Академический Документы
Профессиональный Документы
Культура Документы
Анна Тод - След Падането
Анна Тод - След Падането
Пролог
Глава едно
Глава две
Глава три
Глава четири
Глава пет
Глава шест
Глава седем
Глава осем
Глава девет
Глава десет
Глава единадесет
Глава дванадесет
Глава тринадесет
Глава четиринадесет
Глава петнадесет
Глава шестнадесет
Глава седемнадесет
Глава осемнадесет
Глава деветнадесет
Глава двадесет
Глава двадесет и едно
Глава двадесет и две
Глава двадесет и три
Глава двадесет и четири
Глава двадесет и пет
Глава двадесет и шест
Глава двадесет и седем
Глава двадесет и осем
Глава двадесет и девет
Глава тридесет
Глава тридесет и едно
Глава тридесет и две
Глава тридесет и три
Глава тридесет и четири
Глава тридесет и пет
Глава тридесет и шест
Глава тридесет и седем
Глава тридесет и осем
Глава тридесет и девет
Глава четиридесет
Глава четиридесет и едно
Глава четиридесет и две
Глава четиридесет и три
Глава четиридесет и четири
Глава четиридесет и пет
Глава четиридесет и шест
Глава четиридесет и седем
Глава четиридесет и осем
Глава четиридесет и девет
Глава петдесет
Глава петдесет и едно
Глава петдесет и две
Глава петдесет и три
Глава петдесет и четири
Глава петдесет и пет
Глава петдесет и шест
Глава петдесет и седем
Глава петдесет и осем
Глава петдесет и девет
Глава шестдесет
Глава шестдесет и едно
Глава шестдесет и две
Глава шестдесет и три
Глава шестдесет и четири
Глава шестдесет и пет
Глава шестдесет и шест
Глава шестдесет и седем
Глава шестдесет и осем
Глава шестдесет и девет
Глава седемдесет
Глава седемдесет и едно
Глава седемдесет и две
Глава седемдесет и три
Глава седемдесет и четири
Глава седемдесет и пет
Глава седемдесет и шест
Глава седемдесет и седем
Глава седемдесет и осем
Глава седемдесет и девет
Глава осемдесет
Глава осемдесет и едно
Глава осемдесет и две
Глава осемдесет и три
Глава осемдесет и четири
Глава осемдесет и пет
Глава осемдесет и шест
Глава осемдесет и седем
Глава осемдесет и осем
Глава осемдесет и девет
Глава деветдесет
Глава деветдесет и едно
Глава деветдесет и две
Глава деветдесет и три
Глава деветдесет и четири
Глава деветдесет и пет
Глава деветдесет и шест
Глава деветдесет и седем
Глава деветдесет и осем
Глава деветдесет и девет
Глава сто
Глава сто и едно
Глава сто и две
Глава сто и три
Глава сто и четири
Глава сто и пет
Глава сто и шест
Глава сто и седем
Глава сто и осем
Глава сто и девет
Глава сто и десет
Глава сто и единадесет
Глава сто и дванадесет
Глава сто и тринадесет
Глава сто и четиринадесет
Глава сто и петнадесет
Глава сто и шестнадесет
Глава сто и седемнадесет
Глава сто и осемнадесет
Глава сто и деветнадесет
Глава сто и двадесет
Глава сто двадесет и едно
Глава сто двадесет и две
Глава сто двадесет и три
Глава сто двадесет и четири
Глава сто двадесет и пет
Глава сто двадесет и шест
Глава сто двадесет и седем
Глава сто двадесет и осем
Глава сто двадесет и девет
Глава сто и тридесет
Глава сто тридесет и едно
Глава сто тридесет и две
Глава сто тридесет и три
Глава сто тридесет и четири
Глава сто тридесет и пет
Глава сто тридесет и шест
Глава сто тридесет и седем
Глава сто тридесет и осем
Глава сто тридесет и девет
Глава сто и четиридесет
Глава сто четиридесет и едно
Глава сто четиридесет и две
Глава сто четиридесет и три
Пролог
ТЕСА
Гледам непознатото лице на мъжа и
съзнанието ми се дави в спомени. Имах една
кукла Барби. С часове решех косите ù с малка
четка. Често си мечтаех да съм Барби. Тя бе
успяла да постигне всичко. Беше красива,
имаше изискан тоалет, винаги беше това,
което се очакваше да бъде. Тогава си мислех,
че родителите ù се гордеят с нея. Мислех си,
че баща ù вероятно е изпълнителен директор
на някоя фирма и обикаля света по работа, а
майка ù си стои у дома и се грижи за
домакинството. Бащата на Барби никога не се
прибира пиян, никога не крещи на майка ù,
никога не вика. Ето защо на Барби не ù се
налага да се крие в парника и да бяга от шума,
предизвикан от чупене на чинии и примесен с
писъци. Ако някога в дома на Барби се случи
някое недоразумение или възникне лек спор
за нещо, тя винаги има своя любим Кен.
Перфектният приятел. Той винаги ù прави
компания… дори в парника.
Моята Барби беше съвършена. Тя имаше
прекрасен живот със страхотни родители.
Баща ми, който ни напусна преди девет
години, стои пред мен мръсен, облечен в
парцали. Това не е мъжът, когото помня. Не
изглежда така, както трябваше… както
очаквах да изглежда. Това не е баща ми от
нощта, в която ни напусна… Но сега се сещам
за онази нощ… Лицето на майка ми беше като
камък. Не плака. Стоеше и чакаше да си отиде,
да прекрачи прага и да изчезне от живота ни.
През тази нощ тя се промени. Престана да
бъде грижовна майка и се превърна в груба,
нещастна жена, затвори се и се отдалечи от
мен и от всички. Въпреки това тя беше до мен,
когато той реши да не бъде.
Глава едно
ТЕСА
– Татко? – Не е възможно този мъж да е баща
ми, нали? Въпреки познатите кафяви очи,
които ме гледат втренчено, това не е
възможно.
– Теси? – Гласът му звучи по-плътен,
отколкото е в далечните ми спомени.
Хардин се обръща към мен, очите му горят.
После пак поглежда баща ми. Баща ми. Тук, в
този отвратителен квартал, с дрипи на гърба?
– Теси? Ти ли си? – пита.
Застинала съм на място. Нямам думи за този
пиян човек, който по някаква случайност е
взел лицето на баща ми. Хардин слага ръка на
рамото ми и се опитва да изтръгне някаква
реакция от мен.
– Теса…
Правя крачка към мъжа и той ми се усмихва.
Кафявата му брада е започнала да посивява,
усмивката му не е бяла и чиста като в
спомените ми. Как е стигнал дотук? Цялата
надежда, че животът му се е развил добре и че
е станало чудо, както с живота на Кен, сега се
изпари за секунди. И от мисълта, че това
всъщност… наистина е моят баща, боли
много повече от всичко, много повече
отколкото би било редно да боли.
– Аз съм – казва някой и след време
осъзнавам, че този някой съм аз.
Той прави крачка към мен и ме прегръща.
– Не мога да повярвам! Опитвам се от…
Но Хардин веднага ме издърпва от него.
Правя крачка назад. Непознатият мъж… баща
ми… гледа с подозрение ту мен, ту Хардин и
сякаш не може да повярва на реакцията ни, но
веднага след това като че се примирява и не
пита нищо повече, за което съм му много
благодарна.
– От месеци се опитвам да те намеря – казва
и бърше челото си с длан, но само оставя там
мръсна черна следа. Хардин застава пред мен,
готов да скочи на бой.
– Тук съм – казвам над рамото на Хардин.
Благодарна съм му за защитата и едва сега се
сещам, че вероятно е напълно объркан и не
знае как да реагира. Баща ми се обръща към
него, оглежда го от глава до пети и казва:
– Не е за вярване колко се е променил Ноа.
– Не е Ноа, това е Хардин – казвам.
Баща ми пристъпва от крак на крак и прави
плаха крачка към мен. Хардин веднага е
нащрек. Баща ми е толкова близо, че мога да
усетя… миризмата. Или от алкохола в дъха му,
или от системната злоупотреба с алкохол, или
от двете… спомените му са напълно объркани.
Хардин и Ноа са на двата полюса. Те са
толкова различни, че дори не могат да бъдат
сравнени един с друг.
Баща ми увива ръка около кръста ми. Хардин
ме поглежда, но аз с очи му казвам, че всичко
е наред, и го моля да не прави нищо.
– Кой е той? – Ръката му остава на кръста ми
ужасно дълго време. Хардин само стои и
гледа, сякаш ще гръмне всеки миг, но не от
гняв. Едва сега осъзнавам, че той просто няма
представа какво да каже и какво да направи…
с което ставаме двама.
– Той е… Хардин е… моят…
– Приятел – довършва Хардин вместо мен.
Кафявите ириси на мъжа се разширяват,
внимателно оглежда Хардин.
– Радвам се да се запознаем. Аз съм Ричард –
казва и протяга мръсната си ръка за поздрав.
– И-и… аз се радвам да се запознаем – Хардин
е много объркан и неспокоен.
– Какво правите в този квартал?
Използвам възможността да се измъкна от
прегръдката на баща си и да се залепя за
Хардин.
– Дойдохме Хардин да си прави татуировка –
отговарям като робот, защото съзнанието ми
категорично отказва да разбере какво се
случва.
– А… Хубаво. И аз съм идвал тук.
Спомням си как баща ми ставаше рано,
пиеше кафе и отиваше на работа. Той не
изглеждаше така, не говореше така и със
сигурност не си правеше татуировки. Това
беше времето, когато го познавах. Когато бях
малко момиче.
– Да, приятелят ми Том ги прави. – Той дърпа
ръкава си нагоре и показва татуирания череп
на ръката си, точно под рамото. Не мога да
повярвам, че това наистина е негова
татуировка, но колкото повече я гледам,
толкова повече разбирам, че мястото ù е
точно там. Може би.
– О! – това е всичко, което мога да кажа.
Толкова е странно. Този мъж е моят баща.
Това е човекът, който ни напусна, остави ни
сами. И сега… ето го пред мен… пиян. И не
знам какво да мисля. Част от мен, много малка
част от мен се вълнува да го види, но сега не
искам да ù обръщам внимание. Тайно се бях
надявала да го видя някъде из града, откакто
майка ми каза, че е в района. Знам, че е
наивно, дори глупаво, но в известна степен
изглежда по-добре отпреди. Пиян е и
вероятно спи по улиците, но сега разбирам, че
ми е липсвал много повече, отколкото съм
искала да си призная. И се надявам, че това е
временно, че нещата при него невинаги са
били така. А и коя съм аз да съдя човек,
когото изобщо не познавам.
Поглеждам го, оглеждам улиците в района и
изведнъж всичко около мен се залюлява. Мога
да се закълна, че времето спря в мига, когато
баща ми се препъна пред нас.
– Къде живееш? – питам.
Хардин наблюдава баща ми и се опитва с
поглед да ме защити, сякаш гледа хищник,
който се кани да ме разкъса.
– В момента… търся място – обърсва челото
си с ръкав.
– О!
– Работех в „Реймарк“, но ме уволниха.
Бегло си спомням за тази фирма. Мисля, че е
фабрика. Баща ми е работил във фабрика?
– Какво става с теб? Минаха… колко… пет
години?
– Не, минаха девет. – Усещам напрежението
в тялото на Хардин.
– Девет години? Съжалявам, Теси.
Думите му са леко заваляни. А когато чувам
обръщението му към мен, сърцето ми потъва.
Така ме наричаше в хубавите времена. Това
бяха времената, когато ме качваше на
раменете си и бягаше с мен из малкия двор на
къщата ни. Това бяха времената, преди да си
тръгне. Не зная какво да мисля, не зная какво
да изпитвам. Иска ми се да плача, защото не
съм го виждала толкова много време; искам
да се смея на иронията на съдбата да го видя
точно тук; искам да крещя и да го питам защо
ме остави. Но съм толкова объркана да го
видя такъв. Помня го като пияница, но тогава
беше гневен пияница. Сега е… пияница, който
се усмихва, който подава ръка за здрависване
и показва на приятеля ми татуировката си.
Може би е станал по-мил човек…?
– Мисля, че е време да тръгваме – изрича
Хардин и поглежда баща ми.
– Съжалявам. Много съжалявам. Вината не е
само моя. Майка ти… знаеш каква е… каква
може да бъде – казва и развява ръце пред себе
си. – Моля те, Тереза, дай ми още един шанс.
– Теса… – чувам предупредителния глас на
Хардин.
– Дай ни минутка – казвам на баща ми,
хващам ръката на Хардин и го дърпам
няколко метра встрани.
– Какво правиш, по дяволите? Нали не
мислиш наистина…
– Той ми е баща, Хардин.
– Той е един бездомен пияница – плюе
думите раздразнено. Сълзите пълнят очите
ми. Знам, че е прав, но думите му са така
груби.
– Не съм го виждала от девет години.
– Именно! Защото те е зарязал. Това е пълна
загуба на време, Теса. – Обръща се и поглежда
баща ми.
– Не ми пука. Искам да чуя какво има да ми
каже.
– Да, предполагам, че е така. Но нали не
мислиш да го каниш в апартамента?
– Ако искам да го поканя, ще го поканя. Ако
се съгласи да дойде, ще дойде, защото този
апартамент е и мой, забрави ли? – излайвам и
поглеждам към баща си. Стои с парцаливите
си дрехи, забил поглед в земята. Кога
последно е спал в легло? Кога е ял? Сърцето
ми се свива от болка. – Нали не мислиш
сериозно да го вземем с нас? – Ръцете на
Хардин се забиват в косата му, което само ми
показва колко е ядосан.
– Не да живее с нас, разбира се. Само за тази
вечер. Можем да направим вечеря –
предлагам. Баща ми вдига глава и ми се
усмихва плахо.
– Вечеря? Теса, той е един проклет пияница,
който не си е направил труда да те намери
почти десет години, а ти ми казваш как
трябва да му приготвим вечеря?
Става ми крайно неудобно от изблика на
Хардин, защото знам, че баща ми може да ни
чуе. Хващам го за яката и го придърпвам към
себе си. Говоря тихо и много бавно:
– Той е мой баща, Хардин. А вече нямам
връзка с майка си, както знаеш.
– Което не означава, че трябва да градиш
връзка с този човек. Това няма да свърши
добре, Тес. Прекалено си добра с хора, които
не заслужават добротата ти.
– Това е важно за мен – отвръщам и очите му
омекват, преди да му изтъкна иронията в
думите му, защото той е един от хората, които
не заслужават добротата ми. Хардин въздъхва
и ядно дърпа косата си.
– По дяволите, Теса, това няма да свърши
добре, знам.
– Не знам как ще свърши, Хардин –
прошепвам и поглеждам към баща си, който
прокарва пръсти по брадата си. Знам, че
Хардин вероятно е прав, но мисля, че го дължа
на себе си: да се опитам да опозная този човек
и да чуя това, което има да ми каже.
Връщам се при баща си.
– Искаш ли да дойдеш в нашия апартамент за
вечеря? – гласът ми трепери.
– Наистина ли? – възкликва. Гласът му е
изпълнен с надежда, която плахо се разлива и
по лицето му.
– Да.
– Добре! Да, добре! – усмихва се широко и за
секунда през съзнанието ми минават спомени
за тази усмивка преди… преди алкохола.
Хардин не казва нищо през целия път до
колата. Знам, че е бесен, и разбирам защо. Но
знам също, че баща му се е променил към
добро. По дяволите… та той е ректор на
колежа! А аз глупаво вярвах, че баща ми също
се е променил към добро, че е имал хубава
съдба.
Когато стигаме до колата, баща ми започва
да се диви:
– Боже, това твоята кола ли е? „Капри“, нали?
Модел от края на седемдесетте?
– Аха – отговаря кратко Хардин и сяда зад
волана.
Баща ми не казва нищо относно грубия
отговор на Хардин и отново съм му
благодарна. Радиото едва се чува, но когато
потегляме, двамата с Хардин се навеждаме
напред да увеличим музиката, надявайки се
така да удавим неловката тишина.
През целия път до апартамента се питам как
ли би реагирала майка ми, ако разбере за
случилото се, но самата мисъл вледенява
кръвта ми. Опитвам да се концентрирам
върху плановете си за предстоящото
преместване в Сиатъл и за новите
перспективи, но се оказва още по-лоша
хрумка, защото нямам никаква идея как ще
кажа на Хардин. Затварям очи и облягам глава
на прозореца. Топлата длан на Хардин
покрива ръката ми и започвам леко да се
успокоявам.
– Тук ли живеете? – пита с възхищение баща
ми, когато завиваме към паркинга на
кооперацията. Хардин ме поглежда и само с
очи ми казва: „Ето, нали ти казах, започва
се.“
– Да, преместихме се преди няколко месеца.
В асансьора погледът на Хардин буквално
нагрява бузата ми. Знам, че само иска да ме
защити, затова се опитвам да му се усмихна и
да го размекна. Май наистина се получава,
защото очите му стават почти нежни, но да
доведа в дома ни един буквално непознат
човек… сега ми се струва пълна лудост.
Започвам да съжалявам, но вече е прекалено
късно да върна поканата назад.
Хардин отключва вратата, влиза и се запътва
директно към спалнята, без да обели и дума.
– Веднага се връщам – казвам на баща си и го
оставям сам в антрето.
– Мога ли да ползвам банята ви? – пита зад
гърба ми.
– Разбира се – обръщам се и соча вратата на
банята, без да го поглеждам. – Там, по
коридора.
Хардин е седнал на леглото в спалнята и
събува кубинките си. Поглежда ме и с жест ми
казва да затворя вратата.
– Знам, че си ми ядосан – изричам тихо и
тръгвам към него.
– Така е.
– Не ми се сърди – моля му се и слагам длани
от двете страни на лицето му. Палците ми
леко минават по скулите му. Той затваря очи
и се оставя на удоволствието от допира ми.
Ръцете му обгръщат кръста ми.
– Той ще те нарани. Не мога да го позволя.
Искам да го предотвратя, преди да е станало
прекалено късно.
– Не може да ме нарани. Какво може да ми
направи? Не съм го виждала от толкова много
години.
– Вероятно вече пълни джобовете си с
нашите неща – пъшка с недоволство, а аз не
мога да не се засмея. – Не е смешно, Теса.
Въздъхвам, слагам пръст под брадичката му,
за да го накарам да ме погледне.
– Може ли да се опиташ да се отпуснеш
малко и да гледаш по-позитивно на нещата?
Достатъчно ми е напрегнато и без да се цупиш
и да наливаш още масло в огъня.
– Не се цупя. Просто се опитвам да те
предпазя.
– Няма нужда. Това е баща ми.
– Той не ти е баща…
– Моля те. – Прокарвам пръст по устната му и
изражението му омеква.
Той пак въздъхва и накрая казва:
– Добре, да вървим да направим вечеря за
тоя човек. Кой знае кога за последен път е ял
нещо, различно от това, което хората
изхвърлят в кофите за боклук.
Усмивката ми повяхва и устните ми започват
да треперят. Хардин веднага забелязва.
– Извинявай, не плачи – пак въздъхва. Не е
спрял да въздиша от мига, в който баща ми се
препъна пред нас на улицата. А да видя
Хардин разтревожен, това добавя странен
привкус към и бездруго сюрреалистичната и
крайно объркваща ситуация.
– Стоя зад всяка своя дума. Просто се
опитвам да не се държа като задник. – Става и
притиска устни към крайчето на устата ми.
Докато излизаме от спалнята, Хардин
промърморва:
– Да вървим да нахраним просяка.
Думите му никак не ми помагат.
Настроението ми е тотално скапано. Мъжът в
хола ни изглежда съвсем не на мястото си.
Озърта се с отворена уста и гледа рафтовете
ни с книги.
– Ще приготвя вечерята. Ако искаш, можеш
да гледаш телевизия – предлагам.
– Мога ли да ти помогна? – пита той.
– Ами… добре… – мъча се да се усмихна и той
тръгва след мен. Хардин остава в хола,
умишлено страни от него, както и
предполагах.
– Не мога да повярвам колко си пораснала и
че живееш вече сама – казва баща ми.
Отварям хладилника да извадя един домат и
да спечеля време да събера мислите си.
– Във Вашингтонския колеж съм. Хардин
също – отговарям и по очевидни причини не
споменавам за проблема с изключването му,
който все още не е разрешен.
– Наистина? Във Вашингтонския колеж? –
пита изумен и сяда на стола зад масата.
Забелязвам, че е измил ръцете и лицето си.
На рамото му има мокро петно – очевидно се е
опитвал да изтърка някое упорито, грозно
леке. Знам, че е притеснен, но това някак ме
успокоява и за малко да му кажа за плановете
си да се преместя в Сиатъл и за бъдещата си
кариера, но не мога да го направя, защото…
все още не съм съобщила на Хардин. А сега
появата на баща ми от нищото създава
допълнителни трудности. Не знам колко
проблеми ще се наложи да разреша, преди
всичко да гръмне и да рухне на парчета в
нозете ми.
– Иска ми се да бях видял всичко това с очите
си. Винаги съм знаел, че ще постигнеш много
в живота си.
– Но не беше там, затова не видя с очите си –
казвам рязко. В мига, в който произнасям
думите, вината ме пробожда, но не желая да
се извинявам, не искам и да вземам думите си
назад.
– Знам. Но сега съм тук и се надявам да мога
да се реванширам за пропуснатото време.
Тези простички думи ми се струват всъщност
жестоки, защото ми дават надежда, че може
би в крайна сметка баща ми не е толкова лош
човек, че може би има нужда само от малко
помощ, за да спре да пие.
– Ти… все още ли пиеш?
– Пия. – Поглежда в краката си. – Но не като
преди. Само така изглежда. Просто
напоследък нещата не тръгнаха добре.
Хардин застава на вратата на кухнята. Знам,
че едва се удържа да не проговори. Надявам се
да си трае засега.
– Виждах се с майка ти няколко пъти.
– Така ли?
– Да. Не искаше да ми каже къде да те
намеря. Изглежда много добре.
Толкова е странно да чуя как баща ми, който
я напусна, сега седи и казва колко добре
изглеждала. В съзнанието си чувам гласа ù:
напомня ми как ни е изоставил. Може би
наистина този човек е причината да е такава,
каквато е сега.
– Какво се случи… между вас? – Слагам
пилешките гърди в нагорещеното олио и то
започва да пука. Чакам отговора, но не искам
да се обърна и да го погледна. Знам, че
въпросът ми е прекалено директен и че не го
е очаквал, но не мога да не попитам.
– Просто не бяхме един за друг, бяхме
несъвместими. Тя винаги искаше повече и
повече, а аз не можех да ù дам всичко, което
изискваше от мен. Знаеш каква е майка ти.
Това знам, но никак не ми харесва начинът,
по който говори за нея: с безразличие и сякаш
вината е нейна.
– Защо не се обади? – питам и прехвърлям
вината от майка ми към него.
– Как да не съм се обаждал? Обаждах се
постоянно. Изпращах ти подаръци за всеки
рожден ден. Не ти е казала, нали?
– Не.
– Това е истината. Обаждах се и ти пращах
подаръци. Липсваше ми толкова много, през
цялото време. Още не мога да повярвам, че
сега си тук, пред мен.
Очите му са влажни, гласът му трепери.
Става и тръгва към мен. Не знам какво да
правя. Та аз дори не познавам този човек, ако
изобщо някога съм го познавала.
Хардин влиза в кухнята и застава между
двама ни. Благодарна съм му за намесата. Не
знам какво да мисля. Трябва да стоя настрани
от този човек. Поне да спазвам физическа
дистанция.
– Знам, че не можеш да ми простиш – почти
проплаква и сърцето ми се свива от болка.
– Не, не е това. Просто имам нужда от време,
за да помисля, преди да си позволя да те имам
в живота си. Отново.
– Знам, знам – кима, сяда на стола и ме оставя
да приключа с приготвянето на вечерята.
Глава две
ХАРДИН
Това лайно, този нещастен донор на сперма
изяжда две чинии ядене, без да спре дори да
си поеме дъх. Сигурен съм, че е бил примрял
от глад, че е живеел на улицата, но не го мразя
заради това. Нямам нищо против хората,
които са изгубили себе си и живота си и са
принудени да съществуват така. Но
специално този е пияница, който е зарязал
детето си, затова не мога да изпитвам
никакво състрадание към него. Изпива цялата
чаша вода и се усмихва на моето момиче.
– Много хубаво готвиш, Теси.
Ако я нарече още веднъж така, ще започна да
крещя, кълна се.
– Благодаря – казва тя и му се усмихва,
понеже трябва да е мила и любезна с всички,
за разлика от баща си. Знам как всички
глупости, които ù говори, започват да се
изсипват в нея и да запълват емоционалните
пукнатини и дупки, които е оставил след себе
си, когато я е зарязал още като дете.
– Някой път може да ми покажеш как се
готви това.
На теб ли бе? И къде възнамеряваш да
готвиш? Във въображаемата си кухня?
– Разбира се – казва Теса и става да прибере
чинията си, като взема и моята към мивката.
– Ще си тръгвам вече. Благодаря за вечерята.
Благодаря ти много – повтаря Ричард
Лайното.
– Не, тази вечер можеш да останеш тук, ако
искаш, а сутринта ще те закараме… където
живееш – отговаря бавно Теса. Очевидно не е
сигурна как да каже, че ще го оставим на
улицата. От друга страна, аз съм сигурен, че
тази работа изобщо не ми харесва.
– Това е наистина страхотно – казва Лайното
и потърква ръце. Обзалагам се, че му се пие.
Теса се усмихва:
– Ще отида да взема чаршафи, одеяло и
възглавница от спалнята.
Поглежда баща си, после – мен. Явно ù става
ясно какво ми минава през ума, защото казва:
– Нали няма проблем да ви оставя сами за
минутка?
Баща ù се смее.
– Няма проблем. Искам да опозная приятеля
ти по-добре.
О, не, повярвай ми, не искаш.
Лицето на Теса повяхва, когато вижда
изражението ми, и тя бавно тръгва към
спалнята.
– Къде се запознахте с моята Теса? – пита
ведро той.
Все още чувам стъпките ù и изчаквам
няколко секунди, за да съм сигурен, че е
влязла в спалнята.
– Хардин? – пита наглецът пак.
– Дай сега да се разберем с тебе – изсъсквам
тихо и се навеждам през масата. Той подскача
уплашен от рязкото ми движение. – Тя не е
твоята Теса. Тя е моята Теса. Знам какво си
намислил, така че не си въобразявай, че и за
секунда си успял да ме заблудиш.
Той вдига немощно ръце.
– Нищо не съм намислил… Аз…
– Какво искаш? Пари ли?
– Какво? Не, разбира се, че не. Искам да имам
контакт с дъщеря си.
– Имаше на разположение девет години, за
да изградиш някаква връзка с нея, а сега си
тук само защото се спъна на улицата пред нея.
Не ми изглежда така като да си я търсил из
проклетия паркинг – лая и си представям как
го душа.
– Знам – клати глава и поглежда надолу. –
Направих много грешки, но сега ще се
реванширам за всичко.
– Ти си пияница. Дори сега си пиян. Пияници
като теб ги надушвам от километри, повярвай
ми. Нямам грам съчувствие към човек, който е
оставил семейството си и девет години не са
му стигнали да си събере живота и да направи
нещо с него.
– Знам, че намеренията ти са почтени, и съм
щастлив да видя как се опитваш да защитиш
дъщеря ми, но този път няма да направя
грешка. Искам само да я опозная. Искам да
опозная и теб.
Мълча и се опитвам да потуша
раздразнението си.
– Ти си много по-мил, когато тя е край теб –
отбелязва той.
– А ти си много кофти актьор, когато я няма –
отвръщам аз.
– Имаш право да не ми вярваш, но заради
нея… дай ми възможност да поправя
случилото се.
– Ако я нараниш по какъвто и да е начин, си
мъртвец, обещавам ти.
Може би трябва да съжалявам, че заплашвам
бащата на Теса по този начин, но истината е,
че не се разкайвам за нито една дума.
Изпитвам само гняв и недоверие към тази
жалка отрепка. Инстинктът ми казва да я
пазя, а не да съчувствам на някакъв непознат
пияница.
– Няма да я нараня – обещава той.
Въртя очи и отпивам от чашата с вода. Той
обаче си мисли, че с това обещание сме
уредили нещата, и се опитва да се шегува:
– Този разговор… нашите роли… в
нормалния живот трябваше да са обърнати.
Ставам и излизам от кухнята. Отивам в
банята, преди Теса да се върне и да ме намери
с ръце около шията на баща си.
Глава три
ТЕСА
Приготвила съм одеяло, възглавница и
кърпа. Хардин влиза в спалнята. Учудвам се,
че вратата е все още на пантите си.
– Какво стана? – питам и чакам да гръмне, да
се развика, да се оплаква, да възразява, че
поканих баща си да остане за една вечер, без
да го питам преди това, но Хардин само отива
до леглото и ляга. След малко ме поглежда и
казва:
– Нищо не се е случило. Опознавахме се. След
това реших, че съм прекарал достатъчно
време за опознаване с високия гост, и дойдох
тук.
– Моля те, кажи ми, че не си се държал лошо с
него.
Почти не познавам баща си. Последното
нещо, от което се нуждая сега, е
допълнително напрежение.
– Не съм му посягал, ако питаш за това –
отвръща и затваря очи.
– Предполагам, че ще трябва да му се извиня
за поведението ти. Както винаги – казвам с
раздразнение.
Виждам баща си, който е седнал на пода в
хола. Дърпа конците от дупките на джинсите
си. Чува, че влизам, и вдига поглед.
– Защо не седнеш да дивана? – питам и
оставям завивките на креслото.
– Ами… не искам да цапам дивана ви – казва
смутено. Сърцето ми се свива от болка.
– Не се притеснявай. Можеш да се изкъпеш.
Сигурна съм, че Хардин ще ти даде дрехи за
през нощта.
– Не искам да се възползвам от… – възразява,
без да ме погледне.
– Няма проблем, наистина. Ще донеса дрехи,
а ти иди да се изкъпеш. Тук съм оставила и
хавлиена кърпа.
Той ми се усмихва топло.
– Благодаря. Толкова се радвам да те видя
отново. Толкова ми липсваше… и ето те пред
мен и не мога да повярвам.
– Съжалявам, че Хардин се държа грубо с теб.
Той е…
– Той просто те защитава малко повече,
отколкото е необходимо – довършва вместо
мен.
– Да, предполагам, че е така. Но понякога го
прави по доста груб начин.
– Няма проблем, аз съм мъж и мога да го
разбера. Той просто те пази и не го виня. Той
не ме познава. По дяволите, дори ти не ме
познаваш. Хардин ми напомня на един човек,
когото познавах преди години… – млъква и се
усмихва.
– На кого?
– На мен самия… Бях точно като него. Никога
не проявявах уважение към хора, които не
знаеха как да го заслужат. Прегазвах всичко и
всеки, който застанеше на пътя ми. Бях
гневен като него, защото мислех, че не се
отнасят добре с мен. Вярвах, че съм много по-
малко и от останалите хора. Единствената
разлика между нас е, че той има повече
татуировки – смее се баща ми, а смехът му
вдъхва живот на спомени, които отдавна бях
заровила. Хубаво ми е да гледам как се
усмихва, хубаво ми е да чувам смеха му.
– Ще отида да се изкъпя – казва, става и
взема кърпата.
Напомням му, че ще му оставя чисти дрехи
пред вратата на банята, и се връщам в
спалнята. Хардин все още лежи на леглото със
затворени очи и свити колене.
– Къпе се. Казах му, че ще му оставя някои от
твоите дрехи да се преоблече за през нощта.
– Защо да му давам дрехи? – пита Хардин и
сяда в леглото.
– Защото няма дрехи.
Тръгвам към леглото с протегнати напред
ръце, за да се опитам да го успокоя.
– Разбира се, Теса, дай му всичките ми дрехи
– казва грубо. – Искаш ли да му направя място
в леглото, или направо да му отстъпя моята
половина?
– Престани веднага! Той ми е баща. Искам
да видя какво ще се случи и как ще се развият
нещата. Само защото ти не можеш да
простиш на баща си, не означава, че трябва да
проваляш опитите ми да имам някаква
връзка с моя – отговарям рязко.
Хардин ме гледа, зелените му очи се
присвиват, очевидно от усилието да не каже
на глас омразните думи, които се въртят в
главата му.
– Не е същото. И не провалям нищо.
Прекалено си наивна, Теса. Колко пъти трябва
да ти го кажа? Не всеки заслужава добротата
ти.
– Само ти, така ли? Само ти я заслужаваш?
Само на теб трябва да прощавам и само в теб
не трябва да се съмнявам? Това са глупости и
е крайно егоистично от твоя страна.
Отварям шкафа и вадя долнище на анцуг.
– И знаеш ли още какво? По-добре да съм
наивна и да мога да видя доброто у хората,
отколкото да се държа като конски задник и
да си мисля, че всеки човек ми е враг и че се
опитва да ми стори нещо лошо.
Грабвам тениска и чорапи и излизам като
торнадо през вратата.
Докато оставям дрехите пред банята, чувам
мекия глас на баща ми. Пее тихичко под душа.
Притискам ухо до вратата. Не мога да не се
усмихна на прекрасния звук. Спомням си как
майка ми казваше, че баща ми пее
отвратително и че това е най-гнусният му
навик, но за мен не е така.
Включвам телевизора и оставям
дистанционното на масата – нека си пусне
каквото му се гледа. Дали изобщо гледа
телевизия?
Оправям кухнята и слагам останалото ядене
на плота, ако случайно пак огладнее. Кога за
последно се е хранил като нормален човек?
Това ми се върти из главата през цялото
време. Водата в банята все още тече, което ми
подсказва, че банята му харесва и че най-
вероятно отдавна не се е къпал.
Хардин е извадил новата си папка, която му
купих за рождения ден. Минавам покрай него,
без да го погледна, но пръстите му веднага се
увиват около китката ми. Спира ме.
– Може ли да поговорим? – пита и ме
придърпва да застана между краката му, а с
другата ръка веднага прибира папката.
– Давай, говори.
– Извинявай, че се държах така. Просто не
знам как да приема всичко това.
– Всичко кое? Нищо не се е променило.
– Напротив, променило се е. Този човек,
който нито ти, нито аз познаваме, е в къщата
ни. И иска да се сближи с теб след толкова
години? Знаеше, че в подобна ситуация
първият ми инстинкт ще се задейства.
– Слушам внимателно какво ми казваш, но не
можеш да говориш с такава омраза и да ми
хвърляш в лицето такива неща. Много ме
заболя, когато го каза.
Той разтваря дланта си и плъзва пръсти
между моите. Притиска ме по-плътно до себе
си.
– Съжалявам, бебо. Наистина съжалявам.
После вдига ръка нагоре и целува пръстите
ми един по един. Гневът ми се топи с всяка
негова нежна, мека целувка по кокалчетата на
пръстите ми.
– Тогава ще спреш ли с жестоките си
коментари?
– Да – отговаря и обръща ръката ми нагоре,
прокарвайки пръст по дланта ми.
– Благодаря.
Наблюдавам как пръстът му бавно минава по
дългата линия на дланта ми, спуска се към
китката и после се катери обратно нагоре,
достигайки чак до връхчетата на пръстите.
– Само внимавай. Става ли? Защото няма да
се поколебая да…
– Изглежда… мил, не намираш ли? – казвам
тихичко и прекъсвам думите му, които със
сигурност щяха да ме наранят. Няма начин да
не забележа жестоката закана в гласа му.
Пръстът му спира да се движи.
– Не знам. Може и да не е чак толкова зле.
– Не беше така мил, когато беше по-млад.
Хардин ме поглежда с крайно сериозно
изражение. В очите му виждам огън, но
думите му са нежни.
– Не говори за това, когато е толкова близо
до нас. Полагам големи усилия да се сдържам,
затова не ме предизвиквай, моля те.
Покатервам се в скута му и той ляга,
опъвайки тялото си до моето.
– Утре е голям ден – въздъхва.
– Да – прошепвам и заравям лице в
топлината на тялото му. Утре е заседанието,
на което ще се реши дали да го изключат
заради побоя над Зед. Не мисля, че срещнах
баща си в най-подходящото време от живота
ни. Изведнъж ме пробожда остра паника,
защото се сещам за съобщението, което Зед
ми прати тази сутрин. След срещата с баща ми
почти бях забравила за утрешния ден.
Телефонът ми започна да вибрира в джоба,
докато чакахме Стеф и Тристан, и Хардин ме
гледаше мълчаливо, докато четях
съобщението. За щастие, не попита какво е и
от кого е.
Трябва да говоря с теб утре сутринта.
Насаме.
Не знам как да разбирам това съобщение. Не
знам дали изобщо трябва да говоря с него,
след като е казал на Тристан, че ще повдигне
обвинения срещу Хардин. Надявам се да го е
казал само за да впечатли Тристан и да запази
репутацията си. Не знам какво ще правя, ако
Хардин загази… искам да кажа, ако истински
загази. Трябва да отговоря на съобщението,
но не мисля, че е добра идея да се виждам с
него насаме. Хардин вече си е навлякъл
достатъчно неприятности, за да си позволя да
добавя допълнително напрежение.
– Слушаш ли ме? – пита Хардин. Аз вдигам
очи от топлата му прегръдка и оглеждам
лицето му.
– Не, извинявай.
– За какво мислиш?
– За всичко: за утре, за обвиненията, за
изключването, за Англия, за Сиатъл, за баща
ми… – въздъхвам. – За всичко.
– Но ще дойдеш с мен, нали? Да разбереш
дали ме изключват. – Гласът му е гладък, но
притеснен.
– Ако искаш.
– Имам нужда от теб.
– Тогава ще бъда там. – Налага се бързо да
сменя темата на разговора. – Не мога да
повярвам, че си направи тази татуировка.
Нека я видя пак.
Той леко ме слага да легна по гръб и се
обръща с гръб към мен.
– Вдигни тениската.
Повдигам края на тениската и внимателно
оголвам целия му гръб. После леко махам
превръзката върху татуировката.
– Върху марлята има малко кръв.
– Това е нормално – казва Хардин и се
усмихва. Вероятно на невежеството ми.
Прокарвам пръст около зачервената кожа и
чета перфектно написаните думи. Тази
татуировка, която направи за мен, ми е
любимата. Прекрасни думи. Думи, които
означават толкова много за мен, а очевидно и
за него, но сега са омърсени от факта, че
избрах да не му кажа истината, че не му
споменах нищо за плановете си да се местя в
Сиатъл. Ще му кажа утре, веднага след
като решат дали ще го изключват, или
не, обещавам си за стотен път. Колкото
повече отлагам, толкова по-ядосан ще бъде.
– Това достатъчно ли е като жест на
обвързване, Теси?
– Не ме наричай така.
– Мразя това галено име – казва Хардин и
обръща глава към мен, но остава да лежи по
корем.
– И аз, но не искам да му го казвам. Както и
да е, татуировката е достатъчно мил жест на
обвързване.
– Сигурна ли си? Защото мога да отида утре и
да си направя една с твоя лик – смее се той.
– Не, моля те, недей – клатя глава, а той се
смее още по-силно.
– Значи си сигурна, че това ще е достатъчно?
– Сяда и покрива тялото си с тениската. – Без
брак?
– Такава ли била работата? Направи си
татуировка като алтернатива на брака?
Наистина не знам как да разбирам думите
му, но най-вече не знам как да се чувствам
след това откровение.
– Не. Направих си татуировката, защото
исках и защото отдавна не си бях правил.
– Много мъдро.
– Тя е за теб, за да ти покажа, че искам точно
това, което пише на гърба ми. Искам нас. –
Взема ръката ми в своята. – Каквото и да е
това между нас, не искам да го губя. Веднъж
го загубих и дори не съм си го върнал съвсем
в онзи вид, в който беше преди, но знам, че се
доближаваме. Бавно и сигурно ще си го
върнем. – Ръката му е топла, увива моята като
специално направено топло калъфче. – Затова
ти казвам пак: използвах думите на един
много по-романтичен мъж, за да ти кажа
същото, което той е казал много по-добре от
мен.
Усмихва се. Лицето му грее, но зад усмивката
виждам и страха му.
– Мисля, че Дарси би се ужасил от начина, по
който използваш думите му – казвам на шега.
– Мисля, че би ме поздравил. С „дай пет“.
– Да те поздрави? По този начин? Дарси
никога не би направил такова нещо.
– Мислиш, че няма да му харесат
съвременните начини за поздрав? Ако Дарси
се бе родил в наше време, сега щеше да седи с
мен и двамата кротко щяхме да си пием
бирата. Щяхме да си говорим за това колко
непоносимо твърдоглави са жените ни и така
щяхме да се сприятелим.
– И двамата сте късметлии, че ни имате, защо
един бог знае, че никоя друга нямаше да ви
изтърпи.
– Така ли? – казва предизвикателно и
трапчинките му грейват.
– Много ясно.
– Предполагам, че си права. Но бих те
заменил за Елизабет, без да ми мигне окото.
Устните ми се свиват в права черта и с
повдигнати вежди очаквам обяснение.
– Само защото има моите възгледи за брака.
– Но все пак тя се омъжва – напомням му.
Тогава той ме хваща за бедрата и ме бута
назад. Главата ми е върху купа декоративни
възглавнички, които Хардин ненавижда и не
пропуска да ми го напомни всеки път, когато
ги види. – Това е. Реших. Дарси да ви взима и
двете.
Смехът му изпълва стаята. Заедно с моя.
Тези малки драматични моменти, когато се
караме за измислени герои от любимите си
книги и когато той се смее като дете,
придават смисъл и стойност на всяка секунда,
прекарана в ада, на който всеки от нас
подложи другия. Такива моменти ме пазят от
грубата действителност, срещу която се
наложи да се изправи връзката ни, и от
всички пречки, които стоят пред нас.
– Тихо, баща ти излиза от банята – казва
Хардин с предпазлив тон.
– Отивам да му кажа лека нощ. – С боричкане
се освобождавам от прегръдката на Хардин и
го целувам по челото.
Меко казано, баща ми изглежда смешно в
дрехите на Хардин, но поне му стават. Беше
ми се сторил много по-слаб.
– Благодаря за дрехите. Ще ги оставя тук,
преди да тръгна утре сутринта.
– Няма проблем… Можеш да ги вземеш… ако
се нуждаеш от тях.
Баща ми сяда на дивана:
– Вече направи достатъчно за мен. Повече
отколкото заслужавам.
– Няма проблем, наистина.
– Ти умееш да разбираш хората, много по-
добра си от майка си – усмихва се той.
– Не съм сигурна, че в момента разбирам
каквото и да е, но искам да разбера.
– Това е всичко, за което те моля: време да
опозная моята малка… пораснала дъщеря.
Усмихвам се плахо.
– Да, и аз искам това.
Знам, че ще му е много трудно да го направи,
защото в никакъв случай няма да му простя
ей така, за една нощ. Но той ми е баща и
нямам сили да го мразя. Искам да повярвам,
че може да се промени. Виждала съм как това
се случва. Ето, бащата на Хардин е променил
напълно живота си, макар и синът му да
отказва да забрави болезненото им минало. А
и видях как самият Хардин се променя. И тъй
като на земята едва ли има по-твърдоглав
човек от него, сега си мисля, че има надежда и
за баща ми, колкото и ниско да е паднал.
– И имам и резултат: Хардин вече ме мрази.
За него няма нужда да полагам специални
усилия и да се преработвам.
Чувството му за хумор е заразително и аз се
смея с него.
– Да, да, така е.
Поглеждам към спалнята, където моят
сърдит приятел, облечен от глава до пети в
черно, ни наблюдава с подозрителни очи.
Глава четири
ТЕСА
– Изключи я – простенва Хардин, когато
алармата започва да звъни в тъмната стая.
Пръстите ми бързо търсят копчето на
телефона и с едно плъзване на палеца ми по
екрана нежеланият шум спира.
Сядам в леглото. Раменете ми са отпуснати
от съня. Тежестта от напрежението, което ни
чака днес, се стоварва върху тялото ми и ме
дърпа назад. Решението на управата на
университета дали да изключат Хардин,
вероятността Зед все пак да повдигне
обвинения срещу него, не на последно място и
това как ще реагира Хардин, когато му кажа за
плановете си да се преместя във „Ванс
Пъблишинг“ в Сиатъл и как ще го убедя да
дойде с мен в град, който мрази. Не мога да
реша кое от всички предстоящи събития ме
ужасява най-много. Когато включвам
осветлението в банята и започвам да плискам
лицето си със студена вода, започвам да
мисля, че повдигането на обвинения срещу
Хардин е възможно най-лошото. Ако решат да
го изпратят в затвора, наистина не знам какво
ще правя. Гади ми се само от мисълта за
такава вероятност. Молбата на Зед да се
срещнем тази сутрин изплува на
повърхността на размътеното ми съзнание и
се опитвам да си отговоря на въпроса защо
иска да се видим, особено след като ми каза,
че е влюбен в мен, когато отидох да го видя в
болницата.
Дишам и издишам в меката кърпа, закачена
на стената на банята. Дали да отговоря на Зед
и поне да чуя какво има да ми казва? Може би
ще ми обясни защо е казал на Тристан, че ще
повдигне обвинения, а на мен обеща точно
обратното? Изпитвам вина, че го помолих да
не съди Хардин, като се има предвид колко
лошо пострада Зед при побоя, но обичам
Хардин, а и Зед е имал същите намерения – да
спечели един облог. Нито единият, нито
другият е невинен.
Преди да помисля и да преценя възможните
последици, пускам съобщение на Зед. Правя
го само за да помогна на Хардин, това си
повтарям около сто пъти, след като изпращам
съобщението.
После започвам да обмислям какъв грим да
си сложа и как да направя косата си.
– НЕ!
Гласът на Хардин ме разбужда. Отнема ми
време да си спомня, че съм в стаята на Ландън
и че Хардин е чак в другия край на коридора.
Сам.
– Махни се от нея!
Ехото от гласа му кънти из коридора.
Вече съм скочила от леглото, за секунди
стигам до вратата.
Той трябва да разбере какво има. Трябва
да знае, че този път си сериозна. Трябва
да го оставиш да изпита потребност от
теб.
Знам, че ако се втурна към стаята му, ще му
простя всичко. Ще го видя изплашен,
прекършен. И ще му кажа всичко, което иска
да чуе, за да го успокоя.
Навеждам се, вдигам разбитото си сърце и
тръгвам обратно към леглото.
– НЕ! – гласът му цепи стените на къщата.
– Теса… няма ли… – прошепва Ландън.
– Не – отговарям, но гласът ми е скършен.
Захапвам възглавницата и нарушавам
обещанието си. Плача. Не за себе си. Сълзите
са за Хардин, за момчето, което не знае как да
се отнася с хората, които обича, за момчето,
което има кошмари, когато не съм до него, но
което ми казва, че не ме обича. За момчето, на
което наистина трябва да се припомни какво
е да си напълно сам.
Глава петдесет и едно
ХАРДИН
Не спират, не искат да спрат. Пипат я.
Мръсните му, сбръчкани ръце се плъзгат
по бедрата ù, тя стене, другият мъж я
хваща за опашката, увива я около юмрука
си и опъва главата ù назад. С все сила.
– Махай се от нея! – опитвам се да
извикам, но те не ме чуват. Опитвам се
да раздвижа краката си, но не мога.
Замръзнал съм на стъпалото на
стълбището в къщата, в която израснах.
Очите ù са широко отворени, изплашени,
безжизнени. Поглежда ме. На бузата ù
има синина.
– Ти не ме обичаш – прошепва тя. Очите
ù горят в моите. Ръката на мъжа се
плъзва нагоре и се увива около врата ù.
Какво?
– Да, да, обичам те, Тес! – крещя, но тя
не чува и клати глава, а мъжът стиска
врата ù, докато другият се опитва да
отвори краката ù.
– Не – пищя пак. Виждам как загива пред
очите ми.
– Ти не ме обичаш. – Очите ù са
зачервени, не мога да направя нищо, за да
ù помогна.
– Тес!
Мятам ръце из леглото, за да я усетя.
Когато я докосна, лудостта ще си отиде.
Паниката ще изчезне и няма да виждам
повече ръцете около врата ù.
Няма я.
Не се е върнала. Сядам, включвам лампата на
нощното шкафче и оглеждам стаята. Тялото
ми е мокро от потта, сърцето ми се удря в
ребрата.
Няма я.
На вратата се чука и дъхът ми спира в
очакване. Моля те, боже, дано тя…
– Хардин? – чувам мекия глас на Карен.
Мамка му.
– Добре съм – отговарям рязко.
– Ако имаш нужда от нещо…
– Казах, че съм добре, по дяволите!
Ръката ми се плъзва по нощното шкафче и
събарям лампата на земята. Следва ужасен
грохот и стъклата се разбиват в нозете ми. Без
да обели и дума, Карен излиза от стаята,
затваря тихо вратата зад себе си и пак съм сам
в тъмното.
,
Глава сто и едно
ТЕСА
Утрото идва прекалено бързо. Събуждам се
сама в леглото. Все още виждам очертанията
на тялото му върху матрака. Вероятно е
станал преди минутки. Точно се чудя къде е
отишъл, когато Хардин влиза в спалнята с
чаша кафе в ръка.
– Добро утро – казва, когато забелязва, че
съм будна.
– Добро да е – отвръщам. Гърлото ми е сухо и
леко ме наболява. Спомням си как Хардин се
движеше безмилостно в устата ми и
вътрешностите ми се стягат.
– Добре ли си? – пита. Оставя чашата с кафе
на тоалетката и сяда на леглото до мен. –
Отговори ми – настоява, но със спокоен тон.
– Да. Само ме боли малко между… краката. И
ръцете ме болят. И всички мускули. – Да,
определено имам мускулна треска. – Къде
беше?
– Ходих да си налея кафе и да се обадя на
Ландън, че няма да се прибирам днес, ако все
още искаш да остана.
– Искам, но защо трябва да се обаждаш на
Ландън?
Хардин прокарва пръсти през косата си и
очите му изучават лицето ми. Имам
чувството, че нещо пропускам.
– Отговори ми – връщам му репликата
отпреди минутка.
– Защото гледа баща ти.
– Защо?
Защо баща ми има нужда от бавачка?
– Баща ти се опитва да спре да пие и не съм
чак такъв глупак, че да го оставям сам в
апартамента.
– Но ти имаш алкохол там, нали?
– Не. Изхвърлих всичко. Просто забрави за
това – увещава ме. Тонът му не е никак
спокоен и вече не звучи меко. Надушвам, че
нещо става.
– Не, няма да забравя и не ме карай да
забравям. Имаш ли да ми казваш нещо?
Изпитвам чувството, че пак не съм в крачка
със събитията и че криеш истината.
Скръствам ръце пред гърдите си и чакам, а
той въздъхва драматично и в същото време
затваря очи.
– Да, има нещо, което не знаеш, но те
умолявам този път да ми се довериш и да
оставиш нещата на мен. Става ли?
– Колко зле са нещата? – питам, а
вероятностите започват да ме ужасяват.
– Просто ми се довери.
– Да ти се доверя за какво?
– Да ми се довериш, че ще се погрижа за
всичко, а когато дойде време да ти кажа, вече
няма да има значение. И бездруго имаш
достатъчно грижи сега. Просто те моля да ми
се довериш за това. Нека ти помогна този път.
И затова нека да приключим разговора и да не
питаш повече. – Тонът му е настоятелен,
параноята ме тресе, иска ми се да изскубна
телефона от Хардин и да се обадя на Ландън,
за да разбера какво става, но погледът му ме
спира. Той ме моли да му се доверя, да му
повярвам, че може да поправи нещата с баща
ми… или каквото става там… честно казано,
ако ми каже истината… не мисля, че мога да се
справя с още един проблем.
– Добре – въздъхвам.
Веждите му отскачат нагоре, наклонява
глава настрани.
– Наистина ли? – пита. Убедена съм, че се
диви колко лесно успя да ме убеди да стоя
встрани от събитията.
– Да. Ще направя всичко възможно, за да не
се тревожа за баща си, ако се закълнеш, че
наистина е по-добре засега да не знам.
– Кълна се.
Вярвам му… май.
– Добре – приключвам споразумението и се
опитвам да изтласкам кошмарните мисли от
главата си, да не зациклям около тях. Не сега.
Освен това за първи път се съгласявам да не
ми се каже истината, а за мен това е много
трудно. Но може би сега е по-важно да му
докажа, че му имам доверие. Ако не мога да му
се доверя за такова нещо, как изобщо ще мога
да мисля за някакво бъдеще с него?
Въздъхвам, а Хардин се усмихва на
колебливостта, с която прекрачвам
принципите си.
Глава сто и две
ТЕСА
– Май аз трябва да попълня всички тези
благодарствени картички до хората, които се
появиха на откриването на клуба, защото
благодарение на тях се превърна в такъв
огромен успех – казва сухо Кимбърли и
размахва един плик пред лицето си. – Какво
мислите да правите днес?
Поглеждам към купчината картички, които
вече са адресирани, и към тези, които
предстои да се попълват. Започвам да се
питам в колко бизнес начинания е
инвестирал Крисчън, ако всички тези хора са
някакви бизнеспартньори. Размерът на тази
къща и цената на всичко в нея показва, че
само с „Ванс Пъблишинг“ и с един джазклуб
не се правят такива пари.
– Не знам. Ще го измислим, когато Хардин
излезе от банята.
Трябваше да вкарам Хардин насила в банята
без мен. Все още ми беше сърдит, че го
заключих пред вратата, когато влязох да се
къпя. Колкото и да му повтарях, че бих се
чувствала ужасно неловко, ако Ванс разбере,
че се къпем заедно, той ме наблюдаваше с
дяволит поглед и ми казваше, че през
последните дванадесет часа под покрива му
са станали далеч по-мръсни неща и че едно
влизане под душа заедно не може да се сравни
с това, което сме правили в леглото и в други
помещения в къщата. Колкото и да ме
умоляваше, не отстъпих. Събитията в
спортната зала не бяха планирани, а
провокирани от чиста похот. Сексът в стаята
ми не е проблем, защото засега това е моята
стая, а аз съм голяма жена, която прави секс
със своя… какъвто и да ми е Хардин сега. Но
вземането на съвместен душ поставя нещата
в съвсем различна светлина.
И понеже е ужасно твърдоглав, се наложи да
му поискам чаша вода от кухнята, нацупих се
и той се хвана. Когато се върна с чашата, вече
бяха заключила вратата на банята,
отказвайки да се вслушам в молбите му да го
пусна.
– Трябва да излезете и да се разходите из
града – казва Кимбърли. – Вероятно ако го
хвърлиш сред всички културни
забележителности, ще успееш да промениш
решението му да не се мести тук.
Не ми се води този тежък разговор, не и сега.
– Саша ми се стори… мила – казвам. Да, доста
рязък обрат на разговора, касаещ моите
лични любовни тревоги.
– Саша? Мила? Не бих казала – изсумтява
пренебрежително Ким.
– Тя нали знае, че Макс е женен?
– Разбира се. Но пука ли ù? Не, никак. Харесва
парите му и скъпите бижута, които летят към
нея при всяка тяхна среща. Изобщо не ù пука
за жена му и дъщеря му. – Неодобрението в
гласа ù е тежко. Радвам се, че мислим еднакво
по въпроса.
– Макс е задник, но не мога да повярвам, че
има наглостта да я води сред хора. Не му ли
пука, че Дениз и дъщеря му може да разберат?
– Предполагам, че Дениз вече знае. С такъв
мъж. През главата ù са минали много други
като Саша, а горката Лилиян вече мрази баща
си, така че няма никакво значение дали знае,
или не.
– Това е толкова тъжно. Женени са от
колежа, нали? – Не знам много за семейството
на Макс, но като се има предвид, че Ким обича
да слуша клюки, сигурна съм, че е
информирана много повече от мен.
– Оженили са се веднага след колежа. Бил е
голям скандал. – Очите ù греят от тръпката,
че предстои да разказва пикантна история. –
Изглежда Макс е трябвало да се жени за друга,
била е дъщеря на приятели на родителите му.
Нещо като бизнессделка между семействата.
Бащата на Макс е бил от старата
аристокрация, разполагал с много пари.
Мисля, че отвратителният характер на Макс
се дължи именно на баща му. Дениз била
съкрушена, когато ù съобщил, че ще се жени
за друга. – Ким разказва с такова вълнение,
сякаш е присъствала на събитията. Може би
всички клюки звучат така и хората ги
разказват адски убедително, сякаш са видели
с очите си. – Та, след като завършили, Макс се
опълчил на решението на баща си и буквално
зарязал другата жена пред олтара. В деня на
сватбата се появил на вратата на Кен и Триш
и чакал, докато Дениз излезе, не мръднал
оттам с часове. Същата вечер петимата
подкупили с бутилка хубаво уиски един
свещеник и с малкото пари в джоба си Макс се
оженил за Дениз. След няколко седмици
Дениз забременяла с Лилиян.
Не мога да си представя Макс като обезумял
от любов мъж, който бяга из улиците на
Лондон в смокинг и търси жената, която
обича. Същата жена, на която сега системно
изневерява, скачайки от една Саша на друга.
– Не искам да си вра носа, където не ми е
работата, но… – не знам как да нарека
бившата жена на Крисчън. – Майката на
Смит… тя била ли е…
Кимбърли се усмихва с разбиране и ме
прекъсва, за да ми спести мъките.
– Роуз се появява години по-късно. Крисчън
винаги е бил като резервно колело с двете
семейни двойки. Станало така, че Кен и
Крисчън спрели да си говорят и Крисчън
дошъл в Америка… И тогава срещнал Роуз.
– Колко години са били женени? – питам.
Оглеждам лицето ù внимателно, за да разбера
дали въпросите ми я притесняват и дали не я
карам да се чувства неловко. Не искам да
любопитствам, но историята на тази група
приятели ми се струва доста интересна.
Надявам се, че Кимбърли ме познава
достатъчно добре и вероятно знае, че винаги
питам много, понякога повече от
допустимото.
– Само две години. Били са гаджета само
няколко седмици, преди да се разболее. –
Гласът ù се скършва, очите ù се навлажняват.
– Но той се оженил за нея. Въпреки
заболяването й… Отвели я до олтара в
инвалидна количка… Баща й… той искал да я
закара. На половината път към олтара
Крисчън тръгнал към тях и поел количката.
Кимбърли започва да хълца, а аз бърша
сълзите от очите си.
– Съжалявам. Не съм разказвала тази
история от много време и винаги плача. –
Пресяга се към плота и взима пакетче носни
кърпички. Подава една и на мен. – Просто
всеки път, когато мисля за това, се уверявам,
че зад умния, интелигентен мъж и грубоватия
му език стои човек, който може да обича с
цялото си сърце.
После Ким поглежда към купа картички,
съвзема се бързо и казва:
– Мамка му, трябва да ги допиша.
Искам да я питам за Кен и Триш, за Роуз и
Смит, за колежанските им години, но не бива
да я притискам повече.
– Ванс е обичал Роуз и тя го е лекувала дори
когато смъртта е наближавала. Преди да я
срещне, Крисчън е обичал една-единствена
жена. През целия си живот само една, но Роуз
му е показала, че може да обича пак. Да
обикне нея.
Тази история ужасно ме обърква. Коя е била
жената, която Крисчън е обичал толкова
много и защо е имал нужда от лечение? И
какво лечение?
Кимбърли духа носа си и вдига поглед.
Обръщам се към вратата. Хардин стои и гледа
ту мен, ту нея и се опитва да разбере какво се
случва.
– Май се появявам в неподходящо време –
казва той, а аз се усмихвам, защото си
представям как сме изглеждали отстрани –
ревем без причина над два огромни купа с
картички и пликове.
Косата му е мокра от душа, избръснал се е.
Изглежда страхотно в обикновена черна
тениска и джинси. Изражението му ме
притегля към него, вика ме да отида.
– Да ви очаквам ли за вечеря? – пита
Кимбърли, когато ставам и тръгвам към него.
– Да – отговарям в същото време, в което той
отговаря отрицателно.
– Пуснете ми едно съобщение, когато се
разберете – смее се Ким и клати глава.