Мария Мачкова

Асен Гиргинов

КОЛОИДНА ХИМИЯ

ХИМИКОТЕХНОЛОГИЧЕН И МЕТАЛУРГИЧЕН УНИВЕРСИТЕТ

София, 2013 г.
 Учебното пособие „Колоидна химия” има задачата да запознае
читателите с най-характерните свойства и основните проблеми, които са
обект на изучаване в химията на системите в колоидно състояние.
В книгата накратко са обсъдени въпросите, свързани с полу-
чаването, очистката и основните кинетични, оптични и електрокинетични
свойства на колоидните системи. Разгледана е мицелната теория за
строежа на тези системи, изградена върху представите за избирателната
адсорбция и формирането на двоен електричен слой. Накратко са
описани и дискутирани колоидните системи (разтвори) на високо-
молекулните съединения, както и на някои аерозоли, суспензии, емулсии
и пени. Разгледани са въпросите, свързани с устойчивостта и седимен-
тацията на колоидните системи.
Учебното пособие е предназначено за студентите на ХТМУ-
София, от специалностите „Биотехнологии” , „Химични технологии” и
„Инженерна химия”. Освен това то може да бъде използвано и от студен-
тите магистри които са избрали да изучават дисциплината „Дисперсни
системи” включена във фундаменталния учебен блок на Университета.
Разбира се, това учебно пособие може да служи като въведение за всички
които прояват интерес към изучаването на реалните системи в дисперсно
състояние (вкл. колоидното).
Доц. д-р Мария Мачкова и проф. дхн Асен Гиргинов с призна-
телност ще приемат всички критични бележки, които биха послужили за
отстраняване на допуснатите недостатъци и пропуски.

КОЛОИДНА ХИМИЯ
Автори: доц. д-р Мария Мачкова
проф. дхн Асен Гиргинов
Рецензент: доц. д-р Михай Христов
Коректор: С. Саева

Предпечатна подготовка: УКЦ при ХТМУ – София

Печат: УПД 39 при НИС на ХТМУ – София
Издател: ХТМУ – София

ISBN 978-954-465-063-6
 СЪДЪРЖАНИЕ

Въведение. Основни понятия. Класификация на

дисперсните системи. Колоидни системи (разтвори) на
високомолекулни съединения. Значение на колоидната химия. ............. 5
1. Методи за получаване на колоидни системи. Свободно-
дисперсни (суспензоидни) системи - дисперсионни,
кондензационни и специфични методи. Свързано-дисперсни
системи. Разтвори на високомолекулни съединения.............................. 12
2. Очистване на суспензоидни колоидни системи. Диализа.
Електродиализа. Ултрафилтрация. ........................................................... 21
3. Кинетични свойства. Дифузия - закони на Фик.
Брауново движение. Осмоза...................................................................... 24
4. Оптични свойства на колоидните системи. Природа и
основни свойства на светлината. Геометрична и вълнова оптика.
Разсейване на светлината. Опалесценция и цвят на колоидните
системи. Ефект на Тиндъл. Нефелометрия.
Мътност на колоидните системи (турбидиметрия) ................................ 37
5. Утаяване (седиментация) на колоидните системи.
Седиментация в гравитационно поле без отчитане ролята
на дифузията. Седиментация в гравитационно поле с
отчитане на дифузията. Седиментация вцентробежно поле
без отчитане ролята на дифузията. Ултрацентрофуга.
Седиментация вцентробежно полес отчитане на дифузията. ................ 51
6. Разпределение на частиците на дисперсната фаза в
гравитационно поле в условия на равновесие. Чрез
разглеждане на седиментационния и дифузионния поток.
Термодинамична интерпретация. Статистически подход. .................... 58
7. Повърхностни явления. Адсорбция - физична, химична.
Адсорбционни изотерми. Топлина на адсорбция.Адсорбция на
електролити - еквивалентна, йонообменна, специфична.
Повърхностно напрежение - дефиниция, измерване,
температурна и концентрационна зависимост.
Термодинамика на повърхността. Връзка между адсорбция и
повърхностно напрежение......................................................................... 63
8. Двоен електричен слой. Модели на Хелмхолц-Перен,
Гюи-Чепман и Щерн. Дзета потенциал. ................................................... 86
9. Мицелна теория за строежа на колоидните системи. ................... 92
10. Електрокинетични явления. Електрокинетични явления
от І род (електрофореза,електроосмоза).
Електрокинетични явления от ІІ род
(потенциал на протичане, седиментационен потенциал). ...................... 95
11.Устойчивост на колоидните системи. Седиментационна
и агрегативна устойчивост. Праг на коагулация. Кинетика на
бърза и бавна коагулация. Коагулация на лиофилни
колоиди -разтвори на високомолекулни съединения. ............................ 98
12. Разтвори на високомолекулни съединения –
мицелообразуване. ................................................................................. 103
13. Аерозоли, суспензии, емулсии, пени. ............................................ 105
Лабораторни работи. ............................................................................ 109
І. Методи за получаване на колоидни разтвори
ІІ. Микроскопски анализ на дисперсни системи - емулсии и суспензии
ІІІ. Адсорбция от разтвори върху твърд адсорбент
ІV. Повърхностно напрежение
V. Определяне на адсорбцията и повърхностната активност на
повърхностноактивни вещества на границата разтвор / въздух
VІ. Електрофоретично определяне на електрокинетичен потенциал по
метода на подвижната граница
VІІ. Спектрофотометрично определяне на праг на коагулация на золи
VІІІ. Определяне на вискозитета на нютонови и ненютонови течности
Литература. ............................................................................................. 127

Авторите считат за приятен дълг да изкажат

своята благодарност на д-р инж. Стефан Кожухаров за
неоценимата помощ при изготвянето на илюстративния
материал към пособието (графики, чертежи, схеми).
 ВЪВЕДЕНИЕ
Основни понятия. Колоидната химия е наука за свойствата,
строежа и получаването на микрохетерогенните високодисперсни
системи и протичащите в тях процеси. Според съвременните представи
колоидното състояние е присъщо за всички вещества физикохимично
състояние, а не специфично свойство на част от тях. В дисперсните
системи частиците на едно вещество (прекъсната фаза) са диспергирани в
среда на друго вещество (непрекъсната фаза). Диспергираното вещество
се нарича дисперсна фаза (ДФ), а веществото, в което е диспергирано –
дисперсна среда (ДС). За количествена оценка на степента на
раздробеност на дисперсната фаза се използва величината дисперсност
(D), която се дефинира като отношение на общата повърхност (S) на
частиците на дисперсната фаза към техния обем (V):
S
D= [m-1].
V
Частиците на дисперсната фаза могат да имат различна форма. В
зависимост от това за ефективен размер на частиците се приема някой
характерен размер, например радиус на сфера (r), стена на куб (a),
височина на цилиндър (h), диаметър на диск (d) или друг геометричен
размер.
При стойности на дисперсността D> 1.106[m-1] се приема, че
системата е в колоидно състояние. Дисперсни системи с еднакви по
размер частици на дисперсната фаза се означават като монодисперсни, а
такива с различен размер - като полидисперсни. Реалните системи като
правило са полидисперсни.
Предмет на колоидната химия са обекти с ефективен размер по-
малък от 1.10-6 [m] в дадена посока: само една пространствена координата
(микрофилми, ципи и др.), на две пространствени координати (микро-
влакна, капиляри и др.), както и частици, които имат микроразмери в
тримерно пространство. Колоидните системи и процесите свързани с тях
намират широко приложение в химията, биохимията, екологията, фарма-
цевтиката и в редица химични технологии.
Основната характеристика на дисперсните системи е, че те са хете-
рогенни, често многокомпонентни и следователно са изградени най-малко
от две фази. Поради силно развитата си междуфазова граница (повърх-
ност) тези системи притежават голям излишък на повърхностна енергия и
в резултат са термодинамично неустойчиви.
Термодинамичната им неустойчивост най-често е причината, пора-
ди която винаги съществува вероятност за тяхното самопроизволно разру-
шаване. Например разрушаването на суспензоидните колоидни системи

5
обикновено се осъществява чрез окрупняване на частиците на дисперсната
фаза (слепване или сливане). Въпреки това системите в колоидно
състояние проявяват известна относителна устойчивост. Това се дължи
на факта, че частиците на дисперсната фаза са натоварени с едноименен
електричен товар (или само положителен, или само отрицателен).

Фиг.1 Линейни (а), равнини (б) и пространствени (в) структури

В резултат на това възникват кулонови сили на отблъскване, които

се противопоставят на стремежа за разрушаване на колоидната система.
Необходимо е да се отбележи, че подходът към дадена колоидна система
зависи от това дали трябва да бъде запазена (стабилизирана), или да бъде
разрушена. В редица случаи е желателно колоидната система да бъде
запазена възможно по-дълго време (пигменти, тонери, латекси, шликери,
лекарствени средства, козметични продукти), а в други случаи се цели тя
да бъде разрушена (получаване на белтъци, пречистване на отпадни води
и газове, производство на сирена, кашкавали и др.).

КЛАСИФИКАЦИЯ НА ДИСПЕРСНИТЕ СИСТЕМИ

В природата, както и в химичните технологии, съществува голямо
разнообразие от дисперсни системи. Това се дължи на огромния брой
възможни комбинации от различни по природа и агрегатно състояние
дисперсна фаза и дисперсна среда. Дисперсните системи могат да се
класифицират по различни критерии (признаци):
І. В зависимост от размера на частиците на дисперсната фаза:
Истински разтвори (молекулно-дисперсни системи) - частиците
на дисперсната фаза са по-малки от 10-8[m] (10 [nm]). Те са устойчиви във
времето, прозрачни и дифузията в тях се описва със законите на Фик.
Изследват се с електронен микроскоп. Този тип системи не са обект на
колоидната химия;

6
 Колоидни системи – микрохетерогенни системи с размери на
частиците в интервала от 10-8 до 10-5[m] (0.01 - 10 [m]). Те са относи-
телно устойчиви, дифузията в тях е забавена, филтруват се през полу-
пропускливи прегради (мембрани), често са оцветени ярко и проявяват
Тиндълов ефект или опалесцират. Изследват се с ултрамикроскоп;
Грубодисперсни системи(механични смеси) – с размери на
частиците над 10-5[m] (10 [m]). Неустойчиви системи, които бързо се
утаяват. Дифузията при тях е пренебрежим процес. Филтруват се с
обикновени хартиени филтри. Мътни са. Могат да се изследват с обикно-
вен оптичен микроскоп.

ІІ. В зависимост от агрегатното състояние на дисперсната фаза

и дисперсната среда:
В зависимост от агрегатното състояние на двете фази, изграждащи
колоидната система:

Дисперсна Дисперсна
Наименование Примери
фаза среда
газ аерозоли дим, прах, смог
синтетични латекси, гасена вар,
твърдо течност суспензии кафе, бира
твърди сплави, стомани, чугуни, цветни
суспензии стъкла, минерали, скъпоценни
твърдо (сплави) камъни
пара, облаци, мъгла, газове в
газ аерозоли критично състояние
течност емулсии нефт, мляко, масла, козметични
продукти
течност твърди емул- течност в порьозни материали:
сии (капиляр- почви, отработени адсорбенти,
твърдо ни системи) минерали и руди
газ не са дисперс- газови смеси
ни системи (въздух)
Флотационни, противопожарни и
пени козметични пени, разтвори на
газ течност сапуни и перилни препарати
пенобетон, смоли, зеолити,
твърдо твърди пени силикагел, пеностъкло, пемза

7
 ІІІ. В зависимост от силите на взаимодействие между
дисперсната фаза и дисперсната среда:
Лиофобни колоидни системи
Това са хетерогенни системи със слабо взаимодействие между
частиците на дисперсната фаза и дисперсната среда. Те могат да бъдат
получени само при внасяне в системата на енергия отвън (механична,
електрична, електромагнитна и др.). Такива системи са термодинамично
неустойчиви. Физикохимичните им свойства (вискозитет (η), специфична
електропроводимост (κ), диелектрична проницаемост (ε)) са близки с тези
на дисперсната среда. Лиофобните колоидни системи се разрушават
лесно, като при добавка на малки количества подходящ електролит се
утаяват. Типични примери за такива системи са суспензиите (дисперсна
фаза от метали и неорганични съединения).
Лиофилни колоидни системи
В тези системи съществуват силни взаимодействия между
дисперсната фаза и дисперсната среда. Така, в подходящ разтворител
някои вещества (високомолекулни съединения) спонтанно се разтварят и
образуват колоидни системи (разтвори на багрила, каучуци, дървесина,
повърхностноактивни вещества и др.). Тези системи в повечето случаи са
хомогенни, термодинамично устойчиви и процесите на диспергиране
(разтваряне) протичат самопроизволно. Физикохимичните им характерис-
тики (вискозитет, специфична електропроводимост, диелектрична прони-
цаемост) силно се различават от тези на дисперсната среда. Тяхната
хомогенност се нарушава при добавка на големи количества електролит
(изсолване на белтъци). Типични представители са разтворите на високо-
молекулни съединения.

ІV. В зависимост от пространствената структура на колоидната

система:
Свободнодисперсни системи (суспензоиди) – силите на взаимо-
действие между дисперсната фаза и дисперсната среда са слаби. Части-
ците и на двете фази извършват свободно хаотично (топлинно) движение
в целия обем на системата (аерозоли, емулсии, суспензии);
Свързанодисперсни системи – силите на взаимодействие между
частиците на една от фазите (дисперсната среда) са по-големи и те се
свързват структурно, т. е. образуват пространствена решетка. Движението
на частиците на другата фаза (дисперсната фаза) е ограничено в рамките
на тази решетка (гелове, желета, капилярни мембрани, зеолити и др).

8
 КОЛОИДНИ СИСТЕМИ (РАЗТВОРИ)
НА ВИСОКОМОЛЕКУЛНИ СЪЕДИНЕНИЯ

Високомолекулните съединения (ВМС) са вещества които имат

голяма моларна маса (от 10000 до няколко милиона). Размерите на
молекулите им могат да надхвърлят 1 µm, т.е. да бъдат в рамките на
колоидните частици. Високомолекулните съединения обикновено се
състоят от голям брой повтарящи се звена, поради което често се наричат
полимери. Тяхната голяма молекулна маса и строеж обясняват специ-
фичните свойства на разтворите им. Химичните връзки в макромоле-
кулите са ковалентни.
Разтворите на тези съединения се изучават в колоидната химия, но
заемат по-особено място. Типични техни представители са разтворите на
белтъци, нишесте, смоли, целулоза, каучук, пластмаси, латекси и редица
други природни, синтетични и биополимери. За поведението на тези
съединения от значение е не само големината на молекулите, но и тяхнитe
строеж и форма. В завсимост от техния строеж ВМС са линейни
(едномерни), равнинни (двумерни) и пространствени (тримерни). Те лесно
се разтварят в органични разтворители и образуват устойчиви системи,
като процесите в тях често са обратими. Една важна особеност при
образуването на този тип системи е, че при разтварянето на ВМС се
наблюдава явлението “набухване”. То се дължи на проникването на
молекулите на разтворителя в сруктурата на макромолекулата, като по
този начин нейният обем и маса се увеличават. Типични примери са
системите белтък/вода, каучук/бензен. Скоростта на набухването зависи
от редица фактори: природа на ВМС и разтворителя, налягане, рН,
температура, дисперсност на молекулите и др. Степента на набухване ()
се определя по формулата:
m  m0
= ,
m0
където m е масата на набухналия полимер, а m0 е първоначалната му маса.
Набухването на ВМС е екзотермичен процес.
Няма единно мнение по въпроса следва ли разтворите на ВМС да
се разглеждат като колоидни системи или не. От една страна, те се
отличават от класическите лиофобни колоидни системи, защото са
хомогенни, а от друга страна, разтворите на ВМС имат много сходни
свойства и поведение с колоидните системи, като например коагулация,
пептизация, седиментация и др. Това е причината поради която разтворите
на ВМС се изучават в курсовете по колоидна химия.

9
 Полимерите могат да бъдат класифицирани по различни признаци:
І. В зависимост от произхода си полимерите биват природни и
синтетични.
Природните полимери (биополимерите) се синтезират в различ-
ните живи организми (растителни и животински). Представители на
биополимерите са нишестето, гликогенът, целулозата, естественият
каучук, белтъците и др. Нишестето е основната резервна храна в
растенията, а гликогенът - в животинските организми. Нишестето и
целулозата са представители на т.нар. полизахариди. Те се образуват в
растенията от СО2 и Н2О в резултат на фотосинтезата. Тези вещества са
основна храна на човека и животните, като се превръщат в белтъци и
мазнини. Освен това полизахаридите намират широко приложение в
химическата промишленост. Белтъчните вещества (протеини) са изгра-
дени от остатъците на α-аминокиселини, свързани ковалентно с
киселинно-амидна или пептидна връзка от вида (...-СО–NН-...). Те са
широко разпространени в природата и играят основна роля във всички
живи организми (хемоглобин, ензими, хормони), защото осигуряват
тяхната жизнена дейност. Те изгражда опорните тъкани (кости, хрущяли),
участват в състава на физиологични течности (кръв, лимфа, мляко),
натрупват се като запасни хранителни вещества (семена, яйца). Белтъч-
ните вещества намират широко приложение в хранително-вкусовата,
текстилната, кожарската и кожухарската промишленост. От тях се
произвеждат редица продукти като хранителни добавки, желатин, лепила,
туткал, различни пластмаси и др.
Синтетичните полимери намират все по-широко приложение в
промишлеността и бита. Техният асортимент и методи на синтез са в
непрекъснато развитие. Те се получават от различни по природа вещества,
които най-често представляват ненаситени или полифункционални
нискомолекулни съединения (мономери). Синтезът на полимерите се
извършва по два метода: чрез полимеризация или поликондензация.
ІІ. В зависимост от тяхната природа полимерите могат да се
разделят на органични и неорганични.
Веригите на органичните полимери съдържат въглеродни атоми, а
тези на неорганичните могат да бъдат изградени и от други атоми (сяра,
силиций и др.).
ІІІ.Ако се вземе предвид тяхната структура (формата на макро-
молекулите), полимерите са линейни (полиетилен, целулоза, естествен
каучук), разклонени (нишесте, гликоген), равнинно омрежени (керотин,
графит) и пространствено омрежени (вулканизиран каучук, диамант).
Линейните и разклонените полимери са еластични, формират
влакна и имат добра разтворимост. Омрежените полимери са много по-
малко елестични, имат висока твърдост и са почти неразтворими.
10
 ІV. В зависимост от броя на елементите, които изграждат веригата
на макромолекулите, полимерите се делят на хомоверижни (изградени от
един химичен елемент) и хетероверижни (изградени от два или повече
химични елемента).
При хомоверижните полимери колкото по-регулярна е структурата
им, толкова по-силно се проявява тяхната склонност към кристализация,
съответно е по-висока якостта на влакната. Към този тип полимери
(с верига, изградена от въглерод) спадат полиетилен, полистиролът,
поливиниловият алкохол. С увеличаване на степента на омрежване и
нарушаване на регулярността се увеличава пластичността на полимерите
(полипропилени, полибутени).
Към хетероверижните полимери се отнасят някои природни
високомолекулни съединения като нишестето, белтъците, целулозата. По-
голямата част от този тип полимери обаче са синтетични и се получават
чрез поликондензация (полиамиди, полиуретани, поликарбонати). Обик-
новено хетероверижните полимери имат регулярна структура, като
образуват влакна с много висока якост. Такива полимери са поли-
капролактамът (капрон, силон) полиетиленгликолтерефталатът (терилен),
полихексаметилендиаминадипинатът (найлон 66). Полиуретаните се
използват за получаване на синтетични каучуци.
Твърдите полимери обикновено имат аморфна структура и по-
рядко кристална. Тяхната температура на разлагане е по-ниска от темпе-
ратурата им на кипене, което прави невъзможно съществуването им в
газова фаза. По тази причина за ВМС са характерни само течното и
твърдото състояние.
Броят на повтарящите се звена в макромолекулата определя
степента на полимеризация. При получаването на всички синтетични
полимери се получават полидисперсни продукти, т.е. смес от макро-
молекули с различна степен на полимеризация.

ЗНАЧЕНИЕ НА КОЛОИДНАТА ХИМИЯ

Дисперсните системи и процесите, свързани с тях, присъстват във
всички съвременни химични, биохимични, фармацевтични и други
производства. Системите в колоидно състояние са навсякъде около нас и
вътре в нас. Всички процеси в живите организми са свързани с наличието
на колоидни системи (клетъчни мембрани, влакна, протоплазма, кръв). В
селското стопанство това са процесите, свързани с обработката на почвата
(обогатяване, очистване, напояване и др.). Образуването на минерали и
рудни находища също е резултат на процесите на диспергиране,
коагулация и седиментация на веществата при определени условия.

11
 Колоидните системи широко присъстват в химията и технологиите:
силикатна промишленост (цимент, стъкла, карамика), кожарска, кожухар-
ска, целулозно-хартиена, текстилна (избелване и багрене на платовете),
получаване и обработката на пластмаси, каучук, изкуствени влакна,
латекси, бои, пигменти, метални сплави и др. Колоидните системи са в
основата на хранително-вкусовата и парфюмерийната промишленост.
Процесите, протичащи в колоидните системи, са и в основата на
опазването на околната среда и водите (пречистване на отпадни води,
газови емисии и въздуха при редица химични, металургични и енерго
производства).

1. МЕТОДИ ЗА ПОЛУЧАВАНЕ НА КОЛОИДНИ СИСТЕМИ

1.1 Получаване на свободнодисперсни системи (суспензоиди)

В зависимост от вида на колоидно-дисперсните системи (свободно-
дисперсни, свързанодисперсни и разтвори на високомолекулярни съедине-
ния) се различават и методите за тяхното получаване.
Могат да се разграничат принципно два подхода за получаването
на свободнодисперсни колоидни системи: дисперсионен и конденза-
ционен. При дисперсионните методи веществата, от които се състои
дисперсната фаза, се раздробяват (смилат) до колоидни размери. При
кондензационните методи атомите и молекулите се съединяват (асоции-
рат) в аграгати с размери, характерни за колоидните системи.
Необходимо е да се отбележи, че и при двата подхода често се
използват и други вещества, които да осигурят устойчивост на колоидните
системи. Тези вещества се означават като стабилизатори. За стаби-
лизатори могат да служат както различни йони и молекули (електролити,
ПАВ), така и високомолекулярни съединения. По принцип всяко вещество
би могло да бъде приведено в колоидно състояние при подбор на
подходящи условия – дисперсна среда, стабилизатор и параметри на
състоянието (концентрация, температура, налягане и др.).
Достигането на колоидно състояние и по двата метода е свързано
със създаването на нова, силно развита междуфазова повърхност. Това
води до възникване на излишък от свободна повърхностна енергия в
колоидните системи, което от своя страна определя характерните им
свойства и процесите, протичащи в тях.

І. Дисперсионни методи
Веществото (материалът) на дисперсната фаза се раздробява
(смила) до размери, характерни за колоидните системи. Чрез тези методи
трудно се получават частици с размери под 1μm, тъй като при по-
продължително смилане започва обратно увеличаване на размера
(слепване) на частиците. За предоляване на този нежелан ефект при
12
смилането се добавят повърхностноактивни вещества (ПАВ), които от
една страна предотвратяват слепването, а от друга намаляват т.нар.
адсорбционна здравина на материала. По принцип за раздробяването на
материалите се изразходва голямо количество енергия (най-общо тази
енергия е пропорционална на достигнатата специфична повърхност).
Обикновено раздробяването на материала минава през няколко етапа:
грубо, средно, фино (100 – 200 μm) и колоидно (1 – 5 μm).
Най-често използваните устройства за смилане са различни по
конструкция мелници (топкови, вибрационни, планетарни и колоидни).
Топковите мелници представляват цилиндрични съоръжения
(въртящ се барабан обикновено снабден със сферични мелнични тела).
Най-често барабанът (или облицовката му) и смилащите тела са
изработени от един и същ материал (стомана, керамика, ахат). Оборотите
на въртене на барабана са подбрани така, че смилащите тела (топките) да
падат от най-високата точка по вертикалата на цилиндричното тяло на
мелницата. Тези мелници са много шумни и изразходват голямо
количество енергия. Широко се използват в циментовата, керамичната
промишленост и други производства. Методът може да се приложи в два
варианта: сухо и мокро смилане, като при втория се намалява запра-
шеността, но се налагат допълнителни енергийни разходи за едно
последващо изсушаване на материала.
Вибрационните мелници използват генератори на ултразвукови
(високочестотни) колебания (в диапазона 2х104 - 1х106 Hz). В резултат на
интерференция на акустичните вълни в определени точки от обема на
материала се предизвиква повишено „кавитационно” налягане, чиито
стойности могат да достигнат стотици атмосфери. В такива съоръжния се
получават редица суспензии и емулсии.Подобни съоръжения с по-ниско
честотни вибрации се използват в биотехнологиите, както и за обработ-
ката на отпадни води и газови емисии и др. Чрез ултразвукова обработка
се получават висококачествени спиртни напитки, които ускорено
„отлежават”. Чрез ултразвуковото третиране на отработени води и аеро-
золи се ускоряват процесите на коагулация и седиментация на онечист-
ванията.
В планетарните или струйните мелници дисперсната фаза и
дисперсната среда се подават на струи под високо налягане. В резултат на
това двете фази едновременно се смилат и взаимно диспергират. Методът
е подходящ за получаване на колоидни системи като суспензии, емулсии и
аерозоли.
Колоидните мелници са съоръжения, в които има ексцентрично
разположени ротор и статор. Роторът се върти с много високи обороти.
Между ротора и статора се подава материалът на дисперсната фаза и
дисперсната среда. От центробежната сила частиците се раздробяват до
колоидни размери под действие на разкъсващи усилия (сили на опън).
13
 Използват се и различни електрични методи, най-често за полу-
чаване на суспензии на метали и метални съединения. В подходящи вани с
дисперсна среда са потопени електрод, изготвени от материала на
дисперсната фаза. От външен източник за постоянен ток на електродите се
подава напрежение от порядъка на няколко десетки хиляди волта. В
резултат на това материалът на електродите сублимира и кондензира в
дисперсната среда. Получаваните по този метод суспензии в повечето
случаи са полидисперсни.
Пептизацията е процес, при който се възстановяват „разрушени”
колоидни системи (утайки, пихтии, желета и др.). Тя е процес обратен на
коагулацията, при който образували се вече агрегати, асоциати от частци с
колоидни размери се разпадат. Това става или под действието (при
добавка) на вещества (пептизатори), или при промяна на условията
(температура, обем на системата, налягане). В практиката като
пептизатори се използват различни електролити, повърхностноактивни
вещества (ПАВ), високомолекулни съединения. Този процес обаче, не е
винаги възможен, по-лесно осъществим е при лиофилните колоидни
системи.

ІІ. Кондензационни методи

При тези методи от хомогенни системи, в резултат на асоциирането
на молекули, атоми и/или йони, се получават частици с колоидни размери.
Характерно за тези методи е, че в резултат на образуването на новата фаза
системите от хомогенни се превръщат в хетерогенни. Образуването на
новата фаза може да стане или върху вече съществуващи повърхности
(напр. стените на реакционния съд, частици от онечиствания), или върху
повърхността на зародиши, спонтанно образували се в резултат на
температурни, концентрационни и/или други флуктуации в системата.
От своя страна кондензационните методи могат да бъдат класифи-
цирани като физични и химични.
(А)Физична кондензация
Най-често тя се извършва при промяна на условията (температура,
налягане) или концентрацията на различните вещества, изграждащи
системата.

14
 Примери:
1.Пропускане на водни пари (с повишена температура) във въздух
(с ниска температура):

H2O (пари) → въздух (дисперсна среда) → H2O/въздух (аерозол)

2. Пропускане на пари от дисперсната фаза през съответната

дисперсна среда:

S (пари) → H2O (дисперсна среда) → S/H2O(суспензия)

Ме (пари) → С6H6 (дисперсна среда) → Ме/С6H6(суспензия)

3.Частична или пълна подамяна на разтворителя – това е един

специфичен подход за получаване на колоидни системи. Колоидната
система се получава в два етапа: дисперсната фаза (натриев хлорид) се
разтваря във вещество (етилов алкохол), в което има неограничена
разтворимост. След това се добавя друго вещество (етер), което се смесва
неограничено с етиловия алкохол, но натриевият хлорид е малко
разтворим в него. В резултат на тази „подмяна” на разтворителя се
получава суспензия (натриев хлорид/етилов алкохол + етер).

15
 (В) Химична кондензация
При химичната кондензация, за разлика от физичната, съставът на
изходната система винаги претърпява промяна. Колоидни системи могат
да бъдат получени в резултат на различни химични реакции.
Пряк синтез
В тези случаи при директна химична реакция се формира съеди-
нение, което образува дисперсната фаза:

HClг + NH3,г → (NH4)Cl/въздух (аерозол)

Реакциии на разлагане
При разлагане на някои химични съединения се формират части-
ците на дисперсната фаза.
При нагряване на карбонили, например разтвор на Ni(CO)4 в
бензен, се формира колоидна система:
Ni(CO)4/C6H6 → Ni(прахове) + 4CO

Йонообменни реакциии
AgNO3 + KI → AgI(зол) + KNO3

16
 Окислително-редукционни реакциии
Примери за окислително-редукционни реакции, при които се
образуват колоидни системи:

2H2S + O2→ 2H2O + 2S(зол)

2HAuCl4 + 3H2O2→2Au(зол) + 8HCl + 3O2

Последната реакция (аурихлороводородна киселина и редуктор/

водороден пероксид) е основна при получаване на т.нар. аурипигмент.
Началните зародиши на новата фаза са с размер около 3 μm. Пигмент с
размер на частиците от 20 μm оцветява стъклото в красиво пурпурно-
червено, ако обаче размерът е от порядъка на 50 μm в син цвят.
Хидролиза

Чрез хидролиза при нагряване на различни химични съединения

могат да бъдат получени колоидни системи
FeCl3 + 3H2O → Fe(OH)3(зол)+ 3HCl
В практиката често се използват и други методи като например:
спрей пиролиза, методна Печини и др. При всички тези методи
(дисперсионни и кондензационни) достигането на колоидно състояние на
системата е свързано със създаването на нова, силно развита междуфазова
17
повърхност. Този процес е свързан с възникване на излишък от свободна
повърхностна енергия в колоидните системи, което в голяма степен
определя свойствата им, както и протичащите в тях процеси. Заслужава
също да се отбележи, че почти винаги при получаването на колоидните
системи в дисперсната среда присъстват онечиствания. Те се дължат както
на примесите в изходните материали, така и на вещества които се
образуват при протичането на съответните химични реакции. Ето защо в
много случаи колоидните системи се подлагат на пречистване (очистка).

1.2 Получаване на свързанодисперсни системи

Твърди колоидни разтвори
В природата образуването на такива системи, като например
минерали, скъпоценни камъни, руди, се извършва при застиване на магма,
често при високо налягане.
В технологичната практика синтетичните колоидни разтвори в
твърдо състояние, например стомани, стъкла, сплави обикновено се
получават при преминаване на течната фаза (стопилка) в твърда при
определен режим на охлаждане.
Микропорести материали
Тези системи най-често се получават от твърди колоидни разтвори
чрез нагряване. При тази обработка в резултат на разликата в темпе-
ратурите на топене на компонентите част от тях напускат системата, а при
наличие на органични съединения те изгарят. Една друга възможност е
някой от компонентите да бъде изнесен чрез химична обработка
(разтваряне) с подходящ разтворител. Такава техника се използва при
производството на металокерамични, стъклокерамични и друг тип филтри
и мембрани.
Микродисперсни композити
Това са сравнително нови материали, получавани от прахове, които
се пресоват и нагряват. Тези материали намират все по-често приложение
в строителството, енергетиката и производството на различни други
изделия с висока степен на хомогенност.

1.3 Получаване на колоидни системи на

високомолекулни съединения
Както беше вече отбелязано, в зависимост от произхода си полиме-
рите биват природни и синтетични.
Природни високомолекулни съединения
Природните високомолекулни съединения се намират в готов вид в
различните растителни и животински организми. Техните свойства се
определят от условията и характера на техния синтез в тези организми.
Природните високомолекулни съединения се извличат чрез обработката
на растителни и животински материали. От тях чрез специфични
18
процедури се получават най-разнообразни други продукти. С най-голямо
приложно значение са нишестето, гликогенът, целулозата, естественият
каучук и белтъчните вещества.
Въглехидрати (Полизахариди)
Полизахаридите представляват една група съединения от въгле-
хидратите. При хидролиза те дават монозахариди. Нишестето, гликогена и
целулозата са представители на т.нар. полизахариди.
Нишесте (скорбяла) Представлява широко разпространен в
природата полизахарид, чиято макромолекула се състои от звена на
остатъци от глюкоза. Скорбялата се образува при фотосинтезата в
растенията и се натрупва в зелените части на растенията под формата на
малки зърна. Тя служи като резервна храна и някои растения натрупват
големи количества нишесте: картофи, пшеница, ръж, царевица, ориз.
Обикновено промишлено нишестето се получава от картофи, като намира
основно приложение в хранително-вкусовата промишленост. Молекулите
на нишестето имат различна големина в зависимост от броя на
включените глюкозни остатъци. Нишестето обикновено се обработва
(например с гореща вода), при което може да се раздели на две части:
разтворимо, което се нарича амилаза и неразтворимо (но набъбващо) –
амилопектин. При хидролизата на амилопектина се получават малтоза и
декстрини. Декстрините намират приложение при производството на
лепила, апретура за текстилната промишленост и др.
Гликоген Той е резервната въглехидратна храна на животинския
организъм. Освен в черния дроб той се намира в мускулите, а също така и
в много клетки. Най-често той се получава от черния дроб на животните.
Целулоза Тя образува стените на клетките у висшите растения.
Дървесината съдържа около 40-60% целулоза, а памучните влакна - над
90%. Техническото получаване на целулоза се извършва чрез високо-
температурна (автоклавна) химична (натронова, сулфитна) обработка на
дървесина. При тази обработка се отстранява лигнинът от дървесината.
Дървесината може да претърпи най-различни химични обработки, при
които се получават важни продукти: хартия, изкуствени влакна (целволе,
коприна), етилов алкохол, колодий, пироксилин, целофан, фотоленти,
пектини и др.
Естествен каучук
Естественият каучук се получава от млечния сок на някои
тропични дървета. В този сок (латекс) каучукът е силно диспергиран.
Обикновено неговата коагулация се извършва с оцетна киселина, при
което се получава т.нар. суров каучук. Суровият каучук не се използва
директно, а се вулканизира (обработва със сяра), при което става гъвкав и
устойчив на химични въздействия. В каучуковата смес често се използват
усилватели (сажди, силициев диоксид) и пълнители (бариев сулфат,
калциев карбонат), както и омекотители (мастни киселини, борови масла).
Естественият каучук представлява полимер на изопрена.
19
 Белтъчни вещества
Белтъците са основна част на всички живи организми, защото
изграждат клетките им и осигуряват тяхната жизнеспособност. Те
участват в изграждането на кожата, мускулите, нервните влакна, кръвта,
ферментите, хормоните и др. Белтъци се съдържат в много растителни и
животински продукти като мляко, яйца, пшеница, бобови култури и др.
Белтъчните вещества, които се намират в колоидно състояние,
могат да бъдат изолирани чрез разрушаване на колоидната система. Това
обикновено се извършва чрез нагряване (денатуриране) или изсолване -
чрез прибавяне на електролити от неутрални соли (NaCl, (NH4)2SO4). В
някои случаи получените утайки са „обратими”, т.е. колоидната система
може да се възстанови (пептизация). В други случаи тези утайки не се
диспергират обратно в дисперсната среда. Това означава, че белтъкът е
променил строежа на своята молекула и вече е необратимо денатуриран.
За утаяване на колоидни системи от белтъчни полимери често се прилагат
и физични методи (облъчване с ултравиолетова светлина).
Белтъчните вещества се срещат винаги в сложна смес от няколко
индивидуални вещества. Обратимото утаяване е ценен метод както за
тяхното пречистване, така и за тяхното разделяне. Понякога се използват
и методите на фракционна седементация в ултрацентрофуга, селективна
адсорбция или електрофореза.
В химическите производства широко се използват белтъчни
вещества като желатин, казеин, яйчен албумин и глобулин, колаген,
керотин и др.
Синтетични полимери
Те се получават от различни по природа вещества, които най-често
представляват ненаситени или полифункционални нискомолекулни
съединения (мономери). Синтезът на полимерите се извършва по два
метода: чрез полимеризация или поликондензация. Много полимери се
получават от два или повече различни мономери. Този процес се нарича
съполимеризация. Заслужава да се отбележи, че свойствата на съполи-
мерите не са адитивна величина от свойствата на съответните мономери.
Полимеризацията е реакция на съединяване на молекулите на
мономера, в резултат на което се образуват макромолекули, които не се
отличават по състав от изходния мономер. Един типичен пример за
полимеризация е получаването на полиетилен от етилен:
n (CH2=CH2) → (–CH2-CH2-CH2-CH2-)n

Чрез полимеризация на бутадиен се получава синтетичен каучук:

n (CH2=CH – CH=CH2) → …. (–CH2–CH = CH-CH2-)n

20
 Поликондензацията е реакция на образуване на полимер, при
който при съединяване на мономерите се отделят някои нискомолекулни
вещества (H2O, NH3, НCl и др.). Един примеp за поликондензация е
получаването на фенолформалдехидна смола:
n (C6H5)OH + n(CH2О) → [.....- (C6H5)OH - СН2-(C6H5) -.....]n
Чрез процесите на полимеризация и поликондензация се получават
най-различни синтетични ВМС (полимери). Тъй като по пластичните си
свойства те в голяма степен приличат на природните полимерни вещества,
често се означават и като полимерни смоли. На практика тези вещества се
синтезират и получават в разтвори, които имат отнасяния на колоидни
системи. При допълнителни обработки от тях се получават различни
пластмаси. В синтетичните смоли се внасят най-различни вещества, които
играят ролята на пластификатори, пълнители, смазки и оцветители.
Чрез този подход са получени редица материали с широко прило-
жение: полиетилен, полистирол, фенолформалдехидни смоли, поливинил-
хлорид, тефлон, синтетични каучуци, капронови и найлонови влакна и др.

2. ОЧИСТВАНЕ НА КОЛОИДНИТЕ СИСТЕМИ

Независимо от метода на получаване колоидните системи винаги

са онечистени с вещества, които са разтворени в дисперсната среда. Тези
вещества могат да се дължат на случйни примеси в изходните материали,
на излишъци от стабилизиращи добавки, на странични продукти от
химичните реакции, при които се образуват колоидните системи.
Примесите, особено от електролити, силно понижават устойчивостта на
колоидните системи. Това е причината, поради която колоидните системи
често се подлагат на очистване. Едни от най-използваните методи за
пречистване на колоидни системи са диализата, електродиализата и
ултрафилтрацията.

2.1 Диализа
Тя се основавана различната способност на колоидните системи и
истинските разтвори да преминават през полупропускливи прегради
(мембрани), а също и на различните им дифузионни свойства. Една
приципна схема на диализатор е представена на Фиг.2.1.

21
 Фиг.2.1 Схема на диализатор: (1) – дисперсна система; (2) – мембрана
и (3) чист разтворител (дисперсна среда)

Принципно един диализатор се състои от два съда – вътрешен,

който е поставен във външния съд и от долната си страна е затворен с
мембрана. Външният съд е снабден с два щутцера – горен и долен, за
циркулация на дисперсната среда. Колоидната система, която подлежи на
очистване, е във вътрешния съд и се разбърква непрекъснато. Молекулите
(йоните), които са разтворени в дисперсна среда на колоидната система,
лесно преминават през мембраната, докато частиците на дисперсната фаза
се задържат. По този начин с непрекъснато постъпващия в диализатора
чист разтворител (чиста дисперсна среда) се отнасят молекулите (йоните),
онечистващи колоидната система, катоколоидната система се пречиства.
Диализата е сравнително продължителен процес, свързан с разход на
голямо количество разтворител. Процесът на диализа може да бъде интен-
зифициран чрез повишаване на дебита на постъпващия разтворител,
увеличаване на повърхността на мембраната (контактната повърхност),
ускоряване на разбъркването, повишаване на температурата (гореща
диализа) и др. Като мембрани обикновено се използват пергамент, пореста
керамика, нитроцелулоза, целофан и други порести материали. Диализата
намира приложение особено в хуманната медицина и фармацевтиката.

2.2 Електродиализа
При този процес се повишава ефективността на очистването,
когато примесите в колоидните системи са електролити (в дисперсната
среда те са дисоциирани на йони). За провеждане на електродиализата се
използва елктролизна клетка с обособени три отделения (Фиг.2.2). Тези
три пространства са разделени едно от друго с полупропускливи прегради
(мембрани). В средното отделение се внася колоидната система, която ще
се пречиства. Двете съседни отделения (камери) са запълнени с дисперсна
среда и в тях са поставени два електрода (най-често от платина). От
външен източник на постоянно напрежение (токоизправител) двата
електрода се поляризират. Йоните, които се намират в дисперсната среда
на колоидната система, се отправят към съответния електрод през
мембраните: катионите към катода (-), а анионите - към анода (+). По
22
този начин те напускат колоидната система, т.е. тя се пречиства.
Електродиализата се прилага често в промишлени условия при пречист-
ването на белтъци, желатин, гума арабика, лактоза, дъбилни вещества и
др. Чрез електродиализа през кожата в организма могат да се внасят някои
лекарствени средства. При този процес (наречен йонофореза) човешката
кожа изпълнява ролята на полупропусклива мембрана.

Фиг.2.2 Схема на електродиализатор: (1) дисперсна среда; (2) катод (-);

(3) мембрани и (4) анод (+)

2.3 Ултрафилтрация
По принцип чрез филтриране през полупропусклива преграда
дисперсната фаза и дисперсната среда на една колоидна система могат да
бъдат разделени (Фиг.2.3). Филтрирането може да бъде проведено:
1) при атмосферно налягане (Р = const) - (обикновено филтриране);
2) под вакуум (P<B) – (вакуумно филтриране);
3) при повишено налягане (P>B) - (ултрафилтриране).
При провеждане на ултрафилтрация полупропускливите прегради
се поставят върху подходящ носител (най-често порцелан), за да не се
повредят (разрушат) при използваните повишени налягания.
Ултрафилтрацията се използва и за пречистване на колоидните
системи. В тези случаи се процедира по следния начин: колоидната
система се филтрира частично, при което концентрацията на дисперсната
фаза се повишава.

23
 Фиг. 2.3 Филтриране при различни налягания: (1) обикновено филтриране,
(2) ултрафилтриране и (3) вакуумно филтриране

С филтрата напуска голяма част от нежеланите в дисперсната среда

примеси. След това в системата се внася допълнително количество чист
разтворител (дисперсна среда). При неколкократно повтаряне на тази
процедура практически колоидната система се онечиства. Чрез после-
дователно филтриране на колоидно-дисперсните системи през мембрани с
различни размери на порите е възможно да се намали полидисперсността
на системата и в известна степен да се контролират размерите на
частиците на дисперсната фаза.

3. КИНЕТИЧНИ СВОЙСТВА

3.1 Дифузия
Дифузията е процес на самопроизволно изравняване на концентра-
цията на молекули, атоми, йони, колоидни частици под действие на
топлинното движение на молекулите на разтворителя (дисперсната среда)
в обема на системата. Дифузията е необратим процес, който е макро-
скопска проява на топлинното движение на всички микрочастици,
изграждащи системата. Дифузионни процеси се наблюдават в различни
системи: газови смеси, разтвори, твърди смеси, колоидни системи и др. В
колоидните системи дифузията е «забавена», т.е. протича с по-малка
скорост, тъй като частиците на дисперсната фаза са с по-големи размери
от молекулярните.
Първи закон на Фик
Закономерностите при преноса на маса (в резултат на дифузията)
формално са аналогични на законите, описващи преноса на топлина. На
основа на тази аналогия Фик (1855) е формулирал математически І-вия
закон на дифузията, който носи неговото име:

24
 dC
dm = - DA dt , (3.1)
dx
където m е масата на пренесеното вещество (по оста Ох), A е площта, през
която се извършва дифузията, dC/dx е концентрационният градиент и t е
времето. Величината D [m2/s] е дифузионният коефициент, чиято стойност
зависи от природата на системата, т.е. от естеството на дисперсната фаза и
дисперсната среда. Знакът (-) се поставя в уравнението, защото дифузията
протича от зоните с по-висока концентрация към тези с по-ниска, т.е.
концентрационният градиент по посока на дифузията е отрицателен.
Движещата сила при дифузията (fD) e концентрационният
градиент, т.е. (fD≈ dC/dx). По-точно е обаче тя да се свърже с градиента на
химичния (μ) потенциал:
fD = - dμ /dx . (3.2)
Една от дефинициите на химичния потенциал в термодинамиката
се свързва с енергията на Гибс (G):
 dG 
μi ≡ Gi ≡   (3.3)
 dni  p ,T , n
където μiе химичният потенциал на i-тия компонент, Gi е съответната
парциална моларна енергия на Гибс, а ni са броят молове от този
компонент.
За идеални системи химичният потенциал е свързан с концен-
трацията (Ci):
μi = μiо + RTlnCi , (3.4)
където μiо е стандартният потенциал (μi= μiо , когато Ci = 1), R е
универсалната газова константа, а Т е абсолютната температура.

При заместване с уравн.(3.4) в уравн.(3.2) се получава един друг

израз за движещата сила на дифузията:
d o  RT ln C  RT  dC 
fD = или fD = -  . (3.5)
dx C  dx 
Дифузионен поток (ID). Той показва какво количество вещество
преминава за единица време през единица сечение (mol.s-1.m-2).
Дифузионният поток може да се дефинира:
(1) Чрез І-вия закон на Фик:

dm dC dC
ID ≡ = - D илиID= - D . (3.6)
Adt dx dx

25
 (2) Дифузионният поток може да се свърже със скоростта на
дифузия (UD) и концентрацията (С) на частиците на дисперсната фаза.
Ако се отдели един обем (Фиг.3.1) от колоидната система със
сечение (А = 1 m2), ясно се вижда, че всички частици, които се намират в
този обем и се движат от ляво надясно (по посока на дифузията, по оста
Ох), ще преминат през сечението (А) за единица време (t), така че
дифузионният поток може да се представи с уравнението:
ID = UD.C, (3.7)
където UDе скоростта на дифузия. За да се определи тази скорост, е
необходимо да се разгледат силите, които действат върху една частица
при нейното движение:
ffr←○→fD.

Фиг.3.1 Обем от колоидната система

Това са силата на дифузия (fD) и силата на триене (ffr). Под

действието на силата на дифузия частицата на дисперсната фаза се движи
ускорително, като нейната скорост непрекъснато нараства. С нарастването
на тази скорост обаче нараства и съпротивлението на дисперсната среда
(т.е. силата на триене). Силата на триене може да се изрази със закона на
Стокс:
ffr = 6πηr.UD ; ffr = B.UD (B = 6πηr), (3.8)
където η е вискозитетът на дисперсната среда, r е радиусът на частицата
(при сферична форма). Величината B = 6πηr се означава като съпроти-
вителна константа.
В даден момент двете сили се изравняват и частицата започва да се
движи с постоянна скорост (по инерция). Това е скоростта на дифузия:
fD
fD = ffr → fD= B.UD или UD = . (3.9)
B
При заместване с (3.9) в уравн. (3.7) се получава един друг израз за
дифузионния поток:
fD
ID = C (3.10)
B

26
 Чрез комбиниране на получените два израза за дифузионния поток
(уравн.(3.6) и (3.10)):
dC fD
ID= - D ↔ ID = C
dx B
се получава друг израз за силата на дифузията:
DB  dC 
fD = -  . (3.11)
C  dx 
Изразът (3.11) може да се съпостави с представеното по-горе
уравн.(3.5):
DB  dC  RT  dC 
fD = -   ↔ fD = -  ,
C  dx  C  dx 
при което се получават следните изрази за дифузионния коефициент (D):
RT RT
Dm = или Dm = (за 1 mol частици), (3.12а)
B 6r
където Dm е дифузионеният коефициент за 1mol.
Ако се вземе предвид, че константата на Болцман (kB) е свързана с
универсалната газова константа (R) и числото на Авогадро (NA), т.е.
kB = R/NA, дифузионният коефициент за една частица се дава с израза:
k BT k BT
D = или D = (за една частица). (3.12b)
B 6r
Втори закон на Фик
Първият закон на Фик описва транспорт на вещество при
постоянен концентрационен градиент (dC/dx = const). По тази причина той
се използва при процеси, които не зависят от времето. Съществуват
процеси, които обаче зависят от времето. При тях в даден момент се
установява някакво разпределение на концентрацията, след което
настъпва промяна в нея, без да се възстанови съответният градиент. В тези
случаи в сила е ІІ-рият закон на Фик. Той може да бъде обоснован на
основа на следните разглеждания. От дадената система може да бъде
отделен (Фиг.3.2) един елементарен обем dV = A.dx:
От представената схема могат да бъдат определени някои
величини:

27
 Скорост(v1) на частиците, с която навлизат в сечението (А)
Това сечение се намира на някакво разстояние (x) по посока на
дифузията, така че тази скорост се определя така:
dn dC
v1 = = - DA . (3.13)
dt dx

Фиг.3.2 Елементарен обем от колоидната система

Скорост(v2) на частиците, с която напускат сечението (А)

Сечението се намира на разстояние (x + dx), поради което е
необходимо да се отчете изменението на градиента на концентрацията в
този интервал:
d  dC  d 2C
  = . (3.14)
dx  dx  dx 2
Като се има предвид това изменение в градиента на концен-
трацията, скоростта с която частиците напусат сечението, ще бъде:
dn dC d 2C
v2 = = - DA - DA 2 dx . (3.15)
dt dx dx
или
 dC d 2C 
v2 = - DA   2 dx  . (3.16)
 dx dx 

Скорост(v) на натрупване на частиците в обема dV = Adx

Тази скорост е разликата в скоростта на навлизане и скоростта на
напускане на частиците на сечението: v = v1 - v2:

28

v=A
(v)
 скорост  на  натруп  
 
 ване  на  частиците 
dC
dx . (3.17)
dt
= (v1) - (v2) . (3.18)
 скорост  на   скорост  на 
 
=  частиците  на   -  частиците  на ,
 входа  на  обема   изход  от  обема 
   

При заместване в уравн.(3.18) с изразите (3.13), (3.15) и (3.17) се

получава:
dC dC dC d 2C
A dx = - DA - (- DA - DA 2 dx),
dt dx dx dx
откъдето след елементарни преобразования се получава математичната
форма на ІІ-рия закон на Фик:
dC d 2C
D 2 . (3.19)
dt dx
От втория закон на Фик следва, че изменението на концентрацията
с времето (dC/dt) на някакво разстояние (x) по посока на дифузията е
пропорционално на изменението на градиента на концентрацията (d2C/dx2)
в това направление за даден момент (t).
В представените два закона на Фик (урав.(3.1) и (3.19)) се описва
дифузията само в една посока (по оста Ох). Със същите разсъждения
дифузията може да се представи и по другите две оси (Oy и Oz). При
описание на дифузията в тримерно пространство уравненията се
усложняват, тъй като се появяват производни и по отношение на y и z. За
тримерно пространство се използва операторът на Лаплас ( 2С ):
d 2C d 2C d 2C d 2C
 2С = →  2
С = + + (3.20)
dx 2 dx 2 dy 2 dz 2
Операторите се означават с различни символи и показват какви
операции се извършват върху дадена функция (в случая върху функците
C(x) и C(x, y, z)).
Както всички диференциални уравнения и законите на Фик имат
голям брой решения (стойности на функциите, които ги удоволетворяват).
Тези уравнения се интегрират при определени гранични условия
(интегриране в граници). Граничните условия са ограниченията които, се
налагат от решаваната конкретна задача. За да имат физичен смисъл,
решенията на диференциалните уравнения трябва да удоволетворяват тези
гранични условия.

29
 3.2 Брауново движение
През 1827 година английският ботаник Роберт Браун е провел
микроскопски изследвания на полени, диспергирани във вода. Той е
установил, че по-малките частици извършват непрекъснато, хаотично и
незатихващо във времето движение, докато по-едрите частици непре-
къснато трептят около едно равновесно положение. Явлението, наречено
по-късно брауново движение, дълго време не е получило своето
обяснение, тъй като до началото на ХХ век реалното съществуване на
атомите и молекулите не е било експериментално доказано. По-късно
явлението е било наблюдавано и с частици от неорганичен произход, като
интензивността на движението и колебанията се определяли само от
температурата и размера на частиците. Установено е било, че колкото
температурта е по-висока и размерите на частиците са по-малки, толкова
тяхното движение е по-интензивно. Научното обяснение на брауновото
движение е станало възможно с развитието на молекулно-кинетичната
теория и то е било използвано като експериментално потвърждение на
теоретичните представи за движението на частиците (атоми/молекули).
Причина за движението на една частица от дисперсната фаза са
големият брой удари от всички посоки, които във всеки момент тя
претърпява от молекулите на разтворителя (дисперсната среда). При това
могат да се отделят два гранични случая:
1. Ако колоидната частица има сравнително голям размер, то броят
на ударите е огромен и от статистическа гледна точка резултантният
импулс от тези удари ще бъде равен на нула. По тези причини такава
колоидна частица не се придвижва в дисперсната среда, а трепти.
2. Частиците с по-малки размери имат съответно по-малка маса и
по-малка повърхност. Ударите върху нея ще бъдат значително по-малко,
което увеличава вероятността за едно неравномерно разпределение на
импулсите от различните страни на частицата. Тази вероятност, от една
страна, е свързана с неравномерното разпределение на ударите върху
повърхността на частицата, а от друга - с това, че различните молекули на
дисперсната среда имат различна енергия.
По принцип, в зависимост от размера на частицата, тя може да
извършва вибрационно, ротационно или транслационно движение. В
класическия си вид брауновото движение е транслационно - частицата се
движи хаотично под действие на моментния резултантен импулс.
Един от първите учени, които свързват брауновото движение с
топлинното движение на молекулите е Екснер (1900). Той е предположил,
че в условие на топлинно равновесие всички частици в една система имат
еднаква кинетична енергия на транслационно движение. Тогава съгласно
молекулно-кинетичната теория за кинетичната енергия на колоидните

30
 MU 2 3
частици и на молекулите на дисперсната среда (ε=  k BT )могат да
2 2
се запишат следните изрази:
MU 2 3 mu 2 3 U2 m 
 k BT ;  k BT  2 
→  , (3.21)
2 2 2 2 u M
където M и U са съответно масата и средната квадратична скорост
 U  на колоидната частица, m и u са масата и средната квадратична
2

скорост  u  на движение на молекулите на разтворителя (дисперсната

2

среда), а kB е константата на Болцман.

От анализа на уравненията (3.21) следва, че т.к.M>>m (стотици
хиляди пъти разлика в масите), то разликата в скоростите е също много
голяма: U 2 << u 2 , т.е. скоростите на колоидните частици и молекулите
на дисперсната среда на втора степен са обратно пропорционални на
техните маси.
Стойността на експериментално определената скорост на колоид-
ните частици (от наблюдения на брауновото движение) се оказала три
порядъка по-малка от изчисленията, направени върху горните разсъж-
дения. Тази голяма разлика се дължи на огромния брой удари (1019) за
секунда, който претърпява колоидната частица. С такава честота тя
променя своята скорост и посока на движение. Очевидно е и че с
микроскопските наблюдения не може да се регистрира реалното движение
на частицата в обема на системата, а само в една равнина.
Количествената теория на брауновото движение е разработена от
Айнщайн (1905 г.) и Смолуховски (1906 г.). Тя е била експериментално
потвърдена от Перен, Сведберг и други изследователи. Както бе
отбелязано, хаотичното движение на частиците на дисперсната фаза се
дължи на непрекъснатите удари от молекулите на дисперсната среда.
Възможно е да се определи проекцията (Фиг.3.3) на треакторията
на една частица върху дадено направление (например по оста Ох) за
определен период от време   t  . Тези стойности  x  за отделните
(N на брой) частици  x1 , x2 , x3 ,..... са случайни по своята стойност и
знак.

31
 Фиг.3.3 Траектория на брауновото движение на една частица

По тези причини средното преместване ( x ) може да се дефинира

като:
N

 x i
x  . 1
(3.22)
N
При достатъчно големи стойности на N средното преместване ще
бъде равно на нула: x = 0, както следва да се очаква от термодинамична
гледна точка (термодинамиката е в сила при разглеждането на системи,
изградени от голям брой частици).
Частиците на дисперсната фаза обаче се движат и в резултат на
флуктуациите се отклоняват от средното си разпределение. За да се
характеризира интензивността на брауновото движение, e необходимо да
се осреднят квадратите на проекциите на преместванията на частиците:
1

    2
1
   xi2  ,
2
  x 2
(3.23)
 i 
където с Δ е отбелязано средното квадратично преместване на частиците.
С повишаване на времето на наблюдение   t  се увеличава и така

 
1
2
дефинираното средноквадратично преместване на частиците ( x 2 ).
В този вариант на теорията на брауновото движение (развита от
Айнщайн) се намира връзката между средното квадратично преместване
на частиците на дисперсната фаза (Δ) и времето (τ). За да се намери тази
връзка, е необходимо да се съпостави топлинното движение на частиците
на дисперсната фаза с тяхното колективно дифузионно движение при
наличие на концентрационен градиент.
(А) Ако се отдели един фрагмент (Фиг.3.4) от дисперсната система,
могат да се направят следните разсъждения. От него се разгледждат два
обема (1 и 2), ограничени от три сечения (А, В и С), които са с единица
(1 m2) повърхност. Средната концентрация на частиците на дисперсната
фаза в тези два обема са съответно С1 и С2.

32
 Фиг.3.4 Фрагмент от обема на една колоидна система.

1. Разстоянието между центровете (х1 и х2) на тези два обема за

достатъчно малко време (τ) може да се приеме за равно на средното

 
1
2
квадратично преместване ( x 2 ) на частиците. От друга страна,
dx  x2  x1   .
2. Разликата в концентрациите може да дефинира dC  C1  C2 или
dC    C2  C1  .
При тези разглеждания, концентрационният градиент може да се
означи:
dC  C  C1  .
 2 (3.24)
dx 
Чрез първия закон на Фик (уравн. (3.1)) може да бъде дефиниран
дифузионният поток(ID):
dm dC dC
ID ≡ = - D или ID= - D (3.25)
Adt dx dx
При комбиниране на уравненията (3.24) и (3.25) за дифузионния
поток се получава:
 C  C1  .
ID  D 2 (3.26)

(В) Като се има предвид хаотичния характер на брауновото
движение половината частици от обема (V2) за време   t  ще изминат
ефективен път (Δ) и ще пресекат равнината (В), като ще преминат в обема
1
(V1). Техният брой ще бъде равен на C2  . По същата логика от обема
2

33
(V1) през същото сечение (В), за същото време   в обема (V2) ще
1
преминат C1 на брой частици от дисперсната фаза.
2
В резултат на това преминалото през сечението (В) количество
вещество ще се дава с израза
 C2  C1   .
2
Ако това количество вещество се раздели на времето (τ) и се отчете
фактът, че сечението (В) по условие има единица (1 m2) повърхност, то
очевидно може да се определи количеството вещество, което преминава за
единица време, през единица сечение, т.е. дифузионния поток (ID):

ID 
 C2  C1   . (3.27)
2

Така от двата израза (3.26) и (3.27) за дифузионния поток се

получава:
D
 C2  C1    С2  С1   ,
 2
или
 2  2 D . (3.28)
Уравнение (3.28) дава връзката между една макроскопска величина
(D) и една друга (Δ), която е свързана с поведението на отделните
частици.
При заместване в уравнение (3.28) с познатия израз за коефициента
на дифузия:
kT
D = B , (3.12b)
6r
се получава
k T
2  B . (3.29)
3 r
Уравнение (3.29) показва, че частиците на дисперсната фаза се
движат толкова по-бързо, колкото температурата е по-висока, респ.
толкова по-бавно, колкото са по-големи техните размери (r), и дисперс-
ната среда има по-голям вискозитет (η).
Изучаването на брауновото движение е показало, че ако се
наблюдава движението на частиците в един миниатюрен обем, може ясно
да се забележи, че някои частици постъпват в този обем, а други го
напускат. Такова отнасяне най-общо се означава като флуктуация. При
тези флуктуации е възможно както повишаване, така и намаляване на
концентрацията (С) в този обем. Теорията на брауновото движение се
34
основава на флуктуациите (отклонението) на параметрите от техните
средни стойности (характерни за равновесните състояния на системите). В
този смисъл строгите изисквания на термодинамиката за неизменност на
параметрите в условия на равновесие са в известна степен едно гранично
състояние, което е вярно за системи с големи от микроскопска гледна
точка обеми. Чрез теорията на брауновото движение се потвърждава
статистическият характер на ІІ термодинамичен принцип и фактът, че той
следва строго да се прилага само при системи, изградени от достатъчно
голям брой частици.
3.3 Осмоза в колоидно-дисперсни системи
Осмотично налягане
Осмозата е явление, което се наблюдава в системи, състоящи се от
два разтвора (или разтвор и чист разтворител), разделени с мембрана.
Мембраните представляват прегради, които пропускат едни от
компонентите на системата, а други не. През мембраната преминават
молекулите на разтворителя, а тези на разтвореното вещество се задържат.
Ето защо те се наричат още полупропускливи прегради (ППП). Ако двата
клона в една U-тръба са разделени с ППП (Фиг.3.5) пропускаща само
молекулите на водата и от едната страна се намира воден разтвор на
дадено вещество, а от другата само вода, то
водните молекули ще преминават през
мембраната в разтвора, където химичният
потенциал на разтворителя е по-нисък, тъй
като разтвореното вещество понижава хи-
мичния потенциал на разтворителя. Този
процес на преход през мембрана се нарича
осмоза, а движещата сила е разликата в
химичните потенциали на веществата от
двете страни на мембраната.
Преминаването на молекулите на
разтворителя през ППП може да се преус-
танови, ако се приложи достатъчно високо
налягане от страната на разтвора. Разликата
в налягането от двете страни на мембраната, Фиг.3.5 Осмометър за
необходима за прекратяване на преноса, се измерване на осмотично
нарича осмотично налягане (  ). налягане в системата чист
То се измерва с промяната на разтворител/разтвор.
височината (h) на водния стълб от страната
на разтвора, чието хидростатично налягане преустановява преминаването
на молекулите на разтворителя през мембраната. По дефиниция
осмотично налягане е налягането, което би упражнило разтвореното
вещество, ако се намира в газообразно състояние при същия обем и
температура.
35
 Ако от страна на разтвора се приложи още по-високо налягане
може да се предизвика обратно преминаване на молекулите на
разтворителя през мембраната. Този процес се нарича обратна осмоза и
се използва широко за очистване (обезсоляване) на води.
Явлението осмоза за първи път е било описано от абат Ноле през
1748 г., а през 1877 г. ботаникът Пфефер провежда първите систематични
изследвания на температурната и концентрационната зависимост на  . В
резултатите от изследванията Вант Хоф е извел зависимостта:
 = СRT , (3.30)
където С е моларната концентрация, T е абсолютната температура, а R е
универсалната газова константа.
Уравнението описва адекватно осмозата в силно разредени
разтвори на неелектролити. В случаи на по-концентрирани разтвори и
разтвори на електролити се наблюдават отклонения от него. Ето защо в
такива случаи е необходимо да се използва активността вместо концен-
трацията на разтвореното вещество. Установените отклонения в стой-
ностите на осмотичното налягане при разтворите на електролити са дали
първоначалната идея за теорията за електролитната дисоциация. Особено
важен се е оказъл фактът, че осмотичното налягане е колигативна
величина, т.е. зависи главно от броя на частиците на разтвореното
вещество, а не от химичната им природа. Именно по-високите стойности
на  при разтворите на електролити, при една и съща моларна концен-
трация, е дало основание да се предположи, че молекулите на тези
вещества при разтваряне се разпадат на йони.
Осмотичноналягане в колоидно-дисперсни системи
Оказало се е, че уравнението на Вант Хоф е приложимо и в
случаите на колоидни разтвори:
  RT . (3.31)
В тези случаи обаче, вместо моларна се използва концентрацията
на частиците ( ) на дисперсната фаза. Тази концентрация се изразява чрез
броя частици в единица обем.
За системите в колоидно-дисперсно състояние са характерни много
ниските стойности на  (от порядъка на 10 Ра) в сравнение с истинските
разтвори на същите вещества при една и съща температура и еднаква
концентрация. Например при концентрация 1 тегловен % (при стайна
температура) са били измерени следните стойностите за  :
 разтвор на тръстикова захар (0,76.10 5 Ра);
 разтвор на желатин (ВМС) (1,026.10 3 Ра);
 хидрозол на As 2 S 3 (3,5 Ра).

36
 Заслужава да се отбележи, че поради липса на чувствителни
осмометри (уреди за измерване на  ) учени като Грем, Пфефер и други
първоначално са изказали предположението, че осмотично налягане в
колоидно-дисперсните системи не се наблюдава. Този факт се обяснява
лесно, като се има предвид, че колоидните частици са изградени от голям
брой молекули, атоми и/или йони (мицелна теория за строежа на
колоидните системи). Следователно техният брой в единица обем е много
по-малък в сравнение с броя на молекулите в изходните разтвори при
получаването на колодно-дисперсните системи. Освен това е било
установено, че  е обратнопропорционално на средния размер на части-
ците на дисперсната фаза на трета степен.
Друга особеност на колоидните разтвори е, че осмотичното
налягане не е пропорционално на температурата (както предвижда
уравнение (3.31), а често се променя по друга, нелинейна зависимост.
Осмотичното налягане на колоидните разтвори при добавка на
електролит също проявява особености. След добавката то има по-ниски
стойности в сравнение с очакваните съгласно уравнение (3.31). Най-
вероятната причина за това е, че йоните на електролита се включват в
структурата (йонната сфера) на частиците на дисперсната фаза.
Поради много по-ниските стойности на осмотичното налягане в
колоидно-дисперсните системи са били създадени специални методи за
неговото измерване: „Изотермична дестилация на разтвора върху разтво-
рителя” и „Компенсационен осмометър на Думански”. Чрез проследяване
изменението на π на една система в колоидно състояние с времето може
да се направи заключение за процесите, които протичат в нея (коагулация,
пептизация) и за агрегативната й устойчивост.

4. ОПТИЧНИ СВОЙСТВА НА КОЛОИДНИТЕ СИСТЕМИ

Изследванията на оптичните свойства на колоидните системи дават
възможност за проследяване на тяхното поведение, както и за определяне
на формата и размерите на частиците на дисперсната фаза. Оптичните
методи за наблюдение позволяват да се получи богата информация за
свойствата на колоидните системи и процесите които протичат в тях. В
голямата си част, оптичните изследвания се основават на едно от най-
характерните явления при колоидните системи - разсейването на
светлината. Необходимо е да се отбележи, че това явление се наблюдава
основно в микрохетерогенните системи, докато в истинските разтвори
разсейването на светлината е минимално.

4.1 Природа и основни свойства на светлината

За изясняване на някои от оптичните свойства на колоидните
системи накратко са представени някои основни свойства на светлината.

37
 В своето развитие възгледите за физическата природа на
светлината преминаватнай-общо през два етапа:
•Корпускулярен характер - това са представите на Нютон, който
счита, че светлината е съставена от частици (корпускули), които се
разпространяват в пространството равномерно и праволинейно. С тези
представи лесно се обясняват отражението и пречупването на светлината.
• Вълнов характер - с работите на Хюйгенс, Френел и Юнг е било
твърдо установено, че светлината е вълнообразен процес. Със своите
опити Юнг е установил, че монохроматични вълни от два кохерентни
източника на светлина показват дифракционни и интерференционни
явления. Наблюдавана е картина на ясно очертани максимуми и
минимуми в интензитета на светлината (редуващи се светли и тъмни
ивици). С представите за вълновия характер на светлината са намерили
обяснение редица явления като дифракция, интерференция, поляризация и
др. Пречупването и отражението също лесно се интерпретират с вълновия
характер на светлината.
Максуел е показал, че електромагнитните вълни се разпространяват
във вакуум със скоростта на светлината.Максуел и Фарадей доказаха, че
светлината представлява електромагнитни вълни. Електромагнитните
вълни се разпространяват със скорост (с):
 .  с , (4.1)
където λ и ν са съответно дължината и честотата на вълната.
Спектърът на електромагнитното излъчване е непрекъснат. За
удобство обаче той се разделя на различни области (Фиг.4.1), в
зависимост от използваните източници или приемници на излъчване
(радиочестотна, микровълнова, инфрачервена, видима, ултравиолетова,
рентгенови лъчи, γ-лъчи).

Фиг.4.1 Непрекъснат спектър на електромагнитното излъчване

38
 Химичното и физичното действие на различните видове
електромагнитни вълни е различно. Това се обяснява с различната енергия
на фотоните. Енергията на единичния фотон (ε) се дава с уравнението:
  h. , (4.2)
където h е константата на Планк (6,626.10-34J.s), а ν е честотата на
електромагнитната вълна.

Теория на Айнщайн за светлината

В началото на миналия век бяха наблюдавани някои оптични
явления (фотоефект, ефект на Комптън), които не могат да бъдат
обяснени със станалата класическа вълнова теория на светлината. Тези
явления обаче извънредно лесно намират своето обяснение, ако се приеме,
че светлината има корпускулярен характер. Тези обстоятелства
подтикнали Айнщайн да предложи една обединена теория за светлината.
Според нея светлината има дуалистичен характер - в едни явления се
проявява като вълна, а при други - като частица. Чрез тази теория има
известно връщане към представите на Нютон. Според Айнщайн
светлината се излъчва под формата на фотони (светлинни кванти). И тъй
като светлината се проявява в два аспекта (вълнов и корпускулярен), тя се
описва с величини, характерни както за една частица, така и за една вълна:
Частица - импулс (р),енергия (Е).
Вълна - дължина на вълната (λ), честота (ν).
Според Айнщайн между тези величини съществуват зависимостите
h
E  h ; p . (4.3)

Видове вълни
Сферичните вълни се разпространяват във вид на концентрични
сфери (при точков източник на светлина). Светлинните лъчи са линиите
перпендикулярни на вълновите повърхнини. В този смисъл, светлинните
лъчи представляват разходящ сноп от прави, които се пресичат в точковия
източник на светлината. Ако скоростта на разпространение на вълните е
еднаква във всички посоки, то средата на разпространение се означава
като изотропна.
Плоските вълни се характеризиратсвълнови повърхнини, които
представляват успоредни равнини. Ако λ = const (респективно ν = const),
вълните са плоски монохроматични (разпространяват се по една
координатна ос – например Ох).
Математически плоските монохроматични вълни могат да се
опишат (във времето и пространството) чрез тригонометрични функции
(sin или cos), които са периодични (с период Т =2π), защото sin(2π х)=sinх:
 x
  t , x   A sin 2  t   . (4.4)
 
39
  x
В това уравнение А е амплитудата, а  t   е фазата на трептене
 
(приема се, че началната фаза е равна на нула).
1. Ако се разглежда един фиксиран момент (t=τ), то вълната е
разположена (разлята) по оста Ох (Фиг.4.2), съгласно уравнението:
x
  x   A sin 2   . (4.5)


Фиг.4.2 Плоска монохроматична вълна

(λ – дължина на вълната)

2. Ако се фиксира една точка (х = х0), то тази точка трепти с

времето (Фиг.4.3) в съответствие с уравнение:
  t   A sin 2  t  . (4.6)

Фиг.4.3 Плоска монохрометична вълна

(Т – период на вълната)

Очевидно, че уравнения (4.5) и (4.6) са частни форми на по-общата

зависимост (4.4).
При обсъждане на оптичните явления и свойства на телата, в т.ч. и
на колоидните системи от особена важност, е съотношението между дъл-
жината на вълната (λ) и размера (l) на обекта, който светлината среща по
пътя на своето разпростаранение. Могат да бъдат разграничени два случая:
1. При (λ<<l) разпространението на светлината в хомогенна среда
се разглежда като сноп от прави линии (лъчи).Този случай е в областта на
т.нар. геометрична оптика.
2. При (λ>l) светлината се разглежда като сферични вълни, които
се разпространяват в пространството. В тези случаи става въпрос за
вълнови процеси, които протичат при взаимодействието на светлината и
обектите, които тя среща при своето разпространение. При тези условия
важат законите на вълновата оптика.
40
 4.2 Геометрична оптика
В геометричната оптика поради малката дължина на вълните в
сравнение с размерите на обектите, които светлината среща при раз-
пространението си, се борави с по-
нятието светлинен лъч. Тези пред-
стави се градят на една аналогия в
движението на един лъч и една
частица (аналогия между геомет-
ричната оптика и класическата
механика).
С тези разглеждания лесно
се обясняват някои оптични явле-
ния като отражение и пречупване
на светлината. При попадане на
светлинен лъч на границата между Фиг.4.4 Отражение и пречупване
две фази обикновено се наблюдава на светлината
отражение и пречупване на светли-
ната (Фиг.4.4).
При отражението и пречупването на светлината са в сила някои
закономерности:
1. Падащият, отразеният и пречупеният лъч, както и нормалата към
фазовата граница, лежат в една равнина.
2. Ъгълът на отражение (ά) е равен на ъгъла на падане (α).
3. Отношението на синусите от ъгъла на падане и този на
пречупване остава постоянно:
 sin  
   const  n ,  . (4.7)
 sin  
Величината n ,  се нарича относителен коефициентна
пречупване на втората среда спрямо първата. Ако коефициентът на
пречупване на дадена среда се определя спрямо вакуум, то той се нарича
абсолютен коефициент на пречупване. По физически смисъл
абсолютният коефициент на пречупване на светлината (n) представлява
отношението на скоростта на светлината във вакуум (с) и тази в
съответната среда (v):
c
n . (4.8)
v
Тъй като във всички случаи с>v, то винаги n> 1.
При пречупване на светлината се наблюдава и явлението пълно
вътрешно отражение. В зависимост от природата на двете контакту-

41
  
ващи фази съществува един граничен ъгъл  гр . Когато ъгълът на падане
на светлината е по-голям от него     ,
гр светлинният лъч не се
пречупва на граничната повърхност, а само се отразява от нея, при това
интензитетът на светлината не се променя. Това явление се нарича пълно
вътрешно отражение и намира практическо приложение при изграждане
на т.нар. оптични световоди.

4.3 Вълнова оптика

Редица оптични явления (интерференция, дифракция, поляризация
и др.) могат да се обяснят единствено с представите за вълнови процеси
(с наличието на разпространяващи се в пространството сферични вълни).
Дифракция на светлината - Ако при своето разпространение в
дадена хомогенна среда светлината срещне по пътя си преграда (със или
без процепи), могат да се разграничат два случая:
1. Ако дължината на вълната (λ) е по-малка от размера (l) на
преградата (процепа), тя се разпространява праволинейно (като лъч) –
сноп от лъчите преминава покрай преградата (през процепа), останалите
се спират от преградата. (Условията отговарят на представите на
геометричната оптика).
2. Ако размерът (l) на преградата (процепа) е по-малък от дъл-
жината на вълната (λ), се наблюдават сферични вълни, разпространяващи
се във всички посоки със същата амплитуда. Процепът (или ръбовете на
преградата) стават източници на нови вълнобразни процеси. Светлинните
вълни заобикалят преградата почти напълно (условията са в областта на
вълновата оптика).
Всички оптични явления, които не могат да бъдат обяснени с
представите за светлинен лъч (представите на геометричната оптика), се
наричат дифракционни.
Интерференция на светлината
Интерференцията е явление, при което се наблюдава наслагване на
две или повече светлинни вълни. В резултат на това се усилват на
трептенията в едни точки и съответно отслабват в други. При наслагване
на две вълни от два кохерентни източника (с еднакви честоти и постоянна
фазова разлика) се наблюдава усилване, съответно погасяване на
резултантната вълна, когато λ/2 е кратно на разстоянието (l) между двата
източника.
Два източника на светлина са кохерентни във времето и
пространството, когато:
1. Във всеки две произволно избрани точки на електроматнитното
поле трептенията имат една и съща честота и фазова разлика, които не се
променят с времето.

42
 2. Всички точки на полето трептят с една и съща фаза.
Заслужава да се отбележи, че при светлината излъчвана от
традиционните източници (слънце, електрични лампи и др.), условията за
кохерентност изобщо не са изпълнени. Естествената светлина се дължи на
трептенията на отделните атоми и молекули, които изграждат светещото
тяло. Тези частици излъчват в голяма степен независимо една от друга,
като постоянно се променят характеристиките на електромагнитните
(светлинни) вълни – посока, честота, амплитуда и др.
Дисперсия на светлината се нарича зависимостта на коефи-
циента (n) на пречупване от честотата (ν). Различават се нормална
дисперсия (коефициентът на пречупване расте с увеличаване на честотата
на вълната) и аномална дисперсия (n намалява с нарастване на честотата).
Разсейване на светлината
Теоретично светлината, преминаваща през идеално хомогенни
среди, не следва да се разсейва. Въпреки това и в тези среди се наблюдава
известно разсейване, което се дължи на непрекъснатите флуктуации в
плътността на веществото. Тези флуктуации се дължат на топлинното
движение на молекулите на средата. Това движение е по-интензивно при
газовете, в сравнение с течните и твърдите вещества. За интензитета на
разсеяната светлина (Iразсейване) от Релей е предложено едно уравнение:
1
I разсейване  . (4.9)
4
С разсейването е бил обяснен синият цвят на небето (в светлината,
излъчена от слънцето, вълните с по-голяма честота се разсейват в по-
голяма степен).
При наличието на нехомогенност на средата се наблюдава по-
интензивно разсейване на светлината. Това е случаят, когато светлина
преминава през колоидните системи.
Поляризация на светлината
При преминаването на светлина от обикновен източник през някои
вещаства (поляроиди) сферичните (пространствените) вълни се
поляризират – започват да трептят само в една равнина. В този случай
става дума за поляризирана светлина.

4.4 Цвят на телата

Опитът е показал, че голяма част от телата, които ни заобикалят, в
това число и колоидните системи, имат цвят. Както беше вече отбелязано,
видимата част от електромагнитните вълни (видимата светлина) е
съставена от вълни с различна дължина (в интервала 390 - 710 nm). При
попадане на видимата светлина върху дадена система различните

43
дължини се поглъщат, респективно отразяват в различна степен. Цветът се
определя в голяма степен от тези дължини на вълната, които се отразяват.
Прозрачните тела не разсейват преминалата през тях светлина,
както не поглъщат и не отразяват.
Цветните прозрачни тела не разсейват преминаващата през тях
светлина, но поглъщат и отразяват определени дължини на вълната.
Цветните непрозрачни тела не пропускат изцяло светлината -
една част от нея се абсорбира, а друга се отразява.
Бели тела - отразяват целия спектър на видимата светлина.
Черни тела - поглъщат целия видим спектър на електро-
магнитните вълни.
Първични цветовеса червен, жълт и син.
Вторичните цветове са зелен, оранжев и виолетов. Те се
получават при смесване на два от първичните цветове.
Третичните цветове се получават при смесване на един
първичен и един вторичен цвят.
Счита се, че човешкото око може да различи над един милион
цвята.
Най-характерните оптични явления при колоидните системи са
свързани с разсейването на светлината.

4.5 Разсейване на светлината

Както вече бе отбелязано, при преминаване на светлината през
нехомогенни среди тя се разсейва. Това явление е много характерно за
колоидните системи. То е сравнително добре изучено при високо-
дисперсните системи, т.е. когато размерите на частиците на дисперсната
фаза са значително по-малки от дължината на видимата светлина, която
преминава през колоидната система. Освен това се предполага, че
частиците са диелектрици, оптически изотропни (не са оцветени) и
концентрацията им не е голяма (разстоянията между тях са по-големи от
дължината на вълната).
Основната представа, върху която се изгражда теорията на
разсейването, е че под въздействие на светлината в частиците на
дисперсната фаза възниква осцилиращ диполен момент. При това този
диполен момент се намира в равнината на поляризация на светлината,
която е перпендикулярна на нейното разпространение.

44
 Интензитетът на разсеяната светлина (I) е свързан с този на
падналата (I0) с израза:
9 2 sin 2   n 2  n02  2
I  V I0 , (4.10)
r 2  4  n 2  2n02 

където φ е ъгълът между посоката на излъчването и оста на дипола, r e

разстоянието от разсейващия обем до мястото на регистрацията му, V е
обемът, а n и n0 са съответните коефициенти на пречупване на
дисперсната фаза и дисперсната среда.

4.6 Опалесценция
Опалесценцията е явление, което се изразява в известна промяна в
тоналността на колоидните системи при преминаване на светлина през
тях. Колоидната система променя оцветяването си, когато се променя
ъгълът между посоката на разпространение на светлината и тази на
наблюдение. Опалесценцията се дължи на разсейването на светлината,
като при това не се променя дължината на вълната (тя е еднаква за
преминаващата и разсеяната светлина). По тази причина при облъчване на
колоидните системи с монохроматична светлина опалесценцията има
съответен цвят.

4.7 Ефект на Тиндъл

При осветяване на колоидните системи със светлина с по-голям
интензитет се наблюдава т.нар. ефект на Тиндъл. Ако в тъмно помещение
(Фиг.4.5) колоидната система се наблюдава под известен ъгъл спрямо
разпространението на преминаващата светлина, се установява ярко
светещо поле (конус на Тиндъл).

Фиг.4.5 Ефект на Тиндъл

45
 Със светлинните вълни, както и с всички електромагнитни вълни,
се пренася енергия. Тази област от оптиката, коята се занимава с различ-
ните величини, характеризиращи светлината като поток от енергия и с
измерването им, се нарича фотометрия. Основна величина е интен-
зивността на светлината (I), която за точков източник представлява
светлинният поток (Φ), излъчен от единица пространствен ъгъл (θ):


I  
 . (4.11)

Поглъщане на светлината
При преминаване на светлината през определена среда тя намалява
интензитета си поради поглъщането й. Част от енергията на светлинния
поток се превръща във вътрешна енергия на веществото, през което
светлината преминава. Законът за поглъщане на светлината е установен от
Буге, Ламберт и Беер (носи тяхното име) има вида:
I  I 0 exp   Cd  , (4.12)

където I0 и I са съответно интензитетите на падналата и преминалата

светлина, κ е коефициент на поглъщане, d е дебелината на слоя, а С е
концентрацията. Коефициентът на поглъщане (κ) зависи от честотата на
светлинната вълна. Този закон важи в широки граници от интензитети на
светлината за голям брой вещества.
Разсейването на светлината стои в основата на някои оптични
методи и прибори, които широко се използват за изследване на колоид-
ните системи. Ще бъдат разгледани някои от тях.

4.8 Нефелометрия
Нефелометрията дава възможност да се определя концентрацията и
средният размер на частиците на дисперсната фаза на колоидните
системи.
Нефелометърът е прибор, в който се сравнява интензитетът на
разсеяната светлина от изследваната колоидна система (Ix) с този (Is) на
стандартна колоидна система. Стандартната колоидна система има точно
определена концентрация (CS) на частиците на дисперсната фаза, а също
така и точен обем (VS) на частиците.
Принципната схема на нефелометър е представена на Фиг.4.6.
Нефелометърът има два еднакви цилиндрични съда (кювети), в
които се поставят изследваната колоидна система и съответната
стандартна колоидна система. Колоидните системи се осветяват с
успореден сноп светлина, при което възниква ефектът на Тиндъл.
Разсеяната светлина от двете кювети постъпва в оптичната част на
прибора.

46
 Фиг.4.6 Схема нанефелометър

Интезивността на разсеяната светлина е пропорционална на

концентрацията (C) и обема (V) на частиците на дисперсната фаза.
1. Ако концентрацията е различна при частици с еднакви размери,
то интензивността на разсейване е различна и в окуляра на нефелометъра
ще се наблюдават два различно осветени полукръга. С помощта на
приспособление е възможно да се регулира височината (h) на осветените
стълбове. По този начин, променяйки съотношението между височините
(hx и hS) на двата осветени стълба, се постига изравняване на интензи-
тетите на разсеяната светлина (Ix= IS). Така за концентрацията на
частиците на изследваната колоидна система се получава:
h
C X  CS S . (4.13)
hX
2. Ако концентрацията в двете колоидни системи е еднаква, но
размера на частиците е различен, то отново ще бъде констатирана разлика
в осветяването на двата полукръга в окуляра. По същата процедура, чрез
промяна на височината (h) на осветените стълбове двата интензитета Ix и
IS се изравняват. Обемът на частиците на дисперсната фаза на изслед-
ваната колоидна система се изчислява:
h
VX  VS S . (4.14)
hX
В съвременните прибори има възможност да се променя ъгълът на
осветяване. При използване на монохроматична светлина и фото-
умножители е възможно да се определи абсолютната стойност на
интензитета на разсеяната светлина.

47
 4.9 Мътност на колоидните системи (турбидиметрия)
Този метод се основава на измерване на интензивността на
светлината, преминала през колоидната система. Предполага се, че
интезивността на падащата светлина намалява само в резултат на
разсейването на светлината. Това условие е изпълнено само за т.нар.
„бели” колоидни системи (частиците на дисперсната фаза не поглъщат
светлина). Ако се приеме, че разсеяната светлина е „погълната” от
колоидната система, се получава зависимост, подобна на закона на Буге,
Ламберт и Беер:
 I 
ln  0    l → I CR  I 0 exp   l  , (4.15)
 I CR 
където I0 и ICR са съответно интензитетите на падналата и преминалата
през колоидната система светлина, l е дебелината на поглъщащия слой, а
величината (τ) се означава като мътност. Мътността е величина, която
характеризира способността на колоидната система да разсейва свет-
лината. Мътността може да се определя чрез класическите оптични
фотометри (фотоколориметри), принципът на които се състои в
сравняване на интензитета на преминаващата светлината през две кювети.
За определяне на мътността на дадена система е необходимо да се
разполага със стандартна колоидна система, за която са известни както
концентрацията (СS), така и размерът (VS) на частиците.
Мътността е свързана с оптичната плътност (D) на системата:
 I 
D  ln  0 
 I CR 
→   D l  . (4.16)

С помощта на оптичните прибори се определят мътностите,

респективно оптичните плътности (DX и DS) на изследваната и стан-
дартната система.
1. Ако концентрацията на изследваната система (СХ) е различна от
тази на стандартната система (СS), но частиците на двете системи са с
еднакви размери (VS =VХ), то концентрацията на изследваната система е:
D
C X  CS S . (4.17)
DX
2. Ако концентрацията в двете колоидни системи е еднаква
(CS=CХ), но размерът на частиците е различен (VS ≠ VХ), то обемът на
частиците на изследваната система може да бъде изчислен:
DS
VX  VS . (4.18)
DX

48
 Колоидните частици не могат да бъдат наблюдавани с обикновен
оптичен микроскоп, който работи на преминала светлина. Причина за това
е, че размерите на частиците на дисперсната фаза са по-малки от
разделителната способност на тези прибори. Под разделителна способност
(d) се разбира най-малкото разстояние между две точки, които могат да се
видят разделени:

d , (4.19)
2n sin  2 
където λ е дължината на използваната светлинна вълна, n е коефициентът
на пречупване на светлината на средата, в която се намира обективът на
микроскопа, а α е ъгълът на оптичния конус на двата крайни лъча,
попадащи в обектива.
Разделителната способност на оптичните микроскопи (при изпол-
зване на кварцова оптика) може да достигне до 100 nm.
При ултрамикроскопския метод се използва силно странично
осветяване на колоидната система, при което светлината не попада
директно в обектива. Принципната схема на ултрамикроскоп е пред-
ставена на Фиг.4.7.

Фиг.4.7 Cхема на ултрамикроскоп

Ултрамикроскопът представлява оптичен микроскоп (1) с който се

наблюдава кювета (2) в която е поставена изследваната колоидна система.
Горната и лицевата страна на кюветата са прозрачни, а всички останали са
черни. Светлината от източника (6) – дъгова лампа, се насочва към
обекта през оптична система състояща се от кондензаторни лещи (3 и 5) и
фокусиращ процеп (4).
Наблюдението се извършва на тъмен фон, като се регистрира раз-
сеяната светлина (ефект на Тиндъл). При тези условия колоидните частици
се виждат като движещи се светли точки. Чрез ултрамикроскопски

49
наблюдения могат да се определят масата, обемът и радиусът на
частиците. За целта е необходимо да се познава предварително тегловната
концентрация на колоидния разтвор и от експериментално определената
частичкова концентрация да се направят съответните изчисления.
Съществуват модели с проточни кювети, улесняващи подмяната на
изследваните разтвори и промиването на кюветата.
В зависимост от природата на частиците на дисперсната фаза раз-
делителната способност на този тип микроскопи е по-голяма: d = 5–10 nm.
Електронен микроскоп
За оценка на размерите на колоидните частици в много случаи се
изполва електронен микроскоп. В тези апарати вместо светлина се
използва сноп от електрони. В него стъклените лещи са заменени с такива,
които се създават чрез прилагане на електромагнитно поле (Фиг.4.8).
В тези микроскопи образците се облъчват с електрони, при което се
получават дифракционни картини, аналогични на тези с използването на
светлина.Това е едно безспорно доказателство на хипотезата на Луи де
Бройл, че с движението на електрона е свързана една вълна. Според него-
вите представи дуалистичен характер проявява не само светлината, но и
веществото – в едни условия то се проявява като частица, а в други - като
вълна.
Най-често в електронния микроскоп като източник на електрони
служи нагрята волфрамова жичка. Електроните се ускоряват в електрично
поле (при напрежения от порядъка на 50000 V). В центъра на електрода се
намира отверстие, през което електроните излитат във вид на тесен сноп.
Тази част на микроскопа обикновено се нарича „електронна пушка”.
Снопът електрони постъпва в първата електромагнитна леща (конден-
зорна), която променя треакторията на електронния сноп и го фокусира
върху изследвания обект. След преминаване през обекта електронният лъч
постъпва във втората електромагнитна леща (обективна), коята увеличава
образа. След това електроните преминават през третата електромагнитна
леща (проекционна), която създава допълнително увеличение (над 25000
пъти). След проекционната леща електроните попадат на фотоплака (или
екран), покрити с вещество, което свети под техните удари. Едно послед-
ващо увеличение може да се постигне при фотографирането на обектите.
За да се избегне влиянието на въздуха върху движението на електроните,
тези микроскопи работят под дълбок вакуум.

50
Фиг.4.8 Схематично изображение на трансмисионен електронен микроскоп:
1 – корпус; 2 - източник на термоелектронна емисия (катод);
3 – електрод за управление на контраста; 4 и 5 – кондензаторни намотки;
6 – държател с образец; 7 – люк за поставяне на образеца; 8 – намотка на обектива;
9 – междинно изображение; 10 – проекционна намотка; 11 -наблюдателен люк;
12 и 13 – вакуумпомпи; 14 – мишена с покритие от ZnS (анод).

С помощта на електронния микроскоп не представлява трудност да

се определят размерите и формата на колоидните частици. Разделителната
му способност е голяма ( d = 1 – 10 nm).
Недостатък на електронната микроскопия е, че частиците не могат
да се наблюдават при тяхното движение. За тези изследвания те трябва да
са фиксирани (изсъхнали) или да са снети техни отпечатъци (реплики).

5. УТАЯВАНЕ (СЕДИМЕНТАЦИЯ)
НА КОЛОИДНИТЕ СИСТЕМИ
При обсъждане на дифузионните процеси не се отчита влиянието
на външни силови полета върху разглежданите системи. В тези случаи се
очаква да се установи равномерно разпределение на концентрацията.
Когато колоидните системи са под действие на външно поле (грави-
тационно, центробежно), частиците на дисперсната фаза се утаяват. Това
се определя от факта, че колоидните системи са неустойчиви.
Седиментацията протича с някаква скорост, която може да бъде опре-
делена, ако се разгледат силите, които действат върху една частица от
дисперсната среда.
51
 5.1 Седиментация в гравитационно поле

(А) Седиментация без отчитане на дифузията

При движението на една частица в гравитационно поле върху нея
действат две сили:
1. Силата на тежестта:
fgr = mg, (5.1)
където m е приведената маса на частицата (масата на частицата потопена в
дисперсната среда), а g е земното ускорение. Под действието на тази сила
частицата се движи равноускорително, т.е. с нарастваща скорост (U). С
нарастване на тази скорост се увеличава и съпротивлението на средата,
т.е. силата на триене (ffr).
2. Силата на триене: Тази сила може да се представи със закона
на Стокс:
ffr = 6πηr.U → ffr = B.U (B = 6πηr), (5.2)
където U е скоростта на движение на
частицата, η е вискозитетът на дисперсната
среда, r е радиусът на частицата на
дисперсната среда (при сферична форма), а
величината B = 6πηr се означава като съпро-
тивителна константа.
В даден момент двете сили се израв-
няват (fgr = ffr ) и частицата започва да се дви-
жи по инерция с постоянна скорост (U=Used):
mg
mg= B.Used → Used = . (5.3)
B
За да се анализират параметрите, от Фиг.5.1 Сили, действащи на
колоидната частица в
които зависи скоростта на седиментация
гравитационно поле
(Used), в израза (5.3) някои величини могат да
бъдат заменени. Така, приведената маса на
частицата може да се изрази чрез:
m = υρ - υρo, (5.4)

 маса  на 
 приведена  маса  на   
   маса  на  частицата   дисперсната ,
=   -
 частицата  в   
 дисперсната  среда   измерена  във  ваккум  среда  изместена 
   
 от  частицата 
 

където υ е обемът на частицата, а ρ и ρo са съответно плътноста на

дисперсната фаза и дисперсната среда. Ако се приеме, че частицата на

52
дисперсната фаза има сферична форма (с радиус r), то нейният обем е
υ= 4/3πr3 и тогава нейната приведена маса ще се определя с израза:
m= 4/3πr3(ρ- ρo). (5.5)
Ако с изразите за приведената маса (5.5) и за съпротивителната
константа (5.2) се замести в уравн.(5.3) се получава изразът за скоростта
на седиментация в гравитационно поле:
2r 2 g (    o )
Used = . (5.6)
9
Анализът на това уравнение показва, че скоростта на утаяване е
толкова по-голяма, колкото частиците са по-големи (по-голям е техният
радиус r) и по-голяма е разликата в плътностите (ρ - ρo) на дисперсната
фаза и дисперсната среда. С повишаване на вискозитета (η) на дисперс-
ната среда намалява и скоростта на седиментация.
В зависимост от съотношението на плътностите на дисперсната
фаза (ρ) и на дисперсната среда (ρo) могат да се разграничат три случая:
1. Ако (ρ>ρo), частиците на дисперсната фаза се утаяват на дъното
(характерно за много суспензии и аерозоли).
2. При (ρ<ρo), частиците изплуват на повърхността (това се
наблюдава при много емулсии).
3. Ако (ρ = ρo), частиците на дисперсната фаза се разпределят
равномерно в дисперсната среда (не се наблюдава седиментация).

(В) Седиментация с отчитане на дифузията

За по-точното описание на поведението на дисперсните системи в
гравитационно поле е необходимо да се отчете и процесът на дифузия. С
напредване на седиментацията се увеличава стойността на концен-
трационния градиент, което стимулира повишаване на скоростта на
дифузия, която най-общо се стреми да се противопостави на седимен-
тацията. Могат да се въведат две характерни величини:
1. Седиментационен поток
Седиментационният поток (IS) се дефинира чрез произведението от
скоростта на седиментация (Used) и концентрацията (C):
IS = Used. C . (5.7)
В горния израз може да се внесе уравн.(5.3) за скоростта на
седиментация, при което се получава:
mg
IS = C . (5.8)
B

53
 2. Дифузионен поток
Дифузионният поток (ID) вече беше дефиниран чрез първия закон
на Фик (уравнение (3.6)):
dC
ID= - D . (5.9)
dx
За оценка на това, кой от двата процеса е преобладаващ, често се
използва отношението на двата потока (IS/ID). Могат да се разграничат три
случая:
1. Ако (IS/ID) >> 1 (преобладава седиментацията);
2. Ако (IS/ID) <<1 (преобладава дифузията);
3. Ако (IS/ID) = 1 (в системата е установено равновесие).
В условие на равновесие (IS=ID) в системата се прекратява
преносът на вещество и в съответствие с уравн.(5.8) и (5.9) може да се
запише:
mg dC
C= - D . (5.10)
B dx
По-рано бе получен израз за дифузионния коефициент (уравн.
(3.12а)): D=kBT/B (за 1 частица). След заместване с този израз за
дифузионния коефициент, при съкращаване на величината В и разделяне
на променливите, горното диференциално уравнение приема вида:
dC mg
 dx . (5.11)
C k BT
При разглеждане на седиментацията е по-удобно координатата х да
бъде заменена с височината(h)(Фиг.5.2).

Фиг.5.2 Смяна на променливата х с h

Това диференциално уравнение може да се интегрира в граници

при следното разглеждане: когато височината е h = 0, концентрацията на
частиците на дисперсната фаза е С = С0; когато височината има някаква
стойност (различна от нула), то концентрацията има някаква стойност С

54
(различна от С0). Или при h = 0 СС0, а при определена стойност на
височината h съответства определена концентрация С:
h
C dC mg
C0 C   k BT h dh . (5.12)
0

След интегриране се получава израз, който представя разпре-

делението на концентрацията на частиците на дисперсната фаза по
височина (при дадена маса на частиците и температура):
 mg 
Ch = C0exp   h  . (5.13)
 k BT 
Ако се въведе моларната маса (Mi = m.NA) и се вземе предвид, че
kB = R/NA, се получава разпределението на концентрациятапо височина,
отнесено за 1 mol:
 Mg 
Ch = C0 exp   h . (5.14)
 RT 
Уравнение (5.14) представя разпределението на концентрацията на
частиците на дисперсната фаза при определена температура (Т) и дадена
моларна маса (М).

5.2 Седиментация в
центробежно поле
Гравитационното поле е сравнително
слабо, поради това утаяването в него е срав-
нително бавно. Това се отнася особено за
колоидни частици с малки размери (маса),
намиращи се при повишени темпертури.
Често пъти в химичните и биохимичните
технологии е необходимо утаяването (седи-
ментацията) да бъде проведена с измерима
скорост. В този случай се използва центро-
бежно поле, което обикновено се създава в
ултрацентрофуги. Ултрацентрофугите са
сложни и скъпи съоръжения, при това те
често служат и за изследване на колоидните Фиг.5.3 Принципна схема
системи. Скоростта им на въртене достига на ултрацентрофуга.
до 60 000 оборота в минута. Принципната В кюветите на центрофугата
схема на едно такова съоръжение е се поставя колоидната
представена на Фиг.5.3. система

55
 (А) Седиментацияв центробежно поле без отчитане ролята на
дифузията
При движение в центробежно поле (Фиг.5.4) една частица (с маса
m) изпитва центробежна сила (fцб):
fцб = mω2х , (5.15)
където ω = d dt е ъгловата скорост (α е полярна координата – ъгъл на

въртене), а х е радиусът на въртене, V - линейна скорост на движение.
Под действие на центро-
бежната сила частицата започва да
се движи ускорително, но заедно с
повишаване на нейната скорост (U)
нараства и съпротивлението на
дисперсната среда, т.е. силата на
триене (ffr). Тази сила, както бе вече
отбелязано, може да се изрази със
закона на Стокс (уравн. (5.2)): Фиг.5.4 Частица в центробежно поле

ffr = 6πηr.U → ffr = BU. (B = 6πηr). (5.2)

В момента на изравняване на двете сили (fцб = ffr) частицата

започва да се движи с постоянна скорост (Used):
m 2 x
2
mω х = BUsed → Used = B . (5.16)

И в този случай масата може да се замени с използвания вече израз

(5.4) за ефективната маса на частицата (измерена в дисперсната среда)
m = υ(ρ- ρo),като се предположи сферична форма на частиците (с обем
υ= 4/3πr3). След заместване с тези изрази и отчитане стойността на
съпротивителната константа (B = 6πηr) от уравн. (5.16) се получава израз
за скоростта на утаяване в центробежно поле:
2    0  r 2 2
Used =  x. (5.17)
9
От горното уравнение може да се направи заключението, че
скоростта на седиментация в центробежно поле е толкова по-голяма,
колкото е по-голям размерът (r) на частицата, по-голяма е ъгловата
скорост (ω), по-голяма е разликата в плътностите (ρ- ρo) на дисперсната
фаза и дисперсната среда и колкото частицата се намира на по-голямо
разстояние (х) от оста на въртене. С повишаване на вискозитета (η) на
дисперсната среда скоростта на седиментация намалява.

56
 (В) Седиментация в центробежно поле с отчитане на дифузията
И при седиментацията в центробежно поле може да бъде отчетено
влиянието на дифузията. В резултат от седиментацията възниква
концентрационен градиент, който стимулира стремеж към изравняване на
концентрацията (възниква дифузия). Разсъжденията и логиката са същите,
както в случая на седиментация в гравитационно поле. Отново се
разглеждат двата потока:
1. Седиментационен поток (IS), който се дефинира (уравн. (5.7))
чрез произведението на скоростта на седиментация (Used) и концен-
трацията (C):
IS = Used. C .

В този израз може да се внесе уравн.(5.16) за скоростта на

седиментация, при което се получава:
m 2 х
IS = C . (5.18)
B
2. Дифузионен поток (ID) Той беше вече дефиниран чрез І закон
на Фик (уравн. (3.6)):
dC
ID= - D . (5.19)
dx
При седиментацията в центробежно поле, чрез отношението на
двата потока (IS/ID) също може да се оцени кой от двата процеса е
преобладаващ:
при (IS/ID) >> 1 (преобладава седиментацията);
ако (IS/ID) << 1 (преобладава дифузията);
при (IS/ID) = 1 (в системата е установено равновесие).
В условие на равновесие (IS=ID) в системата се прекратява
преносът на вещество и в съответствие с уравн. (5.18) и (5.19) може да се
запише:
m 2 х dC
C= - D . (5.20)
B dx
В горното уравнение дифузионният коефициент може да се замести
k BT
с получения по-рано израз (D = ) и след съкращаване от двете
B
страни на уравнението на съпротивителната константа (В) се получава
изразът:
dC
mω2x . C = - kBT . (5.21)
dx

57
 Горното диференциално уравнение, след разделяне на променли-
вите, може да се интегрира в граници:
C2 dC m 2 x2
- 
C1 C
=
2kBT 
x1
xdx . (5.22)

Границите на интегрирането се поставят при следните разсъж-

дения: на разстояние х1 от оста на въртене центрофугата концентрацията е
С1; когато това разстояние е друго (х2), то концентрацията има съответно
друга стойност (С2 ).
След инегриране се получава израз за равновесното разпределение
на концентрацията на частиците на дисперсната фаза в центробежно поле:
C1 m 2
ln =
C 2 kBT

x2 2  x12 .  (5.23)

Както бе отбелязано, центрофугите и центрофугирането е мощен

метод за изследване на колоидните системи. Така например, ако експе-
риментално се определи концентрацията (С1 и С2) на частиците на дис-
персната фаза в различни зони (на определени разстояния х1 и х2) от оста
на въртене на центрофугата, може да се определи масата на частиците. От
уравн. (5.23) за масата се получава изразът:
C1
2k BT ln
C2
m= 2 2 . (5.24)
  x2  x12 
За пресмятане по горната формула очевидно трябва да са известни
ъгловата скорост (ω) и температурата (Т).

6. РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЧАСТИЦИТЕ НА
ДИСПЕРСНАТА ФАЗА В ГРАВИТАЦИОННО ПОЛЕ
В УСЛОВИЯ НА РАВНОВЕСИЕ

Важен въпрос при изучаване на свойствата на колоидните системи

е равновесното разпределение на частиците на дисперсната фаза в
дисперсната среда при постоянна (Т = const) температура. Ако частиците
на дисперсната фаза са достатъчно големи, в равновесие всички частици
са утаени на дъното на съда. Ако частиците на дисперсната фаза са
сравнително малки и/или тяхната плътност () е близка по стойност на
тази на дисперсната среда (0), в условие на равновесие те се разпределят
в различен брой (Nh) по височината (h) на съда. Подобно е
разпределението на газовите молекули в земната атмосфера.
58
 Разпределителният закон за броя (Nh) на частиците на дисперсната
фаза, респективно на тяхната концентрация (Ch) по височина (h), може да
бъде получен при използването на различни подходи: кинетичен,
термодинамичен и статистически.

6.1 Чрез седиментационния и дифузионния поток

При разглеждането на седиментацията в гравитационно поле
(с отчитане ролята на дифузията) при изравняване на седиментационния
(IS) и дифузионния поток (ID) бе получен изразът:

 mg 
Ch = C0exp   h . (5.13)
 k BT 

Този израз показва каква е

концентрацията (Ch) на частиците
на дисперсната фаза на определена
височина (h), ако С0 е тяхната
концентрация при h = 0 (Фиг.6.1),
като с m, g,T и kB са отбелязани
съответно масата на частиците, Фиг.6.1 Разпределение на
земното ускорение, температурата частиците на дисперсната фаза
и константата на Болцман. в гравитационно поле.

6.2 Термодинамична интерпретация

При отсъствие на външни сили в условие на равновесие съставът
на една фаза е еднороден и се характеризира с определена стойност на
химичния потенциал (парциална моларна енергия на Гибс):
 G 
μi = Gi   i   const . (6.1)
 ni  n j , P ,T

Тук с μi е отбелязан химичният потенциал на i-тия компонент, Gi е

съответната парциална моларна енергия на Гибс, а ni е броят молове от
този компонент. Химичният потенциал на съответния компонент е мярка
за изменението на енергията на Гибс при безкрайно малка промяна на
неговото количество. Това означава, че в равновесие за всеки компонент,
присъстващ в дадената фаза, dμi = 0.
59
 При наличие на външно поле (в случая гравитационно) е
необходимо да се отчете и неговото влияние. По тази причина се въвежда
гравитационно-химичен потенциал (  i ):
i  i  M i , (6.2)
където Φ е гравитационният потенциал (Φ = gh), а Mi е моларната маса.
В условие на равновесие  i  const ( d i  0 ):
d i  d i  M i d  0 . (6.3)
За идеални (разредени) разтвори химичният потенциал е свързан с
концентрацията (Ci) на съответния компонент:
μi= μiо + RTlnCi , (6.4)
където μiо е стандартният потенциал (μi= μiо при Ci = 1).
При заместване с уравн. (6.4) в уравн. (6.3) и като се вземе
предвид, че Φ = gh, се получава:

 
d  0 i  RT ln C i  d M i gh   0  d ln C i  
Mig
RT
dh . (6.5)

Това диференциално уравнение може да се интегрира в граници

при следното разглеждане: когато височината h = 0, концентрацията на
частиците на дисперсната фаза е Сi = С0; когато височината има някаква
стойност (различна от нула), то концентрацията има някаква стойност С
(различна от С0), т.е. при h = 0 Сi = С0, а при hСi = Сh (Фиг.5.2). Ако
се отчете зависимостта Mi = m.NA, след интегриране на уравнението
C dCi mgN A h
C0 C   RT h dh , (6.6)
0

се получава отново изразът (5.14):

 Mg 
Ch = C0exp   h . (5.14)
 RT 

6.3 Статистически подход

В статистическата термодинамика се извежда една форма на
разпределителния закон на Болцман:
Ni exp( i / k B T)
Wi   , (6.7)
N  exp( i / k B T)
където Wi е вероятността определен брой (Ni) частици да попаднат в “i”
клетка на фазовото (многомерно) пространство, т.е. да притежават енергия
60
(  i). С N е отбелязан общият брой частици, T и kB са съответно
абсолютната температура и константата на Болцман, а z е т. нар. Статис-
тическа сума:
z =  exp( i / k BT) . (6.8)

Айнщайн е предложил друга форма на разпределителния закон, в

който се представя отношението на две вероятности (Wk и Wh) за
разпределението на частиците в две различни клетки (“k” и “h”) на
фазовото пространство:

Wh N h
  exp  ( h   k ) / k B T . (6.9)
Wk N k

Енергията на частиците(  i) най-общо е сума от кинетичната (  i,kin)

и потенциалната (  i,pot) енергия (  i=  i,kin +  i,pot). В условие на изотер-
мично равновесие (Т = const ) кинетичната енергия на частиците
във всички клетки на фазовото пространство има еднаква стойност
(  i,kin…. =  k,kin=eh,kin). Потенциалната им енергия обаче е различна,
защото частиците могат да се намират на различни височини (hi). Ако в
уравн. (6.9) се вземе предвид, че (  k,kin=eh,kin) и изразът (ei,pot = mghi) за
потенциалната енергия, се получава:

N h  N k exp  mg hk  hh  / k B T  . (6.10)

Изборът на клетките на фазовото пространство е произволен.

Могат да се направят следните разглеждания: приема се, че клетката “k”
се намира на височината hk = 0, като броят на частиците в нея може да се
означи с N0 (т.е.Nk = N0).Клетката “h” обаче се намира на някаква
височина (hh), различна от нула, като в нея броят на частиците Nh е
различен от N0, т.е. при h = 0 N0, а при hhNh (Фиг.5.2).
Освен това концентрацията на частиците е пропорционална на
техния брой: С0 ~N0 Ch~Nh. Като се вземат предвид изразите за
константата на Болцман (kB= R/NA) и моларната маса(Mi = m.NA),отново се
получава разпределението на концентрацията на частиците на
дисперсната фаза по височина (при дадена температура и маса на
частиците):
 mg   Мg 
Ch = C0exp   h  ; Ch = C0exp   h. (5.14)
 k BT   RT 

61
 (А) Влияние на температурата
От полученото уравнение следва, че при абсолютната температура
(Т = 0 К), Ch= С0, т.е. всички частици на дисперсната фаза следва да се
утаят.
При различни температури (T1 <T2), но при еднаква маса (m = const)
на частиците на дисперсната фаза, ще съществуват различни
разпределения (Фиг. 6.2).

Фиг.6.2 Разпределение на частици

с еднаква маса (m) при две раз-
лични температури (Т1 и Т2).

При по-високите температури концентрацията на частиците в по-

горните слоеве на колоидната система ще бъде по-голяма поради по-
интензивното топлинно движение на молекулите на дисперсната среда.

(В) Влияние на масата на частиците

Масата на частиците на дисперсната фаза също оказва влияние за
разпределението на частиците. Това е илюстрирано на Фиг.6.3 за частици
с две различни маси ( m1 <m2) при постоянна температура (T = const).

Фиг.6.3 Разпределение на частици

с различна маса (m1 иm2) при
постоянна температура (Т).

Концентрацията на частиците с по-голяма маса е по-малка в по-

горните слоеве на колоидната система.
В заключение може да се отбележи, че за всяка маса (m) при дадена
температура (T) съответства определено разпределение, описващо се с
уравнение (5.14).

62
 7. ПОВЪРХНОСТНИ ЯВЛЕНИЯ

Съгласно съвременните представи колоидно-дисперсните системи

са многокомпонентни, многофазни и със силно развита повърхност на
дисперсната фаза. Контактната повърхност между две или повече фази се
нарича гранична повърхност или междуфазова граница. Ето защо една
от важните характеристики на тези системи е тяхната специфична
повърхност (a). За една монодисперсна (състояща се от частици с еднакви
размери) система тази величина се дефинира от отношението на
повърхността на една частица към нейния обем:

A
a m 
1
(7.1)
v
Дисперситетът (D) на системата е пропорционален на броя (N) на
частиците на дисперсната фаза (D = а.N). Основна причина за разликата в
свойствата и поведението на колоидно-дисперсните системи и истинските
разтвори е свързана именно с дисперситета на разтвореното вещество и
наличието на фазова граница. Истинските разтвори са хомогенни, а
системите в колоидно състояние са микрохетерогенни със силно развита
повърхност на границата дисперсна фаза/дисперсна среда. Една представа
за силно развитата повърхност на дисперсната фаза може да получи от
следния пример. Ако от една сферична частица с радиус R = 1 сm чрез
раздробяване се образуват N на брой частици с радиус r = 1 μm, то лесно
може да се определи повърхността на частиците преди (S) и след (s)
раздробяването: S = 4πR2 и съответно s = 4πr2. За отношението на тези
две повърхности се получава:
S/s = 4πR2 /4πr 2 = (10-2)2/(10-6)2 = 108.
В разгледания случай повърхността на дисперсната фаза в резултат
от раздробяването се увеличава милиони пъти. Свойствата на веществата
на междуфазовата граница се различават значително от тези в обема на
отделните фази. Това се дължи на наличието на небалансирани сили на
граничната повърхност. Ето защо в този тип системи има излишък на
повърхностна енергия и това обстоятелство има определяща роля за
поведението на колоидно-дисперсните системи и за наблюдаваните
повърхностни явления.

63
 За да се получи представа за природата и причините за възникване
на повърхностната енергия, може да бъде разгледана контактната
повърхност между една разредена и една кондензирана фаза (газ/твърдо
тяло). Разстоянията между молекулите, а следователно и между-
молекулярните сили на взаимодействие в двете фази са много различни.
Една молекула, намираща се във вътрешността на съответната фаза, е
заобиколена от другите молекули на веществото и силите на между-
молекулно привличане са равномерно разпределени (Фиг.7.1, А), т.е.
балансирани. По този начин около всяка молекула в обема на фазата се
формира симетрично силово поле. На контактната повърхност обаче ще
си взаимодействат молекули от двете фази, които са в различно
енергетично състояние. От страната на по-разредената фаза разстоянията
между молекулите са много по-големи и съответно силите на
междумолекулно взаимодействие са много по-слаби. В резултат на това на
фазовата граница силите на взаимодействие между разноименните
молекули не са балансирани (Фиг.1.7, В) и възникналата резултантна сила
е насочена в посока на по-кондензираната фаза. Аналогичен резултат, но с
намаляващ ефект, се наблюдава при взаимодействието между молекули от
двете фази, но на по-вътрешни позиции спрямо граничната повърхност.
По този начин се формира
повърхностен слой с дебелина от
няколко молекулни диаметъра, в
който резултантната сила посте-
пенно намалява до нула в посока
вътрешността на по-конден-
зираната фаза. За да премине една
молекула от вътрешността на тази
фаза до граничната повърхност, е Фиг.7.1 Молекула, разположена
необходимо да се извърши работа във вътрешността на фазата (А)
срещу резултантната сила. и такава на граничната повърхност (В).
Очевидно, че молекулите
от повърхностния слой притежават допълнителна енергия в сравнение с
тези от вътрешността. Тази енергия се нарича повърхностна и е числено
равна на работата за извеждане на молекулите от вътрешността на фазата
до граничната повърхност.
Наличието на тези сили на фазовата граница се проявява в тен-
денция към привличане (адсорбция) на други молекули и/или свиване на
повърхността (повърхностно напрежение).

7.1 Адсорбция
Адсорбцията е повърхностно явление, при което се наблюдава
промяна на концентрацията на даден компонент на граничната
повърхност (Спов) в сравнение с тази в обема на фазата (Соб.). Адсорбцията
64
е спонтанен процес, който изразява стремежа на системата да намали
своята повърхностна енергия. Веществото (фазата), върху чиято
повърхност се адсорбира, се нарича адсорбент, а веществото, което се
адсорбира – адсорбтив. Като количествена мярка за адсорбцията ()
може да служи разликата в тези концентрации (Фиг.7.2), отнесени към
единица повърхност на адсорбента:
 = Спов. - Соб.. (7.2)
Повишаването на концентрацията на фазовата граница се дължи на
наличието на т.нар. активни центрове. Те възникват поради споменатите
вече разлики в енергетичното състояние на молекулите, които се намират
на граничната повърхност, и в обема на фазата.

Фиг.7.2 Повишаване на концентрацията (Спов) на фазовата граница,

в сравнение с тази в обема на фазата (Соб.).

Такава дефиниция е подходяща за адсорбцията върху адсорбенти с

гладка (дефинирана) повърхност. Технологично важните адсорбенти
(зеолити, силикагел, активен въглен и др.) обаче се ползват в раздробено
(насипно) състояние и имат силно развита повърхност.
Обикновено при тях адсорбцията се определя като количество ад-
сорбирано вещество (mадсорбат) от единица маса от адсорбента (mадсорбент):
 = mадсорбат mадсорбент . (7.3)

Адсорбционната способност на дадено вещество освен от неговата

химична природа, кристална структура зависи и от неговата дисперсност.
Често адсорбцията се определя като положителна (Спов.>Соб.) или
като отрицателна (Спов.<Соб.). При използване на понятието положителна
или отрицателна адсорбция е необходимо да се има предвид следното:
1. Когато адсорбтивът е еднокомпонентен (газ или течност), то
адсорбцията е винаги положителна (Спов.>Соб.).

65
 2. Ако адсорбтивът е многокомпонентна газова или течна смес
(разтвор), то преимуществено се адсорбира един от компонентите, т.е.
точно неговата адсорбция се счита за положителна, а към другия
компонент (компоненти) адсорбентът изглежда, че проявява отрицателна
адсорбция. Например: Едно от приложенията на природните зеолити е
обогатяване на въздуха с кислород. Когато въздухът се пропуска през тях,
зеолитите проявяват положителна адсорбция по отношение на азота, като
в същото време тя е отрицателна по отношение на кислорода. В резултат
въздухът се обогатява с кислород. Точно обратното поведение имат някои
метали. Те адсорбират преимуществено кислорода (положителна адсорб-
ция), а към азота адсорбцията е отрицателна. Въздухът се обогатява с азот.
Както бе отбелязано, адсорбцията се дължи на наличието на
активни центрове върху повърхността на адсорбента. Най-често тези
центрове са резултат на некомпенсирани повърхностни сили, т.е.
молекулите или атомите на повърхността на адсорбента са в нерав-
ностойно енергетично състояние в сравнение с тези в неговия обем.
Молекулите могат да се адсорбират върху повърхността по два
начина:
(А) Физична адсорбция
В този случай силите на взаимодействие на фазовата граница са
Ван-деер-Ваалсови. Топлинният ефект (Qa) е положителен (H<0) и
сравнително малък (от порядъка на няколко десетки kJ/mol). Тази
топлинна (енергия) може да бъде погълната като вибрационна от
кристалната решетка на адсорбента или да бъде разсеяна под формата на
топлина в системата, като по този начин молекулите на адсорбтива губят
кинетичната си енергия и прилепват към повърхността. Тази енергия е
недостатъчна за разкъсване на връзките на адсорбиращите се молекули и
те запазват своята индивидуалност. Често обаче молекулите на адсорбтива
са огънати и деформирани върху повърхността на адсорбента.
(В) Химична адсорбция (хемисорбция)
При нея молекулите се задържат на повърхността в резултат на
химична (най-често ковалентна) връзка. В този случай енергията на
свързване е значително по-голяма (80 – 250 kJ/mol). Хемисорбираната
молекула може да разкъса своите връзки под влияние на адсорбента и по
този начин да загуби своята индивидуалност.
Когато адсорбцията протича самопроизволно, то тя е екзотермичен
процес. Основен критерий, по който се определя видът на адсорбцията, е
числената стойност на изменението (H) на енталпията на системата.

66
 7.2 Адсорбционни изотерми
Най-общо адсорбцията зависи от температурата (T) и концен-
трацията (С) при системите твърдо тяло/течност, респективно от наля-
гането (Р) при системите твърдо тяло/газ:  = (T, С) и  = (T, Р).
Най-често адсорбцията се изучава при постоянна температура, т.е.
се снемат т.нар. адсорбционни изотерми ( = (С)T или  = (Р)T). Един
пример на експериментално снета адсорбционна изотерма е представен на
Фиг.7.3. В адсорбционната изотерма могат да бъдат разграничени три
области:

Фиг.7.3 Опитно снета адсорбционна изотерма

І област: При ниски стойности на налягането (респективно на

концентрацията)  нараства пропорционално с Р (респективно с С).
ІІ област: При средни налягания (концентрации) адсорбцията
нараства забавено с налягането (концентрацията).
ІІІ област: При високи налягания (концентрации) се достига
насищане (∞).
Предложени са голям брой уравнения (адсорбционни изотерми),
които описват зависимостите  = (С)T и  = (р)T.
(А) Адсорбционна изотерма на Хенри:
Изотермата на Хенри има вида:
 = kHр и  = kHС . (7.4)
(твърдо тяло/газ) (твърдо тяло/течност)
Тези изотерми описват адсорбцията в І област (при ниски
налягания, респ. концентрации). Константата на Хенри (kH) зависи от
природата на адсорбента и адсорбтива. Изотермата на Хенри може да бъде
обоснована и теоретично.
(В) Адсорбционна изотерма на Фрьондлих:
Тази изотерма е емпирична, но в много случаи добре описва
адсорбцията:
  kF рb и   k FC b . (7.5)
(твърдо тяло/газ) (твърдо тяло/течност)

67
 Константите в тези уравнения (kF и b) също зависят от природата
на адсорбента и адсорбтива, като константата b приема стойности в
границите 0.1 - 0.9. Определянето на тези константи се извършва чрез
линеализиране на изотермата (чрез логаритмуване: ln = lnkF + blnр). Ако
експерименталните данни се представят в координати ln/(lnр), от отреза
(Фиг.7.4) на правата се определя lnkF (респективно kF), а ъгловият
коефициент е числено равен на стойността на константата b.

Фиг.7.4 Линейна форма на изотермата на Фрьондлих.

Тази адсорбционна изотерма добре описва адсорбцията във ІІ об-

ласт, т.е. при средни стойности на налягането (концентрацията).

(С) Адсорбционна изотерма на Лангмюир:

Математичната форма на изотермата е:
C р
   и    , (7.6)
ВC Вр
(твърдо/течност) (твърдо/газ)

където  и В са константи при дадена температура за дадена конкретна

система.
Тази форма на изотермата е потвърдена експериментално за много
системи и добре описва адсорбцията в широк интервал от налягания
(концентрации). Изотермата на Лангмюир може да бъде изследвана в два
гранични случая:
а) При ниски налягания (концентрации) (когато р<<В). В този
случай стойността на налягането (р) в знаменателя може да се
пренебрегне, при което тази адсорбционна изотерма се превръща в

изотермата на Хенри: (= .р ), където kH =  /В.
В
68
 б) При високи налягания (концентрации) (когато р>>В). При това
условие стойността на константата (В) се пренебрегва в знаменателя, при
което се получава  = . Този резултат обяснява експериментално
наблюдаваното насищане (края на област ІІІ), когато адсорбцията не
зависи от налягането (респ. концентрацията).
Експерименталното определяне на константите ( и В) в адсорб-
ционната изотерма на Лангмюир се извършва чрез нейното представяне в
линеен вид:
1 1 В 1
  . . (7.7)
   р
При графично представяне на данните за адсорбцията в 1/(1/р)-
координати се получава права (Фиг.7.5), от която се определят съответно
1/ (отрез от ординатата) и В/ (ъглов коефициент на правата).
От стойностите на отреза и наклона на правата се определят константите
 и В.
Адсорбционната изотерма на Лангмюир може да бъде изведена
теоретично. Това се основава на представите за монослойна адсорбция;
еднородна повърхност (всички активни центрове са равностойни); липса
на сили на взаимодействие между молекулите, адсорбирани на
повърхността; постоянен топлинен ефект във всеки етап (момент) на
адсорбцията.

Фиг.7.5 Линеен вид на изотермата на Лангмюир

Степента на запълване (θ) играе важна роля при изучаване на

адсорбционните явления. Тя се дефинира като отношение на броя на
запълнените (Na) към броя на достъпните (N∞) повърхностни активни
центрове:
θ = N a N  или θ =    (α = α∞θ). (7.8)

69
 Ако се предположи, че адсорбираните молекули се намират в
(ka)
М + А ↔ МА
(повърхност) (газ) (kd) (повърхност с адсорбирани молекули),

където с ka и kd са означени съответните скоростни константи на адсорб-

ция и десорбция.
Скоростта на адсорбция (va) е пропорционална на налягането на
газа (р) и на броя на свободните активни центрове върху повърхността
N∞(1-θ):
va = kaр N∞(1-θ). (7.9)
Скоростта на десорбция (vd) е пропорционална на броя на
адсорбираните частици N∞ θ:

vd = kdN∞ θ.
(7.10)
В равновесие двете скорости се изравняват (va = vd), от което
следва:
ka р
θ = . (7.11)
kd  ka р

Aко с горния израз се замести в уравн.(7.8) α = α∞θ , се получава:

k a .р
   . (7.12)
k d  k a .р
При почленно разделяне с ka се получава уравн. (7.6), т.е.
изотермата на Лангмюир:
р
   , (7.13)
kd
р
ka
където константата В = k d k a , т.е. има смисъл на равновесна константа.

(D)Адсорбционна изотерма на Тьомкин:

Тази адсорбционна изотерма е изведена въз основа на следните
представи: монослойна адсорбция; равномерна енергетично нееднородна
повърхност (активните центрове не са равностойни); липсва взаимо-
действие между адсорбираните на повърхността молекули; топлинният
ефект зависи от степента на запълване (намалява със запълване на
адсорбционните центрове); всяко адсорбционно място (или група места)

70
работи самостоятелно, като за него важи адсорбционна изотерма от вида
на Лангмюир.
В тази изотерма се въвежда коефициент на нееднородност (γ),
който се дефинира като γ = - dQ a d и запазва постоянна стойност. С Qa е
означен топлинният ефект на адсорбцията. В граничните случаи (при
ниски налягания) тази изотерма се превръща в изотермата на Хенри и
съответно в изотермата на Лангмюир (при високи налягания).
(Е) Адсорбционна изотерма на Фрумкин:
Тя е изведена на основа на следните допускания: монослойна
адсорбция; еднородна адсорбционна повърхност; наличие на
взаимодействие между адсорбиращите се молекули. При това се
разграничават два случая:
1. Адсорбираните молекули отблъскват следващите адсорбиращи
се молекули (в този случай тази изотерма придобива вид, подобен на
изотермата на Тьомкин).
2. Адсорбираните молекули привличат следващите молекули
(изотермата придобива вид от типа на изотермата на Лангмюир).
(F)Адсорбционна изотерма на БЕТ (Брунауер, Емет, Тейлор):
В някои случаи при достатъчно високи налягания (преди
налягането на кондензация) се наблюдава бързо нарастване на коли-
чеството адсорбирано вещество. Предполага се, че това се дължи на
многослойна адсорбция (формира се втори, трети адсорбционен слой).
Допуска се, че топлинният ефект е постоянен при формирането на
дадения слой, но по стойност е различен (намалява с увеличаването на
номера на слоя).
Във всички разгледани дотук изотерми се предполага, че адсор-
бентът е твърдо тяло с гладка (дефинирана) повърхност. Те са трудно
приложими за адсорбенти със силно развита повърхност. За такива случаи
са развити други представи и изведени други уравнения, които са
свързани с имената на Полани, Дубинин, Радушкевич и др.

7.3 Определяне на топлината на адсорбция

Както бе отбелязано, топлинният ефект (Qa= - H) е важна
характеристика на адсорбционните процеси. Обикновено той се отнася
към 1 mol адсорбирано вещество. Обратно, точно същото количество
топлина е необходимо да бъде внесена в системата, за да се десорбира 1
mol адсорбтив. Обикновено този топлинен ефект експериментално се
определя с използване на специализирани конструкции калориметри. За
изчисляването му се използва уравнението на Клаузиус-Клапейрон (прави
се аналогия между фазово и адсорбционно равновесие):
Qa 1
lnp = - .  const . (7.14)
R T
71
 За експерименталното определяне на Qa се снемат адсорбционни
изотерми при различни температури (Фиг.7.6). От получените данни се
определя налягането (pi) при съответните температури (Ti) за дадено  =
const. След това се построява съответната изостера p(Т), но в lnp(1/T)-
координати, както е показано на Фиг.7.7.

.
Фиг.7.6 Адсорбционни изотерми,
снети при различнитемператури

Топлината на адсорбция (Qa) се определя графично (от ъгловия

коефициент на правата), като е прието да се нарича “изостерична
адсорбционна топлина”. От получения резултат за Qa като знак и стойност
се определя и видът на адсорбционния процес. При физична адсорбция
той е екзотермичен и с ниски стойности. При химична адсорбция -
топлинният ефект може да бъде както положителен, така и отрицателен,
но със значително по-високи стойности.

Фиг.7.7 Изостера в lnр(1/T)- координати

72
 7.4 Адсорбция на електролити
Известно е, че някои вещаства (соли, киселини, основи), разтво-
рени в полярни разтворители, се дисоциират на йони. Количествена мярка
за този процес е степента на електролитна дисоциация (α), която представ-
лява отношението на броя на дисоцираниите молекули (na) към общия
брой молекули (n) в разтвора: α = na/n. Силните електролити практически
са изцяло дисоциирани (α ≈ 1). В тези случаи на граничната повърхност
твърдо/течно се адсорбират преимуществено само йони. При това се наб-
людават някои особености тъй като освен силите на привличане, върху
повърхността на адсорбента се проявяват и сили на електростатично
взаимодействие.
Могат да бъдат разграничени няколко типа адсорбция на електролити:
1. Еквивалентна адсорбция
В тези случаи върху повърхността на твърдата фаза се адсорбират
както катионите, така и анионите, при това в еквивалентни количества.
Този тип адсорбция в голяма степен наподобява молекулната адсорбция,
но механизмът на процеса е по-сложен. Такава адсорбция обикновено се
наблюдава при слабите електролити (α <<1), като електронеутралността
на фазовата граница се запазва.
2. Йонообменна адсорбция
В тези случаи на повърхността на адсорбента от дисперсната среда
се адсорбира определен йон, който измества друг, едноименен и с еднакъв
товар, от повърхността. При този тип адсорбция се осъществява еквива-
лентен йонообмен, при което не се променя товарът на фазовата граница.
Тази йонообменна адсорбция намира широко приложение в практиката.
Така например омекотяването на водата често се извършва чрез
йонообменна адсорбция. За целта йоните Ca2+ и Mg2+ (най-често
присъстващи във водата от съответните сулфати) се заменят с Na1+йони
(намиращи се в природните зеолити).

Фиг.7.8 Омекотяване на водата

73
 Схематично този процес е представен на Фиг.7.8. Необходимо е да
се отбележи, че процесът на омекотяване на водата не води до нейното
очистване.
По подобен начин от водата могат да бъдат отстранени някои
онечиствания от електролити. Последователното преминаване на водата
през йонообменни смоли (катионит и анионит) позволява чрез йоно-
обменна адсорбция присъстващите във водата катиони и аниони да бъдат
заменени съответно с Н+1 и ОН-1 (Фиг.7.9).

Фиг.7.9 Отстраняване на електролити от водата

3. Специфична адсорбция
В тези случаи на повърхността на
частиците на дисперсната фаза преиму-
ществено се адсорбира само един тип
йони (катиони или аниони). Този тип
адсробция води до възникването на
определен заряд на фазовата граница
(Фиг.7.10). Адсорбираните йони се
наричат потенциалоопределящи. Спе-
цифичната адсорбция има голямо Фиг.7.10 Специфична адсорбция
значение за теорията и практиката на на електролити
колоидните системи.
74
 Именно на нея се дължи възникването на двоен електричен слой
(ДЕС) на фазовите граници, който определя всички електрофизични
свойства на колоидните системи. Представите за двойния електричен слой
са в основата на мицелната теория за строежа на колоидните системи
(теория на двойния електричен слой, мицелна теория за строежа на
колоидните системи).

7.5 Повърхностно напрежение

(А) Дефиниция
На фазовата граница газ/течност действието на некомпенсираните
сили се проявява и като стремеж на течността към свиване на своята
повърхност. Това може да се демонстрира чрез експеримента на Максуел.
Рамка с подвижно рамо (с дължина l) се поставя на повърхността на
течност (Фиг.7.11). В резултат на повърхностните сили течната ципа,
формирана в рамката, премества подвижното рамо в нова позиция. За да
се върне това рамо отново в изходното положение, е необходимо върху
него да се приложи определена сила (F), която е насочена тангенциално на
повърхността в посока на свиването. Тази сила, отнесена към единица
дължина, може да служи като механична дефиниция за повърхностното
напрежение () на течността с измерение (N/m):   F 2l .
От друга страна, тъй като некомпенсираните сили се стремят да
намалят повърхността (А), то очевидно за нейното увеличаване е
необходимо да се извърши определена работа (W), която също може да
бъде характеристика на тези свойства на течностите.

Фиг.7.11 Дефиниция на повърхностно напрежение

75
 Термодинамиката въвежда величината пълна повърхностна
енергия (   ), която представлява работата за създаване на единица нова
повърхност:
W
W   . A или   . (7.15)
A
Оказва се, че тези две величини, които се различават по своята
дефиниция, са равни по стойност (=   ).

(В) Измерване на повърхностното напрежение

Най-често използваните експериментални методи за определяне на
σ са сталагмометричният метод (разработен от Траубе) и методът на
издухване на мехурче (предложен от Ребиндер).

Сталагмометричен метод
При този метод със ста-
лагмометър (Фиг.7.12) се отчитат броят
на капките (n) при изтичане на един и
същ обем (V) от две течности. Едната от
течностите е стандартна (обикновено
вода), а другата е тази, чието повърх-
ностно напрежение е необходимо да се
определи. Броят на капките при изтичане
на стандартната течност (n0) се сравнява
с този на изследваната течност (nх). По-
върхностното напрежение на изслед-
ваната течност (σх) се определя по
формулата:
Фиг.7.12 Сталагмометричен
n ρ метод за определяне
σ X  σ 0 0. x , (7.16) наповърхностното напрежение
n xρ0
на течности
където σ0 и ρ0 са съответно повърхностното напрежение и плътността на
стандартната течност, а ρх е плътността на изследваната течност. Стой-
ностите за σ0 и ρ0 за дадена течност при дадена температурасе вземат от
справочници.

Метод на издухване на мехурче

При този метод чрез U-виден воден манометър (Фиг.7.13) се отчита
разликата (Н) в двата стълба в момента на издухване на първото мехурче
през капиляра, потопена в изследваната течност.
И при този метод се правят последователни измервания с една
стандартна течност (най-често вода) и с тази, на която се определя
76
повърхностното напрежение. Определят се средните стойности на
експериментално снетите разлики (Н0) за стандартната течност и
съответно (Нх) за изследваната течност. Чрез тези данни се изчислява
повърхностното напрежение:
H h
 x  0 x x , (7.17)
H 0  h0
където, hx и h0 са височините, на които капилярата е потопена в
съответните течности. Стойността на повърхностното напрежение за
стандартната течност (σ0) се взема от справочници (при съответната
температура).

Фиг.7.13 Метод на издухване на мехурче

7.6 Термодинамика на повърхността

Термодинамичният метод дава възможност за интерпретация и
оценка на повърхностните явления. Равновесието в разглежданите
системи се характеризира с равенство на температурата, налягането и
химичните потенциали на всеки компонент във всяка от контактните фази.
За да се отчете влиянието на фазовата граница, в уравнението на
състоянието на системата се въвежда като параметър повърхността
нафазовата граница (А). В този случай уравнението на състоянието за
една многокомпонентна, многофазна система може да се запише:
f (р, V, T, ni , Aj) = 0, (7.18)
където, ni е броят молове от съответния компонент, а р, V и T са
обичайните параметри на състоянието.
77
 За системи, обменящи енергия с околната среда под форма на
топлина (Q) и работа (W), при ni = const, първият термодинамичен
принцип се записва:
dU = dQ + dW , (7.19)
където, U е пълната вътрешната енергия на системата.
Най-общо работата (W) може да се раздели на обемна (Wоб),
свързана с изменението на обема на системата, и полезна (Wпол):
W = Wоб + Wпол. (7.20)
Полезната работа от своя страна в съответствие със спецификата на
разглежданата система може да бъде химична, електрична, повърхностна
и др. Ако се приеме, че полезната работа е свързана само с промяна на
повърхността, т.е. (Wпол = Wпов), то може да се запише:
dWпов = σdA , (7.21)
От своя страна обемната работа се изчислява по уравнението:
Wоб = - рdV . (7.22)
Тогава първият термодинамичен принцип може да се представи:
dU = dQ - рdV + σ dA . (7.23)
Внесената обратимо в системата топлина (Q) може да се изрази
чрез втория термодинамичен принцип (dQ = TdS). В този случай уравн.
(7.23) приема вида:
dU = TdS - рdV + σdA . (7.24)
Енергията на Хелмхолц (F) представлява онази част от вътрешната
енергия (U), която може да се реализира като работа (напр. за създаване на
единица нова повърхност) при постоянни обем и температура:
F= U – TS  (U = F + TS). (7.25)
Произведението TS в уравн. (7.25) е така наречената свързана
енергия, т.е. тази енергия, която по никакъв начин не може да се превърне
спонтанно в работа, а се отделя под формата на топлина. Ако енергията на
Хелмхолц се представи като функция от термодинамичните параметри
F = F(V, T, A), то нейният пълен диференциал се дава с израза:
 F   F   F 
dF    dV    dT    dA . (7.26)
 V T , A  T V , A  A V ,T
Ако се диференцира дефиниционното уравнение (7.25) се
получава:
dF = dU – TdS – SdT. (7.27)
78
 След заместване в последното уравнение с израза (7.24) и съкраща-
ване се получава друг израз за пълния диференциал на енергията на
Хелмхолц:
dF = – PdV– SdT + σ dA (7.28)
Ако се съпоставят двете уравнения (7.26) и (7.28), се вижда, че:
 F   F   F 
   P ;    S ;   F .
 V T , A  T V , A  A V ,T
където величината σF се означава като свободна повърхностна енергия.
Тя може да се дефинира като намалението на свободната енергия на
системата при обратимо изохоро-изотермично намаляване с единица на
повърхността.
Вътрешната енергия (U) на една система със силно развита
междуфазова граница може да се представи като характеристична
функция, която зависи от параметрите: U = U(S, V, A). Характеристична е
тази функция, която освен от параметрите на състоянието (в случая V и A)
зависи и от друга функция на състоянието (в случая S). Пълният
диференциал на тази функция е:
 U   U   U 
dU    dS    dV    dA . (7.29)
 S V , A  V S , A  A  S ,V
В изложението вече бе получен израз (7.23) за пълния диференциал
на вътрешната енергия. При сравняване на коефициентите пред еднаквите
променливи в уравнения (7.23) и (7.28) ясно се вижда, че:
 U   U   U 
  T ;    P ;    U ,
 S V , A  V S , A  A  S ,V
където, величината σU може да бъде означена като пълна повърхностна
енергия (числено равна на повърхностното напрежение), тъй като е
дефинирана чрез вътрешната енергия на системата.
Една форма на уравнението на Гибс-Хелмхолц за системи със силно
развита гранична повърхност може да се получи от класическата форма на
това уравнение:
 F 
F U T   . (7.30)
 T V
След диференциране на уравн.(7.30) спрямо повърхността (A) се
получава изразът:
 F   U     F  
    T     . (7.31)
 A V ,T  A V ,T  A  T V V ,T
79
 Ако се вземе предвид, че стойността на втората производна не
зависи от реда на диференциране (трансформация на Ойлер):
   F      F  
    =     ,
 A  T V V ,T  T  A V V ,T
от уравн. (7.30) се получава изразът:
 F   U     F  
    T     . (7.32)
 A V ,T  A V ,T  T  A V V ,T
Две от частните производни в горното уравнение бяха вече
определени:
 F   U 
  F ;    U .
 A V ,T  A  S ,V
След заместване с тези изрази в (7.32) се стига до уравнението:
  
 F  U  T  F  . (7.33)
 T V , A
Това уравнение представлява частна форма на уравнението на
Гибс-Хелмхолц и има приложение за системи със силно развита
междуфазова граница. Заслужава да се отбележи, че σF<σU, което показва,
че само една част от пълната повърхностна енергия (σU) може да се
превърне в полезна работа за създаване на единица повърхност и това е
свободната повърхностна енергия (σF):
 F   W 
 F      пов  . (7.34)
 A V ,T  A V ,T
Останалата част от пълната повърхностна енергия може да се
нарече свързана повърхностна енергия (σS), която се определя с израза:
  F 
 S  T   . (7.35)
 T V , A
Тази енергия е свързана с ентропията на системата и се разсейва
под формата на топлина в системата. Очевидно съществува връзката:
σ U = σ F+ σ S . (7.36)
Аналогични разсъждения могат да бъдат направени при процеси,
протичащи при постоянно налягане (Р) и температура (Т).
Направените термодинамични разглеждания напълно описват
свойствата на колоидните системи и дават възможност за количествена
оценка на процесите, протичащи в тях.

80
 7.7 Температурна зависимост на повърхностното напрежение
Експериментално е установено, че  винаги намалява с
повишаването на температурата, тъй като силите на привличане между
  
молекулите отслабват и производната    0 . При температури, близки
 T 
до критичната, за съответните течности  0. Експериментално е уста-
  
новено също, че при температури, различни от критичната   = const.
 T 
При по-високите температури интензивността на движението на
молекулите в течността нараства, което намалява силите на привличане
между тях. За σ(Т)-зависимостта е предложено емпирично уравнение от
Йотвьош-Рамзей:
σ = k (TK – T ) , (7.37)
където k е специфична константа, TK е критичната температура на
разглежданата течност, а T е температурата на системата.
За всеки индивидуален газ съществуват определени критични
стойности на налягането (Ркр), обема (Vкр) и температурата (Ткр), при които
преходът газтечност протича моментално. Оказва се, че произведението
на константата k и моларния обем на течността (Vm) на степен 2/3 има
една и съща стойност за всички течности (k. Vм2/3 = 2.12х10-3N/(m.K)).
Съгласно уравн. (7.37) с нарастване на температурата T повърх-
ностното напрежение намалява. Ако това уравнение се диференцира
спрямо температурата, за стойността на константата се получава
 d 
k    , което се потвърждава от експеримента.
 dT 

7.8 Концентрационна зависимост на повърхностното напрежение

Повърхностното напрежение е важна характеристика за
течностите. При разтваряне на вещества (органични или неорганични) в
дадена течност най-общо нейното повърхностно напрежение (при дадена
температура) се променя (Фиг.7.14). Ако при разтварянето
повърхностното напрежение на разтворителя нараства (крива 1), то
разтвореното вещество се определя като повърхностнонеактивно (напр.
неорганични соли във вода).
Ако разтварянето на дадено вещество (напр. мастни киселини,
сапуни, алкохоли и др.) води до съществено понижаване на повърх-
ностното напрежение (крива 2) на разтворителя, то се определя, като
повърхностноактивно (ПАВ).

81
 Фиг.7.14 Изотерма на повърхностното напрежение на разтвор с концентрация
(С), 0 е повърхностното напрежение на чистата течност (при С = 0).

Шишковски емпирично е извел едно уравнение, което дава зави-

симостта на  от концентрацията (С) на ПАВ (при постоянна тем-
пература):
   0    a ln 1  bC  ;  = 0 - aln(1 + bC), (7.38)

където 0 е повърхностното напрежение в отсъствие на ПАВ (на чистата

течност),  е повърхностното напрежение на разтвора (при определена
концентрация на ПАВ). Константите а и b са характерни за конкретната
система (разтворител/разтворено вещество).
Уравнението на Шишковски може да бъде получено при съвмест-
ното решаване на изотермите на Гибс и Лангмюир.
Членовете на един хомоложен ред имат приблизително еднакви
стойности за константата а. За разтворите на един и същ хомоложен ред
Траубе експериментално е установил, че отношението на концентрациите
на разтвори на два поредни хомолога, които дават едно и също понижение
на повърхностното напрежение, е постоянно число (3,4).
Повърхностноактивните вещества се адсорбират на фазовата
граница разтвор/въздух и силно намаляват свободната повърхностна
енергия на системата. Обикновено молекулите на тези вещества прите-
жават две пространствени конфигурации – полярна и неполярна, хидро-
филна и хидрофобна.
Повечето ПАВ са органични съединения, съдържащи неполярни
въглеводородни вериги и полярни групи ( -OH, -NH2, -COOH, -SH, -NO2).
Поради различното поведение на двете части на молекулата на фазовата
граница се образува слой от подредени молекули на ПАВ с концентрация,
значително по-голяма от тази в обема на течната фаза. За количествена
оценка на това явление се използва т.нар. повърхностна активност -
   .
g  
 C T

82
 Фиг. 7.15 Правило на Траубе: 1- оцетна, 2- пропионова киселина

7.9 Връзка между адсорбция и повърхностно напрежение

Както адсорбцията, така и повърхностното напрежение са
повърхностни явления и следователно може да се очаква, че съществува
връзка между тях. Така адсорбционната изотерма на Гибс, изведена по
термодинамичен път, свързва във функционална зависимост величините
, C,g и T:
C    , (7.39)
   
RT  C  T
където С е равновесната концентрация във вътрешността на разтвора, Rе
универсалната газова константа, а Т е абсолютната температура.
Анализът на изотермата на Гибс показва, чеако:
1.При повърхностноактивни вещества, когато (     0 ), ад-
 C T
сорбцията () е положителна;
2. За повърхностноактивни вещества, когато (     0 ), ад-
 C  T
сорбцията () е отрицателна.

От уравнението на Шишковски (уравн. (7.38)) и адсорбционната

изотерма на Гибс (уравн. (7.39)) може да се достигне до адсорбционната
изотерма на Лангмюир.
От уравнението на Шишковски се определя производната:
   ab
   ,
 C  T (1 bC )
и след заместване в изотермата на Гибс се получава, че
C ab
α= .
RT (1  bC )
83
 След почленно делене с константата (b) се получава изразът:
a C
α= .
RT ( 1  C )
b
a 1
Ако се въведат означенията: = иB = се получава адсорб-
RT b
ционната изотерма на Лангмюир:
C
   . (7.6)
ВC

7.10 Омокряне, адхезия и кохезия

(А) Омокряне– повърхностно явление, проявяващо се на фазова
граница твърдо тяло/течност или течност(І)/течност(ІІ), като всяка една от
фазите е в контакт и с въздух(газ, пари). Вследствие на разликата в силите
на взаимодействие между молекулите на контактните вещества (напр.
течност/твърдо) могат да се наблюдават два гранични случая:
(1) пълно омокряне (разтичане) на течността върху повърхността
на твърдото тяло, например капка вода върху обезмаслена стъклена
повърхност;
(2) пълно неомокряне, когато капката течност запазва форма
близка до сферичната, например капка живак върху тефлонова повърх-
ност. Междинните случаи се приемат като частично омокряне в различна
степен.
Според термодинамиката омокрянето е спонтанен процес в посока
намаляване на свободната повърхностна енергия, чийто израз се явява
повърхностното напрежение - σ. Тогава за системата тв/теч, преди
накапване на течността, може да се означи със σтв/г и σтеч/г повърхностното
напрежение на фазовите граници - твърда фаза/въздух и съответно за
границата течност/въздух. Тогава след накапването за новообразувалата се
контактна граница течност/твърдо - повърхностното напрежение ще се
отбележи с σтв/теч. Съотношението на тези три величини ще определя
формата на капката. Например:
а) ако σтв/г>σтв/теч, то енергетично по изгодно ще бъде капката да се
разтече, т.е. да покрие част от твърдата повърхност. При разтичането
обаче ще се увеличи повърхността на течната фаза, а оттам и значението
на σтеч/г за свободната енергия на системата. Следователно, ако намале-
нието на повърхностното напрежение на твърдата фаза (σтв/г - σтв/теч) при
омокрянето е по-голямо от σтеч/г, капката ще се разтече максимално
(Фиг.7.15, а).
б) ако σтв/г<σтв/теч , капката няма да се разтече (не омокря), тъй като
това ще доведе до увеличаване на свободната повърхностна енергия на
системата. Капката ще запази форма близка до сферичната (Фиг.7.15, b
84
или с).Като количествена мярка за явлението омокряне се използва т.нар.
ъгъл на омокряне (θ).Той се дефинира като ъгъла между повърхността
на твърдата фаза и допирателната в контактната точка на трите фази.

Фиг.7.15 Степени на омокряне: а) омокряне, b) и с) неомокряне

Отчитането на ъгъла се извършва от страната на течната фаза

(Фиг.7.15). При условията на равновесие омокрянето се изчислява по
уравнението на Юнг:
σтв/г = σтв/теч + σтеч/г . cosθ. (7.40)
Повърхностите, които се омокрят добре, се наричат лиофилни
(θ < 900), а неомокрящите се – лиофобни (θ > 900). В случаите, когато
течната фаза е вода, те се означават съответно като хидрофилни и
хидрофобни.
Явлението омокряне има голямо значение за редица процеси в
практиката, например: в текстилната промишленост при избелване,
багрене или пране на влакна и тъкани; в геоложките проучвания и добива
на нефт и други природни суровини, с цел намаляване съпротивлението на
материалите, а от там и на енергоразходите, при сондажите се използват
омокрящи (сондажни) разтвори; аналогично е и приложението при
металообработването; флотацията - обогатяването на руди, се извършва
благодарение на различната омокряемост на материалите; в селското
стопанство – растителна защита и др.
(В) Адхезия- тя представлява взаимодействие (прилепване, слеп-
ване) на две кондензирани фази при контакт. Подобно на адсорбцията и
омокрянето, адхезията е спонтанен процес в посока намаляване на
свободната повърхностна енергия на системата или по-точно на
повърхностното напрежение. Под действие на междумолекулярни сили на
привличане при контакт на различни фази – тв/тв, тв/теч или дори на две
несмесващи се течни, те прилепват в различна степен. За да бъдат
разделени, трябва да се извърши определена работа, която отнесена за
единица площ (Wа), може да се определи по уравнението на Дюпре:
Wа = σтеч/г ( 1+ cosθ ), (7.41)
Величините σтеч/г и θ могат да се определят по експериментален
път и така да се изчисли работата на адхезия за различни видове системи.

85
 В практиката адхезията има най-често определяща роля при така
наречените завършващи обработки на изделията, например отлагане на
тънки филми (слоеве), боядисване, печатане, лепене и др.
(С) Кохезия (сцепление, слепване) – представлява взаимното
привличане между молекулите вътре в обема на една фаза (Wк). Подобно
на повърхностното напрежение, тя е свързана с топлината на изпарение,
летливостта на парите, енергията на кристалната решетка, съпротив-
лението на разрушаване (скъсване) на материалите и др. Между двете
величини съществува зависимост от вида:
Wк = 2σ . (7.42)
Кохезията определя до голяма степен качеството и свойствата на
материалите и готовите изделия.

8. ДВОЕН ЕЛЕКТРИЧЕН СЛОЙ

Голямото разнообразие в свойствата и поведението на колоидните

системи в значителна степен се определя от състава и строежа на
границата между дисперсната фаза и дисперсната среда. Известно е, че
при контакт на две несмесващи се фази ( и ) на граничната повърхност
възниква т. нар. двоен електричен слой (ДЕС). В резултат на това
частиците на дисперсната фаза са електрически натоварени (положително
или отрицателно). Наличието на едноименен електричен товар на
фазовата граница обяснява както относителната устойчивост на
колоидните системи, така и техните електрокинетични свойства.
Възникването на ДЕС се обсъжда подробно в електрохимията, с което се
обяснява възникването на електродните потенциали на фазовата граница
електрод/електролит. Електрохимията подробно изучава природата на
възникване на потенциален скок на фазовата граница метал/разтвор. В
равновесие химичните потенциали на всеки компонент в обема на двете
контактни фази (= ) се изравняват. При контакт на фазите се
извършва преход на частици от фазата с по-висок във фазата с по-нисък
химичен потенциал. Ако в прехода участват частици с електричен товар
(електрони, йони), то двете фази се зареждат с равен по големина, но
противоположен по знак товар, т.е. на фазовата граница възниква
потенциална разлика. В резултат на електростатичните и адсорбционни
взаимодействия противоположните товари остават на повърхността на
фазите и образуват двойния електричен слой.
В колоидната химия от особен интерес са системите, образувани от
типа твърда фаза/течна дисперсна среда. Потенциалният скок на
фазовата граница в тези случаи се образува в резултат на избирателна
адсорбция (на един от йоните на разтвора) върху повърхността на
твърдата фаза. Много често тези йони са общи (присъстват и в двете
86
фази). Адсорбираните йони се наричат потенциалоопределящи.
Еквивалентно количество от разноименно натоварени йони остават в
течната фаза в близост до граничната повърхност. Тези йони се означават
като противойони.
Представите за строежа на двойния електричен слой обикновено се
основава на следните хипотези: ДЕС е плосък; състои се от йони с еднакъв
знак, относително здраво свързани с дисперсната фаза (потенциало-
определящи йони) и еквивалентно количество протовойони (с противо-
положен знак) в дисперсната среда; електричният товар върху частиците
на дисперсната фаза е повърхностен и е равномерно разпределен; между
противойоните в двойния слой и тези в обема на дисперсната среда
съществува динамично равновесие; дисперсната среда влияе върху
свойствата на ДЕС единствено чрез диелектричната си проницаемост.
Ще бъдат разгледани три модела за строежа на ДЕС.

8.1 Модел на Хелмхолц и Перен

Първоначалната представа за ДЕС е била развита от Хелмхолц и
Перен. Според тази представа ДЕС може да се разглежда като плосък
кондензатор (Фиг.8.1), единият електрод на който е твърдата фаза заедно с
адсорбираните върху нея потенциалоопределящи йони. Другият електрод,
който носи противоположния товар (чрез противойоните), се намира на
малко разстояние () от фазовата граница.

Фиг.8.1 Строеж на двоен електричен слой по Хелмхолц и Перен

(+) – потенциалоопределящи йони
(-) – противойони
 – дебелина на ДЕС (Хелмхолцов слой)
 – потенциал
87
 Кривата (х) показва как се разпределя потенциалът () в
зависимост от разстоянието (х) от фазовата граница по посока на
дисперсната среда. Характерно за този модел е линейното разпределение
на възникналия потенциал.
При: х = 0,  = 0 ;
х =  = 0.
Този модел не е в състояние на обясни защо частиците на
дисперсната фаза имат електричен товар, както и наблюдаваните при
колоидните системи електрокинетични явления.

8.2 Теория на Гюи и Чепман

В тази теория се отчита влиянието на хаотичното топлинно

движение на молекулите при образуването на ДЕС. Приема се, че
потенциалопределящите йони са плътно адсорбирани върху повърхността
на частиците на дисперсната фаза. Противойоните обаче не са
съсредоточени само на фазовата граница, а в известна степен са дифузно
разсеяни в течната фаза на известно разстояние от граничната повърхност.
Така се формира равновесен дифузионен слой в дълбочина на течната
фаза (Фиг.8.2).

Фиг. 8.2 Модел на двоен слой по Гюи и Чепман

(+) – потенциалоопределящи йони
(-) – противойони
 – потенциал
ζ – дзета потенциал, стойност на потенциала на линията АВ
(А-В) – линия (повърхност) на хлъзгане (прехлъзване).

88
 Кривата (х) представя промяната на потенциала с разстоянието
(експоненциално сходяща зависимост) от фазовата граница по посока на
дисперсната среда.
∆ - дебелина на ДЕС, при която (х)-зависимостта пресича
кривата на хлъзгане (А-В).
При: х = 0, = 0 ;
х=∆  = ; (-потенциал)
х →   → 0.

Тази теория сравнително добре описва поведението на разредените

колоидни системи. Тя въвежда и две нови понятия – „линия на хлъзгане” и
„дзета–потенциал“, които са от особена важност за експерименталната и
технологичната практика. По тази линия, при движение на двете фази
една спрямо друга, става разкъсване на ДЕС. Моделът обаче не е в
състояние да обясни наблюдаваното презареждане (промяната на знака
на -потенциала) при добавката на съответен електролит. В тази теория не
се отчита влиянието на радиусите на йоните върху строежа и свойствата
на ДЕС.

8.3 Теория на Щерн

В тази теория в извесен смисъл се обединяват представите на
описаните по-горе два модела. В нея се отчита фактът, че йоните имат
собствен обем (не са масови точки), а също така и наличието не само на
електростатични, но и на сили на адсорбция на фазовата граница
(Фиг.8.3). Приема се също така, че първият слой (или първите няколко
слоя) от противойони се привличат на границата на двете фази както чрез
електростатични, така и чрез сили на адсорбция. В резултат на това те се
задържат на много малко разстояние (), като се образува плосък
кондензатор и се наблюдава рязко (линейно) намаляване на потенциала
(). Този слой често се нарича слой на Щерн (адсорбционен слой).
Останалите противойони (които компенсират потенциалоопределящите)
образуват т.нар. дифузионен слой (в съответствие с представите на Гюи и
Чепман). Теорията на Щерн обяснява презареждането (промяната на
знака) на частиците на дисперсна фаза при внасяне в системата на
подходящи електролити.

89
 Фиг. 8.3 Модел на двоен слой по Щерн
(+) – потенциалоопределящи йони
(-) – противойони
 – потенциал
ζ – дзета-потенциал, стойност на потенциала на линията АВ
(А-В) – крива (повърхност) на хлъзгане

Кривата (х) представя как се променя потенциалът с разстоянието

от фазовата граница по посока на дисперсната среда.
∆ - дебелина на ДЕС, при която (х)-зависимостта пресича
кривата на хлъзгане (А-В).
При: х = 0,  = 0 ;
х =  =  ;
х=∆ =; (-потенциал)
х →   → 0.
Дзета-потенциалът () е една от най-важните характеристики на
колоидните системи. Неговата стойност определя както тяхната стабил-
ност, така и електрокинетичните им отнасяния. Експериментално е
установено, че колкото по-голяма е стойността на дзета-потенциала,
толкова е по-стабилна е колоидната система. При добавка на електролит
(Фиг. 8.4) се наблюдава „свиване на ДЕС”,  намалява и става равен на
нула при определена (критична) стойност на концентрацията (Скр).
При  =0 системата е достигала т.нар. изоелектрично състояние
(ИЕС), при което ДЕС се е свил до линията на хлъзгане. В това състояние
ДЕС придобива конфигурацията по представите на Хелмхолц-Перен.
Свиването на ДЕС става за сметка на намаляването на дебелината на
дифузния слой. В изоелектрично състояние колоидните системи са
нестабилни. Привеждането на една колоидна система в такова състояние

90
се извършва, когато се цели нейното БЪРЗО разрушаване, за да бъдат
разделени дисперсната фаза и дисперсната среда.

Фиг. 8.4 Зависимост на дзета-потенциала от концентрацията

Ако в разтвора се внесат многовалентни йони (Al3+, Fe3+, Th4+,

PO43-), със знак еднакъв с този на противойоните, то ДЕС може да се
“презареди” (Фиг 8.5, крива 2). В този случай -потенциалът в резултат на
адсорбцията на свръхеквивалентно количество йони в ДЕС преминава
през  = 0 и променя знака си.

-φ

1
-ζ

+ζ
x
2

δ B

Фиг. 8.5 Изменение на потенциала () в ДЕС с разстоянието (х):

крива 1- преди добавката на електролит;
крива 2 – след добавката на електролит, съдържащ
многовалентни йони със знак еднакъв с този на противойоните.

Двоен електричен слой се образува и в капилярите на порьозни или

насипни материали, които също са обект на колоидната химия (мем-
брани, полупропускливи прегради и др). Разпределението на плътността
91
на товара в капилярата се определя както от природата на твърдата фаза,
така и от състава и концентрацията на течната фаза. Ето защо стойността
на  - потенциала не зависи от геометричните размери на капилярата,
което е и експериментално установено. По този начин - потенциалът е
еднозначна характеристика на свойствата на фазовата граница.

9. МИЦЕЛНА ТЕОРИЯ
Мицелната теория обяснява механизма на образуване на лиофоб-
ните колоидни системи. Тя се основава на представите за възникване на
двоен електричен слой на границата дисперсна фаза/дисперсна среда.
Според нея всяка колоидна система се състои от мицели (отделните
колоидни частици, които съставят дисперсната фаза) и интермицелна
течност (дисперсната среда, която вклюва както разтворителя, така и
разтворените в него вещества - електролити и неелектролити).
Колоидният мицел има сравнително по-сложна структура, в която
могат да бъдат разграничени:
Ядро, което се състои от атоми или молекули (в зависимост от
природата на дисперсната фаза). То най-често има кристална структура,
която лесно се доказва рентгенографски.
Йонна сфера, формираща се в дисперсната среда, непосредствено
около ядрото, която се състои от два слоя: адсорбционен и дифузионен.
Адсорбционният слой е изграден от потенциалоопределящите йони
(катиони или аниони), които определят знака на товара на частиците на
дисперсната фаза. Често те са йони, общи за двете фази. Дифузионният
слой е съставен от противойони, като не се наблюдава рязко очертана
външна граница. Част от противойоните се намират от вътрешната страна
на линията на хлъзгане, а другите - от външната й страна.
Гранулатасе състои от ядрото, потенциалоопределящите йони и
тази част от противойоните, които се намират от вътрешната страна на
линията (повърхността) на хлъзгане. Гранулата е натоварена електрически
(с положителен или отрицателен товар, определен от знака на потенциало-
определящите йони).
Мицелът е електронеутрален, защото съдържа еквивалентно
количество потенциалоопределящи йони и противойони. Противойони
могат да бъдат както йоните, които участват в реакциите на образуване на
колоидната система, така и тези, които се дължат на присъстващите в
системата примеси от електролити.
Мицелната теория може да бъде илюстрирана с един конкретен
пример (образуване на хидрозол от AgI):
AgNO3 + KI = AgI + KNO3
(воден разтвор) (воден разтвор) (хидрозол) (воден разтвор)

92
 На практика, тъй като изходните вещества са силни електролити в
системата се внасятсъответните йони:
 Ag 
    
 NO3  K   I  AgI  K   NO3 .
Тази реакция може да бъде проведена в три различни варианта в
зависимост от началните концентрации на изходните вещества:
І. CAgNO3>CKI (т.е. изходната концентрация на AgNO3 е по-
голяма от тази на KI).
В този случай в системата ще присъстват само йоните K+, Ag+ и
-
NO3 , защото цялото количество йодни анийони (I-) е свързано в AgI.
Изграждането на мицелата схематично може да се представи в
четири етапа:
1. Образуване на ядро от кристална фаза (AgI).
2. Ядрото (AgI) се обгражда от потенциалоопределящите йони
(в случая Ag+).
3. Формира се гранула, която включва ядрото (AgI), адсорбира-
ните потенциалоопределящи йони (Ag+) и част от противойоните (NO3-),
които се намират от вътрешната страна на линията на хлъзгане. Гранулата
има електричен заряд, защото количеството на противойоните в нейната
структура е по-малко от това на потенциалоопределящите йони (в
разглеждания случай гранулата има положителен заряд).
4. Образува се електронеутрален мицел, който включва ядрото,
адсорбираните върху него потенциалоопределящи йони, както и всички
противойони (от вътрешната и външната страна на линията на хлъзгане).

В колоидната химия е прието мицелите да се представят с

формули. За разглеждания случай мицелната формула изглежда така:
{m[AgI].nAg+.(n-х)NO3-}+x.xNO3-

мицел
93
 ІІ. CAgNO3 ‹ CKI (т.е. изходната концентрация на AgNO3 е по-
малка от тази на KI).
В случая в системата ще присъстват йоните I-, NO3- и К+, защото
цялото количество сребърни йони (Ag+) са свързани до AgI в ядрото.
Изграждането на мицела протича така:
1. Образуване на ядро от кристална фаза (AgI).
2. Върху ядрото (AgI) се адсорбират потенциалоопределящите
йони (в случая I-).
3. Образуваната гранула включва ядрото (AgI), адсорбираните
потенциалоопределящи йони (I-) и част от противойоните (К+), които се
намират от вътрешната страна на линията на хлъзгане. В този случай
гранулата ще има отрицателен електричен заряд, защото количеството на
противойоните (катионите) е по-малко от количеството на адсорбираните
потенциалоопределящи йони (анионите).

4. Образуваният електронеутрален мицел съдържа в себе си

ядрото, адсорбираните върху него потенциалоопределящи йони и всички
противойони (от вътрешната и външната страна на линията на хлъзгане).
В този случай мицелната формула е:

{m[AgI].n I-.(n-х) К+ }- x.x К+

мицел

94
 ІІІ. CAgNO3 = CKI (т.е. веществата са взети в еквивалентни
количества).

В този случай системата се намира в изоелектрично състояние

(ИЕС), защото гранулата няма електричен заряд (= 0). Мицелът се е свил
до гранула. В това състояние колоидните системи са неустойчиви и лесно
се разрушават. Тази ситуация се описва с две еднакво вероятни мицелни
формули:
{m[AgI].nAg+.nNO3-}0 или {m[AgI].nI-.nК+}0 .

10. ЕЛЕКТРОКИНЕТИЧНИ ЯВЛЕНИЯ

Тъй като частиците на дисперсната фаза са натоварени с

едноименен повърхностен електричен товар (положителен или
отрицателен), в колоидните системи се наблюдават някои характерни
явления, свързани с движението на електрически натоварени частици.
Тези явления се наричат електрокинетични и могат да се разделят на две
групи:
Електрокинетични явления от І род
При тях под действието на приложено външно електрично поле се
наблюдава придвижване на една фаза спрямо друга. Това са електро-
форезата и електроосмозата.
Електрокинетични явления от ІІ род
В този случай се наблюдава обратната картина – при движението
на електрически натоварени частици (дисперсна фаза) се констатира
възникването на електродвижещо напрежение (ЕДН) в системата. Такива
явления са потенциал на протичане и седиментационен потенциал.

10.1 Електрофореза
При нея се наблюдава придвижване на частиците на дисперсната
фаза към един от електродите (анод или катод). Това явление за първи път
е наблюдавано от Рейс (1808 г.). Той провел следния експеримент: в съд с

95
влажна глина поставил два стъклени цилиндъра с вода и потопил два
електрода, които поляризирал от външен източник на напрежение. След
известно време се наблюдавали две явления: повишаване нивото на
течността откъм анода (отрицателно поляризирания електрод) и
помътняване на течността в другия цилиндър с катода (положителния
електрод). Първото явление е било изследвано и обяснено по-късно от
Квинке, Видеман и други учени. Помътняването на катодното прос-
транство Рейс е обяснил с придвижване на отрицателно заредените
глинени частици под действие на електричното поле.
Електрофорезата първоначално е била регистрирана като придвиж-
ване на катиони, поради което в литературата често се нарича катафореза.
При електрофорезата частиците на дисперсната фаза, в зависимост от
знака на електричния товар на тяхната гранула, под действие на
приложеното външно електрично поле се отправят към съответния
електрод.
Основен фактор при електрофорезата е електрокинетичният (дзета)
потенциал (). Той определя интензивността на електрокинетичното
явление и е пряко свързан с количеството на подвижните заряди в
дифузния слой на ДЕС.

Фиг. 10.1 Схема на класическия опит, проведен от Рейс

10.2 Електроосмоза
При електроосмозата се наблюдава преместване на течност
(дисперсна среда) през капиляри или порести прегради под действие на
приложено електрично поле. Определящ посоката на движение на
течността е знакът на противойоните на ДЕС, образуван в капилярите на
полупропускливата преграда (ППП). Експериментално е доказано, че
явлението не може да бъде наблюдавано без такава полупропусклива
преграда (Фиг. 10.2).

96
 Фиг. 10.2 Схема на явлението електроосмоза

Обяснението за това явление е, че противойоните от външния слой

на ДЕС са по-слабо енергетично свързани от йоните в адсорбционния
(вътрешен) слой и при поляризация на системата от външен източник на
постоянен ток противойоните в зависимост от знака на товара си се
придвижват към съответния електрод.
При това движение в резултат на междумолекулярното триене те
увличат и молекулите на дисперсната среда (напр. вода). След известно
време в системата може да се отчете разлика в нивата на течността от
двете страни на ППП. Процесът достига равновесие, когато електро-
осмотичното налягане в стълба се изравни с насоченото в обратна посока
хидростатично налягане.
10.3 Потенциал на протичане
Това явление е обратно на електроосмозата и може да се наблюдава
при протичане на течност под налягане през ППП (мембрана) (Фиг. 10.3).
При преминаване на течността през капилярите тя увлича част от
противойоните на дифузния слой и след време в системата се генерира
(индуцира) потенциална разлика на двата електрода, разположени от
двете страни на ППП. Възникналата потенциална разлика лесно може да
бъде измерена с миливолтметър (рН метър).
Експериментално е намерено, че стойността на възникналата по-
тенциална разлика в системата се определя главно от разликата в двете на-
лягания (р1 – р2) и не зависи от повърхността и дебелината на ППП.
Известно влияние оказват стойността на  - потенциала и вискозитета на
течната фаза.

Фиг. 10.3 Илюстрация на явлението потенциал на протичане

97
 10.4 Потенциал на утаяване
При утаяване на частиците на дисперсната фаза (под действието на
гравитационни или центробежни сили) в посока на тяхното движение
възниква потенциална разлика. Причината е, че ДЕС върху повърхността
на частиците се разкъсва по линията на хлъзгане вследствие на
междумолекулното триене и част от противойоните от дифузионния слой
изостават от частиците на дисперсната фаза. Така се формира поток от
заредени колоидни частици, т.е. гранулите с небалансиран ДЕС и поток от
противойони в течността. Възникналата в резултат на това потенциална
разлика в посока на тяхното движение може да се регистрира и измери с
подходящ прибор (миливолтметър или рН метър). Това явление е
обратно на електрофорезата.
Електрокинетичните явления имат важно значение за агрегативната
устойчивост на колоидно-дисперсните системи и тяхната вътрешна
структура. Електрофорезата и електроосмозата например се използват
често за нанасяне на бои, латекси и други защитни покрития в
автомобилостроенето и производството на машинни детайли. Други
области на приложение са сушенето
на природни горивни материали като
тор, въглища, дърва, при очистване
на материали за нуждите на кера-
мичната и стъкларската промиш-
леност (каолин, кварцов пясък и др.).
Може да се приеме, че стой-
ността на - потенцала е характе-
ристична величина за стабилността
на колоидно-дисперсните системи. В
практиката най-често използваният
начин за промяна на тази стойност е
добавката на подходящ електролит.
Трябва да се има предвид Фиг. 10.4 Илюстрация на
обаче, че съгласно теорията на явлението потенциал на утаяване
силните електролити и теорията на
ДЕС при прекомерно увеличаване на йонната сила на разтвора се
намалява радиусът на йонната атмосфера за сметка на свиване на
дифузионния слой.

11. УСТОЙЧИВОСТ НА КОЛОИДНИТЕ СИСТЕМИ

Въпросът за устойчивостта на колоидните системи е от важно

значение за технологичната практика, медицината, търговията, еколо-
гията, селското стопанство, бита и др. Под устойчивост на колоидните
дисперсии се разбира способността им да запазват първоначалната
98
дисперсност (респ. дисперзитет) във времето, т.е. устойчиво разпре-
деление на дисперсната фаза в дисперсната среда. Най-общо устой-
чивостта е свързана с процесите на утаяване (седиментационна устой-
чивост) и нарастване на размера на частиците на дисперсната фаза
(агрегативна устойчивост).

11. 1 Седиментационната устойчивост

Оценка на седиментационната устойчивост на дисперсните
системи може да се направи чрез анализ на разпределения закон на
частиците на дисперсната фаза в гравитационно поле. Това разпределение,
както беше вече изложено (уравн.(5.13)), се описва:
 mg 
Ch = C0exp   h  ,
 k BT 
където Ch е концентрацията на частиците на височина h, С0 е тяхната
концентрация на дъното на съда (при h = 0), m е тяхната маса, g е земното
ускорение, kB е константата на Болцман, а Т е абсолютната температура.
Това уравнение може да бъде изведено от най-общи статистически
съображения (закон за разпределение на енергията – форма на Айнщайн).
Необходимо е да се отбележи, че такова разпределение съществува за
всички частици на дисперсната фаза с различна маса.
От разпределителния закон е ясно, че колкото масата на частиците
е по-малка и колкото температурата е по-висока, толкова системата е по-
устойчива на седиментация.

11.2 Агрегативна устойчивост

Този тип устойчивост на колоидните системи се определя от
тяхната способност да запазват дисперсността си, т.е. да не се увеличава
размерът (масата) на частиците при слепване (или сливане). Слепването
и/или сливането на частиците на дисперсната фаза в по-големи агрегати
води до коагулация.
В резултат на намаляването на устойчивостта колоидните системи
могат да претърпят различни промени (помътняване, образуване на
утайки, разслояване, разрушаване и др.). Някои външни фактори понякога
имат по-комплицирано влияние върху стабилността на колоидно-
дисперсните системи. Така например повишаването на температурата, от
една страна повишава седиментационната устойчивост, а от друга -
намалява агрегативната устойчивост.
В съответствие със съвременните представи за строежа на колоид-
ните системи тяхната устойчивост освен от размерите на частиците се
определя и от природата и строежа на фазовата граница. При лиофобните
колоидни системи (золи на метали, метални оксиди и други неорганични
съединения) от решаващо значение за тяхната стабилност са свойствата на
99
двойния електричен слой (ДЕС), възникващ на границата дисперсна
фаза/дисперсна среда. По тези причини този вид дисперсни системи са
много чувствителни към добавката на електролити. Установено е, че
присъствието на някои електролити, дори в малки количества, силно
повлияват тяхната седиментационната и агрегативната устойчивост. Тези
електролити променят структурата и състава на ДЕС, съответно и
стойността на ζ-потенциала. Процесът на коагулация може да бъде
забавен или ускорен чрез добавката на един и същ електролит, но с
различни концентрации. В случаите, когато даден йон забавя коагу-
лацията, той се нарича йон-стабилизатор, а когато я ускорява – йон-
коагулатор. Намерено е също така, че йоните с по-висока валентност
влияят по-ефективно върху процесите на коагулация. За да настъпи коагу-
лация в дадена система, невинаги е необходимо стойността на ζ- потен-
циала да стане равен на нула (т.е. да е достигната изоелектричната точка).
Често разрушаването на колоидните системи започва при потенциал,
различен от ζ= 0, който е наречен критичен потенциал (ζкр).

11.3 Праг на коагулация

Прагът на коагулация (ПК) е важна технологична характеристика
на колоидните системи. Той се дефинира като най-малкото количество
електролит (mol/dm3), необходимо за коагулацията на 1 dm3 колоиден
разтвор. Прагът на коагулация () е пропорционален на произведението от
концентрацията (С) и обема (V) на електролита, предизвикващ
коагулация, отнесено към общия (W) обем на колоидната система:
C .V
  kmol / m3  , (mol/dm3). (11.1)
W
Съгласно емпиричното правило на Шулц и Харди при коагулация
стойността на прага на коагулация (ПК) намалява с нарастването на
валентността (Z) на йоните, които предизвикват коагулация. Така
например коагулиращата способност на двувалентните йони е около 50
пъти, а на тривалентните йони - около три порядъка по-голяма от тази на
едновалентните йони.
11.4 Кинетика на коагулация
Коагулацията може да се осъществи по два механизма:

чрез сливане чрез слепване

100
 (А) Кинетика на бърза коагулация
Теоретично кинетиката на бързата коагулация е била разработена
от Смолуховски на основа на следните представи:

1.Колоидната система е монодисперсна със сферични частици;

2.Всички удари между частиците са ефективни (в системата
преобладават силите на привличане);
3. Разглеждат се само двойни удари (между две частици). Тройните
удари между по-голям брой частици на дисперсната фаза се считат за
малко вероятни.
При тези представи намаляването на общия брой (n) частици в
единица обем, т.е. на концентрацията (С) с времето (t), може да се опише с
кинетично уравнение от втори порядък (във формата му при еднакви
начални концентрации):
dC
  kC 2 . (11.2)
dt
След разделяне на променливите и интегриране в граници се
получава кинетичният закон (фиг.11.1):
1 1 1  C0 n0
k    →C  ; n , (11.3)
t  C C0  1  kC0t 1  kn0t
където, C0 е началната концентрация
(n0 - брой частици в единица обем)
преди започване на коагулацията, С
е концентрацията на частиците на
дисперсната фаза (n-брой частици в
единица обем) в даден момент (t) на
коагулацията, а k е скоростната
константа на процеса.
Въз основа на статистически
изчисления Смолуховски е показа, че
скоростната константа (k) зависи от
коефициента на дифузия (D) и
радиуса () на действие на силите на Фиг.11.1 Кинетична крива
привличане между частиците на на коагулация
дисперсната фаза:
101
 k  8. D  . (11.4)
Ако в горното уравнениедифузионният коефициент (D) се замести
с израза, изведен от Айнщайн:
RT
D ,
6 rN A
където η е вискозитетът на дисперсната среда, r е радиусът на сферичната
частица на дисперсната среда, Т е абсолютната температура, а R и NA са
съответно универсалната газова константа и числото на Авогадро.
Ако радиусът () на действие на силите на привличане се приеме за
  2r (Фиг.11.2), се получава уравнението:
8 RT
k [dm3/s] . (11.5)
3 N A
От този израз следва, че k е
универсална константа, която не
зависи от n0 (съответно от C0) и r,
която не се променя в хода на
коагулацията.
По аналогия с химичната кине-
тика може да се въведе понятието
презполовително време  1/2  за про-
цеса на коагулация. Това е времето, за
което първоначалният брой частици
(n0) намалява наполовина (когато Фиг.11.2 Радиуси на частиците
n= n0/2, то t =  1/2 ): на дисперсната фаза (r) и на
силите на () привличане

1 1
 1/ 2  →  1/2  . (11.6)
kC0 kn0
Ако стойностите на k, изчислени по горната формула (kтеоретично) не
съвпаднат с тези, получени от експерименталните данни (kекспериментално),
това е указание, че в системата протича бавна коагулация.
(В) Кинетика на бавна коагулация
За тези случаи Смолуховски е предложил формула която съдържа
един корекционен член (   1 ) в кинетичното уравнение:
n0 C0
n → C . (11.7)
1   kn0 1   kC0

102
 Коагулация може да се осъществи и при смесването на два
колоидни разтвора, чиито частици имат противоположни товари. Това
явление се нарича взаимна коагулация. Така например отрицателно
зареденият зол (Sb2S3) се разрушава при добавка на зол с положително
заредени частици (Fe(OH)3). Този тип коагулация е от особена важност
при очистката на замърсени води и почви.
Необходимо е да се отбележи, че в някои случаи колоидните
системи трябва да се стабилизират, а в други случаи да бъдат разрушени.
Тези процеси могат да бъдат контролирани чрез редица въздействия:
добавка на различни вещества (електролити, неелектролити, повърхност-
ноактивни вещества), промяна на температурата, механични и силови
въздействия (чрез ултра - или инфразвук). Тези въздействия имат за
резултат стабилизиране (или разрушаване) на колоидните системи.

(С) Коагулация на лиофилни колоидни системи (разтвори на

високомолекулни съединения)
Лиофилните колоидни системи, каквито са по-голямата част от
разтворите на високомолекулните съединения (ВМС), са значително по-
устойчиви от хидрофобните. За тяхната коагулация е необходима добавка
от електролити с големи концентрации (или промяна на рН на средата).
Тези разтвори на ВМС като правило са хомогенни и нямат очертана
фазова граница между молекулите им и тези на разтворителя. Независимо
от това тези системи се причисляват към колоидните, тъй като редица
техни характеристики (забавена дифузия, коагулация, диализа и др.) и
някои процеси, протичащи в тях, са много подобни на тези при колоид-
ните системи.

12. РАЗТВОРИ НА ВИСОКОМОЛЕКУЛНИ СЪЕДИНЕНИЯ –

МИЦЕЛООБРАЗУВАНЕ

Както вече беше описано, повърхностноактивните вещества са

най-общо молекули, атоми, йони, които при образуване на разтвори с
ниски концентрации се разпределят неравномерно в разтворителя - в
обема и на фазовата граница с околната среда, следствие на което
повърхностното напрежение на разтворителя се променя. Голямо
практическо значение имат тези ПАВ, които намаляват стойността му и са
разтворими във вода, (различните видове сапуни, детергенти и др.).
Миещите средства (детергенти) обикновено са смеси от ПАВ, които се
използват за измиване и пране, но не включват голямата група на
сапуните. По принцип сапуните представляват метални соли на висшите и
средните мастни киселини, като само алкалните (натриевите и калиевите)
намират приложение в бита за хигиенни цели. Молекулата им се състои от
два фрагмента: активна част– функционална група с полярен характер и
103
лиофилни свойства, и неактивна част – въглеводородна верига с
неполярен характер и лиофобни свойства. Характерно за тях е, че с
нарастване на въглеводородната част на молекулата расте повърхностната
им активност, но намалява разтворимостта им. Ето защо във водни
разтвори молекулите им, които са частично дисоциирани на йони, при
концентрации над 1% започват да се агрегират и образуват мицели.
Строежът на мицелите се различава от този на минералните (неорга-
ничните) вещества, както може да се види на Фиг.12.1.

Фиг.12.1 Образуване на мицели в системите:

а) капка вода в масло и сапун и б) капка масло във вода и сапун
1 – масло; 2 – вода; 3 –хидрофилна глава; 4 – хидрофобна опашка

Когато разтворителят е вода, молекулите се ориентират с

въглеводородните си вериги една към друга, образувайки ядрото на
мицела, а полярните групи, част от които са дисоциирани, формират
външния слой, който лесно се хидролизира. По този начин около ядрото
се образува двоен електричен слой. Мицелите са предимно със сферична
форма. При определена температура и концентрация, в зависимост от
степента на дисоциация, в системата се установява равновесие между
образувалите се мицели, недисоциирани молекули и йони. Мицело-
образуването в тези системи е спонтанен и обратим процес, т.е. с
повишаване на температурата и понижаване на концентрацията мицелите
се разрушават до молекули и йони.
В органични разтворители строежът на мицелите е „обърнат”.
Ядрото се образува от полярните групи, а въглеводородните „опашки” на
молекулите образуват външния слой, около който се солватират различни
въглеводороди, присъстващи в системата.

104
 Фиг. 12.2 Схематично представяне на
миещото действие на сапуните

Разтворите на сапун се използват в практиката и като

стабилизатори на лиофобни колоидни системи. Благодарение на факта, че
в молекулите се съдържа както лиофилна, така и лиофобна част, те се
адсорбират лесно на повърхността на частиците на дисперсната фаза.
Образувалият се по този начин доста плътен адсорбционен слой
ефективно защитава при удар частиците на дисперсната фаза от слепване
или сливане, т.е. от коагулация или коалесценция.

13. АЕРОЗОЛИ, СУСПЕНЗИИ, ЕМУЛСИИ, ПЕНИ

13.1 Аерозоли
Дисперсните системи, в които дисперсната среда е газ, независимо
от агрегатното състояние на дисперсната фаза (течна или твърда), носят
общото название аерозоли. Когато дисперсната фаза на аерозола е течна,
е прието системата да се нарича мъгла. При твърда дисперсна фаза
системите се означават като дим (при по-голяма дисперсност),
респективно прах (при по-малка дисперсност). Характерно за аерозолите
е, че те са лиофобни и трудно се стабилизират. Това се дължи на високите
стойности на дифузионните коефициенти на частиците, намиращи се в
газова среда. Времето за тяхното разрушаване зависи от скоростта на
седиментация, респективно от скоростта на коагулация. Тяхната
устойчивост се определя само от кинетични фактори. Тези дисперсни
системи могат да бъдат получавани както по дисперсионни, така и по
кондензационни методи. Аерозолите, получени чрез раздробяване на
дисперсната фаза, като правило са полидисперсни и техните частиците са
с по-големи размери.
Аерозолите имат важна роля в най-различни природни явления,
както и в различни области на производствената практика. В голямата си
част климатичните явления са свързани с образуването и разрушаването

105
им. Подходът по отношение на аерозолите е еднакъв с този към всички
дисперсни системи – в дадени случаи те трябва да бъдат стабилизирани, а
в други да бъдат разрушени.
В селското стопанство аерозолите се използват при предизвик-
ването на изкуствени дъждове, обработката на почвата с торове, различни
химикали и др. В химическата промишленост се употребяват при
пречистване на въздуха и на различни газови компоненти и смеси преди
постъпването им в реакторите. В медицината и бита се използват
аерозолни форми на лекарствени препарати, препарати на битовата химия,
парфюмерийни продукти и др.
Редица проблеми на опазването на околната среда са свързани с
аерозолите. Известно е, че огромни количества от тях се образуват при
добиване и обработка на полезни изкопаеми, в химическите производства,
металургията, изгарянето на въглеводородните горива и др. Ето защо
основен пролем в екологията е разрушаването на този тип аерозоли.
Обикновено в практиката са намерили приложение основно четири
метода за отделяне на дисперсната фаза от газовата среда.
1. Чрез изменение на скоростта и посоката
на потока от аерозола
По този метод разделянето на двете фази се осъществява в
центробежни разделители (циклони). Циклоните представляват метални
цилиндри, в които аерозолът постъпва в горната част на апарата и се
движи надолу по спираловидна треактория. При това движение частиците
на дисперсната фаза се утаяват върху стените на циклона, а газовата среда
се извежда от него. В тези съоръжения обикновено се пропускат аерозоли
със сравнително по-голям размер на дисперсната фаза (над 3 µm).
2. Чрез филтруване
За тази цел в промишлеността широко се използват различни
видове и конструкции филтри. Най-разпространени са мрежестите и
влакнестите филтри. Чрез филтруване могат да бъдат уловени и частици
на дисперсната фаза с по-малки размери, а същотака да се осъществи
много добро пречистване.
3. Чрез ултразвук
Оказава се, че при пропускане на аерозоли в ултразвуково поле
частиците на дисперсната фаза коагулират (слепване и/или сливане), при
което техните размери нарастват значително, с което се улеснява
последващата седиментация.
4. Под действие на електрично поле
В електрофилтрите аерозолите се пропускат през силно електрично
поле. При тези условия частиците на дисперсната фаза се зареждат в
резултат или на триенето между самите частици, или на адсорбцията на
йони, получени от йонизация на въздуха. Заредените частици на
дисперсната фаза чрез електрофореза се утаяват на съответния електрод.
106
 13.2 Суспензии
Суспензиите представляват дисперсни системи с твърда дисперсна
фаза и течна дисперсна среда. Често тези системи се означават и като
„зол”, като това понятие обикновено се използва при дисперсни системи
със сравнително по-малки размери на частиците. Заслужава да се
отбележи, че именно изучаването на тези системи е поставило началото на
възникването и развитието на колоидната химия.
Суспензии се получават при различни технологични процеси – при
производството на строителни материали, пигменти, катализатори, храни-
телни продукти и др. В много области от промишлеността суспензиите
имат основна роля – силикатната промишленост (циментово и керамично
производство), хранителната промишленост (храни, винопроизводство),
текстилната промишленост (текстилни влакна, апретури, пигменти),
дървопреработването (целулоза и хартия), каучук и пластмаси, латекси и
др. В повечето случаи суспензиите се формират (по дисперсионен или
кондензационен подход) в резултат на технологичните процеси. Тогава
процесите, протичащи в тези системи, се контролират. В някои случаи се
полагат усилия за стабилизиране на получаваните дисперсни системи, а в
други се налага те да бъдат разрушавани. Управляването на поведението
на получаваните системи се извършва чрез въздействие върху тяхната
агрегативна устойчивост. За целта в тях се внасят стабилизатори,
повърхностноактивни вещества, подходящи електролити и др.

13.3 Емулсии
Емулсиите са дисперсни системи, при които частиците на една
течност (дисперсна фаза) са диспергирани в друга течност (дисперсна
среда). Те могат да се различават по концентрацията на дисперсната фаза:
разредени, концентрирани и желирани. Емулсиите са широко разпро-
странени в природата: мляко, сокове на растения, жълтък и др. От друга
страна, те често са продукт на редица промишлени производства: смазоч-
ни материали, храни, козметични и лекарствени продукти.
За получаване на емулсии от две течности се използват различни
методи: вибрационни полета, ултразвук, колоидни мелници, удари между
струите на тези течности и др. Във всички случаи при диспергирането се
внасят вещества, които се наричат емулгатори. Емулгаторите най-общо
повлияват на свойствата на фазовата граница течност/течност и
възпрепятстват сливането на отделните капки на дисперсната фаза. Най-
често като емулгатори се използват различни йоногенни и нейоногенни
повърхностноактивни вещества (желатин, казеин, метилацетат). Емулга-
торите от своя страна играят роля на стабилизатори на емулсиите –
повишават тяхната агрегативна устойчивост. Разрушаването на емулсиите
обикновено става чрез внасяне на поливалентни електролити или на
вещества, които блокират действието на емулгатора. Разделянето на двете
фази може да бъде извършено и чрез отдекантиране, филтруване или
центрофугиране.
107
 13.4 Пени
Пените се образуват при диспергирането на газове в течности, в
присъствието на стабилизатири, които е прието да се означават като
пенообразуватели. Като пенообразуватели се използват различни
повърхностноактивни вещества като алкохоли, мастни киселини, сапуни,
перилни препарати и др. Поради голямата разлика в плътностите на
дисперсната фаза и дисперсната среда пените са неустойчиви. Колкото
концентрацията на дисперсната фаза е по-малка, толкова системата е по-
неустойчива. Обикновено с практическо приложение са системите с по-
големи концентрации на газовата фаза. Пените намират практическо
приложение при много процеси – флотация, пране на тъкани, гасене на
пожари, в производството на козметични продукти. Стабилизирането на
пените се постига чрез повишаване на концентрацията на пено-
образувателите. В много случаи обаче образуването на пяна е неже-
лателно. Така например тя се образува при някои технологични процеси –
при разбъркване на кипящи разтвори, при нагряване на някои течности и
др. Особено вредни са пените, които се формират в отпадните води. За
разрушаване на тези системи се използват различни термични и
механични методи. Разрушаване на пените може да се осъществи и чрез
внасяне на различни вещества, които блокират действието на
пенообразувателите.

108
 ЛАБОРАТОРНИ РАБОТИ

І. МЕТОДИ ЗА ПОЛУЧАВАНЕ НА КОЛОИДНИ РАЗТВОРИ

ЦЕЛ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
Получаване на колоидно-дисперсни системи (КДС) по различни
методи.

ТЕОРЕТИЧНА ЧАСТ
Методите за получаване на КДС се свеждат до два типа:
 Раздробяване на материала на дисперсната фаза (ДФ) до
колоидни размери;
 Кондензация (уедряване) на атоми, молекули или йони до
колоидни частици с характеристичен размер L< 1 m.
Независимо от метода на получаване КДС почти винаги са
полидисперсни, т.е. с различни размери на частиците. За получаването на
монодисперсни системи, което често е изискване за съвременната
изследователска и технологична практика, е необходимо в процеса на
получаване на КДС да не се допускат големи температурни и
концентрационни разлики в реакционния обем.

ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА ЧАСТ
А) Химична кондензация
1. Чрез редукционни реакции
Зол на метално сребро
Сол на среброто се редуцира с танин в алкална среда. За целта
3
2 cm 1.7 % - тен разтвор на АgNО3 се разрежда с дестилирана вода до
100 cm3. В разтвора се внася 1 cm3 0.1 % - тен разтвор на танин, а след
това 3-4 капки 1%-тен разтвор на К2СО3. Получава се червено-кафяв зол
на метално сребро.
Зол на манганов диоксид
Сол на мангана се редуцира с хипосулфит. За целта 5 cm3 1-1.5%-тен
разтвор на КМnО4 се разрежда до 50 cm3 с дестилирана вода. В разредения
разтвор се внася на капки 1.5 до 2 cm3 1%-тен разтвор на Na2S2О3.
Получава се вишневочервен зол на манганов диоксид.
2. Чрез обменни реакции
Зол на берлинско синьо
Наситен на студено разтвор на FeС13 в количество от 0.1 cm3 се
разрежда до 100 cm3 с дестилирана вода. При непрекъснато бъркане в
разредения разтвор се внася 1 капка 20%-тен разтвор на К4[Fe(СN)6].
Образува се зол на берлинско синьо - Fe4[Fe(СN)6]3.

109
 Зол на берлинско синьо
Първоначално 0.5 cm3 20%-тен разтвор на К4[Fe(СN)6] се разрежда
с дестилирана вода до 100 cm3. При непрекъснато разбъркване към
разредения разтвор се прибавя 1 капка наситен разтвор наFeС13. Получава
се прозрачен зол с характерно синьо оцветяване. При добавяне на още
една капка FeС13 золът става по-наситено син.
Зол на Си2[Fe(СN)6]
Вземат се 0.5 cm3 20%-тен разтвор на К4[Fe(СN)6] и се разреждат с
дестилирана вода до 100 cm3. При непрекъснато разбъркване към
разредения разтвор се прибавят 3-4 капки 1 cm3 10% -тен разтвор на
СuSО4. Получава се червено- кафяв зол на Сu2[Fе(СN)6].
Зол на Аg4[Fе(СN)6]
Вземат се 2 cm3 20%-тен разтвор на К4[Fе(СN)6] се разреждат с
дестилирана вода до 20 cm3. При непрекъснато разбъркване към
разредения разтвор се прибавя на капки 1 cm3 1.7% -тен разтвор на АgNО3.
Получава се опалесциращ зелено оцветен зол на Аg4[Fе(СN)6].
Зол на Со2[Fe(CN)6]
Вземат се 2 cm3 20%-тен разтвор на К4[Fе(СN)6] и се разреждат с
дестилирана вода до 100 cm3 При непрекъснато разбъркване към
разредения разтвор бавно, на капки, се прибавят от 6 до 7 cm3 0.1%-тен
разтвор на СоSО4.Образува се оцветен в зелено зол на кобалтов
хексацианов(П)ферат {Со2[Fе(СN6}.

3. Чрез хидролиза
ЗолнаFеСl3
Наситен на студено разтвор на FеС13 се прибавя на капки в 100 cm3
кипяща дестилирана вода. При тези условия протича интензивно
хидролизата на ферийоните, като молекулите на хидроксида кондензират
в колоидни частици. Образува се вишневочервен на цвят золна Fе(ОН)3.

Б) Физична кондензация
Зол на сяра
Към 50 cm3 дестилирана вода при непрекъснато разбъркване се
добавят 4 cm3 наситен на студено разтвор на сяра в етилов алкохол (или в
ацетон). Образува се опалесциращ зол на сярата във вода с отрицателно
заредени колоидни частици.
Зол на парафин
Към 50 cm3 дестилирана вода се прибавя на капки 1 cm3 наситен
настудено разтвор на парафин. При тези условия се получава опалесциращ
зол на парафин във вода с отрицателно заредени колоидни частици.

110
 В) Адсорбционна пептизация
Зол на Fе (ОН)3
Наситен на студено разтвор на FеС13 - 1 cm3 се разрежда до 10 cm3
с дестилирана вода и 1 cm3 от получения разтвор при непрекъснато
разбъркване се прибавя в 25 cm3 20%-тен разтвор на (NН4)2СО3. Образува
се червенокафяв на цвят зол на Fе(ОН)3.
Зол на Аl(ОН)3
Алуминиевият хидроксид се получава при взаимодействието на
А1С13 с амониев карбонат. За целта 5 cm3 30%-тен разтвор на А1Сl3 се
разрежда с дестилирана вода до 100 cm3. Към този разтвор на капки се
прибавят, при енергично разбъркване около З cm3 20%-тен разтвор на
(NН4)2СО3. Образува се безцветен опалесциращ зол на Аl(ОН)3.
Зол на Сr(ОН)3
Вземат се 10 cm3 20%-тен разтвор на (NН4)2СО3 и се разреждат с
дестилирана вода до 100 cm3. Към този разтвор се прибавят на капки при
непрекъснато разбъркване 2 cm3 2%- тен разтвор на СrСl3. Получава се
мътнозелен зол на Сr(ОН).

ІІ. МИКРОСКОПСКИ АНАЛИЗ НА ДИСПЕРСНИ СИСТЕМИ

- ЕМУЛСИИ И СУСПЕНЗИИ

ЦЕЛ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
Определяне на средния размер на частиците на дисперсната фаза в
една дисперсна система. Определяне на функцията на разпределение на
частиците, т.е. съотношение на частици с определен размер спрямо
общия брой частици.

ТЕОРЕТИЧНА ЧАСТ
Дисперсионният анализ може да се извърши с наблюдаване на
частиците под микроскоп, в окуляра на който е вградена микрометрична
мрежа. Всяко деление на мрежата съответства на определена дължина (х)
на обекта, наблюдаван с микроскопа. Чрез микрометричната мрежа се
отчита броят на частиците с определен размер в зрителното поле. За
частици с еднакъв размер се приемат тези, чиито диаметър отговаря на
едно и също цяло число деления на мрежата:
1
r  .
2x

111
 ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА ЧАСТ

Приготвяне на препарата за микроскопско изследване

По указания на асистента се получават 0.5% разтвори на
изследваните суспензии или емулсии. Разтворите щателно се разбъркват и
се оставят 15-20 минути в покой за установяване на абсорбционното
равновесие. Следва ново интензивно разбъркване. По 1 до 2 капки от
разтворите се поставят между предметните стъкла. Стъклата трябва да
бъдат абсолютно чисти, измити с бихромна смес и етанол.
Микроскопски анализ
Предметното стъкло с препарата се поставя на микроскоп-
скатамасичка под обектива. Работи се много внимателно, без да се пипа
оптиката с ръка. Обективът и окулярът се подбират така, че да се получи
най- добро увеличение за съответната система. Микрометричната мрежа
разделя зрителното поле на сто квадратчета със страна по пет деления
(най-малките квадратчета) (фиг. 1). Тъй като обикновено малките частици
са много повече от големите, целесъобразно е големите да се броят в
цялото зрително поле, а малките - в част от него. Например частица с диа-
метър по-малък от едно деление може да се отброи само в 16 централни
квадратчета със страна по 5 деления,
т.е. на 16/100 от зрителното поле.
Частици с диаметър по-малък от две
деления се броят в 36 централни
квадратчета, т.е. 36/100 от зрител-
ното поле. Общият брой на малките
частици в цялото зрително поле се
определя, като намереният брой се
умножава по 100/16 или по 100/36.
Трябва да се има предвид, че части-
цата се брои в този квадрат, в който Фиг. 1 Микроскопски вид с
се намира нейният център. Ако микрометрична мрежа на препарат
центърът й е на границата на квад- от емулсия
ратчето, тя не се брои.
След отчитане на броя на частиците в едно зрително поле,
предметното стъкло се премества с микрометричния винт произволно в
друго поле и отново се определя броят на частиците в съответния брой
квадрати. За да се получат достоверни резултати във всяко зрително поле
трябва да има не по-малко от 15-20 частици, а броят на изследваните
полета да е достатъчно голям. Резултатите от наблюденията се нанасят в
Таблица 1.

112
Таблица 1. Данни за количеството частици от микроскопско наблюдение

Размер на Общ брой

часстиците Брой на частиците частици от
спрямо един размер
деленията І поле ІІ поле ІІІ поле
d<1
d <2
d <3
ΣN

ОБРАБОТКА НА ОПИТНИТЕ ДАННИ

Интегрална крива на разпределение на частиците по радиуси
Най-напред се изчислява радиусът на частиците от даден размер,
като се отчете стойността на деленията на микрометричната мрежа
(сумарното увеличение обектив / окуляр). Средният радиус е:
x 1
r  n   , (1)
2 2
където:
х - стойността на едно деление на мрежата при дадено увеличение,
n - броят на деленията, в които се помества частицата.

След това се определя процентното съдържание на частиците с

определен размер спрямо общия брой частици по формулата:
N
Q .100 . (2)
ΣN
Получените данни се нанасят вТаблица 2 .
На абсцисната ос се нанася радиусът на най- малките частици (r0),
а на ординатната ос - процентното им количество (Q0 в %). За частици със
следващ размер – r1 на ординатната ос се нанася Q = Q0 +Q1 + ... ( в %).
По този начин се постъпва за всеки следващ размер на частиците.

Таблица 2.
Размер на Радиус на Брой частици Процент Нарастващо
частиците частиците от определен частици от сумарно
спрямо r, µm размер, N един размер съдържание
деленията на частиците
d<1
d<2
d<3
ΣN = ΣQ = 100 %

113
 Диференциална крива на разпределение на частиците по
радиуси
Еквивалентният радиус, съответстващ, на максималния брой
частици от определен размер в дадена дисперсна система, се намира от
диференциалната крива. За целта от абсцисната ос на интегралната крива
през равни интервали, например r = 2 m, се намират стойностите на Q
(като разлика в стойностите на две съседни ординати). Данните за
построяване на диференциалната крива на разпределение се нанасят в
Таблица 3.

Таблица 3.
r, µm Δr, µm ΔQ, % ΔQ/Δr, % µm

На графика се построяват правоъгълници с основа r и височина

Q/r. Диференциалната крива на разпределение се получава чрез
прекарване на плавна линия през средата на горните основи на
правоъгълниците.
На Фиг.2 и Фиг.3 е представен примерният вид на интегралните и
диференциалните криви.

Фиг. 2 Интегрална крива на Фиг. 3 Диференциална крива на

разпределение на частичките по разпределение на частичките по
размери размери

114
 ІІІ. АДСОРБЦИЯ ОТ РАЗТВОРИ
ВЪРХУ ТВЪРД АДСОРБЕНТ

ЦЕЛ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
Да се провери приложимостта на адсорбционната изотерма на
Фройндлих при адсорбция на разтворено вещество върху твърд адсорбент.

ТЕОРЕТИЧНА ЧАСТ
Адсорбцията е физикохимичен процес, който протича на
граничната повърхност между твърда и течна фаза и се изразява в
концентриране на разтвореното вещество върху твърдия адсорбент. Този
процес протича във времето до установяване на адсорбционно равновесие
при дадените условия. Количествена мярка за адсорбцията е повърх-
ностната концентрация на адсорбата Г, която представлява количеството
адсорбирано вещество n в [mol], отнесено за единица повърхност А в [m2]
или за единица маса m от адсорбента, [kg].
n
Г [molm-2] (1)
A
или
n
Г [molkg-1]. (2)
A
Когато при дадена температура T=const настъпи адсорбционно
равновесие, повърхностната концентрация Г става функция на равновес-
ната концентрация на веществото в разтвора c [moldm-3]. Tакава зависи-
мост се нарича адсорбционна изотерма. Тя се описва с различни по вид
уравнения в зависимост от характера на веществата и енергетичното
състояние на повърхността на адсорбента.
Едно емпирично уравнение, което достатъчно точно описва
адсорбционното равновесие при средни стойности на повърхностната
концентрация, е изотермата на Фройндлих:
n
kc , (3)
където k и n са константи. Величината k представлява количеството
адсорбирано веществопри c = 1 [moldm-3]. Степенният показател n има
стойност в интервала от 0.2 до 0.9.
Определянето на тези емпирични константи става при използване
на линеализираната форма на уравн. (3):
ln Г  ln k  n ln c . (4)

115
 ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА ЧАСТ
Изследва се адсорбцията на органична киселина върху активен
въглен. Чрез разреждане на изходния 0,4 М разтвор на киселината се
приготвят разтвори (в мерителни колби от 100 cm3) със следните
концентрации: 0.4 М; 0.3 М; 0.2 М; 0.1 М и 0.05 М.
От всеки разтвор се отделят 50 cm3 в ерленмайерови колби. Във
всяка колба се внася по 1g активен въглен. Пробите периодично се
разбъркват в интервал от 5 до 10 min и се оставят в покой за установяване
на адсорбционното равновесие. След 30-40 min пробите се филтрират за
отделяне на активния въглен. От всеки филтрат се вземат проби с обем
10 cm3 и се титруват с NaOH (с точно определена концентрация) за
определяне на c . Междувременно останалата част от всеки един разтвор
се използва за определяне на точната начална концентрация на киселината
co[moldm-3].

ОБРАБОТКА НА ЕКСПЕРИМЕНТАЛНИТЕ ДАННИ

Повърхностната концентрация Гсе изчислява по формулата:
c c
Г 0 V , [molkg-1] , (5)
m
където m е теглото на активния въглен в [kg], а V е обемът, в който се
извършва адсорбцията в [dm3]. Опитните данни се нанасят в таблицата:

№ проба с0, c, Г, ln Г ln c
moldm-3 moldm -3 molkg-1

 
Построява се графично зависимостта ln Г  f ln c ,която съгласно
уравнение (4) има линеен характер. От наклона на правата се определя
степенният показател n, а от отреза се изчислява константата к.

ІV. ПОВЪРХНОСТНО НАПРЕЖЕНИЕ

ЦЕЛ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
Определяне на повърхностното напрежение на границата водни
разтвори на органични киселини/въздух и проследяване на неговата
зависимост от концентрацията на киселината (уравнение на Шишковски).

ТЕОРЕТИЧНА ЧАСТ
Повърхностното напрежение е явление, което възниква на между-
фазовата граница течност/газ в резултат на некомпенсирани сили на
116
междумолекулно взаимодействие. То зависи от природата на течността и
на граничещата с нея газова фаза. Повърхностното напрежение на една
течност намалява, когато в нея се разтвори повърхностноактивно
вещество. За такива разтвори е приложимо емпиричното уравнение на
Шишковски:
   0  a ln 1  bc  , (1)

където σoе повърхностното напрежение на разтворителя; a' е константа,

свързана с   ( a    RT );b' е константа, равна по стойност на равновес-
ната константа K, характеризираща адсорбционно/десорбционното равно-
весие на фазовата граница, а c е концентрацията на разтвореното ПАВ.
В областта на ниските концентрации ln 1  bc   bc и уравн. (1) се
апроксимира до линейна зависимост на σ от концентрацията:
   0  a bc . (2)

В областта на високите концентрации ln 1  bc   ln  bc  , а уравн.

(1) приема вида:
 0    a  ln b  a ln c . (3)
Тази линейна зависимост дава възможност да се определят кон-
стантите a' и b' по графичен път.

ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА ЧАСТ
Приготвят се разтвори 5 4
на мравчена или оцетна
3
киселина с концентрации,
зададени от асистента. Из-
ползва се изходен 2.5 М H
разтвор. Определя се повър- a
хностното напрежение по
h 1
метода на максималното на-
2
лягане за издухване на ме-
b
хурче през капиляра, пото- 6
пена в течност. Апаратурата,
която се използва за тази цел, Фиг. 1 Схема на апаратурата за определяне
е показана на фигурата. на повърхностно напрежение по метода на
Съдчето (1) се про- максимално налягане за издухване на
мива с дестилирана вода мехурче
няколко пъти. Това става при
отворен кран (5) и затворен кран (6), чрез доливане през страничния отвор
(а)и изпразване през каучуковата тръбичка (b), снабдена с щипка. След
това съдчето се напълва с дестилирана вода до означената марка.
117
 Отваря се кранът (6) и чрез сваляне на напорния съд (4) нивото на
течността в манометъра се довежда до минимално положение. Кранът (6)
се затваря, а напорният съд се поставя в горно положение. Кранът (5) се
затваря. Чрез бавно и внимателно отваряне на кран (6) течността от
напорната тръба преминава в манометъра (3). Нивата в двете колена са
различни, тъй като в дясното коляно (отвореното към атмосферата)
течността се изкачва свободно, а в лявото коляно изкачването й се
възпрепятства от хидростатичното налягане в капилярата (2) и
повърхностното напрежение на течността в съдчето. При достигане на
максимална разлика в нивата Ho става издухване на мехурчето в
дестилираната вода. Тази стойност се намира като средноаритметична
величина от три опита.
Същата процедура се прилага за всеки един от разтворите. В тези
случаи издухването на мехурче става при друга разлика в нивата Н, която
зависи от вида и концентрацията на разтвора.
Изчисляването на σ става по формулата:
H h
 0 , (4)
H0  h
където σo е повърхностното напрежение на дестилирана вода при дадената
температура (неговата стойност се взема от таблицата). Но и H са
съответно разликите в нивата на манометъра при вода и съответния
разтвор, а h е дълбочината на потапяне на капилярата в разтвора.

ОБРАБОТКА НА ЕКСПЕРИМЕНТАЛНИТЕ ДАННИ

Получените експериментални данни се представят в Таблица 1:
c, mol dm -3
H , cm
H ср , cm
 x 103 , N m -1

Представя се графично зависимостта   f  c  . Изследваният кон-

центрационен интервал определя прилагането на уравн. (2) или уравн. (3).
При ниски концентрации от наклона на получената линейна зависимост
се намира произведението a b . За високи концентрации a се намира от
наклона на получената права, а константата b се изчислява от отреза на
правата.
Повърхностно напрежение на вода в зависимост от температурата:

температура, oC 10 15 20 24 28 30
3 -1
 0 х10 , Nm 74.22 73.48 72.75 72.12 71.47 71.15
118
 V. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА АДСОРБЦИЯТА И ПОВЪРХНОСТНАТА
АКТИВНОСТ НА ПОВЪРХНОСТНОАКТИВНИ ВЕЩЕСТВА
НА ГРАНИЦАТА РАЗТВОР / ВЪЗДУХ.

ЦЕЛ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
Да се определи повърхностната концентрация (Γ) на границата
разтвор/въздух и повърхностната активност (γ) на разтвори на повърх-
ностноактивни вещества (ПАВ) по метода на издухване на мехурче.

ТЕОРЕТИЧНА ЧАСТ
Количествена характеристика на адсорбцията от разтвори е
повишаването на количеството разтворено вещество в повърхностния
слой (спрямо това в обема), отнесено за 1 m2 междуфазова повърхност.
Тази величина, наречена повърхностна концентрация Γ [molm-2], е
свързана с повърхностното напрежение  [Nm-1], температурата Т [К] и
обемната концентрация на ПАВ с [moldm-3] чрез изотермата на Гибс:
с   
   , (1)
RT  с T , A
За веществата, които понижават повърхностното напрежение на
разтворителя, производната е отрицателна. Следователно Γ е положителна
и концентрацията на ПАВ в повърхностния слой е по-висока от тази в
обема на разтвора. Мярка за ефективността на дадено ПАВ по отношение
на понижението на повърхностното напрежение е величината
повърхностна активност:
  
   . (2)
 с T , A

ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА ЧАСТ
Апаратура
Експерименталните данни, необходими за решаването на поста-
вената задача, се получават чрез измерване на повърхностното напре-
жение на ПАВ по метода на издухване на мехурче. Апаратурата и начинът
на работа са описани подробно в предишната лабораторна работа.
Измервания
Приготвят се серии от водни разтвори на ПАВ с различна
концентрация. Обемът на всеки разтвор е 50 ml. Използваното ПАВ и
концентрационният интервал се задават от асистента. Определя се
повърхностното напрежение по метода на максимално налягане за
издухване на мехурче. Експериментите се провеждат няколко пъти, като
близките резултати се осредняват.
119
 ОБРАБОТКА НА ОПИТНИТЕ ДАННИ
Изчисленията на стойностите на повърхностното напрежение се
извършват по формулата:
H h
  0 , (3)
H0  h
където Н е осреднената максимална разлика в нивото на течността на
манометъра при определяне на σ за даден разтвор, т.е. H  H ср H  H ср ; Н0
е същата величина, но за чистата вода, а h е дължината на потопената част
на капилярата. За стойностите за повърхностното напрежение на водата 0
(за съответната температура) се използват справочни данни (виж пре-
дишната лабораторна работа).
Данните за изчисленията на  се представят таблично.

c, mol dm -3
H , cm
H ср , cm
 x 103 , N m -1

Построява се графично зависимостта  = f(с). Чрез прилагане на

метода на графично диференциране се намира повърхностната активност
γза определени концентрации на ПАВ. При заместване в уравн. (1) се
изчислява Γ. Резултатите се представят таблично:

№ с, moldm-3 γх 103, Nm2mol-1 Γх106, molm-2

VІ. ЕЛЕКТРОФОРЕТИЧНО ОПРЕДЕЛЯНЕ

НА ЕЛЕКТРОКИНЕТИЧЕН ПОТЕНЦИАЛ
ПО МЕТОДА НА ПОДВИЖНАТА ГРАНИЦА

ЦЕЛ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
Определяне на  (дзета)-потенциала и товара на частиците на
колоиден разтвор.

ТЕОРЕТИЧНА ЧАСТ
Движението на частиците на дисперсната фаза спрямо дисперсната
среда под действието на външно електрично поле се нарича елек-
трофореза.

120
 Експериментално електрофорезата се наблюдава по отделянето на
дисперсната фаза върху един от електродите (или около него) или по
преместването на границата между колоиден разтвор/дисперсна среда към
един от електродите.
Преместването на дисперсната фаза (ДФ) спрямо дисперсната
среда се извършва по плоскостта на прехлъзване при движение и е
свързана с дефинирането на  (дзета)-потенциала в теорията на ДЕС.
Посоката на движение на частиците на ДФ зависи от техния товар. Ако се
измери линейната скорост на движение (u) на частиците или на границата
зол/ дисперсна среда в електрично поле (Е), може да се изчисли  (дзета)-
потенциалът(V) - електрокинетичен потенциал, по уравнението на
Смолуховски.
От уравнението следва, че скоростта на движение на частиците и 
(дзета-потенциалът) не зависят от техния размер. Класическата теория на
Смолуховски не отчита влиянието на електрофоретичното триене и
електричната релаксация. Електрофоретичното триене представлява
хидродинамичната сила, забавяща движението на частиците. Електрич-
ната релаксация се свързва с изменението на скоростта на частиците
вследствие нарушаване симетрията на двойния електричен слой.
Експерименталните методи за изучаване на електрофорезата са
основани на измерване на линейната скорост на движение на границата
зол/ дисперсна среда (макроелектрофореза) или линейната скорост на
движение на частиците в колоидни системи (микроелектрофореза).

ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА ЧАСТ
Апаратура
Стъкленият прибор за макроелектрофоретични измервания
представлява U-видна тръба, двете колена на която са градуирани. Към
U-видната тръба е запоена по-тясна стъклена тръба, както е илюстрирано
на Фиг. 1. Горният край на запоената тръба завършва с разширение, а
долният - с трипътен кран.
Измервания
Приготвя се зададен от асистента вариант на колоиден разтвор
(зол). В промития с дестилирана вода прибор, при затворен кран,
разширението на запоената тръба се запълва с достатъчно количество зол.
В U- видната тръба се налива електролит, подходящ за изследвания зол, в
количество около 15 сm3. В горната част на двете колена на U-видната
тръба се поставят предварително измитите с дестилирана вода електроди.
След тази процедура трипътният кран се отваря много бавно, за да се
изгони въздухът от свързващата част на уреда, без да се получи смесване
на зола с електролита. Золът постепенно преминава в U-видната тръба,
121
изтласквайки електролита към
електродите до пълното им
потапяне. Кранчето се затваря.
На електродите се подава
напрежение от източник на
прав ток в диапазона от 30 до
40 V (по указание на асистен-
та). Стойността на задаваното
напрежение се следи с волт-
метър. През равни интервали
от време (например на всеки 5
или 10 минути) се отчита
преместването на границата (s)
между колоидния разтвор и
дисперсната среда. При разми-
ване на границата колоиден Фиг. 1 Схема на прибора на Бертон за
разтвор/дисперсна среда пора- измерване скоростта на електрофорезата по
метода на подвижната граница;
ди невъзможност за отчитане
1- U- образен съд,
по скалата упражнението за- 2- градуирани колони на съда,
почва отначало. 3- тръба с разширение,
4- електроди и 5- трипътен кран.

ОБРАБОТКА НА ОПИТНИТЕ ДАННИ

Данните от експеримента се представят в таблица:

№ на отчитане t, min l1, mm l2, mm

1 5
2 10
3 15
4 20
5 25

Линейната скорост на предвижване на границата зол/ дисперсна

среда се изчислява от преместването на границата за времето на
u
експеримента: u = s/t. Като се използва формулата   , се изчисля-
E 0
ва стойносттана  - потенциала при условията на експеримента. Стойнос-
тите на  и  за съответната температура се вземат от справочник.
Градиентът на електричното поле (Е) се изчислява по формулата: Е = Н /I,
където Не външен потенциален пад [V], а I е разстояние между
електродите [m].
122
 VІІ. СПЕКТРОФОТОМЕТРИЧНО ОПРЕДЕЛЯНЕ
НА ПРАГ НА КОАГУЛАЦИЯ НА ЗОЛИ

ЦЕЛ НАИЗСЛЕДВАНЕТО
Определяне на зависимостта на прага на коагулация (ПК) на даден
зол от валентността на йон-коагулатора. Проверка на правилото на Шулц
и Харди.

ТЕОРЕТИЧНА ЧАСТ
Коагулацията на частичките в една колоидна система може да се
ускори с добавянето на подходящ електролит. Минималната концен-
трация на електролита, която за определен период от време довежда до
видим ефект (изменение на цвета, помътняване, поява на утайка), се
нарича праг на коагулация (ПК) или критична концентрация (скр). Тази
величина може да послужи като сравнителен критерий за агрегативната
устойчивост на колоидните системи. Шулц и Харди емпирично са
установили определена нарастваща зависимост на коагулиращата
способност на йон-коагулатора и валентността му. Изменението в
дисперсността (размера на частиците) при коагулация следователно може
да се определи по изменението на оптичните свойства на системата. С
нарастване на размера на частиците нараства интензивността на
разсейване на светлината. При достигане на съизмеримост между размера
на частиците и дължината на вълната на падащия монохроматичен лъч
интензивността на разсейване започва да намалява. Едновременно с
разсейването протича и поглъщане на светлина от дисперсната система.
Валиден е законът на Ламбер-Беер: A   b c , където А е абсорбцията на
разтвора, ε е моларният абсорбционен коефициент при определена
дължина на вълната, b е дебелината на поглъщащия слой (дебелината на
кюветата), а с е моларната концентрация на веществото.

ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА ЧАСТ
В мерителни колби от 25 cm3 се приготвят разтвори на
изследвания зол с концентрации, указани в таблицата. Така приготвените
разтворисе хомогенизират и подлагат на спектрофотометричен анализ.
Приготвянето на всеки изследван разтвор се извършва непосредствено
преди измерването, като общата продължителност на процедурата трябва
да бъде приблизително една и съща (в интервала от 1 до 3 минути).
Спазването на това изискване се налага от факта, че с прибавянето на
електролит към разтвора започва процесът на коагулация.
Провеждат се серия от експерименти с електролити, съдържащи
йон-коагулатори от различна валентност.

123
 ОБРАБОТКА НА ОПИТНИТЕ ДАННИ
Данните от експеримента се нанасят в таблица:

Обем на компонентите, cm3 с,

№
зол вода електролит V, cm3 moldm-3 А
1 15 10 0 25
2 10 10 5 25
3 5 10 10 25
4 1 10 14 25

Данните за различните системи (зол/електролит) от последните две

графи на таблицата могат да се представят графично в координати А=f(c).
От максимумите на получените криви се определя ПК (скр) за съответния
електролит. Въз основа на получените стойности се извършва проверка на
правилото на Шулц и Харди.

VІІІ. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ВИСКОЗИТЕТА НА

НЮТОНОВИ И НЕНЮТОНОВИ ТЕЧНОСТИ

ЦЕЛ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
Да се определи динамичният вискозитет на дадена течност при
определени условия.

ТЕОРЕТИЧНА ЧАСТ
Вискозитетът е свойството на флуидите да оказват съпротивление
при движение на слоевете им един спрямо друг. Ако в един флуид
отделните слоеве се движат с различни скорости, възникват сили на
вискозно съпротивление. Тези сили се стремят да намалят скоростта на
„бързо движещите” се слоеве и да увеличат скоростта на „бавно
движещите. За движението на флуид в тръба с напречно сечение S [m2] в
посока (х) Нютон е извел следното уравнение:
du
f S ,
dx
където f е силата на триене (тангенциалната сила между два успоредни
du
слоя), uескоростта на движение на флуида, е градиентът на скоростта в
dx
посока х (перпендикулярна на посоката, в която се движи флуидът) и  е
коефициент на пропорционалност, наречен коефициент на вътрешно
триене или динамичен вискозитет [сР] (1 сР = 1.10-3 [Pas]).

124
 
Кинематичният вискозитет ν[St] може да се изчисли като  [St],

където ρ е плътността на флуида.
За микрохетерогенни системи теоретичната интерпретация на
вискозитета е сравнително сложна. Айнщайн е разработил основите на
теорията на вискозитета на разредените суспензии със сферична форма на
частиците. В тази теория е пренебрегнато наличието на солватни и
адсорбционни слоеве, както и на двойния електричен слой (ДЕС) върху
повърхността на частиците. За суспензии с концентрация от 0.2 до
0.3 обемни части на дисперсната фаза Айнщайн е получил израза:
   0  2.5 ,
където η е вискозитетът на колоидната система, η0е вискозитетът на
дисперсната среда, а φ е обемната част на дисперсната фаза (изчислена
като частта от общия обем на системата, зает от дисперсната фаза).
Ненютоновите течности не се подчиняват на закона на Нютон. Най-често
това са хетерогенни флуиди с висока концентрация. При тях обикновено
вискозитетът намалява с увеличаване на градиента на скоростта.

ЕКСПЕРИМЕНТАЛНАЧАСТ
За определяне на вискозитета се използва прецизен вискозиметър
тип свободно падаща сфера (модел ВН 2). Измервателното тяло (ИТ)
представлява тръбата с флуида, неподвижно закрепена в термостатиращ
кожух. ИТ има наклон 10° спрямо вертикалната ос. То може да се върти
около лагерувана зъбчата гайка, чрез която е закрепено към стойката на
уреда. Фиксирането на крайна позиция на ИТ става посредством
застопоряващ винт в долния край на стойката. Върху измервателната
тръба има три контролни маркера. Дължината между двата крайни
маркера е 100 mm, а междинният е на разстояние 50 mm. Чрез завъртане
на ИТ сферата се придвижва в изходна позиция, т.е. на разстояние най-
малко един диаметър зад изходния маркер. Следва отново завъртане на
ИТ и в момента, когато първият маркер стане долна допирателна черта на
сферата, се включва секундомерът. Отчита се т. нар. междинно време (t´),
когато средният маркер стане долна допирателна черта на сферата.
Измерването приключва, когато сферата докосне третия маркер при
свободното си падане. Изчаква се топчето да задмине края на
измервателната отсечка най-малко с един диаметър, след което ИТ се
завърта за следващо измерване.

125
 1-измерителна тръба; 2-сфера; 3-термостатиращ кожух; 4-винт;
7-долен капак; 8-уплътнение; 9-капак; 11-държач; 12-кожух;
13-горна капачка; 14-долна капачка; 15-капиляра; 16-затваряща пластина;
17-уплътнение на тръбата; 18-нишковидно уплътнение; 20-носещ прът;
21-нивелиращи винтове; A, B, C-маркери.

ОБРАБОТКА НА ОПИТНИТЕ ДАННИ

Извършват се най-малко 6 измервания. Данните се нанасят в
таблица.

№ 1 2 3 4 5 6
t,sec

Динамичният вискозитет се изчислява по формулата:

  kt   сф  теч  ,
където η е динамичният вискозитет в [cP], k е константа на сферата в
[cm3cPg-1s-1] (Стойността на k е характерна за всяка сфера. Нейната
стойност се дава от асистента), ρсф е плътност на сферата[gcm-3], ρтеч е
плътност на течността [gcm-3], а t˝ е средноаритметично време [s].

126
 ЛИТЕРАТУРА

1. A.E. Alexander, P. Jonson, Colloidscience,

“Oxforduniversitypress”,1950.
2. B. Jirgensons, M.E. Straumanis, AshorttextbookofcolloidChemistry,
“Pergamonpress”, 1954.
3. А.П. Писаренко, К. А. Поспелова, А. Г. Яковлев, Курс коллоидной
химии, Москва „Высшая школа”, 1961.
4. С.С. Воюцкий, Курс коллоидной химии, Москва „Химия”, 1975.
5. И. Иванов, Д. Платиканов, Коллоиды, Ленинград „Химия”, 1975.
6. Е.В. Паспалеев, Физикохимия и колоидна химия, София „Наука и
изкуство”,1977.
7. А. Шелудко, Колоидна химия, София „Наука и изкуство”,1978.
8. Е.Д. Щукин, А. В. Перцов, Е. А. Амелина, Коллоидная химия,
Москва „Издательство Московского университета”, 1982.
9. Ю.Г. Фролов, Курс коллоидной химии, Москва „Химия”, 1989.
10. R.G. Hunter, Introduction to modern colloid science, “Oxford
university press”, 1993.
11. T. Cosgrove, Colloid science-principles, methods, applications ,
“Blackwell Publishing Ltd”, 2005.
12. Е.Д. Щукин, А. В. Перцов, Е. А. Амелина, Коллоидная химия,
Москва „Висшая школа”, 2006.
13. B.P. Binks, T.S. Horozov, Colloidal particles at liquid interfaces,
“Cambridge university press”, 2006.
14. R.M. Pashley, M.E. Karaman, Applied colloid and surface chemistry,
“J.Wiley&Sons Ltd”, 2007.
15. А.П. Беляева, Физическая и коллоидная химия, Изд.гр. „Геотар-
Медия”, 2008.
16. Д.А. Фридрихсберг, Курс коллоидной химии, “Лань”, 2010.
17. М. Гельфман, О. Ковалевич, В. Юстратов, Коллоидная химия,
“Лань”, 2010.

127
128