Аджан Брам

Лиценз за щастие
Будистки приказки
за просветление

Автор: Ajahn Brahm

Оригинално заглавие: DON’T WORRY, BE GRUMPY Inspiring Stories
for Making the Most of Each Moment
Copyright © 2014 by Ajahn Brahm
© ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“, 2016 г.
© Снежана Милева, превод от английски
©
© Георги Атанасов Станков, художествено оформление, 2016

http://4eti.me
http://ekni.ga

ISBN 978-954-26-1579-8

2
 Съдържание
ПРЕДГОВОР ............................................................................................................................. 6
СЪДЪТ И СЪДЪРЖАНИЕТО ................................................................................................ 6
ТОВА, КОЕТО ВСЪЩНОСТ ИСКАМЕ ................................................................................ 7
УФ, ГАДОСТ! ........................................................................................................................... 8
ПОЗИТИВНО НАСЪРЧЕНИЕ ................................................................................................ 9
ПОЛИТИКЪТ В КЛАДЕНЕЦА .............................................................................................. 9
ПУКНАТАТА ЧАША ............................................................................................................ 12
РАЗКАЗ ЗА ДВАМАТА ПТИЦЕГЛЕДАЧИ ....................................................................... 13
ВАШИЯТ ФОТОАЛБУМ ...................................................................................................... 13
НАТИСНИ БУТОНА ЗА ИЗТРИВАНЕ ............................................................................... 14
ДОБРЕ? ЗЛЕ? КОЙ ЗНАЕ? ................................................................................................... 15
ИЗГУБЕНИЯТ ТАКСИМЕТРОВ ШОФЬОР ....................................................................... 16
НЯМА ПРЕСТЪПНИЦИ ....................................................................................................... 16
КЛЕЙМОТО НА ПСИХИЧНОТО РАЗСТРОЙСТВО ........................................................ 17
РАЗРЕШЕНИЕ ДА УМРЕШ ................................................................................................. 18
БУДИСТКИ АНЕКДОТ ......................................................................................................... 19
СТАРИТЕ МОНАСИ НЕ ЛЪЖАТ ....................................................................................... 19
НАЙ-ВАЖНИЯТ ПРЪСТ ...................................................................................................... 23
ОПИСАНИЕ НА БЕЗПОКОЙСТВОТО ............................................................................... 23
ЦЕЛУВКА, ЗА ДА ТИ МИНЕ .............................................................................................. 25
КРОКОДИЛЪТ И ЦУНАМИТО ........................................................................................... 25
СКЪПИ, НЕ МОГА ДА НАМЕРЯ ДЕЦАТА! ..................................................................... 26
КАК КАПАНЪТ ЗА МИШКИ УБИ КОКОШКАТА, ПРАСЕТО И КРАВАТА .............. 27
КАК ДА ПРИЕМАМЕ ПОХВАЛИТЕ.................................................................................. 28
ПРАВИЛО ЗА 15-СЕКУНДНОТО ХВАЛЕБСТВИЕ ......................................................... 29
МЕТОДЪТ НА САНДВИЧА ................................................................................................. 30
ПРАВИЛОТО ЗА 70-ТЕ ПРОЦЕНТА .................................................................................. 31
СНИЖЕТЕ ОЧАКВАНИЯТА СИ ......................................................................................... 31
ТРИ МОИ НЕЗАБРАВИМИ ГРЕШКИ ................................................................................ 32
ПОСЛЕДНИЯТ ВЪПРОС ...................................................................................................... 33
ПОЛЗИТЕ ОТ ТОВА ДА ТЕ ВЗРИВЯТ .............................................................................. 34
ДА ГО НАПРАВЯ ЛИ? ИЛИ НЕ? ........................................................................................ 35
ПИТАЙТЕ КУЧЕТО .............................................................................................................. 36
ГРИЖИ СЕ, НЕ ЛЕКУВАЙ ................................................................................................... 37
МЛЯКО И БИСКВИТИ ......................................................................................................... 38
ВИНАТА НА ТЪРГОВСКИЯ ПОСРЕДНИК ...................................................................... 39
САГА ЗА ПАЯКА СЪС СУИЦИДНИ ПОМИСЛИ ............................................................ 39
3
ТАЙНАТА НА ЩАСТЛИВИЯ БРАК .................................................................................. 41
СВЕТЕНА ВОДА.................................................................................................................... 42
РИСКОВЕТЕ ОТ ШОФИРАНЕТО В НЕТРЕЗВО СЪСТОЯНИЕ .................................... 43
СВЕЩЕНИТЕ ЕКСКРЕМЕНТИ ........................................................................................... 44
ПРОИЗХОДЪТ НА МАТЕРИАЛИЗМА .............................................................................. 45
КИТ-КАТ ................................................................................................................................. 47
КУЧЕШКО УСАМОТЕНИЕ ................................................................................................. 48
УДИВИТЕЛНА ИСТОРИЯ ЗА СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО ............................................... 49
МОЕТО ХИМАЛАЙСКО ПЪТЕШЕСТВИЕ ....................................................................... 51
НЯКОЙ ТЕ НАБЛЮДАВА ................................................................................................... 52
КАК ЕДИН УЧЕНИК СЕ НАУЧИЛ ДА СЕ СМЕЕ НА ОБИДИТЕ ................................. 54
ДА СЕ УЧИМ ОТ ЗНАЕЩИТЕ ............................................................................................ 54
ПОМАГАЙТЕ НА ДРУГИТЕ, ЗА ДА ПОБЕДИТЕ ДЕПРЕСИЯТА ................................ 56
ДЪЛБОКАТА ДУПКА ........................................................................................................... 57
КОГА Е ПОЗВОЛЕНО ДА СЕ ЛЪЖЕ? ............................................................................... 57
ЗАЩО ЛЪЖЕМ ...................................................................................................................... 58
МАЙМУНСКИ УМ ................................................................................................................ 60
ПУСНИ БАНАНА .................................................................................................................. 62
МАМО, НАПУСКАМ ДОМА ............................................................................................... 63
ДА ПРЕКОСИШ ХОРИЗОНТА ............................................................................................ 64
ИЗПЛАШЕНИЯТ БИВОЛ ..................................................................................................... 65
СЛУЧАЯТ С ИЗЧЕЗНАЛИЯ „ХАРЛИ"............................................................................... 65
НА ПАРАПЕТА ...................................................................................................................... 67
ЛАВИЦАТА НА МАЙКА МИ .............................................................................................. 67
ПЕТДЕСЕТ УДАРА НА КОТКАТА .................................................................................... 68
ПЪЛКОВОДЕЦЪТ с НАЙ-ДИСЦИПЛИНИРАНАТА АРМИЯ ....................................... 70
СИЛАТА НА ПРИЯТЕЛКАТА ............................................................................................. 70
ДВАЙСЕТ ЛИЦЕВИ ОПОРИ ВСЯКА СУТРИН ............................................................... 71
МЪДРОСТТА НА КОРЕМА ................................................................................................. 72
ИЗТОЧНИКЪТ НА СТРЕСА ................................................................................................ 72
ПОЛОВИН ЛИСТ ХАРТИЯ.................................................................................................. 73
КАК ДА СЕ СПРАВЯМЕ СЪС СЕРИОЗНИТЕ ПРОБЛЕМИ ........................................... 74
ДА ЦЕЛУНЕШ ГРОЗНАТА ЖАБА ..................................................................................... 75
КАК НЕ БИВА ДА СЕ МОЛИМ .......................................................................................... 77
СЛЕПЕЦ ВОДИ СЛЕПЕЦА .................................................................................................. 78
ЛОШИЯТ СЛОН .................................................................................................................... 79
ДА ЧУВАШ ГЛАСОВЕ ......................................................................................................... 80
МОНАСИ И МОНАХИНИ ВЛИЯЯТ НА КЪСМЕТА ....................................................... 82

4
ЧУДОТО .................................................................................................................................. 83
БОЖЕСТВЕНА НАМЕСА..................................................................................................... 84
ВСЕЗНАЙКОТО ..................................................................................................................... 86
ПРИКАЗКА ЗА ДВЕ МАНГОВИ ДЪРВЕТА ...................................................................... 87
КАК ДА ХВАНЕШ МАНГО ................................................................................................. 87
ЗАБРАНЕН ПЛОД ................................................................................................................. 88
ТОРМОЗ .................................................................................................................................. 89
БЮРОКРАТИЧЕН ТОРМОЗ................................................................................................. 90
ТОРМОЗ В ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА................................................................................ 91
НЕ СЪМ ДОСТАТЪЧНО ДОБЪР ........................................................................................ 92
ДОСТАТЪЧНО ДОБЪР СЪМ ............................................................................................... 93
ТЕЛЕФОННИЯТ СЕКРЕТАР ............................................................................................... 93
ПРАВОТО ДА НЕ СИ ЩАСТЛИВ ...................................................................................... 94
ЛИЦЕНЗ ЗА ЩАСТИЕ .......................................................................................................... 95
КОЛКО СТРУВАШ? .............................................................................................................. 96
СИЛАТА НА ТИШИНАТА .................................................................................................. 96
ВЪТРЕШНА ТИШИНА ......................................................................................................... 98
КОГАТО НЯМА ТИШИНА .................................................................................................. 99
МЕЖДИННИ МОМЕНТИ................................................................................................... 100
ДА БЪДЕШ ИЛИ ДА ГОНИШ КРАЯ? .............................................................................. 101
НЕ СЕ ТРЕВОЖИ, БЪДИ ОПТИМИСТ ............................................................................ 102
ДА БЪДЕШ ГОСТ, А НЕ СТОПАНИН ............................................................................. 103
НЕ ПРОСТО ВНИМАНИЕ, А ДОБРОЖЕЛАТЕЛНО ВНИМАНИЕ ............................. 104
ДОБРОЖЕЛАТЕЛНО ВНИМАНИЕ, КОГАТО СИ БЕЗ ПУКНАТА ПАРА ................. 105
ДОБРОЖЕЛАТЕЛНО ВНИМАНИЕ И СПОКОЙСТВИЕ ............................................... 106
БЕЗ СТРАХ ........................................................................................................................... 107
ДОБРИ ДУХОВЕ .................................................................................................................. 108
ШОТЛАНДСКА МЪГЛА .................................................................................................... 109
ПОКЛОНИТЕ ....................................................................................................................... 111
БОГ В БУДИЗМА ................................................................................................................. 112
ИГРА НА ПРОСВЕТЛЕНИЕ .............................................................................................. 113
МЕНЮТО .............................................................................................................................. 114
За Автора ............................................................................................................................... 115
Други книги от автора .......................................................................................................... 117

5
 ПРЕДГОВОР

Бананите не са просто нещо.

Само защото са толкова обикновени, ние си мислим, че знаем всичко за тях.
Всъщност дори не знаем кой е правилният начин да се обели един банан!
Повечето хора започват от дръжката. Маймуните обаче, които са експерти
по бананите, винаги ги хващат за дръжката и започват да белят от другия
край. Опитайте и ще видите. Ще откриете, че се получава много по-лесно,
ако следвате „маймунския метод".
По същия начин медитиращите будистки монаси и монахини са експерти в
отделянето на ума от трудностите, които го заобикалят. Приканвам ви да
последвате „монашеския метод" за справяне с житейските проблеми. Също
както при беленето на банана, ще откриете, че животът е много по-лесен.

СЪДЪТ И СЪДЪРЖАНИЕТО

Преди няколко години се стигна до улични безредици, когато надзирател в

затвора „Гуантанамо Бей" беше обвинен, че е иззел свещена книга и я е
хвърлил в тоалетната.
На следващия ден по телефона ми се обади местен журналист, който ми
каза, че пише материал за безчинството и във връзка с това задава на лидери
на всички основни религии в Австралия следния въпрос:
- Какво бихте направили вие, Аджан Брам, ако някой вземе свещена
будистка книга и я хвърли във вашата тоалетна?
Отговорих без колебание:
- Господине, ако някой вземе свещена будистка книга и я хвърли в моята
тоалетна, първото, което ще направя, е да повикам водопроводчик.
Когато най-после спря да се смее, журналистът сподели, че това е първият
разумен отговор, който бил получил.
Тогава продължих.
Обясних му, че някой може да взривява статуи на Буда, да опожарява
будистки храмове, да убива будистки монаси и монахини - може да
унищожи всичко, но аз никога няма да позволя да унищожат будизма. Може
да хвърлите свещена книга в тоалетната, но няма да ви позволя да
изхвърлите в тоалетната прошката, мира и състраданието.
Книгата не е религията. Нито статуята, сградата или свещеникът са
религията. Те са просто „съдове".

6
 На какво ни учи книгата? Какво представя статуята? Какви качества би
трябвало да въплъщава свещеникът? Това е „съдържанието".
Когато осъзнаваме разликата между съда и съдържанието, ще се стремим
да запазим съдържанието дори когато съдът е унищожен.
Можем да отпечатаме още книги, да построим още храмове, да направим
нови статуи и да обучим още монаси и монахини, но когато изгубим любовта
и уважението си към другите и към себе си и ги заменим с насилие, цялата
религия отива нахалост.

ТОВА, КОЕТО ВСЪЩНОСТ ИСКАМЕ

Настоятелят на един манастир се събудил рано сутринта. В това нямало

нищо необичайно. Само дето тази сутрин го събудил шум от стъпки при ол-
тара. Което си било необичайно, защото по това време повечето от монасите
упражнявали сутрешното си „песнопение" („Хъррр..."). Настоятелят отишъл
да провери.
В тъмното различил фигура с качулка. Бил крадец.
- Какво желаеш, приятелю? - попитал любезно настоятелят.
- Дай ми ключа за кутията с даренията, скапаняк! - отвърнал крадецът,
размахвайки дълъг и остър нож.
Настоятелят видял оръжието, но не се изплашил. Чувствал единствено
състрадание към младежа.
- Разбира се - казал той, като бавно подал ключа. Докато крадецът яростно
изпразвал кутията с парите, настоятелят забелязал, че дрехата му е
прокъсана, а лицето му - бледо и измършавяло.
- Кога си ял за последен път, момчето ми?
- Млъквай! - извикал му грубо крадецът.
- В шкафа до кутията за дарения има храна. Вземи си.
Объркан, крадецът спрял за момент. Загрижеността на настоятеля го
озадачила. Но с все така насочен към монаха нож, за всеки случай, той
напълнил джобовете си с парите от даренията и храна от шкафа.
- И да не викнеш ченгетата, че лошо ти се пише! - заплашил го крадецът.
- Защо да ги викам? - отвърнал спокойно настоятелят. - Даренията са в
помощ на бедни хора като теб, а храната сам ти я предложих. Нищо не си
откраднал. Върви си в мир.
На другия ден той разказал за случилото се на своите братя монаси и на
миряните. Всички били много горди със своя настоятел.
Няколко дни по-късно той прочел във вестника, че крадецът бил заловен,
докато обирал друга къща. Този път го осъдили на десет години затвор.
Изминали десет години. Рано една сутрин същият настоятел се събудил от

7
шума на стъпки при олтара. Той станал да провери и - да, правилно сте се
досетили, до кутията с даренията видял същия крадец с остър нож.
- Помниш ли ме? - извикал крадецът.
- Да - въздъхнал настоятелят, бъркайки в джоба си. - Ето ти ключа.
Тогава крадецът се усмихнал, оставил ножа и казал любезно:
- Господине, приберете си ключа. През всичките онези безкрайни дни в
затвора все вие ми бяхте в ума.
Никой друг през целия ми живот не е бил добър с мен, а вие бяхте истински
загрижен. Да, върнах се пак да открадна, но осъзнах, че предишния път съм
взел не каквото трябва. Този път съм дошъл да взема вашата тайна за доброта
и вътрешен мир. Това е, което от самото начало съм искал. Моля ви, предайте
ми ключа на състраданието. Направете ме свой ученик.
Скоро след това крадецът станал монах и забогатял така, както не бил и
мечтал. Не с пари, а с изобилие от доброта и вътрешен мир. Това е, което
всъщност искаме всички. Какво богатство само!

УФ, ГАДОСТ!

Веднъж, по време на пътуване из Северна Америка, където водих обучение,

използвах следната вдъхновяваща метафора:
Когато стъпите в кучешко лайно, не бързайте да се ядосвате и да го чистите
от подметката си. Усмихнете се и го отнесете вкъщи. Там можете да го
остържете под ябълката в градината. На следващата година ще има повече
ябълки и те ще са много по-сочни и сладки. Трябва обаче да помните, че
когато впиете зъби в онази вкусна ябълка, всъщност ядете кучешкото лайно!
То просто се е трансформирало в сочна, сладка ябълка.
Същото е и когато преживявате житейска криза: то е като да стъпите в
кучешко лайно. Но вместо да се поддавате на гнева, огорчението или депре-
сията, отнесете я вкъщи и я заровете в сърцето си. Това ще ви направи по-
мъдри и състрадателни. Само помнете: Кой е източникът на тази сочна
мъдрост и сладка обич? Това са просто гадостите на живота, претърпели
трансформация.

Няколко часа след като споделих този безценен съвет, отбихме от

магистралата да отдъхнем и се случи така, че стъпих в истинско кучешко
лайно. Шофьорът, който беше чул моята брилянтна метафора, отказа да ме
пусне в колата, докато не остържа от сандалите си и най-малките остатъци
от кучешките изпражнения. Той се отнесе с пълно пренебрежение към моето
сравнение. Това е проблемът на много хора днес. Те живеят в апартаменти,
откъснати от природата, и нямат градина, в която да трансформират лайното
8
в плод.

ПОЗИТИВНО НАСЪРЧЕНИЕ

По-късно по време на пътуването ми из Северна Америка ми казаха откъде

най-вероятно са дошли онези кучешки изпражнения. Някакъв досетлив
бизнесмен трупал богатство, като учел домашни любимци, чиито
собственици живеят в апартаменти, да се изхождат навън.
Всеки, който е имал кученце в къщата си, знае какъв проблем е да го
накараш да спре да се изхожда на скъпия килим. Въпросният бизнесмен
давал гаранция, че за три дни може да обучи всяко куче да ходи до тоалетна
само навън. Използвал позитивно насърчение.
Той или негов служител извеждал кучето на улицата, до някое дърво или в
малка градина, и го изчаквал да се изходи. Тогава започвал да скача и вика
от радост, да прави победоносни жестове, да танцува жига и да пее нещо
весело. Понякога дори правел циганско колело. Изобщо не жалел сили, за да
покаже какъв празник и екстаз е това, че кучето се е изакало. И резултатът
бил налице! Кучето усещало, че е направило някого много, много щастлив.
За три дни то се научавало да се изхожда само навън. Ето какво въздействие
оказва позитивното насърчение дори върху животните.
След време обаче кучешкият учител си навлякъл големи неприятности.
Случвало се някои от клиентите му да си седят кротко на дивана с кучето и
да гледат мач. Когато отборът им отбележел невероятен тъчдаун или гол, те
започвали да скачат от радост, да правят победоносни жестове, да танцуват
или да пеят нещо весело! И познайте какво правело кучето?

ПОЛИТИКЪТ В КЛАДЕНЕЦА

Понякога в живота се случва така, че не просто попадаш в лайна, а някой се

опитва да те зарови в тях! Следващата история дава съвет какво да правим в
подобна ситуация.

Един известен политик с неособено добра репутация се разхождал из гората

и паднал в изоставен кладенец. За щастие кладенецът бил пресъхнал, а
главата на политика - толкова дебела, че се отървал без всякакви
наранявания. Но за нещастие кладенецът бил прекалено дълбок, за да се
измъкне сам оттам. Започнал да вика за помощ. Обикновено човек пресипва,
ако крещи в продължение на час-два, но като професионален политик с
многогодишен опит, след три часа той тъкмо влизал в темпо. Наблизо
9
минавал селянин, който чул виковете и открил политика на дъното на
кладенеца.
- Помогни ми! - казал политикът.
- Дума да не става! - отвърнал селянинът, защото го познал.
Той мразел политиците, особено мръсници като този.
Освен това открай време мислел да запълни опасния кладенец. И като
извадил лопатата, започнал да копае и да хвърля пръст вътре. Хем щял да
зарови политика, хем да запълни кладенеца!
Когато усетил да го замерят с пръст, политикът не намерил нищо
необичайно в това. Малко по-късно обаче осъзнал, че селянинът има
намерение да го зарови жив, и виковете му достигнали височина, каквато
обичайно му се удавала само по време на избори.
- Обещавам, че ще намаля данъците! Гарантирам ти, че ще увелича
земеделските субсидии! Кълна се, че ще осигуря на всички крави безплатни
ветеринарни грижи! Вярвай ми!
Като чул думите „Вярвай ми!", селянинът започнал да мята пръст с удвоена
сила. Политикът завикал още по-отчаяно. После утихнал.
Селянинът помислил, че вече го е заровил, и продължил по-спокойно.
Унесен в работата с лопатата, той не забелязал, че от кладенеца се показва
кичур коса. Чак след като хвърлил още малко пръст в кладенеца, видял
усмихнатото лице на политика. Това така го шокирало, че спрял да копае.
Политикът бил решил да спре да се оплаква от пръстта, която го засипвала.
Вместо това я отърсил и я отъпкал под краката си. С всяка следваща лопата
пръст той се оказвал с няколко сантиметра по-високо. И ето че вече можел
да излезе от кладенеца, а впоследствие и да възнагради селянина с
посещения на ветеринарни инспектори и данъчни агенти.
Поуката от тази история е, че когато животът те засипва с лайна, трябва да
съумееш да се отърсиш от тях и да стъпиш отгоре им; ето така винаги ще се
издигаш по-високо в живота.
Случва се хората да ви се ядосат. Дори най-близките. С всички ни е така.
Някои са се ядосвали дори на Буда! Та какво можете да направите, когато
нечий гняв е насочен към вас? Ще откриете отговора в следващата история.
Един мъж си седял вкъщи и се наслаждавал на почивния си ден. Жена му
приготвяла вечерята, но открила, че няма яйца.
- Скъпи, би ли отишъл на пазара да купиш яйца? - помолила го тя.
- Разбира се, мила - отговорил щастливо той.
Тъй като съпругът никога дотогава не бил ходил там, жената му дала пари,
кошница и указания как да стигне до сергията с яйцата, която се намирала в
средата на пазара.
Когато наближил, срещу него излязъл един млад мъж и се провикнал:
- Здрасти, Камилско лице!

10
 - Какво! - отвърнал сепнатият мъж. - Кого наричаш Камилско лице?
Това обаче само окуражило младежа и той започнал да обижда съпруга още
по-агресивно:
- Ей, Леши дъх! Да не си използвал кучешко лайно след бръснене? Дано
бълхите на хиляда бездомни псета заживеят под мишниците ти!
Най-лошото било, че това ставало на публично място, насред пазара, а
съпругът не бил направил абсолютно нищо лошо. Той толкова се разстроил
и смутил, че се обърнал и си тръгнал.
- Много рано се връщаш - казала жена му. - Купи ли яйца?
- Не! - отвърнал сърдито мъжът. - И повече никога не ме пращай в тази
нецивилизована, гадна, смърдяща дупка, пълна с грубияни!
Тайната на успешния брак е да знаеш как да уталожиш гнева на партньора,
когато той току-що е преживял нещо неприятно. И така съпругата започнала
да го милва и утешава, докато термометърът в сърцето му показал безопасна
температура. Тогава тя нежно го попитала как изглежда младежът.
Съпругът изкривил лице и с едва сдържано възмущение описал човека.
- О, той ли! - казала жена му, като се подсмихнала.
- Той се отнася така с всички. Нали разбираш, като дете е паднал и си е
ударил главата. Получил е трайно увреждане на мозъка и оттогава си е такъв
смахнат. Горкият, не е ходил на училище, няма приятели, не може да си
намери работа, нито някога ще си намери добро момиче, за което да се ожени
и да има семейство. Бедният младеж е луд. Той крещи обидни неща на
всички. Не го приемай лично.
Когато съпругът чул това, възмущението му мигновено се изпарило.
Станало му мъчно за младия човек.
Жена му забелязала промяната и казала:
- Скъпи, на мен все пак ми трябват яйца. Би ли...?
- Разбира се, мила - отвърнал съпругът и отново отишъл на пазара.
Когато го видял, младежът извикал:
- Ей, вижте кой идва! Старото Камилско лице се е върнало с лешия си дъх!
Всички да си стиснат носовете - ходеща купчина кучешки лайна току-що се
е домъкнала на нашия пазар!
Този път съпругът не се подразнил. Той се запътил право към сергията за
яйца, докато младежът го следвал, сипейки обида след обида.
- Не му обръщайте внимание - казала продавачката на яйца. - Той се държи
така с всички. Луд е. Преживял нещастен случай като малък.
- Знам. Бедното момче - отвърнал съпругът, докато плащал яйцата.
Младежът продължил да върви след него до изхода на пазара, все така
крещейки неприлични думи. Но този път съпругът ни най-малко не се
смутил. Защото знаел, че младежът е луд.
Ако сте вникнали в смисъла на тази история, следващия път, когато някой

11
ви нарече с ужасни думи или вашият партньор ви се ядоса, просто си
представете, че този човек си е ударил главата и е получил временно мозъчно
увреждане. Защото в будизма се приема, че ако се гневиш на другите и ги
обиждаш, значи, си изпаднал във „временна невменяемост".
Когато осъзнаете, че човекът, който ви е ядосан, временно е невменяем, ще
можете да откликнете със самообладание и дори състрадание: „О, горкият
ти!"

ПУКНАТАТА ЧАША
Смъртта на любим човек завинаги променя живота ни. Дори гибелта на
хора, които не познаваме, като хилядите, загинали в природни бедствия,
променя начина ни на мислене. Смъртта е факт от живота и когато го
осъзнаем, ние научаваме какво е истинска грижа.
Преди много години в Тайланд моят учител Аджан Ча вдигна керамичната
си чаша.
- Вижте! - каза ни той. - Има пукнатина.
Аз внимателно огледах чашата, но не видях нищо.
- Сега пукнатината е невидима - продължи Аджан Ча, - но тя съществува.
Един ден някой ще изпусне тази чаша, пукнатината ще се появи и ще разцепи
чашата ми. Това е съдбата й...
Но ако чашата беше от пластмаса - обясни той, - тя не би имала такава
съдба, не би имала невидима пукнатина. Можете да я изпуснете, да я ударите
или дори да я ритнете - тя не би се счупила. С такава чаша бихте могли да се
отнесете небрежно, защото тя е нечуплива. Но тъй като моята чаша е
чуплива, трябва да проявявате по-голяма грижа към нея...
По същия начин - заговори Аджан Ча, придавайки особен смисъл на думите
- в тялото ни има пукнатина. В момента тя е невидима, но съществува. Тя е
нашата бъдеща смърт. Един ден ще настъпи злополука, ще се разболеем или
просто ще остареем; тогава пукнатината ще се появи и ние ще умрем. Това е
съдбата ни.
Ако животът ни беше вечен - заключи Аджан Ча, - ако животът ни беше
нечуплив като пластмасова чаша, тогава бихме могли да си позволим
нехайство. Но ние трябва да се грижим за него тъкмо защото животът ни е
крехък, защото смъртта е наша съдба.
Взаимоотношенията също са чупливи като керамична чаша и затова трябва
да проявяваме грижа един към друг. Когато проумеем, че щастието има
своята пукнатина, ще се научим да не приемаме радостта за даденост. Когато
осъзнаем, че един ден животът ни ще се пропука и ще се разпадне, ще ценим
всеки миг.

12
 РАЗКАЗ ЗА ДВАМАТА ПТИЦЕГЛЕДАЧИ

Имало двама птицегледачи. Единият ставал рано всяка сутрин, вземал

кошница и отивал при кокошките да събере продукцията от предната вечер.
Той започвал да пълни кошницата с кокошите курешки, а яйцата оставял на
земята да се развалят. После се връщал в къщата с кошница, пълна с
курешки, които разнасяли вонята си навсякъде. Семейството се чудело какво
да прави с този глупав работник.
Другият птицегледач вземал кошница и също отивал при кокошките, за да
събере продукцията от предната вечер. Но в кошницата слагал яйцата, а
курешките оставял да гният под навеса. След време те щели да се превърнат
в полезен тор, но нямало защо да се носят вкъщи! Връщал се само с яйцата
и приготвял вкусен омлет за семейството, а останалите яйца продавал на
пазара. Близките на този умен работник били много доволни от него.
Смисълът на тази притча е следният. Когато събирате плодовете на
миналото си, кое слагате в кошницата и носите у дома? Може би сте от онези
хора, които събират всички неприятности, случили им се днес (или изобщо
в живота), и ги отнасят вкъщи: „Скъпа, днес ме спряха за превишена
скорост!", „Скъпи, шефът много ми се ядоса!". Или сте човек, който оставя
всички негативни преживявания в миналото, където им е мястото, и си
спомня само хубавите моменти?
Какъв човек сте вие - от тези, които прибират яйцата, или от
колекционерите на курешки?

ВАШИЯТ ФОТОАЛБУМ

Много хора имаш свой албум. В него те съхраняват спомени за най-

щастливите моменти в живота си. Например снимка, на която играят като
деца на плажа. Или снимка от завършването, на която са с гордите си
родители. Със сигурност има много снимки от сватбата, уловили любовта им
в един от върховите й моменти. И снимки от почивки.
В албума си обаче никога няма да откриете запечатани нещастните мигове
в живота ви. Няма снимка, на която стоите пред кабинета на директора в
училище. Нито пък как усилено учите среднощ за изпит. Не познавам човек,
който държи в албума си снимка от своя развод, от престоя си в болница, от
уличното задръстване на път за работа в понеделник сутринта! Такива
потискащи снимки никога не попадат в албума на който и да е човек.
Въпреки това има един друг албум, който съхраняваме в главата си и който
наричаме памет. В този албум сме включили толкова много негативни фото-
графии. Ще откриете безброй кадри от обидни спорове, от случаи, когато

13
ужасно са ви разочаровали, както и някои монтажи от ситуации, в които са
се отнесли зле с вас. В този албум снимките на щастливите моменти са
изненадващо малко.
Това е лудост!
Затова хайде да направим чистка на албума в главата си. Да изтрием
невдъхновяващите моменти. Да ги изхвърлим. Мястото им не е в този албум.
Заместете ги със същия тип снимки, които държите в истинския си албум.
Поставете в него щастливите мигове, когато сте се сдобрили с партньора си,
моментите, в които сте се срещнали с истинска доброта, когато облаците са
се разкъсали и слънцето е засияло с необикновена красота. Пазете тези
снимки в паметта си. И когато имате малко свободно време, ще откриете, че
разгръщате страниците на албума с усмивка, а понякога и със смях.

НАТИСНИ БУТОНА ЗА ИЗТРИВАНЕ

Как изтривате лошите спомени от миналото?

Една сутрин преди много години в Тайланд, докато се връщахме от
обиколка за събиране на милостиня, Аджан Ча вдигна от земята пръчка и
попита:
- Колко тежи тази пръчка?
Преди някой да е отговорил, той хвърли пръчката в храстите и каза:
- Пръчката тежи само когато я държиш. Изхвърлиш ли я, тежестта изчезва.
Използвах съшия принцип и предложих на моите ученици да извършим
„церемония с пръчка". Написвате на лист всички неприятни, лоши спомени,
за които се сещате. Намирате пръчка и в единия й край навивате листа, като
го закрепяте с ластик или тиксо. После отивате в усамотено място в гората,
хващате пръчката в ръка и си представяте тежестта на всички онези лоши
спомени. Когато сте готови, с цялата сила, на която сте способни, хвърляте
пръчката възможно най-далеко!
За да се освободите от лошите спомени, първо трябва да ги осъзнаете.
Нужно е да бъдат честно извикани в паметта. Ето защо ги записваме на
хартия. После е необходим физически акт, церемония, която да даде тласък
на освобождаването. Просто да си кажем: „Сега ще изоставя всичко това",
няма да свърши работа. Навиването на листа на пръчката, отиването в гората
с намерението да се освободите от лошите спомени, усещането на тежестта
на пръчката в ръката и след това моментът на освобождение, когато я
запратите възможно най-далече - всички тези стъпки усилват намерението.
Правят го по-въздействащо. Резултатът е налице. Натиснали сте бутона за
изтриване.
Впоследствие някой се оплака, че съм отговорен, Задето разни хора

14
замърсявали гората. Поощрявал съм екологичен вандализъм! Ето защо
коригирах стратегията по следния начин:
Запишете на лист хартия всички лоши спомени. Нужно е да ги извадите на
повърхността, преди да ги заличите. Този път обаче използвайте специален
тип хартия, най-подходящия материал за смърдящи спомени. Напишете ги
на руло тоалетна хартия. Когато приключите с писането, отидете в банята,
хвърлете хартията с вонящото й съдържание в тоалетната и пуснете водата!

ДОБРЕ? ЗЛЕ? КОЙ ЗНАЕ?

В древни времена един крал си порязал пръста по време на лов. Той повикал
лекаря си, който винаги го придружавал по време на ловните излети, и
поискал да му превърже раната.
- Много ли е зле? - попитал кралят.
- Добре? Зле? Кой знае? - отвърнал лекарят и те продължили да ловуват.
Докато се върнат в двореца, раната се инфектирала, затова кралят отново
повикал лекаря. Той я почистил, внимателно я намазал с някакъв мехлем и
пак я превързал.
- Сигурен ли си, че вече е по-добре? - попитал кралят, леко обезпокоен.
- Добре? Зле? Кой знае? - отново казал лекарят.
Кралят се разтревожил.
Тревогите му били потвърдени, когато няколко дни по-късно пръстът бил
толкова зле, че се наложило лекарят да го ампутира! Кралят бил бесен заради
некомпетентността му и лично го ескортирал до тъмницата, където го
затворил.
- Е, лекарю, добре ли си в затвора?
- Добре? Зле? Кой знае? - отговорил лекарят, вдигайки рамене.
- Ти си не само некомпетентен, но и луд! - заявил кралят и си тръгнал.
След няколко седмици раната зараснала и кралят отново отишъл на лов.
Докато преследвал едно животно, той се отделил от останалите и се изгубил
в гората. Лутайки се между дърветата, той бил заловен от туземно племе.
Това бил свещен ден за тях и ето че намерили кого да принесат в жертва на
бога на джунглата! Кралят бил завързан за голямо дърво и жрецът Започнал
да напява и танцува, докато други точели жертвения нож. Жрецът взел ножа
и се приготвил да пререже гърлото на краля, когато внезапно извикал:
- Спрете! Този човек има само девет пръста. Не е достатъчно съвършен, за
да бъде принесен в жертва на нашия бог. Освободете го.
Няколко дни по-късно кралят успял да се върне в двореца и се запътил
право към тъмницата, за да благодари на мъдрия лекар.
- Мислех, че говориш глупости, като повтаряш: "Добре? Зле? Кой знае?".

15
Сега знам, че си бил прав. Това, че изгубих пръста си, беше добре. То ми
спаси живота. Зле постъпих, като те хвърлих в затвора. Съжалявам.
- Какво говорите, Ваше Величество? Ако не ме бяхте хвърлили в затвора,
щях да съм с вас по време на лова и мен също щяха да ме хванат. А на мен
не ми липсва нито един пръст!

ИЗГУБЕНИЯТ ТАКСИМЕТРОВ ШОФЬОР

Един човек ми разказа как веднъж през 1977 година се връщал от

командировка в индийския град Мумбай (тогава Бомбай). Всичко минало
добре и той си поръчал такси да го закара до международното летище, така
че да има предостатъчно време да мине през багажната проверка. Таксито
обаче се загубило. Въпреки че бил местен, шофьорът не можел да намери
пътя. Минута след минута времето изтичало и бизнесменът все повече се
тревожел, че ще изпусне полета. Започнал да се ядосва на шофьора. От това
таксиджията се объркал още повече.
Скоро на бизнесмена му станало ясно, че единственото, на което може да
се надява, е самолетът да излети със закъснение, което в онези дни било
нещо обичайно. Но когато най-после наближили летището, последната му
надежда рухнала. Той видял как самолетът се издига във въздуха. По
изключение полетът следвал разписанието.
- Ах, ти, глупав таксиджия! Длъжен си да знаеш пътя до летището по-
добре от всеки друг. Трябва да ти отнемат разрешителното. Заради теб си
изпуснах полета! Идиот такъв! - крещял разярено бизнесменът.
После вдигнал поглед и видял как самолетът пада от небето. Разбил се и
всички на борда загинали.
- О, ти си прекрасен шофьор! Толкова си мъдър. Де да можеха всички
таксиджии да са умни като теб. Моля те, приеми този голям бакшиш!
Човекът ми каза, че случката променила изцяло живота му. Вече не се
гневи, когато нещата не се развиват по план. Вместо това си казва: „За добро
ли е? За лошо ли е? Кой знае?"

НЯМА ПРЕСТЪПНИЦИ

Един ден ми позвъни служител от местен затвор.

Искаше да говори лично с мен, за да ме покани да започна отново да
преподавам там. Отговорих, че сега съм много зает и имам много повече
задължения отпреди, когато редовно ходех в затвора. Обещах да пратя друг
монах.

16
 - Не! Искаме вас - отвърна той.
- Защо мен?
- Работил съм в затвори през по-голямата част от живота си - обясни
служителят - и забелязах при вас нещо уникално. От всички затворници,
които посещаваха часовете ви, нито един не се е върнал в затвора след
освобождаването си. Моля ви, елате!
Това е един от комплиментите, които ценя най-високо. Впоследствие се
замислих. Какво толкова различно бях направил, което да помогне на
затворниците искрено да се поправят? Разбрах, че обяснението е в това, че
през всичките си години на преподаване в затворите нито веднъж не бях
видял престъпник.
Виждал съм много хора, извършили убийство, но никога не съм виждал
убиец. Виждал съм много хора, които са крали, но никога не съм виждал
крадец. Виждал съм и хора, извършили сексуално насилие, но никога не съм
виждал сексуален насилник. Виждах, че човекът е нещо повече от
престъплението.
Глупаво е хората да се определят въз основа на едно, две или дори няколко
ужасяващи деяния, които са извършили. Това отрича съществуването на
всичко останало, което са направили, на многобройните достойни дела. Аз
отдавах дължимото на тези други дела. Виждах хора, извършили
престъпление, а не престъпници.
Когато аз виждах хората, а не престъпленията, те самите виждаха в себе си
другата, добрата си страна. Започваха да изпитват самоуважение, без да
отричат престъплението. Самоуважението им нарастваше. Когато излизаха
от затвора, те излизаха завинаги.

КЛЕЙМОТО НА ПСИХИЧНОТО РАЗСТРОЙСТВО

Разказах горната история на конференция по психично здраве преди

няколко години. Един от директорите на отделение в престижно лечебно
заведение за психично здраве много се впечатли и ме покани „да благословя"
сградата му.
- С каква форма на психично разстройство се занимавате? - попитах аз.
- Шизофрения - отговори той.
- И как лекувате шизофренията? - попитах аз.
- Точно така, както вие обяснихте в словото си - отговори той. - Аз не
лекувам шизофренията. Работя върху останалите страни на пациентите.
Вдигнах ръце в будисткия жест на уважение. Той беше разбрал.
- Какви са резултатите? - попитах, макар да знаех отговора.
- Отлични! Много по-добри от всяко друго лечение - отвърна той.

17
 Когато наречете някого шизофреник, той заживява с този етикет. Вие му
поставяте клеймо. Но ако гледате на някого, който страда от пристъпи на
шизофрения, като на човек, който е нещо повече от заболяването, вие давате
на здравата част в него шанс да расте и да се развива.

РАЗРЕШЕНИЕ ДА УМРЕШ

Приели ли сте неизбежната смърт?

Често задавам този въпрос на хора, които са близо до смъртта. Целта ми е
да ги убедя, че да се умре, е нещо нормално, че в това няма нищо лошо.
Тогава могат да си отидат с достойнство и в мир.
Много от тези хора ми казват, че вече са приели приближаващата смърт.
Проблемът е, обясняват те, че близките и приятелите им не искат да ги
пуснат. „Мамо, мамо, моля те, не умирай! Оздравей, моля те. Моля те!" От
това идва най-голямото им страдание.
Стив беше млад будист около трийсетте. Имаше успешен бизнес в
екскурзиите с рафтинг и водеше клиентите си на някои от най-красивите
места по света. За съжаление, той умираше от нелечим рак.
Бях посещавал Стив и съпругата му Джени много пъти и честно казано, бях
изненадан, че още не си е отишъл. Той страдаше. Защо продължаваше да е
вкопчен в живота?
Обърнах се към Джени и я попитах:
- Дала ли си на Стив позволение да умре?
Последва един от най-вълнуващите моменти, на които съм имал
привилегията да присъствам. Без да ми отговори, Джени седна на леглото,
нежно прегърна своя изнемощял, изпит от болестта съпруг, когото безумно
много обичаше, и му каза:
- Стив, давам ти позволение да умреш. Всичко е наред, Стив. Можеш да
си отидеш.
Двамата се прегърнаха и заплакаха. Два дни по-късно Стив почина.
Често се налага да повикам настрана приятелите и близките на умиращия и
да ги посъветвам да дадат на този, когото толкова много обичат, един от най-
големите дарове на любовта: позволението да умре. Този дар можете да
дадете само когато вие решите и както решите. Този дар най-после пуска на
свобода онези, които обичате.

18
 БУДИСТКИ АНЕКДОТ

Един будистки монах бил потърсен по телефона от човек от мирянската

общност към неговия храм.
- Бихте ли дошли днес в къщата ми, за да ми дадете благословия? - попитал
мирянинът.
- Съжалявам - отговорил монахът. - Не мога да дойда, защото съм зает.
- Какво правите? - попитал човекът.
- Нищо - отговорил монахът. - Нали това се очаква да правят монасите?
- Добре - казал мирянинът и затворил.
На следващия ден отново позвънил.
- Бихте ли дошли днес в къщата ми, за да ми дадете благословия?
- Съжалявам, не мога да дойда, защото съм зает - отговорил монахът.
- Какво правите? - попитал човекът.
- Нищо - отговорил монахът.
- Но вие и вчера това правехте! - оплакал се мирянинът.
- Така е - отговорил монахът, - но още не съм свършил.

СТАРИТЕ МОНАСИ НЕ ЛЪЖАТ

Всяка година монасите от нашата традиция спират да обикалят и се

уединяват за тримесечния период на „дъждовния ритрийт". (От англ. retreat
- оттеглям се, отдръпвам се. - Бел. ред)
Един стар странстваш, монах се появил пред къщата на беден фермер
броени дни преди началото на дъждовния сезон. Мъжът бил отдаден на
будизма и макар да бил беден, предложил на монаха храна и го помолил да
прекара уединението си в околността.
- Ще ви построя скромна колиба, достопочтени, в тиха ливада до реката,
а жена ми с радост ще ви храни. Единственото, което искаме да ви помолим,
е да ни учите и напътствате в нашата медитация от време на време.
Старият монах се съгласил.
През следващите три месеца фермерът, жена му и дори децата заобичали
мъдрия и благ стар монах. Толкова много го заобичали, че в края на
дъждовния сезон, когато той им съобщил, че си отива, всички заплакали и
го умолявали да остане.
- Не мога да остана повече - казал старият монах.
- Но понеже се грижихте за мен толкова добре, ще ви помогна. Преди
няколко дни, докато бях в много дълбока медитация, видях, че наблизо е
заровено огромно съкровище. То е за вас. Моля ви, слушайте внимателно,
изпълнете указанията ми и никога повече няма да бъдете бедни.

19
 Всички спрели да плачат и заслушали съсредоточено. Вярвали на монаха,
защото старите монаси не лъжат.
- Призори застани на прага на малката си къща - казал монахът на бащата.
- Вземи лък и стрела. Насочи лъка по посока на изгряващото слънце и когато
то се появи над хоризонта, пусни стрелата. Там, където тя падне, ще
намерите съкровището.
Вечерта монахът си тръгнал. На следващата сутрин цялото семейство
толкова се вълнувало, че всички станали още преди да се зазори, фермерът
застанал на прага на къщата с лък и стрела. Жена му носела лопата. Слънцето
тази сутрин като че ли доста се позабавило, но когато най-после се показало,
фермерът насочил стрелата към него и всички хукнали след нея. Когато
стигнали мястото, където била паднала, той казал на жена си да изкопае
дупка. Дупката ставала все по-дълбока и по-дълбока.
Какво открила? Нищо! Само неприятности! Стрелата се била приземила в
полето на един богаташ, който ги хванал на местопрестъплението.
- Не може да копаеш в чужд имот! - развикал се богаташът на бедната
жена. - Ще те съдя! Ще те пратя в затвора!
- Той е виновен - опитала се да се измъкне жената, посочвайки съпруга си.
- Той ми каза да копая тук.
- Старият монах е виновен - казал съпругът. - Той ни обеща, че ще намерим
съкровище.
- Стар монах? - попитал богатият. - Е, старите монаси не лъжат. Какво ви
каза той?
- „Призори застани на прага на малката си къща. Вземи лък и стрела.
Насочи лъка по посока на изгряващото слънце и когато то се появи над
хоризонта, пусни стрелата. Там, където тя падне, ще намерите съкровището."
Когато чул указанията на монаха, богаташът възкликнал:
- Аха, знам къде ви е грешката! Я се погледни, човече. Толкова си
недохранен, че нямаш сили да пуснеш стрелата както трябва. Хайде да
сключим сделка. Утре аз ще пусна стрелата от къщата ти и като намерим
съкровището, ще делим наполовина.
Нямало как и фермерът се съгласил. И така, на сутринта богаташът застанал
на прага с лък в ръка, чакайки слънцето да изгрее, а съпругът държал
лопатата. (Днес било негова карма да копае, защото предишния ден бил
накарал жена си!) Когато слънцето се показало на хоризонта, богатият
пуснал стрелата. Тя полетяла много по-надалеч. Всички затичали подир нея
и на мястото, където била паднала, съпругът изкопал голяма дупка.
Какво намерил? Нищо! Само нови неприятности! Стрелата се била
приземила в имота на генерал, който ги заловил.
- Не може да съсипвате земята ми! - закрещял генералът. - Ще заповядам
на войниците си да ви отрежат главите!

20
 - Вината е негова - опитал се да се измъкне фермерът, като посочил към
богатия. - Той ми каза да копая тук.
- Виновен е старият монах - казал богаташът. - Той ни обеща, че тук ще
намерим съкровище.
- Стар монах? - попитал генералът. - Е, старите монаси не лъжат. Какво ви
каза?
- „Призори застани на прага на малката си къща. Вземи лък и стрела.
Насочи лъка по посока на изгряващото слънце и когато то се появи над
хоризонта, пусни стрелата. Там, където тя падне, ще намерите
съкровището."
Когато чул указанията на стария монах, генералът Заявил:
- Аха, знам къде сте сбъркали! Какво разбира един цивилен гражданин от
стрелба с лък? Само обучен войник като мен може да използва лъка. Хайде
да се разберем. Утре аз ще пусна стрелата от къщата и когато намерим
съкровището, ще делим поравно на три.
И така, на сутринта генералът стоял на прага с лък и стрела в ръка,
очаквайки слънцето да изгрее, а богаташът държал лопатата. Кармата му
била да копае този ден. Когато слънцето се появило на хоризонта, генералът
най-професионално опънал лъка. Стрелата стигнала много надалече. Всички
хукнали след нея и на мястото, където се приземила, богаташът трябвало да
изкопае голяма дупка.
Какво намерил? Нищо! Само нови неприятности! Стрелата била паднала в
градината на кралския дворец и стражите арестували всички. Завели ги при
краля, оковани във вериги.
- Престъпление е да се унищожава кралската градина - казал той. - Какво
означава това?
- Ваше Величество, вината е негова - казал генералът, сочейки към
богаташа.
- Ваше Величество, вината е негова - на свой ред казал богаташът, сочейки
към фермера.
- Вината е на стария монах, Ваше Величество - опитал да се оправдае
фермерът. - Той каза, че ще открием съкровище.
- Стар монах? - запитал кралят. - Е, старите монаси не лъжат. Какво ви
каза той?
- „Призори застани на прага на малката си къща. Вземи лък и стрела.
Насочи лъка по посока на изгряващото слънце и когато то се появи над
хоризонта, пусни стрелата. Там, където тя падне, ще намерите
съкровището."
Когато чул указанията на стария монах, кралят не виждал къде може да са
сгрешили. Затова пратил войници да намерят монаха и да го доведат в
двореца, за да обясни. Монахът скоро бил открит и доведен при краля.

21
 - Стари монахо - казал с уважение той, - всички тези хора се забъркаха в
големи неприятности заради твоята история за заровено съкровище. Дай
обяснение.
- Ваше Величество, не е просто история. Старите монаси не лъжат -
обяснил монахът. - Не са намерили съкровището, защото не са слушали.
- Коя част от указанията не са изпълнили? - попитал заинтригувано
кралят.
- Ваше Величество, защо не отидете в къщата на бедния фермер утре? Ще
ви покажа защо всички са изпълнили погрешно указанията ми. Гарантирам,
че ще намерите съкровището, но молбата ми е да го разделите поравно на
четири между Ваше Величество, генерала, богаташа и фермера.
Кралят се съгласил.
И така, рано на другия ден фермерът и семейството му, богаташът,
генералът, старият монах и кралят стояли пред къщата на фермера. Старият
монах повторил указанията:
- Призори застани на прага на малката си къща. Вземи лък и стрела.
Насочи лъка по посока на изгряващото слънце и когато то се появи над
хоризонта, пусни стрелата. Там, където тя падне, ще намерите съкровището.
Кралят застанал на прага на малката къща призори, обръщайки се за
потвърждение към монаха.
- Точно така, Ваше Величество - казал старият монах.
Кралят взел лъка и една стрела.
- Точно така, Ваше Величество.
Кралят насочил лъка към изгряващото слънце.
- Точно така, Ваше Величество.
Когато слънцето се появило на хоризонта, кралят тъкмо да пусне стрелата,
когато старият монах извикал:
- Спрете! Не така, Ваше Величество.
Кралят спрял и объркано погледнал стария монах.
- Чуйте, Ваше Величество. „Пуснете стрелата."
Кралят се замислил. После разбрал и се усмихнал.
Той пуснал стрелата и тя се понесла право надолу, падайки между краката
му, точно където стоял.
Изкопали плитка дупка и намерили такова голямо съкровище, че една
четвърт от него била достатъчна да удовлетвори дори краля, да не говорим
за генерала и богаташа. А колко повече удовлетворила бедния фермер и
семейството му!
Старият монах пояснил, че когато изстреляш „стрелата на копнежа" с цел
да намериш щастието, обикновено не намираш друго, освен още повече
неприятности. Но ако пуснеш стрелата на желанието, тя пада точно там,
където си застанал, тук и сега. Ето къде ще откриеш съкровището на

22
доволството, предостатъчно да удовлетвори дори краля.
Мога да потвърдя това, защото съм стар монах, а старите монаси не лъжат!

НАЙ-ВАЖНИЯТ ПРЪСТ

Петте пръста спорели кой е най-важният.

- Аз съм най-важният - заявил палецът, - защото съм най-силен. Освен
това, когато одобряват нещо, хората използват мен. Аз съм пръстът за
„Окей"!
- Няма начин! - възразил показалецът. - Аз съм най-важният. Аз съм
пръстът на мъдростта, защото ме използват, за да посочват нещата. Освен
това, когато искат да кажат „Номер 1", хората използват мен.
- Ама че смешки! - казал презрително средният пръст. - Аз съм най-
високият пръст и затова виждам най-надалече. Аз съм толкова могъщ, че
когато някой ме покаже, другите много се разстройват. Освен това Буда е
учел, че пътят към просветлението е Средният път, а аз съм средният пръст.
- Съжалявам, но грешите - казал учтиво безименият пръст. - Аз съм най-
важният, защото аз съм пръстът на любовта. Когато се влюбят и се сгодят,
хората ми слагат пръстен. Когато си обещаят да се грижат един за друг в
брака, пак на мен слагат пръстен. Аз съм пръстът на любовта, любовта е най-
голямата сила на света, следователно аз съм най-важният пръст.
- Извинете - прекъснало го кутрето. - Знам, че не съм висок, нито силен и
че често ме пренебрегват, но съм убеден, че аз съм най-важният пръст. Вярно
е, че хората ме използват за мръсна работа, например да си вадят ушната кал,
но когато се молят на Буда, аз се намирам най-близо до Буда! Вдигнете ръце
в молитва и ще се уверите.
Във всяка общност, семейство или храм най-важни са скромните членове,
които се занимават с чистенето, защото също като кутрето те са най-близо
до Буда.

ОПИСАНИЕ НА БЕЗПОКОЙСТВОТО

Един ден получих обаждане от студентка в университета в Аделейд. Тя

страдаше от остра форма на тревожност. Състоянието й беше толкова тежко,
че не напускаше леглото и мисълта да излезе навън я ужасяваше.
Университетските лекари и психолози не бяха успели да й помогнат. Затова
чичо й, който редовно правеше дарения на нашия манастир, я бе посъветвал
да ми се обади.
По телефона тя ми каза, че не е ставала от леглото от седмици. Справяше се

23
благодарение на приятеля си, който готвеше, чистеше и се грижеше за
всичко останало. Такива приятели трудно се намират! Тогава аз я попитах:
- Къде в тялото си усещаш безпокойството, когато се появи?
- Какво имате предвид? - попита смутено тя.
- Всяка емоция има съответстващо физическо усещане - поясних аз. -
Затова питам къде усещаш безпокойството?
- Не знам - отговори тя.
- Е, разбери къде и ми се обади, когато можеш да ми кажеш.
Няколко дни по-късно тя ми се обади, за да ми каже, че е забелязала
усещане в гръдния кош, малко под гърдите.
- Опиши ми усещането - помолих я аз.
- Не мога - отвърна тя.
- Е, обади ми се, когато можеш да ми го опишеш.
Три-четири дни по-късно тя се обади и направи изненадващо подробно
описание на усещането в гръдния кош, което се появяваше при пристъпа на
тревожност.
- Много добре - поздравих я аз. - И така, когато Забележиш да се появява
това физическо усещане, сложи ръка на гърдите си и масажирай мястото
колкото е възможно по-дълго, като влагаш цялата нежност и любов, на която
си способна. Ако в сегашното си състояние не можеш да го направиш сама,
накарай приятеля си да те масажира. Нали за това са приятелите! И ми се
обади след няколко дни.
Когато ми позвъни, аз я попитах какво е станало с физическото усещане,
когато е започнала да го масажира с любов.
- Физическото усещане изчезна - отговори тя.
- А какво стана с усещането за безпокойство? - продължих аз.
Настъпи кратко мълчание.
- И то изчезна!
Ето че сега тя разполагаше със средство да преодолее пристъпите на
безпокойство. Когато поисках от нея да локализира физическото
съответствие на тревожността и да ми опише усещането, това беше начин да
насоча вниманието й към това усещане. Щом осъзнаването присъстваше,
беше проста работа да се облекчи усещането с помощта на състраданието и
заедно с това да се отслаби тревожното чувство. Освен това бях поверил
терапията на самата нея, което й върна самочувствието.
Всяка емоция има съответстващо физическо усещане, което често не
осъзнаваме. Тъй като справянето с емоционалния проблем на ментално ниво
е твърде объркващо, ние се заемаме с неговото физическо съответствие.
Изчезне ли физическият еквивалент, изчезва и емоционалният му източник.
Не след дълго тя се вдигна от леглото и се върна да учи. Беше умна,
работеше усилено и завърши с отличие. Беше толкова впечатлена от мен, че

24
ме номинира за „Австралиец на годината"! Не спечелих, но оцених жеста.
Бях още по-признателен, когато през декември 2009 година по нейно
настояване извърших ритуал за брачна благословия - тя се омъжи за същия
приятел, който се бе грижил за нея.

ЦЕЛУВКА, ЗА ДА ТИ МИНЕ

Родителите ми бяха бедни, но добри хора. Израснах в апартамент,

субсидиран от държавата. Наричаха ги „общински жилища". Не се
страхувахме от крадци. Всъщност оставяхме входната врата отключена с
надеждата, че някой крадец ще влезе, ще ни съжали и ще ни остави нещо!
Голяма част от детските си години прекарах на улицата в игра на футбол с
приятели. В борба за топката често ожулвах коленете си на павираната улица
или твърдия асфалт. Потичаше кръв, болеше много и аз хуквах разплакан
при майка си. Тя просто коленичеше и целуваше раната, „за да ми мине".
Болката винаги изчезваше. После бързо слагахме бинт и аз бях готов да се
върна да ритам.
След толкова години се чудя колко ли нездравословно е било да допреш
уста, пълна с микроби, до открита рана. Но мястото нито веднъж не се
инфектира. Нещо повече, целувката действаше като болкоуспокоително
средство с мигновен ефект.
При подобни инциденти научих от майка ми каква целебна сила притежава
любовта.

КРОКОДИЛЪТ И ЦУНАМИТО

Разказват се много истории за хора, оцелели при цунамито от 2004 година.

Една от тях е за добротата, спасила живота на мъж от Шри Ланка.
Всяка сутрин мъжът отивал до брега на лагуната, свързана с океана, за да
храни рибите с къшеи хляб. Един ден се появил голям крокодил.
Крокодилите в Шри Ланка са много опасни. Те, както е известно, са
човекоядни.
Без да се изплаши, мъжът хвърлил няколко филии хляб на крокодила. Той
ги погълнал и отплувал.
От този ден крокодилът идвал всяка сутрин, за да си получи закуската, след
което кротко си отивал.
В деня на цунамито мъжът хранел рибите. Тъй като бил близо до водата,
течението го повлякло и го отнесло навътре в морето. Първо се хванал за
дървен стол, но цунамито измъкнало стола от ръцете му После сграбчил къс

25
дърво, но цунамито изтръгнало и него. Мъжът започнал да се дави, но в
последния миг се вкопчил в някакъв дънер, който се носел покрай него.
Хванал се здраво и успял да си поеме глътка въздух.
След като се посвестил, забелязал нещо много странно. Докато всички
останали предмети били повличани навътре в морето, неговият дънер се
движел в обратна посока, към брега. Когато бил достатъчно близо до сушата,
мъжът слязъл от дънера и се добрал до брега. Едва тогава видял, че
„дънерът" му има опашка. Бил крокодилът!
Циниците казват, че крокодилът го спасил само за да си получи хляба на
другата сутрин. Мъдрите обаче знаят, че състрадателната му постъпка била
отплата за многобройните добрини на човека.

СКЪПИ, НЕ МОГА ДА НАМЕРЯ ДЕЦАТА!

Имах късмета да израсна в малък апартамент. Това означава, че родителите

ми, брат ми и аз не можехме да избягаме един от друг. Виждал съм родители-
те си да се карат, което е нещо обичайно за всяка съпружеска двойка, но съм
ги виждал и да се сдобряват. Научих, че споровете са част от живота и че
всяко неприязнено чувство може лесно да бъде забравено в прекрасния акт
на прошка, наречен „сдобряване".
С по-големия ми брат деляхме малка стая. Биехме се, забърквахме се в
неприятности и растяхме заедно, учейки се да се обичаме истински. Ако
имах своя стая, нямаше да се науча на това.
Прочетох във вестника за една жена в Англия, която спечелила милиони
лири от лотарията. Купила си огромна къща в провинцията. Година по-късно
тя продала внушителния си дом на загуба, за да си купи малка къща.
Жената разказваше, че докато живеела в огромното имение, никога не
успявала да намери децата и съпруга си! Синът й бил в едното крило, дъщеря
й - в друго, съпругът й - някъде из стаите. Почти не се виждали. Тя се
чувствала все по-самотна. Просторното жилище я отделяло от близките й.
Сега в малката къща съпругът и децата й постоянно били наоколо. Жената
бе изгубила пространството на голямото жилище, но бе преоткрила
семейството си.
Може би част от проблема на днешния ни богат свят е, че живеем в
прекалено големи къщи. Всяко дете има собствена стая. В такива големи
къщи просто е твърде лесно да избягаме един от друг. Ставаме експерти в
изкуството да живеем според собствените си изисквания, но не усвояваме
социалното умение да живеем заедно.

26
 КАК КАПАНЪТ ЗА МИШКИ УБИ КОКОШКАТА, ПРАСЕТО И
КРАВАТА

Пет мишки, кокошка, прасе и крава били приятели и живеели във ферма на
затънтено място. Мишките, които живеели в къщата, винаги помагали на
приятелите си. Ако някоя от тях чуела, че фермерът иска пържено пиле, те
казвали на кокошката да се скрие. Когато чуели, че жената на фермера
планира да прави свинска наденица за вечеря, те казвали на прасето да легне
на една страна и да се престори на болно. А когато чуели, че фермерът иска
печено говеждо, те казвали на кравата да отиде на друга поляна. Кокошката,
прасето и кравата наричали своите пет приятели МР5 - Мише Разузнаване
Пет.
Веднъж една от мишките видяла през пукнатина в стената, че фермерът
разопакова нещо. Тя едва не припаднала, когато в пакета разпознала миши
капан.
- О, не! Загазихме! Свършено е с нас! - казала тя на другите мишки. - Какво
да правим?
Те решили единодушно да отидат и да помолят приятелката си г-жа
Кокошка за помощ.
- Ко-ко-ко! - казала г-жа Кокошка. - Как може да ме нарани някакъв си
малък миши капан?
Мишките не можели да повярват, че г-жа Кокошка няма намерение да им
помогне, нито дори да ги успокои, след като толкова пъти й били помагали.
Затова отишли при приятеля си г-н Прасе.
- Грух! - казал г-н Прасе. - Малко съм зает в момента. Ще ви се обадя по-
късно. В края на краищата какво може да ми причини един миши капан?
Последвало ново разочарование за мишките. И те отишли при своята най-
голяма и смела приятелка г-жа Крава.
Г-жа Крава била прекалено заета да пасе, за да каже дори „Му!". След като
разтревожените мишки дълго я умолявали, тя казала:
- Добре. Ще помисля, докато преживям, въпреки че проблемът не е мой.
Мишките се прибрали в къщата сломени. След всичката помощ, която били
оказали на приятелите си, те не получили нищо повече от „Ко-ко-ко" от г-жа
Кокошка, „Грух" от г-н Прасе, а от г-жа Крава дори едно „Му" не получили.
През нощта, докато търсела нещо за похапване, една от мишките стъпила в
капана. „Щрак!" - и мишката отишла право в рая (защото в живота си била
добра).
Другите четири мишки чули и отишли да помогнат. Нямало какво да
направят за скъпата си починала посестрима. Те ридали, плакали и хлипали.
Жената на фермера също чула звука от капана и отишла да разузнае. Когато

27
видяла мъртвата мишка и четирите други, които ридаели от скръб и се прег-
ръщали една друга, тя надала вик и припаднала.
На другата сутрин жената все още била в шок и останала в леглото,
фермерът се замислил какво би могъл да й даде, за да се почувства по-добре.
И му хрумнало - пилешка супа! И така, той хванал г-жа Кокошка, отрязал й
главата и я сварил в тенджера с малко сол и чесън.
Когато чули, че е болна, приятелките на жената на фермера дошли да я
видят, както правят хората, фермерът трябвало да ги нагости, затова заколил
г-н Прасе и го направил на пържоли на скара за посетителките.
За жалост, жената на фермера така и не се възстановила от шока да види
четири скърбящи мишки. Починала. На погребението дошли много хора и
фермерът направил за присъстващите много сандвичи с печено говеждо.
Познайте откъде дошло говеждото!
Ето как малкият миши капан уби кокошката, прасето и кравата. Затова
никога не си казвайте: „Това не е мой проблем". Щом ваш приятел моли за
помощ, проблемът е и ваш. За това са приятелите.

КАК ДА ПРИЕМАМЕ ПОХВАЛИТЕ

През 2004 година бях награден с престижния орден „Джон Къртин" - на

името на австралийския министър-председател от периода на Втората све-
товна война, който се дава за визия, лидерство и заслуги към обществото в
Австралия. Връчването беше извършено пред представители на
ръководството на университета „Къртин" в Пърт.
Когато бях помолен да изнеса кратко слово, аз казах, че се чувствам
изненадан от тази голяма чест, тъй като в австралийското общество има
мнозина други, които са допринесли далеч повече от мен. Също така
подчертах, че не бих постигнал всичко това без огромната подкрепа на много
други хора.
На следващата година бях поканен като гост на церемонията по
награждаване на победителя за 2005 година. Мислейки, че щом другите са
дошли на моята церемония, аз би трябвало да присъствам на тяхната, отидох.
Същата година орденът беше връчен на д-р Джоски, Завеждащ
Хематологичното отделение в една от водещите болници в Пърт. При своята
работа с болни от рак той установил, че макар да получават най-доброто в
света оперативно лечение, химиотерапия и лъчетерапия, следболничното
лечение е незадоволително. Затова използвал влиянието си и осигурил
няколко стаи в пренаселената болница за създаването на център за
алтернативна и допълваща терапия. В него всички, които били подложени
на конвенционално лечение на рак, можели да получат още акупунктура,

28
масаж на краката, рейки и други процедури, които като цяло се смятат за
ненаучни, съвсем безплатно. Според него пациентите имали възможност да
се радват поне на комфорт, облекчение и грижа, когато, да речем, някой им
направи половинчасов масаж на краката. Подиграван от колегите си, той
продължил да действа по проекта си и постигнал забележителни резултати.
Бях вдъхновен от историята му.
И така, след връчването на наградата д-р Джоски беше помолен да изнесе
реч. Той каза, че е изненадан от тази голяма чест, тъй като в австралийското
общество има мнозина други, които са допринесли далеч повече от него.
Също така той подчерта, че не би постигнал всичко това без огромната
подкрепа на много други хора.
Седнал сред присъстващите, аз си помислих: „Чакай малко! Това е моята
реч от миналата година". Така си беше. Това е речта на повечето хора, които
получават публична похвала.
В случая с д-р Джоски аз бях абсолютно убеден, че той безусловно
заслужава признанието, което дава орденът „Джон Къртин". Това ме накара
да се замисля: „Може би аз също заслужавам наградата за миналата година?
Високоинтелигентни академици са проучили внимателно работата ми и
резултатите от нея и са решили, че заслужавам наградата. Какво право имам
да оспорвам тяхната мъдра, обоснована на обективна информация
преценка?" Заключих, че както д-р Джоски действително заслужава
наградата си, така и аз заслужавам своята. Едва тогава, макар и година по-
късно, аз приех признанието.
Днес, когато умни хора ме похвалят, аз отдавам полагащото се уважение на
мъдростта им, като приемам похвалата с думите: „Благодаря. Заслужавам
го".
Отговорът ми разсмива хората, защото е необичаен, но те схващат идеята и
сами започват да приемат похвалите. Въздействието върху емоционалното
им здраве е огромно.
В послепис ще добавя, че по-рано отхвърлях похвалите, защото са ме
учили, че това ще ми замае главата. Не е вярно. Приемането на похвалите
отваря сърцето.

ПРАВИЛО ЗА 15-СЕКУНДНОТО ХВАЛЕБСТВИЕ

Експерименти в областта на психологията са показали, че е нужно да

хвалиш някого средно около 15 секунди, за да може да възприеме похвалата.
Критикуването обаче постига целта си моментално!
Ние се чувстваме толкова неловко от похвалите, че обикновено ги
отхвърляме с мисли като:

29
 „Тоз пък какви ги говори?"
„Да не е пиян? Или просто се е побъркал?"
„Е, зад това има скрит умисъл!"
Ето защо, ако искате да кажете на жена си колко е прекрасна или на мъжа
си - колко му се възхищавате, извадете секундомера или погледнете
часовника на стената - и започвайте. Едва след 15 секунди похвалите ви ще
бъдат приети на сериозно!

МЕТОДЪТ НА САНДВИЧА

Когато се налага да критикуваме някого, често се случва да го направим

толкова неумело, че другият човек се обижда, ние се чувстваме зле и затова
в бъдеще избягваме обратната връзка. Първоначалният проблем се
задълбочава.
Представете си бизнес, в който мениджърът няма желание да посочи на
работника каква е грешката му, защото не обича конфликти. Бизнесът ще
пострада. Или треньорът на отбора отказва да посочи слабостите на някого
от играчите, защото се бои, че може да настъпи разединение. Отборът ще
загуби. Наш дълг е да критикуваме навреме. Ето как се прави това.
Първо похвалете човека, когото искате да критикувате. Похвалете го
щедро, но и искрено. Целта на това е да дадем ясно да се разбере, че го
уважаваме, ценим неговия принос, а не просто го мъмрим.
Похвалите помагат и за това хората да си отворят ушите. Обикновено
обръщаме малко внимание на онова, което другите ни казват, като вместо
това предпочитаме да се вслушваме в своята интерпретация на думите им.
Похвалите са стръвта, която ни примамва да излезем от вътрешното
пространство на самозащита, за да чуем точно онова, което се казва. Ние
обичаме похвалите, затова отваряме уши в очакване на още.
И тогава нанесете удара - в преносен смисъл, разбира се, - удара на
критиката: „Но..." - и порицанието влиза в отворените уши.
После добавете втори дебел пласт похвали, за да подчертаете, че не
отричате въпросния човек като личност, а само посочвате един-два
недостатъка сред многобройните добри качества, които току-що сте си
направили труда да изредите.
В резултат на това сгрешилият приема критиката, без да се чувства
подценен, вие като мениджър сте изпълнили задачата си, при това без
неприятен остатъчен вкус, а проблемът е получил подобаващо внимание.
Първата серия от похвали е горната филия на сандвича, втората серия от
похвали е долната филия. Критиките са пълнежът. Ето защо е наречен
„метод на сандвича".

30
 ПРАВИЛОТО ЗА 70-ТЕ ПРОЦЕНТА

Преди да стана монах, бях учител в британска гимназия. Стресът от

преподаването на тийнейджъри е достатъчен да накара всеки да се оттегли
от света и да стане монах!
Когато се готвех да дам първия си контролен тест по математика, помолих
за съвет един по-стар учител. Той ми каза да не го правя прекалено труден,
защото, ако средният резултат е 30-40%, учениците ще се обезкуражат. Ще
започнат да мислят, че математиката е прекалено трудна, и ще се откажат. И
обратно, ако задачите в теста са твърде леки и средният успех е 90-100%, от
него няма да има смисъл.
Затова той ме посъветва да направя теста така, че да търся среден резултат
70%. Така учениците ще се почувстват насърчени да развиват
математическите си умения, а в 30-те процента от теста, където допускат
грешки, аз ще мога да видя слабите им места и да насоча усилията си натам
в следващите уроци. Тестът целеше 70% поощрение и 30% научаване.
След време осъзнах, че същото се отнася за живота. Ако средният резултат
в житейските тестове е само 30-40%, човек се обезсърчава, дори се депресира
и се предава. А ако резултатът винаги е 95-100%, човек научава много малко
и изпада в застой.
Ако обаче житейският ви резултат е около магическите 70%, имате
достатъчно успехи, за да се чувствате мотивирани, и достатъчно неуспехи,
за да се учите и израствате.

СНИЖЕТЕ ОЧАКВАНИЯТА СИ

Правилото за 70-те процента показва защо не бива да очакваме

стопроцентова успеваемост в живота. Показва защо е добре понякога да се
проваляме. Ако се проваляте в 30% от времето, ще се радвате на богат живот.
Стремите ли се никога да не се проваляте, ще сте изпълнени с такъв стрес,
страх и желание за контрол, че що за живот би бил това? Затова снижете
очакванията си до 70% и започнете да се наслаждавате на живота си.
Хората имат толкова големи очаквания към своя съпруг или съпруга, че
трудно успяват да поддържат дълготрайна връзка, в която и двамата да се
чувстват достатъчно приемани, за да израстват. Така че, ако съпругът ви
отбелязва резултат едва 70%, задръжте го! Ако жена ви отбелязва 98%,
кажете й да се поотпусне и да греши повече, иначе ще я зарежете!
Родителите би трябвало да снижат очакванията си към децата си. Само 50%

31
от децата могат да отбележат постижения над 50% в училище! И децата тряб-
ва да снижат очакванията си към своите родители. Всички ние
продължаваме да растем.
Всъщност аз често казвам на родители будисти, че ако децата им са сред
горните 10 или долните 10% по успеваемост в училище или в университета,
то те не са добри будисти. Това е така, защото добрите будисти трябва да се
придържат към същината на учението за Средния път. Ако по успеваемост
детето ви се намира някъде по средата, то е добър будист!
Момчетата искат да си намерят красива приятелка. Момичетата често искат
да се омъжат за богат мъж. И едните, и другите би трябвало да понамалят
очакванията си, за да са щастливи в живота. Когато се ожени за много
красиво момиче, момчето ще ревнува до края на живота си, ще се тревожи,
че може някой друг мъж да съблазни жена му. Но ако се ожени за обикновено
момиче, няма за какво да се тревожи. Ако момичето се омъжи за богаташ,
винаги ще го подозира в тайна връзка, понеже ще има достатъчно пари да си
позволи любовница. Но ако се омъжи за беден мъж, бракът й ще е в
безопасност и тя ще може да е спокойна. Още един пример за това, че като
снижим очакванията си, ще се радваме на по-лек и приятен живот.

ТРИ МОИ НЕЗАБРАВИМИ ГРЕШКИ

Не очаквам от себе си да съм съвършен. Всъщност ми харесва да греша.

Защото, когато кажа на приятелите си какви глупости съм вършил, това ги
разсмива. Така че моята глупост увеличава щастието на света.
1. Току-що бях завършил деветдневния медитативен ритрийт в Пенанг и
моите домакини ме изпращаха на аерогарата. Бяха ми купили вкусна кафе
напитка, преди да се кача на самолета. Беше силна, гъста и подсладена със
сладолед.
Започнах да пия вкусното питие със сламка, но нищо не излизаше. Засмуках
по-силно. Пак нищо. Реших, че сламката е запушена. Затова засмуках с
всички сили. Тогава забелязах, че някои от моите изпращачи се подхилват,
докато други си прикриват устата с ръка, опитвайки се любезно да не се
смеят. Когато извадих сламката от чашата, видях, че това е пластмасова
лъжичка.
Там, откъдето идвах, лъжиците бяха метални, с широка плоска дръжка, а не
тънки, кръгли и пластмасови като в днешните кафенета. И кафето беше
гъсто, така че не се виждаше какво има на другия край на пластмасовото
нещо. Въпреки всичко аз избухнах в смях, което позволи и на домакините
ми да се включат. Бях направил много хора щастливи.
2. Началното си будистко обучение получих в Североизточен Тайланд
32
при известния учител по медитация Аджан Ча. Когато пристигнах в Тайланд,
не говорех езика, затова трябваше да се уча „в движение".
Веднъж ми дотрябва сапун. Установеният ред изискваше да отида при
учителя и просто да го помоля - на тайски, разбира се. Думата за „сапун" на
тайски е сабу. Аз казах „сапо", което означава „ананас".
Аджан Ча ме попита за какво ми е ананас. Отговорих: „За да се измия с
него". Той едва не падна от стола от смях.
Дни наред той се забавляваше да разказва на посетителите си тайландци:
- Срещали ли сте западняци? Мият се с ананас. Каква напреднала култура.
Опитите ми да говоря тайски дариха на моя учител многобройни мигове на
забавление.
3. Веднъж бях помолен да извърша погребална церемония за родител на
човек от будистката общност към моя храм. Семейството беше от Шри
Ланка. Застанах при аналоя в погребалния дом, за да се обърна към опечале-
ните в тържествената будистка церемония. Започнах с думите:
- Събрали сме се днес, за да почетем паметта на майката на моя приятел.
Имената в Шри Ланка са много дълги и трудни за произнасяне от
западняците, затова избрах да кажа „майката на моя приятел".
В този момент възрастната жена, която седеше най-отпред, стана и
прекъсна словото ми възмутено:
- Не аз съм починала, а съпругът ми!
Всички се разсмяха. Мисля, че дори ковчегът се разтресе от смях! Службата
се превърна в истински празник на живота на починалия, пълен с щастливи
спомени от началото до самия край.

ПОСЛЕДНИЯТ ВЪПРОС

Един късен следобед ми се обадиха от познато будистко семейство. Щели

да дойдат да ме видят, след като приключат разговора си с полицията. Съща-
та сутрин ги беше връхлетял най-ужасяващият кошмар, който може да
сполети родители - бяха намерили седемнадесетгодишния си син увиснал на
въжето.
Самоубийствата сред младите хора са непредсказуеми. Момчето имаше
много приятели и не беше показвало признаци на депресия. В училище
изглеждаше щастливо и му предстоеше да се яви на кандидатстудентски
изпити. Всички очакваха, че ще се справи много добре. Липсваше какъвто и
да е знак за онова, което се е готвело да направи.
Родителите се измъчваха от чувство за вина и не спираха да се питат какво
са могли да направят или да кажат, за да го предотвратят. За щастие
будизмът не преувеличава личните грешки и не ги подхранва, превръщайки

33
ги в чудовищно, всепоглъщащо чувство на вина. Успях да ги успокоя, че
вината не е тяхна. Случва се да се самоубият и деца на най-грижовните и
любящи родители. Те приеха това.
После двамата изразиха безпокойството си, граничещо с ужас, относно
съдбата, която очаква сина им след подобна смърт. Като будисти те
приемаха прераждането. Бяха чували, че онези, които извършват
самоубийство, се прераждат в ада.
Достатъчно травмиращо беше да станат свидетели на самоубийството на
сина си; а сега мисълта, че го очаква такова ужасно страдание, правеше
нещата още по-мъчителни. Независимо дали вярваме в живота след смъртта,
на всички ни се иска да чуем, че покойните ни близки са „отишли на по-
добро място". Представете си какво е да вярваш, че се намират някъде,
където е по-лошо, неописуемо по-лошо.
Знаейки, че синът им щеше скоро да държи изпити за влизане в
университета, аз попитах родителите по колко предмета и колко теми по
всеки предмет е щял да се готви. Те недоумяваха защо им задавам този въп-
рос в такъв момент. От уважение отговориха, че е щял да се готви по четири
предмета, с две теми по всеки от тях. Тогава ги попитах средно по колко
въпроса има всяка изпитна тема. Отговориха, че са осем въпроса по тема.
- Това прави общ сбор от 64 въпроса за влизане в австралийски
университет - казах аз. - Какво ще стане, ако кандидат-студентът отговори
отлично на 63 от тях, но тотално се обърка при последния въпрос? Ще го
приемат ли в университета?
Родителите се усмихнаха.
- Да, разбира се - казаха те.
Бяха разбрали метафората.
На сина им нямаше да му бъде отказано щастливо прераждане заради това,
че се е самоубил, както на кандидат-студента нямаше да му бъде отказано
място в университета, защото е дал погрешен отговор на последния въпрос
от изпитния тест. Синът им беше много мило и добро момче. Той беше дал
множество отлични отговори на тестовете на живота и напълно Заслужаваше
щастливо прераждане.

ПОЛЗИТЕ ОТ ТОВА ДА ТЕ ВЗРИВЯТ

Аз пътувам със самолет много често - толкова често, че приятелите ми се

тревожат за сигурността ми. Самолетите са сред основните мишени на
терористите, следователно колкото повече ги използвам, толкова по-голяма
вероятност има атентатор самоубиец да ме взриви.
За да успокоя приятелите си, ще посоча три ползи от това да умреш при

34
самолетна експлозия на височина 10 000 метра:
1. Незабавна кремация. Ако някога ви се е налагало да организирате
погребението на свой близък, значи, знаете каква работа е това. Трябва
да се свържете с траурна агенция, да изберете ковчег, да съобщите на
всички приятели и роднини, да си вземете отпуск за церемонията и
обикновено след нея да нахраните гостите. Но ако, да речем, баба ви умре
в експлозия по време на полет, всичко е уредено. Няма нужда от
погребален разпоредител, ковчег и вземане на отпуск. Дори
разпръсването на праха е уредено. Това е първата полза: незабавна и
безпроблемна кремация.
2. Рентабилен резултат. Както се казва, едно погребение „струва
ръка и крак" (Cost an arm and a leg (от англ. букв. „cтpyвa ръка u крак")
- много скъпо. - Б. пр.) (и останалата част от тялото за този в ковчега). По
обясними причини роднините, организиращи обреда, нямат желание да
се пазарят за намаление на цената или за специална промоция „Само тази
седмица" за скъпата си баба. Ако обаче баба загине в терористична атака,
докато лети със самолет, не само няма да има разходи по погребение, но
и роднините ще получат солидно обезщетение от самолетната компания.
В крайна сметка те ще са на печалба от кончината на баба.
3. Късмет в следващия живот. Най-хубавото е накрая. Ако баба
издъхне в самолетна експлозия на 10 000 метра височина, тя ще е толкова
близо до рая, че ще й е лесно да измине остатъка от пътя.
Ето причините, поради които изобщо не се боя от летенето. Както и още
един пример как да преодоляваме безпокойството с позитивно мислене.

ДА ГО НАПРАВЯ ЛИ? ИЛИ НЕ?

В края на лекция, която изнасях в Осло, млада жена, която виждах за първи
път, ме попита как човек трябва да взема важни решения в живота.
За да придам конкретност на въпроса й, отвърнах:
- Ами, да предположим, че една девойка се опитва да реши дали да се
омъжи за приятеля си.
Лицето на бедното момиче потъна в руменина, то се хвана за главата и се
извърна смутено към приятеля си, който седеше до нея! Публиката никак не
й помогна, всички се заливаха от смях.
След като се извиних, предложих един изпитан начин за вземане на
решения, но в неочаквана нова интерпретация: „Хвърлете монета! Ези - ще
се омъжа. Тура - няма".
Новата интерпретация, за която бях чул наскоро, е свързана с това да
наблюдаваме емоционалната си реакция от резултата.
35
 Да речем, че се падне ези - ще се омъжа. Каква е реакцията ви: ,Да!" и
щастлива усмивка или „Хм, може би трябва да хвърля два от три опита" и
разочаровано намръщване? Реакцията ви съвсем ясно показва какво
наистина искате да направите. Каквото и да е то, последвайте го.
Хвърлянето на монета е просто много ефективен начин да разберете какво
ви говори вашето сърце.

ПИТАЙТЕ КУЧЕТО

Ние много обичаме домашните си любимци. Ето защо едно от най-трудните

решения, които собственикът на животно ще трябва да вземе един ден, е,
когато ветеринарят поиска разрешение да приспи болния любимец. Да дадем
съгласието си за убиването на обичното ни животно изглежда жестоко, а за
будиста е и нарушение на основно нравствено правило. В същото време да
не оставим лекаря да сложи край на страданията на домашния ни любимец
изглежда още по-жестоко. Как да разрешим тази морална дилема?
Лесно. Попитайте кучето!
Джуди за пореден път завела боледуващото си от рак куче при ветеринаря.
Той казал, че няма какво повече да направи, освен да постави последната
инжекция. Джуди помолила да остане за няколко минути насаме със скъпото
си кученце. Тя ме беше чувала много пъти да давам съвета „Питайте кучето".
Затова обвила в прегръдките си своя обичан спътник, вгледала се в очите му
и попитала:
- Искаш ли да умреш сега? Дойде ли ти до гуша от този рак? Или искаш
да продължиш още малко?
Когато дълго време сте живели с домашен любимец и сте установили с него
отношения на обич, ще знаете какво иска той. Джуди съвсем ясно
почувствала, че доверчивото й малко куче все още не желае да се прости с
живота си. Затова тя казала на ветеринаря да не го прави.
Той се разгневил.
- Вие, будистите, сте толкова жестоки и глупави!
Но нямало какво да стори. Джуди отвела кучето си у дома.
Няколко месеца по-късно тя отново завела кучето си при доктора. То било
напълно оздравяло без никакви лекарства. Понякога и при хората ракът
изчезва неочаквано. Докторът не можел да повярва и след като направил
обстоен преглед, за да потвърди, че кучето е в добро здраве, казал:
- Вие, будистите, сте толкова състрадателни и мъдри!
Не е наше задължение да решаваме дали някой да живее, или да умре, дори
този някой да е животно. Нашата роля е да попитаме домашния си любимец.
Всеки собственик, който обича животното си, ще разбере какъв е отговорът.

36
После предаваме съобщението на ветеринаря. Решението е на кучето или
котката ви, не ваше. Те знаят.

ГРИЖИ СЕ, НЕ ЛЕКУВАЙ

Живея в Пърт като монах от 1983 година. С годините съм спечелил

доверието и уважението на местните будистки семейства дотолкова, че ме
смятат за нещо като почетен дядо на много младежи и девойки. Те са
израснали, посещавайки моя храм, и не се притесняват да споделят с мен
тайни, които никога не биха казали на родителите си!
Такъв е случаят с един млад лекар, който дойде да ме види. Наскоро бе
започнал работа като стажант в голяма болница в Пърт. Предния ден беше
загубил първия си пациент - млада жена - при трагични обстоятелства. Той
трябваше да съобщи на съпруга, че младата му жена е мъртва и че двете им
малки деца са останали без майка. Докторът стажант се чувстваше виновен,
че не е успял да помогне на това младо семейство.
Разбира се, той нямаше вина. Направил беше всичко, което медицината
можеше да направи за пациентката. Чувството за провал се дължеше на нещо
друго и тъкмо за това разговарях с него.
- Ако вярваш, че твой дълг като лекар е да излекуваш пациента си, тогава
се приготви да изживееш този провал още много пъти. В хода на практиката
ти много от пациентите ти ще умрат. Но ако приемеш, че твое основно
задължение е да полагаш грижи за болните, ти никога няма да се провалиш.
Дори да не съумееш да излекуваш всички, винаги ще си в състояние да се
погрижиш за тях.
Той беше интелигентен млад човек и веднага разбра. Скоро стана много по-
добър лекар. Основната му цел сега беше да се грижи за пациентите си. Ако
оздравееха, това беше прекрасен бонус, но ако се случеше да умрат, те си
отиваха, стоплени от положените за тях грижи.
Много от ужасните медицински интервенции, на които лекарите подлагат
пациентите в отчаян опит да ги поддържат живи, когато смъртта е
неизбежна, се дължат на факта, че обществото ни цени излекуването повече
от полагането на грижи. Ако наблегнем по-скоро на грижите, отколкото на
излекуването, не само последните мигове на много болни ще бъдат из-
пълнени със спокойствие и мир, но и според мен повече пациенти ще
оздравеят!

37
 МЛЯКО И БИСКВИТИ

Старши хирург в престижна болница в Америка прегледал медицинския

картон на насочената към него жена. Ракът бил напреднал и всички останали
болници в региона смятали случая за безнадежден. Лечението щяло да бъде
сложно, скъпо и с много малък шанс за спасение. След като прегледал
подробно данните й и поразпитал на няколко места, той поел трудния
случай.
Колегите му били изненадани от количеството средства, които бил готов да
вложи в лечението на жената. Той се обадил на хора, на които бил правил
услуги, за да събере екип от водещи специалисти от всички краища на
страната, и посвещавал много от ограниченото си време и енергия, за да
помогне на тази пациентка.
Изключителните усилия на лекаря дали резултат. След много месеци той
можел да каже на жената, че ракът е в пълна ремисия и че я очакват още
много щастливи години. Тя била във възторг.
Няколко дни по-късно получила по пощата сметката от болницата. С ужас
жената отворила плика, очаквайки да види такса за стотици хиляди долари.
Вместо това видяла няколко реда, написани с почерка на доктора:
Платено преди 25 години с чаша мляко и две бисквити.
Двайсет и пет години по-рано лекарят бил беден студент по медицина,
който се опитвал да си плаща следването, като се хващал на временна работа
тук-там. Понякога работел като търговски посредник. В края на един горещ
ден, в който не успял да продаде нищо, той почукал на поредната врата и
отвътре излязла жена. Тя изслушала изтърканата търговска реклама и
отказала да купи каквото и да е. После обаче попитала младежа, който имал
уморен вид:
- Яли ли сте нещо?
- Последно за закуска, госпожо.
- В такъв случай почакайте тук - казала тя и бързо се върнала с чаша мляко
и две бисквити за изтощения студент по медицина.
Двайсет и пет години по-късно студентът бил старши хирург в престижна
болница. Когато прегледал медицинския картон на жената, името му се
сторило познато. Няколко телефонни обаждания потвърдили, че тя
действително е любезната жена, която му била предложила толкова
навременната закуска.
От благодарност за този малък жест на доброта преди много години, който
никога не забравил, лекарят не само направил всичко по силите си, за да
победи рака, но и платил сметката й.

38
 ВИНАТА НА ТЪРГОВСКИЯ ПОСРЕДНИК

Когато бях студент и косата ми беше много, много по-дълга от сега, аз също
се хващах на случайна работа по време на университетските ваканции, за да
свързвам двата края. Едно от тези занимания бе да продавам детски
енциклопедии от врата на врата.
Първо трябваше да науча рекламната реч. Тя беше кратка и в нея
убедително се изтъкваше, че ако не закупите този удивителен източник на
знания, ще лишите скъпото си дете от подходящото образование. Бях
инструктиран да оказвам психологически натиск върху родителите, за да ги
накарам да се почувстват виновни, едва ли не тирани и насилници, ако
безотговорно изберат да не закупят за децата си този великолепен комплект
образователни книги.
Подобен агресивен подход беше неморален. Знаех го. Но бях млад и отчаян.
Първия ден продадох един комплект на много симпатично младо
семейство, което наскоро се бе преместило в нова къща с двете си малки
дечица. През нощта не спах добре. Не спирах да мисля за младите родители,
обременени с поредната сметка, защото им бях продал глупавата, скапана
енциклопедия. Почувствах се толкова гузен, че на следващата сутрин
напуснах.
Дълги години се разкайвах за тази продажба. По-късно, когато станах
монах, се научих да си прощавам. Все пак бях толкова незрял в дългокосите
си години.
Веднъж по време на петъчен разговор в Пърт споменах този случай като
пример за прошка. След това при мен дойде млада жена, може би
наближаваща трийсетте.
- Може да не ми повярвате, но това, което ще ви кажа, е самата истина! -
започна тя. - Когато бях много малка и живеех в Лондон, един дългокос
студент дойде у дома и продаде на мама и татко същата детска
енциклопедия. Обожавах тези книги! - каза тя разпалено.
- Това бяха най-любимите ми книги. Може и да не сте били вие, но така
или иначе много ви благодаря.
По изключение не знаех какво да кажа.
Сега, когато знам как работи тази вселена, съм почти сигурен, че аз съм
продал на родителите й онези книги.

САГА ЗА ПАЯКА СЪС СУИЦИДНИ ПОМИСЛИ

Един млад и щастлив паяк намерил идеалния ъгъл в тиха стая, където да
построи първия си дом. Той радостно се заловил да плете и изработил

39
прекрасна паяжина, достатъчно изящна, за да бъде включена в
„Спайдъруърлд: Дом и градина". Изтощен, но горд от усилията си, младият
паяк се настанил в центъра на паяжината в очакване на обяда.
В стаята влязла възрастна жена и като видяла паяка, надала такъв вик, че я
чул дори полуглухият й съпруг. Когато видял кое я е разстроило, той бързо
разбил на пух и прах първия дом на паяка. Паякът имал късмет и се спасил.
Стреснат, но непоколебим, той запълзял към друга къща и си построил
втори дом, този път не толкова изискан и красив, но достатъчно приятен.
Преди по въздуха да пристигне първото му ястие, прислужницата забелязала
паяжината и я унищожила с метлата си. Бедният паяк отново трябвало да се
спасява с бягство.
Същото нещо се случило в следващата къща, и в следващата, и в по-
следващата. След грубото посегателство и над шестия му дом съвсем
обяснимо бедното паяче започнало да страда от симптоми на
посттравматичен стрес. Развило параноя към ъглите и мъчителна
тревожност при мисълта за плетене на паяжини.
Докато пълзяло по пътя, уморено и гладно, го завладели негативни мисли:
„Никой не ме харесва. Искам само спокоен дом някъде. На никого няма да
навредя. Просто искам да си ловя мухи и насекоми. Те и без това на никого
не трябват. Животът е толкова несправедлив. Гладен съм. Уморен съм.
Толкова ми е... самотно".
И паячето се разплакало.
Скоро го навестила мисълта за самоубийство. „Никой не ме обича. Какъв
смисъл има да продължавам? Никога няма да си намеря дом. Никога няма да
си намеря храна. Може би е по-добре да се самоубия."
Изпълнен с мрачна решителност, паякът умишлено запълзял към обувките
на минувачите, но всеки път се оказвал в безопасното пространство между
предната част на подметката и тока. После тръгнал да прекосява
натовареното шосе, но все се оказвал между колелата, никога под тях. Когато
си депресиран, нищо не можеш да направиш както трябва, дори да се
самоубиеш.
Скоро паякът се отказал дори от опита да се самоубие. Като хлипал и
подсмърчал, той се заклатушкал край пътя като пияница, без да знае накъде
отива. Не след дълго почувствал, че някой го наблюдава. Спрял се и когато
се обърнал, видял голям, тлъст, щастлив паяк, който благо му се усмихвал.
- Защо плачеш? - попитал дебелият щастлив паяк.
Хлипайки, паякът заразказвал тъжната история на живота си, като от време
на време спирал да си поеме въздух и бършел носа си с кърпичка. Когато
свършил разказа за неволите си, той осъзнал, че не всички паяци са хилави и
депресирани. Този бил тлъст и изглеждал много щастлив.
- Защо си толкова дебел и щастлив? - попитал паякът самоубиец. Тлъстият

40
паяк само се усмихнал благо. - Нима никой не се е опитвал да унищожи
паяжините ти, създадени с толкова труд?
- През целия си живот съм изплел само една - казал дебелият паяк. - Всеки
ден получавам храна в изобилие. Всъщност - добавил състрадателно той -
има повече от достатъчно за двама ни. Ела да живееш при мен.
- Почакай - казал депресираният паяк. - Къде на този свят можеш да
създадеш паяжина, която да остане непокътната толкова време?
- О! - възкликнал дебелият щастлив паяк. - Оплетох я в кутията за дарения
в храма на Аджан Брам. Там никога нищо не ме безпокои!

ТАЙНАТА НА ЩАСТЛИВИЯ БРАК

Много свещеници и монаси извършват брачни церемонии, макар че те

самите водят безбрачен живот. Аз самият съм отслужил навремето немалко
сватбени церемонии. Веднъж дори венчах двойка знаменитости и снимката
ми се появи в малайзийското издание на списание Hello!
По време на церемонията от мен се иска да дам на романтично-наивната
двойка някои мъдри съвети. Правя това от егоизъм. Не искам тези, които
току-що съм оженил, да ме безпокоят след време с брачните си проблеми.
Затова на церемонията им казвам „тайната" на щастливия брак и те ме
оставят на мира. Aз съм доволен. Те са доволни. Всички печелим!
Та каква е „тайната" на щастливия брак?
В подходящия момент, обикновено след размяната на пръстените, аз
поглеждам в очите булката и й казвам:
- Вече си омъжена жена. От този момент не бива да мислиш за себе си.
Тя веднага кимва и се усмихва щастливо.
После поглеждам към младоженеца и казвам:
- Вече си женен мъж. Ти също не трябва да мислиш повече за себе си.
Не знам защо, но мъжът почти винаги помълчава няколко секунди, преди
да каже „да".
Докато все така гледам него, аз добавям:
- И отсега нататък не трябва никога да мислиш за жена си.
После бързо се обръщам към булката и й казвам:
- И ти не трябва да мислиш за съпруга си отсега нататък.
Харесва ми да виждам как на лицата на младите се появява смутено
изражение. Не е нужно да четеш мисли, за да знаеш какво си мислят: „Какви
ги говори този смахнат монах?"
Объркването е много ефективно средство за обучение. Докато хората са се
съсредоточили в разрешаването на загадката, можете да им преподадете от-
говора и те ще се вслушат в него.

41
 - Когато се ожените - обяснявам аз, - не бива да мислите за себе си, в
противен случай няма да допринесете нищо в брака. Също така, когато сте
женени, не бива винаги да мислите за партньора си - в противен случай само
ще давате и давате, и давате, докато не ви остане нищо. Вместо това, когато
се ожените, трябва да мислите само за „нас". В брака сте заедно.
В този момент двамата се поглеждат и се усмихват. Веднага им става ясно.
В брака важното сме „ние", а не аз, той или тя.
За да съм сигурен, че са разбрали „тайната", ги питам:
- Когато в брака ви възникне проблем, чий е той?
- Наш - отговарят те в един глас.
- Много добре! - казвам аз с широка усмивка.
Когато в една връзка възникне проблем и вие смятате, че проблемът е на
партньора ви, с това няма да допринесете за разрешаването му. Ако смятате,
че проблемът е ваш, ще пренебрегнете половината от решението. Но ако
приемате всяка трудност като „ваш" проблем, ще намирате решенията
заедно. Това прави брака богат и щастлив.

СВЕТЕНА ВОДА

Друга част от будистката сватбена церемония е поръсването на щастливата

двойка със светена вода - за късмет. Всъщност в днешно време браковете се
нуждаят от всичкия наличен късмет, затова аз обикновено хубавичко ги
наквасвам! Когато гримът на булката започне да се размазва и спиралата се
разтече по бузите й, аз казвам на съпруга:
-Ето че сега виждаш как изглежда тя!
По-добре да го открие сега, отколкото по-късно, добавям.
Веднъж в самолета на връщане за Пърт прочетох пълната версия на
австралийската митническа наредба. С изненада разбрах, че едно от нещата,
забранени за внасяне в страната, е светената вода. Вижте само! Може би това
е причината за подобна забрана:
В доброто старо време, когато австралийските летища са имали „зелен
канал", през който можеш просто да си излезеш от аерогарата, спрели един
случаен пътник австралиец. Когато митническите служители отворили
куфара му, намерили две шишета с недекларирано уиски, скрити под саката
и панталоните.
- Какво е това? - попитал единият служител.
- Аз съм религиозен човек - отговорил съобразителният пътник. - Връщам
се от поклонение на светите места в Лурд, франция. Това е само светена вода.
- Хммм, тогава защо на етикета пише „Джони Уокър"? - попитал
42
митничарят.
- Трябваше все в нещо да налея водата. Тези две шишета бяха празни, нали
разбирате? Може ли да си вървя?
Изпълненият с подозрение митничар решил да отвори едно от шишетата.
Когато го помирисал, той Заявил:
- Това не е светена вода. Това е уиски! Помиришете сам.
Пътникът надигнал шишето към носа си, вдишал и възкликнал:
- О, господи! Прав сте. Станало е чудо. Алилуя!
Оттогава може би светената вода е едно от нещата, които е забранено да се
внасят в Австралия.

РИСКОВЕТЕ ОТ ШОФИРАНЕТО В НЕТРЕЗВО СЪСТОЯНИЕ

На будистите не се разрешава да превръщат водата във вино, което може

би е една от причините в Австралия да има повече християни, отколкото
будисти.
Преди много години в Сидни един човек решил да се прибере у дома след
купон в офиса, където бил изпил прекалено много бири. Сметнал, че
вероятността да го хванат в нетрезво състояние зад волана е съвсем малка.
Същата вечер полицията в Сидни била поставила постове по най-
оживените маршрути, за да проверява за алкохол всички шофьори. За
нещастие, пост имало и на пътя, по който се прибирал мъжът, и той попаднал
в капана. Нямало как да се измъкне.
Докато чакал да бъде проверен, той се примирил с мисълта, че ще получи
солена глоба, може би дори ще си изгуби книжката. Мъжът проклинал
лошия си късмет. Оставало му само да чака момента на неизбежното
нещастие и унижение. Той усещал как го поглъща мракът на обречеността.
Дошъл редът му и полицаят го помолил да излезе от колата, подавайки му
дрегера за алкохол.
В същия момент се чул силен трясък. Кола, която Забавила ход прекалено
внезапно, била ударена отзад от друга кола. Когато чул трясъка, полицаят
си взел обратно апарата и казал:
- По-важно е да се погрижа за катастрофата, отколкото да отчитам нивото
на алкохол. Върнете се в колата си и се прибирайте.
Мъжът бил на косъм от това да го хванат. Почувствал се невероятен
късметлия. Пъхнал се обратно в колата и потеглил, като си тананикал из
целия път.
На другата сутрин го събудил звънецът, който не спирал да звъни. Той се
измъкнал от леглото и се заобличал. Главата му пулсирала от ужасния

43
махмурлук, резултат от снощното купонясване. Няколко минути по-късно
отворил и видял на прага двама полицаи.
Отначало се разтревожил, но си казал: „Не могат да ме арестуват сега. Все
пак не шофирам".
- Добро утро, господине.
- Добро утро, полицаи. Има ли някакъв проблем?
- Бихте ли ни пуснали да погледнем в гаража ви?
Мъжът бил сигурен, че няма какво да крие в гаража.
Така че - защо не?
- Разбира се, господа полицаи, винаги съм готов да сътруднича на
местната полиция - отговорил той. - Елате.
И уверено закрачил към гаража.
Когато отворил вратата, лицето му пребледняло, устните затреперили, а
очите му едва не изхвръкнали от орбитите. Защото в гаража му имало...
полицейска кола! Бил се прибрал с погрешната кола!
Ето какви рискове крие шофирането в нетрезво състояние.

СВЕЩЕНИТЕ ЕКСКРЕМЕНТИ

Хората си мислят, че животът се е променил изключително много от

далечното минало до днес. И все пак, ако прочетем някои от историите zа
провинили се будистки монаси и монахини, живели преди 2500 години в
Индия, ще ни стане ясно, че има неща, които никога не се променят.
В един женски манастир по времето на Буда, много преди появата на
отходната канализация, работата на една от монахините била да изпразва
кофите с изпражнения и други отпадъци от манастирските тоалетни. Рано
една сутрин, вместо да ги изхвърли на обозначеното място, нехайната
монахиня изсипала екскрементите през стената на манастира.
По някаква случайност от другата страна в този момент минавал пременен
търговец, запътил се към двореца за среща с краля. Каквото и да замислял,
всичко се променило, когато върху главата му се изсипала кофа с лайна.
Търговецът се разстроил. Ядосал се. Разярил се.
Знаейки откъде са паднали нечистотиите, той извикал:
- Това не може да са истински монахини! Това са само стари вещици и
проститутки! Ще подпаля свърталището им!
И като взел една от запалените факли, с които осветявали улиците рано
сутрин, той се запътил към женския манастир с клетви и викове, покрит
целият с изпражнения.
Един набожен будист мирянин видял разярения мъж и спокойно го попитал
какво се е случило. Когато чул, че една от монахините била хвърлила отгоре

44
му кофа с изпражнения, будистът мирянин възкликнал:
- Невероятно! Вие сте такъв късметлия! Получаването на лична
благословия от света монахиня по този уникален начин предвещава
изключително щастие.
- Наистина ли? - казал лековерният търговец.
- Абсолютно! Сега се върнете вкъщи, изкъпете се, преоблечете се и тогава
вървете в двореца. Нещо прекрасно ще ви се случи днес.
Търговецът се втурнал към къщи, без да си губи времето да пали манастира,
изкъпал се, преоблякъл се и отишъл в двореца. Същия ден кралят му
предложил изключително доходоносен правителствен контракт.
Очарованият търговец казал на всичките си приятели:
- Ако искате да имате истински късмет в бизнеса, помолете светите
монахини за най-добрата благословия - свещени екскременти. При мен
помогна!
Когато чул историята по време на една от обиколките си, Буда смъмрил
монахините. Казал им, че са имали късмет с находчивия мирянин, който
убедил суеверния търговец, че да ти излеят нечистотии на главата, носи
добро. Някои хора могат да повярват на всичко.
Поради това Буда постановил монашеско правило за монахините. И до днес,
2500 години по-късно, осмото правило за будистките монахини в раздела,
наричан Пасития, гласи: „Монахинята не бива да хвърля нечистотии през
манастирската стена".

ПРОИЗХОДЪТ НА МАТЕРИАЛИЗМА

Една добра монахиня водела много прост живот. Тя не притежавала почти

никакви вещи и обитавала пещера. Всяка сутрин вземала паничката си и
отивала в близкото село да проси подаяние - колкото да има с какво да се
нахрани веднъж дневно. Разполагала с много време да медитира, да учи и да
предава познанията си на местните селяни.
Когато се върнала от обиколката си една сутрин, тя забелязала дупка в
скромната си роба. Това се случвало не за първи път. В пещерата й живеело
семейство мишки. И тя пак намерила парченце плат и зашила нова кръпка на
робата си. Докато шиела, си помислила, че ако има котка, няма да има мишки
и няма да й се налага да прекарва толкова време в кърпене. Затова на другия
ден помолила селяните да й дадат котка - и те й дали една добра котка, с цвят
като този на робата й.
Котката се нуждаела от мляко и риба, затова всяка сутрин монахинята била
принудена да моли селяните и за тези неща. Един ден си помислила, че ако
си има крава, няма да се налага да иска мляко, за да храни котката, която я
45
пазела от мишките, които гризели робата й. Затова помолила един от
богатите си поддръжници за крава.
Щом се сдобила с крава, монахинята трябвало да й набавя трева. Затова тя
помолила селяните за трева, за да храни кравата, която й давала мляко за
котката, която я пазела от мишките, които гризели робата й.
След няколко дни монахинята си помислила, че ако има свое пасище, няма
да се налага всеки ден да безпокои бедните селяни за трева. Затова
организирала събиране на дарения, за да закупи едно пасище наблизо, което
да дава трева на кравата, която давала мляко за котката, която я пазела от
мишките, които гризели робата й.
Много трудоемко било да се полагат грижи за пасището, да се хваща
кравата и да се дои всяка сутрин, Затова монахинята си помислила, че ще е
добре да си има помощник, момче, което да върши всички тези работи
вместо нея. В замяна тя ще го напътства и учи. Селяните избрали момче от
бедно семейство, което отчаяно се нуждаело от нравствени напътствия. Ето
че сега тя имала момче, което да се грижи за пасището, което давало трева
за кравата, която давала мляко за котката, която я пазела от мишките, които
гризели робата й.
Сега монахинята била принудена да събира над два пъти повече храна всяка
сутрин, защото малките момчета ядат много. Освен това й била нужна
колиба, в която да спи то, защото в противоречие с правилата било момчето
да спи в една пещера с монахинята. Затова тя помолила селяните да построят
колиба за момчето, което се грижело за пасището, което давало трева за
кравата, която давала мляко за котката, която я пазела от мишките, които
гризели робата й.
Някъде по това време монахинята забелязала, че селяните я отбягват. Те се
опасявали, че отново ще ги помоли за нещо. Дори когато видели в
далечината да се приближава кафява крава, те си мислели, че това е мо-
нахинята, и бягали по къщите си, където заключвали вратите и дърпали
пердетата.
Когато един селянин отишъл да я попита нещо, свързано с медитация, тя
отговорила:
- Съжалявам. Не сега. Прекалено съм заета. Трябва да наглеждам
колибата, която строят за момчето, което се грижи за моето пасище, в което
пасе моята крава, която дава мляко за кафявата ми котка, която ме пази от
мишките, за да не се налага все да си кърпя робата.
Тогава забелязала какво казва и осъзнала: „Ето ги корените на
материализма".
Тя казала на селяните да съборят колибата, пратила момчето да си върви у
дома, подарила кравата и пасището и намерила за котката добри стопани.
Няколко дни по-късно отново водела прост живот. Имала малко

46
притежания и обитавала пещера. Една сутрин, след като се върнала от
селото, където била събрала подаяния колкото да се нахрани веднъж, забеля-
зала, че мишките пак били изгризали дупка в робата й. Тя с радост я
закърпила.

КИТ-КАТ

Това е истинската история на една забележителна котка, обитавала

манастира „Бодхиняна", на 65 км южно от Пърт, където живея аз.
Кит-Кат се роди в моя манастир. Майка й беше неопитомена котка, която
бродеше из близката гора. Открихме изоставеното и гладно котенце,
сгушено в един кух дънер.
Докато растеше, Кит-Кат хващаше все повече птички. Звънчето на врата й
не постигна друго, освен да я научи да стъпва безшумно, та да не издава
никакъв звук. За жалост, въпреки че монасите обичаха Кит-Кат, тя трябваше
да си върви. Австралийската гора не е подходяща среда за домашна котка.
Намерих й хубав дом в крайбрежното предградие Уотърманс Бей, в
северната част на Пърт. Когато Кит-Кат трябваше да тръгва, аз я взех в ръце,
пъхнах я в торба и я поставих отзад в колата на новата й собственица, на
мястото, където обикновено са краката на пътниците. Почувствах се
виновен, че постъпвам така с котка, която ми се беше доверила.
Крис, новата собственичка, откарала котката право в дома си в Уотърманс
Бей, занесла торбата в къщата и пуснала Кит-Кат едва когато всички врати
били затворени. Искала котката да свикне с новото си семейство, преди да
излезе в градината.
Три дни по-късно, в един горещ съботен следобед, тя пуснала Кит-Кат в
градината. Кит-Кат моментално побягнала към портата. Крис се втурнала
след нея, но котката била прекалено бърза. Затова Крис скочила в колата и
започнала да обикаля из квартала и да я търси. Нито следа. Кит-Кат била
изчезнала.
В този момент може би си мислите, че Кит-Кат в края на краищата е успяла
да намери пътя обратно към манастира, на 85 км разстояние. Ако е така,
грешите. Кит-Кат беше твърде умна, за да измине такъв дълъг път.
Същата събота аз преподавах в нашия градски център в Ноламара, на 78 км
северно от манастира и на около 12 км югоизточно от Уотърманс Бей.
Докато минавах покрай затворената масивна дървена врата на храма в Пърт,
чух отвън странен шум. Когато отворих вратата, видях малката Кит-Кат,
която гледаше нагоре към мен и мяукаше. Взех я в прегръдките си, за да я
внеса, и усетих, че лапите й парят. Навън беше над 40 градуса. Сипвах мляко
в чинийката отново и отново, толкова беше дехидратирана. После я оставих

47
да прави каквото котките умеят най-добре - да се свие на кълбо и да заспи.
Малко след появата на Кит-Кат ми позвъни Крис и се заизвинява:
- Толкова съжалявам, Аджан Брам. Пуснах котката навън и тя избяга.
Обикалям с колата да я търся вече почти два часа. Толкова съжалявам. Може
би ще намери пътя обратно към манастира.
- Не се тревожи, Крие - отговорих аз. - Кит-Кат е тук при мен, в Ноламара.
Помня как Крис ахна. Не можеше да повярва. По-късно дойде, за да се
увери. Кит-Кат ме беше намерила в голям град, където никога преди не бе
ходила. Беше пробягала 12 км за малко по-малко от два часа, прекосявайки
голяма магистрала и други натоварени пътища, без карта и без да може да
попита за посоката, за да открие единствения човек, който я обичаше, в град
с над един милион жители.
Кит-Кат беше напускала манастира само веднъж, когато я отведохме при
местния ветеринар, за да се „Замонаши" и да не ражда. Никога преди не бе
приближавала разрастващата се територия на Пърт - тя беше провинциална
котка. Когато напусна манастира, беше в торба на пода под задната седалка
на колата. Нямаше как да види къде отива. И все пак тази умна котка успя да
ме намери толкова бързо.
Разбира се, след това Кит-Кат се върна в манастира, където живя още много
щастливи години. След 22-годишен котешки живот тя умря в манастира и бе
погребана под свещеното дърво бодхи пред главната зала.

КУЧЕШКО УСАМОТЕНИЕ

За да съм справедлив към всички домашни любимци, ще ви разкажа и една

история, изпратена ми неотдавна. В нея герой е много умно куче, което
намерило начин да се справи със стреса на съвременния живот.
Една жена се връщала от пазаруване. Когато отворила входната врата на
къщата си, някакво голямо куче се втурнало покрай нея и влязло вътре.
Докато жената остави чантите, кучето вече се било свило в ъгъла на една от
стаите и спяло дълбоко. Било порода лабрадор, имало нашийник и
изглеждало чисто, така че със сигурност не било бездомно. Добрата жена
обичала кучета, особено като това в къщата й, затова му позволила да остане.
Два часа по-късно то се събудило и жената го пуснала. Кучето изчезнало.
На другия ден то се върнало и тя пак го пуснала да влезе. Кучето отишло в
същия тих ъгъл, свило се на кълбо и отново спало два часа.
След като нещата се повторили още два-три пъти, жената се зачудила къде
живее симпатичното куче и защо продължава да идва в къщата й. Затова
написала бележка, която сгънала и пъхнала под нашийника на лабрадора. На
бележката пишело нещо от този род:
48
 Вашето куче идва в къщата ми всеки следобед през последните пет
дни. Единственото, което прави, е да спи. Аз нямам нищо против, тъй
като то е толкова очарователно и добро. Просто се чудя къде живее
и защо продължава да идва тук.
На другия ден кучето се върнало да поспи в ъгъла си, но под нашийника
му била пъхната друга бележка. Отговорът бил следният:
Кучето ми живее в шумна къща заедно със заядливата ми жена и
четири деца, две от които нямат пет години. Идва в къщата ви на
тишина и спокойствие и да си отспи. Може ли да дойда и аз?

УДИВИТЕЛНА ИСТОРИЯ ЗА СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО

Един австралиец бил на трекинг в подножието на Хималаите, в областта

Ладак, която се намира на Запад от Тибет. Гледката била толкова
внушителна, че той поизостанал от другите, щракайки с апарата. За
нещастие, в опита си да застигне групата по пряк път, той поел в грешна
посока, престанал да ги вижда и съвсем се изгубил.
След като бродил в пустошта без карта близо два часа, сериозно се
разтревожил. Слънцето залязло зад върховете, било тъмно, студено и
опасно, а той все така нямал представа накъде да върви. Внезапно съзрял
светлини пред себе си и тръгнал натам. Стигнал до стар будистки манастир,
закътан в уединението на планината. Любезният настоятел изслушал разказа
му и го поканил да прекара нощта в неговата стая, която единствена в
манастира имала легло по западен модел. Състрадателният настоятел щял да
спи на друго място. Той знаел къде е отишла групата и щял да прати с
австралиеца монах, който да го заведе при останалите.
След скромна вечеря мъжът бързо заспал в удобното легло на настоятеля.
В полунощ се събудил от звуците на най-удивителната музика, която някога
бил чувал. Въпреки че бил ходил на много концерти в Операта в Сидни, той
никога, никога не бил слушал толкова нежна и вълнуваща мелодия, която го
изпълвала с дълбоко блаженство. По бузите му се застичали сълзи на екстаз,
докато лежал, попивайки всеки божествен звук. Не усетил кога е заспал, но
небесната музика го пренесла в най-релаксиращия дълбок сън в живота му.
Когато се събудил, се чувствал напълно отпочинал и удовлетворен за първи
път от много години.
След като закусил, мъжът отишъл при настоятеля, за да му благодари,
задето му бил отстъпил леглото си. Разказал му за музиката и го попитал
каква е.
- О, това ли? - казал настоятелят.

49
 - Да, беше невероятно. Не съм чувал нещо подобно.
- Това, млади човече, е нещо свръхестествено. Според манастирските
правила не би трябвало да ви казвам, защото не сте монах.
Австралиецът се намръщил, извадил портфейла и предложил на настоятеля
сто долара.
- Не! Не! - възпротивил се настоятелят.
- Добре, колко? - попитал австралиецът.
- Вижте - отвърнал твърдо настоятелят, - дори да ми предложите сто
милиона долара, пак не мога да ви кажа. Само на монасите е разрешено да
знаят!
Австралиецът си тръгнал, без да успее да подкупи настоятеля. Скоро се
присъединил към групата, завършил успешно трекинга и се върнал в
Австралия.
На родна земя не спирал да мисли за свръхестествената музика. Дотолкова
се вманиачил, че си изгубил съня и на работа бил уморен и разсеян. Посетил
един от най-добрите психолози в Сидни, но така и не успял да изтръгне
музиката от ума си. Тя буквално го докарвала до лудост. Можел да направи
само едно.
Почти година след посещението си той отново стоял на прага на манастира
в Ладак. Помолил да се види с настоятеля. Той го помнел. Австралиецът
обяснил, че просто трябва да разбере какво създава онази музика - в
противен случай ще полудее.
- Съжалявам - казал с искрено състрадание настоятелят. - Както ви казах
и предишния път, не мога да ви разкрия това, защото не сте монах.
- Тогава ме направете монах! - отвърнал австралиецът.
Нужни са две години на подготовка, обучение и усвояване на всички
песнопения, за да станеш монах в манастир със строги правила.
Австралиецът се подложил на целия този суров процес. Две години по-късно
настоятелят го посветил в монашество.
Още щом приключила церемонията, австралиецът попитал настоятеля:
- Ето сега съм монах, можете да ми кажете. Каква е онази небесна музика?
- Ела в стаята ми в полунощ и ще ти покажа - отговорил настоятелят с
усмивка.
Новопосвещеният монах дошъл час по-рано, толкова бил развълнуван.
Чакал бил три години, пожертвал бил всичко, като учел с всички сили, за да
стане монах. Ето че моментът настъпил.
Малко преди полунощ настоятелят извадил стара връзка ключове от
бюрото си и дръпнал една завеса в стаята си, зад която имало скрита дървена
врата. Той я отворил с дървения ключ. Тежкото изскърцване говорело, че
вратата не била отваряна от много години, може би дори десетилетия. Имало
коридор, в дъното на който се виждала желязна врата. Докато вървели към

50
нея, стар манастирски часовник отброявал дванайсет полунощ. Настоятелят
използвал железния ключ, за да отбори втората тежка врата. След като
прекрачили прага й, се чула небесната музика. Вълни на радост залели
тялото на австралиеца. В сравнение с това нищо друго в живота му нямало
значение. Двамата продължили към трета врата. Тя била направена от чисто
сребро, добито от планините. Такава врата би струвала цяло състояние в
Австралия, но човек не мисли за такива неща, когато чува музика, чиято кра-
сота не може да се опише. След като отворили сребърната врата със
сребърния ключ, мъжът видял още една, очевидно последна. Вратата била
направена от чисто злато с дебелина 15 см и украсена с безценни камъни.
Настоятелят извадил златния ключ и в същия момент се спрял пред златната
врата. Обръщайки се към австралиеца, той казал със сериозност, която
призовавала за пълно внимание:
- Сигурен ли си, че си готов за това? То е нещо свръхестествено. Ще те
промени завинаги. Готов ли си?
Австралиецът бил едновременно развълнуван и ужасен. Никога не бил
вземал толкова важно решение. Гледката зад златната врата можела да го
накара да си изгуби ума, но ако не погледнел, щял да се побърка. Затова
казал:
- Добре. Да го направим.
Настоятелят пъхнал златния ключ в ключалката. Тялото на австралиеца
неволно се разтърсило от трепет. Настоятелят бавно отворил древната тежка
врата.
И ето го! О, господи! Такова нещо простосмъртният не можел да проумее!
То не било от този свят! То било отвъд всички представи!
И какво било?
Съжалявам, но не ми е позволено да ви кажа, защото не сте монах!

МОЕТО ХИМАЛАЙСКО ПЪТЕШЕСТВИЕ

За първи път видях снимки на Хималаите като ученик в Лондон. Бяха

толкова необятни, диви и примамливи, че реших един ден да отида там.
Завърших университета през 1973 година, когато в северното полукълбо
беше лято. Преди да започна работа като учител, отпътувах от гара Виктория
в Лондон за Индия и могъщите Хималаи. Две седмици по-късно бях в Индия,
където валеше всеки ден. Ако бях проверил, преди да планирам пътуването
си, щях да открия, че на субконтинента е започнал сезонът на мусоните. Дори
когато отидох на север в Катманду, никога не виждах Хималаите, само
дъждовни облаци. Бързо изгубих надежда, че ще зърна най-великите пла-
нини на света. За щастие в тази екзотична земя има толкова други неща,

51
които можеш да свършиш.
Веднъж в Катманду двама американци ми казаха, че пощенската кола,
която ходи на север до границата с Тибет, взема пътници за по няколко
рупии. Екскурзията беше атрактивна и на другата сутрин се намирах в
пощенската кола, която пътуваше на север.
Към един часа шофьорът спря за обяд в малко планинско село. Двамата
американци предложиха да се изкачим на малкия хълм наблизо, докато
шофьорът ни се нахрани. Когато стигнахме върха на хълма петнайсет
минути по-късно, облаците на север се разкъсаха. За първи път успях да видя
огромната хималайска верига в измития от дъжда въздух. От гледката дъхът
ми секна - повече, отколкото от изкачването по хълма.
За съжаление, бях оставил фотоапарата в колата. Побягнах надолу по
хълма, грабнах го и затичах обратно нагоре с всички сили. В мига, в който
стигнах върха, облаците скриха гледката. Изпуснах я за секунди. Както се
оказа, повече нямаше да видя планините. Американците, които просто бяха
седнали да се полюбуват на вдъхновяващия пейзаж, се обърнаха към мен и
ме попитаха къде съм се дянал. Дори по-лошо, с поразителни детайли
описаха невероятната гледка и чудото, което бях изпуснал.
Почувствах се пълен глупак. Ходенето за фотоапарата ми беше струвало
необикновената гледка. Но научих, че когато се опитваш да уловиш момента,
било на снимка или като го запишеш на хартия, той често ти убягва и
пропускаш чудото.
Също като божествените Хималаи, вълшебните моменти в живота трябва
да се преживеят, а не да се улавят с фотоапарат. Те и без това са незабравими,
така че за какво ни е да ги снимаме?

НЯКОЙ ТЕ НАБЛЮДАВА

В древността младежите научавали всичко, което трябвало да знаят за

живота, от един-единствен мъдрец учител. Един такъв учител имал
дванайсет ученици, на които им предстояло да завършат. Имал и дъщеря,
която всичките му ученици намирали за много привлекателна.
Един ден той обявил на учениците си, че има два проблема. Първият - че
трябва да намери съпруг 3а дъщеря си и според тогавашната традиция това
трябва да е един от дванайсетте ученици. Проблемът бил, че не можел да
реши кой от тях ще бъде най-добър съпруг.
Вторият проблем бил, че като баща на булката, той ще трябва да плати 3а
пищната сватбена церемония и да подари на младата двойка нова къща с
всички вещи от първа необходимост. А това било свързано с много разходи.
За да разреши и двата проблема, учителят обявил състезание. Той казал на

52
учениците си да се промъкнат в местното село под прикритието на нощта и
да откраднат всичко, което могат, без никой да ги види.
После да донесат нещата при него. Ученикът, който последвал указанията
и откраднел най-много, щял да спечели дъщеря му, а откраднатите ценности
щели да останат 3а щастливата двойка.
Учениците били шокирани от факта, че учителят им иска от тях да крадат.
Той бил изключително почтен човек. В онези дни обаче обетът 3а
послушание към учителя бил нещо много важно, затова приели състе-
занието. А кой знае, може причината да е в това, че всички младежи били
заслепени от копнеж по дъщерята на учителя?
През следващите седем дни учениците се промъквали в селото през нощта,
открадвали каквото могли и го носели на учителя си. Той внимателно
записвал кой какво е откраднал и от коя къща. И чудно, никой не бил хванат
на местопрестъплението.
В края на седмицата учителят събрал учениците, 3а да обяви резултата.
- Вие откраднахте много - започнал той, - достатъчно, 3а да осигури на
една двойка добър старт в живота. С изключение на едного, който не е
донесъл нищо. Защо?
Един стеснителен младеж излязъл напред и казал:
- Защото трябваше да следвам указанията ви, учителю.
- Какво искаш да кажеш? Нима не ви казах да крадете и да ми носите
вещите?
- Да, учителю - отговорил посърналият ученик, - но също така ни казахте
да крадем, стига никой да не ни види. Аз се промъкнах в много къщи в два
часа през нощта, когато всички спяха дълбоко. Но всеки път, щом се наканех
да взема нещо, усещах, че някой ме гледа. Затова трябваше да си тръгна с
празни ръце.
- Щом всички в къщата са спели, кой тогава те е наблюдавал? - попитал
учителят.
- Аз се наблюдавах. Виждах как се каня да открадна. Ето защо не взех
нищо.
- Много добре! Много добре! - възкликнал удовлетворено учителят. -
Имам поне един мъдър ученик, който ме е слушал през тези години. Всички
останали, глупаци такива, вземете откраднатите вещи и ги върнете на
собствениците им. Те няма да ви накажат. Аз им казах за „състезанието"
преди две седмици. Те ви очакваха. Затова никой не беше заловен. И
помнете, каквото и неморално деяние да извършите, някой винаги ще ви
види и този някой сте самият вие. Понеже вие го виждате, вие ще се
чувствате зле и ще страдате.
Разбира се, мъдрият ученик се оженил за красивата дъщеря. Учителят бил
достатъчно заможен да им осигури пищна сватбена церемония и къща-

53
мечта. И тъй като съпругът бил наистина мъдър, те действително живели
щастливо до края на дните си.

КАК ЕДИН УЧЕНИК СЕ НАУЧИЛ ДА СЕ СМЕЕ НА ОБИДИТЕ

Предишната история е от Дребна Индия. Тази, която следва, е от Древна

Гърция, където методът на обучение бил доста сходен. Един-единствен
учител преподавал на учениците си всичко.
Учителят, за когото се разказва тук, бил избухлив и често хокал учениците
си и за най-малката грешка. След словесните обиди учителят вземал от
младежа и такса за привилегията да получи мъмрене. Това се считало за
допълнителна консултация, която заслужава да се заплати.
Един такъв ученик отишъл да работи в Атина след Завършването си.
Винаги, когато началникът му или някой друг му казвал обидни думи, той
започвал да се смее весело.
В онези дни една от най-лошите клетви, идващи от Близкия изток, била:
"Дано бълхите на хиляда камили се завъдят под мишниците ти!".
Той се смеел и на това. Никаква обида не можела да го засегне. Приятелите
и колегите му смятали, че му хлопа дъската, но във всяко друго отношение
той изглеждал с всичкия си. Затова те го попитали защо винаги се смее,
когато го мъмрят.
- Когато бях ученик - отговорил той, - трябваше да плащам за това, че ме
критикуват. Сега го получавам безплатно. Ето кое ме прави толкова щастлив.
Може би трябва да започнем да вземаме такса от децата си всеки път, когато
се наложи да им се скараме, че не са си почистили стаята или не са си
написали домашното. После, когато пораснат и партньорът им ги сгълчи или
шефът им се развика, те никога няма да се ядосат, а само ще се засмеят весело
- също като този ученик от Древна Гърция.

ДА СЕ УЧИМ ОТ ЗНАЕЩИТЕ

Моите приятели християни в Кеймбридж ми казаха, че смятат да започнат

работа на доброволни начала в местната болница и да помагат на хората с
умствена изостаналост. Като будист реших, че трябва и аз да предложа
доброволческите си услуги - „да не остана по-назад", както се казва. Така
че причината да се включа беше не друга, а просто религиозна ревност.
Всеки четвъртък следобед ние хващахме автобуса от Кеймбридж за
болница „Фулборн", за да помагаме в отделението за трудова терапия на
хората със синдром на Даун, които бяха настанени там. Приятелите ми
54
християни спряха да ходят след няколко седмици, но аз продължих две
години. Въпреки че повечето от свободното ми време отиваше в изучаване
на теоретична физика - след натоварения ми социален живот, който беше на
първо място, разбира се, - аз нито веднъж не пропуснах възможността да
посетя моите приятели със синдром на Даун. Наслаждавах се истински на
всеки четвъртък следобед.
Онова, което ме изненада, беше колко емоционално интелигентни бяха те.
Когато пристигнех уморен след купон предната вечер или потиснат, след
като бях скъсал с приятелка, те веднага усещаха. Прегръщаха ме и ми се
усмихваха с искреност, която ме разтапяше. Сърцата им бяха открити и
некомплицирани, за разлика от моето!
Като хетеросексуален мъж, живеещ в началото на 70-те, за мен беше
смущаващо да бъда прегръщан публично от друг мъж по такъв нежен начин.
Но невинната радост, която виждах на лицето на приятеля си, докато ме
прегръща, ме научи да се отпускам и също да се наслаждавам на момента.
Животът в болница „Фулборн" беше простичък и невинен и аз се чувствах
прекрасно сред тези хора, които много добре разбираха емоционалния свят.
Беше толкова различно от това да следваш в университета „Кеймбридж" и
да си принуден да общуваш с хора, които познаваха всичко друго, освен
собствените си чувства.
След две години в болница „Фулборн" натрупах такъв опит, че един
четвъртък шефът на отделението ми повери група пациенти, оставяйки ме
съвсем сам с тях през първата половина от следобеда, и друга група за
втората част от следобеда, отново сам. Аз нищо не подозирах. Приятелите
със синдрома на Даун определено бяха добри в пазенето на тайна.
Когато се канех да тръгвам, хората от персонала на отделението, онези, на
които плащаха, ме повикаха в голямата зала. Там редом с тях стояха
всичките ми приятели със синдрома на Даун, така захилени, че лицата им
още малко - и щяха да се разпукат. Щяха да ме награждават в чест на това,
че съм доброволецът, останал с тях най-дълго време.
Докато съм бил с едната група, другата група и персоналът бяха правили
подаръците. Настъпи моментът да ми ги дадат.
Подаръците не бяха достатъчно изкусно направени, за да се продават в
магазин, но ме разплакаха. Вече се бях научил от моите учители със
синдрома на Даун да показвам сълзите си пред други хора. Беше възхитител-
но. Когато осъзнала, че финалните ми изпити започват през следващата
седмица и това е последният ми ден при тях, шефката на отделението
предложила да организират благодарствена церемония, каза ми самата тя.
През сълзи отговорих, че всъщност изпитите ми започват едва след 10 дни.
- Може ли да дойда и другата седмица?
Те бяха така любезни да ми дадат още една седмица.

55
 Поглеждайки назад, виждам, че почти изцяло съм се научил на така
наречената „емоционална интелигентност" от приятелите ми със синдрома
на Даун. И до днес ги смятам за ненадминати експерти, за мои учители.

ПОМАГАЙТЕ НА ДРУГИТЕ, ЗА ДА ПОБЕДИТЕ ДЕПРЕСИЯТА

Хората, които работят като доброволци, често започват с идеята, че се

отплащат на обществото. Накрая обаче обикновено осъзнават, че са
получили много повече, отколкото са дали. Опитът им казва, че да посветиш
време на добра кауза, не е разход, а инвестиция, която винаги има висока
възвръщаемост.
Често съветвам хора с депресия да намерят старчески дом, болница или
друго благотворително заведение и да станат доброволци Като дават на
другите, те придават смисъл на живота си. В доброволческото служене те
откриват онова, което са изгубили - смисъла.
Когато служим, ние получаваме подхранваща емоционална обратна връзка,
каквато получих аз, когато служех на приятелите си със синдром на Даун.
Ние получаваме помощ от онези, на които сме смятали, че помагаме.
Самоуважението ни укрепва и ние действително започваме да харесваме
себе си и живота си. А това е краят на депресията.
Служенето на другите може да ви направи дори богат, както показва
следната история.
Неотдавна един приятел се нанесъл в малък апартамент след развода си.
Тъй като било невъзможно да държи породистото си куче в такова тясно
пространство, той му намерил добър дом при възрастна жена, която имала
куче от същата порода.
Един ден жената му се обадила в службата, за да го помоли да я закара от
къщата й в предградието до центъра на града, където имала час при лекаря.
Била ужасно притеснена и не можела да намери друг транспорт.
Приятелят ми имал собствен рекламен бизнес, който по онова време едва
прохождал. Тъй като сам си бил шеф, имал възможност да излезе от работа
и да закара жената при доктора. Това се превърнало в редовно таксиметрово
обслужване за добрата възрастна жена. Приятелят ми нямал нищо против да
я вози до зъболекаря или някъде другаде, защото да й помага, му носело
радост, освен това си отдъхвал от напрегнатата работа.
Една сутрин тя му позвънила, за да го попита дали има време да я закара на
важна среща с адвоката й. Той се съгласил, както обикновено, и я закарал до
адвокатската кантора в града. Тогава тя любезно го помолила да отдели още
няколко минути, за да я придружи, и той с радост го направил. И там, пред
адвоката, за негово изумление, тя го обявила за единствен наследник на

56
имуществото й, което било значително. На възрастната жена не й оставало
да живее още дълго.
Приятелят ми бил смаян от късмета си. Той просто искал да услужи, а и му
правело удоволствие да се грижи за нея. Последното, което очаквал, било да
наследи подобно богатство. Но тъкмо това се случва, когато отделяме време
да помагаме на другите. Най-малкото се чувстваме вътрешно удовлетворени,
а понякога има и други чудесни изненади!

ДЪЛБОКАТА ДУПКА

Както си вървял през гората, един човек видял пред себе си дупка.
Надникнал в нея и съзрял на дъното голяма торба със злато. Протегнал ръка
да грабне съкровището, но дупката била прекалено дълбока. Колкото и да се
протягал, не успял да стигне златото. В крайна сметка се отказал.
Продължил да върви из гората и срещнал друг човек. Разказал му за златото
в дупката, която била прекалено дълбока, за да го стигне. Тогава другият
човек намерил една пръчка, закривена като кука на върха, отишъл при
дупката и измъкнал златото с помощта на пръчката.
Щастието никога не е прекалено далечно и недостижимо. Нужни ни са само
малко повече мъдрост и състрадание.

Тогава можем да достигнем всичко.

КОГА Е ПОЗВОЛЕНО ДА СЕ ЛЪЖЕ?

Една вечер ми позвъни възрастна жена, много разстроена. Каза ми, че

същия ден излъгала съпруга си за първи път, откакто се оженили преди 40
години. Жената се чувстваше ужасно.
Съпругът й Дон получил инфаркт и бил настанен в болница. Спешно се
нуждаел от байпас, но трябвало да укрепне, преди да го оперират.
В стаята му имало още трима пациенти, които също чакали за байпас. Дон
се сприятелил с лежащия на съседното легло Джак, и то дотолкова, че когато
жена му го посетила една вечер, Дон я попитал как е Джак след операцията,
която му били направили сутринта.
- О, Джак е добре - отговорила жена му. - Възстановява се в интензивното.
За нещастие, истината била друга. Жената на Дон преди малко срещнала
опечалените близки на Джак във фоайето на болницата. Разбрала, че Джак е
починал. Но не била в състояние да каже на съпруга си, че новият му приятел
е починал при същата операция, която предстояла и на него самия на
57
следващия ден. Затова го излъгала.
Дон преживя на косъм своята операция. В продължение на три дни той се
бори за живота си и накрая успя. Често си мисля, че ако жена му беше казала
истината, тази допълнителна доза тревога вероятно щеше да го накара да се
предаде. Лъжата му беше спасила живота.
Затова казвам на последователите си, че има случаи, в които е позволено да
се лъже. Но само веднъж на 40 години!

ЗАЩО ЛЪЖЕМ

Не си ли даваше сметка - попитал съдията обвиняемия, - че наказанието за

лъжесвидетелстване е много сурово?
- Давам си - отговорил обвиняемият, - но то далеч не е толкова сурово,
колкото за убийство!
Това обяснява защо хората лъжат толкова: наказанието обикновено е много
по-леко, когато излъжем, отколкото когато признаем истината.
Например преди няколко години при мен дойде младо момиче, което беше
забременяло от приятеля си.
- Защо не кажеш на родителите си? - попитах я аз.
- Шегувате ли се? - отвърна тя. - Нали ще ме убият!
Затова тя предпочете да ги излъже.
Светът би бил много по-щастлив и нормален, ако стойността на честността
се вдигне толкова високо, че наказанието, когато казваме истината, винаги
да е много по-леко от наказанието, когато лъжем. Единственият начин да
постигнем това е, като помилваме прегрешилия независимо от стореното,
при условие че признае истината.
Тогава синовете и дъщерите ще могат да споделят с родителите си дори
най-смущаващите неща, защото ще знаят, че няма да ги накажат, дори няма
да ги мъмрят, а ще получат помощ. Когато са загазили, децата най-силно се
нуждаят от родителите си. Обикновено те се боят твърде много, за да
споделят и да потърсят помощ. Също и брачните партньори биха могли да
са откровени помежду си и заедно да разрешават проблемите, вместо да ги
прикриват.
Моля всички родители, които четат тази книга, да кажат на децата си, че
ако си признаят истината, независимо какво са направили, няма да получат
наказание, в това число мъмрене, а помощ и разбиране.
Моля всички двойки: обещайте си да смятате честността за по-ценна от
всичко друго във връзката ви, за да не се наказвате един другиго - дори за
изневяра, а да си прощавате взаимно слабостите и да се ангажирате да
работите заедно, за да не им позволите да се проявят отново.

58
 След като сте дали това обещание, спазвайте го.

Където има наказание, дори обикновено мъмрене,

истината ще остава скрита.
Ето защо в будизма не наказваме.
След годините на апартейд в Южна Африка беше нужна моралната смелост
и мъдростта на лидери като Нелсън Мандела и архиепископ Туту, за да бъде
създадена първата Комисия за истината и помирението. Те разбираха, че
разкриването на истината за случилото се през онези брутални години е по-
важно от наказанието.
Един случай в работата на Комисията за истината и помирението
продължава да ме вдъхновява. Бял полицай направил подробни признания
за това как е измъчвал и убил чернокож политически активист. Показанията
били дадени в присъствието на вдовицата на измъчвания активист.
Съпругът й бил един от многото изчезнали. Сега за пръв път тя чувала какво
се е случило с мъжа, който бил неин избраник, неин любим, баща на децата
й.
Полицаят треперел и хлипал, съкрушен от чувство за вина, докато се
насилвал да разкрие ужасната жестокост на деянието си. Когато приключил
с признанията, вдовицата прескочила преградата, зад която били
свидетелите, и се втурнала към убиеца на съпруга си. Служителите от
охраната били твърде смаяни, за да я спрат.
Виновният полицай очаквал яростно отмъщение от страна на вдовицата и
бил готов да го приеме. Но тя изобщо не го нападнала. Вместо това нежно
прегърнала със силните си черни ръце пасивното бяло тяло на убиеца на
съпруга си и казала:
- Прощавам ви!
Двамата останали в прегръдката на помирението.
Всички присъстващи избухнали в сълзи. И дълго плакали. Прощаването на
непростимото осветило бъдещето с лъча на надеждата. В този момент с
просълзените си очи те успели да зърнат възможността за расова хармония и
края на страха.
Ако бруталното изтезание и убийството без съд и присъда на най-любимия
човек може да бъде простено, нима има нещо, което не може да бъде
простено?

Само когато има опрощение, има и истина.

59
 МАЙМУНСКИ УМ

Една маймуна решила да посети будистки манастир в свещените празнични

дни. Мислела си, че сред толкова хора, даряващи храна, все някой ще
изпусне манго или ще остави ябълка без надзор и така ще си осигури обяда.
Докато се мотаела около главната зала на манастира, тя чула как един стар
монах говори нещо за „маймунския ум". Мислейки, че ще е интересно, след
като са замесени маймуни, тя наострила слух.
- Маймунският ум - поучавал старият монах - е неспокоен ум, който
непрекъснато скача от едно нещо на друго, както в джунглата маймуната
скача от един клон на друг. Такъв ум е лош ум и се нуждае от поправяне чрез
практикуването на медитация, за да намери покой.
Когато чула да наричат маймунския ум лош, маймуната се ядосала.
- Какво искат да кажат с това, че маймунският ум е лош! Аз съм маймуна
и маймунските умове са си съвсем наред. Тези хора ни клеветят. Това не е
вярно. Абсолютна несправедливост. Трябва да направя нещо, за да спра тази
долна клевета!
И като се залюляла от клон на клон, маймуната се върнала дълбоко в гората,
за да се оплаче на приятелите си.
Скоро цялото стадо маймуни заскачало лудо, надавайки крясъци:
- Такова очерняне няма да им се размине! Това е дискриминация! Как
смеят! Хайде да си вземем адвокат от Световния фонд за дивата природа. И
ние, маймуните, имаме права!
- Спрете! - наредил водачът на стадото. - Не виждате ли? Монахът е прав.
Погледнете само как скачате, какъв шум вдигате. Ето какво значи да имаш
маймунски ум. Маймуните просто не могат да седят мирно.
Маймуните осъзнали, че водачът им има право. Над всички тегнело
проклятието да имат маймунски ум и никога да не намерят покой.
Оклюмали, те потънали в мрачно мълчание.
- Хей! - извикала маймуната, която ходила в манастира. - Имам идея. Чух
онзи монах да поучава, че ако медитираш, можеш да победиш маймунския
ум и да намериш покой.
Маймуните радостно заскачали и закрещели:
- Да! Супер! Хайде да медитираме. Хайде да намерим покой за ума.
След като добре поскачали, една маймуна попитала:
- Е, как да медитираме?
- Първо трябва да намерим възглавници, на които да седим - казала друга.
- Да! Супер! Хайде да намерим възглавници!
Те пак заскачали и закрещели, след което се пръснали из гората и събрали
трева и меки листа, от които направили зафу - будисткото название на
възглавница за медитация.

60
 - Какво следва?
- Седнете на възглавниците - казала маймуната, която ходила в манастира.
- Кръстосайте крака и поставете дясната ръка върху лявата, като леко допрете
палците. Дръжте гърба изправен. Затворете очи и наблюдавайте дишането
си.
За първи път в историята маймуни медитирали. Никога дотогава гората не
била толкова тиха. За жалост, това не продължило дълго.
- Извинете! Извинете! - проговорила една маймуна и всички останали
отворили очи. - Мислех си нещо. Не помните ли, че бяхме планирали да
нападнем банановата плантация за обяд? Не мога да спра да мисля за това.
Защо първо не ударим плантацията, за да го отметнем, и после да
медитираме?
- Да! Супер! Страхотна идея! - развикали се другите и отново наскачали, а
после се втурнали към плантацията.
Те откраднали много банани, натрупали ги на купчина и след като
отметнали това, се върнали на възглавниците за медитация. Седнали,
кръстосали крака, внимателно поставили дясната ръка върху лявата,
изправили гърбове, затворили очи и възобновили медитацията си.
Две минути по-късно друга маймуна вдигнала ръка.
- Извинете! Извинете! И аз си мислех нещо. Преди да изядем бананите,
трябва да ги обелим. Дайте да го отметнем и после ще медитираме, без да
мислим за това.
- Да! Супер! И ние мислехме същото! - закрещели останалите маймуни. И
те отново заскачали и запищели, докато белели бананите.
След като ги обелили и струпали на купчина, маймуните се върнали на
възглавниците си. Отново седнали, кръстосали крака, внимателно поставили
дясната ръка върху лявата, изправили гърбове, затворили очи и започнали да
наблюдават естествения поток на дишането си.
- Извинете! Извинете! - надала крясък друга маймуна само след минута. -
И аз си мислех нещо. Преди да изядем бананите, трябва да ги поставим в
устата си. Дайте да отметнем това и после ще можем да медитираме
спокойно, без да се налага да мислим.
- Да! Супер! Каква брилянтна идея!
И всички маймуни наскачали, вдигайки шум до небето, след което сложили
по банан в устата си. Няколко сложили по два, а една налапала цели три. Има
маймуни, които са не по-различни от някои хора. Но все още не започвали
да ги ядат. Направили го само за да го отметнат, да не се налага да мислят за
него и да могат да медитират.
Те седнали отново на възглавниците си, кръстосали крака, поставили
внимателно дясната ръка върху лявата, изправили гърбове, затворили очи и
възобновили медитацията си с банани в устата.

61
 Разбира се, щом всички очи били затворени, маймуните изяли бананите,
после скочили и отпратили нанякъде. Това бил краят на тяхната първа и
последна медитация.
Сега знаете защо ние, хората, толкова трудно постигаме покой на ума.
Повечето от нас имат маймунски ум, който казва:
Първо ще свърша това нещо, ще го отметна, и после ще си почина.
Ето защо, както споменах в предишната си книга, в днешно време
единственото място, където има хора, които „почиват в мир", е гробището.
И будисткият манастир, разбира се!

ПУСНИ БАНАНА

В древността било лесна работа да хванеш маймуна. Ловецът отивал в

гората, намирал кокосов орех и издълбавал в него дупка, голяма колкото
юмрука на маймуна. Изпивал сладкото мляко и изяждал малко от месестата
част на плода. След това завързвал празния кокосов орех за дърво с дебело
въже или кожен каиш. Поставял банан в кокоса и се прибирал.
И разбира се, някоя маймуна откривала кухия кокосов орех с банан вътре и
се опитвала да го извади. Но дупката била голяма колкото празния юмрук на
маймуната. Когато в юмрука имало банан, маймуната не можела да го
извади.
Тя се мъчела с часове да си извади юмрука заедно с банана, преди да се
появи ловецът. Когато го видела да идва, маймуната започвала още по-
настървено да се опитва.
Единственото, което трябва да направи, за да избяга, е да пусне банана.
После може да си извади ръката и да побегне. Но пуска ли?
Никога! Защото маймуните винаги мислят: „Това е моят банан. Аз го
намерих. Мой си е!".
Ето така маймуните винаги се хващат в капана.
По същия начин и хората се хващат в капана.
Да речем, че скъпият ви син умре. Вие безутешно скърбите за него.
Мислите за него постоянно. Не можете да спите, не можете да работите.
Защо?
Нужно е само „да пуснете банана" и тогава ще бъдете в състояние да
продължите да живеете, без да страдате толкова много.
Но вие не можете да го пуснете. Само защото си мислите: „Това е моят
син. Аз го родих. Той е мой".
Майки са ми казвали, че когато за първи път са се вгледали в очите на

62
новороденото си дете, интуитивно са осъзнали, че това създание не е изцяло
сътворено от родителите си; то е създание със свое минало и
индивидуалност, гост от незнайно къде, който е влязъл в живота им. От тях
се иска да се грижат за него, да го хранят и обичат, не да го притежават.
За съжаление, с годините много родители забравят това и започват да
гледат на децата като на своя собственост. Ето защо, когато настъпи
моментът да им позволят да си тръгнат, те не са способни на това. А е
трябвало да помнят, че един човек никога не може да притежава друг, дори
собственото си дете. Тогава не биха се хващали в капана като маймуната и
не биха изнемогвали от скръб.
Да обичаш някого - означава един ден да му позволиш да си отиде.

МАМО, НАПУСКАМ ДОМА

Обикновено ни е страх, че ако пуснем някого, той няма да се върне. Често

се случва точно обратното. Ако държите птица в клетка, един ден, когато
случайно оставите вратичката отворена, птицата ще излети и няма да се
върне.
Ако обаче държите клетката отворена, като се стараете в нея да е удобно и
да има изобилие от хубава храна, птицата ще излита навън, но винаги ще се
връща.
Една млада австралийка будистка ми разказа как един следобед
шестгодишният й син бил толкова разстроен, че най-сериозно заявил:
- Мамо, не те обичам повече. Напускам дома!
- Добре, скъпи, ще ти помогна да си приготвиш багажа - отвърнала
майката.
Тя отишла с него в стаята му и му помогнала да опакова в куфарчето си
всичко необходимо, като мечето, късметлийските гащета и костюма на
Спайдърмен. След като стегнали багажа, мама отишла в кухнята и направила
на сина си любимите му сандвичи, сложила ги в хартиен плик и ги подала на
шестгодишното си дете, за да не гладува далече от къщи.
Застанала на прага на къщата, майката помахала за сбогом на сина си:
- Довиждане, скъпи! Не забравяй да ми се обаждаш!
Детето, с куфара в едната ръка и сандвичите в другата, стигнало до края на
градинската пътека, отворило портата и тръгнало към бъдещето си.
След по-малко от 50 метра на шестгодишното момче му домъчняло за дома.
То се обърнало, влязло обратно в градината и тичешком изминало
разстоянието до прага на дома си, където с отворени обятия го чакала майка
му, която не била помръднала оттам.
Ето една истински мъдра майка. Тя знаела, че шестгодишното й дете няма
63
да отиде далеч от любящ дом.
Когато разказах историята на една психоложка от Сингапур, тя дълго се
смя. След като отново стана сериозна, ми обясни, че същото й се било
случило като малка. Скарала се с майка си, когато била на шест, и поискала
да напусне дома. Майка й веднага се съгласила и й помогнала да си стегне
багажа. Момиченцето обаче не получило сандвичи. Майката й дала 10
сингапурски долара да си купи обяд! После я придружила до асансьора, тъй
като живеели в жилищен блок. Асансьорът пристигнал, шестгодишното
момиченце пристъпило в него и майката помахала за сбогом, докато вратите
се затваряли.
На момиченцето му домъчняло за къщи още преди да излезе от асансьора.
Още преди да стигне първия етаж, вече ужасно му липсвала майка му и
домът му. То натиснало копчето за етажа, на който живеело. Когато вратите
се отворили, мама стояла с отворени обятия.
- Добре дошла вкъщи, мила!
Ако са здрави невидимите връзки на любовта, можете да пуснете човека да
си върви. Бъдете сигурни, че той ще се върне.

ДА ПРЕКОСИШ ХОРИЗОНТА

В дните преди да се появят надеждни самолети, повечето хора пътували от

континент до континент на огромни океански лайнери. Преди корабът да
отплава, пасажерите се нареждали на палубите от страната на кея, където
стояли техните роднини и приятели. Когато параходната сирена известяла
момента на тръгване, хората на борда и тези на кея започвали да махат, да
пращат въздушни целувки и да викат последни думи за сбогом, докато
корабът бавно отплавал. Скоро той се отдалечавал толкова, че хората на кея
не можели да разпознаят кой кой е в сивата маса от пасажери, все още стоящи
на палубите, но въпреки това те продължавали да махат и да се взират. След
минути корабът бил толкова далече, че не се виждала дори тълпата от
пътници, но техните близки продължавали да стоят на кея, вторачили поглед
в смаляващия се кораб, на който някъде там бил любимият им човек.
После корабът достигал онази гранична линия - хоризонта, и изчезвал
напълно. Роднините и приятелите на сушата вече не можели дори да видят
любимия човек, какво остава да му кажат нещо или да го докоснат, но те
знаели, че той не е изчезнал напълно. Той просто бил преминал линията на
хоризонта, която ни дели от намиращото се отвъд. Те знаели, че отново ще
го видят.
Би могло да се каже, че същото се случва, когато любимите ни хора умрат.

64
Ако имаме късмет, ще сме до тях, ще ги прегърнем и ще се сбогуваме. После
те ще отплават в океана на смъртта. Ще се отдалечат от нас. В последния си
миг ще достигнат хоризонта, граничната линия, разделяща този живот от
онова, което е отвъд. Когато прекосят тази линия, повече няма да ги
виждаме, няма да можем да говорим с тях или да ги докоснем, но ще знаем,
че не са изчезнали напълно. Те просто са прекосили линията на смъртта,
която ни дели от намиращото се отвъд.
Ние ще се срещнем отново.

ИЗПЛАШЕНИЯТ БИВОЛ

Тайланд някога смятали бивола за част от семейството. Той живеел в

помещението под селската къща. Обикновено бил толкова кротък, че
малките деца спокойно спели на гърба му, докато той лениво пасял през
свободните от работа месеци на тайландския горещ сезон.
Понякога обаче биволът се изплашвал по причини, известни само на него.
Той надигал глава, изпръхтявал и се втурвал в коя да е посока.
Един селянин извел своя бивол на паша рано сутринта. Докато минавал
покрай манастира, нещо в джунглата стреснало бивола. Той вдигнал глава и
изпръхтял. Селянинът се опитал да го удържи за тънкото въже, завързано
около врата на бивола, но въжето бързо се омотало около пръста му и когато
биволът се втурнал да бяга, той отнесъл и пръста на човека!
Бедният селянин дойде в манастира за помощ, с окървавена ръка и липсващ
половин пръст. Заведохме го в болницата, където зашиха раната. Той скоро
се оправи.
Често използвам тази злополучна история като пример за това какво се
случва, когато не искаме да пуснем онова, което държим.
Кой е по-силният - човекът или биволът?
Няма смисъл да се опитвате да задържите буйстваш, бивол. Пуснете го.
Биволът ще бяга само 200-300 метра и сам ще спре. Тогава човекът може
спокойно да тръгне след него, да хване въжето и да поведе бивола към паси-
щето.
Много са хората, които се опитват да задържат онова, което би трябвало да
пуснат. Много са и изгубените пръсти.

СЛУЧАЯТ С ИЗЧЕЗНАЛИЯ „ХАРЛИ"

Един от първите обитатели на манастира беше Патрик. Той беше духовен

човек без семейство и постоянен адрес. Пътуваше от един манастир до друг,

65
от една духовна общност към следващата. Беше от онези, които странстват
от храм на храм. И така, той отседна в манастира в ранните години, за да
помогне в тежката физическа работа при изграждането на основните
съоръжения.
Патрик нямаше нито къща, нито спестявания. Единственото ценно нещо,
което притежаваше, беше великолепен мотор „Харли Дейвидсън", от който
беше много доволен. Моторът му позволяваше да пътешества из Австралия
и да се наслаждава на свободата на човек, необвързан с друго човешко
същество или място.
Той ми писа, за да ми разкаже за преживяването си в голям търговски
център в Сидни. След като паркирал мотора, той отишъл да купи няколко
неща и после се върнал. За голям свой ужас видял, че паркингът е празен.
Някой бил откраднал неговия „Харли"!
Скъпият мотор бе единственото ценно нещо, което притежаваше. Тази
машина му даваше свободата да скита където пожелае. Ето че някакъв
подлец го бил взел. Сега си нямал нищо.
Патрик беше слушал будисткото учение достатъчно дълго, за да знае
смисъла на привързването. Той си спомнил съвета на Буда:

С всичко, което е мое, всичко любимо и приятно,

един ден ще бъда разделен.
И така, той приел загубата, разсъждавайки в този дух: „Е, какво да се прави.
Рано или късно трябва да се откажем от всичко. Няма смисъл да страдам
заради нещо, което не мога да променя. Толкова страхотно си изкарах,
докато обикалях из широкия свят с моя „Харли". Сега се надявам, че и
новият му собственик ще изпита същото удоволствие".
Той бил страшно доволен, че крадецът му отнел мотора, но не и вътрешния
мир. Бил преминал успешно трудното изпитание на пускането, на
освобождаването.
Когато си тръгвал, за да се качи в обществения транспорт, усмихвайки се
при мисълта за духовното си постижение, изведнъж осъзнал, че е на
погрешния етаж на паркинга!
Слязъл по стълбите до другото ниво и там видял своя „Харли", който, така
да се каже, му се усмихвал насреща. Патрик не само преминал теста с
пускането, но и все още си имал мотор. Бил спечелил двойна победа.
Браво, Патрик.

66
 НА ПАРАПЕТА

Известен художник претърпял тежка катастрофа с мотора си „Харли

Дейвидсън". Когато се събудил в болницата, хирургът му съобщил
новината, че е трябвало да му ампутират ръката - тази, с която рисува.
Художникът бил съкрушен. Той изгубил способността си да върши онова,
което най-много обичал. Изгубил смисъла на живота си.
Още щом го изписали, той влязъл във висока офис сграда, взел асансьора
до един от горните етажи, намерил празен офис и се качил на парапета.
Възнамерявал да се самоубие.
Загледан надолу към земята, той видял нещо удивително. На тротоара един
мъж без ръце танцувал от радост!
„Боже мой! - казал си художникът. - Аз изгубих само едната си ръка, от
китката надолу, а ето човек, останал без ръце, който танцува! Защо искам да
се самоубивам?"
И решил да живее. Отстъпил от края на перваза и влязъл обратно в празния
офис.
Помислил си: „Трябва да разбера каква е тайната му - как може да е толкова
щастлив без ръце?".
Затичал се към асансьора, бързо стигнал приземния етаж и хукнал по
улицата да намери мъжа. Човек без ръце е трудно да пропуснеш.
- Благодаря! Благодаря ви, господине! Вие току-що ми спасихте живота.
Аз съм художник и изгубих ръката, с която рисувам, в мотоциклетна
катастрофа. Бях толкова потиснат, че се качих до върха на ей онази сграда,
канейки се да се самоубия. Докато стоях на парапета, погледнах надолу и ви
видях, без ръце, да танцувате! Моля ви, кажете ми, как така все още сте
толкова щастлив, след като сте изгубили и двете си ръце?
Безръкият мъж помълчал за момент.
- Всъщност аз не танцувах. Просто се опитвах да се почеша отзад.

ЛАВИЦАТА НА МАЙКА МИ

Няколко години след като се бях преместил в Австралия, отидох да видя

майка си в Лондон. Един от поддръжниците ми любезно ми връчи подарък
за нея от Австралия - плюшено кенгуру.
Майка ми много го хареса. Тя гордо го постави на лавицата във
всекидневната, където прекарваше по-голямата част от времето. Щеше да й
напомня за мен, след като се върнех в Австралия. И аз се радвах. Бях намерил
подарък, който да е скъп за майка ми.
Няколко години по-късно, когато отново посетих Лондон, купих на майка

67
ми плюшена коала, да прави компания на кенгуруто. Тя много хареса и нея
и я постави на лавицата до кенгуруто.
Когато пак й отидох на гости, й подарих плюшена птица кукабура, а
следващия път - птицечовка. Лавицата започваше да се претрупва със
сувенири от Австралия.
При петото си посещение й подарих голям плюшен уомбат (Вид торбест
бозайник, обитаващ Австралия. - Б. пр.) Тя и него много хареса. Но щом се
опита да го сложи на лавицата до кенгуруто, коалата, кукабурата и
птицечовката, нямаше достатъчно място. Започнаха да падат неща. Когато
майка ми се опитваше да ги намести, падаха още неща.
- Защо не раздадеш някои от по-старите животни, мамо? - предложих й аз.
- Така ще направиш място за новите.
- Неееее! - извика тя. - Прекалено са ми скъпи.
Трябваха й часове, за да успее да ги намести всичките на лавицата.
Това се нарича стрес. Понякога просто не можеш да побереш всичко в
мозъка си. Опитваш се да наместиш още едно нещо, а други неща изпадат -
точно като животните на лавицата в дома на майка ми. Скоро лавицата
толкова се претрупва, че се счупва. При мозъка това се нарича психически
срив. Когато разбереш какво става, лесно можеш да избегнеш подобно стра-
дание.
Ако майка ми беше дала някоя от старите играчки на някого - на приятел
или за благотворителност, щеше да има не само достатъчно място за нови
подаръци на лавицата, но и по-малко конкуренция за вниманието й, и така
тя щеше да им се радва още повече.
Когато се появи ново преживяване, ще е добре да пуснете някои от старите
си спомени. Не казвайте: „Нееее! Прекалено са ми скъпи", като милата ми
майка. Разчистете лавицата в мозъка си. Ще предотвратите стреса, освен
това подаръците няма да се конкурират за вниманието ви и ще можете да им
се радвате повече.
Нека умът ви бъде като празна лавица, с достатъчно пространство да се
наслаждавате на подаръка, който е винаги нов - настоящия момент.

ПЕТДЕСЕТ УДАРА НА КОТКАТА

В нашия манастир правилата са сурови. Човек трябва да премине

двегодишна дисциплинираща подготовка, преди да стане монах. Аз го
наричам „проверка на качествата". Още през първата година от обучението
кандидат-монахът трябва да спазва правилото да не яде твърда храна от обяд
до призори на следващия ден.
Една сутрин при мен дойде един такъв послушник, двайсет и няколко

68
годишен англичанин. Каза ми, че се чувства много, много гузен заради нещо,
което е направил предния ден. Не бе могъл да заспи цяла нощ. И беше дошъл
да се изповяда.
Ниско свел глава, прекалено засрамен, за да ме погледне в очите, той
призна, че късно следобед предишния ден бил толкова гладен, че се
промъкнал в манастирската кухня, направил си сандвич и го изял. Беше
нарушил едно от правилата на обучението.
- Много добре - отвърнах аз.
Той вдигна поглед.
- Радвам се, че си искрен и ми казваш какво си направил. Опитай да се
храниш по-добре по време на обяда в 11 часа, а ако все още си гладен, може
да пийнеш плодов сок или напитка с мед, които са разрешени. Може дори да
хапнеш черен шоколад, това също е позволено. Сега може да си вървиш.
- Какво? Няма ли да ме накажете?
- Не, в будистките манастири не наказваме.
- Това не е достатъчно - продължи той. - Познавам се. Ако не ми наложите
наказание, просто ще направя същото.
Бях загазил. Как да се разбереш с човек, който вярва, че единствено
наказанието може да те научи на дисциплина? Тогава ми хрумна една идея.
Предишния ден бях чел историческия роман на Робърт Хюс за ранните дни
на Австралия, озаглавен „Съдбовният бряг". В него се описват
изключително жестоките наказания, налагани на прегрешилите с помощта
на бич, наричан „котка с девет опашки", или за по-кратко „котката".
- Добре - казах аз на послушника злодей. - Ще ти наложа наказание,
традиционно австралийско наказание. Отсъждам ти петдесет удара на
котката!
Лицето на бедното момче пребледня. Устните му затрепериха (дотук с
английското хладнокръвие). Сигурно си мислеше: „О, не! Настоятелят ще
ме налага с бича. Не това имах предвид под наказание".
Понеже беше новак в будизма, той действително повярва, че ще бъде
бичуван за това, че е откраднал сандвич. Тогава му обясних какво означава
в един будистки манастир „50 удара на котката".
По това време имахме две котки.
- Моля те, намери една от котките и я погали 50 пъти (Английската дума
stroke означава както удар, така и погалване. - Б. пр.) - казах му аз. - Научи
се на състрадание, като галиш котката, и тогава може би ще се научиш да си
прощаваш. Това е тайната на дисциплината.
Той прие наказанието си много добре.
Котката също.

69
 ПЪЛКОВОДЕЦЪТ с НАЙ-ДИСЦИПЛИНИРАНАТА АРМИЯ

В китайския класически трактат „Изкуството на войната" се разказва

историята за пълководеца с най-дисциплинираните войници в
императорската армия. Един ден императорът го повикал, за да обясни какви
средства използва, та войниците му винаги изпълняват неговите заповеди.
- Ваше Величество, те винаги изпълняват заповедите ми, защото им
казвам да направят само онова, което вече искат да направят - казал той.
Защо войниците искали да стават рано всяка сутрин? Защо очаквали с
нетърпение изтощителното физическо обучение? И как така с готовност се
хвърляли в битка, в която можело да бъдат ранени и дори убити?
Отговорът е, че генералът бил толкова завладяващо мотивиращ, че още
преди да издаде заповедите, войниците вече били убедени.
Те искали да стават рано и да тренират усилено. Били мотивирани от
вдъхновяващи беседи за героизма и патриотизма и искали да се бият за
каузата. Това била тайната на съвършената им дисциплина - имали
харизматичен водач, който ги мотивирал.
Наказанието рядко води до дисциплинираност. В повечето случаи то учи
хората как да се изхитрят, за да не ги хванат втори път. Но ако - вместо да
накажете сина си - успеете да го мотивирате да се прибира по-навреме вечер,
за да не занемарява учението, тогава в отговор получавате истинска
дисциплинираност.

СИЛАТА НА ПРИЯТЕЛКАТА

Синът на мой приятел излизал до късно с приятелката си през повечето дни

от седмицата и това се отразявало на успеха му в университета. Като
повечето момчета на неговата възраст, той не слушал родителите си. Затова
баща му, който беше много находчив, намерил друг начин да помогне на
сина си да стане по-дисциплиниран.
Веднъж, когато синът се прибирал с приятелката си след тежка нощ из
клубовете, заварил баща си на вратата.
- Влезте - поканил ги той с ръка.
Синът решил, че сериозно е загазил, но бащата не му казал и дума. Вместо
това се обърнал към приятелката му.
- От доста време излизаш със сина ми - казал той.
- Не знам какви са плановете ви, но кой знае, може и да решите да се
ожените един ден. Ако това стане, сигурен съм, че няма да искаш съпруг,
който не е успял да се дипломира и не може да си намери добра работа. Ако
синът ми продължава да излиза толкова до късно, нищо чудно това да се
70
случи. Да ти е споменавал, че откак