1 ЖОРЖЕ КОСИКОВ -

3 бразилец, потомък на бесарабски българи имигранти, магистър по

4 гражданско процесуално право, член на Академията за правни науки в
5 гр. Рибейрао Прето, университетски преподавател, пенсиониран съдия,
6 адвокат, автор на юридическа литература, изследовател в областта на
7 историографията, журналист.

10

11 ИМИГРАЦИЯТА В БРАЗИЛИЯ
12 БЕСАРАБСКИ БЪЛГАРИ И ГАГАУЗИ
13

14

15

16

17

18

19

20

21

22
23
1
 1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12 “ДАЙ МИ, ГОСПОДИ,
13 ПРОНИЦАТЕЛНОСТ ДА РАЗБЕРА,
14 СИЛА ДА УДЪРЖА,
15 ЛЕКОТА ДА НАУЧА,
16 УМЕНИЕ ДА ТЪЛКУВАМ,
17 ВДЪХНОВЕНИЕ ДА ГОВОРЯ.
18 ДАЙ МИ, ГОСПОДИ,
19 ДОБРО НАЧАЛО,
20 ВЯРНА ПОСОКА
21 И УСПЕШЕН КРАЙ.”
22
23 СВ. ТОМА АКВИНСКИ

24

25

26

27

28

29

30

31

2
 1

2 Посвещавам тази книга на Бразилия – скъпа родина и гостоприемна

3 земя, приела моите близки през 1926 г. и дала на всички след време
4 вечен покой. Земя, която оценява постигнато от тях в живота чрез новите
5 завоевания на бразилските им потомци.
6

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21
22
23
24
25
3
 1
2
3 СЪДЪРЖАНИЕ
4
5 УВОДНИ БЕЛЕЖКИ
6
7 І ГЛАВА РУМЪНСКА БЕСАРАБИЯ: ОТ 1918 г. ДО ЕМИГРАЦИЯТА ПРЕЗ 1926 г...

8 ІІ ГЛАВА ЖИВОТЪТ НА ИВАН В БЕСАРАБИЯ ДО 1926 г. ………………………

9 ІІІ ГЛАВА ПЪТУВАНЕ ПО СУША И ВОДА …………………………………………..

10 ІV ГЛАВА ПРИСТИГАНЕ В БРАЗИЛИЯ. ТЕЖКИ ВРЕМЕНА ………………………

11 1) ПАНСИОНИТЕ ЗА ИМИГРАНТИ: …………………………………….
12 А) ИЛЯ ДАС ФЛОРЕС, ЩАТА РИО ДЕ ЖАНЕЙРО ……………………
13 Б) КВАРТАЛЪТ „БРАС”, САО ПАУЛО ………………………………….
14 В) ИЛЯ ДОС ПОРКОС, ЩАТА САО ПАУЛО ……………………………
15 2) ПЪРВИ ЕТАП: РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ ПО МЕСТА. ПЛАНТАЦИИТЕ ЗА
16 КАФЕ (РАЗЧИСТВАНЕ НА ТЕРЕНИ) …………………………………...
17 А) ОБЛАСТ АЛТА СОРОКАБАНА ………...................................................
18 Б) ОБЛАСТ МОЖИАНА ……………………………...................................
19
20 V ГЛАВА ЖИВОТЪТ СЛЕД НАПУСКАНЕ НА КАФЕЕНИТЕ ПЛАНТАЦИИ
21 1) ВТОРИ ЕТАП: РАБОТА В ГРАДА ……………………………
22 А) УПРАЖНЯВАНЕ НА РАЗЛИЧНИ ПРОФЕСИИ
23 Б) РАБОТА ЗА ЖЕНИТЕ: ДОМАШНИ ПРИСЛУЖНИЦИ…….
24 2) ТРЕТИ ЕТАП: СЕЛСКОСТОПАНСКА ДЕЙНОСТ…………….
25 1) ОБРАБОТКА НА СОБСТВЕНА ЗЕМЯ
26 А) ОБРАЗУВАНЕ НА КОЛОНИИ………………..
27 Б) ИЗПОЛИЧАРИ, АРЕНДАТОРИ И СОБСТВЕНИЦИ……………
28 В) ДРУГИ СЪДБИ………………..
29 VІ ГЛАВА ВЪПРОСЪТ ЗА НАЦИОНАЛНОСТТА И БРАЗИЛСКАТА
30 ИМИГРАЦИОННА ПОЛИТИКА ……………...........
31
32 VІІ ГЛАВА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ И ГАГАУЗКИ ФАМИЛИИ В
33 БРАЗИЛИЯ ................................................................................
34
35 VІІІ ГЛАВА ХАРИЗМАТИЧНИЯТ ИЛИЯ ГАНЕВ ........................................................
36
37 ІХ ГЛАВА КУЛТУРНИ, РЕЛИГИОЗНИ И РАЗВЛЕКАТЕЛНИ ДЕЙНОСТИ
38 В РАМКИТЕ НА ОБЩНОСТТА
39 (1930, 1956, 1976, 1996 и 1998 г.)
40
41 Х ГЛАВА ЗАКЛЮЧЕНИЕ .......
42
43 ПРИЛОЖЕНИЯ 1) ПАРАХОДИ И ОТПРАВНИ ПРИСТАНИЩА .....................................
44 2) ПАРАХОДЪТ “БЕЛВЕДЕРЕ” – СПИСЪК НА ПАСАЖЕРИТЕ .........
45
46 БИБЛИОГРАФИЯ ...............
47

4
 1
2
3
4

6 УВОДНИ БЕЛЕЖКИ
7 “Да се знай! Народ без памет е народ без дух.
8 Народ без история е народ без корени; народ
9 без корени е народ без бъдеще. Затова ролята на
10 историята е толкова важна. Тя ни учи да бъдем
11 отговорни към миналото, към неговите завети.
12 С вещината на изследовател тя анализира,
13 пресява и запазва най-стойностното и значимото:
14 опит, традиции и културно наследство, за да ги
15 предаде на следващите поколения.”
16 Рубен Сионе 1

17 Започвам тези уводни бележки твърдо убеден, че имигранти *, които

18 загърбват традиции, обичаи и език, проявяват дълбоко неуважение към
19 паметта на своите предци. Същото се отнася до техните деца и всички
20 следващи в родословната верига. Те трябва да знаят, че ако не зачитат
21 своето минало, са хора без корен, които не знаят откъде идват и накъде
22 отиват. Все пак за тях остава надеждата, че вроденото чувство за
23 принадлежност ще възкръсне в някое следващо поколение – в нова
24 млада клонка от родословното дърво, която ще пожелае да възроди
25 семейната памет.

26 Основната причина, която ме накара да се впусна в издирвателна и

27 събирателна дейност, е фактът, че голяма част от наследниците на
28 бесарабските българи и гагаузи в Бразилия не познават историята на
29 своите семейства и на страната, от която идват. Настоящият труд си
30 поставя за цел, макар и твърде дръзко, да запълни тази празнота. Преди
31 всичко той се обръща към поколението на първите, родени в Бразилия.
32 На тях разчита да разкажат своята история – изживяна и малко
33 споделяна от техните близки, навярно за да забравят мъките и

1
¹Rubem Cione. Memórias de Ribeirão Preto – Rumo ao Novo Milénio. Ribeirão Preto: Clips, Editora,
1999/2000 (Nótula prefacial) , р. 4.

*
Заселници – бел. пр.
5
 1 униженията в Бесарабия, последвани от трудностите и борбата за
2 оцеляване през първите години в Бразилия.

3 Книгата е насочена и към днешното поколение – нашите деца,

4 внуци и правнуци, които живеят в друга действителност и в друго време.
5 Надявам се чрез нея да обърнат поглед към миналото, което пряко ги
6 засяга, защото в историята на тази имиграция всеки един от нас и всички
7 заедно – предци и съвременници, заемаме своето място и роля.

8 Позволих си да навляза в историческите събития, без да съм историк

9 или социолог. В интерес на истината откликнах на една вътрешна
10 потребност, провокирана от огромно любопитство към миналото на моя
11 род. Това любопитство от самосебе си прерасна в непреодолима амбиция
12 да документирам и други разкази, твърдо убеден, че личните съдби ще
13 очертаят историята на бесарабската имигрантска общност.

14 Трябва да отбележа, че всеки участник в това проучване

15 осъзнаваше своята отговорна роля и значимостта на начинанието, затова
16 с готовност приобщаваше към идеята и други членове на семейството,
17 така че с общи усилия да открият своите корени. Онези, които не можеха
18 да участват, не оставаха безразлични към начинанието. Те препредаваха
19 анкетата на роднини, съдействаха за установяване на контакт с други
20 имигрантски семейства. Добронамерената покана за устен или писмен
21 разказ насърчаваше хората да споделят своята история, което не биха
22 направили при други обстоятелства.

23 По принцип методът, препоръчителен за това изследване, е т.нар.

24 “устен разказ”, прилагащ техниката на интервюто, която записва гласа
25 на анкетирания. При необходимост той позволява след дешифриране да
26 се ползва както записът, така и текстът. Чрез този метод се събира не
27 само необходимият материал. Той дава възможност на интервюиращия
28 да усети спонтанните емоции на събеседника и да изрази съпричастност
29 към неговите чувства и вълнения. Интервюто обаче е ограничено във
30 времето - събеседникът няма възможност да разсъждава прекалено
31 много по даден въпрос, нито да си припомни всичко интересно и
6
 1 любопитно, случило се през годините. В повечето случаи това става след
2 приключване на интервюто... При устното интервю всичко зависи от
3 подаващия информацията. Тъй като не може да разчита на чужда помощ,
4 той се осланя единствено на своята памет. Освен това в едно интервю,
5 продължаващо един, два или три часа, анкетираният не винаги говори по
6 същество и често пъти се отклонява от темата. И още нещо, в такъв
7 момент консултирането на документи е практически невъзможно, така
8 имена на хора, населени места, дати и факти остават недокументирани и
9 безвъзвратно изгубени.

10 Без съмнение прекият контакт с интервюирания предоставя

11 неимоверно повече детайли. Понякога настъпват и неочаквани обрати,
12 съвсем естествено и без ничие давление, интервюираният може да
13 засегне теми, неподозирани до момента. А що се отнася до
14 интервюиращия – убеден съм, че прекият контакт със събеседника е
15 много по-вълнуващ, отколкото четенето на попълнените анкети.

16 Наред с казаното дотук трябва да отбележа, че членовете на

17 българската бесарабска общност – както имигрантите, така и техните
18 наследници от първо поколение, не живеят на едно място. Те не са
19 концентрирани в определен квартал, град или щат и записването на
20 техните разкази би се оказало твърде трудно начинание. Към това
21 трябва да добавя и техническата неподготвеност на интервюиращия за
22 подобна мащабна акция. Затова бе предпочетена анкетата въпросник,
23 която да подпомага и направлява свободния писмен разказ. Тя
24 позволява, по преценка на анкетирания, намесата на повече хора, дори на
25 цялото семейство, които да оказват съдействие, както и справка с лични
26 документи. Така писменото интервю, за предпочитане собственоръчно
27 написано, разказва за миналото, следвайки анкетата въпросник. Без да е
28 прекалено строга, тя дава вярната посока, така че анкетираният да се
29 справи с поставената задача. Несъмнено предложените въпроси
30 съдържат голяма доза субективизъм, да не забравяме и субективизма на
31 получените отговори, затова те следват един след друг единствено, за да

7
 1 покажат (във вид на предложение) посоката, от която анкетираният има
2 право да се отклони.

3 За писменото интервю няма ограничения. То може да се направи в

4 удобно за анкетирания време, на спокойствие, като позволява обмен на
5 информация с други членове на семейството – лично, по телефона или
6 по пощата. Отпадането на естественото притеснение от присъствието на
7 интервюиращия и включения микрофон, както и неограниченото време
8 позволяват на анкетирания да потърси снимки, документи и писма,
9 запечатали вълнуващи моменти от миналото. Това дава възможност на
10 семейството отново да се върне към някои събития – да преоткрие
11 истинското значение на едни, недооценявани понякога от предците, а
12 други, от позицията на времето, да осъди. Освен това анкетираният
13 разполага с достатъчно време да размишлява върху поставените
14 въпроси, да обмисля отговорите и да подбере най-подходящите, които
15 очертават главните моменти от живота на семейството, без да изключва
16 и други теми, които по негова преценка представляват интерес.

17 Да се върнем към двата основни въпроса, обект на това проучване:

18 1) емиграцията като отправна точка (защо и как се осъществява) и 2)
19 имиграцията като цел (причини за приемане и оцеляване на
20 заселниците).

21 Анкетата въпросник прави опит да долови битието на преселниците

22 още от Бесарабия – тежкия, изпълнен с много труд живот по селата
23 преди, по време и след Първата световна война; причините, довели до
24 емиграцията; трудностите при получаване на разрешение за излизане от
25 страната; изминатия път и преживените несгоди до момента на
26 отплаването; пътуването по море; пристигането на бразилска земя;
27 унизителното положение на новодошлите; престоя в пансионите за
28 емигранти на Иля дас Флорес* и в квартала “Брас” на гр. Сао Пауло;
29 трагедията на Иля дус Поркос**; страховете и трудностите през първите
30 години на тежък труд в кафеените плантации, последвани от неимоверна
*
Остров в залива Гуанабара, щата Рио де Жанейро – бел. пр.
**
Остров в залива Ангра дус Рейс, щата Рио де Жанейро – бел. пр.
8
 1 борба за оцеляване в градовете. Всичко това съпътствано от радости и
2 мъки, недоволство и разочарования, борби и победи, без да забравяме
3 усилията да съхранят на бразилска земя своя език, родова памет,
4 религиозни обреди и български обичаи, автентични песни и традиционна
5 кухня.

6 Анкетата няма стойност на официален документ, макар че нейното

7 попълване носи изключителна информация и, за разлика от други
8 анкети, съдържа история, освен това получените отговори могат да
9 бъдат съпоставят с други документи. Що се отнася до допълнителния
10 материал – документи и снимки, представляващи ценни семейни
11 реликви, то те бяха копирани и изпратени на изследователя с цел
12 запазване на оригиналите. Попълнената и предадена анкета се превръща
13 в свидетелство, регистриращо както далечната и близката история, така
14 и настоящето. Тя престава да бъде лично писмено сведение в момента, в
15 който стане част от общия набор анкети, от общия разказ за дадена
16 група или общност.

17 Бяха отчетени известни спънки при “писменото изразяване” на

18 някои имигранти, т.е. те имаха затруднения да формулират писмено
19 онова, което искаха да разкажат.

20 “Ако бедният и непретенциозен писмен изказ контрастира с

21 многословието на устния, това говори за затруднения във възприятието,
22 което ще рече, че важната роля, която се отрежда на написания текст, не
23 се дооценява. Как да се изкаже писмено това, което се казва устно? Или
24 по-конкретно, как да се изрази, за да бъде написано това, което се казва
25 устно?” 2

26 Доказателство за подобни затруднения бе случаят с гагаузкия

27 имигрант Константин Киося. Той прояви желание да участва в
28 изследването и по собствена инициатива намери бърз и лесен начин да

2
Abdelmalek Sayad. A imigração. São Paulo. Editoda da Universidade de São Paulo. 1998, р. 150-1.
9
 1 разкаже историята на своето семейство, като направи и ни изпрати 31-
2 минутен видеозапис. 3

3 “Словото позволява максимална степен на абстракция и

4 символизиране. Мислите не винаги са ясно очертани преди да бъдат
5 изказани. Когато пишем обаче, нашите идеи трябва да бъдат добре
6 подредени, за да ги изложим възможно най-точно. Впрочем
7 разказването и слушането на истории остава едно от най-приятните и
8 увлекателни човешки занимания.... Писмените и устните сведения са
9 ценно наследство за поколенията. От тях те могат да научат повече за
10 своите корени и за най-важните събития от живота на семейството,
11 представени от гледна точка на разказвача.” 4

12 Приелите да участват в анкетата с удоволствие се заемаха с

13 поставената задача, подпомагани от по-младите членове на семейството,
14 също въодушевени от провежданото изследване. Така всички заедно
15 даваха своя принос за постигане на поставените от анкетиращия цели.
16 От един момент нататък при него започнаха да пристигат писмени
17 сведения или само отговори на анкетата въпросник. Понякога се
18 налагаше да иска допълнителни справки за имена, населени места, дати
19 и т.н., за да получи максимално точна информация, която накрая да
20 обедини, а в това обединение своето място заемаха личните съдби,
21 семейната и колективна история. Писмените сведения, основаващи се на
22 извървения от всеки анкетиран житейски път, на неговото
23 образователно и културно равнище, бяха включени в настоящия труд
24 без каквато й да било намеса така, както бяха предоставени, освен
25 обръщането на разказа в 3 л. ед. ч.

26 При възстановяване на семейната памет анкетираният обогатява

27 разказа със своята лична история. Този автобиографичен акцент не може
28 да бъде избегнат. Това се обяснява с явното или прикрито чувство на
29 гордост от възможността да разкаже за своя живот. И в това няма нищо
30 странно – споделеното дава усещане за свобода. Огромното усилие
3
Виж фамилия Киося. VІІ глава.
4
Maria Célia de Abreu, "Folha equilíbrio", caderno da Folha de S.Paulo de 20.05.2004, p. 12.
10
 1 изважда наяве и горчиви спомени, но вътрешно в себе си анкетираният
2 се чувства удовлетворен и благодарен за възможността да ги разкаже –
3 един почти оздравителен процес, чрез който да се освободи от тях със
4 или без вина. Това е осъзнатият подтик, който търси неосъзнатите
5 корени на събития, реално преживени от анкетирания и неговите близки,
6 чийто представител се явява. От психологична гледна точка участието в
7 този процес оказва благотворно въздействие върху анкетирания, като се
8 почне от първоначалното избистряне и осмисляне на потисканите
9 спомени и се стигне до истинския катарзис – усещането за облекчение и
10 щастливо изкупление.

11 Попълването на анкетата въпросник или предоставянето на

12 свободен писмен разказ събра като с магическа пръчка спомените на
13 отделните семейства. Това връщане към миналото още повече заздрави
14 техните връзки, сплоти и укрепи добрите отношения между членовете на
15 рода. Безспорно е твърдението, че “индивидуалната памет води до
16 колективната памет”. Настоящето изследване “отдава заслуженото на
17 имигрантските семейства – истински жизнеутвърждаващи примери,
18 които ще останат вписани в колективната история. Отчитайки важността
19 на колективната памет, Льо Гоф* казва: "Историята, която черпи от
20 паметта, а тя на свой ред я захранва, се стреми да запази миналото само
21 и единствено в полза на настоящето и бъдещето. Ние трябва да работим
22 така, че колективната памет да не заробва хората, а да ги кара да се
23 чувстват свободни.” 5

24 След окончателно събиране на анкетите и писмените сведения,

25 данните бяха съпоставени и селектирани според информативните си
26 компоненти, запазвайки автентичността на разказите, които съставляват
27 историята на отделните фамилии. Като цяло обаче събраният материал
28 се оказа недостатъчен за оформяне на колективната памет, затова
29 допълнително бяха проучени документи, литература, ръкописи, архивни
30 регистри и други подобни изследвания, съхранявани в обществени
*
Френски историк – бел. пр.
5
Sônia Maria de Freitas. História Oral. Possibilidades e remiscências. Universidade de São Paulo, Faculdade
de Filosofia, Letras e Ciências Humanas. São Paulo: Imprensa Oficial SP. 2002, р. 68.
11
 1 библиотеки, музеи, частни и държавни архиви, така че да се постигне
2 възможно най-голяма яснота относно историята на бесарабската
3 имиграция в Бразилия.

4 В изписването на имената на анкетираните бе потърсена максимална

5 точност, макар че много от тях претърпяват редица промени при
6 изготвяне на емиграционните документи в Бесарабия и при
7 регистрацията на новодошлите в Бразилия, както и в следващи
8 вписвания в гражданските регистри при раждане, брак и смърт, при
9 оформяне на документи за пенсия, здравни и трудови книжки, изготвяне
10 на документи за самоличност на чужденци и др. Например фамилното
11 име Косиков на португалски език се явява в осем варианта: Kossikoff,
12 Cachukuf, Cachikouf, Cochicow, Coschcov, Coschicov, Cosicov и Coscov*;
13 фамилията Кирнев съответно: Chirnev, Kirnev и Kirnieff; Иванов с
14 вариант Иванофф; Лукаревски се появява като Лукемерески, Лукарески
15 и Лукарефски; Стоянов като Stoyanov, Stoianof и Staianov.

16 При подготовката на документите славянските имена и данните в

17 румънските паспорти се попълвали на ръка на двойни страници,
18 съответно на румънски и на френски език. Общият латински корен
19 между езиците спомага за тяхното изписване на португалски6, така че да
20 не се получат прекалено много разминавания. Не така стои въпросът с
21 фонетичната транскрипция. Различното произнасяне на звуците влияе
22 върху изписването на фамилните имена на португалски език и върху
23 поставянето на словното ударение, което обикновено пада на последната
24 сричка, за разлика от българския език. Ето няколко примера: Димо́в/
25 Ди́мов; Греко́в/Гре́ков; Крастано́в/Кръста́нов; Стояно́в/Стоя́нов; Стоило́в
26 /Стои́лов; Волко́в /Во́лков и т.н.

27 Срещат се и куриозни случаи, според предоставените писмени

28 сведения фамилията Яламов има доста странен произход. Без да се
29 гарантира истинността на твърденията, се разказва, че при оформяне на

*
На български вариантите са: Косикофф, Кашукуф, Кашикоф, Кошков, Косиков, Косков – бел. пр.
6
Живите езици от италийската група, произлезли от латински, са: испански, ладино, португалски,
каталонски, провансалски, италиански, романш и румънски.
12
 1 емиграционните документи – дали в Румъния (най-вероятно там), или
2 при пристигането в Бразилия, главата на семейството искал да обясни на
3 чиновника каква професия има. Тъй като не се справял добре, повикал на
4 помощ жена си с думите: “Яла, мо”. Чиновникът помислил, че казва
5 фамилията си и без да се бави го записал, и най-вероятно прекръстил, на
6 Яламов. Със същото фамилно име регистрирал и останалите членове на
7 семейството... 7

8 В официалeн превод на румънски документи от 1923 г. се

9 споменава, че по това време “латиницата вече се използвала в Румъния.
10 Въпреки това се получавало значително разминаване в изписването на
11 имената, тъй като зависело от конкретния чиновник, от неговото
12 образование и култура, от кой район на страната произхождал. Освен
13 това транскрипцията се основавала на фонетичното произнасяне на
14 румънски език. Например фамилното име Чавдар, изписвано като
15 Ciavdar, на португалски се явява във варианта Chavdar (Шавдар)” 8.

16 Бих искал да отбележа, че липсата до момента на систематизирано

17 проучване на бесарабската имиграция ми предоставя неизбежната
18 привилегия да предложа настоящето изследване, като изцяло подкрепям
19 твърдението, че “в днешния глобализиращ се свят, когато хората са
20 заплашени да изгубят връзката със своите корени, усилията за
21 съхраняване на миналото имат огромно значение, защото загубата на
22 историческа памет означава загуба на идентичност”9.

23 Времето все повече ни отдалечава от събитията през 1926 г. и се

24 надявам това мое начинание да не е закъсняло. За съжаление през
25 изминалите години се простихме с най-достоверните източници на
26 информация – действителните участници в тази международна
27 миграция, тръгнали да търсят по-добър живот за семействата си.
28 Надявам се също това скромно проучване да се превърне в стимул за
29 бъдещи разработки, които още по-задълбочено да изследват нашите

7
Виж VІІІ глава.
8
08.08.1980 г., Роберто Жоаким де Оливейра, заклет преводач.
9
Sônia Maria de Freitas. Op. cit. с. 120.
13
1 корени и да поправят евентуалните грешки, неволно допуснати от
2 автора.

14
 1 ПЪРВА ГЛАВА
2 РУМЪНСКА БЕСАРАБИЯ
3 (от 1918 до емиграцията през 1926 г.)
4 УСПЕХИ И ГРЕШКИ СЪПЪТСТВАТ
5 РАЗВИТИЕТО НА ЕДИН НАРОД НАПРЕД.
6 АКО НЕГОВИТЕ УПРАВНИЦИ И
7 САМИЯТ ТОЙ НЕ СЕ ПОУЧАТ ОТ
8 ГРЕШКИТЕ, РИСКУВАТ ДА ГИ ПОВТОРЯТ.

9 През двата века етническо присъствие в Бесарабия българите

10 запазват своя език и традиции, затова се опълчват на опитите на
11 Румъния да заличи националната им идентичност след 1917 г.
12 КРАЙ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1918 г.)
13 Примирието е подписано на 11.11.1918 г., Германия, Австро-
14 Унгария, България и Турция губят войната. Маршал Фош приема
15 капитулацията на Германия във вагон край Компиен, Северна
16 Франция. Днес вагонът, цялата обстановка и участниците в събитието
17 са пресъздадени от восък и се намират в музея на града, в близост до
18 Париж.
19 След приключване на бойните действия германският кайзер –
20 главен виновник за войната, бяга в Холандия, която отказва да го
21 предаде на съюзниците.
22 Подписаният впоследствие Версайски договор е многократно
23 нарушаван. Германия първа пристъпва неговите клаузи – в базата
24 “Скапа Флоу” тя умишлено потопява бойните си кораби, конвоирани
25 от английската морска ескадра, която трябвало да ги получи
26 непокътнати.
27 През 1918 г. “и четиримата владетели на разгромените във
28 войната държави – Германия, Австро-Унгария, Турция и България,
29 губят троновете си, както и руският цар, победен от Германия, който
30 абдикира през 1917 г.”1. Освен трагичните последици от Първата
31 световна война, през 1918-1919 г. испанският грип покосява
32 човечеството.
33
1
Edward Radzinsky. O último Czar. 4ª ed. São Paulo: Ed. Bеst Seller (Círculo do Livro), 1992, p. 65.

1
1 “Мирният договор, наложен от великите сили победителки във
2 войната (САЩ, Великобритания, Франция, Италия), неточно добил
3 популярност като Версайски, е доминиран от пет съображения. Най-
4 непосредственото е падането от власт на редица режими в Европа и
5 появата в Русия на алтернативния болшевишки строй, зовящ към
6 всеобщ бунт, превърнал се в магнит за революционните движения по
7 цял свят. Второ – нуждата от контрол над Германия, която едва не
8 побеждава съюзническата коалиция. По обясними причини интересът
9 на Франция се концентрира именно в тази насока. Трето –
10 необходимост от преначертаване на картата на Европа, за да се
11 омаломощи от една страна Германия, и, от друга, да се запълнят
12 големите празни пространства, появили се в Европа и Близкия изток
13 след едновременния крах на Руската, Хабсбургската и Отоманската
14 империи.”2 ... “Технически Версайският договор сключва мир само с
15 Германия. Паркове и кралски дворци в околностите на Париж дават
16 имена на другите договори: Сен-Жерменски с Австрия; Трианонски с
17 Унгария; Севърски с Османската империя, Ньойски с България”3.
18 През 1916 г. Румъния става съюзник на Русия, като играе
19 второстепенна роля във войната. След избухване на Болшевишката
20 революция през 1917 г. Русия престава да се бие срещу Германия.
21 Подпомагана от Франция, Румъния нахлува в Русия и слага ръка на
22 Бесарабия. Трябва да припомним, че това анексиране е признато от
23 правителството на Украйна. Така лесно може да се разбере защо в
24 последвалата политическа конюнктура – резултат от Първата
25 световна война, Румъния е възнаградена с Бесарабия. За съжаление
26 това поставя началото на пагубно, целенасочено и планирано
27 обезличаване на българското население.
28 Така малка Румъния се превръща в “Романия маре” – Велика
29 Румъния. Тя се разширява, като “отнема Трансилвания от Унгария,

2
Eric Hobsbawm. Era dos Extremos (O breve século XX: 1914-1991). 2ª ed., São Paulo: Ed.
Companhia das Letras, ps. 38/39.
3
Idem, p. 38.

2
1 Буковина от Австрия, Бесарабия от Русия и Южна Добруджа от
2 България 4. Разположена между долното течение на р. Дунав и Черно
3 море, Добруджа е населявана предимно от българи и татари.
4 Положението на Румъния става привилегировано – страната
5 удвоява своята територия и се превръща в “истински
6 многонационален конгломерат”5.
7 Превратната съдба на Бесарабия до 1918 г. може да се очертае по
8 следния начин: 1) По силата на Букурещкия договор (1812)
9 Османската империя я отстъпва на Русия; 2) След Кримската война
10 (1856) и по силата на сключен договор южната й част е върната на
11 Молдова (намираща се под юрисдикцията на Османската империя); 3)
12 През 1878 г. е върната на Русия и 4) през 1918 г. е присъединена към
13 Румъния6.
14 Два извода от Първата световна война не трябва да се забравят –
15 единият е добре очертан от Уинстън Чърчил: “Цената на войната е
16 толкова висока, че може да се сравни с поражението”7, а другият
17 заключава: Историческите събития показват, че основната причина за
18 избухване на Втората световна война се корени в решенията на
19 Версайския договор...
20 БЕСАРАБИЯ СЛЕД 1918 г.
21 За да разберем защо Румъния се бори да интегрира (или по-точно
22 казано да реинтегрира) Бесарабия към своята територия, трябва да
23 знаем8, че румънците, които идват от Трансилвания, заемат цялата
24 равнина на север от р. Дунав, точно там, където се намира Бесарабия.

4
Atlas da História do Mundo. 1ª ed. brasileira (4ª edição por Geoffrey Parker; publicado,
originalmente, pela Times Books, uma divisão da Harper Collins Editores): encartes das edições de
domingo da Fl. São Paulo de 12-03 a 22-10-1995. Ed. Empresa Folha da Manhã S.A., SP, p. 260.
5
Eric Hobsbawm. Ob. cit., p. 40.
6
Atlas da História do Mundo. Ob. cit., p. 224.
7
Fascículo Red Baron, da Equipe Brasoft, com tradução de Cecília Baralotti e Cecília Vilhena, como
complemento do CD F22: Raptor. Ed.: Brasoft/ Sierra on-line,Inc, 1999.
8
John Reed. Guerra dos Balcãs. São Paulo: Ed. Conrad Editora do Brasil Ltda., 2002, p. 225 (trecho
resumido).

3
1 Те обаче започват да губят позиции, защото Унгарската империя
2 слага ръка върху най-процъфтяващата част от Трансилвания, а
3 турският султан дава Буковина на император Йосиф. Бесарабия от
4 своя страна преминава към Русия като компенсация за
5 независимостта на Румъния след Руско-Турската война (1878). Така
6 освобождавайки се от турците 2 милиона румънци попадат под руско
7 господство. Започва насилствена “русификация” на Бесарабия – в
8 училищата и църквите се забранява използването на румънски език,
9 което отдалечава селяните от техните устои и ги превръща в
10 неграмотна и деградирала маса. Това обяснява защо Бесарабският
11 народен съвет (Сфатул Церий) гласува връщането й към Румъния,
12 въпреки силната съпротива на бесарабските българи и гагаузи,
13 подложени на гонения. Доказателство за това са думите на румънски
14 офицер, който признава жестокостите и заявява: “Ние се отнасяхме
15 зле към тях, но заповедите са си заповеди. Нашите началници искаха
16 да изкореним проруските настроения по тези земи. Често пъти се
17 получаваше така, че покрай сухото, гореше и мокрото... Но аз съм
18 офицер и изпълнявам заповедите на правителството и на моя крал
19 Карол!”
20 Все пак привържениците на Русия остават с някаква надежда и
21 често се чуват възгласи: “Ще имаме избори. Гласуването е свободно.
22 Всеки може да гласува за когото прецени. Изборът на народа ще каже
23 чия е Бесарабия - румънска или руска. Искаме свобода при вота за
24 или против анексията. Това ще бъде истински народен плебисцит!”9
25 Тази политическа позиция им коства скъпо – румънците ги подлагат
26 на още по-голям тормоз и гонения. В резултат на това избухват
27 бунтове в селата Кубей, Чийший и Селиогло, потушени по най-
28 жесток начин и с многобройни жертви...

9
Stefan M. Kintchev. Terras da Bessarábia (danubiana). Estranha idéia de um moço. Crônica da terra
natal. Curitiba: Editora Lítero-Técnica, 1960, vol. II, p. 35. (Стефан М. Кънчев. Земята на Дунавска
Бесарабия. Странната идея на един момък. История на родната земя. Куритиба: Литературно-
техническо издателство, 1960, т. II, с. 35. Книгата не е издадена на български език – бел. пр.)

4
1 Така през януари 1918 г. започва нов етап в историята на
2 Бесарабия. Тя попада под румънски гнет, факт, който предизвиква
3 силно недоволство сред българското и гагаузко население. “За Велика
4 Румъния проблемът с малцинствата се оказва още по-голям:
5 унгарският национализъм в Трансилвания, основаващ се на чувството
6 за културно превъзходство, започва, при това с изгледи за успех,
7 освободително движение; в Добруджа българите недоволстват от
8 колонизацията на земите им; в Бесарабия вълненията са постоянни,
9 провокирани от антисемитски и антиболшевишки настроения...” 10.
10 Аграрният въпрос се оказва друг тежък проблем за румънското
11 правителство в новите територии. Той се появява след избухване на
12 руската революция, макар че крал Фердинанд І предлага законови
13 разпоредби за разпределяне на земята, валидни за всяка област. “В
14 Трансилвания тези закони засягат предимно унгарците, най-големите
15 собственици на земя. В Бесарабия срещу тях застават
16 облагодетелствалите се от Болшевишката революция селяни, които
17 разделят земята помежду си”. 11
18 Приетите закони обаче не успяват да раздвижат постепенно
19 парализиращия се аграрен сектор, силно повлиян от слабата румънска
20 икономика, неспособна да осигури необходимите кредити за неговото
21 развитие. Директно и в унисон с останалия свят страната върви към
22 четиригодишната икономическа криза, която избухва през 1929 г.
23 Положението в Румъния се усложнява още повече от безгрижния
24 начин на живот, който богаташите в Букурещ водят по парижки
25 маниер. Без никакви скрупули те продължават традицията от времето
26 на румънските боляри да живеят в лукс и разточителство 12.

10
Georges Castellan. Histoire de la Roumanie, p.77 (Coleção “Que sais-je”). Paris: Presses
Universitaires de France, p. 77.
11
Idem, p.77.
12
Eric Hobsbawm. Ob. cit., p. 40, passim.

5
1 “Съществуват различни гледни точки за бъдещето на Бесарабия,
2 особено на Буджака.” 13 Едно от предложенията е създаване на
3 Буджакска автономна република в състава на Руската федерация. В
4 отговор на това се изказва мнението, че бесарабският въпрос трябва
5 да се реши, като се вземе предвид бъдещето на цяла Бесарабия, която
6 вече се намирала под румънско военно господство 14.
7 Споменахме, че Бесарабският народен съвет – орган на
8 държавната власт в Бесарабия, гласува на 27 март 1918 г.
9 обединяването с Румъния, въпреки противопоставянето на българите
10 и гагаузите, представени от К. Мисирков, който публично изразява
11 своето несъгласие. Много хитро румънското правителство позволява
12 открито обсъждане на въпроса. По този начин набелязва своите
13 противници, много от които подлага на жестоки преследвания. Да
14 припомним и справедливите обвинения за измами в преброяването на
15 гласовете от референдума, проведен сред населението на Татарбунар,
16 което иска присъединяване на Бесарабия към Русия. “Общото
17 недоволство прераства в бунт, който румънските военни потушават
18 бързо и по най-жесток начин чрез масови разстрели, като заставят
19 жертвите сами да копаят гробовете си. Така река Дунав почервенява
20 от кръвта на безбройните мъченици на Татарбунар...” 15
21 В началото на 1918 г. се подлагат на обсъждане и други важни
22 въпроси за населението, в това число и бесарабското, сред които на
23 първо място се поставя въпросът за езика. Преобладаващото мнение е
24 за приемане на молдавския и руския за официални езици, като
25 тяхното владеене е задължително за всички държавни чиновници, а за

13
Откъси от книгата на Иван Грек и Николай Червенков. Българите в Украйна и Молдова.
Минало и история. София, изд. Христо Ботев, 1993 г., с. 161 и 163.
14
Тази кампания е характеризирана по следния начин от К. Мисирков, депутат от Бесарабския
народен съвет: “Румънските войски пристигнаха в Бесарабия не по покана и не според
условията на „Сфатул Церий”, а по собствена инициатива и без всякакви условия.” Цит.:Иван
Грек и Николай Червенков, пос. съч., с. 162.
15
Stefan M. Kintchev. Ob. cit., vol. II, pp. 38 e 39.

6
1 селата се предлага варианта един официален и съответния местен:
2 български, гагаузки, украински или друг език.
3 Румънската окупация среща съпротивата на българите. В село
4 Кубей още през есента на 1918 г. действа нелегална организация, но
5 скоро нейните членове са арестувани. Тя е възстановена през 1923 г.,
6 включвайки жители и на съседни села, но скоро дейността й е
7 разкрита и през май са арестувани 37 души. Две седмици по-късно са
8 разстреляни Петър Шишман от Кубей и Иван Хинев от Чийший. В
9 края на същия месец жандармите без съд разстрелват край Измаил
10 Иван Хаджиогло, Константин Йорданов и Иван Христев.
11 През 1924 г. избухва и Татарбунарското въстание, подпомагано
12 от много бесарабски българи. В с. Селиогло действа група на Съюза
13 на революционните селяни, която оказва помощ на татарбунарските
14 въстаници и в продължение на три години подготвя нов бунт, но
15 властите успяват да проследят и арестуват някои от основните й
16 активисти.
16
17 По време на този повсеместен терор , хората живеят в страх от
18 набези по домовете, нямат спокойствие дори нощем: скачат от
19 постелите си при всеки странен шум, защото знаели какво ги очаква –
20 да станат жертва на масова касапница или безмълвно да наблюдават
21 как румънските жандарми плячкосват домовете им. Всичко това
22 имало своето обяснение: румънското правителство провеждало в
23 действие своя пъклен сценарий, целящ насилствена национализация
24 на земята. Средствата и методите за неговото прилагане нямали
25 значение, при най-малък повод те прибягвали до саморазправа,
26 защото важна била целта – “Велика Румъния”.
27 “След края на Първата световна война Бесарабия е присъединена
28 към Румъния, която започва да провежда целенасочена
29 асимилационна политика спрямо българите и ги подлага на масови
30 гонения – затваря българските училища, преследва българското
31 духовенство, физически изтребва онези, които надигат глас. Едни се

16
Stefan M. Kintchev. Ob. cit., vol. II, pp. 40 e 41 (em uma nossa síntese).

7
1 предават, други търсят изход, за да запазят националната си
2 идентичност. Ние сме народ, твърде ощетен от историята. Така през
3 1926 г. значителен брой бесарабски българи решават да емигрират в
4 Бразилия. Когато проучвах архива на бразилското външно
5 министерство, попаднах на документ от 20-те години (ХХ в.), в който
6 бразилският консул в Букурещ коментира идването на българите в
7 Бразилия. В него той информира, че румънското правителство било
8 склонно да разреши тази емиграция при условие, че хората, които
9 тръгват за Бразилия, владеят чужд език. Разшифровано това
10 означавало, че само българите можели да емигрират, защото освен
11 родния си език, говорели и румънски, за разлика от етническите
12 румънски селяни. Тази дискриминационна мярка променя етническия
13 състав на населението в Румъния, защото тази задължителна
14 асимилационна политика се прилагала не само в Бесарабия”. 17
15 При така създалото се положение съвсем естествено хората
16 започват тайно и без много шум да кроят планове за бягство,
17 привлечени от слуховете за необятните земи в Бразилия и Уругвай,
18 нуждаещи се от работна ръка. В същото време Европа е неспокойна,
19 витае предчувствието за нова война, която можела да засегне всички,
20 включително Бесарабия. Пред нея се очертавало мрачното бъдеще да
21 се превърне в руини, стъпкана от чуждия ботуш.
22 В началото на 20-те години на 20 в. се образуват нови български
23 села в Бесарабия като Троян, Димитровка, Нови Кортен,
24 Александровка и др. Именно тогава част от българите се заселват в
25 неголеми селища на Кагулския уезд, като в редица случаи
26 представляват относително мнозинство от жителите им: Урсоая, Нова
27 Ларга, Лопацика 18 .
28 “Изтормозени от липсата на земя, на работа и средства за
29 прехрана мнозина, особено младежите, търсят по-добра участ и
30 работа в Добруджа, в румънските градове Яш, Галац, Констанца. Към

17
Румен Стоянов. Информация по електронна поща от 03.04.2003 г.
18
Иван Грек и Николай Червенков. Пос.съч., с. 164-166.

8
1 средата на 20-те години (ХХ в.) в Бесарабия се вербува евтина
2 работна ръка за плантациите в Бразилия, Уругвай и други страни на
3 Южна Америка. Тъкмо тогава 42 семейства от Кортен напускат
4 родните места. 70 семейства заминават от Хасан Батър, около 200 от
5 Чийший. По някои данни само за Бразилия по това време заминават
6 10 000 хиляди бесарабски българи, главно от малоимотни семейства.
7 Мнозина скоро се връщат, но повечето, преодолявайки огромни
8 трудности, успяват да се закрепят, да се сдобият със стопанства, да
9 станат предприемачи, фермери, дейци на науката и културата.
10 Техните потомци от края на 50-те години (ХХ в.) установяват връзка
11 с роднините си в Бесарабия. Имигрантът Стефан Кънчев описва своя
12 живот и живота на другите българи-преселници от Бесарабия в
13 книгата “Странната идея на един момък”, издадена в два тома през
14 1964–1969 г. в Бразилия на португалски език. През 80-те години (ХХ
15 в.), когато по-старото поколение си отива от този свят, връзките на
16 българските преселници с родните места фактически прекъсват” 19.
17 В общи линии това е картината, която се опитах обективно да
18 представя, отразяваща положението в Бесарабия и повлияла върху
19 емиграционните процеси през 30-те години (ХХ в.) в посока Латинска
20 Америка.
21 ПОЛИТИКА20
22 В началото на 1918 г. немското население, живеещо в областта
23 около Акерман, заявява на своя конгрес, че “Учредителното събрание
24 на единната Руска република” трябва да реши съдбата на цяла
25 Бесарабия. Този и други опити от страна и на останалите групи от
26 населението на Бесарабия не повлияват върху нейната съдба. Тя е
27 решена по военен път, подпомогната от органа на държавната власт в
28 Бесарабия “Сфатул Церий”, който с мнозинство гласува
29 присъединяването на Бесарабия към Румъния. При това положение

19
Пак там.
20
Информацията в частите ПОЛИТИКА и СТОПАНСКИ ЖИВОТ, е подбрана от вече
цитираната книга на Иван Грек и Николай Червенков „Българите в Украйна и Молдова.
Минало и настояще”, с. 161, 168, 169, 170, 171, 172, 177, 178, 180 и 181.

9
1 много български семейства са принудени да сменят местоживеенето
2 си и се преселват в села и градове, където да се чувстват по-спокойни
3 и защитени.
4 Този миграционен процес води до разпиляване на българското
5 население, смесването му с други етнически групи, включително
6 молдавска и румънска. По този начин българите стават жертва на
7 един насилствен и постепенен асимилационен процес, провеждан от
8 страна на Румъния. Наблюдава се включително тенденцията за
9 румънизиране на имената. През март 1918 г. е издаден и “Закон за
10 национализация” с явната цел да лиши от земя чуждите етнически
11 групи, за чието прилагане се използва основно армията.
12 Все пак Парижката конвенция задължава Румъния да спазва
13 основните граждански права на малцинствата - да упражняват своята
14 култура, религия, език, да имат право на образование. Конвенцията е
15 подписана като допълнителен протокол, отнасящ се до Бесарабия, на
16 28 октомври 1920 г. в Париж.
17 Три години по-късно тези международни гаранции за правата на
18 малцинствата намират място в националното законодателство, за да
19 бъдат прилагани за всички общности на територия на Велика
20 Румъния.
21 За съжаление от страна на Румъния това се оказва политически
22 акт на мним либерализъм, целящ да заблуди българите. Те обаче не се
23 поддават и продължават да настояват за връщането на Бесарабия към
24 Русия. Това кара правителството да назначи румънци в
25 администрацията и полицейските участъци на българските и гагаузки
26 села. Така на практика Велика Румъния всъщност прилага свое
27 собствено законодателство, отговарящо на завоевателната й
28 политика.
29 Все пак остава в сила избирателното право и свободната
30 парламентарна дискусия, фактори, които позволяват по волята на
31 народния вот, българи да бъдат издигани и съответно да стават
32 кметове, депутати и сенатори. Те обаче предвидливо защитават

10
1 интересите на румънските партии, в които членуват, за да не бъдат
2 нарочени за противници на водената от Румъния агресивна политика.
3 В междувоенния период се засилват контактите на бесарабските
4 българи с България, където официалните кръгове и обществеността
5 проявяват интерес към тяхната съдба. Значителна роля в това
6 отношение играят българите, родени в Бесарабия, които живеят в
7 България. Още през март 1918 г. те внасят в българското
8 правителство “Мемоар от бесарабските българи, граждани на
9 Царството”. В него подробно представят историята на бесарабските
10 българи, особено техния принос за Освобождаването и развитието на
11 България, за взаимоотношенията й с Румъния и Русия. Документът
12 завършва с призив за “застъпничество на българското правителство в
13 предстоящите мирни преговори в Букурещ”, където да се уговорят и
14 гарантират свободи и правдини за бесарабските българи. Авторите
15 настояват за “право за административно самоуправление, създаване
16 на културни и стопански учреждения и сдружения, пълна свобода на
17 българския печат и книжовни предприятия, национална просвета и
18 църква, неприкосновеност на собствеността” и т.н. “Мемоарът” е
19 съставен от известни български държавни и обществени дейци: Ал.
20 Теодоров-Балан, Ал. Малинов, Д. Николаев, И. Титоров, Вл. Дякович,
21 В. Маринов, Хр. Камбуров, Г. Калинков и Г. Занетов и е подписан от
22 още 57 българи, родени в Бесарабия.
23 Няколко месеца след това обръщение в София под
24 председателството на първия ректор на Софийския университет Ал.
25 Теодоров-Балан се провежда събрание на бесарабските българи, на
26 което се създава Съюз на бесарабските българи в България. В Устава
27 на дружеството се определя неговата цел: духовно единение на
28 бесарабските българи... осигуряване на вътрешна свобода на тия
29 българи за национално-културното им развитие и напредък чрез
30 църква, училище, книги, събрания и сдружения... духовна и
31 веществена взаимност и подкрепа между бесарабските българи и
32 българите в Царството, грижи за осигуряване поминъка на

11
1 бесарабските българи и др. Своите задачи и цели, а също и
2 вижданията си за бъдещето на бесарабските българи Съюзът посочва
3 в “Мемоар” от 1 март 1919 г. до Парижката мирна конференция. В
4 него специално се подчертава, че българите в Бесарабия имат право
5 на национално самоопределение.
6 Основна задача на Съюза, освен гореспоменатите, е да ангажира
7 българското правителство с оказване на помощ на бесарабските
8 българи, за да продължат да развиват националната си култура.
9 Когато през 20-те години (ХХ в.) бесарабски българи започват да се
10 преселват в България, Съюзът поставя въпроса за предоставяне на
11 българско гражданство. По негова инициатива на 16 февруари 1923 г.
12 Народното събрание гласува “Закон за допълнение на чл.33 от Закона
13 за заселване на бежанците и обезпечаване на поминъка им”. Съгласно
14 него лица от български произход, изселили се от Бесарабия и Русия, и
15 заселили се в пределите на България с разрешение от
16 Министерството на външните работи и Народното здраве, стават по
17 право български поданици, след доказване на българския си
18 произход. Трудности съпътстват тази процедура, понякога минават
19 години, но така или иначе през този период стотици бесарабски
20 българи са настанени в България и получават българско гражданство.
21 Именно публикуването на “Мемоар от бесарабските българи,
22 граждани на Царството” през 1918 г. кара българското правителство
23 по време на мирните международни преговори, проведени в Букурещ,
24 да прояви интерес по отношение правата и свободите на бесарабските
25 българи, като административна автономия, създаване на културни
26 институции, свобода на словото, образование, религиозна
27 толерантност, неприкосновеност на собствеността и др.
28 В периода 1919–1920 г. Съюзът на бесарабските българи в
29 България изпраща свои представители на международни форуми,
30 обръща се към Лигата на нациите и други международни организации
31 с призив да окажат въздействие върху Румъния да подпише
32 договорите.

12
1 СТОПАНСКИ ЖИВОТ
2 Между 1918 - 1924 г. в Бесарабия се провежда аграрна реформа,
3 която предвижда частично връщане на земите, които царското
4 правителство конфискува от българските и немските земевладелци
5 още през 1915 г., и преди всичко преразпределение за изкупуване на
6 част от помешчическите владения и манастирски земи за оземляване
7 на бедните селяни в Бесарабия, в това число и българите. За
8 получените парцели селяните трябвало да изплащат на държавата
9 големи суми. Земята се изземвала от онези, които не внасяли навреме
10 две половингодишни вноски.
11 По това време малобройна, но икономически твърде силна група
12 представляват заможните селяни – българи, сред които Ф. Петков от
13 Кортен; Г. Димитров, Н. и В. Арикови от Твърдица; Коеви, Ф.
14 Буруков от Чийший; И. Дожа от Гюлмян; К. Сукман, Ф.Рошев и
15 Бойков от Кирсово.
16 Дълго време след Първата световна война българските села в
17 Бесарабия не могат да достигнат предвоенното равнище на реколтата.
18 През първото десетилетие на румънския период намаляват лозята,
19 овощните градини, посевните площи, добивите на селскостопански
20 култури. Например зърнодобивът в Кубейската община през 1924 г. е
21 почти наполовина в сравнение с 1917 г. Особено неплодородни се
22 оказват 1925, 1928 и 1935 г.
23 Бедните и средните селски стопанства са слабо снабдени с тяга и
24 оръдия на труда, земята се обработва примитивно. Малките парцели
25 не осигуряват средния екзистенц-минимум на едно семейство, оказват
26 се нерантабилни поради ниските цени и липсата на пазари.
27 ОБРАЗОВАНИЕ
28 “Болград е основан през 1819 г. от български преселници на
29 мястото на с. Табак. През периода 1856–1878 г. той е в пределите на
30 Молдова. Градът бързо се формира като културен център на
31 българските колонии в Бесарабия. Освен знаменателното освещаване
32 на величествения храм “Свето Преображение Господне”, друг знаков

13
1 момент в развитието на селището е откриването на първото българско
2 общообразователно училище. Това е прословутата Болградска
3 гимназия “Св. св. Кирил и Методий” (Народно централно училище в
4 Болград), учредена на 28 юни 1958 г. с правителствена грамота
5 (хрисовул) на молдовския княз Н. Богориди. Болградската гимназия
6 изиграва много голяма роля в българското Възраждане, бесарабските
7 българи участват в Опълчението и в Руско-турската освободителна
8 война. Гимназията подготвя първите политически, просветни и
9 културни дейци в България след Освобождението, които спомагат за
10 възстановяване на българската държавност.
11 Болград постепенно се превръща в символ на съхраненото
12 българско самосъзнание, а “Свето Преображение Господне” е най-
13 величественият за времето си храм – прослава на светата християнска
14 вяра и българска духовност.
15 Бесарабските българи имат големи заслуги към прародината
16 България и значими проекции в националната и културната ни
17 история”21.
18 Румъния завладява Бесарабия с одобрението на парламента и
19 през първите десет години от румънското господство там22,
20 образователното ниво на българското население бележи значителен
21 спад. В началото образованието е задължително, но много деца не
22 ходят на училище.
23 През 1917 г. румънците премахват изучаването на руския език,
24 като по този начин се опитват да намалят силното влияние на Русия
25 там. През този период Съюзът на бесарабските българи в България
26 развива активна обществена дейност. Проблемите на българите в
27 Бесарабия се посрещат с разбиране от техните събратя в България,
28 които призовават за засилване на контактите с тях. За отбелязване е и
29 официалната позиция на България спрямо бесарабските българи в

21
Елена Николова. Списание ЕК “29 октомври – Ден на бесарабските българи”, юни 2003 г., с.
32, 33.
22
Текстът, който следва, е резюме от информация, съдържаща се в: Иван Грек и Николай
Червенков. Пос.съч., с. 171-181.

14
1 периода 1919–1920 г. Естествено правителствените кръгове в
2 България вземат под внимание сложността на отношенията между
3 СССР и Румъния по бесарабския въпрос. Явният интерес от тяхна
4 страна към съдбата на бесарабските българи можел да усложни
5 допълнително отношенията между България и Румъния и да повлияе
6 върху решението на въпроса за връщането на Южна Добруджа –
7 главната цел на българската дипломация. Същевременно те си дават
8 сметка, че проблемът за Южна Добруджа е обвързан исторически с
9 проблема за Бесарабия и решението им е взаимосвързано. Като
10 избягва открития дипломатически демарш по отношение на
11 бесарабските българи, българското правителство поддържа широката
12 обществено-политическа и културна дейност на Съюза на
13 бесарабските българи в България, целяща да защити политическите
14 права ва българите в Бесарабия, да ги подпомогне в развитието на
15 националната им култура. То отпуска на дружеството определена
16 сума за покриване на нуждите му, обсъжда предложенията на Съюза,
17 като ги взема предвид в своята дейност при разглеждане на
18 законодателните актове. Освен това възлага на дипломатите в
19 Букурещ да изучат положението на бесарабските българи.
20 Отначало румънските власти не пречат на създадените тогава
21 български училища, които функционират до 1922–1924 г. във всички
22 български села. За тази цел в Болград спешно се организират курсове
23 по български език за учители. Слушателите получават свидетелство,
24 че са завършили курсове на “Българо – гагаузко – немската просветна
25 комисия в Бесарабия”. Ръководи ги отначало депутатът К. Мисирков,
26 а преподаватели по български език са Георги Митанов и Михаил
27 Паничерски, по история Димитър Ямболов и др.
28 Болград се превръща във важен културен и просветен център. От
29 България идват учители, изпращат се 5000 български книги и
30 учебници. Започва отпечатването на литература на български език.
31 Много книги се издават и в самия град, което говори за плодотворен
32 период в развитието на образованието и просветата. Паралелно с това

15
1 значително внимание се отделя и на румънския език. Но през 1925 г.
2 всички български училища се преобразуват. Въвежда се обучение
3 само на румънски език. Властта принуждава възрастното население
4 задължително да изучава румънски език във вечерни и неделни
5 училища.
6 Според публициста Димитър Минчев, българин от Добрич,
7 Болград става “втори център за култура и литературно творчество в
8 румънска Бесарабия” след Кишинев. Там се създава силно
9 литературно обединение на румънски език, което се групира около
10 списанието “Буджакул”. В него се публикуват произведенията на
11 млади и талантливи българи – поети и писатели: Тодор Ненчев,
12 Владимир Каварнали, Иван Сулаков и др. Наред със споменатото
13 списание на румънски език в Болград се издава “Ново поколение”.
14 Сулаков е роден в Болград, който след завършване на
15 Болградската гимназия, живее в Букурещ и пише на румънски език.
16 Първият му роман е озаглавен „Възраждане”. После се появяват
17 редица научно-публицистични произведения: “Мнемоника”,
18 “Възпитание на волята”, “Телепатия”, издава и научно списание. В
19 романа си “Записки на един гладен човек” Сулаков под формата на
20 дневник разказва за трагедията на един младеж от Болград, който
21 след завършване на училище се скита из столицата на Румъния с
22 надежда да намери работа и прехрана” 23.
23 Съюзът на бесарабските българи насочва своята дейност
24 предимно в културната и образователната сфера, като специална
25 заслуга има в изучаването на историята и културата на бесарабските
26 българи 24. Без съмнение влиянието на Съюза е силно, така през 1929
27 г. в своя “Апел” той характеризира просветната политика на Румъния
28 спрямо българите в Бесарабия така: “…всичките ни църкви и
29 училища до едно, без изключение са отнети и румънизирани,

23
Иван Грек и Николай Червенков, пак там, с. 172.
24
Пак там, с. 179.

16
1 българската реч и книги изхвърлени и заменени с румънски,
2 свещениците и учителите българи отстранени”.25
3 Предишната политика на русификация, провеждана от руското
4 правителство по отношение на българите и цялото неруско население
5 на Бесарабия, се заменя с политика на румънизация.
6 Възможността българските младежи да получат средно
7 образование, да не говорим за висше, става илюзорна за по-голяма
8 част от тях, предвид скъпо струващото обучение.
9 Интересът към историята на бесарабските българи води до
10 реализиране през 1930 г. на редица проучвания, които събират
11 материал за обработка, анализ и класифициране с цел запознаване на
12 българската общественост с тяхното историческо минало.
13 За тези проучвания Съюзът се обръща към видни български
14 учени, които по примера на академик Н. Державин да проучат
15 историята на българските преселници. В резултат на това между 1920
16 и 1930 г. в българските вестници, в списанията “Отец Паисий” и
17 “Просвета” редовно се публикуват научни и литературни материали
18 за историята на бесарабските българи. Така във връзка със
19 стогодишнината на църквата “Св. Преображение Господне” и 80-
20 годишнината от основаването на Болградската гимназия, през 1938 г.
21 на 12 страници еднократно излиза специален вестник “Българска
22 Бесарабия”.
23 По време на тези две чествания се издига призивът: “Нека денят
24 на освещаване на храма се превърне в голям празник – Ден на
25 бесарабските българи. Нека съвременна България тачи спомена за
26 своите сънародници, извършили подвига на преселението, които вече
27 два века поддържат жива връзката си с прародината, съхраняват
28 своята вяра, език, традиции, жертвоготовно подпомагат нашето
29 Отечество в най-тежките периоди от историческото му развитие”26.

25
Пак там, с. 171. Следва обобщен текст от с. 171 и 179.
26
Елена Николова, пос. статия, с. 33.

17
1 През същата 1938 г. проф. Г. Генов с увереност заявява, че “в
2 най-близко бъдеще нашето желание за още по-тесни културно-
3 просветни връзки с Бесарабия ще бъде реализирано”27.
4 Съюзът на бесарабските българи в България публикува още
5 редица статии, включително на други езици. Той внимателно
6 наблюдава положението на българите в Бесарабия, като информира
7 българските власти. Така в навечерието на Втората световна война
8 Съюзът разгласява документа “Задачите на правителството”, състоящ
9 се от 11 точки, които поставят на дневен ред необходимостта от
10 разпространяване на повече българска литература в Бесарабия;
11 настоява български печатни издания да има в Букурещ и в Бесарабия;
12 да се съдейства за откриване на български културни клубове в
13 Бесарабия, да се привличат към тях повече бесарабски българи; да се
14 учредяват стипендии за бесарабските българи; да се открие в Букурещ
15 българско студентско общежитие и т.н.
16 Българите и гагаузите винаги са поддържали своето национално
17 самосъзнание независимо от това дали са част от многонационалния
18 състав на други държави в Европа (като Русия, Украйна, Молдова,
19 Казахстан, Македония и др.), или са интегрирани в американския
20 континент.
21 В днешно време контактите с бесарабските българи се
22 осъществяват от обществени и частни организации в България, които
23 развиват и подкрепят различни дейности. Водещо място заема
24 Държавната агенция за българите в чужбина, която поддържа връзка с
25 българските общности по цял свят. Тя отделя специално внимание на
26 българите в Украйна и Молдова и подпомага усилията им да запазят
27 своя език, фолклор и традициите.
28
29

27
Иван Грек и Николай Червенков. Пос.съч., с. 180.

18
1 ВТОРА ГЛАВА
2 ЖИВОТЪТ НА ИВАН В БЕСАРАБИЯ ДО 1926 г.
3 Разкажи за своето село и ще бъдеш универсален. ∗
4 Един ден през 1916 г. малкият Иван – десетгодишен хлапак, се
5 опитвал да хитрува пред майка си Елена. Времето за чай
6 наближавало, но той нямал търпение да опита поне едно парче от
7 топлата милина∗∗, току-що извадена от калената пещ. Такива пещи
8 имало във всеки двор на Селиогло и по цяла Бесарабия, откъдето
9 винаги ухаело на топъл хляб.
10 Къщата била скромна, но просторна и както повечето в селото
11 разполагала с половин декар двор. В едната му половина растели
12 няколко плодни дръвчета, а в другата под навес стояла
13 четириколката, основно средство за придвижване и полска работа.
14 Там се намирал и оборът за двата коня, кравата и няколкото овце.
15 Всяка стопанка имала градинка, в която с изключение на зимата
16 винаги имало разцъфнали цветя.
17 Повечето селски къщи се състояли от две големи стаи със
18 скромна, ръчно изработена покъщнина. Многобройните членове на
19 семейството спели на сламеници, а дрехите държали в ракли или
20 подреждали в гардероби без врати. В кухнята горяла печка на
21 дърва, вода вадели от бунара на двора, а встрани от къщата се
22 намирала непретенциозната постройка на селския нужник. Всяка
23 къща разполагала с изба, където държали хранителни продукти,
24 зимнина и напитки.
25 Бесарабия била разделена на уезди*** с множество разпръснати
26 села. В по-големите властта се представлявала от няколко
27 чиновници, които решавали дребни въпроси, свързани с търговски
28 спорове, плащане на данъците и др., а за по-важните ходели до най-
29 близкия окръжен център.

∗
Универсален в смисъл всеобхватен. Авторът преписва тези думи на Л.Н.Толстой – бел.пр.
∗∗
вид баница – бел.пр.
***
окръг – бел.пр.

1
1 Хората се занимавали предимно със земеделие. От сутрин до
2 вечер всички били на полето, заети с обработката на земята – оран,
3 сеитба, копане, прибиране и съхраняване на реколтата. Мъже, жени,
4 млади и стари, всички се включвали в кърската работа. Помагали и
5 децата, по-големите водели конете по браздата, а бащите им
6 натискали колкото се може по-надълбоко палешника на дървеното
7 рало и проправяли дълги, прави бразди в тази превъзходна земя.
8 Понякога се наблюдавала печалната картина жената да оре, а мъжът
9 да води коня...
10 Бесарабските българи и гагаузи притежавали дребни
11 стопанства, но предпочитали да живеят в селата и градовете. Така
12 се чувствали по-защитени и можели да си помагат взаимно.
13 Малкият Иван, все още пощаден от работата на полето, се
14 навъртал около майка си и помагал вкъщи. Бил огладнял и много
15 искал да опита от милина, но трябвало да отклони вниманието й.
16 Той застанал на входната врата, изпляскал с ръце, след това със
17 светкавична бързина заобиколил къщата и за секунди се озовал
18 пред кухненския прозорец. С ловко движение се пресегнал и
19 грабнал едно голямо, изпускащо пара парче, което майка му току-
20 що била сложила в чинията, докато тя отивала да види кой я вика на
21 вратата.
22 Било наистина едно щастливо детство, съпътствано от много
23 радостни мигове и приятни изживявания сред близки и роднини.
24 Иван непрестанно усещал любовта и грижата на своите родители,
25 които го учели на труд, упоритост и воля, за да се бори и
26 преодолява трудностите…
27 Момчето имало много приятели – неговия адаш Ванката или
28 Ванечка, както още му викали, Петя, Анушка, Василий, Мишка,
29 Семьон, Гриша и още куп съседски деца, които се събирали и
30 играели по дворовете.

2
1 Край селото растели къпинови храсти, поляните били обсипани
2 с цветовете на жълтугата, а сред тях подскачали, изпънали шии
3 напред, плашливи яребици.
4 По различни поводи - хора, веселби, религиозни празници,
5 млади и стари се събирали на прашното мегданче пред църквата.
6 Децата се надбягвали с чували, а на Великден изпробвали кое яйце
7 е най-здраво.
8 Такъв бил обикновеният селски живот, затворени в своята
9 общност хората спазвали традициите и обичаите и малко били
10 онези, които познавали съседните села и градове. Ходели дотам
11 предимно да продават или разменят селскостопанска продукция -
12 царевица, ечемик, жито и част от вълната, защото повечето я
13 използвали, за да си направят топли дрехи за зимата. От града
14 купували основно сол, лекарства и газ. Ползвали също прекупвачи,
15 обикновено евреи, които обикаляли с каруци и изкупували
16 реколтата.
17 В селата нямало електричество и вечер по улиците
18 проблясвали само няколко газени фенера.
19 Това население се отличавало със своята работливост,
20 сплотеност, почит към традициите, патриотизъм, независим дух и
21 дълбока религиозност. Всички носели кръст на гърдите си и по
22 всяко време се кръстели, отправяйки молитва към Всевишния:
23 “Господи, помилуй!”. Не пропускали неделната служба, която
24 продължавала от 7,30 до 12,00 часа1. Обикновеното богослужение
25 траело около два часа и събирало хората дори в делник, които се
26 отправяли към църквата, водени от най-чиста православна вяра.
27 Около запаленото кандило подреждали семейните икони и всеки
28 път, когато минавали край тях или коленичели, вперели поглед в
29 образите на светците, те се кръстели с благодарствени молитви на
30 уста. Тази дълбока религиозност и вяра в свръхестествените сили ги

1
Константин Терзи, имигрант, родом от с. Московей, Бесарабия. Устен разказ, записан на
14.02.1996 г. от изследователката Соня Мария де Фрейтас. Сектор „Устна история”, Музей на
имиграцията в Сао Пауло. Тетрадка №4, с.7.

3
1 карала да слагат запалена свещ между пръстите на мъртъвците, за
2 да осветява пътя им към отвъдното. Вярвали, че ако човек си отиде
3 без този ритуал, само молитвите на свещеника можели да помогнат
4 на душата му да отиде на небето.
5 Израз на своята набожност хората давали и в ежедневното си
6 общуване, като винаги си пожелавали един другиму „Бог да те
7 благослови!” Отнасяли се с благоговение към руския император и
8 императрица и с плам отправяли молитва „Боже, Царя храни!”…
9 Всичко това било част от детството на Иван...
10 “Май е най-хубавият месец от годината в Бесарабия: птичките
11 пеят, цветята разцъфтяват, акациите се гиздят в новата си премяна,
12 ароматът им се просмуква навсякъде и цялата земя ухае
13 неповторимо. Докъдето поглед стига се виждат нивя с изкласило
14 жито и царевица. Ако човек можеше да премахне злото и
15 нещастието, това място щеше да е Раят на земята!”2
16 “Пъстри пеперуди танцуват на воля и придават още по-голяма
17 красота на този изумителен пейзаж. Това е времето, когато може да
18 се чуе мелодичният глас на орехчето и да се наблюдава
19 дългоочакваното завръщане на щъркелите. Един след друг те
20 прииждат, кръжат над гнездата си, а след това отпускат в тях
21 уморените си крила. Тези гнезда стоят там от години, хората не ги
22 докосват, за тях щъркелите са свещени птици, олицетворяващи
23 „семейните ценности и завръщането у дома.”3
24 Разказват, че в едно българско село между Иваново и Русе,
25 “един щъркел си направил гнездо върху електрически стълб и всяка
26 година се завръщал там, без да го е грижа за евентуалните
27 опасности. Кметството безуспешно се опитвало да отстрани
28 птицата, накрая на всеобщо събрание селяните решили да издигнат

2
Stefan M. Kintchev. Ob. cit., p. 205.
3
John Reed. Guerra dos Balcâs. São Paulo:Ed. Conrad Editora do Brasil Ltda., 2002, p. 79.

4
1 друг стълб, така че щъркелът да се завръща необезпокояван в
2 гнездото си.”4
3 Лятото продължавало от юни до края на август. За кратко
4 време ставало горещо и топлите дрехи се сменяли с ленени, някои
5 украсени с цветни шевици. Слънцето залязвало късно, дори към
6 девет и половина било светло като ден. Завърнали се от полето,
7 хората използвали това време да свършат някоя работа из двора, да
8 седнат на раздумка със съседите или да посетят близки и роднини.
9 През есента прибирали реколтата, хората усърдно подготвяли
10 зимнината, на която разчитали, за да изкарат тежката зима. От
11 септември до ноември листата на дърветата пожълтявали, клоните
12 се оголвали и заприличвали на призрачни видения, брулени от
13 силния вятър и непрестанния есенен дъжд. В края на сезона и с
14 приближаването на студените дни, по високите клони на дърветата
15 се събирали прелетните птици, готови да заминат за топлите
16 страни.
17 Такъв бил обкръжаващият свят на малкия Иван, в който той
18 живеел с родителите и двете си по-големи сестри Мина и Калина.
19 Повечето бесарабски българи били бедни хора, обработвали
20 земята, наследена от техните предци, които напуснали България, за
21 да търсят спасение от турския гнет. Иван бил потомък на тези
22 първопроходци, които положили огромни усилия, за да облагородят
23 равнинната бесарабска степ. Там те основавали нови села и градове,
24 които наричали с имената на родните си места.
25 Малкият Иван Косиков обичал да излиза край село, да гони по
26 полето бягащите яребици и да се ослушва дали ще чуе кукувицата -
27 предвестницата на пролетта. Забавлявал се да наблюдава и хитрата
28 сврака, която щом намирала някой орех, издигала се високо в
29 небето и го пускала да се счупи, след което изяждала скришом
30 вкусната му ядка. Наслаждавал се и на скореца – черна птичка,

4
Cláudio Magris. Danúbio. Tradução de Elena Grechi e Jussara de Fátima Mainardes Ribeiro. R. de
Janeiro: Rocco, 1992, p.361/362.

5
1 малко по-едра от врабчето, изкусен певец и невероятен имитатор на
2 другите пойни птици. През лятото с интерес наблюдавал
3 щъркелите, а песента на славея го омайвала с вълшебните си трели.
4 Богат и разнообразен бил птичият свят в Бесарабия – орли, ястреби,
5 пъдпъдъци, очилати бухали и сови, грациозни лебеди, различни
6 видове патици и гъски, фазани, дори розови пеликани.
7 Възпитан в духа на българските традиции, Иван знаел какво
8 означава символичното посрещане с хляб и сол, обичал да слуша
9 народните песни. Много от тях публикува в книгата си Стефан М.
10 Кънчев, в раздела за български народни песни “Кавал и Гайда” 5. (В
11 една от тях момък заявява: “Аз ще се оженя за умна мома, която
12 знае кой е Шекспир, Цицерон, Соломон, Аристотел и Толстой и
13 свири хубаво на пиано.”*)
14 Наред с българските песни, Иван научил да пее и руски, сред
15 които легендарната “Волга, Волга”. А когато на мегдана млади и
16 стари извивали празнично хоро, хващал се и той да учи сложните
17 му стъпки. Помнел много весели истории, които се разказвали за
18 различните заселници в Бесарабия – германци, българи, молдовци.
19 Една от тях шеговито обяснявала как по мравките можело да се
20 разбере кои са стопаните на земята. Ако влачели към мравуняка
21 парченца колбас, били германци; ако товарът бил обелки от чесън -
22 българи, а когато носели царевични зърна - молдовци 6.
23 Сватбените тържества продължавали с дни и събирали
24 роднини от близо и далеч. Веднъж двама души, които живеели в
25 различни села, тръгнали на сватба. Всеки подготвил каруцата си,
26 теглена от гиздави коне, и потеглил рано, защото го чакал дълъг
27 път. Конете препускали с всички сили и понеже били тръгнали от
28 две противоположни места, в един момент пътища им се пресекли.
29 Двете каруци почти се опрели една в друга, за малко да се обърнат.

5
Stefan M. Kintchev. Ob. cit., fascículo II, do v. II, p. 137.
*
Вероятно става дума за градски фолклор – бел.пр.
6
Stefan M. Kintchev. Ob. cit., vol. I, p. 252.

6
1 Тогава двамата подпийнали сватбари слезли и започнали да се
2 карат, едва не стигнали до бой. Като излели гнева си, качили се
3 обратно на каруците и продължили по пътя, без да подозират че
4 пътуват в една посока. Разбрали това, когато пристигнали на
5 сватбата, но не се укротили, напротив продължили да си разменят
6 гневни погледи. Бащата на булката отишъл при тях, представил ги
7 един другиму и се оказало, че двамата скандалджии били роднини.
8 Историята завършила щастливо, те се прегърнали, разцелували и
9 отишли да опитат от сватбарското вино, за да отпразнуват
10 неочакваното си запознанство.
11 Песни, танци и богата гощавка имало на всяка сватба. Всички,
12 млади и стари се веселели, а масите непрекъснато се отрупвали с
13 вкусни ястия. Без прекъсване и умора тържеството продължавало
14 ден и нощ. В изобилие се леело вино и ракия, не липсвали и по-
15 сладки питиета, по-специално така наречения кюмел – ликьор,
16 овкусен с кимион.
17 В неделя не се работело. Младите булки излизали и сядали на
18 дълги пейки пред къщи да се видят и поприказват със съседките.
19 Когато минавали възрастни хора, те ставали и се покланяли. Стояли
20 прави, докато не отминат или не получат разрешение да седнат.
21 Знак на най-голяма почит било младите да целунат ръка на по-
22 възрастните, дори на непознати. За почивка и раздумка пред къщи
23 се събирали и останалите членове на семейството, любима
24 занимавка на всички били печените слънчогледови семки.
25 Родителите имали грижата да намерят невяста на сина си -
26 традиция, която се спазвала строго. Един човек искал да ожени
27 сина си и дълго мислил как да му намери добра и работлива
28 невяста. Той натоварил една кола със сливи и тръгнал по селата да
29 ги продава, като викал: “Давам сливи за смет, сливи за смет!”. Така
30 успял да привлече вниманието на жените. Една излязла от къщи с
31 цял чувал боклук, като се хвалела че още може да донесе и питала
32 вярно ли е, че срещу този боклук ще получи сливи. А старецът

7
1 хитро отговарял: “Разбира се, сливи за смет продавам!”. И втора
2 мома с не по-малко боклук получила сливи, след нея още и още.
3 Всички доволни, а сливарят не можел да се насмее и нарадва. Най-
4 после дошло едно хубаво момиче. То стискало в една кърпа малко
5 смет, но и на него му се искало сливи да си купи, затова рекло на
6 сливаря: “Чичо, и повече смет щях да донеса, ама нямаме. Тази
7 също не е от нас, дадоха ми я съседите, задето им помагах да
8 пометат. Ще ми дадеш ли малко сливи?”. Човекът, като чул това,
9 много се зарадвал, защото знаел, че такова чисто и работливо
10 момиче, което не държи вкъщи прашинка смет, ще бъде добра
11 къщовница. И той я поискал за снаха. Оженил сина си за нея и
12 много сполучил...” 7
13 Майката държала най-малките деца да са около нея. Нейното
14 обсебване било до такава степен, че пречело на учението им. Тя
15 била тази, която решавала дали да се лиши от помощта им вкъщи,
16 или да ги пусне на училище. Според родителите, децата можели да
17 напуснат родния дом, когато дойдело време да се задомят, с
18 изключение на най-малкото. По традицията нему се падало
19 задължението, дори да има семейство, да се грижи за старите
20 родители, чиято дума била закон за всички.
21 “През лятото, преди войната от 1914 г., в Хасан Батър можеше
22 да се наблюдава следната картина: вършитбата е в разгара си,
23 навсякъде по дворовете се вижда разпиляна слама. В средата на
24 хармана тежка диканя, влачена от коне или волове, натрошава с
25 набитите по нея парчета кремък стъбла и класове. Една след друга
26 от полето прииждат каруци, натоварени със златни снопи.
27 Купищата слама все повече се увеличават, а това означава добра
28 реколта. Селяните не подгъват крак, стават в ранни зори и още по
29 тъмно се отправят към нивите. Хубавото време трябваше да се
30 използва, защото не се знаеше какво ще бъде на следващия ден...

7
Stefan M. Kintchev. Ob. cit., vol. I, p. 92-3.

8
1 По обед слънцето жари безмилостно, бели кърпи покриват
2 лицата на жътварките. За да ги предпазят, жените използват мазила,
3 които си приготвят сами. Така, наравно с мъжете, и те участват в
4 тежкия труд по прибирането на житото... Усилията на цялото село
5 се обединяват в тази посока, всеки се стреми да покаже сръчността
6 си, особено младите жътварки. Те знаят, че признаят ли ги за лични
7 и работни, сватбата им е в кърпа вързана... Момците пък се
8 надпреварват кой най-много каруци със снопи ще докара в село, без
9 да разсипе зрънце по пътя...”8
10 “Докато Бесарабия все още била част от Царска Русия, много
11 бесарабски българи се отправили по-далеч, на изток и достигнали
12 до Таврия, с надежда да започнат още веднъж живота си отначало.
13 Много от тях след време, през 30-те години, претърпели истинска
14 трагедия. За да започне модернизацията на Русия, Сталин
15 колективизирал средствата за производство и с твърда ръка
16 наложил кооперативното земеделие. Много българи, считани за
17 “врагове на народа”, станали жертва на съветския режим. Безброй
18 семейства били прокудени, изтребени до крак, броят на жертвите
19 достигнал ужасяващи размери”9.
20 Предците на малкия Иван, много години преди тези събития,
21 положили големи усилия, за да се устроят и останат в Бесарабия,
22 както по-късно и в Бразилия след 1926 г., затова те се спасили от
23 планирания глад, мъчения и репресии, които претърпели техните
24 земляци, в резултат на ленинско-сталинистките гонения, чиято
25 продължителност и безмилостна същност довели до най-
26 нечовешката форма на проявление – канибализма. След време,
27 когато заплахата от репресии отпаднала, много очевидци на
28 жестоката трагедия разказали за тези мрачни времена. Повечето от
29 депортираните в Сибир никога не се завърнали по родните места.

8 Idem, p. 88.

9 Румен Стоянов. Лична кореспонденция. Архив на автора.

9
1 Други били изселени в централноазиатските съветски републики и
2 заживели в отчужденото положение на християнски малцинства.
3 За щастие семейството на Иван не се отправило към Таврия и с
4 останалите свои земляци, всички заедно продължили да съграждат
5 историята на българското население в Бесарабия. То не подозирало,
6 че през 1926 г. отново ще поеме по пътя на емиграцията, този път в
7 посока Бразилия, за която упорито започнало да се говори около
8 1920 г.
9 Годините на ранното Иваново юношество преминали между
10 1914-1917 г. В края на този период, когато Бесарабия все още се
11 намирала в границите на Русия, той бил единайсетгодишен.
12 В сраженията по време на Първата световна война Русия
13 проявявала признаци на умора, явно изтощена от войната с Япония
14 (1904-1905 г.). В това ново начинание, заедно с Англия и Франция,
15 тя се сражавала срещу Германия, Австрия и Турция, но войниците й
16 били дезорганизирани, лошо въоръжени, боси и гладни. Година
17 след включването на Русия във войната, положението в страната
18 станало изключително тежко – революцията от 1917 г. детронирала
19 царя, започнали ожесточени вътрешни борби между дошлите на
20 власт болшевики и белогвардейските войски, верни на царя. На 3
21 март 1918 г. Русия била принудена да подпише Брест-Литовския
22 мирен договор и да сложи край на участието си в Първата световна
23 война.
24 По-голяма част от селячеството, както и останалото население,
25 нямало почти никаква представа от комунизма и неговите
26 принципи, още по-малко по какъв начин можел да допринесе за
27 осъществяване на обещаваните блага и икономически възход на
28 Русия. Дезинформацията и всеобщото невежество относно
29 болшевизма били повсеместни. Хората с отвращение слушали
30 речите, които хулели Бога и отричали религиозните ценности. Не
31 закъснели и гоненията срещу свещениците, последвани от
32 затваряне на църкви и храмове. Много хора обаче давали подслон

10
1 на своите духовни отци, които в домовете им продължили да
2 извършват религиозните обреди.
3 Кротките селяни боготворели император Николай ІІ, своя
4 батюшка цар и, когато арестуват и заточават императорското
5 семейство, всички се почувствали изоставени, с натъжени сърца и
6 силно разтревожени от неясното бъдеще.
7 Малко по малко хората започнали да разбират, че като се
8 намесва все повече в управлението на техните стопанства, новото
9 правителство в крайна сметка ще сложи ръка на собствеността им.
10 Така от страх или от користни цели, те започнали да странят дори
11 от най-близките си роднини и да се съюзяват с така наречените
12 комунисти. Хора, доскоро техни приятели и чести гости в домовете
13 им, се превръщали във врагове, които ги шпионирали. Устоите и
14 оцеляването на общността били сериозно заплашени.
15 Атмосфера на несигурност царяла навсякъде, хората се
16 страхували за живота си, над главите им висяла постоянната
17 заплаха, че ще ги обявят за предатели, което неминуемо водело до
18 произволни арести и смърт без съд и присъда.
19 Народът останал напълно съкрушен, когато научил злокобната
20 вест за зверското убийство на своя цар-вседържец и цялото му
21 семейство.
22 Междувременно през 1918 г., в края на войната, Бесарабия се
23 обявила за независима, след което била присъединена към Румъния.
24 Българите и останалите етнически групи били подложени на
25 невероятен гнет от страна на румънските власти, в най-различните
26 му проявления – затваряли българските училища, масово
27 преследвали свещениците, измъчвали и физически унищожавали
28 непокорните.
29 Бесарабските имигранти разказват, че “тайно се
30 разпространяваха позиви против румънците”, макар че има и
31 такива, които смекчават отношението им към българите и
32 гагаузите. “Румънците не ни смятаха за врагове, но не бяха и наши

11
1 приятели”10. Голяма част от тях отказват да признаят, че
2 бесарабският народ е бил подлаган на насилие, унижения, че с
3 безброй данъци смъквали ризата от гърба на хората, дори за
4 кокошките имало такса, “разрешаваха да се отглеждат до 12
5 бройки, за останалите трябваше да се плаща” 11. Непрекъснато
6 увеличавали и данъците върху получаваната селскостопанска
7 продукция.
8 Друг разказ свидетелства, че населението реагирало на
9 репресиите с вътрешна миграция, много семейства бягали в Русия,
10 България и други балкански страни. Желанието не само на
11 българите, но и на останалите етноси в Бесарабия било тя отново да
12 се присъедини към Русия, която не се възприемала като агресор и
13 потисник.
14 От своя страна румънците обвинявали жителите на Бесарабия,
15 че били нашественици и поробители. Румъния, която воювала на
16 страната на Антантата, против Германия, ги заклеймявала като
17 предатели, защото смятала, че възползвайки се от временното
18 административно безредие в руската власт по време на
19 революцията от 1917 г., били заграбили територията на Бесарабия.
20 Румънците се опълчили и срещу Русия, като я обявили за агресор в
21 Кавказ, Полша, Украйна и Финландия, дори спрямо самата
22 Румъния. Тези нападки били контрирани с твърдението, че Украйна
23 сама предприела стъпки за присъединяване, за да се защити от
24 нашествията на кавказци, турци, поляци и татари, а що се отнасяло
25 до политиката спрямо Кавказ, тя била последица от набезите на
26 неговите жители – чеченци и други народи, които нападали и
27 опустошавали руската територия 12.

10
Димитър Коев, имигрант, евангелистки пастор, роден на 10.11.1911 г. в с. Чийщий, сега
Городное. Устен разказ, записан на 15.02.1996 г. от изследователката Соня Мария де Фрейтас
Тетрадка №43, с. 5.
11
Константин Терзи. Пос. разказ, с.5.

По сведения на Стефан Кънчев. Той разказва също историята на Василий Степанович.

12

Пос.съч.

12
1 Решенията на Парижката мирна конференция през 1920 г.
2 официално върнали Бесарабия на Румъния. Не трябва да забравяме,
3 че Румъния получила също Буковина и така установила граница с
4 новосъздадената Чехословакия, която получила Задкарпатска
5 Украйна. Признаването на това положение от страна на САЩ,
6 Франция, Великобритания и други страни предизвикало
7 негодуванието на Съветска Русия.
8 Още един разказ свидетелства за румънския гнет: “Наказателни
9 части опустошаваха Бесарабия; ограбваха селата, нарочно
10 предизвикваха сблъсъци, за да безчинстват на воля! Уплашените
11 хора, щом забелязваха въоръжен румънец по улиците, тичаха да се
12 крият, защото знаеха, че едно повикване в кметството означаваше
13 смърт! А когато това се случваше, те се сбогуваха с близките,
14 защото никой не знаеше дали ще ги види отново.”13
15 Показателен е случаят с Василий Степанович, пенсиониран
16 чиновник, който живеел в Хасан Батър. Двамата му сина, които
17 учели в Румънската военна школа в Акерман, пристанище на Черно
18 море, току-що се били върнали в отпуск. “Разчуло се, че в селото
19 пристигнал наказателен отряд и търсели къде да настанят
20 войниците. Избрали къщата на Василий Степанович и ги
21 квартировали там, без дори да го попитат. Неговите синове, бъдещи
22 румънски офицери, се възпротивили и заявили, че нахлуването в
23 дома на баща им е незаконно. В отговор на това предвождащият
24 отряда офицер се нахвърлил с юмруци върху един от младежите,
25 който на свой ред отвърнал на провокацията. В настъпилата
26 бъркотия младежът си дал сметка, че го грози голяма опасност и
27 хукнал към близкия царевичак, откъдето започвали селските ниви.
28 Войниците веднага насочили натам тежка картечница, която
29 затракала с всичка сила, заедно с откъслечните изстрели на други
30 оръжия. Въпреки организираното преследване, младежът успял да
31 избяга и стигнал пешком до Акерман. Скрил се в дома на един

13
Stefan M. Kintchev. Ob. cit., v. II, p.39.

13
1 депутат, който поел защитата му. Възрастните му родители начаса
2 били отведени в общината и подложени на жестоко физическо
3 насилие. Заставили ги с часове да стоят на колене и не преставали
4 да ги измъчват. От жестокия побой жената на Василий Степанович
5 се поминала още на следващия ден. Няколко месеца по-късно
6 умрял и старецът...”14
7 Населението на Бесарабия било изправено пред дилемата – да
8 превие глава пред тиранията или да намери начин да запази живота
9 и националната си идентичност. Спасителен изход за някои станала
10 отново идеята, появила се десет години по-рано, да поемат към
11 Новия свят.
12 Румънските власти стриктно спазвали набелязания сценарий за
13 постигане на основната си цел – насилствена национализация на
14 земята. В името на “Велика Румъния” намирали и най-малките
15 поводи да ликвидират неудобните. При това крайно тежкото
16 положение съвсем естествено хората започнали да кроят планове за
17 бягство. Решението не дошло изведнъж, дълго време те се
18 колебаели, обмисляли, никой не можел така лесно да остави
19 родината, да се откъсне от свидната земя – този плодороден
20 чернозем, опръскан с кръвта от зверските кланета.
21 В Европа витаело предчувствието за нова война, включително
22 в Бесарабия. Всички се страхували, че ще бъде въвлечена в
23 непредсказуем военен конфликт. Хората изпадали в ужас при
24 мисълта, че земята им отново ще стане арена на бойни действия,
25 опустошавана и разграбвана от чужди войски.
26 Както пише Хобсбаум, “Няма нужда да навлизаме в детайли,
27 когато правим анализ на периода между двете войни, за да видим,
28 че Версайският договор не можеше да послужи за установяване на
29 стабилен мир. От самото начало беше ясно, че е обречен на провал,
30 затова следващата война беше практически неизбежна”.
31 Установеното статукво провокирало недоволство “не само от
14
Idem, v. II, р.39 e sgts., revelando que a anciã era sua tia. (Отбелязва, че възрастната жена е
негова леля).

14
1 страна на загубилите войната, макар че същите, особено Германия,
2 смятаха, че имат достатъчно основание да се чувстват ощетени,
3 което всъщност беше точно така. Всички партии в Германия, от
4 крайно левите комунисти до крайно десните националсоциалисти
5 на Хитлер, осъдиха Версайския договор като несправедлив и
6 неприемлив”.15
7 Румъния не скривала желанието си да се освободи от онези,
8 които упорито защитавали своята национална идентичност,
9 традиции и език. В този момент Бразилия се появила като
10 алтернатива за тях, давайки им възможност да изберат своя нова
11 родина. Подтиквайки българското население към подобни
12 действия, румънското правителство целяло да промени етническия
13 състав на Румъния и принадлежащата й Бесарабия. За да осъществи
14 намеренията си, то подложило на преследвания и гонения
15 малцинствата в страната – българи, гагаузи, германци, унгарци и
16 други, за да осигури повече пространство и възможности за самите
17 румънци.
18 В Бесарабия и Трансилвания се разгърнала кампания, която
19 насърчавала емиграцията, умишлено се преувеличавали
20 обещанията на приемните страни, в това число и на Бразилия.
21 Никой не оборвал разпространяваната фалшива информация
22 според, която имигрантите щели да получат земя, къщи, финансова
23 помощ, възможност децата им да учат и достъп до медицинско
24 обслужване. Пропагандата все повече се разраствала, навсякъде се
25 разлепвали рекламни плакати и призиви, които примамвали хората
26 с твърдения, че в Бразилия хлябът растял по клоните, като
27 показвали снимка на бананово дърво. Разказвали се истории, че там
28 нямало нужда от огън, за да изпържиш яйца, достатъчна била
29 топлината на земята. Говорело се също, че бразилската почва била
30 много плодородна, а обилните дъждове осигурявали постоянното й
31 напояване.16
15
Hobsbawn, ob.cit., pp..42/43.
16
Stefan M. Kintchev, ob. Cit., vol. II, p. 45.

15
1 Подвеждащата информация преписвали отчасти и на евреите
2 посредници – истински агенти в набиране на работна ръка17.
3 Данните сочат, че в началото 8 000 хиляди семейства били
4 привлечени от предлаганата перспектива за по-добър живот в
5 Бразилия.
6 Липсата на земя – резултат от зле провежданата румънска
7 аграрна политика и обещанията за нови възможности в Бразилия
8 затвърдили у хората намерението да напуснат родната Бесарабия,
9 тиранично подложена на румънизация.
10 През 1925 г. икономическите показатели били слаби, добивите
11 в селското стопанство занижени, защото земята се обработвала
12 примитивно – с рало и впрегатен добитък. Освен това пазарът на
13 селскостопанската продукция се оказал твърде неблагоприятен в
14 резултат на занижените изкупни цени.
15 “Преди с раждането на всяко дете, семейството получавало
16 парче земя”18, така разширявало стопанството и можело по-лесно да
17 изхрани многолюдната челяд. Румънското правителство обаче не
18 продължило руската линия в аграрната политика. Българите и
19 гагаузите полагали неимоверни усилия да се сдобият с земя под
20 аренда, но предлагането било ограничено, освен това “само за едно
21 дете получавали земя от държавата”19. Всички тези фактори се
22 отразили пагубно върху всяко бесарабско семейство.
23 Онези, които заминали за Бразилия, останали не по-малко
24 измамени, този път от щатските власти и собствениците на земя,
25 които в крайна сметка не спазили дадените обещания. Те били
26 посрещнати като обикновени работници, нужни за обработка на
27 големите кафеени плантации във вътрешността на страната –
28 изключително унизително положение, като се има предвид, че

17
Минá Капаклъ, гагаузки имигрант. Писмени сведения. Виж фамилия Капаклъ (1).VІІ глава.
18
Мария Верчева Рашкова. Имигрантка, родена на 22.12.1908 г. в покрайнините на гр. Измаил,
Бесарабия. Устен разказ, записан на 01.02.2004 г. от изследователката Соня Мария да Фрейтас.
Тетрадка №31, с. 3. ЗАБЕЛЕЖКА: Анкетираната прави уточнението: “Нашето село сега се
казва Виноградное.” Когато я питат за старото име, тя отговаря: “Хасан Батър”. Пак там. с. 15.
19
Пак там.

16
1 повечето притежавали собствена земя в Бесарабия. Някои веднага
2 се върнали в Европа, но липсата на средства принудила мнозина от
3 тях да се скитат по улиците на Лисабон и да мизерстват, опитвайки
4 се да намерят начин да се върнат в Бесарабия. Повечето обаче
5 останали в Бразилия – страна, която по онова време наброявала 20
6 милиона жители, разпръснати на 8,5 милиона кв.км., като положили
7 огромни усилия да се справят с безпаричието, непознатия език и
8 липсата на каквато й да било социална и финансова помощ 20.
9 Преди да се отправят за Бразилия, бесарабските българи
10 знаели, че коренното население на страната са индианците, които
11 преди идването на колонизаторите живеели примитивно в
12 непристъпната джунгла. Говорело се дори, че ядели човешко месо –
13 слух, който скоро бил опроверган. Всички обсъждали колко богата
14 била бразилската земя, че там лесно можело да се намери злато, а
15 стъблото на царевицата достигало до четири метра височина, така
16 че от един алкейре∗ се пълнели до 200 чувала чисто зърно.
17 Информация, на която много не вярвали, защото имали представа
18 единствено от добивите, получавани в Бесарабия. Коментирали
19 също, че там растели огромни картофи, имало изобилие от лозови и
20 всякакъв вид зърнени насаждения, а свинското месо било в
21 излишък.
22 Научили, че реалът е местната валута, съответстващ за тях на
23 рублата, а сентавото на копейката. И още земята имала невероятни
24 нюанси – от бялото до червеното, че била много плодородна, но
25 мравките били истинска напаст и борбата с тях се водела
26 непрестанно. Останали безкрайно учудени от приказките, че
27 къщите там били дървени, снабдени с колела, за да ги местят
28 според сезона, където пожелаят...Основната храна била боб и ориз и

20
Анна Стоянова. Писмени сведения. Виж фамилия Стоянови (1). VІІ глава. Пак там, Иван
Стоилов. Писмени сведения. Виж фамилия Стоилови.
∗ 1 алкейре = 2,42 хектара - бел.пр.

17
1 мечтаели да ги посрещнат с кошници грозде, доказателство за
2 плодородието на бразилската земя.
3 Децата, които ходели на училище, забелязали с изненада на
4 географската карта, че очертанията на Бразилия “наподобявали
5 конска глава.”21
6 На прага на съдбовното събитие спомените непрекъснато ги
7 връщали назад, към техните предци, които напуснали Балканите в
8 името на свободата и оставили земя, богата с прочутите си лозя,
9 ухаеща на рози по поречието на р. Тунджа.
10 Всичко, свързано с Бразилия, непрекъснато се обсъждало в
11 селото - по време на полската работа, вкъщи, на улицата, дори по
12 време на сватбените тържества. Някои били против емиграцията и
13 заклеймявали онези, които искали да заминат, като ги обвинявали в
14 липса на патриотични чувства.
15 Румънското правителство постигнало споразумение с
16 бразилската дипломация, което значително облекчило условията за
22
17 емиграция в Бразилия. Така право да емигрират получили :
18 1º - Онези, които искат да живеят или живеят в румънските
19 провинции, анексирани след Първата световната война: Бесарабия,
20 Буковина и Трансилвания. Строго се забранява емигрирането на
21 хора, които живеят в старите граници на Румъния.
22 2º - Семейства, състоящи се от майка, баща и всички деца при
23 условие, че имат дете от мъжки пол, на възраст от 10 до 14 години.
24 Няма да се записват семейства, които не отговарят на това
25 изискване...
26 3º - Хора, които се занимават със земеделие, няма да бъдат
27 допускани практикуващи други професии...
28 4º - Имигрантите ще работят в кафеени плантации и в
29 разчистване на горски терени.

21
Константин Куралов, бесарабски българин, роден на 01.11.1901 г. Пристига в Бразилия през
1926 г. Устен разказ, записан на 09.02.1996 г. от изследователката Соня Мария де Фрейтас
Тетрадка №44, с. 5.
22
Stefan M. Kintchev. Ob. cit., vol. II, pp. 46 e 47.

18
1 “За да отговорят на изискванията, семействата, които нямаха
2 момчета в определената възраст, прибягваха до договорки с
3 роднински или близки семейства, които им преотстъпваха децата
4 си. В това отношение нямаше никакви пречки, защото тези
5 семейства също имаха намерение да емигрират. Заминаващите пък
6 си осигуряваха допълнителна работна ръка.” 23
7 В същото време живеещите в Бесарабия румънци били в
8 неведение относно постигнатото в Букурещ споразумение, в
9 резултат на което още в самото начало 50 семейства заявили
10 желание да се включат в емиграционния план. И понеже властите
11 се опасявали от репресии спрямо тях, запазили мълчание до
12 официалното му разгласяване.
13 Дългото пътуване започнало в началото на зимата на 1925 г.,
14 реките били замръзнали и хората спокойно преминавали по леда.
15 Студеното време предвещавало ураганни ветрове и снежни бури.
16 Приготовленията, уреждането на документите, очакването да
17 получат разрешение за излизане от страната, всичко това карало
18 хората все повече да се замислят за родната земя и близките, които
19 оставяли, за установения от векове начин на живот, предаван от
20 поколение на поколение, за здраво построените си домове, които
21 осигурявали подслон на деца, внуци и правнуци. Очаквало ги път
22 към далечна и непозната страна, с тропически климат, на другия
23 край на света, без да знаят дали някога отново ще видят свидната си
24 родина, близки и приятели.
25 Отивали и до сетния дом на своите предци в селското гробище,
26 за да се сбогуват с тях. На колене пред каменните кръстове те се
27 кланяли и кръстели, мълвейки: „Господи, помилуй!” С молитва на
28 уста смирено искали прошка от скъпите си покойници, с които се
29 разделяли завинаги... С почит и преклонение заставали и пред
30 паметниците, издигнати в прослава на героите, дали живота си за
31 своя народ. Много от тях взимали със себе си снимки от

23
Андрей Петков. Устен разказ, с. 3.

19
1 погребенията на своите близки, за да им напомнят колко свидна е
2 земята, която напускат.
3 Политически, икономически и социални причини накарали
4 хората да емигрират. В случая не ставало дума за диаспора∗, а за
5 емиграция, провокирана от трудния живот по време на румънската
6 окупация. Решението да тръгнат, за да търсят нова реализация и по-
7 добър живот, без перспективата за връщане назад, оставя завинаги
8 отпечатък в душите на изселниците.
9 Историята се повтаряла. Така, както техните предци напуснали
10 подложената на турски гнет България и се отправили към
11 Бесарабия, запазвайки там своите традиции, обичаи, религия и език,
12 така и те на свой ред оставяли скъпата си родина, за да избягат от
13 румънската тирания. До това решение българите и гагаузите
14 стигнали трудно, след дълго обмисляне и много колебания. Но
15 когато размишлявали върху живота си и се връщали във времето
16 назад, те си давали сметка, че за четири-пет поколения, родени в
17 Бесарабия, техните предци не можели да се похвалят с особен
18 напредък в своето развитие. Те продължавали да бъдат подвластни
19 на някаква вековна умора, на културна изостаналост, породена от
20 повсеместна неграмотност и липса на връзка със света извън
21 общността. Новините при тях се разпространявали от уста на уста,
22 научавали ги, когато отивали до града – да продадат или да купят
23 най-необходимото, и в повечето случаи касаели отдавна отминали
24 събития.
25 За емигрантите бразилската земя била сравнима с Ханаан**. Тя
26 била благодатна - лесно обработваема и плодородна, за разлика от
27 почвата в Бесарабия, в чиято ледена прегръдка житото остава през
28 цялата зима, за да покълне след половин година и узрее до лятото.
29 Надежда изпълвала сърцата! Мечтите подхранвали илюзиите и
30 те вече се виждали в Бразилия.

∗
от гръцки – разселение - бел.пр.
**
Обетованата земя – бел.пр.

20
1 Палитра от разнородни чувства вълнували заминаващи и
2 оставащи. Едните, обладани от предстоящата авантюра да
3 “завладеят Америка”, се чувствали окрилени от надеждата за по-
4 добър живот и богатство, което да осигури благоденствие на цялото
5 семейство. Те тръгвали с пълната увереност, че пустеещите земи
6 очаквали именно тях, че Бразилия щяла да им даде работа и
7 подслон, всичко това в пълен контраст с оскъдните възможности,
8 които предлагала Велика Румъния. Онези, които оставали,
9 разколебани да поемат по пътя на емиграцията, със свито сърце си
10 давали сметка, че никога повече няма да видят своите близки.
11 Въпреки дълбокото чувство на обич и привързаност към
12 традиции, религия и близки, налагало се да скъсат пъпната връв,
13 която ги свързвала с Родината. Особено мъчително приемали
14 раздялата с родната земя, която след края на войната и в резултат на
15 подписаните договори преминала като плячка от едни ръце в други.
16 Давали си ясна сметка, че в новата страна и в положението на
17 чужденци – имигранти, на които не винаги се гледало с добро око,
18 всичко ценно, което носели в ограничения си багаж – кръщелни и
19 брачни свидетелства, паспорти, снимки, картички с изгледи от
20 родните места, книги и други дребни предмети, нямало да замени
21 носталгията по свидната Бесарабия.
22 Все пак взелите решение да се отправят на път тръгвали с
23 огромна вяра, че това била предопределената им съдба.
24 Село Хасан Батър също дало своя принос за увеличаване на
25 емигрантската вълна. 70 семейства поели към Бразилия – страната,
26 която им обещавала светло бъдеще. С голяма болка се разделяли с
27 всичко – ниви, домове, вещи, домашни животни, дори с падащите
28 снежинки, които се сипели от небето в някакъв своеобразен танц за
29 сбогом... Сякаш и дървета, притихнали под бялото си покривало, се
30 присъединявали към общата скръб. Кръстели се непрестанно, като
31 издигали събрани трите пръста на дясната ръка – палец, показалец и
32 среден първо към челото, после надолу и последователно към

21
1 рамената отдясно наляво по каноните на Православието с думите:
2 “В името на Отца и Сина, и Светия Дух. Амин!”. И шептели:
3 “Господ да ни закриля!”.
4 Използвали всякакви начини за придвижване – каруци, шейни,
5 теснолинейни влакове, някои тръгвали дори пеша, макар че всичко
6 това се случвало през декември, в разгара на зимата. Повечето
7 потегляли в ранни зори и образували истински керван. С мрачни
8 лица те се качвали на каруците, а по-възрастните и жените не
9 криели сълзите, които се стичали по лицата им.
10 Трудно се вървяло по покритите със сняг междуселски пътища,
11 каруците подскачали при всяка неравност – замръзнала буца кал
12 или препречил се камък, докато колелата им не затъвали напълно в
13 проправения коловоз. Тогава някой се провиквал: Дий!,
14 придружено от звучните и резки удари на камшика. Конете се
15 напрягали да измъкнат каруцата и продължавали напред,
16 преодолявайки поредния хълм. Отминавали село подир село,
17 къщите, покрити със снежна пелена, се гушели сред оголени
18 дървета, толкова различни от вида им през пролетта, когато клоните
19 се отрупват с цвят, а през есента с плод. Често спирали, за да
20 погледнат за последен път земята, селата, градовете си. Там
21 оставали църквата и свещеника, дворовете с кладенеца и калената
22 пещ... Мъката от раздялата с всичко, което им принадлежало, ги
23 карало да си спомнят миналото – безгрижните детски години,
24 хубавите мигове, прекарани с приятели, веселата глъчка, когато
25 цялото семейство се събирало около масата.
26 С разума си давали сметка, че тръгват и няма път назад, но в
27 душата си не искали да признаят, че казват сбогом завинаги!
28 Отдалеч се чувал металният крясък на лебед, ято чайки издигали
29 ритмично крила, сякаш размахвали бели кърпи, за да пожелаят
30 последно сбогом...
31 В началото на 1926 г. жертвалите се да тръгват по пътя на
32 емиграцията бесарабски българи - народ, претърпял толкова беди в

22
1 своята история, най-накрая започнали да пристигат в Бразилия.
2 Стъпвайки на бразилска земя, някои с възторг възкликвали на руски
3 „Да здравствует наша будущая родина, да здравствует великая
4 Бразилия!”24, други им пригласяли на български: „Да живее нашата
5 бъдеща родина. Да живее Бразилия!” Музиката съпътствала този
6 дълъг преход през океана, младите пеели и свирели, за тях
7 начинанието било истинска авантюра, може би най-голямата в
8 живота им. Кеменчето * и хармониката ги успокоявали, когато
9 меланхолията връхлитала мъжете, а очите на жените се изпълвали
10 със сълзи. Мислите ги връщали отново и отново назад, скорошната
11 раздяла не спирала да ги вълнува - спомняли си за близките, които
12 били оставили, и щастливите моменти от съвместния им живот, а
13 всичко това карало сърцата им да се свиват от мъка...
14 Когато пристига в Бразилия, двайсетгодишният Иван едва ли
15 си е представял, че един ден, след много години, вече
16 шейсетгодишен, ще открие своите славянски черти, генетично
17 предадени на деца и внуци – следващите поколения бразилци с
18 бесарабски корен.

24
Stefan M. Kintchev. Ob. cit., vol. II, p. 70.
*
Струнен инструмент от рода на гъдулките – бел.пр.

23
 1 ТРЕТА ГЛАВА
2 ПЪТУВАНЕ ПО СУША И МОРЕ
3 “Никой не може да напише книга.
4 За да бъде наистина книга,
5 са нужни изгрев и залез,
6 векове, сила и море, което сбира и разделя.”
7 Хорхе Луис Борхес
8 СМЯТА СЕ, ЧЕ ПОВЕЧЕ ОТ 10 000 БЕСАРАБСКИ БЪЛГАРИ ЗАМИНАВАТ ЗА
9 БРАЗИЛИЯ, КАТО СЪС СИГУРНОСТ СЕ ЗНАЕ, ЧЕ ПРЕЗ 1926 Г. НАД 300 СЕМЕЙСТВА ОТ
10 БЪЛГАРСКИ И ГАГАУЗКИ ПРОИЗХОД ТРЪГВАТ ОТ ЮЖНА БЕСАРАБИЯ ЗА БРАЗИЛИЯ: 200
11 ОТ РАЙОНА НА ЧИЙШИЙ; 42 ОТ КОРТЕН; 70 ОТ ХАСАН БАТЪР; 6 ОТ НИКОЛАЕВКА.
12 САМО НА ПАРАХОДА “БЕЛВЕДЕРЕ” СА ПРЕБРОЕНИ 77 СЕМЕЙСТВА, ОТ КОИТО 22 ОТ
13 ДЕВЛЕТ АГАЧ; 8 ОТ БАУРЧИ; 7 ОТ ПЕЛЕНИ; 6 ОТ МОСКОВЕЙ; 6 ОТ КАГУЛ И 5 ОТ
14 СЕЛИОГЛО.

15 В разказите на анкетираните се споменават повече от 12

16 парахода, имало и още, но имената не се помнят, няма и писмени
17 сведения за тях.
18 Някои семейства потегляли с шейни от Хасан Батър за
19 Болград, оттам се качвали на влак, пресичали румънската граница и
20 пристигали в Букурещ, където получавали нужните документи и
21 паспорти. Както вече се спомена от с. Кортен с население между 5
22 и 8 хиляди жители* тръгнали 42 семейства. Други потеглили от с.
23 Московей и също се отправили към Букурещ, оттам за Виена.
24 Събитията се развивали през декември 1925 г., Букурещ не се
25 различавал много от описанията на Джон Рийд, който осем години
26 по-рано, към 1917 г., посещава града. Навярно го е съзерцавал,
27 облакътен на някой прозорец откъм великолепната неокласическа
28 фасада на “Атене Палас Хотел”, която гледа към “малък парк с
29 преливаща, почти тропическа растителност. Сред нея на мраморни
30 колони са издигнати бюстове на не толкова известни румънски
31 знаменитости, вперили безразличен поглед към венеца, който
32 скръбна муза им поднася на колене. Хиляди подобни паркове има
33 по цяла Франция. Вляво е Атенеумът - построен, за да напомня
34 Парижката опера, съчетаващ функциите на Лувъра, Пантеона и
35 Трафалгар. На бароковия му купол стои фриз от позлатени лири, на
36 _______________
*
37 По данни от 1918 т. населението на с. Кортен е възлизало на 4417 души. Новаков С., Гургуров
38 Н. Село Кортен. Времена и судьбы. Кишинев, 2009. С. 234. – бел.пр.

1
1
2 който са изписани имената на такива безсмъртни личности като:
3 Шекспир, Сервантес, Пушкин, Камойш, Бетовен, Расин и др., както
4 и на двама-трима румънци, непознати на западния свят. На изток,
5 докъдето поглед стига, се виждат безброй скупчени червени
6 покриви и белокаменни зидове, заобиколени от многобройни
7 дървета. Това са дворци, огромни къщи и хотели, всички в
8 процъфтяващия модерен френски стил, сред които тук-там
9 проблясва купол или кубе на православна църква. Оставаш с
10 впечатлението, че французи са построили на юг един приятен град,
11 един малък “Париж на Балканите”, чието име на румънски означава
12 “Град на радостта”...
13 Вдясно е главната и най-луксозна “Каля Викторией”, която
14 многократно променя посоката си между хотел “Хайлайф” и
15 сградата на Жокейския клуб – сякаш пренесен от булевард
16 “Хаусман”. Преди да се приберат у дома, всички задължително
17 правят разходка по този булевард – комбинация между Булонския
18 лес и Елисейските полета...
19 Започва обичайното вечерно шествие. Безкрайна върволица
20 елегантни файтони, теглени от коне с горда осанка, в тръст
21 преминава в двете посоки на тясната, извиваща се улица. Кочияшът
22 носи синьо велурено наметало, стигащо до петите, лъскав пояс на
23 кръста и уверено направлява конете в желаната посока. Тези
24 своеобразни таксита са колективна собственост на кочияши,
25 членове на странна руска секта, изгонена от собствената им
26 държава. Тяхната вяра ги задължавала след като се оженят и имат
27 дете, да станат евнуси....
28 Всеки файтон вози по една или две издокарани жени, облечени
29 по онзи фантастичен начин, който само френски моделиер би могъл
30 да предложи на една екстравагантна дама.

2
1 Плътно множество от хора прелива от тротоарите към
2 платното, движи се бавно откъм Атенеума, преминава край
3 кралския дворец и стига до края на булеварда, след което се връща
4 обратно – екзотични жени, младежи, облечени в стила на френските
5 поети-декаденти и войскови офицери с униформи в пастелни
6 цветове и много позлата, гиздави ботуши и шапки в светло синьо и
7 бозаво - комбинация, която би накарала всеки оперетен режисьор да
8 умре от завист. Повечето са дебелобузи, с подпухнали очи, някои
9 дори поразкрасени с грим. Те посвещават изцяло свободното си
10 време на своите дами – разхождат ги нагоре-надолу или хапват
11 понички с крем в „Капша”. Това е мястото, където се решават много
12 от жизненоважните въпроси на нацията, защото всеки ден то се
13 посещава от най-уважаваните личности на града, както и от
14 претендентите за подобно определение. Прави впечатление
15 огромният контраст между офицерите и обикновените войници –
16 ниски на ръст, силни, набити, добре екипирани и явно добре
17 обучени, те маршируват, поклащайки се под пискливия звук на
18 корнетите. Пред многобройните барове и сладкарници са изнесени
19 маси, предпочитани от мъже с похотлив поглед и жени, приличащи
20 на хористки. В откритите градини на заведенията звучат горещи
21 цигански ритми и омайват гостите като силно питие. Сто
22 ресторанта, претъпкани със странни хора. Светлините проблясват.
23 Витрините са отрупани с бижута и скъпи вещи, които мъжете
24 купуват за своите дами. Парад на 10 000 жени, които се хвалят, че
25 пропорционално на броя на жителите този град има повече
26 проститутки, отколкото четири други по света, взети заедно...
27 Когато човек наблюдава този град, остава с впечатление, че
28 Букурещ е толкова древен, колкото София или Белград - под
29 парещото слънце камъните на сградите бързо губят от блясъка си. В
30 същото време почвата - богата и дъхава, поддържа невероятно
31 пищна растителност. Животът е станал толкова сложен и

3
 1 претенциозен, а преди трийсетина години тук е нямало нищо, освен
2 едно порутено селище, няколко стари църкви и древен манастир, в
3 който отсядала княжеската фамилия. Букурещ е един процъфтяващ
4 град, олицетворение на модерната румънска цивилизация, появила
5 се като гъба за невероятно кратко време. Равнината е една от най-
6 големите производителки на зърно в света, в близост има планини,
7 извор на дървесина, но основният източник на богатство за региона
8 е петролът... По-скъпо е да живееш в Букурещ, отколкото в Ню
9 Йорк.
10 Няма нищо оригинално, нищо особено в този град. Всичко е
11 заимствано. 1
12 Описанието позволява да се направи извода, че по онова време
13 Букурещ е бил изцяло прозападно ориентиран град с подчертано
14 френско влияние. Джон Рийд добавя още: “Понякога по улиците
15 могат да се видят мъже, облечени в бели ленени панталони и ризи
16 до коленете, украсени с дребни шарки, както и жени с красиви
17 поли, богато бродирани блузи и гердани от златни монети на врата.
18 И те със своята роля в оперетния живот на града.” 2
19 Емигрантите, които минавали през Букурещ, за да вземат
20 необходимите документи за излизане от страната, също се
21 отличавали със своите дрехи. Било зима, затова жените носели
22 дебели поли и елеци, а мъжете под шубите закопчани до врата ризи,
23 препасани с колан през кръста. Те се отправяли към държавните
24 служби, които се занимавали с емиграцията. Там чиновниците
25 приемали и обработвали документите и ги предавали за подпис на
26 началниците.
27 Разказват, че в една от канцелариите имало пишеща машина -
28 обект на всеобщо любопитство. Народът се тълпял да наблюдава
29 ритмичното й тракане и парализирал дейността на цялата служба.

1
John Reed. Guerra dos Balcâns. SP: Conrad Editora do Brasil Ltda., 2002, pp.249-251.
2
Idem, с. 253.

4
1 Начинаещият машинописец се правел на много важен, макар че
2 търсенето на буквите му отнемало доста време.
3 Лекарите от здравните служби преглеждали емигрантите, като
4 отделяли внимание на очните инфекции, по-специално на
5 трахомата. 3
6 След получаване на всички документи и разрешение за
7 преминаване на границата, една група бесарабски емигранти
8 потеглила по маршрута Прага – Берлин – Бремен. Там ги очаквал
9 параходът “Мадрид”, собственост на компанията “Мислер”.
10 Предстоящото пътуване и самото качване на парахода
11 предизвиквало всеобщо въодушевление, най-много се радвали
12 децата. Не след дълго параходната сирена обявила началото на
13 продължителното презокеанско пътуване. Параходът преминал
14 Ламанша и навлязъл във водите на Атлантическия океан, направил
15 престой в Лисабон и на остров Мадейра, след което потеглил към
16 Бразилия. След 22 дни на хоризонта се появил Рио де Жанейро,
17 бързо разпознат по силуета на хълма Пао де Асукар.
18 Друга група изселници поела по различен маршрут. Техните
19 документи били оформени на място, затова заминали директно за
20 Кишинев, оттам за Виена, преминали границата с Италия и
21 стигнали до Генуа. Там се качили на параход с крайна цел
22 пристанището на Сантос. След преглед, дезинфекция на дрехите и
23 багажа, къпане, почистване, обезпаразитяване на главата и
24 задължителна ваксина, италианските емиграционни служби им
25 издали необходимия за отплаване индивидуален санитарен лист.
26 Имало и такива, които тръгвали за Бразилия от Хамбург, като
27 изчаквали деня на заминаването в местния пансион за емигранти.4

3
Fausto Pires de Oliveira. Elementos para a História de São Simão, 1975, São Simão(SP): edição do
autor, p. 354. (Трахомата е инфекциозно заболяване на очите. Емигрантите пренасят болестта в
гр. Сао Симао. Там през 1906 г. откриват щатски медицински център за лечение, закрит през
1925 и отново отворен през 1928 г.)

5
1 Други пресичали Германия и отивали в Амстердам, там се качвали
2 на холандски параходи.
3 Бесарабските емигранти за първи път стъпвали на параходи с
4 подобни размери. За пасажерите на “Мадрид” самото събитие и
5 всичко останало, което го съпътствало, предизвиквало огромен
6 интерес и любопитство, като се почне от матросите, облечени в
7 красиви униформи, и се стигне до капитана, най-важната фигура,
8 отговорен за живота на всички. Тези емоции карали повечето
9 пасажери да забравят поне за малко мрачните мисли, породени от
10 неизвестността.
11 От носа на парахода, проправящ си път през Атлантическия
12 океан, те наблюдавали линията на хоризонта, олицетворяваща
13 илюзорното бъдеще, което ги очаквало в Бразилия – тяхната нова
14 родина. Докато параходът преодолявал кръглата форма на планетата
15 Земя, те все повече се приближавали към нея, а сърцата им се
16 изпълвали с вяра и надежда. Той се плъзгал по водната повърхност,
17 оставайки следи от бяла пяна сред застиналия пейзаж – нищо не
18 помръдвало наоколо, а хоризонтът изглеждал все така недостижим.
19 Движели се само облаците в небето и водите на океана. Вечер,
20 докато все още били в Северното полукълбо, те сякаш виждали
21 звездите над родната Бесарабия. Блестящата луна карала всеки по
22 свой начин да се връща назад в спомените, постепенно измествани
23 от мислите за бъдещето, което всички очаквали с нескрита надежда.
24 Пътуванията обаче били съпътствани от много мъки и страдания.
25 Едни се разболявали преди да се качат на парахода и се налагало да
26 останат на лечение. Настанявали ги в обществени болници и много
27 от тях намирали смъртта си там. Подобна участ сполетявала и
28 онези, които по време на пътуването заболявали от холера. Загубата
29 на деца оставяла най-дълбоки и незаличими следи. Увивали малките

4
Tatiana Belinky. Transplante de menina, 5ª ed., SP:Ed. Moderna, 1995, p.56 (В книгата Татяна
Белинки разказва, че през 1929 г. пансионът се наричал Ueberseeheim Hapag, в превод
“Презокеански подслон”).

6
1 им телца в бели чаршафи, в повечето случаи на невръстни или току-
2 що появили се на бял свят същества, и когато капитанът давал знак,
3 спускали ги по наклонена дъска от страничната платформа направо
4 във водата. Тя бързо ги поглъщала, заедно със сълзите на близките,
5 които никой не можел и не искал да спре.
6 Всички очаквали бъдещето с огромно безпокойство. Крепяла ги
7 единствено надеждата, че обещанията за по-добър живот в тази
8 огромна тропическа страна, разпростряла се на 8 512 000 кв. км.,
9 167 пъти по-голяма от Бесарабия, ще се превърнат реалност.
10 Бавно и мъчително, със свити и тъжни сърца те се откъсвали от
11 своите корени. Колкото параходът напредвал и преодолявал
12 морските мили, толкова повече спомените ги връщали назад и
13 многократно засилвали измъчващата ги носталгия. Връхлитали ги и
14 съмнения, сърцата им се свивали при мисълта за бъдещето на децата
15 им. Непрекъснато говорели за предстоящото пристигане, за живота,
16 който ги очаквал в кафеените плантации, за неизбежния сблъсък с
17 различните обичаи и традиции в чуждата страна. Независимо от
18 всички притеснения продължавали да чертаят планове за успех и
19 богатство. Надявали се да свикнат със живота там или, ако това не
20 се случи, да се върнат в родината. За съжаление на парахода нямало
21 циганки, които да им предскажат очакващата ги съдба...
22 Изнервената и напрегната атмосфера обаче не се отразявала на
23 децата, които не се замисляли над последиците от предприетата
24 авантюра, измъчващи родителите им. Те се забавлявали, защото
25 параходът, пътуването, безбрежният океан, приятелствата с другите
26 деца, непознатите езици, които чували за първи път – всичко било
27 ново и толкова интересно. Дори след години някои имигранти още
28 помнят с какво любопитство са наблюдавали скоковете на рибите,
29 издигащи се над водата, привлечени от подхвърлената храна, и
30 борбата за нея.

7
1 От люковете на каютите, разположени на горните етажи, се
2 виждали само небето и океана - картина, останала непроменена по
3 форма и цвят през цялото пътуване. Емигрантите също
4 наблюдавали тази гледка, но от палубата на парахода - те не
5 можели да си позволят комфорта на първа класа. За тях бил отреден
6 трюмът, където липсвали елементарни условия за пътуване. Леглата
7 и койките били с изхабени дюшеци, нямало дори възглавници -
8 използвали корковите пояси, които слагали под главите си. Липсата
9 на пространство притеснявало хората, а това провокирало безредие
10 и хаос.
11 През деня се настанявали в предната част на парахода. Там
12 мъжете прекарвали по-голяма част от времето, правели слънчеви
13 бани, които се отразявали добре на кожата и хигиената. Майките
14 кърмели новородените, а те с настървение залепвали за гръдта им,
15 сякаш с млякото изтръгвали и душата и силите им.
16 Общите тоалетни били мръсни, в трюма не се дишало от
17 зловония и неописуема жега, затова хората предпочитали да излизат
18 навън. Палубата била единственото място, където можели да
19 подишат свеж въздух.
20 Сервирали непретенциозната храна на дълги дървени маси.
21 Щом чуели металния звън на камбанката, всички сядали около тях
22 и с огромен апетит се нахвърляли на предложеното “угощение”.
23 Вечер мъжете се забавлявали с игра на карти или други някакви
24 занимания, а часовете, дните и нощите се точели, сякаш нямали
25 край...
26 Черният дим от параходните комини наподобявал мъката, която
27 се утаявала в душите на изселниците, и постоянно напомняла за
28 родните места и за скромния селски живот, който водели доскоро.
29 Опитвали се да я потушат, но болката продължавала да се спотайва
30 в покрусените им сърца. Семействата гледали да са сплотени и
31 децата да са около тях, защото любопитството им постоянно се

8
1 провокирало от всевъзможни неща. Мъжете успокоявали жените,
2 които често изпадали в меланхолия и не преставали да плачат за
3 изоставените си домове, измъчвани от несигурността на
4 предприетото пътуване.
5 Мнозина се оплаквали от морска болест, предизвиквана от
6 силния мирис на водорасли и клатушкането на парахода, който,
7 безразличен към всичко и всички, продължавал курса напред,
8 порейки с носа си морските вълни, подобно плуг, разораващ
9 земята...
10 Болните били настанявани в специални каюти при нужната
11 хигиена и се хранели в отделен салон. Не знаем обаче дали това е
12 било просто късмет или са плащали за предоставяния комфорт.
13 Имигранти разказват, че в трета класа плъзнали въшки. Сред
14 пострадалите имало хора от различни националности – испанци,
15 португалци, дори руснаци, които също идвали от Бесарабия.
16 Наложило се да обръснат главите на много от тях, едни намазали с
17 дезинфектант от катранен сапун и газ, други горели направо с йод.
18 За някои последиците се оказали фатални – останали без коса, за
19 съжаление сред тях имало и жени...
20 Пътуването се съпътствало и от многобройни комични
21 ситуации, като тази, която разказват за португалските търговци,
22 качили се на парахода при акостирането му в Лисабон. Сред
23 предлаганите стоки имало изсушени и плътно навити тютюневи
24 листа, които приличали на въжета. Мнозина си купили, като ги
25 взели за наденица... Бесарабските емигранти никога не били
26 виждали чернокожи и, когато за първи път се сблъсквали с тях,
27 решили че са намазали телата си с боя...
28 Всички с възхищение наблюдавали спектакъла на остров
29 Мадейра, предлаган от местните младежи. С лодки те приближавали
30 парахода и майсторски се гмуркали, за да извадят подхвърлените от

9
1 пасажерите монети. Продавачи на плодове предлагали ароматни
2 кайсии, от които купували с охота.
3 При пресичането на Екватора, моряците се обличали в
4 чудновати костюми и с много настроение и всеобща веселба
5 извършвали задължителното морско кръщение, като използвали за
6 случая импровизиран басейн от брезент. Никой не можел да се
7 спаси от този морски ритуал, съпътстван от много шеги и закачки,
8 танци и забавления.
9 В Южното полукълбо водите на океана придобиват зеленикав
10 оттенък - знак, който сякаш самите звезди искали да предадат на
11 емигрантите чрез своя таен код, за да им кажат, че мечтите на
12 всички за щастлив живот скоро щели да се сбъднат...
13 Вечер преди да заспят с любопитство наблюдавали непознатото
14 нощно небе, различно от това, което били свикнали да виждат.
15 Ярките звезди и красивото им разположение предизвиквали всеобщ
16 възторг. Започнали да усещат и жегата, защото студът, който
17 останал в Северното полукълбо, бил заменен от горещия
18 тропически климат. Мъжете вече нямали нужда от ризите с дълги
19 ръкави и копчета до врата, а жените от тежките, изработени от
20 вълна носии, така необходими за мразовитата европейска зима. От
21 тях се разнасяла непоносима миризма на пот, обилно отделяна от
22 непривикналите с тропическата жега тела, особено силна през
23 първите месеци на годината*. Били обути в собственоръчно
24 изработени груби обувки, мъжете носели калпаци или шапки, а
25 жените кърпи, с които покривали косите си, така че само лицето да
26 остане на показ. Кърпата била знак, че жената е омъжена.
27 По време на пътуването дните се точели бавно, но сега, когато
28 все повече се приближавали към крайната си цел, минутите и
29 часовете сякаш летели. Това идвало от погрешното впечатление, че
30 скоростта в южното полукълбо се увеличава спрямо нас. С

*
Сезоните в южното полукълбо са обратни на сезоните в северното полукълбо – бел.пр.

10
1 приближаването на бразилския бряг се появявали и други параходи,
2 едни се движели в обратна посока, други почти се изравнявали с
3 тях. Вероятно и те превозвали емигранти, защото хората радостно
4 им махали отдалеч.
5 След тежкото, продължило 22 дни пътуване, повечето
6 пасажери се чувствали уморени, изглеждали бледи, отслабнали и
7 видимо изтощени от морската болест. Имало и такива, на които
8 нищо им нямало, те се чувствали много добре, радостни и
9 щастливи, което се дължало вероятно на голямото количество водка
10 и бира, изпито по време на основното им занимание на парахода -
11 играта на карти.
12 С приближаването на брега сирена оповестила пристигането на
13 парахода. Нейният звук предизвикал смътни предчувствия и
14 безпокойство у новодошлите. Изпитвали странна смесица от страх и
15 надежда, давайки си ясна сметка, че входната виза била вече
16 подпечатана и нямало връщане назад. Носталгията продължавала да
17 измъчва всички и думите, с които мъжете се опитвали да успокоят и
18 дадат кураж на жена и челяд, не звучали убедително и за самите тях.
19 Щом слезли на брега, веднага се появили хора, които се
20 опитвали повече с викове и жестове, отколкото с думи да ги
21 напътстват и организират. Придвижвали се трудно, натоварени с
22 оскъдния си багаж, в общи линии лични вещи, дрехи и семейни
23 реликви, завързани във вързопи или прибрани в торби, които
24 прехвърляли през рамо, за да държат куфарите в ръце. Някъде по
25 двама носели не много големи сандъци, хванати от двете страни.
26 Жените вървели до мъжете с малки деца на ръце, следвани от по-
27 големите – плачещи, изплашени и любопитни. Някои пристъпвали,
28 повдигайки с треперещи ръчички дългите си поли, които се влачели
29 по прашната земя. Жените се кръстели и кланяли с надежда, че
30 Божията благословия ще закриля семействата им.

11
1 Като представители на Стария континент, оформили през
2 вековете своя светоглед и култура, новите заселници се сблъскали с
3 една напълно различна действителност. С любопитство
4 наблюдавали суматохата на пристанището и неспирната работа,
5 която кипяла там. Докерите – шумни и енергични, товарели и
6 разтоварвали параходите. Приличали на мравки, които носят товар
7 на гърба си. По-късно разбрали, че пренасят кафе, а огромните
8 странни гроздове се оказали зелени банани. Всичко това ставало на
9 кея, сред купища разхвърлян боклук и вонящи локви. Докато
10 едните работели, на метри от тях стояли други мъже, опрени на
11 стената на близкия склад или скупчени на едно място в очакване да
12 ги наемат на работа.
13 След пристигането в Рио де Жанейро и проверката на
14 документите от граничните служби, всички били откарани на Иля
15 дас Флорес*. Хората, които се грижели за имигрантите на острова,
16 били приветливи и добронамерени, а помещенията, в които ги
17 настанили, общо взето отговаряли на елементарните изисквания,
18 макар че в разгара на тропическото лято в тях било задушно и
19 пренаселено. Всички преминали задължителен санитарен контрол,
20 наложило се някои да свалят дрехите си, за да ги дезинфектират. На
21 свой ред административните служби оформили личните документи.
22 Въз основа на притежаваните паспорти, без да влагат особено
23 старание, чиновниците записвали имената така, както ги чуели
24 произнесени на български език от имигрантите, като отбелязвали
25 също възрастта и малкото име съответно на съпруг или съпруга.
26 На португалски език изписването на имената с латински букви
27 е почти същото, както на румънски и френски – езици, на които
28 били попълнени паспортите. Независимо от това били допуснати
29 сериозни грешки, които объркали и дори променили някои лични и
30 фамилни имена. След около седмица престой на острова, върнали

*
Островът на цветята – бел.пр.

12
1 имигрантите в Рио де Жанейро, оттам с влак те се отправили към
2 Сао Пауло.
3 Онези, които пристигнали в Сантос, също заминали за Сао
4 Пауло, след съответния санитарен контрол и оформяне на
5 документите. Най-накрая, настанени не особено удобно на
6 дървените седалки във влака, те можели да отдъхнат и да
7 наблюдават околния планински пейзаж и отрупаните с невероятни
8 цветове дървета, които се виждали през прозорците по време на 76
9 - километровото разстояние между Сантос и Сао Пауло – град,
10 построен върху най-високата част на обширно плато.
11 Когато задъханият локомотив изкачил вагоните и превалил
12 Серра ду Мар **, пейзажът постепенно започнал да се променя.
13 Виждали се малки стопанства с къщи и дворове, площи, засети с
14 различни земеделски култури, хора, обработващи земята, животни,
15 които пасели в оградени пасбища или на свобода. Всичко това
16 показвало, че наближавал краят на пътуването. След около час вече
17 били на гарата в “Брас”, квартал на Сао Пауло. Заради багажа се
18 прехвърлили на друг влак и по специално отклонение на линията
19 стигнали до пансиона за имигранти, който се намирал съвсем
20 наблизо. Вече били в Сао Пауло – град, в който по онова време не
21 всички улици били павирани. В замяна на това с идването на
22 канадската електрическа компания “Трамвай Лайт енд Пауер
23 Къмпани” или “Лайт”, както я наричали накратко, старите газови
24 фенери били изчезнали.
25 Не всички имигранти следвали тези два маршрута. Земляци
26 споменават за група, която през 1928 г. слиза на пристанището в гр.
27 Витория, щата Еспирито Санто. Там новодошлите се сблъскали с
28 големи трудности, останали без храна и подслон. Впоследствие
29 много от тях заминали за Сао Пауло.
30 От CD/SNIMKI

**
1500 километрова планинска верига по крайбрежието на Бразилия – бел.пр.

13
1 14 – Удостоверение за медицински преглед и имунизация
2 15 – Лицева страна на договор за презокеански превоз на български емигранти
3 на румънски език
4 16 – Опакова страна на договор за презокеански превоз
5 17-1 и 17-2 – Удостоверение за медицински преглед преди заминаване,
6 извършван в пансиона за имигранти в Генуа, Италия.
7 18 – “Параход с емигранти”, автор Лазар Сегал (1891 - 1957), бразилски
8 художник от еврейски произход, роден в Литва
9 19 – Параходът “Дуке дела Абруци”
10

14
 1 ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
2 ПРИСТИГАНЕ В БРАЗИЛИЯ
3 Т Е Ж К И В Р Е М Е НА
4 След акостиране на парахода в пристанището на Рио де
5 Жанейро, на борда се качвали санитарните власти. Преди да слязат
6 на брега, всички минавали през задължителни медицински
7 прегледи. Особено внимание отделяли за откриване на заболели от
8 трахома.
9 Болниците в Рио не можели да поемат всички случаи, затова
10 част от заболелите по пътя и спешно нуждаещите се от помощ
11 карали в Сантос. Децата задължително се придружавали от майките.
12 Така още в самото начало някои семейства трябвало да понесат
13 мъчителна, макар и временна раздяла.
14 Останалите заминавали за Иля дас Флорес, намиращ се срещу
15 гр. Нитерой в залива Гуанабара. Настанявали ги в пансион за
16 имигранти, където престоявали до петнайсет дни. Там вече отблизо
17 бесарабските българи за втори път срещнали чернокожи, наети да
18 помагат при раздаване на храната. Наблюдавали ги с изненада и
19 боязън, но любопитството надделявало и не пропуснали да огледат
20 хляба за следи от черна боя...
21 Няма сведения дали дошлите през 1926 г. бесарабски българи и
22 гагаузи са оставали по-дълго време на острова и по какви причини.
23 След изтичане на карантинния период, поетапно заминавали за
24 Сао Пауло, където ги настанявали в пансион за имигранти - сграда,
25 разположена върху 8 000 кв.м площ, намираща се на ул. “Висконте
26 де Парнаиба” в квартала “Брас”, превърнат днес в Музей на
27 имиграцията. Този пансион, построен през 1887г., приютявал в
28 общи помещения 3 000 души, които получавали медицинско
29 обслужване и три пъти храна на ден.
30 Известно е, че веднага след пристигането, бесарабските
31 имигранти бурно изразили своето недоволство. С пълно основание

1
 1 те заявили, че не са дошли в Бразилия, за да бъдат експлоатирани
2 като наемни работници, а да получат земя, която да обработват за
3 себе си. Настоявали да ги настанят в построените за тях домове,
4 които, според обещанията на рекламната кампания, трябвало да ги
5 очакват с окачена на вратата снимка на всяко семейство... Заявили
6 също, че няма да позволят да ги третират като роби. 1
7 1) ПАНСИОНИТЕ ЗА ИМИГРАНТИ:
8 А) ПАНСИОНЪТ НА ИЛЯ ДАС ФЛОРЕС, ЩАТ РИО ДЕ
9 ЖАНЕЙРО
10 Иля дас Флорес, където днес се помещава казарма на Морската
11 пехота, е описан през 1932 г., няколко години след идването на
12 бесарабските имигранти, като “парче земя, принадлежащо на щата
13 Рио де Жанейро, разположено срещу община Сао Гонсало, област
14 Невес. Доста широк канал го отделя от континента. Островът
15 притежава приказна красота и напълно отговаря на наименованието
16 си. Ако го зърнете през някой слънчев летен ден, ще останете
17 наистина запленени от невероятната му прелест.
18 Въпреки яростната сеч, провеждана от няколко областни
19 управи, вековни дървета оформят величествения пейзаж на тази
20 част от залива Гуанабара. Те придават наситено зелен отблясък на
21 това красиво и уютно кътче, заобиколено от спокойни и богати на
22 риба води - идеално място за търсещите усамотение.
23 Другите съседни острови – на североизток Енженьо, на
24 югоизток Ананас, наричан още Мешингейра, Карвальо на юг и още
25 няколко по-малки, образуват великолепен архипелаг, който
26 привлича много майстори на четката. По време на Империята
27 островът принадлежал на сенатор Силвейра Мота и служел за лятна
28 резиденция.

1
Виж по-нататък „Пансионът на Иля дос Поркос”, останал в съзнанието на имигрантите като
„Остров на смъртта”.

2
 1 Преди повече от 40 г. става собственост на федералното
2 правителство. Там то разполага Секретариата по настаняване на
3 имигрантите, потърсили нашата родина, за да избягат от мизерията
4 в Европа и Азия по онова време. Понякога, освен имигранти, на
5 острова пращали затворници, настанявали също войскови
6 поделения.
7 На това късче земя има няколко сгради – резиденцията на
8 директора – просторна и удобна къща в колониален стил, премесен
9 с френски орнаменти, поставяни безразборно от всеки следващ
10 управител, както и други по-малки с безлична архитектура за
11 служителите на Секретариата и помощния персонал. За
12 имигрантите били отделени четири огромни, много дълги и
13 стабилно построени павилиона. Настанявали ги там както в
14 спокойно време, така и в моменти на размирици, провокирани от
15 вътрешни бунтове. Болница, изолатор, аптека, кухня, перални,
16 работилница, морга и няколко по-маловажни постройки оформят
17 целия сграден комплекс.
18 Чисто, уредено, невероятно красиво, това място с право може
19 да се нарече Рай на Земята.
20 Чудото на Гуанабара – нашето вътрешно море.
21 Гостната стая на Бразилия.
22 Ако не беше злата участ да приютява страдащи и измъчени
23 хора, щеше наистина да е Раят на Земята!
24 Животът е хубав. Хората го правят лош, е казал един писател.” 2
25 Въпреки божествената си красота, Иля дас Флорес, смятан за
26 “гостната стая на Бразилия”, остава в спомена на много имигранти
27 като остров на обезнадеждаващото “Добре дошли”...
28 Двуетажно параходче, побиращо над 150 човека, превозвало
29 имигрантите,. “На острова много хора се почувствали излъгани,
2
Agenor Lopes de Oliveira. Na Ilha das Flores. Reminiscências da Revolução Paulista de 1932. Rio
de Janeiro-Tip. Baptista de Souza. S.d. (consultado no Arquivo Nacional e identificado como livro
250, de 07-02-1963 e cadastrado como patrimônio sob n.º 75007).

3
 1 разочаровани, неясното бъдеще ги плашело, те плачели и искали да
2 се върнат. Затова онези, които имали пари, потеглили обратно към
3 Бесарабия.....Земляците изразили своето недоволство с шумни
4 протести пред управата. Откарали ги в ареста и ги държали три дни,
5 защото един от тях ударил в лицето войник от охраната”3.
6 Теодоси Капаклъ, бесарабски гагаузин, казал на синовете си, че
7 били измамени, защото “евреите ни продадоха”4.
8 На острова имало стотици имигранти: “Пристигаха по 100, 200,
9 300, 400 души и ги настаняваха в пансиона. Условията не бяха като
10 в хотел, но ние бяхме доволни! Осигуряваха ни всичко – храна,
11 подслон. Стояхме около седмица да си починем и възстановим,
12 после ни откараха в Сао Пауло в друг пансион.” 5
13 Всъщност първото посрещане на бразилска земя било именно
14 на Иля дас Флорес. Изплашени от показаното отношение, някои
15 бесарабски имигранти горчиво съжалявали за предприетото
16 пътуване. “Макар, че бяха продали и малкото, което имаха - запаси
17 от вино, товарни и впрегатни коне, покъщнина, те нямаха
18 достатъчно пари да се върнат в родината.” 6
19 Имало и такива, които не се оплаквали от условията и храната,
20 макар че предлагали предимно макарони, боб и ориз. “На Иля дас
21 Флорес за първи път видяхме да смесват и ядат едновременно ориз
22 и боб, основна храна тук. За нас това беше недопустимо. Ние
23 идвахме от Европа, там фасулът е символ на мизерия. Който ядеше
24 боб, беше сетен сиромах. С ориза не беше така, ядяхме го само по
25 богаташките сватби. За нас оризът и бобът са несъвместими... За
26 първи път опитахме на острова и никак не ни хареса.”7
27 “Храната, всичко беше хубаво: в началото се чувствах зле,
28 болеше ме главата, цялото тяло, после свикнах. Останах 15 дни на
3
Виж фамилия Капаклъ (I). VІІ глава.
4
Пак там.
5
Юлиян Димов. Записан устен разказ, стр. 8.
6
Мария Верчева Рашкова. Пос. разказ, с. 3.
7
Андрей Петков. Записан устен разказ, с. 8.

4
 1 острова, как няма да свикне човек за това време? Там се събирахме
2 момчета, момичета - приказки, смях, тичане нагоре-надолу. Не
3 забелязвахме дали е хубаво или лошо, на тази възраст никой не
4 обръща внимание на такива подробности. Като пристигнахме, не
5 знаехме какво ни очаква, как ще потръгнат нещата, но постепенно
6 стана ясно, че не всичко е наред. Чувствахме се като затворници,
7 нямахме нищо, дори пари за параходчето. Къде да отидем, наоколо
8 само вода? Оставаше ни да чакаме. Виждахме колко бяха
9 притеснени нашите родители, ние не бяхме много наясно какво
10 всъщност става... (въпрос на анкетьора от Музея на имиграцията: И
11 какво правехте на Иля дас Флорес?) “Нищо, ядяхме, даваха боб,
12 макарони, това ядяхме. По цял ден насам-натам, събирахме се,
13 тогава се запознах с моя старец. Танцувахме, но не един до друг, а
14 така: момчетата от една страна, ние от друга... Да, пеехме,
15 забавлявахме се, нямаше какво друго да правим, така се
16 разсейвахме от мрачните мисли. Тъгата си оставаше, но трябваше
17 да я преодоляваме. Мъже, жени, деца, всички бяхме в едно
18 положение. После ни качиха на влака и направо на плантацията.
19 Тогава в Сао Пауло имаше революция, ние не видяхме града, дори
20 не спряхме там.” 8
21 Някои възприемали престоя като истинска почивка след
22 дългото презокеанско пътуване... Не знаели защо ги държат там,
23 преди да заминат за Сао Пауло, с изключение на непотвърдения
24 слух, че било свързано с някаква “революция” 9.
25 Параходът „Белведере”, който потегля от Триест и акостира в
26 Рио де Жанейро на 06.03.1926 г., возел в трета класа 660 имигранти
27 от различни националности. Онези, които трябвало да отидат в Сао
28 Пауло, били закарани на Иля дас Флорес, с инструкцията: “до второ

8
Мария Верчева Рашкова. Пос. разказ, с. 3.
9
Андрей Петков. Пос. разказ, с. 8. По-нататък споменава, че става дума за революцията от
1924 г. Забележка: Това са серия бунтове на ниски армейски чинове в Сао Пауло против
федералното и щатско правителство, предвождани от Изидоро Диас,.

5
 1 нареждане. 10 Сред тях имало и бесарабски имигранти, регистрирани
2 като идващи от Румъния.11 Забранявали им да напускат острова,
3 затова гледали да се събират и заедно да прекарват времето.
4 Забавлявали се с песни и танци. Преодолявайки стеснението,
5 постепенно започнали да се опознават и сближават. Някои от
6 младите след време се оженили.
7 На острова се случило много важно събитие – раждането на
8 първата бразилка с бесарабски корен. На 9 май 1926 г. семейството
9 на Мария и Васил Атанасови се сдобило с дъщеря, нарекли я Дора.12
10 На 25 май 1926 г. регистрирали и първият смъртен случай – на
11 12 г. се споминал Никодим13, най-малкият син на Стефан и Варвара
12 Иванови. Преди да тръгне за Бразилия, семейството изгубило и
13 големия си син – Сава, на 16 г.
14 Б) ПАНСИОНЪТ ЗА ЕМИГРАНТИ В САО ПАУЛО
15 Пансионът се намирал в квартала “Брас” близо до гарата, на
16 която спирал влакът, превозващ имигрантите от пристанищата на
17 Рио де Жанейро и Сантос. Оттам по разклонение на линията ги
18 извозвали до пансиона. Специално построена да приема
19 имигранати, в горната си част сградата била добре укрепена, и
20 когато се налагало, там пращали политически затворници.
21 В пансиона имало стотици хора от цял свят. При настаняването
22 ги разпределяли на: семейства, несемейни и семейства с малки
23 деца, на които осигурявали самостоятелни стаи. Имигрантите
24 обитавали общи помещения и семействата се събирали около
25 багажа си.
26 Пребивавалите там описват пансиона като чисто и приятно
27 място. “Какво носехме със себе си – почти нищо, а в пансиона
28 имахме всичко – беше чисто, подредено, за всекиго имаше удобно
10
Списък на параходите, записан под №263. Национален архив. Рио де Жанейро. Виж
приложение, т.1.
11
Пак там. Виж поименен списък на пасажерите.
12
Нелсон Греков. Писмен разказ. Виж фамилия Атанасови, VІІ глава.
13
Виж фамилия Иванови.(І). VІІ глава.

6
 1 легло – какво повече да иска човек! Аз съм много доволен от
2 престоя в пансиона!14 В противоречие на това други казват
3 “Там завъдихме въшки” и “голяма мръсотия беше”15.
4 Настанените можели свободно да влизат и излизат от пансиона,
5 даже ако поискат, да тръгнат по някоя улица и да обикалят целия
6 град. Разбира се, трябвало да се върнат навреме, защото “имаше
7 контрол, беше назначена охрана да съблюдава реда” 16.
8 След настаняване по спалните помещения започвал следващият
9 етап от живота на новодошлите в Бразилия: разпределение по
10 именията и получаване на трудови договори. Докато чакали това да
11 се случи, дните минавали бавно един след друг. “Куфарите и
12 вързопите стояха при нас, всеки момент можехме да тръгнем. Така
13 ден след ден, затова нищо не разопаковахме”17.
14 Пансионът - истинско отражение на многоликия свят, събирал
15 под покрива си хора от всякакви националности. Разговорите на
16 различни езици се смесвали, превръщайки се в някаква странна,
17 дори приятна за ухото музика. Лицата и цветът на кожата,
18 преминаващ през всевъзможните нюанси на светлото и тъмното,
19 правели общата картина още по-пъстра.
20 Храната сервирали в обширна трапезария и щом чуели звъна на
21 камбанката, всички се отправяли натам. “Храната не можеше да се
22 сравни с домашната, но не беше толкова лоша, не мога да се оплача.
23 Предлагаха боб, ориз, картофи, кайма, а сутрин на закуска парченца
24 салам, хляб, кафе. Така беше... Не може да се каже, че беше особено
25 вкусна, но все пак готвеха за толкова хора.”18
26 Романтично настроените пък тръбели: “Пансионът за
27 имигранти – врата на щата, преддверие към паулистанската земя,

14
Константин Куралов. Пос. разказ, с. 7.
15
Пак там.
16
Юлиян Димов. Пос. разказ, с. 17.
17
Пак там, с. 18.
18
Пак там, с. 16-18.

7
 1 .....къща на утрешния ден, магистрала на бъдещето”19. “През него
2 преминаха хиляди представители на различни раси от цял свят –
3 бедни, мръсни, измъчени от глад и лишения, дошли с надежда и
4 вяра в своята мечта – Америка... Те бяха истински герои, защото
5 само героите мечтаят и вярват. За да емигрираш, се иска голяма
6 смелост. Само силните дръзват да го сторят. Принудени от
7 мизерията по родните места, те предприемат това
8 предизвикателство, разчитайки единствено на здравите си ръце. И
9 побеждават.”20
10 Все повече бесарабски имигранти пристигали на групи в
11 пансиона. Там те се срещали със сънародници, разпитвали ги кой
12 откъде е, кога е дошъл, с кой параход е пътувал. Случило се така, че
13 сезонът на проливните дъждове забавил дългоочакваното
14 разпределение по места. Разкаляните и трудно проходими пътища
15 правели труден достъпа до отдалечените имения, а преминаването
16 на реките - малки и големи, се превръщало в непреодолимо
17 препятствие. Наложило се да изчакат по-благоприятни климатични
18 условия. Жените стояли предимно в пансиона, занимавали се с
19 кърпене и пране на дрехи, които простирали на импровизирани
20 простори в задния двор на това многонационално общежитие.
21 Мъжете се събирали на приказки или, набирайки все по-голям
22 кураж и водени от нескрито любопитство, започнали на групи да
23 обикалят страничните улици и малко по малко да възприемат
24 обкръжаващата ги действителност и говора на местните жители.
25 Имало и такива, които въобще не тръгнали за кафеените
26 плантации. Посъветвани от дошли преди тях земляци, те заминали
27 за щата Мато Гросо ду Сул 21, където наистина предоставяли земя за

19
Monteiro Lobato. Fitas da vida e Negrinha (contos) . Apud Myriam Ellis. O café. Literatura e
História. SP:Ed. Edições Melhoramentos-Ed.da Universidade de São Paulo (comentário prefacial), p.
22.
20
Idem, Negrinha , р. 10/11.
21
Виж фамилия Бакаржи (1), VІІ глава.

8
 1 лично ползване. Други, макар и малко на брой, които имали някаква
2 професия - дърводелци, каменоделци, строители, успели да намерят
3 работа в самия град Сао Пауло.
4 Известен е фактът, че група бесарабски българи, която
5 пристигнала от Рио де Жанейро, останала на улицата∗. Докато
6 получат разпределение за работа и заминат за плантациите, хората
7 спели на тротоара пред пансиона. Изоставени на произвола на
8 съдбата без покрив над главите си, те станали жертва на крадци,
9 които задигали от беззащитните хора каквото им попадне – дрехи,
10 пари, ценности - запазени с много лишения, за да им послужат в
11 тежки моменти... Възмутени от лошото отношение и набезите на
12 бандитите, те протестирали срещу бездействието на властите.
13 Вместо отговор изпратили конни полицаи, които с извадени саби се
14 нахвърлили върху хората и ги тъпчели с конете си.
15 Как бихме могли да окачествим провежданата имиграционна
16 политика от гледна точка на обществото? В интерес на истината “тя
17 беше един изкуствен, костващ много усилия процес за набиране на
18 хора, не като заселници и нови членове на обществото, а като
19 обикновена работна ръка, нужна за огромните кафеени плантации.
20 Социалният и човешки аспект на заселването бяха пожертвани
21 изключително и непосредствено в полза на кафеените
22 плантатори”22. Освен това бразилските управници възнамерявали да
23 използват имигрантите от Европа за решаване на още един проблем,
24 касаещ засиленото потъмняване на нацията след отмяната на
25 робството.
26 Характерно за бесарабската имиграция е това, че тя следвала
27 провежданата от бразилското правителство линия, която се
28 стремяла да разпръсне имигрантите, а не да ги концентрира на едно

∗
Вероятно поради липса на места в пансиона – уточнение на автора - бел.пр.
22
Caio Prado Júnior. Evolução política do Brasil e outros estudos. São Paulo: Brasiliense, 1953,
apud Regina Bega Santos. Migração no Brasil. SP:Ed. Scipione, 1994, p.22.

9
 1 място. В по-късен етап желанието да бъдат сред близки хора
2 накарала много семейства да се обединят и да образуват няколко
3 колонии в щата Сао Пауло: “Надежда” и “Нова надежда” в община
4 Куата́; “Нова Бесарабия”, “Варна” и “Аврора” в община Санто
5 Анастасио, която се намирала в район, включващ днес и община
6 Миранте до Паранапанема.
7 Престоят в пансиона приключвал с появата на кафеените
8 плантатори или на техните доверени хора – управителите на
9 земеделските имения, които обикновено взимали на работа от 5 до 7
10 семейства. Броят на хората не се определял предварително, защото
11 зависел от големината на имението и нужната работна ръка. Така
12 най-накрая настъпвал моментът, когато новодошлите научавали в
13 каква посока на щата ще поемат “в качеството си на заселници,
14 които настанявали в общи помещения при крайно неблагоприятни
15 условия и лоша хигиена” 23.
16 След години бе изказано мнение, че разпределението по
17 месторабота на пристигналите през 1926 г. имигранти, извършено
18 от администрацията на пансиона в Сао Пауло, предполага
19 съществуването на регистър. “В регистрите тези хора бяха отчетени
20 като румънци. Това трябва да се проучи, защото от този регистър
21 можем да разберем точно колко и кои бесарабски семейства са
22 дошли в Бразилия” 24.
23 В) ПАНСИОНЪТ НА ИЛЯ ДОС ПОРКОС
24 /останал в паметта на всички като “Остров на смъртта”,
25 Убатуба, щат Сао Пауло/
26 Днес островът се нарича Аншиета и се намира близо до
27 северното крайбрежие на щата Сао Пауло, на 5 км. от сушата. През
28 1926 г. той все още се казвал Иля дос Поркос.
23
Жорже Аргашофф. Писмен разказ. Виж фамилия Йоргачеви, VІІ глава.
24
Нелсон Греков. Коментар, включен в устния разказ на Димитър Коев. Забележка: При
направено запитване в Музея на имиграцията в Сао Пауло уведомиха, че в неговия архив не
разполагат с информация за 1926 г. Препоръчаха да се направи справка в Националния архив
в Рио де Жанейро.

10
 1 Една от теориите за наименованието на острова е свързана с
2 португалските мореплаватели. В първите години след откриването
3 на Бразилия, те пътували дотам като взимали на борда живи прасета
4 и така разполагали с прясно месо по време на дългите плавания.
5 Когато поемали обратния курс, пускали по няколко да се
6 размножават на острова, за да разчитат на тях при следващи
7 идвания. Не може да се твърди обаче, че заради това той е наречен
8 Островът на прасетата. От друга страна със сигурност се знае, че
9 индиански вожд на име Кунямбебе е властвал там и когато отец
10 Жозе де Аншиета∗ пристигнал на острова, той се е казвал Тапера де
11 Кунямбебе∗∗.
12 В по-късен етап островът станал собственост на държавата, “ос
13 кайса́рас” 25 били обезщетени, “за да преотстъпят територията, макар
14 че те останали недоволни от сделката” 26. Построили сграда, като до
15 голяма степен изпълнили оригиналния проект на арх. Рамос де
16 Азеведо. До 1914 г. тя се използвала като изправителна колония,
17 след това от 1920 г. останала под грижите на временен управител.
18 Той приютил “няколко индианци, които да поддържат държавната
19 собственост, и успял да я запази в задоволително състояние” 27.
20 Разрешил също на местни жители, “потомци на индианци и бели” 28,
21 да се върнат на острова. През 1926 г. обаче те били изгонени оттам,
22 защото властите спешно трябвало да изолират на неговата
23 територия 2000 бесарабски имигранти от пансиона в Сао Пауло. Те
24 се вдигнали на бунт, защото обещанията да получат земя, домове,
25 както и всички останало, което трябвало да подпомогне живота им

∗
Йезуитски мисионер от 16 в. – бел.пр.
∗∗
На езика на племето тупи́ означава Спокойното място на Кунямбебе – бел.пр.
25
Жители на крайбрежието – метиси, потомци на португалци и местни индианци.
26
Washington de Oliveira. Ubatura - lendas e outras histórias. 3ª ed., Ubatuba (SP): Guapuruvu -
Serviços Editoriais, 1995, р. 107.
27
Idem, p. 109.
28
Samuel Messias de Oliveira. (Tenente da PM/SP). Ilha Anchieta. Rebelião, Fatos e Lendas.
Taubaté (SP):Rubens Artes Gráficas, s.d., р. 8

11
 1 на заселници, не били изпълнени. Още с настаняването в пансиона
2 те си дали сметка, че очакванията им били напразни, че на тях се
3 гледало само и единствено като на работна ръка, защото такава била
4 съдбата на дошлите преди тях семейства.
5 “Сутринта дойде един заселник, цялата му глава беше в кръв, и
6 каза: “Това ли ни обещаваха? Избягах от имението, защото там се
7 отнасят с нас като с роби и непрекъснато ни следят. На входа има
8 охрана, никъде не ни пускат. Ставаме в 4 часа, взимаме мотиката и
9 замиваме за плантацията. Хранителните продукти пак от магазина
10 на имението купуваме. Откъдето й да погледнеш - робски живот!
11 Избягах през нощта, оставих семейството си – баща, братя, жена,
12 деца и дойдох да ви кажа какво правят с нас”. Да се появи така
13 човек с рани по главата, които не кървяха много, но личеше, че е
14 бит, и да разказва всичко това! Ефектът беше мигновен - всички се
15 вдигнахме на бунт. Нашето негодувание избухна като буре с
16 барут.”29
17 Всички се почувствали измамени, отчаяни, единственото им
18 желание било бразилското правителство да ги върне по родните
19 места в Европа. Недоволството продължило два месеца,
20 категорично отказвали да последват собствениците на плантации,
21 специално извикани да ги наемат на работа и откарат в именията.
22 Положението ставало все по-напрегнато и взривоопасно.
23 “Накрая се случи най-лошото. В събота към един часа по обяд с
24 голяма скорост пристигна влак с надпис “Имиграция”. Страничните
25 врати се отвориха и от него слязоха полицейски части за борба с
26 безредиците. В двора беше спрял още един влак с празни вагони,
27 готов да извози имигрантите. Властите не искаха да ни връщат, кой
28 щеше да плаща пътя обратно? Тогава полицаите започнаха
29 безразборно да хващат хората и да ги вкарват във вагоните, като

Димитър Коев. Устен разказ, записан на 15.12.1996 г. от изследователката Соня Мария де

29

Фрейтас. Тетрадка №43, с. 9.

12
 1 крещяха: “Никакви въпроси! Никой нищо да не пита!” На вратите
2 на всеки вагон стоеше по един униформен”30. “Напълниха влака до
3 краен предел”31.
4 Настъпил повсеместен хаос, разделяли семействата, без да се
5 знае кой къде отива. Децата на една страна, родителите на друга.
6 Изпаднали в пълно отчаяние майки и жени търсели децата и мъжете
7 си. Сякаш земята се била продънила и всички се намирали в
8 огромен капан. “Татко ме хвана за ръката и каза “ще ни убият”.
9 После го вкараха във вагона, ние с мама го търсихме и накрая с
10 големи усилия успяхме да го намерим”32.
11 Празно място не останало в претъпканите вагони, близо 2000
12 души били натоварени като добитък. Хората извън влака с ужас
13 наблюдавали нечовешкото отношение към техните сънародници,
14 които едва към края на пътуването разбрали целта на провежданата
15 акция: да ги откарат на Иля дос Поркос. Не проявили снизхождение
16 дори към бременните жени. В резултат на това още с пристигането
17 някои от тях родили преждевременно, имало мъртвородени и
18 недоносени, които трудно оцелели.
19 Влакът ги откарал до пристанището на Сантос, оттам заминали
20 за острова. Официално било съобщено, че: “Щатските власти взеха
21 решение да използват Иля дос Поркос като пансион за имигранти.
22 За негов директор е назначен многоуважаемият Жоао Тобиас
23 Фильо. Островът ще се охранява от поделение редови войници,
24 двама ефрейтора и двама сержанта от І-ви Армейски батальон, под
25 командването на поручик Алсидес де Вале. Лекар на пансиона ще

30
Пак там, с. 10.
31
Константин Куралов. Пос. разказ, с. 11.
32
Вера Керкова Терзи, бесарабска българка. Пристига осемгодишна в Бразилия през 1926 г.
Устен разказ, записан на 14.02.1996 г. от изследователката Соня Мария де Фрейтас. Тетрадка
№40, с. 4.

13
 1 бъде д-р Боанержис Пимента, който ще се грижи за 2000
2 имигранти” 33.
3 Настанили ги при крайно лоши условия, в началото нямало
4 лекар, не разполагали и с лекарства. Хранели ги “само с боб и
5 полусварен ориз. От моето семейство се поминаха двама души. За
6 съжаление още много хора намериха смъртта си там”34.
7 “Постройките на острова бяха в окаяно състояние, приличаха на
8 руини”35 - останки от някогашен затвор, изоставен преди 20 години.
9 В помещенията не можело и дума да става за нормално настаняване
10 на толкова хора. За да не спят под открито небе, използвали всичко,
11 което било на разположение, за да имат покрив над главите си.
12 Убеден съм, че дори политическите затворници не настаняваха при
13 такива условия. С една дума животът на имигрантите на острова
14 беше нечовешки.36 Нямало дюшеци и завивки, затова използвали
15 юрганите37, увивали се в тях с вълнените си дрехи и спели на
16 пода…
17 Заточени в буквалния смисъл на думата, напълно изолирани и
18 охранявани от войсково поделение, те нямали представа какво ги
19 очаква. Заради конфликти и лични спречквания, някои престоявали
20 в ареста, но лошото тепърва предстояло. С пристигането на
21 славяните38, местните индианци били изселени. Докато живеели на
22 острова обаче, те отглеждали различни растения, включително
23 фаталната маниока, които впоследствие изоставили. Фатална,
24 защото ставало дума за отровен вид. За да се приготви годно за
25 консумация брашно от маниока, грудките на растението първо

33
Jornal hebdomadário "Cidade de Ubatuba", de 23 -05-1926, apud Washington de Oliveira. Oр.
cit., p. 110.
34
Димитър Коев. Пос. разказ, с. 15.
35
Пак там, с. 17.
36
Пак там.
37
Вера Керкова Терзи. Пос. разказ, с. 5.
38
Samuel Messias de Oliveira Ob. cit. p. 8. Авторът споменава бесарабските българи и гагаузи
като руснаци.

14
 1 трябва да се настържат, за да се изцеди отровният им сок.39
2 Естествено имигрантите нямали представа за това, никой не ги
3 предупредил, макар че на острова имало преводачка. Тя била
4 рускиня “изключително красива, която пристигнала с тях, но те така
5 и не разбрали откъде знаела португалски език. Коя била тази
6 рускиня и какво се e случило с нея след това? Не знаем. 40
7 Все пак известно разяснение дава Димитър Коев: “Не беше
8 българка, а рускиня. Ние знаехме руски и лесно се разбирахме с
9 нея.... Тя не дойде на острова като имигрантка, не беше част от
10 групата. Явно отдавна живееше тук и беше наета като
11 преводачка”41.
12 Гладът ги карал да търсят храна, затова без да подозират
13 каквато й да било опасност, започнали да ядат сурова маниока. Така
14 от отравяния, диария, ентерит, гастроентерит, дизентерия и др.
15 умират 151 човека, от които 140 деца.
16 Смъртта на толкова близки хора отворила дълбока и
17 незаличима рана в сърцата на имигрантите... Щатските власти не
18 осигурили спешна помощ и болнично лечение. До ден днешен те
19 носят тежка вина заради безотговорното си отношение към човешки
20 същества, оставени на техните грижи и закрила. Д-р Боанержес
21 Пимента бил назначен през май, а смъртни случаи имало от средата
22 на април... Смъртните актове били описани месеци по-късно и то по
23 заповед на коменданта на острова Луис Песоа Жуниор. Тогава
24 лекарят събрал на куп смъртните актове и на 1 август ги занесъл за
25 вписване в гражданския регистър. Те удостоверявали кончината на
26 151 души – деца и възрастни за периода 18 април - 25 юли 1926 г.

39
В горчивата маниока се съдържа циановодородна киселина, която трябва да се отстрани.
Едва тогава растението става ядливо.
40
Washington de Oliveira. оb.cit., р 110.
41
Димитър Коев. Пос. разказ, с. 16/17.

15
 1 “Толкова хора си отидоха, че дори гробище трябваше да
2 направят” 42.
3 Оцелелите върнали на континента, като голяма част от тях
4 останали на произвола на съдбата. “Тогава дойде параходчето,
5 качихме се и ни откараха в Сантос. Там всеки се оправяше, както
6 може. Извоювахме свободата си, но се появиха други проблеми”. И
7 по-нататък добавя: “Слязохме на брега с багажа и само това ни
8 казаха: “Свободни сте” 43.
9 Малцина били онези - напълно разочаровани и обезверени,
10 които се върнали в родината на собствени разноски, някои дори
11 оставили жени и деца, непожелали да ги последват... “Липсва
12 официален документ, който да потвърждава, че имигрантите са
13 били върнати по родните места, като малка част от тях са останали в
14 Бразилия”44 или, че “правителството е взело решение да ги
репатрира” . Някои имигранти наричат Иля дос Поркос с друго име
45
15
16 - Иля дас Кобрас. Това объркване идва от факта, че до ден днешен
17 на острова има много влечуги. Страхът и споменът за
18 многобройните ухапвания от змии така се е запечатал в съзнанието
19 им, че те продължават да го наричат “Остров на змиите” 46.
20 Така през 1926 г. от близо 2000 души, изолирани за няколко
21 месеца на Иля дос Поркос, умират и са регистрирани по дата
22 следните смъртни актове. Възрастта е отбелязана с: г. (години), м.
23 (месеци) и д. (дни). Болестта, причина за смъртта, е представена с
24 номер и абревиатура, съгласно указание в края на списъка:
25
26

42
Ана Димова, бесарабска българка, родена на 13.03.1916 г. в с. Ларга. Устен разказ, записан
от изследователката Соня Мария де Фрейтас на 22.09.1996 г. Тетрадка №39, с. 6.
43
Димитър Коев. Пос. разказ, с. 17.
44
Washington de Oliveira, Cit.ob., р. 110
45
Samuel Messias de Oliveira, Cit.ob., стр. 8
46
Пак там, в разговор с автора, проведен през юни 2004 г.

16
 1 СЛУЖБА ГРАЖДАНСКИ РЕГИСТЪР НА МЕСТНИ ФИЗИЧЕСКИ ЛИЦА,
2 ОКР. УБАТУБА, ЩАТ САО ПАУЛО
3 СМЪРТНИ АКТОВЕ НА ПОЧИНАЛИТЕ НА ИЛЯ ДОС ПОРКОС *
4 (книга В, от стр.14 нататък)
5
6 ДАТА ИМЕ ВЪЗРАСТ МЕСТОРОЖ. СЕМЕЙСТВО ПРИЧИНА
**
7 (УЕЗД ) (БЛИЗКИ) ЗА СМЪРТТА

8 18-4 Георги Гешев 2 г. Акермански. Стефанида/Фьодор Гешеви 14-ЕМ-НП

9 18-4 Александра Ерченко 1 г. Акермански Дария/Мойсей Ерченко 14-ЕМ-НП
10 19-4 Борис Бороган 4 г. Акермански Феодосия/Фьодор Бороган 15-ЕМ-ЛМП
11 20-4 Анна Фелигова 2,5 г Акермански Елена/Радион Фелигови 14-ЕМ-НП
12 20-4 Иван Димитров 3 г. Акермански Доминика/Георги Димитрови 4-ЕМ-НП
13 21-4 Мария Парней 3 г. Кагулски София/Георги Парней 14-ЕМ-НП
14 22-4 Мария Христова 1,5 г. Бендерски Евдокия/Иван Христови 14-ЕМ-НП
15 22-4 Иван Узуногло 2 г. Акермански Стефанида/Фьодор Узуногло 14-ЕМ-НП
16 23-4 Петрана Петкова 1,5 г. Акермански Aлександра/Фьодор Петкови 14-ЕМ-НП
17 23-4 София Карапеткова 2 м. Кагулски Мелания/Дмитри Карапеткови 14-ЕМ-НП
18 23-4 Василий Топало 6 г. Бендерски Мария/Дмитрий Топало 08-0М
19 23-4 Василий Иванов ? Бендерски Анна/Дамян Иванови 15-ЕМ-ЛМП
20 24-4 Петър Арнаут 5 г. Бендерски София/ Спиридон Арнаут 15-ЕМ-ЛМП
21 24-4 Георги Арнаут 6 г. Акермански Мария/Иван Арнаут 15-ЕМ-ЛМП
22 25-4 Раиса Станкова 2,5 г. Акермански Елена/Никола Станкови 15-ЕМ-ЛМП
23 25-4 Стефанида Бракина 1 г. Кагулски Варвара/Иван Бракин 15-ЕМ-ЛМП
24 27-4 Сава Коновалов 1 г. Кагулски Пелагия/Иван Коновалови 15-ЕМ-ЛМП
25 27-4 Доминика Тружукан 3 г. Кагулски Милена/Иван Тружукан 15-ЕМ-ЛМП
26 28-4 Иван Бочковар 7 г. Акермански Елена/Петър Бочковар 15-ЕМ-ЛМП
27 01-5 Доминика Будайнева 3г. Бендерски Ефиумна/Георги Будайневи 12-Г
28 01-5 Федора Бабрич 2 м. Бендерски Василия/Харалампи Бабрич 19-М
29 01-5 Димитри Карачев 2 г. Бендерски Елена/Никола Карaчеви 12-Г
30 01-5 Петър Кисачебан 2 г. Стенжерски (?) Мария/Йоргу Кисачебан 19-М
31 01-5 Петър Козман 2 г. Измаилски Мария/Александър Козман 04-К
32 02 -5 Василий Иванов 3 г. Акермански Анна/Дамян Иванови 19-М
33 02-5 Алберт Туфлот 3 г. (липсва) Матилда/Кристиан Туфлот 19-М
34 02-5 Иван Колисниченко 2 г. (липсва) Вяра/Грегорий Колисниченко 12-Г
35 02-5 Мария Делиреко 7 г. (липсва) Мария/Дмитрий Делиреко 19-М
36 02-5 Женя Думов 3 г. Нугрия (?) Анна/Петър Думови 12-Г
37 03.-5 Иван Ибриченко 5 г. Бендерски. Катерина/Димитрий Ибриченко 17-П

*
Възможни са несъответствия при изписването на някои имена и населени места – бел.пр.
**
окръг – бел.пр.

17
 1 04.-5 Григорий Кучерари 10 г. Бендерски Василия/Грrгорий Кучерари 15-ЕС-ЛМП
2 06-5 Никодема Степанова 2 г. Акермански Варвара/Иван Степанови 12-Г
3 06-5 Никола Кристиогло 13 г. Бендерски Евгения/Илия Кристиогло 06-Д
4 08-5 Грегорий Остапенко 2 г. Бендерски Агрипина/Иван Остапенко 14-ЕС-НП
5 09-5 Матрона Керогло 7 д. Иля дос Поркос Люба/Никола Керогло 14-ЕС-НП
6 09-5 Георге Атанасов 3 г. Акермански Стефанида/Фьодор Атанасови 12-Г
7 10-5 Семьон Ибриченко 2 г. Бендерски Мария/Димитрий Ибриченко 10-С
8 10-5 Михаил Остапенко 5 г. Бендерски Агрипина/Иван Остапенко 19-М
9 10-5 Михаил Караман 5 г. Бендерски Евдокия/Илиян Караман 10-С
10 10-5 Стефанида Карапомале 1 г. Бендерски Анна/Иван Карапомале * 19-М
11 11-5 Василий Карапанарле 18 м. Бендерски София/Василий Карапанарле 12-Г
12 11-5 Агафия Далакова 30 г. Майски (?) Геновева/Димитри Далакови 01-А
13 12-5 Олга Грекова 18 м. Акермански Мария/Михаил Грекови 14-ЕС-НП
14 13-5 Георги Керогло 5 г. Бендерски Матрона/Константин Керогло 04-К
15 13-5 Иван Алаватски 3 г. Акермански Мария/Никола Алаватски 04-К
16 13-5 Георги Греков 2 г. Акермански Анастасия/Никола Грекови 12-Г
17 15-5 Ивана Степан 2 г. Кагулски Мария/Барон Степан 12-Г
18 15-5 Матрона Керогло 2 г. Тигински **
Домника/Георге Керогло 10-С
19 15-5 Надежда Алачева 3 г. Акермански Мария/Паруш Алачеви 10-С
20 15-5 Никола Иванов 6 г. Акермански Стефанида/Петър Иванови 17-П
21 16-5 Никола Буруков 4 г. Акермански Елена/Андрей Бурукови 04-К
22 17-5 Георги Далаков 3 г. Измаилски . Агафа/Петър Далакови 12-Г
23 17-5 Берта Гюнтер 21 г. Бендерски Маргарита/Самуел Краинч 21-БТ
24 17-5 Елизабет Лепска 18 м. Кагулски Елена/Константин Лепски 12-Г
25 17-5 Петър Степан 18 м. Акермански Пелагия/Миедов? Степан 12-Г
26 18-5 Анна Стефинк ***
4 м. Бендерски Наталия/Маковей Стефинк 12-Г
27 18-5 Димитри Кожухар 1 г. Кагулски Мелания/Иван Кожухар 19-М
28 19-5 Леонид Калашников 2,5 г. Бендерски Ефросина/Никола Калашников 02-БП
29 18-5 Иван Узун 2 г. Бендерски Анастасия/Георге Узун 19-М
30 20-5 Елена Керогло 2 г. Бендерски Матрона/Константин Керогло 10-С
31 22-5 Иван Козман 25 д. Иля дос Поркос Мария/Александър Козман 4-ЕС-НП
32 22-5 Анна Бочковар 2 г. Кагулски Евдокия/Никола Бочковар 02-БП
33 23-5 Ирина Иванова 2 г. Акермански Анна/Абрахам Иванови 10-С
34 24-5 Ирина Чебан 2 г. Акермански Пелагия/Гагари Чебан 9-М
35 24-5 Георге Дончев 18 м. Кагулски Мария/Димитри Дончеви 12-Г
36 24-5 Мария Иванова 7 г. Акермански Анна/Демян Иванови 07-Д+Е
37 26-5 Петър Стоянов 18 м. Акермански Надежда/Никола Стоянови 12-Г

*
Вероятно Караромале – бел.пр.
**
Бендерски – бел.пр.
***
Вероятно Стафин – бел.пр.

18
 1 26-5 Мария Багоева 1 г. Акермански Анна/Василий Багоеви 04-К
2 27-5 Надежда Бочковар 43 г. Акермански Мария/Никола Гайдаржи 20-СР
3 27-5 Вера Бурукова 4 г. Кагулски Анна/Симеон Бурукови 10-С
4 27-5 Ирина Иванова 18 м. Акермански Стефанида/Петър Иванови 12-Г
5 28-5 Надежда Бурукова 1 г. Кагулски Анна/Симеон Бурукови 12-Г
6 28-5 Анна Тас 3 г. Кагулски Пелагия/Димитри Тас 10-С
7 28-5 Мария Газибар 1 г. Акермански Стефанида/Никола Газибар 19-М
8 29-5 Василий Гайков 2 г. Акермански Доминика/Никола Гайкови 19-М
9 29-5 Петър Бугой 2 г. Акермански Варвара/Радион Бугой 12-Г
10 29-5 Анна Бурукова 9 м. Акермански Елена/Андрей Бурукови 12-Г
11 29-5 Сава Топал 3 г. Акермански Мария/Георги Топал 3-ОБ
12 30-5 Берта Кес 6 г. Венгерски * Мария/Адолф Кес 10-С
13 30-5 Михаил Константинов 5 г. Бендерски София/Андрей Константинови 07-Д+Е
14 30-5 Елена Коева 3 г. Кагулски Прасковя/Петър Коеви 07-Д+Е
15 31-5 Иван Гешев 4 г. Ласки (?) Стефанида/Фьодор Гешеви 07-Д+Е
16 31-5 Никола Кожухар 3 г. Кагулски Прасковя/Симеон Кожухар 17-ПР
17 31-5 Александър Христов 6 г. Бендерски Евдокия/Иван Христови 02-БП
18 01-6 Александър Караганчев 3 д. Иля/дос/Поркос Мария/Тит Караганчеви 05-ВС
19 01-6 Надежда Алаватская 3 г. Акермански Доминика/Иван Алаватски 07-Д+Е
20 01-6 Елена Кизелова 8 г. Акермански Федора/Василий Кизелови 07-Д+Е
21 02-6 Стефанида Иванова 18 м. Кагулски Йоана/Петър Иванови 12-Г
22 02-6 Матрьона Лепски 4 г. Кагулски Елена/Константин Лепски 19-М
23 02-6 Василе Бочковар 12 д. Иля/дос/Поркос Надежда/Димитри Бочковар 05-ВС
24 02-6 Петър Карбаинк ** 2 г. Акермански Аксения/Константин Карбаинк 02-
25 БП
26 04-6 Константин Арнаут 8 м. Бендерски Мария/Георги Арнаут 04-К
27 04-6 Фьодор Киорогло 0 д. Иля/дос/Поркос Мария/Иван Киорогло 16-ПР
28 05-6 Хилда Туфлот 1 г. Венгерски Матилда/Кристиян Туфлот 12-Г
29 05-06 Елена Иванова 3,5 г. Кагулски Ивана/Петър Иванови 07- Д+Е
30 05-6 Фьодор Ганчев 1,5 г. Акермански Раиса/Пантелей Ганчеви 04-К
31 06-6 Илия Балабан 1 г. Акермански Анна/Иван Балабан 12-Г
32 08-6 Марина Камбо 6 г. /липсва/ Мария/Владимир Камбо 07- Д+Е
33 08-6 Прасковя Капаклъ 1 г. Бендерски Марина/Константин Капаклъ 19-М
34 08-6 Мария Кара 3 г. Бендерски Мария/Василий Кара 07+Д+Е
35 08-6 Анастасия Кужухар 5 г. Кагулски /липсва/ 10-С
36 09-6 Анна Писарева 1 г. Акермански Стефанида/Георги Писареви 12-Г
37 10-6 Мария Неделчик 35 г. Кагулски Слава/Никола Алаватски 11-ТТ

*
Вероятно Унгария - бел.пр.
** Вероятно Карбаин – бел.пр.

19
 1 10-6 Надежда Камбур 5 г. Бендерски Мария/Владимир Камбур 02-БП
2 10-6 Люба Бурукова 2 г. Кагулски Анна/Симеон Бурукови 07- Д+Е
3 10-6 Давид Торлак 4 г. /липсва/ Жана/Афанасий Торлак 07- Д+Е
4 10-6 Филип Лисачев 1,5 г. Кагулски Ефимия /Василий Лисачеви 19-М
5 12-6 Мария Джигора 2 г. Акермански Доминика/Захари Джигора 07- Д+Е
6 12-6 Мария Генова 3 г. Акермански Елена/Иван Генови 19-М
7 13-6 Радион Богдан 4 г. Акермански Доминика/Иван Богдан 07- Д+Е
8 15-6 Петър Алачев 3 г. Акермански Мария/Павел Алачеви 07- Д+Е
9 15-6 Димитри Генов 2 г. Бендерски Елена/Димитри Генови 07- Д+Е
10 15-6 Мария Бароли 8 г. Акермански Евгения/Иван Бароли 07- Д+Е
11 17-6 Иван Бароли 2 г. Акермански Евгения/Иван Бароли 07- Д+Е
12 17-6 Татяна Семкова 18 м. Кагулски Мария/Фьодор Семкови 12-Г
13 18-6 Афросина Ерченко 3 г. Бендерски Дария/Мойсей Ерченко 07- Д+Е
14 20-6 Мария Талома 4 г. Бендерски Юлиана/Пантелей Талома 07- Д+Е
15 20-6 Доминика Курдогло 4 г. Акермански Прасковя/Степан Курдогло 07- Д+Е
16 21-6 Никола Христов 6 г. Бендерски Катарина/Фьодор Христови 18-СРТ
17 22-6 Петър Газибар 2 г. Акермански Стефанида/Никола Газибар 07-Д+Е
18 22-6 Василиса Камбур 5 г. Бендерски Мария/Козум Камбур 07-Д+Е
19 22-6 Димитри Куралов 49 г. Акермански Анна Петър Куралови 09-Е
20 23-6 Пелагия Минжерян 27 г. Акермански Ина/Семьон Грегоневи 20-СР
21 24-6 Степан Талома 1 г. Бендерски Юлиана/Пантелей Талома 04-К
22 24-6 Мария Плугчи 1 г. Бендерски Елена/Радион Плугчи 12-Г
23 25-6 Елена Грекова 4 г. Бендерски Мария/Никола Грекови 04-К
24 25-6 Мария Господинова 3 д. Иля/дос/Поркос Каталина/Димитри Господинови 13-НП
25 28-6 Доминика Неделчик 1 м. Иля/дос/Поркос Мария/Константин Неделчик 05-ВС
26 28-6 Стефания Димова 8 г. Бендерски Анна/Петър Димови 04-К
27 28-6 Иван Яланжи 1 м. Иля/Дос/Поркос Надежда/Фьодор Яланжи 05-ВС
28 29-6 Дона Алаватска 2 г. Акермански Мария/Фьодор Алаватски 19-М
29 01-7 Димитри Яланжи 2 г. Бендерски Надежда/Фьодор Яланжи 19-М
30 04-7 Мария Пеева 25 г. Кагулски Мария/Фьодор Кирмикчи 21-БТ
31 04-7 Фьодор Нунов 2 г. Акермански Анна/Никола Нунови 07-Д+Е
32 04-7 Мария Пенова 2 г. Акермански Елена/Давид Пенови 07-Д+Е
33 05-7 Петър Бочковар 3 г. Акермански Елена/Петър Бочковар 07-Д+Е
34 06-7 Иван Газибар 5 г. Акермански Стефанида/Никола Газибар 04-К
35 06-7 Елена Минжерян 6 м. Иля/дос/Поркос Пелагия/Константин Минжерян 19-М
36 07-7 Фьодор Бузиан 5 г. Акермански Мария/Петър Бузиан 18-ОСРТ
37 08-7 Михаил Пеев 1 м. Иля/дос/Поркос Мария/Никола Пееви 05-ВС
38 12-7 Леонида Стоянова 1,5 г. Акермански Мария/Никола Стоянови 19-М
39 14-7 Илия Арнаут 4 г. Акермански Пелагия/Илия Арнаут 02-БП
40 14-7 Прасковя Куруч 54 г. Кагулски Мария/Сава Балдажи 07-Д+Е
41 15-7 Иван Бочковар 4 м. Акермански Елена/Петър Бочковар 12-Г

20
 1 16-7 Мария Бузиан 12 г. Акермански Стефанида/Степан Бузиан 17-П
2 16-7 Мария Христова 48 г. Акермански Ивана/Никола Узуногло 07-Д+Е
3 18-7 Андрей Друнчогло 3 г. Акермански Жана/Христофор Друнчогло 02-БП
4 20-7 Степан Коев 50 д. Иля/дос/Поркос Прасковя/Петър Коеви 05-ВС
5 23-7 Каталина Христова 30 г. Бендерски Катарина/Фьодор Афлотаски 07-Д+Е
6 24-7 Мария Кошкова 5 м. Кагулски Евдокия/Георге Кошкови 12-Г
7 25-7 Георге Алаватски 70 г. Кагулски Бойка/Фьодор Алаватски 02-БП
8
9 НУМЕРАЦИЯ И АБРЕВИАТУРА, ОБОЗНАЧАВАЩИ ПРИЧИНАТА ЗА СМЪРТТА
10 01-А АСИСТОЛИЯ
11 02-БП БРОНХОПНЕВМОНИЯ
12 03-ОБ ОСТЪР БРОНХИТ
13 04-К КОКЛЮШ
14 05- ВС ВРОДЕНА СЛАБОСТ
15 06-Д ДИЗИНТЕРИЯ
16 07-Д+Е ДИАРИЯ + ЕНТЕРИТ
17 08-ОМ ОТРАВЯНЕ С МАНИОКА
18 09-Е ЕРИЗИПЕЛ
19 10-С СКАРЛАТИНА
20 11-ТТ ТИФОИДНА ТРЕСКА
21 12-Г ГАСТРОЕНТЕРИТ
22 13-НП НЕЖИЗНЕСПОСОБЕН ПЛОД
23 14-ЕС-НП ЕСТЕСТВЕНА СМЪРТ ПО НЕИЗЯСНЕНИ ПРИЧИНИ
24 15-ЕС-ЛМП ЕСТЕСТВЕНА СМЪРТ ПОРАДИ ЛИПСА НА МЕД.ПОМОЩ
25 16-ПР ПРЕЖДЕВРЕМЕННО РАЖДАНЕ
26 17-П ПНЕВМОНИЯ
27 18-ОСРТ ОСТРА СТАВНА РЕВМАТОИДНАТРЕСКА
28 19-М МОРБИЛИ
29 20-СР СЕПСИС ПО ВРЕМЕ НА РАЖДАНЕ
30 21-БТ БЕЛОДРОБНА ТУБЕРКОЛОЗА

31 ПЪРВИ ЕТАП: РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ ПО МЕСТА

32 Новодошлите получавали разпределение за работа в пансиона
33 за имитранти в квартала “Брас” на Сао Пауло. Там изчаквали да
34 дойдат хора от плантациите, за да ги отведат по места. Обикновено
35 тръгвали на групи по няколко семейства, извозвали ги с влак до
36 гарата на съответния град, оттам с волски коли стигали до първата
37 си месторабота.

21
 1 Много от тях продължавали да се разкайват за злощастната
2 идея да дойдат в Бразилия. Всичко около тях им внушавало страх и
3 несигурност, като се почне от дългото пътуване с параход, после с
4 влак, престоя в пансиона за имигранти, а накрая и първобитния
5 превоз, с който ги посрещнали на гарата. Коментирали, че нищо
6 добро не ги очаквало, а това усещане още повече увеличавало
7 желанието да се върнат по родните места... Жените не преставали да
8 се вайкат, притискали децата до гърдите си, ужасени от мисълта, че
9 могат да ги загубят...
10 На кафеените плантации се трудели всички – мъже, жени, дори
11 деца, които с изподраскани от клоните ръце берели отрупаните със
12 зърна кафеени дръвчета*... Други носели храна на родителите си до
13 отдалечените плантации...
14 “Моята сестра, мисля, че беше на седем години, ни носеше
15 обяда. Мама я качваше на магарето, храната слагаше отстрани в
16 дисаги, и то я откарваше до плантацията. А ние помагахме на татко
17 и брат ми.” 47
18 Някои плантатори разрешавали на новите заселници да засяват
19 фасул и царевица между редовете и в сенките на кафеените
20 дръвчета в близост до къщите им. Други определяли малко парче
21 земя, наричано “селамин”48, където можели да засаждат за своя
22 сметка и на свой риск каквото пожелаят, като се задължавали да
23 дават половината от произведената реколта...
24 Първите сътресения на международния кафеен пазар,
25 предвещаващи непреодолими трудности, станали факт през 1928 г.
26 Те започнали да се усещат обаче още през 1926 г. със спад в
27 износа, резултат от конкуренцията на съседните държави-
28 производителки на кафе. Това довело до напрежение в страната и
*
Всички видове кафе принадлежат към голямото семейство Брошови. Представляват
вечнозелени храсти или ниски дървета, достигащи до 5 м височина в диво състояние – бел.пр.
47
Ана Димова. Пос. разказ, с.4. Забележка: единайсетгодишна помага на родителите си при
разчистването на терени и брането на кафе.
48
1 селамин отговаря на 1/16 част от алкейре (2.42 хектара).

22
 1 трудности за местните плантатори - застояла продукция, липса на
2 продажби, ниски доходи, съответно задлъжнялост към банките.
3 Впоследствие тези вътрешни проблеми били последвани от краха
4 на Нюйоркската фондова борса през 1929 г., която сринала
5 икономиката в световен мащаб.
6 ПЛАНТАЦИИТЕ ЗА КАФЕ (РАЗЧИСТВАНЕ НА НОВИ ТЕРЕНИ)
7 А) ОБЛАСТ АЛТА СОРОКАБАНА
8 Група бесарабските българи, която пристигнала в Рио де
9 Жанейро, била откарана до железопътната гара “Дон Педро ІІ”,
10 оттам заминала за Сао Пауло. За сметка на неудобното пътуване
11 във второкласните вагони, новодошлите за първи път имали
12 възможност да наблюдават заобикалящата ги природа:
13 извисяващите се върхове на планината Мантикейра, които
14 привличали погледите със своята осанка и набразден контур; горите
15 по склоновете в най-разнообразни нюанси на зеленото;
16 разцъфналите край линията дървета, обсипани в жълти и розови
17 цветове. Отдалеч се виждал и планинският връх Агуляс Неграс,
18 издигащ се сред горите на Итатиайа, а р. Параи́ба ту се появявала
19 край железопътния път, ту криволичела и изчезвала зад някой хълм,
20 забързана към океана. Дори след навлизане в щата Сао Пауло,
21 реката продължила да ги съпътства километри наред, чак до гр.
22 Гуарарема.
23 Когато локомотивът се задъхвал в преодоляване на поредната
24 височина, спирали за кратка почивка на гарите в градчетата около
25 железопътната линия. Местните търговци веднага ги наобикаляли и
26 предлагали всевъзможни стоки – сухи корени от маниока,
27 сладкиши, дребна кинкалерия, но крайно подозрителните към
28 всичко имигранти не се решавали да купуват...
29 Красивата планинска верига Итапети́, впечатляващата р. Тиате́,
30 която прекосява община Можи дас Крузес, както и всичко видяно

23
 1 до момента, ги карало да се замислят колко щедра е била към тази
2 страна майката Природа.
3 Сао Пауло ги посрещнал с разцъфнали по улиците дървета, под
4 които се разхождали дами, облечени в дълги рокли и с красиви
5 капели на главата, хванали под ръка достолепни господа в
6 елегантни костюми, със сламени шапки и задължително бастунче.
7 В Сао Пауло бесарабските българи били прехвърлени на друга
8 влакова композиция. Шестте вагона втора класа, претъпкани с
9 имигранти, потеглили към вътрешността на щата с крайна цел гр.
10 Оуриньос. Групата наброявала 76 души – от едногодишни деца до
11 седемдесетгодишни мъже и жени - около 12 семейства.
12 На гарата в Оуриньос те били изненадани от срещата с други
13 бесарабски имигранти, дошли два месеца преди тях в Бразилия.
14 Относно бъдещето, което ги очаквало, сред тях имало както
15 оптимисти, така и песимисти. Предупредили ги, че ще живеят в
16 обща барака и ги посъветвали да се запасят с провизии от магазина
17 на имението.
18 Всичко това се случвало през май 1926 г. в област Алта
19 Сорокабана, по-точно в района на Ларанжа Досе, където се
20 намирало имението “Бостън Катъл Къмпани Лимитед”, собственост
21 на англичани. С изгрева на слънцето и толкова далеч от родната
22 Бесарабия имигрантите за първи път усетили аромата на уханните
23 треви и чули песента на птиците, които ги поздравявали с добре
24 дошли, надявайки се, че това е знак за мир, щастие и светло бъдеще.
25 Така те най-накрая заменили снежна Европа с огряната от слънце
26 Бразилия...
27 На външен вид мъжът, който ги чакал на гарата, им се сторил
28 недружелюбен. С доста тъмен цвят на кожата, облечен в работно
29 облекло, той не криел запасания отдясно пистолет, а отляво висели
30 малко мачете и островърх нож. Главата му била покрита с
31 широкопола сламена шапка. За разлика от страшния си външен вид,

24
 1 той се държал добре, усмихвал се и предлагал на новодошлите хляб
2 и някаква тъмна течност, която се оказала кафе, като ги подканял с
3 жестове и мимики да се подкрепят.
4 Липсата на комуникация се оказал основен проблем - никой не
5 знаел португалски език. Схващали отделни думи заради известни
6 прилики между португалския и румънския, тъй като и двата са от
7 групата на романски езици. Липсата на преводач ги карала да
8 полагат усилия и те се справяли, както могат. Най-улеснени били
9 децата, които в Бесарабия посещавали румънски училища.
10 Малцина можели да общуват на друг език, който владеели в
11 някаква степен, или да се възползват от случаен преводач,
12 обикновено руснак. Това се обяснява с факта, че нашите предци
13 освен българския, на който говорели вкъщи, знаели и руски език.
14 Не всички от по-младите обаче можели да четат и пишат на руски.
15 Трябва да отбележим също, че дълбоко в себе си повечето
16 бесарабски българи били проруски настроени и не се считали за
17 румънци, както сочели паспортите им.
18 С пристигането в имението бесарабските заселници разбрали и
19 каква работа ги очаква: трябвало да разчистят приблизително 40
20 алкейре земя. За положения труд придобивали право да ползват
21 земята в продължение на три години, след което тя оставала за
22 собственика.
23 Принудени да пазаруват от магазина на имението, имигрантите
24 се превръщали от самото начало в длъжници. Всички си давали
25 сметка за капана, в който били попаднали. Едни се опитвали да
26 ограничават покупките до най-необходимото, други,
27 обезнадеждени, горчиво оплаквали съдбата си, съжалявайки за
28 проявената наивност и доверчивост към гръмките обещания.
29 Всичко се оказало едно огромно разочарование!
30 Без земя, без домове, без елементарни условия за живот -
31 новодошлите трябвало да живеят в набързо построена барака,

25
 1 докато разчистят малко земя и построят друга, за да се поразредят.
2 Участъците се разпределяли след почистване на цялата площ от 40
3 алкейре земя, след което всяко семейство можело да си построи
4 самостоятелна къща и да се заеме с обработката на своя парцел.
5 Бараката, в която ги настанили, била направена от зле свързани
6 палмови стъбла. Пред това примитивно жилище жените стояли
7 безмълвни, опитвайки се да проявят смелост и воля пред тежките
8 предизвикателства на съдбата. Искали да подкрепят мъжете си, да
9 им дадат кураж да не се предават и отчайват, защото нямало
10 връщане назад...
11 Много трудности съпътствали ежедневието им, докато свикнат
12 с новите условия. Дори хранителните продукти, предлагани в
13 магазина, не били по вкуса им. На първо място брашното от
14 маниока, което взели за пшенично. Но като го стрили между
15 пръстите, по плътността и мириса разбрали, че не е такова. За тях
16 това било като гръм от ясно небе и всички се питали: - Как ще
17 живеем без хляб? После отворили чувал, пълен с малки черни
18 зрънца и помислили, че е боб. Сварили го на чорба, но останали
19 крайно изненадани от странния й вкус. Оказало се кафе...
20 Сред продуктите имало и някакъв правоъгълен калъп с
21 тъмнокафяв цвят, който взели за сапун. Решили да го използват, но
22 вместо да пере, той още повече зацапвал дрехите. Не знаели какво
23 да правят, чак когато видели местен жител да отхапва големи
24 парчета от него, разбрали че е пресована кафява захар...
25 Огромната разлика в начина на живот и липсата комуникация
26 измъчвали хората. Далеч от близки и роднини семействата се
27 чувствали изолирани, общували единствено помежду си. Сблъсъкът
28 с непознатото ги карал да живеят в постоянна несигурност и
29 подозрение, винаги с едно на ум, че ги мамят или най-малкото не
30 разбират.

26
 1 “Всичко било различно, като се почне от климата, езика,
2 начина, по който бразилците строяли къщите. Те нямали нужда от
3 уплътнения срещу студа, нито от наклонени покриви, които не
4 задържат снега, а се правели така че да предпазват от дъждовете,
5 непосилната жега и парещото слънце. Списъкът продължавал с
6 напълно различните дрехи, които трябвало да носят, местната
7 валута и нейната стойност, храната, летящите и пълзящи насекоми,
8 особено мравките – невероятна напаст за страната. Чули да казват,
9 че ако Бразилия не унищожи мравките, ще стане обратното.
10 Пейзажът също се различавал – равнинен в Бесарабия, пресечен и
11 хълмист в Бразилия, както и почвата - рохка там, тук на места
12 камениста.” 49
13 Постепенно хората започнали да проявяват интерес към
14 огромното предизвикателство, което съдбата им предоставяла, и да
15 гледат с възхита заобикалящия ги свят. Най-много се впечатлявали
16 от птиците. Невероятната им окраска, нежните и мелодични песни
17 ги карали да изпадат в захлас. Летящите на ята зелени и шумни
18 папагалчета, както и по-големите, които при дресировка имитират
19 човешки глас, ги радвали и забавлявали. Любопитство
20 предизвиквал и кълвачът – на краката си той има четири раздвоени
21 пръста, благодарение на които се придвижва с лекота нагоре-надолу
22 по дървото, за да търси червеи и личинки. Със здравия си клюн
23 издълбава и кухини, в които отглежда малките си. Туканът е друга
24 птица, известна със своя клюн - огромен, почти колкото тялото й,
25 оцветен в черно, жълто и червено.
26 С внимание наблюдавали и птицата-пещарка – умна и
27 трудолюбива, тя притежава невероятната способност да прави
28 гнездото си по високите клони на дърветата, под стрехите на
29 покривите и на други най-различни места по полето. Веселите

49
Андрей Ястребов, бесарабски имигрант и баптистки пастор “Кратка история на славянските
баптистки църкви в Бразилия”, публикувана в Братски бюлетин №4, септември 1976 г., с. 10.

27
 1 звуци, които издава и в най-горещите дни, приличат на гръмък
2 смях, доста шумен и продължителен, наподобяващ човешки кикот.
3 За тази птица изборът на партньор остава за цял живот, като
4 мъжкият също се грижи за потомството. Имигрантите наблюдавали
5 строежа на тяхната “къща”, впечатлени от вещината, с която
6 птичките омесват калта на малки топки, които последователно
7 залепват, и така оформят гнездото. Вътре то е преградено на две, за
8 да може женската спокойно да снася и мъти яйцата си.
9 Както тази птичка и бесарабските българи се борели с
10 трудностите в името на децата си. За тях тя била символ на
11 отдаденост и саможертва, в пълна противоположност на един друг
12 вид - веселата и безгрижна тангара́. Мъжкият е истинска атракция –
13 изкусен танцьор и ухажор, той разперва красивите си, многоцветни
14 пера, за да привлече вниманието на женската. Металният звук,
15 който издава птицата арапонга, ги плашел в началото, сякаш
16 наистина чували ковашки чук да удря по наковалня. Вечер
17 наблюдавали нощните пеперуди и се забавлявали с мигащите
18 светулки, макар че всичко това се съпътствало от непрестанното и
19 досадно цвърчене на щурците. Когато отивали да разчистват
20 терените, те се подслонявали в импровизирани палатки или под
21 широки навеси насред тропическата гора. Докато вършели тази
22 тежка работа, единствено се разсейвали, като наблюдавали как
23 пъстрите птици лакомо кълват сочните плодове, а невероятните
24 колибри – дълги до 9 см и тежащи не повече от 2 грама, кръжат
25 около цветовете, за да вкусят от сладкия им нектар.
26 В безмилостната борба с дивата растителност се включвало
27 цялото семейство. Въоръжени с остри мачете и мотики, хората
28 напредвали стъпка по стъпка в труднопроходимата гора, обитавана
29 от всякакви животни. А когато се случвало да ги нападнат,
30 трябвало сами да лекуват раните си. Лекар нямало, разстоянията до
31 градовете били огромни, а те разполагали единствено с волски коли.

28
 1 Затова постоянно били нащрек да не попаднат на някое от тези
2 животни, за които толкова били слушали, като опасни тапири,
3 коварни ягуари, разярени маймуни, всевъзможни отровни паяци и
4 не на последно място огромни змии, за които местните разказвали,
5 че можели да погълнат цял вол. Били предупредени и за
6 маларийните комари, затова избягвали влажните и заблатени места,
7 които се образували след проливните дъждове.
8 Когато нямали под ръка шапка, слагали на главите си кърпа,
9 завързана в четирите краища, за да се предпазят от изгарящото
10 слънце, и продължавали да въртят сърпове и мачете, разчиствайки
11 храсти и дървета. Тази работа едновременно ги изморявала и
12 натъжавала. Дълбоко в себе си изпитвали вина, че унищожават
13 тропическата гора, която ги пленявала с пищната си красота и
14 безценно богатство. След безмилостната сеч идвал ред на огъня,
15 който оставял след себе си невъобразима чернилка и пепел,
16 разнасяни от вятъра във всички посоки...
17 Конкретно в района на Сао Пауло новите терени били нужни за
18 разширяване на кафееното производството. Културата е
19 многогодишна, периодът за достигане на зрялост е четири години,
20 след което в продължение на три десетилетия кафето дава изобилен
21 плод! Случилото се в щата Рио де Жанейро не трябвало да се
22 повтаря, но подобна грешка се допуска след години и в други щати -
23 Сао Пауло, Минас Жерайс и Парана́. Става дума за
24 преждевременната подмяна на земите за отглеждане на кафе с нови,
25 въпреки че можели да се ползват още дълго време. Това довело до
26 изсичането на огромни площи гори и безвъзвратно унищожаване на
27 местната флора и фауна. “Кафето стигна чак до високите части на
28 планините и с течение на времето не остави нищо друго след себе
29 си, освен огромни обезлесени пространства” 50.
50
Dean, Warren. A ferro e fogo, a história e a devastação da mata Atlântica brasileira., p.195-96,
apud texto adaptado por Francisco M.P.Teixeira. Brasil. História e sociedade. SP:Ed. Ática, 2000,
p. 194.

29
 1 Имигрантите останали възхитени от невероятното разнообразие
2 и разточителна красота на дървесните видове, растящи единствено в
3 Бразилия, сред които пурпурното ипе́, дървото гуаранта́ с кремавите
4 си цветове, открояващи се сред ярко зелените листа. През лятото
5 тропическите дървета се разлистват до неузнаваемост и образуват
6 гъста корона. Дървото сибипируна достига до 15 м височина, а
7 имперската касия изглежда величествена със своята жълтеникава
8 окраска от почти еднометрови висящи като гроздове съцветия,
9 които приличат на златен дъжд. Други видове са палисандровото
10 дърво, прекрасно с невероятната си корона, обсипана с нежни
11 бледолилави цветчета; кралската палма с хаотична зеленина,
12 подобна на имперската, отличаваща се единствено по симетричните
13 и добре подредени клони; прекрасната тибухина, чийто цветове
14 варират в невероятни нюанси от бялото до лилавото. Всички те,
15 както и ред други ендемични видове, обагрят склоновете на
16 планините, които съставляват бразилската Мата Атлантика*.
17 Интерес предизвиквали и по-дребните дървесни видове, като
18 храста урукузейро с големи, меки листа, който може да се види
19 насред девствената гора. Неговият плод, във формата на жълти или
20 червени капсули, е пълен с малки семена, от чиято обвивка се
21 произвежда естественият оцветител урукум51. От него индианците
22 приготвяли червена боя, с която боядисвали телата си, украсявали и
23 керамичните съдове. След време имигрантите научили, че този
24 оцветител се използва и в бразилската кухня. А щом разбрали, че
25 сърцевината на някои палми е ядлива, започнали и те да ги
26 използват за храна. Редом с тези палми и по-високите видове
27 извисявали величествено върхове, както и бразилското “червено”
28 дърво*.

*
Тропически гори по атлантическото крайбрежие на Бразилия – бел.пр.
51
Думата urucu или urucum произлиза от езика на индианското племе тупи́ и означава червен.
*
На португалски език pau-brasil, дало наименованието на страната – бел. пр.

30
 1 От едната страна на огромното имение “Бостън Катъл Къмпани
2 Лимитед”, граничеща с щата Парана́, изобилствало от дървото
3 гуапуруву, отличаващо се с пищна корона от жълти цветове, а от
4 другата към щата Сао Пауло бил раят на азалиите, във
5 възхитителното им разнообразие от видове и цветове.
6 Най-накрая трудностите били преодолени, имигрантите сами
7 построили домовете си, а осигуреният покрив над главите им ги
8 карал да се чувстват по-спокойни. Направили си легла от здрави,
9 еднакви по големина дебели клони, а върху тях поставили дюшеци,
10 напълнени с царевична шума или оризова слама. За почистване на
11 къщата и двора използвали метли от жилави клонки. На полето
12 жените работели наравно с мъжете, а когато оставали вкъщи,
13 вършели ежедневната си домакинска работа. За пране използвали
14 сапун, приготвен с дървесна пепел, както го правели в Бразилия.
15 Отделяли време да бродират и тъкат. От майките си знаели как да
16 преплитат нишките на дървения стан и продължили да изработват
17 килими за украса на домовете си.
18 Болшинството бесарабски имигранти изповядвали
19 Православната вяра, затова и в новопостроените си къщи подредили
20 иконите, които пренесли през океана. В повечето случаи те били
21 скъп сватбен дар от родителите на младоженците, за да закрилят
22 бъдещия им дом.
23 С огромно удоволствие усещали уханието на тропическата
24 гора, премесено с пушека от разпалените дърва в огнището и
25 калената пещ. Невъзможно било да се лишат от този “разкош”,
26 построявали я в дъното на двора и макар, че пейзажът наоколо бил
27 напълно различен, тя винаги им напомняла за родната Бесарабия. В
28 нея печели ароматен хляб и вкусна милина, както и любимите
29 слънчогледови и тиквени семки.

31
 1 Малко по малко започнали да се интересуват и от бразилската
2 кухня. Научили се как да приготвят сладко от тиква, батати *,
3 кокосови стърготини - типично за местните сладкарски традиции.
4 Едва когато се захванали да отглеждат кози, включили и
5 млякото в ежедневното си меню. Ядели предимно птиче и рядко
6 говеждо месо, което се продавало само в града. Ходели рядко
7 дотам, защото пътят бил дълъг и изморителен. Освен това нямали
8 къде да го съхраняват, а то се разваляло бързо. Купували
9 консервирано свинско, сварено и запържено в мас. Продавали го в
10 тенекии по 20 л или в малки каци, винаги с печат на производителя.
11 Без особено желание и доста предпазливо започнали да използват и
12 местния дивеч за храна, предимно пака *, котиа́** и броненосец.
13 Типичните за Бразилия плодни дървета - питанга, камбуси,
14 манго, папая, гуаяба, кокосова палма, инга́ (с шушулки, пълни с
15 месести и сладки семки), увайя и камбуси предизвиквали особен
16 интерес у новодошлите, наред с лимоните, смокините, сливите и
17 наровете. Осмелили се дори да опитат жабутикаба, наричано още
18 бразилско гроздово дърво, което в началото ги плашело, защото
19 плодовете му във форма на едри зърна растат направо по клоните. А
20 фъстъчените ядки взели за някакви странни орехи. Изключително
21 впечатление им направили плодовете на хлебното дърво – най-
22 големите, които съществуват на земята 52, с тегло достигащо до 15
23 кг. През август разцъфнали прасковите, усещал се и сладкият
24 аромат на портокаловите цветчета, а по мириса и белите цветове
25 открили горските черници. Били предупредени, че комбинацията
26 манго-мляко “убива”, че плодът е много хубав, но не бива да се яде
27 вечер...Затова често си повтаряли наученото “плодовете сутрин са
28 злато, следобед сребро, а вечер зло”.
*
сладки картофи – бел.пр.
*
едър гризач – бел.пр.
**
едър гризач – бел.пр.
52
Родината на хлебното дърво е Азия. Пренесено в Бразилия то намира добри условия за
развитие. Наред с вкусните плодове, притежава и ценна дървесина.

32
 1 Обогатили ежедневното им меню с маруля, спанак, маниока и
2 банани. Въпреки голямото изобилие от разнообразна храна, те
3 продължили да си приготвят подсирено мляко, да засаждат лозя и
4 да майсторят казани за производство на домашен алкохол.
5 Лека-полека бесарабските имигранти започнали да се включват
6 в местните празници като Юнските тържества*, чествани шумно
7 през целия месец. В началото фойерверките ги плашели, особено
8 жените. Друга голяма атракция били летящите фенери, към които
9 се отнасяли с подозрение заради опасността от пожар. Някои били
10 огромни, правели ги от разноцветна копринена хартия, а в основата
11 им поставяли запалени свещи. Пушекът от тях ги издигал високо в
12 небето. Всички много се радвали на празниците със запалени
13 огньове, каквито имало и по родните им места. По време на
14 Юнските празници се приготвяли и типичните за сезона напитки и
15 храни, като: сладкиши от царевично брашно и маниока53, бисквити,
16 бухти, печени сладки картофи и традиционната напитка “кентао”
17 – греяно вино с плодове и канела.
18 Без да забравят своя език и традиции, новодошлите започнали
19 да научават и местните песни, приказки и предания, като тези за
20 тръстиковата жаба, за вола с черната муцуна, за съперничеството
21 между розата и карамфила, за Курупира - джуджето с крак, обърнат
22 назад - защитник на гората, 54 за мулето без глава, за Саси Перере́ –
23 еднокракото черно момче, което прави лудории и др.
24 Така имигрантите започнали да възприемат заобикалящата ги
25 действителност, всичко това им коствало много усилия и подлагало
26 на големи изпитания особено по-възрастните. Те възпявали новия
27 си живот в стихове и носталгични песни, давайки си сметка, че

*
Народни тържества в чест на католическите светци Йоан, Петър и Антоний. Провеждат се в
началото на зимата. За южното полукълбо това са месеците юни, юли и август - бел.пр.
53
Брашното от маниока се използва и за приготвяне на сладкиши. Прибавя се захар, яйца и
други съставки и се пече във фурна.
54
Индиански фолклор.

33
 1 малко по малко връзките им с родината все повече отслабват...
2 Италианците - най-певческата нация в света, запели песни, които и
3 до днес се помнят, като популярната “Америка”. Испанците също
4 имат популярна песен, озаглавена “Имигрант”. За съжаление
5 бесарабските българи, за които песните и танците винаги са били
6 неразделна част от живота, не са оставили пример за подобно
7 творчество.
8 Б) ОБЛАСТ МОЖИАНА
9 Около 1850 г. от щата Сао Пауло към пристанищата в Сантос,
10 Парати́, Игуапе́, Сао Себастиао и Карагуататуба потеглили,
11 натоварени на мулета, първите големи количества кафе. Става дума
12 за кафето, произвеждано в плантациите около гр. Кампинас. На
13 пристанищата то се търгувало и заминавало за износ.
14 През 1867 г. железопътната компания на щата Сао Пауло,
15 позната повече като Сантос-Жундиаи́ заради първоначалното
16 разстояние, което изминавала, започнала да извозва имигранти към
17 вътрешността на щата, а на връщане превозвала кафе. Когато
18 бесарабските българи пристигнали през 1926 г. в община Сао
19 Симао, цялата област Рибейрао Прето била кръстосана от
20 железопътните линии на щатската компания, която вече се
21 занимавала само с превоз на кафе. Тя правела връзка с
22 железопътната компания на област Moжиана, основана през 1872 г.,
23 на гара Канаа́, намираща се между Сао Симао и Рибейрао Прето.
24 Извозването на кафето се осъществявало и по жп линията Сао
25 Пауло – Минас Жерайс 55, като прехвърлянето към железницата на
26 област Можиана ставало на гара Бенто Кирино в един от кварталите
27 на гр. Сао Симао. 56 57

55
Железопътната компанията “Мельораментос де Сао Симао” започва да функционира през
1893 г. (създадена в гр. Сао Симао, в по-късен етап тя става част от щатската железопътна
компания СА-ФЕРАПАСА). Fausto Pires de Oliveira. Elementos para a História de São Simão. São
Simão: Ed. n/c, 1975, p. 148.
56
Луис Антонио Ногейра, директор на Историческия музей на гр. Сао Симао, в писмо до
автора от 20.04.2004 г.

34
 1 Износът на кафе стоял в центъра на бразилската икономика.
2 През 1920 г. той представлявал 78% от общия износ. В чужбина то
3 се търгувало на изключително добри цени, което карало едрите
4 плантатори непрекъснато да увеличават производството. През 1925
5 г. обаче започнали да се усещат първите признаци на
6 приближаващата криза, разразила се с пълна сила след срива на
7 Нюйоркската борса през 1929 г. През 1926 г. за имигрантите,
8 включително за бесарабските българи и гагаузи, все още имало
9 работа в големите плантации, които продължавали да разработват
10 нови терени за производство на кафе. Част от тях отивали в
11 “Жатаи́”, тогава най-голямото земеделско имение, производител на
12 кафе в света. В Сао Симао пък – общината, където то се намирало,
13 се произвеждало най-много кафе по онова време. Впоследствие
14 “Жатаи́” било разделено и продадено на части. Така се образували
15 редица по-малки имения, като “Барейро”, “Форталеза”, “Санта
16 Еулалия” и други, сред тях и най-голямото - “Санта Олимпия”,
17 което след години става част от община Луис Антонио, щата Сао
18 Пауло.
19 С багаж и многолюдна челяд славянските имигранти потегляли
20 с влак към именията. През прозорците на второкласните вагони те
21 гледали с нескрит възторг портокаловите дръвчета, чийто плодове
22 блестели като златни, огрени от слънцето. Това се случвало през
23 март, когато и останалите плодни дръвчета - сливи, лимони,
24 смокини били натежали от плод, докато наровете тепърва
25 разтваряли червени цветчета в дворовете на къщите, скупчени
26 около малките гари. Всяка нова гледка провокирала любопитството
27 на имигрантите и те оживено я коментирали помежду си.

57
По това време районът на Сао Симао е един от водещите в производството на кафе. Между
1893 и 1903 г. компанията “Железопътен и речен транспорт на Сао Пауло” осъществявала
връзката на града със столицата на щата. По речен път доставяли сол, обратно товарели
кафето от плантациите в областта. Fausto Pires de Oliveira. Ob.cit, р. 172.

35
 1 Имало и такива, които пътували през нощта. “Ние се
2 отправихме към вътрешността на щата Сао Пауло и пристигнахме
3 рано сутринта на гара Бенто Кирино. Беше още тъмно, изчакахме да
4 дойде превоз, защото имаше жени и малки деца. Така отидохме в
5 имението “Санта Клара”, не си спомням точно на колко километра
6 беше от Бенто Кирино, но се намираше в района на Сао Симао”58.
7 Със слизането от влака те нагазили в червеникавата кал, три
8 месеца преди да започне беритбата на кафето. Щом се развиделило,
9 пристигнали и волските коли, изпратени да ги закарат до имението.
10 Мученето на животните се смесвало с плача на изплашените деца, а
11 жените продължавали да се вайкат, обезкуражени от несигурното
12 бъдеще. На много от тях очите били зачервени от сълзи, които дори
13 не криели. Други се опитвали да не мислят за изоставените си в
14 Бесарабия домове, за да намерят сили и кураж да посрещнат новите
15 предизвикателства.
16 Тръгнали по черния път – жените, децата и багажа в колите, а
17 мъжете безмълвно крачели край тях...Преминали през заблатени
18 места, пресекли няколко потока и най-накрая стигнали до имението.
19 Пред очите им се разстлало истинско зелено море. Безкрайни
20 редове кафеени дръвчета, образуващи симетрични линии, се
21 простирали от подножията на многобройните хълмове и стигали до
22 върховете. Клоните се полюшвали при всеки повей на вятъра, който
23 се разделял с лятото. Когато тези мъже, жени и деца с бохчи в ръка
24 и широко отворени сини очи минавали край тях, те свеждали
25 натежали клони, сякаш ги приветствали с “Добре дошли”. Имало
26 нещо вълшебно в този първи контакт с кафето, което преди три века
27 португалският офицер Франсишко де Мело Пальета пренесъл в
28 Бразилия от Френска Гвиана. Плодовете на кафеените дръвчета все
29 още били зелени, месец трябвало докато почнат да зреят. С
30 любопитство и интерес новодошлите се приближавали до

58
Андрей Петков, Пос. разказ, с. 5.

36
 1 отрупаните с тъмнозелени листа клони и докосвали малките кръгли
2 зрънца. Всички се радвали, обнадеждени от първите впечатления,
3 но след като разтоварили багажа те за сетен път се сблъскали с
4 непреодолимата езикова бариера. Нищо друго не можели да сторят,
5 освен да се усмихват и вдигат рамене. Отвели ги да се настанят в
6 така наречените къщи на заселниците, направени от дървени
7 плетове, запълнени с кал. Последвало светкавично отрезвяване, но
8 “изненадите” тепърва предстояли. Оставили ги ден-два да се
9 настанят, скромно угощавани от собственика на имението. И така
10 дошъл моментът да се заемат с работа. В ранни зори вече били на
11 крак. Раздали им мотики, гребла, метли, натоварили на каруците
12 каци с вода и заедно с другите заселници, предимно от Германия и
13 Италия, се отправили към плантацията. Слънцето се показвало и
14 предвещавало още един жарък ден с жужащи навред насекоми. По-
15 досаден обаче се оказал гърмящият глас на надзирателя, който по
16 цял ден се чувал наоколо.
17 “Работехме почти като роби, камбана ни будеше в четири
18 сутринта, работният ден продължаваше до тъмно, имахме
19 надзирател, който обикаляше на кон с пистолет на кръста. Жените
20 плачеха и нареждаха: “Да не сме престъпници, че да се отнасят така
21 с нас.”... Когато ни плащаха надницата, се нареждахме на опашка, а
22 отговорникът следеше реда с пръчка в ръка и никой не смееше да се
23 обади.” 59
24 “Според сезона трябваше да разчистваме терени, да косим.
25 Когато дойдеше време да се бере кафето, беряхме кафе, пълнехме
26 чувалите и ги товарехме на каруците. На всички в началото ни беше
27 много трудно да свикнем с различния начин на живот, с чуждите
28 обичаи и култура, с всичко”60.

59
Виж фамилия Капаклъ (2). VІІ глава.
60
Андрей Петков. Пос. разказ, с. 7.

37
 1 Докато се включат в брането на кафеения плод, което
2 изисквало сръчност и здрави ръце, имигрантите вършели по-
3 обикновена работа. Тя обаче се оказала изключително тежка заради
4 обилните дъждове и образувалата се кал. “Много хора бяха нужни
5 за изкореняване на избуялите навред плевели. Това оскъпяваше
6 земеделската работа, защото всичко се вършеше на ръка” 61.
7 С всеки изминат ден наблюдавали узряването на малките
8 плодове, които от май нататък започват да придобиват характерния
9 си червен цвят, нетърпеливи да опитат сладникавия им вкус. Тогава
10 научили, че ароматната напитка се приготвя от семките на плода,
11 след като се изсушат, изпекат и смелят. Този ценен прах се
12 превърнал в основен фактор за развитие на селското стопанство.
13 Всъщност бразилското “черно злато” движело напред цялата
14 икономика на страната.
15 Собствениците на плантации рядко контактували с
16 имигрантите, някои дори не се появявали пред тях. Работата се
17 контролирала от управителите и надзирателите, докато
18 плантаторите непрекъснато пътували, заети с договаряне на цените,
19 изкупуване на кафето, контактите с експортните фирми и
20 митницата. Да, те се грижели бизнесът да върви добре, но още
21 повече се вълнували от строежа на огромните си къщи – истински
22 малки палати в центъра на Сао Пауло, които съперничели с тези на
23 най-едрите индустриалци.
24 За отглеждането на кафето е нужна добра почва. Например в
25 района на Рибейрао Прето тя е много плодородна, червеникава на
26 цвят, с голямо съдържание на метали, предимно желязо. В други
27 части на щата Сао Пауло е глинеста и черна цвят. Има и трети вид
28 почва, която е леко песъчлива, богата на слюда и фелдшпат, също
29 много подходяща за засаждане на кафе.

61
Пак там.

38
 1 При разчистване на нови терени всички дейности се
2 извършвали на ръка – изсичане на дърветата и косене на гъстата
3 растителност, изгаряне на ненужната дървесина и почистване на
4 пепелта. Когато се използвали вече съществуващи пасища, те само
5 се изоравали и бранували. След това се пристъпвало към оформяне
6 на редовете и изкопаване на гнездата за засаждане.
7 Специални грижи се полагали и за посадъчния материал, който
8 представлява пет чифта листа, се отглежда в специални разсадници.
9 През дъждовния период, започващ през септември, той престоява в
10 малки ями до момента на засаждане. Но както подготвящите се,
11 така и даващите плод, се нуждаят от непрекъснати грижи:
12 подрязване, пресаждане, опазване от болести и вредители,
13 поддържане качеството на почвата. Беритбата на кафето започва
14 през май-юни и продължава понякога до август.
15 Някои дърветата били толкова отрупани с плод, че се налагало
16 да подпират с пръти натежалите им клони. Ширналата се
17 плантация представлявала невероятна гледка от преплитащи се
18 багри на тъмнозелени листа и ярко червени плодове - краен
19 резултат от упорития труд на хората, победили дивата природа.
20 По време на брането всички отивали на плантацията - мъже,
21 жени, деца, млади и стари. Майките взимали рожбите си, за да ги
22 кърмят, като ги оставяли в дървени люлки или плетени кошчета,
23 окачени на някое дърво. С каруци извозвали необходимите сечива:
24 гребла, малки и големи кошници от слама и бамбук, сита,
25 специални трикраки стълби и бъчви с вода. Всички се трудели -
26 децата събирали кафето от най-ниските клони, а възрастните
27 използвали стълби, за да достигат до най-високите. Брулели плода
28 направо на земята или върху платнища, когато теренът бил неравен
29 или каменист. По този начин се осъществявало 60-70 % от брането
30 на кафето. Около дървото първо се почиствало, измитало, след това
31 се пристъпвало към обирането на плода, изискващо умение и

39
 1 ловкост. Извършвало се с бързи и точни движения, като се почвало
2 от основата на клона. С полуразтворени пръсти на двете ръце
3 берачът откъсвал и пускал плодовете на земята. Някои придържали
4 клона с едната ръка и с рязко движение на другата сваляли узрелия
5 плод. От напрегнатия труд ръцете се схващали и изтощавали до
6 краен предел... Използвал се и друг начин за работа, когато кафето
7 се беряло и събирало в кошница, поставена на кръста. Така само
8 узрелите плодове попадали в нея, но за сметка на това бил по-бавен
9 и трудоемък.
10 И така берачите подхващали реда откъм пътя и скоро се
11 изгубвали в огромната плантация. “Чуваше се шумоленето на
12 дърветата, мощно атакувани от всички страни, и там, където буйно
13 растяха тъмнозелени изумрудени листа и проблясваха
14 рубиненочервени плодове, оставаха само оголени клони,
15 помръкнали и одрипавели дървета, сякаш унищожителен облак
16 скакалци беше преминал през тях. След приключване на всеки ред,
17 берачите отстраняваха с брани листата и клоните, за да съберат
18 нападалия плод. После го прехвърляха в големи сита, които
19 разтръскваха енергично. По този начин събираха в центъра
20 попадналите бучки пръст и като изхвърляха многократно
21 съдържанието във въздуха, отсяваха примесите. Зърната се
22 събираха в кошове, които отнасяха на приемчика. Той ги измерваше
23 в алкейре∗ по 50 литра и даваше на всеки бележка за събраното
24 количество кафе. След кантара плодовете се изсипваха на
25 предварително почистено място. Образуваше се огромен куп, после
26 пълнеха чувалите с набраната продукция и ги караха в двора на
27 имението”62.

∗
Освен за площ, алкейре е мярка и за вместимост – бел.пр.
62
Rubens do Amaral. Terra roxa. São Paulo: Cia .Ed. Nacional, 1934 pp. 94/97, apud Myriam Ellis.
O Café-Literatura e História. São Paulo: Edições Melhoramentos- Ed. da Universidade de São Paulo,
p. 85.

40
 1 Заради ранното ставане, сядали да обядват в 9.00 часа – едни си
2 носели храна, на други пращали по някое от децата. След скромния
3 обяд, отдъхвали под сянката на някое кафеено дръвче. Нямало
4 случай по време на работа надзирателят да направи забележка на
5 някого, че се подпира на мотиката и мързелува.
6 Разправят за един имигрант, който след обяда, легнал да си
7 почине под едно кафейно дърво. Земляците му се учудили като
8 видели, че тялото му било на сянка, а главата на слънце. Попитали
9 го защо прави така, а той отговорил: “Това е наказание за глупавата
10 ми глава, която реши да дойде в Бразилия!”
11 Работели през цялата седмица от изгрев до залез слънце, дори в
12 събота. “Вечер стояхме, докато се стъмни, такова нещо като
13 работно време за нас не съществуваше” 63.
14 Събраното в двора на имението кафе изсипвали в улеи с течаща
15 вода, за да се почисти окончателно от останалите примеси. После
16 силната водна струя отнасяла кафеените плодове до мястото за
17 сортиране по големина – важна процедура, която осигурява
18 постепенно и равномерно сушене. Това е фазата, която изисква най-
19 голямо внимание, защото не всички плодове узряват еднакво, затова
20 се нуждаят от различно време за изсушаване. След тази процедура
21 кафето се извозвало с ръчни колички до сушилнята. Разпръсвали го
22 на равномерен пласт, така престоявало 15-20 дни под яркото слънце
23 до пълно изсушаване. За да се изпари насъбралата се през нощта
24 влага, разравяли го с лопати или гребла по три-четири пъти на ден.
25 “Работата в сушилнята на двора се състоеше в разравяне на
26 изложените на слънце кафеени плодове, така че да се изсушават
27 равномерно. Моят другар опираше дръжката на греблото в гърдите
28 си и тръгваше напред, проправяйки бразда около две педи широка.
29 Когато стигаше до края на площадката, връщаше се обратно и
30 почваше нова, успоредна на първата. Така се придвижваше, все

63
Константин Терзи. Пос. разказ, с. 6.

41
 1 едно ореше, ту в едната, ту в другата посока. След няколко часа
2 хващаше отново греблото, но браздите вече трябваше да вървят
3 перпендикулярно на първите. Така слънцето огрява и изсушава
4 всички зърна - условие за постигане на висококачествена
5 продукция.”64
6 Когато кафето се изсушавало, насипвали го в чували и го
7 пренасяли под високи дървени навеси. Там отделяли външната
8 обвивка на плода, за да извадят двете семена, които представляват
9 познатото на всички кафе. Отново пълнели с тях чувалите,
10 претегляли ги и ги откарвали в склада, готови за продажба. В някои
11 земеделски имения съхранявали кафето в насипно състояние,
12 държали го в силози с конусовидни дъна за по-лесно пълнене на
13 чувалите. Голяма част от продукцията била за износ. Продаденото
14 на местния пазар кафе заминавало за фабриките, където се изпичало
15 и смилало.
16 Имигрантите бързо усвоили работата на плантацията, като
17 малко по малко започнали да разбират говоримия португалски език
18 и да се интересуват от разговорите около тях. Заслушвали се в
19 оплакванията на управителя и надзирателите, а понякога и на самия
20 собственик на имението. Те коментирали високите банкови лихви,
21 ипотеките, разходите за превоз, твърде оскъпяван от високите цени
22 на железницата. Дочули да говорят за правителството, ненаситно да
23 получава данъци, за посредниците и експортните фирми, които
24 искали тлъсти комисионни, без да рискуват нищо за разлика от
25 собствениците на кафеени плантации, които носели всички на гърба
26 си ... Никой не си давал сметка, че криза в сектора, която се повтаря
27 на две-три години, може до доведе до срив на цялата икономика...
28 Правителството не полагало никакви усилия за намиране на нови

64
Rubens do Amaral. (Terra roxa) Ob. cit., fl. 97, apud Myriam Ellis. Ob. cit., p. 85.

42
 1 пазари, нито се впечатлявало от колебаещите се цени на Стоковата
2 борса в Ню Йорк.
3 Имигрантите научили и за претърпените огромни загуби,
4 причинени от ниските температури през 1918 г. Показали им още
5 нещо - малка дупчица в кафееното зърно, прецизно издълбана от
6 лакомата гъгрица, превърнала се в истинска напаст за област
7 Можиана. Това означавало, че близо една трета от събраното кафе
8 било похабено!
9 Брането на кафето се затруднявало още повече от проливните
10 дъждове. Те “бушуваха в кафеените плантации дни и нощи в
11 продължение на седмица, понякога две. Влагата и студът
12 възпрепятстваха работата и подлагаха всички на големи изпитания.
13 Хората опъваха изкаляните платнища под гъстите клони на
14 сортовете “Бурбон” и “Мундо Ново”, после плъзгаха мазолести
15 ръце по тях, за да свалят едрите зърна преди да завали отново.
16 Обрулени от силния дъжд и вятър, плодовете се смесваха с калта,
17 изпотъпканите листа и клони и се повреждаха необратимо. Като
18 прибавим и загубите от ненаситната гъгрица, която настъпателно и
19 без умора продължаваше да пробива кафеените зърна, ставаше ясно,
20 че реколтата е сериозно застрашена. Ако не бяха двете сушилни
21 “Морейра”, дори прибраното кафе щеше да изгние, защото
22 площадките за сушене, покрити с керамични плочки, се пълнеха с
23 вода. При това положение купищата кафе не можеха да се
24 разстилат, за да съхнат, както ставаше в хубаво и слънчево време.
25 Добре, че сушилните ни помогнаха да преодолеем тези
26 трудности”65.
27 А какво да кажем за попарените от слана дръвчета, които с
28 появата на слънцето и стопяването на ледения слой, отпускали
29 почернели листа. Наистина тъжна гледка... Бесарабските българи
30 познавали това бедствие - често явление в родината им. Там

65
Antonio Marchetti. Ob. cit., p. 279, apud Myriam Ellis. Ob. cit., p.88.

43
 1 късните пролетни слани нанасяли големи вреди на пшеницата, като
2 попарвали още млечните й класове, а това означавало слаба реколта
3 и недостиг на хляб през зимата.
4 “Беше невероятен студ, но толкова красиво! Всичко беше
5 побеляло – земята, дърветата, ливадите и пасищата бяха покрити с
6 бяла пелена. Все едно някой беше варосал неподвижните, сковани
7 от студа дървета. По земята се виждаха ледени отблясъци на
8 замръзнала вода, дрехите на простора висяха като колосани,
9 вкочанени от студа. Сламата по двора, керемидите на покрива,
10 оградата, всичко беше покрито със скреж, сякаш изсипан от чувал с
11 брашно. Прекрасна гледка! През цялата година пейзажът оставаше
12 един й същ, не се променяха дори цветовете наоколо, затова беше
13 толкова удивително да го видиш различен, покрит с прекрасен бял
14 воал – воал на смъртта!” 66
15 Сланата попарва разположените по склона редове, затова
16 незасегнати остават само някои в по-ниската част на плантацията.
17 За разлика от пагубния студ, цъфтежът на дърветата олицетворява
18 живота, радостта, надмощието над смъртта. Той започва през
19 септември и октомври, а това е знак, че сезонните дъждове
20 наближават. Белите цветчета, сякаш инкрустирани между двете
21 зелени елипсовидни листа, представляват един невероятно
22 съвършен контраст. Обсипани в цвят кафеените дръвчета
23 разпръскват неповторимо ухание. Една феерия от красота, която не
24 трае повече от седмица. Понякога цъфтежът може да се повтори, но
25 това не е характерно за топлите райони.
26 Наистина впечатляваща гледка. “Все едно сняг от бели
27 съцветия беше навалял върху десетки, стотици милиона дръвчета -
28 една експлозия, ослепителен блясък от светлина, изящество и

66
Monteiro Lobato. Negrinha (contos) São Paulo:Ed. Brasiliense, 1976 9 p.19/20, apud Myriam
Ellis. O Café - Literatura e História. São Paulo: Edições Melhoramentos - Ed. da Universidade de
São Paulo, pp. 79/80.

44
 1 аромат. Щедрата Божия благодат, противопоставена на злокобния,
2 унищожителен студ” 67.
3 Изобилието от бели цветове, окичили дръвчетата, тук наричат
4 “пролетен сняг”. “Всяко дръвче прилича на булка, покрито със
5 снежнобели цветове, образуващи розетки по клоните, които като
6 гирлянди опасват разклонената му корона, за радост на колибрите и
7 рояците пчели. Невероятният им аромат омайва като силен парфюм.
8 Грейнало отвисоко слънцето празнично възвестява сватбеното
9 тържество. След време от опрашените цветове ще се появяват
10 дребните, първоначално зелени, а по-късно ярко червени плодове на
11 кафето. Навсякъде по цялата плантация, ширнала се докъдето
12 поглед стига, все същата белота обсипва дърветата, посребрени от
13 утринната роса, сякаш обкичени с кристални венчета.68 Зелените
14 плодове са толкова малки, че тук ги наричат “съчмички”.
15 Имигрантите сключвали трудов договор най-малко за една
16 година. Това не пречело да бъде прекратяван по взаимно съгласие
17 или едностранно от самите имигранти. Често пъти те намирали
18 начин и да избягат от именията.
19 Хората предприемали тази крайна мярка, недоволни от
20 несправедливото отношение към тях, като изразявали недоволство
21 срещу: 1) липсата на предварителна информация относно
22 възстановяването на разходите по пътуването - в много земеделски
23 имения още с пристигането имигрантите се превръщали в
24 длъжници; 2) начина, по който се заплащал труда им; 3)
25 непрекъснато увеличаващия се дълг към магазина в имението,
26 откъдето били принудени да пазаруват; 4) грубото отношение на
27 управата в имението и на надзирателите, които ги третирали като
28 роби; 5) забраната в някои имения да отглеждат боб и царевица, за
29 да ги принудат да купуват от местния магазин; 6) липсата на

67
Rubens do Amaral. Ob. cit. p. 205.
68
Ob. cit.

45
 1 медицински грижи; 7) ограниченията, които им налагали,
2 непрекъснатото наблюдение и т.н.
3 Знаело се за случаи, макар и редки, на побой, убийства,
4 изнасилвания.
5 “Имаше нови и стари плантации. Новите бяха големи и хубави,
6 работа колкото искаш. Бяха изминали две години, въпреки това
7 никой не се примиряваше с живота в имението.”69
8 По това време много имигранти започнали да страдат от
9 различни заболявания - гнойни и паразитни инфекции, дизентерия и
10 др. Ръцете им загрубели, целите в мазоли от брането на кафе,
11 непрекъснатата работа с греблата и огромните сита. Голяма сила се
12 изисквала за товаренето, разтоварването и складирането на
13 чувалите с готова продукция. Изтощителният труд в плантацията
14 продължавал месеци наред от сутрин до вечер.
15 “...Ние бяхме седем човека и всички работехме на плантацията.
16 В края на годината дължахме на магазина повече от 400 000
17 реала”70.
18 Все по-често наемните работници започнали да напускат
19 западните райони на щата, качвали се на влака и се отправяли към
20 неговата столица – Сао Пауло. Взимали каквото могат и бягали през
21 нощта с малки деца на ръце, следвани от по-големите. Налагало се
22 да изминават дълги разстояния пеша, докато стигнат до най-
23 близката гара и се качат на влака за Сао Пауло.
24 Васил Кирнев 71 си спомня, че работели без работно време от
25 изгрев до залез слънце. Отнасяли се с тях като с роби. Това ги
26 накарало да се вдигнат на бунт, последван от физическа
27 саморазправа с недоволните. Бягството оставало единственото
28 спасение. Седемнайсет семейства се решили на тази стъпка и поели

69
Андрей Петков. Пос. разказ, с. 7.
70
Константин Терзи. Пос. разказ, с. 7.
71
Виж фамилия Кирнев, VІІ глава.

46
 1 към гр. Боа Виста, сега Ерешим, щата Рио Гранде до Сул, на 1000
2 км от гр. Рибейрао Прето.
3 Мария Верчева Рашкова също разказва: “Ние си приготвихме
4 багажа и го оставихме вкъщи, после отидохме на работа. Като се
5 върнахме, грабнахме каквото бяхме събрали, и тичешком се
6 отправихме към гарата. Докато стигнем, бяха разбрали за бягството
7 и ни чакаха там. Отидоха да се разправят, като настояваха да не ни
8 пускат във влака. Но от гарата им казаха, че не могат да забранят на
9 никого да пътува. Влакът минава, за да качва всеки, който
10 пожелае.... Така заминахме за града и повече не ни потърсиха.” 72
11 “Проблемът се състоеше в това, че тези барони бяха свикнали да
12 използват робския труд, затова се отнасяха зле с наемните
13 работници. На една стена в Музея на имиграцията са окачени
14 няколко плаката и карикатури, едни призовават, други отричат
15 набирането на работници за плантациите. В опита си да убеди
16 германците да не заминават за Бразилия, една от карикатурите
17 изобразява плантатор, който налага с камшик дошлите от Европа
18 работници.”73
19 Работели като надничари и в края на деня получавали купони,
20 които имали стойност единствено в магазина на имението. В него
21 продавали “само вмирисано месо, прояден фасул и негодна
22 пшеница, всичко било долно качество”. Веднъж една жена
23 получила нищожните 400 реала за цял ден работа и
24 подигравателния съвет да ги стиска здраво, за да не изгуби
25 “голямата плата”.
26 Недоволни от този начин на заплащане имигрантите се
27 разбунтували, като настоявали да получават заплатата си само в

72
Мария Верчева Рашкова. Пос. разказ, с. 9.
73
Etienne Jacintho. Reportagem de capa. Jornal O Estado de S. Paulo, suplemento "Estadinho", de
24-01-2004, p. 4/5.

47
 1 пари. Въоръжени с тояги те нападнали канцеларията на имението и
2 заплашили да изпочупят всичко, ако не удовлетворят искането им. 74
3 Семейство Кралчеви от имението “Палме́рио”, район
4 Можиана75, както и имигрантът Константин Терзи76, родом от с.
5 Московей, Бесарабия, изпратен в имението “Перобас”, община
6 Орландия (днес Моро Агудо), работели като надничари и
7 получавали възнаграждение за чувал набрано кафе. Те нямали
8 проблеми със заплащането, затова се издължили към магазина и
9 напуснали именията. Кралчеви купили земя в района на община
10 Санто Анастасио, а Константин, както много други имигранти,
11 избрал града и заминал за Сао Пауло.
12 От CD/SNIMKI
13 20 – Пристигане в пансиона за имигранти в квартала “Брас”, Сао Пауло
14 21 – Пансионът за имигранти в квартала “Брас”, Сао Пауло
15 23 – Северното крайбрежие на щата Сао Пауло и остров Аншиета (Иля дус
16 Поркос)
17 24 – Останки от пансиона за имигранти на Иля дус Поркос - 2004 г.
18 25 - Смъртен акт на Васил Топало (6 г.), причина за смъртта – отравяне с
19 маниока
20 26 – Смъртен акт на Мария Кошков (6 месеца), причина за смъртта –
21 гастроентерит
22 27 – Гробището на Иля дус Поркос - 2004 г.
23 28 – Кафеена плантация във вътрешността на щата Сао Пауло
24 30 – Кафеен разсад
25 34 – Разцъфнало кафеено дръвче
26 29- Отрупано с плод кафеено дръвче
27 31 – Прибиране на кафеения плод в района на Рибейрао Прето, щата Сао
28 Пауло, началото на ХХ в.

74
Виж фамилия Капаклъ (2), VІІ глава.
75
Степан Кралчев. Писмен разказ. Виж фамилия Кралчеви. VІІ глава.
76
Константин Терзи. Пос. разказ, с. 10.

48
1 ПЕТА ГЛАВА
2 ЖИВОТЪТ СЛЕД НАПУСКАНЕ НА КАФЕЕНИТЕ ПЛАНТАЦИИ
3 ВТОРИ ЕТАП: РАБОТА В ГРАДА
4 А) УПРАЖНЯВАНЕ НА РАЗЛИЧНИ ПРОФЕСИИ
5 В града имигрантите отварят нова страница в своя живот –
6 далеч от надзирателите, които с викове и крясъци 1 контролирали
7 работата в плантациите. Повечето се отправят към Сао Пауло, където
8 намирали работа във фабриките, захващали се с търговия или занаят.
9 Обратът в техните съдби се дължал и на голямата криза в
10 производството на кафе, след която то престава да бъде двигател за
11 националната икономика. Последиците от тази криза принудила дори
12 останалите в плантациите да се отправят към най-близката
13 железопътна гара. Там престоявали с часове в очакване на
14 претъпкания влак за Сао Пауло. Лавина от хора със светла кожа и
15 сини очи се стичала на гара Сорокобана.
16 Бурните времена за Сао Пауло, които продължават и до днес,
17 започват именно тогава. Планината Мантикейра невъзмутимо
18 наблюдавала бързото развитие на града, който постепенно се разделял
19 с провинциалния начин на живот...
20 В града децата на българите и гагаузите имали други игри.
21 Момчетата се научили да пускат пъстри хвърчила, които приличали
22 на летящи папагали. Правели ги от копринена хартия в различни
23 окраски – някои по-скромни, други преливащи от ярки цветове.
24 Вятърът развявал дългите им опашки, а децата ги отпускали все по-
25 високо в небето. Тичали да ловят канарчетата, запленени от
26 многоцветното им оперение. Момичетата пък играели на кукли или
27 подскачали на “дама”, разчертана на тротоара.
28 Мъжете се събирали на приказки, забавлявали се с игри на карти
29 и домино или гледали как италианците играят “боча”∗. За тази игра е

1
Лошото отношение към работници и моряци води до бунтове. Един от тях е наречен “Бунтът
срещу камшика”. Избухва през 1910 г. в Бразилския военноморски флот.
∗
Петанка – бел. пр.

1
1 необходимо оградено място, по три топки за всеки участник и една
2 по-малка, която се хвърля предварително. Целта е състезателят да
3 метне топката възможно най-близо до малката или да измести тази на
4 противника. Насъбралите се наоколо зяпачи приветствали и
5 окуражавали всеки точен удар. По онова време топките за “боча” се
6 правели от дърво и тежали килограм и двеста грама.
7 По улиците на града се виждали огромни декоративни дървета,
8 някои достигали до 15 м височина. Разлистените им корони, отрупани
9 в цвят, давали подслон на многобройни птици, приспособили се да
10 живеят в градската среда.
11 В даден момент напливът на имигранти довел до излишък на
12 работна ръка, затова те приемали всякаква работа. Учели занаят и
13 работели в дърводелски, железарски и обущарски работилници.
14 Ставали ватмани и кондуктори в градския транспорт. Работа се
15 намирала и в наскоро откритите тъкачни фабрики, където хората се
16 потели по 14 часа на ден. Големите строителни обекти също се
17 нуждаели от работници, като реконструкцията на “Виадуто ду Ша”∗,
18 която трябвало да подмени старата желязна конструкция. Немалка
19 част от имигрантите се отправяли към близките селища Каза Гранде и
20 Капела до Рибейрао (днес Таиасупеба), община Можи дас Крузес.
21 Там щатската ВиК полагала тръбите на водопровода “Рио Кларо”,
22 който трябвало да достави вода за гр. Сао Пауло. Железопътната
23 компанията “Сорокабана” строяла отсечката Майринк – Майласки и
24 набирала работници. Търговията и услугите в огромния град също
25 поемали значителна част от работната ръка. Хора били нужни и за
26 многобройните барове и ресторанти, сладкарници и пекарни. Наемали
27 ги за разрушаване на стари сгради, работели като механици,
28 железари, докери, дори ставали амбулантни търговци. С пълни чанти
29 стока – платове, конци, вратовръзки и всякакви други дрехи,
30 обикаляли крайните квартали на Сао Пауло и околни градове.

∗
Известен мост в центъра на Сао Пауло, построен през 1892 г. – бел. пр.

2
1 Консорциумът „Матарацо” – основан от Франческо Матарацо 2,
2 със сфери на дейност в металургията, енергетиката, корабоплаването,
3 транспорта и експорта, селското стопанство, недвижимите имоти,
4 производството на храни, напитки, текстил и др., отворил врати за
5 всички имигранти, включително за бесарабските българи и гагаузи.
6 Те работели в многобройните му фабрики, за да изхранват
7 семействата си, но работата не била по-лека от кафеените плантации.
8 Мъже и жени се трудели по 12–14 часа в помещения без вентилация,
9 под зоркия поглед на контрольори, които се отнасяли грубо с тях.
10 Липсвали нужните условия на труд, а това водело до чести злополуки
11 с трайни наранявания и осакатявания. Наемали и деца. Те, както и
12 жените, получавали нищожни възнаграждения за труда си.
13 Новодошлите се заселвали в индустриалния район “Моока”, а
14 славянските имигранти предимно в принадлежащите квартали “Вила
15 Пруденте”, “Вила Бела”, “Вила Зелина” и “Вила Алпина”. Във “Вила
16 Пруденте” през 1930 г. построяват храма “Света Троица” - руска
17 православна църква извън Русия, както сочи табелката на входа. По
18 онова време в “Моока” се издавал и вестник на руски език.
19 В изграждането на водопровода “Рио Кларо” участвали само
20 мъже. Работата била тежка, изисквала много сила и издръжливост.
21 Въпреки това мъжете печелели малко. Подслонявали ги в палатки и
22 навеси, покрити с клони и листа. Останалите членове на семейството
23 намирали работа в близост до строежа. Мъжете копаели канали,
24 изнасяли пръстта с колички, изграждали бетонни укрепления,
25 прокарвали тунели, монтирали огромни тръби и т.н. 40-
26 километровото трасе на този мащабен строеж било разделено на
27 четири части, всяка с ръководител обект и нужните работници,
28 настанени в лагер. Работата се извършвала поетапно, като започнали
2
Франческо Матарацо е италиански имигрант, който пристига в Бразилия през 1881 г.
Благодарение на борбения си дух и инициатива “той става символ на предприемаческия успех,
превръща се в мит и пример за всички”, както пише неговият потомък Андреа Матарацо в
статията “450 години Сао Пауло; 150 години „Матарацо”, публикувана във вестникк “Естадо де
Сао Пауло”, подлистник “Икономика”, с. Б 7, 09.03. 2004 г.

3
1 от язовира “Рио Кларо”. Всеки ръководител отговарял за
2 снабдяването със строителен материал, за качеството на извършената
3 работа, дисциплината и реда в лагера, като се отчитал пред главния
4 инженер. Контактували помежду си при завършване на съответния
5 участък.
6 Тридесет и пет годишният Васил Димитриев , родом от Тараклия,
7 ръководел първия обект. След приключване на работата там, на 3
8 февруари 1930 г. го назначили за бригадир на зидаро-мазачи, които
9 работели на отсечка от последния четвърти обект на водопровода.
10 Друг бесарабски българин - Симеон Йоргачев ръководел третия
11 обект – предпоследния, преди да стигнат в “Моока”. “Работниците
12 били настанени в палатки при мизерни условия, други постройки в
13 лагера нямало”3.
14 След много години, в началото на 2004 г., авторът, придружен от
15 Иван Чавдар, посещават гр. Таисупеба. Там минава отсечка от
16 водопровода, чийто строеж 79-годишният имигрант наблюдавал като
17 дете.
18 Както вече се спомена, Сао Пауло поглъща голяма част от
19 имигрантите и през 1930 г. е най-бързо разрастващият се град в света.
20 До голяма степен именно на тях той дължи своя първоначален възход.
21 В космополитната столица на щата вече не се говорело само на един
22 език – чувала се речта на италианци, германци, испанци, руснаци,
23 бесарабски българи... Индустриалният парк на града все повече се
24 разраствал, а близо до фабриките се обособявали работнически
25 квартали.
26 “Навремето голяма част от фабриките на Сао Пауло се намираха
27 в кварталите “Брас” и “Моока”, с изключение на консорциума
28 „Матарацо”. Неговите фабрики бяха в началото на квартала “Лапа”,
29 на границата с “Агуа Бранка” и в квартала “Фундасао” на гр. Сао
30 Каетано ду Сул. Благодарение на предприемчивостта на своя

3
Жорже Аргашофф, 74 г., бразилец, син на имигранти. Писмени сведения – май 2003 г. Виж
Фамилия Йоргачеви.

4
1 основател те се превърнаха в една от най-големите промишлени
2 империи в страната.
3 В текстилните фабрики, собственост на фамилиите Креспи и
4 Фарабина в квартала “Моока”, се работеше на три смени: от 05,00 до
5 13,00 часа; от 13,00 до 21,00 часа и от 21,00 до 05,00 часа. Почиваше
6 се само в неделя. В тази зона бяха и пивоварната “Анта́рктика”,
7 обувната фабрика “Кларк”, леярната “Бразилия”, фабрика за стъкло,
8 машиностроително предприятие и други.
9 В квартала “Моока” живееха предимно португалци и испанци,
10 италианците бяха в “Брас”, най-много имаше на ул. “Каетано Пинто”.
11 С идването на толкова хора се появиха “кошерите”, които построиха
12 португалците. Това бяха ниски, едноетажни къщи с общ двор, където
13 семействата наемаха по една-две стаи. Приспособяваха едната за
14 кухня или ползваха обща на двора. Банята и тоалетната също бяха
15 там, вода вадеха от кладенец.” 4
16 Постепенно Сао Пауло все повече се разраствал. Крайградските
17 къщи с дворове и пищни овощни градини се разпродавали на
18 парцели, непрекъснато прииждали нови заселници, предимно
19 имигранти. Това затруднявало обществените услуги и по-специално
20 транспорта, който свързвал периферията с центъра на града. С
21 нейното разширяване обаче метрополията придобивала нов облик,
22 естествено за сметка на природата. Повечето птици, които
23 необезпокоявани обитавали тези места, безвъзвратно изчезнали,
24 включително папагалите. Те вече не прехвърчали от дърво на дърво,
25 нито се чували характерните им звуци. Само гълъби и врабчета
26 останали по електрическите жици.
27 Година след краха на Нюйоркската борса през 1929 г., когато
28 последиците от него все още отеквали в Сао Пауло, Жетулио Варгас
29 взема властта с преврат и поставя началото на реформи, целящи
30 индустриализацията на страната. С Новата Република колониалната
31 епоха от времето на Империята останала в историята. Създали се
4
Жорже Аргашофф – пак там.

5
1 възможности за нови работни места и упражняване на свободни
2 професии, от които се възползвали предимно имигрантите.
3 Освен работа, градът предоставял и многобройни възможности
4 за развлечения. Хората ходели на кино, на цирк, посещавали
5 ресторанти, сладкарници, барове, където играели билярд, с
6 удоволствие се разхождали по булеварди и паркове. Не пропускали и
7 панаирите по време на религиозните празници, особено през месец
8 юни, когато се провеждали пищни шествия и богати угощения с
9 типични за сезона храни и напитки.
10 Новите заселници станали свидетели на революцията в Сао
11 Пауло през 1932 г. – най-голямото гражданско движение срещу
12 правителството на Жетулио Варгас, което настоявало за приемане на
13 нова конституция. И те се включили в общото дело – изработвали
14 снаряжения и войнишки дрехи, а “химическите фабрики
15 произвеждали барут за бомби и ръчни гранати”5. Сформирали дори
16 въстанически батальони от чужденци...
17 След революцията от 1932 г. положението в Сао Пауло се
18 влошило. Търсенето на работа било по-голямо, отколкото фабриките
19 можели да предложат. Независимо от това работниците често
20 стачкували заради лошите условия на труд. За жените и момичета
21 имигрантки не оставала друга възможност, освен да работят като
22 домашни прислужници в богаташките къщи.
23 Нищо обаче не можело да спре напредъка на града, който
24 започвал да играе все по-важна роля в цялостното развитие на
25 страната. Образованието и културата вървели с решителни стъпки
26 напред. Градската архитектура непрекъснато се променяла, местните
27 власти инвестирали значителни средства за изграждане на нови,
28 обширни булеварди, а частни предприемачи издигали високи
29 постройки, като величествената сграда „Мартинели” на ул. “Ли́беро
30 Бадаро́”. Този небостъргач, висок 105 м, е първият, построен през

5
Renato Modernell. Sonata da última cidade. 2ª ed., SP: A Girafa, 2004, р. 276.

6
1 1934 г. в Сао Пауло. Тези строежи давали работа на имигрантите,
2 които постепенно започнали да конкурират местната работна ръка,
3 идваща от североизточните и северозападните части на щата Сао
4 Пауло.
5 По това време кафеените плантатори започнали да се съвземат от
6 срива на Нюйоркската борса. Излишните капитали те влагали в други
7 дейности, като голяма част инвестирали в банковия и индустриален
8 сектор.
9 На фона на тази социално-икономическа картина изпъквало
10 присъствието на “зелените ризи” – интегралистко движение,
11 вдъхновено от Бенито Мусолини и италианския фашизъм, което се
12 борело за крайно дясно управление на страната. Президентът
13 Жетулио Варгас проявявал привидна търпимост към тях, но през 1937
14 г. интегралистите направили безуспешен опит за преврат, който
15 довел до разпускане на партията и движението. Така вместо “зелените
16 ризи”, започнали да ги наричат “зелените кокошки”...
17 Европа била на прага на втора световна война. Когато
18 тревожните новини достигнали до бесарабските българи и гагаузи, те
19 си дали сметка, че правилно са взели решение да дойдат в Америка.
20 Спомените за преживяното през войната от 1914–1918 г. все още били
21 живи...
22 Б) РАБОТА ЗА ЖЕНИТЕ: ДОМАШНИ ПРИСЛУЖНИЦИ
23 Преди да се омъжат, момичетата работели като домашни
24 прислужници. Някои от тях, дори семейни, продължавали да служат
25 в господарските къщи.
26 “...работехме като домашни прислужници, но татко не ни
27 оставяше да ходим сами – водеше ни, взимаше ни. Интересуваше се
28 от всичко – как сме настанени, къде спим. По онова време изкарвах
29
30

7
1 по 100 крузейро на месец – 100 крузейро! Това бяха много пари”6.
2 Жените имигрантки се търсели много за тази работа. Ларгото
3 “Сао Бенто” било мястото, където дамите отивали да си наемат
4 прислужница. Момичетата стояли там и чакали някоя да ги хареса.
5 “Повечето бяха чужденки – полякини, рускини, естонки, германки. Те
6 стояха на ларгото до манастира “Сао Бенто” и чакаха. Идваше
7 госпожата, оглеждаше ги, избираше някоя, договаряха се за заплатата
8 и я наемаше. Печелеха много повече от бразилките. Бяха едролики,
9 силни, работливи, начетени и готвеха добре”7.
10 Много от тези имигрантки произхождали от знатни фамилии,
11 имали френски маниери, познания и опит. Търсели ги за
12 компаньонки, детегледачки, прислужници и готвачки. Не всички
13 притежавали подобни качества, повечето били от скромни селски
14 семейства, без образование, като българките и гагаузките, но въпреки
15 това и те си намирали работа. Плащали им добре, печелели 3–4 пъти
16 повече, отколкото бразилските прислужници.
17 “Между 1929 и 1934 г. човек можеше да ги види в следобедните
18 часове на ларгото “Сао Бенто”. Събираха се по петдесетина, но не
19 чакаха дълго, винаги се намираше някой да ги наеме”8.
20 Мъжете им работели в машиностроителните фабрики на
21 “Моока”. Някои били едри, високи над 1,80 м, затова ги взимали в
22 Гражданска гвардия на Сао Пауло. Командването имало голяма полза

6
Мария Верчева Рашкова. Пос. разказ. Споделя също впечатленията си от италианското
семейство, при което работела със сестра си. Казва, че били “много добри хора”. Домът им се
намирал в квартала “Брас”. Ставали между 7 и 8 часа, приготвяли закуска и сядали на масата с
цялото семейство. Ходели с тях на празници и тържества. Те поръчали и сватбената й рокля.
След като се омъжила, сестра й продължила да работи в техния дом. Виж също фамилия
Иванови (2), VІІ глава.
7
Valdir Sanches. O comerciante dos sapatos de sola de pneu. In reportagem que entrevista Chaim
Kuperman, que, no Brasil, adotou o prenome Jayme; imigrante, com 13 anos de idade, aqui chegou
em 1928, nascido na Palestina, antes da criação do Estado de Israel. Jornal O Estado de S. Paulo,
Caderno Cidades, de 22 de janeiro de 2004, p. C3. (Валдир Санчес. “Търговецът на обувки с
гумени подметки”, интервю с Хаим Куперман. Той идва в Бразилия на 13 години през 1928 г.
Роден е в Палестина, преди създаването на Израелската държава. В Бразилия Хаим приема
името Жайме. В-к “О Естадо де Сао Пауло”, подлистник Градове, 22 януари, 2004 г. с.В3.)
8
Жайме Куперман предостави допълнителна информация на автора в разговор по телефона,
проведен на 06.03.2004 г.

8
1 от тях, защото освен родния, говорели още един-два езика. Когато се
2 налагало, ги ползвали за преводачи в пощите и на други обществени
3 места. Няма точни сведения дали бесарабски българи са служили в
4 Гражданската гвардия.
5 ТРЕТИ ЕТАП: СЕЛСКОСТОПАНСКА ДЕЙНОСТ
6 1) ОБРАБОТКА НА СОБСТВЕНА ЗЕМЯ
7 А )ОБРАЗУВАНЕ НА КОЛОНИИ
8 С напускане на кафеените плантации или след няколко години
9 работа в града, много бесарабски имигранти били привлечени от
10 възможността да се сдобият със земя във вътрешността на щата Сао
11 Пауло. За осъществяване на тази своя мечта, те пазели с цената на
12 всичко парите от продадените в Бесарабия имоти, коне, покъщнина,
13 пестели и от оскъдните надници, като се подлагали на големи
14 лишения. Моментът бил подходящ, притиснати от голямата кафеена
15 криза, плантаторите се принуждавали да продават земя, за да оцелеят.
16 Така от обикновени наемни работници част от бесарабските българи
17 се превърнали в собственици на земи и започнали да работят за себе
18 си. На различни места в щата те образували колонии. Искали всички
19 да живеят и работят заедно, затова викали и други земляци от града. В
20 щата Сао Пауло са известни следните колонии, създадени от
21 бесарабски българи: “Нова Бесарабия”, “Варна” (Фейтисейро) и
22 “Аврора” в района на община Санто Анастасио; “Жоао Рамальо”,
23 “Есперанса”∗, “Нова Есперанса”∗∗, “Сетента” и “Пажет”, в близост до
24 гр. Куата́.
25 Руските имигранти също образували свои колонии: “Коста
26 Машадо” в община Санто Анастасио, “Нова Русия” и “Естрела” край
27 гр. Куата́ и “Бализа”, близо до гр. Реженте Фейжо́.

∗
Надежда – бел. пр.
∗∗
Нова Надежда – бел. пр.

9
1 След посещение в Одеса9 през 1905 г., секретарят по селското
2 стопанство на щата Сао Пауло - Карлос Жозе де Аруда Ботельо
3 решил да построи колония за руски имигранти, която да отговаря на
4 утвърдения градоустройствен модел в Европа. Колонията нарекли
5 “Нова Одеса”, официалното й откриване станало на 24 май 1905 г. По
6 това време в Русия “хиляди семейства напускали страната заради
7 големите политически и социални сътресения”.
8 В колонията първо настанили група руски евреи, “единствените,
9 които получаваха разрешение, дори бяха подтиквани да емигрират”.
10 Щатските власти възнамерявали да развиват аграрния сектор в
11 района, но руските евреи не проявили интерес към тази дейност и не
12 след дълго напуснали колонията.
13 През 1906 г. пристигнали латвийци, италианци и португалци. За
14 известно време през 30-те години в колонията “Нова Одеса” и
15 околностите на селищата Ребоусас (днес Сумаре́) и Монте Мор
16 пребивавали и бесарабски имигранти, сред които семействата
17 Капаклъ, Киося, Димови, Стайкови и Рагневи. Български имигранти
18 имало и в латвийската колония “Варпа”, край гр. Тупа́.
19 Известни са и други колонии: “Латвия”, “Прата”, “Гранада” и
20 “Бури”10, но за тях се знае малко. До момента данни бяха събрани за
21 бесарабските колонии: “Есперанса” и (“Нова Есперанса” –
22 разширение на “Есперанса”), “Варна”, “Нова Бесарабия” и “Аврора”.
23 КОЛОНИЯ ЕСПЕРАНСА
24 (Куата́, щат Сао Пауло)
25 Много бесарабски имигранти се отправили към гр. Жоао
26 Рамальо, щата Сао Пауло, в чийто околности се продавали парцели от
27 5, 10 и 15 алкейре. Онези, които работели на строежа на водопровода

9
Histórico da cidade de Nova Odessa, SP, sita na região de Campinas. (Историята на гр. Нова Одеса,
намиращ се в района на гр. Кампинас, щата Сао Пауло). Брошура, разпространявана от
префектурата на града по случай 80-та годишнина от неговото основаване (1905–1985).
10
Димитър Коев, “Кратка историческа справка за дейността на славянските баптистки църкви в
Бразилия”, публикувана в “Братски бюлетин”, предназначен за славянските баптистки църкви в
Бразилия, 1976, септември, № 4, с. 9.

10
1 “Рио Кларо” край гр. Можи дас Крузес, сред които фамилията
2 Петкови, били сред първите, които закупили земя в имението Паже́,
3 собственост на англичанин. Земята била обрасла с растителност и
4 трябвало сами да разчистят терените. Някои дървета били с диаметър
5 повече от метър, затова използвали дървесината, за да си построят
6 къщи.
7 Всички членове на семейство Петкови работели на строежа на
8 водопровода “Рио Кларо” – бащата и синът били ковачи, майката
9 готвачка, а братът на Андрей Петков ръководел бригада строителни
10 работници. “Със спечелените пари отидохме да купим земя в
11 имението Паже́, близо до градовете Жоао Рамальо и Куата́....
12 Собственикът беше започнал да продава терени на чужденци... Не си
13 спомням точната бройка, но в имението се събраха много семейства.
14 Те си бяха хора земеделци още преди да дойдат в Бразилия, затова
15 тази работа ги влечеше. Искаха пак да имат земя, да работят за себе
16 си. Всеки купуваше според спестените пари – едни повече, други по-
17 малко, но парцелите бяха разхвърляни и далеч един от друг. След
18 около две години българите се събраха и решиха да говорят с
19 англичанина. Земите му се простираха от Жоао Рамальо и Куатá до р.
20 Пейше, тя обграждаше имението от едната му страна. Всички искаха
21 повече земя, отколкото можеха да купят, затова му направиха
22 следното предложение – ако едно семейство искаше да купи 10
23 алкейре, а беше платило само пет, да получи останалите край р.
24 Пейше. Друго, което възнамеряваше да обработва 15 алкейре, искаше
25 6 от тях край реката. Така като купиха земя край р. Пейше,
26 семействата се събраха на едно място. Терените бяха тесни и дълги,
27 започваха откъм реката и продължаваха километри, а къщите
28 образуваха цяла улица на километър от брега. Имаше и църква, там
29 станах евангелист. Цял град се получи. Останах там от 1931 до 1937 г.
30 Колонията беше българска, казваше се “Есперанса”. В нея
31 евангелистите бяха много активни.”11
11
Андрей Петков. Пос.разказ, с.5

11
1 Колонията “Есперанса” се намирала на 30 км от гр. Куатá, около
2 гр. Жоао Рамальо. Някои имигранти останали в първоначално
3 закупените земи, но постепенно всички се събрали около новите
4 терени. Щом се разчуло за колонията “Есперанса”, към нея се
5 отправили и други бесарабски българи. През 1937 г. освен църквата,
6 врати отворило и начално училище, в него преподавали две учителки:
7 Елвира – на момчетата, и Бенедита – на момичетата.
8 След почистване на терените всеки започнал да обработва своето
9 парче земя, средно по 5 алкейре. По средата на земите минавало
10 шосето за гр. Монтейро. От едната страна, до земите на един японец,
11 се намирали терените на Георги Гайдаржи и Костадин Менжерян. От
12 другата страна били земите на Иван Костадинов, до него на баща му
13 Костадин Костадинов. И двамата притежавали по 5 алкейре. До тях се
14 нареждали Михаил Фучеджи, Стефан Узун, Васил Генов, Михаил
15 Николаев12, Димитър Попов, Тодор Христов и Николай Кирниченко.
16 Техните терени стигали до малка река, а фронтално опирали до пътя
17 към селището Виста Алегре. Около тези терени се оформило ядрото
18 на втората колония “Нова Есперанса” и пътят край тях започнал да
19 носи същото име. От другата му страна, в рамките на колонията
20 “Есперанса”, се намирали двата парцела, общо 10 алкейре, на Иван
21 Греков. Следвали парцелите на Стефан Димитров и Иван Радулов с
22 по 5 алкейре, от друга страна на пътя към старата колония
23 “Есперанса” се намирал огромният парцел на Петър Добран, както
24 може да се види на приложената скица.
25 Отляво на пътя към водоема били земите на Васил Попов, Петър
26 Караджов13, Петър Иванов, Кольо Димитров, Илия Стоянов,
27 Салвадор* Генчев, Николай Генчев, Ламбо Генчев, Иван Стоянов,
28 Александър Стоянов, Кирила, Аврам Ду ́душ, пастор Петър Греков (от
29 Петдесятната църква) и Димитър Стефогло, който притежавал два

12
Михаил Николаев почина на 98 години.
13
Петър Караджов бил известен с прякора Голямата глава.
*
Вероятно българското име е сменено с португалско – бел.пр.
́

12
1 терена. Отдясно на пътя била Петдесятната църква, до нея училището.
2 Следвали терените на Николай Попряга, пастор Трифон Чернев
3 (основал Петдесятната църква в колонията), на Стефан и Петър
4 Филипови. До терена на Петър се намирала Баптистката църква, след
5 нея земите на Петър Ду́душ, Тодор Петков, Гаврил Греков и Михаил
6 Бузар. Срещу водоема имало мелница. Двете колонии ползвали обща
7 дъскорезница край малка река близо до тропическата гора.
8 Пътят за гр. Куатá започвал от Петдесятната църква. От лявата
9 му страна се били земите на Петър Георгиев, отдясно на дядо Ристю и
10 Стефан Братана. Пътят продължавал и минавал край испанска
11 колония. В самото начало той се разклонявал вдясно, където терени
12 притежавали Димитър Плагов и Иван Кичука. Семейство Лукаревски
13 също било спестило пари от работа по плантациите. През 1934 г. то се
14 преместило в околностите на гр. Куата́, закупило 10 алкейре земя и се
15 присъединило към колонията “Есперанса”, създадена предимно от
16 бесарабски имигранти.
17 Членовете на тази колония били евангелисти, имали две църкви -
18 “Асамблея де Деус”∗ и баптистка. След установяването си в
19 колонията, семейство Лукаревски също приело евангелизма. 14 През
20 1944 г. всички тържествено отпразнували първата годишнина от
21 построяването на храма на Евангелската Петдесятна църква
22 “Асамблея де Деус”.
23 Колонистите продавали част от реколтата, с другата се
24 изхранвали. Месо си набавяли с лов на дребни животни. В гората
25 имало броненосци, бобри, различни едри гризачи. Но почвата се
26 оказала неплодородна, въпреки полаганите усилия, добивите били
27 оскъдни. Тогава много семейства, сред които фамилията Генчеви,
28 потърсили по-добра земя в района на Тера Рика∗∗. Затам тръгнали

∗
Асамблея на Бога – бел. пр.
14
Виж фамилия Лукаревски (варианти на фамилното име – Лукамерски, Лукемеревски,), VІІ
глава.
∗∗
Богата земя – бел. пр.

13
1 също Трифон (фамилията не е известна) и Иван Кичука, дошъл от
2 колония, която се казвала “Боа Виста” или “Виста Алегре”.
3 Когато сравнявали живота в колонията с живота в Бесарабия,
4 хората откровено споделяли: “Не можехме да се оплачем, не бяхме
5 богати, но имаше от какво да живеем. Не знам, не съм в състояние да
6 направя сравнение дали животът в Бесарабия е бил по-добър или по-
7 лош оттук. Вероятно горе-долу същият.” 15
8 Скицата16, която следва, дава добра представа за колония
9 “Есперанса”:
10 СКИЦА
11 От CD/53.skitza_kolonya_Esperansa
12
13 КОЛОНИЯ НОВА БЕСАРАБИЯ
14 (Коста Машадо, щата Сао Пауло)
15 В района на Алта Сорокабана, община Коста Машадо, има
16 местност, която наричали Лабиано. Там, на 50 км от гр. Санто
17 Анастасио, имигрантите създали колонията “Нова Бесарабия”. Много
18 семейства се събрали на това място с надеждата, че ще продължат да
19 се занимават със земеделие, както в Бесарабия. Сред тях били
20 фамилиите Кралчеви, Димитрови, Волкови17, Филю, Тягор и много
21 други, които щом разбрали, че в Лабиано продават земя, веднага се
22 отправили натам. Оказали се терени, обрасли с гъста тропическа
23 растителност и трябвало да положат огромен труд, за да я разчистят.
24 Крепяла ги единствено мисълта, че най-накрая ще осъществят
25 мечтата си да имат собствена земя. Всички в семейството работели с
26 дружни усилия. След време, когато синовете се задомявали, земята се
27 разделяла помежду им, като и те продължавали да я обработват за

15
Димитър Коев. Пос.разказ, с. 4.
16
Скицата е направена през 2005 г. от арх. Татяна Константинов по информация на нейния дядо
Петър Константинов. През 2006 г. е допълнена с нови данни, предоставени от Димитрие Некет
и наново е изготвена от арх. Тереза Кристина Монтейро Косиков, графичен дизайн Адриано
Алвес Барейра.
17
Виж фамилиите Кралчеви, Димитрови, Волкови. VІІ глава.

14
1 себе си. 18 Към 1938 г. семействата Кралчеви и Димитрови се
2 преместили в колония “Аврора”.
3 КОЛОНИЯ ВАРНА 19 (ФЕЙТИСЕЙРО)
4 (Миранте до Паранапанема, щата Сао Пауло)
5 Пак в района на Алта Сорокабана, на 28 км от гр. Санто
6 Анастасио и на 4 км от гр. Коста Машадо, се намира местност,
7 позната с името Фейтисейро. Група бесарабски българи, които
8 работели в имението “Перобас”, община Орландия, щата Сао Пауло,
9 била насочена към този район от Илия Ганев. Там се намирали
10 обширните земи на военния инженер полковник Гуларт, които той
11 получил от щатското правителство за участието си в строежа на жп
12 линията “Сорокабана”. Именно този инж. Гуларт продавал добри
13 парцели за селскостопанска обработка. Около стотина семействата
14 купили земя с пари в брой или на изплащане. Имало договорки и за
15 отсрочване на плащането, докато семейството можело да уреди
16 сметките си. Със запазените от Бесарабия пари Иван Демиров купил
17 край Санто Анастасио 32 алкейре земя. И останалите семейства, всяко
18 според възможностите си, се сдобили с терени, разделени по 5
19 алкейре всеки.
20 Когато слезли от влака в Санто Анастасио, бесарабските
21 имигранти, начело с Илия Ганев, тръгнали пеша към имението, което
22 се намирало на 28 км от гарата. Местността била обрасла с гъста
23 растителност, а тесният път едва се провирал през нея.
24 Разчистването на терените било съпътствано от неимоверни
25 трудности, затова всички трябвало да положат огромни усилия,
26 докато мечтаното парче собствена земя стане наистина годно за
27 обработка. Случвало се по време на работа да се изгубят в
28 тропическата гора, да не могат да се върнат в имението и да прекарат
29 нощта под открито небе. Прехраната била оскъдна, понякога

18
Пак там.
19
Разказът се основава на писмените сведения на Васил Демиров. Виж фамилия Демирови. VІІ
глава.

15
1 разполагали само с брашно и папая∗. Най-накрая усилията им се
2 увенчали с успех. Семействата се обединили и създали колония.
3 Нарекли я “Варна”, защото оттам били техните предци. Преди повече
4 от два века много български изселници от област Варна тръгнали за
5 Бесарабия. Трябва да отбележим, че повечето бесарабски българи
6 произхождали от стари родове, които живеели в селища по поречието
7 на р. Тунджа в югоизточна България.
8 С общи усилия членовете на колонията “Варна” разширили
9 тесния път до града, за да се придвижват дотам с каруци. По-късно
10 общинската управа построила шосе, което свързвало Санто
11 Анастасио и Коста Машадо в посока щата Парана́.
12 През 1935 г. в колонията отворило врати училище с обучение на
13 руски език. 20 С течение на времето се наложило да направят и
14 гробище. В него погребвали също покойници от колонията “Нова
15 Бесарабия” и околностите на гр. Коста Машадо. Колонията “Варна”
16 се намирала на 28-я километър по пътя за щата Парана́.
17 През 1936 г. построили и Баптистка Църква, благодарение на
18 помощта на пастор Карлис Грегорович – руски инженер, приел
19 баптизма, и на Илия Ганев, който също станал пастор. Със своите
20 проповеди те привлекли много славяни в лоното на тази църква.
21 Колонията “Варна” била позната повече с името “Фейтисейро”∗.
22 “При нас нямаше никакъв гадател. Там, където българите купиха
23 земя, живееше едно семейство и мъжът наистина се занимаваше с
24 гадаене и знахарство. Беше известен в околността и всички свързваха
25 мястото с него, затова го наричаха така. Подир “Фейтисейро”
26 следваше гр. Коста Машадо, след него колонията “Нова
27 Бесарабия”... 21 Вода черпели от малка река в близост до парцелите,
28 която също се казвала Фейтисейро. Първоначално живеели в набързо

∗
Тропически плод – бел. пр.
20
Виж фамилия Грекови. VІІ глава.

∗
Гадател, магьосник – бел. пр.
21
Димитър Коев. Пос.разказ, с. 5.

16
1 направени къщи със сламени покриви. Когато колонията се оформила
2 напълно, прокарали улица и там построили постоянните си домове.
3 Роденият в колонията Василе Демиров си спомня как веднъж с
4 баща си ходили пеша до колонията “Нова Бразилия”, която се
5 намирала на 32 км от колония “Варна”, след гр. Коста Машадо 22. За
6 да излязат на централния път, вървели близо 2 км по един страничен,
7 на който имало много къщи на български семейства. Спомня си също,
8 че брат му ходел на кон до 12-тия километър на същия път. Там,
9 откъм страната на Санто Анастасио, се намирала колонията “Аврора”.
10 В колония “Варна” земя притежавали: Иван Скрипченков, Йосиф
11 Скрипченков, Георги Русев, Михаил Васулис, Викенти Васулис,
12 Георги Стоев, Димитър Загорски, Димитър Ганев, Иван Греков, Иван
13 Желязков, Константин Зелинков, Николай Бондар, Йосиф Брабо,
14 Иван Демиров, Малкия Иван, Николай Атанасов, Василе Атанасов,
15 Иван Кънчев, Георги Димитров, Димитър Димитров, Иван Станков,
16 Сава Бардук, семейство Михайлови и много други бесарабски
17 българи. Земя притежавали също Жоакин Финфа – бразилец, Иван
18 Дафински, който не бил от български произход, и още десетина
19 поляци, литовци и чехи, чийто парцели се намирали в по-централната
20 част на колонията.
21 На скицата23 ясно се вижда разпределението на земите в колония
22 “Варна”.
23 СКИЦА
24 От CD/59.skitza_kolonya_Varna
25 КОЛОНИЯ АВРОРА
26 (Санто Анастасио, щат Сао Пауло)
27 В колонията “Нова Бесарабия” хората работели за себе си и не
28 щадели труда си, но отдалечеността от града затруднявала
22
Градът е имал силно немско влияние. В него и в съседните Квелентал и Аиморе́ след 1918 г.
се заселват много емигранти от Германия.
23
Скицата е направена по указание на Василе Демиров и начертана от арх. Тереза Кристина
Монтейро Косиков.

17
1 реализацията на продукцията, затова се преместили по-близо до
2 Санто Анастасио и закупили нови парцели. Така само на 12 км от
3 града се оформило ново ядро от бесарабски българи, които се
4 обединили в колонията “Аврора”. В нея построили училище и
5 Баптистка църква.
6 Колониите “Аврора” и “Варна” организирали съвместни
7 дейности, като библейския курс, проведен от 12 до 23 юни 1940 г.
8 Запазена е снимка на участниците, сред които има представители на
9 фамилиите Кралчеви, Димитрови и Волкови.
10 Б) ИЗПОЛИЧАРИ, АРЕНДАТОРИ И СОБСТВЕНИЦИ
11 Някои бесарабски колонисти работели като изполичари и
12 получавали половината от реколтата, други една трета, защото
13 участвали само с труда си при обработката на земята. След време със
14 спестените пари изполичарите започнали да купуват семена,
15 селскостопански инвентар, торове и така придобивали право на две
16 трети от реколтата. После ставали арендатори и накрая – собственици
17 на земя.
18 През 1927 г. двайсетина семейства купили земя от свещеника на
19 колонията “Параизо”, близо до гр. Жакареи́, щата Сао Пауло, и
20 сформирали доста активно ядро. Но на следващата година неочаквано
21 получили известие да напуснат колонията. Оказало се, че свещеникът
22 продал неправомерно земята, дарена от една вдовица. Така
23 бесарабските имигранти изгубили всичко!
24 Две семейства от тази група – Иванови и Димови, разбрали че
25 руският имигрант Йосиф Макаренко, собственик на земя в района на
26 гр. Нова Одеса, община Ребоусас, търсел изполичари за отглеждане
27 на памук, царевица, ориз и фасул срещу половината от получената
28 реколта. Като изполичари те се задължавали да поемат всички
29 разходи, с изключение на половината от необходимото количество
30 тор. Но земята се оказала неплодородна. След година се преместили в
31 друго имение, собственост на литовеца Едуард Летман. То се
32 намирало на 7 км от Нова Одеса. Останали там в продължение на

18
1 четири години до 1937. В началото работели срещу половината от
2 реколтата, после купили земеделски сечива, животни и системата на
3 разпределение се променила: две трети оставала за тях, а една трета –
4 за земевладелеца. След това Иванови и Димови се обединили с друг
5 бесарабски българин – Емил Стайков, и наели 100 алкейре земя.
6 Разделили я на три равни части и всяко семейство си направило
7 скромна къща от дървени плетове, запълнени с кал. Земеделското
8 имение било собственост на шведския имигрант Хенрих Тени́с. Там
9 останали две години, но се появили редица проблеми, включително с
10 наетите работници. Когато на втората година отново засадили памук,
11 силна буря унищожила всичко и те заминали за гр. Сао Каетано до
12 Сул. 24
13 В) ДРУГИ СЪДБИ
14 Сред бесарабските имигранти има и такива, които заминават за
15 Уругвай, като част от семействата им остават в Бразилия. От тях
16 някои гагаузи се установяват в град Пайсанду́, други българи
17 продължават на юг и стигат до границата с Аржентина. Такъв е
18 случаят с фамилията Щърбулови, чийто старейшина Иван Щърбулов
19 тръгва в посока Монтевидео. Впоследствие остава в района на
20 Конкордия, на 30 км от департамента Долорес, където раздавали земя
21 за безплатно ползване. Там до ден днешен живеят негови потомци.
22 Друг член на фамилията – Васил Щърбулов, заминава за Аржентина,
23 установява се в гр. Гуалегуайчу́́, провинция Ентре Риос. Няколко
24 души от семейство Коеви също се отправят към Уругвай. “По онова
25 време не ни трябваха паспорти, нямаше федерална полиция, никой не
26 ни спираше” 25. С един от синовете си за Уругвай тръгва и Никола
27 Чавдар26, който се установява в Монтевидео. Натам се отправя и
28 семейство Тягор, но след време се връща в Бразилия, заселва се в
29 околностите на гр. Артур Ногейра, щата Сао Пауло. Нашествие от

24
Виж фамилия Димови . VІІ глава.
25
Димитър Коев. Пос. разказ, с. 6. Казва също, че тръгнал за Уругвай с баща си и по-големия си
брат.
26
Виж фамилия Чавдар, VІІ глава.

19
1 скакалци унищожава цялата реколта, затова хората, които
2 обработвали земите в околностите на гр. Пайсанду́, също се връщат в
3 Бразилия.
4 Малко имигранти поемат обратния път към Бесарабия с
5 надеждата, че ще заживеят там както преди, въпреки румънското
6 присъствие. Независимо от пречките, които можел да създаде
7 социалистическият режим, те вярвали, че ще възстановят
8 имуществото си, оставено на роднини. Това наистина се случва с
9 членове на семействата Кара́ и Паслар, които се връщат в Тараклия,
10 както и с Георги Косиков 27 (прадядо на автора). След като остава
11 вдовец, той потегля обратно към с. Цига́нка с двете си внучки
12 Катарина и Мария. Някои успяват да се приспособят и нямали
13 никакви проблеми с новия режим. Такъв е случаят с Николай Кайряк,
14 потомък на фамилията Паслар, който става кмет на град Чадър-Лунга.
15 Други изпадат в немилост, животът им се превръща в истински
16 кошмар и те правели всичко възможно да се върнат в Бразилия. Но
17 докато получат разрешение, трябвало да чакат дълго, понякога с
18 години. Когато най-накрая пристигат в Бразилия, остават неприятно
19 изненадани от реакцията на някои земляци с изявени
20 социалистически убеждения. Без да имат представа от положението в
21 Бесарабия, те безрезервно вярвали, че установеният там
22 комунистически строй предлага много по-добър живот. По
23 идеологически причини започват да се отнасят враждебно към
24 завърналите се. Разпространяват слухове, че били подкупени от
25 американците, за да сеят лъжи срещу новия строй. Всичко това
26 причинява много болка на хората, защото нито в Бесарабия, нито в
27 Бразилия се чувствали добре, а на нападките отговаряли: “Който иска,
28 нека отиде и сам да се убеди.”
29 От CD/SNIMKI
30 35 – Бесарабски българи на строежа на моста “Виадуто ду Ша”, Сао Пауло, 30-
31 те години (ХХ в.)

27
Виж фамилия Паслар. VІІ глава.

20
 1 36 – Работнически лагер по време на строежа на водопровода “Рио Кларо”.
2 Каза Гранде (Биритиба Мирин, щата Сао Пауло) и Капела ду Рибейрао Прето
3 (община Можи дас Крузес, щата Сао Пауло), 30-те години (ХХ в.)
4 37 – "Рио Кларо" (стар и нов водопровод), гр. Таисупела, щат Сао Пауло –
5 2004 г.
6 38 – Водопроводът “Рио Кларо”. Таисупеба, Можи дас Крезес, щат Сао Пауло.
7 Иван Чавдар и Жорже Косиков - 2004 г.
8 39 – 48 – Етапи от строежа на водопровода “Рио Кларо”. Каза Гранде и Капела
9 ду Рибейрао, 30-те години (ХХ в.)
10 49 - Трудова книжка на Васил Димитров, работил във ВиК на гр. Биритиба
11 Мирин в периода 03.02.1930 - 07.05.1961 г.
12 50 – VІ-ти конгрес на славянските баптистки църкви в Бразилия. Колония
13 “Нова Есперанса”- 30.06.1940 г.
14 51 – Деца пред смесеното селско училище в колония “Есперанса”, 1940 г.
15 52 - Колония “Нова Есперанса”. Първа годишнина на храма на Евангелската
16 Петдесятна църква “Асамблея де Деус”, 1944 г.
17 54 – Откриване на Баптистка църква в колония “Варна”, 1936 г.
18 56 – Бесарабски имигранти вършеят ориз. Колония “Варна”, 1934 г.
19 57 – Семейство Атанасови, колония “Варна”, 1940 г.
20 58 - Бали с памук от плантацията на Васил Демиров. Камионът е собственост на
21 сина на Иван Кънчев. Kолония “Варна”, 1958 г.
22 60 – Съвместен библейски курс между колониите “Варна” и “Аврора”, 12 – 23
23 юни 1940 г.
24 61 – Училище и църква в колония “Аврора”, 40-те години (ХХ в.)
25 62 – Евангелисти, сред които пастор Илия Ганев (с белия костюм). Колония
26 “Аврора”, 40-те години (ХХ в.)
27 63 – Бесарабски българи и гагаузи: прави, отляво: Афанасий Рагнев, Юлиян,
28 съпругата му и Димитър (последен отдясно). Седнали: Александър със съпругата
29 си, следват Михаил и съпругата му, зад тях голямата им дъщеря. Отпред отляво
30 надясно синове на Михаил (първото и последното дете), дъщерята на Юлиян, до
31 нея Дора – дъщеря на Михаил. Колония “Нова Одеса”, 1939 г.
32

21
1 ШЕСТА ГЛАВА
2 ВЪПРОСЪТ ЗА НАЦИОНАЛНОСТТА И БРАЗИЛСКАТА
3 ИМИГРАЦИОННА ПОЛИТИКА
4 В началото на ХІХ век Бразилия подновява своя интерес към
5 имигрантите от Европа. Доказателство за това намираме в
6 комюнике на правителството от 13 февруари 1824 г., в което се
7 посочва, че робите трябва да бъдат заместени от “свободни и
8 работливи бели хора.” Така през 1818 г. в страната пристигат 1700
9 швейцарци. През 1824 г. в щата Рио Гранде ду Сул и през 1827 г. в
10 Сао Пауло идват германци. Следват имигрантски потоци от САЩ и
11 Португалия.
12 В същото време аболиционисткото * движение започва да
13 набира все повече привърженици, в резултат на което през 1850 г.
14 излиза закон, който забранява насилственото транспортиране на
15 роби от Африка.
16 Законодателството разрешава чужденци да придобиват земя
17 още през 1808 г., като издава безплатно актове за собственост. Това
18 поощрява оформянето на колониални ядра, чийто брой все повече се
19 увеличава. Немските заселници са едни от първите, които се
20 възползват от тази колонизационна политика.
21 През 1842 г. сенаторът Вергейро въвежда в имението си
22 Ибикаба, община Лимейра, щата Сао Пауло, система за
23 партньорство. Тя се състояла в установяване на правоотношения
24 между собственика и имигранта, според които последният
25 придобивал статута на селскостопански работник. Освен за работа
26 двете страни сключвали договор за разсрочено плащане на
27 дължимото от страна на имигранта – разходи по пътуването,
28 заплащане на хранителните продукти от магазина на имението, на
29 разноските за лечение и лекарства. По-късно към споразумението се
30 включвали останалите членове на семейството, в качеството си на
31 солидарни длъжници.

*
Движение за премахване на робството – бел.пр.

1
1 Системата се експериментира първо с португалски, после с
2 швейцарски, белгийски и германски заселници, но след няколко
3 години се проваля. Като виждали, че новодошлите не знаят езика,
4 земевладелците многократно завишавали цените в
5 продоволствените магазини. Продавачите пък лъжели в теглото, без
6 да ги интересува, че хората продавали своята част от реколтата в
7 същите тези магазини. За господарите от основно значение била
8 печалбата, но наред с това те искали да манипулират и държат в
9 ръце белите работници, за да не напускат земите им. Сметките им
10 обаче излизат криви, хората масово напускали или бягали от
11 именията.
12 Тогава въвеждат система за работа на акорд, като разрешавали
13 на имигрантите да засаждат боб и царевица между кафеените
14 дръвчета. Но и тази система се проваля, защото новодошлите не се
15 задържали в плантациите – едни се връщали в родината, други
16 заминавали за Аржентина.
17 Към края на века имперското правителство възлага на
18 провинциите (настоящите щати) да предприемат мерки за
19 насърчаване на имиграцията. В отговор на това през 1886 г. в Сао
20 Пауло се създава Асоциация за набиране на имигранти, която
21 започва засилена пропагандна кампания в Европа. В различни
22 страни се откриват представителства, един вид консулства на щата,
23 които се занимавали с търговски въпроси и направлявали
24 кампанията за набиране на имигранти. Щатските власти
25 осигурявали безплатни билети трета класа, от които имигрантите се
26 възползвали. Пътували в претъпканите трюмове на параходите,
27 където било тъмно, влажно и рядко влизал свеж въздух, а големият
28 брой пътници и лошите санитарни условия водели до
29 разпространяване на заразни болести. Параходите акостирали в
30 пристанището на гр. Сантос, след което имигрантите се отправяли
31 към Сао Пауло. От 1887 г. започнали да ги настаняват в специално
32 построения в квартала “Брас” пансион за имигранти, където

2
1 изчаквали направление за работа. Почти без изключение това били
2 кафеените плантации, за които Асоциацията осигурявала работна
3 ръка. Тръгнали с намерение да се заселят в Бразилия, имигрантите
4 се сблъсквали с действителност, която нямала нищо общо с
5 обещанията за светло бъдеще. Много от тях притежавали собствена
6 земя в родината, а се превръщали в наемни работници, които
7 трябвало да се подчиняват на плантатори и брутални надзиратели.
8 Плановете на властите и големите земевладелци в щата Сао
9 Пауло били свързани с производството на кафе. С появата през 1867
10 г. на първата железопътна компания, построена с английски
11 капитали, част от проблема с транспортирането на кафеената
12 продукция бил разрешен. Английската железница, както я наричали,
13 свързвала пристанището на Сантос с град Жундиаи́.
14 Така в периода 1875-1980 г. пристигат първите италианци,
15 руснаци и поляци, част от които се заселват на юг, други поемат към
16 земеделските имения в централните и западни части на щата Сао
17 Пауло.
18 “Кои са били тези мъже и жени, какво са работели, къде и как са
19 живеели и най-важното какво са очаквали, когато са тръгвали към
20 една толкова далечна и непозната страна? Каква е била причината да
21 загърбят многовековни традиции, обичаи, начин на живот, едно вече
22 изградено общество? Защо оставяли приятели, роднини, някои дори
23 собствената си земя?” 1
24 Отговор на този въпрос дава Емилио Франзина, професор по
25 съвременна история в университета във Верона: “Една добре
26 действаща “машина” в района на Ве́нето* успява да накара хиляди
27 селяни, които до 1875 г. не били чували за Бразилия и Аржентина,
28 да се отправят натам. 2

1
Oscar Barbelotto, " Imagens vênetas. São Caetano do Sul: Revista Raízes - Ano III, n.º 5,
julho/1991, p. 25.
*Област в Североизточна Италия – бел. пр.
2
Emílio Franzina, La Grand Emigrazione, Veneza, Marsilio, 1976, apud Oscar Garbelotto de Zuleika
M.F. Alvim. Ob. cit., p.44.

3
1 До началото на Първата световна война в Бразилия пристигат
2 над 1 милион и 200 хил. италианци. Следва нова вълна между двете
3 войни. Веднъж заселили се в Бразилия, италианските имигранти
4 увеличават значително броя си. Днес бразилското население с
5 италиански корен наброява 25 млн.
6 През 1880 г. Бразилия вече се слави като най-голям
7 производител и износител на кафе в света. В безкрайните й
8 плантации, разположени предимно в двата щата - Рио де Жанейро и
9 Сао Пауло, се произвежда над 50% от консумираното кафе в света.
10 Страната се нуждаела от допълнителна работна ръка, която можела
11 да набави единствено отвън. Само 193 931 са регистрираните
12 имигранти за периода 1870–1879 г., изключително незадоволителна
13 цифра за огромната й територия. По това време кампанията за
14 отмяна на робството върви с пълна сила, за да се стигне до 1888 г.,
15 когато Лей Ауреа∗ окончателно забранява робския труд. Това кара
16 правителството и едрите земевладелци да обединят усилия, за да
17 дадат нов импулс на емиграционния поток. И резултатите не
18 закъсняват. В периода 1890 – 1899 г. имигрантите са вече 1 205 000.
19 В следващите години до 1914 само град Сао Пауло поглъща три
20 милиона имигранти, като населението му от един нараства на
21 четири милиона. 3
22 През 1906 г. се създава Агенция по въпросите на
23 заселничеството и работната сила. По това време единствено
24 Бразилия приема без ограничения имигранти от Европа. Този
25 либерален режим изиграва своята роля. Така в следващите близо 40
26 години в страната пристигат италианци, испанци, руснаци,
27 бесарабски българи, украинци, поляци, арменци, литовци, унгарци,
28 японци, араби и др. В същото време желаещите да заминат за САЩ
29 и Аржентина, трябвало да чакат понякога с години заради

∗
“Златен закон” – бел.пр.
Carlos Aranha. Reportagem "SP virou poliglota no final do século 19', apud Folha de S. Paulo,
3

Caderno de Turismo, de 16-03-1998, p. 7, 11.

4
1 наложените имигрантски квоти, различни за всяка европейска
2 страна.
3 В Бразилия на обичайния въпрос: “Как се озовахте тук?” Ето
4 какъв отговор дава руска имигрантка, дъщеря на латвийци: “Лесно.
5 Беше невъзможно да отидем в САЩ заради имигрантските квоти:
6 всяка страна имаше право да “изнася” определен брой емигранти.
7 Квотата на Латвия за САЩ беше изчерпана. Чакащите да получат
8 постоянна виза бяха много, години минаваха, докато я получат.
9 Подобно беше положението с Аржентина, може би не се чакаше
10 толкова, но пак отнемаше доста време. Бразилия през 20-те и 30-те
11 години (ХХ в.) не само приемаше емигрантите с отворени обятия, тя
12 ги канеше и обещаваше на всеки бърз и лек начин да се устрои и
13 преуспее.”4
14 Така в Америка, по-специално в Бразилия, Уругвай, САЩ и
15 Аржентина, пристигат колонисти от всички краища на света, в
16 Бразилия нужни за кафеените плантации, в САЩ за отглеждането на
17 памук. След САЩ най-много били кандидат-имигрантите за
18 Аржентина, смятана за преуспяваща страна с висок доход на глава
19 от населението и определено европейски нрави.
20 В следващите години Бразилия продължава своята
21 имиграционна политика, прилагайки утвърдената практика на
22 засилена рекламна кампания. Изпратените в Европа агенти не
23 щадели усилия, защото възнагражденията им зависели от броя на
24 привлечените нови заселници. Тази рекламна пропаганда спечелва
25 най-неосведомените – онези, които повярвали на щедрите
26 обещания. Агентите ги омайвали с приказки за топлия климат, за
27 невероятно плодородната почва, за осигурените домове, в които да
28 се настанят, за допълнителните стимули, които очаквали желаещите
29 да се занимават със земеделие.

4
Tatiana Belinky Transplante de Menina da Rua dos Navios à Rua Jaguaribe, 2ª ed., SP, Ed. Moderna,
1955. p.10 (Авторката е дъщеря на латвийци, родена през 1919 г. в Петроград, сега Санкт
Петербург. Идва в Бразилия с родителите си.)

5
1 Работата на агентите, някои от които евреи, се съпътства от
2 мерки за създаване на нужната организация по посрещане на
3 имигрантите, транспортиране, настаняване в пансионите и
4 разпределение по месторабота в кафеените плантации.
5 Бразилците бързо свикват с чужденците, същото се отнася до
6 португалците, които със стъпването си на бразилска земя
7 поощряват заселниците, за да колонизират обширната й територия
8 и да гарантират развитие на селскостопанска, добивна и всякакъв
9 друг вид стопанска дейност, преди всичко във вътрешността на
10 страната.
11 Освен европейци, в Бразилия пристигат и голям брой
12 имигранти от Япония, привлечени от възможността да се занимават
13 със земеделие. Впоследствие те наистина се превръщат в значителна
14 работна сила за този отрасъл. Първите от тях идват през 1908 г. и се
15 заселват предимно в щата Сао Пауло. Техният брой продължил да
16 нараства в периода между двете световни войни - изключително
17 благоприятен за привличане на имигранти предвид тежкото
18 икономическо положение. Към това трябва да прибавим и
19 недоволството сред населението в някои страни, анексирани към
20 територията на други, провокирано от политически репресии с цел
21 заличаване на националната им идентичност, от непрекъснато
22 увеличаване на данъците и липсата на достатъчно земя. Без
23 съмнение хората напускали родните места, защото животът там
24 ставал все по-труден и несигурен.
25 Това се отнася с пълна сила за бесарабските имигранти, които
26 пристигат в Бразилия през 1926 г., близо десет години след
27 отделянето й от Русия. Много от тях доброволно заявяват, че са
28 руснаци или българи. Те обаче пристигат с румънски паспорти,
29 затова статистически са отчетени, макар и погрешно, като румънци.
30 По тази причина не може да се установи с точност колко бесарабски
31 българи и гагаузи идват в Бразилия. Освен това в периода 1890-1929
32 г. Бразилия приема 108 475 руски имигранти. Не е изключено сред

6
1 тях да е имало и българи, напуснали Бесарабия, докато тя все още е
2 част от Русия.
3 Идентичен е случаят с арабите от Ливан и Сирия∗, които
4 пристигат в Бразилия с турски паспорти и са регистрирани като
5 турци. Парадоксът с тях стига дотам, че в Бразилия без основание ги
6 възприемат като представители на спечелилата си мрачна слава
7 Отоманската империя, под чието господство се намирали всъщност
8 техните народи.
9 Ситуацията се повтаря с емигрантите от Полша, които влизат в
10 Бразилия с полски паспорти и са регистрирани като поляци, макар
11 че били от други националности. Или онези, които тръгват от
12 Галиция∗∗ - до 1918 г. част от Австро-Унгарската империя, които
13 идват в Бразилия като нейни поданици.
14 Приемането на толкова много хора от цял свят кара
15 бразилското правителство и щатските власти да водят политика за
16 приобщаване на новите заселници с цел по-лесното им
17 асимилиране, макар че това не винаги можело да се постигне. През
18 1935 г. Херберт В. Леви *** се противопоставя на новата
19 имиграционна вълна от Сирия, като заявява: “Влизането в страната
20 на хора, идващи предимно от градове, не разрешава въпроса с
21 работната сила, необходима за селското стопанство. Сирийската
22 имиграция е именно такава, тя не отговаря на нашите интереси и
23 това трябва ясно да се разбере. Болшинството от сирийците, освен
24 че сключват бракове в рамките на общността – факт, който поставя
25 в дискриминационно положение бразилците, толерират
26 многобрачието, което накърнява устоите на брачната връзка. Всички
27 тези различия в традициите, обичаите и религията затрудняват
28 тяхната асимилация.”

∗
Ливан е част от Османската империя до 1918 г., а Сирия до 1920 г. – бел.пр.
∗∗
Историческа област в Централна Европа, разделена между Украйна и Полша – бел.пр.
***
Бразилски политик (1911-2002) – бел.пр.

7
1 Това нелепо изказване провокира остра реакция от страна на
2 журналиста Соломон Жорже, който публикува серия от критични
3 статии на страниците на “Диарио де Сао Пауло”.5
4 Подобно положение се наблюдава и при японските имигранти,
5 затворени в своята общност като в крепост. Така те поддържали
6 своя език6 и религия и не допускали никакво вмешателство. Не
7 остават по-назад и немските заселници, които също общували само
8 на своя език. Принуждавали дори домашната прислуга – предимно
9 афробразилци да говорят на немски...
10 В същото време с явна дискриминационна нагласа в Бразилия
11 се обсъжда и въпросът за формиране на по-светлокожо население.
12 Без съмнение за постигането на тази цел своя принос можели да
13 дадат само имигрантите от Европа, за разлика от азиатците. В
14 продължение на години въпросите, свързани с евгениката∗,
15 акултурацията∗∗ и образователното ниво на имигрантите са в
16 центъра на общественото внимание. Привържениците на евгениката
17 смятали, че трябва да се предприемат мерки за подобряване на
18 бразилската раса, съставена предимно от метиси, за които се ширело
19 мнението, че не били особено работливи. Поддръжниците на тази
20 социална философия защитавали мнението, че този “недостатък”
21 можел да се преодолее чрез смесването им с други по-
22 дисциплинирани, по-трудолюбиви и по-развити в културно
23 отношение народи. С преливането на нова кръв се целяло
24 формиране на физически и духовно възродена бразилска нация, тъй
25 като, алармирали те, в средата на ХІХ век негрите и мулатите в
26 страната съставлявали 60% от населението.
5
Amarildo Junior. As vantagens da imigração syria no Brasil (sic), Rio de Janeiro, Ed.: Off. Gr. da
S.A. A Noite.
6
Като съдия в гр. Рибейрао Прето, щата Сао Пауло, авторът не уважава молба за
натурализация на японски имигранти, защото не знаели португалски език. Те дори говорели
по-добре английски, макар че живеели от години в страната.
∗
Социална философия, която отстоява подобряване на човешките наследствени белези чрез
различни форми на вмешателство – бел.пр.
∗∗
Промяна на културните модели на две или повече групи от индивиди в резултат от прекия и
постоянен контакт на техните различни култури – бел.пр.

8
1 “Евгениката се инфилтрира в американското общество през
2 първите десетилетия на ХХ век и оказва влияние върху
3 провежданата по онова време политика в страната. Така например
4 през 20-те години законодателството на щата Вирджиния забранява
5 индианци, негри и метиси да сключват брак с бели. По същото
6 време Хари Лафлин, един от най-ревностните съратници на
7 Дейвънпорт, става научен консултант на Американския конгрес по
8 въпросите на имиграцията. През 1922 г. той представя доклад, в
9 който заявява: “Особено що се касае до психичните разстройства,
10 статистиката сочи, че през последните години САЩ са се
11 превърнали в бунище за душевно болни хора, дошли от други
12 страни. А става въпрос за дегенерации и увреждания, които се
13 предават по наследство.” Този доклад изиграва важна роля за
14 гласуването през 1924 г. на закон, който налага емигрантски квоти
15 на расов принцип. Този закон ограничавал влизането в страната на
16 италианци, евреи и славяни и давал предимство на имигрантите от
17 скандинавските страни.”7
18 В същото време в Бразилия през 1925 г. парламентът обсъжда
19 серия от проектозакони, с които да забрани имиграцията на негри и
20 азиатци, тъй-като ограничителните мерки спрямо тях били отменени
21 през 1908 г. Стига се до общонародно допитване, проведено от
22 Националното земеделско сдружение, което да очертае нови
23 регулаторни и законодателни мерки относно имиграцията.
24 Основната идея е все същата – създаване на хармонична раса,
25 като определяща роля в този процес трябвало да имат имигрантите с
26 бял цвят на кожата. Собствениците на плантации заставали зад
27 идеята за подобряване на генетичния състав на нацията - сплав от
28 три раси: индианска, негроидна и бяла, затова открито
29 пропагандирали идеята за упражняване на контрол върху

7
Jerônimo Teixeira, ' O lado escuro da América", na Seção " Livros", da Revista Veja, ed.1837, ano
37, n.º 3, de 21-01-2004, p. 108/109, ao comentar o livro "A guerra contra os fracos", de Edwin Black,
com tradução de Tuca Magalhães, A Girafa, 860pp. Уточнение: Чарлз Дейвънпорт, биолог, считан
за баща на американската евгеника

9
1 смесването помежду им, давайки приоритет на белите имигранти от
2 Европа. Без съмнение практики, които биха могли да намерят
3 приложение единствено в зоотехниката...
4 Дискусиите не стихват и ако отново се позовем на Херберт В.
5 Леви 8, през 1935 г. той пише, че “Обществото на приятелите на
6 Алберто Торес”∗ се обявява против приемането на нови имигранти с
7 аргумента, че било време да се помисли за създаване на бразилски
8 расов тип.
9 Мнение по въпроса изказва и Афонсо Рагнев – бразилец от
10 гагаузки произход: “Наблюденията показвали, че населението на
11 Бразилия проявявало явна тенденция към “потъмняване”, защото
12 получилите свобода негри, дошли в страната като роби, се смесвали
13 с бялото население. Затова бразилските управници насърчавали
14 масовата имиграция от Европа, така че след време да се постигне
15 “изсветляване” на местното население, наред с другата важна цел –
16 осигуряване на работна ръка за кафеените плантации след
17 официалното премахване на робството.9”
18 От своя страна Абдиас ду Насименто, известен защитник на
19 правата на хората от африкански произход в Бразилия, заявява:
20 “Въпреки индустриалното развитие на страната и по-специално на
21 щата Сао Пауло, афробразилците остават излъгани в надеждите си
22 да намерят работа. За да продължи тяхното маргинализиране,
23 правителството и господстващата класа стимулират и финансират
24 имиграцията от Европа, която освен че задоволявала нуждата от
25 работна ръка, отговаряла на целенасочената държавна политика за
26 “изсветляване” на населението. Белите работници винаги били
27 предпочитани от белите работодатели както за селскостопанска
28 работа, така и във фабриките.”10

8
Herbert V. Levy. Problemas Actuais da Economia Brasileira (sic), apud Amarildo Júnior. As
vantagens da immigração syria no Brasil " ( sic ), p.43.
∗
Бразилски политик и общественик (1865-1917) – бел.пр.
9
Афонсо Рагнев, писмени сведения. Виж фамилия Рагневи, VІІ глава.
10
Abdias do Nascimento. O quilombismo. Petrópolis: Vozes, 1981, apud Regina Bega Santos.
Migração no Brasil. SP:Ed. Scipione, 1994, p. 27/28.

10
1 Не на последно място обект на обществено внимание били
2 социалистическите и анархистки идеи, пренасяни предимно от
3 италианските имигранти, които дават отражение върху обществения
4 ред, както и случаите с имигрантите араби и руски евреи, които
5 нямали интерес към тежкия земеделски труд и предпочитали да се
6 занимават с търговия.
7 Любопитен е фактът, че докато в Европа върви кампанията за
8 привличане на нови заселници, включително от
9 източноевропейските страни, никой не се замисля за положението
10 на местното население. Липсва държавна политика за подобряване
11 на жизнената среда и изхранването му, както и грижи за неговото
12 образование и медицинско обслужване. В същото време с
13 основание местното население започва да вижда заплаха в лицето на
14 чужденците, които го конкурирали в намиране на работа, по-
15 специално във фабриките на големите градове през 20-те години
16 (ХХ в.) - период, в който идват и бесарабските българи. Тях обаче
17 отправят директно към плантациите за кафе, затова проблемът с
18 конкуренцията възниква след години, когато напускат земеделските
19 имения и идват в градовете.
20 За периода 1924 – 1933 г. в Бразилия влизат: 61 723 германци,
21 52 405 испанци, 70 177 италианци, 110 191 японци, 233 650
22 португалци, 20 400 сирийци и турци и още 164 586 души от други
23 националности.11
24 Относно имиграцията се изказват разнопосочни мнения. Едни
25 смятат, че чужденците конкурират ограничените работни места на
26 юг, други, че бившите роби не успяват да се адаптират към
27 свободния пазар на труда. В това твърдение проличава явно
28 дискриминационно отношение към местната работна ръка,
29 основаващо се на убеждението за превъзходството на европейския
30 работник. От своя страна защитниците на бразилските работници са

11
IBGE. Brasil: 500 anos de povoamento. Rio de Janeiro: IBGE, 2000. Apêndice: Estatísticas de 500
anos de povoamento, p. 226.

11
1 категорични, че става дума за тенденциозно разпространявана
2 митологема. Всъщност, казват те, това, което богатите земевладелци
3 търсят е нископлатена работна ръка.” 12 И в подкрепа на това
4 твърдение задават въпроса: “Как ще обясните масовото преселване
5 на жители от североизточните щати към Амазония през втората
6 половина на ХІХ в.? Щом тогава не е липсвала местна работна ръка
7 за каучуковия “бум” там, защо ще липсва сега за кафеените
8 плантации?”
9 Конституционалистката революция принуждава федералното
10 правителство да предприеме мерки, които да защитят бразилския
11 работник. Така Конституцията от 1934 г. и Хартата, приета през
12 1937 г., налагат ограничения върху имиграцията, които гарантират
13 на местните работници две трети от работните места. За
14 въвеждането на тези рестриктивни мерки допринася и вътрешната
15 миграцията, предимно от северната и североизточната част на
16 страната към южните щати, където хората търсели работа в селското
17 стопанство и фабриките. Тези мерки намаляват значително притока
18 на имигранти.
19 В продължение на години обаче чуждестранната имиграция,
20 осъществявана от официалните власти и частни агенции, се оказва
21 твърде печеливш бизнес, подхванат с ентусиазъм, след като спира
22 трафикът на роби, носил няколко века огромни печалби на
23 търговците.
24 Въпреки трудните и изстрадани човешки съдби, както
25 имигрантите, така и бившите роби, стават част от общия
26 конгломерат от раси, етноси и култури, които съставляват днес
27 бразилската нация.
28 Трябва да отбележим, че бесарабските имигранти се интегрират
29 успешно в бразилското общество. Присъствието им в страната не
30 дава повод за предприемане на каквито и да било рестриктивни
31 мерки спрямо тях. За съжаление бразилската преса отделя малко

12
Regina Bega Santos. Migração no Brasil. SP:Ed. Scipione, 1994, p. 27/28.

12
1 внимание на тази общност. В течение на годините ограничен брой
2 публикации се появяват за Иван Косиков, Акилина Демитро, Жулио
3 Димов и неговата съпруга Анна Стоянова Димова, Васил Иванов и
4 Петре Подгурски.13 Интервю с Нелсон Греков, председател на
5 Културната асоциацията на българския народ в Бразилия14, излиза
6 по повод посещението в Молдова на група бразилци, сред които
7 потомци на бесарабски българи.
8 Навсякъде в Бразилия - в малки и големи градове, винаги може
9 да се открие улица, булевард, паметник, парк или сграда, които
10 носят имената на имигранти. Бесарабските преселници не правят
11 изключение, макар че техните имена не се срещат толкова често.
12 На Иван Косиков е наречена сграда със 150 апартамента,
13 построена от Федералната обществена банка на Бразилия за
14 нуждите на населението. Намира се на булевард “Жапао” в гр.
15 Можи дас Крузес, щата Сао Пауло.
16 На Георги Чавдар е наречена улица в “Брас Кубас”, предградие
17 на Можи дас Крузес. 15
18 На свое открито заседание Общинският съвет на Можи дас
19 Крузес отдава почит към паметта на Димитър Дончев, един от най-
20 преуспелите търговци в града, допринесъл за неговото развитие.
21 Руският квартал в гр. Пиедаде, щата Сао Пауло, е наречен на
22 името на Михаил Минкович, познат като Мигел Руснака.
23 Бразилското общество се занимава с въпросите на имиграцията
24 повече от век. Така се стига до Постановление № 7987 от 19.09.1945
25 г., издадено от президента Жетулио Варгас по повод края на Втората
26 световна война. В него се посочва: “Към имиграционната политика
27 трябва да се подходи разумно и с максимална яснота, така че тя да

13
Виж фамилиите Косикови, (І), Демитрó, Димови, Иванови (ІV) и Подгурски.
14
Folha de São Paulo. Reportagem " Busca das origens une búlgaros, sírios e libaneses", (free-lancer,
identificado pelas iniciais "CSc" (sic), publicada no Caderno 10-Turismo, de 06-03-1998, p. 7. (В-к
“Фоля де Сао Пауло”. Репортаж “Българи, сирийци и ливанци – обединени в търсене на своите
корени”, (автор на свободна практика, подписан с инициалите К.С.), приложение “Туризъм”,
стр. 7, 06.03.1998 г.)
15
Виж фамилия Чавдар. VІІ глава.

13
 1 отговори на основните си цели: да защитава интересите на местните
2 работници и да насърчава имиграцията, която винаги е била фактор
3 за напредъка на страната”.
4 В чл. 2 на постановлението ясно е записано: “Ще се стимулира
5 приемането на имигранти от Европа, така че в максимална степен да
6 се използват техните отличителни характеристики за обогатяване и
7 развитие на етническия състав на населението, като същевременно
8 се защитават интересите на местните работници.” В следващия
9 член е фиксирана квота от 2%, основаваща се на броя на влезлите в
10 Бразилия имигранти за периода от 1 януари 1884г. до 31 декември
11 1933 г.
12 Според приетите през 1988 г. изменения в Конституцията,
13 въпросът за натурализацията на чужденците се обвързва с времето
14 на пребиваване в Бразилия. При изявено желание да станат
15 бразилски граждани, те се считат за такива, ако са живели в
16 страната в продължение на 15 години и не са попадали под ударите
17 на закона.
18 Веднъж приели бразилско гражданство, между тях и родените в
19 страната престават да съществуват каквито и да било различия.
20 Изключение правят следните случаи, предвидени от
21 Конституцията: само родени в Бразилия могат да бъдат избирани за
22 президент и вицепрезидент на Републиката, за председател на
23 Парламента, председател на Федералния сенат, председател на
24 Върховния федерален съд, а също така да заемат дипломатически и
25 военни постове.
26 Отнемането на гражданство става по решение на съда в случай
27 на дейност, накърняваща националния интерес.

14
 1 СЕДМА ГЛАВА
2 ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ И ГАГАУЗКИ ФАМИЛИИ В
3 БРАЗИЛИЯ
4 Всичко ще отмине. Страдание, болка, кръв, глад,
5 мор. И мечът ще изчезне, а звездите пак ще са
6 там, дори, когато сенките на нашите дела и тела
7 не ще ги има веч. Няма човек, който да не знае
8 това. Тогава, защо не обръщаме поглед към тях?
9 Защо?” Михаил Булгаков 1
10 ФАМИЛИЯ АТАНАСОВИ (ATANASOV)
11 Анкетиран: НЕЛСОН ГРЕКОВ, син на имигранти, роден на
12 25.10.1948 г., бразилец, предприемач, разведен, живее в гр. Сао
13 Пауло, щата Сао Пауло.
14 Васил Атанасов е роден на 6.12.1896 г. в с. Хасан Батър, Южна
15 Бесарабия. Днес селото се намира в Украйна и се нарича
16 Виноградное. Негови родители са Мелания и Стефан Атанасови.
17 Сключва брак с Мария Кринчева, дъщеря на Семьон Иванов Кринчев
18 и Василиса Петре.
19 Васил Атанасов – земеделец, с основно образование, тръгва за
20 Бразилия с жена си и трите им деца: Мария – 6 г., Стефан – 5 г. и
21 Анна – 3 г. С тях заминава и сестрата на Васил – Мария Атанасова на
22 14 г. Качват се на парахода “Сиера Морена”, който тръгва от
23 пристанището на гр. Хамбург, Германия.
24 Пристигат в Рио де Жанейро на 09.05.1926 г. и ги настаняват в
25 пансиона за имигранти на Иля дас Флорес. Там се ражда дъщеря им
26 Дора - първата бразилка с бесарабски корен.
27 Втората дъщеря на семейството - Анна Атанасова се омъжва за
28 Иван Греков, баща на анкетирания.
29 Васил Атанасов е сред основателите на колонията “Варна” в
30 района на гр. Санто Анастасио, щата Сао Пауло.

1
Mikhail Bulgakov The white guard.(Traduzido para o inglês por Michel Glenny. Londres:The Harvill Press,
1996) apud Andrew Salomon. O demônio do meio-dia. Rio de Janeiro : Objetiva, 2002., p. 9.

1
 1 От CD/SNIMKI
2 64 – Паспорт на Васил Атанасов, Букурещ, Румъния – 29.03.1926 г.
3 65 – Семейство Атанасови и Александра Атанасова (14 г.), сестра на Васил, паспортна
4 снимка, Букурещ – 1925 г.
5 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ АТАНАСОВИ
6 . От CD/ RODOSLOVIA/ 1Atanasovi
7 ФАМИЛИЯ БАКАРЖИ (1)
8 BACARJI (1) (BAKARJI, BAKARGY)
9 Анкетиран: Д-р АРИ ДИНИС БАКАРЖИ, бразилец, потомък на
10 имигранти, роден на 21.03.1958 г. в гр. Кампо Гранде, щата Мато
11 Гросо ду Сул, лекар, женен за Кейко Мали Гарсия Д'Авила, бразилка.
12 Никифор Бакаржи е роден през 1893 г. в гр. Тараклия, Молдова,
13 жена му се казва Ивана.
14 През Първата световна война Никифор е мобилизиран, но заболява
15 от коремен тиф и се връща у дома. С негов верен другар си дават
16 дума, че ако единият отиде на фронта, другият ще се запише
17 доброволец. Така и става, мобилизират Никифор, а другарят му
18 изпълнява обещанието си. Двамата тръгват да се бият срещу врага, но
19 както стана дума, Никифор заболява и се връща в Бесарабия.
20 Приятелят му продължава с ротата и намира смъртта си на бойното
21 поле. Този печален факт оставя следи за цял живот у Никифор.
22 В Бесарабия Никифор имал собствен дом и малко земя. Разбирал
23 от дърводелство и сам поддържал къщата и цялото си стопанство. По
24 думите на неговата съпруга той я спечелил “благодарение на едно
25 колело за каруца, което измайсторил сам.”
26 Решават да заминат за Америка, защото “смятали, че ще получат
27 шанс за по-добър живот. От малкото разкази, които съм чувал,
28 животът в Бесарабия бил труден и преди комунизма. Моите предци се
29 изхранвали с произведеното в малкото си стопанство, като
30 задължително заделяли от реколтата, за да изкарат тежката зима."
31 Никифор и Ивана тръгват за Бразилия с децата си Георги, Мария,
32 Парашкева и Петре. Преминават през Австрия и Германия, стигат до
33 Хамбург и се качват на парахода “Баден”. След 40 дни пристигат в гр.
2
 1 Сантос. На пристанището Никифор случайно срещна свой земляк,
2 който го посъветвал да не остава в щата Сао Пауло, “защото в
3 кафеените плантации го чакал робски труд, а да замине за Кампо
4 Гранде, столицата на щата Мато Гросо, където наистина давали
5 безплатно земя.”
6 Никифор се вслушва в съвета и тръгва със семейството си за
7 Кампо Гранде. Там ги посрещат много добре, дори устройват
8 празненство в тяхна чест. Тогава за първи път опитват печено на шиш
9 говеждо месо.
10 След настаняването, трябвало да работят известно време в
11 изграждането на градската канализационна мрежа, за да получат земя
12 в района на гр. Теренос, на 30 км от Кампо Гранде. Остават там
13 дълги години. Къщата и хамбарът, които построяват, още са там.
14 Повечето жители на града били от български произход, затова
15 езикът се поддържал, но животът бил труден, нямало училище. За да
16 учат, децата трябвало да изминават дълги разстояния с конски или
17 волски каруци. Никифор и Ивана вече имали осем деца. За да ходят
18 на училище, седем от тях оставали през седмицата в Кампо Гранде.
19 Когато цялото семейство се събирало, говорели само на български
20 език. А щом сядали на приказки, задължително похапвали от
21 любимите слънчогледови семки. Анкетираният споделя, че много се
22 учудвал на бързината, с която разтваряли със зъби семката и
23 изваждали съдържанието й. Нещо, на което той не успял да се научи.
24 По едно време Никифор “злоупотребявал с алкохола, но става
25 баптист и престава да пие. В неговия дом винаги отправяли
26 благодарствена молитва, когато сядали да се хранят, и строго
27 спазвали Божиите заръки. Така Никифор успява да възпита децата си
28 в моралните и религиозни ценности, макар че остават с основно
29 образование. Висшисти се появяват едва в третото поколение на рода.
30 Баба Ивана била много привързана към внуците си. Тя ги карала
31 “да хващат носовете си с два пръста и да ги масажират, за да станат
32 прави и фини”. Освен това “била против синовете й да се женят за
3
 1 бразилки. Искала снахите да са българки или поне с български
2 корен.”
3 Анкетираният споделя, че братовчед му Селсо Добес Бакаржи
4 поддържа контакт с техния роднина Владимир Бакаржи от Нова
5 Зеландия, който съставя родословно дърво на семейството. Неговите
6 корени тръгват от Бесарабия и датират от 1773 г.
7 Следват данни за живота на всяко едно от осемте деца на Ивана и
8 Никифор Бакаржи.
9 Първородният син Георги пристига в Бразилия на 11 г. Детството
10 му преминава в гр. Теренос, където по-късно сключва брак с Жулия.
11 Получава една осма част от бащината земя и се занимава със
12 земеделие. След време продава имота си и се мести в Кампо Гранде.
13 Купува камион-цистерна и започва да превозва гориво. Успява да
14 спечели добри пари и си осигурява спокойни старини, благодарение
15 също така на наемите от няколко жилища и помощта на децата си.
16 Макар и със средно образование, те си намират подходяща работа,
17 която им гарантира материална стабилност.
18 Дъщерята Мария пристига седемгодишна в Бразилия. Омъжва се
19 за Павел Кучин, руснак, и също живее в Теренос. В продължение на
20 25 г. семейството се занимава със земеделие, след това се премества в
21 Кампо Гранде. Там две от трите им дъщери завършват висше
22 образование и подпомагат финансово родителите си. Мария и най-
23 голямата дъщеря работят като шивачки. На 62 г. Павел Кучин
24 претърпява инфаркт и се пенсионира. Всички живеят в Кампо
25 Гранде, взаимно си помагат и се радват на спокоен и сигурен живот.
26 Следващата дъщеря Парашкева идва тригодишна в Бразилия.
27 Омъжва се за Ернст Вернер, роден в Германия. Двамата прекарват
28 почти целия си живот в Теренос и обработват земята, която получават
29 от родителите си. Занимават се със зеленчукопроизводство и
30 животновъдство, развъждат млечни крави, прасета, кокошки. С много
31 любов, грижи и отдаденост отглеждат децата си, които намират своя
32 път в живота, въпреки че остават със средно образование.
4
 1 Семейството живее скромно, но има стабилни доходи и се изхранва
2 от произведеното в малкото ранчо. Целият род Бакаржи се събира в
3 техния дом по повод семейни празници или в края на седмицата.
4 Петре - най-малкото дете, родено в Бесарабия, умира двегодишно
5 в първите месеци след пристигането в Кампо Гранде.
6 В Бразилия семейството се сдобива с още пет деца. Първо се
7 ражда дъщеря им Емилиана. Тя се омъжва за Жозе Лопес – бразилец,
8 който до пенсионирането си работи в пощите. Живеят в Сао Пауло,
9 като известно време пребивават в друг град на щата - Бауру́.
10 Емилиана шие вкъщи, за да подпомага семейния бюджет. Успяват да
11 отгледат и изучат децата си. Следвайки семейната традиция,
12 Емилиана посвещава много усилия и време на Баптистката църква. В
13 момента живее в Кампо Гранде.
14 Жоао (Иван) е следващият, роден в Теренос. Той остава с основно
15 образование. С брат си Николау отбиват военна служба в бразилските
16 ВВС в Кампо Гранде. На 20 г. се жени за Антония, раждат им се шест
17 деца. Близо 10 г. се занимава със земеделие, след това разменя с баща
18 си своя дял земя и получава камион-цистерна, с който започва да
19 превозва гориво. Снабдява и бензиностанцията на брат си Николау в
20 гр. Ка́серес, щата Мато Гросо. Премества се в гр. Гуарульос, щата Сао
21 Пауло и остава там 15 г., като продължава да се занимава с превоз на
22 товари. Опитът му да разработи бензиностанция в гр. Куатингуа́,
23 щата Парана́́, е безуспешен и той се връща към превоза на гориво. С
24 напредването на годините оставя тази работа и отваря в Кампо
25 Гранде малък, достъпен за всички магазин, който му носи
26 допълнителни доходи към пенсията.
27 Николау Бакаржи е баща на анкетирания. Той се ражда в Теренос
28 и както останалите деца учи до 4-ти клас. За земеделската работа
29 Никифор имал нужда от помощ, затова, щом поотраствали, всички
30 трябвало да помагат, а учението оставало на заден план. По време на
31 едногодишната военна служба Николау научава по-добре
32 португалския език, защото вкъщи говорели само на български.
5
 1 Николау се жени за бразилката Деир Динис и получава своя дял от
2 бащината земя. Произвежда предимно ориз, построява тухларна,
3 която му носи допълнителни доходи. Но заболява от пемфигус,
4 тропическа болест, позната като “дивия огън”, почти нелечима по
5 онова време. Катранът бил единственият достъпен цяр, който можел
6 да помогне. При Николау лечението дава резултат и след четири
7 години страдания той се спасява от коварната болест.
8 През 1959 г. различни климатични фактори оказват пагубно
9 влияние върху селскостопанското производство и добивите
10 намаляват значително. Затова Николау продава земята, премества се в
11 Кампо Гранде и купува камион. След Кампо Гранде отива в Сао
12 Пауло и в продължение на три години се занимава с превоз на гориво
13 по пътя Сао Пауло – Рио де Жанейро. През 1962 г. се връща в Кампо
14 Гранде и продължава да превозва гориво до близките градове и до гр.
15 Куиабá в съседния щат Мато Гросо. Успява да осигури най-
16 необходимото за семейството си, но в повечето случаи то живее под
17 наем в скромни къщи и общо взето бедно.
18 През 1966 г. продава камиона и малка къща, за да наеме
19 бензиностанция в гр. Ка́серес, щата Мато Гросо. След две години
20 купува няколко стратегически добре разположени парцели, получава
21 финансиране от фирмата дистрибутор на гориво Esso и построява
22 собствена бензиностанция. Заради доброто място и опита на Николау
23 в превозваческия бранш, тя става популярна сред шофьорите и носи
24 добри печалби до петролната криза през 1973 г. Последиците от нея,
25 влошеното здравословно състояние на баща му Никифор и липсата на
26 учебни заведения, където децата му да продължат образованието си,
27 го принуждават да отдаде бензиностанцията под наем и да се върне в
28 Кампо Гранде. След три години я продава с още една малка къща и
29 построява хотел с 12 апартамента. Купува също няколко съседни
30 терени с цел бъдещо разширяване. Но заради недоброто
31 местоположение на хотела, бизнесът не потръгва. Ограничените
32 приходи и здравословните проблеми принуждават Николау да
6
 1 продаде прилежащите парцели. С получените пари построява къща за
2 семейството си и поддържа хотела.
3 Николау много искал децата му да получат университетско
4 образование. Въпреки трудностите, той успява да осъществи тази
5 своя мечта, но здравословното му състояние се влошава. През 1995 г.
6 прекарва инсулт, остава на легло, като се придвижва с инвалидна
7 количка. Сломен от това положение, на 29 април 1997 г. получава
8 втори фатален инсулт. От всички братя и сестри той си отива първи
9 на 69-годишна възраст. В Кампо Гранде семейството му отваря
10 вратите на своя дом за пастор Илия Ганев, който става техен близък
11 приятел.2
12 Естевао (Стефан) Бакаржи също се ражда в гр. Теренос. Сключва
13 брак с Матилде, бразилка по произход, и първоначално обработва
14 земите, получени от баща си. Впоследствие по примера на по-
15 големите си братя и той се захваща с превоз на гориво в района на
16 Кампо Гранде. След това се ориентира към бензиностанциите по пътя
17 Кампо Гранде – Куиабá. Бизнесът му потръгва и той купува още
18 няколко камиона. През 1970 г. ги продава, заедно с къщата си,
19 получава финансиране от компанията Shell и построява
20 бензиностанция в гр. Жусимейра, близо до Рондонóполис, щата Мато
21 Гросо. Бензиностанцията продава дизелово гориво на многобройните
22 камиони, които кръстосват щата, и той бързо се замогва. Затова се
23 премества в гр. Рондонóполис, там отваря частно училище от І-ви до
24 8-ми клас. След години разпродава всичко и купува ферма за
25 отглеждане на месодайни говеда гр. Поконé, щата Мато Гросо, близо
26 до гр. Куиабá. Семейството му се връща в Кампо Гранде, а Естевао
27 остава да се грижи за фермата. Постоянното му отсъствие довежда до
28 семейни проблеми, които завършват с първия развод в рода Бакаржи.
29 Разделя собствеността с Матилде и продължава да се занимава с
30 фермерство, жени се повторно.

2
Виж глава VІІІ.
7
 1 Благодарение на успешния си бизнес, Естевао осигурява добри
2 условия за живот и възможност за обучение на петте си деца от
3 първия брак. Те завършват висше образование и постигат добър
4 социален и икономически статус.
5 Педро (Петър) Бакаржи е най-малкият син на Никифор и Ивана,
6 кръстен на брат си Петре, който умира двегодишен след пристигането
7 в Бразилия. Той остава да се грижи за родителите си, както
8 повелявала традицията още от Бесарабия. Жени се за Еризонтина,
9 бразилка по произход, и в началото се занимава със земеделие.
10 Притежавал способността да се справя с трудностите и да върви
11 напред, което правело впечатление на всички. След време напуска
12 гр. Теренос, захваща се с транспортен бизнес и за кратко време
13 купува няколко камиона-цистерни. Утвърждава се в бранша и печели
14 добре, но при него успехите се редуват с провали, което тревожело
15 близките му. Бил неспокоен, чувствителен и много забавен човек.
16 Всички се възхищавали на работоспособността му, но често пъти
17 действал импулсивно, поемайки прекомерен риск – причина за някои
18 финансови несполуки.
19 През 1970 г. започва да разработва бензиностанция в гр. Рошедо,
20 щата Мато Гросо, на 100 км от Кампо Гранде. После решава да я
21 замени с друга, по-малка и в отдалечен квартал на Кампо Гранде –
22 сделка, която се оказва твърде неизгодна. След десет години за трети
23 път прави опит да се реализира в бранша, получава финансиране от
24 компанията “Ипиранга” и отваря на много добро място друга
25 бензиностанция, която в следващите години му носи стабилни
26 печалби. В началото на 90-те години (ХХ в.) се появяват първите
27 смущения в паметта, последица от огромния стрес през всичките
28 години на борба за оцеляване. Продава бензиностанцията, купува
29 ферма и няколко къщи, които дава под наем. Здравето му се влошава
30 след смъртта на големия му син, който загива в катастрофа през 1993
31 г. Проблемите с паметта продължават и в крайна сметка лекарите
32 установяват, че е болен от Алцхаймер. Прикован на легло, без
8
 1 възможност за устна комуникация с околните, животът му се
2 превръща в истински ад. С жена си разчитат на доходи от наеми и
3 финансовата помощ на дъщерите.
4 В гр. Кампо Гранде, столица на щата Мато Гросо ду Сул *, живее
5 Ана Бакаржи, дъщеря на Васил Бакаржи – брат на Никифор Бакаржи.
6 Тя е омъжена за Флора Бог. Ана има трима братя – Олимпио
7 Бакаржи, (баща на Марсели Леонел Бакаржи), Раул Бакаржи и Васил
8 Бакаржи.
9 От CD/SNIMKI
10 66 – Паспорт на Никифор Бакаржи, Букурещ – 1925 г.
11 67 – Маруся, дъщеря на Симеон Бакаржи, и нейният жених Иван. Тараклия, Молдова
12 68 - Роднини на семейство Бакаржи от Тараклия, Молдова
13 69 – Ивана и Никифор Бакаржи, Кампо Гранде, щат Мато Гросо ду Сул
14 70 – Симеон Бакаржи, брат на Никифор, със съпруга, снаха и внуци. Тараклия,
15 Молдова
16 РОДОСЛОBНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ БАКАРЖИ (1)
17 A) От CD/RODOSLOVIA/Bacarji_1_A
18 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ПРЕДЦИТЕ НА НИКИФОР БАКАРЖИ
19 Б) От CD/RODOSLOVIA/ Bacarji_B_predtzi
20 ФАМИЛИЯ БАКАРЖИ(2)
21 BACARJI (2) (BACARGI, BAKARGY)
22 Анкетирана: АННА СТОЯНОВ, родена на 30.07.1930 г., бразилка,
23 дъщеря на бесарабски българин, разведена, преподавател на свободна
24 практика.
25 Анна споделя, че нейният прадядо се казва Тимофей Бакаржи. Той
26 бил богат човек, много религиозен, ходил до Йерусалим и станал
27 хаджия.
28 В родословното дърво на предците на фамилия Бакаржи(1) 3,
29 Тимофей и неговите братя Иван и Захари са четвърто поколение в
30 рода, който тръгва от Желю Янков Бакаржи.

*
През 1979 г. южната част на щата Мато Гросо е обявена за самостоятелен щат, под наименованието
Мато Гросо ду Сул – бел.пр.

3
Виж фамилия Бакаржи (1).
9
 1 Дъщерята на Тимофей Бакаржи - Васила Бакаржи се омъжва за
2 Тимофей Журовски, който загива в Първата световна война и, ако се
3 съди по фамилното име, вероятно е имал полски произход. От него
4 има три деца – Иван, Георги и Екатерина, майка на анкетираната.
5 Васила се омъжва повторно за Захари Желев, който имал четири
6 деца. От природените им деца остават живи Гана и Иван. Така
7 двамата идват в Бразилия с общо девет деца. Мария - сестра на
8 Васила, омъжена за Петър Рачев, също идва в Бразилия.
9 Анкетираната няма обяснение защо Мария и Петър, както и шестте
10 им деца приемат фамилията Журовски.
11 Майката на Анна - Екатерина Журовска се омъжва в Бразилия за
12 Стефан Стоянов. Неговото семейство идва в Бразилия, начело с дядо
13 му по бащина линия Иван Стоянов, и първоначално работи в имение
14 близо до гр. Аварé, щата Сао Пауло, но скоро се премества в гр.
15 Елиас Фаусто. Там Стефан Стоянов се запознава и започва да излиза
16 с Екатерина Журовска, макар че възнамерявал да ухажва друго
17 момиче.
18 Според анкетираната фамилното име Карá, доста срещано при
19 бесарабските българи, се появява по време на турското робство.
20 Някои от българите, които живеели в крайбрежните селища на Черно
21 море, приели това име, което на турски език означава черен. Това
22 означавало, че носещите тази фамилия произхождат от селища в
23 близост до Черно море.
24 РОДОСЛОНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ БАКАРЖИ (2)
25 От CD/RODOSLOVIA/Bacarji_2
26 ФАМИЛИЯ БАКАРЖИ (3)
27 BACARJI (3) (BACARGI, BAKARGY)
28 Анкетиран: МИГЕЛ ЖОАО КОСИКОВ, бразилец, потомък на
29 бесарабски българи, роден на 25.08.1931 г. в гр. Можи дас Крузес,
30 щата Сао Пауло, адвокат, педагог, живее в гр. Сао Себастиао, щата
31 Сао Пауло, женен за Енейда Леме Табарели.

10
 1 Мария Бакаржи се омъжва за Васил Димитров, който загива на
2 фронта през Първата световна война. От брака си с Васил Мария има
3 дъщеря – Анна Димитрова, майка на анкетирания. Бащата на Мария
4 се казва Захари Бакаржи, работел като съдия в с. Цигáнка, бил
5 образован човек, учил в Атина и редовно ходел на поклонение в
6 Йерусалим. Именно той научил внучката си на четмо и писмо.
7 На деветата година от загубата на мъжа си Мария се омъжва за
8 Тодор Кайряк, също вдовец с едно дете.
9 През 1926 г. Анна Димитрова заминава с новото си семейство за
10 Генуа, качват се на парахода и потеглят за Бразилия. Слизат на
11 пристанището в Сантос и се отправят към гр. Сао Симао, щата Сао
12 Пауло. Първоначално Мария и Тодор Кайряк работят в кафеените
13 плантации, после купуват земя край гр. Монте Мор, близо до гр.
14 Кампинас, и започват да работят за себе си. След време продават
15 собствеността си и за кратко се установяват в Брас Кубас, предградие
16 на Можи дас Крузес. Впоследствие се преместват в Можи дас Крузес
17 и се захващат с търговия.
18 Мария Кайряк (Бакаржи) умира на 14 май 1936 г. в селището
19 Капела ду Рибейрао Прето, днес Тайсупеба, община Можи дас
20 Крузес.
21 От CD/SNIMKI
22 71 – Мария Бакаржи, баба по майчина линия на анкетирания Мигел Жоао
23 Косиков
24 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ БАКАРЖИ ( 3 )
25 От CD/RODOSLOVIA/Bacarji_3
26 ФАМИЛИЯ БАЖАК ( БОЖАК)
27 BAJAK (BAJAC, BOJAC)
28 Анкетиран: ЖОАО БАЖАК, бразилец, син на имигранти, роден
29 на 23.02.1931 г. в гр. Сао Бернардо ду Кампо, щата Сао Пауло,
30 пенсионер. Със съпругата си Рения Тамашаускас живеят в гр. Сао
31 Пауло.

11
 1 Семейство Бажак е от с. Селиогло, уезд Четатя Алба (Акерман).
2 Главата на семейството – Трифон и неговата съпруга Стефанида
3 изповядват православната вяра.
4 Трифон Бажак и неговият син Васил (баща на анкетирания), роден
5 на 23.04.1899 г., се занимават със земеделие, отглеждат грозде и
6 някои зърнени култури.
7 По време на румънската власт в Бесарабия родителите на
8 анкетирания, както те самите му разказват, имали земя и добитък, но
9 правителството им отнема всички и те поемат риска да тръгнат за
10 Америка.
11 Васил Бажак и Теодора Димова, родена на 04.10.1899 г., се
12 венчават на 5 ноември 1917 г. в Селиогло. Свидетели на църковния
13 брак били Василий Петре Бажак, Фьодор Георге Андреев, Василий
14 Петре Тодоров и Степан Николай Балабан.
15 Васил и Теодора Бажак заминават за Бразилия през 1930 г. с двете
16 си деца - Мария на 4 г. и Михаил на 2 г., който умира след
17 пристигането. Акостират в пристанището на гр. Сантос на 06.02.1930
18 г. Петър Димов, брат на Теодора, също тръгва с тях, но още първата
19 година се връща в Бесарабия. След време, предвид тежкото социално
20 и икономическо положение в Молдова, си дава сметка, че все пак
21 животът в Бразилия бил за предпочитане.
22 Иван Бажак, братовчед на Васил, роден през 1891 г. в Селиогло, и
23 жена му Стефанида, родена през 1893 г., се качват на парахода с
24 намерение да отидат в Уругвай, но променят плановете си и заедно
25 със семейството на Васил слизат на пристанището в Сантос. Иван
26 умира през 1952 г. След смъртта на мъжа си Стефанида живее в дома
27 на Васил Бажак. Умира през 1987 г.
28 Двете семейства работят на различни места в щата Сао Пауло.
29 “Животът в кафеените плантациите бил тежък, често боледували,
30 чувствали се изолирани от света. Трудели се много, а получавали
31 малко”.

12
 1 През 1938 г. Васил Бажак започва работа на строежа на
2 водопровода “Рио Кларо” в отсечките край селищата Капела ду
3 Рибейрао и Каза Гранде, област Можи дас Крузес. След няколко
4 години купува парцел във “Вила Бела”, квартал на Сао Пауло, и
5 построява малка къща с една стая за семейството си. В продължение
6 на години работи във фабриките на консорциума “Матарацо”. Със
7 спестените пари на мястото на старата издига нова къща. Пенсионира
8 се като дърводелец.
9 През годините разменя писма със Степанида Ивановна Думова,
10 роднина от с. Холмское, Украйна. Има роднини и в Молдова.
11 От CD/SNIMKI
12 72 – 73 – 74 - Роднини на семейство Бажак от с. Селиогло, Украйна
13 75 – Мария Бажак, дъщеря на Теодора и Васил Бажак, омъжена за Иван Кайряк
14 РОДОСЛОВНО НА ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ БАЖАК
15 От CD/RODOSLOVIA/Bajak
16 ФАМИЛИЯ БОРОГАН (BOROGAN)
17 Анкетиран: АФОНСО БОРОГАН, потомък на гагаузи-
18 имигранти, бразилец, роден на 25.08.1935 г. в гр. Сао Пауло,
19 пенсионер. Има втори брак с Луиза Мария Сантос, живеят в гр. Сао
20 Пауло.
21 Георге Бороган, роден през 1886 г. в с. Саталък Хаджи
22 (Александровка), Одеска област, идва в Бразилия с жена си Мария,
23 родена в същото село през 1890 г., и петте им деца: Иван (баща на
24 анкетирания) на 15 г.; Елена на 14 г.; Олга на 8 г.; Георге на 5 г. и
25 Стефанида на 3 г.
26 “Дядо Георге беше православен християнин, в Бесарабия учи до 4-
27 ти клас, занимава се със земеделие. Убеден от свои земляци, че
28 Бразилия е “земя на богатството” и воден от желанието да подобри
29 живота на семейството, той решава да емигрира. В Саталък Хаджи
30 оставя роднини, някои от тях също дойдоха в Бразилия, но след време
31 се върнаха в родината.”

13
 1 Така през 1926 г. Георге и семейството му напускат родното село и
2 се отправят към Бразилия. Пътуването е тежко и мъчително, умират
3 хора, а телата им погребват в океанската бездна.
4 С пристигането в Бразилия заминават за кафеена плантация край
5 гр. Американа, щата Сао Пауло, където царял полуробски режим.
6 Затова не се задържат дълго там и заминават за гр. Сао Пауло.
7 Намират подслон в бедняшките жилища за имигранти в квартала
8 “Моока” и започват работа във фабриките.
9 В Сао Пауло бащата на анкетирания Иван Бороган се жени за
10 Зиновия Кортева (Куртева), дъщеря на Владимир и Мария Кортеви
11 (Куртеви). Раждат им се осем деца: Афонсо, Жорже, Педро, Елена,
12 Мария, Жоао, Лусия и Валдомиро. Иван и Зиновия поддържат
13 приятелски връзки с други бесарабски семейства, сред които Теодора
14 и Афанаси Рагневи4, които стават кръстници на някои от децата им.
15 В семейството не говорели на гагаузки език, но анкетираният все
16 още има желание да го научи. От бесарабската кухня помни как
17 майка му приготвяла пача от варена свинска глава, подправена с
18 много чесън.
19 От CD/SNIMKI
20 76 – Паспорт на Георги Бороган, Букурещ - 23.11.1925 г.
21 77 – Страница от паспорта на Георги Бороган с имената на придружаващите го
22 съпруга и деца.
23 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯТА БОРОГАН
24 От CD/RODOSLOVIA/Borogan
25 ФАМИЛИЯ КАЙРЯК
26 CAIRIAC (CAIRECA, KAIRIAC, KAIRIACA, KAIRAKA)
27 Анкетирана: АМЕРИКА КАЙРЯК ПАДГУРСКИ, бразилка,
28 дъщеря на имигранти, вдовица, живее в гр. Можи дас Крузес, щата
29 Сао Пауло.
30 Тодор Кайряк се жени в Кишинев, но остава вдовец с едно дете.
31 Синът му се казва Симеон. Тодор, който в Бразилия приема името

4
Виж фамилия Рагневи.
14
 1 Фредерико Кайрека (на това име е издаден и смъртният му акт), е син
2 на Илия и Теодора Кайряк.
3 След шест години Тодор се жени повторно за Мария (по баща
4 Бакаржи) Димитрова, също вдовица, с една дъщеря – Анна
5 Димитрова. След брака Мария приема фамилията Кайряк.5
6 Семейството има две природени деца – Стефан, роден в Тараклия
7 през 1921 г. и Иван, роден в с. Ларга, където Тодор и Мария се
8 преместват да живеят. През 1926 г. двамата решават да заминат за
9 Бразилия. По това време Анна е на 14 г., Стефан на 5 г.
10 В Генуа се качват на парахода “Дуке дела Абрузи”6 и след
11 продължително пътуване пристигат в гр. Сантос. Оттам с други
12 имигранти, сред които семейство Чавдар7, заминават за гр. Сао
13 Симао.
14 В края на ХІХ в. западните райони на щата Сао Пауло предлагат
15 най-добрите условия за отглеждане на кафе: подходяща почва,
16 благоприятен климат и наличие на така необходимата железопътна
17 мрежа. В резултат на това добивите достигат изключително високи за
18 времето си нива. През първото десетилетие на ХХ в. само в района на
19 градовете Рибейрао Прето и Сао Симао местните плантатори
20 отглеждат 30 милиона кафеени дръвчета, от които получават 3
21 милиона аробас* кафе. След този изключителен бум, култивирането
22 на нови терени и засаждането на кафе намаляват. Катастрофални се
23 оказват 1918 и 1919 г., когато ниските температури и слани
24 унищожават цели плантации. Когато бесарабските българи идват в
25 Бразилия, производството на кафе в областта на гр. Сао Симао е във
26 фаза на възстановяване и се нуждае още повече от работна ръка.

5
Виж фамилия Кайряк.
6
Информация, записана на гърба на пощенска картичка, посочва че двувитловият параход “Дука дели
Абруци”, част от Италианския морски флот, е принадлежал на сдружението “Риуните Флорио
Рубатино и Италиански Лойд” със седалище в Генуа, чийто капитал възлизал на 3 милиарда лири..
Виж снимка в ІІІ глава.
7
Виж фамилия Чавдар.
*
мярка за тегло = 15 кг. – бел.пр.
15
 1 Групата бесарабски българи, с които пристига семейство Кайряк,
2 заминава за имението “Барето”, собственост на Франсиско Мартинс
3 Ферейра Фильо и Гиомар Кореа Мартинс Ферейра. След година
4 работа на плантациите между тях и собствениците възникват
5 разногласия. И макар че правят опит да ги задържат, имигрантите
6 разтрогват договора и напускат имението. В крайна сметка това се
7 оказва добро решение предвид последвалата финансова криза през
8 1929 г. и нейното отражение върху бразилската икономика.
9 По време на престоя в имението, на 12 август 1926 г. в 6 ч.
10 сутринта, се ражда Америка - предпоследно дете в семейството. На 22
11 същия месец в катедралната църква на Сао Симао падре Никтор
12 Морено кръщава новороденото, чийто кръстници стават
13 собствениците на имението Франсиско и Гиомар. Родителите избират
14 името в чест на Америка, приела ги като свои чада. По-късно в
15 семейството се ражда още едно дете – Мигел (Михаил) Кайряк.
16 След Сао Симао заминават за селището Капела ду Рибейрао, сега
17 гр. Тайасупеба, област Можи дас Крузес. Остават там до 1928 г.
18 Тодор и Стефан работят на строежа на водопровода “Рио Кларо”,
19 оттам се преместват в отсечката край селището Каза Гранде, община
20 Биритиба Мирим. След година и половина се установяват в гр. Можи
21 дас Крузес.
22 На 19.10.1946 г. големият син на семейството – Стефан Кайряк
23 сключва брак в Сао Пауло с Анна Мандажи. Америка се омъжва за
24 Петре Падгурски*, син на Иван и Наталия Подгурски.
25 От CD/SNIMKI
26 78 – Тодор Кайряк – 1967 г.
27 79 - Мария и Тодор Кайряк с децата си Америка и Мигел, гр. Можи дас Крузес, щата
28 Сао Пауло – 1933 г.
29 80 – Мария и Иван Кайряк на сватбата на дъщеря си
30 82 – Отляво надясно Симеон, Иван, Стефан и Америка Кайряк, Сао Пауло – 1946 г.
31 81 – Петре и Америка Падгурски, Тодор Кайряк, до него внучката му Таня и
32 Жорже Косиков, Кампос ду Жордао, щата Сао Пауло – 1966 г.
33 _______________
*
34 В Бразилия фамилията се изписва Падгурски – бел.пр.

16
1
2 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ КАЙРЯК
3 От CD/RODOSLOVIA/Cairiak
4 ФАМИЛИЯ КАПАКЛЪ (1) (КАПАКЛЕ КАПАКЛИ,)
5 CAPACLA (1) (CAPACLE, CAPACLI)
6 Аткетирани: ГАВРИЛ КАПАКЛЪ (р.1919 г.) и МИНА́
7 КАПАКЛЪ (р.1921 г.), гагаузки имигранти. Минá Капаклъ и
8 съпругата му Маргарита живеят в гр. Сао Пауло.
9 Следват устните сведения на двамата братя, записани от тяхна
10 племенница. “Бащата на Гаврил и Мина́ - Теодоси Капаклъ е родом
11 от с. Бешалма.8 Румънските власти не му разрешавали да емигрира,
12 затова с още няколко души наели адвокат, който им помогнал да
13 получат изходна виза.
14 Теодоси участва в Първата световна война, в която Русия влиза
15 обедняла и зле въоръжена, за разлика от Германия. Пленяват го и
16 престоява три години в немски лагер. Теодоси бил сред
17 доброволците, които пращали да обработват картофените ниви,
18 затова се отнасяли добре с него. След края на войната и пленническия
19 лагер, той се връща в Бесарабия и нямал никакво желание да я
20 напуска отново. Но животът там бил труден: от десетилетия, а може
21 би от столетия, земята се разделяла между членовете на семейството
22 и за всяко следващо поколение оставало все по-малко. Липсата на
23 земя карала селяните да се вдигат на протести, в които Теодоси
24 взимал дейно участие. В същото време щедрите обещания за по-
25 добър живот в Бразилия се оказали доста примамливи. Уверявали ги,
26 че там щели да получат безплатно земя и къщи, че нямало да имат
27 нужда да си приготвят хляб дори, защото растял по дърветата
28 (показвали им снимки на бананови растения).

8
Бешалма на гагаузки означава пет ябълки. Наречено е така, защото на мястото, където основават
селото, имало пет ябълкови дръвчета. С. Бешалма е известно със своя музей, в който се съхраняват
експонати, свързани с бита, фолклора и традициите на гагаузите.

17
 1 Най-голямата дъщеря на семейството - Пашa (вероятно
2 Парашкева) остава в Бесарабия, защото вече била омъжена. Животът
3 й завършва трагично – умира през Втората световна война, съпругът
4 й също, като оставят трите си деца сираци. Германците опустошават
5 напълно земята им, затова бедността и гладът ги довеждат до този
6 печален край.
7 Повече от месец пътуват по суша и вода. Семейството тръгва от
8 Бешалма и, както сочи печатът в общия им паспорт, пристига в
9 Букурещ на 24.02.1926 г. Там към тях се присъединява най-големият
10 син – Харалампи, който учел в румънската столица. Продължават с
11 влак през Чехословакия (28.02.), Виена (01.03.) и стигат до Хамбург
12 (04.03.1926). Качват се на парахода “Кап Колония” и потеглят в
13 посока Рио де Жанейро. Двамата братя нямат много спомени от
14 пътуването, казват само, че баща им изпълнявал ролята на посредник
15 между екипажа и пасажерите, защото знаел руски и немски език.
16 Спомнят си също, че параходът спрял в португалско пристанище. И
17 макар че не слезли на брега, там те за първи път видели банани.
18 Продавачите ги подавали отдалеч, окачени на дълги прътове.
19 Семейство Капаклъ идва в Бразилия с емигранти от други
20 малцинства, включително българи, населяващи Бесарабия, по онова
21 време част от Румъния. Семейството било голямо, общо десет души:
22 Ивана и Теодоси, тогава 47-годишен, и децата им: Олга (1907),
23 Харалампи (1911), Кириакия (1913), Иван (1915), Гаврил (1919),
24 Минá (1921), София (1923) и Михаил (1925).
25 Новодошлите откарали на Иля дас Флорес. Родителите на Гаврил
26 и Мина́ разказвали, че на острова много хора се почувствали
27 излъгани, разочаровани, неясното бъдеще ги плашело, те плачели и
28 искали да се върнат. Затова онези, които имали пари, потеглили
29 обратно към Бесарабия... Земляците изразили своето недоволство с
30 шумни протести пред управата. Откарали ги в ареста и ги държали
31 три дни, защото един от тях ударил в лицето войник от охраната”.

18
 1 Теодоси Капаклъ казал на синовете си, че били измамени, защото
2 “евреите ни продадоха”. След години той случайно срещнал човека,
3 посредничил между гагаузите и бразилското правителство при
4 набирането на работна ръка. Между двамата избухнала голяма
5 разправия.
6 В началото Гаврил и Минá бъркат Иля дас Флорес с Иля дас
7 Кобрас 9 - двата острова, на които изпращали новодошлите (след
8 проверка на печата в паспорта се установи, че семейството е
9 пребивавало на Иля дас Флорес). За много имигранти престоят на
10 острова се равнявал на затвор. И те с основание се чувствали
11 “затворници”, защото властите прибягвали до тези мерки, за да
12 направляват емигрантския поток в желаната посока.
13 Дълги години хората не можели да забравят разочарованието,
14 изпитано при пристигането, особено когато трябвало да преодоляват
15 огромните трудности, които животът им поднасял. Всички с
16 непреодолима мъка си спомняли за Бесарабия: “Там имахме дом,
17 земя, имахме всичко”. Те не можели да свикнат с новата си родина,
18 която през първите и най-тежки години за тях била обхваната от
19 дълбока икономическа криза, резултат от краха на Нюйоркската
20 борса през 1929 г.
21 Семейство Капаклъ също преминава през тежки моменти. Двамата
22 братя си спомнят как пристигнали в Сао Пауло без всякакви средства
23 и престояли три дни на гарата, като се прехранвали от подаяния. За да
24 стане ясно защо семейството стига до това унижение, трябва да
25 припомним пътя, който то изминава от пристанището на Рио де
26 Жанейро до перона на гара “Лус” в Сао Пауло.
27 Двамата братя се разминават в спомените си, но ако приемем
28 версията на Минá, след престоя на Иля дас Флорес, те заминават за
29 имението Жатаи́ в района на Сао Симао, щата Сао Пауло. Една или

9
Разказаното за Иля дас Кобрас (Островът на змиите) всъщност отговаря на събития, станали на Иля
дус Поркос, където властите изолирали разбунтувалите се бесарабски имигранти. Вероятно
объркването се дължи на факта, че на този остров (Иля дус Поркос, днес Аншиета) имало много змии.
19
 1 две години остават там, но не били доволни от условията за живот и
2 работа, затова заминават за гр. Можи дас Крузес. Става дума за
3 периода 1927г. – 1928 г. и вероятно са били изпратени от властите да
4 строят пътната мрежа на щата. Именно от Можи дас Крузес те се
5 озовават на перона на гара “Лус”. Според Гаврил, семейството първо
6 отива в Можи дас Крузес, след това в имението Жатаи́, но и двамата
7 са единодушни, че на железопътната гара в Сао Пауло дошъл някакъв
8 човек и ги отвел в квартала “Моока”, където наели скромно жилище.
9 Ако се върнем към пристигането им в Жатаи́, то също навява
10 тъжни спомени. На гарата ги чакала волска кола, за да ги откара до
11 имението, но като видели къде са попаднали, хората плачели и не
12 искали да слязат от влака. Накрая се намесил един немски заселник,
13 който успял да ги убеди и те тръгнали за имението. Там ги настанили
14 по няколко семейства в къща и всички спели на пода. В имението
15 Жатаи́ умират двете най-малки деца на семейство Капаклъ – София и
16 Михаил, за които тежкият климат се оказал фатален.
17 Около 1929 г. Теодоси праща пари на дъщеря си в Бесарабия, за да
18 купи къща, когато се върнат. Това показва какви намерения е имал,
19 но до конкретната им реализация не се стига. Носталгията измъчвала
20 Теодоси и жена му, която общувала с близките си на гагаузки и не
21 проговорила на португалски език. Без да имат точна информация
22 Мина́ и Гаврил предполагат, че земите на баща им в Бесарабия са
23 били наследени от роднини или иззети от държавата.
24 Животът на семейството в Сао Пауло не бил лесен, затова през
25 1935 г. то се възползва от безплатните билети, които правителството
26 на Жетулио Варгас предоставяло на желаещите да заминат за
27 вътрешността на щата. Установява се в колонията “Нова Одеса” и
28 започва да отглежда памук. Там семейството губи още едно от
29 децата си – Иван, който умира от туберкулоза. Минá работи известно
30 време с баща си, след това отива при сестра си Кириакия, омъжена в
31 гр. Американа, щата Сао Пауло. Двамата работят няколко години в

20
 1 тъкачна фабрика, след това Минá и Гаврил се връщат в гр. Сао Пауло,
2 където живеят до днес.
3 С течение на времето връзките им с гагаузите постепенно
4 отслабват. Остават само няколко приятели от квартала “Моока", с
5 които навремето се събирали в неделя да се видят, повеселят и да си
6 спомнят за живота в Бесарабия.”
7 От CD/SNIMKI
8 83 – Семейство Капаклъ. На малката снимка: Харалампи. На голямата: изправени,
9 отляво н надясно: Олга, Кириакия, Йоан и Гаврил. Седнали: Теодоси с Мина и
10 София, Ивана с Михаил – 1926 г.
11 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ КАПАКЛЪ (1)
12 От CD/RODOSLOVIA/Capacla_1
13 ФАМИЛИЯ КАПАКЛЪ (2) (КАПАКЛЕ, КАПАКЛИ)
14 CAPACLA (2) (CAPACLE, CAPACLI)
15 Анкетиран: НИКОЛАУ КАПАКЛИ, роден на 12.11.1938 г.,
16 потомък на имигранти, бразилец, предприемач, женен за Анастасия
17 Модоло, живее в гр. Артур Ногейра, щата Сао Пауло.10
18 Дядото на анкетирания - Иван Капаклъ се оженил за Ивана Сава,
19 но впоследствие останал вдовец. Край с. Бешалма притежавал ниви и
20 отглеждал от всичко по малко: царевица, жито, ечемик, ръж. От
21 лозето всяка година правел по три бъчви вино за собствена
22 консумация, занимавал се и с кожарство.
23 От неговите разкази внуците му научили, че в Бесарабия земята не
24 достигала, нивите били разпръснати и отдалечени, затова през деня
25 жънели и връзвали снопите, а през нощта ги карали до селото.
26 Събирали и сламата, за да изхранват животните през зимата.
27 Семейната къща била удобна, около огнището се събирало цялото
28 семейство, имала малък чардак и мазе за зимнината. Стените били
29 кирпичени – смесвали кал с оборска тор или слама, отъпквали я с

10
Устната анкета бе осъществена на 30 май 2004 г. в гр. Артур Ногейра по предложение на Николау
Капакли, впоследствие допълнена и записана в анкетата-справочник от неговия брат - Жоао Капаклъ,
бразилец, роден на 23.12.1932 г. в Сао Пауло, с основно образование, по професия строител. В
момента се занимава със земеделие, живее в гр. Колорадо Д'Оесте, щата Рондония.
21
 1 крака и я поставяли между две успоредни дъски. Трябвало добре да
2 изсъхне, после премествали дъските по-нагоре, отново ги запълвали и
3 така, докато изградят цялата стена. Ширината й достигала до 50 см.
4 Подпочвените води в Бесарабия имат повишено съдържание на
5 соли, затова когато имали късмет да намерят вода за пиене, хората
6 изграждали кладенци, за да ги ползва цялото село.
7 Животът на селяните бил труден, едва през зимата можели да си
8 починат и повеселят. В дома на Иван се пиело хубаво греяно вино,
9 което синът му Васил приготвял и поднасял на гостите. След края на
10 вечерта, замаяни от алкохола, не всички успявали да се приберат
11 вкъщи, налагало се да ги търсят. Намирали ги изпопадали и заспали в
12 снега.
13 През зимата жените се занимавали с чепкане и предене на вълна,
14 боядисвали я и тъчели на домашния стан платове, постилки,
15 възглавници, килимчета за украса на домовете си.
16 Щом се стопял снегът, започвали приготовленията за новия
17 селскостопански сезон.
18 В бесарабските семейства строго се спазвали православните
19 традиции. Всеки ден отправяли молитви, когато сядали да се хранят,
20 започвали работа или тръгвали на път. И с чаша вино в ръка казвали:
21 “Наздраве и Бог да ни пази!”
22 Иван бил неук, но богобоязлив човек, знаел библейските писания,
23 които негов чичо му четял и разяснявал. Дори в Бразилия продължил
24 да се моли на руски в присъствието на деца и внуци, макар че не
25 разбирали езика.
26 През Първата световна война в дома на Иван Капаклъ настанили
27 руски войници. Те по цяла нощ играели карти и се карали за най-
28 малкото нещо. Накрая Иван ги заплашил, че ще им вземе лампата,
29 ако не престанат да вдигат врява. На войниците им било омръзнало да
30 се хранят с месо от консерви, затова ги разменяли с Иван, който им
31 давал овче мляко, сирене, извара, сметана, кисело зеле, чушки,

22
 1 домати, краставици, хляб и вино. Не отказвали и плодове – круши,
2 ябълки, дини, грозде, орехи и тикви.
3 Иван също бил мобилизиран, пратили го да се обучава, за да отиде
4 на фронта. За щастие войната свършила. Бойните действия обаче
5 стигнали почти до селото - 40 км го деляло от святкащите оръдейните
6 залпове, от които прозорците кънтели. За да се успокоят, хората си
7 казвали: “Войната е далеч!”.
8 След като става част от Румъния, икономическото положение в
9 Бесарабия се влошава, затова Иван, който имал четири дъщери и
10 двама сина – Иван и Васил, решава да се отзове на бразилския апел за
11 набиране на работна ръка. Рекламната кампания също изиграва
12 своята роля, обещавали на хората, че в Бразилия ще получат
13 безплатно земя, толкова обширна, “че с поглед не можеш да я
14 обхванеш”. Някакъв човек предупреждава Иван, че никаква земя
15 няма да получат, а директно ще ги пратят да работят в плантациите,
16 собственост на големите земевладелци. Изглежда той не повярвал на
17 думите му, защото тръгва за Бразилия с Васил, тогава на 16 години, а
18 имота си оставя на Иван.
19 Разрешение да емигрират получават на 16.12.1925 г., издадено от
20 министерството на външните работи на Румъния, която се
21 разпореждала в Бесарабия все едно била нейна територия. Тръгват за
22 Виена и на 10.02.1926 г. бразилското консулство им издава входна
23 виза. Австрийската столица остава в паметта на Иван с красивите си
24 сгради и многобройни паркове, за които обичал да разказва.
25 Пътуването с влак от Бесарабия до Италия, включително престоя във
26 Виена, продължава три дни. След това двамата с Васил преминават
27 границата и се отправят към Генуа. По пътя им прави впечатление
28 колко бедно живеят хората там, особено в района на гр. Тревизо.
29 След два дни пристигат в Генуа и на 15.02.1926 г. се качват на
30 парахода “Дука дели Абруци”, заедно с брата на Иван – Николау
31 Капаклъ и жена му, които след години се установяват в гр. Жундиаи́,
32 щата Сао Пауло.
23
 1 Прекосяването на окена преминава без инциденти, с изключение
2 на неприятните последици от морската болест, от която страдали
3 предимно жените. “Достатъчно беше параходът да се поразклати и на
4 всички им прилошаваше”. Иван помагал в кухнята и се хранел по
5 най-добрия начин.
6 Пристигат в Рио де Жанейро и веднага заминават с влак за
7 пансиона в Сао Пауло, където изчакват разпределие за работа.
8 Изпращат ги в имение между градовете Араракуара и Жаботикабал.
9 Хората, които работели там, били неграмотни, нямало църква, нито
10 училище. Остават в имението няколко години. Работа имало, но
11 условията за живот били крайно лоши. Къщите, в които ги настанили,
12 не можели да се сравнят дори с оборите в Бесарабия. Работели като
13 надничари и в края на деня получавали купони. По думите на дядо
14 Иван те имали стойност само в магазина на имението, където
15 продавали “вмирисано месо, прояден фасул и негодна пшеница,
16 всичко беше долно качество”. Недоволни от начина на заплащане,
17 имигрантите се вдигнали на бунт. Въоръжени с тояги те нападнали
18 канцеларията на имението и заплашили да изпочупят всичко, ако не
19 удоволетворят искането им да получават надницата си само в пари.
20 “Бяхме като полуроби, камбаната ни будеше в четири часа сутринта,
21 работният ден продължаваше до тъмно, имахме надзирател, който
22 обикаляше на кон с пистолет на кръста. Жените плачеха и нареждаха:
23 “Да не сме престъпници, че да се отнасят така с нас. Когато плащаха
24 надницата, нареждахме се на опашка, а отговорникът следеше реда с
25 пръчка в ръка и никой не смееше да се обади. Веднъж една жена
26 получи нищожните 400 реала за цял ден работа и подигравателния
27 съвет да ги стиска здраво, за да не изгуби “голямата плата”.
28 С много лишения и труд Иван и Васил спестяват пари, напускат
29 имението и заминават за гр. Сао Пауло. Там Иван си намира работа
30 на строежа на водопровода “Рио Кларо”. Условията били тежки, по
31 цял ден газел до колене във вода, което му докарва тежък
32 ревматизъм. Работата не спирала дори през дъждовния период, но за
24
 1 разлика от бригадира, който ги наблюдавал от някой заслон,
2 работниците нямало къде да се скрият.
3 Васил започва работа в пивоварната “Антарктика”, със спестените
4 пари купува камион и започва да превозва бира и други напитки от
5 Сао Пауло до Сантос. Непрекъснато пътува, а в сезона на проливните
6 дъждовете курсовете продължавали с дни. След време се опитва да
7 намери работа на железопътен строеж. Свободни места нямало, но
8 бригадирът, който бил руснак, го посъветвал да изчака няколко дни.
9 Оказало се, че там работни места се освобождавали при честите
10 инциденти, когато изкопаната пръст затрупвала хора.
11 Със спестените пари Иван и Васил заминават за Санто Анастасио
12 и купуват 10 алкейре земя, разчистват терена и го засаждат с памук и
13 царевица. Но Васил заболява от малария и тиф, затова оставят
14 земеделската работа и се връщат в Сао Пауло.
15 През 1935 г. отново решават да отглеждат памук и царевица,
16 заминават за колонията “Нова Одеса” и взимат под аренда земя,
17 собственост на руски имигрант. След време се преместват на друго
18 място, наемот земя, този път от немски заселник, и пак я засаждат с
19 памук и царевица. Най-накрая през 1938 г. Васил и баща му купуват
20 10 алкейре земя в покрайнините на гр. Артур Ногейра, щата Сао
21 Пауло, “за 18 хил. реала, 12 хил. дадохме на ръка, останалите без
22 лихви изплатихме за две години.” В продължение на 7 г. произвеждат
23 памук и царевица.
24 Когато се устройва в Бразилия, при Иван идва една от дъщерите
25 му. Тя се омъжва и живее в Рио де Жанейро. Вече покойница,
26 нейните близки пазят за спомен снимка от погребението й.
27 Двайсетгодишен Васил сключва църковен брак със своята
28 землячка Мария Киося, дъщеря на Георги Чобан Киося и Марина
29 Фьодор. След десет години - през 1939 г., сключват и граждански
30 брак. Семейството има девет деца: Стефано, Жоао, Константино,
31 Николау, Теодора, Мария, Жоана, Олга и Педро.

25
 1 През 1945 г. с парите, получени от производството на памук и
2 царевица, Васил и баща му купуват в района на Алтур Ногейра
3 фермата „Сао Бенто”, в която днес живее анкетираният. За нея
4 плащат 140 хил. реала, 100 хил. на ръка, а останалите 40 хиляди
5 договарят да изплатят за три години. Реколтата се оказва много добра
6 и те ги изплащат за две години. В тази ферма Васил и Мария
7 задомяват и правят сватбите на всичките си деца.
8 Васил не говорел на родния си език и не поддържал традициите,
9 стремял се да се приобщи към местния език и култура. Жена му била
10 тази, която спазвала гагаузките обичаи. Вкъщи говорела с децата на
11 гагаузки, а те отговаряли на португалски, затова до днес Стефано,
12 Жоао, Константино и Теодора владеят разговорния гагаузки език.
13 Всеки ден Жоао Капаклъ изминавал по 3 км до училището.
14 Заниманията се провеждали от 12,00 до 16,00 ч., след това се връщал
15 вкъщи и до вечерта помагал в работата на полето. В Артур Ногейра
16 имало само начално училище и който искал да продължи
17 образованието си, трябвало да пътува до гр. Кампинас. С влак 40-те
18 км се изминавали за два часа и половина, затова Жоао остава с
19 основно образование. На 17 г. започва да се занимава с музика. Към
20 разказа на своя брат Николау той добавя, че майка му точела кори,
21 слагала между тях извара и сметана, подреждала ги в тава и ги
22 изпичала във фурната, получавало се нещо невероятно вкусно.
23 Понякога заменяла изварата с настъргана и задушена тиква.
24 Приготвяла също каша от пилешко месо и жито, както и вкусен
25 просеник.
26 Анкетираният Николау също посещава началното училище в
27 Артур Ногейра и помага на баща си. На 22 г. се жени за Анастасия
28 Модоло. С баща си обработват земята, той осигурявал техниката и
29 поемал една трета от разходите за торове, две трети от парите за
30 семена и покривал изцяло средствата за реализиране на продукцията.
31 В замяна получавал една трета от продадената реколта. На същия
32 принцип обработвал и други земи.
26
 1 Николау има двама сина: Анадир завършва прогимназия и се
2 занимава с търговия, Жоао е специалист по земеделска техника,
3 завършва и бизнес администрация.
4 В момента Николау работи в кафеения отрасъл, по-специално в
5 обработката и изпичането на суровото кафе.
6 Николау си спомня как баща му разказвал за един имигрант, който
7 след обяда, легнал да си почине под едно кафеено дърво. Неговите
8 земляци се учудили, като видели, че тялото му било на сянка, а
9 главата под силните слънчеви лъчи. Попитали го защо прави така, а
10 той отговорил: “Това е наказание за глупавата ми глава, която реши
11 да дойде в Бразилия!”
12 Братът на Николау - Жоао сключва брак на 20 г. и две години
13 помага на баща си във фермата. След това в продължение на 15 г.
14 работи като зидар и дърводелец, после става предприемач, строи
15 къщи и стопански постройки, издига общо 86 сгради. После отново се
16 връща към земеделието и в продължение на четири години отглежда
17 зърнени култури в Артур Ногейра и Жаботикабал. По това време се
18 разделя с първата си съпруга, оставя й къщата и заминава за щата
19 Гоаяс, където безуспешно се опитва да произвежда ориз. Известно
20 време работи като строител, след това става управител на земеделско
21 имение в района на гр. Можи Гуасу́. Тогава се жени повторно.
22 Премества се в гр. Мориньос, щата Гоаяс, и отглежда ориз, царевица
23 и ананаси. Не след дълго продава земите и отива в друг град на щата
24 – Палмело, където отново се занимава със земеделие. Най-накрая
25 след 30 премествания от едно място на друго се установява в гр.
26 Колорадо Д'Оесте, щата Рондония. Купува ферма, разположена на 20
27 хил. кв.м. площ, с къща, овощна градина и обширно пасище, където
28 живее с жена си Тереза Родригес Капаклъ и четирите им дъщери:
29 Жулиана, родена в Сао Пауло, а Лидия, Жозлене и Мириам в щата
30 Гоаяс.

27
 1 Съседи и приятели често посещават дома му и той винаги ги
2 посреща с вино и пинга∗, а на масата никога не липсват вкусно
3 приготвени пилета и пържени гевречета. Жоао Капаклъ казва: “В
4 Бразилия най-много харесвам климата, богатата флора и фауна.
5 Девствените гори на Рондония, равнините на щата Мато Гросо,
6 цялата природа е несравнима. Това, което не харесвам, са
7 корумпираните политици.”
8 Разказва как “веднъж при мен дойде едно момче да ми каже, че
9 пред дома ми под едно дърво лежи човек, приличал на умрял. Отидох
10 да видя, оказа се просяк - мокър, мръсен, с изранени крака. Помогнах
11 му да стане и го заведох вкъщи, по това време вече се бях разделил с
12 първата си жена. Осем дни се грижих за него, той се съвзе, чист и
13 облечен изглеждаше друг човек. Тази случка ме накара да се замисля
14 за хората, изпаднали в беда. С брат ми Николау и приятели решихме
15 да основем фондация. Изработихме статут, регистрирахме я, аз поех
16 ръководството. Тогава предложихме на общината да ни отпусне
17 терен, а ние да построим приют за 30 души. Целият град се включи с
18 дарения и за три години приютът беше готов. Имаше и такива, които
19 бяха против, говореха, че събирането на средства било изнудване, но
20 повечето хора се отзоваха. Когато стигнахме до покрива, един
21 предприемач осигури 9 хил. керемиди, за да покрием сградата. Сега
22 там при най-добри условия и постоянни медицински грижи живеят 28
23 възрастни хора. От построяването на приюта, който дава подслон на
24 инвалиди и бездомни, изминаха 22 години. Мисля, че това е най-
25 хубавото нещо, което съм направил в живота си!”
26 Дядо Иван Капаклъ често разказвал истории за войната.
27 Анкетираният си спомня следната: командирът на един кавалерийски
28 полк решил да нападне вражеските позиции, макар че били доста
29 далеч. Той вдигнал хората си в атака без да прецени, че в началото на
30 зимата температурите могат да паднат изведнъж. Така войниците и

∗
ракия от захарна тръстика – бел.пр.
28
 1 конете станали жертва не на вражеските саби, а на вледеняващия
2 студ.
3 Дядо Иван познавал съседните на Бешалма градове – Комрат,
4 Чадър Лунга, голямото село Конгаз и Одеса, оттам тръгнал за
5 Йерусалим. Параходът спрял три дни в Истанбул и там видял как
6 един турчин, който чистел обществените тоалетни, намерил портфейл
7 с пари и започнал да вика: “Чий е този портфейл, че заради него ще
8 ме обесят!” И наистина, когато тръгвали от града, един престъпник
9 овиснал на въжето насред площада. Параходът спрял и в Измир. Иван
10 пристигнал в Йерусалим на Великден. Престоят му там, отиването и
11 връщането продължили 40 дни.
12 Ето още една случка от Бесарабия: веднъж Иван имал спешна
13 поръчка да ушие кожух и останал да работи цяла нощ. На разсъмване
14 чул шум от каруца, погледнал през прозореца и видял четирима
15 души. Когато почукали на вратата, той взел пушката и отишъл да
16 отвори. Странниците се представили за търговци от Комрат и
17 поискали да ги подслони. Иван им казал, че преди да ги пусне ще
18 повика съседа си, който познавал всички търговци в този град. Щом
19 чули това, неканените гости веднага си тръгнали.
20 И в Бразилия с дядо Иван се случвали интересни истории. Веднъж
21 излязъл да се поразходи из Сао Пауло, по едно време се стъмнило и
22 решил да се прибира. Въпреки че сградата “Мартинели”, най-
23 високата в града, му служела за ориентир, не успял да намери пътя.
24 Влязъл в един бар да потърси помощ. Хората му обяснили как да
25 стигне до дома, но дядо Иван си тръгнал от бара чак на сутринта.
26 Друг път минавал край една църква и чул музика. Влязъл вътре и
27 започнал да танцува пред смаяните погледи на пастора и
28 богомолците. Снаха му с големи усилия го измъкнала оттам, защото
29 той се съпротивлявал: “Нищо лошо не съм сторил. Чух музика и
30 влязох да потанцувам!”
31 Разправял също как една неделя земляците организирали
32 тържество в квартала. Изведнъж се появили полицаи, оградили
29
 1 мястото и започнали да ги обискирват. Разбира се нищо не открили и
2 скоро си тръгнали, а хората продължили да се веселят на воля. Този
3 обикновен на пръв поглед факт показва сплотеността на бесарабските
4 имигранти. Те празнували заедно, пеели и танцували песните и
5 танците на своите предци, които им напомняли за живота в родината.
6 Жоао Капаклъ разказва, че неговият дядо по майчина линия –
7 Георги Киося11 бил ковач. Когато избухва Първата световна война,
8 той вече имал семейство и три деца, но го пратили да се сражава
9 срещу германците. По време на бойните действия в Австрия, освен че
10 изработвал подкови за конете и поправял обозните коли, му
11 зачислили тежка картечница, с която го пращали на огневата линия.
12 Когато Жоао веждъж го попитал колко вражески войници е убил, той
13 отговорил: “Войникът изпълнява заповеди! Длъжен е да стреля срещу
14 врага, а колко е прострелял, никой не знае!” Остава четири години по
15 бойните полета, а когато се връща у дома, децата го били забравили.
16 Трябвало да мине време, докато отново свикнат с него. “Беше голяма
17 радост да се върна жив и здрав вкъщи, но децата не ме познаха и това
18 дълбоко ме натъжи. Навярно много мои бойни другари са изпитали
19 подобни чувства.”
20 Дядо Георги бил много весел човек и също обичал да разказва
21 разни случки: “Веднъж, като уточнявали сметките със собственика,
22 от когото наел земя край Артур Ногейра, между двамата избухнала
23 кавга. Обстановката толкова се нажежила, че онзи влязъл вкъщи, взел
24 една двуцевка и я насочил срещу дядо Георги. Но прекомерното
25 напрежение си казало думата, изведнъж собственикът се почувствал
26 зле и се свлякъл на земята. Дядо запазил спокойствие, взел пушката и
27 я дал на жена му да я прибере. Погрижил се за човека, докато дойде
28 на себе си, а той като се съвзел, нищо не помнел от случилото се.”
29 Друг път купил едно шише тръстикова ракия и отишъл на гости у
30 свата си Иван Капаклъ. Сипали си да опитат ракията и така

11
Виж фамилия Киося.
30
 1 продължили до късно вечерта. Иван тръгнал да изпраща госта, а
2 когато стигнали до тясното мостче над реката, рекъл: “Ако мина през
3 мостчето, Русия ще спечели войната*, ако падна, ще загуби!” Но не
4 успял да премине на другия бряг, паднал в реката и целият се
5 измокрил. Тогава дядо Георги му казал възмутен: “Русия ще спечели
6 войната, а ти падна, защото си пиян!”
7 Друга интересна случка, която разказвал на внуците, била за
8 камилата, която се появила насред житна нива край неговото село в
9 Бесарабия. Хората не били виждали подобно животно и много се
10 изплашили. Отишли при свещеника и след като му обяснили какво се
11 е случило, той им казал, че с молитви и Божията помощ ще отпратят
12 животното да си върви по пътя. Така и сторили. Като видяла
13 насъбралото се множество и чула общия хор от молитви, камилата
14 бавно се оттеглила от нивата. Селяните останали много доволни и
15 дълго разправяли, че ако не били молитвите, камилата щяла да
16 унищожи житото.
17 Животът на роднините в Бесарабия продължавал да бъде тежък,
18 особено след установяване на съветската власт. По време на Втората
19 световна война германските войски опустошили с. Бешалма и до
20 Бразилия достигнала информация, че от 700-те къщи били останали
21 само 150. По това време Васил поддържал връзка със своите близки в
22 Бесарабия. От получаваните писма разбирали на какви огромни
23 страдания, лишения и мизерия били подложени хората там. Тогава
24 дошла и скръбната вест, че брат му Иван е загинал на фронта.
25 Други гагаузки имигранти, за които анкетираният предостави
26 информация, са: Иван Чалък, който се установява в гр. Артур
27 Ногейра; Васил Топес (неговата ферма се намирала близо до тази на
28 семейство Капаклъ, децата му Константин, Кармен и София говорят
29 много добре гагаузки език, живеят в гр. Космо́полис, щата Сао
30 Пауло); Николау Топал и Макс Тодор (вероятно Тодоров), който

*
Става дума за Втората световна война – бел.пр.
31
 1 участва в Първата световна война. Неговата дъщеря Ангелина е
2 омъжена за Николау Топал, имат две деца – Микаел и Катарина,
3 живеят в Артур Ногейра. Друг гагаузки имигрант, който живее в
4 Космо́полис, е Николау Тягор. Неговото семейство е от с. Джолтай.
5 То пристига в Бразилия, след това заминава за Уругвай. Установява
6 се в гр. Пайсанду́ и се занимава със земеделие. След нашествие на
7 скакалци, които унищожават реколтата, се връща в Бразилия.
8 Николау Тягор се жени за Катарина Филю, нейният баща се връща в
9 Бесарабия. Остава там 15 години, след това отново идва в Бразилия.
10 От CD/SNIMKI
11 84 - Паспорт на Иван Капаклъ, Букурещ – 16.12.1926 г.
12 85 – Паспортна снимка на Васил и Иван Капаклъ. Букурещ – 16.12.1926 г.
13 86 – Семейството на Николау Капакли. Отляво надясно: дъщерята Анадир със сина си
14 Габриел, снахата Жусимара с дъщеря си Мирела, Николау Капакли с внука си
15 Николас, син на Иван Капакли. Следват съпругата Анастасия и семейство
16 Терезиня и Жорже Косикови. Гр. Артур Ногейра, щата Сао Пауло – 2004 г.
17 87 – Семейство Капаклъ
18 88 – Васил Капаклъ на 95 г. с дъщеря си Олга и сина си Николау. Артур Ногейра –
19 юни 2004 г.
20 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ КАПАКЛЪ (2)
21 От CD/RODOSLOVIA/Capacla_2
22 ФАМИЛИЯ КАРАБАДЖАК (CARABADYAC)
23 Анкетирана: АКИЛИНА ДУКЕ КАРАБАДЖАК, имигрантка,
24 родена на 05.01.1923 г., живее във “Вила Бела”, квартал на Сао
25 Пауло. Пристига тригодишна в Бразилия с родителите си Николае и
26 Пелагия Карабаджак. Баща й е родом от с. Чумлекьой, майка й от с.
27 Купоран.
28 Семейството се занимава със земеделие. Решават да заминат за
29 Бразилия “заради войната”. Оставят земята си на роднини и напускат
30 Бесарабия. Тръгват с влак от Четатя Алба (Акерман) и за една
31 седмица стигат до Хамбург. На 30.03.1926 г. с много други
32 емигранти от различни националности се качват на параход и
33 потеглят към Бразилия.

32
 1 Пристигат в Рио де Жанейро през 1926 г., след това заминават за
2 Сао Пауло. Настаняват ги в пансиона за емигранти в квартала “Брас”.
3 Там получават направление за работа в имението “Прата”, близо до
4 гр. Бродоски, щата Сао Пауло. Работят и на други места, но
5 анкетираната си спомня предимно имението “Прата”, което
6 семейството напуска, защото гладували.
7 До 1940 г. все още имали надежда да се върнат в Европа. По това
8 време се появил някакъв човек, който предложил услугите си да
9 осигури визи. Той събрал документите на семействата, които искали
10 да се върнат в Бесарабия, и не се появил повече.
11 Анкетираната говори много добре български език.
12 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ КАРАБАДЖАК
13 От CD/RODOSLOVIA/Carabadjac
14 ФАМИЛИЯ ЧАВДАР
15 (CIAVDAR, CEAVEDAR, CHAVEDAR, CHAVDAR, CHAUDAR)
16 Анкетирани: ЛУРДЕС ШАУДАР, дъщеря на имигранти,
17 бразилка, неомъжена, родена на 11.10.1947 г. в “Брас Кубас”,
18 предградие на Можи дас Крузес, щата Сао Пауло, където живее
19 понастоящем.
20 ЖОЗЕ ВИТОР ШАВЕДАР, син на имигранти, бразилец, 42 г.,
21 родом и живущ в гр. Можи дас Клузес, специалист по електронна
22 техника, женен за Розанжела.
23 Георги Чавдар е роден на 12 август 1904 г. в с. Кортен, женен за
24 Мария Атанасова, родена на 4 февруари 1906 г. в гр. Тигина
25 (Бендери). Нейни родители са Петре и Ирина Атанасови.
26 Мария разказвала, че спомените от детството и младостта й били
27 свързани с непрекъснато движение на войници, които пристигали и
28 заминавали, за да участват в някакви военни действия. Те говорели на
29 руски език, били “наши войници” и преди да заминат за фронта ги
30 настанили в тяхната къща. По всичко изглежда става дума за Първата
31 световна война и за сражения между руснаци и германци. Тогава
32 Русия е управлявана от цар Николай ІІ.
33
 1 Димитър Атанасов – брат на Мария, участва във войната и го
2 раняват в рамото. В друго сражение до него избухва бомба, откарват
3 го в лазарета, след това получава разрешение да се възстанови у
4 дома. Друг неин брат – Фредерико (вероятно Фьодор), също воюва
5 на фронта, остава инвалид.
6 В бойните действия се включва и четиринадесетгодишният Георги
7 Чавдар, използват го за куриер и доставчик на провизии, които
8 превозва с каруца. Веднъж на път за фронтовата линия го настига
9 снежна буря и два дни остава затрупан. Откриват го прилепен до
10 коня, който го топлел през цялото време, и така оцелява.
11 Георги малко време посещава училище, защото в училищната
12 сграда били настанени войници. През 1923 г. деветнадесетгодишен
13 сключва брак с Мария, която е на 17 години. Сватосването става по
14 местните традиции – приятел на семейството на жениха отива в дома
15 на избраницата да иска ръката й. След тридневната сватба младите
16 отиват да живеят в с. Кортен при родителите на Георги – Йон Петреа
17 Чавдар и Мария Герге Чавдар. Всички в семейството изповядват
18 православната вяра.
19 Заради нестабилното следвоенно положение и желанието да
20 живеят в страна, далеч от военни конфликти, решават да имигрират.
21 Доверяват се и на обещанията, че ще получат земя, която да
22 обработват за себе си. И други семейства продават или оставят на
23 близки земята си и тръгват за Бразилия.
24 Подготовката на заминаването е в ход, когато Георги и брат му
25 Николай, тогава деветнадесетгодишен, получават повиквателна за
26 военна служба. Георги и жена му решават веднага да емигрират с
27 невръстното си дете, с тях тръгва и Николай. По-късно и други
28 членове на семейство Чавдар продават имуществото си и заминават
29 при близките си.
30 Дни наред пътуват с влак, докато стигнат до Генуа. Там се качват
31 на парахода “Дука дели Абруци”. На борда имало много пътници,

34
 1 Мария Чавдар си спомня, че в списъка на пътуващите фигурирала
2 под № 517. С тях пътувало и семейство Кайряк.12
3 На 06.03.1926 г., след близо 40-дневно прекосяване на океана,
4 акостират в пристанището на Сантос и както сочи удостоверението на
5 федералната полицията, пристигат в Сао Пауло на 13.03.1926 г.
6 В Бразилия двете семейства – Чавдар и Кайряк имат обща съдба.
7 От пансиона за имигранти в Сао Пауло ги изпращат с други
8 заселници в района на Рибейрао Прето. Според семейство Чавдар,
9 отиват в имението „Санта Клара”. Там ги настаняват при крайно
10 лоши условия, без дори да имат къде да си приготвят храна. Обитават
11 общо помещение и само няколко чувала с кафе отделят семействата
12 едно от друго. Работят на плантацията от сутрин до вечер, но нито
13 възнаграждението, нито условията на живот ги удовлетворяват.
14 Затова щом научават, че наблизо има гара, семействата Чавдар и
15 Кайряк се уговорят с други изселници и през нощта напускат
16 имението.
17 Събитията се развиват през 1927 г. Отправят се към Можи дас
18 Крузес, но слизат на гара Сузано, на 20 км от града. Мъжете тръгват
19 през гората и стигат до селището Капела де Рибейрао, днес гр.
20 Таисупеба, където се строял водопроводът “Рио Кларо”. Жените и
21 децата остават няколко дни на гарата, докато мъжете се върнат да ги
22 приберат. На новото място жените сами построяват подобие на къщи
23 от кал, премесена със слама и клонки. Вода носят от потоците
24 наоколо, а дърва за огнището от близката гора.
25 Години наред мъжете работят тежък физически труд, първо
26 участват в изграждането на водопровода “Рио Кларо”, после строят
27 пътища. През това време в семейство Чавдар се раждат още четири
28 деца: Педро, Мария, Катарина и Дуня. През 1932 г. Георги участва в
29 Конституционалистката революция в гр. Сао Пауло.

12
Виж фамилия Кайряк.
35
 1 С надежда да се устрои по-добре Николай Чавдар заминава за
2 Уругвай. Георги продължава да работи по строежите на пътищата в
3 Каза Гранде, предградие на Терсейра Тапаняу́, както и в съседната
4 община Биритимба Мирим.
5 През 1937 г. един земляк, който живеел в гр. Можи дас Крузес, им
6 помога да се установят в града. Настаняват се в къща на ул. “Носа
7 Сеньора дос Ремедиос” № 54, в квартала “Алто да Боа Виста”, където
8 се раждат останалите деца в семейството – Тереза, Жорже и
9 близнаците Олга и Володе, който умира дни след раждането.
10 В Можи дас Крузес Георги се свързва с приятели, купуват малък
11 камион и започват да се занимават с превоз между града и Сао Пауло.
12 След това си намира работа в голям универсален магазин,
13 собственост на търговското дружество “Урбано”. След години
14 дружеството става дистрибутор на автомобилите “Фолксваген”,
15 помещавало се на бул. “Волунтарио Пинейро Франко” №258. В този
16 офис Георги работи до пенсионирането си през 1966 г. През 1946 г.
17 семейството се мести в предградието “Брас Кубас”. Къщата, която
18 получава като служител на “Урбано”, се намирала близо до стария
19 път, свързващ Сао Пауло и Рио де Жанейро. В нея на 11.10.1947 г. се
20 ражда анкетираната Лурдес Чаудар. След две години се местят в
21 друга къща, там през 1950 г. се ражда още едно дете, което скоро
22 умира.
23 Най-накрая през 1952 г. Георги купува парцел на ул. “Санта
24 Ефижения” № 211 в предградието “Саградо Корасао де Мария” и
25 построява собствен дом. Наставява се с жена си и седем от децата,
26 Педро и Мария вече били семейни. Предградието тепърва се
27 изграждало, липсвала всякаква инфраструктура - улици, осветление,
28 вода. Изправени пред тежките условия на живот, хората се
29 организирали и сформирали “комисия”, начело с Георги Чавдар.
30 Благодарение на общата инициатива успели да издействат
31 прокарването на автобусна линия, водопровод, асфалтиране и
32 осветление на улиците и т.н. Когато започнали строежа на църквата
36
 1 “Саградо Корасао де Мария”*, Георги участвал активно с доброволен
2 труд. През 1960 г. отварил близо до дома си магазин, който станал
3 популярен като бара на г-н Жорже**. В него продавали хранителни
4 стоки, напитки, приготвяли храна за работниците от фабриката за
5 трактори “Валмет”. За бара се грижели основно жена му и дъщеря му
6 Лурдес. Георги възнамерявал да работи там, след като се пенсионира.
7 Но за кратко се възползвал от тази възможност, след три години
8 получил инсулт. През 1970 г. оставил бара на дъщеря си Катарина
9 Чавдар Рекоузо, която го стопанисва до днес .
10 Георги Чавдар доживя до 82-годишна възраст, почина на
11 19.07.1986 г. В негова чест наричат улица в “Саградо Корасао де
12 Мария”, където живя до сетните си дни. Повечето от неговите деца и
13 внуци продължават да живеят там. Те поддържат българската
14 кулинарна традиция и до днес приготвят: “гушки”, милина, баница
15 (на Нова година се слага монета и на когото се падне, ще има
16 късмет и пари през цялата година), пача, мамалига. На Великден се
17 боядисват яйца, членовете на семейството ги разменят помежду си
18 с думите “Христос воскресе!”, на които се отговаря: “Да, Той
19 възкръсна!”
20 От деветте си деца Мария и Георги Чавдар имат 28 внука, 43
21 правнука и 7 праправнука. За уругвайския клон на фамилията се
22 знае, че в Монтевидео живее Карлос Чаведар, син на Николай
23 Чавдар. През годините семейството многократно изпраща писма до
24 Бесарабия, но отговор не получава, нито писмата се връщат
25 обратно.
26 Други бесарабски семейства, които живеят в гр. Можи дас
27 Крузес, са: Трандафилови, Дончеви, Сибови, Косикови, Кайряк,
28 Дюлгер, Дерели, Димитро, Таукчи и др.
29 От CD/SNIMKI
*
“Светото сърце на Мария” – бел.пр.
**
Комбинацията между магазин и заведение е характерна за дребния търговски бизнес в Бразилия –
бел.пр.

37
 1 89 – Седнали, отляво надясно: Георги и Мария Чавдар, синът им Иван, до тях Мария и
2 Иван Чавдар (брат на Георги) и дъщеря им Елена. Зад тях прави Катарина, до нея
3 отдясно Николай (по-малки сестра и брат на Георги и Иван). Букурещ –
4 1925 г.
5 90 – Георги Чавдар – снимка от трудовата книжка, гр. Можи дас Крузес, щата Сао
6 Пауло – 1938 г.
7 91 – Мария и Георги Чавдар с децата си Педро и Иван, гр. Можи дас Крузес
8 92 – Иван Чавдар със сина си Жозе Витор и сестра си Лурдес. Таисупеба, водопровод
9 “Рио Кларо” - юни 2003 г.
10 93 – Мария Чавдар – снимка от лична карта (за чужденци)
11 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ЧАВДАР
12 От CD/RODOSLOVIA/Chavdar_1_4ast + Chavdar_2_4ast
13 ФАМИЛИЯ КИОСЯ (CHIOSEA)
14 Анкетиран: КОНСТАНТИН КИОСЯ, имигрант, роден на
15 15.05.1921 г. в с. Бешалма. Собственик на автошкола, женен за
16 Летисия Карлини. Живеят в гр. Сао Карлос, щата Сао Пауло.
17 Марина и Георги Чобан Киося са от с. Бешалма, Бесарабия.
18 Тръгват за Бразилия с четирите си деца: Мария, Александър,
19 Константин и Петре. По професия Георги бил ковач, отглеждал също
20 лозя и правел вино. Александър и Константин, тогава на 7 и 4 г.,
21 мачкали с крака гроздето и помагали на баща си.
22 През зимата ставало много студено и децата стояли повече вкъщи.
23 Когато се натрупвал много сняг, Георги взимал лопата и проправял
24 пътека до улицата. Щом виелиците утихвали, децата отивали да се
25 пързалят с измайсторените от баща им шейни. Зимно време реките
26 замръзвали и хората се придвижвали до съседните села по заледените
27 корита.
28 Георги взима участие в Първата световна война, тогава научава
29 руски език. Разказвал, че не винаги имало храна и се налагало да ядат
30 конско месо. В един от боевете до него избухнала граната и сериозно
31 увредила слуха му. Когато някой от семейството имал проблем със
32 слуха, всички смятали, че “виновна била онази бомба”.
33 В селото хората живеели задружно. Когато се събирали да се
34 веселят, Георги сядал под някое дърво и свирел на собственоръчно

38
 1 изработена свирка, която представлявала метална тръбичка с осем
2 дупки. Всички заигравали хоро, като слагали ръце на раменете си.
3 Така се забавлявали.
4 Привлечен от приказките, че в Бразилия животът бил много хубав,
5 Георги решава да опита късмета си. Заминава със семейството си за
6 Букурещ и на 06.02.1926 г. получава паспорт. На 23 февруари
7 преминават румънската граница и два дни по-късно пристигат във
8 Виена. Там бразилското консулство им издава входна виза. Качват се
9 на парахода “Чезаре Батисти”∗. Анкетираният заминава 5-годишен за
10 Бразилия с родителите, сестра си и братята си – Александър и Петре.
11 Пътуването продължило дълго, повече от месец. Александър имал
12 тумбеста шапка и решил да лови с нея риба. Вързал я за едно въженце
13 и я пуснал в океана. Тя се напълнила с вода “и така отишла на
14 дъното”. Малкият Петре умира по време на пътуването. Погребват го
15 при една от спирките на парахода.
16 Пристигат в Рио де Жанейро, оттам с влак заминават за Сао Пауло.
17 Остават няколко дни в пансиона за имигранти докато получат
18 направление за работа. Изпращат ги в имение, но не помнят името
19 му, нито къде се намирало. След време го напускат и се връщат в Сао
20 Пауло. Георги, който разбирал от железарство и дърводелство,
21 започва да работи в пивоварната “Антáрктика”. Константин носел
22 храна на баща си и си спомня как работниците излизали с бира в ръка
23 и сядали да обядват на тротоара пред фабриката.
24 За няколко години Георги спестява пари и с други земляци купува
25 земя край гр. Санто Анастасио. Когато пристига там, запасява се с
26 продукти и керосин, натоварва покъщнината на камион и потегля със
27 семейството си към закупения парцел на 50 км от града. Пристигат по
28 обяд, издигат навес край пътя, покриват го с брезент и така прекарват
29 нощта. На другия ден ограждат терена – около километър навътре в
30 гората и започват да разчистват гъстата растителност. Събраната

∗
Не се уточнява от кое пристанище тръгва параходът – бел.пр.
39
 1 дървесина, предимно кедрови дървета, им послужила да си направят
2 къща. Константин и Александър помагали във всичко на баща си,
3 дори хващали триона от едната страна, той от другата. Дъските
4 трябвало да се режат много точно, за да легнат добре на покрива.
5 Само две години остават на това място, епидемия от малария ги
6 принуждава да бягат оттам. Много хора от съседните ферми стават
7 жертви на болестта, погребват ги край домовете, защото нямало
8 гробище. По същото време избухва Конституционалистката
9 революция. Реколтата от ориз тъкмо била прибрана и 250 сакас∗
10 стояли за продан. За да ги извози, Георги трябвало да наеме камион,
11 но положението се усложнявало с всеки изминат ден и се наложило
12 да оставят всичко: “чувалите с ориз, животните – кокошки, прасета,
13 дори кучетата останаха там.” Отиват в Санто Анастасио и Георги
14 отворя дърводелска работилница. Деветгодишният Константин и
15 негов приятел стават ваксаджийчета пред хотела в града. Когато
16 нямали работа, играели на топчета, като издълбавали малки дупки в
17 земята. Веднъж един полицай ги хванал за вратовете и казал:
18 “Тръгвайте с мен при началника! Не може да правите дупки насред
19 улицата!” Дълго стояли пред вратата на началника, докато им обърне
20 внимание. Той не само им се скарал, но ги заплашил, че ако още
21 веднъж ги видят да играят на топчета пред хотела, “ще спят в
22 участъка барабар с ваксаджийските си сандъчета”. За наказание
23 полицаят им дал две метли и наредил да почистят стаите в участъка.
24 След два часа метене, ги пуснал да си вървят.
25 Семейство Киося остава близо година в Санто Анастасио, след
26 това заминава за “Нова Одеса”, където по информация на техен
27 земляк условията за живот били добри и можели да намерят работа. В
28 колонията Константин тръгва на училище и завършва първи клас.
29 Спомня си, че за закуска си носел едно хлебче и банан. Но баща му го

∗
Бразилска мярка за тегло = 60 кг – бел.пр.

40
 1 спира от училище и го праща да работи в памуковите плантации на
2 латвийски имигранти. В колонията “Нова Одеса” имало много
3 латвийски семейства.
4 По-късно семейство Киося взима под аренда земя от Жоакин
5 Лазеня, която се намирала между “Нова Одеса” и Ребоусас (днес
6 Сумаре́), с уговорката да делят получената реколта наполовина.
7 Георги отваря и ковашка работилница, в която поправял каруци и
8 други селскостопански сечива. На земята под аренда отглежда
9 памук с много добра реализация на получената продукция. Когато
10 ходели да пазаруват в магазина на Франсискиньо, се качвали по
11 няколко семейства в голяма каруца, теглена от шест магарета. “Този
12 Франсискиньо беше много добър човек, плащахме му като
13 продадем памука.”
14 След няколко години семейството се премества в гр. Артур
15 Ногейра. В околностите му имало и други земляци, по-точно в
16 селището Сао Бенто, намиращо се между Артур Ногейра и гр.
17 Космо́полис. Там живеела и сестрата на анкетирания – Мария,
18 омъжена за Васил Капаклъ 13, който имал памукова плантация.
19 През 1939 г. Георги наема 5 алкейре земя от фамилия Карлини,
20 обрасла с всякаква растителност, разчиства я, подхранва земята с
21 торовете и засажда памук. Получава високи добиви и при стабилните
22 тогава цени на пазара продава с добра печалба. Благодарение на
23 вродената интелигентност и сръчност всичко му се отдава. Освен
24 работата на полето, изработва и поправя всякакви уреди. Макар че
25 прекарва по-голяма част от живота си в Бразилия, все още помнел
26 някои думи на гагаузки, можел да брои, а от детските години си
27 спомнял песничката за скакалеца:
28 Уууралам, авасан, конгазда давасам,
29 Бейши кинуксу вердим елене́,
30 Туз, сабун, алсам гелине́,

13
Виж фамилия Капаклъ (2).
41
 1 Туз, сабум, алмамуши гелине́
2 Бей люля́, алмаши гендине́.
3 Всички в района на Артур Ногейра живеят задружно, земляците
4 се събират да се видят и поприказват, както и по всякакви други
5 поводи. Наблизо имало бар, но Георги не разрешавал на синовете си
6 да ходят там. “Само чаках да се стъмни, мятах се на коня и отивах в
7 бара. На връщане боят ми беше в кърпа вързан.”
8 В тази ферма под наем анкетираният среща бъдещата си съпруга
9 Летисия – сестра на собственика. Сключват брак на 25 май 1940 г. и
10 Константин взима под аренда земя от зет си Васил Капъклъ,
11 обработва я в продължение на четири години. Цената на памука
12 оставала стабилна, макар че в света бушувала война. По това време в
13 Бразилия имало недостиг на бензин, керосин, пшеница. Приготвяли
14 хляб от царевично брашно, налагали си ограничения и въпреки това
15 им оставали малко пари.
16 През 1941 г. се ражда първото дете в семейството – Жоао, вече
17 покойник. През 1945 г. второто - Педро, тогава по съвет на зет си,
18 Константин се премества в гр. Можи дас Крузес, където имало
19 повече работа. “Взехме си дрехите и завивките, сложихме ги в
20 няколко куфара, и заминахме. Удобно нещо беше тази железница,
21 оставяш си багажа в товарния вагон и пътуваш!
22 Работи в дъскорезница, първо в Можи дас Круезес, после в Сао
23 Пауло. След това в бакелитена фабрика – това са днешните фабрики
24 за пластмаса, в които правели чаши, прибори и др. Пътува всеки ден,
25 взимал влака в 3,40 ч. и в 6,30 ч. пристигал в Сао Пауло. Работел до
26 17,30 и бързал да хване обратния влак за Можи дас Крузес в 18,30.
27 Пристигал вкъщи към 21,00 ч. и виждал децата само в събота и
28 неделя. По-студеният и влажен климат в Можи дас Крузес се
29 отразява зле на жена му. Получава алергия и сърбежи по цялото тяло.
30 Много пари дават за лекарства, но нищо не помага. Тогава
31 Константин решава да се върнат при баща му в Космо́полис. Пак
32 намира работа в дъскорезница, този път в гр. Кампинас, като се
42
 1 прибирал вкъщи в края на седмицата. Жена му Летисия веднага се
2 почувствала по-добре и за 15 дни всички здравослони проблеми
3 изчезнали. След време семейството наема малък магазин в
4 Космо́полис. Продавали на кредит и записвали дължимото в тефтер,
5 без да пресмятат лихви или инфлацията. Хората се разплащали,
6 когато продавали произведената селскостопанска продукция или на
7 заплата. Но някои длъжници – железничари и работници, се оказали
8 некоректни, затова Константин продава магазина, купува кола и става
9 таксиметров шофьор. Работи денонощно, по онова време крадци и
10 убийци по улиците нямало. Обикновено шофьорът спял в таксито на
11 отворена врата, клиентите идвали, побутвали го да се събуди и
12 потегляли в желаната посока. След известно време Константин
13 продава таскито, купува къща за семейството си и започва да
14 препродава коли, които намирал в Рио де Жанейро и Сао Пауло.
15 Продажбите ставали на “Виадуто ду Ша”, той поставял бележка
16 “Продава се” на предното стъкло и който имал интерес - идвал,
17 оглеждал колата и купувал. И двете страни си имали доверие.
18 През 1960 г. Константин започва работа в автошколата “Алворада”
19 на ул. “Морайс Салес”. След година се мести в гр. Сао Карлос, щата
20 Сао Пауло, и отваря собствена автошкола. С голямо желание се
21 отдава на работата и благодарение на нея осигурява финансова
22 стабилност на семейството.
23 “Харесвам Бразилия. Харесвам града и хората тук. Сао Пауло е
24 огромен, космополитен град, а Бразилия страна, приела хора от цял
25 свят, които се разбират, живеят в общо съгласие и днес съставляват
26 бразилската нация. С труда си те съградиха тази страна, само че
27 политиците продадоха много държавни предприятия, като “Вале ду
28 Рио Досе”∗, електрически и телекомуникационни компании, но не
29 платиха външния дълг на страната. Всичко остава за сметка на
30 обикновените хора!”

∗
Най-голямото миннодобивно предприятие в Бразилия – бел.пр.
43
 1 От CD/SNIMKI
2 94 – Паспорт на Георги Чобан Киося, Букурещ - 06.02.1926 г.
3 95 – Обща паспортна снимка: Георги и Марина Киося с децата си отляво
4 надясно: Константин, Александър, Мария и Петре.
5 96 – Константин Киося. Сао Карлос, щата Сао Пауло – 2004 г.
6 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯТА КИОСЯ
7 От CD/RODOSLOVIA/Chiosea
8
9 ФАМИЛИЯ КИРНЕВИ (CHIRNEV)
10 Анкетиран: ВАСИЛ КИРНЕВ, бесарабски българин, роден на
11 19.01.1921 г. в Тараклия, Бесарабия, женен за Анна Сотниески
12 (Сотниевски).
13 Семейството на анкетирания е от Тараклия, в землището на града
14 обработвало земя. Рано сутрин всички отивали на полето и се
15 връщали при залез слънце. След като започва да се говори, че в
16 Бразилия било много хубаво, бащата на Васил решава да емигрира
17 заедно с други земляци. Имота си оставя на Мария Кирнева, негова
18 леля по бащина линия. По това време Васил е 5-годишен. От
19 Тараклия заминават за Букурещ, преминават през няколко държави и
20 стигат до немско пристанище. Там се качват на параход, който пътува
21 до Бразилия “17 дни и 17 нощи”. Христофор Барактари, роден в
22 Тараклия през 1858 г., също е сред пътниците. Той е дядо по майчина
23 линия на Педро Гайдаржи, който почина на 13.07.2003 г. в гр.
24 Каскавел, щата Парана́. Там живееше със съпругата си Жураси да
25 Роша Гайдаржи.
26 Петър Кадуков, който пътува със същия параход и след време се
27 установява гр. Ерешим, щата Рио Гранде ду Сул, дава на семейството
28 един руски молебник, в който се записвали имената на близките –
29 живи и покойници, за да се споменават в молитвите за здраве или за
30 успокоение на душите по време на църковните служби.
31 Параходът пристига в Рио де Жанейро, оттам заминават за Сао
32 Пауло. След престой в пансиона за имигранти ги изпращат в кафеена
33 плантация край гр. Рибейрао Прето.
44
 1 Анкетираният си спомня, че по цял ден били на плантацията,
2 работно време за тях нямало. Отнасяли се грубо с новодошлите, все
3 едно били роби. “Хората се разбунтуваха, стигна се до насилие, за да
4 ги усмирят”. Само бягството можело да ги спаси от този терор. Така
5 17 семейства взели каквото могат със себе си и се отправили към гр.
6 Ерешим, щата Рио Гранде ду Сул, на 1000 км от Рибейрао Прето.
7 “Мястото, където се установихме, беше покрито с дива растителност,
8 трябваше да я разчистим, за да си направим къщи. Всъщност бяха
9 обикновени бараки, хората живееха като цигани, гледаха поне вода да
10 има наоколо. Постепенно семействата се сдобиваха с парче земя и се
11 отделяха. Повечето се преместиха на друго място и така връзката
12 помежду ни прекъсна”.
13 Анкетираният вече е забравил родния език, но в семейството е
14 традиция да се приготвят ястия от българската кухня - пълнени
15 чушки, баница, яхния с ориз и варено със зеленчуци.
16 От CD/SNIMKI
17 97 – Паспорт на Христофор Барактари, Букурещ – 13.01.1926 г.
18 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯТА КИРНЕВИ
19 От CD/RODOSLOVIA/Chirnevi
20 ФАМИЛИЯ КОСИКОВИ(1)
21 (COSHICOV, COSCHCOV, COSCOV e COSIKOV )
22 Анкетиран: МИГЕЛ ЖОАО КОСИКОВ, потомък на имигранти,
23 бразилец, роден на 25.08.1931 г. в гр. Можи дас Крузес, адвокат и
24 педагог, живущ в гр. Сао Себастиао, щата Сао Пауло. Женен за
25 Енейда Леме Табарели.
26 Георги Косиков е роден в Бесарабия в средата на 19 в. Жени се за
27 Мария Димитрова и имат 18 деца. Живеят в с. Московей, Кагулски
28 уезд, където се занимават със земеделие. Тръгват за Бразилия с най-
29 големия си син Михаил (роден на 23.05.1882 г.) и най-малкия Георги
30 (роден на 18.12.1900 г.), и техните семейства. На 18 г. първородният
31 син Михаил се жени в с. Селиогло за Елена Черкез, дъщеря на Петра
32 и Иван Черкез, имат три деца: Катарина (Калинка), Мария (Мина) и
45
 1 Иван, роден в с. Селиогло. Георги също е семеен, жена му се казва
2 Евдокия.
3 Дядото на анкетирания разказвал как есенно време, щом
4 прибирали реколтата, тръгвал с братята си и други роднини за
5 Сибир. Оттам купували расови коне, които препродавали на
6 връщане. По време на дългия път минавали през много села и
7 градове, срещали се с най-различни хора. Веднъж стигнали чак до
8 Китай, пресекли границата и навлезли в страната. Зимата ги
9 застигнала и останали там шест месеца. От големия студ се
10 разболели и ги лекували с тънки дървени игли, както при
11 акупунтурата, след което им давали да пият много приятна на вкус
12 алкохолна напитка, от която веднага заспивали 14. На другия ден се
13 събуждали жадни и като се напиели с вода, се чувствали много
14 замаяни. Разправяли на близки и съселяни, че било “толкова
15 студено, че дори плюнката замръзвала.” В Китай и Сибир хора и
16 животни изкарвали зимата в постройки с много дебели стени,
17 направени от сламени бали. Всъщност разбирали, че зимата е
18 отминала, когато животните започвали да ядат сламените стени и
19 така ги пробивали. Хората излизали навън и веднага започвали да
20 обработват земята, защото за 5-6 месеца трябвало да отгледат и
21 приберат следващата реколта.
22 Когато тръгват за Бразилия, Михаил Косиков е на 44 г., а Георги
23 на 26. По това време синът на Михаил – Иван, роден на 05.06. 1906 г.,
24 е двайсетгодишен младеж. В Хамбург се качват на парахода “Артус”,
25 който спира в две португалски пристанища – Виго и на остров
26 Мадейра, после се отправя към Рио де Жанейро. След пристигането
27 ги откарват в Сантос. Няма информация дали семейството на Михаил
28 Косиков е пребивавало в пансиона за имигранти в Сао Пауло и дали е
29 работило в плантации за кафе.

14
Напитката се казвала “малтай”, вероятно настойка от сибирски кедър.
46
 1 След смъртта на жена си Мария, погребана в гр. Можи дас Крузес,
2 Георги Косиков се връща в Бесарабия с двете си внучки Мария и
3 Катарина, дъщери на Михаил и Елена. При тях остава само Иван,
4 баща на анкетирания. В Бесарабия Катарина се омъжва за Оляно15.
5 Семейството живее в с. Циганка, там се раждат трите им деца и
6 внуци.
7 В Бразилия семейство Косикови се установява в гр. Можи дас
8 Крузес, щата Сао Пауло. В началото мъжете намират работа на
9 строежа на околовръстния път на града, а Георги - дядо на
10 анкетирания, става готвач на цяла бригада бесарабски българи.
11 Работата била тежка - с лопати в ръце мъже и жени напрягали мишци
12 и бързо загребвали изкопаната пръст, за да натоварят колкото се
13 може по-бързо чакащите камиони. Дори се съревновавали кои по-
14 бързо ще напълнят камиона. Резултатът се оказвал в полза на жените.
15 След време Михаил Косиков купува голям четиритонен камион,
16 немско производство, с който участва в строежа на пътя между
17 Тапаняу́ и Каза Гранде, предградия на Можи дас Крузес. Имал и
18 няколко впряга мулета, с които също пренасяли пръст и камъни.
19 Иван Косиков (баща на анкетирания) сключва църковен брак с
20 Анна Димитрова. Гражданският брак е регистриран на 21.11.1939 г.,
21 тогава Анна е на 27 г., Иван Косиков на 33 г. Изключително силна по
22 дух, работлива и отдадена на семейството, през целия си живот Анна
23 е опора на съпруга си и в голяма степен допринася за неговия успех.
24 Раждат им се пет деца: Катарина, Мигел, Надя Катарина, Жорже и
25 Педро, последните две родени в Брас Кубас – предградие на Можи
26 дас Крузес. След раждането на най-малкото дете - Педро, Анна
27 постъпва в болница. През това време новороденото се разболява от
28 пневмония и не след дълго умира.

15
Според Катарина Паслар (виж фамилия Паслар), Оляно е брат на калеко Петър, женен за Ирина,
сестра на дядото на Катарина по бащина линия. Техният син заминава за Бразилия, но се връща в
Бесарабия. Другият син Иван Кайряк, който носи майчината си фамилия, е инженер и живее в гр.
Чадър Лунга. (Оляно - вероятво Юлиян или Илья, съответно Илия – бел.пр.)
47
 1 Михаил Косиков и синът му Иван работят усилено, за да осигурят
2 препитание на семейството. Берат памук в плантациите край гр. Сао
3 Симао, после вземат под аренда бензиностанция, а през 1932 г.
4 Михаил става таксиметров шофьор. Иван дори възнамерявал да
5 постъпи в Гражданската гвардия на Сао Пауло, в която набирали от
6 новите заселници. Те знаели по няколко езика и били в услуга на
7 чуждестранните туристи.
8 Иван Косиков участва като доброволец в
9 Антиконституционалистката революция през 1932 г., предоставя и
10 колата си на бунтовниците. По думите на неговия баща Михаил,
11 тогава имало недостиг на храна и времената били тежки за всички.
12 До 1936 г. Косикови обработват земя в околностите на гр. Монте
13 Мор - отглеждат предимно памук и картофи, като продължават да
14 живеят в Брас Кубас, за да се грижат за магазина и малкия
15 ресторант. Това налагало непрекъснато да пътуват в двете посоки.
16 По това време анкетираният е пет-шестгодишен и не разбирал
17 нито дума на португалски. По-голямата му сестра Катарина
18 трябвало да се подготвя за първи клас, затова научила латинската
19 азбука от майка си, която посещавала румънско училище.
20 Когато продават земята в Монте Мар, Михаил и брат му Георги
21 купуват два хотела, наричат ги “Сао Мигел” и “Сао Жорже” *. Тогава
22 Михаил и жена му Елена се настаняват в собствено жилище. След
23 много години работа и лишения през първите години в Бразилия,
24 остават да се занимават основно със семейния бизнес. “Дядо Михаил
25 държеше малък бар и ресторант в Можи дас Крезес, а тате Иван
26 месарница и кланица към нея. Това беше времето, когато нашето
27 семейство успя да се стабилизира финансово. Дядо Михаил и баба
28 Елена полагаха големи усилия и сами поддържаха заведението, той
29 на бара, тя в кухнята.”
30 Дядо Михаил почина на 04.09.1946 г.

*
“Свети Михаил” и “Свети Георги” – бел.пр.
48
 1 Иван Косиков работи усилено в месарницата, помагат му синовете
2 - Мигел Жоао (16 г.) и Жорже (12 г.), които наравно с него
3 разфасоват месото. С жена си приготвят домашна наденица, която
4 също предлагат в магазина.
5 Семейството живее спокойно и щастливо, а родителите се
6 трудят, за да осигурят добро бъдеще за децата си, а за себе си
7 спокойни старини. Понякога Иван свири на “скрипка” ( цигулка) и
8 пее на жена си руски песни, като “Волга, Волга, мать родная...”
9 Предприемчив и неуморен, Иван не се спира пред никаква
10 работа. Преди Коледа обикаля фермите около града, като оставя
11 Жорже в месарницата. Купува живи агнета и прасета, сам коли
12 животните и продава прясно месо за празниците. Никой не иска да
13 върши такава работа, затова клиентелата му расте и той печели
14 добре. Построява каре от къщи в гр. Можи дас Крузес, после купува
15 терен в предградието “Брас Кубас”, където също строи няколко
16 сгради за магазини и триетажна къща. Семейството се настанява на
17 първия, а другите два дава под наем. С придобитата собственост и
18 получаваните наеми Иван осигурява добър живот, дори известен
19 лукс на семейството. Децата му продължават образованието си.
20 Никой не помисля дори да се откаже, защото знаели колко много
21 държат родителите им да получат университетско образование.
22 Техните усилия да преуспеят на бразилска земя били продиктувани
23 именно от това – да изучат децата си, така че да бъдат полезни за
24 себе си и за обществото.
25 Анна и Иван говорят рядко за родните си места, но винаги с
26 добри чувства. Признават, че ставало дума за отдалечени села, до
27 които не достигала информация за случващото се в Европа и в
28 съседните страни. С годините си дават сметка, че са имали шанс да
29 дойдат и да изградят живота си в Бразилия.
30 Заради имот в Бесарабия, който искала да продаде, Анна изпраща
31 пълномощно на Иван – зет на мъжа й. Той не се обажда да каже
32 какво е направил по въпроса, затова Анна и Иван написват две писма:
49
 1 едното адресират до Иван и не споменават нищо за продажбата,
2 другото до техен съселянин, в което подробно коментират случая и
3 липсата на новини. Нарочно разменят писмата, така че роднината да
4 разбере колко са огорчени от неговото поведение. Но и този
5 тактически ход не дава резултат.
6 През 1950 г. петнадесетгодишният син на Иван - Жорже
7 Косиков кандидатства и е приет в офицерската школа към военната
8 полиция на щата Сао Пауло. През 1955 г. е произведен в чин
9 кандидат-офицер, а когато стига до званието капитан, става
10 началник на току-що създадената военна полиция в гр. Браганса
11 Паулиста, щат Сао Пауло.
12 Жорже сключва брак с Терезиня Апаресида Монтейро, имат
13 четири деца. Всички завършват висше образование и работят в
14 избраните от тях професии.
15 Жорже Косиков завършва право, защитава магистратура по
16 гражданско процесуално право в Университена на Сао Пауло.
17 Адвокатства до 1970 г., след това се явява и печели конкурс за
18 съдия. Работи като такъв в административно-териториалните
19 единици: Жалес, Санта Аделия, Пена́полис, Рибейрао Прето и Сао
20 Пауло. След пенсионирането си се връща към адвокатската
21 професия и преподавателска работа. Държи обща кантора с най-
22 малката си дъщеря – Режина Лусия Косиков Ломбарди, също
23 адвокат, университетски преподавател, правист-консултант към
24 общината на гр. Рибейрао Прето.
25 Двете сестри на анкетирания – Катарина и Надя Катарина (вече
26 покойница) учат стоматология в Университета на щата Сао Пауло.
27 Катарина завършва магистратура, паралелно се дипломира като
28 юрист и става преподавател в катедра “Деонтология”. Надя
29 Катарина отваря зъболекарски кабинет. Преди това работи като
30 секретарка в Правния факултет на университета в гр. Браганса
31 Паулиста. Омъжва се за Роналд да Куня – адвокат, имат син и
32 дъщеря.
50
 1 През 1952 г. анкетираният Мигел Жоао Косиков също
2 кандидатства и е приет в офицерската школа на военната полиция в
3 щата Сао Пауло. Завършва през 1956 г., но избира друга сфера за
4 реализация – става федерален данъчен агент. По това време вече е
5 семеен - сключва брак с Ерлисия Лаура Ферари, по професия лекар.
6 После се ориентира към образованието – основава и структурира
7 висше учебно заведение в гр. Браганса Паулиста. Първо врати
8 отваря юридически факултет, постепенно се включват и други
9 специалности: стоматология, биология, медицина, инженерство и
10 др. Анкетираният и брат му Жорже стават преподаватели в
11 университета. Техни студенти са много потомци на бесарабски
12 българи, сред които: Николау Делич, Жоао Каракаш, Жоао Лунгов
13 и много други. След време Мигел Жоао Косиков прехвърля
14 грижите за учебното заведение на францисканска образователна
15 институция и започва да се занимава с покупка на земя, част от
16 която дарява на децата си. Развежда се с Ерлисия, от която има пет
17 деца, и сключва брак с Енейда Леме Табарели, по професия лекар.
18 От втория брак има още четири деца.
19 На 04.06.1982 г. бащата на анкетирания – Иван Косиков загива
20 при пътнотранспортна злополука. Майка му Елена умира на
21 19.04.1995 г. на 83-годишна възраст.
22 Сред бесарабските семейства, които се установяват в гр. Можи
23 дас Крузес, анкетираният споменава: Треднафилови, Чавдар,
24 Сибови, Иванови, Дончеви, Дюлгер, Дерели (Дерли) , Спасови,
25 Турлак и Таукчи.
26 Мигел Жоао Косиков съобщава, че всъщност фамилията на
27 неговите предци е Карабаджа. Повлияна от руския език, тя става
28 Койков, впоследствие Косиков. Родът се заселва в с. Циганка.
29 Един от синовете на Николай Карабаджа (Койков) – Георги, се
30 славел с лидерските си качества, затова руският цар го назначил
31 едновременно за съдия, кмет и управител на някаква област в
32 Бесарабия. След време той започнал да използва същите варварски
51
 1 методи на жестоки наказания както турците, макар че бил
2 християнин и всяка година ходел на поклонение в Йерусалим...
3 “Николай имал няколко деца, единият му син се казвал Михаил,
4 всъщност той е дядо на нашия дядо Михаил.” Поколенията в рода
5 имат следната последователност: Николай Карабаджа, Георги
6 Койков, Михаил Косиков (пра-прадядо на анкетирания) и Георги
7 Косиков (прадядо), който идва в Бразилия през 1926 г. със синовете
8 си Михаил Косиков, женен за Елена Черкез, и Георги Косиков,
9 женен за Евдокия, както и внуците Иван, Катарина (Калинка) и
10 Мария (Мина), деца на Михаил.
11 От CD/SNIMKI
12 106 – Катарина (Калинка) Косикова с брат си Иван Косиков (отдясно) – гр. Сао Пауло –
13 юни 1927 г.
14 105 – Анна Димитрова (Косикова) – първата отляво и Катарина (Калинка) Косиков
15 последната вдясно, сестра на бъдещия съпруг на Ана – Иван Косиков
16 101 – Сватбата на Анна Димитрова и Иван Косиков (изправени на втори ред), от двете
17 им страни Георги Косиков (с превързана ръка) и жена му Eвдокия. Седнали,
18 отляво надясно: Мария и Теодор Кайряк (майка и пастрок на булката), Михаил и
19 Елена Косикови (родители на младоженеца). Гр. Можи дас Крузес, щата Сао
20 Пауло – 1928 г.
21 99 – Елена Черкез, по мъж Косикова, гр.Можи дас Кружес, щата Сао Пауло – 1963 г.
22 100 – Михаил Косиков, гр. Можи дас Крузес, щата Сао Пауло – 1945 г.
23 102 – Отляво надясно: Мигел Жоао, Надя Катарина и Жорже Косикови, гр. Сао Пауло
24 – 1963 г.
25 103 – Анна и Иван Косикови, гр. Можи дас Кружес, щата Сао Пауло.
26 104 – Катарина Косиков на абсолвентския си бал с баща си Иван Косиков.
27 Факултет по фармацевтика и одонтология, гр. Сао Пауло – 1953 г.
28 107 – Отляво надясно: Катарина и Анна Косикови (сестра и майка на анкетирания
29 Мигел Жоао Косиков). Гр. Сао Пауло, 80-години (ХХ в.).
30 98 – Катарина (Калинка) Косикова с внука, съпруга и сина си, с. Циганка, Молдова –
31 90-те години (ХХ в.)
32 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ КОСИКОВИ (1)
33 От CD/RODOSLOVIA/Cocicov_1
34 ФАМИЛИЯ КОСИКОВИ(2)
35 Анкетирата: АНА МАРИЯ ЕЙРАС ЛО ТУРКО, потомка на
36 бесарабски българи, родена на 10.07.1952 г. в гр. Можи дас Крузес,
37 щата Сао Пауло, омъжена за Жозе́ Луис ло Турко, живеят в гр. Сао
38 Пауло.
52
 1 Евдокия и Георги Косикови са от с. Московей, Кагулски уезд.
2 Решават да емигрират с родителите на Георги – Мария и Георги
3 Косикови и семейството на големия му брат Михаил. Когато тръгват
4 за Бразилия, Евдокия е бременна и през февруари 1926 г., вероятно
5 на парахода, ражда дъщеря си Мария.
6 Щом стъпват на бразилска земя, Евдокия и Георги заминават за
7 Сао Пауло, настаняват ги в пансиона за имигранти. По време на
8 престоя участват в масов бунт, недоволни от условията и
9 предлаганата в кафеените плантации работа. За да потушат
10 размириците, властите ги откарват насила на Иля дос Поркос 16. На
11 острова петмесечната дъщеря на Евдокия и Георги умира от
12 гастроентерит. След напускане на острова те се събират с
13 останалите членове на семейството. Съвместният им живот е
14 описан в историята на фамилията Косикови (1).
15 През 1937 г. Георги участва в строежа на околовръстния път на гр.
16 Можи дас Крузес, ръководи бригада каменоделци. На обекта
17 работели също Ана – братовчедка на Евдокия, и мъжът ù Симеон
18 Михайлов, който внезапно умира. Ана остава с две малки деца без
19 средства за съществуване. При това тежко положение Евдокия и
20 Георги й предлагат да вземат шестмесечната Катарина. Нейното
21 раждане все още не било регистрирано, затова със съгласието на
22 майката те я записват като свое дете. Уговарят се този факт да остане
23 в тайна. Синът на Ана – Жоао Михайлов е взет от друга роднина.
24 Семейството отглежда с много обич Катарина. Никой не
25 подозирал дори, че е осиновена. Истината излиза наяве след години.
26 “Евдокия и Георги Косикови бяха истинското семейство за Катарина,
27 за нейните деца и внуци. Тя се омъжи в Можи дас Крузес за Десио
28 Ейрас, родиха им се шест деца: Десио, Ана Мария, Фа́тима, Мариана,
29 Жорже и Вандерлей. Катарина много обичаше своите осиновители и
30 всички от фамилията Косикови”.

16
Виж ІV глава - т.1 – в.
53
 1 След време Ана Михайлова се омъжва повторно за Захари
2 Киорогло. Раждат им се четири деца: Жоана, Олга Андреа,
3 Франсиско и Андре. Семейството взима и сина на Ана от пърния
4 брак. От “чичовците” си - Франсиско, Андре и Жоао анкетираната
5 научава, че майка й е била осиновена. Катарина и децата й казват
6 “лельо” на Ана Михайлова и тя винаги присъствала на семейните
7 празници.
8 В момента (юни 2003 г.) 89-годишната Ана Михайлова живее в
9 квартала “Моока” на гр. Сао Пауло със сина си Жоао Михайлов – 70
10 годишен, несемеен, по професия обущар, пенсионер.
11 “Дона Дока” - така всички с обич наричаха Евдокия. И в Бразилия
12 тя имаше стан, обичаше да тъче на него и често пееше. Понякога,
13 когато си спомняше за близките в Бесарабия, песента преминаваше в
14 сълзи. Те много ù липсваха, искаше поне да разбере дали са още
15 живи. Разказваше как там всяко семейство си правело вино, подробно
16 описваше как месели хляб и го печели в пещта на двора. Знаеше
17 няколко песни и обичаше да показва как се играе хоро. Мечтаеше
18 отново да види и докосне сняг, беше намислила да продаде една
19 малка къща и да отиде до Европа с внучката си – Ана Мария, но зет ù
20 не ги пусна да тръгнат сами. Разказваше на внуците си интересни
21 истории от своя живот, които те помнят до днес. Моята майка
22 Катарина или “Кате”, както се обръщаха към нея, остана вдовица,
23 почина през 1998 г., пет години след смъртта баща ми.”
24 От CD/SNIMKI
25 108 – Паспорт на Георги Косиков, Букурещ – 1925 г.
26 109 – паспортна снимка на Георги и Евдокия Косикови, Букурещ – 1925 г.
27 110 – Георги Косиков, гр. Апаресида ду Норте, щата Сао Пауло – 1941 г.
28 111 – Евдокия Косикова с дъщеря си Катарина, гр. Апаресида ду Норте, щата Сао Пуло
29 – 1941 г.
30 113 – (1, 2, 3, 4) Отляво надясно: анкетираната Ана Мария Ейрас ло Турко и децата й:
31 Андерсон Луис, Присила Мариане и Елизанжела Апаресида, гр. Сао Пауло
32 – 2004 г.
33 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ КОСИКОВ (2)
34 От CD/RODOSLOVIA/ Cocicov_2
54
 1 ФАМИЛИЯ КОСИКОВИ(3)
2 (COSHICOV, COSCOV, COSIKOV )
3 Анкетиран: ВАСИЛИ КОСКОВ, син на имигранти, бразилец,
4 роден на 23.09.1929 г. в Сао Пауло, пенсионер, женен за Дона
5 Арабажи, живеят в квартала “Вила Бела”, гр. Сао Пауло. След
6 предоставената информация, Васили Косков почина през 2004 г.
7 “Петър Кошиков е роден през 1906 г. в Бесарабия, жени се Мария
8 Терзи, на която всички казваха чинка Маша, дъщеря на Николау и
9 Мария Терзи. Семействата пристигат в Бразилия през 1926 г. Дълги
10 години Петър Кошиков работи в транспортния бранш.”
11 От CD/SNINIMKI
12 114 – Братя Косикови: Васили Косков, Жоао Кошиков и Трифон Козиков, гр.
13 Сао Пауло – 1946 г
14 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ КОСИКОВИ (3)
15 От CD/RODOSLOVIA/ Cocicov_3
16 ФАМИЛИЯ КОСИКОВИ (4) (COSHICOV, COSCOV e COSIKOV)
17 Анкетирана: МАРИЯ КОСИКОВ МОЗЕЙКА, дъщеря на
18 имигранти, бразилка, родена в гр. Кажамар. Домакиня, вдовица,
19 живее в гр. Сао Пауло.
20 Нейният баща Трифан Косиков е на 21 г., когато в края на 1925 г.
21 родителите му Тана и Васил Косикови го убеждават да напусне
22 Бесарабия. Предстояла му военна служба, която траела шест години,
23 а хората се страхували от нова война. В същото време се говорело за
24 Америка и Бразилия, където раздавали земя, къщи и човек можел да
25 забогатее.
26 Така през 1926 г. Трифан напуска родния дом и заминава за
27 Италия. С много усилия стига дотам, но имиграционните власти го
28 спират. Тогава семейство Минчеви, което пътувало с едно дете, се
29 застъпва за него и той се качва на парахода “Конти Гранде”.
30 В Бразилия Трифан работи в кафеените плантации. Запознава се с
31 Доминикия Димова, двамата сключват православен и граждански
32 брак, регистриран в квартала “Моока” на Сао Пауло.

55
 1 Анкетираната се ражда в гр. Кажамар през 1928 г., но е вписана в
2 регистъра на Санто Анастасио. Това става при посещение на
3 семейството в дома на Георги Димов, брат на майка й, който имал
4 ферма в околностите на града.
5 След време Трифан започва работа в каменоломна, където се
6 произвеждал цимент. Той имал разрешение да борави с експлозиви,
7 затова отговарял за поставянето на динамита. Веднъж, когато
8 подготвяли поредната експлозия и пръчките динамит вече били
9 поставени в скалата, пиян работник задействал преждевременно
10 взривното устройство. Експлозията изненадала всички, Трифан
11 получил повърхностни наранявания по тялото и го откарали в
12 болница. Тогава семейството живеело в гр. Сао Каетано ду Сул и
13 Трифан се прибирал в края на седмицата. Щом не се появил, жена му
14 отишла да го търси и разбрала за инцидента. Изплашена от случилото
15 се, тя го накарала да напусне каменоломната, без дори да поиска
16 обезщетение. По това време Доминикия продавала банани на пазара,
17 Трифан купил камион и започнал да набавя стока, продавал и на
18 сергията с дъщерите си Тана и Люба. Не след дълго купил втори
19 камион, сергиите станали три, едната дал на племенника си Жорже
20 Димитров. Търговията вървяла много добре, за един ден продавали
21 по два камиона банани. След това се ориентирали към продажба на
22 едро. Купували бананите зелени и ги оставяли да узреят в оранжерия.
23 Трифан не обичал да се връща назад в спомените и не одобрявал,
24 когато жена му Доминикия разказвала за традициите в Бесарабия,
25 като празнуването на Бабинден на 8 януари – ден на акушерката в
26 селото. Родителите на Доминикия, с които тя идва в Бразилия, се
27 връщат в родината през 1928 г. Те нямали пари да купят билети за
28 всички, затова предложили да вземат със себе си анкетираната,
29 родена същата година, а родителите ù да се върнат по-късно. Те обаче
30 не се съгласили.
31 Анкетираната си спомня, че майка й Доминикия поддържала
32 кореспонденция с близките си в Селиогло. Веднъж тя сложила
56
 1 картичка с образа на светица в едно писмо, но то се върнало.
2 Роднините се страхували, че можели да си имат неприятности с
3 новия комунистически режим. За да се справи с този проблем,
4 майка ù проявила изобретателност – тя съчинявала и записвала на
5 плочи песни, чийто текстове представлявали писмата, които искала
6 да напише. Хората в Селиогло се събирали да слушат нейните
7 плочи-писма. Анкетираната си спомня, че като малка
8 придружавала майка си до звукозаписно студио в Сао Пауло и
9 понякога записвали в дует поредното писмо.
10 Мария Косиков се омъжва за Леонсио Мозейка, син на Антон
11 Мозейка - руснак, и Ана Садукайте - полякиня. Анкетираната работи
12 и се пенсионира като служителка в офисите на Консорциума
13 “Матарацо”.
14 РОДОСЛОВНО ДЪРВО КОСИКОВИ (4)
15 От CD/RODOSLOVIA/ Cocicov_4
16 ФАМИЛИЯ КОНСТАНТИНОВИ
17 (CONSTANTINOV)
18 Анкетиран: ПЕДРО КОНСТАНТИНОВ, потомък на имигранти,
19 роден на 19.08.1930 г. в гр. Можи дас Крузес. Бразилец, семеен,
20 собственик на агенция за недвижими имоти, живее в кв. “Вила Бела”,
21 гр. Сао Пауло.
22 Бабата и дядото на анкетирания са от с. Чийший, занимавали се
23 със земеделие. Изхранвали се от едно парче земя, затова живеели
24 скромно. Бесарабия тогава се намирала под румънско управление и
25 малцинствата били подложени на гонения, в това число българите и
26 гагаузите. Някои от тях заминавали за Бразилия, променяли дори
27 възрастта на децата си∗, за да им разрешат да напуснат страната. Знае
28 се, че семейство Константинови достига до Хамбург, Германия, и на
29 28.01.1926 г. се качва на парахода “Баден”.

∗
За да емигрира, семейството трябвало да има дете от мъжки пол, на възраст от 10 до 14 г. - бел.пр.

57
 1 Дядото на анкетирания - Константин Филипов Константинов,
2 пристига в Бразилия с жена си Мария и трите им деца: Иван, Мария и
3 Елеонора, съответно на 17, 9 и 8 г. След престой в пансиона за
4 имигранти в Сао Пауло, заминават за Брас Кубас – предградие на
5 Можи дас Крузес, щата Сао Пауло. Там синът Иван се запознава с
6 Марина Грекова. През 1928 г. сключват брак.
7 Константин и Иван започват работа на строежа на водопровода
8 “Рио Кларо” край селището Капела ду Рибейрао. След време се
9 преместват в друг град на щата – Майринке, където се строяла
10 железопътната линия “Сорокабана”. Връщат се в Можи да с Крузес в
11 деня, в който се ражда анкетираният – 19.08.1930 г.
12 “Там се запознахме със семействата Иванови, Петкови и
13 Косикови. Живеехме в малка ъглова къща с двор на стария път, който
14 свързваше Рио де Жанейро и Сао Пауло.”
15 Константин и Иван започват да се занимават с говедовъдство -
16 отглеждат месодайни телета и млечни крави. По това време техен
17 помощник става Оскар – млад негър, който с времето се научава да
18 говори български език.
19 През 1932 г. много българи заминават за Куата́, щата Сао Пауло,
20 където разпродавали парцели земя по 5, 10 и 15 аркейре. Дядото и
21 бащата на анкетирания купуват два съседни парцела по 5 алкейре.
22 Около тях били земите на: Степан Узун, Иван Греков, Георги
23 Гайдаржи, Михаил Николаев и сина му Михаил-младши, Петър
24 Караджов, Васил Попов, Илия, Иван и Александър Стоянови, Аврам
25 Дудуш, Васил Генов, Георги Генчев, Коста Стоянов, пастор Трифон
26 Чернев и много други.
27 Всички се обединяват и образуват колонията “Есперанса”17, която
28 се намирала на 30 км от гр. Куата́ и граничела с р. Пейше. Основават
29 Баптистка църква, след време някои заселници се отделят в
30 Петдесятна Църква. Между 1936 и 1938 г. пастор Трифон Чернев

17
Виж скицата на колония “Есперанса”, V глава.
58
 1 ръководи строежа на Петдесятната църква. Мястото за нея дарява
2 Орландо Генчев.
3 “Дядо и баща ми разчистват буйната растителност и започват да
4 обработват земята. Взимат със себе си и Оскар, след време Иван
5 Греков го осинови. Той се справяше отлично с работата, беше много
6 здрав и работлив. Ожени се за една вдовица и остана в колонията до
7 края на дните си.”
8 Някои напускат “Есперанса” и се отправят към гр. Тера Рика,
9 където земята била по-плодородна, сред тях: семейство Генчеви,
10 Трифон Чернев, Иван Кичук, Васил Мурзен (вероятно Мурзин) и
11 Александър Стоянов.
12 Бащата на анкетирания се връща в гр. Можи дас Крузес и в
13 периода 1945 - 1949 г. работи като обущар. През 1949 г. анкетираният
14 отива войник, родителите му заминават за гр. Куата́, купуват парцел
15 хубава земя и остават там до 1953 г.
16 След казармата анкетираният се връща в “Есперанса”. Там се
17 запознава с бъдещата си съпруга – Мария Пипиляшкова, която
18 живеела в колонията “Сетента”, на 15 км от “Есперанса”. Двамата се
19 женят на 16 октомври 1951 г.
20 През 1953 г. родителите на анкетирания купуват къща в “Сао
21 Лукас”, квартал на Сао Пауло. През 1961 г. я продават и купуват
22 ферма в колонията “Конкордия” край гр. Ибипора́, щата Сао Пауло –
23 прекрасно място, което се намирало близо до кафеени плантации.
24 Остават там до 1965 г., после се връщат в Сао Пауло. Отново купуват
25 къща, този път в квартала “Вила Зелина”, населен с много славяни –
26 руснаци, българи, литовци, поляци, украинци и др. Там Иван и
27 Марина Константинови остават до края на живота си.
28 След сватбата в Куата́, Мария и Педро заминават за Сао Пауло. До
29 1970 г. той работи в обущарска работилница, после в магазин за
30 обувки. “По това време започнах да работя допълнително като
31 брокер на недвижими имоти. Видях, че бизнесът е добър, оставих
32 работата в магазина и през 1972 г. отворих със сина си – Карлос
59
 1 Роберто Константинов агенция за недвижими имоти, където работя
2 до днес.”
3 След 30 г. Педро Константинов се среща с приятеля си Жоао
4 Попов, адвокат в Сао Пауло. С много хубави чувства двамата си
5 спомнят детството в колонията “Есперанса”. Когато Педро отива там
6 среща друг свой приятел - Жорже Генчев, също адвокат. Двамата
7 посещават местата, където се намирали къщите на техните семейства.
8 Много развълнуван Жорже Генчев открива сред храстите печката, на
9 която готвела баба му.
10 Вкъщи всички говорят български и до днес “приготвяме вкусни
11 ястия от българската кухня: милина, банички, пача, “гушки”,
12 мариновани пиперки, кисели краставички, зеле, сельодка и др.
13 Анкетираният споделя, че не знае истинските причини, накарали
14 близките му да дойдат в Бразилия. “Навярно са били подложени на
15 големи гонения (не знаем защо) от режима в Бесарабия. На
16 кандидат-емигрантите обещавали, че ще заминат за Северна
17 Америка, но повечето се озовавали в Бразилия. Когато питахме
18 хора, емигрирали оттам, каква е истинската причина да дойдат тук,
19 повечето избягваха да дадат конкретен отговор.”
20 Анкетираният споменава също родителите на майка си –баба
21 Теодора и дядо Иван Грекови, родени през 1874 и 1872 г. Те идват в
22 Бразилия с трите си деца: Габриел*, роден 1907 г., Марина – 1909 г.
23 и Павел - 1917 г. Тръгват от Бесарабия на 19.12.1925 г., минават през
24 Букурещ, Виена. На 04.01.1926 г. пристигат в Италия и на
25 следващия ден отплават за Бразилия. Акостират в Сантос на
26 02.02.1926 г. В Бразилия работят на различни места, включително в
27 Брас Кубас – предградие на Можи дас Крузес. Там Иван Греков и
28 синът му Павел, който бил много деен и предприемчив младеж,
29 купуват малък камион за транспортни услуги.

*
Вероятно става дума за име, възприето в Бразилия – бел.пр.
60
 1 Майката на анкетирания – Марина Грекова, има двама братя –
2 Васил и Петър и сестра, която остава в Бесарабия.
3 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ КОНСТАНТИНОВИ
4 От CD/SNIMKI
5 115 – Педро и Мария Константинов със сина си Карлос Роберто, гр. Сао Пауло
6 От CD/RODOSLOVIA/Constantinovi
7 ФАМИЛИЯ КРАЛЧЕВИ (CRALCEV)
8 Анкетиран: СТЕПАН КРАЛЧЕВ, потомък на бесарабски
9 българи, бразилец, роден на 16.04.1935 г. в гр. Санто Анастасио, щата
10 Сао Пауло, пенсионер. Живее в родния си град със съпругата си
11 Ирене Себастиана Ферари.
12 Неговите баба и дядо – Василиса Иванова и Николау Кралчев,
13 родени съответно на 17.02.1886 г. и на 29.12.1886 г. в с. Главан, идват
14 в Бразилия със сина си Николау – баща на анкетирания.
15 “В Бесарабия трябвало за шест месеца да произведат
16 необходимата селскостопанска продукция и да я съхранят, за да се
17 изхранят през продължителната зима. Прибирали дори сламата, с
18 която хранели животните. Палели я също насред обора, за да се
19 топлят всички – хора и животни. Валяло толкова много, че снегът
20 затрупвал входната врата и се налагало да го изриват, за да си
21 проправят път навън. През 1925 г. хората негодували срещу
22 въведения закон за аграрната реформа, който увеличил броя на
23 безимотните селяни. Тогава започнало да се говори, че Бразилия
24 имала нужда от работна ръка за кафеените плантации. Появили се и
25 посредници, които съдействали за осъществяване на пътуването”.
26 Василиса и Николау Кралчеви оставят всичко - земя и дом и се
27 сбогуват с роднините, без да подозират, че се разделят завинаги.
28 Никой след тях не идва в Бразилия, нито получават вест от Бесарабия.
29 С още няколко семейства напускат с. Главан, качват се на влак и
30 заминават за Букурещ. Потеглят за Бразилия с парахода “Ролман”.
31 Пътуват заедно със семейство Димитрови. След няколко години

61
 1 тяхната дъщеря Теодора се омъжва за Николау Кралчев-младши.
2 “Носели 40 торби със сухар, за да има какво да ядат по пътя”.
3 2 месеца и 14 дни пътуват от деня на тръгването до пристигането в
4 Бразилия. Много хора се разболяват и умират, а морската бездна
5 поглъща телата им…
6 Семейство Кралчеви пристига в Рио де Жанейро на 23.04.1926 г. С
7 още няколко семейства заминават за имението “Палмерио”, област
8 Можиана. Настаняват ги в кирпичени къщи, там дори църквата била
9 направена от дървен плет, запълнен със слама и кал.
10 Цялото семейството се труди на кафеената плантация, работата се
11 наблюдавала от надзирател, а възнаграждение получавали за чувал
12 набрано кафе. Успяват да спестят пари и купуват малък парцел земя в
13 местността Лобиано, на 50 км от гр. Санто Анастасио. Последват ги и
14 други земляци и така събрани на едно място образуват колонията
15 “Нова Бесарабия”.
16 В тази колония сключват брак родителите на анкетирания –
17 Николау Кралчев – младши и Теодора Димитрова, но се наложило да
18 чакат свещеника доста време, защото идвал в колонията да венчава и
19 кръщава един-два пъти в годината.
20 Обработват земята за своя сметка, но продукцията трудно стига до
21 пазара, затова повечето земляци се преместват по-близо до града.
22 Така край Санто Анастасио основават колонията “Аврора”. В Санто
23 Анастасио още живеят потомци на фамилията Кралчеви. След време
24 много бесарабски българи от колонията “Нова Бесарабия” отиват в
25 Сао Пауло, заселват се предимно в квартала “Вила Алпина”.
26 От CD/SNIMKI
27 116 - Теодора и Николау Кралчев (син), родители на анкетирания. Колония Нова
28 Бесарабия, щата Сао Пауло – 1931 г.
29 117 – Николау Кралчев (син) – 11.12.1972
30 118 - Теодора и Стефан Димитрови, баба и дядо по майчина линия на анкетирания
31 119 – Николау Кралчев, дядо по бащина линия на анкетирания
32 120 – Степан Кралчев – 1995 г.
33 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯТА КРАЛЧЕВИ

62
 1 От CD/RODOSLOVIA/Cralcevi
2 ФАМИЛИЯ ДАМЯН (DAMIAN)
3 Анкетирана: АНА ДАМЯН ИВАНОВ, имигрантка, домакиня,
4 омъжена на Васил Иванов, живее в гр. Сао Каетано ду Сул, щата Сао
5 Пауло.
6 “Произхождам от семейство на бесарабски българи, родена съм на
7 20.10.1920 г. в с. Пандаклия, уезд Четатя Алба (Акерман), то се
8 намира близо до с. Кубей. Там живеехме с майка ми – Ана Якоб
9 Дамян, родена на 17.04.1898 г. в същото село. Тя остана вдовица.
10 След като се върна от фронта, мисля, че участва в Първата световна
11 война, с моя баща Антон Николов Дамян се случи голямо нещастие
12 – той се удави във водите на р. Днестър. Ходих на училище до 4-
13 ти клас, в моето семейство се изповядваше православната вяра. След
14 време мама се омъжи повторно за Андрей Димитров.
15 Румънското правителство поощряваше емиграцията сред
16 малцинствата, защото те се противопоставяха на неговото
17 управление. Затова позволяваше да се вихри фалшива пропаганда, а
18 нейните глашатаи обещаваха на емигрантите, че в Бразилия ще
19 получат безплатно земя. И ние бяхме въодушевени от тази
20 възможност, затова се качихме на парахода “Белведере” и
21 пристигнахме в Бразилия. В трета класа пътуваха много семейства,
22 включително гагаузи. Бях на 6 г. и си спомням, че хората на парахода
23 ми даваха разни лакомства. Нямам други спомени от това пътуване,
24 което приключи с пристигането ни в Рио де Жанейро.
25 Бях още малка, но и аз помагах в работата на полето, особено
26 когато пастрокът ми взе под аренда земя в околностите на гр.
27 Ка́ндидо Родригес, щата Сао Пауло, която впоследствие закупи.
28 Отглеждахме дини, трябваше да ги поливаме по два пъти на ден. Тази
29 тежка работа вършех аз, налагаше се да нося вода отдалеч.
30 През 1932 г. получихме известие, че имам право на обезщетение за
31 земята на баща ми, като негова единствена наследница. Моят пастрок
32 Андрей Димитров реши, че трябва да се върнем в Бесарабия, продаде
63
 1 земята и така събрахме пари за път. Но по това време в Сао Пауло
2 избухна Конституционалистката революция и не можахме да
3 заминем. Отидохме да живеем в “Ипиранга”, квартал на Сао Пауло.
4 Там се запознах с Васил Иванов, оженихме се, родиха ни се 4 деца:
5 Освалдо, Олга, Орландо и Сержио. Момчета завършиха право,
6 дъщеря ми филологически факултет. Орландо постъпи в
7 Гражданската полиция на щата Сао Пауло, в момента ръководи
8 полицейско управление в столицата Сао Пауло.
9 През 1970 г. моята майка Ана Димитрова посети родното си място,
10 сега част от Украйна.
11 Аз съм последната издънка на фамилията Дамян, защото баща ми
12 нямаше други роднини. Моите деца владеят говоримо български език
13 и проявяват желание да го научат още по-добре. Продължаваме да
14 поддържаме българските кулинарни традиции. В нашата къща много
15 обичаме баница, милина, пача и гушки.
16 Бях малко дете, когато напуснах Бесарабия, през целия си живот
17 се трудих, отгледах и изучих децата си. Моят съпруг Васил Иванов,
18 вече покойник, се считаше за бразилец. Въпреки преживените
19 тежки моменти и аз смятам, че моят дом е тук, в Бразилия.”
20 РОДОСЛОВНО ДЪPВО НА ФАМИЛИЯ ДАМЯН
21 От CD/RODOSLOVIA/Damian
22 ФАМИЛИЯ ДЕМИТРО (DEMITRÓ, DEMETRÓ)
23 Анкетиран: ДЕМИТРЕ ДЕМИТРО, потомък на бесарабски
24 българи, роден на 09.03.1929 г. в гр. Рио де Жанейро, автомонтьор,
25 женен за Анжелина Дуарте. Живеят в Брас Кубас – предградие на
26 Можи дас Крузес, щата Сао Пауло.
27 Родителите на анкетирания – Георги и Акилина Демитро тръгват
28 за Бразилия с четирите си деца: Акилина, родена в Бесарабия; Петру,
29 роден през 1925 г., който умира на парахода; Роза – родена в края на
30 1926 г. в Брас Кубас, и анкетирания Демитре.
31 В Бразилия Георги работи като дърводелец на строежа на жп
32 линията Петро́порис – Рио де Жанейро. По-късно купува малък
64
 1 камион, с който осигурява прехраната на семейството. Умира през
2 1930 г. в Брас Кубас.
3 След време майката на анкетирания се омъжва за Георги Таукчи,
4 от когото ражда още четири деца: Мария, Наталина, Педро и Арлете.
5 Голямата дъщеря на семейство Демитро - Акилина, наричана още
6 Аделина, се омъжва за Рамон Мартинс и както посочва в интервю за
7 вестник “Диарио де Можи”, идва шестгодишна в Бразилия, “тогава
8 едрите земевладелци наемаха много имигранти, които да обработват
9 кафеените плантации след отмяната на робството. Така с труда си и
10 те допринесоха за развитието на страната. Те пристигаха в
11 пристанището на Сантос, там ги чакаха земевладелците, за да ги
12 откарат в именията”. Семейството на дона Аделина отива в имение
13 край гр. Сантос, но не остава задълго там. По нейните думи
14 плантаторите се държали грубо с имигрантите, малтретирали ги, не
15 зачитали труда им, отнасяли се с тях като с роби. Тя още си спомня
16 нощта, когато с още три семейства бягат от имението. Решават се на
17 тази стъпка, защото един от надзирателите нанася побой на братовчед
18 й. “Цяла нощ вървяхме пеша, докато стигнем до гарата. После се
19 скитахме като цигани, баща ми работеше на различни места,
20 предимно в строителството”.
21 През 1933 г., когато Аделина е на 11 г., пристигат в Таисупеба, там
22 се строял водопроводът “Рио Кларо”. В това тихо градче, останало
23 почти непроменено до днес, дона Аделина се омъжва и ражда
24 деветте си деца. Целият й живот преминава там, но тя дори не си
25 помисля да живее на друго място. Сега тази симпатична възрастна
26 госпожа живее с децата си - трима от синовете й са собственици на
27 единствената пекарна в района. Дона Аделина продължава да следи
28 развитието на града, създаден от потомци на имигранти и преселници
29 от други места, които взимат присърце съдбата му и полагат усилия
30 за неговото съграждане.18
18
Част от интервюто за в-к “Диарио де Можи”, озаглавено “Историята на Акилина”, публикувано през
2002 г.
65
 1 Втората дъщеря на семейство Демитро – Роза, се омъжва за
2 Себастиао Пирес де Агиар, но животът й е твърде кратък. Умира на
3 33 г. и оставя две деца сираци.
4 Като малък анкетираният Демитре Демитро се мести с родителите
5 си от град на град – Рио де Жанейро, Можи дас Крузес, Капела ду
6 Рибейрао, днес Таисопеба, и накрая Брас Кубас. Там се захваща с
7 автомонтьорство и 25 години работи във фирми за коли под наем в
8 гр. Можи дас Крузес и още 7 г. в гр. Сузано, щата Сао Пауло. След
9 това продава в магазин за авточасти, където се пенсионира.
10 Женен е за Анжелина Дуарте, родена на 01.02.1934 г. в Можи дас
11 Крузес, имат три деца.
12 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ДЕМИТРО
13 От CD/RODOSLOVIA/Demitro
14 ФАМИЛИЯ ДЕМИРОВИ (DEMIROV, DEMEROV)
15 Анкетиран: ВАСИЛЕ ДЕМЕРОВ, потомък на имигранти,
16 бразилец, роден на 12.08.1932 г. в колония “Варна”, близо до гр.
17 Санто Анастасио, щата Сао Пауло. Женен за Лусила Мартин,
18 живеят в гр. Сао Пауло.
19 Предците на анкетирания са от село край гр. Варна. По онова
20 време прадядо му Васил откликва на призива на Русия, която
21 искала да привлече нови заселници в Бесарабия. Така
22 представители на различни националности, сред които германци,
23 унгарци, поляци, гагаузи и преди всичко българи, се отправят към
24 тази руска провинция с благоприятни условия за селскостопанска
25 дейност. Изселниците от България се придвижват с параход до
26 Одеса, оттам стигат до Болград.
27 Прадядото на анкетирания Васил Демиров отива в Бесарабия
28 през втората половина на ХІХ в. и получава много земя край с.
29 Хасан Батър. Животът там не бил лек, през суровите зими Иван -
30 бащата на анкетирания, и братята му ставали в 4 ч. да разриват
31 натрупалия се сняг, за да стигнат до обора и нахранят животните.

66
 1 Ако го оставели да се вледени, достъпът ставал още по-труден и
2 животните можели да измрат от глад.
3 От Хасан Батър ходели с каруци на пазар до Измаил. През зимата
4 френски търговци∗ идвали да купуват вино. От тях се научили как
5 да използват каруците като шейни. Френските каруци имали
6 плъзгачи, а колелата се монтирали така, че да могат да се
7 прибират. По този начин каруците се превръщали в шейни, теглени
8 от коне, които направо “летели” по заледените корита на реките,
9 като не се налагало да ги заобикалят или да търсят мостове. Така
10 стигали до Одеса, където имало повече и по-разнообразни стоки.
11 Семейство Демирови е със сравнително добро материалното
12 състояние. През 1912 г. Иван Демиров – баща на анкетирания,
13 отбива военна служба в руската армия и участва в Първата световна
14 война. Като кавалерийски ефрейтор е ранен и лично удостоен с два
15 ордена за храброст от цар Николай, който посещава лазарета.
16 Заради това през 1917 г. болшевиките го обявяват за
17 контрареволюционер. Раните му се оказват тежки, едната получава
18 от куршум в коляното, другата при опит да се предпази от щика на
19 германски войник, който му нанася силен удар в лявата
20 подмишница. Иван се бие в редиците на няколко батальона и с
21 болка установява колко малко от бойните му другари се завръщат у
22 дома. В тази война Русия търпи големи загуби.
23 Иван и братята му се занимават основно с винопроизводство.
24 След края на войната дядото на анкетирания умира, а с отнемането
25 на земята от румънската власт семейството започва да изпитва
26 сериозни затруднения. Спират да засаждат лозя, да произвеждат
27 вино, изкупувано от френските търговци, бъчвите в избите
28 пресъхват. Наред с икономическите проблеми правителството
29 ______________
30 ∗
По-вероятно е да става дума за немски или швейцарски търговци от колонии, съседни на
31 българските села. От тях българите са придобивали технически умения, стабдявали се също и със
32 стопански инвентар - бел.пр.
33
67
 1
2
3 принуждава заселниците да унищожават документите си за
4 произход и да приемат румънско гражданство.
5 Властта направо издевателства над бесарабското население –
6 непрекъснато увеличава данъците, броят дори прозорците на
7 къщите. При три облагат стопаните с двойно по-голям данък,
8 отколкото онези, които имат по два прозореца. Плащат данъка в
9 натура, обикновено с няколко чувала жито.
10 Животът става все по-труден, тогава учителят Илия Ганев, който
11 знаел малко испански, успява да издири информация за Америка и
12 вдъхва надежда у хората, че там ще получат шанс за нов живот.
13 Родителите на анкетирания - Иван Демиров и Мария Демирова, по
14 баща Димитрова19, чийто род е от същото село, решават да
15 емигрират с двете си деца - Иван на 10 г. и Александра на 2 г.
16 Когато тръгват, Мария е бременна и на бразилска земя ражда
17 дъщеря си Мария.
18 С други бесарабски българи, сред които семейство Желязкови,
19 Демирови заминават за Букурещ. Там получават нужните
20 документи и напускат страната. Стигат с влак до пристанище и се
21 качват на параход с още емигранти, сред които чехи и поляци. С
22 групата пътува и Илия Ганев, когото всички възприемат като свой
23 водач.
24 Липсват документи, които да посочват годината на
25 пристигането им в Бразилия. Предполага се, че слизат на
26 пристанището в Сантос през 1925 г., макар че повечето бесарабски
27 българи идват в началото на 1926 г.
28 Бащата на анкетирания имал долари, семейството искало да
29 замине за САЩ, но само Бразилия давала свободно визи. Първите
30 впечатления на бразилска земя били крайно обезнадеждаващи,
19
Мария Димитрова е сестра на Матрона Кънчева, съпруга на Стефан Михайлов Кънчев (автор на
книгата “Странната идея на един момък”). Матрона умира в колонията “”Варна”.
68
 1 затова още на пристанището Иван и Мария Демирови решават да се
2 върнат в Бесарабия. Тогава един митнически служител предлага да
3 уреди документите до 30 дни, при условие че заплатят
4 предварително за услугата. Иван се съгласява и плаща поисканата
5 сума. Приютяват се в някакъв склад на пристанището при крайно
6 мизерни условия. На всичкото отгоре гладуват, защото не знаели
7 езика и не можели да попитат как да си приготвят нещо за ядене от
8 напълно непознатите им местни продукти.
9 Междувременно Илия Ганев и останалите имигранти заминават
10 за имението “Перобас”, област Рибейрао Прето.
11 Уговореният срок изтича, но бразилският чиновник не се
12 появява. Иван отива в полицията и тогава разбира, че подобни
13 измами били често явление. Заминава за Сао Пауло и започва
14 работа в щатската ВиК, която осигурява и подслон на семейството.
15 Много имигранти се трудят по онова време на водопровода “Рио
16 Кларо”: мъжете и жените товарели на каруци изкопаната пръст, а
17 децата, сред които и десетгодишният брат на анкетирания, хващали
18 магаретата за юларя и извозвали пръстта. За всяка каруца
19 получавали бележка, като възнаграждението в края на деня се
20 определяло от техния брой. След завършване на обекта, Иван
21 безуспешно търси нова работа. Тогава по препоръка на Илия Ганев
22 заминава при другите имигранти в имението “Перобас”. Той му
23 казал, че “хората там работят и ги хранят, още не са им платили, но
24 и това ще стане.” Семейство Демирови остава една година в
25 имението. Майката на анкетирания си спомня, че отделяли от
26 залъка си, за да спестяват. Хранели се предимно с мамалига∗,
27 заливана с гъст сос, наричали го “каша”, приготвен от много
28 брашно и малко лук, или с яхния, която е по-рядка, и се прави от
29 брашно, олио и много лук. Спомня си, че брат му Иван обичал да
30 пее песента “Каша, топла каша”.

∗
качамак – бел.пр.
69
 1 Работата в плантацията се ръководела от надзирател, а
2 въоръжена охрана наблюдавала денонощно имигрантите и следяла
3 за реда в имението.
4 Към края на третата година от престоя в “Перобас” Илия Ганев
5 научава, че в района на гр. Санто Анастасио, щата Сао Пауло, се
6 продава земя, собственост на полковник Гуларт. Той препоръчва на
7 земляците да се възползват от тази възможност и със спестените
8 пари да купят от предлаганите парцели. Хората имали желание да
9 опитат късмета си на друго място, затова поискали от надзирателя
10 да си уредят сметките. С огромна изненада обаче научават, че са
11 длъжници на магазина заради получаваната храна и не могат да
12 напуснат имението. Безрезултатни остават протестите, молбите, не
13 се трогват и от плача на жените. Накрая надзирателят
14 “великодушно” решава да им помогне, правейки се на “добряк”:
15 “Господарят няма да остане тази нощ в имението. Вие сте добри
16 хора, но тук ви очаква само робски труд. Ще се опитам да отклоня
17 вниманието на охраната, а вие бягайте.”
18 Така начело с Илия Ганев имигрантите напускат имението и
19 потъват в тъмнината на нощта. С багаж и деца изминават близо 80-
20 километровото разстояние до гр. Рибейрао Прето, после с влак
21 стигат до гр. Санто Анастасио. Оттам по тясна пътека през гората се
22 придвижват до земите на инж. Гуларт.
23 Иван Демиров имал още скътани долари и пръв купува в брой 32
24 алкейре земя, макар че парцелите били разделени по 5 алкейре
25 всеки. Другите семейства купуват според възможностите си, едни
26 на изплащане, други се договарят за отсрочка в изплащането на
27 дълга. Така, събрани на едно място, земляците създават колония,
28 която наричат “Варна”.
29 На своя земя, близо до р. Фейтисейро, Иван построява малка
30 къща със сламен покрив. Наблизо обаче живеел някакъв странник,
31 когото смятали за магьосник, освен това около къщата имало много

70
 1 змии, затова изгражда друга, по-близо до току-що прокараната от
2 заселниците улица.
3 Анкетираният Василе Демиров се ражда в тази къща през 1932
4 г. по време на Конституционалистката революция, насочена срещу
5 президента Жетулио Варгас. Тогава войскови части на
6 бунтовниците се настаняват в колония “Варна”, по-точно в земите на
7 Иван Демиров. Той им предоставя сламената къща, която те
8 използват за кухня, а край реката разполагат палатков лагер.
9 Въстаниците заемат позиции по тези места, защото смятали, че
10 федералните сили могат да навлязат в щата Сао Пауло именно оттам.
11 Но предположенията им излизат погрешни. Въпреки че трябвало да
12 преминат обширна гориста местност, федералистите нахлуват в Сао
13 Пауло през щата Парана́, откъм гр. Итапева. Благодарение на този
14 стратегически ход привържениците на Жетулио Варгас победоносно
15 влизат в столицата на щата.
16 Бунтовниците остават на позиции повече от предвиденото и
17 провизиите им привършват. Иван Демиров им дава няколко телета,
18 защото не заел португалски и се страхувал от войниците с пушки –
19 същите, с които и той воювал в Първата световна война...
20 Всички, които купуват земя, се трудят от сутрин до вечер, за да
21 разчистят буйната тропическа растителност. За храна разполагали
22 единствено с брашно и папая, която растяла наоколо. Често се
23 случвало да се изгубят сред пущинаците и да прекарат нощта под
24 открито небе.
25 Демирови произвеждат фасул, ориз, памук и дини, които
26 достигали огромни размери. Отглеждат и крави, които давали 12
27 гюма по 50 литра мляко на ден. Оставяли ги край пътя, оттам с
28 камион ги откарвали до изкупвателния пункт. Край реката пък
29 развъждат прасета, които се плодяли до такава степен, че колели по
30 две на седмица, за да хранят работниците, които обработвали
31 земите им. След време Иван Демиров купува още 72 алкейре земя, в

71
 1 това число прекрасна овощна градина, собственост на германец,
2 който се грижел за охраната на огромното имение.
3 Първородният син на семейството - Иван Демиров-младши,
4 умира след операция на 31 г. Той бил изкусен цигулар и често
5 свирел на църковните служби.
6 Анкетираният си спомня с вълнение за Илия Ганев, когото
7 всички много уважавали заради съпричастността към проблемите
8 на земляците и готовността да им помага, напътства и защитава.
9 Иван Димитров остава вдовец. С ясен ум, в добро здраве и верен
10 на Православната църква, той доживя до 93–годишна възраст.
11 От CD/SNIMKI
12 122 – Най-големият син на сем. Демирови – Иван. Колония “Варна”, щата Сао Пауло
13 – 1930 г.
14 121 – Матрона Кънчева (сестра на Мария), Мария и Иван Демирови и дъщерите им
15 Таня и Александра. Колония “Варна”, щата Сао Пауло – 40-те години (ХХ в.)
16 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ДЕМИРОВИ
17 От CD/RODOSLOVIA/Demirovi
18 ФАМИЛИЯ ДИМИТРОВИ (DIMITROF, DIMITROFF)
19 Анкетирана: ЕЛЕНА ДИМИТРОВ, дъщеря на имигранти,
20 бразилка, родена на 17.09.1947 г. в гр. Санто Анастасио, щата Сао
21 Пауло. Работи в общински приют за деца, католичка, живее в гр. Сао
22 Пауло.
23 Теодора Стоянова и Стефан Димитров – баба и дядо на
24 анкетираната, родом от Хасан Батър, тръгват за Бразилия с четирите
25 си деца: Димитър (баща на Елена, роден на 26.07.1911 г. в Хасан
26 Батър), Дона, Теодора и Ана. В Бразилия се раждат още четири
27 деца: Жоао, Елена, Мария и Фредерико. Причината да емигрират
28 била “войната”. Качват се на парахода “Сиера Морена” и на
29 09.05.1926 г. акостират в пристанището на Рио де Жанейро. След
30 престой в пансиона за имигранти в Сао Пауло, заминават за
31 кафеена плантация, където се труди цялото семейство. Така
32 спестяват пари и дядото на анкетираната купува земя в колонията
33 “Лабиано” край гр. Санто Анастасио, щата Сао Пауло. Там на
72
 1 19.05.1934 г. синът Деметрио Димитров сключва брак със Стефания
2 Волкова. Раждат им се осем деца: Мария, Естевао, Николау, Жоао,
3 Педро, Валдемар Елена и Деметрио.
4 Стефан Димитров разделя закупената земя със сина си и
5 омъжената си дъщеря Дона. Обработват я известно време,
6 впоследствие се преместват в колонията “Аурора”, община Санто
7 Анастасио. След няколко години дядо Стефан продава земята си и
8 отива в Сао Пауло, с парите купува няколко къщи.
9 През 1953 г. семейството на анкетираната се установява в Сао
10 Пауло, баща й купува къща в квартала “Вила Зелина”. Връща се в
11 колонията да прибере и продаде реколтата, след което продава
12 земята. Деметрио искал децата му да учат, а не да се занимават със
13 земеделие. В Сао Пауло работи във фабрика за ципове, една от
14 дъщерите му в тъкачна фабрика, по-малките ходели на училище.
15 През деня и те си намирали някаква работа, за да подпомагат
16 семейния бюджет, а вечер подготвяли уроците.
17 Анкетираната завършва средно образование, когато братята и
18 сестрите й вече били задомени. Не успява да продължи
19 образованието си, защото баща й Деметрио умира едва на 62 г.
20 Омъжва се, но бракът й не просъществува дълго, развежда се през
21 1987 г. Работи като готвачка в общински приют и сама отглежда
22 двете си деца – Гильерме Димитров да Силва и Енрике Димитров
23 да Силва∗. В Санто Анастасио остава братовчед й Степан Кралчев,
24 който до ден днешен се занимава с производство на тревен чим **.
25 Спомня си за някои ястия, приготвяни от майка й, като милина,
26 пача и пирожки.
27 От CD/SNIMKI
28 125 – Семейство Димитрови. Отляво надясно: Елена, Теодора, Жоао, Стефан и Анна.
29 Отпред Мария и Фредерико
30 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ДИМИТРОВИ

∗
В Бразилия след собствено име следва фамилията на майката, след това на бащата. Омъжената жена
запазва бащината фамилия и прибавя тази на съпруга – бел.пр.
**
Парче земя с израсла трева, което се използва за покриване на различни площи – бел.пр.
73
 1 От CD/RODOSLOVIA/Dimitrovi
2 ФАМИЛИЯ ДИМОВИ (DIMOV, DIMOF)
3 Анкетиран: ЮЛИЯН (ЖУЛИО) ДИМОВ, имигрант, роден на
4 26.10.1911 г. в с. Валя-Пержей, Бесарабия, пенсионер, женен за Анна
5 Стоянова, живеят в гр. Сао Кайтано ду Сул, щата Сао Пауло.
6 Животът на семейство Димови в с. Валя-Пержей бил труден,
7 нямало работа за мъжете, затова се препитавали със земеделие.
8 Притежавали 4-5 алкейре земя,* сеели жито, ечемик, ръж, отглеждали
9 овце. С половината от реколтата се изхранвали, останалото продавали
10 всеки четвъртък на пазара в Чадър Лунга. Румънските данъчни
11 служители внимателно наблюдавали сделките и не пропускали да
12 съберат съответния данък-продажба.
13 Васил Димов имал двама сина: Иван и Николай. Иван, роден на
14 14.03.1885 г., се жени през 1907 г. за Матрона Пулева. До ден днешен
15 наследниците им в Бразилия пазят като семейна реликва чифт чорапи,
16 изплетени от Матрона за нейния годеник Иван.
17 Другият син на Васил Димов - Николай също семеен, умира
18 твърде млад, жена му също. Децата им - Олга на 12 г. и Володя на 7 г.
19 остават в Бесарабия, за тях се грижат близки приятели на
20 семейството. В семейната къща продължават да живеят братовчеди
21 на Иван Димов, с които той разменя кореспонденция през годините.
22 Както други семейства, така и Димови откликват на рекламната
23 кампания, която набирала кандидат-емигранти за Бразилия. Иван и
24 Матрона оставят земята си на роднини и след уточняване на
25 условията по пътуването, решават да емигрират в Бразилия. По това
26 време Иван Димов е на 41 г., жена му на 39 г. Тръгват с децата си:
27 Мария на 19 г., Ирина на 16, Юлиян на 14 и Ана на 7 г.
28 Напускат дома си на 27.02.1926 г. в 4 ч. сутринта при невероятен
29 студ от 35˚ под нулата. Докато се придвижват с каруца до Чадър
30 Лунга, снегът не преставал да вали. С тях тръгват и други семейства,

*
около 12 хектара – бел.пр.
74
 1 сред които сем. Милошеви, всички решени да опитат късмета си в
2 Бразилия. С влак придвижват до Букурещ, после продължават през
3 Унгария, Германия и накрая стигат до Амстердам. Там се качват на
4 товарен параход, който взимал и пътници. В един дъждовен следобед,
5 той напуска пристанището, теглен от два влекача, които трябвало да
6 го изведат в открито море. Към два часа през нощта пасажерите се
7 събуждат от “силно разклащане, последвано от сигнал за тревога.
8 Хората изпаднаха в паника, едни крещяха, че това е краят, други се
9 молеха за спасение. Оказа се, че въжето на един от влекачите се беше
10 откачило, за радост без фатални последици. На парахода ни хранеха
11 добре, лекар се грижеше за болните, сред които имаше не малко деца,
12 заболели от рубеола и варицела”.
13 Групата бесарабски българи, взета на борда на товарния параход,
14 разнообразявала пътуването като наблюдавала невероятния
15 спектакъл, устройван от огромните китове, които се появявали от
16 време на време. Когато стига до бреговете на Бразилия, параходът
17 прави кратък престой в гр. Натал, щата Рио Гранде ду Норте. Цялото
18 пътуване до акостирането му в Рио де Жанейро продължава 19 дни.
19 Имигрантите престояват седмица на Иля дас Флорес и още десет
20 дни в пансиона на гр. Сао Пауло. Там също остават доволни от
21 храната, сервирали я на големи маси, а дали е имало лекар, така и не
22 разбират.
23 От Сао Пауло заминават за имението “Пимента”, което се
24 намирало между градовете Сао Роке и Кабреу́ва. Там нямало нито
25 църква, нито училище, настаняват ги в кирпичени къщи със сламени
26 покриви. Още с пристигането в едно от семействата умира дете.
27 Всички се събират на бдение, съкрушени от голямото нещастие. Ден
28 след погребението управата на имението ги кара да се върнат на
29 работа. Това провокира голяма разправия, последвана от спречкване,
30 при което Васил Димов - дядо на анкетирания, пада, удря си главата и
31 губи съзнание, въпреки това лекар не идва. Възмутени от проявеното
32 безразличие, имигрантите единодушно взимат решение да напуснат
75
 1 имението. Така те се връщат в пансиона в Сао Пауло, където след 3-4
2 дни избухва още един бунт на недоволство, предизвикан от явни
3 доказателства за лошо отношение към имигрантите в плантациите.
4 След намесата на полицейски части, голяма част от разбунтувалите са
5 откарани на Иля дус Поркос. Ден след инцидента семейство Димови
6 заминава за гр. Сао Каетано ду Сул, където италианското семейство
7 Кастелоти държало пансион за временно настаняване на имигранти.
8 Иван Димов наема една стая, в която всички живеят в продължение
9 на осем месеца. През това време анкетираният работи във фабриката
10 “Алиберти”. 14-годишен разтоварва камиони с кокосови орехи –
11 суровина за производство на копчета. Баща му намира работа в Сао
12 Пауло във фабрика за производство на олио. “Тогава Сао Каетано ду
13 Сул не беше устроен, повечето улици не бяха павирани. Не знаехме
14 езика и трудно общувахме с местните хора”, споделя Юлиян
15 Димов. 20 Със спестените пари Иван Димов купува терен – 10 на 32 м,
16 на бул. “Роберто Симонсен”, днес в центъра на града.
17 През 1927 г. с още 20 имигрантски семейства Димови купуват земя
18 от свещеник в колонията “Параизо”, на 7 км от гр. Жакареи́, щата Сао
19 Пауло. На следващата година изненадващо получават известие да
20 напуснат земята. Оказало се, че тя била дарение и свещеникът нямал
21 право да я продава. Заминават за селището Ребоусас край гр. Нова
22 Одеса и взимат под аренда земя, собственост на руския имигрант
23 Йосиф Макаренко. Отглеждат памук, царевица, боб и ориз. Почвата
24 се оказва неплодородна и на следващата година се местят в имението
25 на латвийския имигрант Едуард Летман, също край Нова Одеса,
26 където отново взимат земя под аренда. Остават там до 1937 г. През
27 това време, на 26 април 1936 г., Юлиян Димов и Анна Стоянова
28 сключват брак в гр. Сао Пауло. С приятеля си Емил Стайков Юлиян
29 взима под аренда “100 алкейре земя, за които плащахме по 25 рейс на

20
Jocimar Sperate. A Búlgária também conta história. São Caetano do Sul: Revista Raízes, de dezembro de
1992,с. 11.

76
 1 месец21. Разделихме земята на три части, построихме кирпичени
2 къщи и се настанихме: аз и Анна, сестра ми22 с мъжа си Михаил
3 Иванов и моят приятел Емил Стайков.” Обработват земята една
4 година, но Юлиян се разболява и се връща в гр. Сао Каетано ду Сул с
5 намерение да построи къща на закупения терен. Тя става готова през
6 1941 г., дотогава живеят под наем на ул. “Майор Карло дел Прете”.
7 Юлиян работи в керамичната фабрика на града. Къщата имала стая,
8 хол, кухня и помещение за магазин. За този скромен дом купува
9 бракувани дървени каси от фабриката на “Дженерал Моторс” и сам
10 измайсторява непретенциозни мебели за хола.
11 По това време умира дядо Васил.
12 През 1947 г. Юлиян взима заем от 6 хил. реала и подхваща
13 търговия. Първо продава банани, после става един от първите, които
14 започват да предлагат охладените продукти на фирмата “Суифт”, с
15 жена си ставали в ранни зори и работели по 18 часа на ден.
16 В периода 1980-1990 г. имигрантите продължават да поддържат
17 връзка помежду си, често пъти се събират по различни поводи и
18 празненства, организирани от семейство Вера и Константин Терзи в
19 салона на Православната Църква в квартала “Вила Зелина” на Сао
20 Пауло.
21 През 1976 г., след 50 г., Анна и Юлиян Димови посещават родните
22 си села Нова Ларга и Валя-Пержей. Остават няколко месеца в
23 Бесарабия, топло посрещнати от приятели и роднини. На трогателна
24 среща със съученици, дона Анна си спомня детството, школските
25 години, дори пакостите, които вършели тогава.
26 Връщат се с много подаръци, някои от които само човек, откъснал
27 се от родната земя, може да оцени: ароматен компот от круши,
28 буренце с вино, паунови пера... Да не говорим за новините, които
29 събират много хора в дома им.

21
Възможна е грешка при посочване на сумата.
22
Става дума за Ирина Димова.
77
 1 След посещението в Бесарабия, Анна и Юлиян Димови си дават
2 сметка, че имигрантите в Бразилия се радват на много по-голямо
3 благополучие и свобода да градят живота си, отколкото техните
4 близки, останали по родните места. Разбират, че наистина са имали
5 “шанс да се възползват от предлаганите възможности и да се
6 реализират успешно”. През 1926 г. хората в Бесарабия били бедни и
7 водели нелек живот, който след 50 г. не изглеждал много променен.
8 Анна и Юлиян Димови придобиват бразилско гражданство по
9 натурализация. За тях Бесарабия остава далечен спомен. При
10 посещението си там, наистина усещат със сърцето си, че това е
11 тяхната родина, “но дълбоко в себе си знаех, че скоро ще се върна в
12 Бразилия и в моя град Сао Каетано ду Сул” 23.
13 В дома на Юлиян Димов често идват неговите приятели земляци:
14 пастор Георги Петренко и съпругата му, семействата Журовски,
15 Ковачи, Узун, Терзи, Грекови, Атанасови, Попови, Стоянови, Маруся
16 Кара, Катарина Паслар и много други.
17 Анкетираният говори и пише на български, още трима души от
18 семейство разбират добре езика на предците си. При различни поводи
19 Юлиян Димов споделя: “Всеки ден трябва да благодарим на нашите
20 родители, дръзнали да поемат по пътя на емиграцията”.
21 Анна Димова, по баща Стоянова24, родена на 12.03.1916 г. в с.
22 Ларга, също участва в анкетата. Тя разказа, че в началното училище,
23 макар и в различни класове, учи с Анна Димитрова, по мъж
24 Косикова 25, (майка на автора), която идва в селото от Тараклия. Анна
25 Димова е на 10 г., когато семейството й тръгва за Бразилия. От Ларга
26 стигат с каруци до Кагул, продължават с влак до Букурещ, оттам за
27 Генуа. Пристигат в Сантос на 12 март 1926 г. и се отправят към
28 пансиона за имигранти в гр. Сао Пауло. Според Анна остават там

23
Jocimar Sperate. A Búlgária também conta história. São Caetano do Sul: Revista Raízes, de dezembro de
1992, р. 12.

24
Виж фамилия Стоянови (1).
25
Виж фамилия Виж фамилия Димитрови(1) и Косикови (1).
78
 1 месеци, след това заминават за имението “Перо ́бас” в района на гр.
2 Орландия, по-точно в предградието “Моро Агудо”, днес община.
3 Работят там близо две години, като получават възнаграждението за
4 труда си в натура – нужните продукти за изхранване на семейството.
5 Разполагайки единствено с парите, които дядо й носел от Бесарабия,
6 напускат имението и отиват в Сао Пауло по покана на Димитър
7 Стоянов, племенник на Иван Димитров Стоянов – баща на Анна.
8 Димитър ги настанява в къща с двор на ул. “Жоакин Флориано”.
9 Остават там, докато баща й купува парцел и построява къща на ул.
10 “Амаури́” - сега близо до търговския център “Игуатеми́”. В нея
11 Иван Димитров Стоянов остава до края на дните си.
12 От CD/SNIMKI
13 126 – Паспорт на Йоан Димов. Букурещ – 28.01.1926 г.
14 127 - Паспорт на Васил Димов. Букурещ – 25.01.1926 г.
15 128 – Васил Димов
16 129 - Паспортна снимка на семейство Димови: Йоан, Матрона и децата им:
17 Мария и Ирина (прави), Ана и Юлиян.
18 130 – Сватбата на Анна Стоянова и Юлиян (Жулио) Димов. Нова Одеса, щата Сао
19 Пауло – 26.04.1936 г.
20 131 – Анна Димова, по баща Стоянова
21 132 – Трудова регистрация в полицията на Йоан Димов. Сао Бернардо ду Кампо, щата
22 Сао Пауло – 23.04.1928 г.
23 133 – семейство Димови
24 134 - Георги Узун и Юлиян Димов, началото на 30-те години на ХХ в.
25 135 – Йоан Димов идва в Бразилия 41-годишен със семейството си и 72-годишния си
26 баща Васил Димов.
27 136 – Младоженците Ирина Димова и Михаил Иванов с Мария Димова и нейния
28 съпруг Захари Теупес, Юлиян и Ана – 1928 г.
29 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ДИМОВИ
30 От CD/RODOSLOVIA/Dimovi
31 ФАМИЛИЯ ДОНЧЕВИ (DONCEV, DONCHEFF)
32 Анкетиран: СЕРЖИО ДОНЧЕВ КЛАРО, потомък на имигранти,
33 бразилец, 46-годишен, адвокат, семеен, живее в гр. Можи дас Крузес,
34 щата Сао Пауло.

79
 1 Мария Дончева – майка на анкетирания, е родена на 18.10.1919 г. в
2 с. Ново Троян. Учи до 4-ти клас, католичка. В Бразилия се омъжва за
3 Бенедито Кларо, има две деца. Работи в търговията, понастоящем
4 пенсионерка.
5 Нейни родители са Димитър Дончев и Мария Николаева. Родители
6 на Димитър са Иван и Зиновия Дончеви. Иван е роден на 21.10.1890 г.
7 в с. Чийший, а Зиновия - дъщеря на Михаил и Мария Николаеви, на
8 03.05.1898 г. в Ново Троян. Димитър и Мария сключват църковен
9 брак на 14.01.1918 г., живеят в Ново Троян, занимават се със
10 земеделие. Към емиграция ги тласка “настъплението на
11 комунистическата революция. През Първата световна война дядо
12 Димитър е мобилизиран и служи в Баку”.
13 Димитър и Мария научават, че в Бразилия приемат имигранти без
14 ограничения и условия. Решават да заминат, продават на добра цена
15 имота си и потеглят с четирите си деца – Мария и Зиновия, на седем
16 и пет години, и още невръстните Иван и Георги. Напускат Ново
17 Троян и се отправят към Генуа, там се качват на парахода “Байерн”.
18 Сред пасажерите имало много емигрантски семейства от различни
19 националности. Мария - майка на анкетирания, разказвала случки от
20 пътуването, които винаги й напомняли за преживените мъки и
21 тревоги. Веднъж, когато се хранели, майка й без да иска заляла с
22 вряща храна малката Зиновия. На парахода нямало лекарства против
23 изгаряния, затова майка й наложила раната с жълтък, за да облекчи
24 парещата болка.
25 Пристигат в пристанището на Сантос на 27.03.1926 г. Известно
26 време остават “под карантина” в пансион за имигранти при
27 елементарни условия за живот. След това ги пращат в кафеена
28 плантация около Сантос, като за работата “получавали единствено
29 храна и подслон”. Училище и църква нямало. След изтичане на
30 договора, заминават за Сао Пауло. Там научават, че търсели
31 работници за водопровода “Рио Кларо”, който се строял край гр.
32 Можи дас Крузес. В продължение на 4 г. дядо Димитър работи като
80
 1 механик на втора и трета отсечка от трасето. След време се
2 установява в Можи дас Крузес и отваря магазин в центъра на града,
3 който нарича “Сао Деметрио”∗. В него продавал мебели, конфекция,
4 трикотаж, обувки.
5 В Бразилия Димитър и Мария губят невръстните Иван и Георги,
6 които умират от тропически болести. Впоследствие се сдобиват с още
7 три: Теодора, Елена и Жоао. През годините те се стремят да запазят
8 родния език. Макар и с оскъдни познания анкетираният може да чете
9 и пише. Неговият син проявява голям интерес и желание да научи
10 български език.
11 Роднини на семейство Дончеви живеят в различни градове на
12 САЩ, Канада и Европа. Анкетираният споменава и други бесарабски
13 българи, които се установяват в Можи дас Крузес, като: Константин
14 Сибов, Иван Косиков, Иван Теодоров, Иван Молисов, Васил Иванов,
15 Панталеймон Трандафилов, Андрей Бобуш, фамилиите Дюлгер и
16 Димитрови.
17 От CD/SNIMKI
18 137 – Семейство Дончеви
19 138 – Мария и Димитър Дончеви, гр. Можи дас Крузес, щата Сао Пауло
20 139 – Жоао Дончефф, гр. Можи дас Крузес, щата Сао Пауло
21 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ДОНЧЕВИ
22 От CD/RODOSLOVIA/Donchevi
23 ФАМИЛИЯ ДРАГАНОВИ (DRAGANOV)
24 Анкетиран: БАЗИЛИО (ВАСИЛ) ДРАГАНОВ, потомък на
25 бесарабски гагаузи, бразилец, роден на 03.06.1935 г. в гр. Сао Пауло,
26 предприемач, брокер на недвижими имоти, член на Камарата на
27 агенциите за недвижими имоти на щата Сао Пауло. Женен за Нилда
28 Санчес, живеят в гр. Сао Пауло.
29 Харалампи Драганов - дядо на анкетирания по бащина линия, е
30 роден през 1880 г. в с. Александровка, Бесарабия, днес в територията
31 на Украйна. През 1904 г. той се жени за Матрона Узун от същото

∗
Свети Димитър – бел.пр.
81
 1 село, родена през 1882 г. Семейството е сравнително заможно,
2 занимава се със земеделие. Чуват обаче да се говори за Америка и по-
3 специално за Бразилия, като за страна с обещаващо бъдеще.
4 Политическите репресии в Бесарабия също повлияват върху
5 решението им да емигрират. По това време Харалампи е на 45 г.,
6 Матрона на 43 г., двамата напускат Александровка през 1926 г. с
7 шестте си деца: Георги - 20 г., Аврам - 16 г., Алексей - 13 г., Мария -
8 11 г., Михаил - 8 г. и Димитър - 5 г. По суша пътуват с влак,
9 прекосяват няколко държави, стигат до пристанище и оттам потеглят
10 за Бразилия. Пристигат в Рио де Жанейро и престояват 45 дни на Иля
11 дас Флорес при сравнително прилични условия за живот. След това
12 заминават с влак за Сао Пауло, настаняват ги в пансиона за
13 имигранти в квартала “Брас”. Там остават още един месец при добри
14 условия, с осигурени храна и медицински грижи, след което
15 заминават за имението “Мартинико Прадо” в околностите на гр.
16 Рибейрао Прето.
17 Алексей, баща на анкетирания, се жени през 1934 г. за Тодорка
18 Терзи, родена през 1911г. в с. Димитровка. Първоначално се
19 занимава със земеделие, после работи в обувна фабрика. Децата му
20 следват икономика, бизнес администрация и счетоводство.
21 Анкетираният завършва търговския колеж “А́лварес Пентеадо” и
22 продължава обучението си в икономическия факултет “Сао Луис”.
23 Работи в търговията, след това в бизнеса с недвижими имоти. През
24 1990 г. създава собствена агенция, в която работи със синовете си
25 Валмир и Веймар. Дъщеря му Ванира и съпругът й имат
26 архитектурно бюро.
27 Агенцията се занимава с оценка на терени, къщи, магазини и
28 складове, нейни клиенти са “Макдоналдс”, “Карфур” - Бразилия,
29 “Валмарт” - Бразилия, супермаркетите “Пао де Асукар” и др.
30 Базилио Дончев става също така представител и разпространител на
31 продуктите на “Бош” и “Кроненфлекс”. Създава ЕООД “Драганов” за

82
 1 внос и износ на машиностроителна продукция. Смята, че
2 бразилските стоки имат високо качество.
3 Анкетираният поддържа връзка с потомци на гагаузки имигранти,
4 сред които Педро и Клаудио Грек - негови братовчеди, Жоао
5 Радиков, Афонсо Рагнев, Орландо Терзи, Ернесто Юнг и семейство
6 Каневи.
7 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ДРАГАНОВИ
8 От CD/RODOSLOVIA/Draganovi
9 ФАМИЛИЯ ГАНЕВИ 26 (GANEV)
10 Анкетирана: ЛИДИЯ ГАНЕВ ЯЛАМОВ, потомка на бесарабски
11 имигранти, бразилка, родом от гр. Санто Анастасио, щата Сао Пауло,
12 пенсионерка, живее в гр. Сао Пауло.
13 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ГАНЕВИ
14 От CD/RODOSLOVIA/Ganevi
15 ФАМИЛИЯ ГРЕКОВИ (GRECOV)
16 Анкетиран: НЕЛСОН ГРЕКОВ, син на имигранти, роден на
17 25.10.1948 г., бразилец, предприемач, разведен, живее в град Сао
18 Пауло, щат Сао Пауло.
19 Иван Иванов Греков, роден през 1889 г., и Мария Иванова
20 Грекова, родена през 1902 г., са от с. Чийший, уезд Четатя Алба
21 (Акерман), Бесарабия. Те са баба и дядо на Нелсон Греков. Неговият
22 баща Иван Греков се ражда в същото село на 14.10.1918 г. по време
23 на румънското управление. С цел етническо прочистване новата
24 власт предприема политически гонения и подлага на тежки данъци
25 населението, в това число и българите. Това обяснява защо
26 румънската държава не се противопоставя на желаещите да напуснат
27 страната.
28 Въодушевен от рекламната кампания на еврейските посредници,
29 Иван Иванов Греков, който бил сред влиятелните хора в с. Чийший,
30 убеждава и други свои съселяни да потеглят за Америка. Там в

26
Виж VІІІ глава: Харизматичният Илия Ганев.
83
 1 страната “Бразилиан” 27 раздавали обширни парцели земя,
2 осигурявали училища и медицински грижи за всички, които искали
3 да емигрират, поемали и пътните разходи.
4 Мария и Иван Грекови се качват на парахода “Байерн” и
5 заминават за Бразилия с двете си деца: Мария на 16 г. и Иван на 8 г.
6 Пристигат в Рио де Жанейро на 27.03.1926 г. и ги настаняват в
7 пансиона за имигранти на Иля дас Флорес.
8 Животът в Бразилия се оказва твърде различен от предварителните
9 описания. Всички си дават сметка, че са били излъгани от еврейските
10 посредници, изпратени от земевладелците да набират работна ръка,
11 която да замести робите в кафеените плантации.
12 След карантинния период на острова и още една седмица в
13 пансиона за имигранти в Сао Пауло, заминават за имение във
14 вътрешността на щата. Работят усилено, успяват да спестят
15 достатъчно пари и напускат имението. Купуват 26 алкейре земя в
16 община Санто Анастасио, днес част от територията на община
17 Миранте ду Паранапанема. С други имигранти образуват ядрото на
18 колония, която наричат “Варна”, позната още с името
19 “Фейтисейро”28.
20 През 1934 г. дъщерята на Иван Иванов Греков – Мария и съпругът
21 й Георги Теодоров се връщат в с.Чийший.
22 На 23.12.1944 г. в гр. Санто Анастасио синът Иван Греков се жени
23 за Анна Атанасова 29, дъщеря на Васил и Мария Атанасови. След
24 време младото семейство напуска колонията и отива да работи във
25 фабриките на Сао Пауло.
26 През 1998 г. Нелсон Греков заминава за Молдова с голяма група
27 потомци на бесарабски българи. Посещението е широко отразено от
28 местната телевизия в гр. Комрат. Там научава, че леля му Мария,
29 която се връща в Бесарабия, е още жива. На летището в Кишинев,

27
Нелсон Греков отделно пояснява, че “така нашите за първи път чули да наричат Бразилия”.
28
Виж глава V, ІІІ етап, т.А, а) Образуване на колонии.
29
Виж фамилия Атанасови.
84
 1 преди да заминат за Москва, домакините от Чадър-Лунга предават
2 на анкетирания касета със запис, с който неговата леля, тогава на 88
3 г., искала да го поздрави и да му каже, че веднага го познала по
4 телевизията, защото много приличал на брат й. След като се връща
5 в Бразилия, Нелсон Греков изпраща писмо със снимки до своите
6 домакини в Чадър-Лунга с молба да го предадат на леля му, но
7 отговор не получава.
8 От CD/SNIMKI
9 142 - Йоан Иванов Греков, Бразилия – 40-те години (ХХ в.)
10 140 – Анна (Атанасова) Грекова, майка на анкетирания, гр. Сао Пауло – 1946 г.
11 141 - Тържествен обяд по случай 70-та годишнина на бесарабската имиграция в
12 Бразилия. Третият отляво надясно Нелсон Греков, до него отляво Соня Димов,
13 Иван Греков (седнал) – братовчед на Иван Греков, баща на анкетирания,
14 гр. Сао Пауло – 1996 г.
15 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ГРЕКОВИ
16 От CD/RODOSLOVIA/Grecovi
17 ФАМИЛИЯ ЙОРГАЧЕВИ (АРГАШОВИ)
18 IORGACEV (ARGACHOFF)
19 Анкетиран: ЖОРЖЕ АРГАШОФФ 30, потомък на имигранти,
20 бразилец, роден през 1928 г. в квартала “Фундасао” на гр. Сао
21 Каетано ду Сул, щата Сао Пауло. Остава вдовец след брак с Жилда
22 Наир Монтефуско. През 1993 г. се жени за Силвия Лусия Сардо,
23 живеят в Сао Пауло.
24 В Бразилия идват двама братя от фамилията Йоргачеви. По-
25 големият Иван тръгва с жена си Ана и двете им деца Георги и Васила.
26 Симеон*, все още несемеен, също решава да опита късмета си. Той
27 имал склонност към езиците и скоро след пристигането говорел
28 задоволително португалски език.

30
Навременният и благотворен контакт с анкетирания бе препоръчан от Валдомиро Димов, адвокат,
потомък на бесарабски българи, живущ в гр. Сао Пауло.
*
В допълнителна информация внуците на Симеон обясниха, че в Бразилия той променя фамилията си
на Аргашофф заради трудното произнасяне и изписване на португалски език. Неговият брат Иван и
наследниците му запазват фамилията Йоргасеви (Йоргачеви ) – бел.пр.
85
 1 За разлика от Симеон, който остава в Сао Пауло, Иван се заселва в
2 община Монте-Мор, около 20-тия км по шосето Кампинас –
3 Капивари. След време се сдобива с хубав имот – около 15 алкейре
4 земя, който се намирал на 8 км от Капивари, днес част от община
5 Монте-Мор.
6 През 1927 г. Симеон Аргашофф се жени за Доминикия (Донка)
7 Сариева. За Симеон разказват, че бил здрав и едър мъж, висок 1.90
8 м, красавец, с поклащащата си походка приличал на холивудски
9 каубой. Имал огромни ръце и се славел с физическа сила. Когато не
10 пиел, бил кротък и мек човек, под влиянието на алкохола обаче
11 ставал неконтролируем, предизвиквал разправии, скандали, побои.
12 Симеон започва работа на водопровода “Рио Кларо”. 40-
13 километровото трасе било разделено на четири части с ръководител
14 обект и нужните работници, настанени в лагер. Симеон ръководел
15 третия обект. Работниците били настанени в палатки при мизерни
16 условия, други постройки в лагера нямало. Импровизираната кръчма
17 била единственото място, където се събирали в края на работната
18 седмица. Около Симеон винаги имало много хора, защото черпел,
19 докато му свършат парите.
20 Веднъж един работник се напил, извадил нож и започнал да
21 предизвиква околните. Рискът бил голям и никой не смеел да му
22 излезе насреща. Тогава Симеон взел един чувал, увил го около лявата
23 си ръка, за да се предпази от евентуален удар, а с другата изтръгнал
24 ножа. Побойникът веднага си получил заслуженото от компанията и
25 се наложило да го откарат в болница. След този случай Симеон се
26 издигнал още повече в очите на подчинените си, които имали голям
27 респект от него. Въпреки качествата си на работник, приятел и
28 другар, Симеон се проявявал като лош съпруг. Без основание
29 болезнено ревнувал красивата си съпруга и превръщал живота й в ад.
30 С всеки изминат ден положението все повече се влошавало, но нищо
31 не можело да го укроти, макар че Донка чакала дете. Тогава нейното
32 семейство решава да я прибере в Сао Каетано ду Сул и забранява на
86
 1 Симеон да се среща с нея. Донка ражда сина си през 1928 г. в дома на
2 родителите си. Детето е кръстено същата година в православната
3 църква в квартала “Вила Мариана” на Сао Пауло. Симеон
4 продължавал да я преследва, тогава семейството й се премества в Сао
5 Пауло и се заселва в квартала “Моока”, където живеели и други
6 бесарабски имигранти.
7 “Навремето голяма част от фабриките на Сао Пауло се намираха в
8 кварталите “Брас” и “Моока”, с изключение на консорциума
9 “Матарацо”. Неговите фабрики бяха в началото на квартала “Лапа”,
10 на границата с “Агуа Бранка” и в квартала “Фундасао” на гр. Сао
11 Каетано ду Сул. Благодарение на предприемчивостта на своя
12 основател те се превърнаха в една от най-големите промишлени
13 империи в страната.
14 В текстилните фабрики, собственост на фамилиите Креспи и
15 Фарабина в квартала “Моока”, се работеше на три смени: от 05,00 до
16 13,00 часа; от 13,00 до 21,00 часа и от 21,00 до 05,00 часа. Почиваше
17 се само в неделя. В тази зона бяха и пивоварната “Анта́рктика”,
18 обувната фабрика “Кларк”, леярната “Бразилия”, фабриката за стъкло
19 и машиностроително предприятие, наред с много други.
20 В квартала “Моока” живееха предимно португалци и испанци,
21 италианците бяха в “Брас”, най-много имаше на ул. “Каетано Пинто”.
22 С идването на толкова хора се появиха “кошерите”, които построиха
23 португалците. Това бяха ниски, едноетажни къщи с общ двор, където
24 семействата наемаха по една-две стаи. Едната приспособяваха за
25 кухня или ползваха обща на двора. Банята и тоалетната също бяха
26 там, вода вадеха от кладенец.
27 На едно от тези общежития му викаха “кошера” на Зе Мулетаря,
28 намираше се на ул. “Мадре де Деус”. Този Зе имаше шест мулета. С
29 тях превозваше каменни блокчета от гарата на жп линията Сантос –
30 Жундиаи, с които трябваше да се павира бул. “Паес де Барос”. По
31 онова време той представляваше само един отъпкан път, който
32 свързваше кварталите “Моока” и “Вила Пруденте”.
87
 1 Мулетата на Зе бяха голямо забавление за децата. Те подтичваха
2 край тях, като хващаха за юздите първото, за да накарат и другите да
3 вървят по-бързо нагоре по ул. “Жумана”. По онова време беше много
4 престижно да имаш конюшня. И Зе беше направил за своите мулета,
5 намираше се зад бакалницата на Зека. Там държеше и люцерната, с
6 които ги хранеше.
7 Наоколо имаше и други подобни места, обитавани от имигранти.
8 “Кошерите” на г-н Жоакин и на г-н Маноел се намираха на ул.
9 “Бишира”. Там имаше бръснарски салон, до него собственикът му си
10 беше направил зеленчукова градина. По-нататък на ул. “Тамаратака”,
11 точно срещу ул. “Диас Леме”, имаше два “кошера”, единият беше на
12 г-н Жермано, на другия не познавахме собственика. Имаше и един,
13 който беше толкова голям, че му викаха “спрелия кораб”.
14 Имигрантите от Литва, Полша и Унгария бяха силни, стройни, над
15 среден ръст мъже, славеха се като големи храбреци.
16 “Предпоследното” питие винаги ги разгорещяваше, а това неминуемо
17 водеше до скандали и побои. Кой излизаше победител трудно
18 можеше да се разбере - накрая всички бяха в синини, със съдрани и
19 изпокаляни ризи.
20 Европейските заселници се обединяваха в клубове и асоциации,
21 сред най-активните беше литовската колония. Тя построи прекрасен
22 салон със сцена - любимо място за провеждане на концерти, срещи,
23 сватбени тържества и други събития.
24 Португалците имаха футболен клуб, казваше се “Демокрáтикуш
25 ФК”, после се появиха “Унгарска звезда”, “Ураган” - клуб на
26 испанските заселници, а на ул. “Падре Рапозо”, на ъгъла с ул.
27 “Бишига”, където беше магазинът на г-н Педро Гайдаржи,
28 бесарабските българи създадоха своя клуб, който се казваше “11
29 Романос”*.

*
Авторът предполага, че името произлиза от Романия, така бесарабските българи наричали Румъния.
Те пристигат в Бразилия с румънски паспорти, затова ги регистрират като румънци – бел.пр.
88
 1 Фамилията Креспи, освен че даваше работа на много имигранти,
2 построи стадион за клуба на италианците - “Атлетико Ювентус”,
3 както и ясла за децата на работниците, като осигуряваше
4 необходимото мляко за тяхното изхранване.
5 Така с времето се оформяше истински чуждестранен легион, в
6 който се преплитаха раси, език и традиции. Те даваха своето
7 отражение не само върху облика на квартала “Моока”, а така също
8 върху паулистанския говор и целия мегаполисен град.
9 Целта на този непретенциозен разказ бе да представи историята на
10 двете фамилии – Сариеви и Йоргачеви, които след края на Първата
11 световна война не се примиряват с новата власт в Бесарабия. Както
12 много други семейства и те емигрират в напълно непозната страна, в
13 която получават лична свобода, право на собственост, възможност да
14 изучат децата си – права и свободи, които всяка демократична
15 държава е длъжна да осигури.
16 Това са нашите корени! Това е нашата история! Нека се гордеем с
17 тях!”
18 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ЙОРГАЧЕВИ
19 От CD/RODOSLOVIA/Iorgachevi
20 ФАМИЛИЯ ИВАНОВИ (IVANOFF, IVANOV)
21 Анкетирана: РУСА СЛАВЕ ИВАНОФФ, имигрантка, родена
22 1923 г., омъжена, живее в кв. “Вила Зелина”, гр. Сао Пауло.
23 Бабата и дядото на анкетираната тръгват за Бразилия с петте си
24 деца. Получават паспорти и с още седем семейства се качват на
25 параход в Льо Хавър, Франция. По време на пътуването имало
26 случаи на заболели от морбили, дребна шарка и коремен тиф.
27 Анкетираната пристига тригодишна в Бразилия през 1926 г. От
28 родителите си е чувала, че са работили в земеделско имение край гр.
29 Президенте Бернардес, щата Сао Пауло.
30 Нейният племеник Жозе Алберто Иванофф е син на Петкана
31 Иванофф, която се омъжва за португалец.

89
 1 В периода 1961-1969 г. семейството на анкетираната притежава
2 имот в гр. Можи дас Крузес. Тя се омъжва за италианеца Антонио
3 Грасиози, един от чичовците й се жени за испанка.
4 Дядо й не се примирява със загубата на всичко, което оставя в
5 Бесарабия, и се връща сам по време на комунистическия режим.
6 Умира там, вероятно в затвор.
7 Руса има син и дъщеря: Роберто Иванофф Грасиози и Граси
8 Иванофф Грасиози.
9 В бащиния й дом се говорело на български, тя не го е забравила до
10 днес и продължава да общува на роден език с някои земляци, сред
11 които Педро Константинов.
12
13 ФАМИЛИЯ ИВАНОВИ (1) (IVANOV, IVANOF, IVANOFF)
14 Анкетиран: СЕ́ РЖИО ИВАНОВ, потомък на имигранти, роден
15 1952 г. в гр. Сао Пауло, адвокат, женен за Нилда Розия, живеят в гр.
16 Гуарульос, щата Сао Пауло.
17 Стефан Василев Иванов и съпругата му Варвара са от с. Чийший.
18 Тръгват за Бразилия с четири от петте си деца: Васил, Мария, Любов
19 и Никодим. Големият син Сава умира преди заминаването.
20 Бразилското консулство във Виена им издава входна виза,
21 прекосяват Швейцария и Франция и стигат до Марсилия. На
22 10.03.1926 г. заминават за Рио де Жанейро. Първоначално престояват
23 в пансиона за имигранти на Иля дас Флорес. Там губят още едно от
24 децата си - двегодишния Никодим. После заминават за Сао Пауло и
25 започват работа на строежа на железопътната линия “Сорокабана”.
26 Петнайсетгодишният Васил работи по 16 часа на ден – кара с камион
27 пясък от речното пристанище до строежа. После участва в
28 реконструкцията на “Виадуто ду Ша” – мост, който сега се намира в
29 центъра на Сао Пауло. По време на Конституционалистката
30 революция през 1932 г. превозва с камиона си въстаналите войници.
31 Сключва брак с Ана Дамян и напуска дома на родителите си на ул.
32 “Бишига” в квартала “Моока”. Младото семейство се настанява в
90
 1 същия квартал в дом на ул. “Ибитирама”, която извеждала на пътя за
2 съседния гр. Сао Каетано ду Сул. Ана и Васил имат четири деца:
3 Освалдо, Олга, Орландо и Сержио. Тримата братя завършват право,
4 Олга филология. Орландо постъпва в гражданската полиция и става
5 началник на полицейско управление в гр. Сао Пауло.
6 Мария – голямата дъщеря на Стефан и Варвара Иванови, се
7 омъжва за гагаузкия имигрант Володя Караяни. Семейството има две
8 деца, живее в гр. Сао Пауло. Сестра й Любов, която остава
9 неомъжена, поема грижите за възрастните родители. 82-годишна тя
10 отглежда и дъщерята на племенника си Освалдо, който остава вдовец.
11 В Бразилия семейство Иванови постига добро социално и
12 материално положение, успява да изучи децата си. Внуците им също
13 имат висше образование, работят като специалисти в областта на
14 информационните технологии, компютърните системи и бизнес
15 администрацията.
16 Членовете на фамилия Иванови се гордеят с българския си корен.
17 Те се реализират успешно в Бразилия, станала за тях втора родина.
18 От CD/SNIMKI
19 145 – Акт за раждане на Никодим Иванов – 1924 г.
20 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ИВАНОВИ (1)
21 От CD/RODOSLOVIA/Ivanovi_1
22 ФАМИЛИЯ ИВАНОВИ (2) (IVANOV, IVANOF, IVANOFF)
23 Анкетиран: ДИМИТРИ ИВАНОВ, 67-годишен, син на
24 имигранти, бразилец, женен за Лидия Франзоти. Има незавършено
25 висше образование, предприемач, пенсионер, живее в гр. Рибейрао
26 Прето.
27 Неговите баба и дядо – Мария и Димитър Иванови са от с.
28 Исерлий. Решават да заминат за Бразилия, привлечени от рекламната
29 кампания, която тръбяла, че Америка имала нужда от работна ръка и
30 обещавала земя, домове, училища и т.н. Тръгват вероятно през 1922 г.
31 с децата си: Петър – 14 г., Мария – 12 г. и Васил на 11 г., По думите
32 на баба Мария “пътуването до Бразилия траело почти година...”
91
 1 Акостират в пристанището на гр. Салвадор, щата Баи́я, и след
2 кратък престой, потеглят към вътрешността на щата Сао Пауло.
3 Започват работа в кафеена плантация край гр. Монте Мор,
4 собственост на руския имигрант Константин Мигелов*. След 2-3 г. се
5 преместват в Сао Пауло. Настаняват се в квартала “Моока”, Димитър
6 става амбулантен търговец, децата му също си намират работа: Петър
7 като таксиметров шофьор, Васил като обущар, а дъщеря му Мария
8 става домашна прислужница.
9 След време Мария и Димитър задомяват децата си - Петър се жени
10 за Стефания, бесарабска българка, Мария се омъжва за Васил Димов,
11 а Васил се жени за Доминикия Спасова. От брака се ражда
12 анкетираният Димитри Иванов. Двегодишен той губи майка си и
13 грижите за него поемат родителите на баща му – Мария и Димитър
14 Иванови. Дядо Димитър умира през 1943 г. в гр. Монте Мор (или
15 Санта Барбара ду Рио Пардо). След време баща му Васил сключва
16 втори брак с Каталина Молина, вдовица с една дъщеря, която била
17 омъжена за бесарабски българин с фамилия Стоянов. От общия им
18 брак се раждат още четири деца.
19 Бащата на анкетирания става съдружник с втория си тъст в
20 магазин за храни и зърно в квартала “Моока”. На 14 г. Димитри
21 започва работа в пивоварната “Анта́рктика”, вечер учи, а събота и
22 неделя помага на баща си в магазина. На 26.09.1959 г. в Сао Пауло
23 сключва брак с Лидия Франзоти.
24 С разширяване на бизнеса Васил и тъстът му се ориентират към
25 продажби на зърно на едро. След няколко години продават магазина
26 и отварят фабрика за пластмасови изделия в същия квартал. В
27 началото на 90-те години (ХХ в.) “Планът Колор”* нанася сериозни

*
Възможно Мигалов – бел. пр.
*
Икономически план, въведен от президента Фернандо Колор де Мело (1990 г. - 1992 г.),
облекчаващ вноса на по-качествени и по-евтини чуждестранни стоки, които конкурират местното
производство– бел.пр.
92
 1 щети на бизнеса и след смъртта на Васил, наследниците продават
2 фабриката.
3 В пивоварната “Анта́рктика” оценяват работата на Димитри, той
4 се издига до поста съветник на директора, а през 1972 г. оглавява
5 филиал на фирмата в гр. Рибейрао Прето. С Лидия имат четири
6 деца: Маркос (администратор), Лижия Мара (диетолог), Режина
7 Мара (адвокат) и брат й близнак Вагнер (търговец).
8 Анкетираният помни, че дядо му имал голяма книга, вероятно
9 църковна, с твърди горици, написана на неговия език, която обичал
10 да разлиства и чете. Споделя също, че майка му Доминикия имала
11 няколко сестри и един брат - Николай Спасов, който живеел в
12 квартала “Вила Зелина”. Той имал магазин за арабски сладкиши в
13 парка “Дон Педро ІІ” в центъра на Сао Пауло. Жорже Димов – син
14 на леля му Мария отваря печатница в “Моока”. Понастоящем живее
15 в квартала “Морумби” на Сао Пауло.
16 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ИВАНОВИ (2)
17 От CD/RODOSLOVIA/Ivanovi_2
18 ФАМИЛИЯ ИВАНОВИ (3) (IVANOV, IVANOF, IVANOFF)
19 Анкетиран: ЖОРЖЕ ИВАНОВ, син на имигранти, бразилец,
20 роден на 26.08.1936 г. в гр. Можи дас Крузес, щата Сао Пауло. Женен
21 за Агасис Рамос, живеят в “Брас Кубас” – предградие на Можи дас
22 Крузес.
23 Когато идват в Бразилия, Васил Иванов е на 13 г., Анна
24 Лукаревска на 6 г. Братът на Анна – Федосий е на 12 г. В Бесарабия
25 учат в начално училище, което не завършат. Техните семейства са от
26 с. Съратица Ноуа, занимавали се със земеделие. Научават, че
27 Бразилия се нуждаела от работна ръка, а посредниците в набирането
28 на имигранти обещавали да поемат разходите по пътуването .
29 “Моите роднини искали да избягат от социалистическия режим,
30 който можел да се установи там, с илюзорната надежда, че Бразилия е
31 истински “рай”.

93
 1 Семействата на Анна и Васил се качват на парахода “Алманзора”.
2 Пътуват с полски и латвийски емигранти при много лоши условия,
3 без елементарни удобства и оскъдна храна. В резултат на това много
4 пасажери заболяват и преживяват тежки моменти по време на дългия
5 преход през океана. Възрастните се чувствали напрегнати,
6 неизвестността ги плашела, за разлика от децата, които не можели да
7 си дадат сметка за огромната авантюра, предприета от родителите
8 им. За тях всичко на парахода било любопитно и забавно в
9 компанията на останалите деца, макар че всички говорели на
10 различни езици.
11 Пристигат в Сантос на 21.02.1926 г. и заминават с влак за
12 пансиона в Сао Пауло. Там престояват 15 дни също при лоши
13 условия. Храната, хигиената и медицинското обслужване били
14 незадоволителни. Всички искали колкото се може по-скоро да
15 заминат за кафеените плантации, без да подозират какво ги очаквало
16 там...
17 Получават направление за гр. Сао Симао, където “работехме
18 единствено за прехраната”. Затова бягат оттам и отиват в имението
19 “Санта Лина”, за което се говорело, че предлагало по-добри условия
20 за живот и работа. То се намирало в околностите на гр. Куата́, щата
21 Сао Пауло. След време заминават за гр. Ибибора́ в съседния щат
22 Парана́, но не остават задълго. Връщат се в щата Сао Пауло и се
23 установяват в “Брас Кубас” – предградие на Можи дас Крузес. Анна
24 Лукаревска и Васил Иванов сключват брак през май 1935 г.
25 Работят последователно на строежа на жп линията “Сорокабана” и
26 на водопровода “Рио Кларо” в участъка край селището Каза Гранде,
27 близо до Можи дас Крузес. Работата била изтощителна, денонощна,
28 затова наемали само мъже. По-големите деца и жените си намирали
29 работа във фермите и стопанствата наоколо. Много български
30 семейства живеели по този начин – събрани около мястото, където
31 намирали работа. Това им давало възможност да празнуват рождени

94
 1 дни, сватби, Коледа и Великден, да се събират и по тъжни поводи -
2 раздялата с близки хора.
3 В семейство Иванови се говорело предимно на български език. И
4 до днес някои от неговите представители говорят, други само
5 разбират езика на своите предци. Всички обаче имат желание да го
6 научат или повишат познанията, които имат.
7 С времето местните обичаи и традиции изместват българските, все
8 пак някои ястия още се приготвят в семейството, като палачинки и
9 “гушки”.
10 От CD/SNIMKI
11 146 – Семейство Иванови, с. Саратица Нова, Бесарабия – 1925 г.
12 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ИВАНОВИ (3)
13 От CD/RODOSLOVIA/Ivanovi_3
14
15 ФАМИЛИЯ ИВАНОВИ (4) ( IVANOV, IVANOF, IVANOFF )
16 Анкетиран: МИГЕЛ ИВАНОВ, потомък на имигранти, бразилец,
17 адвокат, роден на 08.11.1939 г. в Сао Пауло. Женен за Сесилия
18 Антунес Иванов, живеят в Сао Пауло.
19 Михаил Иванов, син на Мария и Тодор Иванови, е родом от с.
20 Задунаевка, участва в Първата световна война. Михаил и жена му
21 Ана Дамян, родена в с. Исерлий, научават от приятели, че Бразилия
22 “била рай, където имало земя за всички”. По това време Бесарабия е
23 под румънско господство, в резултат на което българите и другите
24 малцинства са подложени на дискриминация. Семейството решава да
25 емигрира, като не оставя роднини в Бесарабия. Тръгва с шестте си
26 деца: Николай, Димитър, Елена, Васил (13 г.), Надежда и Мария. С
27 други емигранти от тяхното и съседните села заминават с влак за
28 Букурещ. Получават паспорти на 17.01.1926 г. и тръгват за Виена.
29 Бразилското консулство им издава входна виза и те се отправят към
30 Италия. В Триест се качат като единствени пасажери на параход,
31 който акостира в Сантос на 20.02.1926 г.

95
 1 От Сантос отиват в пансиона за имигранти в Сао Пауло, почти
2 веднага заминават за имението “Вила Витория”, намиращо се в
3 планината Ботукату́, край гр. Салто де Иту́, щата Сао Пауло.
4 След време със спестяванията и донесените от Бесарабия пари
5 купуват четири камиона и започват работа на строежа на пътя Сао
6 Пауло - Рио де Жанейро.
7 Един от синовете на семейството – Васил (Базилио) Иванов, баща
8 на анкетирания, лесно научава португалски език покрай румънския,
9 на който се преподавало по онова време в бесарабските училища. В
10 Бразилия първоначално работи на бензиностанция в гр. Кампо
11 Гранде, щата Мато Гросо, днес Мато Гросо ду Сул. След това на
12 строежа на железопътната линия Майринке – Сантос, после започва
13 да се занимава с търговия на храни и зърно.
14 На 06.10.1934 г. в Сао Пауло сключва брак с Елена Стоянова,
15 свидели стават Антон Стойков и Атанас Чулаки.
16 През 1946 г. постъпва на работа във фабрика, която произвеждала
17 американските автомобили и камиони “Студебейкър”. Първоначално
18 работи на монтажната линия, преминава и през други производствени
19 сектори, а през 1959 г. става инспектор по качеството на продукцията.
20 Междувременно усъвършенства познанията си в областта на
21 механиката в шестмесечен курс, спонсориран от ВЕМАГ∗. Участва и
22 в курсове по дизайн, технически изчисления и технологии. Неговият
23 професионализъм и отдаденост в работата стават обект на
24 публикация, посветена на живота му. 31
25 Анкетираният работи в същата фабрика от 1958г. до 1961 г.
26 Дядо Михаил Иванов остава вдовец, умира през 1987 г. в Сао
27 Пауло на 85 г.

∗
Фабриката, в която работи Васил Иванов – бел.пр.
31
Публикацията е озаглавена: “Базилио Иванов: “Бразилия и ВЕМАГ са неразделна част от мен”, а
подзаглавието гласи: “От с. Задунайка до Салто де Иту́, щата Сао Пауло”.
96
 1 Родният език се запазва в семейството, някои от неговите членове
2 говорят и разбират български, като желаят да го научат още по-добре.
3 Типичните български ястия също присъстват на семейната трапеза.
4 За анкетирания Бразилия е “Раят на земята”.
5 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ИВАНОВИ (4)
6 От CD/RODOSLOVIA/Ivanovi_4
7 ФАМИЛИЯ КАРА (CARA)
8 Анкетирана: КАТАРИНА ПАСЛАР, дъщеря на имигранти,
9 бразилка, преподавателка по английски език, живее в гр. Сао Пауло.
10 Дядото на анкетираната - Саво Алексеев Кара участва в Първата
11 световна война. Неговата жена Прасковия е дъщеря на Иван и Ивана
12 Иванови. Семейство има четири деца: Мария, Ивана, Иван и Теодора.
13 Прасковия остава вдовица, омъжва се повторно в Бесарабия за
14 Георги*.
15 Теодора Кара – майка на анкетираната, родена на 12.10.1018 г. в
16 гр. Тараклия, тръгва осемгодишна за Бразилия. На пристанището в
17 Генуа се качва със семейството си на парахода “Конте Верде”,
18 пристигат в Бразилия през 1926 г.
19 От пристанището заминават за кафеена плантация край гр.
20 Рибейрао Прето, щата Сао Пауло. След това работят на строежа на
21 железопътната линия Майринке-Сантос и на водопровода “Рио
22 Кларо”.
23 Прасковия умира от жълта треска, впоследствие някои членове на
24 семейството се връщт в Бесарабия и успяват да си върнат част от
25 имуществото. В Бразилия остават най-голямата дъщеря - Мария,
26 омъжена за испанец, и най-малката – Теодора, която на 9 г. остава
27 пълен сирак.
28 През 1935 г. Теодора Кара се омъжва в гр. Можи дас Крузес за
29 Иван Паслар – младши. Семейството успява да спести пари, купува
30 земя и започва да се занимава със земеделие.

*
Фамилията не се съобщава – бел.пр.
97
 1 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ КАРА
2 От CD/RODOSLOVIA/Kara
3 ФАМИЛИЯ ЛУКАМЕРЕСКИ ∗ (LUKAMERESKI,
4 LUKEMERESKI, LUCARESKI)
5 Анкетиран: ЖОАО ЛУКАРЕСКИ, потомък на бесарабски
6 имигранти, 67 г., живее в гр. Можи дас Крузес, щата Сао Пауло.
7 Федосий Лукаревски, роден на 20.08.1894 г. в с. Ново Троян, уезд
8 Четатя Алба (Акерман), е син на Димитър Иванов Лукаревски и
9 Федора (Феодора) Савова. През 1913 г. той се венчава в с. Кастюжени
10 за Катарина (Екатерина) Петкова, родена на 23.09.1896 г., дъщеря на
11 Кера и Георги Петкови.
12 От посредник за набиране на работна ръка научават, че Бразилия
13 приемала имигранти, желаещи да се занимават със земеделие, като
14 осигурявала земя, животни, семена и т.н. Така в тях се поражда
15 надежда, че в далечната страна ще получат шанс за по-добър живот.
16 И в Бесарабия те били хора земеделци - отглеждали картофи, зеле,
17 цвекло, царевица, жито и други зърнени култури. Вероятно след
18 заминаването за Бразилия, земите им са останали в полза на
19 държавата.
20 На 34 г. Федосий, жена му Катарина и двете им деца –
21 Фредерико* (12 г.) и Ана (6 г.) се качват на парахода “Арланса” и
22 потеглят за Бразилия. Пристигат в Сантос на 21.02.1926 г.
23 При оформяне на документите в Бразилия фамилията е
24 изписана по няколко начина. Така се появяват вариантите:
25 Лукемерески, Лукамерески, Лукарески, Лукаревски.
26 От Сантос заминават за Сао Пауло, една седмица остават в
27 пансиона за имигранти при сравнително добри условия за живот, с
28 изключение на лошата хигиена. След това заминават за имението
29 “Санта Елена” край гр. Сао Симао. Настаняват ги в кирпичени къщи

∗
Вероятно Лукаревски – бел.пр.
*
Вероятно Федосий, който в Бразилия е променен на Фредерико – бел.пр.

98
 1 със сламени покриви. Работят като полуроби, без договор, затова
2 решават да избягат и да отидат в друго имение. По пътя намират
3 работа на железопътен строеж. С редовна работа и сигурно
4 заплащане спестяват достатъчно пари и купуват 10 алкейре земя в
5 района на гр. Тупа́, щата Сао Пауло. Там с други бесарабски българи
6 образуват колонията “Есперанса”. Хората в тази колония били
7 евангелисти, имало две църкви - Баптистка и “Асамблея на Бога”.
8 Семейство Лукаревски също приема евангелизма.
9 Остават в колонията шест години, през 1940 г. се преместват и
10 установяват в “Брас Кубас” – предградие на Можи дас Крузес, щата
11 Сао Пауло. Техни наследници продължават да живеят там.
12 Федосий четял и пишел много добре на български и руски език, за
13 сметка на португалския. Жена му била неграмотна.
14 Анкетираният владее български език на средно ниво, има желание
15 да го научи още по-добре. С времето повечето български обичаи са
16 забравени преди всичко под влияние на смесените бракове, които
17 привнасят и други традиции. В семейството има представители на
18 различни националности: бразилска, японска, германска,
19 португалска. Все пак запазена до днес традиция е боядисването на
20 великденски яйца. Анкетираният си спомня баницата с тиква,
21 наречена тиквеник.
22 От CD/SNIMKI
23 150 – Удостоверение за постоянно пребиваване в Бразилия, издадено на името на
24 Фидосие Лукемерески (Федосий Лукаревски), гр.Можи дас Крузес, щата
25 Сао Пауло – 02.01.1942 г
26 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯТА ЛУКАРЕВСКИ
27 От CD/RODOSLOVIA/Lukarevski
28 ФАМИЛИЯ МИЛОШЕВ (MILOSEV)
29 Анкетирана: ЕЛЕНА МИЛОШЕВА, имигрантка, домакиня,
30 родена на 02.10.1923 г. в с. Валя-Пержей.
31 В Бесарабия родителите на анкетираната – Иван и Надежда
32 Милошеви имали собствена земя и живеели сравнително добре. По

99
 1 това време сред селяните тръгва мълва, че в Бразилия имало много
2 земя, която раздавали безплатно. Така семейство Милошеви решава
3 да продаде земята си и да заложи всичко на едно рисковано пътуване.
4 Освен благоденствието, обещавано от посредниците за набиране на
5 работна ръка, те искали да живеят далеч от постоянно надвисналата
6 заплаха от война. В селото остава сестрата на баща й – Дона, омъжена
7 за Максим Стайков.
8 На 21.01.1926 г. Иван, Надежда и двете им дъщери - Варвара и
9 Елена заминават за Букурещ. На 30.03.1926 г. получават паспорти и
10 още същия ден заминават за Виена. След получаване на входна виза,
11 издадена от бразилското консулство на 07.04.1926 г., те се отправят
12 към Германия. За да спазят изискването на румънските власти -
13 семейството да има момче на възраст между 10 и 14 години, с тях
14 тръгва Филип Иванов Митков. Качват се на параход под немски флаг.
15 Екипажът се отнасял много добре с пътниците, сервирали храната на
16 мраморни маси. “На парахода беше много хубаво, чисто, имаше
17 дисциплина, беше първа класа. Баща ми казваше, че сме пътували с
18 най-добрия за онова време германски параход”.
19 Пристигат в Сантос на 26.05.1926 г., като част от пътниците слизат
20 в Рио де Жанейро. Насочват ги към пансиона за имигранти в Сао
21 Пауло. За него майката на анкетираната разказвала, че имало много
22 добро медицинско обслужване, защото “винаги се отзоваваха, когато
23 някой имаше нужда от лекар”. Остават там известно време, след това
24 заминават с още няколко семейства за имението “Сао Маноел”,
25 намиращо в община, която днес носи неговото име. Придружавали ги
26 изпратените оттам надзиратели. За новите заселници били построени
27 скромни къщи, в имението имало училище и църква.
28 Започват работа по договор, според който трябвало да извършват
29 селскостопанска работа. Вместо това ги карали да разчистват терени
30 и да прокарват път до тях. Недоволни от това положение напускат
31 “Сао Маноел” и отиват в друго имение край гр. Прадо́полис, щата
32 Сао Пауло.
100
 1 Филип Иванов Митков умира малко след пристигането в
2 Бразилия.
3 В продължение на десет години работят на различни места.
4 Анкетираната си спомня три имения: “Сао Мартин”, където остават
5 три месеца; “Гуатапара́”, намиращо се в община, която днес носи
6 същото име, и още едно край гр. Крузейро. Със спестените пари
7 купуват ферма край гр. Кампинас и земя край гр. Монте Мор, където
8 отглеждат основно памук. През 1940 г. се установяват в Сао Пауло,
9 първо в квартала “Вила Бела”, после във “Вила Зелина”, където и
10 днес живеят техни наследници. Иван Милошев започва работа като
11 помощник-механик в текстилна фабрика на консорциума “Матарацо”
12 в съседния гр. Сао Каетано ду Сул, където получавал по 1.40
13 крузейро на час. През 1948 г. става зидаро-мазач в строителната
14 фирма “Екор” с надница 6 крузейро на час. После работи в други
15 фирми, като стига до 8 крузейро надница на час. Надежда се грижи за
16 семейството, в което се раждат още две деца – Анна и Теодора.
17 Между 1940 и 1950 г., семейството поддържа контакти с приятели
18 и земляци, с които често се събират по различни поводи.
19 Анкетираната работи в продължение на десет години като домашна
20 прислужница в ливанското семейство Хадад, къщата им се намирала
21 в квартала “Параизо”. След това една година работи с баща си в
22 текстилна фабрика. Омъжва се за бразилец, син на италиански
23 имигранти. След развода си с него, живее с дъщеря си Лейла в
24 “Жабакуа́ра”, квартал на Сао Пауло.
25 Анкетираната и сестрите й говорят и разбират български език,
26 децата на Варвара също, тя се омъжва за българин. Имат дискове с
27 българска музика и обичат да ги слушат. Продължават да приготвят
28 ястия от българската кухня - милина, тиквеник, качамак и пача.
29 Сестрите й Теодора и Анна завършват средно образование, работят и
30 се пенсионират като секретарки.
31 Анкетираната споделя, че харесва Бразилия, защото нейният народ
32 не познава войната. Тя е страна, приела и дала шанс за нов живот на
101
 1 много имигранти. Смята, че всеки, който има желание да се труди,
2 успява.
3 От CD/SNIMKI
4 151 - Паспорт на Иван Милошев, Букурещ – 30.03.1926 г.
5 152 – Семейство Милошеви с роднини преди заминаването за Бразилия, с.
6 Валя-Пержей – 1926 г.
7 153 – Паспортна снимка: Иван Милошев (26 г.), съпругата му Надежда (29 г.) и двете
8 им дъщери Варвара (5 г.) и Елена (2 г.), Букурещ – 30.03.1926 г.
9 154 – Иван и Надежда Милошеви с дъщерите си: Елена (права), Варвара (отдясно) и
10 Теодора
11 155 – Надежда Милошева с дъщерите си отляво надясно: Ана, Елена и Теодора
12 156 – Надежда Милошева, гр. Сао Пауло – 14.05.1958 г.
13 157 – Иван Милошев, гр. Сао Пауло . 02.01.1967 г.
14 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ МИЛОШЕВИ
15 От CD/RODOSLOVIA/Miloshevi
16 СЕМЕЙСТВО МУТАФЧИЕВИ
17 (MUTAFTCHIEV, MUTAFCHI, MUTAFCI, MUTAFEI)
18 Анкетиран: КАРЛОС ЕНРИКЕ МУТАФШИ КАРДОЗО АСИС,
19 потомък на бесарабски българи, бразилец, роден на 01.03.1979 г. в гр.
20 Фейра да Сантана, щата Баи́я, адвокат, несемеен, живее в гр. Сао
21 Пауло.
22 Петър и Анна Мутафчиеви – прадядо и прабаба на анкетирания, са
23 от с. Кортен, Южна Бесарабия, занимавали се със земеделие.
24 Идват в Бразилия през 1926 г. с децата си: Николай, Георги,
25 Димитър и Анна, която се връща в Бесарабия. Според братовчеди на
26 анкетирания, техните близки претърпяват корабокрушение край
27 североизточния бряг на Бразилия, без да има пострадали от
28 семейството.
29 Отправят се към Сао Пауло с надежда да започнат нов етап от своя
30 живот. Николай Мутафчиев, дядо на анкетирания, се жени за
31 Бенедита де Фрейтас, бразилка от щата Минас Жерайс. Имат две
32 деца: Антонио и Валдереза – майка на анкетирания.
33 След раждането Валдереза (25.05.1943 г.) е дадена на Мария
34 Динели и съпруга й Енрико Чиучи, при когото Николай работел.
102
 1 Това италианско семейство я отглежда с много любов като собствена
2 дъщеря. Николай и жена му взимат това решение, защото вече били
3 изгубили една дъщеря, затова искали да имат само момчета...
4 Семейство Мутафчиеви се настанява в къща на ул. “Гуапоре́” в
5 квартала “Понте Пекена”, сега “Армения” в гр. Сао Пауло. След шест
6 години Николай остава вдовец. Жени за Одилия, бразилка, от която
7 има осем деца: Валтер, Педро, Ана Мария, Ирен, Сандра, Жозе,
8 Мария Кристина и Николау.
9 Анкетираният не знае български език, но желае да го научи.
10 “Нашата фамилия претърпява промени в изписването. Знам, че на
11 български език е Мутафчиеви, но при идването в Бразилия се
12 променя на Мутафши. Някои роднини я видоизменят още повече,
13 имаме Мутафси, дори Мутафей!!!
14 От CD/SNIMKI
15 158 – Семейство Мутафчиеви. Сватба.
16 159 – Николай Мутафчиев
17 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ МУТАФЧИЕВИ
18 От CD/RODOSLOVIA/Mutafchievi
19 ФАМИЛИЯ НИКОЛАЕВИ
20 Анкетирана: ОЛГА ФРИЗАРИН, дъщеря на имигранти, родена на
21 27.12.1939 г., бразилка, омъжена, домакиня.
22 Семейство Николаеви е от с. Ново Троян, занимавало се със
23 земеделие. Когато синовете се задомявали, получавали част от
24 земята, така тя все повече намалявала и не стигала да се изхранят. По
25 това време започнало да се говори, че в Бразилия раздавали
26 плодородна земя, от каквато семейството имало нужда. Бабата и
27 дядото на анкетираната – Марина и Михаил Николаеви, заминават за
28 Бразилия с двете си деца: Апаресида* и Порфирий (в Бразилия го
29 наричали Фелипе). С тях тръгват и родителите на Марина – Мария и
30 Филип Шишман и двамата й братя Иван и Андрей. Иван днес живее в
31 САЩ.
*
В Бразилия някои имигранти променят имената си – бел.пр.
103
 1 Пътуват с парахода “Гульелмо Пиерчи”, който акостира в
2 пристанището на Сантос на 20.02.1926 г. Оттам заминават за Сао
3 Пауло, настаняват ги в пансиона за имигранти.
4 Работят на строежа на железопътната линия “Сорокабана”, след
5 това на водопровода “Рио Кларо” в района на селището Капела ду
6 Рибейрао, сега Таисопеба, община Можи дас Крузес. По това време
7 семейството се сдобива с още едно дете – Мигел Николаев.
8 След това опитват късмета си в гр. Баруери́. Там през 1931 г. се
9 ражда Карлина, майка на анкетираната. Не намират работа и
10 решават да отидат в колонията “Есперанса”, близо до гр. Куата́.
11 Купуват земя и започват да се занимават със земеделие. С други
12 земляци дядо Михаил основава в колонията Евангелска Петдесятна
13 Църква “Асамблея на Бога”32.
14 Когато децата порастват, семейството се премества в Сао Пауло,
15 където по-лесно можели да намерят работа. В квартала “Вила Зелина”
16 Михаил Николаев и местни бесарабски имигранти създават още една
17 Евангелска Петдесятна Църква “Асамблея на Бога”.
18 От CD/SNIMKI
19 160 –Църква “Асамблея на Бога”. Катарина Узун (втората отляво надясно в бяло),
20 Михаил Николаев (последен ред пред прозореца), пастор Петър Греков (първи
21 ред – последният вдясно). Колония “Есперанса”, щата Сао Пауло
22 161 – Марина (Шишман ) Николаева (крайната вдясно) с децата си Мигел и Карлина,
23 гр. Баруери́, щат Сао Пауло – 1931 г.
24 162 – Георги Петков (вляво) и Порфирий Николаев (живее в САЩ)
25 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ НИКОЛАЕВИ
26 От CD/RODOSLOVIA/Nicolaevi
27 ФАМИЛИЯ ПОДГУРСКИ (PADOGURSCHI, PODEGURSCHI,
28 PODGURSCHI, PADGURSCHI)
29 Анкетирана: АМЕРИКА КАЙРЯК 33 ПАДГУРСКИ, дъщеря на
30 имигранти, вдовица, живее в гр. Можи дас Крузес.

32
Виж глава V, колония “Есперанса”.
33
Виж фамилия Кайряк.
104
 1 През 1926 г. Иван и Наталия Подгурски напускат гр. Хотин с
2 трите си деца и тръгват за Бразилия. Качват се на парахода “Принцеса
3 Мафалда”, който след престой в гр. Порто, Португалия, се отправя
4 към Южна Америка. Пристигат в Рио де Жанейро на 03.05.1926 г.
5 Децата на Иван и Наталия – Иван, Михаил и Петре са съответно на
6 8, 4 и 2 г. Четвъртото дете Жорже се ражда в Бразилия.
7 Петре Падгурски, роден на 01.03.1922 г., сключва брак с Америка
8 Кайряк. Имат две деца Валтер и Таня.
9 Иван Подгурски се жени за София, имат син Педро.
10 Михаил Подгурски се жени за Мария, имат син Алан Кардек.
11 Жорже Подегурски се жени за Енрикета, имат двама сина –
12 Жорже-младши и Уилсон. Вторият е семеен и има няколко деца.
13 Петре Пaдгурски почина през 2003 г. Талантлив фотограф-
14 художник, той притежаваше изключителен усет да улавя момента.
15 Когато революцията в Румъния свали, осъди и екзекутира диктатора
16 Николае Чаушеску, Петре даде интервю за вестник34 в Можи дас
17 Крузес, в което заяви, че революцията е израз на народното
18 негодувание срещу подтисничеството, мизерията, глада и
19 диктатурата. Петре обичаше Бразилия и казваше: “Няма по-хубаво
20 място на земята. Вие, бразилците, трябва да сте благодарни, че
21 Господ ви е отредил тази земя.”
22 От CD/SNIMKI
23 163 - Семейство Америка и Петре Падгурски, децата им Валтер и Таня и Теодор
24 Кайряк, баща на Америка (Мария), гр. Сао Пауло – 1959 г.
25 165 – Америка и Петре Падгурски
26 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ПОДГУРСКИ
27 От CD/RODOSLOVIA/Podgurski
28 ФАМИЛИЯ ПАСЛАР (PASLAR)
29 Анкетирана: КАТАРИНА ПАСЛАР, дъщеря на имигранти,
30 бразилка, преподавателка по английски език, живее в гр. Сао Пауло.

34
“Диарио де Можи” от 30.12.1989 г.
105
 1 Катарина посещава три пъти Молдова: с родителите си през 1978 и
2 1982 г., и с група потомци на бесарабски българи през 1998 г.
3 Родът Паслар произхожда от България. В Бесарабия се преселва по
4 време на турското робство.
5 Иван и Ивана Паслар заминават за Бразилия с петте си деца:
6 Иван, Афанасий, Мария, Николай и Харалампи. Иван-младши,
7 баща на анкетираната, е роден на 06.03.1912 г. в гр. Тараклия, там
8 учи до втори клас. Емигрират, защото не можели да се примирят с
9 “господството на румънците в Бесарабия. Безмилостни и жестоки,
10 те тормозели хората, задиряли жените.”
11 Иван Паслар продава земята си и заминава със семейството си за
12 Кишинев, оттам за Виена и Италия. В Генуа се качват на параход и
13 през 1926 г. пристигат в Рио де Жанейро. Десет дни престояват на
14 Иля дас Флорес, след това ги преместват в Сао Пауло. Остават в
15 пансиона за имигранти около седмица и заминават за кафеена
16 плантация. Напълно разочаровани от действителността, с която се
17 сблъскват, решават да се върнат в Бесарабия. Понеже нямали пари
18 да купят билети за всички, в Бразилия остават Иван, Николай и
19 Афанасий. След шест месеца тръгва и Николай, записан след
20 раждането с фамилията на майка си Кайряк. Той бил кожар и
21 смятал, че в Бесарабия ще има повече работа. Със спестените пари
22 Иван и Афанасий купуват на брат си билет за връщане. В Бесарабия
23 Иван и Ивана имат още едно дете – Михаил.
24 Иван и Афанасий напускат кафеената плантация и заминават за
25 Сао Пауло. Оттам отиват в Можи дас Крузес, работят на строежа на
26 водопровода “Рио Кларо” в отсечката край селището Капела до
27 Рибейрао, днес Таисупеба. Работа била тежка, “мъжете товарели
28 вагонетките, а жените разбивали с мотики едрите буци пръст. В
29 почивките им давали да се подкрепят с хляб и захар, а сутрин, обед и
30 вечер топло ядене и кафе.”
31 В Можи дас Крузес през 1935 г. синът Иван Паслар се жени за
32 Теодора Иванова Кара, също от Тараклия. След изграждане на
106
 1 водопровода работи с брат си на строежа на жп линия Майринке –
2 Сантос. После се преместват в “Санто Амаро”, квартал на Сао Пауло.
3 Там двамата изкарват шофьорски курсове и взимат професионални
4 книжки. Иван купува камион и заминават за гр. Пиедаде, щата Сао
5 Пауло. През деня работят към общинската фирма “Пътни строежи”, а
6 през нощта превозват чували със зърно.
7 След време Иван се захваща с търговия, синовете му също тръгват
8 по неговия път. Само най-големият – Армандо Паслар постъпва на
9 работа в общинската администрация.
10 Когато се връщат в Бесарабия, Иван и Ивана вече нямали дом и
11 земя. Преживяват ужаса на Втората световна война, гладуват. Те не
12 се облагодетелстват от идването на съветската власт, за разлика от
13 други завърнали се имигранти, към които комунистическият режим
14 проявява по-голяма благосклонност.
15 Ирина Паслар, сестра на Иван Паслар, се омъжва в Бразилия за
16 калеко Петър. Двамата се връщат в Бесарабия, живеят в с. Цига́нка,
17 близко до къщата на Оляно*, брат на Петър, женен за Калинка
18 Косикова. 35 Когато пристига в Бесарабия, тя се установява в бащиния
19 си дом в с. Цига́нка. През 1978 г. анкетираната посещава селото и се
20 запознава със сина й Митя, тогава на 22 г. Ирина и калеко Петър още
21 помнели някои думи на португалски език. По време на престоя в
22 Бразилия се ражда синът им Георги. Семейството се връща, когато
23 той е още малък, затова макар и бразилец Георги не знае
24 португалски. В Бесарабия Ирина и Петър имат още едно дете -
25 Васил, който завършва инженерство.
26 По време на комунистическия режим Николай Кайряк – син на
27 Николай Кайряк (Паслар), е кмет на Чадър-Лунга. Неговият брат
28 Иван Кайряк е директор на хлебозавода в същия град, бивш депутат,

*
Вероятно Юлиян или Илья (Илия) – бел.пр.
35
Калинка (Катарина Косикова) е леля по бащина линия на автора. Виж фамилия Косикови (1).
107
 1 с когото анкетираната се среща през 1998 г., когато посещава
2 Молдова.36
3 Останалите в Бразилия членове на семейство Паслар трудно се
4 адаптират към местната среда и живеят с мисълта да се съберат с
5 близките си в Бесарабия.
6 В гр. Пиедаде, където живеят, има руски квартал, наречен на
7 Михаил Минкович, познат като Мигел Руснака. Там живеят децата
8 му Мария, Фредерико и Дора. Той израства в Бесарабия и получава
9 добро образование - посещава училище в Болград, изучава латински
10 език, математика и други науки. Отива до Божи Гроб, затова
11 уважително се обръщали към него с “хаджи”.
12 В гр. Пиедаде живеят още семействата на Димитри Замфиров и
13 Валдомиро Теодоров. Деца на Валдомиро са: Елена, Константино,
14 Деметрио и Жоао. Балдъзата на Валдомиро и нейният съпруг - Жорже
15 Иванов, живеят в гр. Ерешим, щата Рио Гранде ду Сул. Димитри
16 Замфиров има седем деца: Димитри, Педро, Мария, Жорже, Пауло,
17 Ме́лани и Николау.
18 От CD/SNIMKI
19 166 – Иван Паслар – син и съпругата му Теодора Кара, гр. Пиедаде, щат Сао Пауло
20 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ПАСЛАР
21 От CD/RODOSLOVIA/Paslar
22 ФАМИЛИЯ РАГНЕВИ
23 Анкетиран: АФОНСО РАГНЕВ, потомък на гагаузки имигранти,
24 роден на 12.10.1937 г., офицер от запаса, бордови механик в
25 бразилските ВВС. Завършва висш технологичен институт,
26 специалист в областта на гражданското строителство. Понастоящем
27 гимназиален преподавател по физика и математика.
28 Афанасий Рагнев, баща на анкетирания, е роден на 10.04.1907 г. в
29 с. Александровка, сега част от Одеска област. През 1925 г. сключва
30 брак с Теодора Константинова, също от Александровка, родена на

36
Виж ІХ глава, 1998 г.
108
 1 14.07.1906 г. Заради изгубено брачно сведетелство, сключват отново
2 брак на 11.04.1959 г. в Сао Пауло.
3 Основната причина да заминат за Бразилия е тежкото следвоенно
4 положение в Европа, както и фактът че бесарабският народ, съставен
5 от гагаузи, българи, германци и други националности, попада под
6 румънска власт. Към това трябва да прибавим и намеренията на
7 Румъния да се освободи от тези малцинства. Щедрите обещания, че в
8 далечната латиноамериканска страна всички ще получат безплатно
9 земя също оказват своето влияние.
10 Бразилия също искала да използва имигрантите за решаване на
11 своите проблеми. Наблюденията показвали, че нейното население
12 проявявало явна тенденция към “потъмняване”, защото получилите
13 свобода негри, дошли в страната като роби, се смесвали с белите
14 преселници. Затова бразилските управници насърчавали масовата
15 имиграция от Европа, така че след време да се постигне
16 “изсветляване” на местното население, наред с другата важна цел –
17 осигуряване на работна ръка за кафеените плантации след
18 официалното премахване на робството.
19 През 1926 г. семейство Рагневи оставя имота си на роднини и
20 заминава за Одеса. С тях тръгва и Кираца – най-малката сестра на
21 Афанасий. С други семейства се качват на параход, който се отправя
22 към западния африкански бряг. По време на продължителния преход
23 през океана емигрантите се забавляват, пеят и танцуват на различни
24 езици.
25 Пристигат в Сантос, след това ги изпращат в имение близо до гр.
26 Санто Анастасио. Там ги карат да работят като полуроби, затова не
27 след дълго заминават за Сао Пауло, заселват се в квартала “Моока”.
28 По това време набирали хора за строежа на водопровода “Рио Кларо”
29 в отсечката край селището Каза Гранде, община Можи дас Крузес.
30 Семейство Рагневи също отива там. След изграждането на
31 водопровода, между 1929 и 1935 г., Афанасий Рагнев работи като
32 ватман в Сао Пауло. Недоволна от живота в Бразилия, измъчвана от
109
 1 носталгия, жена му Теодора се връща в Бесарабия през 1930 г. с току-
2 що родената им дъщеря37. Остава там до края на 1936 г., след което се
3 връща в Бразилия. Събралото се отново семейство отива във
4 “Фазенда Веля”*, на 6 км от гр. Нова Одеса, щата Сао Пауло,
5 собственост на латвиеца Гильерме Петрелевич. Там започват да
6 работят като изполичари. По-късно отиват при друг латвиец –
7 Едуардо Лекнин, в неговото имение имало баптистка църква. През
8 това време семейството се сдобива с още три деца. Анкетираният
9 Афонсо и сестра му Мария се раждат в Нова Одеса, а брат им Педро
10 в Санта Барбара Д'Оесте. Теодора и Афанасий кръщават децата си
11 по християнски обичай, макар че това става в католическа църква
12 поради липса на православен храм.
13 Вкъщи говорят само на гагаузки език, затова когато тръгват на
14 училище децата срещали много трудности с езика и общуването. Те
15 имали щастливо детство, често ходели с родителите си на
16 празненства в Нова Одеса и околностите, организирани от
17 различните народности там – гагаузи, българи, латвийци, които
18 представяли своя фолклор.
19 Семейство Рагневи остава в Нова Одеса до 1946 г. Природно
20 бедствие унищожава цялата реколта от памук и Афанасий приема
21 поканата на своя приятел Николай Волков, който работел като
22 строител в Сао Пауло. Премества се със семейството в града и се
23 настаняват в малка, недовършена къща в квартала “Вила Пруденте”,
24 в която живеел брат му Петър Рагнев. В продължение на години
25 Афанасий работи за различни строителни фирми.
26 По онова време семействата, които живеели в Сао Пауло,
27 поддържали връзките помежду си. Теодора и Афанасий станали
28 кумове на родителите на Афонсо Бороган и кръстници на някои от
29 децата им38. Земляците си гостували, а в неделите организирали

37
Виж фамилия Турколови.
*
Старото имение – бел.пр.
38
Виж фамилия Бороган.
110
 1 другарски срещи в салона към църквата в квартала “Вила Зелина”,
2 придружавани от богати гощавки, много песни и танци. Децата на
3 имигрантите рядко посещавали тези събирания, но си спомнят
4 каква огромна носталгия измъчвала техните родители. Тези срещи
5 остават безвъзвратно в миналото, тъй като за жалост повечето
6 участници в тях вече не са между живите. Анкетираният споменава
7 семействата Ябанжи, Капаклъ, Драганов и Тягор.
8 Рагневи имат роднини в с. Копчак, Тараклийски район, Южна
9 Молдова. Там живеят Георги и Лидия, братовчеди на анкетирания
10 Димитър, деца на Мария Константинова Турколова - негова леля
11 по майчина линия. А в украинското село Александровка, на
12 границата с Молдова, живеят братовчедите по бащина линия -
13 Васил и Елена, деца на леля му Барбара Радионова Рагнева.
14 Александровка се намира близко до Копчак, до нея се стига по
15 черен път, който пресича границата. Когато посещава селото,
16 анкетираният се среща с възрастен мъж. Той му показва снимка от
17 младежките години с неговия баща Афанасий. През годините
18 майката на анкетирания поддържа кореспонденция със сестра си
19 Мария Константинова Турколова до смъртта й през 1984 г.
20 Контактът е подновен от внучка на Мария, която през 1997 г. пише
21 писмо до Афанасий. Макар че го изпраща на стария му адрес,
22 писмото все пак стига до семейство Рагневи. Така благодарение на
23 установената връзка в края на юли 2000 г. анкетираният и
24 съпругата му Ванда Савин Рагнев осъществяват пътуване до Русия,
25 Молдова и Украйна. Колегата на анкетирания – Жозе Фернандо
26 Мадалена, офицер от бразилските ВВС, назначен в бразилското
27 посолство в Москва, ги посреща в дома си. На 16.07. 2000 г. Афонсо
28 и Ванда Рагнев заминават за Кишинев, където ги очаквали
29 братовчедката Лидия и съпруга й. Последвало вълнуващо
30 посрещане, съпътствано от огромно любопитство и желание да се
31 опознаят. След три часа път с кола пристигат в Гагаузия. Срещата с
32 корените на родовете Рагневи и Константинови оказва силно
111
 1 въздействие върху анкетирания. Той не може да скрие сълзите си,
2 когато посещава дома на баща си в с. Александровка. За спомен
3 оттам взема шепа пръст, която с брат си Педро поставят върху
4 бащиния гроб в гр. Атибайа, щата Сао Пауло.
5 Някои гагаузки традиции се пазят до днес в бразилския клон на
6 семейство Рагневи. Анкетираният разбира и говори малко
7 майчиния си език. Има желание да го научи по-добре, затова
8 донася от Молдова книги и аудиокасети. Понякога на семейните
9 празници в семейството се приготвят гагаузки ястия, а веселбата се
10 придружава от песни и танци, научени от техните родители.
11 Относно роднините в Бесарабия, анкетираният споделя, че те в
12 много по-голяма степен са запазили своите обичаи, култура, език,
13 етнос и в този смисъл “е добре, че са останали там”. Смята обаче, че
14 от материална гледна точка в Бразилия те биха имали по-добър
15 живот, повече свобода, включително по-благоприятен климат и
16 т.н. “От собствен опит се уверих, че бразилците не дооценяваме
17 каква прекрасна страна е Бразилия, независимо от проблемите,
18 които имаме. Спомняйки си популярната мисъл, че “най-доброто
19 място на света е там, където сме родени и живеем” смята, че това се
20 отнася както за украинците и молдовците, така и за всички хора по
21 света.
22 Афонсо Рагнев споменава имената на Жоао Каракас* и Степан
23 Каражелязков – негови колеги от бразилските ВВС.
24 От CD/SNIMKI
25 170 – Афанасий и Теодора Рагневи с децата си Афонсо и Педро, гр. Нова Одеса, щата
26 Сао Пауло – 1940 г.
27 169 – Афанасий и Теодора Рагневи с децата си отляво надясно: Афонсо, Мария и
28 Педро, гр. Сао Пауло – 1957 г.
29 171 –В средата Варвара Радионова Рагнева с дъщеря си Елена ( до нея вдясно) и
30 двамата си сина: отляво Константин със жена си и сина си, отдясно Васил и
31 жена му София. Молдова – 1970 г.
32 167 – Васил Рагнев и Елена Рагнева (вдясно), деца на Варвара Радионова Рагнева,

*
Вероятно Каракаш – бел.пр.
112
1 пред бащиния си дом в с. Александровка, Украйна – юли, 2000 г.
2 168 – Домът на Димитър Турколов (седнал), братовчед по майчина линия на
3 анкетирания. Отляво надясно: Георги Турколов и Афонсо Рагнев, с. Копчак,
4 Молдова – юли 2000 г.
5 От CD/RODOSLOVIA/Ragnevi
6 РОДОСЛОНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ РАГНЕВИ
7 ФАМИЛИЯ САРИЕВ ( SARIEV)
8 Анкетиран: ЖОРЖЕ АРГАШОФФ, потомък на имигранти,
9 бразилец, роден през 1928 г. в квартала “Фундасао” на гр. Сао
10 Каетано ду Сул, щата Сао Пауло. Остава вдовец след брак с Жилда
11 Наир Монтефуско. През 1993 г. се жени за Силвия Лусиа Сардо,
12 живеят в Сао Пауло. 39
13 І част 40
14 ІІ част
15 Семейство Сариеви се сдобива с паспорти, издадени от
16 румънското правителство, напуска с. Девлет Агач 41 и заминава за
17 Хамбург, Германия. Там се качва на товарен параход, който взимал и
18 пасажери. След престой в Генуа, поема към Бразилия.
19 Пристига в залива на Рио де Жанейро през 1926 г., известно време
20 престоява под карантина на Иля дас Кобрас. Там новодошлите били
21 регистрирани, прегледани и ваксинирани. След това имиграционните
22 служби ги насочват към вътрешността на щата Сао Пауло, където
23 трябвало да започнат работа в кафеените плантации. Властите обаче
24 не можели да допуснат, че имигрантите ще възроптаят срещу
25 предначертаната им съдба. Недоволни от работата и условията на
26 живот, те масово започват да напускат именията. Част от тях се
27 съсредоточава в определени райони на щата, други заминават за гр.
28 Сао Пауло и се заселват в квартали в зависимост от националността

39
Навременният и благотворен контакт с анкетирания бе препоръчан от Валдомиро Димов, адвокат,
потомък на бесарабски българи, живущ в гр. Сао Пауло.
40
Виж фамилия Йоргачеви.
41
Родените в това село наричали девлетчии.
113
 1 си. В някои случаи на едно място се събират хора, дошли от един
2 град.
3 Илия и Анна Сариеви идват в Бразилия с децата си: Фила,
4 омъжена за Матей, Доминикия (Донка), Илия, Кристина (Христина),
5 Анка и племенниците си Васил и Калина, общо десет души. Фила и
6 мъжът ù поискали да се върнат в Бесарабия. Илия имал пари, на
7 които разчитал да устрои семейството на новото място, но ги дава
8 на дъщеря си и зет си да си купят билети.
9 По съвет на земляци семейство Сариеви заминава за гр. Сао
10 Каетано ду Сул, заселва се в квартала “Фундасао”. Илия започва
11 работа във фабрика на консорциума “Матарацо”. Спътник на
12 семейството от Бесарабия до Бразилия е едно момче, на име
13 Симеон Йоргачев (впоследствие Аргашофф), което харесва 19-
14 годишната им дъщеря Донка. Когато се устройват в Сао Каетано ду
15 Сул, с разрешение на семейството той започва да я ухажва. Намира
16 си работа в памукопреработвателната фабрика на Родолфо Креспи
17 и двамата сключват брак. Не след дълго Донка напуска ревнивия си
18 съпруг. Започва работа като икономка в дома семейство Яфет в
19 квартала “Ипиранга” на Сао Пауло. За детето й се грижат нейните
20 родители.
21 Синът на семейството - Илия се жени за Матрона, която идва
22 сама в Бразилия. От брака им се раждат четири деца. Илия
23 завършва професионално училище със специалност “Предачество и
24 Тъкачество”. Горд с дипломата, той я държал на видно място в дома
25 си. След време се премества със семейството си на ул. “Барао
26 Резенде”. Тогава му възлагат да оборудва предачна фабрика. Илия
27 влага целия си професионализът, усилия и самоотверженост за
28 нейното развитие и доказва, че с право се гордее с дипломата и
29 работата си. Поканен е да работи като майстор в предачния цех на
30 една от текстилните фабрики на консорциума “Матарацо” в
31 съседния град Сао Бернардо ду Кампо. Премества се там със

114
 1 семейството и купува къща на ул. “Ди Бенедети”. В нея отглежда
2 децата си и се грижи за родителите си до края на дните им.
3 Анкетираният споделя, че Илия-младши (в Бразилия приема
4 името Елиас), бил много открит човек, усмихнат, забавен, голям
5 веселяк. “Веднъж поканили Сариеви на сватба в един от
6 “ кошерите”* на квартала “Моока”. Станало полунощ и булката се
7 оттеглила за първата си брачна нощ в стая, която се намирала точно
8 срещу насъбралите се сватбари. Времето минавало, а срамежливият
9 младоженец не намирал кураж да отиде при невястата си.
10 Развеселеният Илия решил да се пошегува и се провикнал на висок
11 глас: “Хора, ако толкова го е страх и не ще да влезе, да ида аз!”
12 Естествено шегата обидила семейството на младоженеца, то
13 налетяло на бой, стигнало се до общо сбиване, потушено с
14 допълнително количество бира и ракия. Такъв беше чичо Илия,
15 когото обожавах! Неговата сестра - Кристина беше много красива -
16 руса, с изправена походка, тя привличаше погледите и беше център
17 на внимание. Повдигаше част от косата си на кок, а останалата
18 падаше по раменете ù на дълги кичури. Харесваше ù да бъде
19 ухажвана, падаше си любовчийка, което беше доста скандално за
20 онова време. Веднъж доведе вкъщи поредния си приятел, който за
21 всеобща изненада се оказа негър. Родителите й бяха шокирани!
22 Бунтарският й характер намираше и други проявления. Една
23 сутрин, докато си пиела кафето, дошла съседка и през сълзи ù
24 казала, че колата за бездомни кучета току-що прибрала и нейното.
25 Кристина скочила веднага и хукнала да я догони. Настигнала я,
26 грабнала ключовете от ръцете на кучкаря и отворила колата. Освен
27 че прибрала кучето на съседката, пуснала и останалите, горещо
28 приветствана от насъбралите се зяпачи.
29 След много любовни истории, танци и забавления, Кристина се
30 омъжи за Адолфо и отиде да живее при свекърва си в квартала

*
Къщи с общ двор, в които настанявали имигранти – бел.пр.
115
 1 “Вила Бертиога”. Родиха им се четири деца. Адолфо беше
2 каменоделец, правеше подови настилки и мраморни стълби. За
3 времето това беше добра и доходна професия, но през 1964 г. той се
4 помина и Кристина отиде да живее в друг квартал. Нестабилното
5 финансово положение я принуди да си търси работа. Така тя
6 започна да се занимава с врачуване. Намери си добра клиентела,
7 която й осигуряваше стабилни доходи. Кристина не можеше да се
8 подлага на ограничения, тя искаше добър живот за децата и за себе
9 си. За да постигне всичко това, разчиташе на своя чар, с който
10 омайваше всички. Търсеха я, защото намираше решение на всеки
11 проблем, естествено срещу заплащане. Наистина забележителна
12 жена... Беше неграмотна, а нямаше равна в четенето на писма! Така
13 успя да отгледа и изучи децата си. Беше решителна и смела.
14 Накрая ще представя Ана или Анка, както я наричаха вкъщи –
15 най-малката дъщеря на семейство Сариеви. Слаба, симпатична, без
16 да бъде красавица, тя притежаваше особено очарование. Пълна
17 противоположност на сестра си Кристина. Омъжи се за италианеца
18 Доривал Джовани и първоначално живееха при нейните родители
19 в “кошера” на Зе дас Мулас, после се преместиха при неговите в
20 квартала “Сантана”. Бракът им не продължи дълго, Доривал я
21 обвиняваше, че не може да има деца. Ана се върна при родителите
22 си и се захвана с тъкачество като брат си. След време започна да се
23 среща с някакъв мъж от Рио де Жанейро, от когото роди дъщеря си
24 Изабел. И връзката с него не издържа, последва нова, от нея на бял
25 свят се появи Рита. Поредната раздяла влоши здравето на Ана,
26 останала без средства тя отиде да живее при брат си Илия. Двете й
27 дъщери израстнаха под неговите грижи.”
28 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ САРИЕВИ
29 От CD/RODOSLOVIA/Sarievi
30 ФАМИЛИЯ СИБОВИ (SIBOV, SIBOF, SIBOS)
31 Анкетирана: АННА НАВАРО КРЕСПО, потомка на имигранти,
32 бразилка, родена на 02.07.1927 г. в гр. Можи дас Крузес, щата Сао
116
 1 Пауло, пенсионирана шивачка, вдовица, живее в гр. Карагуататуба,
2 щата Сао Пауло.
3 Бабата и дядото на анкетираната – Ирина и Кирил Сибови са от с.
4 Исерлий, Бесарабия, занимавали се с бубарство. Техни деца са:
5 Константин, Илия, Димитър и Марина.
6 Най-големият син Константин заминава да учи шивашки занаят
7 във Франция, връща се оттам двайсетгодишен. Предстояла му военна
8 служба, но той не искал да влиза в казармата. Това сериозно повлиява
9 върху решението на семейството да емигрира в Бразилия, която
10 обещавала земя и други придобивки на желаещите да заминат,
11 поемала и пътните разходи.
12 През 1926 г. семейство Сибови пристига в Сантос, оттам заминава
13 за Сао Пауло, настаняват ги в пансиона зе имигранти.
14 Бащата Кирил Сибов работи като зидаро-мазач, вероятно след като
15 напускат плантациите. Нает от италианци за строеж на път, синът
16 Константин заминава за селището Капела ду Рибейрао Прето (днес
17 Таисупеба), община Можи дас Крузес. Шивашката му професия
18 обаче нямала нищо общо с тежкия физически труд на строежа. С
19 жестове той се опитал да обясни какво умее, но не успял да си
20 издейства друга работа. Когато научил някои думи на португалски
21 и успели да го разберат, пратили го в пералнята да кърпи дрехите
22 на работниците.
23 На 29.09.1938 г. Константин сключва брак със своята землячка
24 Мария Тулунжи, дъщеря на Акилина и Илия Тулунжи, раждат им
25 се три дъщери: Анна, Катарина и Ирене. Константин искал втората
26 му дъщеря да се казва Калина, но в кръщелното свидетелство
27 погрешно я записват Катарина. От малка обаче всички ù казват
28 Клара, понеже по-лесно се произнася на португалски. Константин
29 и жена му осиновяват племенницата си – Ана или Анита, както ù
30 викали на галено, дъщеря на Илия Сибов, чиято съпруга Катарина
31 умира при раждането. Тя работела във фабрика на “Матарацо” и
32 когато собствениците научават за нейната смърт, поискали да
117
 1 осиновят новороденото. Анкетираната обаче моли родителите си
2 те да вземат детето и всъщност тя го отглежда. На истинския си
3 баща Анита казва чичо. Едва след години тя разбира за своето
4 осиновяване.
5 От трите сестри само най-малката Ирене завършва висше
6 образование. Ана и Клара нямат тази възможност, защото според
7 Константин “учената жена винаги издържа съпруг безделник”.
8 Затова те настояват пред баща си да разреши поне на нея да учи.
9 Така Ирене завършва право.
10 Трите дъщери на Константин се омъжват за бразилци.
11 Веднага след пристигането през 1926 г., Акилина и Илия
12 Тулунжи се връщат в Бесарабия. В Бразилия остава дъщеря им
13 Мария Тулунжи Сибов – майка на анкетираната. От православни
14 християни в Бразилия Сибови стават католици.
15 От CD/SNIMKI
16 173 – Константин Сибов и жена му Мария с малката Ирене на ръце. Отпред Клара и
17 Анна, гр. Можи дас Крузес, щата Сао Пауло – 1940 г.
18 172 – Семейство Сибови: Кирил (седнал). Прави: Константин и съпругата му с
19 дъщерите си.
20 174 – Константин Сибов
21 175 – Мария (Тулунжи) Сибова
22 176 – Сребърна сватба на Константин и Мария Сибови, пред тях Ана (Анита).
23 От лявата им страна Ирене със съпруга си Франсиско Паскуали, отдясно
24 Клара и съпругът й Полибио Рибейро. До тях Анна със съпруга си Жозе Луис
25 Барбоза и двете им дъщери Мария Елизабет и Анна Мария. Гр. Можи дас
26 Крузес, щата Сао Пауло.
27 177 – Сребърна сватба на Анна Сибов и Фернандо Наваро Креспо
28 178 – Мария Елизабет Барбоза, Жозе Луис Барбоза и Ана Мария Барбоза (отляво
29 надясно). Гр. Карагуататуба, щата Сао Пауло – 2003 г.
30 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ СИБОВИ
31 От CD/RODOSLOVIA/Sibovi
32 ФАМИЛИЯ ШИШМАН
33 Анкетирана: ОЛГА ФРИЗАРИН, дъщеря на имигранти, родена
34 на 27.12.1949 г., бразилка, омъжена, домакиня.

118
 1 Фамилията Шишман е от с.Троян, Бесарабия. За Бразилия
2 тръгват Мария и Филип Шишман, синовете Иван и Андрей със
3 семействата си и дъщеря им Марина, омъжена за Михаил
4 Николаев.
5 Синът Иван Шишман идва в Бразилия с жена си Мария и двете
6 им деца – Ефим и Калина. Работи на строежа на сграда, днес
7 луксозен хотел в центъра на Сао Пауло. Участва също в първата
8 реконструкция на Църквата “Света Богородица Утешителка”. Той
9 винаги говорел с голяма гордост за участието си в тези два обекта.
10 Синът му Ефим се жени за Маша, двамата умират много млади и
11 оставят три сирачета, отгледани от неговите родители. Дъщерята
12 Калина, омъжена за Васил Димитров, умира от туберкулоза. За двете
13 деца се грижи баща им Васил. Живеят на различни места в Сао
14 Пауло, контактът с тях прекъсва след преместването им в квартала
15 “Сао Лукас”.
16 Андрей отива в колония край гр. Куата́, щата Сао Пауло, близо до
17 латвийската “Варпа”, занимава се със земеделие. Остава вдовец. За
18 дъщеря му Мария се грижи Марина Николаева, баба на анкетираната,
19 но и детето умира. Останал сам, Андрей Шишман заминава за щата
20 Парана́́, от втория си брак има други деца. За последен път идва в Сао
21 Пауло през 1957 г.
22 От CD/SNIMKI
23 179 - Филип и Мария Шишман с двама младежи, вероятно техни внуци, с. Трояни,
24 Бесарабия.
25 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ШИШМАН
26 От CD/RODOSLOVIA/Shishman
27 ФАМИЛИЯ СТОЯНОВИ (1)
28 (STOIANOV, STAIANOV, STOYANOV)
29 Анкетирана: АННА СТОЯНОВ, родена на 30.07.1930 г., бразилка,
30 дъщеря на бесарабски българин, разведена, преподавател на свободна
31 практика, живее в гр. Сао Пауло. В периода 2002/2004 г. е
32 председател на “Културна асоциация на българския народ в
119
 1 Бразилия” и член на Парламентарния съвет на чуждестранните
2 общностите, корени и култури на щата Сао Пауло.
3 Иван Димитров Стоянов тръгва с каруца от с. Исерлий за гр. Кагул
4 с жена си Доминикия Пепеляшкова и шесте им деца. Единственият
5 син на семейството - Стефан Стоянов, баща на анкетираната, тогава е
6 на 21 г. На 18.01.1926 г. посред зима и при миносови температури
7 потеглят с влак за Кишинев, оттам за Букурещ и Виена. Спират в
8 австрийската столица за входна виза, която получават от бразилското
9 консулство, и продължават в посока Генуа. С Иван Стоянов пътува и
10 семейството на неговия племенник Димитър Стоянов, когото обявява
11 за свой син. Димитър и жена му тръгват за Бразилия с четирите си
12 деца – Стефан, Петър, Ана42 и Надя. Току-що родената Надя пътува
13 без документи. Записват я през 1938 г. “като сестра-близначка на
14 друга тяхна дъщеря, родена по това време, тъй-като по това време
15 властите вече задължавали всички да имат удостоверение за
16 раждане.”
17 През февруари 1926 г. семейство Стоянови се качва на парахода
18 “Сиерра Леона”. Акостира в Сантос след 18 дни, на 12.03.1926 г.
19 Оттам заминават за пансиона в Сао Пауло. По време на престоя им
20 там бесарабските имитранти се вдигтат на бунт, провокиран от техен
21 земляк, който идва да ги предупреди да не приемат полуробските
22 условия за работа. Стига се до намеса на полицията, размирниците са
23 откарани насила на Иля дос Поркос. По време на престоя умират
24 много хора, предимно деца.
25 След преживяната трагедия семейството заминава за кафеена
26 плантация в района на гр. Аваре́, щата Сао Пауло. Остават там две
27 години, след това се премества в Елиас Фаусто. В този град Стефан
28 Стоянов се запознава с Екатерина Журовска, сключват брак на
29 22.09.1929 г.

42
Ана се омъжва в Бразилия, дъщеря й се казва Вера Лусия Лоренц.
120
 1 Семейство Стоянови се установява в Сао Пауло. Със спестените
2 от работата по плантациите пари купува парцел в квартала “Жардин
3 Еуропа”. Стефан и Екатерина така и не свикват с живота в Бразилия,
4 носталгията непрекъснато ги измъчвала.
5 През 1998 г. анкетираната Анна Стоянов и брат й Жорже
6 посещават Бесарабия. Усилията да открият роднини остават
7 безуспешни. И преди това Анна се опитва да осъществи контакт
8 чрез писма, но отговор не получава. Нейната сестра Катарина,
9 споменава още едно бесарабско семейство, което живее в Бразилия
10 – Филипови, състоящо се от Мария Филипов и сина й Кловис
11 Филипов.
12 В периода 2002/2004 г. Анна Стоянов е председател на културната
13 асоциацията на българския народ в Бразилия. Като представител на
14 общността тя участва в Парламентарния съвет на чуждестранните
15 общности, корени и култури на щата Сао Пауло. На Форума на
16 Нациите за Мир, проведен на 08.10.2003 г., Анна Соянов изнася
17 доклад, в който засяга причините, накарали много българи, гагаузи и
18 други етнически групи от Бесарабия да емигрират в Бразилия. По
19 неофициални данни анкетираната съобщава, че 10% от евреите, които
20 живеят в квартала “Пинейрос” на Сао Пауло, идват от Бесарабия.
21 При друг случай анкетираната и Марсия Вайролети, също потомка
22 на бесарабаски българи от фамилията Милошеви43, издигат
23 националното знаме на Молдова в Ротари клуб в квартала “Бутанта́”
24 на Сао Пауло, в който членуват. Единствено така те намират начин
25 да представят своята родина, като Анна Стоянов заявява пред
26 присъстващите, че две трети от територията на Бесарабия се намират
27 в границите на Молдова. Изтъква също, че “В онези времена целта на
28 Румъния е била да се освободи от малцинствата, които й пречели да
29 създаде държава, населена само с румънци. Затова голяма част от
30 живеещите там етноси – предимно хора земеделци и честни

43
Виж фамилия Милошеви.
121
 1 труженици, в голямата си част с основно образование, повярвали на
2 обещанията, че в Бразилия ще получат богата и плодородна земя.
3 Разочарованието им след пристигането е огромно, затова не след
4 дълго напускат именията и се разпръскват в различни посоки.
5 Останали без всякаква подкрепа в напълно непозната страна,
6 постепенно те започват да губят контакт помежду си и да се смесват
7 с другите етноси в тази многонационалната държава”.
8 Все пак през годините след Втората световна война се правят
9 няколко опита за създаване на организация, която да приобщи
10 бесарабските българи. Но времената са трудни, особено в периода на
11 “студената война”, когато всички хора, дошли от Източна Европа, са
12 смятани за комунисти...
13 През 1996 г. в Музея на имиграцията в присъствието на много
14 хора, на тогавашния губернатор на щата Сао Пауло – Марио Ковас и
15 на българския консул, тържествено бе отбелязана 70-та годишнина на
16 българската имиграция в Бразилия.
17 След това знаменателно събитие бе учредена “Културна асоциация
18 на българския народ в Бразилия”, която организира, макар и не
19 толкова често, срещи и събрания по различни поводи.
20 “В областта на изобразителното изкуство можем да се похвалим с
21 такива ярки творци като Антонио Петиков и Марушка Кара, както и с
22 редица други потомци на бесарабски българи, които се изявават в
23 различни области на науката и бизнеса, и доказват, че са наследници
24 на един скромен, честен и трудолюбив народ.”
25 От CD/SNIMKI
26 180 – Паспорт на Иван Димитров Стоянов, Букурещ – 09.01.1926 г.
27 181 - Паспортна снимка на семейство Стоянови, отляво надясно: Ана, Иван,
28 Елена, Кристина, Вера, Доминикия и Стефания, Букурещ – 09.01.1926 г.
29 182 – Паспортна снимка на Стефан Стоянов, Букурещ – 09.01.1926 г.
30 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ СТОЯНОВИ (1)
31 От CD/RODOSLOVIA/Stoianovi_1
32 Уточнение: Кармен Сесилия Гида се омъжва за братовчеда си Рубенс Браганса.

122
 1 ФАМИЛИЯ СТОЯНОВИ (2) (DELI STOIANOV, STAIANOV,
2 STOYANOV)
3 Анкетиран: д-р ДЕМЕТРИО (ДИМИТЪР) ДЕЛИ СТОЯНОВ,
4 имигрант, роден на 01.02.1923 г., семеен, хирург-стоматолог.
5 Пенсионира се като преподавател във филиала на Университета на
6 Сао Пауло в гр. Рибейрао Прето - катедра “Ендодонтия”.
7 Анкетираният е родом от Исерлий, тригодишен тръгва за Бразилия
8 с родителите си - Петър Петров Дели-Стоянов и Мария Дели-
9 Стоянова, по баща Симеонова, двете си по-големи сестри и брат.
10 “Моята баба по бащина линия и семейството на чичо остават. Той
11 бил полицай, убиват го през 1932 г. Дъщеря му Елена заминава да
12 учи медицина в Англия, там става изявен специалист в областта на
13 онкологията.”
14 Дели-Стоянови тръгват за Бразилия с парахода “Гар Бер”, заедно с
15 други семейства от техния край. Условията и хигиената на
16 претъпкания с хора параход били лоши, липсвали елементарни
17 удобства за такова тежко и продължително пътуване. Със
18 семейството на анкетирания пътува и Петър Влах, племенник на
19 Петър Дели-Стоянов, който се връща в родината през 1952 г.
20 След пристигането в Рио де Жанейро около месец престояват под
21 карантина на Иля дас Флорес. Макар че ги настаняват в общи
22 помещения, условията на острова били сравнително добри, с
23 изключение на лошата хигиена, която се поддържала трудно заради
24 струпването на толкова много хора на едно място.
25 След острова ги преместват в Сао Пауло. Изчакват разпределение
26 за работа в пансиона за имигранти и заминават за имението
27 “Фигейра” край Рибейрао Прето, собственост на Армандо Нумас де
28 Оливейра. “Настаниха ни в малки, почти еднакви, наредени една до
29 друга къщи, които образуваха нещо като лагер. Нашата се намираше
30 близо до полето, имаше още няколко подобни лагера.”

123
 1 Възнаграждение за труда получавали след продажбата на кафето.
2 “В магазина на имението пазарувахме на вересия, всичко се
3 записваше в прословутите бакалски тефтери.”
4 Бащата на акетирания разказвал за един случай със сина на
5 магазинера. Той забравил на кого продал едно седло, затова го вписал
6 във всички сметки. Някои имигранти, които вече разбирали малко
7 португалски, забелязали надписването, но повечето платили по едно
8 седло отгоре, макар че нямали животни, на които да го сложат.”
9 В имението имало училище, всеки ден учителката пристигала с
10 двуколка от Рибейрао Прето. Семейство Дели-Стоянови остава в
11 кафеените плантации до 1932 г. “Тогава най-накрая се спасихме от
12 положението на бели роби. Пречки при тръгването нямахме, дори
13 отидохме до гарата в Гуатапара́ с каруците, които превозваха
14 кафето.” Оттам хващат влака за Ребоусас, днес община Сумаре́, щата
15 Сао Пауло. Там работят като изполичари, след това с още един човек
16 Петър Дели-Стоянов купува земя. Веднъж този ортак се напива и
17 стреля по него. Петър се скрива зад едно дърво и така се разминава с
18 куршума. На другия ден семейството събира багажа си и заминава за
19 имение край Монте Мор, там всички се включват в брането на памук.
20 Като прибират реколтата, Петър наема земята за две години, после я
21 купува и заменя за ферма с повече земя. Занимава се със земеделие и
22 птицевъдство, които му носят добри доходи. Животът му се развива
23 благополучно до смъртта на съпругата му Мария през 1950 г. И както
24 обикновено става в подобни случаи здравите семейни връзки
25 започват да се разпадат. Петър се принуждава да продаде
26 собствеността си, разделя парите между наследниците и всеки поема
27 по пътя си. Отива да живее с най-малкия си син в гр. Санто Андре и
28 няколко години се занимава с търговия. После се връща в Монте
29 Мор, където остава до края на дните си. Умира на 86 г. Двамата му
30 сина завъшват висше образование. От четирите си деца има 12 внука
31 и 11 правнука. От тях 8 учат в университет.
32 От CD/SNIMKI
124
1 183 – Семейство Стоянови: в средата Паскуалина Стоянова и двамата й сина:
2 Петър Петров Дели-Стоянов и Васил Петров Стоянов. Отляво: Мария –
3 съпруга на Петър, със сина си (анкетирания Деметрио Дели Стоянов).
4 Крайната вдясно е жената на Васил с дъщеря си Елена, до нея отляво е
5 Мария (Маша) – голямата дъщеря на Мария и Петър. Отпред е по-малката
6 Ана (до баща си) с нейна братовчедка.
7 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ СТОЯНОВИ ( 2)
8 От CD/RODOSLOVIA/Stoianovi_2
9 ФАМИЛИЯ СТОИЛОВИ (STOILOV)
10 Анкетиран: ЖОАО СТОИЛОВ, син на имигранти, роден на
11 11.02.1934 г. в гр. Кампинас, щата Сао Пауло, средно образование,
12 техник-механик, живее в гр. Сао Пауло.
13 Бащата на анкетирания – Павел Стоилов е родом от с. Чийший.
14 Той бил грамотен, живеел с родителите си Иван и Дона Стоилови,
15 брат си Иван и сестра си Дина.
16 Павел идва в Бразилия на 21 г. със семейството на сестра си.
17 Решават да напуснат родината, защото румънските власти подлагали
18 на гонения малцинствата. Повярвали също на обещанията, че в
19 Бразилия ще получат земя, къщи и други придобивки, ако се
20 занимават със земеделие.
21 Получават разрешение да емигрират на 15.01. 1926 г. Тръгват от с.
22 Чийший, преминават през няколко държави и се качват на парахода
23 “Халумей"*. По време на пътуването едно от двете деца на сестра му
24 умира, затова семейството се връща обратно със същия параход. С
25 тях тръгват и други бесарабски емигранти.
26 Павел Стоилов остава сам в Бразилия. След престой на Иля дас
27 Флорес, заминава за пансиона в Сао Пауло, там изчаква
28 разпределение за работа. Изпращат го в района на гр. Кампинас,
29 работи в кафеени плантации край градовете Резенде и Ребоусас.
30 След време се връща в Кампинас и купува ферма с 12 алкейре земя.

*
Пристанището не се уточнява – бел.пр.
125
 1 На 03.07.1927 г. в Руската православна църква в Сао Пауло Павел
2 Стоилов** се венчава за Екатерина Стоянова. Свидетели на църковния
3 брак са Николай Георгиев Балабан от с. Главан и Захари Фьодоров
4 Джигов от с. Купоран. Екатерина е дъщеря на Илия Николаев
5 Стоянов и Мария Ганчева от с. Ивановка, които идват в Бразилия с
6 трите си деца: Екатерина, Мария и Илия. Мария се омъжва за Кирил
7 Карапетков. Павел и Екатерина имат пет деца: Дина се ражда в
8 Резенде, Мария в Ребоусас, Жоао, Елиас и Анна в Кампинас. Мария
9 живее със семейството си в САЩ.
10 Заради голямата суша през 1930 г. Павел и Екатерина напускат
11 фермата и се преместват в Сао Пауло, първо живеят в квартала
12 “Моока”, после във “Вила Зелина”.
13 Въпреки многобройните опити Павел не успява да се свърже със
14 сестра си Дона, която се връща в Бесарабия, нито с родителите и брат
15 си.
16 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ СТОИЛОВИ
17 От CD/RODOSLOVIA/Stoilovi
18 ФАМИЛИЯ ТАУКЧИ (TAUCCI)
19 Анкетиран: ДЕМИТРЕ ДЕМИТРО, потомък на бесарабски
20 имигранти, роден на 09.03.1929 г. в гр. Рио де Жанейро, автомонтьор,
21 женен за Анжелина Дуарте, живее в “Брас Кубас” - предградие на
22 Можи дас Крузес, щат Сао Пауло.
23 Георги Таукчи идва в Бразилия през 1926 г., работи на различни
24 места. В Рио де Жанейро става шофьор на малък камион, собственост
25 на Геогри Демитро 44. Идва в “Брас Кубас” със семейството на
26 работодателя си, който умира през 1930 г. Жена му Акилина остава
27 вдовица с три деца: Акилина, на която казвали Аделина, Лусинда и
28 анкетирания Демитре, тогава на 1 г. След време Георги Таукчи се
29 жени за вдовицата на бившия си работодател, от която има четири

**
В брачното свидетелство, изпратено допълнително от анкетирания, името на неговия баща е
изписано като Павел Стойнов – бел.пр.
44
Виж фамилия Демитро.
126
 1 деца: Мария, Наталина, Педро и Арлете. Отглежда и децата на Георги
2 Демитро.
3 Георги продължил да работи като шофьор. “Той беше много весел
4 човек. Когато земляците се събираха, обичаше да свири на цигулка.
5 Забавляваше всички и най-много децата 45, когато се опитваше да
6 говори на немски и японски език. Остана до края на дните си в
7 предградието “Брас Кубас”.
8 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ТАУКЧИ
9 От CD/RODOSLOVIA/Taucci
10 ФАМИЛИЯ ТЕРЗИ (TERZI)
11 Анкетиран: БАЗИЛИО ДРАГАНОВ, потомък на бесарабски гагаузи,
12 бразилец, роден на 03.06.1935 г. в Сао Пауло, предприемач, член на
13 Камарата на агенциите за недвижими имоти на щата Сао Пауло.
14 Женен за Нилда Санчес, живеят в Сао Пауло.
15 Тодорка Терзи, майка на анкетирания, е родена на 25.05.1911 г. в
16 с. Димитровка, Бесарабия, сега част от територията на Украйна. През
17 1931 г. се омъжва за Алексей Драганов.
18 Родителите на Тодорка - Иван и Александра Терзи били средно
19 заможно семейство, занимавали се със земеделие. Преследването на
20 малцинствата и оказваният политически натиск от страна на
21 румънската власт ги принуждават да емигрират. Пристигат в гр.
22 Порто Алегре, щата Рио Гранде ду Сул, след това се установяват в
23 Сао Пауло.
24 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ТЕРЗИ
25 От CD/RODOSLOVIA/Terzi
26 ФАМИЛИЯ ТУРКОЛОВИ46(TURCOLOV)
27 Анкетиран: АФОНСО РАГНЕВ, потомък на гагаузки имигранти,
28 роден на 12.10.1937 г., офицер от запаса, бордови механик в
29 бразилските ВВС. Завършва висш технологичен институт,

45
Едно от тези деца е самият автор. Той много обичал да слуша изпълненията и имитациите на Георги
Таукчи, когото всички наричали Гечо.
46
Виж фамилия Рагневи.
127
 1 специалист в областта на гражданското строителство. Понастоящем
2 преподава физика и математика.
3 Фамилията Турколови има български произход. В Бразилия идва
4 само Теодора Константинова Турколова, родена на 14.07.1906 г. След
5 брака си с Афанасий Рагнев, приема неговата фамилия. И двамата са
6 от бесарабското село Александровка, сега част от Украйна.
7 Принудена да следва мъжа си, Теодора тръгва с нежелание за
8 Бразилия. В Бесарабия остават всичките й близки и тя трудно
9 преживява раздялата с тях. От Александровка заминават за Одеса,
10 там се качват на параход за Бразилия и пристигат в Сантос.
11 Последвалите събития са описани в историята на фамилия Рагневи.
12 През 1930 г. заради наследство, оставено от починалите й
13 родители, Теодора поема риска да тръгне сама за Бесарабия.
14 Настоява пред мъжа си да я придружи, но той бил против пътуването.
15 Въпреки това тя не се отказва, дори взима със себе си малката им
16 дъщеря, която нямала годинка, за да я покаже на близките в
17 Бесарабия. За съжаление последвалите събития се развиват трагично.
18 Още докато параходът се движел край бразилския бряг, детето се
19 разболява и умира. Погребват го при следващата спирка на парахода
20 в гр. Ресифе, щата Пернамбуко. Въпреки болката от загубата на
21 детето, Теодора не се отказва от пътуването.
22 В Бесарабия Теодора получава своя дял от наследството и
23 заживява при брат си Симеон - офицер от румънската армия, още
24 несемеен. В писма Теодора продължава да моли мъжа си да се върне
25 в Бесарабия, но Афанасий не се съгласява. Като основна причина
26 изтъква липсата на пари да предприеме такова дълго пътуване. Тя
27 намира разрешение и на този проблем като го съветва да потърси
28 работа на парахода, за да пътува безплатно. Безуспешните опити да
29 се убедят взаимно продължават пет години. Теодора не престава да се
30 надява, че мъжът й ще се върне, макар че една циганка й предрича, че
31 не той, а тя ще отиде при него! Така и става. Симеон умира при

128
 1 нещастен случай в казармата през 1936 г. и Теодора се връща в
2 Бразилия.
3 За втори път прекосява океана сама, на парахода пътували
4 емигранти от различни националности. Немкините й направили лошо
5 впечатление, някои имали доста "модерно" поведение – ходели
6 гримирани, облечени в предизвикателни дрехи. Моралът на Теодора
7 не допускал подобно нещо, затова предпочитала компанията на група
8 португалки, които ù допадали със скромното си поведение.
9 Цялото семейство се събира в гр. Нова Одеса, щата Сао Пауло,
10 работят последователно като изполичари в земите на двама латвийци.
11 През това време се раждат още три деца: Педро, Афонсо и Мария47
12 От CD/SNIMKI
13 184 – Теодора Рагнева, по баща Турколова.
14 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ТУРКОЛОВИ
15 От CD/RODOSLOVIA/Turkolovi
16 ФАМИЛИЯ УЗУН (UZUN)
17 Анкетиран: СЕРЖИО ПАУЛО УЗУН, потомък на имигранти,
18 бразилец, роден в гр. Сумаре́, щата Сао Пауло. Учител по
19 физическото възпитание, собственик на гимнастическа школа.
20 Баптист, женен за Мария Къри, педиатър. Живеят в гр. Рибейрао
21 Прето, щата Сао Пауло.
22 Георги Узун е роден на 06.08.1900 г. в с. Исерлий, Бесарабия.
23 Тръгва за Бразилия по покана от земевладелеца Павел Макаренко,
24 който бил богат и притежавал няколко земеделски стопанства. От
25 него разбира, че бразилското правителство давало земя и
26 селскостопански инвентар на желаещите да се занимават със
27 земеделие. По думите на Макаренко, там хлябът растял по дърветата,
28 а земята раждала всичко. Семейството на Георги се намирало в
29 тежко положение. Всичко, което притежавало, било изгубено,
30 вероятно отнето от правителството. Така Георги напуска Бесарабия с

47
Виж фамилия Рагневи.
129
 1 жена си Евфимия, родена на 21.10.1902 г., дъщеря на Александра и
2 Николай Малкови, и сина им Стефан, роден през 1922 г. Евфимия е
3 бременна и на бразилска земя ражда втория им син Николау. С
4 Георги тръгват също тримата му братя: Сава Узун, женен за Дона,
5 несемейните Димитър и Кирил, и сестра му Мария.
6 Напускат Баурчи на 09.02.1926 г. и заминават за Букурещ. Оттам
7 за Виена и още същия ден се отправят към Италия. На 18.02.1926 г.
8 потеглят за Бразилия от пристанището на Генуа. На претъпкания с
9 пасажери параход липсвали елементарни удобства. Пътуването
10 било мъчително, имало смъртни случаи, които оставят дълбок
11 отпечатък в душите на опечалените.
12 Пристигат в Рио де Жанейро, след това престояват под
13 карантина на Иля дас Флорес. Условията за живот на острова не
14 били от най- добрите заради струпването на толкова много хора на
15 едно място.
16 Изпращат ги с други семейства в имението "Соуза Кейрос" край
17 гр. Леме, щата Сао Пауло. Всички живеят в една къща. В този град
18 Георги и жена му Евфимия стават баптисти. Много скоро Георги
19 започва да разбира и да говори на португалски език, помага и на
20 земляците да го научат.
21 Заплащането на труда ставало след прибиране на реколтата, така
22 със спестените пари Георги Узун купува земя в съседното имение
23 “Сорокабана”. Известно време отглежда различни селскостопански
24 култури, след това продава земята и заминава със семейството си за
25 Монте Мор. Купува фермата "Рио Асима", която се намирала в
26 околностите на града, като продължава да се занимава със
27 земеделие.
28 През 70-те години (ХХ в.) Георги и Евфимия се заселват в гр.
29 Рибейрао Прето, раждат им се още деца - със Стефан и Николау,
30 баща на анкетирания, стават осем. Седем от тях сключват брак, сред
31 новите членове на семейството има бразилци, както и потомци на
32 немски, френски, португалски, руски и бесарабски имигранти.
130
 1 Анкетираният съобщава за още един клон на фамилията Узун,
2 към който принадлежи Василе Узун, съдия в пенсия.
3 От CD/SNIMKI
4 185 – Паспортна снимка на Георги Евфимия и Стефан Узун, Букурещ – 1925 г.
5 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯТА УЗУН
6 От CD/RODOSLOVIA/Uzun
7 ФАМИЛИЯ ВОЛКОВИ (VOLCOV)
8 Анкетирана: ЕЛЕНА ДИМИТРОВ, дъщеря на имигранти,
9 бразилка, родена на 17.09.1947 г. в гр. Санто Анастасио, щата Сао
10 Пауло, работи в приют за деца към кметството на гр. Сао Пауло,
11 католичка, средно образование, живее в гр. Сао Пауло.
12 Ефросина и Димитър Волкови - баба и дядо на анкетираната по
13 майчина линия, идват в Бразилия с децата си: Николай (женен за
14 Акилина Кулаки), Афанасий, Иван, Таня и Стефания. Стефания е
15 майка на анкетираната, родена на 07.10.1918 г. в с. Чумлекьой.
16 Пристигат в Бразилия на 13.03.1926 г. и заминават за кафеените
17 плантации във вътрешността на щата Сао Пауло. След две години се
18 преместват в гр. Президенте Алтино, там десетгодишната Стефания
19 работи с майка си в кибритена фабрика. След време научават, че в
20 колонията "Лабиано" край гр. Санто Анастасио се продава земя.
21 Отиват там и купуват парцел некултивирана земя. С много труд
22 разчистват диворастящата растителност, за да стане земята годна за
23 обработка.
24 През 1934 г. Стефания се омъжва за Димитър Димитров. След 4 г.
25 семейството купува земя в колонията "Аурора". Двайсет години се
26 занимава със земеделие, след това се премества да живее в гр. Сао
27 Пауло.48
28 РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ФАМИЛИЯ ВОЛКОВИ
29 От CD/RODOSLOVIA/Volkovi
30

48
Виж фамилия Димитрови.
131
1 ОСМА ГЛАВА
2 ХАРИЗМАТИЧНИЯТ ИЛИЯ ГАНЕВ 1
3 "Пазете Божието стадо, което е между вас;
4 надзиравайте го, не с принуждение, а драговолно, като за Бога;
5 нито за гнусна печалба, но с усърдие;
6 нито като че господарувате над паството,
7 което ви се поверява, а като показвате пример на стадото.
8 И когато се яви Главният пастир, ще получите венеца на
9 славата, който не повяхва."
10 1Послание на Петър 5:2-4
11 Илия Ганев се ражда в средно заможно семейство. Неговият род е от с.
12 Хасан Батър, баща му и братята му се занимавали със земеделие. По време
13 на руската империя и царуването на Николай Александрович, учи
14 педагогика в Акерман. Когато Бесарабия става част от Румъния, е
15 принуден да научи достатъчно добре румънски език, за да упражнява
16 професията си. Назначават го за директор на училището в с. Кирнички.
17 Навярно заради познанията по румънски език и възможността да
18 проучи условията за емиграция, Илия Ганев е потърсен от Стефан
19 Михайлов Кънчев, който възнамерявал да замине за Бразилия. Под
20 румънско господство животът в Бесарабия ставал все по-труден, затова
21 Илия Ганев и Стефан Кънчев насърчават своите съселяни да опитат
22 късмета си в далечната страна. Така много семейства от Хасан Батър, сред
23 които Демирови и Желязкови, поемат по пътя на емиграцията.
24 Илия Ганев успял да се сдобие с информация за географското
25 положение и климатичните особености на Бразилия и разказвал на хората,
26 че през лятото там било много горещо, че “нямало нужда от огън, за да
27 свариш яйца, достатъчно било да сложиш съда върху горещата земя.”
28 Обяснявал също, че “ако не са океанските течения, които охлаждат
29 бразилския бряг, там няма да вирее нищо. Те докарват и дъждовете, които
30 поддържат пищната растителност. Ако тук падаше половината от дъжда,
31 който се изсипва над Бразилия, нашата земя щеше да е най-плодородната в
32 света!” Научил и важната подробност, че “за разлика от другите страни,
33 които налагали емиграционни квоти, Бразилия приемала без ограничения

1
Виж фамилия Ганеви. VІІ глава.
1
 1 емигранти от Европа, които да работят в кафеените плантации.” 2 Хората в
2 Хасан Батър нямали представа какви документи трябвало да подготвят,
3 тъй като местните власти не проявявали никакво желание да улеснят
4 кандидат-емигрантите. Отнасяли се враждебно към тях, дори към
5 получилите разрешение да заминат за Уругвай и Парагвай. Стигнало се до
6 арести, скалъпени обвинения, абсурдни процеси и присъди в стил Кафка*.
7 Стефан Кънчев се опасявал, че и с него могат да постъпят така, затова
8 Илия Ганев побързал да поиска разрешение да замине за Букурещ. Там
9 свободно и без всякакъв риск можел да потърси информация и съдействие
10 от съответните държавни органи. Тръгнал веднага, защото бил ерген и
11 нямал грижа за жена и деца, както Стефан Кънчев. Мисията му
12 приключила успешно. Освен нужните сведения, получил пълномощно да
13 състави списък на желаещите да емигрират в Бразилия, което станало
14 възможно благодарение на условията, договорени между румънското
15 външно министерство и бразилската дипломация.
16 Макар и предпазливо информацията започнала да се разпространява и
17 още в самото начало петдесет семейства от района на Хасан Батър
18 проявили интерес към възможността да започнат нов живот Бразилия.
19 Така през август 1925 г. хората започнали да се събират, да уговарят и
20 обмислят предстоящото заминаване. На една такава среща кандидат-
21 емигрантите прочели във вестника историята на техния земляк Прокофиев
22 - бивш-войник от царската армия, който успял да избяга от болшевиките и
23 отишъл в Турция. Оттам заминал за Бразилия, където живеел от две
24 години. От интервюто с него разбрали, че горещините в Бразилия не били
25 толкова големи. Прокофиев твърдял, че на места през зимата ставало
26 доста студено, както в Сао Пауло, където живял една година. Тогава
27 падали силни дъждове, а влажността на въздуха се усещала постоянно,
28 независимо от сезона. Земята била много плодородна, а в някои райони,
29 колкото и невероятно да звучало, реколтата се събирала два пъти годишно.

2
Stefan M. Kintchev. Op.cit. (43-45)

*
Авторът визира романа “Процесът” на Франц Кафка - бел.пр.
2
 1 Една вечер по време на поредното събрание нахлули румънски
2 полицаи и започнали да проверяват присъстващите, като ги обвинявали, че
3 съзаклятничат против властта. Арестували Илия Ганев като организатор на
4 групата и го отвели на разпит в кметството. Там той дал нужните
5 обяснения и показал пълномощното от румънското външно министерство.
6 Едва тогава полицейските агенти признали легитимността на събранието.
7 Само село Хасан Батър, което наброявало 10 000 жители, увеличава
8 емигрантския поток със 70 семейства, организирани от Илия Ганев. По
9 наши сведения от този район в Бразилия идват повече от 400 семейства от
10 различни етноси.
11 Илия Ганев тръгва за Бразилия с братята си Петър и Димитър,
12 родителите им остават в Бесарабия. Най-големият брат Петър заминава със
13 съпругата си Калина Димова Ганева и петгодишната им дъщеря
14 Александра. Към фамилията Ганеви се присъединява и младеж на име
15 Митьо, който умира няколко години след пристигането.
16 Липсват документи, които да посочват датата, на която акостират в
17 Сантос, вероятно това е станало през 1925 г., макар че повечето бесарабски
18 българи пристигат в началото на 1926 г.
19 След кратък престой в пансиона за имигранти в Сао Пауло, Илия
20 Ганев и останалите преселници заминават за имението “Перо́бас”, което се
21 намирало в крайградска зона Моро Агудо, община Орландия, област
22 Рибейрао Прето. След време Илия Ганев научава, че в околностите на гр.
23 Санто Анастасио, щата Сао Пауло, се продавала земя, собственост на
24 полковник Гуларт. Той посъветвал земляците със спестените до момента
25 пари да купят от предлаганите парцели и така всички се отправили към
26 Санто Анастасио. Братята Илия, Петър и Димитър Ганеви се сдобиват със
27 съседни парцели и всеки започва да се грижи за стопанството си. Събрани
28 на едно място бесарабските българи образуват колония “Варна”.

3
 1 В Санто Анастасио се ражда Лидия Ганев 3, дъщеря на Петър. Когато е
2 на осем месеца, заедно с баща си и брат си Петър се разболява от трахома,
3 затова семейството се премества в Сао Пауло. Малкият Петър умира
4 десетгодишен при нещастен случай – удавя се в езеро край гр. Сао Каетано
5 ду Сул, където семейството отива на гости по случай карнавала.
6 Димитър и Илия остават в колонията и продължават да обработват
7 земята. След време и Димитър се премества в Сао Пауло.
8 Лидия се омъжва за Салвадор Яламов. Относно самата фамилия
9 Яламов, без да гарантира истинността на твърденията, Лидия описва
10 история, чута от нейния свекър. Той разказвал, че при изготвяне на
11 емиграционните документи – дали в Румъния (най-вероятно там), или при
12 пристигането в Бразилия – искал да обясни на чиновника каква
13 професия има. Тъй като не се справял добре, извикал на помощ жена си
14 с думите: “Яла, мо”. Чиновникът помислил, че казва фамилията си и без
15 да се бави го записал Яламов. Със същото фамилно име регистрирал и
16 останалите членове на семейството. Лидия не знае нищо за истинската
17 фамилия на съпруга си. Предполага, че би било чиста случайност, ако тя
18 съвпада със записаната от чиновника.
19 Когато разпитвала майка си Калина Димова Ганева за нейните
20 близки, тя споменавала само три имена “Пенко, Генко и Иван”, без да
21 обяснява повече. Така Лидия не могла да разбере кои са тези хора.
22 Илия Ганев се подготвя и става пастор в баптистката църква и
23 продължава да помага на своите земляци и религиозни последователи.
24 По инициатива на пастор Карлис Григорович – руснак, инженер по
25 професия, имигрантите построяват баптистка църква в колонията "Варна".
26 Двамата с Илия Гьнев проявяват голяма активност в дейността на църквата
27 и благодарение на личния си пример и всеотдайност привличат много
28 славяни. На публикуваната снимка се вижда цитат от Евангелието на

3
Лидия Ганев Яламов е родена през 1937 г. в гр. Санто Анастасио. Живее в квартала “Вила Алпина” на
гр. Сао Пауло. Тя предостави информация за живота на фамилия Ганеви в Санто Анастасио и в Сао
Пауло. По нейни сведения бе съставено и родословното дърво на семейството. Виж фамилия Ганеви, VІІ
глава.
4
 1 Матея, изписан на български език : “Дето двама или трима са събрани в
2 Моето име, там съм Аз посред тях.”
3 След години Илия се установява в гр. Куяба́, щата Мато Гросо, на 45
4 г. сключва брак с Евдокия, рускиня по произход. Голямо приятелство го
5 свързва със семейство Бакаржи и често посещава техния дом в гр. Кампо
6 Гранде – столица на щата Мато Гросо 4.
7 Бюлетинът на Баптистките Славянски Църкви от 14.06.1976 г.
8 съобщава, че пастор Илия Ганев е възпрепятстван да участва в честванията
9 на 50-та годишнина на организацията поради влошено здраве. По това
10 време Илия Ганев живее в гр. Теренос, щата Мато Гросо, там приключва и
11 земният му път. За съпругата му в напреднала възраст се грижи Мария
12 Попофф, съпруга на Степан Попофф.
13 От CD/SNIMKI
14 186 – Пастор Илия Ганев, 40-те години на ХХ в.
15 187 – Пастор Илия Ганев, седнал вдясно, с баптисти-участници в библейски курс,
16 колония “Варна”, щат Сао Пауло – април 1939 г.
17

4
Виж фамилия Бакаржи (1).
5
 1 ДЕВЕТА ГЛАВА
2 “Обединението прави силата”
3
4 КУЛТУРНИ, РЕЛИГИОЗНИ И РАЗВЛЕКАТЕЛНИ ДЕЙНОСТИ
5 В РАМКИТЕ НА ОБЩНОСТТА
6 (1930 г., 1956г., 1976 г., 1996 г. и 1998 г.)
7 1930 г.: 04 г. (от идването в Бразилия)
8 І)
9 “Света Троица” в квартала “Вила Алпина” на Сао Пауло е първата
10 руска църква в Бразилия. Основният й камък е положен на 15.11.1930 г.
11 По думите на Жулио (Юлиян) Димов: “Това бе голямо събитие за
12 всички и мога да кажа, че 90% от присъстващите бяхме българи, а не
13 руснаци”. Църквата е построена за осем месеца, а вътрешната украса и
14 икони са дело на Симеон Попофф.
15 До 1935 г. “Света Троица” е единствената православна църква в
16 Бразилия. Същата година в Сао Пауло пристига митрополит Теодосий
17 Самойлович. Той основава епархия със седалище на ул. “Тамандаре́”,
18 което се превръща в притегателно място за православните бесарабски
19 имигранти.
20 “По 600-700 вярващи се събират на големите религиозни
21 празници, като Великден, Рождество, а на неделните служби идват
22 около стотина”, сподели отец Георге Петренко – 58 г., роден в
23 Бразилия в семейство на руски имигранти. Той е енорийски свещеник
24 в кв. “Вила Алпина”, женен, както е православната традиция, а
25 неговият син Владимир е свещеник в църквата “Св. Сергий
26 Радонежский” в кв. “Моема”.
27 Днес в Бразилия има седем руски църкви, четири в Сао Пауло: “Св.
28 Сергий Радонежски” в кв. “Моема”, “Света Богородица” в кв. “Вила
29 Зелина”, “Света Троица” в кв. Вила Алпина” и катедралната църква
30 “Св. Николай” на ул. “Тамандаре́” в центъра на града. В щата Сао
31 Пауло има още две църкви: “Св. Серафим” в гр. Карапикуиба и “Света
32 Богородица” в гр. Педрейра. В гр. Нитерой, щата Рио де Жанейро,
33 също има православна църква.
34 От CD/SNIMKI
35 188 – Руска православна църква “Света Троица”, кв. “Вила Алпина”, Сао Пауло
36 197 - Олтарът на църквата “Света Троица”, кв. “Вила Алпина”, гр. Сао Пауло – 2004 г.

1
 1
2
3 ІІ)
4 През 1930 г. имигранти в квартала “Моока” на Сао Пауло
5 сформират футболен отбор, в който участват и бесарабски българи.
6 От CD/SNIMKI
7 189 – Футболен клуб, кв. “Моока”, Сао Пауло
8 1956 г.: 30 г.
9 През този период бесарабските българи правят няколко
10 безуспешни опити да се обединят в организация, един от които през
11 1956 г. в квартала “Моока”, когато обмислят създаването на
12 БЪЛГАРО-БЕСАРАБСКО КУЛТУРНО ДРУЖЕСТВО. Желанието на
13 всички е да се събират, заедно да честват важни исторически дати, да
14 организират традиционни празници и братски срещи, за да поддържат
15 семейните и народностни традиции.
16 Идеята възниква по повод 30-та годишнина на бесарабската
17 имиграция. През това време в семействата се раждат деца, считани
18 вече за бразилци, и родителите си дават ясна сметка колко важно е за
19 тях да общуват с останалите земляци в рамките на организация,
20 обединени от общия корен. Нейната основна задача трябвало да бъде
21 организирането на културни и развлекателни дейности, а
22 ръководството, поето от поколението, родено в Бразилия, съгласно
23 законовите изисквания.
24 Инициатори на идеята за създаване на дружество в квартала
25 “Моока” на гр. Сао Пауло са:
26 ПЕТЪР КУРАЛОВ, таксиметров шофьор, живеещ на ул. “Падре
27 Рапозо”.
28 ПЕТЪР ГАЙДАРЖИ, собственик на магазин и бар на ул.
29 “Бишира”.
30 ЕРЕМИЯ ДЕЛИЗОЙКОВ, собственик на магазин за авточасти на
31 ул. “Бишира”.
32 ИВАН ДЕЛИЖАЙКОВ, собственик на два магазина за обувки на
33 ул. “Терезиня” и ул. “Ораторио”.
34 ФИЛИП ЯЛAМОВ, електротехник, живеещ на ул. “Паскоал
35 Морейра”.

2
 1 ЗАКАРИЯ КУСТАДИН, собственик на фабрика за килими,
2 живеещ на ул. “Мадре де Деус”1.
3 За да обсъдят предложението за създаване на земляческа
4 организация, бесарабските имигранти организират през 1956 г. излет
5 край язовира “Гуарапиранга”. От различни квартали на Сао Пауло и
6 съседните градове – Сао Каетано, Санто Андре и Сао Бернардо ду
7 Кампо пристигат близо 300 души – стари приятели, тръгнали заедно по
8 пътя на емиграцията. Инициаторите представят основните цели и
9 задачи на бъдещото дружество 2, събират и средства, като сумите и
10 имената на дарителите вписват в специална “Златна книга”. Всички
11 единодушно одобряват идеята за създаване на БЪЛГАРО-
12 БЕСАРАБСКО КУЛТУРНО ДРУЖЕСТВО. През следващите неделни
13 дни организаторите обикалят с таксито на Петър Куралов градовете, в
14 които живеят бесарабски имигранти, за да наберат допълнителни
15 средства. Обиколката приключва, когато осигуряват сумата,
16 необходима за регистрация на дружеството. Според правилника на
17 изработения от тях статут, на общо събрание през същата 1956 г. е
18 избрано ръководство, начело с първия председател на дружеството
19 Жорже Аргашофф, адвокат.
20 Всяка организация трябва да регистрира своя статут, за да бъде
21 официално призната. Многократните опити на бесарабските българи да
22 сторят това завършват с неуспех. Всеки път властите връщат статута,
23 като предявяват нови и практически неосъществими изисквания.
24 Причината за това поведение идва от факта, че сдружението обединява
25 имигранти, произхождащи от източноевропейска страна, управлявана
26 от комунистически режим. Да не забравяме, че събитията се развиват
27 по време на “студената война”, когато по американски модел в
28 Бразилия се провежда истински “лов на вещици”. Земляците
29 забелязват, че на неделните им срещи в стария клуб “Понте Прета” в
30 квартала “Моока” се появяват непознати лица, които се оказват
31 полицаи от тогавашния отдел за политически и социален ред (ОПСР).

1
На тази улица майката на Закария (Захари) събирала в неделя вечер съседките на дернек (махленска
сбирка). Докато “чоплели” слънчогледови семки, те най-подробно коментирали случилото се през
седмицата.
2
Димитър Коев, пос. разказ, с.6.

3
 1 Негови агенти многократно връчват призовки на новоизбрания
2 председател Жорже Аргашофф да се яви в определен ден и час в
3 отдела, като го принуждават да отсъства от работа и му създават
4 сериозни проблеми в личен и професионален план. Всеки път, когато
5 отива в ОПСР, лично директорът Итало Феригно го подлага на разпит,
6 като настоява да получи обяснения защо бесарабските имигранти искат
7 да учредят асоциация и какви всъщност цели крие тя зад афишираната
8 културна и развлекателна дейност. С времето полицейските призовки и
9 разпити все повече зачестяват, но до разрешение за регистрация на
10 статута не се стига.
11 Това безизходно положение принуждава ръководството да се
12 откаже от регистрация на сдружението, като поема ангажимента да
13 обиколи отново кварталите и съседните на Сао Пауло градове и да
14 върне събраните пари.
15 Макар че не успяват да се регистрират като организация,
16 бесарабските имигранти остават сплотени и през следващата година
17 посрещат българска футболна делегация, която посещава Бразилия по
18 повод подготовката на Световното първенство през 1958 г.
19 От CD/SNIMKI
20 190 – Бесарабски българи на излета край язовира “Гуарапиранга”, щата Сао Пауло –
21 1956 г.
22 191 – Общо събрание за избор на ръководство на Българо-бесарабското културно
23 дружество, кв. “Моока”, Сао Пауло - 1956 г.
24 192 – Новоизбраното ръководството на Българо-бесарабското културно дружество с
25 председател Жорже Аргашофф (третият отляво надясно), зам.председател Педро
26 Гайдаржи (син), първи секретар Деметрио Бардук, ковчежник Николау
27 Куралов, гр. Сао Пауло – 1956 г.
28 193 – Среща с членовете на българската футболна делегация (отдясно). Петър
29 Гайдаржи (крайният отляво) държи слово, до него Петрос Георгес Елиа (пастрок
30 на Жорже Аргашофф), униформеният е лейтенант Жоао Гайдаржи. Гр. Сао
31 Пауло – 1957 г.
32 1976г.: 50 г.
33 През тази година се отбелязва златният юбилей на славянското
34 баптистко движение в Бразилия. По този повод през септември същата
35 година е издаден “Братски бюлетин” №4, под редакцията на пастор
36 Андрей Ястребов.

4
 1 На юбилейното честване, проведено на 10.07.1976 г., пастор
2 Димитър (Деметрио) Коев, бесарабски българин, засяга въпроса за
3 приемането на баптизма от много славяни, които идват в Бразилия като
4 православни християни.
5 “Ние знаем, че за всички - руснаци, българи, бразилци, германци,
6 французи каузата е една: да открият в Евангелието, че Исус Христос е
7 техният личен Спасител.”
8 В своето изказване пастор Коев прави резюме на дейността на
9 славянските баптистки църкви в Бразилия, като се спира на следните
10 важни моменти:
11 “ І. НАЧАЛО НА ДЕЙНОСТТА СРЕД СЛАВЯНИТЕ В БРАЗИЛИЯ
12 През 1926 г. в Рио де Жанейро и Сантос пристигат много
13 емигранти, предимно от Бесарабия, анексирана от Румъния след
14 Първата световна война. Почти всички са православни християни,
15 изключение правят няколко баптистки семейства. Повечето заминават
16 като наемни работници за кафеените плантации, други намират работа
17 в градовете, трети купуват земя и започват да я обработват за своя
18 сметка.
19 След време наемните работници напускат кафеените плантации,
20 купуват земя и образуват колонии, сред които: “Нова Бесарабия”,
21 “Коста Машадо”, “Варна”, “Бализа”, “Сетента”, “Есперанса”,
22 “Летония”*, “Пажет”, “Нова Русия”, “Прата”, “Гранада”, “Бури” и др.
23 Именно в тези колонии баптистката църква започва своята дейност за
24 привличане на нови последователи.
25 ІІ. ДЕЙНОСТ СРЕД СЛАВЯНСКИТЕ ИМИГРАНТИ В БРАЗИЛИЯ
26 През 1928 г. в гр. Сао Пауло се обособява второ средище за работа
27 сред славянските имигранти, ръководено от пастор Карлис Григорович.
28 На 06.01.1929 г. в квартала “Моока” той открива Руска Баптистка
29 Църква. След няколко години в друг квартал на града - “Вила Бела”
30 отваря врати още една баптистка църква, наречена “Блага Вест”.
31 Пастор Григорович постига завидни успехи в своята работа сред
32 имигрантите, подпомаган от пасторите Васил Ридюк и Гиртс Добелис.
33 Като предани и усърдни божии служители, те приобщават значителен

*
Латвия – бел.пр.

5
 1 брой имигранти от споменатите колонии. Сред верните им
2 последователи, освен себе си, ще спомена имената на пасторите:
3 Константин Волков, Илия Ганев, Стефан Бендас, Григорий Бедречук,
4 Висенте* Буркевич, Андрей Ястребов, Иван Сазанов, Фьодор Товкан,
5 както и миряните Иван Попряга, Трифон Чернев и др. Трябва да
6 отбележа, че работата сред славяните прехвърли границите на щата
7 Сао Пауло. Наши верни последователи има в щатите Парана́, Санта
8 Катарина и Рио Гранде ду Сул. В “Братски бюлетин” се съобщават
9 имената на Тимофей Дяков, А. Криоруска**, Д. Будский, Андрей
10 Петков (Андре Петиков), Валдомиро*** Тимчак, Георги Греков, Петр
11 Вовченко, О. Ганев, Ж. Чаленко, И. Осипов, Василий Крамченинов,
12 Константин Демирски, Иван Кочелни, Т. Ситарк, Б. Рудюк, Иван
13 Столокин, А. Мицкевич, И. Опров, Л. В. Кучарук, Иван Козлов, И.
14 Бургуджи, Николас Жуковски, Тимофей Турчук, Иван Огурцов, Рут
15 Огурцова, Александър Налегака, Д. Налегака, К. Демирски, Петър
16 Бабан, Кирил Лебеденко, Морозов, Ринчев, Стефан Бендас, Петър Руба,
17 Мазур, Трифон Чернев, К. Волков, А. Сердюк, Д. Бошков, К.
18 Мимиерски, П. Сухой, И. Морозов, Н. Криченко, А. Волченко, И.
19 Бургуджи, Григорий Бедречук и др.
20 Нека отдадем заслуженото и на Михаил Николаев, който през 30-
21 те години (ХХ в.) основава със свои земляци Петдесятна църква
22 “Асамблея на Бога” в колонията “Есперанса”. Той оказва ценно
23 съдействие за откриване на храм и в квартала “Вила Зелина” на Сао
24 Пауло, населен предимно със славянски семейства. Много бесарабски
25 българи стават последователи и на Евангелската църква Свидетели на
26 Йехова.3
27 От CD/SNIMKI
28 194 – Пастор Андрей Ястребов, гр. Сао Пауло – 1976 г.
29 195 – Пастор Димитър (Деметрио) Коев, гр. Сао Пауло – 1976 г.
30 196 – Пастор Андрей Петков (Андре Петиков), гр. Сао Пауло – септември 1976 г.
31
32

*
Вероятно Викентий – бел.пр.
**
Възможно Крюшка – бел.пр.
***
Вероятно Владимир – бел.пр.
3
Мария Верчева Ращкова, Пос.разказ, с. 10

6
 1
2 1980/1990 г.: 54 и 64 г.
3 През този период имигрантите запазват връзките помежду си,
4 продължават да се събират на празници и срещи, организирани от
5 семейство Константин и Вера Терзи в салона на Православната църква
6 в квартала „Вила Зелина” на Сао Пауло.
7 От CD/SNIMKI
8 199 – С почит към Елена Иванов по случай Бабинден, гр. Сао Пауло – 80-те години
9 (ХХ в.)
10 200 - Събрание на бесарабските българи, в средата Ана Димов, кв. “Вила Зелина”,
11 гр. Сао Пауло - 80-те години (ХХ в.)
12
13 1996 г.: 70 г.
14 І)
15 По повод 70-годишния юбилей, Жулио Димов – горд и ревностен
16 пазител на българските традиции, успя да осъществи с помощта на
17 дъщеря си Соня Димов една своя мечта - да организира подобаващо
18 честване на бележитата годишнина.
19 Ценно съдействие оказа техническият директор на Музея на
20 имиграцията г-жа Мидори Кимура Фигути, която предостави зала в
21 Музея на имиграцията - същата сграда, приютявала имигрантите след
22 пристигането им в Бразилия. Там на 16 май 1996 г. бе открита изложба,
23 събрала над 80 снимки, документи, предмети с религиозна стойност,
24 произведения на българските занаяти, лични вещи и видеозаписи,
25 запечатали спомена за отминалите години. Изложбата бе обогатена с
26 два панела на художника Антонио Петиков (Петков), потомък на
27 бесарабски българи. На съпътстващи табла бе представена историята
28 на имиграцията в Бразилия, предшествана от друга в посока Бесарабия
29 през ХVІІІ и началото на ХІХ в. Тогава Русия предоставя земя на
30 преселници от различни националности - българи, евреи, руснаци,
31 германци, гагаузи и др., които се заселват там и създават свои села.
32 “Българите бързо се приспособяват към условията за живот в
33 Бесарабия, защото с руснаците ги свързват много общи неща – азбука,

7
 1 православна вяра, затова съхраняват своите традиции и са признати
2 като общност4”.
3 Годишнината бе съпътствана от допълнителни инициативи. Така
4 например сектор “Устни сведения” към Музея на Имиграцията в Сао
5 Пауло попълни своя архив с нови записи, които осъществи
6 изследователката Соня Мария де Фрейтас. Тя интервюира бесарабските
7 българи: Мария Верчева Рашкова, Ана Димова, Вера Керова Терзи,
8 Константин Терзи, Жулио Димов, Димитър Коев, Константин Куралов
9 и Андрей Петков *. 5
10 От CD/SNIMKI
11 201 – Покана за честване на 70-та годишнина на бесарабската имиграция в Бразилия
12 202 – Експонати от изложбата по случай 70-та годишнина на бесарабската имиграция в
13 Бразилия
14 203 – Участници в тържествения обяд по случай 70-та годишнина на бесарабската
15 имиграция в Бразилия, гр. Саао Пауло – 1976 г.
16 ІІ)
17 Въодушевени от успешното честване на годишнината и
18 подкрепени от Жулио Димов, бесарабските българи отново се
19 обединяват около идеята да създадат своя организация.
20 На 16.11.1996 г. нейният проектоустав, изработен от Жорже
21 Косиков, е представен пред група имигранти и техни потомци, събрани
22 в дома на Жулио Димов на бул. “Сенатор Роберто Симонсен” №537, гр.
23 Сао Каетано ду Сул, щата Сао Пауло. След подробно обсъждане и
24 редакция, уставът е приет. Направена е първата стъпка за създаване6
25 на КУЛТУРНА АСОЦИАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В
26 БРАЗИЛИЯ.
27 Временното ръководство е натоварено със задачата да насрочи
28 избори с краен срок 31.08.1997 г.
29 ПРОТОКОЛ ОТ УЧРЕДИТЕЛНОТО СЪБРАНИЕ,
30 ПРИЕМАНЕ НА УСТАВ, ИЗБОР И ВСТЪПВАНЕ В ДЛЪЖНОСТ

4
Nelson Grecov. Depoimento em reportagem (free-lancer )publicada na Folha de S. Paulo, sob o título “Busca
das origens une búlgaros, sírios e libaneses,” Cad. Turismo, de 16-03-1998, p.7.От интервю с Нелсон Греков,
публикувано в репортажа “ Българи, сирийци и ливанци търсят своите корени”, в-к “Фоля де Сао
Пауло”, подлистник Туризъм, 16.03.1998 г., с. 7.
*
В Бразилия името се променя на Андре Петиков – бел. пр.
5
Цитираните сведения са събрани в тетрадки с номера: 31, 39, 40, 41, 421 43, 44, 45. Те постъпват в
библиотеката на Музея на Имиграцията между 01- 22 февруари 1996 г.
6
Виж фамилия Стоянов (1). VІІ глава.

8
 1 НА РЪКОВОДСТВОТО НА КУЛТУРНАТА АСОЦИАЦИЯ НА
2 БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В БРАЗИЛИЯ
3 На шестнайсети ноември хиляда деветстотин деветдесет и шеста
4 година, на бул. “Сенатор Роберто Симонсен” №537, гр. Сао Каетано ду
5 Сул, щат Сао Пауло, се събраха: ЖОРЖЕ КОСИКОВ, бразилец, съдия
6 в пенсия, адвокат, л.к. № 1 431 097-1, РН * 032 804 628-00, живеещ на
7 ул. “Бернардо де Кампос” №786, гр. Рибейрао Прето, щат Сао Пауло;
8 КАТАРИНА ПАСЛАР, бразилка, учителка, неомъжена, л.к. №
9 2 924 375, РН 115 657 218-53, живееща на ул. “Анапурус” № 1441, гр.
10 Сао Пауло; ВЕРА ЛУСИЯ ЛОРЕНЦ 7, бразилка, секретарка, неомъжена,
11 л.к.№ 4 447 683, РН 675 413 728-20, живееща на бул. “Корифеу де
12 Азеведо Маркес” №421, гр. Сао Пауло; КАТАРИНА СТОЯНОВ
13 ФИЛЯ*, бразилка, секретарка в пенсия, неомъжена, л.к. № 4 429 496,
14 РН 048 136 858-202, живееща на бул. “”Кашинги” № 95, гр. Сао Пауло;
15 МАРУСЯ ВИКТОР САНТОС8, бразилка, художничка, разведена, л.к.
16 № 1 234 893, РН 055 522 738-34, живееща на бул. “Сабиа́” № 680, гр.
17 Сао Пауло; АННА СТОЯНОВ, бразилка, учителка, разведена, л.к. №
18 3 025 454, РН 048 383 578-18, живееща на ул. “Про́сперо Сезарино
19 Паолейло” №34, гр. Сао Пауло; СОНЯ ДИМОВ, бразилка, учителка,
20 неомъжена, л.к. № 3 840 695, РН 674 473 338-91, живееща на бул.
21 “Сенатор Роберто Симонсен” №537, гр. Сао Каетано ду Сул, щат Сао
22 Пауло; НЕЛСОН ГРЕКОВ, бразилец, предприемач, разведен, л.к. №
23 4 580 579, РН 406 826 928-91, живеещ на ул. “Марке́с де Олинда”
24 №528, гр. Сао Пауло; ОЛГА ДИМОВ ЗАНЕЛАТО, бразилка, омъжена,
25 собствен бизнес, л.к. № 2 764 377-3, РН 041 331 268-23, живееща на ул.
26 “Конселейро Жустино” №354, гр. Санто Андре́, щат Сао Пауло;
27 КАТАРИНА ДУДУШИ, бразилка, специалист “Връзки с
28 обществеността”, неомъжена, л.к. № 4 900 366, РН 065 455 728-49,
29 живееща на ул. “Апиака́с” №738, гр. Сао Пауло; ЖУЛИО ДИМОВ 9,
30 румънец, натурализиран бразилец, женен, л.к. № 537 078, РН

*
Регистрационен номер, еквивалент на ЕГН – бел.пр.
7
Виж фамилия Стоянов (1). VІІ глава.
*
Към фамилното име е прибавено Филя, в превод дъщеря – бел.пр.
8
Родена Маруся Кара.
9
Жулио (Юлиян) Димов е роден през 1911 г. в с. Валя Пержей. Тръгва за Бразилия, когато Бесарабия е
част от Румъния, затова в документите е записан като румънец.

9
 1 034 026 148-04, живеещ на бул. “Сенатор Роберто Симонсен” №537, гр.
2 Сао Каетано ду Сул, щат Сао Пауло; МАРИЯ ДИМОВ, бразилка,
3 шивачка, разведена, л.к. № 3 690 133, РН 033 501 128-46, живееща на
4 ул. “Канелейрас” №1151, гр. Сао Каетано ду Сул, щат Сао Пауло;
5 КАРЛИНА М. НИКОЛАУ, бразилка, медицинска сестра, разведена,
6 л.к. № 1 269 582, РН 049 220 738-37, живееща на ул. “Ресифе” №138,
7 гр. Сао Пауло.
8 Намерението на гореизброените е да учредят КУЛТУРНА
9 АСОЦИАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В БРАЗИЛИЯ, доброволно
10 сдружение с нестопанска цел. Жорже Косиков бе избран да
11 председателства събранието, което гласува КАТАРИНА ПАСЛАР за
12 протоколчик. Първоначално се изказаха мнения относно представянето
13 на българските традиции и култура на организирана изложба в Музея
14 на Имиграцията в Сао Пауло, като се подчерта, че създаването на
15 организация с нестопанска цел значително ще подобри координацията
16 и взаимодействието в работата по провеждане на подобни събития.
17 ЖОРЖЕ КОСИКОВ направи предложение за създаване на “Културна
18 асоциация на българския народ в Бразилия”, което бе прието
19 единодушно. След учредяване на КУЛТУРНАТА АСОЦИАЦИЯ НА
20 БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В БРАЗИЛИЯ, председателстващият
21 събранието Жорже Косиков предложи да се приеме устав на
22 асоциацията. Подложен на обстойно обсъждане от всички
23 присъстващи, той бе приет и записан като УСТАВ НА КУЛТУРНАТА
24 АСОЦИАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В БРАЗИЛИЯ.
25 УСТАВ 10
26 І. ИМЕ И СЕДАЛИЩЕ
27 Чл. 1 – Името на асоциацията е КУЛТУРНА АСОЦИАЦИЯ НА
28 БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В БРАЗИЛИЯ, назована още БЪЛГАРИ, която
29 се учреди днес, 16 ноември 1996 г.
30 Чл. 2 – Асоциацията е учредена от натурализирани в Бразилия
31 български имигранти от Бесарабия и техни наследници, като една трета
32 от членовете трябва да са бразилци.

10
Статутът е вписан под № 21 032 в регистъра за юридически лица с нестопанска цел в окръжния съд на
гр. Сао Каетано ду Сул, щат Сао Пауло.

10
 1 Чл. 3 – Седалище и адрес на асоциацията: гр. Сао Каетано ду Сул,
2 бул. “Сенатор Роберто Симонсен” № 537, п.к. 09530-401. При
3 необходимост офис може да се открие на друго място.
4 Чл. 4 – Асоциацията е гражданско сдружение с нестопанска цел, с
5 неограничен срок на дейност.
6 Чл. 5 - Членовете на асоциацията не носят отговорност за нейните
7 задължения.
8 ІІ. ЦЕЛИ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА
9 Чл. 6 – Организацията има за цел да съдейства за установяване и
10 поддържане на истински братски отношения между нейните членове;
11 да съдейства за осъществяване на добри връзки и съвместна дейност с
12 бразилски и чуждестранни обществени организации, съгласно
13 законовите изисквания в Бразилия; да бъде организация,
14 представляваща своите членове; да провежда обществени, културни,
15 развлекателни и спортни дейности за членовете на организацията и
16 техните близки; да приобщава българската колония и да засилва
17 връзките с останалите общности в страната.
18 (Следват останалите 56 чл., обособени в следните раздели: Прием
19 и повторен прием на членове; Задължения на членовете; Права на
20 членовете; Санкции; Имущество; Приходи и разходи; Управителен
21 съвет; Избори).
22 Учредителното събрание приключи с избор на временен
23 управителен съвет с мандат от една година. Неговата задачата бе да
24 проведе избори до 31 август 1997 г. Така в ръководството на
25 асоциацията бяха избрани:
26 Председател: Нелсон Греков
27 І зам.председател – Соня Димов
28 ІІ зам.председател – Маруся Виктор Сантос
29 Секретар: Катарина Паслар
30 Зам. секретар: Катарина Стоянов Филя
31 Ковчежник: Вера Лусия Лоренц
32 Зам. ковчежник: Анна Стоянов
33 Културната и артистична дейност: Маруся Виктор Сантос
34 Юридически отдел: Жорже Косиков
35 От CD/SNIMKI

11
1 204 – Подписи на избраните и влезли в длъжност членове на ръководството на
2 Културна асоциация на българския народ в Бразилия (БЪЛГАРИ), гр. Сао
3 Каетано ду Сул, щат Сао Пауло – 16.11.1996 г.
4
5 Този Управителен съвет ръководи организацията до 02.02.2002 г.
6 След проведени избори, бе избран друг управителен съвет с
7 мандат от две години в състав:
8 Председател: Анна Стоянов
9 Зам.председател: Нелсон Греков
10 ІІ зам.председател: Маруся Виктор Сантос
11 Секретар: Катарина Паслар
12 Ковчежник: Вера Лусия Лоренц
13 Юридически отдел: Жорже Косиков
14 Културна и артистична дейност: Соня Димов, Мария Димов,
15 Олга Димов
16 Финансов отдел: Васил Драганов, Катарина Стоянов Филя и
17 Орландо Базилио Иванов.
18 За този период асоциацията провежда много събрания, срещи11 и
19 чествания. Издава и своя бюлетин “Българи”.
20 От CD/SNIMKI
21 205 – Първи брой на бюлетина “Българи”.
22 Сред най-активните членове на асоциацията са: Мария Филипов,
23 Мария Гордуглу Гарсия, Иван Стоянов, Иван Лунгов, Васил Драганов,
24 Стефан Роберто Каражелязков, Ана Мандажи Кайряк, Жулио Димов,
25 Соня Димов, Катарина Паслар, Жорже Косиков, Екатерина Кусарев,
26 Катя Яламов Ковали, Николас Попов, Сержио Иванов, Нелсон Греков,
27 Анна Стоянов, Марушка Виктор Сантос, Олга Димов Занелато, Вера
28 Лусия Лоренц, Катарина Дудуши, Мария Димов, Орландо Базилио
29 Иванов, Лидия Карапетков Сбоярин, Елиза Карапетков, Карлина М.
30 Николау, Олга Филипов, Клейде Филипов, Стана Филипов, Дони
31 Косков, Васил Косков, Жоао Арабаже, Ана Арабаже, Вера Гайдей
32 Арабаже, Режина Роза Ковеняли, Мария Гранито, Орландина Роза,
33 Шърли Сарака Боржес, Иван Стояноф, Валтер Греков, Елена Милошев,

11
Събранията се провеждат в зала „Проф. Витор Талá Нето”, ул. „Еспирито Санто” №1330 в Сао Пауло,
срещите в седалището на Асоциацията, ул. “Сенатор Роберто Симонсен” №537 в гр. Сао Каетано ду Сул,
щат Сао Пауло.

12
 1 Марина Волков, Ана Иванов Сарака, Елена Димитров, Васила Кусарев,
2 Итала Алавацки, Калина Николау, Марсия Вайролети, Лусия
3 Димитров, Армандо Филипов, Катя Ковачи, Екатерина Фукуджи,
4 Елена Милошев, Дора С. Приоли, Карина Дуке, Николина Смоков,
5 Фьодор Путаров, Роберто Димитров, Анна Сарака Димитров, Ирсе
6 Зител Порто, Зенейде Зител Мартинс, Анибал Боржес Жуниор, Шърли
7 Сарака Боржес, Вера Лусия Везетев Бранко, Стефан Ганефф,
8 Николина Смоков Коста и Силва.
9 За да приобщи колкото се може повече бесарабски имигранти и
10 техни потомци, асоциацията издири и направи списък на своите
11 членове, който следва по азбучен ред. Възможни са несъответствия в
12 изписването на имената:
13 А – Афонсо Куралов Нето *, Алешандре Демирофф, Алешандре
14 Александров, Алберто Димитров, Алда Стоноков, Ана Иванов, Ана
15 Иванов Сарака, Ана Караникола, Ана Жанадис Костакой, Ана Терзи
16 Стоянов, Андре Иванов, Анибал Боржес Жуниор **, Анита Манзано,
17 Анна Мандажи Кайряк, Анна Каролина Филиипов Перес, Анна
18 Гарановски Перес, Ана Сарака Димитров, Антонио Димитров, Антонио
19 Петков, Афонсо Бурлаков, Антонио Топал, Антонио Каражелязков,
20 семейство Асамов, Алберто Димитров
21 Б - Барбара Узун, Базилио Куралов
22 В – Вагнер Лунгов, Валентина Руголин, Вера Лусия Лоренц, Вера
23 Силмак, Вера Лусия Везетев Бранко, Виржилио Ферари Косиков, Вера
24 Гайдей Арабаже, Валтел Димитров, Валтер Греков, Васила Кусарев
25 Г - Гергана Петрова, Горете Помено
26 Д – Деметрио Димитров Фильо***, Дирсе Зител Порто, Дина
27 Пасайо Истони, Дориня Алавацки Кочиоли, Дора Приоли, Димитри
28 Иванов и Дуня Димитров, Джейн Силвестре
29 Е – Елиана Ганев, Елиана Адамов, Елиана Паслар Силвейра, Елена
30 Милошев, Елена Димитров, Едуардо Сезар Росков, Елиза
31 Карапеткофф, Екатерина Фукуджи, Екатерине Кусарев, Естефан

*
Внук – бел.пр.
**
Младши – бел.пр.
***
Син – бел.пр.

13
 1 Теодороф, Еунисе Сарака Безера, Елена Димитров Сартори, Елена
2 Кинчев Сантана
3 Ж – Жеорже Стоянов, Жеорже Делижайков, Жорже Карастан,
4 семейство Жентошев, Жоао Арабаже, Жоао Костакой Фильо, Жоао
5 Делижайков, Жоао Гедов, Жоао Иванов, Жоао Лунгов, Жоао Узун,
6 Жоао Димитров, Жоао Димитров Рибейро, Жоао Кинчев Фильо, Жоао
7 Саркели, Жоао Стоилов, Жоао Стойков, Жоао Греков, Жоао Атанасов,
8 Жонас Таучи, Жорже Стоянов, Маркос Стоянов, Жорже Стояни,
9 Жорже Аргашофф, Жорже Чернев, Жорже Косиков, Жорже Гордулов,
10 Жорже Ганев, Жорже Каратан, Желио Димов.
11 З – Зенейде Зител Мартинс
12 И – Иван Волков, Иван Росков, Ивани Стояни
13 К – Кармен Сесилия Браганса, Катарина Белиони, Катарина
14 Косиков, Катарина Стоянов Филя, Катарина Дуке, Катарина Дудуши
15 (Дудуш), Кристина Барук, Клаудио Коев, Константино Ганев, Катя
16 Таламов Ковачи
17 Л – Лидия Коев, Лидия Ганев Яламов, Лидия Карапетков Сбоарин,
18 Лусиана Косиков Варкес де Миранда, Луис Карлос Супков, Лузия
19 Димитров
20 М - Мария Апаресида Стояноф, Мария Атанасов Идалго, Мария
21 Банев Ганев, Мария Инес Константинов, Мария Филипов, Марсия
22 Вайролети, Маргарида Р. Капола, Марина Волков, Маруша Рейна
23 Константинов Форте, Мария Косиков Мозейка, Мария Димов, Мигел
24 Жоао Косиков, Мигел Константинов, Мигел Димитров, Мигел Киров,
25 Мигел Минков, Мигел Иванов, Мигел Станков
26 Н – Надежда де К. Е. Силва, Надежда Дечев, Надя Димитров,
27 Наталия Греков, Наталия Кусарев Валтер, Нелсон Греков, Николас
28 Попофф, Николау Стойков, Николау Костакой, Николина Смоков
29 Коста и Силва, Нилда Адамов, Нина Капакла, Николау Константинов,
30 Николау Константинов Фильо
31 О – Олга Филипов, Олга Андреев Дунда (Дундар), Олга
32 Караникола Калефо, Освалдо Дудуш Жуниор, Олга Димов Занилато,
33 Олга Гарановски де Паула, Олга Константинов, Орландо Базилио
34 Иванов

14
 1 П – Пена Узуноф, Пена Петков Редиво, Пауло Банов, Пауло
2 Роберто Гуазели, Педро Константинов, Педро Димитров, Педро
3 Гарановски, Педро Волков, Педро Юровски, Петко Георгиев
4 Р – Румен Иванов, Румен Стоянов, Радион Бурлаков, Рут
5 Карапетков Насименто
6 С – Селина Амуров, Сения Мария Волков, Сезар Стояни, Селсо
7 Греков, Стана Филипов Силва, Стефан Ганефф, Стефан Атанасов,
8 Стефанина Радулов Епрехт, Самуел Иванов, Стефано Моналиски,
9 Сержио Иванов
10 Т – Теодора Градимар, Тимотео Генчев, Терезиня Апаресида
11 Монтейро Косиков
12 Ф – Фьодор Путарев
13 Ш – Шърли Сарака Боржес
14 По инициатива на своя председател Анна Стоянов, асоциацията е
15 представена в парламентарния съвет на общностите, корените и
16 чуждестранните култури на гр. Сао Пауло.
17 1998 г.: 72 г.
18 Едно от най-значимите събития в дейността на Асоциацията е
19 пътуването до Молдова, организирано от филиала на The Friendship
20 Force (TFF) в гр. Рибейрао Прето, щат Сао Пауло, с председател Жорже
21 Косиков. Групата, която заминава, е в състав:
22 Нелсон Греков, бразилец, потомък на бесарабски българин, по това
23 време председател на “Културната асоциацията на българския народ в
24 Бразилия”;
25 Соня Димов, бразилка, потомка на бесарабски българи от гр. Сао
26 Пауло;
27 Жорже Косиков, потомък на бесарабски българи от гр. Рибейрао
28 Прето, щата Сао Пауло;
29 Терезиня Апаресида Монтейро Косиков, бразилка, съпруга на
30 Жорже Косиков;
31 Анна Стоянов, бразилка, потомка на бесарабски българи от гр. Сао
32 Пауло;
33 Жорже Стоянов, бразилец, потомък на бесарабски българи от гр.
34 Паракату, щата Минас Жерайс, брат на Ана Стоянов;

15
 1 Теодора Паслар, бесарабска българка от гр. Пиедаде, щата Сао
2 Пауло;
3 Базилио Паслар, бразилец, потомък на бесарабски българи от гр.
4 Сао Пауло, племенник на Теодора Паслар;
5 Вера Лусия Лоренц, бразилка, потомка на бесарабски българи от гр.
6 Сао Пауло;
7 Мария Гиомар Филомено, бразилка от гр. Колина, щата Сао Пауло;
8 Мария да Силва Барбоза, бразилка от гр. Порто Алегре, щата Рио
9 Гранде ду Сул;
10 Рашел Швейдел, бразилка, потомка на бесарабски българи от гр. Рио
11 де Жанейро;
12 Соня Мария Липорини, бразилка от гр. Сао Пауло;
13 Мария Виейра дус Сантос, бразилка от гр. Сао Пауло;
14 Лурдес Боньони и Силва, бразилка от гр. Сао Пауло;
15 Мария Елена де Фрейатас Кампос, бразилка от гр. Бело Оризонте;
16 Долорес Корнелия Пирсон Соарес де Оливейра, бразилка от гр.
17 Бразилиа;
18 Мария Йоне Вейга Риос, бразилка от гр. Бразилиа;
19 Алжесира Кастро ду Амарал, бразилка от гр. Бразилиа;
20 Диванда Лузия Рамос Перейра, бразилка от гр. Бразилиа
21 Пътуването е резултат от проекта, ръководен от Жорже Косиков, за
22 сътрудничество с филиала на The Friendship Force в Молдова, гр.
23 Кишинев, ръководен от Александър Пинзару. След установяване на
24 официалните контакти и последвалата организация на пътуването, на
25 24 май 1998 г. групата заминава за Молдова.
26 По време на престоя депутатът Иван Кайряк любезно предоставя
27 кола и шофьор на автора, за да посети с. Московей12 - родното място на
28 неговите предци по бащина линия, придружен от своя домакин
29 Димитри Христев. За голямо съжаление той не открива родственици
30 там, но среща възрастен мъж с фамилия Минчев, който навремето
31 емигрира в Бразилия и работи на строежа на водопровода „Рио Кларо”.
32 Той още помнел някои думи на португалски език, дори запял
33 карнавална песен.
12
С. Московей, Кагулски район, е последният адрес, посочен в паспорта на Жорже Косиков – брат на
дядото на автора. Виж фамилия Косиков (2)

16
 1 От CD/SNIMKI
2 207 - Организационна среща на участниците в пътуването до Молдова. Отпред,
3 отляво надясно: Жорже Стоянов, Вера Лусия Лоренц и Рашел Швейдел.
4 Зад тях Ана Стоянов, в дъното Терезиня Апаресида Косиков и Соня Димов,
5 гр. Сао Пауло – април 1998 г.
6 208 – Собственикът на “Студиум” (център за изучаване на чужди езици) и Жорже
7 Косиков, Кишинев – юни 1998 г.
8 209 – Депутатът Иван Кайряк с Александър Пинзару и Димитри Христев, Тараклия –
9 юни 1998 г.
10 211 – Част от участниците в пътуването до Молдова. Прави отляво надясно: Жорже
11 Косиков, Жорже Стоянов, Терезиня Апаресида Косиков, Диванда Перейра,
12 Нелсон Греков, Катарина Паслар, Анна Стоянов, Мария Вейга Риос,
13 екскурзоводка, Мария Гиомар Филомено, Мария да Силва Барбоза, Алжесира
14 Кастро ду Амарал, Базилио Паслар, Мария Елена Кампос и Теодора Паслар.
15 Седнали: Соня Мария Липорини, Лурдес Боньони и Мария Виейра дус Сантос,
16 Тараклия - юни 1998 г.
17 215 – Александър Пинзару и Жорже Косиков – юни 1998 г.
18 216 – Отляво надясно: Жорже Стоянов, Нелсон Греков, Терезиня Апаресида Косиков,
19 Жорже Косиков, Катарина Паслар и нейната майка, Теодора Кара Паслар,
20 Алжесира Кастро ду Амарал, и Соня Димов. Отпред: Лурдес Боньони, Мария
21 Виейра дус Сантос и Мария Елена Кампос – юни 1998 г.
22 217 – В дома на сем. Минчеви. На преден план старейшината на семейството, работил в
23 Бразилия и завърнал се в родината през 30-те години (ХХ в.)
24
25

17
 1 ДЕСЕТА ГЛАВА
2 ЗАКЛЮЧЕНИЕ
3 “Народ без история е беден народ.
4 Народ без история е народ без душа.
5 Ние, които имаме история,
6 трябва да я пазим с любов и жар,
7 всеотдайност, идеализъм и дух.”
8 Рубен Сионе

9 Бесарабските емигрантите, които стават имигранти в Бразилия,

10 дават своя принос за формиране на новото бразилско поколение след
11 1930 г., като предават на децата си всичко ценно от родната земя -
12 традиции, култура и житейски опит. Така бразилците с бесарабски
13 корен наследяват борбения дух, трудолюбието и предприемчивостта
14 на своите родители. Те се смесват с местното население и с другите
15 представители на многобройните етнически групи в страната, като
16 прибавят към техните фамилии своите славянски имена.
17 Повечето бесарабски българи и гагаузи доброволно приемат и
18 стават част от бразилската култура. Отдалечеността от Европа,
19 прекъснатите връзки с близки и роднини, неимоверните усилия, с
20 които преодоляват трудностите, ги карат да направят своя избор и да
21 приемат Бразилия за своя втора родина. Посвещават й се изцяло, без
22 да мислят повече за връщане назад, и влагат събраните с много труд
23 средства, за да осигурят препитание на семействата си.
24 Здрави и силни бесарабските преселници се приспособяват към
25 местния климат, живеят според дълбоко вкоренените в тях
26 християнски ценности и благодарение на стабилното семейно
27 възпитание се превръщат в добри и съзидателни членове на
28 обществото, като спомагат за развитието на зараждащата се бразилска
29 икономика в началото на миналия век. Отличават се с голямо
30 трудолюбие и невероятна пестеливост за разлика от бразилците - в
31 голямата си част лишени от подобни добродетели.
32 Тежкият физически труд в плантациите бележи първоначалния
33 етап от живота на имигрантите. През следващия обаче – няколко
1
 1 години след пристигането в страната, със спестените пари и
2 подкрепата на семейството те стават собственици на земя,
3 упражняват различни професии, занимават се с търговия и
4 предприемачество.
5 Изследването (2003/2004 г.), в което участваха имигранти и
6 техни потомци на възраст от 40 до 85 г., се оказа изключително
7 ползотворно. Въпреки твърдението на Квинтилиан *, че: “Историята
8 не се доказва, тя се разказва”, ние представихме историята на
9 бесарабската имиграция и без каквато и да било преднамереност
10 доказахме нейната истинност чрез разказите на самите участници в
11 тези събития. Имигрантите възкресяваха спомена за родните места,
12 изоставени домове, роднини, съседи, приятели, а техните деца и
13 внуци препредаваха разказваните семейни истории.
14 Това предизвикано връщане към миналото, припомнянето на
15 факти и събития в разговори с роднини и земляци изигра своята роля
16 за възстановяване на семейната памет, а всеки участник в този процес
17 получи възможност да прецени сам за себе си до каква степен тези
18 събития са повлияли върху живота му. Отново бяха преживени
19 многобройните трудности, осъществените и превърналите се в
20 химера мечти, мъките, страданията и огорченията, победите и
21 пораженията, щастието, радостите, както и ред други усещания,
22 чувства, аромати... Всички те неразривна част от съкровените
23 спомени на имигрантите - едни оставили жесток отпечатък за цял
24 живот, други запазили приятното усещане за мил жест в труден
25 момент от живота.
26 Наистина каква изключителна смелост и решителност е трябвало
27 да притежаваш, за да напуснеш с цялото си семейство родната земя,
28 без надежда за връщане назад, да се озовеш с оскъдни средства в
29 чужда страна с непознат език, да нямаш подслон и въпреки това да се
30 бориш за оцеляване. И което е по-важно да спечелиш битката, да
31 предадеш на децата си най-важните житейски уроци, да ги направиш
*
Римски реторик – бел.пр.
2
 1 хора с морал, да им вдъхнеш жажда за познания - единственият
2 начин, който би ги отдалечил от посредствеността – това е най-
3 голямото богатство, което ни оставиха нашите родители.
4 Въпреки препятствията и неволите, през които преминават,
5 всички участници в изследването бяха постигнали определено ниво
6 на лична реализация. Техните разкази свидетелстваха за силата на
7 човешките взаимоотношения, като взаимопомощ, обич – отдадена и
8 получена, приятелство – трайно и нетрайно... Водещо начало за
9 всички тях бе любовта към живота такъв, какъвто е, със своите
10 мрачни и слънчеви дни, сълзи и радости, победи и поражения.
11 Съзнавайки значимостта на предприетото начинание, имигрантите и
12 техните наследници се превърнаха в най-достоверния източник на
13 информация за родовата памет, пред която се прекланяме в опита си
14 да я предадем и съхраним на страниците на тази книга.
15 Всички съзнаваха, че времето минава твърде бързо, затова се
16 налагаше, доколкото все още имаха тази възможност, да пробудят в
17 себе си спомена за изминалите събития, които в своята цялост
18 неизбежно очертават историята на личните им съдби.
19 В резултат на проведеното проучване бяха направени следните
20 заключения:
21 1) През 1926 г. се осъществява единственото масово
22 миграционно движение на бесарабски българи и гагаузи в посока
23 Бразилия. То е провокирано от нежеланото румънско присъствие,
24 враждебното отношение на властите към населението,
25 принудителната румънизация на различните етнически групи,
26 включително упражняване на натиск за промяна на националността и
27 фамилните имена с цел пълното заличаване на техния произход. Към
28 изброеното дотук следва да прибавим безцеремонното отношение на
29 румънските войници, растящото данъчно бреме и масово обедняване
30 без каквито и да било изгледи за подобряване на материалното
31 състояние. Всичко това дължащо се на един режим, който лишавал

3
 1 хората от земя и ги принуждавал да водят живот на ръба на
2 оцеляването.
3 Влияние оказват и други фактори: авантюристичният дух,
4 желанието да забогатеят в Америка, като и онзи вътрешен стремеж
5 към свобода, накарал предците им да напуснат България и да се
6 заселят в Бесарабия.
7 2) Въпреки силната съпротива на бесарабските българи,
8 Бесарабският народен съвет (Сфатул Церий) гласува връщането й
9 към Румъния, подкрепено от решенията на Парижкия договор.
10 Румънското правителство не предприема никакви мерки да спре
11 емиграцията, тъй като нямало нищо против да се освободи от
12 проруски настроените противници на неговата политика.
13 Напрежението в Южна Бесарабия нараствало, стигнало се до арести и
14 разстрели, по-специално в Хасън Батър, Кубей и Селиогло, където се
15 намирал Съюзът на революционните села, организатор на
16 Татарбунарското въстание.
17 Активни защитници на българите в Бесарабия се обявяват
18 бесарабските българи, живеещи в България, като издигат глас срещу
19 явното румънско подтисничество над това етническо малцинство. Те
20 внасят в българското правителство “Мемоар от бесарабските българи,
21 граждани на Царството”, в който призовават парламента и
22 обществеността да окажат помощ на своите братя в Бесарабия. Не
23 след дълго се създава и “Съюз на бесарабските българи в България”.
24 Правителството подпомага финансово организацията и дава
25 възможност на бесарабските българи, които искат да се върнат в
26 България, да получат гражданство. Българската дипломация обаче не
27 предприема открити действия в защита на бесарабските българи и
28 тяхното положение остава непроменено.
29 3) Нуждата от работна ръка за кафеените плантации в Бразилия е
30 другият основен фактор, който оказва влияние върху бесарабската
31 емиграция. Кандидат-емигрантите, в голямата си част безимотни
32 селяни, са привлечени от възможността да се сдобият с така
4
 1 мечтаната земя. В това отношение Бразилия предлага неограничени
2 възможности, използвани преди всичко от богатите земевладелци. Но
3 оскъдната и съответно скъпа работна ръка се оказва “ахилесовата
4 пета” на бразилското селско стопанство и това кара едрите
5 собственици на земя да заложат на имиграцията.
6 Изпратените в Европа агенти привличат хората с безскрупулни
7 обещания, като не престават да изтъкват предимствата и
8 възможностите, които Бразилия предлага за постигане на по-добро
9 материално състояние и благополучие. Но положението се оказва
10 твърде различно. Новите заселници директно заминават за
11 плантациите, собственост на едрите земевладелци. За тях
12 емиграцията се оказва равносилна на заточение!
13 4) Докато в другите страни първоначално приемат само мъже, а
14 семействата идват в по-късен етап, Бразилия не прилага подобни
15 ограничения, напротив собствениците на плантации предлагат
16 договор на цялото семейство, което се ангажирало да работи срещу
17 заплата, надница или на изполица. По този начин бразилските власти
18 осъществяват истински “внос на семейства”, включително от
19 Бесарабия, занимаващи се предимно със земеделие, с тенденцията те
20 да се заселят трайно в страната и по този начин да допринесат за
21 формиране на бразилската нация. Така в началото на ХХ в. българите,
22 гагаузите и останалите народности стават част от новата имиграция в
23 Бразилия и допринасят за развитието на страната след обявяване на
24 Новата Република (1930 г.).
25 5) Бразилия поощрява емиграционните потоци и проявява
26 благоразположение към новите заселници, макар че повечето
27 собственици на земеделски имения продължавали да се отнасят към
28 тях като към роби. Това не сломява непокорния и борбен дух на
29 бесарабските имигранти и те напускат кафеените плантации по същия
30 начин, както техните предци се опълчват на робството и напускат
31 родната земя. Тяхното непокорство се проявява още в пансиона за
32 емигранти в Сао Пауло, като се вдигат на бунт срещу предлаганите
5
 1 условия на живот и работа в плантациите. За да се справят с
2 размирниците, имиграционните власти ги изолират на Иля дос
3 Поркос.
4 6) Както вече се спомена, бразилската държава до голяма степен
5 съдейства за идването на бесарабските българи и гагаузи заради
6 нуждата от работна ръка. Възниква обаче въпросът защо им
7 позволява да останат в страната, след като напускат кафеените
8 плантации?
9 Отговорът се крие в започналата три години след тяхното идване
10 международна криза на кафеения пазар, която довежда до значително
11 намаляване на производството. В същото време работна ръка била
12 необходима за бързо развиващото се строителство и начеващата
13 бразилска индустрия. Да не забравяме и очакванията спрямо тях
14 относно приноса им за “изсветляване” на бразилската нация. Поради
15 тези причини пред бесарабските имигранти не стояла заплахата от
16 експулсиране, макар че отчасти били изпълнили мисията, довела ги в
17 Бразилия. В интерес на истината те никога не са били възприемани
18 като краткотрайно пребиваващи или като временно необходима
19 работна ръка. Няма данни правителството да е обмисляло тяхното
20 репатриране, нито да е заделяло средства за евентуални обезщетения
21 в тази връзка, което се обяснява с факта, че местните предприемачи и
22 страната като цяло винаги са имали нужда от техния труд.
23 7) С изключение на първата фаза, когато имигрантите работят в
24 кафеените плантации, Бразилия не прилага практиката, характерна за
25 другите страни: квалифицираният труд да остава за местната работна
26 ръка, а нискоквалифицираният за новите заселници. След като
27 напускат плантациите и идват в града, трудът на имигрантите
28 получава висока оценка – мъжете работят предимно във фабриките,
29 жените като домашни прислужнички. Бесарабските имигранти, в
30 голямата си част неграмотни селяни, били хора с умения. Те
31 разбирали от обущарство, шивачество, строителство, ковачество,
32 дърводелство, сами изработвали всичко, което им било нужно -
6
 1 сечива и селскостопански инвентар, строяли и обзавеждали домовете
2 си. Благодарение на тези свои способности те бързо намират работа и
3 лесно се приспособяват към градския живот.
4 И до днес отношението към имигрантите в Бразилия е различно в
5 сравнение с останалите страни, където най-черната и вредна за
6 здравето работа, както в Германия например, се върши от турските
7 гастарбайтери, а във Франция тя е отредена за имигрантите от Алжир,
8 Тунис и другите арабски страни.
9 8) В Бразилия европейските имигранти са възприемани със
10 симпатия и дори с възхищение заради трудовите си умения. Така
11 някои, които били обикновени монтьори в своите страни, имали
12 дързостта да се представят за дипломирани инженери... Способни и
13 амбициозни имигрантите бързо напредвали в професионалната си
14 реализация и много скоро от наемни работници се превръщат в
15 работодатели.
16 Поради тази причина проблемът с безработицата сред местното
17 население продължавал да стои, затова властите започнали да
18 обмислят мерки за ограничаване на броя на имигрантите. Така в чл.
19 135 на Федералната конституция от 1934 г. се залага приемането на
20 закон, който да определи “квота работни места за местни работници,
21 задължителна за заетите в обществените услуги, дадени на концесия,
22 в търговията и в определени промишлени отрасли.”
23 9) В Бразилия имигрантите водят спокоен живот, без прояви на
24 полицейски репресии спрямо тях. Те никога не са били подлагани на
25 унизителни или злонамерени проверки на публични места на
26 документи за самоличност, визи за пребиваване, документи за работа
27 или трудова книжка, доказателства за постоянен адрес и т.н.
28 10) Макар че оставят роднини и приятели в Бесарабия,
29 повечето имигранти не получават вести от родината. Други водят
30 оскъдна кореспонденция, строго контролирана от
31 комунистическия режим там. За разлика от португалците и

7
 1 италианците, които често гостуват на близките си, малко
2 бесарабски българи посещават родните места. Оттам те се връщат с
3 убеждението, че решението им да емигрират е било правилно.
4 Дават си сметка, че в Бразилия са получили шанс да живеят при по-
5 добри условия, да се радват на пълна свобода, да решават сами
6 своето бъдеще за разлика от близките си в Бесарабия, останала
7 подвластна на комунистически режим.
8 Трябва да отбележа, че след пристигането в Бразилия, някои
9 бесарабски българи и гагаузи осъществяват повторна емиграция в
10 посока Уругвай и Аржентина. Уругвай също провежда политика за
11 набиране на работна ръка и за да бъде тя успешна сред
12 европейците, изтъква преди всичко, че в страната живеят
13 предимно хора с бял цвят на кожата, както и факта, че там наистина
14 предлагат безплатно земя.
15 11) През изминалите години се раждат минимум три поколения
16 бразилци с бесарабски корен, които запазват до известна степен
17 майчиния си език, обичаи, традиционна кухня, като едновременно с
18 това свободно и открито изразяват своята национална принадлежност
19 и любов към Бразилия.
20 Благодарение на присъщата си интелигентност и трудолюбие
21 бесарабските имигранти успяват да намерят своето място в
22 обществото, да дадат добро образование на децата си, твърдо
23 убедени, че само по този начин те ще постигнат добра професионална
24 реализация и висок социален статус. Без да забравяме усилията, които
25 полагат първите заселници, трябва да отбележа, че именно
26 поколението, родено на бразилска земя, е онзи свързващ елемент,
27 който спомага за окончателното интегриране на имигрантите в
28 многонационалното бразилско общество. Това проличава и от факта,
29 че те не правят опит да основат българска църква в Бразилия.

8
 1 Изключение правят Баптистката1 и Петдесятната църква “Асамблея
2 на Бога”. Онези, които остават православни християни, посещават
3 руската църква в Сао Пауло. Също така няма данни в колониите да е
4 имало училище с изучаване на български език – факт, който оказва
5 своето влияние за приспособяване на бесарабските българи и гагаузи
6 към новия живот в Бразилия.
7 12) Бесарабските имигранти, още по-малко техните деца, родени
8 в Бразилия, живеят с някаква вина за това, че са напуснали родната
9 земя, вероятно поради факта, че българи и гагаузи не за първи път
10 оставят всичко – дом и отечество, за да търсят по-добър живот.
11 13) Въз основа на jus soli *, децата на имигрантите се раждат
12 бразилци и въпреки издайническото “ов” в края на имената им, те
13 имат същите права, както останали граждани на страната – могат да
14 заемат държавни длъжности, да участват в избори и да бъдат
15 избирани.
16 Потомци на бесарабски българи стават офицери в бразилските
17 въоръжени сили 2, постъпват на работа в гражданската и военна
18 полиция3, работят в съдебната власт4.
19 Бесарабските имигранти нямат усещането, че са изселници или
20 изгнаници, напротив те се чувстват напълно интегрирани в
21 бразилското общество и се ползват от всички придобивки,
22 включително при кандидатстване в учебни заведения, настаняване в
23 болнични заведения, пенсиониране и др. Могат да членуват в
24 отворени общности (клубове, сдружения, асоциации) и в затворени
25 (масонски ложи). Те дори забравят, че са имигранти преди да
26 приемат бразилско гражданство.

1
В “Братски бюлетин” от септември 1976 г., посветен на 50-та годишнина (1925-1976) на Славянските
Баптистки Църкви в Бразилия, четем, че тези църкви приобщават имигранти от Русия, Румънска
Бесарабия, България, Полша, Литва, Естония и други страни, които идват в Бразилия като
православни християни. Те изграждат повече от 30 баптистки църкви.
*
От латински правото на земя (месторождение) – бел.пр.
2
Виж фамилия Рагневи. VІІ глава.
3
Виж фамилиите Косикови и Иванови (2). Глава VІІ.
4
Виж фамилиите Косикови и Узун. Глава VІІ.
9
 1 14) Повечето потомци не познават семейната история, някои
2 дори смятат предците си за руснаци или за румънци. Едните
3 основавайки се на разказите в семейството за времето, когато
4 Бесарабия е била част от Русия, другите на факта, че идват в
5 Бразилия с румънски паспорти. Вина за тази заблуда имат техните
6 близки, голяма част от които избягвали да говорят за миналото,
7 макар че се стремели да поддържат българските традиции и език.
8 15) Бесарабските имигранти се заселват предимно в кварталите
9 “Вила Зелина”, “Вила Алпина” и “Вила Бела” на гр. Сао Пауло, както
10 и в съседния гр. Сао Каетано ду Сул, без да се стигне до формиране
11 на отделна българо-бразилска или гагаузко-бразилска общност с
12 отчетлива изява на своя произход.
13 16) Бесарабските емигранти никога не са разчитали на помощ от
14 своята прародина България или от Румъния, с чийто паспорти идват в
15 Бразилия. Може да се каже, че не са разчитали на абсолютно нищо,
16 дори на духовна подкрепа от Православната църква и български
17 свещеник. Изоставени като корабокрушенци, те се осланяли
18 единствено на себе си, за да изплуват до спасителния бряг, за разлика
19 от другите националности, като германци и японци например, които
20 получавали официална помощ от родината. Оттам идвали свещеници,
21 учители, има сведения, че Япония изпращала дори аптекари, за да
22 бъдат в помощ на общността й в Бразилия.
23 17) В Бразилия няма други издадени мемоари, освен книгата на
24 Стефан Михайлович Кънчев “Земята на Дунавска Бесарабия.
25 Странната идея на един младеж. Спомени за родната земя”,
26 публикувани в периода 1960-1969 г., споменавана многократно в
27 настоящето изследване.
28 Единствената цел на това мое изследване бе да запазя историята
29 на бесарабската имиграция в границите и по начина, по който ми бе
30 разказана от анкетираните представители на 53 бесарабски и гагаузки
31 семейства, основаваща се на документи и снимки, запечатали

10
 1 моменти от техния живот. За да допълня тази информация ползвах
2 също така архивни фондове на щатски и държавни регистри,
3 библиотеки и музеи.
4 Следвах повелята с мисълта да съхраня все още живите спомени,
5 за да улесня задачата на онзи, който ще ме последва и ще допълни
6 събраното дотук. На него разчитам да поправи неволно допуснатите
7 грешки, както и прибързаните или погрешно направени заключения.
8 Надявам се тази книга да подтикне към нови още по-задълбочени
9 проучвания, в това число на източници в Молдова и в България, като
10 спомогне също така за установяване на директни контакти с
11 историци, изследователи, институции, асоциации и музеи в тези
12 страни.
13 Моето проучване не е приключило, продължавам да издирвам
14 бесарабски имигранти и техни наследници, които желаят да участват
15 в анкетата. Вярвам, че родовата история може да бъде запазена, ако
16 към събраното дотук продължим да прибавяме нови разкази за
17 семейни съдби. Така те ще допълнят общата мозайка на бесарабската
18 имиграция, която се опитваме за наредим. Затова отправям апел към
19 семействата с бесарабски корен в Бразилия, Уругвай и Аржентина да
20 окажат съдействие за установяване на контакт с онези фамилии,
21 които останаха извън тази книга. Разчитам на тяхното съдействие и се
22 надявам да компенсирам пропуснатото във второ допълнено и
23 преработено издание. 5

5
Благодарение на оказаното съдействие, бяха установени контакти с живущите в гр. Сао Пауло Ана
Павински Барбоза, семейство Бозволиеви (вероятно Бозвелиеви), Селина Амуров, Кловис Филипов,
Екатерина Кусарев, Фредерико Гордогло, семейство Геркови, Жоао Лунгов, Жорже Димитриев,
Сержио Сарагов, Степан Роберто Каражелязков, Василе Узун, Валдомиро Димов; с Жоао Каракас
(вероятно Каракаш) от гр. Сао Жозе дус Кампос, щата Сао Пауло; Соня Жеков Шеленмюлер от гр.
Рибейрао Прето, щата Сао Пауло, и Жоао Казанжи от гр. Апукарана, щата Паранá.
11
 ПРИЛОЖЕНИЕ

1) ПАРАХОДИ И ОТПРАВНИ ПРИСТАНИЩА

НАИМЕНОВАНИЕ ПРИСТАНИЩЕ СТРАНА

АЛМАНЗОРА
АРЛАНСА
АРТУС
БАДЕН ХАМБУРГ ГЕРМАНИЯ
БАЙЕРН ГЕНУА ИТАЛИЯ
БЕЛВЕДЕРЕ ГЕНУА ИТАЛИЯ
КАП КОЛОНИЯ
ЧЕЗАРЕ БАТИСТИ
КОНТИ ВЕРДЕ ГЕНУА ИТАЛИЯ
КОНТИ ГРАНДЕ
ДУКА ДЕ ЛА АБРУЦИ ГЕНУА ИТАЛИЯ
ГАР БЕР
ГУЛЬЕЛМО ПИЕРЧИ
ХАЛУМЕЙ
МАДРИД БРЕМЕН ГЕРМАНИЯ
ПРИНЦЕСА МАФАЛДА
РОЛМАН
СИЕРА МОРЕНА ХАМБУРГ ГЕРМАНИЯ

2) ПАРАХОДЪТ БЕЛВЕДЕРЕ
СПИСЪК НА ПАСАЖЕРИТЕ
ПАРАХОД: БЕЛВЕДЕРЕ
ПРИСТАНИЩЕ ТРИЕСТ
КАПИТАН АНТОНИО ХРЕГЛИХ
ЛЕКАР Д-Р Г. ГАСПАРИНИ
ЕКИПАЖ 131 ДУШИ
СОБСТВЕНОСТ ПАРАХОДНО ДРУЖЕСТВО КОЗУЛИЧ ЛАЙН
ПАСАЖЕРИ 660

В СПИСЪКА НА ПАСАЖЕРИТЕ ФИГУРИРАТ 77 БЕСАРАБСКИ СЕМЕЙСТВА,

ОТБЕЛЯЗАНИ КАТО ИДВАЩИ ОТ РУМЪНИЯ. ПРЕДОСТАВЕНИТЕ ДАННИ
ОТГОВАРЯТ ПО РЕД И ИЗПИСВАНЕ НА ОРИГИНАЛНИЯ ДОКУМЕНТ,
СЪХРАНЯВАН В НАЦИОНАЛНИЯ АРХИВ НА РИО ДЕ ЖАНЕЙРО *.

ИМЕ ВЪЗРАСТ РОДСТВО НАС.МЯСТО

БАРОН, Георги 35 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Раиса 34 съпруга, 3 деца, племенница (Ана)
ГАЙДАРЖИ, Иван 40 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Катерина 37 съпруга, 4 деца
КОРБИЛОВ, Атанас 25 глава на семейство МОСКОВЕЙ
Мария 25 съпруга, 2 дъщери, братовчедка (Анна Тарлева)
КОРНИГРЮКА, Изидор 44 глава на семейство КАЛМАНФЕН (?)
*
Възможни са несъответствия при изписването на някои имена и населени места – бел.пр.

1
 Парфиния 36 съпруга , 2 деца
АРНАУТ , Николай 28 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Елена 26 съпруга , 2 деца, племенник (Теодор)
КИМИНЧИЖИ, Илия 24 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Елена 28 съпруга, 2 дъщери,
балдъза (Флора Бурукулар)
ДЕЛИРАЙКОВ, Димитър 27 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Надежда 32 съпруга, 1 дете, племенник (Теодор)
МИТАЛИ, Петър 45 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Доминикия 44 съпруга , 4 деца
МАРЧЕНКО, Матрона 49 глава на семейство КАГУЛ
Методи 21 син, снаха (Евгения), 2 внука
ЯЛАНЖИ, Димитър 34 глава на семейство БАУРЧИ
Елена 34 съпруга, 4 деца
ВЕРЕНЧИК, Васили 43 глава на семейство ЧЕКНО
Евгения 44 съпруга, 2 деца
БОЧКОВАР, Димитър 42 глава на семейство ПЕЛЕНЕЙ
Надежда 43 съпруга, 3 деца
ГАЙДАРЖИ, Георги 46 глава на семейство БАУРЧИ
Теодора 33 съпруга, 3 деца
МОЛОТИЕВСКИ, Василе 29 глава на семейство БОГДАНОВКА
Мария 26 съпруга , 4 деца, брат (Антон)
ПЕЕВ, Иван 33 глава на семейство ПЕЛЕНЕЙ
Надежда 32 съпруга, 4 деца
АЛАВАЦКИ*, Георги 68 глава на семейство ПЕЛЕНЕЙ
син, снаха, доведена дъщеря (Мария
Алачева), племенници ( Васил и Георги)
ДРУМОГЛО, Иван 40 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Марина 31 съпруга, син, снаха, внук
СОДОРОЙНАЖ**, Георги 40 глава на семейство ЧЕКУР-МЕНЖИР
Марфа 31 съпруга, 5 деца
ХРИСТОВ, Георги 36 глава на семейство СЕЛИОГЛО
Мария 28 съпруга, 2 деца
ИВАНОВ, Евстати 44 глава на семейство ПЕЛЕНЕЙ
Йоана 44 съпруга, 3 деца, снаха, племенник (Иван)
МИНКОВСКИ, Теодор 33 глава на семейство ПЕЛЕНЕЙ
Анна 33 съпруга, 3 деца
БОРОГАН, Афанасий 33 глава на семейство МОСКОВЕЙ
Стефанида 34 съпруга, 3 деца
ФИЛЧЕВ, Димитър 38 глава на семейство БАУРЧИ
София 32 съпруга, 2 деца

*
Възможно и Алаватски – бел. пр.
**
Вероятно Задорожни – бел.пр.

2
ЧЕНДАРОГЛО, Михаил 28 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Анна 25 съпруга, 3 деца, шурей (Анани Куратев)
КАДАН, Иван 62 глава на семейство БАУРЧИ
Теодора 63 съпруга, 4 деца, снаха, внучка
ТЕЛПИЗ, Георги 24 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Стефанида 24 съпруга, 2 деца и брат (Сава)
ТОДОРОВ, Иван 27 глава на семейство СЕЛИОГЛО
КУСЯК, Васил 40 глава на семейство ЧЕКУР-МЕНЖИР
Мария 36 съпруга, 3 деца
ДЕЛИРАЙКОВ, Георги 25 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Акилина 24 съпруга, 2 деца, шурей (Захари Телпиз)
КУРАЛОВ, Димитър 47 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Надежда 42 съпруга, 6 деца
ГАЙДАЖИ, Николай 43 глава на семейство БАУРЧИ
Парашкева 41 съпруга, 6 деца
ПРОДАНОВ, Лазар 31 глава на семейство СЕЛИОГЛО
Катерина 29 съпруга, 1 дете,
брат (Петър Проданов Димов)
КАУЛ, Дора 35 глава на семейство ЛЕГОФИТЕНИ
5 деца
САРИЕВ, Илия 47 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Анна 46 съпруга, 5 деца
ТУЛУНЖИ, Илия 42 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Акилина 48 съпруга, 5 деца
КОСТРОВ, Георги 39 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Мария 39 съпруга, 5 деца
АЛМАУТ, Димитър 48 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Анна 48 съпруга, 3 деца, снаха, 3 внуци
ЯЛАНЖИ, Иван 37 глава на семейство БАУРЧИ
Мария 37 съпруга, 5 деца
ГАЙДАРЖИ, Васил 42 глава на семейство БАУРЧИ
Стефанида 41 съпруга, 5 деца
КУРДОВ, Илия 42 глава на семейство ПЕЛЕНЕЙ
Анна 39 съпруга, 7 деца
СКРИПЧЕНКО, Петро 54 глава на семейство КАГУЛ
Зиновия 48 съпруга, 6 деца
СИКОВ, Георги 33 глава на семейство КАГУЛ
Анастасия 35 съпруга, 6 деца
ТКАЧЕНКО, Йоан 42 глава на семейство КАГУЛ
Анна 33 съпруга, 4 деца
ДРУМОВА, Варвара 60 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
4 деца, 2 снахи, внук
ТОПАЛ, Захари 40 глава на семейство КАЕТА
Анна 38 съпруга, 4 деца

3
 ЧЕРНИОГЛО, Георги 43 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Марина 41 съпруга, 5 деца, снаха
ТУКАН, Симеон 46 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Доминикия 38 съпруга, 3 деца и 2 доведени (Матрона и
Никола Карапуналъ)
САРИЕВ, Павел 45 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Пелагия 41 съпруга, 7 деца
ФОРЛАК, Никола 37 глава на семейство БАУРЧИ
Катерина 39 съпруга, 5 деца
ЧЕРНОГЛО, Васил 40 глава на семейство БАУРЧИ
Парашкева 40 съпруга, 5 деца
КУРДЕВ, Симеон 37 глава на семейство ПЕЛЕНЕЙ
Елисавета 32 съпруга, 4 деца
КУРАЛОВ, Никола 34 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Мария 28 съпруга, 4 деца, племенник (Иван Караганчев)
ЧЕНДОРОГЛО,Стефан 54 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Акилина 56 съпруга, 2 деца, снаха и 4 внуци
РИЗОВ, Николай 37 глава на семейство МОСКОВЕЙ
Ефросина 38 съпруга, 5 деца
ТЕОДОРОВ, Захари 47 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Стефанида 39 съпруга, 5 деца
ШЕВЧЕНКО, Григор 49 глава на семейство КАГУЛ
Аника 49 съпруга, 7 деца, снаха, внук
СТОЯН, Логин * 48 глава на семейство ЧЕКУР МЕНЖИР
Ана 45 съпруга, 5 деца, снаха, 2 внука
ТАНОВА, София 60 глава на семейство КАГУЛ
З деца, снаха, 4 внуци, зет (Алекси Скрипченко)
ДИМОВ, Петър 29 глава на семейство СЕЛИОГЛО
Александра 26 съпруга, 3 деца, 2 племенника
ДОНДОВ, Николай 39 глава на семейство ДЕВЛЕТ-АГАЧ
Надежда 42 съпруга, 7 деца
КИТАН, Васил 47 глава на семейство БОГДАНОВКА
Марфа 42 съпруга, 7 деца
ПЕЕВ, Филип 30 глава на семейство ЧИЙШИЙ
Евдокия 33 съпруга, 3 деца, внук, брат (Николай),
балдъза (Мария), сестри (Елена, Варвара)
МИХАЙЛОВИЧ, Тимофей 27 глава на семейство КОНГАЗ
Анна 23 съпруга, 5 деца
БАЙЛОВ, Александър 40 глава на семейство МОСКОВЕЙ
София 40 съпруга, 6 деца
СТРЕЛЧИНК *, Иван 33 глава на семейство КАРАКУЙ

*
Вероятно името и фамилията са разменени – бел.пр.
**
Възможно Стрельчин, Стрельченко – бел.пр.

4
 Йоана, 30 съпруга, син, доведен син, брат
КАРА, Михаил 42 глава на семейство ХАРТОП
Евдокия 38 съпруга, 5 деца
НЕВЕРЯНСКИ, Васил 46 глава на семейство (липсва)
Доминикия 40 съпруга,5 деца
УЗУН, Захари 37 глава на семейство ТИКЕЛИН*
Надежда 39 съпруга, 4 деца
ВЕЗЕТЕВ, Михаил 29 глава на семейство КАРАКУЙ
Александра 25 съпруга, 3 деца, брат
ТЕРЗИНОВ, Андрей 37 глава на семейство КАЗАКЛИЯ
Анна 36 съпруга, 4 деца
ТЯГОР, Георги 28 глава на семейство КАЗАКЛИЯ
Мелания 29 съпруга, 3 деца, племенник
ИВАНОВ, Костадин 43 глава на семейство МОСКОВЕЙ
Яна 37 съпруга, 3 деца
ДУБЕТ, Теодор 48 глава на семейство КАРАКУЙ
Ирина 41 съпруга, 3 деца
КИТЛЕР, Йохан 21 глава на семейство СЪРАТИЦА НОУА
Катерина 22 съпруга, син, балдъза
БОДНАРИН, Васил 46 глава на семейство КИЗИАРИ (?)
Настася 39 съпруга, 7 деца
ГАРБО УШИН *, Харалампи 41 глава на семейство МОСКОВЕЙ
Ксения 39 съпруга, 5 деца, внучка
СМЪРТНИ СЛУЧАИ ПО ВРЕМЕ НА ПЪТУВАНЕТО
01 на 19.02.1926
01 на 21.02.1926
01 на 25.02.1926
01 на 26.02.1926
01 на 27.02.1926
06 на 28.02.1926
01 на 01.03.1926
02 на 02.03.1926
02 на 03.03.1926
01 на 04.03.1926
03 на 05.03.1926
ОБЩО: 20 ПОЧИНАЛИ ДЕЦА
Забележка: Бордовият лекар не посочва причината за смъртта. По време на
петнадесетдневното пътуване умират 23 деца, три от тях на 05.03.1926 г. в
бразилски води.
БРОЙ НА ПOЧИНАЛИТЕ ПО ВЪЗРАСТ
01 4 м.

*
Вероятно Тигита (Бендери) - бел.пр.
**
Вероятно Гарбушин – бел.пр.

5
 01 6 м.
02 1 г.
06 2 г.
01 3 г.
03 4 г.
УТОЧНЕНИЕ: Преди да заминат за плантациите, 596 от 660-те пасажери на парахода
“Белведере” престояват под карантина на Иля дас Флорес. Там изпращат и 27-те
пасажери на парахода “Вера”, който тръгва от пристанището на Бремен и пристига в
Рио де Жанейро на 20.03.1926 г. Тези имигранти с фамилни имена - РУТИНА,
АНЖЕР, МЕНЖЕЛ, ПОПОВИЧИ, МАРИАНЕК И БРАНДЛ, идват от Румъния.

6
 БИБЛИОГРАФИЯ

ABREU, Maria Célia. Jornal Folha de S.Paulo. Caderno Folha Equilíbrio,

20-5-2004.
ALGRANTI, Márcia. Pequeno Dicionário da Gula. Rio de Janeiro/São
Paulo: Record, 2000.
AMARAL, Rubens do. Terra Roxa. São Paulo: Cia. Ed. Nacional, 1934.
AMARÍLDO JÚNIOR. As vantagens da Imigração Syria no Brasil. Rio de
Janeiro: Off. Gr. da S.A. A Noite, 1935.
ARANHA, Carlos. Reportagem 'SP virou poliglota, no final do século 19',
apud Folha de S.Paulo, Caderno de Turismo, de 16-03-1998, p. 7.11.
ATLAS DE HISTÓRIA MUNDIAL. 1ª reimpressão da 1ª edição.
Adaptação brasileira das edições inglesa e francesa, de The Times History of the
World. Tradução de Ana Valeria Martins Lessa et al. Rio de Janeiro: Reader's
Digest do Brasil Ltda., 2001.
BELINKY, Tatiana. Transplante de menina da rua dos Navios à rua
Jaguaribe. 2ª ed., São Paulo: Ed. Moderna, 1995.
BLACK, Charles. “A guerra contra os fracos”. Tradução de Tuca
Magalhães, A Girafa, apud Jerônimo Teixeira. “O lado escuro da América”, na
Seção “Livros”, da Revista Veja, ed.1837, ano 37, nº 3, de 21-01-2004.
BOTELHO, Cândida Maria de Arruda. Fazendas paulistas do ciclo do café,
1756 - 1928. Rio de Janeiro: Ed. Nova Fronteira, 1984
BULGAKOF, Mikhail. The White Guard, apud Andrew Solomon. O
demônio do meio dia. RJ: Objetiva, 2002.
CASTELLAN, Georges. Histoire de la Romanie (Coleção "Que sai-je?").
Paris: Presses Universitaires de France, Paris.
CIONE, Rubem. Memórias de Ribeirão Preto - Rumo ao Novo Milênio.
Ribeirão Preto: Clips Editora, 1999/2000.
ELLIS, Myriam. O Café. Literatura e História. SP: Ed. Edições
Melhoramentos-Ed. da Universidade de São Paulo (comentário prefacial).
FRANZINA, Emílio. La Grand Emigrazione, Veneza, Marsilio, 1976, apud
Oscar Garbelotto de Zuleika M. F. Alvim, ob. cit., p. 44.
FREITAS, Sônia Maria de. História Oral. Possibilidades e reminiscências.
Universidade de São Paulo, Faculdade de Filosofia, Letras e Ciências Humanas.
São Paulo: Imprensa Oficial SP, 2002.
GARBELOTTO, Oscar. Imagens vênetas. São Caetano do Sul: Revista
Raízes - Ano III, n.º 5, julho/1991.
GRÜN, Roberto. "Construindo um lugar ao sol: os judeus no Brasil", in
"Fazer a América", Organização de Boris Fausto, São Paulo: EDUSP, 2000.
GRUNWALD, Konstantin von. União Soviética. Pequena história das
grandes nações. São Paulo: Círculo do Livro S.A , 1988

7
 HOBSBAWM, Eric. Era dos Extremos (O breve século XX: 1914-1991).
Tradução de Marcos Santarrita. 2ª ed. (11ª reimpressão). São Paulo: Companhia
das Letras, 1998.
IBGE. Brasil: 500 anos de povoamento. Rio de Janeiro: IBGE, 2000.
Apêndice: Estatísticas de 500 anos de povoamento, p. 226.
JOVANOVIC, Aleksander. “Ucranianos, sete décadas de presença
marcante”. Revista Raízes, Publicação da Assessoria de Comunicação Social da
Prefeitura de São Caetano do Sul (apoio Fundação Pró Memória), Ano III, nº 6.
São Caetano do Sul, 1992.
KINTCHEV, Stefan Mikhailovitch. Terras da Bessarábia (Danubiana).
Estranha idéia de um moço. Crônica da terra natal. Curitiba: Ed. Lítero-Técnica,
dois tomos, 1960-1969.
LIMA, Lourenço Moreira. A coluna Prestes (marchas e combates). São
Paulo: Alfa-Ômega, 1979.
LOBATO, Monteiro. Negrinha (contos). São Paulo: Ed. Brasiliense, 1976.
MAGRIS, Cláudio. Danúbio. Tradução de Elena Grechi e Jussara de Fátima
Mainardes Ribeiro. Rio de Janeiro: Rocco, 1992.
MARCHETTI, Antônio. Maria, me dá o café. São Paulo:Ed. Martins, 1967.
MODERNELL, Renato. Sonata da última cidade. 2ª ed., SP: A Girafa,
2004.
NASCIMENTO, Abdias do. O quilombismo. Petrópolis: Vozes, 1981.
OLIVEIRA, Fausto Pires de. Elementos para a História de São Simão. São
Simão: Ed. n/c, 1975
OLIVEIRA, Samuel Messias de. (Tenente da Polícia Militar/SP). Ilha
Anchieta. Rebelião, Fatos e Lendas. Taubaté (SP) :Rubens Artes Gráficas, s.d.
PRADO JR., Caio. Evolução Política do Brasil e outros estudos. São Paulo:
Brasiliense, 1953
PREFEITURA MUNICIPAL DE NOVA ODESSA. Histórico da cidade de
Nova Odessa, SP. Prefeito municipal, Simão Welsh. Panfleto impresso:
comemorações dos 80 anos de fundação (1905/1985), 1985.
REED, John. Guerra dos Balcâs. São Paulo: Ed. Conrad Editora do Brasil
Ltda., 2002.
SANCHES, Valdir. O comerciante dos sapatos de sola de pneu.
(Reportagem com entrevista de Chaim Siche Kuperman). Jornal O Estado de S.
Paulo, Caderno Cidades de 22 de janeiro de 2004.
SANTOS, Regina Bega. Migração no Brasil, SP: Ed. Scipione, 1994.
SAYAD, ABDELMALEK. A imigração. São Paulo: Editora da
Universidade de São Paulo, 1998.
SOLOMON, Andrew. O demônio do meio-dia. RJ: Objetiva, 2002.
SPERATE, Jocimar. A Bulgária também conta história. São Caetano do
Sul: Revista Raízes, Publicação da Assessoria de Comunicação Social da
Prefeitura de São Caetano do Sul (apoio Fundação Pró Memória), Ano IV, nº 8,
dezembro de 1992.

8
 TEIXEIRA, Francisco M. P. Brasil. História e sociedade. SP: Ed. Ática,
2000.
TEIXEIRA, Jerônimo. “O lado escuro da América”, na Seção “Livros”, da
Revista Veja, ed. 1837, ano 37, nº 3, de 21-01-2004.

ГРЕК, Иван и ЧЕРВЕНКОВ, Николай. Българите от Украйна и

Молдова. Минало и настояще. Превод от руски на български език – Калина
Канева. София, издателство “Христо Ботев”, 1993.
НИКОЛОВА, Елена. Списание EK. "29 октомври – Ден на
бесарабските българи", юни 2003. Превод на португалски – Мариана
Василева Ангелова.

9
 БЛАГОДАРЯ ЗА ПОМОЩТА И ПОДКРЕПАТА НА:

АЛБЕРТО ДЖОРЛАНИ, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло

АДРИАНО АЛВЕС ДЕ СОУЗА, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
АИНА КАРЛОТА ВАЙПЕРТ, Ерешин, щат Рио Гренде ду Сул
АЛЕШАНДРЕ РОГУЛИН, Сао Пауло, щат Сао Пауло
КАИРО АНТОНИО П. ЛИНС, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
КАРЛОС КОНСТАНТИНОВ, Сао Пауло, щат Сао Пауло
КАТАРИНА СТОЯНОВ ФИЛЯ, Сао Пауло, щат Сао Пауло
ДАНИЕЛА БАРЕЙРА, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
ДИАНА КРЕТУ, Монтевидеу, Уругвай
ЕЛИЗУР БУЕНО ВЕЛОЗО, Убатуба, щат Сао Пауло
ФАБИО МЕЛО, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
ЖЕОРЖЕ ПЕТРЕНКО, Сао Пауло, щат Сао Пауло
ЖОРЖЕ КОСИКОВ ФИЛЬО, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
ЖОЗЕ ЛУИС ДА СИЛВА, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
ЖУЛИО СЕЗАР Е. Г. ОЛИВЕЙРА, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
ЛУСИАНА ДУЕНЯ ДИМИТРОВ, Сао Пауло, щат Сао Пауло
ЛУИС АНТОНИО НОГЕЙРА, Сао Пауло, щат Сао Пауло
МАРСЕЛО Ж. НОБРЕ, Каза Гранде, Биритиба Мирин, щат Сао Пауло
МАРКО АУРЕЛИО А. ДЕ ОЛИВЕЙРА, Карагуататуба, щат Сао Пауло
МАРИЯ РИТА МОНТЕЙРО КОСИКОВ, Соризо, щат Мато Гросо
МАРИАНА ВАСИЛЕВА АНГЕЛОВА, Котиа, щат Сао Пауло
МИЛЕНА ВАСИЛЕВА, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
НИКОЛАС ПОПОФФ, Сао Каетано ду Сул, щат Сао Пауло
НИНА НИКОЛАЕВНА ЕПИШИНА, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
ОЗОРИО БИМБАТИ, Сао Пауло, щат Сао Пауло
ПОЛ МИХАЛЕФФ, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
ПЕРСИО ЖЕНТИЛ С. САНТЯГО, Сантос, щат Сао Пауло
ПЕТЪР ВАСИЛЕВ КРЪСТАНОВ, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
РЕЖИНА Л. КОСИКОВ ЛОМБАРДИ, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
РОБЕРТА ДУС САНТОС, Карагуататуба, щат Сао Пауло
РУМЕН СТОЯНОВ, България
САМУЕЛ МЕСИАС АЕ ОЛИВЕЙРА, Пиндамонянгаба, щат Сао Пауло
СОНЯ ДИМОВ, Сао Каетано ду Сул, щат Сао Пауло
СТЕФАН КРЪСТАНОВ, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
СУЗАНА М. КАРПИЧКОФФ, Можи дас Крузес, щат Сао Пауло
ТАТЯНА КОНСТАНТИНОВ, Сао Пауло щат Сао Пауло
ТЕРЕЗИНЯ А. М. КОСИКОВ, Рибейрао Прето, щат Сао Пауло
ТЕРЕЗА КРИСТИНА М. КОСИКОВ, Сао Пауло, щат Сао Пауло
БЛАГОТВОРИТЕЛНО Д-ВО СВ. НИКОЛАЙ, Сао Пауло, щат Сао Пауло

10