване на агресията. Корпусът, който се намира на турската
граница, с ускорен марш се отправя на запад. Разположените тук военни части
започват тежки отбранителни боеве и успяват да провалят първоначалния план
на сръбската армия. Отстъпени са Калотина, Драгоман, Трън и Брезник. На 4
ноември коронен съвет решава главното сражение да се даде на Сливнишката
отбранителна линия, където са съсредоточени 26 пехотни дружини и 5 батареи.
Сражението край Сливница започва на 5 ноември сутринта. Отбранителната
линия е разделена на три участъка с командири: на десния – кап. Анастас
Бендерев, на централния – кап. Андрей Блъсков, и на левия – кап. Михаил
Савов. За командир на целия западен корпус е назначен майор Аврам Гуджев.
Отбраната издържа масирания огън на сръбската артилерия и атаките на
пехотата. Още на 5 ноември от Южна България пристигат първите дружини,
които се включват в движение в боя. Най-кръвопролитна е битката на 7
ноември. След сраженията за Гургулят и Три уши сръбското командване е
принудено да даде заповед за отстъпление. На 10 ноември започва българското
настъпление и след два дни основните сили на армията са вече на границата.

184
На 13 ноември Сърбия, подкрепена от Русия, иска примирие, но
правителството не бърза със съгласието си, тъй като сръбски части все още се
намират на българска територия. На 14 ноември войските преминават
границата и влизат в Пирот. Великите сили се заемат със спасяването на агре-
сора. След австро-унгарски ултиматум, че българската армия ще срещне
щиковете на австрийската войска, настъплението е спряно. На 9 декември се
сключва и примирие между двете държави.
След войната България трябва да разрешава проблемите на два фронта –
сключването на мир и намирането на изход от кризата, предизвикана от
Съединението. България се отказва от репарации и териториални претенции
към Сърбия, за да развърже ръцете си по съединисткия проблем. На 19
февруари 1886 г. в Букурещ е подписан договор между Сърбия и България,
който се състои от един член и възстановява мира.
След победата във войната Великите сили започват да търсят онзи казус, с
който да запазят клаузите на Берлинския договор и същевременно да постигнат
юридическо разрешение на фактическото положение. Англия пуска в оборот
идеята за персонална уния, т.е. князът да бъде управител и на Източна
Румелия. Британската империя изхожда от факта, че ако това се постигне под
скиптъра на княз Александър I, ще означава изтласкване на руското влияние от
България. На 20 януари 1886 г. българският външен министър Илия Цанов и
великият везир на империята Кямил паша подписват протокол, който предвижда
персонална уния между двете страни, териториални отстъпки и взаимна
отбрана.
Русия не желае да укрепва Александър I като княз на обединена България.
Под неин натиск на 24 март 1886 г. в двореца „Топхане“ в Цариград Великите
сили подписват окончателната спогодба. Приема се, че не лично Александър I,
а институцията „български княз“ се назначава за управител на Източна Румелия.
Потвърждава се преминаването на 103 селища в Кърджалийско и Смолянско с
общо 48 000 души население към Турция.

Съединението на Княжество България и Източна Румелия несъмнено е


едно от онези постижения на българите е най-ново време, които имат
непреходно значение. То е най-големият дипломатически и военен успех
на страната ни след Освобождението и доказва, че когато се напрегнат
всички сили, дори една малка и разпокъсана нация има възможност да
осъществи своите идеали.

185
186
187
БЪЛГАРИЯ В КРАЯ НА XIX В.
Отново на кръстопът
След Съединението главната цел на Русия е отстраняването на българския
княз от престола. През лятото на 1886 г. политическият барометър сочи
неминуема буря. Средите, ръководени от Др. Цанков, Т. Икономов, Т. Бурмов,
митрополит Климент и др., смятат, че обтегнатите отношения с Русия са
недопустими, и издигат лозунга: Без княз Батенберг – с Русия. На другия полюс
са съединистките дейци, водени от Захарий Стоянов, южнобългарските
либерали и групата на д-р В. Радославов. Техният възглед: Има Батенберг –
има България, не е израз на отявлен монархизъм, а на принципното им
противопоставяне на външната намеса. Министър-председателят П. Каравелов
се придържа към друг принцип: С княз Батенберг и с Русия – опит да се запазят
самостоятелността на страната и добрите връзки с Русия. Формулата: Без княза
и без Русия, няма привърженици, но тя се реализира.
Руският дипломатически представител П. Богданов и военното аташе полк. В.
Сахаров одобряват плана за детронацията на княз Александър I. През нощта на
8 срещу 9 август 1886 г. офицери и войници от военното училище и гарнизона
нахлуват в двореца, арестуват княза и го принуждават да подпише манифеста
за своята абдикация, след което го конвоират до Русия.

Ръководителите на детронаторите – майор П. Груев, капитан Р.


Димитриев, капитан Ан. Бендерев и др. – са руски възпитаници и искрено
вярват, че цялото зло е в двореца, без да съобразят, че заставайки зад чужда
сила откриват династична криза.

Превратаджиите се опитват да съставят общонационален кабинет начело с


П. Каравелов, с представители на всички партии.

188
След като П. Каравелов отказва да го оглави, по съвет на руската дипломация
детронаторите съставят ново правителство начело с митрополит Климент. Но
надеждите им за масова обществена и военна поддръжка пропадат, тъй като
голяма част от гарнизоните са против преврата или остават неутрални.
В този момент първостепенна роля започва да играе Стефан Стамболов –
председателят на Народното събрание. На 11 август той обявява прави-
телството на митрополит Климент за изменническо и насочва военните части,
командвани от подп. С. Муткуров, към столицата. Благоразумието надделява и
детронаторите влизат в контакт със Стефан Стамболов, за да не предизвикат
кървава гражданска война. П. Каравелов се съгласява с искането на де-
тронаторите и оглавява поредния кабинет. На 16 август Стамболов отправя
прокламация, с която обявява наместничество в състав Стефан Стамболов, П.
Р. Славейков и д-р г. Странски и кабинет начело с д-р В. Радославов. Останал
без военна подкрепа, П. Каравелов се подчинява. На 17 август княз Александър
I тържествено е посрещнат на пристанището в град Русе.
Макар и завърнал се триумфално, княз Александър I много добре разбира
нестабилността на своето положение. Князът прави фатална грешка, като
изпраща телеграма до Александър III, с която предоставя съдбата на
българската корона на благоволението му. Съдбата на Александър I е решена –
когато отрицателният отговор на императора става публично достояние, на 25
август князът абдикира доброволно. Той назначава регентство в състав Стефан
Стамболов, П. Каравелов, подполковник С. Муткуров и правителство начело с
д-р В. Радославов.
Главната задача на регентството е провеждането на избори за Велико
народно събрание, което единствено може да разреши кризата. Но на 13
септември 1886 г. в България пристига специален пратеник на руския
император, барон Каулбарс, който излага руските искания: отлагане на
изборите, освобождаване на арестуваните детронатори, вдигане на военното
положение и гаранции срещу повторното избиране на Александър I.

В името на компромиса Стефан Стамболов е готов да приеме исканията,


като е категоричен само по отношение на провеждането на изборите в
законния срок.

Ha 19 октомври 1886 r. Ill Велико народно събрание започва работа. На 29


октомври за княз е избран Валдемар Датски, но посъветван от Александър III,
той предпочита тихата Дания пред несигурния български престол. Кризата се
задълбочава, когато барон Каулбарс напуска страната и скъсва дипломати-
ческите отношения. Малко по-късно руската дипломация предлага
кандидатурата на Николай Мингрели – кавказки княз, останал без княжество и
издържан от правителството в Петербург. По-неподходящ кандидат трудно би
могъл да се посочи.
Избягалите от България детронатори започват подготовката на въоръжен
бунт. На 17 февруари 1887 г. силистренският гарнизон хваща оръжието, два дни
по-късно избухва бунт и в Русе. Лоялни на властта военни подразделения
потушават бунта, а военен съд осъжда на смърт неговите ръководители – Ат.
Узунов, Д. Филов, Ол. Панов, Т. Кърджиев и др.
189
За пръв път в новата българска история част от войската стреля срещу
друга своя част, а офицери осъждат на смърт свои колеги.

На 25 юни 1887 г. Ill Велико народно събрание избира Фердинанд Сакскобур-


готски – единственият, който е готов да дойде в България без санкцията на
европейската дипломация. На 2 август в Търново новият княз полага клетва и
заема престола. С избора на княз Фердинанд приключва най-бурният период от
политическата криза.

Модернизация с твърда ръка


Фердинанд I връчва мандат за съставяне на правителство на Стефан Стамбо-
лов. Кабинетът се изправя пред сериозни противници – т.нар. легална и
нелегална опозиция. Нелегалната опозиция се представлява от две групи –
около Др. Цанков и около П. Каравелов. Цанковистите синхронизират
действията си изцяло с позицията на Русия. Групата на П. Каравелов също
смята, че е необходимо помирение с Русия, и не признава княза. Всички, които
се опитват да свалят правителството с незаконни действия, попадат в затвора.
Легалната опозиция се групира около д-р В. Радославов. Той признава за
легитимен избора на княза, но се обявява против вътрешнополитическите
ходове на Стефан Стамболов. В края на 1888 г. опозицията се допълва от
бившите консерватори начело с д-р К. Стоилов, които се ориентират към княза,
виждайки в него бъдещата главна фигура на управлението.
Силен удар върху правителството нанася и направената през 1893 г. промяна
на Конституцията, според която се допуска престолонаследникът да не бъде

190
задължително от православна вяра. Така Стефан Стамболов настройва срещу
себе си и представителите на православната църква.
Въпреки всички тези непопулярни мерки, Стефан Стамболов остава в
българската история като една от най-видните политически фигури след
Освобождението. Това се дължи на принципите, които проповядва и спазва във
външнополитическата си дейност и стопанското модернизиране на страната с
темпове, непознати дотогава.

Развитието на икономиката се опира нa три главни стълба:


протекционизъм, промишлено и гражданско строителство и стабилизиране
на финансовото положение на държавата.

През 1892 г. в Пловдив се провежда Първа българска земеделско-


промишлена изложба, която полага основите на бъдещия панаир. Отпускат се
заеми на прохождащи индустриални предприятия. Наложен е концесионерският
принцип, който влиза в няколко закона – за рудниците, за мините и кариерите,
за минералните богатства и т.н. От 1892 г. започва разработването на Закона
за подпомагане на родната промишленост. Правителството сключва пет
заема с английски и австрийски банки, предназначени главно за откупуване на
построената железопътна мрежа и за строеж на нови линии. Започва и
изграждането на черноморските пристанища във Варна и Бургас.
Още през 1887 г. в нарушение на Берлинския договор Народното събрание
гласува Закон за сключване на междудържавни търговски договори,
показващи стремеж да се постави България на равноправни начала с другите
държави.

През 1889 г. Стефан Стамболов сключва първата самостоятелна


спогодба с Англия, последвана от такива с Германия, Франция, Австро-
Унгария, Швейцария и Белгия.

Правителството отделя и немалко внимание на просветното дело. През


1888 г. е гласуван Закон за създаване на висше училище. Три години по-късно
министърът на просвещението г. Живков внася в парламента един от най-
191
важните закони за народното просвещение, който повече от две десетилетия
дава облика на образованието.
Кабинетът на Стефан Стамболов се стреми да води самостоятелна външна
политика, възползвайки се от англо-руския антагонизъм. Търси се начин за
признаване на избора на княз Фердинанд I – през 1891-1892 г. той вече е
приеман от английския и австрийския двор, макар и като частно лице. През
август 1892 г. министър-председателят е приет от султана, което изкарва
руската дипломация извън релсите на добрия тон.
Стамболов следва твърда и гъвкава политика по Македонския въпрос –
стреми се да бъде максимално лоялен към сюзерена, но когато е необходимо,
показва сила и непримиримост. Това дава на българите добри възможности да
разширят културно-просветната си дейност, да укрепят институциите си и да
отблъснат настъплението на чуждата пропаганда в Македония. Екзархията
отново получава берати за владици. Македонският въпрос определя и
политиката на Стефан Стамболов към останалите балкански държави.

Принципно, твърдо и неотстъпчиво той показва, че всеки опит за


съюзяване на балканските народи против Турция на базата дележ на
Македония е невъзможен.

В началото на 1894 г. политиката на правителството е подложена на остра


критика от всички опозиционни групи. Князът се стреми към международно
признание и влиза във връзка с руската дипломация зад гърба на
правителството. Научавайки за сондажите на княза с Русия, министър-пред-
седателят подава своята 15-а поредна оставка, която този път е приета. Така
на 18 май 1894 г. завършва седемгодишното управление на Стефан Стамболов.

Дестамболовизацията
На 19 май по лична препоръка на Стефан Стамболов княз Фердинанд I
утвърждава правителство начело с д-р К. Стоилов – един от малкото български
политици с европейски размах, добро образование и висока ценностна система.
След разрива си със Стефан Стамболов К. Стоилов е сред личностите, които
олицетворяват Легалната опозиция. Първоначално К. Стоилов няма зад себе
си партийна поддръжка. Едва през лятото на 1894 г. негови привърженици
поставят началото на Народната партия, която печели изборите за VIII
Обикновено народно събрание през декември 1894 г. и съставя самостоятелен
кабинет.
Постепенно се демократизират общественополитическите структури. Дадена
е амнистия на осъдените по политически причини, П. Каравелов излиза от
затвора, а Др. Цанков и голяма част от съмишлениците му се завръщат от
изгнание. Започва оформяне на партийната система. Ограничени са
посегателствата върху свободата на словото и печата, сдруженията на
политическа основа не се преследват. Но демократизацията е помрачена от
започналите политически убийства. Жертва става Стефан Стамболов, който е
посечен по най-варварски начин в центъра на столицата. Малко по-късно е
застрелян и видният писател и политик Алеко Константинов.
192
В икономическата сфера правителството на д-р К. Стоилов продължава
започнатите от Стефан Стамболов преобразувания. В края на 1894 г. новият
парламент гласува Закон за насърчаване на местната промишленост.
Предвиждат се редица облекчения за индустриалците: освобождават се от
данъчни товари, допуска се безмитен внос на машини и суровини, поощрява се
набирането на повече работници, използването на повече машини и енергия и
се улеснява транспортирането на стоките по железниците с най-изгодни
тарифи. Митата на вносните стоки рязко нарастват, което стимулира
производството на местни индустриални изделия.

Построени са над 600 километра нови железопътни трасета. В селското


стопанство натуралният десятък е заменен с поземлено облагане, засилва
се вносът на машини и инвентар.

К. Стоилов много добре съзнава, че трябва да намери изход от неуреденото


международно положение на страната. Опитите да осигури официалното
признаване на княза не успяват, тъй като Русия продължава да го смята за
узурпатор. Кабинетът се заема с търсенето на пътища за помирение с руското
правителство. Преговорите започват с посещението през лятото на 1895 г. в
Петербург на делегация, ръководена от митрополит Климент, по повод смъртта
на Александър III. Русия поставя условието престолонаследникът княз Борис
Търновски да приеме православното вероизповедание. България трябва да
приеме и още две условия – амнистия за осъдените по политически причини и
приемане на служба на онези офицери, които са постъпили на руска служба
след 1886 г.
На 2 февруари 1896 г. престолонаследникът тържествено приема
православната вяра, като кръстник му става самият руски император чрез свой
пратеник. Князът веднага е признат официално от Русия, а след това и от
останалите сили. По този начин след десетгодишно прекъсване отношенията
между двете страни се нормализират окончателно.
В края на XIX в. в Османската империя отново се разрастват арменското и
гръцкото националноосвободително движение, което дава надежди в София, че
съществува възможност да се постигнат някои придобивки за българското
население в Македония. Но активни действия са невъзможни, тъй като през
1897 г. след Гръцко-турската война Австро-Унгария и Русия се споразумяват да
не допускат никакви промени на статуквото. Като награда за запазения неутра-
литет по време на Гръцко-турската война с помощта на Русия Българската
екзархия получава през декември 1897 г. нови три берата за български
митрополити – в Битоля, Дебър и Струмица.
В края на 1898 г. правителството постепенно изчерпва своя политически кре-
дит. В политическия и обществения живот все по-често вземат връх
партизанщината, корупцията и борбата за длъжности.

На 18 януари 1899 г. във връзка с опита за сключване на неизгоден за


страната заем и проблема с изкупуването на източните железници
правителството на д-р Константин Стоилов подава оставка.

193
194
ОТ КНЯЖЕСТВО КЪМ ЦАРСТВО
На границата между две столетия
От 18 януари до 1 октомври 1899 г. България се управлява от коалиционно
правителство, подкрепяно от народнолибералите и либералите, възглавявано
от бившия консерватор и лидер на Народнолибералната (стамболовистка)
партия Димитър Греков. В кабинета доминират привържениците на д-р В.
Радославов (лидер на Либералната партия), който става министър на
вътрешните работи.
Д. Греков и стамболовистите са принудени да излязат от изпълнителната
власт и от 1 октомври 1899 г. до 27 ноември 1900 г. правителството е съставено
изцяло от представители на Либералната партия. Княз Фердинанд I не желае
да даде министърпредседателския пост на В. Радославов и правителството е
оглавено от неговия близък сподвижник Тодор Иванчов. Князът показва, че се
стреми лично да определя главните насоки в дейността и персоналния състав
на правителствата. Управлението на Либералната партия много често се
квалифицира като Радославистки режим, тъй като и в двата кабинета д-р В.
Радославов заема поста министър на вътрешните работи.
Страната е в тежка финансова криза, която се задълбочава от обхваналата
световния пазар аграрна криза в края на XIX в. Правителството се опитва да
сключи заем с чужди банки, но прекомерните амбиции на чуждестранните
кредитори и вътрешнополитическата нестабилност провалят това намерение.
Тогава либералите се обвързват с една крайно непопулярна мярка –
възстановяването на натуралния десятък върху селскостопанската продукция.
Всички политически партии се обявяват против данъка и разгръщат масова
протестна кампания.
Особено силно е недоволството в районите, които поемат най-големия дял от
новоналожените данъчни задължения – Русенско, Варненско, Ловешко,
Плевенско и Шуменско.
Правителството прави опит да успокои населението, но резултатът е
незначителен. Тогава то започва да прилага твърди мерки срещу протести-
ращите. На 5 февруари 1900 г. войската стреля срещу участниците в
земеделския митинг във Варна, които се опитват да превземат обществени
сгради. През април на бунт се вдигат селяните от с. Тръстеник, Русенско, а в
края на май ги последват селяните от Шабла, Дуранкулак и Варненско.
Правителството изпраща войскови части за потушаване на вълненията.
Въвежда се военно положение в засегнатите околии и окръзи. В сраженията
загиват няколко десетки селяни. Прилагането на оръжие силно разклаща
позициите на правителството, което съвсем скоро изпада във вътрешна криза.
Княз Фердинанд I отстранява д-р В. Радославов от правителството, а на 12
януари 1901 г., лишен от парламентарна подкрепа, Т. Иванчов се оттегля от
изпълнителната власт.

195
Ген. Рачо Петров оглавява безпартийно правителство, имащо за цел
провеждането на избори за ново Народно събрание. Резултатите им не
позволяват на нито една партия да поеме самостоятелно управлението на
страната. На 20 февруари 1901 г. лидерът на Демократическата партия Петко
Каравелов съставя правителство, в което влизат и представители на
Прогресивнолибералната партия. Двупартийната коалиция получава
подкрепата на Народната партия. Това правителство управлява до 22
декември 1901 г. и подчинява цялата си дейност в търсене на начини за
излизане от задълбочаващата се финансова криза. След като се отказва от
натуралния десятък, единствената възможност остава намирането на външен
заем. Тежките преговори с банките кредитори завършват с успех, но при
условие, че се залагат бюджетни приходи като гаранция за изплащането на зае-
ма. Бламиран от своите и от опозиционните депутати, П. Каравелов подава
оставка.

196
Изгубените илюзии
Княз Фердинанд I връчва мандата за съставяне на ново правителство на д-р
Стоян Данев, лидер на Прогресивнолибералната партия. То провежда избори
за Народно събрание и спечелва необходимото му мнозинство. Външно-
политическата ориентация на правителството е подчинена на стремежа да се
поддържат тесни връзки с Русия. Финансовата криза продължава с пълна сила
и дейността му се посвещава на сключване на нужния заем.
Ha 31 май 1902 г. е подписана тайна военна конвенция между България и
Русия. В Петербург са князът, министър-председателят и военният министър
ген. Ст. Паприков. Конвенцията е насочена срещу Австро-Унгария и Румъния. С
нея се осигурява съюзник на България при евентуален конфликт с Румъния и
Австро-Унгария, но не успяват опитите да се привлече руската империя като
съюзник срещу Турция. Царското правителство продължава своята политика за
спазване статуквото на полуострова и не поема ангажименти, които могат да
въвлекат Русия във война на Балканите.

Правителството прави още една отстъпка, която има отрицателни


последици за българската кауза в Македония. То допуска назначаването на
сръбския епископ Фирмилиан за Скопски митрополит, което е успех за
дипломатическата и културната инвазия на Белград.

Поредицата от отстъпки, които прогресивнолибералите правят, принуждават


княз Фердинанд I да потърси начин да се отърве от тях. След скандал между
монарха и част от министрите на 5 май 1903 г. Ст. Данев си подава оставката,
която веднага е приета.

197
Градежът на силата
Княз Фердинанд I се обръща отново към стамболовистите и на 6 май 1903 г.
ген. Рачо Петров съставя правителство, което има за своя политическа основа
Народнолибералната партия. Управлението на новия кабинет съвпада с
период на икономически подем. Трикратно се увеличава икономическият
потенциал на страната. Ако до този момент според Закона за закрила и защита
на местната индустрия има регистрирани 283 предприятия, то в навечерието
на Балканската война те вече са 820. Осем пъти се увеличава и вложеният в
промишлеността капитал. Правителството на Народнолибералната партия
изпълнява разгърната строителна програма. Строят се железопътните линии
Търново – Трявна – Борущица и Радомир – Кюстендил – Гюешево. Сериозно
внимание се обръща и на шосейното строителство.
Стамболовистите отделят голямо внимание на въоръжените сили на
страната. Над 30% от бюджета се отделя за войската. Закупено е модерно
оръжие, а много от най-талантливите български офицери са изпратени на
обучение във военните академии на Русия, Италия, Германия и Франция.

Към средата на първото десетилетие на XX в., според безпристрастните


оценки на независими западни експерти, България е в състояние да се
изправи срещу Османската империя.

Много внимание е отделено на реформирането на местната администрация,


на полицията и на правосъдието. Просветното дело също е обект на повишено
внимание. Министърът на народното просвещение, видният български учен
проф. Иван Шишманов, полага големи усилия българското образование да
стане всеобхватно и задължително. Изграждат се много общообразователни и
професионални училища, увеличават се отделяните средства за просвета,
подобрява се материалната база на училищата, намалени са годишните такси
за обучение.
На 23 октомври 1906 г. след сериозни скандали и обвинения в корупция
министър-председателят се оттегля, за да бъде заменен от лидера на партията
Димитър Петков. През февруари 1907 г. той е застрелян на улицата. След
краткотрайното управление на Д. Станчов и на д-р П. Гудев през януари 1908 г.
под натиска на общественото мнение, на партиите и на самия княз правител-
ството подава оставка.
Във външнополитически план кабинетът на Народнолибералната партия
спазва твърдо и стриктно завещаните от своя патрон принципи – отстояване и
защита на суверенитета, независимостта и кардиналните национални цели и
интереси. Подготвяйки националнообединителната война, стамболовистите
много добре отчитат силата на Турция и нескритите амбиции и враждебност на
останалите балкански държави.

198
По тази причина те отхвърлят всички опити за включване на страната в
каквато и да била комбинация, която би могла да доведе до дележ на
Македония.

През 1904 г. правителството сключва спогодба с Турция, с която се


нормализират отношенията между двете страни след въстанието от 1903 г.
България се задължава да възпрепятства формирането на комитети и чети на
своя територия. Високата порта обещава да приложи Мюргщегските реформи и
да даде амнистия на затворниците, взели участие в революционното движение.
Балканската политика на кабинета намира израз в подписването на българо-
сръбски договор (31 март 1904 г.), но опитите на Белград да вкара България в
тесен съюз, в чиято основа лежи идеята за дележа на Македония, са
отхвърлени категорично.
Цялостната дейност на народнолибералите както във вътрешнополитически,
така и във външнополитически план е подчинена на укрепването на
институциите и натрупването на достатъчно ресурси и сили за осъществяване
на националните интереси.

Царството
Васалитетът на България спрямо султанската власт съгласно Берлинския
договор влиза в остро противоречие с крайните национални стремежи, защото
е комбиниран с унизителните системи на свободната търговия и режима на
капитулациите. Васалитетът заплашва и Съединението на Княжество България
и Източна Румелия, тъй като има опасност при политическа дестабилизация на
района да се направи опит за възстановяване на статуквото отпреди 1885 г.
Идеята за обявяване на българската независимост се формира още в края
на XIX в. Съставеното на 16 януари 1908 г. правителство на Демократическата

199
партия начело с Александър Малинов определя като своя първостепенна
задача постигането на независимост на страната. През лятото на същата година
назряват и условия за реализация на тази цел.
На 11 юли 1908 г. в Турция е извършен младотурският преврат, който
коренно променя ситуацията на полуострова. Младотурците извършват редица
преобразувания в посока на демократизиране на империята, но се засилват и
националистическата пропаганда, и репресивността към националните
малцинства. В София разбират, че след юлските събития българската цел –
прилагането на чл. 23 от Берлинския договор и постигането на автономия за
Македония – се отдалечава и става трудно осъществима. Това налага
правителството да премине към решителни действия.

На 30 август 1908 г. българският дипломатически агент в Цариград Иван


Стефанов Гешов е пренебрегнат от протокола на Високата порта и не е
поканен на прием при великия везир. По този повод българското
правителство реагира остро и на 1 септември Иван Гешов е отзован. От
този момент кризата между двете държави е реален факт.

200
На 5 срещу 6 септември избухва стачка по железопътната линия Белово-
Свиленград, която е собственост на Турция, но е предадена за експлоатация на
Компания за Източните железници. Правителството използва стачката, за да
ликвидира тази чужда собственост върху българската територия, и на 9
септември окупира линията.
Българското правителство предприема редица сондажи за евентуалното
признаване на независимостта, без да се стига до едностранно нарушаване на
Берлинския договор. В австрийската столица пристига княз Фердинанд I, който
има срещи на много високо равнище. Интересът на българската дипломация
към Виена не е случаен, тъй като през 1908 г. австрийската дипломация има
намерение окончателно да анексира Босна и Херцеговина, получени от
Берлинския договор като територии под окупационно управление. Между двете
страни няма подписан договор за единодействие, но фактите показват, че има
известна синхронизация в дейността им.
Особено активно в поканите си към България е френското правителство,
което, заплетено в Мароканската криза, търси начин да отклони вниманието от
нейните проблеми. Руската империя също не е безразлична към събитията на
Балканския полуостров. Русия не е принципен противник на независимостта, но
иска да обвърже българските действия с проблема за анексията на Босна и
Херцеговина и с постигане на определени преимущества за себе си в областта
на Проливите.
Кабинетът решава независимостта да бъде обявена на 20 септември. Князът
е принуден да се върне по най-бързия начин в страната. На 22 септември 1908 г.
в старата столица Търново, в древната църква Св. 40 мъченици, князът и
правителството по тържествен начин обявяват българската независимост от
турския султан. Страната е обявена за царство, а княз Фердинанд I приема
титлата цар на българите.

Защитата на независимостта
Вестта за българската независимост не е приета радушно в европейските
столици, а балканските държави се чувстват засегнати, защото не успяват да
извлекат никаква полза от поредната криза. Високата порта показва дори
агресивни намерения. Българското правителство демонстрира неотстъпчивост.
Министър-председателят Ал. Малинов дори заявява, че при необходимост
страната ще води война до последна капка кръв. Правителството пристъпва
към мобилизация на някои части от българската армия.
Ha 14 октомври 1908 г. Англия, Франция и Русия, подкрепени от Германия и
Италия, връчват колективна нота на българското правителство, в която се
настоява да се демобилизира армията и да се пристъпи към преки преговори с
Цариград. Българското правителство се съгласява и за турската столица
заминава министър Андрей Ляпчев.
Турция също е посъветвана да започне преговори, но нейните първоначални
искания надхвърлят разумното, като се простират от огромни компенсационни
суми до териториални отстъпки от страна на България. Повечето от десетте
искания на Високата порта са отхвърлени, като българското правителство се
съгласява да заплати компенсация за Източните железници и

201
източнорумелийския данък на стойност от 57 500 000 франка. В хода на
преговорите българската страна стига до тавана на своите отстъпки – 82 000
000 франка срещу незабавно признаване на независимостта.

Турция също значително намалява първоначалните си искания и се спира на


сумата 125 000 000 франка. От този момент и двете страни отказват промяна в
своите позиции.
Изправени пред опасността да получат още един сериозен удар върху своя
престиж на Балканите, руските дипломати се включват в играта. Русия предлага
да поеме разликата в предложените суми за сметка на турските задължения към
нея. Петербургското правителство помага и финансово на България, като
отпуска необходимите средства на кабинета под формата на заем с изгодна
лихва.

На 6 април 1909 г. българското и турското правителство подписват


окончателния протокол между двете страни, с който се уреждат всички
спорни моменти. България веднага получава нужните ноти от Великите
сили, с които се признава българската независимост.

Конституционните промени
На 16 март 1911 г. княз Фердинанд I поверява властта на коалиционно прави-
телство, съставено от Народната и Прогресивнолибералната партия начело
с Иван Гешов. Двете русофилски партии трябва да разчистят пътя към
балкански съюз по дипломатически и вътрешнополитически начин. В началото

202
на юли през същата година е свикано V Велико народно събрание, което
извършва промени в Конституцията. Навсякъде в текста на основния закон
термините княз, княжество и производните им са изменени съобразно приетата
през 1908 г. титулатура. Увеличава се броят на министерствата, които вече са
10. Парламентът получава нов срок на действие – 4 години. Най-спорен е
проблемът с чл. 17 на Конституцията. Неговият текст е променен така, че царят
посредством правителството получава правото да сключва договори без
допитване и гласуване в парламента. Това отваря пътя за тайната
дипломация в българската политика.

Обявяването на независимостта е акт с непреходно значение. Тридесет


години след възобновяването на българската държавност младото
Княжество успява да се еманципира окончателно в европейската общност,
да се изравни с останалите държави в икономически, юридически и
политически смисъл. След този момент българската държава вече може да
се заеме с централния въпрос на своята политика – националното
обединение.

203
204
НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ НА
БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ
Положението на българите в съседните държави
Според най-добрия познавач на македонската етнография В. Кънчев,
подкрепен от редица западни учени, в началото на XX в. в Македония
населението възлиза на 2 258 224 жители, от които 1 181 336, или 52,31%, са
българи, а останалото население е от турци, гърци, албанци, власи, евреи и
други народности. В македонските територии, които договорът от Сан Стефано
предоставя на България, този процент е още по-висок – 61,73%. В Одринска
Тракия българите са 410 407, или 43,37% от населението.
Предвидените в чл. 23 на Берлинския договор реформи в земите, останали в
пределите на Османската империя, не се провеждат въпреки масовите протести
и известния натиск на силите върху Високата порта. Българското население се
стреми да наложи образуването на една административна област, в която да
влязат всички земи, населени с българи, но Високата порта прокарва Закон за
вилаетите, които са така конструирани, че българите са групирани с други
народности.
По време на Руско-турската война в Северна Добруджа, която е предадена
на Румъния, българите са 75% от всички християнски семейства. След
започналата колонизация се наблюдава рязко засилване на емиграцията, тъй
като властта извършва аграрна реформа, насочена против другите народностни
групи. Тя обявява цялата земя за държавна и позволява на собствениците да
откупят само 2/3 от това, което са притежавали. Създаденият голям поземлен
фонд служи за оземляване на преселваните от старите предели на кралството
селяни. Така в началото на XX в. българите са не повече от 45 000 души.

Румънското правителство прави всичко възможно да ограничи културно-


просветната дейност на българското малцинство.

Съгласно Берлинския договор Сърбия получава територия от над 10 000 км2


с население близо 300 000 души, от които мнозинството – особено живеещите
в Поморавието и Неготинско – са българи. Те са обявени за сърби и властта
предприема крути мерки за асимилацията им. За три десетилетия сръбската
власт успява да посърби окончателно тези райони.

Екзархията
След войната за национално освобождение най-засегната институция на
българите е Църквата. Нейният диоцез е разпокъсан в пет държавноправни
системи, йерарсите ѝ, освен в Княжеството и Източна Румелия, са отзовани или
прокудени. Екзархията остава единствената легитимна институция на
българите, която е в състояние да обедини всички части на нацията. Затова

205
Екзарх Йосиф I се връща в турската столица, а учредителите поставят Княжест-
вото под нейно подчинение в духовно отношение.
Екзарх Йосиф I започва дълга, упорита и неравна борба за възстановяване
на положението до войната, а впоследствие – и за развиване на екзархийските
институции. С помощта на българското правителство и пожертвуванията на
местното население Екзархията разгръща широкомащабна дейност за развитие
на църковното и просветното дело.

България помага и в друга посока – под натиска на родната дипломация


Високата порта се съгласява с постепенното възстановяване на митрополитите
от български произход в част от епархиите.
Екзархията извършва своята народополезна дейност до 1913 г., когато
вследствие на резултатите от войните трябва да се премести в София и да
администрира само територията на царството. През 1953 г. тя прераства в
Патриаршия, с което схизмата от 1872 г. окончателно е преодоляна.

Чуждите пропаганди
Екзархията се оказва практически сама срещу настъплението на чуждите
религиозни, културни и национални пропаганди. Особено силна е гръцката
просветно-културна, църковна и политическа инвазия. Широко разгърнатата
мрежа от училища, подплатени с икономическа мощ, е сериозна опасност за
българското движение. Най-големи са конфликтите при опитите на населението
да се откъсне от юрисдикцията на Цариградската патриаршия съобразно
фермана за Екзархията. Гръцката пропаганда се базира и на мегали идеята,
която си поставя за крайна цел възстановяването на Византийската империя.

Не по-малко амбициозна е и сръбската пропаганда. Притисната между две


империи – Австро-Унгария и Турция – Сърбия предпочита да започне културно-
политическа офанзива срещу земите, населени с българи. Пропагандата ѝ се

206
изразява в пряка помощ за населението в Македония. Белград не се скъпи на
стипендии за младежи, които да прегърнат сърбизма като политическа и
културна идея. Целта е да се създаде просръбска интелигенция в гимназиите,
университета и военните училища, която впоследствие да оглави и отдели част
от българското население.
Но сръбските власти много скоро ще се убедят, че налагането на сърбизма е
обречено на неуспех. Българската национална кауза трудно може да се
изкорени. Затова сръбската дипломация приема идеята за македонизма. На
населението се внушава, че то може да не е сръбско, но не е и българско, а
славянско. Създателите на македонизма започват да изготвят учебници на
базата на местните диалекти със сръбски примеси. Част от руските учени и пуб-
лицисти, съобразно интересите на Русия, също застават зад подобна теза.
Българските земи са обект на домогвания и на други държави. В западните
краища вилнеят албански банди, които чрез заплахи и насилие се стремят да
албанизират или прокудят българското население. От началото на XX в. се
активизира и румънската пропаганда. Букурещ лансира теорията, че
румънската държава е наследник и закрилник на населението, заварено от
римските легиони и впоследствие латинизирано. Става дума за куцовласите,
които са незначителен процент от населението.
За да се разбере сложната картина на етническото и религиозното противо-
поставяне в Македония, трябва да се отбележи, че там продължават своята
дейност както протестантската, така и католическата църковна институция.
Въпреки огромните усилия, които полага, Екзархията не може да се справи сама
с тази широко разгърната и активна инвазия.

Начало на въоръжената борба


Българите не се отказват и от политическите измерения на своя национален
идеал – обединението си под една обща държавна стряха. Първата масова
въоръжена съпротива срещу решенията на Берлинския договор е Кресненско-
Разложкото въстание. То е подготвено от дейци на Вътрешната революционна
организация на Васил Левски, както и от създадените в Княжество България
207
комитети Единство. През лятото на 1878 г. в района на Горна Джумая
(Благоевград) се съсредоточават чети на местните войводи Стоян Карастоилов,
Димитър Попгеоргиев Беровски и други, към които се присъединяват и чети от
Княжество България. На съвещание на ръководителите се решава общото
ръководство да се поеме от Ст. Карастоилов и основният удар да бъде нанесен
към с. Кресна.

На 5 октомври 1878г. се слага началото на въстаническите действия,


които са подкрепени от масовото надигане на местното население.

Въстанието скоро обхваща Разложка, Неврокопска, Петричка, Демирхисарска


и Серска околии. За ръководство на разрасналото се въстание е изграден щаб,
съставен от местни войводи и специално изпратени хора от комитета Единство.
Между тези две групи дейци избухва конфликт, жертва на който стават няколко
войводи, между които и Ст. Карастоилов. Получилата международна подкрепа
Османска империя струпва войски и към средата на декември потушава
основните огнища на въстанието. Главният щаб на въстаниците се премества в
Босилеград и благодарение на дейността на Охридския и Пловдивски
митрополит Натанаил са сформирани чети на българска територия, които
навлизат дълбоко в територията на Македония. Под формата на отделни
четнически акции въстанието продължава до началото на 1879 г.

При потушаване съпротивата на въстаниците се извършва масов терор


над населението и повече от 25 000 души търсят спасение в Княжество
България.

208
Организираното революционно движение
Началото на организираното революционно движение за освобождаване на
Македония и Одринска Тракия се поставя на 23 октомври 1893 г., когато по
инициатива на Дамян (Даме) Груев в Солунската българска гимназия се полагат
основите на революционната организация. Първоначално тя се нарича
Български македоно-одрински революционен комитет (БМОРК), но остава в
историческата памет под името ВМОРО (Вътрешно македоно-одринска
революционна организация). За неин пръв председател е избран д-р Христо
Татарчев. Особено голяма роля за нейното масовизиране и революционно
изграждане изиграва Георги (Гоце) Делчев.
За да придадат легитимност на революционната борба, учредителите обявя-
ват, че тя се води в името на приложенията – чл. 23 от Берлинския договор,
който задължава Османската империя да извърши реформи и да даде широка
автономия на християнското население в Македония и Одринско.
Ръководителите на организацията вярват, че автономията е само крачка към
по-сетнешното обединение с Княжество България, както е станало с Източна
Румелия. Важна роля за масовизирането на ВМОРО изиграва четническият
институт, създаден по инициатива на Гоце Делчев. Организацията създава
мрежа от постоянно действащи чети в Македония и Одринско, които извършват
както революционно-пропагандна дейност, така и защита на местното
население от чуждите въоръжени пропаганди и от беззаконията на разбойници,
местни дерибеи и своеволията на властта. Така ВМОРО на практика изгражда
една паралелна власт в Македония и Одринско. Вярна на демократичните
традиции на Левски, в нейния Устав от 1902 г. се прокламира, че тя е отворена
за всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика от
народността.

209
На основата на многобройните бежански организации на македонските
българи на 19 март 1895 г. в София се свиква Учредителен конгрес, на който
се създава Върховният македоноодрински комитет (ВМОК).

ВМОК, както и Вътрешната революционна организация, издига тактическия


лозунг за прилагане на чл. 23 от Берлинския договор като етап за
присъединяването към Княжество България. За негов пръв председател е
избран Трайко Китанчев.
Въпреки тактическите различия, между двете организации се изгражда
трайно сътрудничество. ВМОРО получава сериозна помощ, изразена в оръжие
и финансови средства, от Върховния комитет, особено когато той се ръководи
от Борис Сарафов. В началото на века, в резултат на междуличностни
отношения и амбиции за оглавяване на революционното движение, се стига до
кървави сблъсъци между въоръжените сили на двете организации.

През есента на 1902 г., съобразявайки се с влошеното икономическо и


политическо положение на българите в Османската империя, но без да се
отчита неблагоприятната международна обстановка, Върховният комитет се
опитва да вдигне въстание в Горна Джумая и околностите. Недобре подготвено,
то е смазано бързо и нов бежански поток се отправя към Княжество България.
Още в края на 1902 г. между ВМОРО и ВМОК се постига единодействие и
започва подготовка на ново масово въстание. Под натиска на международните
фактори и най-вече на Русия, с която България търси сближение в този момент,
през януари 1903 г. правителството официално разпуска Върховния комитет.
Въпреки това неговите дейци вземат най-дейно участие в Илинденско-

210
Преображенското въстание. През 1905 г. част от тях се вливат във ВМОРО и
Върховният комитет на практика прекратява съществуването си.

Илинденско-Преображенското въстание
Горноджумайското въстание дава повод на турското правителство да засили
полицейския терор и голяма част от най-активните дейци на ВМОРО са
арестувани и подложени на репресии. В тази обстановка през януари 1903 г. е
свикан Конгрес на ВМОРО, на който се взема решение за обявяване на общо
въстание през пролетта на същата година. Макар това решение да е
посрещнато със сериозни възражения от най-изтъкнатите дейци на
организацията, през май е свикан конгрес на Битолския революционен окръг.
Изработеният план на въстанието предвижда то да бъде масово само в
Битолския революционен окръг, а в останалите да се разгърне главно
четническо движение, с което да се попречи на правителството да съсредоточи
войски към района на въстанието. Избира се и Главен щаб в състав: Д. Груев,
Б. Сарафов и А. Лозанчев. Одринският революционен окръг свиква свой конгрес
през юли в Странджа и избира за ръководители на въстанието М. Герджиков, Л.
Маджаров и Ст. Икономов.

211
Според предварително одобрения план въстанието избухва в Битолския
революционен окръг на 2 август – Илинден. То обхваща всички планински
райони и населени места в Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска
околия. Неговата кулминация е превземането на гр. Крушево и прокламирането
на Крушевската република.
На 19 август (Преображение) въстанието избухва и в Одринския рево-
люционен окръг и скоро е освободена цяла Странджа. Превзети са Ахтопол и
Царево. Обявена е Странджанската република, която просъществува 26 дни.
Въстанието в Серски революционен окръг е обявено на 14 септември
(Кръстовден). Сформиран е Главен щаб начело с ген. Ив. Цончев (председател
на ВМОК) и Д. Стефанов (представител на ВМОРО). Многобройните и добре
въоръжени чети на ВМОРО и ВМОК водят поредица от тежки сражения с
превъзхождащия ги противник.

Въстанието продължава близо 3 месеца, като са водени 239 сражения, в


които участват 26 408 въстаници срещу 350-хилядна редовна войска и
башибозук. В резултат на жестокото потушаване на въстанието са
опожарени 201 села, разрушени са 440 къщи, избити са 4694 души. Без
подслон остават 70 835 души, а 30 000 бягат е България.

Надеждата на въстаниците, че ще получат пряка подкрепа от България и


широка поддръжка от международните фактори, не се оправдава. По
инициатива на Русия и Австро-Унгария, които не желаят промяна в статуквото,
е предприета реформена акция. Тя твърде малко съдейства за подобряване
положението на местното българско население.
След въстанието ВМОРО изпада в тежка криза и в нея се оформят две
непримирими крила. Направен е опит за помирение между тях на Рилския
конгрес през 1905 г.; то се оказва временно и формално и кървавите
междуособици избухват отново. Тяхна жертва стават едни от най-изтъкнатите
дейци на организацията – Ив. Гарванов, Б. Сарафов и др.
Като реакция на засиления международен натиск и за да спре неизбежния
разпад на Османската империя, реформаторското движение на младотурците
извършва преврат през 1908 г. и прокламира възстановяване на действието на
Конституцията от 1876 г.

Вярвайки в прокламираните конституционни свободи, ръководителите


на ВМОРО прекратяват революционната дейност и се насочват към
легалните форми на борба. Дейците от десницата изграждат Съюз на
българските конституционни клубове, а тези от левицата – Народна
федеративна партия (българска секция).

Възобновените репресии над българите довеждат до това, че по инициатива


на новия лидер Тодор Александров през 1911 г. е възстановена четническата
дейност на ВМОРО.

212
213
214
ВОЙНИ ЗА НАЦИОНАЛНО ОБЕДИНЕНИЕ (1912-
1918 Г.)
Балканският съюз
След Берлинския конгрес се очертават две тенденции за разрешаване на
националния въпрос. Първата се изразява в опитите на населението чрез
революционни действия само да отхвърли османския гнет. Втората е чрез
дипломатически комбинации, с участието на Великите сили да се реформира
империята. Оставени сами срещу Османската империя, участниците в
националноосвободителното движение в Македония и Одринско не постигат
набелязаните цели. Дипломацията също не разрешава националния въпрос на
Балканите поради заплетените имперски борби и интересите на големите
държави. България се насочва към последния възможен за политиката ѝ изход –
войната.
Войната се подготвя повече от 25 години, но е ясно, че сама срещу империята,
страната няма особени шансове за успех. Това показва и горчивият опит от
пораженията на Сърбия през 1876 г. и на Гърция през 1897 г. България търси
възможност за привличане на своите съседи във военна комбинация, като
българската дипломация показва, че е съгласна на компромиси. До момента
всяка нейна стъпка е подчинена на създаването на автономна Македония, а
съседите непрекъснато се стремят да насочат българската политика към дележ
на македонските територии.
Великите сили също не са безучастни към формирането на Балканския съюз.
Основните политически блокове – Антантата (Франция, Англия и Русия) и
Централният съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия), вече са готови да
започнат борба за преразпределение на сферите на влияние. Обединяването
на християнските народи на полуострова създава седма велика сила с над 1
000 000 щика под бойните знамена. Антантата няма нищо против този съюз,
който може да играе ролята на бариера за австро-германското проникване в
Европейския югоизток. Затова в изграждането на Балканския съюз активно
участват руската и английската дипломация – особено руската, която се
нагърбва с тежката функция на помирител и арбитър.
На 29 февруари 1912 г. правителството поставя и първата ос на Балканския
съюз. След продължителни преговори министър-председателите на България
и Сърбия подписват съюзен договор. Двете страни взаимно гарантират
териториалната си цялост и взаимопомощ. Към договора има и тайно
приложение, което разграничава сферите им на влияние.

215
Оформят се две зони – безспорна, принадлежаща на България, и спорна,
чиято съдба трябва да реши руският цар.

Договорът е несъмнен успех за сръбската дипломация, която убеждава


България да отстъпи от своя принцип да не допуска дележ на земи, населени
предимно с българи. Два месеца по-късно се подписва и предвидената в
договора военна конвенция. Българското командване правилно преценява, че
главната сцена на бойните действия ще бъде в източно направление, но от
политическа гледна точка това е груба грешка, защото оставя Македония в
обсега на сръбските войски.

216
На 16 май 1912 г. е сключен договор между България и Гърция – този път с
помощта на английската дипломация. Договорът е отбранителен, без да се
засягат бъдещите граници. Тези два договора са основата на Балканския съюз.
Отделен такъв между участниците в него не се сключва, а естественият център
на коалицията се оказва София. Тя е в основата и на устната спогодба с Черна
гора, която също е привлечена в съюза.

На нож!
На 17 септември 1912 г. балканските държави пристъпват към мобилизация
на своите войски. На Високата порта е връчена колективна нота с настояване
да се изпълни чл. 23 от Берлинския договор. Турция отхвърля исканията. На 3
октомври тя скъсва дипломатическите си отношения с балканските страни, а на
5 октомври оръдията заместват дипломатите.

България мобилизира над 600 000 души, от които 370 000 пряко
участват в бойните действия.

За помощник-главнокомандващ е назначен ген. Михаил Савов, който е


фактически ръководител наармията. Началникна Генералния щаб е ген. Иван
Фичев. Върховното командване разделя българската войска на три армии, два
отряда, една самостоятелна дивизия и Македоно-одринско опълчение. Първа
армия, под командването на ген. В. Кутинчев, получава задача да разкъса
турската отбранителна линия, разположена по границата. В отстъп от нея е
разположена Трета армия под командването на ген. Радко Димитриев, за
съществуването на която турското разузнаване не подозира. Тя трябва да
разшири пробива на Първа армия и да настъпи към Лозенград. Втора армия,
под командването на ген. Никола Иванов, е съсредоточена по долината на р.
Марица и има за задача да обсади Одринската крепост.

217
Първата настъпателна операция е проведена от 8 до 11 октомври 1912 г., а
при Селиолу, Петра и Гичкенли българският войник показва героична храброст.
Трета армия влиза в Лозенград, а Първа и Втора затварят обсадния кръг на
Одрин. Турската армия се съсредоточава на втората си отбранителна линия
Люлебургас-Бунархисар, но и тя е разбита в тежки сражения в периода 15-20
октомври. Османските военни части панически отстъпват към последната
отбранителна линия пред Цариград – Чаталджанската.
В същото време Хасковският и Родопският отряд освобождават голяма част
от Родопите и излизат на Беломорското крайбрежие. Седма Рилска дивизия,
действаща по долината на р. Струма, заедно с четите на ВМОРО с ускорен
марш наближава Солун. На 29 октомври 1912 г. български и гръцки войски
превземат втория по важност град в империята. Съюзниците също бележат
успехи в Македония, Епир и Тесалия.
Притиснато от факта, че българските войски са на 40 км от Цариград, турското
правителство предлага примирие. В българските управляващи среди
надделява мнението на военните стратези, че е необходимо да се атакува
Чаталджанската линия. Тридневната настъпателна операция, проведена в
началото на ноември, завършва с неуспех. На 20 ноември е подписано
примирие и в Лондон започват мирни преговори.

218
На 10 януари 1913 г. в Цариград е извършен военен преврат. Дошлите на
власт радикални среди променят политиката на страната. Османската империя
преминава в настъпление, с което започва вторият етап на Балканската война.
В края на януари и началото на февруари българските войски отблъскват опита
за настъпление на турците край Чаталджанската позиция и на Галиполския
полуостров и не допускат военноморски десант при Шаркьой. Българското
военно командване решава да приключи окончателно войната. След мощни
атаки от 11 до 13 март смятаната за непревземаема Одринска крепост пада, а
Турция отново иска примирие.

В края на април след конференция на дипломатическите представители на


Великите сили в руската столица Румъния получава исканата срещу своя
неутралитет Силистра. Нанесен е още един удар върху българските
национални интереси.
На 17 май 191З г. в Лондон мирните преговори завършват с подписването на
окончателния договор между Турция и съюзниците. Съюзените държави
получават териториите на запад от една линия, теглена от Енос на Егейско
море до Мидия на Черно море с изключение на Албания. Албанските земи
трябва да се сформират в независима държава под контрола на Силите.

219
Сложните териториални противоречия между балканските съюзници не се
обсъждат на мирната конференция. Те остават предмет на евентуални бъдещи
преговори между самите победители.

Договорът в Лондон залага детонатора на следваща война.

Обкръжението
След подписването на Лондонския мирен договор дълбоките противоречия
между участниците в Балканския съюз се проявяват с цялата си сила. От всички
участвали във войната само България не постига първоначалните си задачи.
Територията, за която води войната – Македония – е под сръбска и гръцка
окупация. Съюзниците все по-често изтъкват идеята всеки да получи онова,
което е завладял.
В България също се наблюдават процеси, които не предвещават
оптимистичен изход от очерталата се криза. Веднага след подписването на
мирния договор министър-председателят Ив. Евстратиев Гешов подава
оставка. Последва го и началникът на Генералния щаб на армията ген. Ив.
Фичев. Това е чисто „политическо дезертьорство“ на онези сили, които са
подготвили и водили войната. За министър-председател е назначен д-р Стоян
Данев – фигура, изцяло приемлива за руската дипломация, на която се разчита
при разрешаването на българо-сръбския териториален спор.
На 19 май 1913 г. българските съюзници Сърбия и Гърция сключват таен
договор, насочен против България. Двете държави се задължават да не влизат
в никакво споразумение с България и взаимно да поддържат своите
териториални искания, като изрично се подчертава, че трябва да имат обща
граница в Македония. Към този съюз се присъединява и Черна гора.
Руският император Николай II изрично предупреждава българския цар и
сръбския крал да направят всичко възможно да не се стига до въоръжен
конфликт, който може да взриви съюза. Императорът търси претекст да се
отърве от ролята си на арбитър. В Петербург все повече разчитат на урав-
ниловката: Одрин – за България, Солун – за Гърция и Битоля – за Сърбия.
Българското правителство и военното командване си дават сметка, че може
да се наложи военно разрешаване на спорните въпроси. Затова българските
войски са дислоцирани на западната граница срещу Сърбия и на юг срещу
Гърция. В Източна Тракия и Северна България военни части липсват поради
техния недостиг.

220
Престъпното безумие
На 9 юни 1913 г. се провежда коронен съвет, който задължава правителството
да се обърне към Русия с молба в седемдневен срок да се произнесе по
арбитража. Външният министър на империята Сазонов настоява в срок от 4 дни
България и Сърбия да подготвят своите искания. Руският монарх заминава на
риболов в Балтийско море, а Сазонов обвинява България, че си е позволила да
определя срокове на императора. Сръбските и гръцките части непрекъснато
провокират и изтласкват българските военни подразделения от предните линии.
В цяла Македония е наложен терористичен режим.

Българският език е забранен, училищата са затворени, свещениците –


прогонени, а населението е обявено за сръбско и гръцко.

На 15 срещу 1 б юни ген. М. Савов нарежда Втора армия да настъпи към гр.
Солун, а Четвърта – към сръбските позиции в долината на р. Вардар.
Правителството не е официално уведомено за предприетата офанзива.
Министър-председателят д-р Ст. Данев нарежда на ген. М. Савов да спре
настъплението, защото царят не е уведомен. Разминаването в действията на

221
отговорните фактори в страната е абсолютно неприемливо и граничи с
безотговорност.
Сърбите и гърците се възползват от спирането на българската офанзива и
разгромяват части на Рилската и Тунджанската дивизия. Генерал М. Савов е
сменен с ген. Р. Димитриев, а на 4 юли д-р Ст. Данев публично признава, че
неговата политика е фалирала и призовава да се състави кабинет, който да
спаси страната от крах. Правителството е съставено от д-р Васил Радославов.
В него влизат трите либерални формации – Народнолибералната, Либерал-
ната и Младолибералната. Новият кабинет поема страната, изправена пред
пълен разгром.
На 28 юни Румъния също влиза във войната с половинмилионна армия, като
целта ѝ е да откъсне Южна Добруджа от България. Войските на Турция, която
не обявява официално война, преминават линията Мидия-Енос и завладяват
целия Одрински вилает. България воюва на четири фронта – непосилна задача
дори за някоя от Великите сили.
В момента, когато съдбата на страната е поставена на карта и има реална
опасност от ликвидиране на нейния суверенитет, със спасяването ѝ се нагърбва
българският войник. Главното командване съсредоточава цялата си военна
мощ срещу сърби и гърци.

От 4 до 8 юли на Калиманското плато българските войски спират


сръбското нашествие и възкресяват спомена за Сливница.

На 12 юли Главното командване издава директива за решително


настъпление. Започва обграждането на проникналата в Кресненското дефиле
гръцка армия и попаднала в „чувал“, тя е заплашена от унищожение. Крал
Константин бърза да търси пътища за мир. Цялата му надежда е в Румъния,
чиято войска безпрепятствено напредва към София. На 18 юли тя вече е край
с. Враждебна и това принуждава българското правителство да сключи
примирие, последвано от мирни преговори в Букурещ.

Мирът
На 28 юли 1913 г. в румънската столица, след тежки преговори, се подписва
унизителният за страната Букурещки мирен договор. Южна Добруджа се
предава на Румъния; Солунско и Серско – на Гърция, цяла Македония (без
Пиринския край) преминава в ръцете на бившите съюзници. България успява
да запази само малка ивица от Беломорското крайбрежие и Рило-Родопския
планински масив. Първата национална катастрофа е факт. На 16 септември в
турската столица се подписва договор и с Османската империя, с който се
определят границите в Тракия. В България се оказват само Малкотърновско и
Свиленградско.
По време на войната България загубва 63 000 свои синове, в резултат на
което са освободени 23 187 км2 територия, населена с 400 000 българи – едва
20% от населението, за чието освобождение воюва. С много по-малко жертви и
усилия съюзниците ѝ увеличават значително земите си за сметка на
българските.
222
Попадналите под сръбска окупация българи не желаят да се примирят с
новия национален угнетител. Още през юни 1913 г. в Тиквешко започва масово
народно въоръжено въстание под ръководството на ВМОРО. На 20 септември
избухва въстание и в Дебърско, Струмско и Охридско. Въстанията са потушени
и е наложен крайно терористичен режим. България няма никаква възможност
да окаже помощ на въстаналите, тъй като току-що е разгромена.
Букурещкият и Цариградският договор залагат ново барутно буре на
Балканите. България свива знамената за по-добри времена.

Българското лято
Въпреки тежката финансова криза добрите основи на българската икономика
позволяват за кратко време да бъдат достигнати довоенните параметри на
производството. Трудно е намирането на паричен заем, тъй като задълженията
са астрономически. Френският капиталов пазар е затворен – в Париж и
Петербург нямат доверие на В. Радославов. Това принуждава либералното
правителство да потърси финансова подкрепа във Виена и Берлин, където са
заинтересовани от откъсването на България от орбитата на Антантата.

На 28 юни 1914 г. в гр. Сараево сръбски националисти убиват


престолонаследника на Австроунгарската империя. Следва месец на
невиждана ескалация на напрежението между основните политически
коалиции на европейския континент – Антантата и Централните сили. В
началото на август 1914 г. конфликтът прераства в световен.

Веднага след началото на войната България обявява неутралитет. Със


затягането на военните действия се очертават стратегическите предимства на
страната. За Централните сили включването на България означава да се извади
Сърбия от войната и да се постигне създаване на единно пространство между
съюзниците от Балтика до Багдад, тъй като Германия и Австро-Унгария нямат
териториална връзка с третия си съюзник – Турция. За Антантата България
придобива значение на стабилизиращ фактор и сигурен тил за сръбската
отбрана. Тъй като Атина и Букурещ също възприемат неутралитета,
присъединяването на Гърция и Румъния към войната зависи много от
поведението на София. Военните стратези на Антантата гледат на българската
армия като на ударна сила срещу Османската империя, която не може да бъде
победена и извадена от войната единствено по море.
Правителството на д-р В. Радославов отчита постоянно нарастващото
значение на царството и поставя българските искания – Македония, Добруджа
и Кавала. На всички става ясно, че България ще воюва в съюз с този, който
осигури освобождаването на Македония. За Централните сили това е
значително по-лесно, тъй като те са във война със Сърбия. Антантата може да
гарантира твърдо единствено линията Мидия-Енос. Другите териториални
придобивки са в зависимост от участието на Атина и Букурещ във войната. Що
се отнася до Македония, Антантата среща силна съпротива от страна на
сръбското правителство, но все пак обещава голяма част от безспорната зона.

223
Русия и Франция се опитват да наложат на власт партии, ратуващи за
присъединяване към Антантата. С тази цел те организират широка мрежа за
изкупуване на зърнените храни, като по този начин се стремят да поставят
страната в тежко положение. Аферата е разкрита и правителството не пропуска
случая да изпрати част от противниците си в затвора.
Българската общественост не е единна. Либералното правителство е за
война, като симпатизира на Централните сили. Останалите традиционни партии
са за съюз с Русия и нейните партньори. Категорични противници на участието
във войната са социалистите, но те все още нямат голямо влияние.

И пак на нож!
През лятото на 1915 г. положението на Русия, Англия и Франция е много
тежко. Германия напредва на френска територия и се очаква всеки момент да
превземе Париж. На Източния фронт руското контранастъпление от пролетта
224
на 1915 г. е отблъснато, австрийските и германските войски навлизат дълбоко
в територията на Русия. Създава се впечатление, че войната скоро ще свърши
без българско участие. Преценката се оказва погрешна.

На 6 септември 1915 г. между България и Германия е сключен съюзен


договор, с който двете страни признават и гарантират териториалната си
цялост. По-важна е тайната спогодба, предвиждаща след войната България да
получи цялата спорна и безспорна зона, земите около р. Българска Морава,
предадени на Сърбия с Берлинския договор. Германия отпуска на царството
двестамилионен заем, утвърдени са и принципите на военно сътрудничество.
Същевременно България сключва с Турция спогодба, според която ѝ се
отстъпва завладяната от нея по време на Втората балканска война територия
на запад от р. Марица.
Включването във войната е един недалновиден акт. България е четвъртата
страна в коалиция, съставена от две разпадащи се империи – Австро-Унгария и
Турция – и една държава без колониални ресурси, каквато е Германия. Срещу
този блок се изправят неизчерпаемият човешки потенциал на Русия,
финансовото могъщество на Франция и владеещата половината свят Англия.
Не трябва да се забравя, че зад Англия ще застане и огромната икономическа
мощ на САЩ.
Лидерите на опозиционните партии (без тесните социалисти) на 17 септември
се опитват да повлияят на цар Фердинанд I и на кабинета да не включват
България във войната.

225
Бившите министри Гешов, Данов и Малинов, придружени от Найчо
Цанов и Ал. Стамболийски, заявяват на монарха, че това ще означава
катастрофа. Най-твърд е земеделският лидер, който го заплашва, че това
ще му коства не само короната, но и главата – думи, които струват на
Стамболийски три години пребиваване в Централния затвор.

До края на месеца се извършва мобилизация в армията. На 14 октомври


1915 г. България обявява война на Сърбия. Войската е разделена на три
оперативни армии под командването на генералите г. Тодоров, Ст. Тошев и К.
Бояджиев. Мобилизирани са над 800 000 души. За по-малко от месец е осво-
бодена Македония, сръбската армия е разбита и остатъците от нея са
принудени през албанските планини да търсят спасение на остров Корфу.
Появява се още един противник – съглашенските войски, настанени в Солун
след неуспешна операция за овладяване на Проливите. Край Криволак те са
разбити, но вместо настъплението да бъде развито, по германско настояване
българската армия спира на гръцката граница. Целта е да се подкрепи
прогермански настроеният крал Константин. Политическите съображения
нанасят силен удар върху военната стратегия, тъй като започва тежка
позиционна война, продължила три години, за която България не притежава
нужния потенциал.
През лятото на 1916 г. българските войски правят неуспешен опит за
офанзива, тъй като Гърция се присъединява към Антантата и войната отново
преминава в позиционното русло. През есента на същата година, след
двугодишно лавиране, Букурещ най-после се определя към Антантата.
България трябва да воюва на още един фронт. Трета армия под командването
на ген. Ст. Тошев съвместно с германски, австрийски и турски бойни части
освобождава Добруджа и прониква на север от р. Дунав. Румъния излиза от
войната, а българските войски достигат р. Серет. Правителството допуска
силите на страната да бъдат разпокъсани и дислоцирани от Адриатика до
Северното Причерноморие. Все по-ясно става, че България няма повече
възможности да продължи активното си участие във войната.
В началото на 1918 г. Източният фронт е ликвидиран, след което се подписват
Брест-Литовският мирен договор и последвалият го Букурещки (3 март и 7 май
1918 г.). България не получава Северна Добруджа, в която е установено
съвместно управление на Централните сили. Страната изпада в критична
ситуация. Снабдяването с хранителни продукти, боеприпаси, дрехи и снаряже-
ние се влошава непрекъснато. Недохранен, необлечен и уморен, българският
войник и неговите близки в тила все по-решително настояват за бързо постигане
на мир.
Управляващите в София се опитват да лавират и търсят начин за излизане
от войната. На 21 юни 1918 г. кабинетът на д-р В. Радославов е заменен от
правителството на Демократическата и Радикалната партия начело с Ал.
Малинов. В средата на септември съглашенските сили предприемат бурна
офанзива и на 15 септември на Добро поле е направен пробив в българските
отбранителни линии. Правителството и цар Фердинанд I освобождават Ал.
Стамболийски от затвора и го изпращат на фронта, за да спре бягащите към
226
София войници, които изразяват намерение да се разправят с управниците.
Неговият сподвижник Райко Даскалов оглавява бунта. Той обявява страната за
република и повежда войнишките колони. На 30 септември разбунтувалите се
войници са спрени пред столицата и след кратко сражение са разгромени.

Правителството е принудено да започне преговори за примирие в Солун,


където пристига делегация начело с Андрей Ляпчев.

Примирието е подписано на 29 септември и съдържа изключително тежки


клаузи за държавата. Втора национална катастрофа надвисва над
България. На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира, а
отговорностите му се поемат от победителите.
227
Катастрофата
През 1919 г. победителите свикват в Париж конференция, която трябва да
изработи мирните договори с победените страни – Германия, Австро-Унгария,
България и Турция. Оптимизмът, че договорите ще бъдат съобразени с
прокламираните в края на войната принципи на американския президент
Уилсън, много бързо се изпарява.
На U ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой министър-председателят
Ал. Стамболийски подписва мирен договор – Южна Добруджа отново се
предава на Румъния; Струмишко, Царибродско и Босилеградско се прехвърлят
в границите на новообразуваното Кралство на сърби, хървати и словенци (по-
късно Югославия); част от Смолянски окръг се предава директно на Гърция;
Беломорска Тракия минава под управлението на обединените сили на
победителите, които придобиват правото да определят бъдещето на тази
област.

Общо от страната се откъсват 11 000 квадратни километра – територия,


населена изключително с българи.

Българското правителство трябва да изплати репарации на стойност 2 250


000 000 златни франка за срок от 37 години при 5% лихва. Паричните репарации

228
се допълват със задължението да се предадат на съседните страни определено
количество въглища и добитък.
Държавата е обременена и с ограничителни военни, военноморски и
военновъздушни клаузи. Армията се ограничава до 20 000 души заедно с
офицерите, от наборна се преминава към доброволческа система. Въоръжени
са още и 10 000 полицаи и 3000 души погранична охрана. България предава
всичките си кораби, като ѝ остават само минимални стражеви сили. Забранява ѝ
се притежаването на подводници и военновъздушен флот. Страната е поставе-
на под контрола на международни военни комисии, които отговарят за
спазването на клаузите в договора, и тяхното присъствие трае чак до 1927 г.

Ньойският мирен договор ограничава тотално суверенитета на


България. Много от санкциите, с които тя е обременена, не могат да бъдат
изпълнени. Репарационните задължения надхвърлят една четвърт от
цялото национално богатство, което обрича страната на пълна
икономическа и политическа стагнация.

229
230
ЗЕМЕДЕЛЦИТЕ НА ВЛАСТ
По пътя към властта
Първите избори след края на Първата световна война са проведени на 17
август 1919 г. Те показват силно променените настроения в страната. Българ-
ският земеделски народен съюз (БЗНС) се очертава като основна политическа
сила и спечелва 180 хиляди гласа и 85 депутатски мандата. Втора политическа
сила е Българската комунистическа партия (т.с.) със 120 хиляди гласа и 47
депутата. Широките социалисти печелят 80 хиляди гласа и 39 места в пар-
ламента. Всички традиционни буржоазни партии имат общо 66 депутатски
мандата.
На 7 октомври е съставено коалиционно правителство начело със земе-
делския лидер Александър Стамболийски, в което влизат представители на
Народната и на Прогресивнолибералната партия.
Възходът на БЗНС е пряко свързан с идеите и дейността на неговия лидер.
Идеологията му се гради върху няколко базови принципа, съдържащи
антикапиталистически елементи. Въз основа на тях се предлага една
разгърната и радикална реформаторска дейност за преустройство на българ-
ското общество.
Първият принцип е обявяването на традиционните политически партии за
отживелица за времето си и заместването им със съсловни организации. БЗНС
се самоопределя за съсловна организация на всички земеделци, които са над
80% от населението.
Оттук следва логично и тезата на Ал. Стамболийски за самостоятелна земе-
делска власт.
Вторият принцип е идеята за труда като основен градивен фактор, а
придобитата чрез личен труд собственост – за единствено справедлива. Целта
е ограничаването на всички форми на нетрудови доходи и в града, и в селото.
Капиталистическият град е противопоставен на трудовото село.

Оттук произтича и поредицата от реформи за ограничаване на едрата


собственост, включително и конфискационни мерки.

Земеделските реформи
Още като министър-председател на коалиционното правителство Ал.
Стамболийски успява да прокара няколко закона, показателни за цялостната му
идеология и политическа практика. Приет е Закон за съдене на виновниците за
народната катастрофа. Макар и в нарушение на Търновската конституция,
още преди неговото приемане са арестувани министрите от всички кабинети,
действали по време на войните, дейците на ВМРО и депутати от
правителствените мнозинства. Приет е и Закон за задължителното гласуване,
който дава политическо предимство на БЗНС. Със закон е създаден държавен
орган – Консорциум за търговията със зърнени храни и произведенията от

231
тях, с който се фиксират твърди изкупни цени и на практика държавата
монополизира външната търговия с тези стратегически за стопанството и
населението стоки. Разширено е действието на Закона за конфискуване на
незаконно придобитите имоти и на Закона за облекчаване на жилищните
нужди, които по същество имат конфискационен характер.

През 1919 г. в рамките на Министерството на вътрешните работи е


създадено Отделение за обществена безопасност. По такъв начин в България
за пръв път се създава политическа полиция.

За потушаването на избухналата голяма транспортна стачка в края на 1919 г.


е сформирана Оранжевата гвардия – въоръжена структура към БЗНС.
На 23 декември Стамболийски въвежда военно положение, за да смаже
стачното движение.
На произведените на 28 март 1920 г. избори в условията на засилен морален
и полицейски натиск БЗНС печели 350 000 гласа (38,2%) и 110 депутати; БКП –
185 000 гласа (20,2%) и 50 депутатски места, а всички останали партии – 69
депутатски места. За да си осигури парламентарно мнозинство, правителството
касира избора на 13 опозиционни депутати. Така на 21 май 1920 г. Ал.
Стамболийски съставя самостоятелно правителство на БЗНС. Убеден
републиканец, Стамболийски обезличава монархическия институт и го лишава
дори от конституционно предвидените му функции. След като се освобождава
от реален парламентарен контрол, Ал. Стамболийски разгръща реформаторска
дейност.
Приет е Закон за трудовата повинност, по силата на който младежите,
навършили 20 години, и девойките, навършили 16 години, се мобилизират да
полагат общественополезен труд. Паралелно с това се провежда и скрито
военно обучение на българската младеж. Въвежда се Закон за прогресивно-
подоходен данък върху дружествата и общия доход.

232
Една от най-важните прокламирани цели, произтичаща от идеологията на
БЗНС, е извършването на аграрна реформа. Изхождайки от принципа, че
земята трябва да принадлежи на тези, които я обработват, са приети Закон за
увеличаване размера на държавните земи и Закон за трудовата поземлена
собственост, според които се конфискуват земи над фиксиран размер.
Реалните резултати от реформата са повече от скромни.
Със закон се променя и правописът. Цяла поредица от закони са насочени
към укрепване на кооперациите. В изпълнение на програмата на БЗНС се
приемат редица закони за демократизиране и опростяване на съдопроиз-
водството за селското население, но крайният им резултат е деформиране на
съдебната система.

Външна политика
Правителството на БЗНС трябва да изработи и да следва една нова
външнополитическа стратегия на страната в условията на извънредно тежкото
положение след военния разгром. На 27 ноември 1919 г. Стамболийски
подписва Ньойския мирен договор и се стреми стриктно да изпълнява
извънредно тежките условия, наложени на България, за да може тя да запази
излаза си на Бяло море, предвиден в чл.48 от договора. Въпреки лоялното
поведение на българското правителство, след кратко междусъюзническо
управление на Западна Тракия, по решение на конференцията на
съглашенските сили в Сан Ремо (1920 г.) тя е предадена на Гърция, което
окончателно е оформено с Лозанския мирен договор (1923 г.).
Стремейки се към благоприятно решаване на открития въпрос за българския
излаз на Бяло море, Стамболийски провежда политика на сближаване с
Югославия, а чрез нея – и с водещата европейска сила Франция. През 1923 г.
той подписва с Югославия Нишкото споразумение. С него се правят
недопустими отстъпки за сметка на националния суверенитет.

Загърбването на считания за най-важен македонски въпрос е


неприемливо за многобройната и силна бежанска маса от тези земи и
довежда до траен конфликт между правителството и ВМРО.

Вътрешната политика на БЗНС и нейните противници


Опирайки се на неоспоримото си господство в държавния живот и под
влияние на засилващите се недемократични тенденции на европейската
политическа сцена, в по-радикалните среди на БЗНС се заражда идеята за
установяване на селска диктатура. В края на 1921 г. се създава таен Комитет
за селска диктатура, съставен от кмета на София, началника на Държавна
сигурност и главния редактор на в. Земеделско знаме. Започват да се
изграждат и негови структури по места. През октомври 1922 г. е узаконена Земе-
делската народна гвардия, добила популярност под името Оранжева гвардия,
която е с численост от близо 100 000 души. Не без основание на нея се
приписват убийствата на редица политически опоненти. През януари 1923 г. се

233
извършва чистка в редовете на БЗНС на поддръжниците на либералната
демокрация.
Засилва се натискът за смазването на противниците на режима. Прекалено
отстъпчивата политика на Ал. Стамболийски по отношение на Югославия
среща твърдо противодействие от страна на ВМРО. В края на 1921 г. военният
министър Александър Димитров е убит от терорист на организацията. През
декември 1922 г. и февруари 1923 г. ВМРО прави опити да извърши атентати
срещу Райко Даскалов и Ал. Стамболийски и окупира гр. Кюстендил.
Поставена пред заплахата от политическо унищожение, опозицията се опитва
да консолидира своите сили. През юли 1922 г. Обединената народно-
прогресивна, Демократическата и Радикалната партия учредяват
Конституционния блок. На 17 септември е насрочен национален събор на
новата формация в Търново, но той е осуетен по най-брутален начин. Лидерите
са малтретирани и заплашвани със смърт от участниците на свикания по
същото време и на същото място конгрес на цвеклопроизводителите. На 19
ноември 1922 г. правителството организира референдум за съдене на
кабинетите, управлявали България по време на войните 1912-1913 г., и на
правителството на Малинов-Костурков (1918 г.), които са осъдени.
През 1919 г. Военният съюз възобновява своята дейност. По инициатива и
под натиска на военните през пролетта на 1922 г. формално се създава нова
надпартийна формация – Народен сговор. В нея се включват действащи и
запасни офицери, безпартийни, както и някои партийни функционери. Военните
открито започват да се готвят за насилствено сваляне на ставащия все по-
деспотичен режим на Ал. Стамболийски.
Като първа крачка към публично обявеното намерение за установяване на 20-
годишно самостоятелно управление на БЗНС през пролетта на 1923 г. Ал.
Стамболийски извършва промени в Избирателния закон, практически въвежда
мажоритарната избирателна система и насрочва нови избори, които БЗНС
печели категорично – получава 569 000 гласа (52,7%) и 212 депутатски места.
За БКП са подадени 204 000 гласа (18,9%), срещу които партията получава само
16 депутатски места; Конституционният блок срещу своите 167 000 гласа
(15,5%) получава 14 депутатски места, или парламентарната опозиция е
представена само от 40 депутати.
В съгласие с лидерите на повечето политически партии на 9 юни 1923 г.
Военният съюз извършва преврат. Части от Оранжевата гвардия и
земеделските дружби оказват масова, но некоординирана съпротива, която
скоро е смазана. Най-сериозен отпор дават земеделските въоръжени групи в
Плевенско, ръководени от министър Ал. Оббов. В Пазарджишко също се
сформират земеделски ядра, но на 14 юни водачът им Ал. Стамболийски е
заловен и убит. Това е и краят на земеделския експеримент да се промени
принципно характерът на българската държава и общество.

234
235
236
ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА НАСИЛИЕ И НОРМАЛИЗАЦИЯ
(1923-1934 Г.)
В спиралата на насилието
Дошлото на власт с военен преврат правителство на Александър Цанков е
съставено от представители на Демократическата партия, Обединената
народнопрогресивна партия, Радикалдемократическата партия, Народния
сговор и Социалдемократическата партия. Ключовите министерства – на
вътрешните работи и на войната – се държат от представители на Военния
съюз.

В правителствената декларация се прокламира възвръщане към принципите


на парламентаризма и засилване ролята на Народното събрание, но съще-
временно се подчертава намерението на новата власт да продължи курса на
държавна намеса в стопанството и дори да засили социалната политика на
държавата. На 10 август е създадена нова политическа формация, наречена
Демократичен сговор, в която влизат Обединената народнопрогресивна
партия, Демократическата партия, Радикалдемократическата партия и
Народният сговор, която трябва да създаде политическата опора на новата
власт.
Първоначално силната Комунистическа партия запазва неутралитет по
нареждане на Коминтерна. Под натиска на пристигналия нелегално в България
висш деец на Коминтерна Васил Коларов на проведеното от 5 до 7 август 1923 г.
заседание на партийното ръководство е приет курс за въоръжено въстание. На
12 август полицията арестува 2500 комунисти, опитвайки се да спре
подготовката му. Постигнат е обратен ефект – на 13 септември въоръжени

237
комунистически отряди завземат с. Мъглиж, а на 19 септември се установява
работническо-селска власт в Нова Загора. Започват масови бунтове в
Чирпанско и Казанлъшко. Въоръжени сблъсъци има в Старозагорско, Бургаско,
Пловдивско и Софийско. Организираните действия започват на 22 срещу 23
септември в Северозападна България, като са завзети градовете Фердинанд
(Монтана), Берковица, Оряхово, Бяла Слатина, Кнежа и десетки села. След
ожесточени сражения армията, подпомогната от чети на ВМРО, успява да
смаже комунистическия метеж. Трудно е да се определи броят на жертвите
(вероятно около 3-4 хиляди души).

В резултат на преврата и на метежа политическият живот трайно се


деформира и основни аргументи в политическата борба стават насилието
и грубото погазване на Конституцията и законите.

Между белия и червения терор


През ноември 1923 г. правителството насрочва общи парламентарни избори,
проведени в атмосфера на страх и открита полицейщина. Демократичният
сговор, в коалиция с широките социалисти, спечелва 640 000 гласа (58,96%),
Националнолибералната партия – 120 000 гласа (11%), а комунистите и
земеделците постигат скромно парламентарно представителство (съответно 8
и 30 депутати).
На 4 януари 1924 г. е приет Закон за защита на държавата (ЗЗД) – първият
открито политически репресивен закон в България, с който се забранява
съществуването на политически, обществени и стопански организации,
служещи си с революционни методи или създаващи нелегални структури. Въз
основа на него са разтурени БКП и ръководените от нея младежки, професио-
нални и стопански организации.
Преминалата в нелегалност БКП запазва курса си към подготовка на ново
въоръжено въстание. Революционната ѝ политика се изражда в откровен
тероризъм. На 16 април е извършен един от най-големите терористични актове
в световната история – взривен е куполът на катедралата Св. Неделя по време
на официална церемония. Убити са над 140 и са ранени 500 души. Още през
същия ден е въведено военно положение и са арестувани 13 000 души,
половината от които са осъдени по бързата процедура. Започва т.нар. бял
терор, жертва на който стават не само комунисти и леви земеделци, но и
несимпатизиращи на властта интелектуалци.

Терорът и политическите убийства се превръщат в българско ежедневие.

Репресивната политика на правителството на Александър Цанков усложнява


международните отношения на страната и буди неприязън у съседните
държави. Югославия открито заплашва с окупация, а през октомври 1925 г.
гръцки войски нахлуват в Петричкия окръг. Окупацията е прекратена само
благодарение на намесата на Обществото на народите.

238
От усмиряване към умиротворяване
Дискредитираното във вътрешен и международен план правителство на
Александър Цанков става неприемливо и за водещите политически фактори в
рамките на Демократичния сговор. На 4 януари 1926 г. е съставен нов
сговористки кабинет начело с бившия демократ Андрей Ляпчев. Следвайки своя
девиз Co кротце, co благо, той започва да провежда политика на
умиротворяване и страната постепенно се възвръща към нормите на
парламентарното управление. През 1926 г. е разрешено легализирането на БКП
под името Българска работническа партия. През февруари 1926 г. се
обявява – макар условна и частична – амнистия. От политическия живот са
отстранени радикално настроените дейци от бившия Народен сговор и дейците
на Военния съюз.

Политически успех за кабинета е сключването под егидата на Обществото


на народите на два големи заема – през 1926 г. бежански и през 1928 г.
стабилизационен.

Благодарение на тях не само е преодоляна финансовата и продоволствена


криза, но и настъпва значителен стопански подем. Оземлява се голяма част от
бежанците, а с това се решава и един от най-тежките социални проблеми.
По време на управлението на А. Ляпчев българо-югославските отношения
продължават да са обтегнати. Поради произхода на самия министър-
председател (гр. Ресен, Вардарска Македония) и обвързаността на водещи
личности от кабинета с ръководители на ВМРО проблемът за правата на бъл-
гарите във Вардарска Македония отново става централен във външната
политика.
България се сближава с Италия и с Великобритания.

239
Водената от страните победителки политика за укрепване на статуквото
принуждава България да подпише през декември 1927 г. спогодбата Моллов-
Кафандарис за „доброволна“ размяна на населението.

В резултат на тази спогодба над 90 000 българи са изселени от Гърция.


Общият дух на политическа стабилизация и възвръщане към нормите на пар-
ламентарната демокрация довежда и до преструктуриране и стабилизиране на
политическите партии в страната. Върху основата на стария единен БЗНС се
изграждат няколко земеделски формации, по-го-леми от които са: БЗНС
Врабча 1, БЗНС Ал. Стамболийски и БЗНС Пладне. През 1927 г. разочаровани
дейци на Военния съюз и интелектуалци се групират около списание Звено,
създавайки надпартиен и надкласов политически кръг, силно повлиян от идеите
на италианския фашизъм.

По инициатива на Демократическата партия и в съгласие с най-голямото


крило от земеделските формации през 1930 г. е сформирана широка коалиция
от партии, споделящи ценностите на традиционната либерална демокрация.
Във формацията, наречена Народен блок, освен Демократическата партия,
влизат и БЗНС Врабча 1, БЗНС – Стара Загора, Радикалдемократическата
партия и Националлибералната партия. Тази коалиция спечелва проведе-
ните на 21 юни 1931 г. парламентарни избори. С това се слага край на 7-
годишното управление на Демократичния сговор.

Под знамето и в името на конституцията


В съставения на 29 юни кабинет ключовите постове се заемат от
представителите на Демократическата партия, чийто лидер Александър
Малинов поема министърпредседателския пост. По-късно той го отстъпва
доброволно на новия партиен лидер Никола Мушанов.
240
Встъпването на власт на Народния блок е резултат от новото изостряне на
социалните противоречия, породени от най-голямата световна икономическа
криза (1929-1933 г.), засегнала тежко и България. Ето защо в правителствената
програма, освен че се прокламира възвръщане към демократичните норми и
политическо успокояване, се набелязват редица мерки за стопанска
стабилизация. В областта на законодателната дейност се приемат редица
икономически и социални закони, които помагат на българското стопанство да
излезе от дълбоката икономическа и финансова криза. Правителството полага
усилия да облекчи тежкото положение на средната класа. За тази цел със закон
се ограничава дейността на картелите и монополите в България. Приема се и
цял пакет от закони със социалнозащитни функции.
Големи усилия се полагат за укрепването на местното самоуправление.
Приет е специален Закон за финансово облекчаване на общините и са
издадени закони, утвърждаващи демократичните принципи на управление.
Същевременно в ръцете на окръжните управители са съсредоточени
неправомерно големи административни и полицейски функции.

Управлението на Народния блок съвпада с драматичните промени в


развитието на международните отношения.

През януари 1933 г. Адолф Хитлер идва на власт и в края на годината


Германия напуска ООН, последвана скоро от Япония и Италия.
Правителството на Народния блок продължава политиката към мирна
ревизия на границите. По тази причина то търси сближаване с Югославия и с
Франция. Въпреки това под егидата на Франция и Великобритания през
февруари 1934 г. всички български съседи – Югославия, Румъния, Гърция и
Турция – подписват Балканския пакт, водени от желанието да запазят отнетите

241
български територии. България отказва да се присъедини към него и за
реализиране на своите национални идеали може да разчита само на политиката
на ревизионистичните сили.

Възползвайки се от световната икономическа криза и от отказа през


1932 г. на Германия да изплаща репарациите си, България постига
разсрочване и на своите репарационни задължения.

242
243
ПОЛИТИЧЕСКИ АСПЕКТИ В РАЗВИТИЕТО НА
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО (КРАЯ НА XIX –
СРЕДАТА НА XX В.)
Българските парламентарни избори
Конституционните текстове, приети от първостроителите, фокусират в
Народното събрание целия суверенитет на народа. Поемайки законодателни,
учредителни и контролни функции, Великото и Обикновеното народно събрание
са най-важните държавни институции, които определят до голяма степен
насоките на държавното развитие.

Избирателно право имат навършилите 21 години лица от мъжки пол, които


притежават граждански права и са регистрирани в избирателите списъци.
Българската жена е допусната до избирателните урни едва след 58 години. Така
в изборите може да участват около 25% от населението на страната, но
българските граждани не проявяват особена избирателна активност. През
1893 г. по време на изборите за VII Обикновено народно събрание гласуват едва
19% от имащите право на глас. С течение на времето избирателната активност
се увеличава и в началото на XX в. тя преминава 50%. Известно активизиране
на избирателите се наблюдава по време на политически, социални и военни
катаклизми.
Изборите се провеждат при различни системи и първоначално се налага
мажоритарната. Дискусиите за усъвършенстване на избирателния механизъм
съпътстват българското общество в целия период на парламентаризма. От

244
началото на XX в. започва пропагандирането на пропорционалната система,
която позволява на партиите, спечелили по-малко гласове, също да получат
достъп до парламента според процента на подадените за тях гласове.

Пропорционалната система се оказва необходима за политическите партии,


тъй като в края на XIX и началото на XX в. окончателно се налага една
отрицателна практика. По традиция партията, която държи в своите ръце
механизмите на изпълнителната власт, успява да си осигури абсолютно
мнозинство в Народното събрание. Опозицията рядко вкарва свои
представители.
През януари 1912 г. XV Обикновено народно събрание променя съществу-
ващата избирателна система и въвежда пропорционалния принцип. Но
настъпилите войни и последвалите национални катастрофи не дават
възможност на новата система да докаже своите положителни качества, макар
че в парламента опозицията получава подобаващо място. След Първата све-
товна война в стремежа си да получи абсолютно мнозинство БЗНС отново се
връща към мажоритарната система. След 9 юни 1923 г. трите парламента до 19
май 1934 г. се избират по пропорционалната система. Превратът на девет-
надесетомайците и налагането на безпартийния режим променят съществено
избирателната система. Изборите за XXIV и XXV Народно събрание са на
мажоритарен принцип при забрана на политическите партии и въвеждане на
неконституционни принципи.
Последното Народно събрание, избрано формално съобразно постановките
на Търновската конституция – XXVI, конституирано през 1945 г. – също
възстановява пропорционалния принцип, но при липса на бойкотираща
изборите опозиция.
Мажоритарната система позволява на управляващата партия или коалиция
да създаде силно парламентарно представителство, но не дава пълна картина
245
на народната воля – достатъчни са няколко гласа в повече във всяка
избирателна колегия и управляващата партия получава пълно мнозинство. От
своя страна пропорционалната система значително по-вярно отразява волята
на избирателите, но създава обикновено слаби и недееспособни парламенти. В
Народното събрание влизат почти всички партии, което предопределя
сформирането на коалиционни правителства, а в българските условия те винаги
са плод на прекален компромис и много често изпадат в безсилие.

Парламентът
Докато съществува реално или номинално Търновската конституция, са
избрани 6 Велики и 26 Обикновени народни събрания – общо 32 парламента за
68 години. Като правило всеки парламент има кратък мандат – средно по година
и половина-две.

Само шест Обикновени народни събрания изкарват целия си


конституционен мандат, като две от тях-по време на войните.

Народното събрание се оказва един от най-нестабилните органи на


държавното управление, който зависи извънредно много от монарха и от
изпълнителната власт. Народните представители се избират съобразно
естествения прираст на населението – първоначално на базата един на десет
хиляди души, като през 1893 г. тази база става един на двадесет хиляди.
Особено място в работата на парламента играе Правилникът за вътрешния
ред. За разлика от честата промяна на избирателните закони, той е по-рядко
променян и допълван и осигурява приемственост в работата на различните
народни събрания. Въвеждат се строги правила за дисциплината на депутатите
и тяхната лична отговорност при обсъждането на законите. Много важно място
има председателят на Народното събрание, който ръководи дебатите по
законопроектите, тълкува и съблюдава постановките на Правилника, провежда
предварителни консултации по отношение на дневния ред и т.н. Председателят
на Народното събрание е и човекът, с когото князът (и впоследствие царят)
провежда първите консултации при кабинетна криза.
Народното събрание избира и свои комисии – бюджетна, по прошенията, за
всяко отделно министерство, по отговори на тронното слово и проверка на
изборите. Наред с комисиите Народното събрание започва все по-ефективно да
оказва пряк контрол върху дейността на Министерския съвет чрез интерпелации
и питания. Интерпелациите играят ролята на своеобразен вот на доверие, тъй
като завършват с гласуване на резолюция по даден въпрос, а питанията са по
конкретни въпроси към даден министър.
Конституцията позволява на парламента да съставя и специални анкетни
комисии по повод извършени престъпления и нарушения на основния закон на
държавата от страна на министрите. През 1894 г. наследниците на Стефан
Стамболов започват парламентарна анкета за неговото управление и само
варварското му посичане осуетява даването му под съд съобразно Закона за
съдене на министрите. През 1901 г. Народното събрание одобрява решението
на своя анкетна комисия за възбуждане на съдебно дирене срещу министрите
246
от кабинета на Т. Иванчов и В. Радославов. През 1908 г. започва съдебно
дирене срещу министрите от второто стамболовистко управление; след
Първата световна война БЗНС подвежда под отговорност всички министри след
1912 г.; деветоюнците също организират съд над земеделските министри, а
след 9-ти септември кръгът се затваря окончателно – на съд отиват не само
министрите, но и депутатите от XXV Обикновено народно събрание.

Партиите
Първите български политически партии се изграждат в края на 1879 г. на
базата на оформилите се течения в Учредителното събрание. По-голямата и
масова партия е Либералната, доминираща в политическия живот на страната
в първите години след Освобождението.

Либералите споделят едни от най-модерните и най-напредничавите


възгледи за своето време и правят всичко възможно да защитят и
реализират напълно постановленията на Търновската конституция.

Главната външнополитическа цел на Либералната партия е обединението


на българския народ в границите на Санстефанска България. Още по време на
Учредителното събрание в партията се оформят две крила. Умерените
либерали начело с Драган Цанков са склонни да отстъпят от някои
демократични постановки. Крайните либерали, водени от П. Каравелов, П.
Славейков, Стефан Стамболов и други, са за осъществяване на свободите,
предвидени от основния закон, в тяхната пълнота. Именно тези различия
довеждат до първото партийно разцепление през 1883 г. по повод кризата,
предизвикана от Режима на пълномощията.

247
Икономическата политика на либералите е насочена към запазване на
дребнособственическите интереси – една утопична теория, която спъва
сериозно процесите на модернизация на стопанските и обществени отношения.
Другата основна партия след Освобождението – Консервативната – въпреки
своето название няма за цел да запази съществуващите икономически,
политически и социални процеси и явления. Напротив – консерваторите смятат,
че страната трябва да се модернизира с ускорени темпове в икономическата
сфера, и се стремят да създадат условия за покровителстване на индустрията.
Те виждат постигането на вътрешната стабилност чрез личности в
управлението с образование, собственост и престиж. Не вярват във въз-
можностите на българина да се самоуправлява и затова разчитат на
монархическата институция, парламента и избирателния ценз.
Както и либералите, те също са за действия, които да осъществят санстефан-
ския идеал, но препоръчват умерена политика, съобразена с постановленията
на Берлинския договор, с цел да се спечели благоразположението на Великите
сили.
До Съединението двете партии са основни политически фактори, имащи
голямо влияние в страната. При управлението на Стамболов партийно-
политическата система се развива в ненормални условия. Едва след неговата
оставка през 1894 г. партиите получават възможност да започнат нормален
политически живот.
В края на XIX в. се формира окончателно многопартийната система.
Партиите, които имат най-голямо участие в управлението на страната, са
либералните – Народнолибералната (стамболовистка), Либералната
(радославистка) и отделилата се от нея през 1904 г. Младолиберална (тонче-
вистка). Стамболовистите, радославистите и тончевистите желаят прилагане
на решителни мерки за индустриализиране и модернизиране на страната.
Намесата на държавата в икономическата сфера трябва да се ограничи само
до създаването на условия за функциониране на отделните стопански
елементи, като същевременно се търсят начини за тяхната закрила от външен
икономически натиск. Либералните партии стоят твърдо на позицията, че
националните интереси не могат да бъдат съобразени с интересите на която и
да е Велика сила. Особени опасения те изпитват към мястото и ролята на Русия.
Русофилският лагер е по-разнопосочен. Прогресивнолибералната партия
се ръководи от Др. Цанков, а впоследствие от д-р Ст. Данев, които с голяма доза
наивност вярват, че интересите на Русия не могат да противоречат на
българската кауза. По-резервирани, но също с русофилска ориентация, са
Народната, Демократическата и произлязлата от нея Радикал-
демократическа партия.
Всички политически сили в страната се изказват за ускорена модернизация,
протекционизъм, участие на държавата в изграждането на инфраструктурните
обекти върху територията на страната и т.н.

248
Левите сили
През 90-те години на XIX в. в страната започват да се изграждат политически
организации на класова и съсловна основа. През 1891 г. се създава
Социалдемократическата партия, която след две обединения и разцепления
(през 1892 и 1894 г.) в началото на нашия век дава живот на две партии със
социалистическа ориентация – БРСДП (обединена) с ръководител Янко
Сакъзов и БРСДП (тесни социалисти) с лидер Димитър Благоев. Те нямат
сериозна социална опора и авторитет в този период, тъй като работническото
движение е в своето начало, наемните работници са малко. Двете
социалистически организации имат повече интелигентски облик, защото включ-
ват хора, които приемат модерните тогава социалистически идеи.
Другата партия, която се изгражда на тясна социална основа, е Българският
земеделски народен съюз. Земеделското движение води своите корени още от
средата на 90-те години на XIX в., но особено активно става, когато отново е
въведен натуралният десятък. По тази причина през декември 1899 г. в Плевен
се създава Земеделският съюз – първоначално като професионално-
просветна, а впоследствие, след като ръководството на съюза се поема от Ал.
Стамболийски, и като политическа организация. До войните партиите на
класова и съсловна база нямат особено влияние в обществения живот.
Партийното свръхпроизводство има и своите отрицателни черти. Всяка
партия повежда след себе си определен брой привърженици и това пречи да се
създадат силни организации.

Партиите много често се принуждават да влизат в коалиции, които имат


временен и безпринципен характер и са подчинени главно на стремежа за
власт.

249
В структурно отношение партиите си приличат. В уставите им се подчертава,
че техен висш орган е конгресът, но като се изключат левите –
социалдемократите и БЗНС – останалите не са особено старателни в неговото
провеждане. Висш изпълнителен орган е централното ръководство, което има
различни названия: Централно бюро, Централен комитет, Постоянно
присъствие, Висш партиен съвет и пр. Много често това колективно
ръководство се подменя с т.нар. шефски институт. Всяка партия има свой
изтъкнат лидер и много често личността измества принципите. Важна роля
играе печатът, като всяка партия се стреми с цената на неимоверни усилия да
издава свой орган.

250
251
СОЦИАЛНА СТРУКТУРА И ИКОНОМИЧЕСКО
РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО (КРАЯ
НА XIX – СРЕДАТА НА XX В.)
Селскостопанските производители
Аграрната революция след Освобождението превръща България в страна на
дребни собственици и разпокъсано производство. В частни ръце са над 50% от
обработваемата земя с ясната тенденция този дял да нараства за сметка на
държавните и допълнително разработените площи. Частните земеделски
стопани използват и огромното количество общинска земя. В структурно
отношение земеползването е с превес на средните и дребни собственици.
Притежателите на земя до 100 декара в края на XIX и началото на XX в. са
50,2%, собствениците на 100 до 500 декара – 42,3%, а на повече – само 8,7%.
През 1905 г. от земеделие се изхранват близо 3 102 456 души, или 77,1% от
общото население на страната.

В средата на 30-те години на XX в. стопанствата вече са 884 900, обработват


се 11 860 000 парцела, по 3,7 декара средно на парцел. Стопанствата с над 500
декара са само 0,1%, а тези със земя до 100 декара – 92%. Така вместо
очакваното освобождаване на работна ръка от селското стопанство и нейното
пролетаризиране делът на населението, препитаващо се със земеделие, на
практика остава непроменен. Това се дължи както на демографското
увеличаване на населението, така и на приемането на огромен брой бежанци и
на загубата на основни селскостопански райони след договора в Ньой.

252
Съвсем логични са ниската производителност, голямата скрита
безработица, огромната задлъжнялост на собствениците към лихвари и
банки.

Занаятчиите
Промените след Руско-турската война и главно затварянето на турския пазар
и безконкурентната търговия на европейските промишлени стоки довеждат до
рухването на занаятчийския сектор. През 1888 г. вече се отчита, че цели окръзи
са загубили мощните някога еснафски сдружения и на места функционират
дребни и разпокъсани занаятчийски производства. Статистиките сочат, че
намалява и броят на заетите в производството наемници – чираци, калфи и др.
В занаятчийския сектор се извършва трансформация – онези занаятчии, които
успяват да натрупат капитал и да запазят или разширят своите пазари, започват
да функционират като собственици на фабрични предприятия. Останалите
намаляват производството си, тъй като пазарът се свива много рязко.
Същевременно голяма част от населението предпочита, по навик, да
закупува стоки ръчна изработка, които много често не отстъпват на
промишлените, а в някои сфери и сектори индустриализацията не е приложима.
Така тази категория на градски, а и на селски стокопроизводители се оказва
много устойчива и нейният обхват дори се разширява. Ако през 1900 г. занаят-
чиите са около 60 000, то в средата на 30-те години на XX в. те са вече 82 000.
Занаятчийските производители заедно с дребните търговци в селото и града
оформят една много стабилна икономически прослойка, формираща средната
класа в страната, която проявява обществена активност във всички сфери – от
образованието до националната политика.

Наемните работници
До края на XIX в. наемните работници не надхвърлят 200 000 души, като
реално заетите в индустриални предприятия са едва около 20 000, а останалите
се трудят в занаятчийски, селскостопански и други сектори. До средата на XX в.
процентът на заетите в индустриалния сектор спрямо всички заети в страната
не се променя въпреки създаването на нови и по-големи предприятия. Най-
много наемни работници са ангажирани в държавните предприятия –
железниците, пощите и телеграфа, военното производство и т.н.

Предприемачите
Голяма част от българските предприемачи натрупват своя капитал в
търговията, лихварско-банкерската сфера и чак от края на XIX в. – в
индустрията. В селскостопанския сектор големите производители са
концентрирани главно в Добруджа и Мизия, където обработваемата земя дава
възможност за модернизация и производство за износ. Търговците на едро се
ориентират не само към износа, но и към внос на стоки за бита, на съоръжения

253
и материали за индустрията. Изкупуването и износът на традиционни български
стоки също имат своето сериозно място в тяхната дейност.
Най-печеливши са операциите в лихварската и в банкерската сфера, тъй като
дребните производители са изправени пред дилемата – или модернизация на
собственото им производство и разплащане с фиска, или фалит чрез продажба
на собственост – главно земя. Държавата се опитва да регулира донякъде този
процес на безконтролно обогатяване от лихварски операции и подкрепя
създаването на модерна банкова система, която да кредитира всички дялове на
икономиката.
Предприемачите, особено тези, които се заемат с индустриално строителство
и производство, изграждат такива предприятия, които могат да работят с местни
суровини, създават необходимата енергийна база за машините и съоръженията
и с това подпомагат модернизацията на всички стопански клонове.

Чиновничеството
Държавният механизъм има нужда от добре подготвени кадри, които да пое-
мат управлението на отделните ресори на страната, общините, армията,
полицията, образованието. Първоначално в тази сфера се реализират най-
добре подготвените и образовани лица, които не се заемат с предприемаческа
дейност. Бюрокрацията обхваща хора от всички обществени среди. Ако
армейските чинове са добре заплатени, това не може да се каже за
учителството и общинските чиновници, но все пак те са с твърдо заплащане,
гарантирано от държавата или общините, което ги превръща в стабилна
социална група.

Държавата и социалната структура


Всички български правителства са изправени пред необходимостта да
разрешават натрупани социални проблеми. Още в края на XIX в. са взети мерки
за ограничаване на лихварството – главния бич за дребния селскостопански
производител. По същото време се налага разрешаване и регулиране на т.нар.
слугински въпрос. Тъй като много юноши и девойки са принудени да работят

254
като прислуга главно в градските къщи, държавата определя правата и
задълженията на двете страни.
Социалното законодателство се насочва към подобряване на положението на
поборниците за народна свобода, въвежда се пенсионно осигуряване на
учителското и офицерското съсловие. Държавата регулира използването на
женския и детски труд, създава се инспекторат по труда, ограничава се
почасовата заетост за малолетни, бременни и болни лица, регламентират се
задължителните празници и почивката на работниците, полагат се грижи за
медицинското осигуряване на населението.
Въпреки усилията на държавата все още голям брой хора са вън от
системата, срещат трудности при своето осигуряване и при получаването на
медицинска помощ. Работният ден продължава 10-12, понякога 14 часа за
различните категории работници, които не подлежат на законодателна закрила.

В средата на 20-те години се поставят основите на социалното


обществено осигуряване, след като са въведени осигуровки за злополука,
майчинство, инвалидност и старост, но до 1944 г. осигурените са малък
процент от населението.

Селското стопанство
В резултат на Руско-турската война в българското село се извършват
мащабни социално-икономически трансформации. Земята е върната в ръцете
на българските селяни, което се осъществява чрез революционното заемане на
земите, покупко-продажба и размяна, разпределение на общинска собственост
и т.н. В различните региони се наблюдава и различна интензивност на
процесите. Този процес продължава и след войната, като до Съединението
прехвърлянето и узаконяването на собствеността приключва и на север, и на юг
от Балкана. В резултат на това се създава силно раздробена структура на
земеползване с превес на дребните и средни собственици. Образуването на
големи земеделски стопанства се ограничава главно в Добруджа.
До края на XIX в. селяните се стремят да узаконят собствеността си и да я
разширят. Това поглъща всичките им свободни финансови ресурси и
затруднява модернизирането на сектора чрез въвеждането на нови методи и
средства за обработка на земята. Това определя ниската доходност и произ-
водителност на труда. Структуроопределящ фактор се оказва и данъчното
законодателство. Правителствата се лутат от натуралния десятък, останал като
наследство от Османската империя, до въвеждането на модерния поземлен
данък. По сполучливото определение на големия български политик, икономист
и финансист Иван Гешов българското село често играе ролята на „брашнян
чувал“, който при всяко по-сериозно отупване пуска недостигащите на хазната
пари. Селяните поемат най-големия дял от данъчния товар, което заедно с
разпокъсаността и ниската степен на модернизация сериозно затормозява
превръщането на селското стопанство в стоково.
Въпреки това до войните селскостопанското производство влиза в синхрон с
индустрията. Високопроизводителните стопанства въвеждат нови технологии и

255
култури, които са обвързани с индустрията. По-големите, част от средните и
дори от дребните започват да се организират като фермерски стопанства,
работещи изключително за пазара.

За едно десетилетие е началото на XX в. използваните машини


надвишават 23 пъти тези от предходното десетилетие.

Въпреки погрома през 1913 г. икономиката не нарушава ускорения си темп до


Първата световна война. Едва вторият погром спира възхода – изнася се
златният запас на страната срещу храна, за да се спаси населението от гладна
смърт. Загубата на Южна Добруджа и Тракия води до рязко намаляване на
възможностите да се изнасят двете основни стоки на страната – зърното и
тютюнът. Независимо от тези трудности селското стопанство бързо
възстановява довоенните си параметри. Силни темпове набира и
кооперативното движение. Обработваемата площ не достига поради
нарастването на населението, големия поток бежанци и все още ниската
модернизация на производството.
Опит за разрешаването на натрупаните проблеми в земеделската сфера
прави правителството на БЗНС, което извършва аграрна реформа в полза на
бедните и средни селяни. Ограничено е правото на собственост и натрупване
на земеделска земя от необработващите я, но реформата не дава
предвидените резултати.
Началото на 30-те години на XX в. е кризисен период за селското стопанство
поради световната икономическа криза. Едва през втората половина на
десетилетието то стъпва на крака, тъй като се засилва търсенето на материали
и стоки във връзка с подготовката на Втората световна война.

Главен купувач е Германия, която постепенно овладява всички основни


български експортни пера и над 70% от износа на страната.

Това се отразява върху вноса на техника и процеса на смяна на агрокулту-


рите, които все повече се ориентират към индустриално обработване. Втората
световна война замразява тези позитивни процеси.

256
Българската индустриализация
След Освобождението индустриалният сектор се превръща в първостепенен
приоритет на властта. Със Закона за насърчаване на местната индустрия от
1895 г. и разширяването му през 1905 и 1909 г. местните предприемачи
получават редица привилегии – ниско данъчно облагане, облекчен вносен и
износен режим, предимство при използването на държавната инфраструктура,
при държавните поръчки и пр. За да създаде условия за индустриално развитие,
държавата се заема и със строителството на модерната инфраструктура –
железопътни линии, шосета и пристанища. Митническата политика също е
насочена към индустриализацията и закриля сферите, в които се развива
българската индустрия.
Създадените условия дават основание в началото на XX в. да се заговори за
„българското чудо“ в икономиката. Първите 10-15 години на XX в. неслучайно се
определят като време на индустриалната революция в България. През 1887 г.
в страната има 92 по-едри фабрични предприятия, през 1900 г. те са вече 393,
а през 1911 г. – 740.

Ускорението е толкова силно, че през междувоенните 1913-1915 г. е


експлоатация влизат нови 145. Текстилната индустрия увеличава 7 пъти
своето производство, мелничарството – 5, керамичната – 10 пъти.

Създават се и нови клонове в индустрията, като химическата, циментовата,


плетачната и др. Печалбата се реинвестира в производството и това спомага за
внедряването на модерни технологии. Въвеждат се и нови енергоносители –
парни машини, електрически, турбинни и бензинови мотори. Започва и
електрификацията на някои селища и предприятия.

257
Развитието на индустрията качествено променя занаятчийския сектор. По-
голяма част от занаятите западат, тъй като са ориентирани и пригодени към
пазара на Турция. Най-нисък е делът на занаятчийското производство през
1900 г., след което той отново набира скорост. Голяма роля при индустриали-
зацията играе банковата система. Под държавен контрол и собственост са БНБ,
която е емисионната банка на страната; Българската земеделска банка,
основана през 1903 г. и финансираща главно земеделския сектор, и основаната
през 1910 г. Българска кооперативна банка, обслужваща кооперативното
движение. Частният сектор създава над 100 банки.
Тежките последици от войните се отразяват сериозно на българската
индустрия. Трите кризи – следвоенната, продължила до 1924 г.; световната
икономическа криза от 1929 г. и кризата, предизвикана от Втората световна
война, не позволяват да се постигнат темповете от началото на века.
Развитието на сектора се извършва при различно участие на държавата. Още
през Първата световна война тя освен арбитражна роля започва да изпълнява
регулативни и преразпределителни функции. Етатизмът все повече навлиза в
стопанските взаимоотношения. След 1934 г. държавата вече контролира цели
отрасли чрез специално законодателство и появилите се държавни монополи.
Стопанският либерализъм продължава да съществува, но е изтласкан от
редица сфери на стопанския живот. Частната инициатива все още държи повече
от 85% от производството.
До 1937 г. държавата продължава насърчаването на местната индустрия.
Броят на предприятията расте.

През 1921 г. те са 1544 и до 1923 г. нарастват с още 379, а инсталираната


мощност на машините и съоръженията се удвоява. Двукратно се увеличава
и износът на продукция на българската индустрия и на селското
стопанство.

Кредитната система също продължава своето ускорено развитие. Наред с


банките функционират кредитните кооперации и популярните банки, навлиза
чужд капитал. Набира скорост и търговията.

Ако износът през 1911 г. е 184 милиона швейцарски франка, през 1941 г.
той вече е 322 милиона, а вносът се увеличава от 199 на 272 милиона.

Въвеждат се и нови системи за стокообмен. От 1932 г. търговията с Германия


се извършва безкасово, чрез клиринг, който крие опасност от едностранно
политическо обвързване.
Българите остават далеч от жизнения стандарт на високоразвитите
европейски държави и Америка, но големият напредък променя из основи
стопанските, битовите и културните навици на населението. В промишлеността
се внедряват машини и съоръжения от най-реномирани марки, електри-
чеството, телефонът, железниците, радиото, автомобилът и самолетът вече не
са непознати.

258
259
260
СИЛАТА НА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ И
КУЛТУРА
Основното училище
Търновската конституция постановява, че първоначалното училище е
задължително и безплатно. На юг от Балкана процесите са същите, като целта
е изграждане на единна образователна система. Първите български прави-
телства отделят голямо внимание на първоначалното образование, за да се
преодолее неграмотността сред долните слоеве на населението. Още през
1880 г. останалите от руската администрация правила са заменени със Закон
за материалното поддържане и преустройство на училищата, според който
училищната мрежа на първоначалното образование се вменява в задължение
на общините, но и бюджетът на страната се включва в този процес.

До Съединението се възстановяват и откриват 2532 училища, а


обхванатите деца достигат 50-60%.

Със Закона за народните и частни училища от 1885 г. и особено след


приемането на Закона за народната просвета през 1891 г. образователната
система поема по пътя на централизацията с нарастваща роля на държавата.

Ако през 1885 г. Министерството на просветата има бюджет два и


половина милиона лева, през 1912 г. той вече е тридесет милиона. През
1887 г. грамотните са едва 10,7%, а през 1910 г. – 33,55%, с което България се
нарежда на 11-то място в света

261
В навечерието на Втората световна война обхватът на децата в началното
училище твърдо се установява на 90%. Началното образование променя своята
продължителност – до 1880 г. то е 3 години, до 1891 г. – 4 години, до 1909 г. – 6
години, за да се утвърди накрая четиригодишната форма.

Средното образование
Държавата поема голяма част от разходите за средното образование, като се
стреми да го снабди с най-модерните учебни пособия и квалифицирани
учители. Поради липсата на подготвени кадри за държавната администрация и
останалите сфери на обществения живот на гимназиите се гледа като на
своеобразни университети. Учениците са от цялата етническа територия на
българите, но с предимство при отпускането на стипендии са децата от
Македония, Тракия и Добруджа. В годината след Освобождението има шест
гимназии, две духовни заведения и едно военно средно училище. В
навечерието на войните броят на училищата е: класни (от 1909 г. –
прогимназиални) – 297, средни – 63, и средни стопанско-професионални – 116.
Обучаващите се в съответните училища са 51 522, 28 750 и 5281 ученици. Със
закона от 1909 г. се оформя следната структура на средното образование: про-
гимназия с 3-годишен курс на обучение и гимназия с 5-годишен. Гимназиите са
три типа – реални, полукласически и класически, съобразно учебната програма.
Голяма роля играят професионалните училища, които имат специфична
насоченост и създават кадри за набиращата скорост индустрия. Системата е
много ефективна и изисква от ученика 12-годишно обучение преди
униве