Пловдивски университет

„Паисий Хилендарски“
Педагогически факултет

Курсова работа

Терапия при флуентни нарушения

1.Заекване
Заекването е централният и най- задълбочено проучван проблем в областта
прозодичните разстройства /плавност, темп, ритъм/и като цяло в историята на
логопедията. Това е нарушение на речевата плавност, изразяващо се в повторения на
звукове, срички, думи, удължаване на звукове, тежки блокажи на говорния поток и
неадекватни паузи поради дисфункция на централната нервна система, които водят до
спазми на говорната мускулатура.
По-късно речевото нарушение се дефинира с название ,,battarizmus“. Хипократ
назовава ,,ischnophonia“ речево нарушение, изразяващо се несъзнателно и насилствено
повторение на срички. Заекването е обозначавано и с много други термини от
Древността и Средновековието:,,balbus“, ,,prellos“ и др. В тези времена причините за
заекването се търсят главно в неправилната анатоми на говорния апарат и в повишената
влажност на езика и мозъка.
Теориите за причините за заекването се свеждат до две групи: биологични и
психологични. Най-ранни между биологичните теории са органичните. Те се появяват в
миналото като първи опити за обяснение на нарушението като следствие от някаква
физическа аномалия. Причините се търсят в анатомични аномалии на говорния
апарат.През 20в.биологичните теории се развиват в неврологична насока и причините
за заекването се търсят в дисфункции на централната нервна система. В тези времена
някои смятат че е засегната координацията между дишане, фонация, артикулация.
Съгласно биохимичната теория пък то се причинява от заболяване, емоционален стрес
или стрес от средата, водещи до биохимичен дисбаланс.
От 19в. Насам възгледите за природата на заекването силно се обогатяват. На него се
гледа като на неврозо/психоза, без да е ясно кой е първичният компонент –
невротичният или психогенният.Тогава се изказва и мнението, че заекването не е
следствие от малформации на говорните органи, а от действието на психогенни
фактори. То бива разглеждано като конфликт между стремежа към плавна реч и
тревожност от неуспехпри опита да се говори плавно. За Зигмунд Фройд неврозата е
проява на несъзнателен конфликт, базиран на абнормното психосоциално развитие в
детството. Неофройдистите го приемат за резултат от конфликт в междуличностните
връзки, от лошо отношение на родителите към детето или прекалено високи
изискваниякъм него.
Прегледът на концепциите за генезиса на заекването водят към обобщението, че всяка
от тях изтъква един от възможните аспекти на неговия произход. Теория, предлагаща
холистично етиологично обяснение, е популярната в руската логопедия
неврофизиологична теория, която опитва да проникне до патогенезата на заекването.Тя
изхожда от виждането, че независимо под действието на какъв фактор възниква, то се
манифестира със специфична симптоматика, свидетелстаща за определен
патогенетичен механизъм. Ядрото му са дисфункциите в кората и подкорието на
главния мозък.Подкорието е енергичната база на мозъчната кора и същевременно е
винаги под неин контрол. При пренапрежение и срив на висшата нервна дейност под
влиянието на ендогенни и екзогенни вредностни фактори се нарушава координацията
на речевите движения и се появяват спазми на говорната мускулатура. Първично се
разстрова регулацията на кората на главния мозък , а под действието индукционните
взаимоотношения между кора и подкорие се разстройва и дейността на подкоровите
структори, особено стриопалидарната система, регулираща речевия темп, ритъма на
дишането, тонуса на говорната мускулатура и модулацията на гласа. Така се оформя
картината на цялостна говорна патология с водеща плавностна симптоматика.
Етиологията на заекването може да се представи като верига от причини, съчетание от
предразполагащи, отключващи и усилващи биологични и социално – психологични
фактори.
Предразполагащите етиологични фактори се коренят в бременността на майката,
раждането и поснаталните увреждания, водещи до церебрален
травматизъм.Многоплодната бременност, поредността на бременността, възрастта на
родителите, ендокринните заболявания на майката, токсикозите на бременността са
ендогенни фактори, които могат да доведат до раждане на дете састеничентип нервна
система или с ниска степен на зрялост на нервната система, податлива на
неблагоприятни влияния на средата. Същият резултат се получава и под влияние на
екзогенни факторикато травми, интоксикации, инфекции и др.. Психотравмата се
изтъква като основен отключващ фактор, а тя може да бъдекакто остра, внезапно
действаща, така и хронична, бавно действаща.Описват се следните видове
психотравми: уплаха от животни, от транспортни катастрофи, силни звукови
дразнители, природни катаклизми и бедствия,психотравми вследствие четене или
слушане на страшни истории, психотравми вследствие на загуба на близък човек.
Ролятя на психотравмата действително е голяма, но в много случаи заекването
настъпва без психотравмен фактор.
Към социално- психологическите причини за заекването спадат и неадекватнити
възпитателни въздействия, негативните соцкултурни влияния на микросредата,
билингвизмът, подражанието на речта на заекващ от близкото обкръжение.
Симптоми на заекването
Нарушената координация между артикулационните, дихателните и фонационните
мускули при заекване е основата за появата на спазми/персеверации и блокажи/ на
говорната мускулатура. Говорните вериги се накъсват, мъчителните усилия за
избягване8преодоляване на заекванета често имат обратен ефект. Емил Фрьошелс
описва два вида спазми: клонични- многократни кратки мускулни съкращения,
следващи едно след друго в бърз ритъми водещи до повторение на звукове и срички и
по- рядко на думи. Вторият вид спазъм е тоничен, който се изразява в по-кратки или
по- продължителни напрегнати, тласъкообразни съкращения на мускулите, водещи до
удължаване на звукове.
Клоничните и тоничните спазми представляват персеверации – насилствени,
неподдаващи се на овладяване повторения на едни и същи движения.Първият вид са
по-леки и по- лесно преодолими. Те често естествена проява при малки деца или са
признак за начало на заекването. Появата на вторият вид спазъм е белег за по- дълбока
патология. Клоничните и тоничните спазми причиняват повторения и удължаване на
говорни сегменти.Обикновено те се комбинират, така че в повечето случаи заекването
се определя като смесено.Най- тежката проява са блокажите на речевата мускулатура –
спазми, които не позволяват произвеждането на реч. Хартман определя три вида спазми
в зависемост от тяхната локализация: артикулационни- засяга езика, устните, мекото
небце; фонационни – обхващат ларинкса и гласовите връзки; дихателни – проявяват се
във фазите на експирация инспирация. В речта на заекващите преобладават
артикулационните спазми/клонични и тонични/, които по същество са персеверации.
Наблюдават се и чести дихателни спазми, които при експирации се манифестират като
спазматично издишване, а приинспирация-като спазматично вдишване, понякога
шумно с хрипове.Особено тежките фонационни спазми се добавят към
артикулационните и дихателните. Фонационните се наблюдават по-рядко и се
характеризират с това, че водят до пълно безмълвие или шепот.
Спазмите и блокажите правят речта неразбираема.Опитвайки се да ги преодолеят,
заекващите развиват емболофазия – стереотипно повторение на едни исъщи говорни
сегменти. При заекване емболът е защитна, приспособенческа реакция, изразяваща се
във във вмъкване на лесни за произнасяни думи преди спазъма. Чрез нея заекващият се
опитва да замаскира проблема си, да избегне спазъма, но това е неадекватна
компенсация, която също излиза извън контрол – речевите емболи започват да
изобилстват и да се превръщат в паразитни думи, ,, запушващи“ говорния поток.
За заекването е характерно нарушеното речево дишане. Тъй като мускулната
дискординация обхваща дихателната мускулатура, дишането е накъсано, ускорено и
плитко. Издишаната струя е къса, което не позволява изговарянето на дълги говорни
отрязъци. Горноребреното дишане преобладава над диафрагменото и това се изразява в
учестено, шумно вдишване и бързо издишване, с повдигане на раменете при говор.
Ускореният говорен темп също присъства в много случаи. Нарушунията на гласа се
проявяват като монотонен, безцветен глас и ката неконтролеруеми промени на гласа –
скокообразни или постепени във височината и силата му. Речта е накъсана, с
избързвания или забавяния на места, с по – кратки или по – продължителни периоди на
мълчание. Произвежда се видимо напрежение и мъчително изражение на лицето.
Присъщи на заекването са и ред невербални симптоми, измежду които много
характерни са синкинезите – излишни, съпътстващи речта движения, които биват
първични, локализиращи се в областта на лицето и шията, и вторични обхващащи
ръцете, краката, тялото.
Заекването е динамично състояние, влияещо се от много условия.То може да бъде:
-постоянно състояние – Спазмите се проявяват винаги , във всякакви ситуации
-вълнообразно състояние-спазмите ту се засилват, ту спадат, но не изчезват
окончателно
-рецидивиращо състояние – спазмите изчезват но пак се появяват
В някои случаи заекването е временен проблем на детството, отшумяващо с възрастта,
в други то търпи влошаване и се превръща в хронично нарушение,съпътващо целия
живот на заекващия, въпреки мерките и усилията за неговото преодоляване. Повечето
заекващи не са взели превантивни мерки в детството си. Ранната интервенция може да
доведе до добри резултати.
Заекването се проявява в няколко степени:
1.Лека степен- заекването се проявява сама при възбуда и при външен натиск, какъвто
се получава например при необходимостта да се даде бърз отгово на въпрос.
2.Средна степен- заекването се проявява отчасти в спокойна и обичайна обстановка, а в
по- напрегната спазмите се усилват.
3.Тежка степен-заекването се появява винаги при говор, то е постоянно, придружава се
от изразени синкенези и мъчителни преживявания.

2.Логопедична работа при заекване

Терапията при възрастни най-често се отнася до хроничното заекване, тъй като
основната част от възрастните заекващи имат неизлекувано детско заекване. Целите на
терапията при заекване при възрастни са концентриране за подобряване до постигане
на приемлива степен на заекване. Терапията при заекване преминава през фази.
1. Фаза на идентификация – осъзнаване на проблема. Разясняват се основните прояви
на заекването, речевите и неречевите му симптоми. За демонстриране на симптомите се
използват четене на глас, дискусия, слушане на записи на собствения говор,
наблюдения пред огледало. Заекващият трябва да разбере физиологичния механизъм на
заекването, да осмисли състоянието си и да се мотивира за промяна
2.Фаза на десенсибилизация – снижаване на страха от общуване, тревожността и други
негативни емоции
3.Фаза на модификация – промяна на комуникативното поведение. Тъй като пълното
преодоляване на заекването е трудно постижимо, заекващият трябва трябва да овладее
модел на леко, свободно, приемливо заекване чрез практикуване на няколко ключови
техники:
- Овладяване на спазъма преди да е настъпил – с поемане на въздух, правилно дишане и
заемане спокойна позиция на говорните органи в началото на изказването
-Париране на спазъма, когато е настъпил – вместо допускане на пълен блокаж при вече
настъпил спазъм, заекващият да изговори остатъка от думата с удължаване на гласните.
- При неуспешно париране на спазъма- повторение на думата, в която се е
появилспазъм, без напрягане. Това е т. нар. ,, издърпване“ на думата – умение за
нейното изговаряне бавно, с удължаване на гласните и акцент върху ударената сричка.
Заекващият се подготвя за прилагане на тези техники незабелязано от слушателя,
когато очаква появата на ,,страшните“ думи.
4. Фаза на стабилизация – поддържане на положителните промени и навици
Всеки терапевт има своите предпочитания към определени техники и методи в своята
работа върху заекването. Никой не ползва само един метод и няма терапевт, който да
помага за неговото отстраняване, без да отчита необходимостта от комплексни
въздействия и комплексна промяна.
Относно децата се поддържа мнението, че именно в предучилищната възраст, ранната
терапия е достатъчната терапия . Ето защо са създадени програми за работа с малки
заекващи с доказано добър ефект.
Една от тях е методиката на Чевельова. Тя отрича необходимостта от дихателно-
фонационни упражнения, съвместна и подражателна реч, повторения на
автоматизирани редици. Чельова изхожда от впечатлението, че спазмити значително
намаляват, когато лицето не фиксира вниманието си върху тях, например при
извършване на занимателна дейност. Тя отбелязва, че конкретните практически
действия създават условия за естествено общуване. Според нея не механичните
повторения, а манипулативната дейност е най – подходяща за преодоляване на
заекването в предучилищна възраст. Тя може да бъде много разнообразна: рисуване,
лепене, изработване на предмети, конструиране, моделиране и т.н. . В хода на
занятието логопедът разговаря с детето за това, което прави, и го насочва към плавна
реч, преминавайки през следните етапи:
1. Пропедевчески – детето не говори, само слуша речта на логопеда, а той му обръща
внимание върху това как да произвежда плавна реч.
2. Съпровождаща реч – в беседа с логопеда детето описва извършваните от него
действия.
3. Завършваща реч – детето описва извършените от него действия
4. Предварителна реч – детето описва какво трябва да прави
5. Самостоятелна реч извън ситуации с манипулативни действия
Особеност на логопедичната работа с малки заекващи е задължителното интегриране
на родителите в прозодичната терапия.

Използвана литература: София.2019. Университетско издантелство,, Св. Климент

Охридски“ – Ценова Ц. ,, Логопедия – описание, диагностика и терапия на
комуникативните нарушения“