„БОРБА”

от ХРИСТО БОТЕВ

„Борба” на Христо Ботев поставя и осмисля робството и свободата не само в

контекста на националната съдба, но и в контекста на хилядолетната история на
човечеството. Заглавието е насочено към борбата в най-широк аспект. Поемата
съдържа елементи от различни жанрове; има мотиви от елегията, пародията и сатирата.
В „Борба” Ботевият гняв се излива не срещу тиранина поробител, а срещу
продажната интелигенция, срещу вътрешните врагове на народа – чорбаджии,
духовенство, учители – всички онези, които използват робството за свои користни
цели. Така се е стигнало до парадоксалната ситуация, в която „свестните у нас се считат
за луди”. Оттук идва съзнанието за безпътицата и хаоса, в които е поподнал
лирическият герой, за размитите граници между доброто и злото, свободата и
робството, противоречивият мотив за „язвената” младост. Стихотворението не е
разделено на строфи и звучи като единен поток на съзнанието. То потапя читателя в
дълбоката драматичност на изживяванията, в в гнева и болката на поета, които
произтичат от съзнанието за средата, в която живее, за мъртвешкия сън, в който е
изпаднало отечеството. Към това се прибавят наслоенията от миналото, натрупани в
„злобната” историческа памет.
Ботев откроява ясно виновниците за робското положение на народа – богатите,
които трупат своето състояние чрез измама и лицемерие, черквата, превърнала се в
инструмент на потисничството, духовенството, наречено от поета „стадо от вълци в
овчи кожи”, продажните вестникари и учители. Поетът търси корените на робството в
далечен истрически план, пренася своите разсъждения на общоисторическа и
общокултурна основа. Така творбата придобива философско звучене. Мъдрият
библейски цар Соломон е развенчан като „тиран развратен”, а а неговите притчи са
свездени да „свещена глупост”. Главната причина за робството се корени в религията и
в житейската философия на примирението, която тя проповява. Ботев внушава идеята,
че през всички времена и епохи е имало борци за свобода, но те са умирали неразбрани.
Разумът и съвестта в историята са били потискани. Светът е привикнал да гледа на
тиранията и злото като на естествен елемент от битието.
Картината на настоящето е трагична – ценностите са преобърнати. На преден
план излиза материалното – мерило за успеха в обществото. Тези, които управляват
обществото са чорбаджиите, духовниците и продажната интелигенция. Чорбаджиите
управляват чрез богатство, спечелено на гърба на другите. Освен тях грабят и
кърджалиите и по този начин се нареждат до поробителите. Духовенството от своя
страна използва Бог и вярата, за да ограбва народа. Тези мотиви от робския свят
показват отнемането на най-съкровените екзистенциални опори на човека:

...в гърди ни любов, ни капка вяра,

нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!

„Сън мъртвешки” е ярък метафоричен образ на апатията и бездействието, на

малодушната пасивност на роба. Тази метафора разширява пространството и обглежда
битието на народа ни. Изконни нравствени категории са парадоксално преобърнати, за
да очертаят контурите на един лъжовен свят, тачещ крадците и безчестните тирани и
етикетиращ като „луди” онези, които са запазили сетивата си за истината, честта и
достойнството. Така, без да се усъмни („Богат е”, казва, пък не го пита), робското
племе приема лъжата и лековерно й се подчинява. С душевна ограниченост и
примитиввност то се доверява на мнимите очевидности и им позволява да се узаконят,
да се институционализират:

И на обществен тоя мъчител

и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост...

Сарказмът на поета се изразява чрез обърнатите афоризми „стадо от вълци във

овчи кожи” и „бог не наказва когото мрази”. Първата редакция на поемата е
завършвала именно с този афоризъм. С последните десет стиха, които поетът прибавя
във втората редакция, творбата придобива много по-конкретно революционно звучене.
Робският свят е безнадеждно неподвижен, скован от лъжи и тирания, приел
своето несвободно битие като „зло безконечно”. Но се оказва, че тъкмо в този робски
застинал свят „кипи борбата”, която бързо върви към своя край. Победният ход на
борбата, интерпретиран в последните три стиха, очертава хоризонтите на бъдещето и в
тези хоризонти свободата е светлата алтернатива на мрачното робство.
Лирическият герой се обръща към тези, които са се примирили с робството,
тези, които нямат желание да се борят за свободата. Детайлите са натуралистични.
Тиранинът глозга кокалите на народа, докато народното тяло изсъхне.
Финалът на стихотворението показва бъдещето – край на робството. Така в
пулсациите между миналото, настоящето и бъдещето; между личностното,
националното и световното пространство; между истината и лъжата, апатията и
борбата, робството и свободата се раждат смисловите послания на Ботевата поема, за
да откроят във финала юначеството като най-достойния и мъжествен контрапункт на
съществуването „в в лъжа и робство”:

Ще викнем ние: „Хляб или свинец!”

В стихотворението „Борба” Христо Ботев пресъздава картината на робството.

Лирическият герой открива, че земята е пропита от лъжа, че робството е насаждано от
тираните. Гласът на лирическият герой трябва да бъде чут, а примерът му – последван.
Това е единственият път към спасението и на национално, и на личностно ниво.