Герасим К.

Балабанов

Зелена
карта

ИЗДАТЕЛСТВО

Благоевград, 2022

1
© ВСИЧКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ! Тази книга като цяло, както и никаква част от нея,
не може да бъде възпроизвеждана по какъвто и да било начин и под каквато и
да било форма без изричното съгласие на издателя.
Нарушителите се преследват от закона!

Герасим К. Балабанов
ЗЕЛЕНА КАРТА
Българска. Първо издание

© Герасим К. Балабанов, автор

© Издателство ЕМЕ, издател

Румен Леонидов, предговор

Редактор: Камен Балабанов

Коректор: Антони Стоилов

Дизайн на корицата и предпечат: Борис Зл. ПавловТМ

ISBN: 978-619-92091-3-4

2
На баща ми и майка ми, разбира се!

3
4
Предговор

„Зелена карта„ или виза за писателското

пространство
Не знам какъв е жанрът на тази книга, дали е мемориа-
лен роман или документална изповед, а може би автобио-
графична проза... Това няма значение, защото е написана
увлекателно, композирана е на части, което прави по-лесно
възприемането на текста, сякаш четем къси разкази за жи-
вота на автора. Някои от тях са свързани с многобройните
му приятели у нас, преди да замине със „Зелена карта“ за
САЩ, останалите ни въвеждат в следствения арест на Чика-
го, където авторът се озовава и където се запознава с реди-
ца разбити съдби. Получило се е не само откровено, нату-
рално селфи, но и натуралистична снимка на поколението,
към което принадлежи и Герасим. В общия кадър са и десет-
ките образи на чикагските затворници, които са съществена
част от повествованието.
Езикът на книгата е жив, много „зрителен“ и изразителен,
предметен, Герасим явно е доста наблюдателна натура, не
му обягват отделните детайли от вътрешността и външност-
та на хората, за които разказва.
Това са обективни, но и задължителни предпоставки за раз-
витието на всеки бъдещ или настоящ писател, без подобни ка-
чества текстът остава бездушен, пластмасов, сив и скучен.
Езикът на „Зелена карта“ е цветен, разноцветен, цветист,
сюжетът е непознат за родната ни литература, случките и
събитията в него са разказани искрено, без задръжки, няма
дистанция между автор и читател. Обратно – тонът е под-
купващ, любпитството към съдбата на разказвача градира
от страница на страница, той споделя преживяното, но и из-

5
повядва себе си пред непознатите. Което е творчески риск и
писателска дързост.
„Зелената карта“ е новата икона за милиони земляни,
това е американската мечта на милиони бъдещи америка-
нци, родени и живеещи в другите континенти. Герасим К.
Балабанов ни предлага своята авторска „Зелена карта“, коя-
то в този си вид става нещо като (временна или вечна) виза
за влизането му в страната на художественото майсторство.
Дали ще продължи да живее в света на писателството или
няма повече да използва зелената си виза за срещи с читя-
щите аудитории, това си е негов проблем.
Аз лично ще се радвам, ако от жизнения материал на
съдбата си той извади още живи текстове, още живи карти-
ни, в които самият той отново е герой, персонаж, участник.
Подобни автентични четива са рядкост в съвременната
ни литература, художествената измислица измести реал-
ностите, смученето на сюжети от пръстите продължава, ко-
мерсът е видим не само сред родните издатели, но отдавна
е световна практика.
Дано Герасим К. Балабанов осъзнава, че писането е не
само удоволствие, но и празнична каторга. Дано в бъдещите
си книги изчисти някои дребни грапавини, които забелязах,
да повиши писателския си професионализъм, без да се от-
казва от топлия, задушевен и естествен начин на споделяне.
Дано тази „Зелена карта“ достигне до повече българи, кои-
то никога няма да видят Чикаго, нито ще прелетят през океана.
Чрез тази книга обаче те ще могат да съприживеят реалности-
те на Малката Америка. За Голямата се грижи Холивуд.
Пожелавам успех на колегата Балабанов във всички на-
чинания, във всичко, към което се стреми и мечтае.

Румен Леонидов

6
 О
сма медицинска дивизия. Чикагският след-
ствен затвор. Кук каунти. Хм, звучи познато. В
един отрязък от времето тук бяхме събрани
всякакъв вид психопати, наркомани, дилъри,
гангстери, психично болни хора, хора със сериозни нараня-
вания, и онези, на които мястото им не беше тук, но съдбата
им бе поднесла един от онези жокери с клоунска усмивка,
след които си безсилен да направиш каквото и да е. „Ако
не си готов да излежиш присъдата – не извършвай престъ-
плението!” Това гласи старата затворническа поговорка, из-
говаряна през стотици иронични усмивки, а после животът
продължава. От теб зависи дали ще го приемеш мъжки, или
ще потънеш в една от типичните затворнически депресии,
породени от въпроса „Защо това се случи точно на мен?”.
Аз лично не страдах от подобни терзания. В затвора дос-
татъчно често имаше църковни служби, където ако слушаш
внимателно, разбираш, че всичко се случва с точно опреде-
лена причина, а Господ има план за всеки от нас. Тази фило-
софска настройка определено правеше живота ни в затвора
поне малко по-поносим. Но ако трябва да си говорим ис-
тини – не е лесно да си лишен от свободата си. Тези, които
не са го преживели, никога не могат да оценят живота по
същия начин. Защото някои неща не могат да се обяснят –
просто трябва да ги преживееш, ако така ти е било писано.
Не си спомням името на моя „public defender”, или „об-
ществен защитник”. Един от онези симпатяги, които щат-
ът на Илинойс, и всеки един щат, ти осигурява, ако нямаш
достатъчно пари да си наемеш адвокат. Все още пазя теле-

7
фонния му номер в някое от тефтерчетата си, но не смятам
за нужно да го споменавам тук. И без това ние, затворни-
ците, наричахме тези „защитници„ със съвсем друго име –
„penitentiary deliverers”, или „доставчици на затворите” и,
предполагам, повечето от тях бяха точно това. Те работеха
за щата и едва ли личният ти интерес бе първото нещо, кое-
то им идва на ум, когато сутрин отваряха очи. Моят защит-
ник беше плешиво човече с бели мустаци. Представях си,
че е някой евреин. Да си кажа честно, нямам кой знае какви
оплаквания от него. Гаранцията ми беше десет хиляди до-
лара, от които трябваше да заплатя десет процента, за да
изляза на свобода до датата на делото, когато ще се рeша-
ваше съдбата ми. Но емиграционните служби бяха блоки-
рали моята гаранция, така че си оставах в затвора и нямаше
как да изляза, докато не мине делото. Престъплението ми
беше влизане с взлом. Углавно престъпление. В онази нощ
бях направил още толкова много поразии, но само за това
ме бяха хванали и обвинили. От три до седем години. Това
предвиждаше законът, но се надявах, че може да се отърва
и условно, защото беше първото ми престъпление. Мисля
си, че все пак съм поставил някакъв рекорд, макар и не та-
къв, заслужаващ похвала, щом бях успял да се озова в за-
твора на седмия ден от пристигането си в Америка.

Америка. Съединените американски щати. Да отида там

за мен беше болезнена мечта. Спомням си как майка ми ми
разправяше за някакъв сръбски архитект, който видял сним-
ка на Ню Йорк и още тогава знаел, че някой ден ще отиде
там. Бях сигурен, че някога и за мен щяха да разправят по-
добни истории. Защото има мечти, които просто трябва да
се сбъднат. Те обсебват цялото ти съществуване и не нами-
раш покой, докато мечтата не стане действителност. Не съм
си представял, че американскато ми мечта ще включва за-

8
твори и психиатрични клиники, но това му е интересното на
живота – никога не знаеш какво следва, колкото и умело да
планираш. Спомням си огромния океан, над който самоле-
тът ми прелиташе, и постоянното гледане на екрана, показ-
ващ точното ни място на картата. Спомням си летището във
Франкфурт, цялата нощ, прекарана в очакване на свръзката
на полета. Къщите, наредени като мозайки под мен, щом
наближихме Чикаго. Езерото Мичиган. Бяха хубави време-
на. Квартирата ни, където във всяка стая живееха различни
хора, но всички се събирахме в хола да поговорим. Посре-
щането на летището. Различните цветове, различният въз-
дух, различният живот. Чистите улици с паркираните край
тях коли. Къщите, толкова различни от нашите. Веселите
усмивки и новото начало. Бяха хубави времена. За кратко...

Никога не съм бил престъпник. През целия си живот съм

откраднал един бонбон, едно мляко – прясно или кисело,
вече не си спомням точно, и една тонколона, когато има-
хме хеви метал банда. Част от това е било детска глупост и
необходимост. Не го казвам, за да се оправдавам. Сторено-
то – сторено. Но това беше много, много отдавна. Никога
не съм имал характера на престъпник, защото дори да си
престъпник трябва да ти идва отвътре. Както не всеки може
да играе балет, така и не всеки може да върши умело прес-
тъпления и после да спи спокойно. Предполагам хората са
създадени с определени заложби или пък животът ни тлас-
ка в различни посоки, но има неща, с които съвестта ми ни-
кога не би могла да се съгласи, каквито и да са доводите.
От шестнадесетгодишен съм психичноболен и това е при-
чината, поради която няколко години по-късно ще попад-
на в чикагския затвор. Всичко, което извърших онази нощ,
беше плод на болния ми мозък, така да се каже. Това беше
вторият ми епизод в живота. Давали са ми много диагнози.

9
Предполагам, на лекарите им е нужно да обобщават хора-
та в дадени категории, колкото се може в по-големи групи
и с по-малко вариации. Лично аз предпочитам диагноза-
та, дадена ми в Америка, а именно „bipolar disorder”, или
маниакална депресия. Само един път в живота си съм бил
на долния полюс в депресия. Повечето пъти съм изпадал в
мания и този, който го е изпитвал, знае, че това състояние
е по-силно и по-приятно от който и да е наркотик, същест-
вуващ на земята. Преживяването е неописуемо. Халюцина-
ции – звукови и визуални, илюзии, грандомания, безспирна
енергия, изострени сетива. Лошото е, че всичко е за крат-
ко, че е невъзможно да се вместиш в реалността на другите
хора, а после нещата се сгромолясват като кула от карти и
се озоваваш в някое психиатрично легло, вързан за него с
до болка познатите кожени каиши. Не съм си избирал да се
родя с подобна болест, нито се и оплаквам от това. Животът
продължава. Рано или късно, ако си достатъчно умен и от-
говорен, се научаваш да се справяш със състоянието си. Не
е лесно, но, предполагам, не би и трябвало да е лесно.

Чикагският затвор. Ама че дупка! Две трети от залата ни

се състои от три редици по десет легла, а останалата част из-
пълнява ролята на дневна, където са пейките и масите, кре-
слата пред телевизора и бюрото на офицера, който трябва
постоянно да ни наблюдава. Един офицер за тридесет май-
мунки. Но ако стане бой и прозвучи алармата, останалите
офицери от другите зали долитат и се нахвърлят да ни раз-
тървават за секунди. До стената откъм телевизора е входът
към тоалетните и душовете. Обикновено там се събираме
да пушим, както и там хората ходят да се бият и разреша-
ват споровете си, далече от очите на надзирателя. В повече-
то случаи сме тридесет човека, но понякога слагат кожени
матраци на земята и настаняват още по няколко. Тридесет

10
човека. Тридесет различни съдби, натъпкани на едно място
двадесет и четири часа в денонощието. Има ни всякакви.
Моя милост, гангстери, наркомани, хомосексуалисти, из-
печени престъпници, вече излежавали по повече от пет-
надесет години в затворите, както и такива, които са тук за
първи път. Но всеки от нас има някакъв медицински про-
блем и всички вземаме хапчета. Все пак осма дивизия е
медицинската. Не е рядкост да докарат някой доста попре-
бит. Лошото на осма дивизия е, че цигарите са забранени.
Единственият начин да си набавиш е контрабандно, докато
в другите дивизии тютюнът се продава свободно. Говорим
за 1998 година, преди шепа умни глави да решат да забра-
нят тютюнопушенето във всички затвори в щатите. Ето каква
беше системата. Ако искаш да си купиш цигари, поръчваш
от затворническия магазин десет пощенски марки, които по
онова време струваха три долара и тридесет цента. С тези
десет марки можеш да си купиш двадесет цигари от някой
от затворниците. Системата е безпогрешна. В другите диви-
зии тютюнът се продава за долар и десет цента, от който ще
направиш около четиридесет-петдесет цигари. Продаваш ги
за два стикера от по десет марки, общата цена на които е
шест долара и шестдесет цента. После изпращаш по пощата
стикерите на някой у дома, той отива и връща марките в ня-
кое пощенско бюро и взима парите. Безпогрешна система.
Само трябва добре да се използват посещенията ни до за-
творническата болница, където можем да се смесваме със
затворниците от другите дивизии. Те ни дават тютюна, а ние
им даваме марките. Всеки печели.
Обичах да пуша. Още бях доста болен и от това вкусът
на цигарите беше поразителен. Спомням си нощта, когато
ме бяха върнали в болницата, един от офицерите ни раз-
даде по цигара с филтър. В затвора им викаме „кадилак”,
защото обикновено пушим цигари без филтър. Та тогава,

11
преди да си легна, изпушихме цигарите и после така ми се
замая главата, че си помислих, че едва ли не съм в рая. Пъл-
но блаженство. Да, някои от офицерите са много точни и се
отнасят добре с нас. Но има и гадни копелета. Като нався-
къде. Хватката е да си гледаш работата и много-много да не
обръщаш внимание. Имаше едно копеле от затворниците,
което ме наричаше „негър” и постоянно ме псуваше. „Не-
гър” е обидна дума. Не виждам много смисъл да наричат
бяло момче като мен с нея, но предполагам, че това е пър-
вото, което му е идвало в афроамериканския мозък. Когато
го напсувах и аз, скачаше на бой. Така е в затвора. Винаги се
намира някой, който да ти досажда и да те дразни. Повече-
то от затворниците са черни, афроамериканци. Има и лати-
носи. Белите като мен са по-малко. Лесно е да разпознаеш
кой е тук за случайно провинение и кой отдавна е избрал
престъпленията като начин на живот. Татуировките обикно-
вено са най-честият и точен признак.

Карл беше доста откачено копеле. Мислеше се за екс-

трасенс или нещо подобно. Нисък, як и набит поляк, изри-
суван по цялото си тяло с едноцветни, характерни за за-
творите, татуировки. Всъщност така и се запознахме. Той
играеше карти с другите момчета, когато аз се шляех из
дневната и една от татуировките на бицепса му ми се сто-
ри много релефна и истинска. Приближих се до него, хва-
нах ръката му и прокарах пръсти по нея. Не знам как съм
изглеждал в очите му. Някакъв непознат да се приближи
до теб и да те хваща за ръката. Болестта ми ме караше да
правя подобни неща. Но Карл излезна точен и не ме спука
от бой, а се усмихна и каза:
– Точно така, като истинска е!
На татуировката бяха нарисувани решетки. Той имаше
още много, по цялото си тяло. Ако си спомням правилно,

12
мисля че на прасците на краката си имаше татуирани очи.
„Те винаги гледат, дори когато спя.” Станахме приятели и той
се грижеше за мен. Разказваше ми живота си по затворите,
насърчаваше ме да не се отчайвам, даваше ми от негова-
та храна, най-често кутия мляко, като ми казваше, че имам
нужда от протеини. Покрай него започнах да ходя в залата с
тежести и да спортувам. Беше изпечен престъпник, от тези,
които едва ли някой би искал около себе си навън, в реал-
ния свят. Разказваше ми как обичал да се друса с различни
видове наркотици, когато бил на свобода, и споделяше въз-
гледите си, че жените стават само за „едно зверско изчук-
ване”. Един от предните му зъби липсваше и това правеше
усмивката му малко комична. Също така имаше и постоянна
цицина на главата си. Преди това беше излежал доста дъл-
га присъда – десет или петнадесет години, за опит за убий-
ство. Казваше, че опитал да пререже гърлото на някого, ко-
гато били заедно в колата, а самият той седял на задната
седалка. Мисля, че станало по време на движение. Ама че
гледка! Сега беше вкаран за някакво друго престъпление и
го очакваше доживот или смъртна присъда, но се надяваше
да му дадат около двадесет години. „Без проблем бих ги
излежал, като едното нищо.”
Винаги е хубаво да имаш определен социален кръг в
затвора, някой, на когото можеш поне малко да разчиташ.
Все пак чикагският затвор беше следствен затвор, тук всеки
чакаше присъда. Както се казва на английски – „jail”, и е ко-
ренно различно от „prison” или истинския затвор, където те
изпращат да излежаваш вече дадената ти присъда. Нещата
в следствения затвор са по-лесни. Предполагам, хора като
Карл в истинския затвор биха направили младо момче като
мен тяхна „кучка”. Това е истината. И тогава няма да имаш
много възможности. Да, това е истинският затвор. Тъжна ис-
тория. Много хора влизат там с присъда от една година, от

13
която според закона трябва да излежиш шестдесет и един
дни, но после никога не излизат. Истинският затвор не е
шега работа, но и следственият не беше разходка в парка.
С Карл често ходехме на църковни служения, каквито в за-
твора имаше често. Кажи-речи всеки ден. Но Карл беше ка-
толик и ходеше само на такива, освен ако не искаше да види
някой затворник от другите зали. Служенията се провеждаха
в залата с тежести. Там имаше и билярдна маса. Имаше вся-
какви проповедници – католици, баптисти, протестанти, лу-
терианци. Не си спомням да е имало православни. Някои от
проповедниците бяха изпечени оратори и след службите за
известно време се чувстваш зареден с надежда. Прибираш
се в своята зала, пак при тридесетте легла, пак при пейките и
масите, пак при креслата с телевизора, и пак при тридесет чо-
вешки същества, чийто взаимоотношения трябва да балан-
сираш като артист в цирк, за да може да мине поредния ден
без проблеми и без съществени пререкания, доколкото това
е възможно в затвора. Но все някога се случва присъствия-
та ни да станат непоносими и тогава се чака удобен момент,
когато надзирателят ще излезе да си поговори с колегата от
съседната зала, през коридора, и тогава проблемите се раз-
решават. Боят обикновено става много бързо и кой от сби-
лите се ще бъде набеден за провокатор, зависи от това кога
надзирателят ще се върне отново в стаята, ако, разбира се,
останалите от нас, наблюдаващи представлението, не се раз-
викаме, увлечени от емоцията. Рядко се повдигат обвинения.
Просто ще те откарат в стаята за изолация за известно време
и това е. Не е болка за умиране.

„Кръц, кръц, кръц.” – отново този противен и изнервящ

звук.
Роджър седи до мен, държи в ръка каната си, пълна с
лед, и бавно дъвчи замръзналите кубчета. Това правеше по

14
цял ден. Още от сутринта, когато мистър Чарли ни изритва-
ше от леглата. Така си го спомням. Роджър се събужда и още
преди да си е спомнил името си, се приближава към кон-
тейнера с лед, служещ ни за хладилник, където държахме
надписаните си кутии с мляко, запазени от закуска, отваря
го, загребва с пластмасовата си кана кубчетата лед, после
сяда на леглото си в стойка лотос, или пък пред телевизора,
и започва да дъвчи. По цял ден. „Кръц, кръц, кръц.” Скуч-
но му е. В средата на петдесетте, Роджър е измежду онези
хора, които се мислят за прекалено добри, мислят си, че ви-
зитната им картичка никога не би трябвало да включва вли-
зане в затвора. Е, тук си, братле, няма мърдане. Упражнени-
ята ти по йога, с които ми досаждаш всяка вечер, и скучната
ти депресия не ме трогват. Тук си. Един от нас си. Всички
сме тук. Няма мърдане. Нещо свързано с жена му и ето –
Роджър е в затвора. Не споделя подробности. В началото
се държеше приятелски, но после се отдръпна и започна да
се прави на снобар и да ме избягва. Казваше, че е някакъв
специалист по компютрите. „Аз също съм специалист по
компютрите” – натъртвам. Не е истина, но в затвора мога да
бъда всякакъв. Плюс това още съм болен, все още не знам
кой всъщност съм. Все още не знам къде се намирам, че
това е затвор, и защо изобщо съм тук. Психичните болести
са тежко бреме. В момента всичко просто се случва около
мен. Не осъзнавам, че съм в затвора и че ми предстои дело.
Не осъзнавам, че на хиляди километри от тук, в България,
моето семейство, майка ми и баща ми, не знаят дали съм
жив или умрял. За тях просто съм изчезнал в деня, когато
съм отивал на работа.
Другите българи в Чикаго казваха, че в момента няма ра-
бота. Трудно е да си намериш. Те могат да уредят нещо все
пак. Така е. Българска работа. Всеки гледа да те използва, да
те уреди някъде и да взима сериозен дял от заплатата ти.

15
На всеки е известна славата на нас, българите, в чужбина.
„По-далече от тях!”. Това е съветът, който всеки добронаме-
рен ще ти даде. Не знам дали защото болестта ми бе за-
почнала да се развива, или заради нещо друго, но разчитах
само на себе си и имах нехарактерна за мен самоувереност.
Сутрин излизах и тръгвах по главната улица до квартирата
ни. Влизах във всеки магазин и питах за работа. Англ,ийски-
ят ми беше достатъчно добър. Все пак го учех от четвърти
клас и си бях превеждал не малко песни на „Queen”, така че
се справях доста добре. Не мога да кажа колко силен акцент
съм имал, но да говоря английски без акцент никога не е
било цел за мен. Много по-очарователно е да може да се
познае по говора ти, че това не е майчиният ти език. Както
по-късно ми призна една жена, акцентът ми дори влияел
възбуждащо. Та така си намерих работа при един грък, Ни-
кос. Беше малко, жилаво старче, което понякога ми се кара-
ше. Той правеше гръцки статуи от отливки, а моята работа
беше да ги полирам. Бях доста добър. В някакъв момент,
обикновено следобед, слънчевата светлина падаше по осо-
бен начин върху наредените статуи и те сякаш оживяваха.
„Харесват ли ти?” – попита ме веднъж път той, кимайки към
тях, и аз му отговорих положително. Плащаше ми по седем
долара на час. Вечер, когато завършеше работният ден,
плащаше ми в брой и ми подхвърляше банкнотите като на
куче. Това много не ми се нравеше. Намерих си тази работа
на третия ден от пристигането ми в Америка. Беше хубава
работа и я вършех с удоволствие. Мой познат от квартирата
беше ми заел своя „walkman” и слушах музика докато рабо-
тех, но веднъж кабелът на слушалките се оплете в една от
гръцките колони, които вдигах, и шефът здраво ми се отви-
ка. След това избягвах да слушам музика. Спомням си как
на обедната почивка ходех да мексиканския магазин, неда-
леч от ателието, и си купувах нещо за хапване. Тъй като вече

16
бях почнал да се разболявам, обръщах особено внимание
на формите и цветовете на нещата, които купувах. За пие-
не си купувах бутилка „Gatorade”. Харесваше ми. Бутилката
прилягаше удобно в ръката ми. Веднъж пък си купих банани
и се върнах в работата да ги изям, но се оказаха твърди, от
онези, които трябва да се сготвят, иначе не стават за ядене.
Шефът ми се подигра. Хвърлих ги.
„Кръц, кръц, кръц”. Ето ни отново в затвора. Роджър про-
дължава да дъвчи като някакво ездитно животно. Старчето
Никос и изящните гръцки статуи са някъде в миналото. Пред
мен е неизвестността. Поне да имаше една цигара.

Наскоро беше излязъл албумът „Greatest Hits” на Tupac и

сингълът му „Changes” се въртеше по радиото. Lauryn Hill бе
издала соловия си албум „The Miseducation of Lauryn Hill” и
песента ѝ „Ex-Factor” се прeдставяше добре в класациите.
По BET.TV въртяха „Thugz Cry” от самостоятелния албум на
Bizzy Bone.
В затвора времето минаваше бавно. През деня ни донася-
ха някакво старо дървено радио, поставяха го на някоя от ма-
сите и слушахме музика. Често се стигаше до пререкания коя
точно станция да слушаме, като повечето от нас избягваха да
дават мнението си. Просто нека някой друг да избира музи-
ката, не си заслужава да си създаваш проблеми заради нещо
подобно. Скуката е болезнено осезаема. Тези, които твърдят,
че животът е кратък, вероятно никога не са прекарвали и ден,
лишени от свободата си. В затвора дните са като години. Ед-
нообразие. Още си спомням как лягах на леглото си и гледах
стената и залепения на нея календар. Пак е същият ден. До
следващата дата на делото ми оставаше почти месец, а дори
тогава вероятно щяха да ми дадат поредното продължение
и да го отложат с още тридесет дни. Зима е. Навън е студе-
но и от месец не са ни пускали да излезем на двора. Кога-

17
то това все пак се случи, за нас е нещо като празник. Защото
да си затворен в макар и голяма стая за повече от месец, е
ужасно. Започваш да губиш представа за реалността и цели-
ят ти свят се смалява до тези четири стени. Започваш да се
съмняваш дали навън съществува нещо друго. Дали къщите,
колите, магазините, които някога си виждал, не са били плод
на въображението ти. Може би тази зала с тридесет легла е
всичко, което съществува. Може би няма реален свят навън,
където хората живеят нормален живот. Да, до това води изо-
лацията – бавно започваш да забравяш всичко останало. Ко-
гато все пак дойде денят, в който трябва да отидем до съда,
рано сутринта, още в пет часа, всички ни строяват в коридора
и ни слагат белезници, после в колона по двама ни натовар-
ват на автобусите. Тогава имаме щастието да видим града
през решетъчните прозорци на автобуса. Жените, колите,
магазините. Ето, всичко си е тук, отвън – не е изчезнало. Това
са радостни дни. Дни на надежда, че някой ден и ние ще се
разхождаме свободни по дългите улици...
Трябва да се намира нещо, с което да убиваш времето. За
всеки е различно. Някои лежат по цял ден, други четат кни-
ги. Трети гледат различните шоута по телевизията. Един ри-
сува комикси, друг пише поезия. Веднъж в седмицата идват
и ни дават бои и флумастери, за да рисуваме. Арт терапия.
Понякога и аз рисувам. Не съм кой знае какъв художник, но
ми е приятно. Често лягам на леглото си и чета Библията,
която един от затворници ми беше подарил. Винаги съм на-
щрек и следя дали някой няма да се вмъкне в тоалетните
да изпуши цигара. Тогава отивам и аз, като се надявам да
дадат и на мен да си дръпна, или поне ще взема угарка-
та, която хвърлят на земята и ще видя дали е останало още
малко от вкусния дим. Понеже пушим цигари без филтър,
палецът и показалецът ми целите са обгорели и почернели
от опитите ми да допуша докрай докопания фас. Да, боли,

18
но трябва да се пуши докрай. Понякога изгарям и устните
си. Пръстите ми вече са хванали дебела черна кора от из-
гарянията и нарочно не я махам за да не ме боли, когато
пуша отново. Така е. Събираш фасове от пода на тоалетната.
Дотам сме стигнали. Съдба. После пак трябва да се върнем
в залата и да намерим нещо друго за вършене. Телевизи-
ята в повечето случаи ми е безинтересна. Още съм доста
болен и не мога да стоя на едно място. Обикалям с часове
около леглата. Това изнервя някои от затворниците, но не
им обръщам внимание, а и те явно не искат да се занима-
ват с мен. От време на време премятаме по едно тесте кар-
ти. Аз, Джуниър и Крис. Джуниър е тук за палеж, а Крис е
сводник. Вземаме тесте карти и всеки дърпа по една. Ако
обърнеш осмица трябва да направиш осем лицеви опори.
Седмица – седем, петица – пет. Дамите, поповете и вале-
тата са по единадесет, ако си спомням правилно. Асата са
по петнадесет. Понеже сме трима ще размесим тестето три
пъти. Добра загрявка. Спортът е единствето хубаво нещо в
затвора – влизаш във форма. Ако извадя късмет, Джиниър
ще го удари приятелското чувство и ще сподели по цигара с
нас. Тук цигарите са основната валута. С тях може да си ку-
пиш храна, дрехи, всичко което се предлага. Карл не пуши,
но винаги има цигари за търговия.
Понякога правим обръч и го закачаме в някой ъгъл на за-
лата. Служи ни за баскетболен кош. Правим малка топка от
хартия и почваме да играем на наказателни удари. Доста се
вживяваме и е приятно, докато на надзирателят не му пис-
не, и не ни каже да спрем. Времето минава бавно. Времето
е всичко, което имаме тук. В огромни количества.

– Тази нощ няма да спим. – казва Карл. – Мой приятел от

по-възрастните затворници е получил удар и са го откарали
в болницата. Ще направим бдение и ще се молим за него.

19
 Съгласен съм. И без това не заспивам лесно. По цяла нощ
се чудя какво да правя. Ще будуваме, ще си поговорим. Зву-
чи забавно. Но на Карл след известно време му се доспива.
Да, не може да държи на думата си. Аз искам да будувам
докрай. Но той казва, че е по-добре да си лягаме. Е, ще си
легна и ще се опитам да заспя. В залата е тъмно. Повечето
затворници спят. От коридора навлиза светлина и осветява
бюрото на надзирателя.
Събуждам се от музиката на Тупак. Надзирателят, който
е на смяна тази нощ, е докарал касетофон с диск и е пуснал
албума „Greatest Hits”. Музиката ми доставя огромно удо-
волствие, но за съжаление съм изпуснал песента „Changes”,
а надзирателят не иска да я пусне отново. Така е тук. По-
някога надзирателите обичат да показват, че те командват
във всяка ситуация. Скоро ще започнат да докарват закус-
ката. Не знам кой е измислил подобна програма. Трябва да
е било някое садистично копеле, защото закуската в чикаг-
ския затвор се сервира в три и половина през нощта. Ако
ти се яде, ставай, ако не ти се – спи и гладувай! След като
пропуснеш няколко пъти закуската, молиш някой от затвор-
ниците непременно да те събуди. И без това не ни хранят
кой знае колко, а и храната не е първокачествена. И така,
скъпи гости: закуска – три и половина през нощта, обяд –
единадесет, вечеря – четири следобед. Понеже храната е
нискокалорична, до шест вечерта вече сме изгладнели като
вълци. Но няма нищо за ядене. Тези, които имат пари, са си
поръчали нещо от затворническия магазин. Доставят ни по-
ръчките веднъж в седмицата. Някой е скътал картон с мляко
от закуската или е изтъргувал цигари и сега има все нещо.
Не и аз. Нямам никаква храна. Много съм гладен. Гледам
към книгите, които съм подредил на пода до леглото си, и
ми се иска да бяха нещо, което може да се яде. Глад. Това
е всеки ден. Единственото, което мога да правя, е да пия

20
вода. Не помага особено, но пак е нещо. Сервират ни хра-
ната в пластмасови подноси и ядем с пластмасови лъжи-
ци. Вземам всичко, което някой друг затворник не яде. Ако
някой не иска да яде салатата и зеленчуците си, ги омитам
набързо. Трябва да се възползвам от всичко допълнително.
Картофеното пюре е от любимите ми. За обяд обикновено
ни дават сандвичи. Ако някой от затворниците иска да из-
търгува салама за млякото ми, съм съгласен. Всичко става за
търговия. Да, в затвора научих какво е глад.
Всеки ден някой от нас трябва да чисти пода на дневната.
Има си списък и се редуваме. Също така редовно трябва да
чистим пода под и около леглата си. Мистър Чарли, нашият
социален работник, обича да е чисто. Всяка сутрин в осем
той ни изритва от леглата и ни събира всички в дневната,
за да ни изнесе поредната си лекция и да ни каже какво е
на дневен ред. Това са ужасни моменти. В залата ни обик-
новено е студено, неприятно студено, но сутрин леглото ти
що-годе се е затоплило и е уютно. Тогава идва мистър Чар-
ли и всичко просто свършва. Започва денят. Ръкопляскания.
Още един прекрасен ден в чикагския затвор. В този прекра-
сен хотел имаме десет хиляди легла, скъпи гости, но когато
сте непослушни, стигаме и до тринадесет. Тези с по-малко
късмет ще спят на пода. Но всички ще се радвате на нашето
внимание.
Мистър Чарли е висок и строен афроамериканец. И до
днес не се научих да познавам годините на черните, защото
съм израснал сред бели и никога не съм имал възможността
да наблюдавам нормалното развитие и стареене при афро-
американците. Също така те са доста по-запазени и по-атле-
тични от нас, белите момчета. Все пак мисля, че мистър Чар-
ли беше в средата на четиридесетте. Винаги добре облечен
с панталони и широки ризи, с добра прическа и със златни
пръстени. Не мога да кажа, че му обръщах много внимание

21
или че го опознах добре. Мисля си, че и ние, затворниците,
за него бяхме по скоро колектив, отколкото отделни лич-
ности. Може би след дълги години тук това просто беше
най-добрият подход, който си беше изградил. Помня го
като весел и енергичен човек, който, когато говореше, често
обичаше да вдига ръце и да свива по два пръста, искайки
да покаже знака за„кавички”. Или че става дума за „цитат”.
Но не ми правеше впечатление на искрен човек, а просто
на още един, който е щастлив да има стабилна държавна
работа и няма търпение работното му време да свърши, за
да си отиде у дома и да прави каквото там му е кеф.

Преди да замина за Америка, животът ми беше безвре-

мие, маркирано тук-там от някое значимо за мен събитие, и
това е. Цяло лято се шляех. Бяхме се заформили в луда ком-
пания и всеки ден се събирахме в заведението до реката. „Ти-
рол”. Точно така беше името му и бохемите, живели в нашия
град към края на деветдесетте, много добре знаят за какво
става въпрос. Не беше лошо заведението, макар да го дър-
жеше собственик, който нямаше нищо общо с клиентите му.
Но „бизнесът си е бизнес”. Нашата компания бяхме няколко
студенти от Американския университет и няколцина местни.
Обикновено отивахме към един-два следобед и оттам ната-
тък ставаше луд купон. По това време спях до късно на обяд,
ставах с музиката на Queen, а вечер, преди да си легна, из-
глеждах някой филм по TV 1000 и така всеки ден. Беше при-
ятно лято. Тръгвах покрай пазара, покрай реката, под сянката
на тъмнозелените дървета, и стигах до нашето заведение. Го-
ворим за времето, когато джоинтът наистина беше левче. Не
си спомням точно кога за първи път бях опитал марихуаната,
но напоследък я пушех редовно, в повечето случаи на аван-
та. Винаги някой вадеше цигара, а после по витите стълби,
които водеха до поляната край коритото на реката, се нареж-

22
дахме в кръг и завъртахме. Общо взето лошото на мариху-
аната е, че прави така, че нищо друго да не те интересува,
а след малко по-постоянна употреба при някои хора, вклю-
чително и мен, води до параноя. Още по-лошо е, ако имаш
психично заболяване. Странното е как в живота сякаш някой
те предупреждава. Спомням си, че веднъж споделих на Сашо
какво изпитвам, когато пуша, а той ми отвърна, че въобще
не изпитва подобни неща, въпреки че пушехме една и съща
трева. Тогава ми каза, че при хората с психични заболявания
преживяването е много по-изострено и силно и не се препо-
ръчвало. Тези думи бяха като някакво предупреждение. Ся-
каш някой се опитваше да ми каже думите „спри, спри” и аз
ясно го чувах, а не преминаваха просто през ушите ми, но не
пожелах да им обърна внимание. И така, често си пафкахме.
Един път с Макаронов и още няколко отидохме до парка Ба-
чиново, на три километра от града, и врътнахме. Без да знам,
се оказа, че сме пушили трева с халюциногенни гъби. Мину-
та-две след това тръгнахме надолу към града и всичко ми се
нацепи. Сякаш гледах снимки или зле направена стоп-кадър
анимация. Започнах да се питам накъде сме тръгнали, дали
въобще бяхме пушили преди малко. Усещах вътре в тялото
ми да преливат различни вълни на настроение. Ту радост, ту
тъга. Сякаш не ходех, а се плъзгах из въздуха, който беше при-
добил някаква плътност. Дали всички гледаха само нас? За-
почнах да чувам мислите си като звук от тонколона, закачена
на някой висок стълб наоколо. Мислех си „Какво ще стане,
ако някаква какавида иде при друга какавида и ѝ каже: „аз
съм индивид”. Виждах коне. Сякаш преживявах рая и ада в
различни минути. Помислих си, че отново полудявам. Това
бе една от най-дългите ми разходки в живота, защото тогава
времето не течеше нормално. Едва след три дни започнах да
се чувствам отново на себе си. Спомням си как преди това с
майка ми трябваше да отидем до банката и докато стоях на

23
гишето и чаках, имах чувството, че краката ми от кръста надо-
лу ще се отделят от мен и ще избягат. Халюциногенни гъби.
Хм, никога, ама никога не бих ги опитал отново.

С Макаронов бяхме добри приятели. Той също като мен

пишеше стихотворения, при това никак нелоши. Прехвър-
ляхме си напечатаните на хартия неща, като любовни пис-
ма. Защото и двамата бяхме влюбени в нейното величество
поезията. Тогава още ги нямаше компютрите и писателите
бяхме „old school” – или пишехме на ръка, или използвахме
пишеща машина. Макаронов по онова време ходеше с мно-
го приятно момиче – София Лъвова. Най-ясният ми спомен
за нея е как ѝ помагам да мине през реката, а тя горката, на-
пушена здраво, след това ми благодари, сякаш съм ѝ спасил
живота. Тогава пак бяхме отишли на Бачиново да пушим
бонг. Все бяхме едни образи. Нектаров, зъболекарят Мъл-
чанов, който беше голям веселяк и единственото, което го
интересуваше, беше дали има някоя хубава трева. Работе-
ше в София, а си идваше тук в града да види семейството и
да се напавка. Доста години по-късно го срещнах и понеже
нямаше кой знае колко неща да си кажем, го попитах дали
още пуши, но той ми каза „рядко”. Но в старото време беше
голям веселяк. Мичела беше тук, Сашо, други вече почти не
помня. Хубав бонг си направихме тогава. Макаронов, който
наскоро също се беше преместил да работи в София, си ид-
ваше от време на време и се виждахме. Бяхме приятели, но
нещото, което ме накара наистина да го уважавам, бе, че ми
отстъпи квартирата си в София, когато исках да кандидат-
ствам английска филология в Софийския университет. Може
да не е нещо голямо, но за мен тази услуга значеше много.
По принцип не забравям, когато някой ми стори добро. До
това време нещото, което най-силно бе оформило характе-
ра ми, беше книгата „Кръстникът”. От нея се научих на чест

24
и уважение. Говорим за доброто старо време. Днес миро-
гледът ми е съвсем друг. Та Макаронов беше голям пич. По-
някога отивах с него в София и се разхождахме по дългите
улици. Макар днес София да е ужасно мръсен град, пълен
с бездомни кучета и навсякъде техните разстлани лайна, от
които не можеш свободно да ходиш по тротоарите, тогава
София беше магическа. Често стояхме в квартирата и слуша-
хме музика, пиехме и пушехме трева. Идваха най-различни
хора. Идваха, после си отиваха. Когато някъде имаше кон-
церт, ходехме, ако можехме да си го позволим. Тогава Ма-
каронов работеше като сценичен работник в един театър.
Жалка гледка си беше, ама какво да го правиш. Макаронов
да се подчинява на нареждания – не съм го виждал, не мога
и да си го представя. Там, до театъра, имаше заведение,
което често посещавахме. Нямам ясни спомени какво точно
съм пил тогава. Макар днес да съм страстен почитател на
кафето и рядко пия по-малко от три на ден, за тогава просто
нямам спомени какво съм пил. Така сядахме да пием и да
си говорим. Беше ни приятно да сме заедно, Макаронов,
София и аз. Там, в онова заведение, идваха всякакви инте-
ресни млади хора – артисти, художници, музиканти. Гледа-
хме терасата на блока срещу нас. Макаронов разправяше,
че там живеел някакъв луд, който влизал в банята си и пеел
опера. „Как така луд?” – питах го аз. „Еми луд!” – опулваше
се Макаронов срещу мен, докато стане сигурен, че няма да
задълбавам по-подробно във въпроса и се ухилваше. Сме-
хът на Макаронов не можеше да се опише. Беше 1998. Все
още имаше малко надежда. Все още не ни бяха смазали на-
пълно. За разлика от днес, когато разни политици си играят
баскетбол с главите ни, тогава още имаше надежда. Или пък
сме били млади.
Предишната година бях кандидатствал във ВИТИЗ, специ-
алност „Филмова режисура„. Скъсаха ме на четвъртия кръг.

25
Беше тежка загуба, защото от днешна гледна точка, тогава
още не бях наясно с нещата, не се бях изградил като човек.
Там се запознах с Васко. Кандидатствахме заедно и докато
си говорехме отвън, пред сградата на даскалото, разбрах,
че и той е спечелил Зелена карта за Америка.

Първото нещо, което исках да бъда, е аниматор, още от

дете. Рисувах и постоянно гледах филмчетата на Дисни. Но
в съзнателния си живот най-много съм искал да бъда фил-
мов режисьор. Дори и днес го искам и може би някой ден
ще го направя. Има неща, в които знам, че съм добър, а те
не са никак много. Защото откакто взимам хапчета, особено
последната комбинация, нямам нито амбиции, нито жела-
ние за каквото и да било. Всичко започва и свършва с един
ден. Моят живот е един ден, после умирам. И утре отново
е същото. А си спомням, че като млад изгарях от амбиции.
Нещо те тласка да постигнеш своята цел и целият ти живот
е подреден около това. Много хора са така. Но за мен това
е вече нещо чуждо. Не го отдавам на улегналост, нито на
мързел. Всичко се дължи на лекарствата, които освен че ти
помагат, също така те и променят. Аз, както и много други
хора с психично заболяване, вече на знам кой съм. Кое е
истинското ми аз. Сегашната разновидност на личността ми
е тази, която може що-годе да съществува здравословно и
безпроблемно в едно общество. Но няма гаранция, че това
наистина съм аз. Не може човек, който всеки ден е писал
поезия, който с часове се е измъчвал и се е тревожил как да
намери дори една точна дума, в един момент да захвърли
перото и нищо друго да не го интересува. Както казват – по-
етът не се създава, поетът се ражда. Е, съвременната фар-
мацевтика явно е намерила начин и да го убива, колкото и
невъзможно да звучи това, предвид безвременния харак-
тер на произведенията му. Това е бремето на психичното

26
заболяване. Най-доброто описание за мен е, че нося бомба
вътре в себе си, която винаги може да избухне. Естестве-
но, не става от веднъж, но става. И тази бомба е гърмяла
три пъти в моя живот и е разкъсвала съществуването ми на
безброй объркани парчета. Сякаш ти се разваля софтуера
– няма как да го докараш да бъде отново същият. Може да
го приведеш в работна готовност, но вече никога няма да
бъде същото. Още от първия път, когато се разболях вече
не помня таблицата за смятане. Не съм си правил труда да
я уча отново и до днес не я знам. Защото когато се разболея
се изтрива част от информацията в главата ми или връзките,
които водят към нея, се прекъсват. Вече не помня детство-
то си, почти нямам никакъв ясен спомен. Понякога ми раз-
казват неща за мен, които би трябвало да помня, но съм ги
забравил. Но всеки ден трябва да продължаваме напред.
Изпий поредното хапче и избери по-малкото зло.

По „Fox” даваха американски футбол, но аз не обръщах

много внимание. Нещо отвътре ми вреше и ме караше по-
стоянно да обикалям около затворническите легла. Карл
обаче бе решил днес да ме накара да изгледам целия мач
и да стоя на стола без да мърдам. А за това се изискват уси-
лия. Защото мачът продължава три часа. Мисля си, че може
би Карл не само е искал да гледам мача, ами по някакъв
негов си начин да ме накара поне за малко да се успокоя.
Отначало играта ми е супер безинтересна, защото не знам
правилата и искам да стана и да продължа да обикалям, но
Карл настоява и ме кара да седя. Предаването ми изглежда
някак си космическо, с анимациите на надписите, с бързи-
те клипове и различни кадри на играчите. Мачът свършва.
Най-после! Отново започвам да обикалям около леглата. Не
ме интересува кой е победил, кой е загубил, кой въобще е
играл. Имам си други проблеми. Не мога да стоя на едно

27
място и обикалям. Най-лошото е, че имам импулси да на-
ранявам хората. Когато минавам край леглата и някой седи
на тях, си представям как го ритам изведнъж с коляното си.
Гледката е натрапчива и се боря със себе си наистина да не
го направя. Няма цигари. Зима е и цветовете са хладни и
чужди. Сам съм в Америка. Никой, който някога ме е позна-
вал преди да ме арестуват, нито един на този свят, освен
самия Господ, не знае къде съм. Аз не помня телефони, за
да се обадя на някого. Загубен съм.
Когато след години отново се прибрах в България, майка
ми каза, че имала приятелка в Чикаго и когато съм изчез-
нал, тя следяла за мен. Имало някакъв телевизионен канал,
по който изписвали умрелите за деня хора и тя гледала да
види дали ще покажат и моето име. Тъжна история.

Един от най-добрите ми приятели в затвора беше Селест.

Беше афроамериканец, травестит и винаги съм го възприе-
мал като жена. Беше пълничък, с вързана на плитка черна
коса, по която можеш да разпознаеш всички травестити в
затвора, и изскубани вежди. Запознахме се, когато отидох
на църква. Заговорихме се и понеже мислех, че е момиче,
го целунах. Може би от заболяването ми на мен ми изгле-
ждаше като жена. Върнах се в нашата зала и започнах да се
хваля, че съм се запознал с някакво момиче и сме се целу-
вали. Другите затворници ме попитаха с какви дрехи е било
облечено – със сини или кафяви. „С кафяви.” – отвърнах аз.
Тогава те ми казаха, че това е бил мъж и започнаха да ми се
подиграват. Голям смях падна. Не ми беше много приятно.
Селест беше добър приятел. По-късно ме преместиха в
неговата зала и често ходех и сядах на леглото му и си гово-
рехме. Затворническото легло е като свята територия. Това е
твоето лично пространство. Там се опитваш да си създадеш
някакъв уют, подреждаш книги и ако имаш храна. Там криех

28
понякога и цигарите си. Бяха легла от желязо, заковани за
пода и боядисани в жълто. Имаха дюшек, а после слагахме
възглавниците, одеялата и чаршафите. Одеялата бяха мръс-
ни, бежови. От време на време си слагах по две, но когато
мистър Чарли откриеше това, ми взимаше едното одеяло.
Беше позволено само един брой. През зимата сутрин в за-
лата ставаше неприятно хладно. Трепериш и търпиш. Чи-
кагският затвор не беше най-приятното място на света. Но
човекът е така устроен, че нещата, които си преживял, се
изменят в паметта ти. Макар да знам, че онези времена
бяха трудни, понякога ужасно скучни, днес от спомените
са останали различни откъслечни моменти и едва ли не си
спомням всичко с носталгия.
Селест беше в затвора заради измама с кредитни карти.
По-рано също беше лежал. Не беше тук за първи път. Ко-
гато го питах защо го е направил, ми отговаряше, че са му
трябвали пари. Разпитвах го за най-различни работи. Пи-
тах го защо е такъв и защо харесва мъже, а той ми отгова-
ряше, че винаги си е бил такъв. Сподели ми, че веднъж се
опитал да бъде като другите, пуснал си брада, за да бъде
мъжествен, но нищо не се получило. Селест имаше много
приятели от гей обществото, които бяха умрели от СПИН. В
часовете по арт терапия, когато някаква мила женичка ид-
ваше с бои и флумастери в нашата зала, Селест рисуваше
картина с цветя и имената на всичките си приятели, които
беше загубил от СПИН. СПИН, помня времето, когато тази
болест се появи. Още бях дете, в началото на осемдесетте.
Самата болест ме ужасява. Един от най-любимите ми хора,
когато бях млад, а именно Фреди Меркюри, също си отиде
от нея. Фреди беше голяма работа. Тогава, преди да отида
в затвора, Queen бяха любимата ми група. Слушах песните
им с часове. Ден и нощ. Гледах клиповете им, концертите.
Харесвах различна музика. На времето в подлеза същесту-

29
ваше студиото „River Sound” и от там ходех да си купувам
различни албуми, когато имах пари. Тогава още бяха на ка-
сети. Купувах си нещо ново, после отивах вкъщи и слушах.
Peter Gabriel, Marillion, Metallica, Doors, Pink Floyd, малко
джаз и малко българска музика. Когато вечер се прибирах
напушен от „Тирол”, си слагах слушалките и слушах Bob
Marley. Обожавах музиката му. Харесвах музика, в която
имаше послание, с добри текстове. А Bobby пееше за въс-
тание, за революция. За отхвърляне на системата, която
промива мозъците и ни поробва. Не харесвам общество-
то, така както е устроено. Хората са се превърнали в кон-
суматори, които единствено се стремят към постигане на
материалните си интереси. Накарай човек да желае нещо,
да трябва да го преследва и вече си го поробил. Училище,
университет, съпруга, деца, кола, почивни дни, старост и
смърт. Искат да ни накарат да вярваме, че в това се състои
нашият живот. Че няма нищо повече. На работа от осем
до пет за някакви мизерни заплати, докато шефът ти трие
сол на главата и си мисли, че те притежава. Това е Бълга-
рия. Всеки гледа да те използва за възможно най-малката
сума пари, при това на края на месеца има наглостта да ти
каже, че в момента няма и не може да ти плати. Работа
за идеята. За това да може да кажеш, че работиш, сякаш в
това се изразява смисълът на нашия живот. Работа, рабо-
та, работа. После следва минималната пенсия за няколко
десетилетия бъхтене и ония от администрацията само те
чакат да пукнеш, за да могат да си спестят повече пари.
Едно деградирало общество. Общество, към което не же-
лая да се причислявам. Предпочитам да отида да работя в
чужбина за няколко месеца, но да знам, че към мен ще се
отнасят като към човек и ще ценят труда ми, отколкото да
работя на някой простак. Двеста лева. Това беше заплата-
та, която ми платиха на последната работа. Смях. В Амери-

30
ка изкарвах тези пари за три дни. Опнах им една лекция и
напуснах. Тогава работех в ателие за правене на рамки за
картини. Всеки ден боравиш с машини, може да си отре-
жеш пръстите, гориш кожата си от топлия силикон, когато
опитваш да залепиш гоблените към картонените им под-
ложки и за всичко това двеста лева. Не, мерси, без мен.
По-добре да си обикалям кафетата, но да имам пръсти, с
които да държа цигарата си. По-добре в обвинителните
погледи на комшиите да изглеждам като „looser”. Все ми е
тая – това е моят живот и ще си го живея, както си искам.
Не съм умрял от глад. Господ ми е отредил препитанието
– когато то свърши, просто ще умра. Но до тогава няма да
съм роб на някакви пръкнали се бизнесменчета. Свобода-
та, Санчо, да, свободата няма цена.

Селест се грижеше за мен. Често ми даваше цигари. Това

значеше много. Сядах на леглото му и си говорехме. Разказ-
вах му за България, за живота си. Той ме успокояваше и ми
даваше кураж. Казваше ми, че някой ден всичко ще се оп-
рави, че ще мога да изживея и аз моята американска мечта.
Можех да пледирам „виновен”, въпреки че бях извършил
престъплението си без умисъл. Тогава щяха да ми дадат
по-малка присъда и да ме пратят в затвора. Но Селест не ме
съветваше това. Казваше ми, че не е добре. Щом присъдата
ми изтечеше, щяха да ме качат обратно на самолета за Бъл-
гария и сбогом Америка, сбогом мечти. Другата възможност
беше да ме обявят за „невинен поради причини на лудост”.
Тогава щяха да ми дадат по-голяма присъда и щяха да ме
пратят в болничен затвор, където трябваше да ме лекуват.
Но тогава нямаше да ходя в истинския затвор и нямаше да
имам досие. Когато излезех от болницата, щях да бъда сво-
боден, в Америка, пред прага на мечтите си. Това ме съвет-
ваше да направя Селест.

31
 Селест имаше много приятна усмивка. Често се бръснеше
за да не проличава черното по лицето му и да прилича пове-
че на жена, както и искаше. Приятелят му се казваше Фред.
Фред беше висок чернокож, добре сложен, с брада, бръс-
ната глава и белези по цялото тяло. Беше лежал преди това
за опит за убийство. Разказваше ми как, когато бил млад, се
скарал с някакъв. Започнали да се бият и някой от тълпата
просто му подал пистолет. В яростта си Фред взел пистолета
и прострелял човека, с когото се биел. С тъга казваше как
тогава бил млад, как можел да постигне нещо в живота си,
имал желание да учи в колеж. Но тази грешка променила
живота му завинаги. Белезите му бяха от намушквания в
затвора. Имаше един голям на врата. Питах го дали е боля-
ло, а той ме изгледа и каза: „Естествено, че болеше.” Фред
беше много точен, но беше и малко луд. Споделяше ми, че
е ловец. Казваше, че излизал навън и си набелязвал някого.
Започвал да го преследва, както ловец би преследвал жи-
вотно, а после го убивал. Не знам дали говореше истината,
но не бих се учудил, ако е било така. Разправяше ми за пре-
живяванията си от различни наркотици, които е пробвал.
Често ми говореше за PSP. Това беше обикновена цигара,
потопена в някакъв разтвор, от който получаваш силни ха-
люцинации. „Просто трябва да го опиташ, ще видиш света
по друг начин.” Говореше ми и за LSD. В гласа му се усеща-
ше носталгия, сякаш знаеше, че вече никога няма да може
да се надруса с нещо подобно и да се скита свободно по
улиците. Навън имаше деца и беше живял с жена, с която
имаха деца, някои негови, някои от преди това, тя бе имала
друг мъж. Не знам колко време бе изкарал на свобода, но
сега го съдеха за убийство и не се очертаваше нищо хубаво.
Фред също пишеше стихове. Имаше едно стихотворение за
майката и го беше дал на Селест, който го изпрати на майка
си като поздравителна картичка. Също обичаше и много да

32
чете. Спомням си го с кърпа на главата, завил се в леглото
и четящ книгата „Шогун”. Четеше много книги и го правеше
често. През другото време разговаряше с някого, шляеше
се из залата или спеше. Имаше горда походка и всички за-
творници или го уважаваха, или се страхуваха от него. Не
знам защо, но Фред се отнасяше много добре с мен и ме
уважаваше. Споделяше ми как не иска да се върне отново в
затвора, защото тогава ще се наложи да прави неща, които
не харесва. Предпочиташе да го затворят някъде сам и да
го оставят на мира, отколкото да бъде в истинския затвор
сред другите затворници. Казваше ми, че там винаги се на-
мира някой, който не те харесва и за да оцелееш, трябва
да се биеш с него. А в затвора боят значи хладни оръжия.
Затворниците ги изработват от какво ли не и ги използват да
се намушкват един друг. Едно човешко същество причинява
болка на друго заради някакви причини. Това е. В затвора
слабите не оцеляват. Когато Фред беше лежал преди, явно
бе участвал в доста битки и това личеше по тялото му. Каз-
ваше, че затворът е ужасно място.
Често сядахме да ядем на една маса – Селест, Фред и аз.
Фред ми даваше от храната си. Него тези неща много не го
интересуваха. Сякаш не беше тук, сякаш духът му бе извисен
над всичко, над затвора, над лишенията. Сякаш бе в друго,
по-чисто и възвишено измерение. Веднъж както си седяхме
казах нещо на Селест и Фред ме погледна и ме запита: „Мо-
ята жена ли закачаш?” Селест беше лудо влюбен във Фред.
Казваше, че ще се опита да поддържат контакт, дори когато
ги пратят в различни затвори. Казваше, че го обича толкова
много, че ако Фред му каже да се затърчи и да се удари в
стената, би го направил. Не знам как другите затворници гле-
даха на тяхната връзка, но никой не казваше нищо. Един път
трябваше да ходя до болницата и Фред ми даде пощенски
марки, да ги изтъргувам за цигари. Когато стигнах там, започ-

33
нах да разпитвам затворниците от другите дивизии и скоро
взех два пакета тютюн, които скрих в обувките си. Направих
го бързо, като се надявах да не ме видят надзирателите и да
ми ги вземат. Прекарах тютюна благополучно обратно в на-
шата зала и го дадох на Фред, но се оказа, че единият пакет е
наполовина празен. Много се притесних. „Не се коси, нищо,
ще ги направя по тънки и пак ще изкарам доста цигари.” –
каза Фред. Беше толкова спокоен, нищо не го притесняваше.
Фред пушеше рядко, повече използваше тютюна за търговия.
Но понякога тръгваха към тоалетната със Селест да изпушат
цигара и аз се надявах, че Фред ще извика и мен. А той ви-
наги го правеше. Беше добър приятел и до днес ясно помня
лицето му. Когато дойдеше ден да ида на съд и там ни даваха
само сандвичи, щом се приберях вечер, Фред се навеждаше
под леглото и вадеше стиропорена кутия с месо, която беше
запазил от обяд. Знаеше, че се прибирам гладен и изморен
от пътуването и или не бе ял своята храна, за да ми я даде,
или бе изтъргувал нещо за нея. Но бе мислил за мен. Такива
неща човек помни цял живот…
Една вечер Фред се завърна от пътуването си до съда.
Не разбрах веднага какво е станало. Събра набързо багажа
си и си взе довиждане с всички. Неговия случай се следеше
от телевизията, но той не искаше семейството му и децата
му да бъдат свързвани с това. Затова беше сключил сделка,
за да могат нещата да се потулят. Беше се признал за вино-
вен. Дадоха му доживот. Отиде си. Доживот завинаги. Това
е тежката действителност.

От алкохола и марихуаната мозъкът ми вече се бе пораз-

бъркал. Усещах, че започвам да се разболявам. Разпознавах
симптомите. Виждах цветовете по-ярки. Възприемах света
сякаш има нещо скрито зад паравана на реалността, сякаш
можеше да повдигнеш завесата и да минеш в някое друго

34
измерение. Макаронов ми беше отстъпил квартирата си, а
той самият се бе прибрал в родния ни град. Обикалях ули-
ците на София, парковете. Понякога отивах до кафенето на
ВИТИЗ, понякога до Докторската градина. Намирах си ма-
рихуана и пушех. Прибирах се в квартирата и четях книги,
слушах музика, пишех поезия. Чувствах се свободен, но на
моменти усещах пристъпи на болестта, сякаш изведнъж
нещо се променяше наоколо, а после отново нещата тръг-
ваха по нормалния си ред. Когато си лягах вечер, преди да
заспя, вътре в ушите си започвах да чувам музика, без да
е пусната някъде. Различни симфонии, преливащи в облач-
ни хармонии. Това ме плашеше, знаех, че не е нормално,
но нямаше какво да направя. Каруцата беше тръгнала да се
обръща, а аз някак си бездействах, не предприемах нищо
по въпроса. Беше ме страх. Когато се напушех, започвах да
виждам света по начин, който също ме плашеше, но въпре-
ки това продължавах да пуша.

Спечелих Зелена карта още първия път, когато си пуснах

документите. После трябваше да се правят различни пре-
гледи, тестове за СПИН, да се вадят, превеждат и легализи-
рат документи, да се харчат много пари. Дните ми минаваха
безцелно, като само чаках да дойде датата на интервюто ми
в американското консулство, да бъда одобрен и да зами-
на. Ходех в „DRUM” или „UNDERGROUND” да пия кафе или
наливна бира. Пускаха приятна музика. Тогава цените още
бяха поносими и човек можеше спокойно да седне нався-
къде из градските заведения. „DRUM” беше първото по-раз-
лично заведение в града. Беше една подземна дупка под
хотел „Волга” с тристранен бар, високи столове и дървени
маси между четирите колони. По откритите тухлени стени
имаше плакати на джазмени и тютюн „DRUM”, и лампи,
които светят в жълто и червено. Сутрин нямаше много на-

35
род и ходех да пия кафе, седнал на бара. Слушах музика и
гледах подредените с алкохол бутилки. Пушех цигара и си
се кефех. До входа на заведението, срещу дългите стълби
имаше тоалетни, където на един от писоарите пишеше: „Да
го духа Макаронов!” Завист, братле. Вечер заведението ця-
лото се пълнеше и направо не можеше да се разминеш и
да видиш кой кой е в тъмнината. Пускаха музиката до дуп-
ка и едвам се понасяше. Беше много оборотно заведение
и за капак на всичко взеха да издават членски карти, които
трябваше да си купиш и да покажеш, ако искаш вечер да си
там. През деня беше свободно. Понеже бяха правили кар-
тите в студиото на моя приятел Грозданов, та си бях набавил
една. Иначе не бих си хабил парите за подобни прищевки.
Така редувах заведенията, като на „Тирол” прекарвахме
най-много време, и чаках да ми дойде датата за интервюто.
Когато най-после дойде, минах, но не ме одобриха. Казаха,
че трябва да имам някакъв документ, който да гарантира,
че някой ще ме посрещне на летището в Америка. И така,
бях отхвърлен и отново потънах в безвремието. Имах някол-
ко месеца срок да осигуря този документ. Накрая платих на
един от града ни петстотин долара, а това и тогава, и сега
са си доста пари, и той ни подписа такъв документ, с кой-
то гарантираше, че ще ме посрещне на летището в Чикаго.
Така е, няма услуги. Всичко става с пари. Е, поне си изпълни
думата. И така, одобриха ме и скоро ми предстоеше зами-
наване. Радвах се, но не вярвах. Докато не се случеше, ня-
маше да го повярвам. Изглеждаше прекалено хубаво.
Вече знаех със сигурност, че се разболявам. Виждах ясно
признаците. Но имах Зелена карта, това беше важното. Зна-
ех, че ако призная на нашите, че се разболявам и отида да
се полекувам в болница, после никога нямаше да ме пуснат
да замина. Така го преценявах. Затова заложих всичко. Ис-
ках да отида в Щатите. Това беше мечта. Затова чаках и тър-

36
пях дните бавно да се изнижат и да дойде датата на зами-
наване. Спомням си ясно как седя на леглото си в детската и
гледам големите чанти. После бавно ги сваляме по стълбите
от третия етаж, качваме ги на колата на брат ми и потегляме
към летището в София. Чакам на летището. Неспокоен съм.
Отивам на тоалетна. Пак чакам. Майка ми, баща ми и брат
ми също чакат. Залата на летището е в стар комунистически
стил, с грозни стилизирани мозайки. Времето минава бав-
но. Идва ред да тръгвам. Майка ми започва да плаче. Бага-
жът е качен. Брат ми бързо ми подава ръка и ми пожелава
всичко хубаво. После изчезва нанякъде с колата. Качвам се
в самолета. На мен ли се случва всичко това? Сърцето ми
прескача от вълнение. Изведнъж самолетът излита. Ускоре-
нието е неописуемо. Летя. За първи път в живота си. Летя
към Америка.
До мен седеше някакъв англичанин, който казваше, че е
женен за българка. Все пак си говорехме на английски. При-
личаше ми на някакъв шпионин. Беше нещо като риж, къд-
рав, непрекъснато бъркаше в чантата си. Разправяше ми,
че не може да понася съвременната музика. Била превзета
от чернилки. Затова слушал класическа музика. Харесваше
българската салата и сирене. Разправяше ми как веднъж
посред нощ се озовал в някакъв лош квартал в Щатите, но
успял да се справи някак си. После постепенно спряхме да
говорим. Навън беше нощ. Гледах през прозорците. Изва-
дих лист хартия и започнах да пиша някакво писмо.

Този, който не е виждал Щатите, не може да разбере за

какво става въпрос. Не случайно там си имат лафа „само в
Америка”. Защото има неща, които наистина могат да се
случат само там. „Американската мечта”. Това понятие ще
го срещнеш само за Америка. Никъде няма кубинската меч-
та, руската мечта или българската мечта. Тук наистина става

37
дума за нещо уникално. Страна, в чиято конституция има
фрази като „и справедливост за всички”, „всеки има право
да преследва щастието си”. Страна, която ти разрешава сво-
бодно да притежаваш оръжие. Страна на разновидностите,
на безбройните националности, на различията. Страна на
високите небостъргачи и безкрайните магистрали, опасали
я като артерии. Страна на мръсните улици и порутени къщи,
на гетото, на уличните престрелки. Страна на каубоите и
шофьорите на тирове, страна на джазмените и спортистите.
Страна на абсолютния успех и на смазващото падение. Оби-
чам Америка! Не мога да понасям политиците ѝ, но иначе
хората ѝ са добри и трудолюбиви. Хора, които са израснали
със знанието, че тяхната държава е най-великата на света.
Американци. Подобно някогашните римляни.
Ако трябва да подредя трите държави, които най-много
обичам, то бих казал България, Палестина и Щатите. В две
от тях съм живял, а една никога не съм виждал. А животът в
Америка беше хубав.

„Говорѝ ми. Кажи ми нещо интересно, нещо, което си

струва да чуя, нещо, което ще ме вдъхнови. Разкажи ми
някоя интересна история. Говорѝ ми...„
Общуването между хората. Това е нещо наистина уникал-
но. Двама души стоят един срещу друг и споделят информа-
ция, подредена по начин, интересен за слушателя. Хората
говорят за всякакви неща. Но обикновено се групират около
общите си интереси. Понякога е достатъчно и да мълчиш. Да
гледаш света около себе си или да слушаш собствения си въ-
трешен диалог. Хората са създадени да живеят в общество.
Винаги съм се обграждал с интересни за мен хора, хора, в чи-
ято компания съм се чувствал добре. Често приятелите ми са
били по-възрастни от мен и така е още от младини. Прекар-
вал съм и много време без компании, но това натежава на

38
човек, започва да губи настроение и да се депресира. Дори
да гледаш телевизия с някого, без да говорите, е по-различ-
но, отколкото, ако го правиш сам. Някои приятелства остават
за цял живот, някои са кратки, но интересни. Имам прияте-
ли в Америка, които може би никога вече няма да видя, но
те си остават живи герои и образи в един период от живота
ми, оформят ме и ги нося вътре в себе си завинаги. Защото
прекараш ли доста време с когото и да е, той ще ти повлияе
по някакъв начин. А човек избира приятелите си заради раз-
лични причини – някои са ти интересни, други симпатични,
от някои желаеш да получиш нещо, други искат нещо от теб.
Вариациите са многобройни.

Когато времето беше слънчево, затворническата ни зала

не изглеждаше чак толкова зле. Стените бяха боядисани в
жълто. Сутрин част от затворниците се събираха на кресла-
та пред закачения високо на стената телевизор и гледаха
различните предавания. Телевизията успокоява някои хора.
Няма да срещнеш затвор в Щатите, където в общата зала
да няма телевизор. Защото телевизията спира мисловния ти
процес, улавя интереса ти и така има по-малко вероятност
да мислиш за глупости и да ставаш агресивен. Но не всички
гледаме телевизия. Някои просто обичат да лежат. Имаше
хора, които спяха през цялото денонощие. Може би и ле-
карствата, които взимахме, бяха част от причините за това.
Винаги в леглото. Ставаха само за ядене и да си вземат ле-
карствата. Когато ни ги раздаваха, всеки ден различни сес-
три идваха в залата ни, бутайки малка пластмасова количка.
Извикваха ни по име и отивахме да си ги вземем. Един или
два пъти в месеца в залата идваше някой от психиатрите,
които следяха за състоянието ни, отваряха папките с доси-
етата ни и извикваха някой от нас. Повечето доктори бяха
азиатци, предимно индийци. Докато сестрите бяха бели и

39
афроамериканки. Някои от жените бяха огромни или ужас-
но дебели, каквито в Щатите ще видиш в изобилие. Страната
с най-много наднормено тегло. Нямо нищо общо със строй-
ните хора, които сме свикнали да гледаме по холивудските
филми, както и самата Америка; представата, която кино-
то промотира за нея, няма нищо общо с действителността.
Защото Америка е страната на огромните маси безизвест-
ни, малки хорица, които на края на всеки месец получават
сериозна доза стрес от новодошлите сметки. Всичко е на
кредит. Живот на кредит, често с непосилни лихви. Живот,
който те кара да препускаш, живот, който те поробва напъл-
но. И все пак, нещата са подредени така, че хората живеят
с илюзията, че имат добър живот. Америка на пищните зре-
лища, които те карат да забравиш, че утре отново си на ра-
бота, че сметките ще продължават да идват и лихвата няма
да спре да се трупа, че до изплащането на къщата ти остават
още тридесет години. Америка на крайностите. На богати-
те хора в предградията с къщи от по няколко милиона и на
афроамериканците, преживяващи с помощи от държавата
и живеещи по десет човека в апартамент под наем от чети-
ридесет долара, в специално построените за тях гета. Бил
съм там. Имах приятел, чието семейство живееше в гетото
„Cabrini-Green”. Едно от най-известните в Чикаго. Пред бло-
ка стоят съгледвачите, които следят дали наоколо ще мине
някоя полицейска кола. В щатите на куките им викат „5-0”
(файф оу) или „the twist”. Съгледвачите следят за тях и ако
ги забележат, сигнализират на хората вътре. А вътре нарко-
тиците се продават още веднага щом свиеш към стълбища-
та. Отвътре стените на огромните блокове са боядисани в
тъмночервено, а отвън, от страната на терасите, целите са
с решетки, така че е невъзможно да паднеш или скочиш от
тях. Приличат на затвор и сякаш някаква извратена ирония
е това, че черните свикват с решетките още от детството си.

40
Защото Щатите имат най-голям брой затворници в света,
а най-голям процент от тях се пада на черните. Те са само
дванадесет процента от цялото население на страната, но в
затворите представляват петдесет. От време на време ходе-
хме в „Cabrini-Green”. Някои от приятелите ми играеха бас-
кетбол, а понякога на игрището между блоковете се игра-
еше бейзбол и възрастните жени си организираха пикник.
Помня как веднъж майката на моя приятел беше седнала
пред апартамента си с друга жена и си похапваше пържено
пиле. Изглеждаше толкова безгрижна и щастлива, въпреки
цялото безумие около нас. Приятелят ми ме запозна с бра-
товчедка си. Беше красива афроамериканка с три деца, чес-
то се напушваше с марихуана, явно за да може да забрави
поне за малко живота си, и ясно си спомням, че мечтата ѝ
беше да има много пари. Като някаква фикс идея, без уми-
съл, без планиране. „Искам да имам много пари.” Звучеше
ми страшно глупаво, но явно при живеещите в такава бед-
ност се получават трайни изкривявания. Различните блоко-
ве на гетото бяха разделени на банди. Веднъж посетихме
момче, което го бяха простреляли в крака. Друг път просто
си седяхме и си разговаряхме с някакъв от местните, кога-
то покрай нас мина един черен, ухили се, вдигна блузката
си, извади пистолет и го насочи към нас. Мисля, че се беше
дрогирал. Не се изплаших, но пистолетът беше истински.
Едно случайно потрепване на пръста му и всичко може да
се случи. Но това е гетото. Понякога през нощта идваха хора
от града, за да си купят наркотици. По-късно убиха брата
на моя приятел. Бяха го простреляли шест пъти. Гангстерска
война.
От епизода на болестта ми бях забравил много неща. Не
можех да си спомня имената на роднините си. Виждах ли-
цата им, но не се сещах за имената, а някои от тях дори ми
се губеха. А в затвора човек често мисли за семейството си.

41
Затова бях взел лист хартия, направих си таблица и се оп-
итвах да свържа кой кой е в моя живот. Написах името си,
майка ми, баща ми, брат ми и роднините, които си спомнях,
като свързвах всички имена с линии, сякаш чертаех родо-
словно дърво. С дните нещата малко се проясняваха. Друг
път отивах в стаята с душове до тоалетните, гледах да оста-
на сам, започвах да си пея „Я кажи ми, облаче ле бяло” и
плачех, като гледах белия под. Най-силно ми въздействаха
думите „наближавам в село да се върна, да се върна, майка
да прегърна”. Представях си, че някога тези думи ще важат
и за мен. Надявах се. Семейството ми беше започнало да
означава много повече в затвора. По-рано не мога да кажа,
че съм бил добър син, дори напротив, създавал съм ужасни
неприятности на родителите си. Още от много млад им се
възпротивявах, пиех алкохол и вършех глупости. Но тук в за-
твора нещата бяха различни. Тук имах достатъчно време да
преосмисля и да видя нещата по друг начин. Днес никой не
може да значи повече за мен от семейството ми. Те са един-
ствените, които винаги ще застанат до мен, независимо в
какво. И те са единствените, на които се доверявам на сто
процента. Дори и на най-добрия ми приятел не бих дал сто
процента. Просто вече не се доверявам на хората. Защото
хората са слаби и под натиск, в определена ситуация, биха
те предали, биха те изтъргували. Не си спомням да е имало
ден, откакто съм на свобода, в който да не съм казвал на се-
мейството си, че ги обичам. Повтарям им го по много пъти
на ден. Защото по-рано никога не бях им го казвал и държах
да знаят колко много значат за мен.

Всички сме облечени в кафяви дрехи – риза и пантало-

ни, на гърба на които е изписано „D.O.C.” (department of
corrections). И до днес, когато си спомня за затвора, виждам
тълпи, облечени в дрехите с характерния надпис. Най-инте-

42
ресно беше, въпреки че всички имахме еднакви дрехи, не
всички изглеждахме по еднакъв начин. Имаше хора, които
занемаряваха дрехите си, не ги сменяха сума ти време, до-
като други ходеха с гладки и спретнати дрехи. Спомням си
как тези затворници вкарваха в тоалетните една от пласт-
масовиге маси от дневната, намокряха и насапунисваха ри-
зите и панталоните, приготвени за пране, а после вземаха
пластмасова капачка от буркан и почваха да ги заглаждат.
Оставяха ги да изсъхнат и дрехите ставаха все едно си ги
минал с ютия. Гангстерите държаха да изглеждат добре.
Трябва да си имал допир с уличните банди, за да знаеш за
какво става въпрос. Това е феномен в Щатите. Много млади
хора се присъединяват към различни банди, а някои оста-
ват гангстери до края на живота си, най-често доста кратък.
Понеже в затвора съм общувал с доста гангстери и понаучих
нещо за техния живот. При черните двете основни течения,
или двете основни банди, са „Crips” и „Bloods”. Оттам на-
татък самите течения се разцепват на по-малки банди и ва-
риации. Всяко течение има неща, по които се разпознават.
„Crips” носят дрехи и бандани в син цвят, „Bloods” в червен.
Едните накланят козирката на бейзболните си шапки наля-
во, другите надясно. Едните се определят с петолъчна звез-
да, другите със шестолъчна. Срещал съм се също и с гангс-
тери, представители на „Latin Kings”, които са предимно от
испаноговорещите, чийто цветове са черният и жълтият, а
знакът, които използват за тутаировки, е корона. Също така
всички банди имат собствени ръкостискания и правят с пръ-
сти специално определени движения, които само членове-
те на бандата знаят. Така хора, които никога на са се среща-
ли в живота, могат да се разпознаят само с едно ръкостис-
кане, ако принадлежат към една и съща банда. Гангстерите
правят специални знаци с пръсти, символизиращи бандата,
като вдигат ръцете си във въздуха. Обратното е да хвърлиш

43
ръце надолу към земята. Това означава, че проявяваш ог-
ромно неуважение към бандата. Така гангстерите се про-
вокират, когато искат да започнат безредици, като хвърлят
знака на другата банда към земята. За подобно нещо може
да бъдеш убит. Както и ако влезнеш в гангстерски квартал,
носейки дрехи в грешни цветове. Това продължава да се
случва и днес в Америка. Уличните банди са във възход и
правителството не може да се справи с тях. Основното, с
което бандите се занимават, е продажба на наркотици, така
всъщност се издържат. Познавах много гангстери в затвора.
Бяха горди хора, които в затвора знаеха, че щом са от банда,
няма да имат проблем – че ще имат защита. Много от тях
знаеха, че имат само три възможни варианта в живота си
– болница, затвор или смърт. Но бяха вманиачени в своята
принадлежност, сякаш изповядваха някаква религия. Бяха
готови да направят всичко за своята банда. Защото, докато
са били навън, бяха имали всичко – уважение, пари, жени,
лесен живот. Плюс това от бандите трудно се излиза. Както
казват: „с кръв влизаш, с кръв излизаш.” По едно време в
залата ни бяха довели младо момче, което също беше ганг-
стер. Беше слаб и симпатичен, с татуиран синджир с кръст
на гърдите си и само ми разправяше за бандата и за своята
приятелка. Много я обичаше. Беше весело момче и посто-
янно ми даваше цигари, разправяше ми разни работи и се
държеше дружелюбно и приятелски с мен. Отиде в истин-
ския затвор и на мен ми беше тъжно, защото се опасявах
дали няма да му се случи нещо лошо. Но беше извършил
някакво престъпление, което вече не помня, и нямаше из-
мъкване. Това е. А на младо момче като него всичко може
да се случи. Освен да бъде намушкано с нож, можеше да
бъде и изнасилено. Така е в истинския затвор. Докато в на-
шия, следствения, нещата стояха по по-друг начин. Сред
затворниците имаше достатъчно хомосексуалисти, ако ня-

44
кой иска да прави нещо. Обикновено го правеха в тоалет-
ната или през нощта се криеха зад крайните легла. Но за
изнасилване и дума не можеше да става, защото в залата
ни имаше пазач, който седеше на бюрото си или пък беше
в коридора. В моята зала имаше хомосексуалист, Шърман.
Шърман беше много висок светлокож афроамериканец, с
бръсната глава и конско чене. Като говореше, клатеше гла-
ва наляво надясно и си мислеше, че заслужава да бъде из-
слушван. Веднъж поговорих малко с него, но после не съм
му обръщал много внимание. Никак не ми беше приятен,
Селест също не можеше да го понася. Един от приятелите
ми в затвора, който много приличаше на Тупак, само из-
чакваше удобен момент. Имаше зъб на Шърман, защото той
постоянно го задяваше. Веднъж изчака пазача да излезе за
малко в коридора и двамата се сбиха. Приятелят ми започ-
на боя, но набедиха Шърман. Не го съжалявах.

Змея беше красив, строен мъж, с мустаци, чуплива ка-

фява коса и лек тъмен тен. Беше ми комшия и го познавах
още от дете. Имаше три неща, по които бе луд – жените,
футбола и Beatles. Понякога пускаше някоя от песните им,
започваше да трие с ръце главата си, да подивява от кеф
и да ми вика: „Слушай бе, тъпак, слушай!” Обичаше Пол
Макартни и говореше за него като за скъп и близък човек,
макар и никога да не го беше срещал. Също така беше фен
на „Ювентус”, обичаше Италия, италианския език и песни.
Имаше същата болест като мен. Понякога се влошаваше,
избиваше го на параноя, мислеше си, че някой непрекъсна-
то го следи и наблюдава, затова носеше по няколко ножа в
себе си. В такива периоди отслабваше доста. Лошото беше,
че не приемаше болестта си, не си вземаше лекарствата и
пиеше редовно алкохол, и заради това през няколко години
се разболяваше. Част от живота му беше минал по болници-

45
те. Вкарваха го в психиатрията в града ни или в лудницата
в Хърсово, където бяха наистина тежките случаи. Там често
ставаха побои и всякакви други лоши работи. Змея иначе
беше много умен. „Тъпаците не се разболяват от подобни
болести.” – казваше той. Разправяше ми как веднъж, кога-
то се разболял, не бил спал в продължение на четиридесет
дни и го бил ударил на голям разврат. Беше красив мъж и бе
имал много, много жени. Разправяше ми как веднъж кра-
сива мадама го срещнала и поздравила, но той не можел
да си спомни коя е, въпреки че по-рано били правили секс.
Бройката на жените му беше голяма, затова вече не пом-
неше всички. Змея обичаше колите. Когато се разхождахме
из града и видехме паркирана някоя хубава кола, той се
спираше и я оглеждаше известно време. Любимата му кола
беше червено камаро. Хората в махалата му се подиграваха
и го взимаха на подбив. Това ме дразнеше и не можех да ги
понасям. Ведвъж както си седяхме в махленско заведение,
започнаха пак нещо да го закачат. От дума на дума се стигна
до това дали Змея може да изяде петнадесет вафли бяла
„Мура” или не. Хванаха се на бас – ако ги изяде, плащат те,
ако не може – той. Да, добре се накефих тогава. Змея си взе
безалкохолно и бавно изяде вафлите до една. Солено им
излезе на подигравачите. После излезнахме нагоре по гра-
да и пихме по нещо. Бях на кеф, че им е натрил носа.
По едно време Змея бе направил едната стая от апар-
тамента си на барче. Събирахме се там. Идваха всякакви
хора, но Змея не ставаше много за бизнесмен, защото си
бе добряк и често даваше на вересия. Вечер понякога по
видеото пускаха порно и беше доста странно. Седиш и си
пиеш с другите, а на телевизора порно. Но от Змея можеше
да очакваш подобни работи. Често излизахме из града да
пием кафе. Имахме си няколко любими заведения, сяда-
хме, пиехме си кафето и гледахме как хората преминават.

46
Със Змея приказката ни вървеше добре. Допадахме си. Той
пушеше цигари и оглеждаше мадамите. Когато минеше ня-
коя хубава, добре я оглеждаше и коментираше, но по прин-
цип много не подбираше. На времето е бил женен и имаше
дъщеря, с която не подържаха връзка и рядко я виждаше,
и това много му тежеше. Бракът му е бил кратък, защото и
тогава си е бил женкар и често изневерявал на жена си.
Вечер излизахме да се разходим и да пием кафе или
бира. По едно време ни бе ударила кризата, когато в стра-
ната имаше висока инфлация и сменяха валутата, а цената
на едно кафе бе станала двеста лева. Тогава не можехме да
си го позволим. Змея купуваше сто грама мляно кафе от ма-
газина и ни вареше у тях в джезве. Пийвахме, гледахме ня-
кой мач, Формула 1 или музикалните канали. Змея имаше
хубав телевизор, който си бе купил на старо, а по това вре-
ме вече бяха излезли и кабеларките и имаше доста канали
за гледане. Змея също обичаше да гледа и филми. Понякога
ходехме заедно на кино. Но напоследък Змея бе започнал
да губи настроение и да се депресира. Не беше доволен от
живота си. Казваше, че нищо не е постигнал. „Когато станеш
на моите години, ще разбереш.” Лятото, преди да замина за
Америка, Змея отново се беше разболял и го вкараха в лу-
дницата в Хърсово. С някои приятели ходехме на свиждане
и му носехме цигари. Беше тъжна картинка. Имаше много
тежки случаи. Имаше едно симпатично момиче с изпочупе-
ни зъби. Беше потискащо. Спомням си едно магаре, което
пред оградата на лудницата дъвчеше някакъв омазнен кар-
тон. Сядахме на пейките и си говорехме. „Виждаш ли онази
вила на хълма отсреща?” – питаше Змея. „Оттам един ме
следи със снайпер.” Още беше доста болен. С някой от нас
за придружител го пускаха навън и ходехме да пием без-
алкохолно в селското заведение. Вече бях получил Зелена
карта, но не исках да му казвам, че ще заминавам за Аме-

47
рика, за да не се превъзбуди и да не избяга да ме изпра-
ща на летището. Не знаех, че тогава го виждам за последен
път. Заминах за Америка. По-късно Змея ми изпрати писмо.
Казваше ми да вярвам, да не се притеснявам от нищо, да
продължавам напред и да успея. Радваше се за мен.
Змея се самоуби. Беше изживял дълга депресия. По цял
ден лежеше на леглото, гледаше телевизия и не можеше да
спи. Мислеше за дъщеря си, която страшно му липсваше.
Болеше го, че не идва никога да го види. Преди да се са-
моубие, Змея бе поканил някои от приятелите си на своето
погребение. Не знам как го бяха възприели. Но Змея твърдо
бе решил. Явно го бе обмислял доста време. Явно е мислел,
че така ще е по-добре. Скочил от покрива на къщата. Случи-
ло се бе следобед, но беше умрял чак късно вечерта. Мъчил
се е. Когато научих, ми стана много тъжно. Змея беше и си
оставаше един от най-добрите ми приятели. Когато се за-
върнах в България, посетих гроба му, очите ми се насълзиха
и му казах, че никога няма да го забравя. Често си мисля за
него и го сънувам. Бих искал да е още жив. Да се усмихваме
и да бъдем щастливи. Но не мога да върна времето назад.
Понякога си мисля, че ако бях с него преди да се самоубие,
може би съм щял да повлияя по някакъв начин да не го пра-
ви. Но не мога да знам със сигурност.

Първия път, когато се разболях, бях на шестнадесет годи-

ни. Никога не съм мислил, че подобно нещо може да се слу-
чи точно на мен. Преди да стане, всеки ден пишех стихове и
това беше от огромно значение за мен. Първото си стихотво-
рение съм написал някъде в четвърти клас, но малко по-къс-
но започнах да пиша сериозно и да се изживявам като поет.
Винаги си носех тефтерче в джоба и химикалка и си записвах
мислите, които ми харесват. Вътре в мен поезията бушуваше
като силен водопад. Изписал съм много тетрадки със стихо-

48
ве, но само някои отговаряха на изискванията ми, само някои
бих издал. Поезията значеше всичко за мен.
Не можех да спя по цели нощи. Гледах звездите или тихо
свирех на китарата си и пеех, като гледах да не събудя наши-
те. В нощта, когато се разболях, скитах из целия град. Искаше
ми се да влизам в заключените пространства, като витрините
на магазините и заведенията. Мислех си, че се случва нещо
преломно. Бях развил Иисусов комплекс и се мислех за Иисус
Христос или нещо подобно. Когато се прибрах на сутринта,
всичко ми изглеждаше странно. Бях взел един чорап, в които
съм сложил различни неща, и бърках с ръка в него, като си
мислех, че изваждам предмети от друго измерение, че мога
да извадя каквото си пожелая. Когато гледах телевизия, ми
се струваше, че виждам друг свят. Не знам как майка ми е
разбрала. Сигурно по приказките, които съм говорел, или
по начина, по който съм изглеждал. Вечерта се обадиха на
„Бърза помощ„ и ме закараха в психиатрията в града. Беше
смесена, мъже и жени в едно отделение. Събирахме се да
пушим в тоалетните. Спомням си прозорците, с боядисани-
те с бяла блажна боя решетки. Исках да избягам. Понеже не
можеха да ме усмирят, ми биха двойна доза инжекции и ме
натровиха. Не знам дали съм изпаднал в кома, или просто
съм заспал, но се събудих в легло, бяха ми сложили катетър,
а баща ми стоеше угрижен над мен. Бяха некъдърници. Не
си бяха свършили работата. Бяха ме предозирали и натро-
вили. Няколко дена по-късно ме откараха в София, в психиа-
трията в Сточна гара. Беше си чиста лудница. Ужасно място.
Държаха ни дълго затворени. Може би от лекарствата, които
ми даваха, ми се струваше, че в чиниите ни слагат някаква
супа с буболечки. Всякакъв цвят буболечки. Беше ужасно,
празно и мъчително място. Понякога заставах до вратата на
сестрите и слушах музиката, която идваше от радиото вътре.
Ако чуех някоя от любимите си песни, се обнадеждавах, ня-

49
как си това ме свързваше с предишния ми живот навън. За-
щото всичко се бе сгромолясало около мен. Бях в бездната, в
безвремието. Бях загубен. От време на време, когато се вло-
шавах, ме връзваха с кожени колани за леглото. Беше ужас-
но. Безсилие. Не разбирах защо го правят. Защо ме измъчват
по този начин. Понякога се измъквах, ако коланите не бяха
стегнати прекалено плътно. Друг път се опитах да ги прережа,
като счупих очилата на един от пациентите. Това са едни от
най-тежките времена в живота ми. Там съм се чувствал най-
зле. Веднъж, както се разхождах из двора, почувствах някак-
ва огромна, смазваща празнина. Никога не съм се чувствал
по-зле в живота си душевно. Не знам как съм оцелял. Но
беше ужасно. Дори и времето не може да изтрие и преиначи
това ми впечатление. Имаше психично болни и алкохолици.
Имаше всякакви изстрадали съдби. Тъжна гледка. Гледка,
която не пожелавам на никого. Докторите бяха безсърдеч-
ни гадни копелета. Не можех да ги понасям. Садисти, които
се кефят от това, че държат съдбата ти в ръцете си. Само от
сестрите имаше добри, човечни. Запомнил съм ги с добро.
Един от сестрите бе батко Милан, който се грижеше за мен.
Имаше добри хора. По-късно ме преместиха в болницата на
Четвърти километър и там нещата лека-полека взеха да се
оправят. Докторите бяха грижовни и големи специалисти.
Там времето минаваше приятно. Пускаха ни да излизаме и
да се разхождаме в големия, неограден двор. Можеш да из-
бягаш, ако пожелаеш. Ходехме на различните заведения с
другите пациенти, пиехме кафе и си говорехме. Беше хубаво.
Пет месеца, след като бях се разболял, ме изписаха. Вече бях
много-много по-добре.

Полетът ми за щатите минаваше през Франкфурт. Кацнах-

ме там към девет вечерта, а следващият ми полет беше чак
на сутринта. Трябваше да престоя цяла нощ на летището.

50
Нямах виза и ми бе забранено да излизам да се разхождам
из града. Имаше и много други като мен. Летището беше ог-
ромно. Разхождах се из различните му секции и разглеждах
витрините на магазините. На една имаше вратовръзка със
скрита малка камера и аз можех да се видя в монитора на
телевизора. На друга имаше сребърни съдове, на трета дре-
хи. Някакъв набит човек с мустаци, който ми приличаше на
турчин, минаваше и почистваше пода на летището с някаква
машина. Запознах се с едно момче от Южна Африка. Беше
ниско и симпатично, с хубави дрехи и бейзболна шапка. Той
се връщаше от Чикаго и летеше за ЮАР, аз отивах в Чикаго.
Беше ходил на гости на приятелката си, която работела там.
Разправяше ми впечатленията си от Щатите, за филмите,
които гледал по телевизията, за евтините телефонни разго-
вори, предлагани от компанията „Ameritech”. Беше мюсюл-
манин. Показах му двете икони, които носех в чантата си.
Бързо се сприятелихме и прекарахме цялата нощ заедно.
Разказвахме си различни неща и си пеехме песни. Той пе-
еше много хубаво. Казваше ми, че приятелката му вече му
липсва. На сутринта времето на полета ми вече наближава-
ше. Приятелят ми провери за своята свръзка, но се оказа, че
полетът му е отменен и се налагаше да чака с дни на лети-
щето. Изведнъж реши да се върне обратно в Чикаго. Каза,
че самолетната компания ще възстанови парите от стария
му билет, когато се прибере в ЮАР, но сега му трябваха че-
тиристотин долара да си вземе нов билет. Потърси от мен.
Майка ми беше пришила един джоб на потника ми и там
държах парите си. Изрично ми беше казала, ако някой ми
търси, да не давам на никого. Не знаех какво да направя.
Приятелят ми искаше да му помогна и изглеждаше като до-
бро момче. Исках да му помогна, но не бях сигурен какво да
направя. Спомням си как отидох в тоалетната, бръкнах под
блузата, отворих ципа на джобчето си и извадих четиристо-

51
тин долара. Имах всичко на всичко деветстотин и да дадеш
толкова на някого, с когото си се запознал предишната нощ,
донякъде си беше голям риск. Но имах чувството, че постъп-
вам правилно. И така, за Чикаго летяхме заедно. Той седеше
на седалката пред мен и аз се чудех дали не съм сгрешил,
дали ще ми върне парите. Но още щом кацнахме на лети-
щето, го посрещна приятелката му и още едно момче, да-
доха му пари и той веднага ми ги върна. Беше точна работа.
После се чухме още няколко пъти по телефона и оттогава
съм загубил връзка.

Да страдаш от психично заболяване е тежко бреме.

Няма хубава болест, но психичните са между най-жестоки-
те и ужасни, защото всеки момент животът ти безвъзврат-
но може да се промени. На тези болести се гледа с лошо
око, с предразсъдъци и неразбиране. Хората, страдащи от
тях, често ги слагат в една категория, на която не се гледа
сериозно. Трудно се живее така. Всеки ден трябва да про-
дължаваш борбата, всеки ден трябва да следиш мислите
си и да преценяваш, дали те са нормални или не. Но това
е малко като омагьосан кръг, сякаш си хирург, който сам
трябва да извърши операция върху себе си. А заболяване-
то е коварно и невинаги човек може да предусети симпто-
мите му и влошаването си. Има дори доктори психиатри,
които цял живот са се занимавали с психичните проблеми
на пациентите си, а после са изпадали в депресия, не са ус-
пявали да доловят собствените си проблеми и са се самоу-
бивали. Процентът на самоубийство при хората с психични
заболявания е висок. И така всеки ден живееш с този враг
вътре в себе си и се опитваш да го държиш в поносими гра-
ници. Съвременните лекарства вече са доста добри и вли-
яят благоприятно на повечето болести. Но първата крачка
към възстановяването ти е да приемеш, че имаш проблем,

52
че колкото и да не ти се иска, ти все пак си по-различен от
другите и трябва да поемеш своята отговорност за това.
Възможно е да водиш нормален живот, възможно е да
имаш мечти, да съществуваш пълноценно. Но борбата ос-
тава за цял живот. Колкото и да съм се старал да се са-
монаблюдавам, болестта ми ме е надхитряла и съм стигал
до епизоди три пъти в живота си досега. Живея с надеж-
дата, че това никога няма да се случи отново, но човек не
може да знае със сигурност. Знам, че е напълно възможно
отново да се разболея, а тогава всичко може да се случи.
Може да извършиш неща, за които ще трябва да плащаш
цял живот, може дори да умреш. Така е при тези болести.
Всичко се сгромолясва. Жестоко е, но това е реалността.
Вече отдавана не ме измъчват въпроси от рода на защо
това се случи точно на мен. Лекарите още не са установили
със сигурност дали психичните болести са наследствени,
или до тях се стига в резултат на различни влияния на сре-
дата. Но дори да е наследствена, все някой трябва да бъде
първи. Какъвто и да е отговорът, болестите са факт. И кога-
то в живота ти се наложи да се справяш с такъв проблем,
само от теб зависи дали ще вземеш всичките предпазни
мерки, или ще отричаш състоянието си и ще си обречен на
чести влошавания. А да приемеш, че си по-различен, че не
можеш да бъдеш като всички останали, е трудно. Понякога
са нужни години, за да се случи това, а при някои хора то
никога не се получава. Продължават да живеят живота си в
отричане, не вземат лекарствата си, използват наркотици
и алкохол и през няколко години отново изпадат в епизо-
ди. Тежко е, тежко и жестоко. А колкото по-малко се тре-
тира болестта, толкова по-голям отпечатък оставя тя върху
характера и личността ти и последиците не са положител-
ни. Виждал съм много хора, при които надеждата да бъдат
що-годе нормални сякаш изглежда загубена. Съчувствам

53
на всеки, който страда от душевни заболявания. Защото
тези болести не са като другите. Тези болести те смазват и
са способни да те накарат да извършиш всичко, дори само-
убийство. А това не е нещо, което може да върнеш назад.

Със Селест често сядахме на леглата в залата един сре-

щу друг и си говорехме. Той ми разказваше как семейство-
то му не приема какъв е и живота, който си е избрал, но
че въпреки това го обичали и поддържали. Често им се
обаждаше по телефона и те му изпращаха пари, с които си
купуваше храна и цигари. Селест много обичаше майка си
и говореше с любов за нея. Беше весел човек със запленя-
ваща усмивка, пълничък. Понеже нямах обувки, а от поли-
цията ме бяха докарали в затвора бос, Селест ми подари
маратонки „Nike”, които бяха страшно удобни и обожавах
да се разхождам с тях. Никога преди това не бях имал по-
добни обувки. Говорехме си за различни неща. Селест ми
разправяше за американския начин на живот, за всички
неща, които мога да опитам и ми казваше да имам тър-
пение. „И твоята американска мечта един ден ще се сбъ-
дне.” Много от другите затворници не харесваха Селест,
но на него въобще не му пукаше. Понякога, когато имаше
някакъв празник, се натруфяше целия, разкрасяваше се по
някакъв начин и си правеше обеци от хартия. Някои от за-
творниците това явно ги дразнеше. Но Селест, въпреки че
се изживяваше като жена, нямаше нищо против и да се
сбие с някого, при това се биеше добре, ако трябваше да
отстоява правата си. Беше лежал по затворите и преди и
знаеше как да се грижи за себе си. Очакваше този път да
го осъдят на пет години, горе-долу така вървяха нещата.
Казваше, че когато това се случи, ще остави веждите си да
пораснат, за да не прилича на жена, и ще си сложи шап-
ка, за да не се вижда плитката на косата му, по което се

54
познаваха травеститите в затвора. Така възнамеряваше да
отиде в истинския затвор, за да има възможност отначало
да огледа нещата и да разбере кой кой е, преди да раз-
крие истинската си същност. Защото хомосексуалистите са
нещо като втора категория в затворите, всеки ги мрази или
иска да ги ползва за сексуални услуги. При по-раншното му
престояване Селест често се беше бил с други затворници.
Беше нежна душа, но не позволяваше на никого да му се
качва на главата. Понякога си говорехме защо е такъв, а
той ми казваше, че Господ сигурно има място и за такива
като него в рая, че такъв го е създал. Беше ми добър при-
ятел и до днес ясно виждам лицето и усмивката му. Често
ми липсва и с радост бих се срещнал отново с него и бихме
си поговорили.

Винаги съм вярвал в Бог. Идеята, че всичко свършва със

смъртта и просто изчезваме, нито е по вкуса ми, нито пък
има достатъчно доказателства за това. „Никой не се е вър-
нал от там, за да каже” не е достатъчен довод за потвърж-
дение. Всеки има право да вярва в каквото си поиска. Но
още от дете съм бил ориентиран към религията, към иде-
ята за Бог, към търсене на абсолютната истина. Родители-
те ми не са ме възпитавали в никаква религия. Израснал
съм във времето на комунизма – тогава религиите бяха
забранени. Църквите, макар да не бяха затворени, никой
не ходеше в тях, защото хората явно се страхуваха. Пом-
ня веднъж с мой приятел бяхме отишли в градската църк-
ва да рисуваме иконите, но лелките ни изгониха. Може
би малкият допир с нещо религиозно е било ходенето с
майка ми на гробищата на Задушница. Веднъж там няка-
къв старец ми показа вътрешността на малката църква. В
училище ни набиваха комунистическата пропаганда, че
сме произлезли от маймуни, дори на стената до кабинета

55
по биология имаше картина, която обрисуваше това. Ясно
си спомням, че моята учителка по биология, която, кога-
то ни преподаваше подобни уроци, ни каза: „Но все пак
не забравяйте, че може да има и нещо друго, че може да
има Бог.” За онези времена това бяха доста смели думи
и аз ѝ се възхищавах. Защото човек се чувства по-добре,
когато има някой, който му е съпричастен и вярва подоб-
но на него, че не сме някакви си маймуни, а хора, човеци.
Маймуните не могат да свирят на пиано, да танцуват балет
и да пишат стихове. Цялата тази идея, родена от болния
мозък на Дарвин, не ми се нравеше въобще. Защото ви-
наги съм чувствал връзка с нещо по-велико от мен, нещо
свръхестествено. Бях намерил една стара Библия в чекме-
джето в хола и я четях от време на време. Още от малък
исках да се посветя по някакъв начин на Господ. Като дете
дядо ми ме беше водил много пъти на Рилския манастир и
там с часове гледах и изучавах стенописите. Да, идеята, че
един ден може да отидем на по-хубаво място, че някъде
ни чака вечен живот в спокойствие и блаженство, е велико
обещание. Все пак става дума за вяра. Не за факти и до-
казателства. Ако хората имаха неоспорими доказателства
за това – то всеки щеше да вярва. Но това не е начинът, по
който въздейства Бог. Бог дава знаци на хората и само от
тях зависи дали ще им обърнат внимание и ще ги разчетат.
По едно време се бях заинтересувал от будизма, но след
като се запознах по-подробно, въобще не ми хареса. По-
неже не бях кръстен, преди да замина за Щатите майка ми
държеше да свършим това. Кръсти ме Попа, стар приятел
от махалата, с когото често ходехме на риба, а кръстник ми
стана Грозданов. Беше весело събитие. „Отричаш ли се от
сатаната?” „Отричам се!” Често следобед лягах на легло-
то и четях псалмите, като слушах музиката на Боб Марли.
Доставяше му удоволствие. Успокояваше ме. Не бях запоз-

56
нат подробно с християнството, не бях чел цялата Библия,
само отделни пасажи и знаех само основните неща.

Самолетът ми кацна. Един по един бавно започнахме да

слизаме. Бях в Америка. Беше се случило на мен. Мечтата
ми вече бе сбъдната. Полетът беше дълъг, около единаде-
сет-дванадесет часа и си го спомням с това, че постоянно
ходех на тоалетна. Спомням си, че пушех цигари в задната
част на самолета, но дали наистина е било така, или прос-
то съзнанието ми си го е измислило, не мога да знам със
сигурност. Гледах облаците през прозореца – беше толкова
красиво, сякаш виждаш самия Бог. Огромният океан, сини-
те води на езерото Мичиган. Къщичките, наредени като ма-
кети на земята. Предстоеше ново начало, сега всичко вече
беше възможно.
На летището провериха документите ми и ми взеха отпе-
чатъци. Мисля, че бях последният, който пристига в Щатите
със Зелена карта за тази година. Поне ми се струваше, че чух
така да си говорят. Летището беше оживено. Взех багажа си
и гледах през стъклата навън. Отвън бе Америка, отвън бяха
мечтите ми. Мечтаех да следвам за режисьор в универси-
тета в Лос Анжелис или Ню Йорк. Много от известните ре-
жисьори така бяха започнали. Исках да успея, да постигна
нещо значимо. Излязох навън. Пред летището ме чакаше
чичо Георги. Помогна ми с багажа и се качихме в колата. По-
теглихме. Не си спомням вече за какво сме говорили. Виж-
дах дълги улици, пътни платна, устроени различно от наши-
те и с жълта маркировка. Спомням си къщичките, окапалата
по земята шума на дърветата, колите, паркирани отстрани
на улиците, а не по тротоарите. Всичко беше по-различно и
някак си подредено. За малко отидохме в къщата на чичо
Георги. Жена му ни посрещна, почерпихме се нещо. Цялото
му семейство беше тук, в Америка. Имаше дъщеря, която

57
що-годе познавах още от България, и син, когото никога не
бях виждал. Поговорихме си със сина му известно време.
Тогава в България още имаше казарма и той се опитваше
да я избегне, като стои тук, в Америка. Говореше ми за раз-
лични работи, как ходели да гледат мотористите на плажа.
Харесваше рап музика и ми показа албума „Greatest hits” на
2 Pac, който наскоро бяха издали. „Сега това е hot!” Тръгнах
си и повече никога не съм ги виждал. Чичо Георги ме откара
в друга квартира с българи, явно там щях да остана, а не
при него. В апартамента живеехме четирима мъже и една
жена, в различните стаи, а хола използвахме за обща. Вечер
се събирахме там. Спомням си отрупаната с най-различни
мезета и алкохол маса. Всяка вечер се пиеше. Говорехме си.
Някои се оплакваха и разказваха преживяванията си. Пове-
чето бяхме от родния ми град, но имаше и един от друг.
Не знам колко добре се живее в подобни условия, защото
там изкарах само няколко дни. Когато работех при гърка и
получих първата си надница за деня, дадох парите на един
от българите, който се грижеше за мен. Казах, че първите
изкарани пари трябва да се дадат на бащата, но понеже
моят не беше тук, ги дадох на него. Взе ги. Следващата ве-
чер се връщахме от работа и влязохме в близкия магазин.
Вътре се заговорих с момиче от Босна. Сподели ми колко е
нещастна тук, в Америка, и как би искала да се завърне в ро-
дината си. Стори ми се странно, защото да дойда в Америка
беше моята мечта. Купихме цяла опаковка бира „Beck” и се
прибрахме. На другия ден отидохме на гости при българка,
около петдесетгодишна, която живееше наблизо. Работеше
с мъж шофьор на тир. Седнахме на масата, тя ни наля ракия
и наряза кренвирши за мезе. По едно време се появи сим-
патична жена, по чието лице си личеше, че е плакала. Беше
тъжна. По-късно, когато си тръгна, домакинята ни каза, че
е работила дълги години като сервитьорка, но нямала до-

58
кументи и пребивавала незаконно тук. Някакъв мъж, бъл-
гарин, обещал да ѝ уреди документи и тя му дала всичките
си спестявания. Завлякъл я, откраднал ѝ парите и тя не го
видяла повече. Цял живот работа бе отишъл на вятъра. Та-
кива сме ние, българите, в чужбина – за нищо не ставаме.
Няколко дни гъркът или идваше да ме взима с колата си
от улицата близо до квартирата, или ходех там с някой от
другите българи. Но на сутринта в събота трябваше да оти-
да сам. Обясниха ми кой автобус да взема и къде трябва да
сляза. Не знам дали е било най-добрата идея да пуснеш чо-
век сам из огромен град като Чикаго, в който току-що е
пристигнал и не познава, или може би всичко ми изглежда-
ше объркано от заболяването ми, което вече доста напред-
ваше. Бях облечен с дънкови панталони и яке, хубави, висо-
ки кожени обувки, който майка ми бе избрала от магазин в
центъра на родния ми град. Времето беше слънчево. Качих
се на автобуса. Заболяването ми сякаш се отприщи напъл-
но. Имах чувството, че всички в автобуса ме гледат и само
чакат да им дам знак и да ме последват. Мислех си, че Ии-
сус Христос ще се върне отново и аз ще съм този, който ще
опише живота му, ще напише Третия завет. Усещах енергия
около себе си, бях се превърнал в нещо преломно, но не
исках да се разкривам пред хората, затова избягвах да сре-
щам погледите им. Не знам защо и на коя спирка съм сля-
зъл. Опитах се да намеря сградата, в която работех, но не
можех. Сякаш я виждах отдалече, но не успявах да стигна до
нея. Продължавах да вървя, но имах чувството, че се въртя
в кръг и на два пъти минавах край къщата на едни и същи
хора. Вече не знаех дали искам да стигна до работата си или
да се прибера вкъщи. Някак си не можех да взема решение
и не знаех кое е по-доброто. Не можех да се ориентирам
накъде да вървя, всичко ми изглеждаше объркано, затова
реших да вървя само направо. Направо, направо, направо!

59
Беше сутрин. Вървях с часове из Чикаго, дълги, дълги часо-
ве. Виждах къщи, поляни, катедрали, дървета, улици. Пре-
минавах, без да следя движението на колите, сякаш бях за-
щитен с някакво енергийно поле, което ми осигуряваше бу-
ферна зона. Минаха много часове, но не спирах да вървя.
Влязох в някакъв магазин. Отвън видях паркирана полицей-
ска кола. Отидох при полицая, казах му че имам нужда от
помощ, защото съм се загубил. „Аз да не съм ти такси” – от-
върна ми той. Продължих да вървя. По едно време спрях и
се опитах да отгатна накъде е изток и накъде запад, като
гледам слънцето, но не успях и продължих да вървя по пра-
ва линия. Ходилата ми станаха целите в мазоли, набъбнаха
и се спукаха. Имах чувството, че по тях се образуват някакви
рогови плочки, че се превръщат в ново творение. Че се
трансформирам в нещо различно. Около главата си усещах
напрежение и енергия, като антени, които бяха изникнали
нагоре към небето. На едно място спрях и влязох да се под-
стрижа. Вътре имаше мексиканец със златно синджирче и
кръст, които изведнъж се превърнаха в сребърни. Мислех
си, че докато ме подстригва и докосва главата ми, може да
усети енергийното ми поле. Платих пет долара и излязох.
Спрях на друго място да хапна мексиканска храна. Изядох
едно барито, беше много вкусно. Също и една супа. Явно
съм бил попаднал в някой мексикански квартал. С течение
на времето, както продължавах да вървя, вече не виждах
само лъскави и нови коли, а стари и очукани. Мислех си, че
тези коли принадлежат на по-истинските хора, на по-добри-
те, на хората с чисти сърца. Дойде вечерта. Продължавах да
вървя. Спомням си оранжевата светлина на уличните лам-
пи, в която бе окъпана нощта на Чикаго. Виждах пожарника-
ри, минавах покрай жп линии, покрай хора, копаещи някак-
ви канавки. Имах чувството, че Щатите се нещо тайно и ве-
лико, чиято същност съм разбрал и разгадал, и трябваше да

60
я пазя. Виждах машини за цигари и безалкохолно, в които
можеш да пуснеш пари и да си купиш каквото пожелаеш и
си представях, че когато натиснеш копчето, сканират отпе-
чатъците ти и научават разположението ти. Че тайна орга-
низация, грижеща се за сигурността на Щатите, следеше
всичко. Разкриваха ми се много тайни, тайни, свързани с
Америка, и аз трябваше да ги опазя. По радиото на уолкме-
на, който слушах, чух: „Чикаго е най-великият град във Все-
лената.” Сякаш това беше центърът на съществата от целия
космос и сега и аз бях тук. Заваля сняг и стана много студе-
но. Продължавах да вървя. Махнах на някаква кола и тя
спря. Шофираше млад човек, който си представях, че ще ме
заведе при моите хора и ще купонясваме цяла нощ. Опитах
се да отворя вратата на колата само с върха на пръстите си,
но не успях и мислех, че това е някакъв тест. Колата отмина.
И до днес не знам какво щеше да се случи, ако се бях качил
в нея. Продължавах да вървя. Треперех от студ. Пак оглад-
нях. Влязох в първия магазин и някакъв мексиканец, на кой-
то явно му съм се сторил много странен или просто е искал
да ми помогне, пъхна в ръката ми чипс и чаша сок. После
взе портмонето ми, извади една банкнота и ми върна рес-
тото. Вече бях похарчил почти всички пари, които носех със
себе си. Излязох навън, продължих да вървя и бавно изядох
чипса и изпих сока. Това беше най-вкусното нещо, което
съм опитвал в живота си досега. От болестта преживяването
беше неописуемо. Вече навлизах в по-отдалечени улици.
Повечето от къщите бяха тъмни, с изгасени лампи. Мислех
си, че живите по вяра хора са само в къщите, които светят, а
мъртвите спят. Исках да бъда чут, да ми се обърне внима-
ние. Исках да събудя мъртвите от къщите с изгасени светли-
ни. Затова започнах да ритам бронята на една паркирана
кола. Удрях я силно и снегът, който я беше потрупал, падаше
на асфалта. След това влязох вътре в нея да се стопля. През

61
онази нощ влизах в много коли, разбърквах нещата вътре в
тях, после пак излизах. Без да съм включил слушалките,
ясно чувах музика от уолкмена, който носех със себе си.
По-късно го изгубих някъде. В някаква част на нощта видях
един от българите от квартирата, който искаше да ме наме-
ри, но аз не исках да му се покажа и се криех от него. Било е
халюцинация, защото той стоеше до мен, а не можеше да
ме види. Продължавах да вървя. Стигнах до мексикански
ресторант. С парите, които имах, можах да си поръчам само
малко царевичен чипс и вода. Срещу мен имаше машина за
безалкохолно и аз мислех, че виждам бъдещето и това е на-
чинът, по който машините ще изглеждат тогава, затова я на-
рисувах на една салфетка. Излязох и продължих да вървя.
Така изминаха целият ден и нощта – в безспирно ходене.
Съмна се. Продължавах да се разхождам. Видях висока
сграда с огромен надпис над нея „Ameritech”. Бяхме си го-
ворили за тази телефонна компания с приятеля ми от ЮАР.
Когато видях сградата, тя сякаш ме придърпа към себе си и
не можех да не се подчиня. Имах чувството, че съм открил
своя си дом и сега се прибирам. До днес не знам защо сгра-
дата беше отворена в неделя сутринта. Натиснах дръжката,
отвори се и влязох. Вътре нямаше никой. Качих се на втория
етаж. Прекарах там целия ден. Събличах се гол и обикалях
наоколо. Чупех разни неща, като ги хвърлях във въздуха, а
те падаха на пода. Мислех си, че така подобрявам и усъвър-
шенствам формата им – което не се счупи, е трябвало да е
там, което се счупи – е било излишно. Разглеждах различни
списания. Това беше голяма зала с офиси, имаше много
бюра с компютри, отделени с ниски подвижни стени. Раз-
глеждах различните работни места. Имаше много семейни
снимки, сложени в рамки. Пусках и гасях компютрите, а по-
сле дърпах кабелите им с все сила. Обикалях и ставах все
по-могъщ. Усещах, че съм някакъв велик магьосник, от ста-

62
ри поколения, и сега същността ми се е разкрила напълно.
Извиквах разни неща и бях сигурен, че баща ми в България
може да ги чуе и усети, въпреки огромното разстояние. Об-
личах и събличах различни дрехи, които намирах оставени
на някои от столовете. Удрях тялото си с различни предмети
и усещането ме възбуждаше. Влизах в различните стаи. Така
измина целият ден и част от нощта. Изведнъж, както си бях
така гол или само по гащи, отнякъде се появи афроамерика-
нец, който явно беше пазачът или чистачът на сградата.
„Какво правиш тук?” – попита ме. „Нищо.” – не му обрънах
много внимание. „Ще извикам полицията!” „Викни я.” Из-
общо не ме притесняваше. Какво ще ми направи полиция-
та. Аз се намирах в собствения си дом, в сградата, която
притежавах. Продължих да се занимавам с разни неща нао-
коло. Появи се полицайка, започна нещо да ми говори, но
много май не ѝ обръщах внимание. Изведнъж се развика и
опря пистолет в слепоочието ми. Спомням си ясно този мо-
мент. Понеже вече чувствах тялото си като здраво и излято
от желязо, челото ми сякаш се свърза като магнит с пистоле-
та. Сложиха ми белезници и ми облякоха дънките. Изведоха
ме навън бос и ме вкараха в полицейската кола. Опитвах се
да я отключа и да се измъкна, но не успявах. Колата потегли
и сякаш аз я управлявах. Откараха ме в полицията и ме раз-
питаха. Обясних всичко. Не носех никакви документи, бях ги
загубил. Следователят беше някакъв индиец. Мислех си, че
той знае за моята същност, но се прави, че не знае. Затова и
не се разкривах. Снимаха ме и ми взеха отпечатъци. От бе-
лезниците китките ми целите бяха се ожулили и разранили.
Показах ги на един черен полицай, а той ми каза: „Всеки от
нас си има своите белези, братко.” Свалиха ме в подземния
етаж и ме вкараха в килия с решетки. Сигурно съм буйствал,
защото закопчаха едната ми ръка с белезници за решетки-
те. Беше ми много топло, сякаш изгарях отвътре. Наоколо

63
нямаше никой друг. Свалих всичките си дрехи. Изгарях.
Протягах крак и топях ходилата си в тоалетната, за да се раз-
хладя. Представях си, че в някой предишен живот съм бил
роб на кораб с гребла и така е минал животът ми. После, че
съм войн, който е водил битки със „совалката„ си в космоса
и сега се е завърнал. Започнах да пея и призовавам. Мислех
си, че отвън, пред полицейското управление, се събират ог-
ромни тълпи, чули моя зов, и ще започнат да настояват да
ме освободят. По едно време се появи полицай, подаде ми
сандвич и каза: „Знам, че не си наркоман.” Сандвичът ми
изглеждаше като мокър, като натопен във вода, затова го
изстисках с ръка, направих го на топка и го изядох. Зрението
ми се промени. Виждах фокусирано само едно кръгло прос-
транство, а всичко друго ми беше размазано. Цветовете
бяха ярки и наситени. След известно време ме изведоха от
килията и ме откараха да взема душ със студена вода. Ся-
каш се родих отново, беше толкова приятно, защото по-ра-
но цялото ми тяло гореше. Качиха ме в един полицейски
микробус. Свалиха ме. Огледах се за миг наоколо. Всичко
беше в оранжево и червено, листата на дърветата изглеж-
даха като направени от скъпоценни камъни. Полицайката
ме гледаше и сякаш искаше да види света през моите очи.
Откараха ме за разпределение в чикагския затвор. Попад-
нах там на седмия ден от пристигането си в Америка. Не
мисля, че подобно нещо се е случвало на някой друг.
Започнаха да ни приемат. Вкараха ни в тунела на затво-
ра и ни наредиха до бялата линия, начертана на пода. На-
караха ни да си съблечем дрехите и да си свалим обувки-
те. Полицаите имаха гумени ръкавици и прилежно прове-
ряваха всички дрехи и обувки. После ни преместиха в ог-
ромната зала в подземния етаж на затвора. Беше разделен
на различни секции и имаше много стаи със стени от ре-
шетки и мрежи. Започнаха да ни отсяват кой за къде е.

64
Снимаха ни и ни направиха идентификационни карти. Все-
ки имаше отделен номер, който по-късно винаги трябваше
да помни. Казах им името си и го записаха така, както мо-
жеха да го чуят. С черни маркери отбелязаха различни но-
мера по ръцете ни. В една от секциите ни караха да се съ-
блечем и пъхаха някакви клечки в пенисите ни, като онези,
с които човек чисти ушите си. По-късно разбрах, че така
тествали затворниците за сифилис и други подобни боле-
сти. Вкарваха ме в различни стаи. Аз се разхождах наоколо
със широко изпъчени гърди и вдигната глава. Не осъзна-
вах, че това е затвор. Мислех си, че съм водач от армията и
съм се завърнал от мисия и сега ни приемат и разпреде-
лят. Мислех си, че успешно съм изпълнил задачата си, а
другите затворници наоколо са подчинените ми войници
и командоси. Разхождах се между тях като човек с власт,
изискващ подчинението им. В една от стаите няколко ганг-
стери ме заговориха. „Тоя изглежда като печен тип.” – каз-
ваха за мен. Някои от другите затворници ме гледаха кри-
тично. „Би ли пренесъл два килограма кокаин?” – попита
ме един от гангстерите. Обърнах се към него с горд поглед
и му отвърнах: „Защо не.” Явно още като са ни разпределя-
ли, са видели, че не съм напълно наред. Защото след това
с още двадесетина човека ни откараха в „Cermak Hospital”
– болницата на чикагския затвор. Раздадоха ни храна, до-
като чакахме. Някакъв полицай се разхождаше наоколо и
пушеше лула с ароматен тютюн. Униформите на всички па-
зачи ми изглеждаха спретнати и красиви. Качиха ме на
втория етаж на болницата и ме вързаха с колани за легло-
то. Прекарах доста време там. Отначало бях сам в стаята,
после дойдоха и други пациенти. Някакъв мъж, който бе
медицинската сестра, се грижеше за мен и ми даваше вода
и хапчета. Беше ужасно време. Мислех си, че съм се завър-
нал от мисията си във войната повреден и сега ме лекува-

65
ха. Халюцинирах различни битки. Бях постоянно затворен.
Времето там ми е на пресекулки, защото ми даваха много
силни медикаменти. Появяваха се различни хора. Заспи-
вах често. Не знаех защо постоянно ме държат в тази стая.
Имаше два големи прозореца. През единия се виждаше
полицаят, който ни пазеше, а през другия стаята на сестри-
те, където се събираха и играеха карти. Често се приближа-
вах там да ги гледам, но те ме гонеха и ми казваха да се
махам. Пръстите на един от пазачите ми приличаха на тези
на Фреди Меркюри, затова си мислех, че това е той и ми е
близък по някакъв начин. Беше много точен и се държеше
добре с мен, веднъж дори ми даде от храната си, която бе
донесъл от вкъщи. Един път стана въпрос за Иисус Христос
и той ми каза: „Това не е моят бог, доларът е.” Имаше вся-
какви пациенти, повечето бяха черни. Тони беше нисък аф-
роамериканец с голямо шкембе и липсващ долен зъб. По-
неже в болницата не разрешаваха да се пуши, той се крие-
ше зад стената на тоалетните. Веднъж ми даде и аз да си
дръпна. Беше ужасно безвремие. Празнота и безизвест-
ност. Постепенно взеха да ме пускат да излизам от стаята и
да ходя в дневната с телевизора. Нямах обувки, а само за-
творнически чорапи. Разхождах се бос по пода и усещане-
то беше приятно. По телевизията гледахме музикални кли-
пове. Аз сядах и започвах да трия длани по облегалките на
стола, като си мислех, че по този начин влияя на телевизо-
ра. От време на време говорех с някой друг пациент. Има-
ше симпатичен мъж с мустаци, ветеран от армията, който
се държеше приятелски с мен. Когато го питах защо е тук,
той ми отвръщаше: „Защото обичам крека.” По едно време
се появи друг – як, млад, черен, с дълга коса, като ямайци-
те. Непрекъснато ме гледаше лошо. Чуваше гласове и си
мислеше, че му говоря нещо или го псувам. Опитвах се да
го избягвам, но бяхме в една стая и нямаше как. Вечерта се

66
скарахме и размахахме юмруци. Виждах как с лекота мога
да го ударя, но си мислех, че само си играем, затова мър-
дах ръцете си към него, сякаш водим въздушен бой. Из-
веднъж усетих болка в главата си и тялото ми падна на
пода. Беше ме нокаутирал. Появиха се сестрите и полицаи-
те. Не знам дали го вързаха, но мен ме преместиха в друга
част на отделението. Дадоха ми пакет с ледена вода да
сложа на бузата си. В другото отделение нещата бяха мно-
го по-спокойни. Там се сприятелих с поредния гангстер,
когото срещнах. Докато се къпехме под душовете, той
внимаваше полицаите да не видят гангстерските му тату-
ировки. Разправяше ми как се сбил в някакъв бар и затова
го прибрали. Цигари в болницата почти не се намираха,
затова си навивахме тоалетна хартия и я пушехме без да я
палим, като това до някъде ни успокояваше. Може би съм
престоял в болницата около месец. Още не осъзнавах, че
съм в затвор и не знаех въобще къде се намирам и защо. В
болницата често ни преглеждаха доктори, разпитваха ме
къде си мисля, че съм, и отговарях, че съм на място, къде-
то специално селектират хората за някакви мисии. „Точно
така” – отговаряше докторът. Когато малко се пооправих,
ме преместиха в затвора, в осма дивизия, зала А. Там се
запознах се Карл. Имаше всякакви луди. По-нормалните
затворници вечер сядаха на масите да играят карти. И Ро-
джър беше там, онова снобарско копеле. После дойде и
някакъв висок, рус поляк. Беше католик, както повечето
поляци, заставаше на колене до леглото си, намяташе се с
чаршафа като някой кардинал и дълго се молеше. Казваха
ми, че е много луд, че бил гръмнал с двуцевка главата на
някакъв и въобще да не се занимавам с него, но аз не об-
ръщах внимание и си общувах нормално. Казвах му, че
съм капитан, а той генерал. Понякога удряхме юмруците
си със все сила един срещу друг. Въобще не ме болеше.

67
Там беше и Доналд Тък. Той бе набит афроамериканец със
силно изпъкнал корем. По цял ден правеше едно и също
– заставаше до някой от прозорците, гледаше на слънчева-
та светлина и опипваше с пръст вените на едната си ръка,
разхождаше се или решеше косата си с едър гребен. По-ра-
но беше лежал в различни психиатрични болници и казва-
ше, че му харесва сестрите да се грижат за него. Веднъж
нарочно бяха оставили кутия с мляко на масата и следяха
кой ще я вземе. Доналд обикаляше наоколо, огледа се и я
взе, а другите затворници се разкрещяха: „Ето го краде-
цът!” Къпех се всеки ден. Тогава имах само два чифта дол-
но бельо, затова единия изпирах, когато влизах да взема
душ, и го оставях да изсъхне до другия ден. Банята беше с
четири душа. Свикваш да се къпеш заедно с други голи
мъже, нямаш избор. Топла вода нямаше през цялото вре-
ме. Затова, когато я пуснеха, всички я използвахме. Вземах
душ бос, защото нямах джапанки. Не беше много хигие-
нично, но друг вариант нямаше. В затвора ни раздаваха
паста и четки за зъби, сутрин ни докарваха самобръснач-
ки, за който желае да се избръсне. Бръснехме се в тоалет-
ните. Вътре беше мрачно, а огледалата бяха от специално,
тъмно стъкло, направено така, че да е трудно да бъде счу-
пено и човек въобще не можеше да се види нормално в
тях. Имаше четири седала, като две затворниците бяха оп-
ределили за пикаене, а другите за ходене по голяма нуж-
да. Когато го правех, слагах тоалетна хартия на седалото,
за да не докосва кожата ми мръсотията. В тоалетната по-
стоянно се събираха хора, които пушат или си говорят и
след време свикваш да се облекчаваш и в такива условия.
Когато няма избор, човек свиква с всичко. Имах нужда от
пари. Някои от затворниците ми казаха да напиша писмо
на българите от старата ми квартира, като ми предлагаха
да ми дадат пощенски плик и марки. Написах писмо и в

68
него обясних къде се намирам. До тогава никой навън,
нито познатите ми в Щатите, нито семейството ми в Бълга-
рия, знаеха къде съм. За тях е било ужасно, но винаги кога-
то стане въпрос, майка ми само казва: „Не искам да си
спомням!” Върнаха ми обратно писмото. Пишеше, че няма
такъв адрес. Споделих това със затворниците. Един от тях
го взе и погледна адреса. „Такъв номер няма на тази ули-
ца. Сбъркал си номерата.” Бях обърнал и разменил места-
та на две от цифрите. Чист късмет или съдба е, че този за-
творник ми посочи и каза това. Защото, когато изпратих
писмото с новия адрес, успях да се свържа и след няколко
дни чичо Георги ми дойде на свиждане. Казах му, че имам
нужда от пари, да вземе от моите и да ми изпрати. Той
предлагаше да си платя гаранцията и да изляза навън до
датата на делото. Но от емиграционните служби бяха бло-
кирали гаранцията ми. Така се случи много по-добре. Бях
болен, бях изкарал в болницата и затвора само около ме-
сец и половина, и не ми се мисли какво можеше да се слу-
чи, ако бях излязъл на свобода под гаранция в такова със-
тояние. Изпратиха ми пари. Купих си джапанки и пощен-
ски марки, които веднага изтъргувах за цигари. Бях много
радостен. Имах в джоба си двадесет цигари и можех да ги
пуша, когато си поискам. Късно вечерта отидох в тоалетни-
те с Роджър и си запалихме по цигара. Тогава все още се
понасяхме. Имахме някакъв нов пазач на смяна. Той се по-
яви в тоалетните, започна да ни се кара, че пушим, и ме
пребърка. Взе всичките ми цигари. Всеки пушеше. Мислех
си, че полицаят си прави майтап и че ще ми върне цигари-
те. Отивах до бюрото му и си ги търсех, но той не ми ги
върна. И до днес си спомням с горчивина за този момент.
Всичките ми цигари си бяха отишли. Понесох го тежко. По-
сле отново си поръчах пощенски марки. Храна почти не
купувах. Понеже ми се бяха паднали бели джапанки, а

69
всички останали затворници бяха с кафяви, всеки искаше
да си ги сменим или да ги изтъргуваме. Карл също ми
предлагаше, но аз не се съгласявах и нито ги продавах,
нито ги разменях. Сега можех да ходя по-спокойно в душо-
вете и тоалетната, така беше много по-хигиенично. Поня-
кога през тесните прозорци виждахме да пускат навън в
двора затворниците от някоя друга зала. Но понеже беше
зима, доста време ни държаха вътре, без въобще да ни из-
веждат, и това не ни се отразяваше никак добре. Когато
все пак ни изкарваха да се разходим в двора за половин
час, за нас беше голям празник. Този, който никога не е
бил затворен, не може да проумее това. Опитвахме се да
запълваме времето си с каквото намерим. Социалният ра-
ботник на зала А беше дребно, плешиво човече. Понякога
отивах при него и му казвах, че искам да поговорим. След
доста настояване, той ме извеждаше от залата и ме вкар-
ваше в една от стаите. Започвах да му разказвам нещата,
които се въртяха в главата ми. „Искам да бъда войн.” – каз-
вах му. „Добре, ще видим какво можем да направим по
въпроса.” – отвръщаше той и бързаше да ме върне в зала-
та. Бях си намерил шише „Gatorade”, което прилягаше
удобно в ръката ми, пълнех го с вода и удрях с него по сте-
ните и леглата, като се наслаждавах на вибрациите. Имах
чувството, че е като продължение на ръката ми и в дланите
си усещах силна енергия. Разхождах се непрекъснато. „На-
последък се държиш много глупаво.” – каза ми един от за-
творниците. Не му обръщах внимание. След няколко дни
отново ме върнаха в болницата на затвора, защото явно
бяха преценили, че съм се влошил и имам нужда от лекар-
ска помощ. Пак онова безвремие, пак затворен в стаята.
Докараха някакъв руснак, строител, който явно бе прис-
трастен към хероина. Изпадна в абстиненция. Сядаше на
леглото си, загръщаше се с одеялото, ревеше като бебе и

70
целият се осираше. Беше ужасно и с нетърпение очаквах
да ме върнат в затвора при другите, където имаш малко
повече свобода и където имаше цигари. След известно
време ме изписаха от болницата и този път ме настаниха в
зала Б, където беше и Селест.

Абдул-Уахид беше добре сложен, симпатичен афроаме-

риканец. От арабски името му се превеждаше като „раб на
Единствения”. Беше мюсюлманин. Имаше дълга брада и из-
пълняваше молитвите си по пет пъти в денонощието. Преди
да започне, пееше нещо, а после постилаше кърпа до лег-
лото си и правеше различни движения, като се покланяше
или се навеждаше и опираше чело до земята. По-рано е бил
гангстер и беше осъден за опит за убийство. Вече бе изле-
жал дванадесет години от присъдата си и сега беше пре-
местен отново в чикагския следствен затвор, защото обжал-
ваше решението на съда. Беше извършил престъплението,
но казваше, че са нарушили конституционните му права,
когато го били арестували, и това отваряше възможност за
обжалване. За опит за убийство в Илинойс присъдата беше
от шест до тридесет години, като по времето, когато го бяха
осъдили, трябва да излежиш петдесет процента от дадено-
то ти време. Но наскоро бяха приели нов закон, който пред-
виждаше 75% за агресивни и насилствени престъпления.
Абдул-Уахид имаше татуировки по цялото си тяло – на це-
лия му гръб бе нарисуван Иисус Христос, стоящ над няколко
облака, на едното си рамо имаше изписано „NYC”, съкрате-
но от Ню Йорк Сити, на сърцето си имаше склопени в молит-
ва длани, а на корема му „WANE”, което бе съкращение от
името му. „Над него трябваше да пише INSANE (лудия), но
не го бях завършил. Тогава не знаех, че татуировките не са
хубави.” Казваше, че иска да ги махне някой ден. Абдул-Уа-
хид бе приел исляма в затвора. Разказваше ми, че когато е

71
бил на свобода, е бил гангстер, бил много луд, карал скъ-
пи коли, продавал наркотици и живял бърз и динамичен
живот. „Мислех се за безсмъртен. Докато не ме простреля-
ха.” На шията му се виждаше белег от куршум. Абдул-Уахид
беше уравновесен, през повечето време седеше на леглото
си и размишляваше, четеше Корана или се молеше. От него
се излъчваше някакво спокойствие и всички го уважаваха.
На мен той ми правеше много силно впечатление с начина,
по който се държи с всичко наоколо. Обичаше да прекар-
ва времето си сам. Понякога разговарях с него, защото ми
беше интересен. Обикновено говорехме за религия. Аз бях
християнин и му казвах, че се надявам един ден и двамата
да отидем в рая, а той казваше: „Може, но без Селест!” Не
понасяше хора като Селест, но не ги закачаше и ги оставяше
на мира. За него те бяха нещо отвратително. „Скверност!” –
възмущаваше се. Понеже по-рано и той е бил християнин,
ми говореше за Библията и се опитваше да ме убеди, че Ии-
сус Христос не е Бог, а че е просто пророк. „Не, Бог е! – от-
връщах му аз. „Чети Библията и сам ще видиш! По-рано и аз
мислех като теб.” – казваше ми той. Постепенно станахме
приятели и това ме радваше. Впечатляваше ме начинът, по
който извършваше молитвите си, затова и почнах да се моля
като него, като правех същите движения. Но вместо да се
моля по пет пъти в денонощието, го правех по три – сутрин,
обед и вечер, като се молех на християнския Бог. В затвора
бях станал много набожен и ходех на всички църковни слу-
жения. Понякога идваше и Абдул-Уахид, ако искаше да се
види с някой приятел от другите зали. Беше прекарал много
години в затвора. Навън имаше син. Разказваше ми как, ко-
гато го хванали със самоделен нож в затвора, го поставили
в „дупката”, в изолация за цяла година. „Защо ти е трябвал
този нож?” – питах го аз. „За защита.” – отговаряше ми той.
„Всеки има оръжие в затвора.” Моят обществен защитник

72
ми предлагаше да опитаме да ме признаят за „невинен по-
ради причини на лудост”. Един път седяхме с Абдул-Уахид
на леглото и си говорехме. Споделих му, че се чудя какво да
правя – дали да се призная за виновен или да сторя това,
което ме съветва моя защитник. „По-добре да отидеш в
болница, там ще те лекуват.” – отговори ми той. „Всеки не
може да се справи в затвора, не може да оцелее. Има хора,
които отиват там и после никога не се завръщат. Затворът
не е шега работа. Ти не си гангстер, не си свързан с никоя
групировка и в затвора ще бъдеш „неутрален”, без гръб и
защита. В болница е по-добре. А колкото до „улиците”, те
ще си бъдат отвън и когато излезеш.” „Улиците” – така в за-
твора наричаме външния свят. „Улиците ще си бъдат отвън”.
Представях си ги и се надявах някой ден и аз да се разхож-
дам свободен по тях, да мога да правя каквото си поискам.
Защото без мечти в затвора си загубен...

Един път в месеца отивахме на съд. Рано сутрин, след

закуска, се нареждахме в редици в коридора, докато ос-
таналите затворници спят, закопчаваха ни с белезници по
двама, а после ни вкарваха в общите килии в една от пър-
вите сгради на затвора. Беше хубаво да се разходиш навън.
Вкарваха ни в килиите, на тези от Осма дивизия като мен ни
даваха сутрешните лекарства, и после трябваше да чакаме.
„Bullpen” – така наричахме килиите, защото вътре наистина
ни натъпкваха като животни, понякога толкова нагъсто, че
не може дори да стоиш спокойно. Всеки от нас ходеше на
съд в различни части на града, затова ни разпределяха по
области. После ни натоварваха на автобусите и тръгвахме.
Дните, когато трябваше да ходя на съд, си ги спомням със
стотиците непознати лица, които виждах, с досадното ча-
кане, с претъпканите килии, със сандвичите, които ни раз-
даваха. Полицаите и полицайките, които ни пазеха и раз-

73
веждаха. Повечето от тях бяха надъхани, цинични копеле-
та, на които с кеф бих избил няколко зъба, ако имах такава
възможност. Защото те обичаха да показват, че имат власт
над нас и да ни мачкат. Такива хора имат сериозни изкри-
вявания от работата си, в която си мислят, че са ти някак-
ви господари и могат да се отнасят с теб, както си поискат.
Няма нищо по-лошо от това да дадеш власт на някой глупак
и комплексар. Но трябваше да ги търпим някак си. Скатава-
хме се в килиите и си траехме. Естествено, имаше и точни
ченгета, някои от тях дори ни даваха огънче да си запалим
цигара, въпреки че беше забранено. Поне цигари се нами-
раха, защото когато ходехме на съд, ни смесваха със затвор-
ниците от другите дивизии, където пушенето беше разре-
шено, и все се намираше някой, който да даде. Не съм имал
проблеми с другите затворници. Не се е стигало до бой или
нещо подобно, когато сме били в килиите. Обикновено там
хората се групират и просто почват да разговарят. Аз или
си мълчах, или гледах дали няма някой, който да сподели
цигара. Веднъж пак ни бяха натъпкали в поредната килия,
а на мен страшно ми се пикаеше. Отидох до тоалетните, но
навсякъде около мен имаше непознати, които си говореха.
Колкото и да се опитвах, от стреса не можах де се изпикая.
Дните, когато ходех на съд, бяха дълги и изтощителни. Ча-
кане и пак чакане. После полицаят идваше в килията, из-
веждаше ме, заключваше с белезници ръцете зад гърба ми
и ме вкарваше в съдебната зала. Гледах съдията, моят за-
щитник, някакви други хора наоколо. Всичко ставаше за ми-
нути, после ми даваха продължение и следваше още един
месец, който трябваше да прекарам, до следващата дата не
делото ми. Връщах се отново в залата, в Осма дивизия, чак
към вечерта, и се чувствах направо разбит. Лягах по корем
на леглото и се заглеждах в залепения на стената календар.
Още тридесет дена до следващия път. Как въобще щеше да

74
мине това време? Беше си живо мъчение. Но си безсилен
да промениш каквото и да било. До календара си бях зале-
пил една снимка на 2 Pac и си я гледах. В разгара на болес-
тта ми си мислех, че той по някакъв начин се е преродил в
мен, или че аз съм хем себе си, хем 2 Pac. Дните се влачеха.
Нощем сънувах кошмари, ужасни кошмари. Веднъж съну-
вах, че съм извършил някакво ужасно убийство и ми пред-
стоят дълги години в затвора. Сънят беше толкова истински
и се почувствах поне малко облекчен, когато се събудих.
Друг път сънувах, че ме преследват някакви цветни змии,
като изстискани от тубички с боя, после някакъв черен мъж
се появи, започна да крещи и да ги къса една по една. Беше
ужасно време. Сънувах кошмари и се събуждах в кошмар.
Отново в затворническата зала, където денят сякаш бе годи-
на, отново без цигари и отново гладен. Дори като погледна
назад, след толкова години, Осма дивизия на чикагския за-
твор си остава скучно и жълто място.

Често съм се питал в какво се измерва успехът на един

живот. Ако оставим настрана религиозната гледна точка и
стремежа на човек да бъде праведен, ако не вземаме пред-
вид обещанието за вечен живот в отвъдното, то как бихме
преценили живота си. Дали с работата, която сме върши-
ли, дали с хората, които сме опознали, дали с нещата, кои-
то сме придобили. Може би знанието и опитът, които сме
натрупали, също е от значение, или пък е просто някаква
суетна прищявка. Предполагам, повечето хора на тази земя
се опитват да придадат смисъл на живота си по някакъв
начин, естествено, не са изключение, и онези, който са на
мнение, че всичко е безсмислено и просто, трябва да избу-
таме дните си доколкото можем, за предпочитане – прият-
но. Често съм мислил по въпроса. Може би най-важното е
да докоснеш съдбите на колкото се може повече хора, да ги

75
въодушевиш, да им повлияеш положително по някакъв на-
чин. Човек е без значение, ако не е от полза на себеподоб-
ните си. Човек става значим само ако има кой да го оцени.
Мъдрецът е мъдрец само ако има кой да чуе мъдростта му,
иначе си остава просто един отшелник. Справям се с живо-
та все някак си. Свикнал съм да живея със себе си. Знам,
че най-важното е да бъда здрав. Защото имам коварна бо-
лест и един неин епизод ми е струвал и може да ми струва
много. Не мога да се слагам наравно с другите хора – имам
много по-голяма отговорност. Отговорност да бъда що-годе
нормален. Нещо, което е даденост за всеки друг, на мен ми
струва усилия. Не се оплаквам от състоянието си. Не можеш
да отхвърляш реалността, просто трябва да я приемеш та-
кава, каквато е. Не е важно дали е трудно или неприятно.
Това е моят живот, това е вариантът, който ми се е паднал.
„Вземи картите, които са ти раздадени, и се опитай да на-
правиш най-доброто с тях.” И не губи надежда. Никога не си
позволявай това.

С Карл след известно време се скарахме. Така е в затвора,

сприятеляваш се с някого, после вече не си допадате. Нау-
чаваш се, че на хората в повечето случаи не може да се раз-
чита. Нямам високо мнение за тях. В нашето общество всич-
ко се върти около интересите, от това с какво някой може да
ти бъде полезен и вече е трудно да срещнеш чисти, искрени
взаимоотношения. Карл после го преместиха в Девета диви-
зия, която беше „maximum security”, със строг режим и там
обикновено бяха хората с тежки престъпления. Понякога,
когато ни пускаха навън, го виждах през оградата в двора на
Девета дивизия. Иначе времето минаваше бавно. Опитвах
се да се занимавам с разни неща, но през по-голямата част
скучаех. Правех лицеви опори и спортувах в залата с теже-
сти, от време на време четях някоя книга, но вниманието ми

76
трудно се задържаше и я оставях. В зала А, след като премес-
тиха Карл, нямах много приятели. Просто говориш с някого
да ти минава времето. Не можех да спя през деня. Часовете
минаваха бавно, телевизията ми беше безинтересна. Ходех
на църковните служения и там се разведрявах. Слушахме
проповедника и пеехме песни. Беше хубаво. В такива мо-
менти забравяш, че си в затвора. Понякога с проповедници-
те идваха и група музиканти, които ни изнасяха концерти.
Ако имаше някакви празници, ни събираха и организираха
тържества. Понякога заставах до тесните прозорци и гледах
тревата в двора отвън. Виждах цветята как в през част от
деня се разлистват, а в друга прибират листенцата си и си
мислех, че така е и в живота – в трудните моменти се при-
бираш вътре в себе си, а в хубавите разцъфтяваш. Когато ни
извеждаха навън, се смесвахме със затворниците от други-
те зали. Запознавах се с някого и си говорехме. Всеки спо-
деляше надеждите си, как иска да се махне от тук и да бъде
свободен. Винаги гледах да намеря някого, който да споде-
ли цигара, защото в повечето случаи аз нямах. Понякога се
намираше, а друг път просто се прибирахме обратно в за-
лата, без да съм дръпнал нито веднъж. След време в залата
ни докараха нов черен пациент, с когото се сприятелихме и
се разбирахме добре. Казваше ми, че го хванали за някакво
престъпление, което не бил извършил и твърдо държеше
на своята версия. Но после си призна, че не е така. Беше
виновен. В началото може би му даваше някаква утеха да
отрича, сякаш с това можеше да промени реалността. Друг
път се запознах с момче, което бяха обвинили в убийство и
казваше, че го чака дълга присъда. Разправяше ми, че не е
извършил такова престъпление, но в полицията го изтеза-
вали и измъчвали, като връзвали и стискали топките му с
тел, и затова подписал признанието си. Казваше, че когато
се извърши някакво престъпление, полицаите просто мина-

77
вали през черните квартали, избирали си някой и после из-
мъквали признание от него. Наскоро в Илинойс дори бяха
освободили дванадесет човека, които по-рано бяха неспра-
ведливо осъдени на смърт. Беше станал голям скандал. Но
не можеш да вярваш на всеки в затвора, който твърди, че
е невинен. Повечето рано или късно признават, дори пред
себе си, че са извършили престъплението.

След известно време започнах да осъзнавам, че се на-

мирам в затвора и че бях извършил престъпление. Бях об-
винен във влизане с взлом. Това престъпление се делеше
на два вида – комерсиално, ако влезеш в сграда, която не е
обитавана от хора, и резиденциално, ако влезеш в къщата
на някого. Аз бях извършил комерсиално и за него се пред-
виждаше по-кратка присъда. Ако си спомням правилно,
мисля, че беше от три до седем години. За резиденциал-
но присъдата беше по-дълга, защото се предполага, че ако
влезнеш в обитавана сграда, може да се стигне до прере-
кания и да извършиш и по-голямо престъпление. Моят об-
ществен защитник ми казваше, че съм направил щети за
двадесет хиляди долара, но това и до днес не ми се вярва.
Все пак възможно е. Предлагаше ми, понеже имам история
на заболяване, да опитаме да ме признаят за „невинен по-
ради причини на лудост”. Аз бях нетърпелив и исках да бъда
на свобода колкото се може по-бързо, а знаех, че ако ме
пратят в болничен затвор, ще ми дадат по-дълга присъда.
Затова казах на защитника ми да попита съдията каква при-
съда би ми дал, ако се призная за виновен. Щях да се прос-
тя с американската си мечта. Спомням си как паднах на ко-
лене в килията, докато чаках да чуя решението на съдията,
и се молех Господ да отреди това, което ще е най-доброто
за мен. Общественият ми защитник се появи и каза, че съ-
дията не желае да рискува, защото мислел, че се нуждая от

78
лечение. Затова явно не желаеше да ми каже каква присъда
би ми дал. Естествено, можех въпреки всичко да се призная
за виновен и тогава щеше да е принуден да отсъди, но така
както разчитах знаците, виждах, че това не е най-доброто
решение. Общественият ми защитник задвижи процедура-
та, за да можем да съберем доказателства и да ме призна-
ят за „невинен поради причини на лудост”. Изпратиха ме
на „десетия етаж”, там където бяха съдебните доктори в
чикагския затвор. Падна ми се симпатичен, весел човек, с
брада и очила, който започна да ме разпитва каква е била
диагнозата ми по-рано в България и какви хапчета съм взе-
мал. Отговорих му на всички въпроси, доколкото можех
да си спомня всичко. И от начина, по който бях извършил
престъплението си, в което не се виждаше някакъв мотив, и
от историята на заболяването ми, нещата вървяха към при-
знаване на „невинен поради причини на лудост”. Ако това
станеше, щяха да ме изпратят в болничен затвор, като ми
определят присъда и време, за което ще имат право да ме
държат там, но след освобождаването си нямаше да имам
досие и записано углавно престъпление в него.

На шестия месец откакто бях пристигнал, баща ми също

дойде в Америка. Бяха му дали туристическа виза. Съдбата
е странно нещо. Ако в България знаеха, че съм в затвора,
вероятно никога нямаше да го пуснат и да му дадат виза.
Но когато нещо е отредено – то просто става. Аз не знаех
за това. И ето, както си стоях в залата, ме извикаха за свиж-
дане. Предполагах, че е чичо Георги, защото никой друг не
идваше. Като наближих стаите за свиждане, през прозоре-
ца видях баща ми да седи на стол и да ме чака – не можех
да повярвам на очите си. Благодарих на Бог за това. Знаех,
че не е случайност. Вече не бях сам самичък в Америка, зах-
върлен на произвола на съдбата. Влязохме в стаята за свиж-

79
дане. Делеше ни голямо стъкло, на което имаше железни
кръгове с отвори, през които се опитвахме да говорим и да
чуваме гласовете си. В стаята обикновено всички крещим,
за да можем да се чуваме по-добре. Бях много радостен и
щастлив да видя баща си. Беше ми малко тежко, че трябва
да ме види в такива условия, но какво да се прави. Започ-
нахме да си говорим. Аз още не бях сигурен как искам да
протече делото ми, затова му споделих различните вариан-
ти и го запитах какво да правя. „Какъв затвор?” – каза баща
ми. „Никакъв затвор, там не е за хора като теб. Ще отидеш
в болница.” Сега вече се чувствах много по-добре. Не мо-
жех да взема сам решение и сега щях да послушам баща
си. Вече всичко бе решено и ми олекна. Прибрах се в зала-
та много щастлив и споделих със Селест и Абдул-Уахид, че
баща ми също е пристигнал в Щатите. Съжалявам за всичко,
което баща ми трябваше да изстрада. Защото бях в затвора,
а той беше сам в непознатата държава, чийто език не гово-
реше и сред българи, на които не можеше да се разчита.
Започна да работи при стария ми шеф, гърка. Идваше ми
често на свиждане и ми изпращаше пари. Нещата започваха
да се оправят.

След седем месеца размотавания и продължения,

най-накрая се състоя и моето дело. Вкараха ме в съда и
процесът започна. Моят обществен защитник вадеше ня-
какви папки и говореше. Аз гледах съдията и си мълчах.
Обявиха ме за „невинен поради причини на лудост”. Това
беше отсъждането. По-късно трябваше да се върна в съда
и да решат на колко време ще бъда осъден да прекарам
в болничен затвор. Върнах се в залата в чикагския затвор.
Делото ми беше минало. На мистър Чарли вече явно не му
бяхме нужни, защото той реши да направи чистка и премес-
ти няколко от нас в „general population” – при другите за-

80
творници. Вече не бяхме само болни в болничната дивизия.
Вече ни пръснаха при нормалните затворници. Казваха, че
когато Джуниър разбрал, че ще го местят, заплакал. Той и
без това си беше малко неуравновесен. Мисля, че го бяха
хванали за някакъв палеж. „Щях да подпаля всички копеле-
та в къщата.” – така ми разправяше. Мистър Чарли постъпи
много кофти. Вместо да ме остави до преместването ми в
зала Б, той ме прехвърли в дивизия Пет. Дивизия Пет беше
по-различно устроена. Залите се състояха от дневна, с три
дълги, стоманени маси и столове, и две стълбища, които
водеха към приземния и горния етаж. Там, от двете стра-
ни, бяха килиите ни, където бяхме затворени по двама. В
килиите имаше две железни легла, едно над друго, чешма
и тоалетна. Беше по различно от Осма дивизия. Аз се пад-
нах с млад афроамериканец, мисля, че беше по-млад на
години от мене, с който се разбирахме добре. Беше малко
тъжен и депресиран. Разправяше ми как навън работил в
„McDonald’s”, а през другото време обикалял с колата си из
града и имал желанието да се нацепи в някоя стена и да
приключи всичко. Мисля, че навън също имаше приятелка
и дете. Спомням си как когато си поръчаше храна от затвор-
ническия магазин, в килията ни нахълтваха трима-четирима
други затворници, правеха му се на приятели и му взимаха
част от нея. Беше си жертва. Какво да се прави. Трите маси в
дневната бяха ясно разпределени. Едната беше за гангсте-
рите, представители на течението „Folks”, другата за тези от
„People”. Това бяха двете основни течения, на които може
да разделиш всички банди в Америка. Третата маса беше за
тези като мен – неутралните. Ако седнех на някоя от други-
те маси, без позволението и подкрепата на някой гангстер,
щях да си имам проблеми. Е, сядал съм, разбира се, когато
са искали да играем шах. Но иначе всеки трябваше да си
знае мястото. Понеже телевизорът беше развален, черните

81
по цял ден думкаха с юмруци по масите и рапираха. Вдига-
ше се страшна врява и направо ме подлудяваше. През по-
вечето време нямаше кой знае какво за правене. Един път
решихме да се борим на приземния етаж, изнесохме ма-
траците от леглата си и направихме тепих. Изиграхме доста
борби. Аз се сборих с един як черен, който ме вдигна във
въздуха и ме тресна о пода. Изкара ми целия въздух. Но пък
беше забавно. Понеже вдигахме много шум, се появиха чен-
гетата и отговорникът за етажа, започнаха да ни разпитват
какво правим, а ние им казахме, че танцуваме. Много не им
се понрави отговорът ни и ни заключиха всички в килиите.
Някои от затворниците си правеха алкохол от сок, портока-
ли и хляб и вечер се напиваха. При преместването ми беше
станало някакво объркване и явно не знаеха, че трябва да
съм на лекарства. Издържах ден-два така и после взе да
ми става некомфортно и да треперя. На смяна обаче беше
точна полицайка, казах ѝ че съм болен и че имам нужда от
лекарства и след това ме преместиха в болничната зала на
дивизия Пет. Там имаше познат от Осма. Случих се в килия
със строен черен с очила. „Ако откраднеш нещо от нещата
ми, ще ти строша пръстите.” Това бяха първите думи, които
ми каза. По килията си личеше, че разполага с доста пари.
Навсякъде имаше нови списания, храна, козметични препа-
рати. Даде ми горното легло, а той спеше под мен. Често
в средата на нощта се събуждах от удрянето му по леглото
ми. „Хъркаш. Спри да хъркаш! Не мога да спя!” – казваше
ми той. Ставаше ми смешно. Сякаш от мен зависеше дали
да хъркам или не. Той се държеше на дистанция. Понякога
ме виждаше как се моля върху чаршаф на земята и питаше:
„Ти мюсюлманин ли си?”. „Не, християнин.” – отвръщах му
аз. Беше в затвора, защото се бе напил и беше блъснал и
убил някого. „Колко ще ти дадат?” – питах го аз. „Зависи.”
„От какво?” „От това дали съдията е чукал някое младо мо-

82
миче през нощта преди да обяви присъдата ми, или не е.”
– казваше ми той. „Може да ми даде десет-петнадесет го-
дини, може и доживот.” Пета дивизия беше доста мрачно и
потискащо място. Много по-зле от Осма. Нямаше прозорци,
през които да видиш света навън, не можеше дори да ви-
диш и парченце от небето. Само тук съм си мислил за само-
убийство и това е единственият път в живота ми. Защото ми
беше много тежко. Бях легнал и си мислех за разни неща.
Но после си запях някаква песен, затананиках си и всичко
отмина. Другите затворници се отнасяха добре и нямах про-
блеми с никого. Понеже пушенето беше разрешено, се на-
мираше предостатъчно тютюн от угарките и аз си завивах
цигара с хартията, с която опаковаха тоалетните ролки. Тук
имаше най-различни обитатели – глухоням, които ми съби-
раше тютюн от угарките и ми го даваше, затворник, който
рисуваше много хубаво и му подарих моята гумичка, която
имах от Осма дивизия. Срещнах и стария афроамериканец,
когото познавах в болницата на затвора. Говорехме си за
живота след смъртта, но той не вярваше в подобни работи.
„Животът след смъртта е в децата ми. Иначе аз изчезвам.”
Аз не бях на същото мнение, но предполагам всеки има
право да вярва в каквото си поиска. След около седмица и
половина дойде денят за преместването ми.

Бях си събрал всичкия багаж в един найлонов чувал. Ня-

мах кой знае какво. Вкараха ни в голяма зала, която беше
отрупана с цивилни дрехи и обувки, оставени от хората,
разпратени по щатските затвори. Казаха ни да си изберем
каквото си харесаме. Взех едни дънки, блузка „FUBU” и ня-
какви маратонки. Качиха ни в микробус и потеглихме към
болничния затвор. На път за там спряхме и хапнахме в рес-
торант. Аз ядох омлет. С нас имаше двама пазачи, облечени
в кафяви униформи, които бяха изпратени от болничния за-

83
твор да ни приберат. Elgin Mental Health Center беше огро-
мен комплекс с болници, специализирани в лечението на
психично болните. Намираше се в градчето Елджин, на око-
ло час и десет минути с влака от Чикаго. В комплекса имаше
и Forensic Treatment Unit – мястото, определено за затваря-
не и лекуване на пациентите, които бяха извършили престъ-
пления. В болничния затвор не бяхме с униформи, а всеки
си носеше цивилните дрехи. Размотаваха ме насам-натам
из сградите и после ме вкараха в отделението, където щях
да пребивавам. Показаха ми стаята. Влязох вътре и оставих
багажа си до леглото. Имаше матрак от изкуствена кожа.
Дадоха ми чаршафи, възглавница и одеяло. Оправих легло-
то си и излязох в коридора. В единия край, в малка ниша,
оградена със стъкла, стояха санитарите, които ни наблюда-
ваха. Влязох в тоалетните, огледах се в огледалата, после
пак излязох в коридора. Върн стоеше до стената и се ог-
леждаше. Беше висок бял мъж, с плешиво теме, малко ко-
ремче и татуировки на едната ръка. Беше облечен с тесни
дънки, блузка без ръкави и гуменки. Надявах се, че ще изка-
рам няколко месеца тук, тъй като още не ми бяха дали при-
съда и че после може да ме пуснат за добро поведение.
Отидох и заговорих Върн. „Колко време си тук?” „Тринаде-
сет години.” – отговори ми той. Това сякаш се стовари като
планина върху главата ми. Изведнъж всичко ми пребледня.
Не можех да повярвам, че човек може да изтърпи да е за-
творен толкова дълго. Помислих си, че съм попаднал в ада.
Така беше първите няколко дни, докато свикна с обстанов-
ката. Не знаех каква присъда ще ми дадат, но си мислех, че
ако ми дадат седем години, просто ще рухна психически. Не
мислех, че ще мога да понеса такова нещо. В моята стая бя-
хме Джак, Еди, Кевин и аз. Джак и Еди бяха афроамерика-
нци. Джак беше някъде към средата на петдесетте, добре
сложен. Беше облечен със стара риза и панталон и прекар-

84
ваше времето си в седене и четене на вестници. Беше инте-
лигентен. Еди по цял ден само слушаше черна музика и се
кефеше. Всичко наоколо му минаваше като на филм и по-
стоянно имаше детска усмивка на лицето си. Кевин беше
бял мъж към шейсетте, малко депресар и много не общува-
ше с нас. Аз лягах на леглото в стаята си, вадех си тефтера и
се опитвах да завърша поредното стихотворение. В болни-
цата пушенето на цигари беше разрешено и по седем-осем
пъти на ден ни изкарваха на двора, раздаваха цигари на
тези, които имаха, и пушехме. Отделението ни беше на вто-
рия етаж. Навън дворът беше голямо асфалтово игрище, от-
всякъде оградено със сградите на другите отделения. Под
нас, на първия етаж, беше женското отделение. Имаше ня-
кои симпатични жени. Още нямах цигари, но когато ни из-
веждаха на двора, една от санитарките, Лулу, ми даваше
цигара и пушех. Лулу беше беззъба, слаба черна жена, ня-
къде към петдесетте. Санитарите и санитарките бяха на
смени от по осем часа. Обикновено при нас бяха едни и
същи, но понякога идваше и някой, когото не познавахме.
Повечето от тях се държаха добре с нас, някои не толкова, а
други бяха много точни. На двора имаше пейки и маси. Аз
се криех по сянката и гледах света наоколо. Стените на сгра-
дите, които заграждаха игрището, бяха от червени тухли.
Отстрани на асфалта имаше трева и храсти. Когато излиза-
хме вечер през лятото, във въздуха имаше много светулки.
Беше приятно да си на двора. Въобще времето в болничния
затвор минаваше по-приятно и забавно. Ходех на гости на
хората, с които се запознавах, в стаите им. Всеки си беше
изградил някакъв уют. В болничния затвор можехме да
имаме много неща – касетофони, телевизори, компютър.
Беше съвсем различно от чикагския затвор. След известно
време баща ми ми изпрати уредба с касетки и диск, и един
уолкмен. Имахме слушалки и всеки можеше да си слуша

85
каквото пожелае. От един черен си купих два албума на Боб
Марли и си ги въртях по цял ден на уолкмена, като се раз-
хождах по коридора на отделението. В средата на коридора
беше стаята за развлечения и вътре имаше билярдна маса.
Отваряха я за около час-два следобед. Сядахме вътре и ча-
кахме реда си да изиграем някоя игра. В болничния затвор
ни даваха само кафе без кофеин. Затова на черно се прода-
ваше истинско кафе, с което се дрогирахме. Когато не си
пил кафе с кофеин за дълго време, ефектът и начинът, по
който ти въздейства, е доста силен. „Shots of coffee” – така
им викахме. Беше нес кафе. Вземахме от сестрите малка
хартиена чашка, слагахме кафето, изсипвахме малко вода и
го пийвахме. Вървеше за един долар на доза. Пациентите
много го обичаха. Аз също реших да го изпробвам. Взех си
една доза кафе и я изпих. Седнах в стаята за билярд. Опре-
делено имаше ефект. Изведнъж стаята като че ли стана
по-голяма, а цветовете добиха яркост. Пациентите казваха,
че понякога си намирали и марихуана, дори LSD. Стига да
има кой да ти го достави. А контрабандата ставаше само
чрез санитарите, нямаше кой друг да вкара нещо. Най-често
вкарваха цигари. Бях казал на баща ми, че имам нужда от
цигари, но в Щатите те бяха прекалено скъпи, по пет долара
на кутия. Затова му поръчах да ми купи тютюн за навиване,
който вървеше по долар и петнадесет цента за около чети-
ридесет грама. Баща ми ми изпрати един пакет „Kite” със
зелена опаковка. Беше хубав тютюн. Седнах със санитаря
Били в дневната да си свия цигари, за да имам за всеки ден.
После Били щеше да ги прибере в моята кутия и всеки път,
когато излизахме на двора, щяха да ми дават от тях. Започ-
нах да ги свивам и направих някъде към двадесет. Погле-
днах Били и го попитах. „А може ли да си взема една в джо-
ба?” После щях да я изпуша в тоалетната. „Понеже ме пи-
таш директно, а не се опитваш да скриеш някоя и да ме

86
мамиш, е друго.” – каза Били. После се огледа, взе една от
цигарите и я бутна към ръката ми. Прибрах я в джоба си.
Били беше от много точните санитари. Беше черен, липсва-
ха му няколко предни зъба и беше с бръсната глава. Винаги
се държеше добре и приятелски с нас, пациентите. Предпо-
лагам после съм изпушил цигарата в тоалетната. Но винаги
си беше тръпка да го правиш. Лесно е да се надуши димът и
да те хванат, а станеше ли това, те записваха на „дъската”.
Имахме си дъска, на която се пишеха провиненията ни и съ-
ответно ни отнемаха различни привилегии като ходене за
следобеден снак в закусвалнята или излизане на двора за
пушене. Затова гледахме да не се провиняваме. Но все ня-
кога се случваше. Когато пушех в тоалетната, гледах да
дръпна набързо, а после или хвърлях цигарата, или я давах
на някой друг да я довърши. Така се въртяха дните ни – око-
ло трите ядения, около двете излизания за снак в закусвал-
нята, около трите пъти вземане на лекарствата и около ос-
емте пъти излизане на двора за пушене. Естествено, ходе-
хме и на много терапии. Всеки от нас трябваше да присъст-
ва на определен брой групови терапии, защото бяха задъл-
жителни за лечението ни. Имаше всякакви. Сбирки на ано-
нимните алкохолици, когато в болницата идваха хора отвън,
от свободния свят, и споделяха с нас преживяванията си.
Групи за разискване на събитията от деня. А отделно от това,
долу в библиотеката ходехме на различни кръжоци. Бях се
записал на градинарство, грънчарство и печатане. Мисля,
че едва тук, в Америка, в болничния затвор в Елджин,
най-накрая приех факта, че страдам от психическа болест и
имам отговорности и задължение да се справям с това.
По-рано не исках да приема този факт и се измъчвах, че съм
по-различен от другите хора, че съм сякаш половин човек.
Не харесвах ограниченията, които произтичаха от това. Но
тук най-накрая приех положението си и така стана по-добре.

87
Когато намериш сили да приемеш действителността такава,
каквато е, ти олеква по някакъв начин.

Боби беше висок, строен афроамериканец, с доста свет-

ла кожа и латински черти. Беше малко по-млад от мен.
Беше хомосексуалист. Когато ме докараха в отделението,
той се появи отнякъде, седна срещу мен на масата и започ-
на да говори. Беше облечен в хубави дрехи и го помислих
за някой от социалните работници или нещо подобно. Едва
по-късно разбрах, че е пациент. Боби беше извършил на-
истина ужасно престъпление и беше осъден доживот. Като
всеки и той се надяваше, че ще излезе скоро от болничния
затвор и ще бъде свободен. Имаше се за много умно копеле
и разказваше как всички ще му завиждат, когато завърши за
адвокат и започне навън да се разкарва с мерцедеса си по
улиците. Отначало горе-долу се разбирахме. Имам чувство-
то, че Боби беше нещо като колекционер на хора – обичаше
да се запознава с новодошлите. Но в края на краищата, явно
имаше само едно нещо в главата и то постепенно си проли-
ча. След известно време започна да ме сваля и да ми гово-
ри разни простотии. А на мен тези работи въобще не ми се
нравеха. Но Боби си беше такъв. По-рано беше имал прия-
тел, с когото бяха имали връзка, и ми разказваше как го оп-
равял в стаята, където складираха одеялата. Сега приятелят
му беше преместен в друго отделение и Боби ходеше да го
вижда, когато имахме различни забавления и се смесвахме
с пациентите от другите отделения. Не след дълго с Боби въ-
обще не можехме да се търпим и взаимно започнахме да се
избягваме. Не мен ми беше супер противен, честно казано.
Беше манипулативно копеле, което си мислеше, че някак си
ще надвие и измами системата и ще излезе на свобода. Но
с неговият социален работник това едва ли щеше да се слу-
чи скоро и едва ли щеше да бъде препоръчан за предвари-

88
телно освобождаване. Повече от пациентите не харесваха
Боби. Защото беше надменен и се мислеше за нещо повече
от другите. Но съм го виждал да се прибира от забавления
супер ядосан и да хвърля разни неща по пода в стаята си. На
моменти просто рухваше. Сякаш през цялото време играе-
ше някаква роля и показваше колко добре и уравновесено
се чувства, колко е готов да напусне болничния затвор и да
бъде навън в нормалния свят, но на моменти всичко това,
целият този фарс, се разпадаше и се виждаше истинската
му същност. Защото просто Боби си беше болно копеле,
което явно не искаше да приеме факта, че щеше да прекара
голяма част от живота си затворен, ако не и целия си живот.
По някое време враждата помежду ни беше станала толко-
ва силна, че се наложи да ни срещнат с един от социалните
работници и да си изясним нещата. Разбрахме се да се опи-
таме да се държим цивилизовано един с друг. Просто тряб-
ваше да оставим враждата си настрана. Живеехме в едно
отделение и трябваше да се търпим някак си.

Вярвам, че всичко в живота ни е строго предопределе-

но. Така съм свикнал да разбирам света и това е начинът,
по който той добива смисъл. Не мога да приема, че всич-
ко е просто низ от случайности. Мислил съм и съм наблю-
давал собствения си живот, както и този на хората около
мен, и съм виждал, че нещата някак си се случват в опре-
делен ред. Понякога силно желаеш нещо, а не можеш да
го постигнеш, а друг път нещата се случват от самосебеси
без да полагаш кой знае какви усилия. Вярвам в съдбата.
Обратния вариант просто ми изглежда безсмислен. А и
независимо дали си на свобода, или си затворен, в пове-
чето случаи животът минава доста бавно и скучно. Просто
трябва да го запълваш с различни неща, които да го правят
поне малко по-поносим, а ако те дори му придават сми-

89
съл – тогава е още по-добре. Но реално погледнато за мен,
ако не разглеждаш живота от рамката на някаква религия
и последствията от него за следващия ти живот, то тогава
днешното ни съществуване не може да има кой знае как-
ва цел и смисъл. Чувал съм, че за някои хора смисълът е
да работят, да осъществят капацитета си и да бъдат полез-
ни, но това на мен ми изглежда безсмислено, ако няма да
има равносметка някой ден, в един по-друг живот. Защото
и този, който постига плановете си, както и безделникът,
един ден умират и ако всичко свършва с това, то не е от го-
лямо значение как ще бъдат запомнени. Ако просто изчез-
ваш дори и паметник да ти издигнат или да пеят псалми
за теб, то това какво би ти допринесло, ако ти си преста-
нал да съществуваш. Всеки има право да разбира живота
както пожелае. Не можеш да накараш хората да приемат
твоята гледна точка, нито пък е нужно. Но за себе си знам,
че единственият начин, по който светът има поне малко
смисъл, е че всичко все пак се случва с причина. Че някой
е определил съдбите ни и ни е начертал някакъв план –
дали го разбираме или го приемаме, това вече е друг въ-
прос. Мисля, че повечето хора вярват в нещо по-велико и
по-голямо от самите тях. Всеки го нарича и разбира по раз-
личен начин. Но когато изпаднат в безизходица, повечето
от нас се надяват на нещо по-висше за помощ. Не знам
защо моят живот е протекъл по този начин, защо трябваше
да бъда психично болен. Доводът, че можеше да е много
по-лошо, не винаги успокоява, защото също така можеше
да е и много по-добре. Но след като вече се е случило, мо-
жеш само да го приемеш. В противен случай животът ти би
бил доста по-труден. Мисля си, че ако не страдах от тази
болест, щях да бъда по-уравновесен и щях да мога да по-
стигна повече неща. Но дали тогава щях да възприемам
света по същия начин, дали самият аз щях да бъда същият.

90
Не мога да прекарвам дните си в съжаление и оплакване.
Нещата са такива, каквито са. Просто трябва да продължа-
ваме напред.
Всяка сутрин санитарите ни събуждаха в осем часа. Нася-
дахме сънливи в дневната и чакахме да ни раздадат лекар-
ствата. Иначе ни проверяваха по четиридесет и осем пъти
в денонощието, на всеки половин час, и отбелязваха със-
тоянието ни на един лист. Записваха дали сме будни, дали
спим или дали отсъстваме от отделението. Предполагам, че
най-вече обръщаха внимание на това колко часа прекарва-
ме в сън и така следяха как ни се отразяват лекарствата. Щом
доставяха закуската, се нареждахме до вратата и после ни
отвеждаха в столовата. Сервираха ни яденето в пластмасо-
ви подноси. Лъжиците и ножовете също бяха от пластмаса.
Както и в чикагския затвор, така и тук, всичко беше от пласт-
маса и аз си мечтаех някой ден отново да чуя звука от до-
косването на желязна лъжица в порцеланова чиния. Звукът
на свободата. Звукът, който много ми липсваше. На закуска
докарваха голям съд с безкофеиново кафе и всеки можеше
да си налее колкото си поиска. Някои си носеха собствени
големи чаши, пълнеха ги с кафе и после ги вземаха обратно
в отделението и пиеха до обяд. Храната в болничния затвор
беше хубава, много по-добра от тази в чикагския затвор, въ-
преки че все се намираше някой от пациентите, който не я
харесваше. Но на мен ми беше вкусна и ядях с удоволствие.
Всеки ден имахме различно меню. Много харесвах царе-
вичния хляб, сладките картофи, както и пуешките сандвичи.
За десерт ни даваха пудинг и често вземах и от другите па-
циенти, когато не искаха да го ядат. Все още ме избиваше
на агресия и виждах в съзнанието си как наранявам хората.
Моят доктор по това време беше индиец. Косата му изгле-
ждаше като перука. Беше пред пенсия и много не се интере-
суваше от нас. Споделих му за мислите си и за агресията, на

91
която ме избива, но той ми каза, че това е нормално, че е от
стреса и от новата обстановка. Не ми помогна кой знае кол-
ко и трябваше често да се боря със себе си. По едно време
чувствах някаква празнина в гърдите си. Отидох на преглед
при лекаря, който отговаряше за физическото ни състояние.
Беше старец на около шестдесет години. Нещо малко му
хлопаше дъската. Казах му, че чувствам някаква празнина,
а той ми отговори, че човек изпитва това, когато е влюбен.
Ама че успокоение. Лекарят държеше да измести разговора
към това колко добре се чувства на неговите години. „Правя
по двайсет лицеви опори. Не ми ли вярваш?” Изведнъж лег-
на на пода и почна да прави лицеви опори. Сестрата само
го гледаше и се усмихваше. Явно това беше редовния му
номер и го правеше пред всеки. По-късно получи удар и му
направиха байпас. Едва ли щеше да прави лицеви опори от-
ново. Пенсионираха го. Постепенно започвах да свиквам с
живота в болничния затвор. Всичко всеки ден горе-долу се
случваше по един и същи ред. Грижех се за хигиената си, в
отделението имахме перални машини и често перях дрехи-
те си. Мисля, че всеки ден вземах душ. Понякога Уили се
къпеше в кабинката до мен и през цялото време си пееше
някакви песни. Уили беше афроамериканец, около петдесет
и пет годишен, с прошарени брада и коса. Разправяше ми
как на времето, като млад, живял в Саудитска Арабия. Беше
веселяк, през повечето време обикаляше нагоре-надолу по
коридора, гледаше телевизия в дневната или се бъзикаше с
някого. Смееше се като напушен. Когато излизахме на дво-
ра, Уили сядаше на някоя от пейките и бавно си дърпаше от
цигарата. Често му идваха на свиждане, и то по няколко чо-
века. А свижданията, ако не се лъжа, бяха в сряда и събота.
Баща ми идваше всяка събота и ми носеше ядене. Обикно-
вено пакет чипс „Doritos” и нещо за пиене. Стаята за свиж-
дане беше голяма зала с маси и столове и машини за храна

92
и безалкохолно. През прозорците, през стаята на пазачите,
се виждаше светът навън и паркираните коли. Времето за
свиждане беше около час или два. Баща ми нямаше редов-
ни документи, но си бе изкарал някаква идентификационна
карта и го пускаха. Само веднъж един черен пазач се опи-
та да му направи проблем, но накрая пак влезе. Баща ми
ми носеше тютюн и храна, също така фъстъци и „Snickers”,
които давах на санитарите, а те ги слагаха в пластмасовата
ми кутия, която всеки един от пациентите имаше в отделе-
нието, и ми ги даваха, когато отивахме за снак в столовата.
Често взимах няколко бара „Snickers” и ги криех в панталона
си, вкарвах ги в отделението и после или ги изяждах, или ги
раздавах на пациентите. В отделението беше забранено да
се държи храна, но си падахме по контрабандата и много
не се оставяхме. Не че сме били кой знае колко гладни, но
самата тръпка да нарушиш правилата и да надхитриш сани-
тарите, донякъде ни харесваше. По едно време бях склади-
рал доста храна в гардероба си. При проверка можеха да
ме хванат, но винаги се измъквах някак си. Иначе по време
на снак вземах от фъстъците и сядахме в столовата. Кийт се
присламчваше до мен и започваше да ми говори някакви
работи, като само гледаше към фъстъците. Давах му. Кийт
започваше да дъвчи с полуизгнилите си зъби и да се радва.
Беше си луд. Не беше глупав, дори говореше някои доста
смислени неща, но на моменти те изглеждаха несвързани.
Кийт сядаше в дневната пред телевизора, без въобще да
следи какво дават, и започваше да си говори всички неща,
които му идваха на ум. Другите му казваха да млъкне и го
гонеха, но Кийт не им обръщаше внимание. Знам, че Кийт
харесваше жени, но тук не се намираха много такива, поне
не такива, които можеше да има. Върн също беше голяма
партия с Еди. Обичаха да се дрогират заедно. Понеже всич-
ки вземахме различни хапчета, ако ги размениш, спокой-

93
но можеше да се надрусаш. Еди и Върн кътаха по няколко
хапчета, после ги стриваха на прах и ги смъркаха през носа.
Виждал съм ги да го правят често. Други от пациентите пък
вземаха хапчетата си, после отиваха в тоалетните и ги из-
плюваха. След няколко месеца, естествено, се разболяваха
и изпадаха в маниакални или депресивни епизоди. Започ-
ваха да говорят несвързано и накрая извършваха някоя глу-
пост. В отделението рядко се стигаше до сбивания. Карали
сме се понякога, но чак до бой се е стигало един или два
пъти. В повечето случаи всеки просто се стреми да си гледа
работата и да не влиза в пререкания. Наистина трудно е да
си затворен с един и същи хора в едно ограничено прос-
транство, но трябва да се научиш да се справяш някак си.

Присъдата, която ми дадоха, беше тригодишен престой в

болничния затвор, към която се приспадаха седемте месе-
ца, прекарани в следствения затвор на Чикаго. Три години –
1095 дни. Нямаше мърдане. Един огромен откъс от време,
който трябваше да прекарам на място, което не си бях из-
бирал сам, сред хора, които до преди това не познавах, и
да се подчинявам и спазвам порядките и законите, които
други хора ми налагаха. Да си кажа честно, надявах се да
ме освободят предварително. Отначало всеки таи тази на-
дежда, но на мен не ми бе отредено това да се случи. Щях
да излежа цялата си присъда, това е, какво да се прави.
Много рядко пускаха някого предварително навън, на сво-
бода. Имаше един доктор, от друго отделение, който беше
извършил жестоко престъпление. Бяха му дали доживотен
затвор, но след дванадесет години престой в болницата
го освободиха. Тук все пак ставаше въпрос за някой висо-
ко образован, за лекар, за някой, който по-рано е имал се-
риозна позиция в обществото, а и доколкото разбрах, през
всичките тези дванадесет години беше спазвал безупреч-

94
но поведение. Защото, за да те освободят предварително,
трябваше да покриеш доста изисквания, трябваше всички
в болницата да ти гласуват доверие, като се почне от сани-
тарите, сестрите, докторите и се стигне до твоя социален
работник, който беше най-важният фактор. Самият социа-
лен работник, а такъв имаше всеки от нас, пациентите, зад-
вижваше процедурата по освобождаването ти. Така че ако
не се разбирате с него, можеш да забравиш за свободата.
Моят беше приятен мъж, но във възраст точно пред пенсия.
За негов заместник сам си избрах друг социален работник,
предпочетох да бъде жена, за която мислех, че е добра, но
накрая излезе гадна, злонамерена кучка, преживяла доста
неприятни неща в живота си, от които явно не можеше да
се отърси и това проличаваше и в работата ѝ с нас. Всъщ-
ност повечето социални работници избягваха да се наемат
с процедури по предварително освобождаване, защото
те бяха отговорни за осъдените, които предлагат да бъдат
помилвани. В повечето време предпочитаха да си вършат
работата в отделението и да оставят нещата да си вървят –
нека всеки излежава присъдата си. Защото държавната ра-
ботата на социалния работник е защитена и осигурена и
защо им е да се притесняват как и какво може да направи
някой от пациентите им, ако го пуснат на свобода. При това
мнозина от онези, освободени предварително, скоро ги
връщаха обратно. Най-често това беше свързано с употре-
бата на алкохол или наркотици, тъй като навън постоянно са
под наблюдение и им правят тестове. И така, пред мен сто-
яха три години в дранголника. Датата на освобождаване ми
изглеждаше нещо много далечно, почти нереално, нещо,
което не е свързано с моя живот. Когато си затворен за дъл-
го време, започваш да си мислиш, че това е нормалният ход
на нещата, че винаги ще бъде така и просто трябва да го
приемеш. Скоро разбрах, че единственият начин, по който

95
мога да се справя с всичкото това време, което стоеше пред
мен, бе да живея ден за ден. Важен беше само денят, който
ми предстоеше. Да се тревожа какво ще стане след три го-
дини, ме смачкваше психически, затова избягвах да мисля
в дългосрочни планове. Просто щях да живея така, сякаш
всичко, което имам, е само един ден. Това беше единстве-
ният възможен начин да оцелея и да не се побъркам. Три
години. Честито. Всъщност можеше да бъде и по-зле. Сигу-
рен бях, че ако ми бяха дали нещо от сорта на седем години,
просто щях да рухна. Три години не беше малко, но все пак в
представите ми беше що-годе поносимо. Пък и ако ме бяха
осъдили за всички неща, които направих в онази нощ, ци-
фрата със сигурност щеше да бъде по-тлъста.

Отделението, в което бяхме настанени, беше старо и съв-

сем не устроено по модерните стандарти. От доста време се
носеше слух, че новото крило на болницата е почти готово
и че скоро ще ни местят там. След няколко месеца се слу-
чи точно това. Наистина, новото отделение беше напълно
различно от старото. Беше спретната и чиста сграда с бели
стени и приятен под, от някаква пластмасова настилка. Раз-
личните крила представляваха самостоятелни отделения,
предназначени за по двадесет и пет човека всяко. Тук вече
не бяхме по няколко души в стая, а всеки си имаше своя
собствена. Нашето отделение, както и всяко друго, се със-
тоеше от две средно големи зали, едната предназначена за
отдих или просто за шляене, а другата – с наредени в реди-
ци столове и поставка с телевизор. Между двете зали бяха
тоалетните, а отстрани на телевизора имаше врата, която
водеше към душовете. Срещу тоалетните бяха помещения-
та на медицинските сестри с издадени напред стъкла, така
че да имат видимост към всички точки на отделението, а
вдясно от тях и навътре бяха кабинетите на лекарите. От-

96
страни на залата с телевизор имаше помещение, където се
провеждаха различни групови срещи или заседания, а до
нея по-малка, която беше на един от социалните работни-
ци. В другата зала имаше същата стая, но нея използвахме
за арт терапия и занимания с изкуство, а отляво се помеща-
ваше моята социална работничка. И в двете зали, на стена-
та, откъм големите прозорци, имаше телефон с монети, и
след това, успоредно на тях, почваше дългият коридор, от
двете страни на който бяха вратите на спалните ни. Вътре,
във всяка от тях, имаше легло, гардероб, прозорец, желязна
масичка, занитена за стената, и по един пластмасов стол.
Над леглото светеше луминесцентна лампа, тя светеше по-
стоянно, независимо дали беше ден или нощ, за да могат
проверяващите санитари, поглеждайки през продълговатия
прозорец на вратата, да видят какво правим, дали спим, или
не, или дали изобщо сме вътре. Често покривах тъпата лам-
па с някоя дреха, защото беше ужасно да спиш на светло.
Понякога санитарите ме оставяха и не ми правеха проблем,
но друг път се заяждаха и ме караха да я махна и да открия
лампата. Скоро се научих да харесвам стаята си. Беше ми
уютно. Можех да прекарвам времето си сам, без някой да
ми досажда и това често ме успокояваше. Между леглото
и стената имаше достатъчно пространство и там, на пода,
бях постлал чаршаф, върху който изпълнявах молитвите си.
Отначало имах само уредбата, която баща ми беше изпра-
тил и на нея слушах музика, но когато спестих малко пари,
си купих и черно-бял телевизор от Били, вече не помня за
колко, и на него гледах различни предавания. Естествено,
кабелна нямаше и се хващаха само свободните канали, но
пак имаше интересни неща, а в събота и неделя често да-
ваха филми. Времето ми минаваше нормално и вече не ми
тежеше толкова, както когато бях в затвора в Чикаго. Нами-
раше се какво да се прави. Често с часове се разхождах на-

97
горе-надолу по коридора и слушах музика на уолкмена си.
Имах доста касети, които си бях купил от другите пациенти.
Пък и не мога да кажа, че съм имал много свободно време
на разположение, защото като част от лечението ни и бъ-
дещата ни интеграция в обществото, ни караха да ходим на
различни кръжоци и групи. На мен най-много ми харесваше
керамиката и с нетърпение чаках да дойде времето отново
да поработя с глина. Учителката ни беше симпатична въз-
растна, но доста запазена жена, която винаги се отнасяше
с любов и уважение към нас. Отначало правех по-прости
неща, но после взех да майсторя фигурки и маски, и учител-
ката ми казваше, че имам талант. Бях ѝ много благодарен за
начина, по който се отнасяше към нас и за всички техники
за работа с глина, на които ме учеше, затова когато задо-
брях, направих фигурка на дебела, седнала жена, която ѝ
подарих. От другите пациенти също имаше такива, които се
справяха много добре с глината. Например една от кръжоч-
ничките правеше огромни съдове на грънчарското колело.
Беше много сръчна. Кръжокът по печатане също беше при-
ятен, не че ми е било нещо много кеф да печатам, а защото
учителката ни също беше душа човек, често ни споделяше
неща от живота си, и макар понякога да се държеше, може
би, малко дистанцирано, винаги беше мила и се отнасяше
добре към нас. Всички кръжоци се провеждаха в помеще-
нията, разположени отстрани на библиотеката. Самата биб-
лиотека беше средно голяма, разполагаше с доста книги,
както и достъп до интернет, но само за сърфиране – без
право да ползваме e-mail. По-рано това е било възможно,
но откакто някакъв тъпанар бе използвал интернета, за да
праща заплахи по пощата на бившата си, това беше забра-
нено. Не мога да кажа, че в болницата четях кой знае колко,
но с удоволствие използвах интернета или ходих в библио-
теката, за да се смесвам и общувам с пациентите от другите

98
отделения, включително и с представителки на нежния пол,
както и просто да си бъбря с библиотекаря, с когото би било
пресилено да кажа, че бяхме приятели, но поне намирахме
обща приказка, или най-малкото съм му бил интересен по
някакъв начин.

Джон беше огромен мъж, тежък между 180 и 200 кило-

грама, в зависимост от това дали преживяваше период на
депресия, или спортуваше по-активно и следеше диетата
си. Наполовина бе германец, наполовина датчанин. Имаше
строго, широко лице, с хубави, мъжествени черти, и през
повечето време поддържаше косата си дълга и тя се спуска-
ше на едри къдрици до края на врата му. Беше ветеран,
бивш войник от американската армия, прекарал три години
в активна служба и три като част от резервите. Мисля, че по
някое време е служил в Германия и отчасти заради това,
както и защото самият беше наполовина германец, говоре-
ше свободно немския, и често лежеше в леглото си, и слу-
шаше едно от немските радиа на уредбата си. Беше от оне-
зи хора с променливи настроения, които изпълват нюанси-
те на неподправената, детска радост, когато ти се струва
като най-дружелюбния човек на света, както и на тъмните,
агресивни моменти, когато в погледа му ясно виждаш, че
иска да унищожи всичко, което съществува на лицето на ом-
разната му земя. Но ми беше приятел, добър приятел, и аз
намирах начин да го заговоря и разведря, дори в онези су-
трини, когато сякаш погледът му ясно ти казва: „По-добре
стой настрана от мен, защото ще пречупя врата ти като со-
летка в ръцете си!„ С Джон бяхме съседи по стая, неговата
беше отляво на моята, от същата страна на коридора. Тъй
като не беше разрешено да влизаме при други пациенти, аз
заставах на вратата и си говорехме, докато Джон лежеше на
леглото си и разглеждаше някакво списание или решаваше

99
кръстословицата от вестника. Споделяхме си всякакви неща
и Джон ясно показваше, че ме възприема като приятел. Ко-
гато нямах пари, той често ми купуваше разни неща от ма-
шините за опакована храна в столовата. Беше добряк по
душа, но с отвратителни, менящи се настроения, които бяха
част от болестта му. Когато преди време, докато е бил на-
вън, се е разболял и изпаднал в много лош епизод, през
който е извършил ужасно престъпление, по особено звер-
ски начин. Затова беше осъден на петдесет години затвор и
знаех, че с неговия тежък характер едва ли щяха да го пред-
ложат за предварително освобождаване. Ако наистина
доживееше да го освободят, Джон щеше да е на седемдесет
и осем години. Явно осъзнаваше този факт и беше приел
нещата, такива, каквито са. Един път както си говорехме, а
той си лежеше на леглото, с подпрени на огромния му ко-
рем ръце, се огледа наоколо из стаята, усмихна се и ми каза:
„Това е моят дом, братле. Няма какво да се лъжем.„ Опитах
се да отклоня темата и да го окуража, но той изглежда не го
казваше с отчаяние – просто беше приел, че може би целият
му живот ще мине тук. Джон четеше много, всичко което му
попаднеше, както и следеше някои предавания по телеви-
зията. Обикновено това бяха различни повторения на коме-
дийни сериали. Колкото до филми, в болницата можехме
да гледаме тези, които даваха по телевизията, или в събота
и неделя ни пускаха от касети по видеото, но ни позволява-
ха само такива, които бяха PG-13, или подходящи да бъдат
гледани от деца до тринадесетгодишна възраст. Хубавите
филми, повече от които бяха R, или за хора над осемнадесет
години, поради наличие на сцени с убийства, кървища и
сексуален подтекст, не бяха разрешени в болницата. Естест-
вено обаче, всяко правило си имаше изключение. В отделе-
нието имахме един санитар на име Рон. Той беше симпати-
чен, доста пълен афроамериканец, винаги усмихнат и вина-

100
ги добре облечен. Беше между най-добрите и не се страху-
ваше да се сприятелява с нас, пациентите, и да ни приема
като равни. Наистина беше голям симпатяга. Та когато Рон
се паднеше на смяна в събота или неделя, ни носеше хуба-
ви R филми, както и записани мачове на Майк Тайсън или
баскетболни игри. Също така ни пускаше с часове навън да
играем на двора, или просто да стоим на въздух на пейките,
докато при другите санитари можехме да сме навън само за
двайсетина минути. Рон беше голям пич. Джон обичаше да
си поръчва филми, музика или книги. Работеше в работил-
ницата в болницата, пък и явно семейството му изпращаше
пари, така че не се ограничаваше за храна или нещо подоб-
но. По-скоро, когато не ядеше или не си купуваше от маши-
ната за опакована храна, беше не защото няма пари, а за-
щото гледаше да следи диетата си. Сутрин на закуска носе-
ше огромната си, зелена чаша, най-малко от половин литър,
в която си наливаше от безкофеиновото кафе, което ни да-
ваха в столовата, и после го пиеше по цял ден. Всички се
отнасяха с уважение или страх към Джон, всеки знаеше, че
с него шега не бива. Беше бивш войник, беше осъден на
много, много години и нямаше какво да губи, но него
най-много го интересуваше да живее спокойно, възможно
най-удобно в дадените условия и просто да го оставят на
мира. Освен мен имаше само още един добър приятел –
Майкъл. Майкъл беше италианец, с изцъклени, сини очи,
мустаци и светлокестенява коса, дребен на ръст. Винаги об-
лечен с дънки, тениска и маратонки и много обичаше да се
разхожда. Когато още бяхме в старото отделение, чийто го-
лям двор бе с очертани по асфалта бели линии, Джон и
Майкъл непрекъснато обикаляха в кръг по тях и си говоре-
ха. Изглеждаха малко комично – дребният Майкъл се опит-
ва да догони огромния Джон. А Джон, облечен с къси панта-
лонки, широка блузка без ръкави и гумени сандали, държи

101
зелената си чаша в ръка и се усмихва. Тогава още не се по-
знавахме добре. Един ден нещо стана въпрос и казах, че
имам много силни ръце. Мисля, че Джон търсеше някой да
разтрие раменете му. Казах, че мога да го направя, а той ми
отговори, че ще ми плати. Съгласих се. Не знам колко силно
съм го стискал, но след като го разтрих, му излязоха синини.
Притесних се. Но той само се усмихна и ми каза да не му
бера грижа. Така скоро започнахме да общуваме и се спри-
ятелихме. Разказваше ми как в нощта, в която извършил
престъплението си, видял Дева Мария и паднал на колене
да ѝ се моли. Как когато бил свободен, обичал да кара мото-
ра си или как с приятелите му се друсали с кокаин, а после
отивали в залата с тежести и можел да вдигне каквито и
щанги да му сложат. Разказваше ми как откакто е тук, в
болницата, веднъж се надрусал с LSD и му се сторило, че
стените на тоалетните се разтапят. Но явно оттогава не беше
вземал нищо, пък и не пушеше. Когато излизахме да пушим,
той или идваше да се поразходи по двора, или да поиграе
баскетбол, или просто си оставаше в отделението. С Майкъл
много обичаха да играят табла. Джон си беше купил средно
голяма кожена табла, с кожени чаши за хвърляне на зарове-
те, сядаха в дневната и започваха да играят. Знаеха само
обикновената и дилбарата. Научих го как се играе „тапа„ и
Джон беше във възторг. Аз също сядах да играя, но не бях
чак толкова голям любител. В отделението непрекъснато се
играеше на карти, като пациентите и санитарите играеха за-
едно. Понякога и Джон сядаше да играе, но през повечето
време обичаше да си стои в стаята. Имаше собствен телеви-
зор и гледаше някои по-интересни мачове или филми. В
повечето случаи всички предпочитахме спортните предави-
ня, баскетболните срещи и мачовете по американски фут-
бол, както и ако имаше някой наистина интересен филм.
Ако беше вечер, сестрите затъмняваха светлините в залата с

102
телевизора и всички се нареждахме по столовете. Понякога
пациентите се караха какво да гледаме, а когато даваха „Ей-
нджъл„ или „Бъфи, убийцата на вампири„, можеше да заб-
равиш за телевизора. Тогава Боби придърпваше стола си
близо до екрана, така че ясно да покаже, че сега той пред-
почита това, и всички други просто го оставяха. Е, понякога
не се стърпявах и нарочно се заяждах да сменим канала,
без въобще да ми се гледа каквото и да е. Не можех да тър-
пя Боби. Напоследък се бяха сдушили с Ернесто, седяха и
ядяха заедно в столовата, шляеха се или си говореха в днев-
ната или пред вратите на стаите си и беше станало направо
непоносимо. С Ернесто от пръв поглед не се харесахме, не
че съм имал причина за това, или пък той мене. Обяснявах
си го по единствения възможен начин – бяхме като котките
и кучетата, естествена вражда, без мотиви. Ернесто беше
мексиканец, по-нисък от мен, с дълга черна коса, която
бръснеше от двете страни на черепа, имаше лице, за което,
ако не бяха ужасно разположените му зъби, бих казал, че е
красиво. Беше от гангстерската банда „Latin Kings„, но явно
вече не искаше да има нищо общо с тях, защото когато Фер-
нандо, който също беше от бандата и обичаше този начин
на живот, му говореше за това, Ернесто не желаеше да го
слуша. На единият си крак си имаше татуирана царска коро-
на. Навън е бил женен и имаше две или три деца. Пробле-
мът обаче му беше кокаина. Не се смяташе за психично бо-
лен, но ако това бе истина, тогава защо не бе имал доста-
тъчно смелост да отиде в истинския затвор, ами се бе скрил
тук при нас, лудите. Не го харесвах, това си беше. Понякога
играехме билярд или баскетбол заедно, но през другото
време той ясно показваше пренебрежителното си отноше-
ние към мен. Мисля, че бяхме на една възраст и на момен-
ти се опитваше да ми се ежи и подиграва, но още тогава
ясно му дадох да разбере, че това няма да остане безнака-

103
зано. От доста време, единственото нещо, от което ме беше
страх, беше само от Господ, така че ако искаше да се бием,
то щеше да е добре дошъл. Но колкото и да се ежеше, беше
достатъчно пресметлив да знае, че ако нещо подобно се
случи, и на двамата можеха да ни повдигнат нови обвине-
ния и да удължат престоя ни в болницата. Или най-малкото
да загубим шансовете си за предварително освобождаване.
Така че, колкото и да го ненавиждах, нямах кой знае какви
проблеми с него. Но по едно време и Ернесто, и Боби ми
бяха станали толкова противни, че нарочно отказах цигари-
те за известно време, само и само да не ми се налага да ги
гледам, когато излизаме навън да пушим.

В болничния затвор се занимавахме с различни видо-

ве спорт. Още докато бяхме в старото отделение, в стая-
та за арт терапия имаше билярдна маса и когато беше
отворено, всеки чакаше реда си и изигравахме по някоя
игра. Когато ни преместиха в новото отделение, дворът му
представляваше половин баскетболно игрище, заградено
с ивици трева, пейки, където сядахме да пушим, и висо-
ка телена ограда, през която се виждаха другите крила на
болницата. Ако в събота или неделя Рон беше на работа,
той сутрин отваряше двора за два-три часа и играехме
баскетбол по двойки. Все пак дворът беше сравнително
малък и не ставаше за разходки, но иначе бе приятно да
седиш на боядисаните в тъмнозелено железни пейки, да
си пушиш цигарата и да слушаш музика по уолкмена си.
Дворовете на другите отделения бяха прекалено далече и
не можеше да се провикваш и разговаряш с другите па-
циенти. Два дни в седмицата, от шест часа вечерта, ходе-
хме във физкултурния салон да играем баскетбол на цяло
игрище. Беше много добре направен и винаги подържан
чист. Там играехме заедно с пациентите от другите отделе-

104
ния. През лятото ни извеждаха навън, в огромното открито
игрище. До него имаше дълги железни пейки, където ся-
даха пациентите, на които не им се играеше софтбол. Не
бях свикнал с тази американска игра, и въпреки че топката
беше доста по-голяма от бейзболната, ми беше трудно да
я удрям. Все пак се включвах в играта, защото вече бях по-
научил правилата ѝ. Игрището беше опасано с наклонени
навътре високи мрежести огради и си мислех, че с лекота
бих могъл да се покатеря по тях и да избягам. Но не си
правех такива планове. Макар че някои от пациентите по-
някога, много рядко, бягаха, скоро ги хващаха и ги връща-
ха обратно. Също така в болничния затвор имахме фитнес
зала, където ходехме да вдигаме тежести. Инструкторът
ни беше яко старче, мексиканец, който не ни позволява-
ше да правим каквото си искаме, а държеше да следваме
определена от него програма. Имаше също и занимания
по аеробика, които Майкъл посещаваше. Когато ходех, не
го правех най-вече заради спорта, а защото обичах да се
смесвам с пациентите от другите отделения и да си гово-
рим. Някои просто идваха, без въобще да вземат участие в
игрите. Един път, във физкултурния салон, проведоха със-
тезание по мини голф, по двойки, и аз и Джон спечелихме
първо място. За награда ни дадоха по една тениска. Кога-
то Джон не беше в период на депресия, ходеше да играе
баскетбол в салона и за неговите двеста килограма беше
изключително пъргав. Но после идваха дните му на ужас-
но настроение, когато се затваряше в стаята и в себе си
и не му се занимаваше с никакъв спорт или каквото и да
било друго. Една от санитарките, Мери, също доста пълна,
изглежда беше влюбена в Джон, но се стараеше да при-
крива чувствата си. Един път, по повод на някакъв праз-
ник, на всички от отделенията раздаваха подаръци и ние
получихме по нещо обикновено. Но Джон получи хубав,

105
скъп часовник и за повечето от нас беше ясно, че Мери му
го беше купила и направила така, че все едно е подарък
от болницата. Джон доста се зарадва на подаръка, самият
подозиращ или сигурен от кого е. Но естествено тяхната
любов беше невъзможна. Все пак си мисля, че на Джон
му ставаше мило да знае, че има жена, която го обича и е
загрижена за него. Навън никога не се беше женил, пък и
никога не ми е споделял подробности за тази част от жи-
вота си. По-скоро ми разправяше за времето си в армията,
колко много се пиело алкохол и как често се стигало до
скандали и сбивания с другите войници. Навън Джон има-
ше майка и сестра, които живееха доста далеч, в друг щат,
и никой никога не го посещаваше. Но мисля, че редовно
му пишеха и поддържаха връзка. Помня как веднъж той
специално отиде да се снима при фотографа на болницата
и после им изпрати снимка, за да знаят и не забравят как
изглежда. За семейството си говореше малко, а за баща си
почти никога. Не го разпитвах. Просто ми беше приятно да
си говорим за нещата, които не го натоварват. Разказвах
му за моята родина и за дните си преди да пристигна в
Америка и той слушаше с интерес. Беше ми голям приятел.
Може би един от най-добрите в болничния затвор. Май-
къл, с когото също често общувахме, след няколко месеца
го преместиха в друго отделение и постепенно неговото
приятелство към нас с Джон охладня, дори почна да ни
избягва. Надяваше се на предварително освобождаване и
може би не искаше да си има общо с някой като Джон,
който имаше тежък характер, отвратителни настроения и
бе извършил ужасно престъпление. Майкъл имаше добър
адвокат и след около година чух, че наистина го бяха осво-
бодили. Не знам после какво е станало с него. Беше ни из-
оставил. Беше ни предал. А това е нещо, което не се забра-
вя. Не може в даден момент да си най-добрият приятел на

106
някого и непрекъснато да прекарваш времето си с него, а
в следващия да го отбягваш и напълно да го забравиш. Но
така стояха нещата. Какво да се прави. На подобни неща
Джон не обръщаше много внимание. Времето, прекарано
в затвора, явно го бе научило, че истинските приятели на-
истина са малко, ако изобщо ги има.

С Абдул-Уахид подържахме връзка, като си пишехме

писма. Не знам защо се бе сприятелил с мен и какво точно
означавах за него. Така или иначе, редовно си кореспон-
дирахме. Разправяше ми как минава времето му в затвора
и какво е станало с общите ни познати от залата, в която
заедно бяхме прекарали толкова много време. Някои бяха
освободили, някои бяха осъдили и изпратили в затвора.
Сподели ми за един, който по-рано му се бе правил на го-
лям приятел, а когато го пуснали, нито му бе писал, нито
му се обадил, нито му отишъл на свиждане. Явно просто го
бе използвал за някакъв вид протекция, защото всеки ува-
жаваше Абдул-Уахид. Също наскоро беше пребил някакъв.
„Непрекъснато се заяждаше с мен.“ – писа ми той. „Сбърка
моята смиреност със слабост.„ Накрая вече не бе успял да
го изтърпи и го беше пребил. Добре го беше пребил. Така
е. Абдул-Уахид беше сериозен. „Казах „Аллаху Акбар“ и му
дадох да се разбере“. Иначе животът му в затвора в Чика-
го минаваше по онзи начин, който ми бе до болка познат.
Най-накрая, след няколко месеца, се състоя и неговото
дело. Отхвърлиха обжалването му. „Ще ме върнат отново в
затвора. Не е проблем.“ – писа ми той. „Но ще обжалвам на-
ново. Пък и съм свикнал със затвора. Там е по-хубаво. Има
много мюсюлмани. Имаме си и ходжа, арабин от Палести-
на, който идва всяка седмица и ни учи... . Пак ще обжалвам.
И с помощта на Аллах, Пречист и Възвишен, ще спечеля.“
Когато го върнаха в истинския затвор, нямаше как да разбе-

107
ра новия му адрес, затова ми беше дал телефонния номер
на майка си, аз ѝ се обадих и тя ми го каза. Така продължи-
хме да поддържаме контакт. Той ме предупреди, че момче,
на име Али, също мюсюлманин, ще го изпратят в болнич-
ния затвор при мен. Каза, че му е приятел и би се радвал да
се запозная с него. Когато след няколко седмици Али беше
докаран, най-после се засякохме в залата за свиждания и се
запознахме. Али също беше афроамериканец, малко по-ни-
сък от мен, нормално сложен и симпатичен. Често идваха
да го посещават баща му и брат му. Брат му винаги беше
облечен в дълга риза, такава, каквато носят арабите, и из-
глеждаше много добър човек. Работеше като медицинска
сестра. Когато ги гледах как си говорят, седнали на масата
в залата за свиждане, ясно си личеше, че двамата братя
са много близки. Али имаше голяма присъда. Тридесет го-
дини. Скоро започнахме да се виждаме често, в повечето
случаи в библиотеката и да си говорим. Отначало, когато го
докараха, беше малко отчаян, може би заради голямата си
присъда, но след няколко месеца свикна с обстановката и
стана веселяк, какъвто явно беше истинският му характер.
Много харесваше жените. Навън беше женен за голяма кра-
савица, но не си спомням дали имаше деца. Знам, че брат
му имаше поне три или четири, но за Али не помня. Другият
му брат учеше някъде в Бангладеш или Пакистан. Изучава-
ше исляма и Али много се гордееше с него. След известно
време започна да го посещава някакъв ходжа, красив, млад
мъж на около двадесет и седем години, индиец, с бяло лице
и дълга, добре оформена брада. Али ми казваше, че го учи
на исляма и му помага да чете и наизусти Корана. Али беше
решил да наизусти целия Коран. „За това има голяма награ-
да.“ В болницата поне имахме време в изобилие. И започна
да изучава също така и арабски език и след половин година
беше доста напреднал. Понякога отваряше пред мен араб-

108
ския Коран и ми показваше непознатите за мен букви. Не-
понятно ми беше как е възможно да го чете, изглеждаше
ми невъзможно и непосилно. „И ти можеш да се научиш“ –
казваше ми той. Отначало Али ходеше с нормални дрехи
като нас – дънки и тениска, или анцунг, но после взе да се
облича с дълги арабски ризи и да носи тюрбан на главата
си. Чувстваше се щастлив. Въпреки че беше затворен, беше
постигнал вътрешно спокойствие и се занимаваше с неща-
та, които за него бяха важни и полезни.

По едно време бях развил някаква фобия. Всичко ми се

струваше ужасно мръсно и избягвах да пипам каквото и да
било, а ако това все пак се случеше, бързах да се измия.
От течния сапун, който едва ли бе най-доброто качество и
най-щадящият за кожата, кожата на ръцете ми постоянно
се нацепваше в рани, затова ги мажех с вазелин или крем,
който медицинските сестри ми даваха, не винаги много
охотно. Всъщност те гледаха да си стоят в стаята и много
не им се занимаваше с нас. През повечето време допирът
ни с тях беше, когато ни дават лекарствата, по три пъти на
ден. През другото време те или пишеха нещо, или сортира-
ха лекарствата ни, или просто си пиеха кафето, говореха си
или пък преглеждаха новия вестник. Всеки ден ни доставя-
ха вестници. Бяха по принцип за нас, пациентите, но соци-
алните работници не пропускаха да ни ги вземат и прегле-
дат. Медицинските сестри бяха предимно американки, но
имаше и няколко филипинки. Някои от тях не изглеждаха
никак зеле, дори имаше една-две, по които човек можеше
да се заплесне. Но аз повече харесвах афроамериканките,
каквито бяха повече от санитарите ни. Имаше една, дето
много ми харесваше на външен вид, но по характер си
беше доста ужасна и непрекъснато бърбореше и не може-
ше да ѝ затвориш устата. Нямам представа как са ни въз-

109
приемали роботничките жени нас, мъжете пациенти. Дали
някоя тайно ни е харесвала, или не. Ако е било така, с из-
ключение на Мери, никоя друга не бе показвала подобно
нещо, напротив – някои открито ни даваха да се разбере,
че не могат да ни понасят. Имаше двама афроамериканци,
които навън работеха и като християнски проповедници.
Единят беше станал такъв по пощата. Така е в Америка –
всичко е възможно. Веднъж го попитах коя е първата бо-
жия заповед, а той само ми се опули насреща и замълча.
За разлика от него, другият вземаше по-сериозно нещата
и мисля, че си имаше паство и водеше редовно служби в
събота и неделя. Всички – и санитарите, и ние, пациенти-
те, се обръщахме към него с уважителното „проповедник“.
Църковните служения в болницата иначе бяха предимно
католически и понякога ходех, колкото и нов да ми се стру-
ваше начинът, по който ги провеждаха. Имаше си постоян-
ни, назначени проповедници, и не струваха кой знае колко
– не можеха да се сравняват с изкусните оратори от чикаг-
ския затвор. Мисля, че постепенно спрях да ходя. Стоях си
в отделението и понякога разисквахме религията с един от
санитарите, филипинец, който беше мормон. Беше много
мил и загрижен за нас човек, но религията му не ми се
нравеше. Пък и напоследък християнството не ми даваше
това, от което имах нужда. Четях Библията, но виждах тол-
кова много противоречия, и всичко това ме изпълваше със
съмнения и отслабваше вярата ми.
Доколкото си спомням, вземах душ всеки ден. Още ясно
виждам как стоя с кърпите си до една от санитарките и я
чакам да отключи банята, а тя никак не си дава зор. Много е
кофти, когато всичките ти действия са свързани с прищявки-
те и одобрението на други хора, понякога не съвсем добро-
намерени. Да се уредиш на работа в болничния затвор си
беше голямо нещо, защото се води държавна служба, така

110
че всичко ти е осигурено. Е, намираха се и глупаци от сани-
тарите, които се занимаваха с контрабанда, като вкарваха
различни неща за нас, пациентите, понякога ги хващаха и
ги уволняваха. Иначе, не съм чувал санитар или санитарка
да е имал сексуални отношения с някой от пациентите. Та-
кива неща не се случваха. Не се намираха порно списания,
само веднъж видях една скъсана страница от такова, но
беше цялата омазнена и не ставаше за нищо. Един старец
от пациентите, много заядлив, по някакъв начин си беше
вкарал видеокасета с порно и понякога си я гледаше. Разпо-
лагаше и с колекция от документални филми на „Нешънъл
Джиографик“ и много се кефеше на поредицата за вражда-
та между лъвовете и хиените. Мисля, че касетата с порно
понякога се заемаше и от другите пациенти. Нямах видео,
само телевизор. В банята имаше вана и четири душа, кои-
то се запердваха с найлонова завеса. Никога не съм влизал
във ваната. Представях си че бъка от милиарди микроби и
спермата на кой знае колко от пациентите от отделението.
Просто влизах под душа и се изкъпвах. Гледах да поддър-
жам хигиената си. От болницата ни даваха паста, четка за
зъби и дезодорант. Доколкото си спомням, тогава се под-
стригвах гола глава, така че нямах много проблем с косата,
която обикновено се омазнява за два-три дни. В стаята си
пусках някой от албумите на 2 Pac и правех лицеви опори.
През другото време гледах телевизия или четях. Баща ми
бе изпратил снимки на родния ми град и ги бях налепил с
паста за зъби по стената. Често гледах тази, на която беше
сниман площадът с голямото дърво и фонтаните и се чудех
дали някога ще го видя отново. Не ми изглеждаше реално.
Но не се замислях много над това. Ден за ден. Това е. Вече не
си спомням какво съм сънувал през повечето време. Беше
ми трудно да заспивам на постоянно включената в стаята
лампа – това е, което помня. Понякога, когато се паднеха

111
точни санитарки, гледах музикалните видеоклипове, които
се включваха на един от каналите в полунощ. Не оплаквах
съдбата си. Просто продължавах напред.

По едно време се бях залюбил с една пациентка от жен-

ското отделение. Казваше се Джини, беше афроамери-
канка, сравнително пълна, но със стегнато тяло, с хубава,
по-скоро светла кожа, симпатично лице и коса, сплетена
на плитки. Навън е била член на някаква гангстерска бан-
да. Никога не ми каза какво престъпление бе извършила,
за да попадне в болничния затвор. Харесах я още първия
път, когато я видях, но се запознахме чак след няколко ме-
сеца, когато бях отишъл да играя в залата за свиждания.
Там ходехме вечер, по два или три пъти в седмицата, да
играем разни игри – шах, табла, скрабъл или карти. Дока-
то чаках да ни върнат обратно в отделенията, я загледах
и просто ѝ казах: „Какво става?“. Тя ми се усмихна и отго-
вори: „Не много.“ После взех телефона на женското отде-
ление от един от пациентите и ѝ се обадих. „Знаех си, че
нещо ще ми се случи. Имах предчувствие.„ – казваше ми
тя. Или тя, или аз ѝ се обаждах и си говорехме по теле-
фона, а когато имаше вечер за игри, ходехме и играехме
заедно карти. Издебвахме санитарите да не гледат към
нас и се целувахме. Другите пациенти много се радваха на
любовта ни. Джини беше осъдена на петнадесет години
и скоро ѝ предстоеше освобождаване. Споделяше ми как
няма търпение да излезе и да се напие. Явно доста обича-
ше да си пийва. Това беше представата ѝ за хубав живот
– да си стои вкъщи и да се налива с алкохол. Никак не ми
се нравеше. Казвах ѝ как си мечтая да живеем заедно. Но
нещо постепенно взехме много да не се разбираме. Скоро
прекъснах да ѝ се обаждам. Пък и да се занимаваш с жени
в затвора са си просто допълнителни нерви, нямаше сми-

112
съл. Дори почувствах облекчение, когато всичко свърши,
макар отначалото много да ми харесваше. Така си беше.
Много си падах по черни жени. Дори бях написал стихо-
творение за нея.

Времето продължаваше да се ниже, макар и бавно, все

минаваше някак си. Най-неприятно беше сутрин, когато в
седем и половина ни изритваха от леглата, заключваха ста-
ите ни и трябваше да се наредим в дневната и да чакаме за-
куската. След това нещата просто си вървяха по разписание.
Кръжоци и групи, обяд, време за пушене на цигари, после
пак групи, а след четири часà вече имахме свободно време
и можехме да правим каквото ни скимнеше. В сутрините,
когато нямах кръжоци, обикновено слизах до библиотека-
та да ползвам интернет или да си побъбря с библиотекаря.
Той също пишеше стихове. Питах го защо не се опита да из-
даде някъде, но той ми казваше, че е много трудно да те
публикуват. Даваше ми от негови неща и ги четях, докол-
кото нивото ми на владеене на английския можеше да се
справи с поезията. В другото време си говорех с някой от
пациентите. Често се виждахме и с Али. Когато се прибирах
в отделението, най-често просто обикалях нагоре-надолу по
коридора и слушах музика. Рядко се заседявах пред телеви-
зора. Да слушам музика или да си говоря с някого ми беше
доста по-приятно. Нищо не ме измъчваше. Знаех, че всичко,
с което трябваше да се справя, бе само настоящият ден, а
утрото само щеше да се погрижи за себе си. С Джон често
си говорехме или пък играехме табла. Един път, както си иг-
раехме, Кийт, който напоследък не си вземаше хапчетата и
се беше доста влошил, се появи иззад гърба на Джон и му
удари един тупаник в лицето. Ей така, без никаква причи-
на. Джон надигна огромното си тяло, хвана Кийт за врата и
бързо го усмири. Сякаш някакъв грамаден исполин държе-

113
ше в ръцете си малко агънце. С лекота можеше да пречупи
врата му или да го задуши, но просто остави санитарите да
дойдат и да се справят с него. После известно време Джон
и Кийт явно бяха скарани, но скоро пак започнаха да си го-
ворят, без, естествено, да са приятели. Такива инциденти не
бяха рядкост. Веднъж един пациент, докато пушехме навън,
нападна санитарката Каръл и я удари в окото през очила-
та. Откараха я в болницата и ѝ казаха, че е загубила голям
процент от зрението на удареното око. Какво да се прави,
това все пак беше лудница, а освен че бяхме луди, бяхме и
престъпници, някои от нас – доста агресивни. Най-лошо ста-
ваше, когато някой от нас не си вземаше хапчетата. Тогава
трябва да стоиш настрана и да си гледаш работата. Ставаха
също и опити за самоубийство, но в повечето случаи ги пре-
дотвратяваха. Беше си опасно място, където немалко от па-
циентите бяха осъдени за убийства, извършени по особено
зверски и налудничави начини. Все пак не си спомням да
съм се страхувал за живота си и заспивах спокойно нощем,
без да се притеснявам, че някой може да влезе в стаята и да
ми направи нещо. По-скоро, когато се влошавах, се притес-
нявах аз да не направя нещо на някого, защото ме избива-
ше на агресия. Понякога ме обземаше ужасен гняв и ярост
и си спомням как веднъж ми се искаше да клъцна гръкляна
на Ернесто с парче от алуминиевата опаковка на „Coca Cola”.
Пак нещо ми се беше подиграл и ми струваше доста усилия
да не му сторя нещо лошо. Имах за докторка една пакис-
танка и ѝ споделях как се чувствам, като се надявах да ми
изпише някое хапче, което ще ми помогне да се почувствам
по-добре. Не се притеснявах, че това може да повлияе на
шансовете ми за предварително освобождаване, защото
какъв беше смисълът да крия как се чувствам и да изляза на
свобода, искайки да наранявам хората. Предпочитах първо
наистина да се оправя – това беше по-важното. Докторката

114
ме изслушваше, а аз ѝ споделях почти всичко. Отнасяше се
добре към мен и май ми изписваше някакви хапчета или
пък ми увеличаваше дозата. Но не мога да кажа, че се отър-
сих от натрапчивите си мисли. Трябваше да свиквам с тях и
просто да се справям някак си.
Сезоните се меняха един след друг. Времето минаваше.
В отделението винаги подържаха приятна температура, не-
зависимо дали вън бе лято или зима. През зимата много не
ни пускаха да се разхождаме по двора, или поне го правеха
по-нарядко. Някои пациенти ги освобождаваха и си зами-
наваха, други ги изпращаха в болници с по-строг режим, за-
ради агресивното им поведение, също така идваха и съвсем
нови. Дори някои от социалните работници се пенсионира-
ха и застъпваха други. Макар и не скучно, за нас времето си
вървеше по един и същи начин. Ставане, лекарства, закус-
ка, пушене, кръжоци, обяд, пушене, кръжоци, пушене, гру-
пи, пушене, вечеря, пушене, време за снак, пушене, някой
филм или сериал, пушене и лягане. Меняха се само смените
на санитарите и медицинските сестри, а ние, пациентите, в
повечето случаи си оставахме същите. Но всеки от нас тайно
и плахо носеше надеждата, че един ден отново ще бъдем
на свобода, колкото и нереално да изглеждаше това, че от-
ново ще се разхождаме по улиците, че отново ще отключва-
ме врати със собствените си ключове, а няма да се налага
някой друг да прави това за нас, че ще ядем, когато поже-
лаем, а не когато ни кажат, ще пушим колкото си искаме, а
не само по шест пъти на ден, че ще бъдем сами господари
на себе си и никой няма да гледа на нас като на хора втора
ръка. Защото подобно нещо често се четеше в погледите на
сестрите и санитарите. Не, имахме сладката надежда, че ня-
кой ден ще бъдем пълноправни граждани на обществото.
Макар и да не го вярвах напълно, имаше моменти, когато
поне се надявах да стане така. Защото когато си затворен

115
задълго, започваш да мислиш, че така ще протече целият
ти оставащ живот. Ужасно нещо е да ти отнемат свободата.
Наистина ужасно. Дори да си бил виновен.

Баща ми ме снабдяваше с предплатени телефонни карти

и с тях се обаждах на майка ми в България, а понякога и
на някой приятел. Беше ми тежко, когато научих, че Змея
се е самоубил. Преди това ми беше пратил последното си
писмо. После бе скочил от покрива на къщата. Доста часо-
ве се е мъчил преди да умре. Майка ми разказваше, че е
било ужасно. Беше един от най-скъпите ми приятели и но-
вината много ме натъжи, но какво да се прави, не можехме
да върнем времето назад. Надявах се поне да е отишъл на
по-добро място. Също така редовно си пишех писма с дядо
ми и му описвах живота си в болницата. Докато бях в затво-
ра, брат ми се беше оженил и наскоро му се беше родило
детенце. Много се радвах. Беше се родило през мюсюлман-
ския месец Рамазан. Това бяха контактите ми с България,
моята мила родина, която сега бях заобичал още повече. Не
знаех дали някога отново краката ми ще стъпят на жадува-
ната родна земя, дали някой ден отново ще мога да седна
на оградата на площада, под сянката на голямото дърво, да
запаля цигара и просто да гледам как хората минават. Не
знаех дали ще видя улиците в центъра на града, обсипани с
листата и плодовете на дивите кестени. Дали отново някога
ще се завърна у дома. Тайно се надявах това да стане някой
ден, но ми изглеждаше много, много нереално. Реалното
беше тук, в болницата, сред белите стени на коридора, под
незаинтересованите погледи на санитарите и сестрите, в
крехкото равновесие на взаимоотношенията ни между нас,
пациентите. Това беше „сега“. Това беше, което познавах.
Миналото беше избледняло, сякаш почти не се бе случва-
ло, а бъдещето беше затворено в дългия срок на присъдата

116
ми, който, въпреки всичко, бавно-бавно се смаляваше. Ден
след ден мина година, после две. Дните ставаха седмици,
седмиците месеци, месеците години. Вече не бях онова
дете, изпълнено с надежди за живота си в Америка, бях дос-
та по-улегнал и се бях научил да разбирам по-добре хората,
и да съм достатъчно съобразителен, за да знам, че на пове-
чето от тях не може да се разчита. Всъщност истински човек
може да разчита само на семейството си. „Кръвта вода не
става.“ – това не е случайна поговорка, наистина кръвната
връзка е нещо свещено, нещо, което трябва да се пази и
уважава. Може би по-рано не бях гледал на семейството си
по този начин, но нещата показват истинската си стойност
точно в моментите на изпитание. А моето семейство заста-
на до мен и не ме предаде. Бяха приели всичко и просто
се радваха, че съм жив. Защото в началото, когато бях в чи-
кагския затвор, беше минал около месец и половина, без
да знаят какво се бе случило с мен и, предполагам, са си
помисляли и най-лошото. Е, слава на Бога, оцелях. Бях жив,
макар и в затвора. А тези стени можеха да държат в окови
само тялото ми – вътрешно се чувствах напълно спокоен и
свободен, духът ми можеше да полети навсякъде. Това бях
научил от Фред – могат да отнемат само физическата ти сво-
бода, от теб зависи дали ще се оставиш да те прекършат и
духовно да те покорят. А аз не се бях оставил. Ходех с високо
вдигната глава. Нямах никакви угризения – бях извършил
престъпление, но само защото се бях разболял, а не защото
така бях решил. Също не се притеснявах и че съм от страна,
която повечето хора тук, в Америка, не знаеха на кой кон-
тинент се намира. Говорех свободно английски и можех да
общувам с всякакви хора. Ако ти покажеше уважение към
мен, тогава щеше да получиш същото. Ако ли не – избери си
какъвто вариант пожелаеш, ако си готов да носиш послед-
ствията. Вкъщи хората казваха, че когато отидеш да служиш

117
в казарма, ставаш мъж. Не знам дали е така, но тук, в затво-
ра, определено човек трябваше да се научи на някои рабо-
ти. Не само силните оцеляват. Да си силен не е достатъчно.
Трябва ти и малко надежда, и малко вяра. Никой не може
да живее без вяра на този свят, дори и да не си го признава.

Случи се в една приятна, слънчева утрин. Бяха отложи-

ли кръжока ми, защото учителката отсъстваше, и се връ-
щах рано в отделението. Помотах се малко, после отидох в
дневната. По телевизора даваха някакви два небостъргача,
от прозорците на единия се виждаха пламъци и се вдигаше
много дим. Всички гледаха мълчаливи. Изведнъж някакъв
самолет се заби във втория небостъргач и той също пламна.
Беше единадесети септември 2001 година. В Манхатън, Ню
Йорк, се случваше нещо ужасно, нещо, което никой амери-
канец изглежда не мислеше за възможно. „Отиваме на вой-
на.“ – каза изплашена и ядосана моята социална работнич-
ка. Два-три дни по телевизията нямаше никакви предава-
ния, а само даваха новини от мястото на събитието. „Ground
Zero”, както го наричаха. „Проклетите мюсюлмани са винов-
ни.“ – каза един от пациентите. „Светът вече никога няма да
е същият.“ – пропагандираха от новините. Хм, как ли пък не.
За нас, тук в болницата, нищо не се беше променило и всич-
ко си беше постарому. Макар навън ФБР и ЦРУ да се бяха
щурнали да виждат в лицето на всеки брадясал мъж кръ-
вожаден терорист, при нас времето си течеше както преди,
по установената програма. Пък и какво общо имахме ние,
лудите, със света навън. Нали той беше за нормалните хора,
за свободните, ние още нямахме тази привилегия.

Ърнест беше симпатичен афроамериканец, много як, с

тяло на културист, брада, оформена на катинар, и бръсната
глава. Помня как когато ни даваха бръсначите, той насапу-

118
нисваше главата си и опипвайки я с пръсти, сам я избръ-
сваше цялата. Постоянно бе облечен с анцуг и потник, през
който се виждаха добре оформените му мускули. Ходеше
в залата с тежести да спортува, а също така обичаше да
играе баскетбол, като си беше доста добър. През другото
време обикаляше по коридора и слушаше музика, с премет-
ната през рамото си кърпа, с която бършеше потта си, или
пък си стоеше в стаята. Беше осъден, защото се бе скарал
с приятелката си и бе изпочупил нещо в апартамента ѝ. Тя
повдигнала обвинение, но после го свалила. „Защо тогава
си тук?“ – питах го аз. „Защото щата повдигна обвинения-
та наново. Иначе с приятелката ми се разбирахме.“ Имаше
дълга история на заболяване от депресия, още откогато е
бил младеж и ми споделяше колко ужасно се е чувствал по-
някога. Но иначе през повечето време се шегуваше и усми-
хваше и макар да бе на около четиридесет години, нямаше
нито една пломба в устата си. Стаята му беше последната в
коридора отдясно. Често заставах до вратата му и си гово-
рехме. Бяхме приятели и понякога му давах от опакованата
храна, която баща ми носеше, когато идваше на свиждане.
Ърнест също ми даваше от своята храна, когато поръчваше
нещо от различни заведения. Два пъти в седмицата може-
хме да поръчваме да ни доставят храна отвън, като паци-
ентите най-често си поръчваха пица. Аз не си давах парите
за такива неща. Изглеждаше ми прекалено скъпо. Струваше
ми се по-удачно да си купя някоя касета с музика или пък
някоя книга. От време на време Ърнест се задяваше с някоя
от санитарките. Беше прекрасен представител на черната
раса, хубав и здрав и всяка жена, която поне малко разбира
от мъже, би го харесала. Плюс това имаше и силно изразено
чувство за хумор. Но въпреки всичко се държеше някак дис-
танцирано и не допускаше прекалено голямо сближаване.
Както казвахме в затвора: „Сам дойдох и сам ще си отида.“

119
За някои хора приятелствата в затвора са трудни и ненужни.
Достатъчно е що-годе да общуваме и да се разбираме, това
е. Ърнест също бе осъден на три години, но беше в затвора
по-рано от мен. Заедно посещавахме кръжока по керамика
и той беше направил един великолепен слон. Да си кажа
честно, той беше този, който ме окуражи и ме накара да си
повярвам, че някога и аз ще мога да измайсторя нещо по-
добно. Ърнест обичаше да гледа баскетбол и американски
футбол по телевизията, като „Лейкърс“ му бяха от люби-
мите отбори. Горе-долу така му минаваше времето. Не си
спомням някога да съм го виждал да чете, през повечето
време гледаше телевизия в стаята си. Една сутрин Ърнест
натовари телевизора и останалия си багаж на санитарната
количка, облече се с костюм и бавно я заблъска по коридора
към изхода на отделението. „Къде отиваш?“ – попитах го аз.
„Свърши се.“ – каза ми той. „Освобождават ме.“ Страшно се
зарадвах и тръгнах да го изпратя до вратата. Не знаех дали
някога ще го видя отново. Както и с много други хора, може
би и с него съдбите ни никога вече нямаше да се пресекат.
На излизане Ърнест се обърна към мен и ми каза: „Не му се
коси. Скоро и твоят ден ще дойде.“

Беше си точно така. Не си спомням последните дни преди

освобождаването ми, някак си ми се губят, не знам дали за-
щото много съм се вълнувал или защото съм бил подложен
на голям стрес. Не си спомням и как напускам болницата.
Но трите години бяха минали. Бях излежал своята присъда,
без да извърша други провинения и без докторите да счи-
тат, че съм заплаха за себе си или за обществото, така че да
имат повод да ме задържат за по-дълго. Всичко беше свър-
шило. Събрах багажа си в голямата си чанта и в следващия
миг се озовах навън. Седях вълху чантата, близо до асфал-
тирания път, обгърнат от опияняващата мекота на свобода-

120
та си. Всичко беше останало зад мен. Бях свободен. Боби и
Ернесто сигурно си умираха от яд. „Нека им е! Пука ми!“
Сега вече всичко беше възможно. Сега вече можех да се
разхождам, където си поискам, да правя каквото си поис-
кам, да се виждам с когото си поискам. Можех да пия истин-
ско, кофеиново кафе и да пуша колкото си искам цигари. Да
удрям с кеф железните си лъжици и вилици в порцеланова-
та чиния и този звук за мен да е по-красив от ренесансов ре-
френ. Свърши се, както беше казал Ърнест. Наистина, макар
и да не го вярвах, и аз го доживях. Огледах синьото небе зад
полюшваните от вятъра дървета и се усмихнах. Сега вече
можеше да се сбъдне и моята американска мечта, с три го-
дини закъснение...
Тогава още не знаех, че години по-късно отново щях да
срещна един от затворниците, Били, в градския транспорт.
Същият Били, онзи, победеният от своята депресия, който в
затвора ми се цупеше и не ми даваше цигари. Но когато го
срещнах в автобуса, ми се зарадва и се посмяхме, погово-
рихме си за онези дни, останали назад, когато други хора
определяха съдбата ни и когато времето беше единствено-
то нещо, над което трябваше да удържим победа, за да сме
свободни, за да бъдем себе си. Не знаех, че ще срещна и
Доналд Тък, по широките булеварди на Чикаго, който отно-
во се беше разболял и не ме позна, а само ме изгледа със
страшния си, озверен поглед. Отминах го, защото не исках
да си създавам проблеми.
След излизането от болничния затвор отидох да живея
при баща ми в Южно Чикаго, което е населен предимно
с черни. Нанесох се в квартирата му на приземния етаж,
която бе много уютна. Собственик на сградата, както и на
още няколко, бе някакъв шотландец. Не му плащахме наем.
Вместо това баща ми косеше тревата през лятото и чистеше
снега през зимата. Иначе работехме при Тито, македонец,

121
много добър и коректен шеф. Винаги ни плащаше добре,
дори ни подари по едно колело на мен и баща ми, за да
можем по-лесно да идваме на работа. Когато минаха пет го-
дини от престоя ми в САЩ, вече можех да кандидатствам за
гражданство. Научих историята и конституцията на Америка
и се явих на интервю. Разпитваше ме хубава черна жена.
Минах изпита, но въпреки това не ми дадоха гражданство.
Късмет. Все пак бях лежал в затвори и болници. Нищо. Не
ме притесняваше. Америка беше хубаво място за живе-
ене, но както е казано в една великолепна книга – „Който
веднъж е пил от водата на Нил, той копнее да се върне при
него. Никоя друга вода на земята не е в състояние да утоли
жаждата му.” А за мен и баща ми Нил беше любимата, мила
родина България.

122
123
 Герасим К. Балабанов
ЗЕЛЕНА КАРТА
Българска. Първо издание

© Герасим К. Балабанов, автор

© Издателство ЕМЕ, издател

Румен Леонидов, предговор

Редактор: Камен Балабанов

Коректор: Антони Стоилов

Дизайн на корицата и предпечат: Борис Зл. ПавловТМ

124